Човек плюс

7. Смъртният се превръща в чудовище

Дон Кейман беше всестранна личност и никога не би зарязал някой проблем. По тази причина ние го взехме в проекта като специалист по планетата Марс, но това качество обхващаше и религиозната страна от живота му. Напоследък го притесняваше един религиозен проблем, скрит някъде в съзнанието му.

Той не му позволяваше да си свирука, докато внимателно се бръснеше около брадата си, оформена като тази на Дизи Гилеспи и разресваше косата си пред огледалото като някое момче от лъскава корица. Безпокойството му не намаляваше. Вгледа се в отражението си, като се опитваше да разбере какво го притеснява. След малко разбра, че едно от нещата е тениската му. Не вървеше за случая. Смени я с плетен четирицветен пуловер с поло яка, която достатъчно приличаше на свещеническа.

Вътрешният телефон иззвъня:

— Дони, готов ли си вече?

— Идвам след минутка — отвърна той и се огледа. Какво друго оставаше? Спортното яке лежеше върху стола до вратата. Обувките бяха лъснати. Ципът — закопчан. „Започвам да ставам разсеян“ — каза си той. Това, което го притесняваше, беше нещо около Роджър Торауей, към когото в момента изпитваше страшно съжаление.

Сви рамене, взе якето си, наметна го, излезе в преддверието и почука на вратата на женския метох, където живееше сестра Клотилда.

— Добро утро, отче — рече послушничката, която го въведе. — Седнете. Сега ще я повикам.

— Благодаря, Джес. — Той я изгледа с одобрение, докато не се скри в другия край на преддверието. Тесният прилепнал панталон й отиваше много. Кейман се наслаждаваше на неясното, прастаро чувство за порочност. Това беше дребен грях, като например ростбифът в петък. Спомни си родителите си, които упорито дъвчеха пържените дълбоко замразени миди всеки петък вечер, дори след всеобщото разрешение. И го правеха не защото вярваха, че е греховно да се яде месо, а просто защото храносмилателната им система беше дотолкова свикнала с рибата в петък, че не знаеха как да променят тази зависимост. Усещането на Кейман относно секса беше същото.

Отмяната на правилото за безбрачие не изтри генетичния спомен от хилядолетната традиция на свещеничеството, което се е правело, че не знае за какво му е сексуалният инструмент.

Сестра Клотилда влезе весело в стаята, целуна го по току-що обръснатата буза и го хвана за ръката.

— Ухаеш приятно.

— Искаш ли да изпием по чаша кафе някъде навън? — попита Кейман и я поведе към вратата.

— Не, Дони. Нека този път го прескочим.

Есенното слънце припичаше, усещаха се поривите на горещия вятър, който идваше от Тексас.

— Да сваля ли гюрука?

Тя поклати глава.

— Косата ти ще се разпилее. Всъщност няма значение, прекалено горещо е. — Размърда се на седалката, притисната от колана, и го погледна. — Какво има?

Той сви рамене, запали колата и я подкара към автоматичните алеи.

— Не мога да разбера. Чувствам се като че има нещо, което съм забравил да изповядам.

Клотилда кимна с разбиране.

— За мен ли?

— О, не, Тили! То е… съвсем не съм сигурен какво е. — Той пое ръката й несъзнателно, втренчил поглед през страничното стъкло. Докато пресичаха кръстопътя, съзря белия куб на сградата, в която се помещаваше проектът.

Не интересът му към сестра Клотилда го притесняваше, беше съвсем сигурен в това. Въпреки че харесваше меката тръпка на порока, нямаше никакво желание да се подиграва със законите на своята църква и своя Бог. Може би, помисли си, би могъл да наеме добър адвокат и да се бори, но не и да нарушава закона. Смяташе интереса си към сестра Клотилда достатъчно смел и онова, което можеше да произлезе, щеше да зависи от това какво позволява нейният обет, когато (и ако) някога му се случеше да я помоли да се освободи от него. Той не си падаше по безцеремонните отцепнически секти като клерикалните общини или възродените катари.

— Роджър Торауей? — попита тя.

— Не бих се изненадал — отвърна той. — Има нещо, свързано с измененията в сензорните му системи, което ме притеснява. Начинът, по който ще възприема света.

Сестра Клотилда стисна ръката му. Като психиатричен социален работник тя знаеше какво се вършеше в проекта, а и познаваше Дон Кейман.

— Сетивата са лъжовни, Дони. Така е казано в Библията.

— О, наистина. Но има ли право Брад да определя как да лъжат сетивата на Роджър?

Клотилда запали цигара и го остави да размисли. Едва когато наближиха търговския комплекс, тя каза:

— Следващата пряка, нали?

— Да — отвърна той и превключи на ръчно управление. Плъзна се към паркинга, все още завладян от мисли за Роджър Торауей. Проблемът със съпругата на Роджър бе сериозен повод за безпокойство. Но в главата му се очертаваше много по-страшен въпрос: как би могъл Роджър да направи съдбовния избор — кое е Правилно и кое е Грешно, след като информацията, върху която можеше да изгради решението си, щеше да бъде филтрирана през медиаторните вериги на Брад?

Надписът над витрината гласеше „КРАСИВИ ФАНТАЗИИ“. Беше малък магазин според стандартите на търговския комплекс, където залите на „Двете момчета“ заемаха седем хиляди и петстотин квадратни метра площ, а имаше и гигантски супермаркет. Но беше достатъчно голям, за да излиза скъп на собственичката си. Наемът, услугите, осигуровките, заплатите на тримата продавачи, двама от които на непълно работно време, щедрото възнаграждение на Дороти като мениджър — всичко това означаваше чиста загуба от почти две хиляди долара месечно. Роджър плащаше с удоволствие, въпреки че някои от нашите счетоводни модули му бяха доказали, че би му излязло по-евтино да дава на Дороти по две хиляди на месец.

Дороти редеше китайски порцелан върху щанд с надпис „Разпродажба на половин цена“. Тя кимна учтиво на посетителите си.

— Здравей, Дон. Радвам се да ви видя, сестра Клотилда. Искате ли да купите евтино няколко червени порцеланови чаши за чай?

— Красиви са — отвърна Клотилда.

— Наистина. Но не ги купувайте за метоха. От Управлението по храните и лекарствата наредиха да не се продават. Смята се, че глазурата им е отровна — при положение, че човек пие поне четиридесет чаши чай всеки ден в продължение на двадесет години.

— О, това е много лошо. Но… ти ги продаваш?

— Заповедта влиза в сила след тридесет дни — възкликна Дороти с усмивка. — Смятам, че няма да го кажете на пастора и монахините, нали? Но честно казано, продаваме чаши с такава глазура от години и досега не съм чула някой да е умрял.

— Искаш ли да пийнеш кафе с нас? — предложи Кейман. — В други чаши, разбира се.

Дороти въздъхна, сложи чашата в редичката и отвърна:

— Не, можем просто да поговорим. Елате отзад в канцеларията ми. — Тя ги поведе и подхвърли през рамо: — Във всеки случай зная защо сте тук.

— О? — възкликна Кейман.

— Искате да посетя Роджър, нали?

Кейман се настани в широкото кресло, обърнато към бюрото.

— Защо не го направиш, Дороти?

— Боже мили, Дон, какъв е смисълът? Той е безчувствен. Не би разбрал дали съм била там или не.

— Той е дълбоко упоен, наистина. Но има моменти, в които идва в съзнание.

— Търсил ли ме е?

— Разпитва за теб. Какво искаш да направи, да моли ли?

Дороти сви рамене, играейки си с керамична шахматна фигурка.

— Не ти ли е минавало през ума, че можеш да си гледаш само твоята работа, Дон?

Той не прие предизвикателството.

— Това и правя. Точно сега Роджър е най-незаменимият човек. Знаеш ли на какво е подложен? Бил е на хирургическата маса вече двадесет и осем пъти. За тринадесет дни! Вече няма очи. Нито дробове, сърце, уши, нос. Дори няма кожа, отстранена е цялата, малко по малко, сантиметър по сантиметър, и вече е заменена със синтетична материя. Жив е одран — някога хората са били превръщани в светци за това, а сега той не може да има дори собствената си жена…

— О, млъкни, Дон! — избухна Дороти. — Не знаеш какво говориш. Роджър ме помоли да не ходя при него, след като започнат операциите. Той смяташе, че няма да мога… Просто не искаше да да го виждам в такова състояние!

— Моето впечатление от теб — каза свещеникът меко — е, че си направена от много устойчива материя, Дороти. Не би ли могла да издържиш?

Тя се намръщи. За миг красивото й лице погрозня.

— Въпросът не е дали ще мога да издържа. Виж, Дон, знаеш ли какво е да си омъжена за човек като Роджър?

— Защо, сигурно е много добре, доколкото мога да предполагам — отвърна слисано Кейман. — Той е добър човек!

— Да, добър е. Знам това поне толкова, колкото и ти, Дон Кейман. Той е влюбен в мен до уши.

Настъпи мълчание.

— Мисля, че не разбирам, какво искаш да кажеш — осмели се да каже сестра Клотилда и попита: — Не си ли доволна?

Дороти бавно се извърна към сестрата.

— Доволна? — Тя остави фигурката и се наведе над бюрото. — Това е мечтата на всяко момиче, нали? Да намери своя герой, красив, привлекателен, известен и доста богат — и да го накара да полудее от любов, така че да я смята за най-прекрасната. Ето защо се ожених за Роджър. Не можех да повярвам, че съм такава щастливка. — Гласът й изтъня. — Май не знаете какво е да имате някой до уши влюбен във вас. Какво му е доброто на човек, побъркан от любов? Понякога, когато лежим в леглото и се опитвам да заспя, го чувам буден до мен, неподвижен, не смеещ да стане и да отиде до банята, толкова идиотски внимателен… Знаете ли, че когато пътуваме, Роджър никога не отива в банята преди да реши, че съм заспала или ако съм някъде другаде? Бръсне се веднага щом стане и не иска да го виждам с разбъркана коса. Бръсне се дори под мишниците, използва дезодорант по три пъти на ден. Той… той се отнася с мен все едно че съм Светата Дева, Дон! Това е нелепо. А той е такъв вече девет години.

Тя гледаше умолително свещеника и монахинята, които я слушаха безмълвно, изпълнени с безпокойство.

— И тогава — продължи Дороти — идвате вие и ми твърдите, че трябвало да го видя в момент, когато го превръщат в нещо ужасно и абсурдно. Вие и всички останали. Катлийн Даути намина снощи. Беше се натряскала до козирката ; изпаднала в мрачно настроение, след което решила да дойде и да ми каже с мъдростта, породена от бърбъна, че правя Роджър нещастен. Добре, тя е права. Вие също. Аз го правя нещастен. Но грешите ако смятате, че ако отида да го видя, ще го направя щастлив… О, по дяволите.

Телефонът иззвъня. Дороти вдигна слушалката, след това хвърли поглед към Кейман и сестра Клотилда. Изразът на лицето й, допреди миг почти умолителен, се промени и заприлича на порцелановите фигурки върху бюрото й.

— Извинете ме — каза тя, нагъвайки заглушаващите гласа меки пластмасови пластини около микрофона, и се обърна настрана със стола си. Говореше беззвучно, след това окачи слушалката и се извърна към тях.

— Ти ми даде материал за размисъл, Дороти — каза Кейман. — Но въпреки това…

Тя му отправи порцеланова усмивка.

— Но ти все пак искаш да ме посъветваш как да живея живота си. Е, добре, няма да можеш. Казахте каквото имахте да казвате. И двамата. Благодаря, че дойдохте. Ще ви бъда благодарна, ако си тръгнете. Няма какво повече да говорим.

Роджър лежеше Във вътрешността на големия бял куб на сградата, в която се осъществяваше проектът, с разперени ръце върху флуидно легло. Вече тринадесет дни лежеше така, повечето време в безсъзнание или неспособен да определи дали е в съзнание или не. Сънуваше. Можеше да се разбере кога сънува по бързите движения на очите, а след като те бяха отстранени — от потръпването на мускулните окончания. Някои от сънищата му бяха реалност, но той не можеше да направи разликата.

Ние пазим подробни записи от всяка секунда от живота на Роджър Торауей по това време. Едва ли имаше трепване на мускул или импулс на синапс, които да не са оставили следа върху някой монитор, и ние съвестно събирахме информацията и поддържахме непрекъснато наблюдение над жизнените му функции.

Това беше само началото. Направеното с Роджър през първите тринадесет дни не беше повече от стореното с Уили Хартнет. Но то не беше достатъчно.

След това екипите на хирурзите и специалистите по протезиране започнаха да вършат неща, които никога преди не са били правени с човешки същества. Цялата му нервна система беше преровена и всички главни нервни пътища — свързани с интерфейса на големия компютър на долния етаж. Това беше IBM 3070 с общо предназначение. Заемаше половин стая и все пак възможностите му не бяха достатъчни, за да се справи с цялата необходима работа. Той беше само временен заместител. На две хиляди мили оттук, в Ню Йорк, в заводите на IBM се изработваше специализиран компютър, който да може да се носи на гръб. Проектирането му беше най-трудната част ; ние продължавахме да променяме електронните схеми, дори след като вече бяха монтирани. Не биваше да надхвърля двадесет и пет килограма земно тегло, а габаритът му трябваше да бъде максимум петдесет сантиметра. Трябваше да работи с постояннотокови акумулатори, зареждани от слънчеви елементи.

Самите слънчеви елементи отначало представляваха проблем, но ние го решихме доста елегантно. Минималната им площ трябваше да бъде около три квадратни метра. Повърхността на тялото на Роджър, дори след преработките и добавянето на различни приспособления, не беше достатъчно голяма, за да осигури нужната енергия, дори при положение, че можеше да поглъща слабата слънчева светлина, достигаща до Марс. Решихме проблема, като проектирахме две огромни, ефирни, приказни крила.

— Ще прилича на Оберон — възкликна Брад весело, когато видя чертежите.

— Или на прилеп — измърмори Катлийн Даути.

Приличаха на крила на прилеп, още повече, че бяха катранено черни. Нямаше да стават за летене, дори и в рядката атмосфера на Марс, ако въобще там имаше такава. Представляваха тънко фолио с ниска структурна здравина. Но нали не бяха предназначени за летене, нито за каквото и да било друго натоварване. Трябваше само автоматично да се разперват и да се ориентират така, че да приемат в максимална степен слънчевото излъчване. Впоследствие конструкцията беше променена, за да позволи известна намеса от страна на Роджър, така че да може да използва крилата за балансиране, както въжеиграчите използват дългия си прът. В края на краищата, това беше огромна крачка напред в сравнение с „ушите“, които бяхме поставили на Уили Хартнет

Проектирането и изработката на слънчевите крила отнеха осем дни; ден по-късно раменете на Роджър бяха подготвени да ги приемат. С кожата нямаше никакви проблеми. При работата върху Уили Хартнет беше натрупан такъв опит, че екипите втъкваха новите присадки в тялото на Роджър със скоростта, с която хирурзите одираха собствената му кожа.

От време на време той се пробуждаше и се оглеждаше, като че ли с разбиране и интелигентност. Трудно можехме да бъдем сигурни. Посетителите му — те бяха непрекъснат поток — понякога му говореха, понякога идваха при него като при опитно зайче, което може да се обсъжда и манипулира с не повече човещина, отколкото колбата за титруване. Върн Скейниън се отбиваше почти всеки ден, за да се втренчи в оформящото се същество с нарастващо отвращение.

— Прилича на изчадие адово — мърмореше той. — Данъкоплатците биха го харесали!

— Внимавайте, генерале — изръмжа Катлийн Даути, намествайки масивното си тяло между директора и Роджър. — Откъде знаете дали не ви чува?

Скейниън сви рамене и се отправи на доклад в президентската канцелария. Когато си тръгна, влезе Дон Кейман.

— Благодаря ти, майко на целия свят — заяви той тъжно. — Оценявам твоята загриженост за приятеля ми Роджър.

— Да-а — смутено отвърна тя. — Това не е сантименталност. Нещастникът трябва да има малко самочувствие; ще му бъде необходимо. Знаеш ли колко с колко ампутирани и паралитици съм имала работа? И знаеш ли колко от тях бяха класифицирани като изключително тежки случаи, които никога няма да мръднат и един мускул или никога няма да могат сами да отидат до тоалетната? Със силата на волята се постига много, Дон, и затова е необходимо човек да има вяра в себе си.

Кейман се намръщи; състоянието на Роджър все още занимаваше мислите му.

— Да не искаш да спориш с мен? — остро продължи Катлийн, разбрала погрешно гримасата му.

— Ни най-малко! Сама разбираш — нима аз съм човекът, който ще оспори превъзходството на духовното над физическото? Просто съм благодарен. Ти си добър човек, Катлийн.

— О, глупости — изръмжа тя, без да изпуска цигарата от устата си. — За това ми плащат. А, всъщност ти още ли не си се качвал в стаята си? Пристигна окуражително писмо до всички нас от негово сиятелство генерала, така че не трябва да забравяме колко важно е това, което правим… и лек намек, че ако отложим датата на изстрелването, ще ни тикнат в концентрационен лагер.

— Като че ли ни е нужно напомняне — въздъхна отец Кейман, загледан в гротескната неподвижна фигура на Роджър. — Скейниън е свестен човек, но винаги смята, че това, което прави, е най-важното във Вселената. Само че този път може и да е прав…

Това беше правдоподобно твърдение. За нас не подлежеше на съмнение, че най-важното свързващо звено във всички сложни взаимоотношения между съзнанието и материята, които едно древно поколение учени бе нарекло „Гея“, лежеше там, плувайки върху флуидното си легло, приличащо на герой от японски филм на ужасите. Без Роджър Торауей изстрелването към Марс не би се осъществило навреме. Милиони хора могат да се питат какво значение има това. Но ние не си задаваме този въпрос.

Роджър беше в центъра на всичко. Около него бяха събрани и обединени всички усилия, необходими за оформянето му такъв, какъвто трябваше да бъде. В хирургичната зала Фрийлинг, Уайднър и Брадли вграждаха нови системи в тялото му. По-долу в помещението с марсианска атмосфера, където загина Уили Хартнет, тези системи се тестваха при марсиански условия. Понякога времето на бездефектна работа беше ужасяващо кратко; тогава, доколкото беше възможно, те биваха преправяни или дублирани, или в крайна сметка използвани със стискане на палци и молитви за добър шанс.

Вселената около Роджър като че ли се разширяваше като обвивките на лук. Малко по-далече в сградата беше гигантът 3070, който мъркаше и превключваше електронните си вериги, добавяйки нови подпрограми, които да отговарят на допълнителните възможности за възприемане, вграждани в тялото на Роджър с всеки изминал час. Извън сградата беше общността на Тонка, просперираща или западаща, в зависимост от състоянието на проекта, който осигуряваше работа и беше причината за нейното съществуване. Около Тонка се простираше Оклахома и бяха пръснати останалите петдесет и четири щата. Около тях пък — тревожният, сърдит свят, зает с размяна на арогантни политически ноти, и сграбчил живота чрез всяко едно от милиардите човешки същества, които го населяваха.

Хората, свързани с проекта, се бяха затворили в себе си и се бяха откъснали от света. Не следяха телевизионните новини, освен по необходимост, предпочитаха да не четат нищо друго освен спортните страници на вестниците. При високите обороти, при които живееха, не им оставаше и много време за подобни неща, но не това беше причината. Причината беше, че просто не се интересуваха от тях. Светът полудяваше, а изолацията им в големия бял куб на сградата на проекта изглеждаше реална и свещена, докато вълненията в Ню Йорк, боевете край Персийския залив и повсеместният глад в така наречените „развиващи се страни“ изглеждаха неуместна фантазия.

Те наистина бяха фантазия. Поне доколкото нямаха значение за нашето бъдеще.

И така, Роджър продължаваше да се променя и преражда. Кейман прекарваше все повече и повече време с него, всяка минута, когато можеше да се откъсне от задачите си в помещението с нормална марсианска атмосфера. Гледаше с любов как Катлийн Даути обикаля из стаята, сипейки пепел от цигарата си навсякъде освен върху Роджър. Но въпреки това все още беше притеснен.

Той приемаше необходимостта в Роджър да бъдат вградени медиаторни вериги, които да интерпретират и отсяват излишните входни сигнали, но все още нямаше отговор на важния въпрос: Ако Роджър нямаше да знае какво вижда, как тогава щеше да види Истината?