Човек плюс

2. Какво искаше президентът

Човекът, превърнат в чудовище, не излизаше от съзнанието на Торауей. Роджър често мислеше за него.

Той седеше в креслото на втория пилот, на двадесет и четири хиляди метра над Канзас, и наблюдаваше трепкащата точка върху екрана на радара.

— По дяволите — изруга пилотът. Сигналът беше от съветски „Конкордски III“; техният CB-5 се състезаваше с него, откакто бяха го засекли над язовира „Гарисън“.

Торауей се захили и отпусна малко педала. Скоростта им намаля и сигналът от „Конкордски“ мигновено набра преднина.

— Губим го — начумерено отбеляза пилотът. — Къде смятате, че отива? Може би към Венецуела?

— По-добре да се замислим какво огромно количество гориво изразходваме и двамата — отвърна Торауей.

— М-да — пилотът въобще не беше притеснен от факта, че е надхвърлил границата на международното споразумение за 1.5 Мах1. — Какво става в Тулза? Обикновено ни позволяват да кацнем направо, когато на борда има високопоставена личност като вас.

— Може би в момента се приземява друга много по-важна персона — това не беше просто предположение от страна на Роджър. Той знаеше много добре коя беше тази личност, а в Съединените щати нямаше по-важен човек от президента.

— Доста добре се справяте със самолета — любезно отбеляза пилотът. — Желаете ли да го приземите, искам да кажа, когато ни разрешат да го направим?

— Благодаря, не. По-добре да се оттегля и да си събера багажа. — Но остана в креслото, втренчил поглед надолу. Бяха започнали да се снишават и вече усещаха сблъсъка с възходящите въздушни течения над простиращото се отдолу под тях поле от кълбести облаци. Торауей свали ръце от кормилото и пилотът пое управлението. Съвсем скоро щяха да преминат над Тонка, малко вдясно от селището. Чудеше се как ли се справя чудовището.

Пилотът продължаваше да любезничи:

— Вече не летите толкова много, нали?

— Само когато някой като теб ми позволи да покарам.

— Май не се преуморявате. Какво, между впрочем, правите, ако не е неучтиво да попитам? Освен че обикаляте като важна персона насам-натам?

Торауей имаше готов отговор.

— Административна работа — отвърна. Винаги отговаряше по този начин, когато го разпитваха. Понякога питащите имаха достъп до секретни данни. Не само по служебен път, а и разчитайки на интуицията си, той определяше на кои хора може да има доверие и на кои — не. След което отвръщаше: „Аз правя чудовища.“ Ако отговорът им покажеше, че и те са вътре в играта, можеше да добави още едно-две изречения.

Ексомедицинският проект не беше секретен. Всеки знаеше, че в Тонка се подготвят астронавти, които да живеят на Марс. Секретен бе начинът, по който се постигаше това: като се създаваха чудовища. Ако Торауей прекалеше с приказките, рискуваше както свободата, така и работата си. А Роджър обичаше работата си. Тя му позволяваше да подпомага работилницата за глинени изделия на Дороти. Даваше му усещането, че прави нещо, което ще се помни от хората, и го отвеждаше на интересни места. Преди, като действащ астронавт, беше посетил доста интересни кътчета, но всички те се намираха в мъртвилото на Космоса. Повече му допадаха местата, които беше обиколил при частните си пътувания с любезни дипломати и впечатляващи момичета — компаньонки по коктейлите, които го поздравяваха, щом се появеше. Разбира се, съществуваше и чудовището, което не излизаше от главата му, но то не го притесняваше особено. Поне засега.

Те се спуснаха над река Цимарон, или по точно над виещото се пресъхнало дере, което щеше да се изпълни с вода, когато започнат дъждовете; самолетът се гмурна почти отвесно надолу, намали скорост и леко се приземи.

— Благодаря — обърна се Роджър към пилота и тръгна да прибере багажа си от кабината за пътници.

Този път беше минал през Бейрут, Рим, Севиля и Саскатон, преди да се прибере в Оклахома, и всеки следващ град беше по-горещ от предишния. С Дороти се срещнаха в мотела на летището, тъй като се очакваше да присъстват на официален брифинг в чест на президента. Той бързо се преоблече в дрехите, които Дороти му беше донесла. Радваше се, че отново е в къщи, че отново се връща към създаването на чудовища, че отново е с жена си. Когато излезе изпод душа, внезапно почувства мощен еротичен импулс. Часовникът в главата му неотменно следеше времето, с което разполагаше, и не бе необходимо да поглежда ръчния си часовник: имаше малко време. Всъщност можеха да закъснеят с няколко минути. Но Дороти не беше в креслото, където я остави; телевизорът работеше, цигарата й догаряше в пепелника, но тя беше изчезнала.Увитият в хавлия Роджър приседна на ръба на леглото, докато часовникът в главата му не отбеляза, че вече няма време за любов. Започна да се облича. Когато Дороти почука на вратата, той вече стягаше вратовръзката си:

— Съжалявам — каза тя, когато Роджър й отвори. — Не можах веднага да намеря автомат за кока-кола. Една за теб, една за мен.

Дороти беше висока почти колкото Роджър, сега беше избрала рус цвят за косите си, но очите й по рождение бяха зелени. Извади четка от чантата си, прокара я по раменете и ръкавите на сакото му, после чукна кутията си кола с неговата и отпи.

— Добре е да тръгваме — забеляза тя. — Изглеждаш великолепно.

— Много си секси — отвърна Роджър и я прегърна през раменете.

— Току-що си сложих червило — Дороти извърна глава и му позволи да я целуне по бузата. — Радвам се, че госпожиците не са те изтощили съвсем.

Той се подсмихна; двамата често се майтапеха, че преспивал с различни момичета във всеки град. Роджър харесваше тази шега, въпреки че бе далече от истината. Няколкото незадоволителни опита за семейна измяна се бяха оказали по-скоро мизерни и мъчителни, отколко доставящи удоволствие, но му харесваше мисълта, че е човек, чиято съпруга трябва да се притеснява от вниманието на останалите жени.

— Нека не караме президента да ни чака. Аз ще освободя стаята, докато изкараш колата.

Всъщност нямаше как да накарат президента да ги чака; поне два часа бяха необходими за проверките, преди да успеят да го зърнат.

Роджър беше запознат с процедурата за сигурност, тъй като и преди беше подлаган на нея. По това време не само по отношение на президента на Съединените щати се вземаха много строги предпазни мерки срещу покушения. На Роджър му трябваше Цял ден, за да се добере до папата, и дори в папската зала от дясната му страна през цялото време стоеше швейцарски гвардеец с насочена „Берета“.

Половината от шефовете на лабораторията бяха пристигнали за брифинга. Главната зала за приеми, почистена и лъсната за случая, беше по-различна от обичайния й вид на място за поднасяне на кафе. Дори черните дъски и книжните салфетки, често използвани като чернови, бяха скрити далече от погледа. В ъглите стояха сгъваеми паравани, а щорите на най-близките прозорци бяха дискретно спуснати; Роджър знаеше, че това беше необходимо за претърсването на хората. След това щяха да последват разговори с психиатри. А после, ако всички издържат успешно, ако не се открие смъртоносна отрова в иглата на някоя дамска шапка или мания за убийство в нечия глава, цялата група щеше да премине в аудиторията, където към тях щеше да се присъедини и президентът.

В претърсването, опипването, прегледа с магнитометър и идентифицирането на мъжката част от гостите участваха четирима мъже от Тайните служби, въпреки че само двама от тях извършваха физическия преглед. Другите двама просто седяха настрана, готови да измъкнат оръжието и да стрелят при необходимост. Женският персонал на Тайните служби (наричаха ги „секретарки“, но Роджър беше виждал, че носят оръжие) проверяваше Катлийн Даути и другите жени. Дамите бяха претърсвани зад един от параваните с височина до раменете и Роджър можеше да разбере по изражението върху лицето на жена си докъде е стигнало опипването на изучаващите ръце. Дороти не обичаше да бъде докосвана от непознати. Беше време, когато не обичаше въобще да бъде докосвана, камо ли от непознати.

Когато дойде ред на Роджър, той разбра донякъде студения гняв, който беше забелязал върху лицето на жена си. Бяха изключително прецизни. Изследваха ямките под мишниците му. Разхлабиха колана и опипаха бедрата и тестисите му. Измъкнаха цялото съдържание на джобовете му. Носната кърпичка от горния джоб беше разгъната, отърсена и внимателно сгъната, по-добре от преди. Катарамата на колана, а също и ръчният му часовник бяха изследвани под лупа.

Всички членове на групата бяха подложени на същата старателна проверка, дори и директорът, който оглеждаше стаята с демонстративно примирение пред съдбата, докато някакви пръсти разчесваха къдравите косми под мишниците му. Дон Кейман остана единственото изключение, тъй като предвид официалността на случая беше навлякъл расото си и след известен спор, проведен шепнешком, беше отведен в друго помещение, за да го свали.

— Съжалявам, отче — извини се телохранителят, — но знаеш как стоят нещата.

Дон сви рамене, последва мъжа и след малко се върна леко разтревожен. Роджър също започна да се притеснява. Би било разумно, мислеше си, ако претърсените веднага ги пращаха при психиатрите. В края на краищата, това бяха все хора с високо положение и тяхното време беше скъпоценно. Но секретните служби си имаха своя система и работеха поетапно. Първата тройка беше препратена към специално подготвеното за интервюта помещение, едва след като претърсването беше приключило напълно.

Психиатърът на Роджър се оказа чернокож, всъщност тенът му наподобяваше цвета на кафе с мляко. Седяха лице срещу лице на столове с високи облегалки, на половин метър един от друг.

— Ще се постарая да направя интервюто максимално кратко и безболезнено — започна психиатърът. — Живи ли са родителите ви?

— Не, и двамата са мъртви. Баща ми почина преди две години, а майка ми — когато бях в колежа.

— С какво се занимаваше баща ви?

— Даваше под наем рибарски лодки във Флорида. — С половината от съзнанието си Роджър започна да описва пристана в Кей Ларго, където старецът държеше лодките, докато останалата част бе заета със самонаблюдението, което не преставаше двадесет и четири часа в денонощието. Дали показваше достатъчно раздразнение от задаваните му въпроси? Дали не прекаляваше? Дали беше достатъчно естествен? Или по-спокоен от нормалното?

— Видях жена ви — продължи психиатърът. — Изглежда много секси. Имате ли нещо против, че го споменавам?

— Не — наежи се Роджър.

— Някои бели не биха желали да чуят това от мен. А вие как се чувствате?

— Зная, че е секси — отвърна Роджър. — Точно затова се ожених за нея.

— Имате ли нещо против да направя още една крачка и да попитам как е в оная работа?

— Не, разбира се, че не — о, добре, по дяволите. Да, имам нещо против — отвърна Роджър разярено. — Предполагам, че е както и при другите. След като сме женени вече от няколко години.

Психиатърът се облегна назад, гледайки замислено Роджър.

— Във вашия случай, доктор Торауей, това интервю е до голяма степен формално. През последните седем години вие сте преминавали през тестове на всеки три месеца и всеки път резултатите са били в границите на нормалното. Във вашето досие няма данни за нестабилност и склонност към насилие. Нека само да ви попитам дали се притеснявате от срещата с президента.

— Може би известно страхопочитание — отвърна Роджър, събирайки нещата си.

— Това е естествено. Гласувахте ли за Даш?

— Разбира се — но чакайте, по дяволите, това не е ваша работа!

— Правилно, доктор Торауей. Сега можете да се върнете в залата за брифинг.

Всъщност той не се върна в същата стая, а беше заведен в една от по-малките зали за конференции. Почти веднага към него се присъедини Катлийн Даути. Бяха работили заедно две години и половина, но тя все още се държеше официално.

— Като че ли минахме, мистър доктор полковник Торауей, сър. — Очите й както обикновено се фокусираха в точка над лявото му рамо, а димът от цигарата закриваше лицето й. — О, ето и нещо за пийване. — Тя се пресегна през него.

Сервитьор в ливрея — не, напомни си Роджър, човек на Тайните служби, облечен в униформата на сервитьор — беше застанал до тях с поднос питиета. Роджър си взе уиски и сода, а специалистката по протезиране пое малка чаша сухо шери.

— Трябва непременно да изпиеш всичко — прошепна тя, обръщайки се към рамото му. — Мисля, че слагат нещо вътре.

— Какво нещо?

— Успокоително. Ако не изпиеш всичко, поставят зад гърба ти въоръжен телохранител.

За да я подиграе, Роджър изпи наведнъж уискито си, но се зачуди как човек с нейните страхове и комплекси е могъл да премине толкова лесно през ситото на психиатрите. Петте минути, прекарани с психиатъра, бяха подсилили състоянието на вътрешно самонаблюдение и една част от съзнанието му беше заета с анализи. Защо се чувстваше неловко в присъствието на тази жена? Не само защото изглеждаше неестествена със своето маниерничене. Може би причината се криеше в безкрайното й възхищение от неговия кураж. Той се беше опитал да й обясни, че за да бъдеш космонавт вече не се изисква повече смелост, отколкото да управляваш някое друго въздушно превозно средство и навярно не повече, отколкото да караш такси. Разбира се, за него, като дубльор на Човек плюс съществуваше доста опасност. Но само ако всички от списъка преди него отпаднеха, а това не беше вероятност, за която си струваше да се притеснява. Все пак, тя продължаваше да се отнася към него с почит, която в някои случаи граничеше с обожание, а в други — със съжаление.

С останалата част от съзнанието си, както винаги, беше нащрек по отношение на жена си. Най-после тя влезе, ядосана и необичайно разрошена. Косата, за която бе загубила час да я нагласи, беше разпиляна. Дълга до кръста, тя се спускаше като водопад от черни вълни. Приличаше на скица на Алиса от Тениъл2, но рисувана за „Плейбой“. Роджър побърза да я успокои, нещо, което погълна цялото му внимание, докато не долови някакво раздвижване и чу някой да казва, не много високо и не много официално:

— Дами и господа, президентът на Съединените щати.

Фиц-Джеймс Дашътайн влезе захилен, като кимаше с глава към залата. Беше съвсем същия, както по телевизията, само малко по-нисък. Без да чакат покана хората от лабораторията се подредиха в полукръг, а президентът започна да ги обиколя, като се здрависваше с всеки, който му биваше представян от директора на проекта. Дашътайн беше добре осведомен. Като политик имаше способността да запомня всяко име и да отправя всекиму някаква лична забележка. Към Катлийн Даути се обърна с думите: „Радвам се да отбележа ирландско присъствие в залата, доктор Даути“. Роджър беше посрещнат с: „Срещали сме се и преди, полковник Торауей. След прекрасната операция с руснаците. Да, май беше преди седем години, когато бях шеф на Сенатската комисия. Може би си спомняте.“ Естествено, Роджър си спомняше — и беше поласкан, и знаеше, че го ласкаят с факта, че президентът помни срещата им. Към Дороти отправи репликата: „О, небеса, госпожо Торауей, как може красиво момиче като вас да се погубва с тези учени плъхове?“ Роджър замръзна, щом го чу. Не че това го обиждаше, но беше от онези тъпи комплименти, които Дороти презираше. Този път обаче тя не го прие с възмущение, тъй като идваше от президента на Съединените щати. „Страхотен мъж“ — прошепна, проследявайки го с очи.

След като обиколи целия полукръг, президентът се качи на малък подиум и заяви:

— Е, приятели, дойдох тук, за да гледам и слушам, а не да говоря. Но бих искал да благодаря на всеки един от вас, че се е примирил с глупостите, през които е трябвало да премине, за да се добере до мен. Съжалявам, но това не са мои приумици. Просто ми казват, че е необходимо, тъй като наоколо се мотаят толкова ненормални. Поне докато враговете на Свободния свят са такива, каквито са сега, а ние сме открити и доверчиви хора, каквито сме си — и той се захили, отправил поглед към Дороти. — Я ми кажете, не ви ли повредиха лака на ноктите, като ви киснаха ръцете в разни химикали преди да влезете тук?

Звънкият смях на Дороти стресна Роджър. (Тя беше вдигнала страшен шум, че са повредили лака на ноктите й.)

— Наистина го направиха, господин президент. Почти като моя маникюрист.

— Съжалявам. Казват, че това е срещу биохимични отрови, които можело да бъдат скрити под ноктите, с които ще ме одраскате при ръкостискане. Е, все пак мисля, че трябва да правите това, което ви казват. Между другото — подсмихна се президентът, — ако за вас, скъпи дами, това е досадно, би трябвало да видите как реагира на проверката моята котка. Добре, че последния път под ноктите й нямаше отрова. Тя изподраска трима мъже от Тайните служби, племенника ми и три от своите малки котета преди да бъде допусната до мен. — Той се засмя, а Роджър с леко учудване забеляза, че и двамата с Дороти, а и всички останали се присъединиха към смеха му. — Между другото — продължи президентът, — благодарен съм за вашата любезност. Още по-благодарен съм ви за начина, по който движите напред проекта „Човек плюс“. Не е необходимо да ви обяснявам какво означава той за Свободния свят. Ето го там Марс, единствената по-значителна недвижима собственост наоколо, освен тази, върху която сме стъпили в момента и която си струва да бъде притежавана. Към края на десетилетието тя ще принадлежи някому. Има само две възможности. На тях, или на нас. И аз искам да бъде наша. Вие сте хората, които със сигурност можете да сторите това, защото сте тези, които ще създадете Човека плюс, съществото, което ще живее на Марс. Искам дълбоко и искрено да ви благодаря от все сърце, от името на всички човешки същества от Свободния демократичен свят, че превръщате мечтите в реалност. А сега — продължи той, като успокояваше опитите за учтиви ръкопляскания, — мисля, че е време да престана да говоря, за да послушам малко. Искам да видя какво става с нашия Човек-плюс. Генерал Скейниън, ваш ред е.

— Благодаря, господин президент.

Върн Скейниън беше директор на лабораторията към института по космическа медицина „Грисъм Мемориъл“. Освен това беше о.з. генерал и действаше като такъв. Той свери часовника си, погледна към асистента си (понякога го наричаше „офицер“), очаквайки потвърждение, и каза:

— Има няколко минути преди командир Хартнет да завърши тестовете за загрявка. Можем да го видим по вътрешната видеовръзка. След това ще се опитам да ви разкажа какво ще стане днес.

В залата притъмня.

Екранът на видеопроектора зад подиума просветна. Чу се скърцане от преместването на стол, който един от „сервитьорите“ примъкваше за президента. Той промърмори нещо. Столът беше върнат обратно. Президентът кимна в бледата светлина на проектора и отправи поглед към екрана.

На екрана се появи човек.

Но той не приличаше на човек. Казваше се Уил Хартнет. Беше астронавт, демократ, методист, съпруг, баща, любител тимпанист, превъзходен танцьор; но човешкото око не можеше да долови нито едно от тези неща. Видът му беше чудовищен.

Въобще не приличаше на човек. Очите му бяха червени сфери, изградени от блестящи фасети. Ноздрите представляваха нагъната плът муцуна на къртица. Кожата му беше изкуствена, с тен, придобит като че ли от дълго излагане на слънце, но структурата й приличаше на кожата на носорог. Нищо по него не напомняше за естествения му вид. Очите, ушите, дробовете, носът, устата, кръвоносната система, центровете на възприятията, сърцето, кожата — всичко беше заменено или подсилено. Но видимите промени бяха само върха на айсберга. Извършеното вътре в тялото беше много по-сложно и много по-важно. Той беше изграден отново с единствената цел да може да се приспособи и да оцелее на Марс без външна допълнителна помощ.

Той беше киборг — кибернетичен организъм, получовек, полумашина, две части, проникнали една в друга така, че Уил Хартнет, когато се погледнеше в огледалото в редките случаи, в които му позволяваха да стори това, сам не знаеше кое от него си е негово и кое е било добавено.

Приглушен възглас изпълни залата, независимо, че повечето от присъстващите бяха участвали при създаването на киборга; независимо, че всички го бяха виждали на снимка, по телевизионната система или на живо. Камерата беше уловила киборга в момент, когато правеше безкрайни силови упражнения. Фокусът бе на тридесетина сантиметра над странно оформената му глава и, когато Хартнет се изправи, очите му се изравниха с камерата, а фасетите проблеснаха.

Изглеждаше странно. Припомняйки си старите филми от безкрайните часове в детството, прекарани пред телевизионния екран, Роджър осъзна, че старият му приятел изглежда много по-неземен от рисуваните моркови или гигантските бръмбари от филмите на ужасите. Хартнет беше роден в Дънбъри, Кънектикът. Изкуствените части и органи на тялото му бяха произведени в Калифорния, Оклахома, Алабама или Ню Йорк. Но нищо в него не изглеждаше човешко, или поне земно. Той приличаше на Марсианец.

Ако приемем, че формата произтича от функциите, той си беше марсианец. Беше направен да живее на Марс и в известен смисъл вече беше там. Лабораториите на „Грисъм“ притежаваха най-добрите симулатори, наподобяващи условията на червената планета. Хартнет правеше физически упражнения върху железоокисен пясък, в камера с налягане 10 милибара — сто пъти по-ниско от атмосферното извън двойните стъклени стени. Температурата на разредения газ около него не надхвърляше четиридесет и пет градуса под нулата. Гроздове ултравиолетови лампи обливаха всичко със спектъра на слънчевата светлина, падаща върху повърхността на Марс през зимните дни.

Независимо че мястото, където се намираше Хартнет, не беше Марс, по своите параметри то беше тъй близо до естествената среда на тази планета, че дори истинските марсианци, ако съществуваха такива, можеха да бъдат заблудени. Някое от мекотелите на Уелс би могло да се събуди от съня си, да се огледа и реши, че наистина е на Марс, в късен есенен ден, в средните ширини, малко след изгрев слънце.

Само една аномалия не можеше да бъде избегната. Тя се дължеше на естествената гравитация на Земята, която нямаше как да бъде намалена до стойност, подходяща за повърхността на Марс. Инженерите бяха изчислили разходите за издигането на цялото помещение, имитиращо условията на Марс, с ракетен двигател и спускането му по парабола, така че поне десет-двадесет минути да се симулира марсианска гравитация. Отказаха се от тази идея поради огромните разходи, и след като размислиха и направиха подробна оценка на останалите фактори, решиха че могат да пренебрегнат значението на тази единствена аномалия.

Никой не се боеше, че новото тяло на Хартнет може да се окаже прекалено слабо за стресовете, на които щеше да бъде подложено. Той вече вдигаше тежести от 250 килограма. Когато наистина достигнеше Марс, щеше да може да носи повече от половин тон.

В някои отношения на Земята Хартнет беше по-отвратителен, отколкото би изглеждал на Марс, тъй като телеметричното устройство,с което беше обкичен, бе чудовищно като самия него. Сензори за пулса, температурата и кожното съпротивление прилепваха към плещите и главата му. Сондите преминаваха през яката изкуствена кожа и измерваха вътрешните му потоци и съпротивления. Предавателните антени се разперваха зад гърба му като селска метла. Всичко, което ставаше в него, се измерваше, кодираше и предаваше на високоскоростни широколентови записващи устройства.

Президентът шушнеше нещо. Роджър Торауей без да иска се ослуша и хвана края:

— … чува какво си говорим тук?

— Не, докато не се включим в комуникационната му система — отвърна генерал Скейниън.

— А-ха — провлечено промърмори президентът, но каквото и да беше искал да каже, щом киборгът не можеше да го чуе, си остана неизказано. Роджър усети вълна от съжаление. Самият той внимаваше какво говори, когато киборгът можеше да го чуе, и цензурираше думите си дори когато Хартнет не беше наблизо. Не беше справедливо някой, който е пиел бира и е играл с децата си, да изглежда тъй противно. За него всички уместни и безобидни на пръв поглед приказки можеха да се окажат оскърбителни

Киборгът като че искаше да продължи движенията си безкрайно като метроном, но броенето — „едно и две, едно и две“ престана и той също спря. Изправи се методично и доста бавно, като че упражняваше нова танцова стъпка, и с рефлекторно действие, което вече нямаше никакъв смисъл, изтри с грапава длан гладкото пластмасово безвеждо чело.

В мрака Роджър Торауей се премести така, че да наблюдава по-добре характерния профил на президента. Дори само по силуета можеше да се види, че той леко се намръщи. Роджър обхвана с ръка кръста на жена си и си помисли какво ли би било да си президент на триста милиона американци в този несигурен и коварен свят. Мощта, която имаше човекът в тъмнината пред него, му даваше възможност да засипе с бомби и най-отдалечения кът на света за не повече от 90 минути. Това беше мощта на войната, мощта на наказанието, мощта на парите. Президентската мощ беше основният фактор, извадил на бял свят проекта „Човек плюс“. Финансирането никога не бе обсъждано в Конгреса, където бяха известни само основните насоки на този проект. Актът, с който се разрешаваше започването на проекта бе озаглавен: „Разходи за осигуряване на възможности за допълнително изследване на Космоса, определени от президента“.

— Господин президент — обърна се към него генерал Скейниън, — командир Хартнет би се радвал да ви покаже някои от възможностите на своите протези. Вдигане на тежести, висок скок. Всичко, каквото пожелаете.

— О, той вече поработи достатъчно — усмихна се президентът.

— Така е. Тогава нека продължим, сър. — Той прошепна нещо в микрофона за връзка и отново се обърна към президента. — Днешният тест се състои в разглобяване и отстраняване на късо съединение в комуникационния блок при полеви условия. За тази работа даваме седем минути. Екип от наши механици, който работи с всичките си инструменти в лабораторни условия, извършва тази операция средно за пет минути, така че ако командир Хартнет се справи в рамките на оптималното време, това ще бъде доказателство за чудесно владеене на двигателните функции.

— Да, разбирам. Какво прави той сега?

— Просто чака, сър. Ще повишим налягането в помещението му на сто и петдесет милибара, така че да може да ни чува и да говори малко по-лесно.

— Смятах, че имате оборудване за провеждане на разговор с него и при пълен вакуум — каза президентът остро.

— Е, да, сър, имаме. Но имаме и някои проблеми. В момента основните ни комуникационни възможности при нормални марсиански условия са чрез визуален контакт, но очакваме и системата за гласова връзка да проработи скоро.

— Да, и аз се надявам — каза президентът.

На етажа на лабораторията, тридесет метра под залата, в която се намираха, един аспирант, работещ като лабораторен асистент, отвори вентила към контейнера с нормалната за Марс газова смес. Постепенно налягането нарастваше, чуваше се остро, но все по-силно съскане. Увеличаването на налягането до 150 милибара не помагаше по никакъв начин на функциите на Хартнет. Новото му тяло игнорираше повечето от факторите на околната среда. Еднакво добре се чувстваше и сред ветровете на Арктика, и в пълен вакуум, и в мъглите на екваториалния ден на Земята, при налягане 1080 милибара и висока влажност. Навсякъде и при всички условия се чувстваше еднакво комфортно. Или еднакво некомфортно, тъй като Хартнет беше съобщил, че новото му тяло го боли, щипе и прежулва. Можеха просто да отворят цялата клапа и да вкарат вътре всичкия газ, но след това трябваше отново да го изпомпват за следващите тестове.

Накрая съскането престана и се чу гласът на киборга. Беше като шушнене на кукла.

— Благодаряяя. Как сссте там, добре лиии? — Ниското налягане му погаждаше номера с дикцията, най-вече поради факта, че вече нямаше истински трахея и ларинкс. След месец като киборг говоренето бе престанало да е съвсем естествено за него, тъй като беше започнал да забравя и да вдишва.

Експертът по визуалните системи се обади иззад Роджър:

— Знаят, че тези очи не са пригодени към резки промени в налягането. Ще видят, ако по тях се появят пукнатини. — Роджър примигна, представяйки си фасетната кристална топка, пръсната в орбитата си. Жена му се засмя.

— Седни, Брад — покани го тя, като се измъкна от ръката на мъжа си. Роджър несъзнателно му направи място, гледайки втренчено в екрана. Гласът от микрофона продължаваше:

— Начало. Пет. Четири. Три. Две. Едно. Започни.

Киборгът тромаво приклекна над капака на черна полирана метална кутия. Без да се бави плъзна острието на отвертката в почти невидимия шлиц, превъртя точно на четвърт оборот, повтори движението на още едно място и махна капака. Дебелите му пръсти внимателно преровиха многоцветния сноп проводници, откриха овъглена червено-бяла жица, разпоиха я, поскъсиха я, за да отстранят овъглената изолация, оголиха я, като просто я прекараха през ноктите, и я свързаха към извода. Най-много време отне загряването на поялника — повече от минута. След това беше направена нова спойка, снопът кабели — натъпкан обратно във вътрешността на кутията, капакът — поставен и киборгът се изправи.

— Шест минути, единадесет цяло и четири десети секунди — обяви гласът на брояча.

Директорът на проекта пръв започна да ръкопляска. След това се изправи и произнесе кратка реч. Той обясни на президента, че целта на проекта „Човек плюс“ е да се модифицира човешкото тяло така, че да може да живее на повърхността на Марс тъй лесно и безопасно, както един нормален човек би вървял през житните полета на Канзас. Направи преглед на космическата програма с участието на човек — от орбиталните полети до космическите станции и сондите за дълбокия Космос. Изброи някои от по-важните данни, свързани с Марс: суша, чиято площ е много по-голяма от тази на земната, независимо от по-малкия диаметър на планетата, тъй като там няма морета. Температурен диапазон, подходящ за живи същества, модифицирани по съответния начин. Несметни потенциални богатства. Президентът слушаше внимателно, въпреки че сигурно всяка дума му беше известна.

— Благодаря, генерал Скейниън — отвърна президентът. — Мога ли да добавя само още нещо.

Той живо се покачи на подиума и замислено се усмихна към научните работници.

— Когато бях момче — започна, — светът беше прост. Големият проблем се състоеше в това по какъв начин да се помогне на възникващите свободни нации на Земята да влязат в обществото на цивилизованите държави. Това бе по времето на „желязната завеса“. Те си бяха от тяхната страна, заключени, под карантина. А всички останали бяха от нашата страна. Сега — продължи той — нещата се промениха. Свободният свят преживява тежки времена. Излезеш ли от нашия Североамерикански континент, къде попадаш? Навсякъде, където погледнеш — колективни диктатури и няколко независими острова като Швеция и Израел. Не съм тук да ви напомням древната история. Било, каквото било, и ние не можем никого да виним за това. Всеки знае кой загуби Китай и предаде Куба на другата страна. Знаем кое управление доведе до падането на Англия и Пакистан. Няма какво да говорим за тези неща. Ние трябва да гледаме към бъдещето. И ще ви кажа, дами и господа, че бъдещето на свободната човешка раса е във вашите ръце. Може би на нашата планета сме имали някои неудачи. Но това е минало. Вече можем да погледнем към Космоса. Да погледнем и какво виждаме? Виждаме една друга земя. Планетата Марс. Както многоуважаемият директор на проекта генерал Скейниън току-що каза, това е планета в много отношения по-обещаваща от тази, на която сме родени. И тя може да бъде наша. Ето къде се намира бъдещето на свободата и от вас зависи да ни го дадете. Зная, че ще го сторите. Разчитам на всекиго от вас.

Той съсредоточено огледа наоколо, срещайки погледа на всеки един присъстващ. Чарът на стария Даш завладя цялата зала.

След това внезапно се усмихна, благодари и излезе, заобиколен от хората на Тайните служби.