Човекът, който не спи

СЪДБАТА НА ПРОФЕСОР ВАГНЕР СЕ РЕШАВА

Докато Брауде с изискана любезност „въвеждаше“ професор Вагнер във „владенията“ му, комитетът „Диктатор“ решаваше съдбата на пленника. Мнозинството членове на комитета бяха склонни да приемат, че Вагнер трябва да бъде „премахнат“.

— В чантата на професор Вагнер безусловно ще намерим тайната на изобретението му. Блестящо осъществихме похищението, но остава опасността истината рано или късно да бъде открита, ако не бъде унищожена главната улика срещу нас.

Тая „улика“ беше самият професор Вагнер. „Да бъде убит Вагнер“ — тези думи естествено не бяха произнесени на събранието, претендиращо за средище на културата. Но всички се разбираха един друг. Против „унищожаването на уликите“ се изказа само барон Голдзак.

— Пълната тайна изключва възможността Вагнер да бъде открит. Заключените брави и сигурната охрана правят бягството невъзможно. Защо трябва да прибягваме към крайни мерки? Такъв ум, такава изключителна дарба може да ни бъде от голяма полза. Трябва само да успеем по един или друг начин да го накараме да работи за нас.

Голдзак недоизказа мисълта си — той се надяваше да използува изобретенията на професор Вагнер за търговска експлоатация.

Но мнозинството гласове беше против него.

Все пак изказването на секретаря промени нещата.

— Имам предложение — каза той, — за известно време да оставим въпроса открит. Работата е там, че Вагнер е водил всичките си записки по напълно неизвестен стенографски метод, вероятно изобретен от него самия. Привлякох за дешифровка най-добрите специалисти от Министерството на външните работи и… от други учреждения. Засега те успяха да определят, че това, изглежда, е система за съкращаване до един знак на цели думи. Но все ще не успяват да ги дешифрират. Да изчакаме резултатите, иначе рискуваме да останем пред неразкритата тайна на неговото изобретение.

Решението беше отложено за след няколко дни.

Специалистите по дешифровка успяха да намерят ключ за стенографията на Вагнер. И когато го намериха, бяха изумени от гениалната простота на системата му.

Но членовете на комисията изпитаха и едно разочарование: когато успяха да разчетат и преведат записките на Вагнер, излезе, че те съдържат ценни научни материали от най-различни области на знанието. В стегнатите фрази, почти есенция на мисълта, в късите формули имаше такова богато съдържание, че то можеше да стигне за много печатни томове. Някои места останаха неразбираеми дори за специалистите. Всичко това подкрепяше предположението на Голдзак, че работата на Вагнер е изключително ценна. Но в записките му нямаше нито ред за това, което интересуваше най-много от всичко комитета: средството за борба със съня и умората.

Така или иначе трябваше да изтръгнат тайната от професор Вагнер. Това беше поръчано на Брауде. За запазването на пълна тайна той беше единственото лице, което се виждаше с Вагнер.

— Скъпи професоре! — обърна се Брауде към Вагнер. — Вие искахте да знаете поради какви причини се озовахте тук. Сега мога да удовлетворя разбираемото ви желание. Само крайна необходимост ни накара да прибегнем до…

— Бандитски методи! — не се сдържа Вагнер.

Брауде се усмихна, като че ли беше чул мила шега, и продължи, без да се смути ни най-малко:

— Моите приятели представят мощна организация, която стои на стража на европейската култура. Уви! Над тази култура надвисна огромна опасност, чието име е болшевизъм. Вие сте далече от политиката и може би сам не си давате сметка какво мощно оръжие би било вашето изобретение в ръцете на тези врагове на културата. Ето какво ни накара в името на цивилизацията, за благото на цялото човечество да посегнем на личната ви свобода. Като човек на науката вие също трябва да цените нашата стара европейска култура. Подарете и вашия ценен дар! Повярвайте, той ще бъде използуван по най-добрия начин.

Професорът се облегна назад в креслото и се вслуша, вперил двете си очи в събеседника, което се случваше рядко.

— Да, аз съм далече от политиката — отвърна Вагнер. — Но дълбоко грешите, ако ме смятате за враг на съветската власт. Впрочем грешката ви е разбираема — към вас болшевизмът се обръща само откъм разрушителната си страна. Аз преживях вече този етап и — няма да скрия — съпътствуващите го настроения; през последните години можах да наблюдавам и другата страна на същия „страшен“ болшевизъм — съзидателната. Вие не я виждате или не искате да я видите. Мене ме смайва и неволно увлича грандиозният размах на творческа енергия, широките планове, кипящата работа… Никога досега толкова научни експедиции не са кръстосвали нашир и длъж великата страна в търсене на природните богатства, където и да се намират те: покрити от дебелите полярни ледове, от горещите пустинни пясъци или в мълчаливите недра на земята. Никога досега не е имало при нас такова влечение към техниката и механизацията на труда. Никога смелата творческа мисъл не е срещала такова внимание и подкрепа…

После, какво е нужно на учения? Преди всичко условия за спокойна работа. Моята страна изживя вече бурята на революцията и спазмите на контрареволюцията. Пред нас е само мирното строителство. А вие?… Нали точно страхът ви пред надвисналите сътресения ви накара да ме доведете тук по такъв… неделикатен начин? Не, господин Брауде, аз искам да живея и работя в Русия. На нея принадлежат и трудовете ми. Няма да ви открия тайната!

Отговорът на Вагнер беше доложен на комитета.

— Та той самият е болшевик! — възкликна генералът с тясното чело.

— Няма какво да се церемоним с него! — чуха се гласове.

Тоя път и Голдзак реши, че не е изгодно да се изправя срещу общото настроение.

Не беше приета никаква резолюция, но всичко беше ясно и без думи: беше произнесена смъртната присъда над професор Вагнер.

И Брауде трябваше да я изпълни.

Той влезе доста развълнуван в кабинета на професора, като усещаше тежестта на браунинга в десния си джоб. Но тъй като се владееше добре, той както обикновено поздрави любезно професора и седна в креслото срещу него, пъхнал ръце в джобовете.

— Е-е, драги професоре, още ли не сте променили решението си? — попита той Вагнер, като пипаше в джоба си дръжката на револвера. — Предупреждавам ви, че вашият отказ ще предизвика най-тежки за вас последици.

— Не, господин Брауде, не съм и няма да го променя!

Брауде опипом сложи пръст на спусъка, все още без да вади револвера от джоба.

— Но аз имам една молба, господин Брауде!

„Има време — рече си Брауде, — нека да чуем що за молба е това“ — и задържа в джоба ръката си с револвера.

— На вашите услуги, скъпи професоре.

Професорът изглеждаше леко смутен. Брауде смаяно забеляза, че Вагнер изглежда много уморен, постоянно румените му бузи бяха побледнели.

— Работата е там — рече професорът, като се запъваше, — че маскираните ви приятели при обиска не забелязаха една малка кутийка с хапчета в джоба на жилетката ми. Тоест може и да са я забелязали, но вероятно не са й обърнали внимание, защото тя има безобидното етикетче „Purgent“. Обичайното лекарство за хора, водещи застоял начин на живот. В тая кутийка беше запасът ми от хапчетата против сън и умора. Уви, кутийката е празна! Вчера глътнах последното хапче. Ако днес не продължа да ги вземам, ще бъда принуден да заспя. За мене това би било ужасно… И умората… Ще ви бъда… много благодарен… — професорът говореше все по-бавно — ако ми доставите някои химикали по мое указание и по възможност… по-бър…

Главата на професора се отметна назад, клепачите му се притвориха и той заспа дълбоко.

— Това облекчава задачата ми! — каза на глас Брауде, спокойно извади револвера и го насочи към гърдите на професора.

Но не стреля: някаква мисъл го спря. И като пъхна бързо револвера в джоба, той изскочи от стаята.