Човекът от Пацифида

IV

Някъде в два часа през нощта на трети срещу четвърти април адютантът и личният преводач на командуващия базата „Шарк“ седеше в стаята си и съчиняваше отчет. Литературният труд не влизаше в любимите занимания на лейтенант Смитсън. Той пишеше, задраскваше, тихо псуваше и често се вдъхновяваше от плоската правоъгълна бутилка „Уайт Хорс“. Той се заплиташе в безкрайните „който“, „които“, „последният“ и т.н., хапеше края на автоматичната писалка и дълго гледаше черната нощ зад прозореца.

Лейтенант Смитсън Джери, алабамско момче, още малко търпение и ставаш голям човек. Най-важното е така да съставиш отчета, че веднага да се вижда колко струваш! Дяволски трудна задача все пак… Така. „Благодарение на решителността ни, находчивостта в трудните условия на започващия прилив, при участието и с активната помощ на двама, оказали се на местопроизшествието, японски офицери от морската отбрана…“ За Колдуел няма защо да споменава — тая тапа с нищо не помогна. Вижте, без японските офицери не може да се мине: тяхната разписка за пет хиляди долара е подшита в делото. Джери се захили. Той бутна на тези господа пет хиляди, а в банковата му сметка има само две. Командуващият базата в същия ден му компенсира всички пет хиляди. Джапите ще трябва да си мълчат — хе-хе, работата е деликатна… Така „общуването с Железния човек се облекчи от факта, че последният знаеше тангутски“. Какви ли са тия тангути? Някакви допотопни джапи, изглежда. „Като преводач оказа услугите си аспирантът от Филологическия факултет на университета в Киото Ейкити Каваи…“ Това беше проверено, Каваи наистина се оказа аспирант и т.н., уволнен миналата година по независещи от него обстоятелства. „Железния човек беше доставен на разположение в базата «Шарк» и настанен в зданието на управлението на базата, където с него редовно се водят беседи, имащи за цел да изяснят до каква степен общуването и връзката с подводния свят могат да се окажат полезни за ВМС на САЩ.“

Джери сам водеше тези беседи. Откровено казано, ползата от тях беше малка. Железния човек беше дяволски необщителен и тежък за общуване. Той вонеше и непрекъснато хленчеше, че му е лошо, че нещо не му е наред апаратурата, че го мотаят тук, на Горната земя, вече дявол знае колко време, основните въпроси така и не са решени, него го чакат и изобщо всички Горни хора са големи мръсници. Той категорично отказа да разговаря с професорите Окубо и Яманиси, които знаеха тангутски език и специално пристигнаха от Токио. Той им каза, че са „кха-кханги“, след което двамата почервеняха и с яростна вежливост поискаха разрешение да напуснат базата.

Джери прекрасно разбираше, че като преводач Каваи не е по-лош от другите, но как, по дяволите, да разбереш от това желязно говедо как са устроени подводниците, които могат да се движат на дълбочина пет-седем километра? Как да се каже на тангутски „торпедо“? Или „екипаж“? Или „налягане на квадратен дюйм?“

С една дума, Джери практически нищо не постигна. Това беше най-слабото място в отчета. Удаде се да изясни само това, че някъде в Тихия океан на голяма дълбочина е разположен огромен подводен град (по аналогия с Атлантида някакъв журналист с лека ръка го кръсти Пацифида — от „Пацифик“ — Тих океан. Железния човек наричаше този град „Дългата дупка“). Къде именно се намира Пацифида, остана неясно, защото Джери се отчая да обясни на филолога какво е това координати, и въобще Долните хора имаха своя съвършено невразумителна математика. Жителите на подводния град бяха достигнали високо развитие на цивилизацията си, далеч не за пръв път посещаваха сушата, но едва сега бяха намерили за възможно да започнат постоянни контакти с хората. Самият Железен човек е първи посланик на подводния свят. Той е готов да организира Общество на съдружието, основано на търговски връзки. Нима Горното човечество не се нуждае от диаманти и бисери? А за техническите постижения на Долните хора той няма право да говори, тъй като не е упълномощен.

Всичко това само по себе си беше достатъчно печално. На всичко отгоре командуващият базата не издържа натиска на общественото мнение и разреши вчера вечерта да се организира пресконференция. Човекът от Пацифида направо заяви в присъствието на тринадесет кореспонденти от осем вестника, че няма намерение да остава повече тук: към него, виждате ли, се отнасят зле, измъчват го с празно дърдорене и не му дават възможност да се заеме с работата, за която е дошъл. Той смята да се върне в океана и да намери друг бряг, където предложенията на Долното човечество ще бъдат наистина оценени.

Пресата изрева. Днешните сутрешни вестници изригваха неистови ругатни. „Майнити-симбун“ се обърна към министъра на вътрешните работи с въпроса, дали му е известно, че почетният гост на Япония, Човекът от Пацифида, се намира под арест в американска военна база. „Асахи“ предлагаше да се вземат незабавни мерки. „На Япония са нужни диаманти“, „Пацифида — градът на диамантите“, „Диаманти или подводници?“; „Няма да позволим на американците да дискредитират Япония пред Диамантения народ!“; „Протест на Обществото за закрила на животните“…

„Кейдзай-симбун“ публикува интервю на своя кореспондент с Човека от Пацифида под огромно заглавие: „Имате ли образци от диамантите? «Хагуфу!» («Ето!») — отговаря Железния човек!“ Снимката показваше подводния гост, който сочи с трипръстата си ръка своето огромно изпъкнало око. Под снимката се съобщаваше за създаването на анонимно акционерско общество „Диамантите на Пацифида“, подготвящо за разпространяване акции на стойност пет милиарда йени.

Наистина следобед Ейкити Каваи получи телеграма с предложението да заеме длъжност на един от директорите на новата компания и главен консултант със заплата от сто и петдесет хиляди йени. Заедно с телеграмата на Каваи бяха връчени петдесет хиляди йени представителни. Джери само се облиза, когато научи това. Впрочем той се утеши, като помоли Каваи да му остави акции за осем хиляди долара. Това е сигурна работа. Изглежда, командуващият базата също беше имал приятен разговор с Каваи на тази тема.

Джери се прозина и разроши косата си. Е, добре, отчетът все пак трябва да се завърши. Утре най-сетне идва комисията. Желязното момченце няма да бъде оставено да се забавлява дълго. Ще го натоварят на самолет и — чао!… Там той ще разкаже всичко за подводниците независимо дали иска, или не. Джери отново присви очи срещу луната и захапа края на седефената писалка.

Покривът на сградата на управлението изведнъж подскочи. Бял пламък озари прозорците на горния етаж. Залюляха се стените, със звън се посипаха стъклата. Масата изскърца и се наклони, бутилката с уиски падна на пода. Гръмотевичен удар шибна ушите. Зашеметен, Джери скочи от стола и се пъхна под перваза.

Повече взривове нямаше. Навън виеха сирени, миришеше на изгоряло. Джери почака още малко, стана и изтича на улицата. Във входа на сградата на управлението той се сблъска със сержант от охраната.

— Щях да идвам за вас — задъхано каза сержантът, — взрив в стая 88, сър. И пожар. Железния човек изчезна, сър. Като че ли не го е имало. Но пожарът е потушен, сър.

Джери стремително вървеше, почти тичаше по коридора. Под токовете отвратително скърцаше натрошено стъкло.

— Часовият, сър… — сержантът едвам го догонваше — часовият е зашеметен, сър. Една тухла е паднала право върху главата му. Като че ли нарочно, сър…

— „Като че ли нарочно…“ — машинално повтори Джери и спря пред стая 88, в която държаха Железния човек.

В безредно скачащите лъчи на фенерите се мяркаха купчини почерняла мазилка, парчета от тухли, срутени преградни стени, стърчащи дъски от пода. Остро вонеше на изгоряло и киселина. След това разрушение, светейки с фенерчетата, пълзяха мръсните и мокри войници от охраната. Джери се спъна в празен пожарогасител, с проклятие го ритна и изкрещя:

— Какво правите тук, да ви вземат дяволите?!

Войникът, който внимателно разглеждаше купчинка гипсов прах на дланта си, изплашено се изпъна.

— Търсим… търсим Железния човек, сър…

— Вън, вън оттук! Всички вън! Сержант, изведете това стадо и блокирайте зданието! Оставете ми фенера си, сержант…

Когато остана сам, Джери приклекна и внимателно се огледа. Никакви следи от Желязното момче. Човекът от Пацифида беше изчезнал като спукан сапунен мехур… Впрочем… Джери протегна ръка и взе тежко парче от металическа тъкан, подобна на средновековна ризница. Още няколко такива парчета, напрашени с мазилка, се виждаха под парчетата. Но това беше всичко. Нямаше нито кръв, нито разкъсани вътрешности, нито раздробени кости. Изглежда, Човекът от Пацифида е бил нещо като медуза…

Изгревът завари Джери изцапан, уморен и объркан. Той така и не намери диамантените очила. Зад дупките на избитите прозорци се чуваше вълнението на тълпата, чуваха се виковете на войниците и полицаите: „Стенд бек! Каере! Дръпни се назад!“ Джери мрачно тръгна към изхода. На прага той настъпи малка кутийка, деформирана, както и всичко останало в стаята. Джери вече беше видял няколко такива кутийки, когато се ровеше из парчетата, но не беше обърнал внимание. Сега той разсеяно я преобърна с върха на обувката.

Към кутийката беше прилепнало парче от металната дреха на Човека от Пацифида. Под него се виждаше крайчето на червено-бял етикет. Заинтересуваният лейтенант Смитсън се наведе, отлепи люспестата мрежа и… Не повярва на очите си. На етикета до големите черни йероглифи личеше ясен надпис на английски: „Суха анодна батерия 80 волта. Произведено в Япония, Компания Токио-Денки.“

Не по-малко от пет минути лейтенантът разглежда надписа и опипва кутийката. После крадливо се огледа, отлепи етикета и го пъхна в джоба си.