Чудакът

Евтимовците

Когато Юлиян се роди, село Горно Ряхово се намираше на половин ден път от Н. По онова време от Горно Ряхово до околийското градче се пътуваше с конска каруца, пътят беше мек, подир каруцата дълго се стелеха сивобелезникави къдели прахоляк. Двадесет години по-късно, Юлиян тъкмо беше завършил гимназия, от Н до Ряхово се стигаше за около един час, тогава тъкмо бяха асфалтирали пътя и новите автобуси го навиваха за броени минути. В днешно време за Горно Ряхово пак се стига за около половин ден, както е било някога си, когато по мекия път са се търкаляли каруци и колелетата им са затъвали до главините си в дълбока кал. Върнало се беше времето назад не защото каруците бяха се върнали отново на мода, къде ти, нито коне има днес, нито каруци! — тези неща бяха останали на доизживяване само в спомените на по-старите хора, само там, в мъглявината на възпоминанията топуркаха коне и дрънчаха весело колелета. Някогашните неща нито бяха се върнали, нито можеха да се върнат, ами село Горно Ряхово като обезлюдя и като промени поминъка си, престана да се интересува за Н, а Н, като се превърна в индустриален град, загуби интерес към Горно Ряхово и му обърна гръб. Оживеният някога път помежду им опустя, асфалтът се изрони, зинаха дупки, като че ли хиляда танка го бяха млели и тъпкали с веригите си. Затова, ако си наумеше някой да мине по него с лека кола и не искаше да рискува ресорите на колата си, той пътуваше по набраздената му и издълбана снага с десетина километра в час, тоест половин ден, както е било във времената на шарените каруци и ракиените бардучета.

Горно Ряхово е съставено от две махали, долната махала лежи в равнината, а горната изкачва полегатия хълм, с който започва планината. Центърът на селото се намира по средата на една стъпаловидна тераса, там се белее отпреди Освобождението още училището, достройвано в различни времена по няколко пъти. През 60-тях години, когато Юлиян учеше в Горно Ряхово, училището беше седмокласно, многолюдно, тогава само горноряховските ученици бяха около стотина!

От най-далечни времена стопаните от долната махала са се занимавали с лозарство, отглеждали са зърно, а горномахленци са били овчари и дървари, произвеждали дървени въглища и събирали билки. Тези две дейности горноряховци развивали и в ТКЗС-то, и в АПК-то по-сетне, и връзвали добър трудоден, защото са имали открай време един естествен «хинтерланд» — градчето Н. Гроздето изкупувала винарската изба, дървения материал — бъчварските и коларските работилници; билките и другата екзотика на планината — диви ягоди, къпини, малини, дренки и прочия — разграбвали предвидливите н-чанки, които до една били отдавнашни последователки на природолечението и страстни любителки на домашните сладка.

Тъй вървели работите, докато дошло време тихият и задрямал Н да бъде превърнат в буден и оживен промишлен град. Започнало бурно строителство, Н изменил облика си и външно, и душевно, вместо вино и петмези готвел се да произвежда керамични облицовки и цветен металургичен прокат. Горноряховци останали само шепа хора, след като по-младите се изселили в Н, започнали да отглеждат хмел за бирената фабрика в окръжния град и да доставят дървен материал на тамошния мебелен завод. Шосето за окръжния град било асфалтирано, а шосето за Н — изоставено на собствената му съдба. Превърнало се постепенно в «път на въздишките» — преселените в Н горноряховци, колчем отивали да навестят старите си гнезда, дълго въздишали на връщане за «изгубения рай». Разбира се, щом стъпвали пак на новите н-ски булеварди, грейнали в жълто зарево от електрическите фенери, специално приспособени да разсейват мъглите, те забравяли тутакси за «рая», предвкусвайки удоволствието от парното отопление, уискито и дансингите в н-ския грандхотел «Република.»

Ето как в съдбата на пътя, за който отворихме дума, се оглежда някоя и друга страница от историята на отношенията между Горно Ряхово и Н. Ние, естествено, няма да задълбаваме по този въпрос, тъй като нас ни интересува преди всичко младият Юлиян, а другото споменахме само мимоходом, като «исторически декор».

За Юлияна на 37 години чухме доста приказки, но авторът мисли, че все още човек не може да разбере с КОГО си има работа. Мненията са различни, едни си съвпадат, други се разминават. И макар мненията, които си съвпадат, да са повече, някои по-особени становища, отрицателни или полуотрицателни по същество, предизвикват сериозни размисли. Нещо повече, на автора се струва, че мненията, които си съвпадат — и те не изясняват достатъчно характера на Юлиян, и че дори го затъмняват на някои места.

Тъй или иначе, авторът съвсем няма за цел да натрапва свое мнение за характера на Юлиян. Ако мислеше да предлага своето мнение на читателя, той нямаше да му разказва за чутото и премисленото от странични хора, ами сам щеше да опише човека такъв, какъвто го вижда.

Нека впрочем читателят на свой риск да каже какво мисли за Юлияна. Авторът ще го улесни, като му разкрие някои неща, които се отнасят до родословието и младостта на този интересен човек. Данните за биографията на родителите му е събрал от някои по-възрастни горноряховчани, а за н-ските години на младостта му се е ровил в кръжочните архиви на н-ската гимназия, разговарял е с бившите му учители и хазаи, а и с някои хора — някогашни негови съученици, приятели и приятелки, — които изрично пожелаха да останат анонимни в авторовия разказ.

Евтим, дядото на Юлиян, е бил дълги години поп на село Горно Ряхово. Той е бил взискателен към енориашите си, но и суров към себе си, старци горноряховчани разправят как два пъти се бил самонаказвал за сторени грехове. Веднъж се самонаказал на хляб и вода за два месеца, задето минала през главата му греховна мисъл, когато изповядвал една млада невяста. А било през януари, тогава се слагали на трапезата печени пуйки, хрупкава спържа и тлъсти баници, и всичко се поливало с тежко горноряховско червено вино. Втори път се самонаказал, задето влязъл в любовна връзка с баба попадия през нощта срещу велики разпети петък. Цял месец ходил бос по улиците и къра, бос дохождал в църква и бос извършвал литургия, а косата си не сплитал на пленуци, ами я носел разпусната като Христос, преди да го разпънат на кръста. Иначе бил левент човек, имал йерихоновски глас, запявал ли по псалтира, надувал ли гърло — най-близките вощеници гаснели като духнати от кошавата[2].

Как и защо го разпопили? Тази история се разчула из цялата енория, стигнала в Н и предизвикала силно разслоение в общественото мнение. Имало една вдовица в Горно Ряхово с три сирачета, най-малкото било на две годинки, най-голямото — на осем. Случило се така, че година след като мъжът на тази жена се споминал, местният чорбаджия извадил изпълнителен лист срещу борча, който му дължал умрелият, и си присвоил, без окото да му мигне, едничката й нива. Вдовицата, обезумяла, грабнала най-малкото си дете и се удавила с него в яза на крайселската караджейка. Поп Евтим, след като опял нещастницата и детето й, се върнал от гробището, запалил голям огън в черковния двор и запокитил в пламъците му разпятието и иконата на света Богородица. За това му богохулство бил викан на духовен съд в седалището на епархията и осъден на разпопване като окаян еретик. Но вместо да изпадне в униние от тежкото си наказание, бившият поп остригал главата си до голо, обул ботуши, препасал червен пояс и отворил дюкян насред чаршията на заможната долна махала. Първоначално търгувал с кинкалерийни стоки, газ, катран, въжета, а после — неочаквано и за хората с най-необуздано въображение — превърнал дюкяна си в месарница. Купувал добитък, собственоръчно го клал, но не продавал месото на безбожни цени, а на бедните отпускал на почек и не им вадил душата, когато дохождал срокът да си издължават борчовете. Само на оня изедник, дето затрил вдовицата, на него и на цялата му рода по майчина и по бащина линия не продавал дори мръвка. Той имал куче, голямо колкото теле, то си лежало кротко пред месарницата, не закачало никого, но мернел ли се отнякъде изедникът — скачало, настръхвало, обелвало зъби — а-ха да скочи отгоре му и да го сдави. До пакост не се стигнало, бившият поп го бил изучил само да плаши негодника, без да пролива нечестивата му кръв.

Някогашният божи служител си дигнал хубава къща на два ката, а когато попадията му се споминала, оженил се повторно. Втората му съпруга, едничката парясница в село Горно Ряхово, била натирила мъжа си по неизвестни причини още на седмия ден след венчилото, носела през рамо ловна пушка и поддържала три свои коптора за дървени въглища в планината. Тази чудата за времето си жена се казвала Ивана. Тя родила син, когото бившият поп в чест на съпругата си нарекъл Иван. Макар че месарницата и другите имоти на бай Евтима са давали добри доходи, Ивана не се отказала от копторите си, наемала сиромаси хора от горната махала да ги поддържат и да разнасят кюмюра. Защо й трябвали тези коптори, горноряховчани не смогвали да проумеят, само мъжът й се досещал, но си мълчал. Той бил двадесет години по-стар от нея и редно било според разбиранията му да си затваря очите пред някои нейни прищевки. А палавината била, както си мислел той, най-любимата и прищявка. Тази своя слабост тя заплатила след време с живота си. Една ранна есен, както обикаляла букаците, застигнал я голям дъжд, наложило й се да преспи край един от копторите си. Разболяла се тежко и след две седмици склопила очи. Иван бил тогава на 14 години, баща му току-що го бил записал в н-ската смесена гимназия.

Иван възмъжавал мълчалив, замислен, склонен към неочаквани решения и рязък в отношенията си с другите. Бил добър математик. Четял много, но не споделял почти с никого мисли върху прочетеното. Мъчно се сприятелявал и същевременно губил лесно приятелите си, защото не обичал нито да премълчава, нито да се приспособява към недостатъците им. В политическо отношение минавал за неутрален, но година преди дипломирането си изнесъл реферат в историческото дружество при гимназията, в който застъпвал по най-недвусмислен начин диалектикоматериалистическия метод при тълкуването на историческите събития. В последвалите бурни разисквания той нарекъл водачите на легионерите «простаци», а едного от тях набъхтал много лошо. За тази си постъпка щял насмалко да бъде изключен, но го спасило безукорното му до този момент поведение, както и безспорният му престиж на даровит математик.

Разпопеният поп едва дочакал сина си, за да му прехвърли дюкяна си и търговските си сметки. Отдавна бил престанал да коли добитък и зад тезгяха на месарницата си не се застоявал; братовият му син въртял търговията, а той все повече прекарвал времето си на чардака, загледан към онова място на планината, където някога димели копторите на покойната му жена. Като че ли я очаквал да се зададе оттам на катъра си, с преметнато през рамо ловджийско чифте. Но Иван не щял и дума да чуе за месарница, ни за търговия. Сърцето му го дърпало към книгите, теглело го към компанията на даскалите, жаден бил да слуша спомени за белите нощи на Септемврийското въстание и разкази за чудесиите в Съветския съюз.

Година се щурал между бащината си къща и читалището, а после навил глава и заминал за Берковица да следва учителските курсове. Сега старецът нямал подръка ни икона, ни разпятие, за да има кому да отмъсти за непричастието на сина си. Продал дюкяна и попските си имоти, запазил само кошерите, дето били кротнати на една ливадка близо до пътя, който водел за планината. Струпал си една колиба и там се преселил да живее, а парите, дето получил от имотите си, харизал на читалището. На Ивана преписал къщата и му подарил голяма златна пендара, да я има за спомен от майка си. След една година, както гледал към пътя, дето водел за планината, задрямал кротко и вече не се събудил.

Времето било революционно, напрегнато, настроението — приповдигнато и романтично. В средата на 30-тях години горноряховските даскали очаквали комай всеки ден революцията да избухне. Вечер се ослушвали за куриери от града, а заран поглеждали от мястото, където се извисявало училището, дали няма да видят откъм Н тумби въстанал народ — да идат с музики и развени червени знамена. Иван също се взирал нататък и нему се счували музики и привиждали алени знамена, но това никак не му пречело да влиза в клас със строг израз на лицето, да измисля мъчни задачи, да изпитва придирчиво и безмилостно да пише двойки.

— За какво измъчваш толкова децата? — запитала го веднъж учителката по пеене, тя му била приятелка и членувала в същата група на КП, в която участвувал и Иван. — Един нов свят се задава — горещила се тя, — а ти с твоите катети и хипотенузи ще вземеш ума на учениците! Долу буржоазната скука!

— Аз пък мисля, че революцията не поощрява празните шумотевици и не отваря вратите на невежеството! — отвърнал намусено Иван.

Те имали различен емоционален подход към революцията, но се обичали. Иван пеел фалшиво, Виолета не умеела да прави разлика между катет и хипотенуза, какво общо могло да се търси между пергела и камертона! Смешно било да се мисли за сходство и въпреки това Иван направил предложението й Виолета се съгласила тутакси. Нима навремето между разпопения поп Евтим и кюмюрджийката Ивана да съществувало някакво сродство на душите?

Година след сватбата им избухнала Втората световна война, а година след избухването на войната Иван отишъл партизанин. Малко след него и Виолета поела към планината, а от съседното село Долно Ряхово излязъл в гората Диньо Диновски, съученик на Иван от н-ската смесена гимназия. Диньо и Виолета попаднали в друга бойна зона и в различни отряди, но и тримата били родени под щастлива звезда — преживели по чудо битките с фашистите, студовете и глада и на самия Девети вечерта се събрали като победители в Н. Виолета познала мъжа си в тъмното по фалшивото му пеене, а той я открил по нежния й и мелодичен гласец. На сутринта двамата срещнали Диньо пред кметството — на Диньо било възложено да организира временното ръководство на административните служби в Н.

— На тебе такава задача ти отива — да се занимаваш с бюрократични управии — рекъл снизходително Иван. — А аз, да зависеше от мене, бих се заловил с една задачка, ех! — Той стиснал юмруци и поклатил мрачно глава. — Ама на бодлива крава нали господ рога не дава!

— Каква «задачка» имаш наум? — изгледал го подозрително Диньо.

Иван въздъхнал повторно, после уловил булката си под ръка и зацепил за площада.

През 1947 година се родил Юлиян. Било месец юли, затова го кръстили Юлиян. Иван предложил това име, защото той изпитвал почитание към хората с твърди характери и ясни позиции, какъвто бил римският пълководец Юлий Цезар. А Виолета се съгласила, името й се видяло звучно и красиво.

Само Диньо Диновски, като срещнал веднъж Ивана в Н, изразил неодобрение:

— Юлий Цезар е бил против републиканците! — напомнил той историческата истина на приятеля си. — Той видял сметката на републиканските водачи и се самопровъзгласил за диктатор!

— Знам! — кимнал мрачно Иван. — В днешно време у нас не може да пръкне такъв тип, дето ще види сметката на републиканците, но пък републиката много се нуждае от хора с твърд характер и с твърда ръка! Затуй мисля, че не съм сгрешил с името, то си е добро!

През есента на 1948 година предложили на Иван и на Диньо да заминат за Съветския съюз, за да се изучат за машинни инженери — Диньо веднага се съгласил и заминал, но Иван отказал, останал си на село. Тъкмо тогава се полагали основите на горноряховското кооперативно стопанство, а в това дело Иван бил и «хлябът, и солта». Помолил да го имат предвид за през следващата година. Но през следващата година младото стопанство преживяло криза, той бил председател на управителния му съвет, не било редно кормчията да напуска поста си в най-критичния за кораба момент. После настъпили сложни времена, нали се решавал историческият въпрос «КОЙ КОГО»; кипяла революция и в душите на хората, та вече никой не отварял дума за следване, пък и самият Иван бил забравил. Сетил се, когато след 7–8 години го сменили от председателския пост, задето през мъчните първоначални времена попревивал пръчката срещу опозицията и по колебливите; сетил се, но било късно вече, годините за следване били отлетели безвъзвратно, като изпята песен. Той бил човек с «минали» заслуги, затова не го оставили без работа, назначили го отново за учител по аритметика в старото горноряховско школо. Така един ден пак станал колега на жена си, която учила децата на до, ре, ми… Срещнали се в същата учителска стая, от чиито прозорци някога надничали да видят дали не идат на тумби с развени червени знамена «възбунените тълпи на ликуващия народ».

Оттук нататък в биографията на Юлияновите родители няма нищо интересно. Заминали си по реда: по-напред майка му, а баща му — месец след като Юлиян бил хабилитиран за кандидат на математическите науки. Само за една последна случка ще напомним. В единадесети клас, когато обявиха Юлиян за абитуриент, даскал Иван му подарил същата оная златна пендара, която някога си разпопеният поп Евтим подарил нему, да я има за спомен от майка си (кюмюрджийката Ивана, дето яздела катъра с преметнато през рамо ловджийско чифте).

Като се ползувахме от спомени на по-възрастни горноряховчани, разказахме, макар и в галоп, биографията на Юлияновите родители, за да се имат предвид някои от по-важните родови наноси в неговия характер. Кои черти от тия наноси са преминали в кръвта му и в какво съчетание — по този въпрос авторът не е длъжен да споделя мнението си с читателите, пък и не би било желателно, за да не ги подвежда, или да влиза в спор с лицата, чиито разкази е намерил за уместно да помести. Естествено, имената на тия лица той е променил, но и това не го задължава, за да се присъедини към мненията им, а още по-малко — да се подпише под тях. Той е поместил разказите им — както се казва на протоколен език — «за сведение», а дали читателите ще приемат мненията им за Юлияна, или ще ги отхвърлят, или ще се отнесат критично към тях, като едни неща отминат, а с други се съгласят — това си е тяхна лична работа. «Всеки си има мнение» — според популярния израз, който авторът високо цени.

Юлиян прекара детските си и ранните си юношески години в Горно Ряхово, в тамошното школо учи до седми клас. Ония времена бяха тревожни и бурни откъм събития, затова и детството му, и ранното му юношество не преминаха спокойно, само в учене и безгрижни игри, както се падна на поколението, което идеше след него. Светът се рушеше и се създаваше пред очите му; променяше се и училището, внушаваха му например, че в учебниците много неща не са верни, заменяха ги с нови тълкувания. Само в аритметиката никой не пипаше, тази наука се издигаше над света, всичко в нея беше безспорно, никому не идеше наум да се усъмни в правилата й или да ги замени с нови. Сред променливия и несигурен свят на ранните познания за живота аритметиката стоеше най-здраво на краката си. Впечатление на непоклатимост и вътрешна увереност създаваше и поведението на баща му. Някои го ругаеха, други го славеха — той нито губеше дух, нито се прехласваше, запазваше равновесие и всекиму се отплащаше според собствените си разбирания за право и чест. Излизаше от кожата си само когато се опитваха да го надхитрят, или открито тъпчеха истини, или издевателствуваха над принципи, които бяха свещени за него. В такива случаи той ставаше зъл и опасен, и Юлиян, макар да имаше още смътна представа за истината, виждаше баща си да пораства пред очите му като великан. Той безусловно вярваше в него и винаги взимаше вътрешно, в себе си, неговата страна, когато захващаше с майка му разгорещен спор. Тя се опълчваше всеки път, когато той вадеше нокти, за да сграбчи и сдави някой хитър опозиционер или негодник чорбаджия, не понасяше превиването на пръчката, бунтуваше се срещу по-крайните мерки. Юлиян, отдаващ поначало право на баща си за всичко, не споделяше възгледите й, но й се възхищаваше от сърце, радваше се на смелостта й да спори с такъв суров човек. Баща му обикновено не се съгласяваше, не отстъпваше, накрая махваше с ръка, взимаше каскета си, постояваше някое време, за да чуе последната дума на майка му по спора, и понеже тя си мълчеше, тръсваше вратата подире си и се запиляваше в тъмниците. Краят на тия сцени биваше винаги един и същ: майка му вадеше кърпичка, за да бърше сълзите си, а той сядаше до нея и навеждаше глава. Дали защото й домъчняваше за него, или бързо й минаваше — нали познаваше нрава на мъжа си, тя го прегръщаше, кротваше главата му на рамото си и захващаше тихо да му пее. За момчето, когато било овчарче и овцете пасяло, за овчаря, дето спасил любимата си, за княгиня Тамара и така нататък… После се увличаше по стари руски революционни песни от 1905 година, за да завърши всеки път с елегичния «Вечерен звън».

Тук авторът отваря скоба и се пита дали кюмюрджийката с чифтето Ивана не е пяла някога си любими песни на сина си Иван така, както бившата партизанка Виолета е пяла своите песни на Ивановия син Юлиян?

Имало и други устойчиви неща в света, които впечатлявали ранното юношество на нашия герой. Звездите например. За да възмъжее по-бързо и за да възпита у себе си чувство за самостоятелност, Иван изпращал лятно време Юлияна в кошарата на вуйчо му Първан, който по него време пасял една част от кооперативните овце. Кошарата се намирала на една поляна в подстъпите на планината — пред нея се ширели ливади, зад гърба й тъмнеели гъсти букови гори. През топлите летни нощи бай Първан спял под открито небе, до ъгъла с овцете, като постилал до себе си и един козяк за Юлиян. Момчето, привикнало с градската уредба на бащината си къща, заспивало мъчно, бодял го козякът, смущавали го въздишките на гората, сепвал го внезапният лай на двата вълкодава, а песента на щурците го карала да се заглежда унесено в звездния рояк над главата си и да се чуди на постоянството, с което всяка звезда вървяла по своя си път. Никоя не се пречкала пред друга и не пресичала пътя й. Веднъж беше чул един горноряховчанин от долната махала да казва на баща му със сгърчен от злоба глас: «Ти и твоите хора застанахте на пътя ми!» Горе такива работи не ставаха, там царуваше ред. «Като премина в по-горните класове, ще науча как звездите поддържат своя ред — мислеше Юлиян. — Нали в по-горните класове учат за небето и звездите.» Беше се разприказвал веднъж с баща си за астрономическите си наблюдения и баща му го беше прекъснал: «Не бързай, в гимназията ще учиш за звездите и за небесните закони! Всичко дохожда по реда си!»

След като завърши горноряховското седмокласно школо, Юлиян продължи учението си в н-ската смесена гимназия. Напусна Горно Ряхово потиснат, бяха свалили баща му от председателството, майка му плачеше често, някои момчета, синове на засегнати, заможни някога семейства, злорадстваха пред очите му, подиграваха му се и се заканваха. «И при новия председател няма да цъфнете! — отвръщаше им презрително Юлиян. — Вие сте кулашки изтърсаци!» Той беше на 14 години и разбираше вече от политика. Но вътрешно се чувствуваше уязвен, болеше го за баща му. Правдата му, в която винаги беше свято вярвал, сега виждаше някои да замерят с камък.

Юлиян беше настанен в дома на един стар приятел на баща му, Трифон Василчов. По онова време Трифон Василчов завеждаше отдела за агитация и пропаганда при градския комитет на партията. Василчови имаха дъщеря, Калинка, две години по-малка от Юлиян, суха, с остри рамене, плоска, но с черни, горящи с гранатови пламъци очи.

Даскал Иван, бившият председател на горноряховското кооперативно стопанство, абонира сина си в скромна, но чиста гостилница, откри му сметка в централната градска книжарница да си купува книги, и си отиде, без много излияния и нежности. Мъжки го потупа по рамото и му стисна ръка. Едничкият съвет, колкото да каже нещо, беше: да учи добре и да живее по съвест. Същото пожелание беше изрекъл някога, преди 30 години, и разпопеният поп Евтим, когато остави сина си на учение в Н. Какво ли не се повтаря в чудния кръговрат на живота!

А Юлиян като че ли наистина вървеше по стъпките на баща си. Не беше мълчаливец, но не обичаше празните приказки, без да бъде необщителен, той отбягваше компаниите, където си правеха смях за щяло и нещяло. Учеше се отлично, но от всички предмети най обичаше математиката. Още в ония години беше по характер строг. Не понасяше мекушавите и слабодушните. Беше неотстъпчив, язвително-критичен понякога, амбициозен, затова беше мъчно да се дружи с него, обстоятелство, което не го огорчаваше особено.

Обичаше да се усамотява сред природата, да слуша музика, да се заглежда подир хубави момичета. Като отбелязваме слабостите му — самотни разходки, хубави момичета, музика, трябва веднага да отбележим три неща, иначе представата за него няма да бъде точна. Първо: повече харесваше сериозната музика, по му допадаха виенските валсове. Второ: празничен ден не излизаше сред природата, «масовият» туризъм му пречеше да се наслаждава на хубостта й, разпиляваше мислите му; не понасяше панаирджийските неделни разходки. Трето: заглеждаше — винаги дискретно! хубавите момичета, но не тичаше след тях, а чакаше те да се затичат подир него.

Като всички и той плащаше данък на слабостите си. За да слуша музика, налагаше му се да ходи нагости (Калинка и приятелките й бясно обичаха естрадата), а ходенето на гости разстройваше плановете му, откъсваше го от работа. За да не му пречи навалицата, най му беше приятно да се разхожда в лошо време. Понеже не тичаше подир момичетата, изработи си «стационарна» стратегия — да ги впечатлява с престижа си: с публикации в математическото списание, с изказвания по кръжоците, с остроумието си — когато попадаше в среда, ощастливена от присъствието на някоя хубавица.

«Блажени младежки времена!» — щеше да въздъхне носталгично авторът, ако не беше толкова твърдо обещал да си мълчи, за да не повлияе по някакъв начин върху мнението на читателя.

Каквито и слабости да имаше Юлиян, те не пречеха на постоянната му и силно изострена амбиция да напредва в математическите науки, непременно и в най-скоро време да изостави далече зад себе си най-първите, да се отличи с постижения, каквито нито един ученик от н-ската гимназия не беше завоювал преди него.

Откъде се бяха появили у Юлияна тия математически и физико-астрономически амбиции? Бездруго те имаха корените си в родословието му по бащина линия. Стари учители, пенсионери, още си спомняха изключителното математическо дарование на баща му, сина на разпопения поп Евтим. А у самия поп Евтим, бъдещия възмогнал се дюкянджия, навярно логическото мислене е вървяло ръка за ръка с някакво необуздано и абстрактно мистическо въображение. Разбира се, времето беше изчистило мистиката от съзнанието на поп Евтимовия син, а у внука на поп Евтим наследеното Евтимово абстрактно въображение подпомагаше математическите му наклонности и подхранваше амбициите му да разкрива и да търси истината с фанатическа упоритост.

Авторът мисли, че тия наследствени черти са образували основното ядро в Юлияновия характер. Но «чисто» ядро в характера на човека обикновено не съществува. Към него се принаждат и други черти както от бащиното, така и от майчиното родословие, а и черти, усвоени, и то в немалка степен, от средата, в която човек израства и възмъжава. У Юлияна навярно «живееше» и онази странна кюмюрджийка с копторите, и майка му с романтичните си романси, а сигурно тлееше като незагасващ въглен в душата му и онова клеймо, с което бяха дамгосали навремето неговия баща.

Но преминавайки от хлъзгавите пътеки на авторските тълкувания и предположения, следва отново да стъпим върху здравия път на фактите. В девети клас Юлиян беше вече първенец на математическата паралелка, в началото на десети започна да изучава с помощта на преподавателите си по математика висша алгебра. В края на единадесети клас публикува в периодичното списание «Природа и математика» своя статия, посветена на «линейните нееднородни диференциални уравнения» — сложна материя, достатъчно трудна дори за студенти от най-горния курс. Преподавателите му по математика започнаха да разговарят с него комай като с равен.

За да ползува чужда литература по математика и физика, залегна над руския език. В Съветския съюз превеждаха и печатаха всичко по-значително, което се появяваше по света. Чрез градската библиотека и с помощта на местния клон на Народната банка, като пестеше от храната и облеклото си, той успяваше да си достави някои от най-нашумелите физико-математически и астрономически издания и каталози.

Сега е редно да кажем и няколко думи за външността на нашия герой, като черпиме сведения от няколкото групови абитуриентски снимки, правени в края на последната му учебна година и останали като документи в архивната сбирка на гимназиалната библиотека. Странно е, че нито редакторът от «Алгоритъм», нито авторът на тези бележки успяха да открият снимки, където Юлиян да е сниман самостоятелно. Когато надеждите за откриване на такава снимка се изпариха, толкова необходима като нагледен документ за житейския старт на младия човек, щастието се усмихна на автора: биографичните следи, които авторът педантично следваше — почти изтритите биографични следи го заведоха в книговезката работилница на една жена на средна възраст, миловидна като ангел, прекършена малко в кръста и безнадеждно куца с левия си крак — едва го провлачаше, като лошо пришит крайник на чужд човек. В тази работилница, зад витринката на едно миниатюрно старинно шкафче стил рококо авторът откри снимка на Юлиян, която според означената на гърба дата, изписана с химически молив, беше правена 19 години преди неговото последно дохождане в Н. На тази снимка следователно Юлиян се беше снимал като абитуриент.

Куцата книговезка на средна възраст и с ангелски миловидно лице се казваше Лили.

Но за историята с Лили читателят ще научи някои неща допълнително от собственоръчно написаните Юлиянови бележки. Сега авторът иска да се възползува от случая, от находката си в старинното шкафче на книговезката, за да опише с няколко лаконични приказки героя си — такъв, какъвто е изглеждал по онова време, преди отново да го покаже, след десетилетие и 7–8 години отгоре, но вече като директор на ЗПЦМ.

В дълбочината на снимката като далечно, смътно привидение се мярка силуетът на Балкана. Билото му напомня върха Тодорини кукли или друг връх, подобен на Куклите. Авторът иска да отбележи за сведение, че същият този балкан може отлично да се наблюдава и от верандата на бай Сандовата вила, където Юлиян живя по време на втория си престой в град Н…

Но да се върнем към портрета. Юлиян беше с ученическа куртка, видимо поокъсяла вече за ръста му, и без фуражка. Да се чуди човек на високото му чело и да се усмихва снизходително на буйната му и разпиляна по всички посоки (навярно от вятъра) непокорна коса! Големи очи с твърд поглед и като че ли способни да издигнат, когато си поискат, една невидима стени между себе си и света; и горна устна на почти права уста, леко извита по средата, като тетива на неособено опънат лък. Скулестото му лице, с вече определено очертана четвъртита брадичка, не беше красиво, но внушаваше респект, защото излъчваше воля и самоувереност и една висока интелигентност, каквато у не всеки млад човек може да се открие… Да, Юлиян още по онова време имаше лице, което впечатлява и се запомня измежду хиляди други.

Към портрета на Юлиян авторът иска да спомене една подробност. В краката му, на малко по-издигнато място седеше, прегърнала стеснително коленете си, девойка в ученическа престилка. Да имаше седемнадесет, най-много осемнадесет години. Взирайки се внимателно в нежното й и деликатно лице, украсено, навярно, с тъмносини доверчиви очи, човек би могъл да разпознае без усилие в него днешната книговезка, с онова шкафче в стил рококо в работилницата си, но такава, каквато е била, разбира се, в златистолилавите зари на най-ранната си младост.

За да завърши впечатленията си за младежките години на Юлиян, авторът ще предостави на читателя няколко негови изказвания, стенографирани в дневниците на литературния кръжок при н-ската гимназия, и ще се опита да възстанови — отдавайки почит на сведения, почерпени от хора, в чиято добросъвестност не би следвало никой да се съмнява — ще се опита да възстанови една част от Юлияновата история с Лили.

Историята с Лили

Чак в единадесети клас абитуриент, Юлиян пожъна любовен успех със своята «стационарна» тактика. Имаше в единадесети клас една девойка на име Лили. Косата й беше русозлатиста като царевична свила, в очите й синееше лазур, те бяха тъмносини и дълбоки, като високопланинско езеро. Малката й пухкава устица нежно се усмихваше — гласът й беше гальовен и мек. Тя беше тънка в талията и дългобедрена като млада сърна. Беше добра ученичка, първа по литература в класа, но не блестеше с никакви изключителни способности, както се проявяваше Юлиян например. Той отдавна беше влюбен в нея, а защо? Но кой момък може да каже защо се влюбва в една девойка! Навярно и тя не беше равнодушна към него, но славата му беше толкова голяма, че го правеше да прилича на статуя, а на коя статуя момичетата се признават в любов?

Една привечер през октомври, на излизане от събрание на литературния кръжок двамата изведнъж се оказаха рамо до рамо и, кой знае защо — невероятно сами. Другите бяха побързали да се разотидат — какво общо имаха с диференциалните уравнения и интегралите? Нека двамата се помъчат да намерят общото, това щеше да даде добър повод за закачки и смях.

— Искаш ли да те изпратя? — попита простичко Юлиян.

— Моля ти се — смути се Лили. — Стига това да не ти отнема време! Казват, че ти си бил винаги много зает!

— Глупости! — възнегодува, но не бог знае колко остро Юлиян.

— Не знам! — каза Лили. — Така се приказва за тебе, че винаги си много зает!

— Е! — повдигна рамене Юлиян. — Аз нямам време за карти, за глупави естради и разни журове, където обикновено се подвизават като по правило най-загубените и най-бездарни момчета и момичета. Но за малко хубава музика и за една разходка из парка съм готов да тръгна по всяко време!

— Аз живея оттатък парка, на улица «Росица»! — каза бързо Лили. — През две улици, съвсем наблизо.

— Зная! — усмихна й се Юлиян. — На няколко пъти съм те виждал, когато излизаш от къщи.

— Нима? — съвсем искрено се учуди Лили.

— Вашата къща е до клона на банката, а аз ходя понякога там, за да измолвам разрешение за абонамент на руски списания и за покупка на някоя много важна книга.

— Тогава ти познаваш и майка ми? — едва не се препъна Лили, макар че на това място плочникът беше съвсем гладък.

Майката на Лили беше директорка на банковия клон.

— Много мила жена! — каза Юлиян. — Изглежда ужасно строга, но аз съм сигурен, че по душа е мека като памук!

Лили беше на противоположно мнение по този въпрос, затова си замълча.

— Хайде да вървим! — предложи Юлиян. — Аз бях решил непременно да се разходя из парка, преди да настъпи време за вечеря.

Той излъга. Паркът не влизаше днес в сметката му, а в гостилницата изобщо нямаше да се вестява, защото беше изчерпал месечния си кредит. Прелиствайки последния номер на «Природа и математика», щеше да утоли глада си с една подсолена кифличка. Комбинацията четене и кифличка беше разкош, нещо като зрял фасул със свински крачета.

Беше хубава есенна вечер, ясна и студена. По смълчаната алея рядко се мяркат минувачи.

— Чудно е какво интересно намираш в тази математика — каза Лили. — Всички се чудим. В литературата има герои, приключения, любов. А в математиката? Само формули!

— Формулите обясняват живота, както литературата, само че по друг начин! — Юлиян се усмихна снизходително: — И безкрайно по-точно и по-обективно! — Сетне продължи: — Те изследват вселената, видима и невидима, разкриват законите на природата, проникват в тайните й!

— Какви тайни! — учуди се Лили. — Нима математиката може да отгадае защо например княгиня Мери се влюбва в Печорин?

— Но тя може да обясни защо княгиня Мери и Печорин са могли да си приказват и да се целуват, без да се разхвърчат из вселената като атоми! — каза Юлиян.

— Как го измисли! — засмя се Лили. После попита: — А може ли да обясни защо звездите са красиви?

— Като нищо! — каза Юлиян.

— Какво говориш? — възкликна Лили.

— Красотата е блясък, а блясъкът си има величина и цвят. Величините са описани в таблица, а цветът ще разбереш от спектралния анализ на звездата. Чудно ли ти е?

— Много! — кимна Лили.

Спряха се на една затулена със стари кестени поляна и Юлиян посочи няколко звезди, които заедно наподобяваха буква «М».

— Знаеш ли как се казва това съзвездие?

Тя поклати глава.

— Касиопея! — каза Юлиян. — Някога си в Етиопия живял цар Цефей със съпругата си царица Касиопея. Виждаш ли — посочи той на Лили — ония три звезди зад Касиопея, които образуват една почти права линия — това е съзвездието Андромеда. И тъй, Цефей и Касиопея са имали дъщеря Андромеда…

Два пъти обиколиха парка от единия му край до другия, докато Персей забелязал най-после прикованата към скалата Андромеда и чудовището Кит, което точило зъби да я изяде. Когато тръгнаха да обикалят парка за трети път, Персей извадил от торбата си отрязаната глава на Медуза, показал я на Кит и Кит се превърнал тутакси в един малък остров от най-обикновен камък. За четвърти път тръгнаха из парка. Персей прегърнал Андромеда и така прегърнати долетели до етиопската столица и кацнали в двореца на опечаления цар Цефей и на примрялата от скръб царица Касиопея. Като разбрали как била спасена дъщеря им, Цефей и Касиопея скочили от радост и дали Андромеда на Персей за жена… Заживели щастливо всички, а когато умрели, боговете ги превърнали на красиви съзвездия… Ето — Юлиян посочи над главата си — до Андромеда е Персей, нейният спасител и възлюбен. Хубава ли е легендата, Лили?

— Харесва ми! — каза Лили и потръпна.

— Защо потръпваш, Лили?

— Студено ми е — каза тя.

Чак сега Юлиян забеляза, че тя е по костюмче, а пък беше есенна вечер, духаше студен вятър откъм Дунавската низина.

— Аз съм за пребиване! — тюхна се Юлиян. — Самоустроил съм се като мръсен еснаф под шлифера си и не виждам, че ти зъзнеш от студ!

Той разкопча шлифера си и загърна раменете й с едната му половина. За да може да стори това, трябваше да я прегърне с едната си ръка.

— Мислиш ли, че това е редно? — попита тя.

— Кое?

— Дето си ме прегърнал!

— Но другояче не може! — каза той. После на свой ред попита: — Защо да не е редно?

Тя не отговори.

— Хайде ти да си Андромеда — каза Юлиян. — Студеният вятър — това е чудовището Кит, което иска да те изяде. Долитам навреме и те спасявам от Кит.

— Но къде е главата на Медуза, която ти изваждаш от торбата си? — попита тихо Лили.

— Е! — каза Юлиян. — Сега няма никакви Медузи. В епохата на социализма са недопустими такива ужасии!

— Разбира се! — кимна Лили. — Не съобразих.

Вълшебно чувство беше замаяло мозъците им, както стояха притиснати един до друг, че им се стори като наистина да са Андромеда и Персей! Дори усетиха, че истински летят сред мрачините, а наоколо им блещукат и премигват златни звезди. Дали защото се поддадоха на това магическо усещане, той наведе главата си, а тя изправи своята и устните им се срещнаха и сляха, сякаш се бяха търсили кой знае откога…

Поскитаха още из парка, хванати за ръце, и когато попадаха в по-гъста сянка, спираха се и се целуваха пак. Сякаш пиеха от омагьосано вино, което не гасеше жаждата им, а палеше в кръвта им огън.

Най-после наближиха дома на Лили. Лили се спря и каза:

— Тук трябва да си кажем лека нощ!

— Нима няма да се представим на Цефей и Касиопея? — запита Юлиян. — Както са примрели сега от страх поради твоето закъснение, появата ни ще ги ощастливи!

— Цефей е напуснал отдавна Касиопея и не живее с нас. Заминал бил, разправят, в чужбина. А Касиопея е директорка на банка, много е строга и не обича тия неща!

— Но тя така мило ми се усмихва, когато отивам да я моля за някоя и друга рубла!

— Боже мой, как не разбираш, че това са съвсем, съвсем различни работи! — В гласа на Лили прозвуча някаква странна смесица на нежност и уплаха, и на оная ранна женска зрелост, неразбираема и недостъпна и за най-умния младеж. — Не ме поставяй в неудобно положение! — помоли го тя, като притисна плахо и неуверено ръката му до гърдите си.

Авторът си мисли, че в тоя сублимен момент навярно дяволът е бил наблизо и като е чул думите на Лили, рекъл си е: «Почакай, малката, ти искаш да се измъкнеш от ръцете ми, но аз така ще те натопя, че да ми плащаш кървав данък цял живот!»

Юлиян, който най-чистосърдечно искаше да «узакони» дружбата си с Лили пред директорката, по същия чистосърдечен начин си рече: «Защо пък да настоявам, може да я караме и така!» Тези неизказвани на глас думи стоят на устата още от библейски времена и на най-честния мъж в света.

— Е, както искаш! — каза Юлиян.

Тук авторът оставя перото, за да помисли минута-две. Ако Юлиян беше настоял и двамата бяха се «представили» пред строгата директорка, дали съдбата нямаше да го поведе по други пътища, за да не стигне никога нито до ЗПЦМ, нито до къщата на помощника Щерев.

Но Юлиян не настоя. Той каза на Лили: «Е, както искаш!» — и си отиде с чиста съвест.

И така сред книгите, таблиците, изчисленията и формулите поникна едно красиво цвете, което не приличаше нито на сантименталния карамфил, нито на романтично-сладострастната роза, а представляваше някакъв техен своеобразен хибрид. В любовта на Юлиян нямаше възбудата, която пропъжда надалече съня, нито омаята, която прави света да изглежда като една приказка, накичена със сребърни звънчета и огласена от славееви песни. Чувството, което се появи в душата му, го радваше може би повече от всичко, което го беше радвало досега, създаваше му чудесно настроение, караше го да си подсвирква песенчици, макар да нямаше такъв навик, и вместо да го подкарва към леност — повдигна на високи степени енергията му за работа.

А какво беше цветето, което поникна в душата на Лили?

Авторът не обича да се изказва по важни въпроси «на бърза ръка», но има основания да смята, че то приличаше и на сантименталния карамфил, и на романтично-сладострастната роза, че в любовта и се появи възбудата, която пропъжда съня от очите и прави света хубав като приказка, окичена със сребърни звънчета и огласена със славееви песни. Лишените от бащинска нежност девойки по-нетърпеливо се устремяват, към мъжа и са повече склонни да плащат данък на любовната си всеотдайност, в душевния им вакуум мъжът намира по-бърз и по-лесен прием. А в нашия случай тази работа беше значително «ускорена» от високия престиж на Юлиян, от изключителното му място сред другите, от успехите му и от покоряващата му слава. Престижът и славата действуват като бронебойни куршуми върху сърцето на жената, поразяват го и отварят път.

В историята, която се разви по-нататък помежду им, всичко вървеше по естествения си ред.

Една късна вечер през май той я доведе скришом в квартирата си и след полунощ я изпрати до дома и. Любовните следи от гостуването на девственото момиче не можаха да се изличат, хазайката му разбра и понеже беше се надявала да го види един ден съпруг на Калинка, вдигна невъобразим скандал и поиска начаса да узнае името на «мръсницата», за да бъдела оплюта «както й се падало» от целия град Н. На беснотията й Юлиян отговори със смях, запуши ушите си и бегом изхвърча из двора. След обяд беше извикан от бай Трифона, хазаина си, той още завеждаше агитпропа на градския комитет на партията.

— Седни! — рече му той строго, изгледа го изпод вежди и застрашително започна да суче островърхите си посивели мустаци. После, както си седеше в креслото, с все сила се плесна по коляното и изведнъж избухна в такъв неочаквано весел смях, че, на Юлиян се стори да е мръднал нещо. Полазиха го тръпки по гърба. — Значи тъй — рече бай Трифон, като секна да се смее и отново повдигна ръка към мустаците си. — Моята Кераца те запитала за името на девойчето?

Юлиян кимна.

— Слушай! — Бай Трифон засука мустака си, после сви ръчището си в пестник. — Ако беше продумал, щях тъй да те наредя, че една седмица да не седнеш на задника си! Не стига магарията, дето си сторил, ами и името на момичето да позориш! От комсомола щях да те изключа!

— Не съм споменал името на момичето, нито имам намерение да го споменавам където и да било! — каза твърдо Юлиян.

— Ще идеш при родителите на момичето, ще поискаш прошка, и пред тях тайно ще се сгодите. А като стъпите двамката на краката си, и сватба ще вдигнете! А сега вземи една каруца да си натовариш багажа и ей на този адрес ще идеш — аз съм уредил работата. Защото моята Кераца не иска очите ти да гледа повече. Пък и от Калинка е неудобно! — Той му подаде листчето с адреса, извади цигарите си, въздъхна и запуши.

Когато Юлиян беше сложил вече ръка върху дръжката на вратата, той подвикна подире му:

— Пари имаш ли за каруцата?

— Ще намеря! — отвърна Юлиян.

Юлиян щеше да остане в Н още 3–4 месеца, после му предстоеше кандидатстудентски изпит в София, за да постъпи в МЕИ. Затова новата му квартира имаше временен характер — стара дъсчена барака, преградена на две половини, едната беше заключена с ръждясал старовремски катинар и навярно служеше за склад. Тази барака се намираше в дъното на занемарена ябълкова градина, в южната окрайнина на града, близо до пътя, който водеше за н-ската гара.

Лили дойде с две свои съкласнички да му помогне в подреждането на новата квартира. Като видяха окаяната обстановка — глинения под, пролуките, дето зееха между дъските, и увисналата от тавана крушка, момичетата се смутиха, а Лили с мъка преглътна сълзите си. Тя се чувствуваше дълбоко виновна за бедата, сполетяла любимия й.

Когато момичетата си отидоха, Юлиян разказа на Лили за съветите на бай Трифона.

— Не знам! — каза колебливо Лили.

— Както искаш! — повдигна рамене Юлиян. После се наведе, целуна очите й, които бяха започнали да се пълнят със сълзи, и я притисна до гърдите си. — Ако питаш мен — рече той, — тайните годявки не са ми по вкуса.

— Тогава да не предприемаме нищо! — Лили се наведе, откъсна стръкче трева и започна да я мачка между пръстите си.

— Добре! — каза Юлиян. — Съгласен съм на всичко, само неприятности да нямаш!

Влязоха в бараката.

Свечеряваше. Занемарената ябълкова градина потъна в някакъв унил сивосинкав здрач.

Всичко вървеше като «по ноти», поне на Юлиян се струваше така. Той нито знаеше, нито се интересуваше да узнае как «Касиопея» възприема зачестилите закъснения на дъщеря си, нито му идеше наум отново да заприказва или поне да помисли за бъдещето на отношенията си с Лили. Ако през тия най-щастливи и безгрижни за него времена Лили му беше предложила да се оженят, той нямаше да възрази в никакъв случай. Но Лили, за разлика от мнозинството свои посестрими мълчеше по този «въпрос», чакаше, от деликатност навярно, той да го повдигне. Но той й разказваше легенди за небесните съзвездия, за възможностите на математиката да прониква в неизвестното и да разкрива безпогрешно истината за света. Само за нейната малка истина не се сещаше, но даваше ли й сърце да му се сърди!

Като ровеше веднъж из вещите си, той случайно откри онази голяма златна пендара на кюмюрджийката, която наскоро му беше харизал баща му, когато го обявиха за абитуриент. Той занесе тази пендара на златар и му заръча да направи от нея венчална халка, като изпише от вътрешната й страна името му.

Един съботен следобед през юни двамата излязоха да се разходят извън града, стигнаха лозята и се изкачиха на хълма, дето наднича над тях. Юлиян взе лявата ръка на Лили, целуна я и постави на средния й пръст своята златна халка. Лили едва не припадна от изненада, после се хвърли на шията му, целуваше го и плачеше от щастие едновременно и все повтаряше една и съща думичка: «Мой, мой!» Накрая се успокои и очаквайки Юлиян да заговори най-после по онзи «въпрос», скри халката в пазвата си и щастливо въздъхна.

Но Юлиян не й заговори по «онзи» въпрос. Той каза на Лили, че иска да й покаже зодиакалните съзвездия — от заобленото било на този баир те се наблюдавали най-добре.

— Виждаш ли онзи поразкривен четириъгълник над южния хоризонт — посочи й Юлиян, — това е съзвездието Девица. Персефона, дъщеря на Деметра, богинята на плодородието, била насила грабната за жена от подземния цар Хадес. Разгневена, Деметра наказала земята със суша, която нямала край. Изсъхнали градини, изгоряла тревата, почернели нивите. Настъпил глад. За да спаси човечеството от затриване, Зевс заповядал на Хадес да пуска Персефона при майка си през пролетта, лятото и есента, а през зимата да я държи при себе си. Затова през пролетта Деметра дарявала земята с цветя, през лятото с жито, а през есента с грозде и плодове. През зимата, когато Персефона спала с Хадес, Деметра изпращала на земята само люти виелици и снегове… Харесва ли ти легендата? — попита я той.

— Чудна е! — отговори Лили, но не се усмихна, както правеше друг път.

На слизане от хълма тя се подхлъзна, падна и си навехна лошо кръста. Юлиян я свали до града почти на ръце.

Две седмици Лили лежа в градската болница, а когато излезе, ходеше малко превита и се подпираше с бастун. Юлиян не дочака да се изправи, получи дипломата си и замина спешно за Горно Ряхово, майка му беше се разболяла, настояваше да го види час по-скоро.

След месец се завърна в Н, за да прибере багажа си. Лили беше се разхубавила на лице, но продължаваше да ходи превита, подпираше се с бастун и дори леко провлачаше десния си крак. Противоречиви чувства изпита Юлиян при вида й, някое време стоеше почти объркан и не знаеше какво да предприеме. Радваше й се, жалеше я и с изумление се вслушваше в себе си: с някаква светкавична бързина предишната му любов се сгромолясваше в душата му и на мястото й се появяваше друга любов, но лишена от страст и пропита с болезнено състрадание. Пареща буца застана в гърлото му, в очите му засмъдя. Все пак, макар и изпреварил в някои отношения възрастта си, той не беше прекрачил още прага на 20-тях си години.

А тя беше една малка, но вече зряла жена, затова мигновено се досети за промяната, която ставаше в чувствата му, пребледня и на лицето й сякаш легна гъста сянка, стопи се лазурният блясък на очите й, а по челото й изби студена пот.

— Не си губи времето с мен — каза Лили, — ами върви да си стягаш багажа. Аз бих дошла да ти помогна на драго сърце, но нали виждаш — малките й пухкави устни се изкривиха, — особена полза няма да имаш от мен. Само ще ти преча!

Юлиян й каза, че няма да се помръдне от мястото си, ако не дойде с него, и тя, уж от страх да не слънчаса, прие. По пътя, като я гледаше с колко мъка се движи, той се прокле поне сто пъти, задето беше настоявал да му гостува, а когато пристигнаха, обхвана го отчаяние, защото нямаше сили да се преструва. Подаде й стол, сложи възглавничка зад гърба й, да й бъде по-удобно, и като осъден седна до нея. Сложи ръката си върху нейната и кротко я погали.

Пред тях се ширеше леглото му, на което бяха толкова лудували: сега и двамата се мъчеха да не го поглеждат.

— Щом свърша конкурсните изпити, ще дойда веднага да те видя — каза й той.

Тя поклати мълчаливо глава.

— Ще прескачам при тебе всяка събота и неделя — продължи той.

Тя се усмихна, но не каза нищо. После неочаквано сграбчи ръцете му, притисна ги до гърдите си и затвори очи.

— Лили! — стресна се Юлиян.

— Тихо, тихо! — прошепна тя. И го помоли, като все притискаше ръцете му до гърдите си: — Хайде да помълчим!

Помълчаха.

После Лили се изправи, взе бастуна си.

— Ще ходя до болницата, имам час за процедури! — каза тя. И му се усмихна насърчително: — Наведи се да те целуна по челото!

Юлиян се наведе и тя го целуна по челото.

Опита се да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Защо? — попита Юлиян.

— Помни ме с хубавото! — отвърна Лили стеснително и с едно кокетство, което вече никак не и отиваше.

Юлиян почака да заглъхнат почукванията на бастуна й, после коленичи пред леглото и се опря с лакта на ръба му. Изведнъж беше станало пусто в душата му. Сякаш беше излязъл забързан вятър, като оня, дето духаше на хълма, когато гледаха съзвездието Девица, и отнасяше всичката му радост от живота. Питаше се каква беше неговата вина за нещастието на Лили. Изследваше стъпка по стъпка пътя, който бяха изминали заедно. Нищо не беше направил против волята й, напротив — вслушвал се беше във всяко нейно желание, живели бяха безметежно, като лястовичките, дето бяха си свили гнездо под бащиния му покрив…

Той имаше всъщност само една вина — че не я улови под ръка, когато тя тичаше пред него и все му подвикваше да я гони и настигне.

Сетне се изправи и захвана да подрежда книгите си. Предстоеше му път.

Авторът напомня на читателите: чак след 17 години ще го видят отново в Н.

От автора

Бай Сандо, бившият собственик на «Хан и нощувка», предал на Продан Протопопов (редактора от списание «Алгоритъм») една купчина книжа, която Юлиян не взел със себе си, когато внезапно напуснал дачата му в навечерието на Нова година. Сред книжата, предадени на Протопопов, авторът откри две тетрадки, изписани с бележки и подредени — едни според календара, а други — без всякаква система.

Две от тетрадките съдържат бележки, свързани със събития, за които читателят вече е научил нещо било от разказите на трети лица, било от автора. Едната тетрадка на Юлиян е озаглавена «Софийски бележки», а другата — «В Н след 17 години». Авторът публикува от тези две тетрадки ония материали, които имат пряко отношение към съдбата на Юлиян или разкриват едни или други черти от неговия характер.

Тетрадките съдържат и много други материали от всякакво естество — техника, астрономия, планове за статии и лекции, характеристики на познати хора и пр. Тези материали авторът не сметна за необходимо да излизат на бял свят, макар да признава, че и в тях се чувствува, къде повече, къде по-малко, присъствието на Юлияновата личност.

За повече дискретност — една от най-отличителните черти на Юлияновия характер е дискретността, читателят непременно ще забележи, че е изписвал имената на някои вече познати на читателя жени с по една буква от гръцката азбука. Авторът е възстановил измислените имена на тия жени, така че гръцките букви «мю» и «ламбда» означават съответно «Мая» и «Лили».

Юлиян е писал бележките си с каквото му попадне — химикалки, графитни моливи, перодръжки. При това всичките си бележки е изпъстрял с всевъзможни драсканици. Преобладават изображения на птици, риби, части от геометрични орнаменти и пр. Към края на втората тетрадка «В Н след 17 години» драсканиците се увеличават, като подавляващо място в тях заемат някакви абстрактни и свръхсложни геометрични композиции.

Авторът помества бележките на Юлиян — тези, които е намерил за уместно да публикува «mot a mot», — като се въздържа от всякакви коментарии.