Чудакът

Два часа преди тръгване: Трифон Василчов

Два часа преди да тръгна за н-ската гара (бях спазарил вече каруца), пристигна човек от градския комитет и ми съобщи, че другарят Василчов му наредил да ме закара веднага при него. Така беше притъмняло в душата ми, че само Василчов ми липсваше, щях да натиря по дяволите пратеника му, но той беше едър мъжага и си личеше, че беше от ония, дето не си поплюват, а изпълняват точка по точка заповедите на началството. Проклех го наум, но се качих без излишни приказки на раздрънкания му джип.

Бай Трифон ме посрещна с обичайното си «как си, юнак», но по лицето му не се четеше особено въодушевление. Все пак той ми кимна да седна, запуши от файтонджийските си цигари и някое време замислено мълча.

— Ако не бяха големите ти успехи в учението — започна той, като гледаше връхчето на димящата си цигара, — надали бих ти предложил да седнеш в туй почетно кресло. — Той отново замълча, изпухка като че ли нарочно в лицето ми няколко къделки от мишеморката си и ми протегна един запечатан плик. — Тук има едно писмо до сина ми Руси — рече. — Негова постоянна квартира е грандхотел «София», той е там икономически директор, на плика пише. Това писмо на него ще дадеш, и то веднага, щом стъпиш на софийска земя.

Сложих писмото в записната си книжка и кимнах с глава. Бай Трифон беше забелязал навярно, че го слушам с разсеяно лице, затова надигна глас:

— Веднага ще му го дадеш, разбра ли? От гарата — право там, в грандхотела, при него! И без повече манкиране и усуквации, чу ли… — навярно щеше да каже «вагабонтино» или нещо от тоя род, но само ми се закани с глава и замълча.

След като поукроти възмущението си от вида ми, бай Трифон тежко въздъхна и отново ме изгледа начумерено.

— Не се безпокой, бай Трифоне! — помъчих се да му се усмихна. — Щом като писмото е бързо — рекох, — веднага ще го занеса!

— То мене не ме засяга, а се отнася до тебе! — каза бай Трифон, но вече с лице, което беше само наполовина намръщено. — Защото в туй писмо има предложение кое и как да се настаниш. Когато баща ти дохожда преди някое време, ние с него помислихме по настаняването ти, ама де да видим… Ти не се бой, аз за онази ти магария дума не съм му продумал!

— Благодаря ти, бай Трифоне! — рекох.

Той ме погледа мълчаливо минута-две и строгите и опънати черти на лицето му постепенно се отпуснаха.

— Аз разпитах докторите от болницата — рече той с половин глас и отново извади цигарите си. Помълча, повдигна рамене, после извади цигара и запуши.

— И какво казаха докторите? — попитах.

— Засега няма надежда! — каза бай Трифон. — И за бъдеще не са сигурни. Прешлени има засегнати, нерви, дето командуват мускули, изобщо — много тъжна компликация. Лоша орис имало туй дете!

— Да, много е жалко! — въздъхнах.

Бай Трифон се изправи от мястото си, походи напред и назад из стаята, после застана до мен и сложи тежката си ръка на рамото ми.

— Ще ти кажа каквото мисля. Честно и по мъжки! Бъди внимателен, деликатен, но не сторвай втори грях, още по-страшен, като подхранваш в душата й надежди. Ти никога няма да се върнеш при нея, туй е от ясно по-ясно. Затова не усуквай и не я залъгвай. По-добре ще е тя да преглътне отровата наведнъж, отколкото да й я поднасяш, както се казва — на час по лъжичка!

Станах, усмихнах му се «по мъжки» и му подадох за сбогом ръка.

Руси Трифонов Василчов

Той беше около 8 години по-голям от мене. Когато аз постъпих в първи гимназиален клас, той следваше втори курс във Висшия институт по икономически науки. Имах чувството, че е веселяк по характер, за разлика от баща си, който все изглеждаше силно замислен за нещо и малко намръщен. Когато си дохождаше, за някой и друг ден през ваканциите и ме виждаше наведен и унесен, всъщност — занесен по разни каталози и справочници, той ме подръпваше шеговито за ухото, хилеше се благодушно и като по-възрастен събрат усърдно ме поучаваше: «Недей да зобеш чак с такъв апетит таз сухоежбина, приятелче! Ще ти засъхнат ония жлези, с които природата е надарила мъжкия пол и го е направила чрез тях свой първенец и своя надежда. Освен това, в тях природата е заложила най-великите радости за мъжа! Цар Давид например е спал на стари години с по две момичета на по шестнадесет години — едното откъм лявата му ръка, другото — откъм дясната. Обърне се човекът през нощта и макар годините му да са напреднали, отново става юнак. Е, приблизително, разбира се, но все пак! Ама как — ще попиташ. Ей тъй, приятелче, защото на младини не е зубрил като тебе до среднощ, ами е водел нормален младежки живот. Че и на стари години е поддържал най-здравословен режим: къркал си е мискетово винце, ръфал си е овнешки плешки и се е развличал с игра на барбут. Ама какъв барбут, братленце? По онуй време са го упражнявали не с костени зарчета, а с току-що напъпили подевки, четиринадесет, петнадесетгодишни, да речем. Местели са ги напред, назад и всеки е печелил и губил според сръчността си. Затуй е имало юначество и с една прашка момчурляк като тебе е могъл да види сметката на великан!.. Ами ти? Аз се обзалагам, че ако я караш тъй, един ден ще заприличаш на пророк Данаила — толкова изпаднал, че и лъвовете не са пощяли да го сгризкат за мезе…»

По-късно узнах, че с подробности от библейските истории го запознавала усърдно една жена на средна възраст, вдовица, на която бил квартирант през студентските си години.

Сега видях Руси седнал солидно в ръчно изработен стол, с масивни ръкохватки и резбована облегалка. Беше облечен в моден гълъбовосив костюм от европейски таргал и, уви, беше прекалено понапълнял за годините си и ужасно олисял. Темето му лъщеше, а малкото коса над челото си беше сресал на път. Той ми подаде ръка, без да се повдигне поне мъничко от стола си, затова и аз се почувствувах задължен да му отвърна със същата мера любезност.

— Как можа толкова ужасно да оплешивееш, бате Руси! — рекох. — И си много напълнял!

Но той не се засегна от думите ми, а добродушно се засмя.

— Какво да правя, момчето ми! — рече. — Професия! Моят занаят е свързан с гозби и жени. Понеже си млад, ще ти кажа, за да знаеш: от силните гозби бързо се пълнее, а русолявите мъже като мене също така бързичко олисяват от употребата на повечко жени.

Сложи писмото на масата, но преди да разреже плика, извади лъскаво пакетче цигари и ми предложи. Бяха американски цигари.

— Благодаря! — кимнах му любезно. — Такава марихуана не пуша!

— Марихуана! — изгледа ме състрадателно Руси. — Виждал си ти марихуана през плет! — И като че ли се ядоса малко: — Аз му предлагам «Марлборо» с двоен филтър, а той ми се фука с нашенското «БТ», дето човек не може позна тютюн ли пуши, или детелинка! — Но ядът му тутакси премина и той добродушно се засмя: — Варварин! Горноряховчани гаче не са се пръкнали в цивилизования свят, а в сърцето на Басмания или Тасмания, или там какво беше! Завчера изпратих на виден нашенец, стар ерген, една балеринка, ама такава прелест, цвете, дето има един парижки парфюм «Мил фльор»[3], играе в «Цигански барон». Накратко — жена първа класа. Нашенецът ми вика на другия ден: «Мерсим, брате, по ми е приятно с портиерката, нея повече си я бива!» — Ха, ха, ха! — засмя се от сърце Руси. — Видях после тази портиерка, тя отиваше към четирийсетях, беше нисичка, с опънат задник, миришеше на попска яхния! По лицето му се изписа сянка на разочарование, но след няколко секунди тази сянка се стопи и той приятелски ми се усмихна: — Ти си омесен от друго тесто, приятелче, Евтимовци сте хора от сой. Дядо ти Евтим е поучавал «во Христе», клал е говеда и се е любил на стари години с една горноряховска амазонка. Когато харамийката се споминала, той го ударил на размисъл и възпоминания, завещал имота си на училището и станал пчелар. Ама пчелинът си кротнал на онова място, където амазонката обикновено стреляла с чифтето си, за да извести, че наближавала селото. Ти, като станеш голям инженер, пак ще пушиш боклук, но ще носиш на ръката си електронен «Сейко»; ще задължаваш секретарките ти да носят поли под коленете си, но на празник ще спиш с примабалерина, дето танцува на сцената Лебедовото езеро. Такъв ще бъдеш, приятелче, защото кръвта вода не става и аз затуй не обръщам внимание, като ми бърчиш сега нос от миризмата на моето «Марлборо». Всяко нещо с времето си иде, моето момче…

След като прочете писмото на баща си, той седя замислен някое време със свъсени вежди, сетне ме запита къде е багажът ми. Отговорих му, че съм оставил багажа си при портиера, и се изпотих от притеснение. Моите куфари и чанти бяха сиромашки и съвсем не отиваха на лукса, който цареше около офиса на хотела.

— Трябва да си ходя! — рекох. — Закъснявам! — и грабнах каскета си от стола.

— За никъде не закъсняваш, защото никой те не чака! — каза Руси.

Никой не ме чакаше, това беше вярно, но все пак имах някаква следа: шофьора на Диньо Диновски, заместник-министъра на тежката промишленост. Диньо Диновски беше от Долно Ряхово, той беше партизанствувал с баща ми. А шофьорът му Рашко беше от Горно Ряхово и моят баща го беше учил на а, б, в.

Обясних на Руси за «следата», а той ме изгледа състрадателно и със съжаление. Не обичам да ме гледат така, затова се запътих към вратата.

— Я стой! — викна подире ми Руси. — Туй е вятър работа, дето си го замислил! Аз познавам този горноряховски шофьор, неговата квартира е никаква, в две стаи са се нагъчкали седем души, в кухнята спи баба му, в антрето — дядо му, тебе къде ще те сложи да спиш? Ами то не е само до едното спане!

— Ще ида в някой евтин хотел — рекох, — имам някой и друг лев. Сетне, като взема изпита, ще се настаня в някое студентско общежитие. Работата не е толкова трагична! — опитах да се засмея.

— Туй се вика «на гол корем чифте пищови»! — каза Руси. — Знам ви аз Евтимовците, че сте упорити и горделиви. Баща ти, като го наказаха за кооперирането, дума не обели за самокритика.

— Прав е бил! — рекох.

— Не отварям дума за правдата и кривдата, а за характера му. Има нещо катърско в соя ви. А в някой случаи проявявате и най-чистопробна глупост. Ето, Диньо Диновски отиде в Москва да се учи за инженер, а баща ти отказа, той правеше ТКЗС, чунким нямаше кой друг да го направи!

— Извинявай, бате Руси — рекох, — но ако продължаваш да приказваш на тази тема, непременно ще се скараме!

Видях как трепнаха веждите му и как ме стрелна с поглед, но се сдържа, не прие ръкавицата, дето му хвърлих.

— Врели-некипели ги приказваш, ама хайде! — махна той с ръка. — Провинциална ми ти работа. В евтините хотели само тебе чакат! Той опря лакти на бюрото си и се понаведе напред. — Къде си оставил багажа си?

— При портиера! — рекох. И пак ме лъхна една вътрешна горещина от неудобство.

Руси натиска копчето на диктофона и с началнически глас заповяда:

— Да се донесе багажът, който момъкът е оставил при вас!

Руси беше наредил по разговорната уредба да донесат багажа ми. Какво си мислеше тоя човек, финансиите ми съвсем не бяха за един хотел от средна категория, камо ли за ГРАНДХОТЕЛ!

— Не съм се съгласявал да се разпореждаш от мое име! — рекох. — Не обичам такива работи.

— Виж го ти! — каза Руси. — Не обичал!

Аз тръгнах решително към вратата, но в тоя миг тя се отвори и униформеният портиер запита шефа:

— Къде ще благоволите да оставя багажа?

— Остави го в коридора — кимна Руси.

Портиерът каза чинно «слушам» и си излезе.

— Каква игра започваш? — този път не казах «бате Руси», а тикнах ръце в джобовете на панталоните си и предизвикателно го изгледах. Ако не беше син на първия приятел на баща ми, не знам какви думи щях да му кажа.

И обиден ли бях повече от държането му, или само възмутен — и това не зная. Май че и двете чувства бушуваха в съзнанието ми, затова се чувствувах като човек, застанал на кръстопът при червена светлина.

— Под покрива на хотела — започна Руси, като изпружи крака и облегна лакти върху масивните ръкохватки на стола, — под покрива на хотела има дузина тавански стаички, които служат за домакински нужди от битов характер. Там държим бельо, покривки, килими, пътеки и прочие. Една от тези стаички, и то най-голямата, е празна. Всъщност тя е донякъде мебелирана, защото там има легло, маса и дори, представи си — канапе! Тя е една мансардна стаичка и си я бива. А щом бате ти Руси казва, че нещо си го бива, значи — край!

— Не е «край» — рекох. — Не е за моята кесия тази работа, па макар и да е «таванска».

— И парно отопление ще имаш зиме, и топла и студена вода по всяко време, и изобщо всичко: хотелска му работа! Живей си безгрижно и изучавай интегралите. Можеш и приятелка да си доведеш, а току-виж, че и някоя от «лелките», дето са в домакинския отдел — и някоя от тях да те попрегледа. Казвам «лелки», но между тях има и съвсем младички, под триесетях. Шетат си заран по тавана и нали е човешко да се сбърка стаята — някоя от тях сгрешила и влязла в твоята! Весела история, а? Пък ти, като възпитан млад човек, няма да й посочиш вратата, я! Ха-ха-ха!.. Да, и не ме гледай накриво, момчето ми! Няма да те настъпвам по мазола, бъди спокоен. Зная аз слабото, място на евтимовския сой! От баща ми съм запомнил: не се опитвай да ги надхитриш и не ги настъпвай по самочувствието. — Той погледна часовника си. — Накратко: леглото струва толкова, колкото се плаща такса на професор по математика за самостоятелен урок.

Нещата са от прости по-прости — дъщеричката на управителя е догодина абитуриентка, трябва да я подготвиш по математика. Баста!

Той беше бъбрив, а аз, докато го слушах — всичко слагах на паланци и претеглях. Не ми достигаха една-две тегловни единици.

— От всяка гледна точка предложението е добро, бате Руси, и аз ти благодаря. Отначало помислих, че се «шалиш», както казват по нас, затова се засегнах. Разбира се, приказките за какичките и лелките ги възприемах като една мъжка шега. Благодаря ти за предложението, но не съм в състояние да го приема!

— Защо бе? — тоя път Руси ме изгледа с очи, в които бяха започнали най-после да святкат истински пламъци. — Какво искаш повече бе, от що си недоволен?

— Още не съм професор! — рекох. — Моята такса е с два лева по-ниска от професорската… Не мога да покрия таксата за тази стая. Съжалявам!

— Гледай го ти, гледай го ти! — плесна Руси с ръце.

Бързо осъзнавах колко добрини изпускам, затова и на мен ми стана мъчно.

— Няма как! — на свой ред разперих ръце. — Таксите за подготовка на абитуриенти и кандидат-студенти са определени с разпоредба. Аз не мога да стана закононарушител на никаква цена.

А Руси продължаваше да се чуди:

— Гледай го ти, гледай го ти! Ц-ц-ц!

Дотегна ми туй цъкане, протегнах ръка да си взема довиждане.

— Абе ще преподаваш на момичето половин час повече бре! — Той се изправи от стола си. — Толкова ли не ти стига пипе за такава проста работа! А си математик! Тюх да се не види! Ха-ха-ха!

— Ами ако бащата на момичето не се съгласи с този добавъчен половин час?

Той ме погледна с такъв унищожителен поглед, че насмалко дето не си взех багажа и не хукнах сърдит и възмутен към първия насрещен асансьор!

Машини или звезди

Откакто се помня, баща ми виждаше в мен бъдещ «инженер». Слагам тази дума в кавички, защото с годините той започна да влага в нея все по-широк и донякъде иносказателен смисъл, като че ли бъдещият «инженер» щеше да прави освен машини много други важни неща за обществото. Баща ми мислеше с духовните категории на своето време, а тези категории без друго извисяваха много някои думи и понятия. Употребени в преносен смисъл думи, като например «учител», «ковач» и др. подобни, звучеха като символи на велики неща. Сега на същите символи се гледа като на излезли от обращение пари.

По отношение на думите, които предизвикват символично-романтични представи (инженер, учител, ковач и др.), аз съм на страната на даскал Иван, когото самопровъзгласили се праведници свалиха от председателството на първото в оня край кооперативно стопанство; аз съм и на страната на дядо си поп Евтима, който не се уплаши да изгори разпятието в знак на несъгласие с божието правосъдие. И си мисля, че ако наистина имаше господ, аз щях непременно да му паля всяка неделя по една голяма свещ, за да не допусне душата ми да забрави, че съм учил а, б, в-ето в стародавното горноряховско школо.

За инженерството няма спор: инженерството е математика в действие, а пък действието е първата стихия, на която се кланям. Втората стихия е съзерцанието и на пръв поглед тя изглежда противоположна на действието, но това е заблуда. Времето ни е пълно със заблуди, въведени от два типа грешници — граматикари и народотълкуватели. Всеки, дето може сам да си вдига гащите, дава съвети какво е туй нещо българския език и какво е туй нещо, още по-изплъзващо се от каноническото мислене, наречено българска душевност. Аз си имам свое мнение по тези въпроси, без да бъда, а за велико мое щастие — книжевник. И тъй, като казвам «съзерцание», аз не подразбирам чувството, предизвикващо възклицанието «ах!» и умилителната влага в очите, за която все още пишат някои по-лирични поети. Разбира се, нямам нищо против сантименталното съзерцание, без него не може (все още!), то е като букетче ароматни карамфили върху масичката на влюбено момиче. Върху масичката на Лили например. Но думата не ми е за карамфилите. Думата ми е за такива неща, необичайна за подстриганите по женски момчета, и за момичетата с панталони, които сядат по мъжки. Думата ми е за такива неща например, като откриването на последната галактика във вселената, пред която вече няма «нищо»; или за дяволската загадка на квазерите; пък ако щете — и за такова едно чудновато уравнение, което да разкрива странната гравитация между душите, която поетите наричат «любов». Имам наум такъв вид, съзерцание, което да е достойно за рода человеческаго: уж е «съзерцание», а всъщност е начало на сложни търсения в релативистичната небесна механика и битки сурови за опознаване на Истината.

Затова си мисля, че успоредно с инженерството трябва: да следвам на всяка цена и физика. Студена пот ме избива, като си представя, че наблюдавайки небето, ще да изпитам срамното чувство, обхванало човек, дето гледа пред очите си велика книга, но написана на непознат за него език. Изходът е един — да следвам едновременно инженерство и физико-математика, па макар физико-математиката да запиша задочно. Решението е чудесно, стига да разрешават правилниците, но правилниците обикновено не дават пукната пара за чудесните неща. Имам чувството, че всичко, което носи печата на прекрасното, не е обект на правилници и разпоредби, че разпоредбите регулират един календар, в който празниците са зачертани грижливо с червено мастило.

Зам. — министърът Диньо Диновски

Меки черти на лицето, напълнял, с коремче. Облечен е началнически, с черен костюм и вратовръзка в убити цветове. Почвам да забелязвам, че големите началници избягват (сякаш нарочно) по-светлите платове и по-ярките вратовръзки.

Той остана толкова учуден от желанието ми да запиша освен машинно инженерство, още и физико-математика, че зяпна с отворена уста, като да бях паднал пред масата му направо от Марс.

— Какво толкова ви впечатлява, другарю Диновски? — запитах го, учуден на своя ред от неговото учудване.

— Баща ти навремето едно инженерство отказа да следва, хем в Москва го пращаха, а ти искаш две науки да изучаваш, и то по едно и също време.

Знаех аз защо баща ми не беше заминал да следва в Москва и как Диньо Диновски беше извадил неговия късмет и кръв нахлу в лицето ми, но се сдържах. «Ще ти го върна тъпкано — рекох си — само задочното по физика веднъж да ми уредиш!»

Диньо беше схванал по свой начин вълнението ми, затова се усмихна и доволно засука посивелия си мустак.

— Бравос! Бравос! У нас младежта пораства духовно за една година с цяло десетилетие! Де го туй при капитализма?

И ми обеща да се застъпи пред министъра на просветата за моето «задочно».

Изкарах конкурса за машинно инженерство с отличен и тази блестяща оценка като че ли разколеба упорството на министъра, проядено вече от настойчивите увещания на Диньо Диновски. Беше ми разрешено най-после да се явя на конкурс и по физика.

По-късно научих, че първото отличие не беше изиграло в случая никаква роля. Свършили бяха работа други «аргументи», материални, от които човек изпитва въпиюща нужда, когато си прави вила на два етажа, с шарено басейнче в градината. По онова време цимент трудно се намираше (циментът отиваше в основите на язовирните стени), затова бай Диньо, голям шеф на промишлеността, беше уредил някои неща.

Във връзка с тази работа мисля си следното:

Когато някой се сдобие по безчестен начин с входен билет, за да слуша Бетховен — божествата (Господ, Йехова, Буда и др.), се правят на разсеяни и не му пишат грях.

Божествата са злопаметни, това е известно, но аз открих у тях и една симпатична черта, която им прави чест — по отношение на своите подопечни, хората, те притежават чудесно чувство за хумор. Бай Диньо ми призна, че ме е обикнал от пръв поглед, нали кръвта вода не става, с баща ми са учили и партизанствували заедно и така нататък, разчувствува се човекът и ме покани да му ида в неделя на обяд.

— У нас дохождат на гости все отбрани хора! — рече той.

Благодарих му за поканата. Но когато се обърнах да си ходя, той изведнъж като да се сети за нещо.

— Я чакай! — викна подире ми. — Ти нали си член на комсомола?

— Разбира се! — рекох.

— И не си наказван?

— Чист съм като агнец! — засмях се от сърце.

— Е, ще ми бъдеш драг гост! — рече той.

Ученичката

Често бях дохождал в София за книги и разни справочници, но престоявах обикновено ден, най-много два. Не крия, че животът в столицата ми харесваше, без да му се дивя, разбира се, като теле на железница. Нито бих си кривил душата да не признавам, че повечето неща ми се нравеха. Сега като позаседнах по за дълго, без да бързам за «влака», постепенно започнах да откривам, че «картинката» е безкрайно по-сложна, отколкото си я представях преди. Немалко неща, за които имах вече установени мнения, преоценявах и претеглях, и то не като ги наблюдавах отстрани, а защото животът ме сблъскваше с тях. Така изписвах ден по ден собствената си ценностна представа за света.

Моята ученичка се появи с вирнато носле и със самочувствие на господарка. Полата на модно ушитото й костюмче от сивосинкав плат, вероятно вносен, едва стигаше до коленете и. Блузката й беше снежно-бяла, с къдрава якичка, прелестно разтворена, за да подскаже «дъговите» очертания на набъбналия й вече бюст. Общо взето, тя имаше симпатично лице, жизнерадостно, с вишневочервени устни и меко заоблена брадичка. Беше височка, с тънка талия и задник на спортистка. Би могло да се каже, разбира се, че е хубавица. Би могло да се каже още, че от лицето и лъха интелигентност, но при условие че очите й не гледаха толкова безцеремонно и донякъде, ще го кажа направо — безочливо. Те просто казваха: «Не ми пука от нищо!» Стана ми тъжно за тия големи кестеняви очи.

— Как се казваш? — заговорих й, без да искам, на «ти».

— Даринка — отговори тя.

— Хубаво име! От «дар».

— Е, да! — каза тя. — Ами ти?

— Юлиян.

— Малко е корекомско, ама нищо, на мене ми харесва.

— Благодаря! — рекох.

Тя улови поличката си с ръце и направи реверанс.

— Математиката ли трови живота ти, Даринче?

Трябваше да й кажа «Дарино», а не «Даринче» и тогава нещата щяха да се развият може би по-другояче. Сгреших.

— Проклета да е тази математика! — възкликна тя. — Ти математик ли си?

— Малко нещо!

— Може и голям математик да си, но не приличаш на сухар като другите. Ти си ми дори симпатичен!

— Радвам се! — повдигнах рамене.

— Татко каза, че ти си щял да ми покажеш най-важните хватки, за да изкарам матурата!

— Ще се опитам да ти покажа! — рекох.

— Обещаваш ли, че ще ме научиш на тия хватки?

— Ще зависи главно от тебе! — рекох.

— О! — разцъфнаха в разкошна вишнева усмивка устните й. — Симпатяга! За туй нещо разчитай на мен!

— Чудесно! — рекох и малко се стреснах: от усмивката й повече, отколкото от двусмислените й думи. Затова допълних: — Надявам се, че ще си примерна ученичка!

— Считай го за дадено! — изгледа ме тя с най-откровена и добродушна вулгарност. — Ще останеш доволен от мен! — и се изсмя.

Смехът й ме плисна като гореща вълна. Запалих цигара, за да мине време, захванах се с моливите си. По фигура тя приличаше на Лили, но в очите на Лили имаше луна, звезди, небе, а очите на тази бяха празни и навремени — лукаво-закачливи. Имах чувството, че ако я прегърна през кръста, тя няма да се възпротиви. И друго чувство долових — че всичко това може да стане безкрайно лесно, само да протегна ръка. Нищо повече. Светът сякаш ставаше лепкав, задъхан, острилката се изплъзна от ръката ми. Наведох се да я взема, полазих по мокета и тогава коленете й се хвърлиха в очите ми.

Изправяйки се, почувствувах, че изпускам юздите от ръцете си. Но в тоя именно миг срещнах очите й — толкова безсрамно податливи, че като да ме поляха не с едно ведро, а с цяла каца студена вода. Стана ми изведнъж ужасно неловко, неудобно от самия мен.

— Да започваме! — рекох и пръв се наместих на стола пред масата. — Пиши!

Тя не владееше най-основните неща, погрешно разкриваше скоби, правеше примитивни грешки в коренуването, изобщо… До решението на това най-просто уравнение стигнахме едва в края на часа. През това време тя беше залепила плътно бедрото си до моето и като свиваше нарочно рамене, още повече разтваряше деколтето си, та да мога да гледам гърдите й, колкото си искам. Косата й гъделичкаше ухото ми, дъхът й ме пареше и да си призная честно — в кръвта ми започнаха да препускат луди жребци. При това тя толкова се уплете в квадратното уравнение, че накрая захвърли молива, въздъхна страдалчески и обори глава на рамото ми.

— Да си починем малко? — помоля тя. — Искаш ли?

— Да си починем! — съгласих се аз.

И с едно върховно усилие, сякаш се изкачих от кладенец с вряла вода, изправих се от стола си, отидох до прозореца и освободен като от вериги, разкърших рамене. Кръвта блъскаше по слепоочията ми. В ушите ма гърмяха лавини, но едва ли световният победител на маратонско бягане се е чувствувал по-удовлетворен от мен.

Тя ме наблюдаваше с някакво тъпо очакване и като че ли не й се ставаше. Тогава й рекох грубо:

— За днес свършихме. Можеш да се изпаряваш!

— Толкова ли? — запита тя.

— Толкова!

— Е… — Тя се изправи и тръгна с бавни стъпки към вратата. И понеже не я повиках да се върне, подхвърли ми примирително през рамо: — Чао, до утре, учителю!

— Чао!

Щом моята ученичка хлопна вратата подире си, хукнах към чешмата, развъртях крана за студената вода и стоически подложих главата си под силната струя. После тръгнах да търся шофьора на помощник-министъра Диньо Диновски.

— При шефа ли?

— А не, при тебе съм дошъл! — рекох.

— При мене ли? — Добрият човек се опули. Той беше ме возил няколко пъти вече в компания с шефа си, затова ме имаше на голяма почит. — Да те заведа ли донякъде? — запита с непристорена услужливост.

— Отгатна! — рекох. — Ще ме заведеш до някаква квартира — таван ли ще бъде, мазе ли — няма значение! Не съм от придирчивите. Главното е да се подслоня с багажеца са за някой и друг ден! Това искам от теб. — И понеже ме гледаше твърде недоверчиво, взех, та го окуражих: — Бай Диньо, като научи след време — а аз всякак ще му кажа, — бай Диньо, рекох, много ще остане доволен и непременно ще те възнагради за услугата.

Нашенецът помълча, запали, поразходи се напред-назад по тротоара замислен, дори сам си рече нещо на глас.

— Има една барака в Овча купел — рече ми той почти шепнешком, с израз на човек, който влиза в рискована конспирация. — Тя служи за склад на. Нашия отдел по транспорта, но от година-две никой не е стъпвал там. На това място през другата петилетка ще строят общежитие.

Една част от тази барака била преградена за стая, навремето смятали там да настанят пазач. Била обзаведена с кюмбе, миндер, маса и два стола. — Та ако искаш… — приключи колебливо добрият човек — може временно да ползуваш туй помещение, но да си знаеш… то не е за такива като тебе… не ти прилича!

— На мен ми прилича парк-хотел «Москва», но в момента там няма свободен апартамент. Затова твоята барака в Овча купел ми пада като истински дар от небето!

Бараката

Ако има съвършена ЕИМ, която с откровеността на безпристрастните уреди да преценява кой как си гледа работата, и ако беше измислена служба (като в страната на приказките), която да настанява човека в жилище, подобаващо на оценката от машината — навярно аз щях да живея в барака, която непременно да има дъсчен под. Но като няма подобна ЕИМ, която да върши тази подборка, на мен ми се падна да живея в барака с глинен под. А да живееш зимно време в барака с глинен под не е дори романтично. От вчера упорито се стеле изобилен сняг. Така валеше през ученическите ми години, от онова славно време съм запомнил най-лютите зими. Вали кротко и тихо, трупа; мястото е отдалечено от главния път, светът наоколо побеля.

Бараката е заобиколена от широка поляна. Надясно от бараката е струпана камара сандъци. Тези сандъци са от стругове и други тежки машини, те вършат добра работа, ако парчетиите им не се раздробяват прекалено. Размахвам секирката, оплетен съм от нишките на снега, като да се намирам в даракчийница, където раздиплят пресовани бали памук.

Гледам камарата сандъци и изчислявам наум, че ще имам гориво за около десетина дни. Паля само привечер, след като се завръщам от лекции или от библиотеката; стъквам кюмбето, колкото да поомекне смразеният въздух, да замирише на живот. Опитвам се да оставам до по-късно в обсерваторията, но забелязах, че преча на специализантите, мръщят се. Оная вечер наблюдавах червения гигант Бетелгейзе. Не личеше да е цефеид, той се усмихна снизходително. «Постой шест месеца с око на окуляра, без да мърдаш, и непременно ще забележиш, че е цефеид!» — рече ми той. «Благодаря! — поклоних му се. — Ще се възползувам непременно от вашия опит!»

А онази вечер закъснях, върнах се пеша, валеше студен дъжд, примесен с мокър сняг. Когато стигнах до «пристана» си, бях вече вир-вода. Докато да запаля кюмбето, просто усещах как кръвта ми изстива. И както зъзнех и траках със зъби, мина ми през ум дали пък не сглупих, като напуснах подредената си и топла стаичка в грандхотела. Не постъпих ли сектантски, подобно на прекаления светец?

Толкова натъпках кюмбето, че колелата отгоре леко почервеняха. От мене заизскача пара, като от врял минерален извор. Натъкмих на двата стола мокрите си одеяния да се сушат, преоблякох се и рекох на оня, дето жалеше за топлата и подредена стаичка на грандхотела: «Ти си един мръсник! Полезно е да знаеш, че по-скоро ще умра от студ в тази кучешка барака, отколкото да живея на топло, като жиголо на едно разглезено курве!» И понеже оня не се стресна от думите ми, аз му изкрещях: «Идиот! Дядо ми поп е престъпил вярата си в името на правдата, като е изгорил разпятието, аз пък ще спася вярата си, като устоя на изкушението!» И продължих, като повдигнах юмрук: «Защото, за какво ще живее човек, ако загуби вярата си в достойнството на човека?» Тоя път оня се стресна, не зная дали от думите ми, или от юмрука ми, но си отиде. А аз се мушнах под завивките си, които затоплих предварително, и си спомних, че тия думи или подобни на тия думи изговарям за втори път. Първия път ги изрекох пред Трифоновия син, търговския директор на грандхотела. Нали трябваше да му обадя, че напускам мансардата на неговия палат?

— Онуй курве — рекох на бати Руси — иска от мене само две неща. Първо: да го науча на «чалъми», за да изкара матурата; и второ — да правим любов.

— Второто желание е много приятно! — Той се ухили и поглади закръглената си брадичка. — Такъв дюшеш да беше търсил, нямаше да намериш! Да правиш любов със 17-годишно парче, и то самото да ти се предлага и да ти иде на крак — той махна замечтано с ръка, — здраве му кажи!

— Бате Руси — рекох му, — условието беше да си заплащам квартирата с преподаване на уроци по математика, а не с правене на любов!

— Условията са се подобрили, значи! Ти от какво си недоволен, глупако?

— Слушай, бате Руси — повиших глас, — първо: не искам да бъда платен любовник. Второ: нямам вкус към курви, па макар и да са само на 17 години!

Той помълча някое време, като ме гледаше втренчено, сякаш ме виждаше за първи път.

— Ти откачен ли си бе, или нарочно се правиш на ахмак?

Насмалко не замахнах да го зашлевя. И не че се побоях, а защото изведнъж почувствувах да се разлива в гърдите ми някаква огромна жал. Сякаш в момента ми бяха съобщили една много тъжна вест.

— Аз ида от провинцията — рекох. — По препоръка на твоя баща. Но май че съм сбъркал адреса. Извинявай!

Но това са минали неща. Дори не си струва трудът да се приказва за тях! В кюмбето ми пърпори весело гън, ето кое е същественото. И тъй ще бъде, докато дойде ред на последния бракуван сандък. Червеникавите отражения на огъня избледняват, тъмнината ги поглъща. Така постепенно избледнява в паметта ми и образът на Лили. Аз съзнавам, че потокът на времето размива и най-скъпите спомени, боря се да задържа в паметта си любимите черти и същевременно знам, колкото и да ми е съвестно, че забравата е необратим процес.

Бай Рашко

Една ранна сутрин, три дена преди Нова година, бай Рашко почука на вратата ми.

— Заповядай, бай Рашко! — поканих го да влезе.

— Аз няма да те притеснявам, ама ти събирай багажа си и излизай.

Помълчах, после рекох:

— Значи тъй… — И се усмихнах или поне направих усилие да се усмихна. Но вътрешно едно отчаяние ме прониза като електрически ток: «Сега накъде?»

Да се живее зимно време в дъсчена барака не е удоволствие, но пред перспективата да останеш бездомен, «на улицата», е повече от блаженство. Разбира се, блаженство е да имаш покрив над главата си, когато навън прехвърча сняг и вятърът вие на умряло.

— Намерил съм ти прилична квартирка при едни стари хора! — каза бай Рашко. Той беше доловил смущението ми навярно и затова побърза да ми обясни, че нещата не са толкова черни, колкото си ги мисля.

— О, благодаря! — рекох. — Макар че и тук не ми беше толкова зле! Освен това — продължих — аз очаквам да се открие свободно място в студентското общежитие!

— Когато туй място се открие, нищо не ще ти пречи да го заемеш! — Той се усмихна под мустак и поклати глава: — Вие, Евтимовците, сте чудни хора бре! И като се давите, пак викате, че всичко ви е наред!

Може би беше прав, но над тази фамилна черта нямах време да се замислям — бай Рашко искаше да пренесе багажа ми, преди да е настъпило времето за неговия шеф.

Стаичката беше мансардна, но светла, гледаше над Лъвовия мост. Стопаните й, баба и дядо, имаха син в Либия, крановик, щеше да се завърне след четири години. Те спяха в съседната стаичка, а деня прекарваха в кухнята. Не придиряха за висок наем, но държаха да им купувам туй-онуй от пазара — сградата беше стара, шестетажна, с високи и стръмни стълби, ако ги изкачваха всеки ден, кой знае дали щяха да дочакат сина.

— Ще ви услужвам — рекох им, — като да сте мои дядо и баба. Освен това — добавих — аз обичам да ходя на пазар и да стоя по опашки.

Беше истина. Изпитвах удоволствие да върша нещо, което не беше свързано непосредствено с машините и квантовата физика. И с цефеиди, капризни като Бетелгейзе. Не поради това, че ми бяха омръзнали машините, квантовите изчисления и цефеидите. Напротив, напротив! Но като слушах да се говори за лук и картофи и като стоях на опашка за месо, чувствувах се някак по-«вътре» в живота, по-близо до реалността. Мислех си, като стоях по опашките, че за народа проблемите около Бетелгейзе не са по-важни от проблемите около месото и картофите. И си казвах, че за народа е по-необходимо да има повече добри специалисти в икономиката, отколкото в астрономията. И си казвах още, че «ако бях цар», щях да сложа в тази работа железен ред. А да стигнеш до подобно решение не можеш в никакъв случай, ако не ходиш понякога на пазар.

Като слязохме от мансардата, бай Рашко ми рече:

— Добре, че този въпрос се уреди. Сега хем ти няма да студуваш, хем аз няма да треперя!

— Ти да трепериш? Защо? — учудих се аз.

— Как защо? — поклати глава бай Рашко. — Ами я си представи, че другарят Диновски беше научил за бараката? Най-напред щеше здраво да ми тегли ушите, задето съм те настанил в такова никакво жилище, а след туй щеше да ме гази, че се разпореждам с министерско имущество без негово разрешение!

— Напразно си брал страх! — рекох. — Съвсем напразно! В случай че беше се случил провал — рекох, — моя милост щеше да подпише декларация, че сам съм открил бараката и че съм влязъл в нея с ВЗЛОМ!

— Хм! — повдигна рамене бай Рашко.

— Кълна се във фамилната си чест, че щях да подпиша такава декларация! — рекох му аз.

Новогодишен поздрав

В навечерието на миналата Нова година подарих на Лили томчето «Прокълнати поети». Там беше поместено стихотворението на Едгар По «На една от рая». Стихотворението започваше така:

Над тоя куплет написах:

Днес изпратих на Лили новогодишна честитка: зимен пейзаж. На гърба на картичката написах:

Свръхбанален и идиотски беше този поздрав, но друго не успях да измисля.

Какъв позор!

Хроника

Вместо на бригада комсомолският комитет ме изпрати в Белоградчик — да съм помагал при почистването на Астрономическата обсерватория. В комитета имаше две другарки — разцелувах ги от радост. Те разбраха причините на радостта ми и не ми се разсърдиха.

Вторият курс започна за мен с едно тъжно събитие — почина майка ми. Пристигнах в Горно Ряхово за погребението през окръжния град. Нямах сърце да се отбия в Н.

В началото на годината се записах в музикалния курс при алианса. Толкова ми хареса пианото, че реших да взимам извънредни уроци при проф. М. Професорските такси са високи, затова се принудих да преподавам уроци по математика. Но пианото изкупва всичко! В пианото като че ли е събрана цялата вселена — от Питагор до Айнщайн! Казано поетичному, пианото е умаленият модел на света, над който размахва криле интегралното уравнение на Мирозданието.

Тежичък стана денят ми, но се държа. И на пазар ходя за старците си, дори понякога играя на домино с моя хазаин. Като виждам колко висше развлечение е за него тази простичка игра, стискам зъби и сядам на масата. И по принцип падам, а той се чувствува след всяко мое «поражение» като Наполеон след великата си победа при Лайпциг…

Запознаване с Вера

Машинознание, астрономия, пиано, частни уроци за подготовка на кандидат-студенти, ходене на пазар, комсомолски събрания срещу израелските зверства в Палестина — всичко това запълва времето ми от край докрай, не остава място, както се казва, карфица къде да промуша, камо ли да водя записки. Но главната тежест не е в заетостта; главната тежест е в регулярността, с която тази дейност протича всеки божи ден. Несъбитийността в живота действува на съзнанието като своего рода психологически нервнопаралитичен газ. Но в началото на четвъртия курс и на моята улица се запролети, макар че точно по това време настъпи мрачният период от есента, заваляха късните есенни дъждове. Случиха се две «нерегулярни» събития. Ще разкажа най-напред за първото. В математическото списание излезе една моя статия, посветена на приложението на линейните диференциални уравнения от втори порядък при установяването на механическите и електрическите колебания. На другия ден след публикуването на статията аз бях извикан при декана на Физико-математическия факултет. Прочутият математик професор Дечев ме отведе в опразнената вече лекционна зала, посочи ми черната дъска и ме помоли да му разкажа каквото зная за теоремите на Ляпунов и Лаплас и за елементите на корелационната теория.

— От статията ти личи, че познаваш материала, който тепърва предстои да бъде усвояван — рече той. — Дори се чувствува един стремеж да прилагаш свой начин на изследване. Сега бих искал да видя как излагаш мислите си. — По тънките му устни се плъзна едва доловима хитра и същевременно крайно добродушна усмивка. — Защото — продължи той — роденият математик се познава по това — как и по какъв свой начин излага мислите си. Започвай!

Започнах. Разказвах с формули каквото знаех. Когато стигнах до разкриване коефициента на корелацията, той повдигна ръка и рече на тих глас: «Стига! Повече не трябва!» После ми предложи да седна на един от чиновете, а сам захвана да се разхожда напред и назад пред черната дъска. След като премина десетина пъти, той се спря до катедрата и по тънките му устни пак се появи онази по-скоро загатната усмивка, отколкото истинска, само че този път в нея имаше само добродушие, хитрата жилка беше изчезнала.

— Има хляб в тебе! — поклати той побелялата си глава. — Римляните са казвали: «Орелът по нокътя се познава!» И туй е било умно. Истинският математик много мисли и малко изписва на листа, а любителят прави обратното… Ти какво мислиш да правиш, след като завършиш? Чувам, че се дипломираш и по инженерство?

— Да — рекох аз. — Завършвам и инженерство.

— Ако съчетаеш физиката и инженерството, от тебе може да излезе добър работник в областта на експерименталната физика. В такъв случай — той помълча, — в такъв случай ти би могъл да станеш след време мой асистент. Аз, например бих могъл да направя нещо от своя страна, за да вземеш за десетина години и научните степени, и доктората си, тоест в съкратени срокове. Без гратисчийство, разбира се. По честному!

— Моля ви се! — рекох. — Аз по-скоро бих станал основен учител, отколкото доктор хонорис по «втория» начин!

— Не се съмнявам! — рече той. — Истинските учени обикновено са честни люде. Аз съм прескочил пенсионния праг и много бих се радвал, ако на мое място дойде един достоен човек.

Аз му се поклоних и рекох:

— Благодаря!

— Е, нищо! — Той протегна ръка и ме потупа по рамото. — Взимам те под свое шефство и, бас държа, че в десет години ще направя от тебе доктор на математическите науки! Одобряваш ли?

— Одобрявам! — усмихнах се аз.

Той се понаведе към мен:

— Проучих вече нещичко от биографията ти. Зная, че си учителски син и че като ученик в н-ската гимназия си печатал някои неща в математическото списание.

— Дреболии! — рекох аз.

— Божията искра блесва най-напред в дреболиите! — рече той. Замисли се за някое време, после леко тръсна глава и посочи вратата: — Да вървим! Знаеш ли къде е «Видинска среща»! Не? Е, аз ще те заведа. Заведението е почтено, там се събират наши хора, математици. Искам да те представя. Ще хапнем малко пържена пъстърва и ще изпием по чаша новоселска гъмза. — Той се прокашля и с престорено строг глас заповяда: — Да вървим!

Във «Видинска среща» математиците имаха своя маса. Там заварихме двама професори, Иванов и Христакиев. Христакиев беше «светило», беше почетен член на няколко академии. Беше прехвърлил седемдесеттях.

Равнището на компанията беше високо, но аз не се чувствувах като в «небрано лозе». Но кой знае защо, въпреки похвалите на Дечев и благата усмивка на Христакиев, обхванало ме беше едно мрачно настроение. Новоселското вино не ми се услаждаше, не ме топлеше и благосклонното разположение на Христакиев. Утешаваше ме само чувството, че тази вечер бях излязъл извън релсите на «регулярността».

На другия ден, като че ли по някакво чудно стечение на обстоятелствата, снощната история се повтори, само че в деканата на МЕИ. Най-напред деканът професор Кирчев (с когото бяхме отдавна на «ти») ме похвали за статията в математическото списание, сетне ме хвана под ръка и ме заведе в лекционната зала. Помоли ме да му реша следната задача:

Кирчев ми остави две таблици с означения на функции и отиде до прозореца да пуши.

Задачата реших за около 12 минути, включително времето, употребено за справки. Вероятността, че от 1000 изделия числото на първокачествените изделия ще се намира между числата 652 и 760 беше равна на 0,99945. Този тип задачи се решаваше върху принципа на Лапласовата интегрална теорема.

— На твоите години и аз решавах подобен сорт задачи за около 12–13 минути — усмихна се Кирчев. — Сега ги решавам за не по-малко от 15 минути! — въздъхна той. — А сигурно Айнщайн и Планк са ги иззобвали за по 2–3!

— Което съвсем не означава, че ние сме само 3–4 пъти по-малко гениални от тях! — засмях се аз.

— Защото принадлежим на различни мисловни светове! — каза той. — За техния свят нашите мерки и теглилки не важат. За съизмеримост не може и дума да става.

После той ме попита накъде възнамерявам да се насоча, след като завърша курса.

Повдигнах рамене.

Кирчев беше на външност нисък човек, с малко несъразмерно голяма глава и с още по-несъразмерно голямо чело. Той беше силно оплешивял, а кръглите му кестеняви очи поради някакъв каприз на природата изглеждаха винаги изненадани.

— Щом като нямаш предпочитание — рече той, ние ти предлагаме място на хоноруван преподавател по висша алгебра, като ще ти съдействуваме междувременно да взимаш в съкратени срокове първите три научни степени. Споразумението ще оформим с договор за десет години.

Аз се изсмях и в същия миг дълбоко съжалих за смеха си. Кръглите очи на професора се опулиха, стори ми се, че ще изхвръкнат от неописуема изненада.

— Извинявай, професор Кирчев! — рекох му. — Много извинявай! Между твоите увещания и увещанията на професор Дечев от университета има толкова общи неща, че някои думи дори повтаряте, сякаш бяхте заучили наизуст един урок!

— Това показва, че грижите ни към теб са общи, неблагодарнико! — каза професор Кирчев. В гласа му звучеше смесица от обида и горчивина.

— Я ме оставете на мира с вашите грижи! — рекох. — Ако човек с две образования не умее в днешно време сам да си намери пътя в живота, то защо държавата е прахосвала пари за обучението му и защо той е търкал панталоните си по чиновете напразно?

— Защото искаме да те насочим по правия път! — рече той троснато. — Защото искаме да ти спестим неизбежни лутаници и грешки. Многото знания съвсем не означават житейска мъдрост. Правилата на житейската мъдрост тепърва ще усвояваш!

— Правият път! — рекох. — Чакай, професоре! Според тебе правият път води към катедрата по висша алгебра. Е, добре, а защо забравяш, че аз съм следвал машинознание, а факултативно — микроелектроника? Професор Дечев ми предлага лабораториите по експериментална физика, а забравя, че съм специализирал астрономия? За какъв прав път ми говорите вие?

— Понеже си невеж в административните работи, аз ще ти кажа: няма щатна бройка, която да съчетава факултативните дисциплини с основните. Правият път води през една дисциплина!

— Професор Кирчев! — рекох. — Ако това съчетание не може да се търси по щатните ведомости, аз ще се постарая да го потърся у себе си!

— Хм! — повдигна рамене Кирчев. — Би трябвало да се позасрамиш от думите си. Ти говориш като някакъв занесен поет, а не като сериозен математик!

— Знаеш ли, професоре — рекох му, — напоследък аз открих, че между математиката, музиката и поезията съществува една много сериозна вътрешна връзка. Ще отречеш ли, че Циолковски например е бил математик със сърце на поет?

Кирчев махна с ръка:

— Който седи на два стола — пада, а на три — неизбежно пропада!

— Когато върху едно тяло действуват три сили, никой не знае къде — за добро или за лошо — ще го заведе равнодействуващата! — засмях се аз.

Така че случаите или по-скоро «случая» с двамата ми професори не беше слънцето, което изгря на моята улица.

Веднъж, през една майска сутрин, в междучасието между две лекции, както се разхождах в коридора, при мене дойде една чернокоса хубавица, удивително стройна, в жълт пуловер и джинси от оригинално италианско кадифе.

— Аз се казвам Вера — каза ми тя. — Дъщеря съм на Диньо Диновски, стар приятел на вашия баща.

— О! — възкликнах аз, учуден донемайкъде.

— Като че ли не ви се вярва? — каза тя.

— Ами, да! — рекох. — Просто не е за вярване, че такъв във висша степен ординерен човек, какъвто е баща ви, може да създаде артистично произведение като вас!

— Не плащайте данък на предразсъдъци! — каза тя. — Не ви прилича. Освен това — каза тя — аз не съм дошла при вас, за да слушам какво мислите за баща ми.

— Извинявайте! — рекох. — А за какво всъщност сте дошли?

— Да ви поканя на реферат!

— Я виж! — учудих се искрено аз.

— «Функционалност и артистичност» — такава е темата.

Понеже помълчах, търсейки връзка между темата и особата си, тя прояви досетливост и ми обясни:

— Аз следвам архитектура, последна година.

— А-ха! — рекох. — Свързват ни междуроднински връзки. Много е мило!

— Ще дойдете ли? — попита ме тя.

— О, да! — рекох от сърце. — С удоволствие ще дойда. Но при едно малко условие — че ще бъдете с пола, а не с панталон.

Тя на свой ред се учуди. Дори от учудване лицето й леко порозовя.

— Не мислите ли, че това ваше деликатно изискване прескача границите на приличието?

— Да, разбира се! — казах аз. — Права сте. Но какво да правя, моето чувство за артистичност е напълно противопоказно на панталона, когато, извинявайте, е опънат от задник на жена!

— Каква откровеност! И не се срамувате да я манифестирате?

— Знаете ли какво, Вера — казах й вместо отговор, — женският панталон ми действува като чаша вкиснато и почти превърнато на оцет ланско вино! Честна дума, такова вино ме превръща на агнец!

— Голямо чудо! — повдигна тя рамене. — Ако си въобразявате, че жените ще се трогнат от вашите разбирания и вкусове, вие дълбоко се мамите. Жените се обличат и ще се обличат по свой вкус и както на тях им е удобно!

Ето че щерката на Диньо Диновски беше се ядосала и беше преминала в атака! Чудесно!

— Хе, хе! — рекох. — Тогава не ще ви остане друг избор, освен да се целувате и да се жените помежду си!

— Ако се осмелите публично да дрънкате подобни глупости, ще ви намразят всички жени! — рече тя и по лицето й се изписа досада.

— Не се вълнувайте, Вера — рекох. — Вие започнахте да взимате приказките ми за чисти монети. Аз просто се пошегувах!

— Хм! — усъмни се Вера. — Вие започвате да биете фалшив отбой, но както и да е. Във всеки случай избийте си от главата мисълта, че вие ще научите жените как да се носят!

— Нула на едно! — рекох. — Нима имам вид на женски моделиер? Или на художник при списание «Мода»?

— Ако човек не вземе под внимание приказките ви за женския панталон, вие излъчвате някаква интелигентност. Аз трябва да ви кажа, че нашите момичета ви ценят много високо.

— И колко дават на килограм за живо тегло?

— Те ви ценят като силен математик и очакват да чуят от вас какво отношение имате вие, математиците, спрямо артистичността в архитектурата. А за «живото тегло», както го нарекохте… Впрочем вас нали не ви интересуваха момичетата?

— Изключая случаите, когато са с поли! — рекох аз.

Отидох следобед да слушам този реферат. Изказах се в полза на функционалността, но съчетана непременно с проста артистичност.

Вера Диновска беше дошла с плисирана пола.

Поканих я на разходка в парка и тя с охота се съгласи. Изпихме по чашка коняк в павилиончето. Вечерта беше ясна, звездна, но този път не изпитах желание да гледам небето. Сякаш нямаше звезди.

Разказ за Вера[4]

Аз, Диньо Диновски, съм заместник-министър при Министерството на тежката промишленост. По професия съм инженер. Роден съм в село Долно Ряхово, съседно село на Горно Ряхово. Заедно завършихме с бащата на Юлиян н-ската гимназия, в една паралелка бяхме с него, на един чин сме седели. Туй наше отдавнашно познанство стана причина да постъпя като човек и да помогна на сина му Юлиян с квартира, когато завърши МЕИ и физика при Софийския университет. Поговорката учи: «Вземи два камъка, че си бий главата!» И на мен ми иде да взема два камъка, че по главата си, заради човещината, която проявих тогава, ама както казват простите хора, «имала глава да пати». А трябваше да се съобразявам с поговорката, според която «крушата не пада по-далеч от дървото». Баща му имаше левоекстремистки наклонности, поддаваше се на фанатични увлечения, затова беше наказан навремето със сваляне от ръководен пост. Когато кооперираха земята на село, той беше нарушил демократичните методи, не беше се придържал стриктно към принципите на доброволността. Но още в гимназията той проявяваше вече склонност към екстремистки методи. Спомням си как веднъж жестоко наби един легионер, без да уведоми предварително ръководството на комсомола за това си намерение. Добре стана, че тогава легионерите не скочиха веднага да ни отмъщават, защото ние нямахме готовност за отпор, щяхме да загубим битката. Левоекстремистките уклони никога не водят към добро. По време на колективизацията заклеймявал противниците на кооперативния строй, като изписвал на вратниците им лозунги с червена боя: «Тук живее кулак — народен враг!» Лишавал ги от държавно снабдяване, не им осигурявал газ и катран. Този вид борба не е присъщ на нашия морал, излага разбиранията ни за демокрация и хуманизъм. Ние трябва да се придържаме към методите на разясняване, разяснението е основно наше оръжие. Другото е червен терор, който бива да се прилага само в случай на най-крайна необходимост. Затова по-късно околийският комитет на партията отчете грешката му и го свали от председателския пост.

Колко податлив беше бащата на Юлиян към фанатизъм, говори красноречиво и следният факт. През 1946 година партията реши да изпрати на специализация в Съветския съюз мнозина наши млади другари, завършили средно образование. Н-ският комитет на партията посочи за целта мен и бащата на Юлиян. Аз се съгласих по принцип, защото съзнавах колко е важна ролята на интелигенцията в изграждането на социалистическото общество. Ние трябваше да подготвим свои инженери, химици, архитекти и прочие, на буржоазните специалисти не биваше да се разчита. Но ето че за тази проста истина Юлияновият баща остана сляп. Той отказа да замине под предлог, виждате ли, че в момента бил крайно необходим за стопанството. Като че ли той беше единственият възможен председател, та без него щеше да настане потоп… И ето какво се получи накрая: Аз се завърнах инженер, а той беше върнат на предишното си място като учител по аритметика в горпоряховското седмокласно училище. Да, фанатизмът никога не е носил нищо добро нито на обществото, нито на отделната личност.

Но аз не съм злопаметен човек, пък и историята тури пепел на тия работи. Затова, като дойде Юлиян при мене; да му помогна за двата факултета, аз не си пожалих труда, направих каквото беше най-целесъобразно да се направи в момента. И министърът на просветата сложи подписа си. При това аз трябва да кажа откровено, че тогава момчето много ми хареса — такова хубаво, вдъхновено, жадно за наука. И дисциплинирано, не си пъха носа, където не трябва. Само очите му малко особени — ту твърди като арнаутските зъркели на баща му, ту меки като кадифе, ту загадъчни някакви, един бог знае какви мисли се мотаят зад тях. Но, общо взето, той изглеждаше добро момче и аз с удоволствие му помогнах. Пък и заради баща му, защото, все пак, хора сме, редно е с добро да се помним.

Има една поговорка, арабска ли беше, турска ли — не си спомням, пък и не е важно, която казва, че за да знаеш човека, трябва да си изял с него един чувал сол. Туй е много, сега ние си имаме кадрови служби, но за да опознаеш някого както трябва, следвало би барем едни захлупци сол да утопите заедно. С бащата на Юлиян криво-ляво бяхме утопили през годините едни захлупци, но с момчето му един залък не бях делил. Доверил се бях на първото си впечатление, а то може и лъжовно да бъде, малко ли мъже хлътват по някоя хубавица от пръв поглед, а после си бият главата за цял живот! И с жените се случват същите грешки, разбира се. А пък аз имах един сигнал за Юлияна, но като ми било отредено да патя, изтълкувах го погрешно. А още тогава той си е показвал рогичките, ама на!

Било през първата година на учението му, в самото начало. Поради не знам какви си причини тоя герой останал без квартира и тогава Рашко, шофьорът ми, тайно го настанил в една барачка на транспортния отдел. Туй нещо двамата хубавци държали в тайна от мене, аз го научих чак в края на ноември месец от моя колега, втория зам. — министър на министерството. Той пък го бил дочул от шофьора си, но както и да е. Като разбрах колко кучешки живее туй момче, рекох си: «Брей, че горделивец, няма да дойде да ми се помоли някъде квартирка да му намеря, ами в барака за стари вещи се заврял, и то посред зима! Хлапашка му работа!» — възмутих се аз и тъкмо да вдигна телефона, рекох си: защо пък да бързам? Нека туй момче да види и другата страна на живота, та да знае да цени доброто. И си записах в бележника отново да се върна на този случай към края на годината, но когато дойде време да погледна паметната бележка — героят се бил преместил вече в редовна квартира.

Нали ви казах, първоначално си мислех, че туй хрумване да живее в барака е проява на горделивост; защото Евтимовци между другото са хора горделиви по характер, не скланят лесно глава да се помолят някому; или пък си думах, като взимах предвид онова кадифе в очите му, че момчето е свенливо, та му е неудобно да ме притеснява с личните си работи. Но сега се сещам за истинската причина. Аз ви казвам, че наследените черти от родителите не са празни приказки, че са нещо като бомби със закъснител — най-неочаквано могат да избухнат в поведението на следващите генерации и да направят пакости, каквито никога не си могъл да предвидиш. Сега разбирам, че неговото поведение не е било нито горделивост, нито стеснителност, а чист егоизъм, нежелание на човек да се чувствува задължен някому, разбирате ли? Той не се е обърнал към мен за помощ, защото не е искал да се обвързва към мен с някаква благодарност, разбирате ли? Това е истината.

Причините, които спомогнаха да изпадна в лекомислено добродушие, са много, аз ще изтъкна най-съществената — Юлияновата личност излъчваше обаяние и на това обаяние платихме данък всички. Аз, жена ми и дъщеря ми Вера. За да си представите магьосническата сила на това негово обаяние, аз ще ви кажа, че дъщеря ми Вера е жена модерна, с независим нрав, еманципирана до мозъка на костите си, при това с образование, моля ви, се, архитектка! Но и за нея, да й се не надяваш, настъпи сляпата неделя! И не че той нещо се натискаше, извинявайте, тя първа започна да му прехвърля мостове към себе си. Тя — независимата и еманципираната!

Такъв човек се оказа Юлиян — не можеш да разбереш къде е силата му: на външност — нищо особено, а по душа… как да ви кажа — такива хора на мен не са ми ясни и си мисля, че един само бог може да ги разбере!

Тъй или иначе, «контрата» — както казват на жаргонен език — остана у дъщеря ми и това ще горчи на душата ми цял живот.

По отношение на Юлияна жена ми и дъщеря ми се оказаха лапнишарани от най-висока класа, те се прехласнаха по младия човек, видяха в него като че ли някакъв принц от приказките, надарен щедро от природата с всичките най-възвишени човешки добродетели. Откак дъщеря ми започна да го кани на гости и да ходи с него на разходки, на кино и разни ми концерти — той се превърна за нас, на обяд и на вечеря, в една постоянна тема на разговори и обсъждания. И така започна някъде около средата на последния курс — и двамата се дипломираха, той за инженер и физико-математик, тя — за архитектка.

И аз изпаднах в ролята на лапнишаран. Може би бях заразен от общата атмосфера, която витаеше в нашия дом, кой знае! Лично на мене най-много ми допадаха скромното му държане, трудолюбието му и особено — голямата му перспективност. С трудолюбието и с математическите си способности той можеше да стане голям човек. Виждах го като бъдещ началник на отделението по «роботика» при Министерството на машиностроенето или като генерален директор на някое смесено външнотърговско дружество.

Когато се дипломира по двете си специалности, аз му предложих да го назнача за помощник-началник на отдел при нашето министерство. Оттук щеше да се заизкачва най-триумфално било по посока на роботиката, било към смесеното външнотърговско дружество.

Научната дейност не беше кой знае каква перспектива, тя извежда най-много до професорска катедра, а пък професори у нас — колкото щеш! И колко получава един професор? — за една лада трябва да събира пари година и половина, при положение, че през това време не харчи нито грош.

Друго нещо е генералният директор на смесено външнотърговско предприятие. Командировки, пътувания в чужбина, представителност, сключване на сделки за милиони левове — «тук ли си, сама ли си», както се казва…

Но и роботиката не беше за изхвърляне. Един ден Юлиян щеше непременно да стане зам. — министър като моя милост, защото бъдещето в промишлеността е в автоматизираните системи от най-висш порядък в роботите. Роботиката е водещо направление и най-много се поощрява, току някой ден му дали автономност и го превърнали от «управление» в министерство!..

Такива мисли ми се мяркаха, защото, както трябваше и да се очаква, дъщеря ми лапна въдицата и аз, волю-неволю, трябваше да мисля за бъдещето на своя зет. Пък и за бъдещето на дъщеря си. И тя беше хубавица, и на външност не му отстъпваше. А за възпитанието й бих се погрижил отрано — имаше обноски, учеше пиано, говореше руски сравнително добре. Но архитектурата за жената е до време — докато се появят на свят малките и захванат да я дърпат за полата. Тогава — или сбогом на професията, или професията започва да се превръща на бреме, под чиято тежест семейството скърца и се пука по шевовете.

Но когато взех да разговарям с Юлиян по тия въпроси, макар и по-издалече, направо ми се зави свят. Ей богу; за превелика моя изненада, той се оказа непрактичен човек и с много вятърничави идеи в главата си. За министерството не даваше и да се изговори.

— Чиновник ли? В никакъв случай! — смееше се той и ме разглеждаше със странните си очи, сякаш бях някакъв музеен експонат. — Не продумвайте такова нещо, защото ще избягам през девет земи в десета. Хе-хе!

— Тогава?

— Тогава — в производството и в науката! — отвръщаше той.

— А как виждаш тази работа?

— Като взема дипломите си, тогава ще мисля. Инженерство и хонорувано преподаване на астрономия или в най-лошия случай — висша алгебра! Ще видим! Блазни ме електрониката. По-специално — микроелектрониката. Оная вечер сънувах един много чуден сън.

— Какъв сън? — надава ухо жена ми.

— По микроелектроника ли? — хиля се мрачно аз.

— По микроелектроника! — усмихва се Юлиян на жена ми. — Представете си: събуждам се и до леглото си виждам — знаете ли какво?

— Какво? — пита дъщеря ми и в очите и се четат едновременно няколко израза, всичките — в полза на микроелектрониката.

— До леглото ми стои едно същество с форма на чадър, но с четири дръжки и всяка дръжка прилича на човешки крак, поставен на ролкова кънка. Върху гърба си, покрит с матирана поцинкована ламарина, за да не блести, съществото носеше разни кутийки, термуси и прочие подобни прибори, закрепени като на маса, която се намира върху подвижно транспортно средство.

— Интересно! — казва жена ми.

— Много е интересно! — кима и Юлиян. — Но за да разберете този сън, аз трябва да ви разкажа една малка предистория. Както Вера знае, аз още живея при едни самотни старци, баба и дядо, и замествам, така да се каже, сина им, който все още се бави някъде из Либия. Ходя на пазар, купувам им мляко и хляб, сиренце, понякога и по един-два чифта кренвирши или по едно пакетче виетнамско кафе. А вечер играя с тях на домино и те забравят, че са забравени от сина си, а като че ли и от целия свят. Ето че сега аз все по-рядко ходя при моите старци, а може би — добър е господ, да заживея за по-дълго на друго място и тогава те ще останат в своята мансарда съвсем сами.

При тия си думи Юлиян погледна многозначително дъщеря ми, а тя храбро издържа погледа му, но малко нещо се поизчерви.

— И така — продължи Юлиян — аз се пробуждам и виждам съществото до леглото си, но сякаш не съм аз, ами съм старецът, тоя нещастен самотен човек, за който ви разправих. Такива неща стават насън, да се пробудиш като друг човек. Нали?

— О, да! — каза жена ми. — И е мене се е случвало насън!

— Виждате ли? Та съществото, значи, ми заговори съвсем по човешки, но както може да се предполага — с металически глас: «Не тъгувайте, приятелю! — каза то. — На живота трябва да се гледа весело до последния миг. Аз ще замествам вашия Юлиян.»

— Ти ли? — рекох му. — Хайде не ме разсмивай! Какво можеш да правиш?

«Мога да правя някои неща по-добре, отколкото ги правеше Юлиян.»

— Виж го ти самохвалкото! — заканих му се с глава. — Не бива да се сравняваш с Юлиян. Няма друг като Юлиян.

«Е, да! — каза съществото. — Но чуйте по-напред какво мога да върша, пък тогава си съставяйте мнение за мен. Мога например да ида до телефона и да набера номера, който вие ще означите ей върху тази клавиатурка на гърба ми!»

— О! — рекох. — Ние с бабата отдавна не помним никакви номера, пък и отдавна са престанали да ни търсят други хора, телефонът ни е ням. Тъй че нямаме нужда от телефонни услуги. Друго какво можеш?

«Мога да сляза по стълбите. Мога да пропълзя до млекарницата и в термуса си да ви донеса мляко. Мога да пропълзя до бакалницата и в кутията, която е на гърба ми, да ви донеса бакалски продукти, каквито пожелаете. Достатъчно е да пуснете пари в касичката ми и да закачите на кукичката, която е на носа ми, една бележка с вашите поръчки.»

— Е, да! — въздъхнах. — Но Юлиян умееше да ни забавлява, той играеше домино с нас!

«Моля ви се! — рече съществото. — Тези неща аз умея да правя по-добре от вашия Юлиян. Аз например умея да играя шах, домино, табла. Мога да ви изсвиря някакъв валс от вашето време, да речем: „Сашко мой, мирно стой, не пипай тук и там.“ Мога да ви свържа, когато поискате, с програма „Хоризонт“ на Радио София. Когато си лягате, мога да ви изпея „Лека нощ, дечица“! Изобщо… Юлиян махна с ръка. — Предполагам, че ме разбрахте, нали?» — обърна се Юлиян към жена ми. — Да, разбрах ви! — каза жена ми.

— Искаш да създадеш робот за самотни хора? — усмихна се Вера.

— Позна! — ласкаво я погледна Юлиян. — Затова съм решил още тия дни да помоля за стажантско място в завода за микроелектроника.

— Ами инженерството, астрономията, висшата алгебра? — попитах аз.

— Ще видим! — наклони леко глава към дясното си рамо Юлиян и за пръв път ме изгледа с тежък и открито недружелюбен поглед. — На чуждо място няма да седна! — рече той и помълча. — А колкото до министерството — само тая няма да я бъде, хич и да не си въобразяваш!

Гледай го ти, вълчето! Подмята ми нещо и ми заговаря на «ти»! И за пръв път ми стана някак тъжно за Вера. Винаги съм мислил, че у Евтимовци има черти, дошли от «гората». Баба му е била горска самовила, дядо му — разпопен поп и касапин, да не говорим за баща му — в досието му, както е известно, не всичко е в ред. Бедната ми дъщеря!

Аз си мисля, че взаимността между двамата възникна от оня момент, когато Юлиян взе да проявява по-жив интерес към архитектурата. За кратко време тоя умник, който беше същевременно и много неуравновесен екземпляр, напредна толкова в архитектурните работи, че можеше, както се изразяват младите сега, «отволе» да помага на Вера в изчисленията и чертежите. Същото стана и с пианото. Ненадейно се оказа, че Юлиян майстор на този инструмент. Дявол го взел, кога му беше стигало времето, та и с пиано да се занимава! Да, започнаха да свирят след време на две ръце. Но освен общия им интерес към архитектурата и музиката, значителна роля в сближаването им изигра и умалителното благоволение на моята съпруга, която не само не възпрепятствуваше дъщеря ми да остава в стаята му, ами дори я насърчаваше в това отношение. И ето че стана това, което при подобни обстоятелства неизбежно се случва.

Сметнах за свой дълг да извикам една вечер Юлиян в кабинета си.

— Юлияне — рекох му. — Доколкото имам сведения, ти и дъщеря ми живеете от някое време горе-долу като мъж и жена, тоест като съпруг и съпруга. Не мислиш ли — рекох му, — че от морална гледна точка вие трябва час по-скоро да регламентирате отношенията си, защото в едно почтено семейство тия работи не стават на любителски начала!

Той — представете си, моля ви се! — той се усмихна пренебрежително, после се позамисли и накрая рече:

— Ако Вера иска да се оженим — аз нямам нищо против. Ще се оженим. Но до тоя момент ние не сме говорили изобщо за женитба. Ще трябва да я питам!

Като чух да говори така, едва не ми притъмня пред очите. В наше време момичетата питаха предварително партньорите си какви са намеренията им, сериозни ли са, обещават ли твърдо да се оженят за тях, пък тогава… хм, заживяваха заедно. А сега, пфу! — вършеха тази работа като животни. И това ставаше със собствената ми дъщеря и в собствения ми дом! Да живеят заедно и да не са говорили предварително за женитба! Накъде върви светът, дявол го взел?

След петнадесетина минути Юлиян учтиво ме уведоми, че Вера нямала нищо против да се разпишат в райсъвета и че щели да сторят това някой ден, когато имали повече свободно време. Тъй или иначе, три седмици след този разговор те узакониха отношенията си и станаха редовно семейство.

Но откакто станаха редовно семейство, и двамата като че ли взеха да се променят, но не към по-добро, а към по-лошо. За пръв път чух Юлиян да спори с Вера по въпроси на архитектурата. Че спореха — нямаше нищо лошо, нека спорят! Но начинът и тонът, с който спореха, не ми харесваха. Тя защищаваше високото строителство, той беше за ниското. Той казваше, че високото строителство е антихуманно и че обезличава духовно човека, а тя му отвръщаше в смисъл, че неговият вкус е праисторически и че не е съобразен с реалиите на съвременността. Той казваше, че съвременността се създавала от хората и че от тях зависело каква ще бъде — красива или грозна. А тя му се надсмиваше, че е наивен като някакъв поет, навираше в очите му обективните закони на развитието и твърдеше, че на хората не оставало друго, освен да се приспособяват към тях. Той доказваше, че подобни доводи водели до пораженство и че те се поддържали от творци със скромни възможности и конвенционално мислене. «Ах е така ли? — казваше тя. — Е, добре, ние не сме изключително надарени личности като тебе. Ние сме обикновени хора!» И тръгваше за стаята си с намръщено лице, но преди да затвори вратата, подхвърляше: «Ходим по земята, не хвърчим по облаците като провинциални фантазьори!» «Не хвърчите, защото господ не ви е дал криле!» — подвикваше подире й Юлиян.

В такива случаи се намесвах аз.

— Груб си — упреквах Юлияна. — Приличаш на баща си, държиш се грубо и обиждаш хората.

— Баща ми се държеше грубо само с враговете на народа и обиждаше само тях! — казваше рязко Юлиян. И преминаваше веднага в настъпление, защото много се засягаше, когато отваряха дума за баща му. — Ти, уважаеми тъсте, за враговете на народа ли жалиш? Ти не си ли даваш сметка, че ако той и другите като него не се държаха така с враговете, кооперирането щеше да се проточи до конски великден и това закъснение щеше да излезе после на носа ни? Както стана в някои наши братски страни. Не си ли даваш сметка за тези нещица?

— Той е баща на жена ти и заместник-министър! — кипваше жена ми. — Ти нямаш право да му говориш така!

Откакто бяхме започнали да си говорим «откровености» и особено откакто бяха се настървили с Вера да се заяждат взаимно, тя беше променила коренно отношението си към него.

— Я гледай! — усмихваше се той с хаплива усмивка. — Откога моята уважавана тъща започна да дава ухо на политически разговори? Доскоро тя се интересуваше само от интимни теми, като например, с кого е танцувала вчера на приема в н-ското посолство жената на търговския представител «х» или от камерни теми, като например дали персийските килими в гостната на директоршата «у» са истински. Сега изведнъж дава ухо на политически разговори. Как да си обясня тази внезапна промяна?

След малко пристигаше Вера, поглеждаше мъжа си с подчертано безразличие, сякаш той беше някакво празно пространство, сядаше пред пианото и започваше да свири. Всеки път се случваше Юлиян да й прави почти едни и същи забележки: «Вера, стоп, миличка, тук има диез, защо го пропускаш?» Или «Вера, стоп, любезна, там е отбелязано, че последният такт трябва да се изсвири отсечено и форте, не виждаш ли?» И прочие от тоя характер.

— Свиря, както ми харесва! — отговаряше Вера.

Така вървяха работите в нашия дом.

Вера работеше в архитектурната дирекция, а Юлиян сновеше между завода за автокари и Софийския университет. За микроелектрониката не му оставаше време, но в малкото вечери, когато понякога се събирахме всички в салона, той непременно изтърсваше поне що за своето «същество».

— Вчера ми дойде наум, че моят «приятел» трябва да има вградено устройство за бърза медицинска помощ. Представете си, че дядото изведнъж се разболее? Навън се сипе сняг, вие вятър, бабата няма сили, за да стигне до поликлиниката за лекар. Тогава моят «приятел» подава термометъра на дядото и слага слушалки на гърдите му. Ако температурата е висока, специалното медустройство избира от аптечката, която е вградена в организма на «приятеля», аспирин и автоматичните ръце го подават върху табличка. Ако слушалките доловят тревожни шумове в дробовете на стареца, медустройството предлага на табличката антибиотик. Изваждането на антибиотик от аптечката провокира тревога в паметния блок и той от своя страна отпраща «приятеля» към телефона, за да набере номера на поликлиниката и да произнесе в слушалката адреса на квартирата.

— Ами ако в апартамента няма телефон? — иска да го постави натясно жена ми. — В такъв случай — усмихва се снизходително Юлиян, — в такъв случай автоматично се задействува радиосигналът «SOS», който се възприема на секундата от дежурното устройство при служба «Бърза помощ».

— Не знам на какви комплекси ти отреагирваш с твоето «същество» — казва замислено Вера.

Юлиян светкавично отговаря:

— А ти на какви комплекси отреагирваш, като напоследък започна все по-често да заменяш полата с панталон?

— А, нима си забелязал? — казва Вера и по лицето й се изписва мрачен и предизвикателен израз.

Странни и противоречиви чувства предизвиква у мен Юлиян. Като познавам баща му, следвало би да се отнасям към него с дълбоки резерви, подозрения и дори с известна доза враждебност. Би следвало, ама не мога! И ето какво необикновено нещо се случи — вместо да намразя момчето, аз започнах да ставам отстъпчив и милосърден в душата си дори към такъв човек, какъвто е баща му.

След като младите се разписаха в райсъвета, аз и Юлиян изпратихме поотделно телеграми до стария, каним го на «сватба» — както всъщност си му е редът. Старият не отговори на Юлияновата телеграма, а на мен ми телеграфира най-акуратно: «Благодаря за поканата. Имам си работа!» И не дойде, проклетникът. Но заради тази му постъпка аз не го намразих повече. Напротив! Дали защото годините ми напредват, стана ми мъчно, нещо като да защипа сърцето ми. Скришом от жена си измъкнах от бюфета водката и изгълтах комай стотина грама наведнъж.

Та искам да кажа, чувствата ми към Юлияна, дяволите го взели, не бяха дори противоречиви, ами направо си бяха добри. Кой знае защо, симпатичен ми беше станал, макар да съзнавах, че не е цвете за мирисане. Затова някое време след като го удостоиха със званието «доктор на физико-математическите науки», аз му рекох:

— Стига си правил, зетко, автокари и си преподавал на хонорар висша алгебра! Време е да се захванеш с нещо по-сериозно, по-перспективно! В министерството се откри ваканция за поста началник на управление роботика! Тази служба е голяма и ти отива. Тя може да те заведе някога чак до министерското кресло!

Той наведе глава, но не в знак на покорност, а като пръч, когато се готви да напада и да боде. Такава поза заемаше баща му някога.

— Благодаря за вниманието и за доверието! — рече той. — Но нямаше нужда, защото, ако си спомняш, още навремето аз те предупредих, че няма да трия столовете по министерството. А министерският стол нито ме блазни, нито ме вълнува!

— А какво те блазни и вълнува бе, човече! — излязох от кожата си. — Има ли таквоз нещо на света, което да те затрогва? Както ми се струва, и дъщеря ми вече не те затрогва. Какъв човек си ти? Накъде вървиш, какви са целите ти, какво точно търсиш?

Той ми отговори така:

— Вървя подир сърцето и ума си, любезни бащице! А къде ще ме заведат — тяхна си работа, аз не се меся!

Помълчах някое време. Как да излезеш на глава с такъв човек?

— Добре де! — рекох. — За най-скоро време, за близките месеци нямаш ли планове?

— За близките месеци имам! — усмихна се Юлиян. — Ще ида в смолянската обсерватория, за да напиша един малък труд, който ще обяснява със средствата на математиката образуването на новите звезди! С този труд ще кандидатствувам между другото и за степента «старши научен сътрудник».

— За Смолян ли ще заминеш? — повдигнах се аз от стола си. — Ами жена си пита ли, тя съгласна ли е да напусне дирекцията, за да се затири след тебе в горите тилилейски?

— Сега ще я попитам! — каза Юлиян. — Имай търпение десетина минути, ще ти отговоря! — И тръгна да я пита.

— Чакай! — спрях го. — Ако тя откаже да хукне с тебе за Смолян, какво ще предприемеш?

— Ще обмислим и този въпрос.

— За десет минути?

— За десет.

— Вървете по дяволите и двамата! — вече наистина излязох от кожата си. — За десет минути решихте да се жените, за толкова минути ще решите и да се разведете! Не искам нищо да зная!

Грабнах шапката и палтото си и излязох.

Този разговор се състоя по обяд. Като се върнах вечерта, заварих жена си със зачервени очи, беше плакала. Вера свиреше на пианото. По лицето й имаше един израз на хитровато задоволство като на котка, когато е нашамарила някой нахален котарак.

— Какво решихте? — попитах.

— Решихме да се разведем! — каза Вера.

— Юлиян си отиде! — въздъхна жена ми.

— Как така?

— Така! — каза Вера. — След като се разбрахме, той събра багажа си в едно товарно такси и замина. Утре ще ми съобщи адреса си по телефона… Ние си оставаме добри приятели с него.

Ето какъв човек е Юлиян! Да му дадеш хубав дом, хубава жена, да му осигуриш хубава служба и блестящо бъдеще — а той да ти обърне гръб!

Иди го разбери!

Посрещане

Когато влакът спря на гара Н и слязох на перона, аз приятно се учудих: нямаше секретарка с букет цветя, нямаше заместник-директор със служебна усмивка, нито председател на профкомитет, горящ от нетърпение да произнесе кратко приветствено слово. «Ей, слава богу! — рекох си със задоволство. — Сигурно посрещачите са закъснели или пък има някакво недоразумение!» И си рекох още: «Съдбата ме глези днес. Дано това да е добър признак!»

После влязох в ролята на майстор Юри да чакам търпеливо заводската джипка, за да ме закара в град Н.

Обиколих района на гарата. Навесите бяха задръстени с неизвозени стоки на завода за керамика, по коловозите изброих седем вагона, натоварени с машини за ЗПЦМ. Навсякъде из района личеше печатът на мързела и немарливостта. Макар да наближаваше обяд, около навесите и вагоните не се мяркаше жива душа. Цареше тишина, миришеше на нафта и напечено желязо. Слънцето сипеше жар. Седнах на скамейката пред перона и запалих цигара. Преди 17 години от това място тръгнах за София, за да се явявам на кандидатстудентски изпити. Ето че сега, след толкова време, отново стъпвах на н-ска земя. В Горно Ряхово бях ходил няколко пъти — за погребението на майка си, после — за погребението на баща си и още веднъж вече не си спомням за какво. Може би във връзка с формалностите около къщата, която продадох на съседите. Но всеки път през гара Н бях минавал транзит, слизах в окръжния град. А оттам до Горно Ряхово — с червено рейсче по черното, размотано като лента за машина шосе. През гара Н не бях минавал… Така се беше случило.

Една вътрешна неудовлетвореност непрекъснато ме беше пришпорвала през тия 17 години да върша нещо, да научавам нещо, да променям или измислям нещо според силите и възможностите си. Не съм сърцевед, затова не бих могъл да определя по-точно в какво се състои това неудовлетворение, но го чувствувах особено остро, като хапещ някакъв глад в кръвта си, когато попадах в обстановка, където почти нищо не се променяше, не беше се променило и «на земле» царуваше невъзмутимо спокойствие, леност и тишина. За добро или за лошо беше моята неудовлетвореност — тоя въпрос не смеех да си задам, защото, запитах ли се — все ми се струваше, че тя прилича на един съд без дъно, колкото и да наливах в него, той никога не се напълваше. Имах чувството, че щастливото състояние, наречено «задоволеност», няма никога да ме «осени», че аз завинаги ще си остана един гладен пътник в живота.

Понякога се питах дали пък не съм от категорията на вечните ненаситници, на които никога нещо не стига, които все искат и непрекъснато протягат ръка за още. Малко ли бях постигнал през изминалите 17 години, та в кръвта ми гореше такъв силен глад за още? Тръгнах като кандидат-студент оттук, а сега съм доктор на физико-математическите науки, написах две книги за произхода на звездите и на новите звезди и куп статии по този въпрос; постъпих като млад инженер в завода за мотокари, а след четири години станах началник на цех; ходих на специализация в Съветския съюз, живях три години на Запад като представител на Техноимпорт и демонстратор на български мотокари: ръководих монтажните работи в два металургични завода, ето ме сега директор на Завода за цветна металургия в Н… Ако това не е дейност и ако това не са успехи, тогава какво нещо е дейността и какво нещо са успехите?

Но може би състоянието ми на незадоволеност се дължеше на неудачи в така наричания «интимен» живот? Кой знае, вертеровски трагедии не бях преживявал, носех в душата си спомена за една романтична, почти юношеска любов, умряла от само себе си, и спомена за един лекомислен брак. Останалото бяха случайни връзки, те не бяха оставили в душата ми никакви следи. Какво повече може да иска един човек, току-що прекрачил чертата на 36-тях си години?

Тогава? Откъде идеше наистина това състояние на обща, глобална, бих казал, душевна неудовлетвореност?

Преди две седмици генералният директор на обединението за цветна металургия ме покани да посетим н-ския гигант за цветна металургия, та да се запозная предварително с трудностите, които ми предстояха във връзка с довършването на монтажните работи. Останах с впечатление, че тия работи са достойни за окайване. После обядвахме в ресторанта на грандхотела. Придружаваше ни зам. — директорът на ЗПЦМ, инженер Щерев. Той беше малко гърбав в раменете човек, с лице на християнин от епохата на най-ранното християнство.

След обяда минахме транзит през Н, все по главните улици. Макар новите сгради и магазини да бяха променили силно стария облик на града, едно особено чувство на умиление ме обхвана, сякаш бях попаднал след дълги години отсъствие в родния си дом. И ако до мен не седеше важният ми спътник, щях непременно да извикам на шофьора: «Спри!» Щях да сляза от колата, да се разтъпча насам-натам и пътьом да допра с длан потъмнялата стена на някоя старовремска къща. Разчувствувах се, взех да си спомням минали случки, преживелици от първата си голяма любов, но ето че генералният директор надви дрямката си, която го беше сграбчила след сития обяд, и отново захвана да разнищва причините за изостаналия монтаж. И аз отново се върнах към текущия ден, а на миналите неща махнах с ръка за довиждане; предчувствувах, че в близко време отново щях да се срещна с тях.

Градинката край гарата

Дошъл-недошъл и някои неща от миналото започнаха да се появяват пред очите ми. Първа ме посрещна старата ми познайница, градинката край гарата. Спомних си, че когато тръгнах за София да държа конкурсен изпит, очаквайки влака, все обикалях около нея и въздишах. Тя ми се усмихваше весело с пъстрите си засмени цветя, а на мен ми беше тъжно донемайкъде. Дошло беше да ме изпрати едно момиче на име Лили, от десети клас, предпоследния по онова време, което момиче доскоро силно обичах. Поради случайно падане и контузия в кръста Лили беше съвсем окуцяла с десния си крак и моята любов, независимо от добрата ми воля и от съзнанието ми, че постъпвам нечестно, беше се превърнала в най-чисто състрадание и както бяха казали поетите — на мястото на розата разцъфтя печалната хризантема. Та Лили беше дошла да ме изпроводи на гарата: след нещастието, бедничката, ме обичаше може би още по-горещо! Разбира се, тя вътрешно не си правеше илюзии за бъдещето на отношенията ни, но се преструваше, че не забелязва нищо, така както и аз се преструвах, че чувствата ми са останали същите, каквито бяха преди, разхождахме се бавничко около градинката, зяпахме петуниите, розите и ружите и насърчени сякаш от хубостта им, взаимно се заблуждавахме. Аз я уверявах, че ще прескачам до Н всяка събота и неделя, за да се срещаме, а тя ме молеше да не върша глупости, ами да си гледам учението, пък и защо да харча толкова пари за път. Да съм използувал ваканциите! Догодина, когато и тя иде в София да запише литература, щели сме да се виждаме всеки ден. Нали? «О, да! — казвах аз. Но една година — това е цяла вечност!» «Ще мине! — утешаваше ме тя. „Amor omnia vincit.“[5] Тя така изричаше тия думи, че не можеше да има никакво съмнение за чувствата, които влагаше в тях: тя горчиво се подиграваше на жалките ми лъжи.

Играехме великата игра на милосърдната заблуда и свидетелка на трагикомичните ни усилия беше градинката с веселите си цветя. Колкото пъти по-сетне си спомнях това последно наше свиждане, винаги изскачаха пред очите ми цветята. Лицето на Лили избледня в паметта ми, времето започна да изтрива чертите му. От онази последна среща останаха като спомен само нежните разноцветни пламъчета на петуниите и кротките лазурни цветове на ружите. Те винаги са ми напомняли през изминалото време очите на Лили.

Сега градинката умираше. На петнайсетина крачки от нея имаше чешма, но цветята й умираха от жажда. Гледах тази пустош и ми се струваше, че и у мен самия, в душата ми едно хубаво кътче, може бе най-хубавото — също е застрашено от жалка смърт. Плевели щяха да го задушат, суша щеше да го изгори, от петуниите и ружите щяха да останат само голи, изсъхнали стебълца.

Докато се мотаех около градинката, при един от навесите пристигна камион. От платформата му скочиха трима души. Маневрената машина се пробуди сякаш от дълбок сън и лениво изпуфтя.

Отново отидоха в апаратната. Началникът на гарата продължаваше да дреме, помощникът му режеше ноктите си с ножче, а телеграфистът мрачно заничаше в гаровия журнал. „Ще ви взема мярката! — заканих им се злобно наум. — Седем вагона с машини държите неразтоварени по коловозите. Лентяи!“ Но им се поклоних учтиво — такъв ми е навикът, когато съм най-ядосан, да се държа вежливо — и кротко рекох:

— Имам една молба!

— Нямате ли си работа? — сепна ми се телеграфистът. Все пак аз бях майстор Юри и никой не можеше да предположи, че по-нататъшната му служебна кариера ще зависи в голяма степен и от мен.

— Аз идвам тъкмо за работа! — усмихнах се миролюбиво на телеграфиста.

Началникът се размърда и опулено ме изгледа.

„Стар, амортизиран катър“ той нямаше да разтовари още една седмица седемтях вагона с моите машини!» — скръцнах със зъби в мислите си, но замълчах.

Смирено рекох, нали бях майстор Юри:

— Ще се намерят ли при вас някакви градинарски сечива? Мотичка например, гребълце?

— За какво са на ваша милост градинарски сечива? — обади се началникът.

Той ме изгледа така, както се гледа смахнат човек.

— Искам да поработя в градината! — рекох.

— Тя е държавна и не служи за развлечения! — напомни ми началникът.

Обещах, че няма да повредя държавната собственост и че ще им предам градинката в пълна изправност.

Дадоха ми сечива и аз се залових за работа.

Така отново освежих в душата си едно кътче, където бях скътал още в отдавнашни времена пъстри петунии и ружи с небесносини цветове.

А тия хубавци от гарата, те бяха ме взели или за маниак на градинарска тема, или за човек, дето му «хлопа едната дъска».

Шофьорът на джипката

На отиване за Н шофьорът на джипката ме нагруби. И аз го наказах справедливо — да върви пеш в дъжда.

Той пристигна в «Хан и нощувка» настръхнал, готов да хване за гушата «майстор Юри» и да му върне тъпкано, задето му беше взел джипа и го беше заставил да ходи пеш. Но когато видя «майстор Юри» в директорска поза на масата и с директорски одеяния, стъписа се и постъпи като всеки подлец, преглътна гнева си. Как тъй ще си връща на един директор, да не му е чавка изпила акъла? Подлеците връщат «тъпкано» на всеки друг, но не и на «големите» началници, пред големите началници те превиват гръб.

Той не се огорчи за това, че го бях заставил да трамбова пеш, той се огорчи от обстоятелството, че не може да ми върне; че не е в състояние да си отмъсти. Освен че беше грубиянин и подлец, той беше по душа зъл човек. Затова не прие почерпката ми и не благоволи да седне с мен на една маса.

Грубостта на тоя или оня не е накърнявала и не може да накърни честолюбието ми. Но е възмущавала човека в мен, създаден от природата да се радва на хубавото. И понеже не съм милостив християнин, аз съм внук на разпопен поп, вдигнал ръка срещу бога, и син на баща, изписвал по вратниците на мръсниците: «Тук живее кулак — народен враг!» — не мога да стоя със скръстени ръце спрямо ония, дето вредят на човека, като му пречат да се радва на хубостта.

Бях решил да постресна този шофьор, като го направя смешен в собствените му очи, а след това да го накажа с «последно предупреждение», но се размислих. Тук, в завода, поради изоставането обстановката беше като на война, не ни стигаха работни ръце, нямаше време за педагогически опити. Наредих да се изпрати на гарата като надзирател по транспорта, там нямаше кому да вреди. Ако се опиташе да напсува някого от колегите си или да размаха юмрук под носа му, оня майчин син щеше да му върне със същите монети.

За стопанина на «Хан и нощувка»

Въздавам благодарност и слава на хората, които се радват на чуждата радост!

Ако ме попитат кой е лош човек, ще отговоря без всякакво колебание: тоя, дето не е в състояние да се зарадва на чуждата радост. Той е лош човек. А ако ме попитат: кой е добър човек, ще кажа: добър човек е този, дето гледа на чуждата радост като на своя радост, и още: дето прави и струва, за да има повече радостни хора на тази земя.

Такава е моята проста философия.

През дългото си поприще на ханджия бай Сандо не се е старал само да задоволява с ядене гостите си, а е правил всичко, каквото е било по силите му, за да зарадва душите им със своя майсторлък. Бродил е из дебрите на народната кулинарна фантазия и непрекъснато е търсил разковничета, с които да ощастливи вкуса, апетита и настроението на многобройните си и постоянни клиенти.

Когато майсторът само задоволява вкуса на своите клиенти, той се проявява като добър занаятчия. Но старае ли се да възрадва душите им и да разхубави настроението им — той се превръща вече на своего рода творец.

Такъв е бил бай Сандо през дългото си битие на ханджия: радетел на радостта.

Но той е бил преди всичко добър човек. За. Разлика от лошия човек добрият е способен да изпитва най-висшето човешко чувство — оная радост, дето се ражда от чуждата радост. Какво повече? И защо трябва да се умува надълго и нашироко кой е добър и кой е лош? Лакмусът на радостта! Подпомагаш ли чуждата радост, радваш ли й се — ти си добър. Студен ли си към нея, човърка ли те неприятно — ти си лош човек.

Чувам, че в общината били решили да построят на мястото на «Хан и нощувка» високоетажна сграда. Или друга някаква сграда с обществено предназначение. Нека общината да строи такива сгради, колкото си иска, в това няма нищо лошо, напротив! Но защо трябва да затрива стария хан? Няма ли да е по-добре този хан да се реставрира, да се постегне и да се превърне в «народен» ресторант, където ще се готвят и поднасят само ястия от народната кухня и дето оркестърът ще изпълнява само народен репертоар? За тази работа аз ще говоря на кмета, а ако той не вземе от дума — ще ида да тропам по вратите на окръжните първенци.

Ден първи. Запознаване с Мая

На връщане от първото си посещение в ЗПЦМ, за което стана дума вече, генералният директор непрекъснато тъпчеше ушите ми със своите размисли за окаяното състояние на монтажните работи и за причините, които бяха предизвикали това голямо неблагополучие. Според него главният виновник за бедите бил бившият директор, който се оказал човек със «слаб ангел» и гуляйджия, и мекушав по отношение прилагането на така наречената «твърда ръка». Слушах го разсеяно, кимах с глава и безрезервно се съгласявах с изводите му. Имах си свое мнение за нещата, но нямах настроение да влизам в спор.

Той си приказваше, колата гълташе пътя, мяркаха се през прозорчетата и изчезваха тутакси зелени детайли от огромния летен пейзаж, а аз си мислех за изминалото време. И се питах кога най-после ще престанат да ме използуват за запушване на пробиви по фронта на металургията, а ще ми дадат на разположение един изследователски институт по мой избор, за да правя проучвания, които лично мен вълнуват; или да ме оставят на мира, за да се заема с галактиките, защото аз казах всичко, каквото знаех и каквото можех да кажа за старите и за новите звезди. Нагледал се бях на звездите, но беше ли настъпил часът да поприказвам с галактиките и черните дупки с езика на компютрите?

Преди някое време ми предложиха катедра в университета, институтът по ядрена енергетика ме покани за щатен сътрудник, от БАН ми съобщиха, че мястото за помощник-директор при смолянската обсерватория е вакантно. Седнах да размишлявам коя от тия служби да предпочета, коя би ме извела по-напред в областта на познанието, и тогава от министерството ме повикаха, за да ме питат дали не бих се заел с н-ския завод за преработка на цветни метали… Кой знае защо, думата Н ми подействува като магия… Но събрах сили и отказах.

Тогава ме извикаха на разговор в най-отговорното учреждение и там ме уведомиха, между другото, че много отрасли от тежката промишленост имали най-остра нужда от бакърен и оловен прокат и от бронз. Разговорихме се за разни неща и пак така, между другото, попитаха ме дали тия отрасли от тежката промишленост биха могли да разчитат на бакърен и оловен прокат, да речем, от началото на идущата пролет?

Монтажът на машините, както можах да се уверя с очите си, беше едва преполовен, от мен искаха да извърша за шест месеца това, което моят предшественик беше извършил за една година. Какво пък, медният прокат и оловният бяха важни неща, нямаше защо да ме убеждават, казах, че ония отрасли от тежката промишленост могат в края на краищата да разчитат на мен. Обещах твърдо, защото разбрах, че тази работа беше от огромна важност. А баща ми отрано беше ме научил, че има неща, с които си струва човек да се захване мъжки, макар и да не са му твърде по вкуса.

И още нещо. В битките с времето и трудностите имаше толкова хубост. Отказва ли се опитният алпинист, ако му предложат да участвува в експедиция навръх Чомолунгма? Ако има такъв опитен алпинист, който да се отказва, той да сдаде тутакси пикела си, да се отпише от алпинисткото дружество и да стане рибар или играч на пинг-понг в някой квартален клуб.

Още с пристигането си навремето реших да дам на шмекерите и скептиците решително сражение. Така щях да изпитам несравнимата с нищо прелест на първия удар, а и всички в ЗПЦМ щяха да добият представа за музиката, която им предстоеше да свирят.

Пристигнах в завода един час преди започване на работа, пойните птици тъкмо бяха надули пищялките си из съседните горички и храсталаци, още розовееха краищата на седефените облачета, дето утринният ветрец гонеше по небето. Наредих на дежурния телефонист да извика по тревога помощника Щерев, главния инженер и председател на профкомитета и когато тримата се явиха в кабинета ми — учудени, озадачени и с малко кисели физиономии (изключая Щерев), — изложих им накратко първата мярка, с която бях решил да укрепя разхлабената трудова дисциплина на колектива. Главният инженер прояви безразличие, Щерев искрено се разтревожи, а председателят на профкомитета поклати недоволно глава и отбеляза, че било желателно подобни «драстични» мерки да се обсъждат предварително в партийното бюро и в дирекционния съвет. Казах му, че и за в бъдеще тоя род мерки ще се предприемат, и когато трябва да се слага край на едно позорно изоставане, консенсус не е необходим. Той на минутата прояви разбиране, прокашля се делово и енергично взе да върти шайбата на телефона, за да събира другите членове на профкомитета.

Жътвата от първия ми удар беше печално богата. Закъсняха почти всички инженери, а стотина души от работниците се явиха на местата си със значително закъснение. Веднага издадох заповеди за наказание, наредих да се разлепят обяви, с които предупреждавах, че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат санкционирани с максимална строгост. Не избягна от «последно» предупреждение и секретарката на Щерев, която заради сватбата си беше се отлъчила без разрешение.

Налагаше се да размахвам камшика поради нуждата от бакърен и оловен прокат, а пък и на самия мене — признавам си го откровено, това препускане ми доставяше удоволствие. Нима навремето баща ми не се е радвал, в душата му не са звучали химни пред гледката на сръчно засетите с пшеница блокове.

Нищо не знае оня, дето не е препускал по пътищата, за да стигне навреме до една добра цел! Препуска ли човек към една добра цел — тогава и плющенето на камшика звучи като хубав, бравурен марш!

Вечерта, след като се разбрах с партийния секретар, свиках целия колектив на митинг. Не съм по речите, затова казах на хората накъсо и направо:

— Държавата трябва да има навреме бакърен и оловен прокат. Затова обявявам в завода извънредно положение. Ще се работи с максимална напрегнатост, прегрешенията в работата и дисциплината ще наказвам с най-сурова строгост. Искам да се разбереме честно и като мъже. Комуто стиска — да остане, комуто не стиска — на добър му час! Тия, дето ще работят честно и по мъжки — ще са ми приятели, а кръшкачите още отсега предупреждавам — няма да ги огрее!.. Давам половин час време за размисъл. Който ще остане — да върви в столовата. Който ще напусне — да си прибира багажа по взаимно съгласие!

За чест на работническата класа само седмина изявиха желание да напуснат. Разделихме се почтено.

На другите, дето отидоха в столовата, наредих да поднесат за моя сметка по сто грама водка и хубаво мезе.

На война — като на война, по мъжки и без хленч!

А на обяд, през същия този «мъжки» ден, аз се влюбих. Влюбих се в съпругата на Щерев, Мая.

Хората се влюбват по два начина. Или изведнъж, както се казва, «от пръв поглед». Или постепенно, приближавайки се неотразимо един към друг.

Влюбих се в Мая от пръв поглед. И в мига, когато любовта избухна в сърцето ми като неугасим пламък, аз разбрах, че приказката за «първия поглед» е една евтина и наивна заблуда. Щом видях Мая, аз почувствувах — точно така, — почувствувах, че най-после стоя пред жената, която бях търсил несъзнателно през целия си живот. Стремял се бях през целия си живот към нея и ето че най-после бях я открил! Сърцето ми запя химна на сътворението и светът сякаш се изпълни с божествените звуци на Бетховеновата Ода на радостта.

Мая

Любовта ми към Лили, с каквато и романтика да беше украсена — вечерни разходки, съзвездия, блажено и поетично безгрижие, — беше всъщност едно младежко увлечение. Лили ме обичаше всеотдайно, сигурен съм в това, но аз съм изпитвал към нея, изглежда, само чувство на харесване и нищо повече.

С Вера ме свързваше едно libido и нищо повече. Заживяхме заедно, а после се оженихме, макар че помежду ни не съществуваше никаква духовна връзка. Нещо повече, помежду ни не можеше да съществува каквато и да било духовна връзка, понеже ние бяхме толкова различни по вкусове и разбирания! Тя харесваше високите строежи и залагаше на тях, аз ги ненавиждах. Тя се захласваше по Гершуин, аз пък боготворях Моцарт. Стори ми се, когато се разведохме, че излизам на чист въздух, след като бях стоял дълги часове в душна и задимена стая.

Но откъде знаех, че Мая не й приличаше? Не ме ли мами чувството, възникнало от «първия поглед»? През тия августовски утрини първите слънчеви лъчи бързо изпаряваха росата. Нямаше ли близкото ни опознаване да изпари и моето първоначално очарование?

Но каквито и съмнения да се появяваха като облачета в душата ми, светът стана като че ли изведнъж по-красив. Бях занемарил нощните бдения, сега вечер се прехласвах по небето, не ми се прибираше в бай Сандовата мансарда. Имаше едно възвишение в лозето му, беше го засадил с розови храсти. Захвърлях палтото си на тревата, лягах отгоре му и тъмният небесен купол, осеян с безброй златни, синкавосребърни и рубинени звезди, взимаше очите ми. Както някога, през детските ми години, когато спях на открито, до ъгъла с овцете, при вуйчо ми Първан. Както някога, през тихите вечери, когато се разхождахме с Лили навън от града. Няма друго чувство по-близо до природата от любовта. То е част от природата и когато човек го носи в сърцето си, той се слива с природата и само тогава започва да разбира езика й и да изпитва омая от хубостта й.

Лежах на поляната и се взирах в небесния купол. Царицата Касиопея седеше на петкрако сребърно столче, навиваше прежда и слушаше скучното бъбрене на царствения си съпруг Цефей. Арктур напразно протягаше ръце към косите на Вероника, намусеният Бик гледаше недоволно света с червеното око на Алдебаран, а Орион, красавецът, гордо крачеше по неравните пътища на южния хоризонт.

Между Арктур и Косите на Вероника като че ли виждах да прозира сякаш през сребърно призрачно перде замисленото лице на Мая. Дали размишляваше върху съдбата на преданата съпруга Вероника и какво си мислеше за съпружеската й вярност? Това живо ме интересуваше, защото на земята съществуваше съпругът й Щерев и той стоеше между Мая и мен като самото олицетворение на съвестта.

Есенни мотиви

Разходих се няколко пъти до гарата, занесох вино, мезета, участвувах в две партии на карти. С началника на гарата, с мрачния телеграфист, с кантонерите станахме отлични приятели. Вече пратките с машини не пускаха корен под навесите. И монтажът вървеше бързо, през август и септември преизпълнихме плана почти с 50 на сто.

Но в началото на октомври заваляха ужасни дъждове, които нямаха край. След безводна пролет и сушаво лято небето се затвори и земята прогизна. Дори малкото, което беше родила, затъна в кал, пък и нямаше кой да го прибира, машините боксуваха на място.

Снабдяването с продукти — зеленчуци, месо, сирене — от ден на ден ставаше все по-оскъдно. Осиромаша работническият стол при завода. До гуша дойде на всички проклетото зеле и оризовата чорба. Заводските работници понасяха по-стоически бедата, но ония, които работеха по строежите, които изграждаха корпусите на бъдещите общежития, строителите — те взеха да си стягат торбите, майстори, кофражисти, зидари всеки ден хващаха пътя за гарата. Те знаеха, че са «кът», тоест дефицитен кадър, затова се отправяха към ония места, където нюхът подушваше «по-мекото на баницата».

Призракът плана по строителството да се срине взе по-често да ме спохожда, стресвах се насън, осъмвах с ококорени очи. Затова реших да споходя един важен човек, директора на общественото снабдяване.

— Бащице — рекох, — от тебе зависи дали догодина моите хора ще живеят в жилища като хората, или ще лагеруват в дъсчени бараки. А ти знаеш, че дъсчените бараки не привличат, а отблъскват нашего брата. Има риск тоя гигант, ЗПЦМ, да остане без хора. Ще се случи най-лошото, държавата да остане без бакър и бронз.

Тоя сух човечец, с мургаво лице и горящи тъмни очи, чиито прапрадеди навярно са имали роднински връзки с татарите на хан Ногай, който още с моето пристигане взе мерки да ми се сервира коняк и истинско бразилско кафе — той повдигна ръце към тавана на обширния си кабинет, като «правоверен» от минали времена:

— Аман! — възкликна той. — Не палете огън в душата ми! Не ме разпъвайте накръст! Аз не съм Христос, който според Евангелието нахранил 20 хиляди души с пет риби и пет хляба! На главата ми тежи целият Н, с фабриките си и с ресторантите си и над всичко това — със своя грандхотел. Всекиму съм длъжен да отделям по малко от малкото, което получавам! Много ви моля да не ме разпъвате накръст!

— Но според договора, който сме сключили с вас — рекох, — вие сте ни длъжник и по зеленчука, и по месото, и по захарта, и по мазнините! Много държа да ни се издължите още със следващата доставка! ЗПЦМ, както знаете, е завод от републикански мащаб!

— Ох, знам! И колко още други неща знам! Аз ще ви кажа, че за някои неща съм най-знаещият човек в Н. Дори ще си позволя да ви кажа, че за някои неща съм по-сведующ от ваша милост. Например вие не знаете, че след една седмица се провежда някакъв симпозиум в окръжния град, участвуват чужденци, окръжният секретар лично ми се обади да не се посрамим пред чужденците. Защото нашите, както и да е, но чужденците… Те не бива да останат с лоши впечатления. И това е правилно, нали? Държавна политика! А хората съдят за държавната политика според това, какво има на софрата… Нали? Вие не знаете например, че следващата седмица първият секретар на партията в Н жени дъщеря си и по тоя случай в грандхотела ще има тържествен прием! Вие сте голям човек и ще ви кажа, че тия дребни, но всекидневни неща сриват договорите ми дори с предприятия от републикански мащаб, каквото е вашето! Моля ви да ми влезете в положението, при следващата доставка аз ще направя за вас каквото е по силите ми!..

Благодарих му от сърце за добрите чувства към ЗПЦМ, стиснах здраво ръката му и си отидох. Все пак човекът беше ме черпил с истинско бразилско кафе и с коняк «Преслав» пет звезди…

После влязох във връзка с моите приятели от гарата и от тях научих, че следващата доставка със стоки ще пристигне в Н на еди-коя си дата. На същата по тайни пътища пристигнахме на гарата, сложихме един децимал на рампата и когато вагонът с доставките пристигна, отмерихме си от дължимите стоки каквото ни се полагаше. Далечният родственик на Ногай хан припна при телеграфиста да иска връзка с окръга или с първия секретар в Н, но мрачният човек му посочи вратата.

— Тук е разрешено само за разговори от служебен характер! — рече му той. — Туй не е обществен телефон! Напуснете апаратната!

Полагаха ни се сто килограма замразено телешко, но в хладилния вагон открихме шест леко замразени прасенца.

— Не смейте да пипате прасенцата! — застана пред вагона търговският началник и разпери ръце, готов да брани на живот и смърт скъпоценния товар. — Две парчета са за ресторанта на грандхотела, за приема на първия секретар по случай сватбата на дъщеря му, а другите са за симпозиума в окръжния град! Не смейте да се докосвате до тях!

Обърнах се към момчетата си.

— Вземете сватбарските — рекох им, — а другите пожертвувайте за науката. Да покажем на отговорните хора, че работническата класа уважава техническия прогрес!

После отидох при първия секретар. Той беше вече уведомен за случилото се на гарата. По лицето му не се четеше нито одобрение, нито упрек.

— Добре си направил, дето си проявил грижа за хората си. Но това не е начинът, по който трябва да се вършат тия работи. Я си представи, че там бяха дошли с момчетата си и директорите от другите предприятия… Представяш ли си каква каша щеше да се получи?

— Всичко щяхме по братски да делим — рекох. — А за прасенцата щяхме да хвърляме «ези-тура».

Той махна с ръка.

— За тия прасенца аз ще тегля ушите на управителя! — рече той. — Лично аз не съм заръчвал никакви прасенца. Но тъй или иначе, той е разчитал, че ще ги има подръка…

— Не слагай камък на душата си! — рекох му. — Обещавам ти, че ще се постарая да измисля нещо още по-достойно за сватбарската ти софра!

В навечерието на празненството заръчах на главния готвач да свари до разваряване 15 килограма боб и толкова картофи и тази маса да превърне на идеално смачкана каша. Сутринта отидох в готварницата, поисках три тави за печене на истински прасенца и в тях «изваях» моите прасенца от бобена и картофена каша. Поръсихме ги изобилно с червен пипер, поляхме ги с желатинен разтвор, щедро ги посипахме с магданоз… На пръв поглед те станаха като истински.

За ефекта не се излъгах. Повечето от гостите разбраха играта чак когато посегнаха с ножове и вилици към тавите, за да отрежат по едно вкусно парче месо. Падна голям смях. Макар и фалшиви, прасенцата имаха успех и бяха ометени с повишен апетит.

А после пяхме и танцувахме. Бяха дошли и Щереви. Помолих оркестъра да изсвири «По синия бял Дунав» от Щраус. За мое удивление никой от гостите не скочи да танцува, тия хора не умееха да танцуват валс… Тогава срещнах очите на Мая. Тя беше малко побледняла, но ми се усмихна. Очите й страстно ме молеха и зовяха.

Излязохме сами на танцовата площадка и още с първите тактове се понесохме в един свят, където бяхме само ние, свят от блясък и щастие, защото чувствувах дъха й по устните си и тя чувствуваше по устните си моя дъх; свят като приказка, защото ни носеха притиснати близко един до друг вълшебни вълни.

Когато валсът завърши, всички бурно и от сърце ни ръкопляскаха. Аз заведох Мая до мястото й, при нейния мъж, той седеше мрачен, с лице на древен християнин, отдръпнал се от тоя лъжовен свят и отдал душата си само на бога.

Рядко използувах стаята си у Щереви. Боях се, чувствувах, че и Мая се бои.

Но не минаваше ден, когато след работа тя да не ми дохожда на гости със Соня. Излизахме в лозето, тичахме със Соня измежду лозите, играехме на «жмичка». Или се разхождахме по пътеките, които лъкатушеха между овощните градини. Соня тичаше пред нас.

Понякога ги взимах двете в колата си и ги водех в града. Ходехме на «сладкарница», на «люлките» в парка, посещавахме представленията за деца в лятното кино.

Търсехме скришом с Мая ръцете си. Какво блаженство, господи, когато случайно се допираха!

Имаше вечери, когато не успявах да надвия себе си, жаждата ми да я виждам и слушам взимаше връх над благоразумието и тогава отивах у тях. Тя свиреше специално за мен Шуман, Чайковски, онова леке Боян Спиров многозначително ни следеше с очи, а Щерев мълчаливо пушеше или странно се усмихваше така, както са се усмихвали християнските мъченици, преди да бъдат хвърлени на зверовете.

Случваше се да ходим на гости у познати семейства. Там знаеха вкуса ми и за да ми угодят, пускаха по стереоуредбите валсове, фокстроти и най-често аржентински танга. Танцувахме с Мая и аз имах чувството, че летим из звездните небесни простори между Косите на Вероника, златния Арктур и кървавото отмъстително око на Алдебаран. Боян Спиров с лице на благодетел разправяше разни истории на Щерев, а Щерев ни гледаше с убийствено блага усмивка и мълчаливо пушеше.

Един следобед в края на октомври дяволите взеха ума ми, качих се на колата и пристигнах у Щереви. Жената беше извела Соня. Мая седеше пред пианото и свиреше «Есенна песен» от «Годишни времена» на Чайковски. Когато завърши, аз коленичих до нея, обезумял бях, и прегърнах коленете й. Тя извика, после се наведе, целуна ме по устните страстно, отчаяно и скочи, сякаш се спасяваше от смърт.

— Не трябва! — прошепна тя пребледняла и очите й гледаха ужасено към онова място, където обикновено седеше Щерев. — Не трябва! — като че ли изстена тя.

И изтича на двора, както беше по рокля, без шал.

Взех палтото й и слязох на двора да я загърна. Прехвърчаха снежинки, заваля първият сняг.

Зимни мотиви

На 25 декември завършихме монтажа на машините. Същия ден приключиха курсовете по обработка на цветни метали и ония от работниците, които щяха да останат в производството. След три дни дадох угощение на колектива. Събрахме се в трите столови, земята под краката ни беше замръзнала, през пролуките се промъкваше лют вятър, щипеше. Хората зъзнеха, но бяха в повишено настроение, нагъваха водката, която за своя сметка им бях заръчал, и току поглеждаха към мен и вдигаха чаши. Вдигнах и аз чаша.

— Благодаря ви, другари! — рекох. — Кланям ви се, задето надвихте желязото, дъждовете, снега. Стискам приятелски ръката на всеки от вас. Наздраве!

Беше дяволски студено, не идеше за дълги речи.

После раздадохме наградите — председателят на профкомитета — на работниците, аз — на инженерите. Работниците получиха по една бронзова значка и бутилка вино. Инженерите — грамоти и позлатени значки. Две от грамотите бяха изписани със златна боя, другите — с червена. Златни грамоти дадох на Щерев и на крановика бай Симо. Като получи грамотата си, бай Симо се закле в работническата си чест, че никога вече няма да слиза от крана си през работно време, а Щерев — той почти се разплака, и говедото му с говедо — понечи да ми целуне ръка. Ама че мъж!

После пяхме песни, партизански и любовни, а когато водката ни загря — изнизахме се на поляната и му друснахме голямо хоро.

Внимавахме с Мая, пазехме се, а в града започнаха да шушукат за нас. Щерев отслабна, очите му хлътнаха, лицето му придоби израз на светец.

На 30 декември главният седемдесетметров комин на завода започна да бълва към сивото зимно небе огромни къдели черен дим. Изпреварихме с една седмица пусковия срок, определен от правителството. По тоя случай дадох на другия ден, на Нова година, голям прием в тържествения салон на грандхотела. Дойдоха от секретариата на ЦК, първият секретар на окръжния комитет, градските ръководства, директорите на керамичния и стъкларския завод, инженери от завода, бригадири.

Между поканените имаше една девойка на име Саша, тя беше дъщеря на н-ския кмет. Пищна на тяло, с безцеремонни очи на закръглено румено лице, тя влачеше подире си опашка от ухажори, сред които не без изненада забелязах и моя «приятел» Боян Спиров.

Бяха и Щереви естествено, но тази вечер аз не обръщах никакво внимание на Мая. Присъединих се към ухажорите на Саша, превзех я на бърза ръка от лъскачите и понеже бях нагласил оркестъра да свири главно аржентински танци, всичките аржентински танци изтанцувах само с нея. По едно време забелязах — аз имам набито око, дявол да го вземе, — забелязах, че и Спиров си точи зъбите за това вкусно парче. Между другото — беше публична тайна — кметската щерка, като единствено чедо, беше наследница на двуетажна къща и на вила сред лозята с плувен басейн и подземен гараж. Подлецът, изгубил надежда за Мая, сега хитро се присламчваше към румената щерка на кмета.

Когато оркестърът засвири за седми път аржентинско танго, Спиров избърза да сложи ръка върху меко заобления кръст на Саша, но в тоя миг аз го улових за колосаната яка и рязко го извъртях към себе си. Той се облещи, като че ли насреща му стоеше таласъм.

— Как смееш — креснах в лицето му — да посягаш на момиче? Тъй ли се пипа пред всички една честна девойка?

— А-ма, вие!.. — зина той и заекна от страх.

— Туй да не ти е вариете някакво? — на свой ред се облещих аз насреща му и така го разтърсих, че главата му се задруса като на ония кукли, дето са на конец. — И за тебе няма ли дежурство в завода, ами си дошел да мърсуваш тук?

— Какво дежурство, моля ви се! — Беше се зачервил като рак, но лицето му започна бързо да бледнее.

— Не помниш, Спиров, не помниш! — заканих му се с пръст. — Аз ще ти припомня туй дежурство вдругиден, на първия дирекционен съвет. Ще видиш ти едно повишение, ама през плет! Службата зарязал, чуждите дами да закача!

И понеже стоеше като ударен от гръм, аз му изкрещях:

— Още ли си тук?

Той се люшна към изхода, а аз се засмях и рекох на Саша:

— Не бой се, момичето ми, докато аз съм в Н, никой не ще посмее да те закачи с пръст!

Наоколо се тълпеше отбран народ, чудеха се на този Спиров, а мен гледаха плахо и с голямо уважение.

— Музикантите! — извиках. — Валс!

И се поклоних на Мая.

До 12 часа оркестърът свиреше само валсове и танга и аз танцувах само с Мая.

След официалното приветствие всички взеха да се поздравяват, по-близките се целуваха. Когато целунах Мая, тя потръпна и затвори очи. Не зная дали някой забеляза това, всички бяха позамаяни от шампанското.

Напуснахме хотела към три часа след полунощ. Щерев беше се ужасно напил, та помолих двама от заводските бригадири да го подкрепят до колата. Настаниха го на задната седалка, аз сложих Мая до мен. Прехвърчаше сняг, в светлината на фаровете снежинките изглеждаха позлатени. Подкарах, но не по посока за Щереви, а към гарата.

— Защо? — учудено, но шепнешком ме запита Мая.

— Ти бързаш ли? — също шепнешком я запитах аз.

Тя не ми отговори, но усетих, че леко се притисна до мен.

А Щерев тутакси заспа.

Заварихме началника на гарата и телеграфиста вече вързали кънките. Помощникът будуваше трезвен, нему беше се паднало дежурството. Оставих на приятелите си една щайга отлежала «гъмза», честитих им новата година, разцелувах ме се. Кой знае как сред приятелите ми от станцията беше и Мая. Целунах и нея, но този път и аз затворих очи.

Щерев спеше в колата.

Много работа имаше около синхронизирането на процесите в различните цехове, трябваше да се подобрява работата в различни възли, затова до 10 януари не успях да се отбия нито веднъж у Щереви.

На следващия ден, привечер, купих кутия шоколадени бонбони за Соня и едно мече, което можеше да маха с лапите си и да се движи. Повдигнах ръка към звънеца на апартамента им и вече си представях ласкавия упрек, с който Мая ще ме посрещне.

«До гуша бях зает! — щях да й кажа и щях да целуна мислено натъжените й очи. — Не ти ли разказа мъжът ти с какво се разправяхме тия дни?»

Отвори ми Щерев. Стори ми се, че някак си виновно се усмихваше, докато ме въвеждаше в салона, а когато ме покани да седна на любимото ми място, надясно от пианото, по лицето му се открои мрачно страдалческо изражение, смесено с някаква тъпа обреченост.

Той гледаше втренчено кутията с бонбони и мечето, които държах в ръцете си, но не посягаше да ги вземе.

— Къде са Соня, Мая? — попитах аз, като изведнъж почувствувах, че салонът е някак си безнадеждно опустял. При това беше студено като в помещение, където никой не се застоява. — Къде са хората ти? — учудих се, като неволно взех да се оглеждам. — Да не би да са закъснели в града?

Щерев се изгърби като че ли още повече.

— Моите хора не са в града — рече той с тих, но равен глас. — Не съм имал случай тия дни да остана насаме с тебе, за да ти обясня. Много се извинявам. Вината е моя. Мая замина със Соня за Сандански. Да, да, за Сандански. У Соня докторите отдавна бяха открили признаци на начална астма… Недоумявам, как Мая не ти е разказала досега за тази работа!

Кутията с бонбоните хвърлих върху капака на пианото, а мечето стиснах несъзнателно за шията.

— Глупости! — рекох. — Каква астма? Нищо подобно не съм забелязал у детето. Кой доктор го е гледал.

Щерев мълчеше.

— И защо така изведнъж?

Сега Щерев се разположи в креслото си и запуши.

— Защото — рече той, все така тихо и равно, защото в Сандански се откри място за учителка по литература, по чл. 70, за срок от една година. Използвахме случая! — разпери той ръце. — До идущия декември Мая и Соня няма да бъдат тук.

Скръцнах със зъби, замахнах с мечето да го ударя, но в последната секунда се сдържах.

— Ах, какъв подлец си бил, какъв подлец! — изстенах аз.

Щерев най-после намери усмивката си на християнски мъченик и рече:

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш. Можеш и да ме удариш. Аз няма никому да се оплача.

— Това ще сторя след една година, плужек такъв — рекох му. — След една година аз така ще те обидя, че подлата ти душа да се сгърчи като настъпен червей, и така ще те «ударя», че никога да не посмееш да повдигнеш очи от земята! Аз нямах намерение да постъпвам подло, но ти ме предизвика и затова аз ще ти върна със същата монета. Една година не е много време. Ще почакам.

Оставих смачканото мече до кутията с бонбоните и излязох.

Когато се завърнах в бай Сандовата дача, намерих мушнато под вратата писмо. Мая ми пишеше от Сандански:

На другия ден открих в руския отдел на централната книжарница една нова книга от много известен съветски математик. С математически изследвания той излагаше хипотезата си за произхода на звездите, галактиките и изобщо на вселената. Върнах се вкъщи и се зачетох с молив в ръка. Чак призори забелязах, че печката отдавна е изгаснала, че стаята е изстинала като хладилник и че леглото ми стои непокътнато, както съм го оставил от оня ден. Но в душата ми горяха огньове. Забелязах в тази книга един прав път към истината, но той се отклоняваше от средата някъде встрани. Поне на мен тъй ми се струваше: «Ето ти случай и ти да опиташ силите си!» — рекох си наум. «В твоите две книги си се изкачил донякъде към истината. Сега имаш случай да сложиш крак върху едно по-високо стъпало!»

Излязох навън. Сипеше се тих сняг. Сграбчих с шепи от снега и разтрих лицето си; сетне наметнах шубата си и седнах отново пред масата.

До обяд нахвърлих нещо като работен журнал: през кои дни и часове да се трудя над генералната си задача — как заводът да преизпълни производствения си план; и през кои дни и часове от седмицата да залягам над уравненията, в които да се оглежда поне една малка част от истината за произхода на световете.

Трябва да се води денонощна битка.

А другото? Нека да го заключим засега с девет ключа! — рекох си наум.

Лили

Случайно, съвсем случайно научих за Лили. Поради недъга си тя била отдавна, много отдавна трудоустроена, работела като книговезка в дома си. Помолих да я предупредят, че ще й ида на гости, и един ден през април, прегърнал голям букет бели карамфили, почуках на вратата.

— Влез! — отговори ми познат и позабравен глас.

Посрещна ме русокоса жена на средна възраст с ангелски хубаво лице, тънка и стройна, съвсем леко приведена, но с почти неподвижен от хълбока надолу десен крак. Протегнала беше към мен дясната си ръка, а с лявата се подпираше на книговезката маса.

— Юлиян! — превърна се тя цяла на една щастлива и същевременно безкрайно тъжна усмивка.

Оставих букета на масата и я прегърнах.

— Милата ми! Бедничката ми! — целувах я по лицето и я галех по косите. После я повдигнах — беше лека, както някога — и внимателно я оставих на едно дървено кресло с възглавничка, натъкмено срещу масата. Приближих първия стол, който ми попадна, и седнах насреща й. През отворения прозорец надничаше току-що разцъфнал люляков храст.

— Това е моето царство! — посочи ми тя работилницата си.

Миришеше на хартия и лепило, на люляк. Разхвърляни книги, натрупани за подшиване коли, книговезка преса, картони, платна. Един библиотечен шкаф в дъното на работилницата. И вази с цветя — навсякъде, дори на работната маса, между книговезките шила, игли и макари с конци. Личеше си, че беше се приготвила да посреща гост. Тя самата беше облечена в бяла празнична рокля. Ръцете й бяха чисти, не беше похващала работа от заранта.

Наведох се и я целунах приятелски по устните.

— Разкажи ми как живееш — рекох й. Щях да я попитам: «Имаш ли грижи?» Но навреме се опомних и замълчах. Тя не искаше да ми дотяга с тревогите си, милата, затова ми се усмихна и повдигна рамене.

— Живея добре! — рече тя. — Имам постоянно работа. Не скучая.

Не могла да запише последния единадесети клас след моето заминаване поради боледуването си, но през следната година се оправила, подготвяла се и взела матура. Не че й трябвала кой знае защо тази матура, но така, да не би някога аз да се почувствувам виновен, че не могла да завърши средното си образование. Защото, каква вина съм имал аз? Никаква! Такива неща винаги и на всекиго могат да се случат. Нали? Следвала курсове, научила книговезки занаят. Трудоустроили я. Когато майка й починала, тя продала малкото им апартаментче и си отворила тази работилница. Ето, до работилницата е и спалнята й, а насреща е дворът с люляка. Има и една ябълка в двора, но тя е вече прецъфтяла… Развлечения ли? Ами да, слуша радио, гледа телевизия и книгите! Нали зная от някога още колко обича да чете!

Изведнъж легна сянка на лицето й, тя се замисли, но бързо се отърси от онова, дето беше неприятно в мислите й, и отново ми се усмихна.

— Чел ли си «Пан» от Хамсун? — попита ме тя.

Признах си, че «Пан» не съм чел.

Тя ми посочи една книга на рафта в ме помоли да я донеса.

Донесох й книгата.

Тя разлисти книгата, намери пасажа, който търсеше, и ме попита:

— Искаш ли да прочетеш на глас тия няколко реда?

— Защо не? — рекох. И зачетох:

Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.

Тя протегна ръка и ме погали по косите.

— Ти няма да умреш! — каза тя.

Помълчахме, после аз й казах:

— Хайде да ме научиш да шия колите. Искаш ли? Ще идвам, когато имам време, ще шия и ще си приказваме. Или пък ще ти чета от книгите, когато ти работиш. И времето ще върви.

— А! — каза тя. — Непременно ще те науча. Това е толкова лесно. И толкова е хубаво!

После взех да дохождам при Лили по-често. Подшивах колите, но повече й четях.

И времето вървеше.

Неписани закони

Времето вървеше и отношенията ни с Щерев станаха почти такива, каквито бяха преди. Казвам «почти», защото той не възобнови някои свои противни предишни навици, от които ми се гадеше и ми беше дошло до гуша — да ме гледа умоляващо, страдалчески или да ми се усмихва с отчаяната усмивка на осъден… Уф! Не мога да търпя душевно слаби мъже. Откъде се пръкват, мъките ги взели! Такива ти е неудобно дори с рога да окичиш… Та сега, като скри от мен «богатството» си чак в Сандански и като му попремина страхът, захвана да се държи по-човешки, но все едно, приближи ли се до мен — не човек сякаш, а плужек в човешки образ пълзи наоколо, тъй ми се струва.

Две седмици след последния ни «интимен» разговор с него получих по пощата сума, равна на наемите, които му бях плащал за петтях изминали месеци. Беше справедливо, аз не бях стъпвал изобщо горе. Като ми, върна парите, предупреждаваше ме, един вид, че не ме иска повече за наемател, тоест че не желае изобщо да се мяркам в къщата, му. Хе-хе… Ще видим, ще видим, нека да падне първият сняг…

Понеже мисля за Мая, искам да кажа няколко думи за писмото й. Не вярвам да го е писала искрено. Съчинила го е от страх да не рухне кукленото й щастие. А може би — от милосърдие. По-милосърдните жени са склонни към саможертва, но затова пък и по-бърже им минава — животът си има неписани закони.

Среща

Нещата в завода вървяха добре. Редовно предавахме на държавата бакърен прокат и оловен прокат, и бронз. Преизпълнявахме плана. Радостно ми е, кой генерал не се радва, когато армията му върви напред и жъне успехи! Да, а в сърцето ми е пусто. Радостта ми минава — ако е правилно така да се изразя — през главата ми, а не през сърцето. Мъча се да си представя това образно: ето, сърцето ми е като прозорец, а над прозореца са спуснати кепенци.

Все по-малко излизах по къра, все по-рядко лягах вечер на онази полянка сред лозето, за да се взирам в бездънните тъмни дълбочини на небесния купол. Не се взирах изобщо в небесните висини. Там имаше галактики, които напук на първоначалния взрив, вместо да се отдалечават от центъра на експлозията, връщаха се назад; вместо — центробежно, както искаха уравненията, движеха се центростремително, пукната пара не даваха, че това противоречи на теорията за разширението на вселената. Трябваше да открия уравнения, които да обяснят тия «ретро» настроения у някои галактики, а тези галактики бяха може би милиони… Защо трябваше безкраят на формите, в които се проявяваше вечната материя, да произлиза само от ЕДИН първоначален взрив, па бил той и «свръхвелик»? Защо тези първоначални взривове да не са милиони… и да се повтарят многократно, и при всеки нов първоначален взрив да се образува нова ВСЕЛЕНА? Защото не е ли глупост да се твърди, че има само «една» вселена? Вселените са безкрайно много, те се срещат, разминават и при тия срещи и разминавания някои техни отделни светове може би се сливат в анихилационни прегръдки.

Чудна работа ми предстоеше, но през тия месеци не ми се залягаше над празните листове хартия: колкото наближаваше месец декември, толкова повече се разсейвах и на мястото на установените неща нахлуваха какви ли не фантазии. Престанах да се занимавам изобщо с уравнения. Трябваше да се случи нещо, да падне например един голям сняг, да побелее светът, да заговори тишината, за да се открехнат най-после ония спуснати кепенци, да влезе в сърцето ми живот и светлина…

Сняг заваля в началото на декември. Веднъж, като се прибирах, бях ходил в книжарницата, един москвич ме изпревари и меко спря на двадесетина крачки пред мен. От колата изскочи Соня, поизточила се, в мокасини и с бяло кожено калпаче.

— Чичо Юлияне! — хвърли се детето в ръцете ми. Повдигнах го и притиснах двете му бузки към устните си.

— Аз казвам, че си ти, а мама ми казва: «Глупости! Тъй ти се е сторило!»

Валеше гъст, пухкав, разкошен сняг. Настъпваше привечерният здрач.

Когато наближихме москвича, лявата му предна врата се отвори, показа се Мая.

— Соня, аз ще те наплескам! — каза Мая. — Защо слизаш, без да ме питаш?

— Но, мамо, това е чичко Юлиян! — каза детето, като не изпускаше ръката ми.

Мая беше без шапка, в разкопчано кожено палто, с къса пола, която откриваше коленете й. Тя ми подаде лявата си ръка, а дясната не сваляше от волана.

— Наистина си бил ти! — каза някак равнодушно тя. — Здравей!

— Здравей, Мая! — казах аз. — Как си? — Студ някакъв полази към сърцето ми, но усетих, много добре усетих, че ония кепенци бяха започнали тихичко да се разтварят. — Кога пристигна?

— Преди една седмица! — кимна тя. И се извърна към Соня: — Още ли не си седнала на мястото си? — Гласът й беше фалшиво сърдит.

— Чичко Юлияне, ела и ти с нас! — задърпа ме Соня към купето.

— Друг път, момичето ми! — рекох й. Помогнах й да се настани. — Довиждане, Мая! — протегнах на Мая ръка.

Сипеше се помежду ни сняг, здрачът синееше вече, но ми се стори, че за миг или за по-малко тя ме изгледа с тревога и с някаква безкрайна мъка. Навярно тъй ми се беше сторило, защото помежду ни се сипеше гъст сняг и зимният здрач беше станал по-син.

— Довиждане, Юлияне! — каза Мая. И добави, като затваряше вратичката: — Навярно ще се видим пак.

Колата бавно потегли.

Какъв сняг

Сняг и преспи затрупаха пътя на височината, наложи се да сваляме с шейни контейнерите с метал, които ни изпращаха за преработка. Беше опасно, но нямаше как. Пък и кой знае защо, опасностите вече не ме вълнуваха, тревожех се само за момчетата, които щяха да водят шейните. Реших да се спусна пръв по траверса, за да отворя на другите «път». Тоя следобед, връщайки се от завода, където беше ходила при мъжа си, Мая спря москвича си пред моята портичка и ми изсвири с клаксона да изляза.

Мая ми каза:

— На 31 следобед ще ти дойда най-после сама на гости. — Тя помълча малко, стисна ръката ми и допълни: — На туй мъчение трябва да сложиме най-после край, не мога вече!

— Благодаря ти, Мая! — рекох.

Разгърнах палтото и, притиснах я силно до гърдите си.

И зацелувах лудо устните й, които така всеотдайно ми предлагаха душата й и искаха моята.

— Мъжът ми ще води Соня при старите — успя да каже тя. — Ще се забавят до вечерта!

— Ще те чакам, Мая! — казах аз.

Беше се задъхала, като да изкачаше нанагорнище. После се усмихна и рече:

— Ще се върнем заедно до вкъщи, накупила съм много играчки и украшения за елхата… Искам да окичим заедно елхата, съгласен ли си?

— О, да! — рекох. — А мъжът ти?

Тя отново ми подаде устните си. Не беше разумно, защото можеше да ни види някой, но ние не се отделяхме вече един от друг.

Сетне Мая ми каза:

— Към четири часа ти застани на верандата и гледай към пътя. Щом се покажа с москвича на височината, излез на шосето да ме посрещнеш!

Щерев беше й купил в началото на месеца дългоочаквания МОСКВИЧ.

— Непременно ще те посрещна, Мая! — рекох. — Непременно ще те посрещна на шосето!

Гледах дълго подир колата й. Дълго гледах, докато тя се скри на завоя. И тогава осъзнах, веднага след като колата се скри в завоя, че това беше нашата последна среща. Чистият сняг ли ми го каза, белият простор ли, който се ширеше пред очите ми, вятърът ли, който, плъзгайки се по снега, свиреше като на тънка стоманена струна?

И ето, дойде 31. Навън е бяло, продължава кротко да се сипе сняг. Каква тишина! А ми се струва навремени, че отдалече, много отдалече долита протяжен звън на камбанки. Това е въображение, разбира се. Аз не помня да е имало, поне по мое време, конски шейни в Н. Тъй ми се струва, че отдалече долита звън на камбанки.

Написал съм писмо за Лили. Слагам го във вътрешния джоб на шубата си, ще го пусна след малко в пощенската кутия на гарата. Там прибират писмата три пъти на ден. Как ще се изненадат моите приятели от станцията, като ме видят!.. А Лили ще получи писмото ми утре към обяд. Трябва непременно да го получи, за да не ме чака напразно. Утре ще й изпратя от София честитка!

Сега ще изляза на двора, ще изкарам колата си на шосето, но няма да я обърна към Н, към къщата на Щереви, а ще я обърна към завода. Оттам има един нов път, който води пряко за гарата.

След това ще се върна, ще изляза на верандата, за да чакам кога ще се покаже москвичът на Мая в далечината. Багажът ми е в колата, писмото до Лили е в джоба на шубата ми…

Какъв сняг се сипе над света, какъв сняг!