Чудото

СИЕНА. 1975 г.

Слънцето висеше в небето като чук. Биеше по скупчените покриви на оградения с крепостна стена тоскански град и средновековните плочки някои розови, ала повечето отдавна изпечени до кехлибарено или сивопепеляво — блестяха под летния пек.

Надвисналите стрехи хвърляха по горните прозорци сенки, тъмни като нощта, но там, докъдето стигаше слънцето, стените и древните тухли избеляваха и дървените первази се цепеха и лющеха. По тесните калдъръмени улички на най-стария квартал имаше спокойни сенчести места. Тук-там от зноя се криеха сънливи котки. Ала нямаше и следа от хора, защото това бе денят на палио.

Изгубен в средновековния лабиринт, по една такава уличка, съвсем малко по-широка от раменете му, бързаше американски турист, зачервен като недопечена телешка пържола. Потта му се стичаше на струйки и попиваше в памучната му риза с къси ръкави, преметнатото му през рамо леко сако висеше като одеяло. Жена му се влачеше след него с високите си сандали на платформи.

С огромно закъснение се бяха опитали да си запазят хотел в града тъкмо през този сезон и накрая се примириха със стая в Касоле Делза. Взетата под наем кола беше прегряла по пътя, накрая бяха намерили място за паркиране извън градските стени и сега бързаха от Порта Овиле към своята цел.

Като се препъваха по горещия калдъръм, двамата скоро се изгубиха в лабиринта на уличките. От време на време канзаският фермер се ослушваше за рева на тълпата и се опитваше да се насочи натам. Жена му едва успяваше да го следва и в същото време да си вее с пътеводителя.

— Чакай — извика тя, когато навлязоха в поредния тухлен проход между къщи, които бяха били стари още по времето на Козимо Медичи Старши1.

— Ами побързай, скъпа — отвърна той през рамо. — Ще пропуснем шествието.

Имаше право. На по-малко от половин километър оттам тълпите на и около Пиаца дел Кампо напрягаха очи, за да зърнат кампарсе, шествието в средновековни костюми на седемнадесетте велики сиенски гилдии, които някога бяха управлявали града. Според традицията десет от седемнадесетте контради щяха да се състезават с конете си за честта да носят знамето на своята гилдия, самото палио. Но първо шествието.

Предната вечер в хотелската им стая американецът беше прочел на жена си за него.

— Контрадите или кварталите на Сиена са били създадени между края на дванайсети и началото на тринайсети век — започна той.

— Това е било преди Колумб — възрази жена му, като че ли преди великият Кристобал да отплава от устието на Тахо, за да се отправи на запад към забрава или слава, не се бе случило нищо.

— Точно така. Колумб открива Америка през хиляда четиристотин деветдесет и втора година. Това е било три века преди него. Пише, че отначало имало четирийсет и две контради. Триста години по-късно били сведени до двайсет и три, а после, през хиляда шестстотин седемдесет и пета — до седемнайсетте, които утре ще видим на шествието.

Но те не можеха да видят пъстрите редици от стотици барабанчици, музиканти и знаменосци, които се изливаха на Пиаца дел Кампо. Шестнадесетте двореца бяха обкичени със знамена и претъпкани с привилегировани, заели всеки прозорец и балкон, докато четиридесет хиляди от жителите на града прииждаха на площада.

— Побързай, скъпа — отново извика той, когато врявата напред се усили. — Бихме много път заради шествието. Най-после виждам тая проклета кула.

И наистина, над покривите пред тях се виждаше върхът на кулата Манджия. И тогава тя се препъна и падна. И си изкълчи глезена заради паветата и сандалите. Мъжът й се обърна и се втурна към нея.

— Какво стана, скъпа? — загрижено попита той и се наведе над нея. Тя стискаше глезена си.

— Мисля, че е изкълчен — отвърна жената и заплака. Всичко бе започнало толкова хубаво, а сега завършваше толкова зле…

Съпругът й се огледа, ала древните дървени врати бяха заключени. На няколко метра от тях имаше висока стена със сводеста врата. Слънцето проникваше през нея така, като че ли вътре имаше открито пространство.

— Ела да идем там и да видим дали има къде да поседнеш — предложи мъжът.

Прегърна я през кръста и почти я понесе към входа. Влязоха в настлан с плочи двор с големи саксии с рози и слава Богу, каменна пейка под сянката на стената. Американецът помогна на съпругата си да седне на прохладния камък.

В това време краят на кампарсе напускаше Пиаца дел Дуомо, а началото на колоната вече навлизаше в Пиаца дел Кампо и съдиите внимателно наблюдаваха облеклото, поведението и уменията на знаменосците да развяват флаговете. Който и да победеше в предстоящото конно състезание, най-добре екипираната група щеше да бъде наградена с masgalano — изящно гравирано сребърно блюдо. Това беше важно и всички присъстващи го знаеха. Туристът приклекна, за да разгледа глезена на жена си.

— Мога ли да ви помогна? — чу се тих глас. Американецът се сепна и се обърна. Непознатият стоеше до него и силуетът му се очертаваше на фона на слънцето. Туристът се изправи. Мъжът бе висок и слаб, със спокойно лице, покрито с бръчки. И двамата бяха над петдесетте. Непознатият беше побелял. С избелелите си дочени панталони и дънкова риза приличаше на скитник, на поостаряло хипи. Английският му беше отличен, но с акцент.

— Не знам — подозрително отвърна американецът.

— Жена ви е паднала и си е изкълчила глезена, нали?

— Да.

Непознатият коленичи на плочите, събу сандала на жената и бавно заразтрива глезена й. Пръстите му бяха нежни и умели. Канзаският фермер го наблюдаваше, готов да защити съпругата си, ако се наложи.

— Не е счупен, но май наистина е изкълчен — каза мъжът.

— Откъде знаете? — попита съпругът.

— Знам.

— Нима? Какъв сте вие?

— Аз съм градинарят.

— Градинарят ли? Тук?

— Грижа се за розите, мета двора, поддържам всичко както трябва.

— Но днес е денят на състезанието. Не чувате ли?

— Чувам. Ще трябва да го превържем. Имам една чиста тениска, която мога да накъсам на ленти. И студена вода, за да предотвратя подуването.

— Какво правите тук в деня на състезанието?

— Никога не гледам състезанието.

— Защо? Всички ходят на състезанието.

— Защото е днес. На втори юли.

— И какво от това?

— Днес е Денят на свободата.

— Какво?

— На този ден преди трийсет и една години. На втори юли хиляда деветстотин четирийсет и четвърта Сиена беше освободена от немска окупация. И тук, в този двор се случи нещо важно. Според мен беше чудо. Ще ида за вода.

Американецът се стресна. Той бе католик, ходеше на черква и се изповядваше. Вярваше в чудеса — ако бяха потвърдени от Рим. Главната цел на пътуването му до Италия бе най-сетне да види Светия град. Едва по-късно бяха решили да посетят Сиена. Туристът се огледа. Дворът пустееше.

Широк двадесет на тридесет метра, от две страни той беше ограден с високи стени, най-малко три и половина метра, едната от които със сводестия вход. Стените от другите две страни бяха още по-високи, поне петнадесет метра, съвсем голи, освен няколкото отвора — външни стени на масивни сгради отпреди няколко века. На стената на огромната постройка в отсрещния край на двора имаше друга врата от дебели дъски. Беше затворена. Дъските бяха древни като самия град, отдавна избелели от слънцето, освен няколко по-тъмни петна.

От едната страна на двора имаше аркада, чийто полегат покрив се опираше върху каменни колони и хвърляше дълбока прохладна сянка. Градинарят се върна с ленти плат и чаша вода.

Той отново коленичи на плочите и здраво бинтова изкълчения глезен, като намокри плата, за да охлади мястото. Съпругата на американеца облекчено въздъхна.

— Ще можеш ли да стигнеш до площада? — попита съпругът й.

Тя се изправи, колебливо стъпи на изкълчения си крак и потръпна. Болеше я.

— Какво мислите? — попита туристът градинаря.

Мъжът сви рамене.

— Улиците са неравни, тълпата е многолюдна и груба. Няма да видите нищо. Но празникът ще продължи до късно вечерта. Тогава шествието ще мине по всички улици. А през август ще има ново шествие. Можете ли да изчакате дотогава?

— Не. Трябва да се грижа за добитъка си. Другата седмица се прибираме у дома.

— Аха. В такъв случай… жена ви може да върви, но внимателно.

— Може ли мъничко да останем тук, скъпи? — попита тя.

Туристът кимна и се огледа.

— Чудно! Не виждам параклис.

— Няма параклис. Няма светец. Засега. Но някой ден… надявам се.

— Какво се е случило тук на този ден преди трийсет и една години?