Чудото

РАЗКАЗЪТ НА ФРА ДОМЕНИКО

— Знаете ли нещо за историята на Сиена? — попита монахът.

— Не — признах аз, — почти нищо.

— Тя е древна. Градът е преживял раждането и края на много векове. Векове на благоденствие и мир, но и на война и кръвопролитие, диктатори и вражди, глад и чума. Първите два най-страшни века били от хиляда триста петдесет и пета до хиляда петстотин петдесет и девета година.

— Двеста години на безкрайни и безсмислени войни тук и в чужбина. Градът постоянно бил нападан от наемници, ужасните кондотиери, и нямало здрава власт, която да защити гражданите му.

— Трябва да знаете, че по онова време нямало „Италия“, а само отделни княжества, херцогства, миниатюрни републики и градове-държави, които често мечтаели да се завладеят едни други или действително воювали помежду си. Сиена била република, но вечно била под алчния поглед на херцогство Флоренция, което накрая я погълнало по време на Козимо Първи от рода Медичи.

— Но това събитие било предшествано от най-тежкия период — от хиляда петстотин и двайсета до хиляда петстотин и петдесета година. И тъкмо за това време ви разказвам. Властта в града-държава Сиена била в ръцете на пет клана, наречени „Монти“, които враждували помежду си, докато не съсипали града. До хиляда петстотин и дванайсета господствал един от тях, оглавяван от Пандолфо Петручи, който управлявал жестоко и тиранично, но поне осигурявал известна стабилност. Когато умрял, настанала анархия.

— Градът трябвало да се управлява от „балия“, постоянен магистратски съвет, чийто опитен и безпощаден председател бил Петручи. Но всички членове на балията били и представители на съперничещите си монти и вместо съвместно да ръководят Сиена, те се борели помежду си и я накарали да падне на колене.

— През хиляда петстотин и двайсета година на един от по-незначителните членове на рода Петручи се родила дъщеря. Въпреки че Пандолфо вече бил умрял, кланът все още имал най-тежката дума в балията. Но когато детето било на четири годинки, Петручи изгубили позициите си и другите четири монти продължили да враждуват.

— Момиченцето пораснало и станало хубавица, набожна, истинска гордост за семейството си. Живеели в голям дворец, той е недалеч оттук, защитени от нищетата и хаоса, които вилнеели по улиците. Докато другите богати и разглезени момичета ставали упорити и своеволни, да не кажа разпуснати, Катерина ди Петручи била скромна и се била посветила на Църквата.

— Единственото й несъгласие с баща й било по въпроса за омъжването й. По онова време било нормално момичетата да се венчават на шестнайсет или дори още на петнайсет. Но годините си минавали и за огорчение на баща й Катерина отблъсквала ухажор след ухажор.

— Към хиляда петстотин и четирийсета Сиена била раздирана от страшни бедствия — глад, чума, селски бунтове и междуособици. Катерина била защитена от всичко това зад стените на двореца и разделяла времето си между ръкоделията, книгите и службите в семейния параклис. През тази година обаче се случило нещо, което променило живота й. Тя тръгнала на бал. Но не стигнала дотам.

— Известно ни е какво се случило или поне така смятаме, тъй като е останал документ, написан на латински от изповедника на баща й, стар свещеник, издържан от семейство Петручи за духовните им нужди. Катерина напуснала двореца с каляска, придружавана от една прислужница и шестима стражи, защото улиците били опасни.

— По пътя стигнали до улица, която била препречена от друга кола. Младата жена чула някой да вика от болка. Въпреки предупрежденията на прислужницата тя вдигнала щората и надзърнала навън.

— Втората карета принадлежала на друг род и изглежда, че на улицата се бил препънал възрастен просяк, който подплашил конете. Разгневеният пътник, жесток млад благородник, изскочил навън, грабнал тоягата на един от телохранителите си и свирепо започнал да бие клетника.

— Без да се замисли, Катерина също се втурнала навън в калта, като съсипала копринените си пантофки, и извикала на мъжа да спре. Той вдигнал глава и младата жена видяла, че е един от знатните младежи, за които баща й искал да я омъжи. Забелязал герба на Петручи на вратата на каляската й, благородникът се качил в своята.

— Момичето приклекнало на улицата и повдигнало тялото на мръсния стар просяк, ала той вече умирал от побоя. Въпреки че човек като него трябва да е гъмжал от паразити, да е вонял на боклуци и изпражнения, тя го държала в ръцете си до последния му дъх. Според легендата, докато се взирала в измъченото, сгърчено от болка лице, омазано с кал и кръв, й се сторило, че вижда умиращия Иисус. Нашият стар хронист твърди, че преди той да умре, Катерина прошепнала в ухото му: „Грижи се за моя народ“.

— Никога няма да узнаем точно какво се е случило, защото не са запазени разкази на свидетели. Разполагаме само с думите на един стар свещеник, писал години по-късно в самотата на монашеската си килия. Но така или иначе, това променило живота й. Тя се прибрала вкъщи и в двора на двореца изгорила всичките си дрехи. Казала на баща си, че иска да се откаже от света и да отиде в манастир. Той не искал и да чуе и изрично й забранил.

— Въпреки волята му, нещо нечувано по онова време, Катерина обиколила девическите манастири в града и се опитала да постъпи там като послушница. Ала пратеници на баща й я били изпреварили и не я приели никъде. Знаели, че Петручи все още имат огромна власт.

— Ако смятал, че така ще я спре, баща й грешал. Тя откраднала собствената си зестра от семейната хазна и след като тайно се договорила с един от противниковите родове, наела двора до манастира „Санта Чечилия“. Монасите не го използвали. Той бил около двайсет на трийсет метра, с аркада от едната страна, и лежал под сянката на високи каменни стени.

— За да изолира напълно двора, игуменът поставил яка врата от дъбови греди на единствената арка, която водела към манастира.

— В този двор младата жена направила нещо като приют. Тук подслон от ада на улиците можели да намерят най-бедните сред бедните, отхвърлените от обществото, хромите и сакатите, просяците и пропъдените забременели слугини, слепите и дори болните, от които най-много се бояли.

— Те лежали в собствената си мръсотия сред изпражнения и плъхове, защото не познавали други условия, и тя ги почиствала, грижела се за раните им, използвала остатъка от зестрата си, за да им купува храна, а после започнала да проси из града. Семейството й се отрекло от нея, разбира се.

— Но след година настроенията в града се променили. Хората започнали да я наричат Катерина дела Мизерикордия, Катерина Милостивата. Започнали да се получават анонимни дарения от богатите и разкайващите се. Славата й се разпространила извън Сиена. Друга млада жена напуснала знатното си семейство и се присъединила към нея. После трета. На третата година за Катерина била чувала цяла Тоскана. Нещо по-лошо, тя привлякла вниманието на Църквата.

— Трябва да разберете, синьоре, че това били ужасни времена за Светата католическа църква. Дори аз го признавам — тя се била покварила от твърде дългото тъпчене с привилегии, власт и богатства. Мнозина църковни велможи, епископи, архиепископи и кардинали водели живот на светски князе, отдаден на удоволствия, жестокост и всички плътски изкушения. Това вече било дало отражението си сред хората и те си търсели нови покровители. Нарекли движението Реформация. В Северна Европа положението било още по-сериозно. Лутер вече проповядвал еретичната си доктрина, английският крал бил скъсал с Рим. Тук в Италия истинската вяра била като врящ котел. Във Флоренция, само на няколко километра от Сиена, монахът проповедник Савонарола бил изгорен на клада, след като го подложили на ужасни мъчения, за да се отрече от убежденията си, но дори след смъртта му бунтът продължавал да тлее.

— Църквата се нуждаела от реформиране, но не и от схизма, ала мнозина властници не можели да го проумеят. Сред тях бил сиенският епископ Лудовико. Той имал най-много от какво да се страхува, защото бил превърнал двореца си в скандален вертеп за плътски наслади и лакомия, разврат и порок. Продавал индулгенции и опрощавал богатите в замяна на цялото им богатство. И все пак в собствения му град, едва ли не под собствените му стени, живеела млада жена, която го посрамвала с примера си, и хората го знаели. Тя не проповядвала, не подстрекавала към бунт като Савонарола, но епископът въпреки това започнал да се бои от нея.

От съдийската трибуна на Пиаца дел Кампо церемониално връчиха лелеяното палио на предводителите на победилата контрада и знамената с таралежовия герб триумфално се развяха преди да поемат за победния пир.

— Пропуснахме всичко, скъпи — каза съпругата на американеца и отново стъпи на изкълчения си глезен. Вече се чувстваше много по-добре.

— Само още мъничко. Обещавам ти, че ще видим всички празненства и шествието. Те продължават до изгрев слънце… И какво станало с нея? Какво станало с Катерина Милостивата?

— На следващата година епископът най-после дочакал своя шанс. Било непоносимо знойно лято. Земята изгоряла, реките пресъхнали, животинска и човешка мръсотия покривала улиците, плъховете страшно се размножили. И тогава дошла чумата.

— Това бил поредният взрив на страшната Черна чума, която ние познаваме като „бубонна“. Хиляди се разболявали и умирали. Днес знаем, че тази болест се разпространява от плъховете и бълхите, които живеят по тях. Но тогава хората смятали, че е Божие наказание и че разгневеният Бог трябва да бъде омилостивен с жертвоприношение.

— За да разграничи себе си и трите си послушнички от другите сестри в града, Катерина вече била измислила знака, който носели на одеждите си четирите: Христовия кръст, но с едно счупено рамо, символизиращо Неговата скръб за народа Му и за начина, по който се отнасят помежду си хората. Това ни е известно, защото грижливо е описано от другия отец изповедник, който години по-късно написал спомените си.

— Епископът обявил този символ за ерес и събрал тълпа, на която платил. Чумата, казал той, идвала от онзи двор, и се разпространявала от просяците, които спели там, но денем скитали по улиците. На хората им се искало да вярват, че някой е виновен за болестта им. Тълпата се втурнала към двора.

— Старият хронист не присъствал, но твърди, че слушал за случилото се от много източници. Когато чули приближаването на тълпата, трите послушнички наметнали одеждите си с дрипави одеяла и се скрили. Катерина останала. Тълпата нахлула вътре, пребила мъжете, жените и децата, които открила тук, и ги прогонила извън градските стени.

— Ала запазили най-дивата си ярост за самата Катерина. Тя била девствена, но те я повалили на земята и многократно я изнасилили. Сред тях трябва да е имало войници от гвардията на епископа. Когато свършили, я разпнали на портата в дъното на двора, където тя най-сетне умряла.

— Това беше историята — каза мъжът, — която преди седем години в хотелското кафене ми разказа Фра Доменико.

— Това ли е всичко? — попита американецът. — Нищо повече ли не ви каза?

— Имаше и още нещо — призна немецът.

— Разкажете ми, моля ви. Разкажете ми всичко — помоли туристът.

— Ами, според думите на стария монах, се случило следното. Още същата вечер ужасна буря връхлетяла града. Над планините се събрали облаци, толкова тъмни, че скрили слънцето, а след това луната и звездите. После заваляло. Никога не били виждали такъв дъжд. Сякаш обливали цяла Сиена с вода от маркучи. Това продължило до сутринта. После облаците се разкъсали и слънцето се показало.

— Но Сиена била пречистена. И натрупаната мръсотия била измита от всяка цепнатина и пролука. Пороищата изтекли по канавките и каналите през отворите в градските стени. С водата си отишли и плъховете, отнесени като грехове на зъл човек със сълзите Христови.

— След няколко дни чумата започнала да отслабва и скоро преминала. Ала онези, които участвали в убийствата, се срамували от стореното. Те свалили измъченото тяло от портата и го измили, за да го погребат по християнския обичай. Свещениците обаче се страхували епископът да не ги обвини в ерес. Затова неколцина храбреци отнесли тялото на носилка извън града, изгорили го и хвърлили пепелта в един планински поток.

— Отецът изповедник на рода Петручи, който написал всичко това на латински, не посочва точната година, да не говорим за месеца и деня. Но има друг летопис, в който с точност се споменава времето на Големия дъжд. Годината била хиляда петстотин четирийсет и четвърта, месецът — юли. И дъждът завалял през нощта на втория ден.