Чудото

ЕПИЛОГ

— Денят на палиото — каза американецът. — И на свободата.

Немецът се усмихна.

— Денят на палиото е бил определен по-късно, а отстъплението на Вермахта е просто съвпадение.

— Но тя се е завърнала. Завърнала се е след четиристотин години.

— Така смятам — тихо потвърди немецът.

— За да се погрижи за войници като онези, които са я изнасилили.

— Да.

— Ами белезите по ръцете й? Дупки от разпването ли?

— Да.

Туристът впери поглед в дъбовата врата.

— Петната. От нейната кръв ли са?

— Да.

— Боже мой! — промълви американецът. — И сега вие поддържате тази градина. За нея ли?

— Идвам тук всяко лято. Мета плочите, грижа се за розите. По този начин просто й се отблагодарявам. Може би тя го знае. А може би не.

— Днес е втори юли. Дали ще дойде?

— Може би. По-вероятно не. Но едно мога да ви гарантирам: тази нощ в Сиена няма да умре никой: нито мъж, нито жена, нито дете.

— Сигурно имате разходи — рече туристът. — За да поддържате двора. Ако мога да направя нещо…

Немецът сви рамене.

— Не. Ей там на оная пейка до стената има кутия за дарения. Тя е за сиенските сираци. Реших, че това би й харесало.

Туристът беше щедър като всеки американец. Той бръкна в джоба на сакото си и извади дебела пачка. Обърна се към кутията, отброи пет банкноти и ги пъхна вътре.

— Господине — каза канзаският фермер на немеца, след като помогна на жена си да се изправи. — Скоро ще напусна Италия и ще отлетя за Канзас. Ще се грижа за ранчото си и ще отглеждам добитъка си. Но до края на живота си няма да забравя, че съм бил в двора, където е умряла тя, и завинаги ще запомня историята за Катерина дела Мизерикордия. Хайде, скъпа, да вървим.

Двамата излязоха на уличката и тръгнаха към празнуващото множество. След малко от дълбоките тъмни сенки на аркадата излезе жена.

Тя също носеше изтъркани дънкови дрехи, косата й бе сплетена на плитчици и на шията й висяха мънистени нанизи. На гърба й беше прехвърлена китара. В дясната си ръка държеше тежка мешка, в лявата — спортен сак.

Жената застана до мъжа, извади цигара с марихуана от горния си джоб, запали я, дълбоко дръпна и му я подаде.

— Колко остави? — попита тя.

— Петстотин долара — отвърна мъжът. Немският му акцент бе изчезнал — говореше като истинска рожба на Уудсток. Той изпразни дървената кутия и напъха доларите в джоба на ризата си.

— Страхотна история — каза приятелката му. — Хареса ми как я разказваш.

— И на мен ми харесва — скромно призна хипито и вдигна раницата си. — И знаеш ли? Те вечно ще вярват, че е истина.