Чудото

РАЗКАЗЪТ НА ЛЕКАРЯ

— Оперирах през цялата нощ до изгрев слънце. Санитарите бяха не по-малко уморени от мен, но носеха мъжете на масата и аз правех каквото можех. Преди зазоряване тя изчезна. Просто изчезна. Не я бях видял да идва, не я видях да си отива…

— На сутринта настана затишие — продължи той. — Върволицата постепенно оредя и накрая секна. Успях да си измия ръцете и да мина сред ранените, за да преброя умрелите през нощта и да помоля да ги изнесат.

— Колко бяха?

— Нито един.

— Нито един ли?

— Нямаше нито един умрял. Не и онази нощ, докато слънцето не изгря на първи юли. В оня ъгъл ей там имаше трима алжирци. С рани в гърдите и корема. Единият беше с разкъсани крака. Бях ги оперирал късно през нощта. Държаха се мъжки. Лежаха безмълвно, гледаха небето и сигурно си мислеха за сухите хълмове на Магреб, откъдето бяха дошли, за да се бият и умрат за Франция. Те знаеха, че умират, и чакаха Аллах да ги повика. Но не умряха.

— Точно там, където седи жена ви, лежеше едно момче от Остин, Тексас. Когато го донесоха, притискаше корема си с ръце — мъчеше се да задържи червата си вътре. Можах само да напъхам вътрешностите му обратно и да му зашия корема. Беше изгубил много кръв.

— Призори го чух да плаче и да вика майка си. Давах му живот най-много до обяд, но той не умря. Сутринта стана горещо, въпреки че слънчевите лъчи не стигаха дотук. Но знаех, че когато слънцето се издигне, ще настане истински ад. Наредих да преместят операционната маса на сянка под аркадата, но за хората навън нямаше голяма надежда. Слънцето щеше да ги довърши.

— Онези под аркадата бяха късметлии. Имаше трима англичани, всички от Нотингам. Единият ме помоли за цигари. Навремето моят английски беше лош, но тази дума е международна. Отговорих му, че с разкъсани от шрапнел дробове като неговите най-малко му трябва цигара. Той се засмя и ми каза, че когато пристигнел генерал Александър, поне той щял да му даде. Шантав английски хумор. Но и смел. Те знаеха, че няма да се приберат у дома, но въпреки това можеха да пускат глупави шеги.

— Когато всички санитари се върнаха от бойното поле, реквизирах още трима. Те бяха изтощени и озверели, но слава Богу, германската дисциплина надделя. Новата смяна застъпи и първите ми трима санитари се свиха в един ъгъл и заспаха.

— През деня пак ли продължи по същия начин? — попита туристът.

— Да. Наредих на новите си помощници да потърсят в съседните къщи въжета и още чаршафи. Опънахме въжетата на двора и завързахме чаршафите на тях. Температурата обаче се покачваше. Спасението беше във водата. Страдащите мъже умоляваха за вода и моите санитари направиха жива верига до кладенеца. Немците им казваха „danke“, французите шепнеха „merci“, британците — „thanks“.

— Молех се за прохладен вятър или по-бързо да дойде вечерта. Не задуха, но след дванайсет часа ад слънцето залезе и температурата спадна. Привечер случайно се отби един млад капитан от щаба на Лемелсон. Спря, зяпна, прекръсти се и избяга. Затичах се след него и му извиках, че имам нужда от помощ. Той отговори през рамо, че щял да направи каквото можел. Никога повече не го видях.

— Но може би все пак е направил нещо. Защото след час главният лекар на Четиринайсета армия прати ръчна количка с лекарства. Бинтове, морфин. Тъкмо навреме. След залез слънце пристигнаха последните ранени, този път само немци, десетина, за да станат общо двеста и двайсет. И тя се върна заедно с мрака.

— Момичето ли? Странното момиче?

— Да. Просто се появи, също като предната нощ. Отвъд градските стени артилерията като че ли най-после беше спряла. Предположих, че Съюзниците се готвят за последна атака за превземането на Сиена, и се помолих Бог да ни пощади, но знаех, че е безнадеждно. На двора се спусна тишина. Чуваше се само пъшкане, плач и от време на време мъчителни стонове.

— Докато обработвах един войник от Щутгарт, който беше изгубил половината си долна челюст, чух наблизо шумоленето на дрехите й. Обърнах се и я видях да потапя кърпа в кофата с вода. Тя се усмихна и тръгна сред мъжете, като коленичеше до тях, бършеше челата им и леко докосваше раните им. Извиках й да не пипа превръзките, но тя не ми обърна внимание.

— Същото момиче ли беше? — попита американецът.

— Същото. Но този път забелязах нещо, което предната нощ не бях видял. Тя носеше нещо като одежди на послушница. Помислих, че трябва да е от някой от манастирите в Сиена. И отпред имаше символ, тъмносив на бледосив фон. Христовият кръст, но с известна разлика. Едното рамо на кръста беше счупено и висеше под четирийсет и пет градуса.

От площада отекна нов вик. Знаменосците бяха свършили и на пясъка извеждаха десетте коня. Те бяха с юзди, но нямаха седла. Пред съдийската трибуна изнесоха стойката със самото палио, за което щяха да се състезават контрадите.

На двора жената на туриста се изправи и каза:

— Мисля, че мога да вървя.

— Още няколко минути, скъпа — отвърна съпругът й. — И после, кълна се, ще отидем да се забавляваме. — Обърна се към събеседника си. — И през втората нощ?

— Оперирах последните двайсетима, последните немци, след това с новите си медикаменти се опитах да направя нещо повече за неколцина ранени от предната нощ. Вече имах морфин. Поне можех да помогна на най-измъчените да умрат спокойно.

— И умряха ли?

— Не. Крепяха се на ръба на смъртта, но нито един не умря. Младата монахиня през цялата нощ безмълвно обикаляше сред тях, усмихнато бършеше челата им и докосваше раните им. Те й благодаряха, посягаха към нея, но момичето само се усмихваше и продължаваше нататък.

— Двайсет и четири часа дъвчех бензедрин, за да остана буден, но в малките часове, след като вече не можех да направя нищо и всичките ми лекарства бяха свършили, от глава до пети покрит с кръвта на други млади хора, аз седнах до операционната маса, на която доскоро се беше хранило някое сиенско семейство, отпуснах глава на лакътя си и заспах. По изгрев слънце ме събуди един от санитарите. Бе донесъл кана истинско италианско кафе, кътано някъде от началото на войната. Никога през живота си не бях пил толкова хубаво кафе.

— Ами момичето, младата монахиня?

— Нямаше я.

— А ранените?

— Бързо обиколих целия двор. Всички бяха живи.

— Сигурно сте били доволен.

— Нещо повече. Бях смаян. Просто не беше възможно. Средствата ми бяха прекалено оскъдни, условията бяха прекалено примитивни, раните бяха прекалено тежки, а уменията ми — прекалено малки.

— Това е било на втори юли, нали така? Денят на свободата?

— Да.

— И Съюзниците са започнали заключителната си атака.

— Не. Нямаше атака. Чували ли сте за фелдмаршал Кеселринг?

— Не.

— Според мен той е един от най-подценяваните командири от Втората световна война. Получи маршалския си жезъл през хиляда деветстотин и четирийсета, но по онова време всеки германски генерал можеше да побеждава на Западния фронт. По-трудно е да губиш, постоянно да отстъпваш пред по-силния противник. Виждате ли, едни генерали могат да предвождат величествено настъпление, други — да планират и осъществят отстъпление с бой. Ромел беше от първите, Кеселринг — от вторите. С пълния си въздушен контрол, по-добри танкове, неограничено гориво и провизии, а и с подкрепата на местното население, до средата на лятото на четирийсет и четвърта Съюзниците трябваше да са помели Италия. Кеселринг ги накара да се сражават за всяка педя земя.

— Но за разлика от някои, той не беше варварин, а културен човек и страстен почитател на Италия — продължи той. — Хитлер му заповяда да взриви римските мостове над Тибър. Те бяха и си остават архитектурни ценности. Кеселринг отказа, което помогна на Съюзниците да настъпят по-бързо. И докато онази сутрин аз си седях тук и пиех кафе, Кеселринг наредил на генерал Шлем без нито един изстрел да изтегли целия Първи парашутен корпус от Сиена. Нищо не бивало да бъде повредено, нищо не бивало да бъде унищожено. Навремето не знаех също, че папа Пий Дванайсети се е застъпил пред Шарл дьо Гол, чиито хора трябваше да превземат града, и го помолил да не го разрушава. Никога няма да узнаем дали е имало таен договор между Лемелсон и Жуен. И двамата мълчаха, а сега са мъртви. Но е известно, че са получили една и съща заповед: да спасят Сиена.

— Без нито един изстрел ли? Без нито един снаряд? Без нито една бомба?

— Точно така. Нашите парашутисти започнаха да се изтеглят преди обяд. Отстъплението продължи през целия ден. Следобед по уличката се разнесе ужасен тропот на обувки и се появи главният лекар на Четиринайсета армия. Преди войната генерал майор фон Щеглиц беше прочут ортопед. Той също беше оперирал дни наред, но в главната болница. И той изнемогваше… Фон Щеглиц застана на входа и смаяно се огледа. При мен имаше шестима санитари, двама от които непрекъснато носеха вода. Погледна окървавената ми престилка и кухненската маса, вече върната в средата на двора за повече светлина. Зяпна зловонната купчина ампутирани крайници в ей оня ъгъл: длани, ръце, крака, някои все още с обувките.

„Каква касапница! — възкликна генералът. — Сам ли сте тук, господин капитан?“

„Тъй вярно.“

„Колко са ранените?“

„Около двеста и двайсет, господин генерал.“

„От каква националност?“

„Сто и двайсет наши момчета, стотина от съюзниците.“

„Колко са мъртвите?“

„Досега нито един, господин генерал.“

Той ме изгледа гневно, после изсумтя: „Unmoglich“.

— Какво значи това? — попита американецът.

— Значи „невъзможно“. После тръгна между редиците дюшеци. Нямаше нужда да пита — и сам виждаше какви са раните, какъв е шансът хората да останат живи. Свещеникът с него коленичеше и даваше последно причастие на всички, които щяха да умрат до изгрев слънце. Главният лекар свърши обиколката си, върна се и дълго се взира в мен. Аз бях в ужасно състояние — полумъртъв от изнемога, окървавен, вонях като пор. От две денонощия нищо не бях слагал в уста.

„Вие сте изключителен младеж — каза фон Щеглиц. — Това, което сте направили тук, не е по силите на обикновен човек. Нали знаете, че се изтегляме?“ Отговорих, че зная. В една отстъпваща армия слуховете се разпространяват бързо.

— Той даде заповед на хората си и от уличката заприиждаха колони с носилки — продължи лекарят. — „Взимайте само немците“ — нареди им генералът. И пак тръгна сред ранените, за да избере само онези, които можеха да издържат на дългото и тежко пътуване през хълмовете Кианти до Милано, където най-сетне щяха да се погрижат за тях както трябва. Другите, които според него нямаха никаква надежда, оставяше тук. Когато свърши, от двора бяха изнесени седемдесетина немци. Той дойде при мен. Слънцето вече се беше спуснало зад къщите. Прохладата се завръщаше. Генералът остави рязкото си поведение. Изглеждаше просто стар и болен.

„Някой трябва да остане тук. С тях.“

„Аз ще остана“ — отговорих му.

„Това означава да станете военнопленник.“

„Зная, господин генерал.“

„Надявам се пак да се срещнем. В родината.“

— Нямаше повече какво да си кажем. Той тръгна към вратата, обърна се и ми отдаде чест. Представяте ли си? Генерал на капитан. Бях гологлав, затова не можах да му отговоря. Никога вече не го видях. След половин година той загина по време на бомбардировка. Аз останах сам тук, със сто и петдесет ранени, повечето от които щяха да умрат, ако бързо не пристигнеше помощ. Слънцето залезе, спусна се мрак, а аз нямах газ за лампите. Но изгря луната. Започнах да разнасям вода. Обърнах се — и тя отново беше тук.

Откъм Пиаца дел Кампо вече се носеше непрекъснат рев. Десетима ездачи, дребни жилести мъже, всички професионалисти, бяха яхнали конете. Всеки държеше бич, направен от сушен бичи пенис, с който щеше да шиба не само своя кон, но и съседните жребци и ездачи. Саботажът е елемент от състезанието за палио — то не е за придирчиви хора. Облозите са поразителни, желанието за успех е невъобразимо и щом препусне по пясъка, ездачът забравя всичко останало.

Десетте коня застанаха зад дебелото въже, което служеше за стартова линия. Облечени в пищните одежди на своята контрада, ездачите здраво стискаха юздите. „Мосиере“, който щеше да даде старта, погледна нагоре към „магистрато“, съдията, в очакване да му кимне, за да пусне въжето. Тълпата ревеше.

— Тя върна ли се? На третата нощ?

— Третата и последната. Работехме като един екип. Понякога й говорех на немски, но тя явно не разбираше. Усмихваше ми се, но не ми отвръщаше нищо, дори на италиански. Тя се грижеше за ранените. Аз носех вода и сменях превръзките. Главният лекар ми беше оставил медикаменти. Колкото му се бяха откъснали от сърцето за тази, според него, изгубена кауза. До изгрев слънце всички лекарства пак бяха свършили.

— През онази трета нощ забелязах още нещо — на двете й ръце имаше черни петна, горе-долу колкото голяма монета. Едва след години се замислих за това. Точно преди разсъмване отново се обърнах — и нея я нямаше.

— И никога повече ли не я видяхте?

— Не. Никога. След изгрев слънце от всички прозорци се развяха знамена. Не орелът на Райха, вече не. Сиенците бяха ушили флаговете на Съюзниците, особено френския трикольор. Към седем часа чух по уличката да се приближават стъпки. Беше ме страх. Не забравяйте, дотогава не бях виждал въоръжен съюзнически войник, но Хитлеровата пропаганда ни беше втълпила, че всички са убийци.

— След няколко минути на входа се появиха петима войници. Бяха тъмнокожи и униформите им бяха толкова мръсни, че не можех да разбера какви са. После забелязах Кръста на Лорен. Бяха алжирци от френската армия.

— Те ми извикаха нещо, но не ги разбрах. Или на френски, или на арабски. Усмихнах се и свих рамене. Върху униформената си риза и панталон носех окървавената си престилка, но под нея можеха да видят ботушите ми. Характерни за Вермахта. Те бяха понесли тежки загуби на юг от Сиена, и ето че аз бях тук, врагът. Войниците влязоха в двора, развикаха се и заразмахваха оръжията си под носа ми. Мислех, че ще ме застрелят. После един от ранените алжирци тихо се обади от своя ъгъл. Те отидоха при него и го изслушаха. Когато се върнаха, отношението им се беше променило. Дадоха ми някаква отвратителна цигара и в знак на приятелство ме накараха да я изпуша.

— До девет часа французите наводниха града, от всички страни обградени от възторжени италианци. Момичетата ги задушаваха с целувки, а аз стоях на двора при дружелюбно настроените съюзници.

— После дойде един френски майор. Той знаеше малко английски, аз също. Обясних му, че съм германски лекар, оставен при пациентите си, някои от които са французи и повечето са съюзници. Той обиколи ранените и видя, че има двадесет негови сънародници, освен британците и американците. Изтича на уличката и повика помощ. След час всички ранени бяха отнесени във вече почти празната болница, където бяха останали само неколцина неподвижни немци. Аз отидох с тях.

— Задържаха ме под охрана в стаята на старшата сестра, докато един френски военен лекар, полковник, не прегледа всички. Дотогава те вече лежаха върху чисти чаршафи и италианските сестри ги миеха с гъби и ги хранеха — поне тези, които бяха в състояние да поемат нещо.

— Следобед полковникът дойде в стаята. Придружаваше го генерал Дьо Монсабер. „Според моя колега половината от тези хора би трябвало да са мъртви — каза той. — Какво сте направили с тях?“ Обясних му, че просто съм направил каквото мога със средствата, с които съм разполагал.

— Те се посъветваха на френски. После генералът заяви: „Трябва да съобщим на близките на починалите. Къде са табелките с военните им номера?“ Отговорих, че няма такива. Че не е умрял нито един ранен, донесен в този двор.

— Те отново заговориха. Лекарят често свиваше рамене. След това генералът ме попита: „Ще ми дадете ли честната си дума, че няма да избягате, и ще останете ли да работите тук заедно с моя колега? Има много работа.“ Обещах му, разбира се. Къде можех да избягам? Нашата армия отстъпваше. Ако излезех от града, партизаните щяха да ме убият. После припаднах от липса на храна и сън.

— След като се изкъпах, спах двайсет часа и пак бях готов за работа. Всички френски ранени, прибрани от французите през последните десет дни, бяха откарани на юг в Перуджа, Асизи, даже в Рим. Почти всички в сиенската болница бяха от двора.

— Трябваше да се наместват и гипсират счупени кости, да се отварят шевове и да се правят нови операции. И все пак раните, които трябваше да са се инфектирали и да са убили пациентите, бяха удивително чисти. Разкъсаните артерии сякаш сами се бяха затворили, кръвоизливите бяха спрели. Полковникът беше опитен лекар — той оперираше, а аз му асистирах. Цяло денонощие оперирахме без прекъсване и не умря нито един.

— Фронтът се придвижваше на север. Позволиха ми да живея при френските офицери. Генерал Жуен посети болницата и ми благодари за онова, което бях направил за французите. След това ми повериха грижите за петдесетимата немци. След месец евакуираха всички ни в Рим. Никой от немците повече нямаше да участва във войната, затова с помощта на Червения кръст уредиха репатрирането им.

— Върнаха ли се у дома? — попита американецът.

— Всички — отвърна лекарят. — Медицинският корпус на американската армия прибра своите хора и от Остия ги откара в Съединените щати. Вирджинците си отидоха в Шенандоа, тексасците — в щата на Самотната звезда. Момчето от Остин, което беше плакало за майка си, също се прибра в Тексас. Стомашната му стена беше зараснала без никакви усложнения.

— След освобождението на Франция откараха и френските ранени. Британците ме взеха със себе си. Генерал Александър беше на обиколка в римската болница и чу за този двор. Каза ми, че ако дам честната си дума и на него, ще ми позволят до края на войната да се грижа за германските ранени в британска военна болница. Обещах му. Германия и без това беше изгубила. През есента на хиляда деветстотин четирийсет и четвърта вече всички го знаехме. Мирът дойде с окончателната капитулация през май четирийсет и пета и аз се прибрах в родния си опустошен Хамбург.

— Тогава какво правите тук след трийсет и една година? — попита американският турист.

Виковете от Пиаца дел Кампо се чуваха ясно. Един от конете бе паднал със счупен крак. Ездачът беше в безсъзнание, но останалите деветима продължаваха.

Побелелият мъж сви рамене и бавно се огледа.

— Мисля, че през онези три дни на този двор се случи чудо. Но то нямаше нищо общо с мен. Аз бях млад и жаден за работа лекар, но не бях чак толкова добър. Чудото беше свързано с момичето.

— Ще има и други шествия — промълви туристът. — Разкажете ми за момичето.

— Добре. През есента на четирийсет и пета ме върнаха в Германия. Хамбург беше под британска окупация. Отначало работих в тяхната, а после в хамбургската главна болница. През четирийсет и девета отново станахме независима република и аз се преместих в частна клиника. Тя процъфтя. Ожених се, родиха ни се две деца. Животът стана по-хубав, Германия се възроди. Напуснах болницата и основах собствена малка клиника. Лекувах новобогаташите и също забогатях. Но никога не забравих този двор и момичето с послушническите одежди.

— През шейсет и пета се разведох след петнайсет години брак. Децата бяха още малки — беше им мъчно, но ни разбираха. Имах пари, бях свободен. През шейсет и осма реших да се върна тук и да я потърся. Просто за да й благодаря.

— Значи пак сте я открили?

— В известен смисъл. Бяха изтекли двайсет и четири години. Предполагах, че е близо петдесетгодишна, също като мен. И че все още е монахиня или, ако поради някаква причина е напуснала манастира, е омъжена жена с деца. Затова през лятото на шейсет и осма пристигнах, наех стая във Вила Патриция и започнах да я търся.

— Първо обиколих всички девически манастири. Те бяха три, на три различни ордена. Наех преводач и разговарях с игуменките. Две от тях бяха там още от войната, третата беше дошла по-късно. Описах им послушницата, която търсех, но монахините поклатиха глави. Повикаха най-старите сестри, но и те не можаха да ми помогнат.

— Особено странна беше одеждата й — бледосива с по-тъмносив символ, извезан отпред. Никой не беше виждал такава. Нито един орден нямаше бледосиви одежди.

— Хвърлих мрежата по-нашироко. Може да беше от орден извън града и през онази последна седмица на германската окупация да беше гостувала на роднини в Сиена. Обиколих Тоскана в търсене на девическия манастир, от който беше дошла. С помощта на вече губещия търпение преводач проверих всички видове одежди, носени от монахини в миналото и настоящето. Имаше няколко бледосиви, но никой не беше виждал кръста със счупеното рамо.

— След месец и половина разбрах, че е безнадеждно. Никой не беше чувал за нея. Преди двайсет и четири години тя беше идвала в този двор три последователни нощи. Беше бърсала лицата на умиращите войници и ги беше утешавала. Беше докосвала раните им и те не бяха умрели. Може би беше притежавала дарбата да лекува с докосване. Но после беше изчезнала в хаоса на разкъсаната от войната Италия. Желаех й всичко най-хубаво, където и да се намираше, ала знаех, че няма да успея да я открия.

— Но казахте, че сте я открили — възрази американецът.

— Казах „в известен смисъл“ — поправи го лекарят. — Събрах си багажа, но опитах едно последно средство. В този град има два вестника. „Кориере ди Сиена“ и „Ла Газета ди Сиена“. Пуснах обяви на по четвърт страница и в двата. С рисунка на символа, извезан на одеждата й. Предложих награда за всякаква информация относно този странен знак. Вестниците излязоха в деня, в който трябваше да си замина.

— Бях в стаята си и се готвех за път, когато се обадиха от рецепцията и ми казаха, че някой ме търсел. Слязох долу с куфарите си. Таксито ми щеше да дойде след час. Не се наложи да го използвам и изпуснах самолета си.

— Във фоайето чакаше дребен старец с пухкава бяла коса и монашески одежди, тъмносиво расо, завързано на кръста с бяло въже, и сандали. Носеше брой на „Ла Газета“, отворена на страницата с моята обява. Отидохме в кафенето и седнахме. Той знаеше английски.

— Попита ме кой съм и защо съм подал обявата. Отговорих му, че търся една млада сиенка, която преди близо четвърт век ми е помогнала. Монахът се представи като Фра Доменико. Бил от затворен орден, отдаден на пост, молитва и учение. Самият той цял живот се занимавал с историята на Сиена и нейните религиозни ордени. Изглеждаше нервен и възбуден и ме помоли да му разкажа точно как съм попаднал на този символ, носен от младата сиенка. „Дълга история“ — отвърнах аз. „Имаме време — настоя монахът. — Моля ви, разкажете ми всичко.“

Когато първият кон пресече финалната линия само с половин дължина пред втория, Пиаца дел Кампо избухна във викове. Представителите на девет контради отчаяно изпъшкаха, докато тези на десетата, Истриче, радостно аплодираха. Тази нощ в сградите на деветте изгубили гилдии щеше да се лее вино, ала с мрачно клатене на глави и размисли за пропуснатата възможност. В сградата на Истриче бурно щяха пируват.

— Продължавайте — помоли американецът. — Какво му казахте?

— Всичко. Това искаше той. За това настояваше. Отначало докрай. До най-малката подробност. Многократно. Дойде таксито. Освободих го. Но бях забравил нещо. Едва накрая си го спомних. Ръцете, ръцете на момичето. Казах му, че на лунната светлина съм видял черните петна на ръцете й.

— Монахът пребледня като снежнобялата си коса и започна да прехвърля броеницата си. Очите му бяха затворени, устните му безмълвно се движеха. Тогава бях лютеранин, по-късно станах католик. Попитах го какво прави.

„Моля се, синко“ — отвърна той.

„За какво, братко?“

„За безсмъртната си душа, както и за твоята. Защото вярвам, че си видял делото Божие.“

Помолих го да ми обясни и той ми разказа историята за Катерина Милостивата.