Чудовището

2

Излязох, като се олюлявах, усетил в тила си приковани погледите на трите момичета от дъното на бара, така преминах покрай празните маси под студените немигащи очи на луминисцентните тела, завих към изхода почти без да се спъвам, и задръстените ми дробове за пръв път от толкова часове поеха трескаво големи глътки чист въздух, докато Х. се беше отдалечил на десетина крачки пред мен между натрупаните каси с амбалаж, контейнерите и кошовете с отпадъци, които воняха. Постоях няколко мига, преди да го последвам и да видя какво става с него, с Х., и с какво искаше толкова важно да ми казва, докато усетих най-напред лек полъх на вятър и едра капка падна върху сгорещеното ми, обърнато към звездите лице, въздухът внезапно-така усетих-се сгъсти, уплътни се въздухът, стана студено и звездите се изгубиха в още по-гъст мрак там горе, светкавица озари рязко и болезнено спящият свят, през унеса се стреснах и под усилващите се капки дъжд видях някак странно изкривена фигурата на моя приятел, забързах към него, той нещо слабо викаше, ръцете му се издигаха към небето и паднаха в един миг като отсечени покрай тялото му, а аз се опитвах да се приближа до него и като в сън не ми се удаваше, незнайна сила сякаш бе сковала краката ми, докато усетих ново раздвижване на въздуха, но този път не беше вятър, не, беше плисък на криле, огромни криле на демон, но това е невъзможно, премина през мозъка ми, в същия миг ги видях и крилете, и съществото, комуто принадлежаха, видях го вцепенен, животно, подобно на което никой никога не е виждал, една глава по-високо от мен, и дори бих казал, че имаше нещо човешко в походката му въпреки външния вид, подобни твари съм виждал само по филмите за динозаври и други страхотии, но тези филми едва ли плашеха някой друг освен малките деца, докато това пред мен изглеждаше твърде живо, опасно истинско, с мазни лъскави люспи върху мускулестите гърди, ръцете, или лапите бяха изключително тънки за масивното му, излъчващо страховита мощ тяло, и макар да бях най-малко на седем-осем метра, усетих как ме блъсна в носа остра миризма на кръв и разложена плът, непознато гниещо месо, животното приближаваше към замръзналия като мен Х., крилата му се влачеха по земята, ако всичко не се развиваше толкова бавно и в такива подробности, щях да помисля, че е сън, и сега исках да е сън, когато кривите крака със завити нокти с олюляване се приближаваха до моя приятел, чуваше се тежкия звук „туп-туп-туп“ и Х. изкрещя „Боже“, призоваваше бога, което не беше правил никога, и пак, и пак, същият вик, и аз исках да закрещя с всичка сила, да се затичам и да го издърпам от опасността, да викам за помощ, най-малкото, когато люспестият звяр се спря пред Х. и внезапно изви покритата си с рогови израстъци глава към мен, в моята посока, така че се смразих като камък и викът ми спря в гърлото от тези две горящи с тъмен пламък очи без клепачи, после рязко наведе глава към Х., той викаше с последни сили за помощ, но никой не ни чуваше, пък и едва ли някой би помогнал от проклетия бар, помислих бързо, освен онези три момичета, отново извика Х., моят език онемя в пресъхналата уста, видях как Х. държи ръката си, а тя е откъсната до лакътя от нея шурти кръв като река, блесна нова мълния и в същия миг беззвучно и с непостижимо по скорост движение лапата на звяра удари главата на моя приятел, чу се хрущене като строшена метална пръчка и със застинал в устата вик главата на Х. падна и се претърколи в мократа земя, търколи се със страшни мъртви очи и спря на крачка пред мен, политнах назад и щях да падна, ако до мен не беше стената, политнах и се опрях с гръб на някакъв склад, така че стоях и в стомаха ми напираха диви викове за помощ, но до гърлото не стигаха, нито звук, и не издавах друго освен тихо, почти беззвучно хълцане, звярът бавно тръгна към мен, фиксираше ме с огромните си очи с форма на бадеми, очи без клепачи, не бързаше, виждах отново пулсиращите под люспестата кожа мускули, кривите крака с извити нокти, погледът ми се спираше като прикован върху безобразната жабешка уста, стърчаха криви и остри зъби, звярът идваше и тежките му стъпки разплискваха локвите под неспиращия дъжд, блестящи кинжали стърчаха от жабешката уста и от нея се стичаше кръв и лига, звярът идваше все по-близо и непоносимо бавно и мъчително, лента на бавни обороти, идваше към мен звярът и сладникавата миризма на кръв и гнило ме обгръщаше на мътни, горещи талази, и в тоя миг на парализа, който скова тялото и нервите ми и всяка воля у мен, взрян в горящите очи, които ме приближаваха с дебнещи стъпки на звяра, с удивление си помислих нещо нелепо, абсурдно, че очите на това животно, което току що бе убило приятеля ми по най-зверски начин, което идваше да убие и мен, мигове преди шока, който бе надвиснал над мен, си помислих, че тези очи са пълни с тъга и самота.