Чудовището

3

Тогава аз се приближих, без да бързам, нямаше как да избяга, щях да го настигна с един скок, приближих го, мислех да постъпя с него както с другаря му, както всички жители на тази планета, които имаха нещастието да ме съзрат и които ме гледаха с толкова ненавист и отвращение, не ми оставяха просто избор с убийствената омраза, която четях в очите им, трябваше да ги унищожавам, когато ги срещах, не никакъв избор, освен с ярост да разкъсвам тези слаби тела, които можеха толкова силно да ме мразят, защото всяко същество иска да бъде обичано, с всяка форма и външен вид, както е създадено, и обичта е, която създава реалността, телата, децата, красотата е невъзможна без любов, омразата убива винаги безпогрешно, така че вече се готвех да го разкъсам и да изпия кръвта му, откривайки, че очите му се взират в моите без онази ненавист, дали така ми се стори, тези очи ме гледаха с разбиране и нещо като съжаление ме гледаха очите му, да, спрях ръката си, готова за убийство, съвсем близо до побелялото от ужас лице, дъждът се усилваше, усетих крилата си да се вдървяват от студа, трябваше да полетя, да се сгрея, час по-скоро или да приема по-топли форми, спрях пред този човек с искреното желание, учудващо и за мен, да му дам шанс да живее, макар всеки, който ме е видял трябва да умре, защото бе смъртна опасност за мен човек да научи че съществувам, ако научеха че ме има, един цял свят щеше да ме преследва да ме гони докато ме унищожи, погледнах го право в очите и го попитах, иска ли да живее, той трескаво пое въздух и каза, моля те, искам, при което го накарах да се закълне, да обещае, че никому нищо няма да казва, че никой няма да научи какво е видял, че няма да казва, че съществувам, да обещае и се закълне, при никакви обстоятелства, каквото и да става в този и всички следващи светове, да не издава моето съществуване, сега и завинаги под безкрайното черно небе, и искам да се закълне, и той обеща и се закле, едва се сдържах да го разкъсам, да раздера гърдите и вътрешностите му, да отхапя главата, беше естествено за пребиваването ми в това хищно тяло, създадено за убиване, машина за смърт, като едва се сдържах, оставих следите от ноктите си върху гърдите му, раздрах го леко от шията надолу, но не смъртоносно, колкото да се покаже кръвта му и понеже не можех повече да се сдържам пред сладкия мирис на кръв, отстъпих бързо назад ускорих крачки и с мъка раздвижих крилата си, бяха замръзнали, и когато най-сетне се отделих от мократа земя, в мен остана тягостното чувство, че не биваше все пак да го оставям жив, защото това ще донесе само беди и на мен, и на него, защото ставаше нещо странно, обземаше ме привързаност към този човек, който толкова искаше да живее, в бронираното ми тяло нахлу малко късче топлина сред космическия студ на моята самота, усетих привличането му, толкова приятно чувство, на което с мъка се опитах да се противопоставя, и после отново почувствах слабост в крилете, спуснах се отново, не ме напускаше тревожната мисъл, че започва нещо нова и красиво, за първи път, и опасно, отново дълбоко в мен под бронята и люспите, много дълбоко в мен, навътре някой питаше защо не го убих, да, защо не го убих и как можех да повярвам на обещанието му да забрави какво е видял, като че ли можеше да ме забрави.