Чудовището от Флоренция

Глава 1

Утрото на 7 юни 1981 година разцъфна в цялото си великолепие над Флоренция, Италия. Беше тиха съботна сутрин със синьо небе и лек бриз, който подухваше откъм хълмовете и носеше със себе си аромата на затоплени от слънцето кипариси. Марио Специ седеше на бюрото си в редакцията на „Ла Национе“, където беше работил като репортер в продължение на няколко години, пушеше и четеше вестник. До него се приближи един от другите репортери, който обикновено работеше по криминалните истории. Той беше истинска легенда, успявайки да остане жив през двайсетте години, в които отразяваше всичко, свързано с Мафията.

Мъжът седна на ръба на бюрото на Специ.

— Тази сутрин имам кратка среща — каза той. — Тя не изглежда зле, женена е…

— На твоята възраст? — възкликна Специ. — В неделя сутринта, преди църква? Не ти ли се струва, че прекаляваш?

— Да прекалявам ли? Марио, аз съм сицилианец! — Той се удари с юмрук в гърдите. — Идвам от страната, където са се родили боговете. Както и да е, надявам се, че ще приемеш да ме заместиш днес сутринта, да пообиколиш дирекцията на полицията, в случай, че нещо изскочи. Вече се обадих на моите хора, няма да ти пречат. Пък и нали се знае — рече той и продължи с фразата, която Специ никога нямаше да забрави: — „Нищо не се случва във Флоренция в неделя сутринта“.

Специ се поклони и хвана ръката на мъжа.

— Щом Кръстникът нареди, аз се подчинявам. Целувам ви ръка, дон Розарио.

До обяд Специ се мота из вестника, без да се занимава с нищо. Това беше най-мързеливият ден от седмици насам, пълно мъртвило. Може би точно по тази причина постепенно започна да го обзема лошото предчувствие, характерно за всички криминални репортери — че сигурно се случва нещо и той може да е първият, който ще го отрази. Така че Специ послушно се качи в ситроена си и измина половината миля до дирекцията на полицията, древна, рушаща се сграда в старата част на Флоренция, някогашен манастир, чиито малки монашески килии се използваха от полицаите като кабинети. Прескачайки стъпалата по две, той се изкачи бързо до кабинета на шефа на мобилния отряд. Силният, раздразнителен глас на началник Маурицио Чимино отекваше в коридора през отворената му врата и Специ усети страх.

Нещо се беше случило.

Специ откри началника да седи по риза зад бюрото си, вир вода от пот, притиснал слушалката на телефона между брадичката и рамото си. Полицейското радио бучеше зад гърба му — от него се чуваха гласовете на няколко полицаи, които разговаряха и ругаеха на диалект.

Чимино забеляза Специ до вратата и го погледна злобно.

— Мили Боже, Марио, кога успя да дойдеш? Не си и помисляй да ме нападаш с въпроси, единственото, което знам е, че са двама.

Специ се престори, че е наясно с каквото там се беше случило.

— Добре. Няма да те притеснявам. Само ми кажи къде се намират.

— Виа дел Ариго, където и да се намира това… някъде в Скандичи, май.

Специ се спусна обратно по стълбите и се обади на редактора си от платения телефон на първия етаж. За щастие той знаеше точно къде се намира Виа дел Ариго: негов приятел беше собственик на Вила дел Ариго, впечатляващо имение на края на тесния, криволичещ селски път със същото име.

— Отивай там по най-бързия начин — каза редакторът му. — Ще пратя фотограф.

Специ напусна полицейската дирекция и подкара по пустите средновековни улици на града към хълмовете на Флоренция. В един часа след обяд цялото население на града се беше прибрало вкъщи след църква и се приготвяше да седне на масата за най-свещения обяд от седмицата, в държавата, където храненето заедно с цялото семейство си беше истинско свещенодействие. Виа дел Ариго криволичеше през лозя, кипариси и горички от вековни маслинови дървета. Докато пътят се изкачваше по стръмното гористо било на хълма Валикая, пред него се разкри величествен изглед, който се простираше от град Флоренция до голямата планинска верига Апенини в далечината.

Специ забеляза полицейската кола на местния шеф на карабинерите и паркира до нея. Наоколо беше тихо: Чимино и отрядът му още не бяха пристигнали, нито криминалистите, нито който и да било друг. Карабинерът, които охраняваше терена, познаваше Специ много добре, кимна му дружески, когато мина край него и не го спря. Той продължи да върви надолу по тясната прашна пътека през маслиновата горичка, докато стигна до един самотен кипарис. Точно зад него се намираше сцената на местопрестъплението, която още не беше обезопасена и запечатана.

По-късно Специ щеше да ми каже, че тази сцена е останала завинаги запечатана в съзнанието му. Природата на Тоскана лежеше под кобалтово синьо небе. На близкото възвишение се издигаше средновековен замък, обграден от кипарисови дървета. В далечината, сред омарата на ранното лято, той можеше да види купола на флорентинската катедралата, който се извисяваше над града, същинско олицетворение на Ренесанса. Младежът изглеждаше като заспал на шофьорското място; главата му се беше килнала към страничния прозорец, очите му бяха затворени, лицето спокойно и безгрижно. Единствено малкият кръгъл черен белег на слепоочието му, който се свързваше с дупката в напуканото стъкло, показваше, че тук е било извършено престъпление.

На земята, в тревата, лежеше жълта дамска чанта, широко разтворена с дъното нагоре, сякаш някой беше тършувал из нея и после просто я беше захвърлил настрани.

Той чу шумоленето на крака през тревата и до него застана карабинерът.

— Жената? — попита го Специ.

Ченгето кимна с глава към колата. Тялото на момичето лежеше на известно разстояние зад нея, в подножието на нисък насип, сред цъфнали диви цветя. Тя също беше застреляна и лежеше по гръб, напълно гола, само със златна верижка на шията, която се беше закачила в отворените й устни. Сините й очи бяха широко отворени и сякаш се взираха изненадано в Специ. Всичко изглеждаше неестествено спокойно, застинало, без никакви следи от борба или бъркотия — също като музейна диорама. Но в нея се забелязваше една ужасяваща подробност: цялата област около пубиса просто липсваше.

Специ се обърна и се озова лице в лице с полицая. Мъжът явно разбра въпроса в очите на Специ.

— През нощта… дошли са диви животни… А жегата е свършила останалото.

Специ измъкна кутия „Голоаз“ от джоба си и запали една цигара в сянката на кипариса. Той пушеше мълчаливо, застанал нейде по средата между двете жертви, мислено възстановявайки престъплението. Двамата очевидно са били нападнати докато са правили любов в колата; най-вероятно са дошли тук след преминала в танци вечер в диско-клуб „Анастасия“, свърталище на тийнейджърите, което се намираше в подножието на хълма. (По-късно полицията ще потвърди, че се е случило точно това.) През нощта имаше новолуние. Убиецът сигурно се е приближил тихо в тъмнината; може би е наблюдавал известно време любовната игра и след това е нанесъл своя удар в момента, когато са били най-уязвими. Рискът е бил минимален, той е действал като страхливец — застрелял е от упор двама души, затворени в тясното пространство на автомобила, в мига, когато са били абсолютно откъснати от всичко, което е ставало около тях.

Първият изстрел, през прозореца на колата, е бил предназначен за мъжа и той сигурно дори не е разбрал какво се е случило. С жената се е отнесъл по-грубо; тя е разбирала всичко. След като я е довършил, убиецът я е извлякъл от колата — Специ виждаше следите по тревата — и я е захвърлил до възвишението. Мястото беше поразяващо открито. Намираше се точно до пътеката, която вървеше паралелно на пътя, и се виждаше ясно от всички страни.

Мислите на Специ бяха прекъснати от пристигането на главен инспектор Сандро Федерико и прокурора Адолфо Ицо, заедно с екипа криминолози. Федерико се държеше небрежно, като истински римлянин, на лицето му беше изписано спокойно, дори развеселено изражение. Ицо, от друга страна, беше получил поста наскоро и пристигна ужасно надъхан. Той изскочи от колата и се устреми към Специ.

— Какво правите тук, господине? — попита гневно той.

— Работя.

— Напуснете веднага. Не можете да останете тук.

— Добре де, добре… — Специ вече беше видял всичко, което му беше нужно. Той пъхна писалката и тетрадката във вътрешния си джоб, качи се в колата си и потегли обратно към дирекцията на полицията. В коридора пред офиса на Чимино се натъкна на един полицейски сержант, когото познаваше добре; от време на време си правеха услуги един на друг. Сержантът измъкна една фотография от джоба си и му я показа.

— Искаш ли я?

Беше снимка на двете жертви, живи, седнали прегърнати на една каменна ограда.

Специ я взе.

— Ще ти я върна по-късно днес, след като я копираме.

Чимино каза на Специ имената на двете жертви: Кармела Де Нучо, на двайсет и една години, работничка в модна къща „Гучи“ във Флоренция. Мъжът се казваше Джовани Фоджи, на трийсет години, служител в местната електрическа компания. Бяха сгодени и скоро щяха да се женят. Двете тела са били намерени в десет и половина от един полицай, който се разхождал в околностите на града през почивния си ден. Престъплението е било извършено малко преди полунощ и дори имало свидетел: фермер, който живеел от другата страна на пътя. Той чул песента „Представи си“ на Джон Ленън да се носи от паркираната в полето кола. Внезапно тя била прекъсната по средата. Не чул обаче никакви изстрели от пистолета двайсет и втори калибър (съдейки по гилзите, намерени на местопрестъплението — от патрони „Уинчестър магнум“). Чимино каза, че жертвите били чисти, нямали никакви врагове, като се изключи мъжът, когото Кармела зарязала, преди да започне да излиза с Джовани.

— Направо е плашещо — каза Специ на Чимино. — Никога не бях виждал нещо такова тук… А и онова, което са направили животните…

— Какви животни? — прекъсна го Чимино.

— Животните, които дошли през нощта… Кървавата каша… между краката на момичето.

Чимино впери поглед в него.

— Животни, друг път! Убиецът го е направил.

Специ усети как се смръзва.

— Убиецът? Какво е направил, намушкал ли я е?

Инспектор Чимино отговори равнодушно, може би за да успее да овладее ужаса, който тресеше и него.

— Не, не я е намушкал. Изрязал е вагината й… и я е отнесъл.

Специ не можа да схване веднага.

— Отнесъл е вагината й? Къде? — Но веднага разбра колко глупав въпрос е задал.

— Просто я няма там. Взел я е със себе си.

Глава 2

На следващия ден, в понеделник сутринта, Специ отпътува за квартала Кареджи, който се намира в покрайнините на Флоренция. Температурата достигаше четирийсет градуса на сянка, а влажността беше почти като в душ кабина. Над града като плащеница се беше разстлал гъст смог. Той навлезе в тесния път, който водеше към голямата жълта сграда; мазилката на западналата вила, която сега беше част от болничен комплекс, се ронеше на парчета с размера на чиния.

Приемната на съдебния патолог представляваше огромна стая, в която доминираше масивна мраморна маса; върху нея беше поставен компютър, покрит с бял чаршаф като саван. Останалата част от масата беше празна. Зад нея, от една ниша в стената, в Специ строго се взираше бронзовият бюст на някакво медицинско светило в областта на човешката анатомия.

Мраморни стъпала водеха нагоре и надолу. Специ тръгна надолу.

Стълбището го отведе до подземен коридор, осветяван от жужащи луминесцентни лампи, от двете страни на който се редуваха врати. Стените бяха облицовани в плочки. Последната врата беше отворена и отвътре се носеше пронизителният звук на електрическия трион за аутопсии. От стаята по коридора изтичаше ручейче тъмна течност, която се стичаше в канала.

Специ влезе.

— Я виж ти, кой е тук! — възкликна Фоско, асистентът на съдебния патолог. Той затвори очи, протегна ръце и започна да рецитира Данте: — „Малцина идват да ме дирят тук“…

— Здрасти, Фоско — каза Специ. — Кой е този? — кимна той с глава към проснатия на носилката труп, върху който работеше служителят в моргата. Той тъкмо беше отворил черепната кутия с циркуляра. На носилката, точно до бледото лице на трупа, се мъдреха празна чаша от кафе и останки от полуизядена козуначена кифла.

— Този ли? Брилянтен учен, изтъкнат професор от Академията на науките „Круска“. Но както сам виждаш, тази вечер ме връхлетя поредното разочарование; току-що отворих главата му и какво мислиш намерих вътре? Къде се крие цялата му мъдрост? Пфу! Отвътре изглежда по същия начин като албанската проститутка, която отворих вчера. Може би професорът си е мислел, че е на светлинни години от нея! Но когато ги отворя, установявам, че са абсолютно еднакви! Съдбата е отвела и двамата на едно и също място: върху моята метална количка. Тогава защо цял живот се е тормозил да чете толкова много книги? Пфу! Послушай съвета ми, журналисте: яж, пий и се забавлявай…

Откъм вратата се разнесе вежлив глас, прекъсвайки тирадата на Фоско.

— Добър ден, господин Специ. — Това беше Морио Маури, самият съдебен патолог, който приличаше повече на провинциален британски джентълмен: ясни сини очи, посивяла коса с модната напоследък дължина, бежова жилетка и джинси. — Искате ли да отидем горе, в кабинета ми? Със сигурност там ще ни бъде по-приятно да разговаряме.

Кабинетът на Морио Маури представляваше продълговата тясна стая, отрупана с книги и списания по криминология и съдебна патология. Беше затворил прозореца си, за да не нахлува горещ въздух, и бе запалил единствено малката лампа на бюрото си, оставяйки останала част от стаята потънала в мрак.

Специ седна и извади от джоба си пакет „Голоаз“. Запали и предложи една цигара на Маури, който я отказа с леко поклащане на главата.

Маури заговори, обмисляйки внимателно всяка своя дума.

— Убиецът е използвал нож или някакъв друг остър инструмент. Инструментът е имал вдлъбнатина или нащърбеност по средата, вероятно дефект, а може би не. Може да е бил специален нож с подобна форма. Струва ми се, макар че не мога да се закълна в това, че е използвал водолазен нож. Органът е бил премахнат посредством три разреза. Първият по посока на часовниковата стрелка, от единайсет до шест часа; вторият — обратно на часовниковата стрелка, отново от единайсет до шест. Третият разрез е направен отгоре надолу, за да отдели органа. Три чисти, решителни разреза, направени с изключително остър нож.

— Също като Джак.

— Моля?

— Джак Изкормвача.

— А, да, разбира се. Джак Изкормвача. Но… не съвсем като него. Нашият убиец не е хирург. Не е касапин. Тук не се изискват познания по анатомия. Следователите не спираха да питат: „Добре ли е извършена операцията?“. Какво означава „добре извършена“? Има ли някой, който да е извършвал подобна операция? Със сигурност е била направена със замах от човек, който може би работи с определени инструменти. Момичето не е ли работела като шивачка на кожени изделия за „Гучи“? Не е ли ползвала обущарски нож? Баща й не е ли бил също кожар? Може да е бил някой от тяхното обкръжение… Нищо чудно да е бил някой, за когото ножът е работен инструмент — ловец или препаратор… Но най-вече трябва да е решителен човек със стоманени нерви. Въпреки че е работел върху труп, все пак тялото още не е било изстинало.

— Д-р Маури — обади се Специ, — имате ли някакви предположения какво би могъл да направи с този… фетиш?

— Умолявам ви, не очаквайте от мен да отговоря на този въпрос.

Когато над града започнаха да се спускат сенките на късния следобед и стана ясно, че няма да има ново развитие по случая, в кабинета на главния редактор на „Ла национе“ се проведе среща на екипа. Тук бяха издателят, редакторът, шефът на дирекция „Новини“, няколко журналисти и Специ. „Ла Национе“ беше единственият вестник, който разполагаше с информацията за осакатяването на тялото; останалите ежедневници не знаеха нищо. Това щеше да е голям удар. Главният редактор заяви, че спецификата на престъплението трябва да бъде водещата новина на първа страница. Редакторът възрази, че подробностите са твърде стряскащи. Докато Специ четеше записките си на глас, за да помогне при разрешаването на спора, един млад журналист от криминалните хроникьори внезапно се намеси.

— Извинявай, че те прекъсвам — каза той, — но се сетих нещо. Струва ми се, че преди пет или шест години имаше подобно убийство.

Главният редактор скочи на крака.

— И ни го казваш чак сега, в последния момент? Защо не изчака да пратим вестника в печатницата, преди да си го „спомниш“?

Репортерът се сви, без да осъзнава, че мъжът просто разиграва шоу.

— Съжалявам, господине, но чак сега ми хрумна. Спомняте ли си онова двойно убийство до Борго Сан Лоренцо? — Той замълча в очакване на отговора. Борго Сан Лоренцо беше планински град на около трийсетина километра северно от Флоренция.

— Хайде де, разказвай! — извика редакторът.

— В Борго бяха убити двама младежи. Те също са правили секс в паркираната си кола. Спомняте ли си? Случаят, при който убиецът беше пъхнал пръчка във… вагината й?

— Да, мисля, че си спомням. А ти какво прави досега, спа ли? Донеси ми материалите по тоя случай. Веднага напиши статия — приликите, разликите… Побързай! Защо си още тук?

Събранието се разтури и Специ се върна на бюрото си, за да напише своята статия за посещението си в кабинета на съдебния патолог. Преди да започне, той прегледа един стар материал, в който се описваше убийството в Борго Сан Лоренцо. Приликите бяха поразяващи. Двете жертви, Стефания Петини, на осемнайсет години, и Паскуале Джентилкоре, на деветнайсет, са били убити през нощта на 14 септември 1974 година, също безлунна съботна вечер. Те също са били сгодени и се канели да се женят. Убиецът взел чантата на момичето и я обърнал с хастара навън, разпилявайки съдържанието й по същия начин, както беше видял Специ. Двете жертви също са прекарали вечерта в дискотека, „Тийн клуб“ в Борго Сан Лоренцо.

На местопрестъплението са били открити гилзи и в статията се споменаваше, че те са от патрони „Уинчестър магнум“, двайсет и втори калибър, също както при убийствата в Ариго. Тази подробност не беше от особено значение, тъй като това бяха най-продаваните в Италия патрони двайсет и втори калибър.

Убиецът от Борго Сан Лоренцо не беше изрязал половия орган на момичето. Вместо това я завлякъл по-далеч от колата и пробол тялото й деветдесет и седем пъти с нож, оформяйки сложен рисунък около гърдите и пубиса. Убийството било извършено до едно лозе и той проникнал в нея с едно сгърчено, вдървено парче от лозница. И в двата случая не били открити никакви доказателства за блудство с жертвата.

Специ пишеше уводната статия, докато другият репортер подготвяше текста за карето, в който даваше подробностите за убийствата от 1974 година.

Два дни по-късно дойде и реакцията. След прочитането на статията полицията направила съпоставка между гилзите, открити при скорошните убийства и тези от 1974 година. Повечето пистолети, с изключение на револверите, изхвърлят гилза след изстрела; ако стрелецът не си направи труда да ги потърси и прибере, те си остават на местопрестъплението. Докладът от полицейската лаборатория беше категоричен: в двата случая е използвано едно и също оръжие. Патроните бяха „Лонг райфъл“ 22-ри калибър, за пистолет „Берета“; модел, предназначен за стрелба по мишена. Без заглушител. Решаващата подробност беше, че ударникът има малък дефект, оставящ отличителен белег върху ръба на гилзата, който е уникален като пръстов отпечатък.

Когато „Ла Национе“ разпространи новината, тя предизвика сензация. Това означаваше, че по хълмовете на Флоренция броди сериен убиец.

Последвалото разследване повдигна капака на странния свят, който съществуваше сред прекрасните хълмове около града и за който подозираха малцина флорентинци. Повечето млади италианци живеят при родителите си, докато не се оженят, а много от тях се женят късно. В резултат на това сексът в паркирани коли се беше превърнал в любимо занимание. Твърди се, че един на всеки трима флорентинци е заченат в автомобил. Всяка нощ през уикендите хълмовете около Флоренция се пълнеха с млади двойки, които паркираха колите си в сенчестите тесни пътища и кални отбивки, в маслиновите горички и нивите.

Следователите откриха, че из района дебнеха десетки воайори, които шпионираха младежите. Местните ги наричаха индиани, или индианци, заради това, че се промъкват дебнешком в тъмното. Някои разполагаха със сложно електронно оборудване, включващо параболични микрофони, касетофони и фотоапарати за нощни снимки. Индианите си бяха разделили хълмовете на оперативни зони; всяка една се владееше от отделна група или „племе“, което контролираше най-добрите постове за наблюдение на чуждото удоволствие. Някои от тези постове бяха много търсени — или защото позволяваха наблюдение отблизо, или защото се намираха там, където обикновено се появяваха „добрите коли“. (Предполагам, че се досещате кои са „добрите коли“). Добрата кола можеше да се окаже и източник на пари, а понякога добрите коли се купуваха и продаваха на място, един вид извратена борса, на която индиано можеше да спечели достатъчно пари, за да се оттегли и да отстъпи поста си на някой друг, който да догледа финала. Богатите индиани често плащаха на водач, който да ги отведе до най-добрите места и така намаляваха риска.

Имаше и такива смелчаци, които преследваха индиани, субкултура в субкултурата. Тези мъже се промъкваха нощем сред хълмовете не за да наблюдават влюбените двойки, а за да шпионират индиани, водеха си старателно бележки за колите им, регистрационните номера и други издайнически подробности — след което ги изнудваха, заплашвайки да разкрият среднощните им деяния на съпругите, семействата и работодателите им. Понякога се случваше така, че воайорското блаженство на някой индиано биваше прекъснато от блясъка на светкавица; на следващия ден му се обаждаха по телефона: „Спомняш ли си нощния проблясък? Снимката е станала страхотна, изглеждаш просто великолепно, дори вторият ти братовчед би те разпознал! А, между другото, негативът се продава“…

Не след дълго следователите откриха онзи индиано, който беше дебнал край Виа дел Ариго по време на двойното убийство. Той се казваше Енцо Спалети и през деня караше линейка.

Спалети живееше заедно със съпругата и семейството си в Турбоне, село близо до Флоренция, което се състоеше от групичка каменни къщи, построени в кръг около открит площад и донякъде наподобяваше каубойски град от някой спагети уестърн. Съседите му не го обичаха особено. Те разказаха, че обичал да важничи, че се смятал за нещо повече от останалите. Децата му ходели на уроци по танци, сякаш са деца на някой лорд. Целият град знаеше, че е воайор. Шест дни след убийствата полицията дойде да прибере шофьора на линейка. Тогава те все още не смятаха, че си имат работа с убиеца, а че просто прибират важен свидетел.

Отведоха Спалети в дирекцията на полицията за разпит. Той беше дребен мъж с огромни мустаци, присвити малки очички, голям нос, изпъкнала брадичка и малка, свита като кокошо дупе, уста. Приличаше на човек, който крие нещо. Впечатлението се допълваше от смесицата от арогантност, уклончивост и открито неподчинение, с които отговаряше на въпросите на полицията. Каза, че е излязъл от къщи същата вечер с мисълта да си намери проститутка, която по думите му взел пред хотел „Лунгарно“ във Флоренция, близо до американското консулство. Тя била младо момиче от Неапол, облечено с къса червена рокля. Момичето се качило в неговия таурус и той я откарал в горичката близо до мястото, където били убити двамата младежи. След като приключили, Спалети откарал проститутката обратно на мястото, откъдето я взел и я оставил там.

Историята звучеше абсолютно невероятно. Първо, не можеше и да става дума някоя проститутка да се качи доброволно в колата на непознат и да му позволи да я откара някъде навътре в тъмната гора. Разпитващите посочиха множеството несъответствия в историята му, но Спалети не отстъпи. Бяха нужни шест часа непрекъснат разпит, преди да започне да се огъва. Най-накрая шофьорът на линейка призна, все така наперено и самоуверено онова, което всички вече знаеха — че всъщност е воайор, че в нощта на шести юни е бил навън на лов и дори е паркирал червения си таурус недалеч от мястото на престъплението.

— И какво от това? — попита той. — Не бях единственият в района, който шпионираше двойките. Бяхме цяла група.

След това обясни, че познавал добре медния фиат, който принадлежал на Джовани и Кармела: той се появявал често и бил известен като „добра кола“. Беше ги наблюдавал повече от веднъж. И знаеше със сигурност, че в нощта на престъплението наоколо са душили и други хора. Дори известно време бил с един от тях, онзи можел да потвърди думите му. Дори даде името му на полицията: Фабри.

Няколко часа по-късно Фабри беше доведен в дирекцията на полицията, за да се провери дали може да потвърди алибито на Спалети. Вместо това той заяви, че някъде около час и половина, точно по времето, когато е било извършено убийството, той не е бил със Спалети.

— Разбира се, че се видяхме — каза Фабри на следователите. — Както обикновено се срещнахме в „Таверна дел диаболо“.

Това беше ресторантът, където индиано се събираха, за да обменят информация, преди да тръгнат на лов в нощта. Фабри добави, че е видял отново Спалети по-късно вечерта, някъде около единайсет часа, когато Спалети спрял на връщане от Виа дел Ариго. Това означаваше, че е минал на десетина метра от мястото на престъплението приблизително по времето, когато според следователите то е било извършено.

Имаше и още нещо. Спалети настояваше, че след като се видял с Фабри, той веднага се прибрал у дома. Но съпругата му каза, че когато си легнала в два часа, съпругът й още не се бил прибрал.

Следователите отново се захванаха със Спалети: къде е бил между полунощ и два сутринта? Той не можа да им отговори.

Полицията го вкара в прочутия флорентински затвор „Ле Мурате“ („Изолираните“) и го обвини в reticenza, премълчаване — форма на лъжесвидетелстване. Властите все още не бяха убедени, че той е убиецът, но бяха сигурни, че укрива важна информация. Няколко дни в затвора може би щяха да го пречупят.

Криминалистите претърсиха щателно къщата и колата на Спалети. В колата откриха нож, а в жабката намериха пистолет от типа „scacciacani“, „кучегон“, евтино оръжие, което се зареждаше с халосни патрони, за да плаши кучетата, което Спалети беше купил по обява в едно порно списание. По него нямаше следи от кръв.

Разпитаха съпругата на Спалети. Тя беше много по-млада от мъжа си, дебело, почтено, простичко селско момиче, и тя призна, че е знаела за воайорските навици на съпруга си.

— Той ми обещаваше, че ще спре — каза тя, хлипайки, — но скоро пак започваше. А на шести юни вечерта наистина излезе, за да „хвърли едно око“, както обичаше да казва.

Момичето нямаше представа кога се е върнал мъжът й, знаеше само, че е било след два сутринта. Тя изрази увереността си, че той със сигурност е невинен, че никога не би могъл да извърши такова ужасно престъпление, тъй като „изпитва ужас, щом види кръв, затова на работа, когато на магистралата стане някоя катастрофа, той отказва да излезе от линейката“.

Към средата на юли полицията най-накрая обвини Спалети в убийство.

Тъй като Специ беше човекът, написал първия материал по случая, той продължи да го отразява за „Ла Национе“. Статиите му бяха скептични и посочваха множеството пропуски по делото срещу Спалети, сред които беше и фактът, че няма директно доказателство, което да го свързва с престъплението. Спалети нямаше и никаква връзка с Борго Сан Лоренцо, където през 1974 година беше извършено първото убийство.

На 24 октомври 1981 година Спалети разгърна вестника в затворническата си килия и прочете заглавието, което със сигурност му бе донесло огромно облекчение:

Нанасяйки новия си удар, самото Чудовище беше доказало невинността на шофьора-воайор.

Глава 3

Много държави имат своя сериен убиец, който дефинира тяхната културата чрез процес на отричане, който оставя белег върху своята епоха не чрез възхвала на ценностите й, а чрез разкриване на собствената й тъмна същност. Великобритания има своя Джак Изкормвача, роден в мъглите на дикенсовия Лондон, който подбира жертвите си сред най-низвергнатата му класа — проститутките, които драпат за насъщния в бедняшкия квартал Уайтчапъл. Бостън си има Бостънския удушвач, учтив, привлекателен убиец, дебнещ плячката си в по-елегантните квартали, изнасилва и убива възрастни жени и осквернява телата им по неописуем начин. Германия има Изверга от Дюселдорф, който като че ли предвещава появата на Хитлер посредством безразборните и садистични убийства на мъже, жени и деца; жаждата му за кръв е толкова неутолима, че в навечерието на екзекуцията му той определя собственото си обезглавяване като „удоволствието, слагащо край на всички удоволствия.“ Всеки убиец по свой самобитен начин представлява мрачно олицетворение на своето време и място.

Италия има Чудовището от Флоренция.

Флоренция винаги е била град на противоположностите. В благоуханна пролетна вечер, когато слънцето бавно се скрива зад дворците покрай реката, тя може да ви изглежда като един от най-красивите и изтънчени градове в света. Но в края на ноември, след два месеца почти непрекъснати валежи от дъжд, древните й дворци посивяват, прошарени с по-тъмни ивици влага; тесните калдъръмени улички, миришещи на канал и кучешки изпражнения, са обградени от всички страни с мрачни каменни фасади и надвиснали покриви, които блокират и без това мъждивата светлина. Мостовете над Арно са покрити с черни чадъри, криещи собствениците си от неспиращия дъжд. Реката, толкова възхитителна през лятото, се е разляла в кафяв и мазен прилив, който носи изтръгнати дървета и клони, а понякога и мъртви животни, трупащи се около пилоните, проектирани от Аманати.

Във Флоренция възвишеното и ужасното вървят ръка за ръка: „Кладата на суетата“ на Савонарола и „Раждането на Венера“ на Ботичели, тетрадките на Леонардо да Винчи и „Властелинът“ на Николо Макиавели, „Ад“ на Данте и „Декамерон“ на Бокачо. На главният площад Пиаца дела Синьора се поддържа изложба на открито, в която са представени някои от най-прочутите римски и ренесансови статуи на Флоренция. Това е галерия на ужаса, публична демонстрация на убийства, изнасилвания и осакатявания без аналог в света. Кавалкадата е водена от прочутата бронзова статуя на Персей на Челини, който като някой джихадист от клип, публикуван в интернет, триумфално държи в ръка отрязаната глава на Медуза — от врата й се стича кръв, а обезглавеното й тяло се е сгърчило в краката му. До Персей стоят други статуи, представящи легендарни сцени на убийство, насилие и осакатяване — сред тях е скулптурата, която краси корицата на тази книга, „Отвличането на сабинянките“ на Джамболоня. Зад стените на Флоренция и на бесилките пред тях са извършвани най-изтънчените и най-зверски престъпления, от деликатни отравяния до брутални публични осакатявания, мъчения и изгаряния. В продължение на векове Флоренция налагала властта си над останалата част от Тоскана посредством жестоки кланета и кървави войни.

Градът е основан от Юлий Цезар през 59 г. пр. н. е. като селище за римски ветерани. Бил наречен Флоренция или „цветуща“. Около 250 г. пр. н. е. един арменски принц на име Миниато, който се връщал от поклонение в Рим, се настанил на един от околните хълмове и заживял като отшелник в пещера, откъдето проповядвал на варварите в града. По време на християнските гонения при император Деций, Миниато бил арестуван и обезглавен на градския площад. Легендата разказва, че той вдигнал главата си, сложил я на раменете си и тръгнал към хълма, за да умре достойно в пещерата си. Днес на това място се намира една от най-красивите църкви в римски стил в Италия — „Сан Муниато ал Монте“, — която се издига над града и околните хълмове.

През 1302 година Флоренция прогонила Данте, което никога не било забравено. За отмъщение той населил ада с бележити флорентинци и запазил за тях най-изтънчените мъчения.

През четиринайсети век Флоренция забогатяла от търговията с вълнени платове и банково дело, а в края на века вече била един от петте най-големи града в Европа. В зората на петнайсети век Флоренция става свидетел на един от онези необясними взривове на гениалност, които са се случвали само пет-шест пъти в човешката история. По-късно той ще бъде наречен Ренесанс, „възраждане“, последвало продължителния мрак на Средновековието. В периода между раждането на Мазачо през 1401 и смъртта на Галилео през 1642 година, флорентинците всъщност създали съвременния свят. Те революционизирали изкуството, архитектурата, музиката, астрономията, математиката и навигацията. Поставили основите на съвременната банкова система чрез изобретяването на акредитива. Златният флорин, с изображението на флорентинската лилия от едната страна и Йоан Кръстител, облечен с власеница, от другата, става официална монета на Европа. В този град, построен на неплавателна река, без излаз на море, се раждат брилянтни навигатори, които изследват и картографират Новия свят, а един от тях дал името си на Америка.

Дори нещо повече, Флоренция развила самата идея за модерния свят. С началото на Ренесанса Флоренция отхвърлила игото на средновековните схващания, според които Бог е центърът на вселената и човешкото съществувание на земята е просто мрачен, мимолетен преход към бъдещия цветущ живот. Ренесансът поставил човешкия род в центъра на вселената и обявил настоящия живот за основното събитие. Развитието на западната цивилизация се променило из основи.

Флорентинският Ренесанс се финансирал изключително от един род, Медичите. За пръв път фамилията става известна през 1434 година, под предводителството на Джовани ди Бичи де Медичи, изключително богат флорентински банкер. Медичите управлявали града задкулисно, посредством находчива система от патронажи, съюзи и влияние. Въпреки меркантилизма си, още от самото начало фамилията започнала да налива пари в изкуството. Правнукът на Джовани Лоренцо Великолепния е истински образец на определението „ренесансов човек“. Още като дете Лоренцо се проявил като изключително талантлив, получил най-доброто образование, което може да се купи с пари, станал един от най-добрите участници в турнири, изкусен ловец със соколи и ловджия, занимавал се с развъждане на състезателни коне. Ранни портрети на Лоренцо Великолепни показват напрегнат млад мъж със смръщени вежди, голям нос и права коса. Той поел управлението на града през 1469 година след смъртта на баща си, когато бил едва на двайсет години. Лоренцо се обградил с хора като Леонардо да Винчи, Сандро Ботичели, Филипино Липи, Микеланджело и философа Пико дела Мирандола.

Лоренцо въвел Флоренция в златния век. Но дори в разцвета на Ренесанса, в този град на парадокси и противоречия красотата се смесвала с кръв, цивилизоваността — с варварство. През 1478 година съперничещата банкерска фамилия Паци се опитала да извърши преврат срещу управлението на Медичите. В буквален превод името Паци означава „безумци“ и е било дадено на техен прародител в чест на безумната му храброст в боевете край Йерусалим по време на Първия кръстоносен поход. Семейство Паци са били отличени и с двама свои представители в ада на Данте, който надарил единия с „вълча усмивка“.

В една спокойна априлска неделя неколцина убийци, пратени от Паци, нападнали Лоренцо Великолепни и брат му Джулиано в момента, когато били най-уязвими, по време на приемането на Светото причастие на литургията в Дуомо. Те убили Джулиано, но Лоренцо, намушкан няколко пъти, успял да избяга и да се скрие в църковната ризница. Флорентинците били разгневени от нападението срещу фамилията-патрон и огромна тълпа се нахвърлила върху заговорниците. Единият от лидерите им, Джакопо де Паци, бил обесен от прозореца на палацо Векио, след което голото му тяло било влачено по улиците на града и захвърлено в река Арно. Въпреки поражението фамилията Паци оцеляла и скоро след това дала на света прочутата монахиня-мистичка Мария Магдалена де Паци, която удивлявала хората с възторжените пъшкания и стенания, които издавала по време на молитва, когато била докосвана от Божията любов. През двайсети век се появява и един литературен Паци — когато писателят Томас Харис създава в романа си „Ханибал“, един флорентински полицейски инспектор Паци, който печели слава и известност, разгадавайки случая на Чудовището от Флоренция.

Смъртта на Лоренцо Великолепни през 1492 година, в разцвета на Ренесанса, поставя началото на един от онези кървави периоди, които периодично белязват историята на Флоренция. Един доминикански монах на име Савонарола, който живеел в манастира „Сан Марко“, утешавал Лоренцо на смъртния му одър, но по-късно се обърнал срещу фамилията Медичи. Савонарола изглеждал странно, ходел винаги облечен в кафява монашеска роба и закачулен, бил груб, непохватен и мускулест, с орлов нос и поглед като на Распутин. В църквата „Сан Марко“ той започнал да сипе огън и жупел върху Ренесанса и да проклина декадентството му, обявявайки, че Денят на страшния съд идва и разказвайки виденията си и преките си разговори с Бог.

Посланията му намерили отклик сред обикновените флорентинци, наблюдаващи с неодобрение богатствата на Ренесанса и патроните му, до които така и не се докосвали. Недоволството им се засилило след избухването на епидемия от сифилис, която била донесена от Новия свят. Дотогава Европа не познавала тази болест и тя връхлетяла в много по-опасна форма, отколкото ни е позната днес; тялото на заразения се покривало с гнойни пъпки, кожата провисвала и падала от лицето, болните изпадали в яростна лудост преди смъртта милостиво да ги отнесе. Наближавала 1500 година, която за мнозина предвещавала настъпването на Деня на страшния съд. В тази атмосфера Савонарола намерил отзивчива публика.

През 1494 година френският крал Шарл VIII завладял Тоскана. Пиеро Злочестия, който наследил престола на Флоренция от баща си Лоренцо, бил арогантен и некомпетентен владетел. Той предал града на Шарл при неизгодни условия, без дори да се бие с него, което разгневило до такава степен флорентинците, че те прогонили семейство Медичи от града и ограбили дворците им. Савонарола, който си бил създал огромен брой последователи, се възползвал от вакуума във властта и обявил Флоренция за „християнска република“, като се самопровъзгласил за неин водач. Той веднага наредил содомията, която била популярно и повече или по-малко приемливо занимание в светските среди, да бъде наказвана със смърт. Нарушители и всякакви други грешници били редовно изгаряни на клада на централния площад Пиаца дела Синьора или увисвали на бесилките пред градските стени.

Лудият монах от „Сан Марко“ имал силно влияние над обикновените хора в града и разпалил религиозната им жар. Той ругаел декадентството, невъздържаността и хуманистичния дух на Ренесанса. Няколко години след началото на управлението си той издигнал прочутата Клада на суетата. Изпращал слугите си от врата на врата да събират предмети, които според него били символ на греха — огледала, езически книги, козметика, светска музика и музикални инструменти, дъски за шах, карти, хубави дрехи и светски картини. Всичко това било струпано на Пиаца дела Синьора и подпалено. Художникът Ботичели, който попаднал под влиянието на Савонарола, сам хвърлил много от картините си в кладата. Предполага се, че са изгорели и няколко творби на Микеланджело, заедно с други безценни шедьоври на Ренесанса.

По време на управлението на Савонарола Флоренция изпаднала в икономически упадък. Денят на страшния съд, за който той проповядвал, така и не настъпил. Вместо да благослови града за новооткритата му религиозност, Бог като че ли го изоставил. Обикновените хора, особено младите и безработните, започнали открито да оспорват едиктите му. През 1497 година тълпа младежи се разбунтувала по време на една от проповедите на Савонарола; бунтът се разраснал и се превърнал във всеобщо въстание, кръчмите отново били отворени, завърнал се хазартът, по криволичещите улички на Флоренция отново можела да се чуе танцувална музика.

Савонарола, усещайки, че контролът му се изплъзва, започнал да изнася още по-налудничави и обвинителни проповеди и направил фаталната грешка да насочи критиките си срещу самата църква. Папата го отлъчил и заповядал да го арестуват и екзекутират. Услужливата тълпа нападнала манастира „Сан Марко“, разбила вратите, убила няколко от монасите и извлякла Савонарола навън. Той бил обвинен в множество престъпления, сред които и „религиозна грешка“. След като няколко седмици бил изтезаван с дибата, той бил завързан с вериги към кръст на Пиаца дела Синьора, същото място, където издигнал своята Клада на суетата, и бил подпален. Огънят бил поддържан в продължение на часове, след което останките му били натрошени на прах и смесени с пепел, за да бъде сигурно, че нито едно късче от тялото му не е оцеляло, за да бъде превърнато в реликва. След това прахта му била изхвърлена във всеопрощаващите, всепоглъщащи води на река Арно.

Ренесансът отново се възродил. Кръвта и красотата на Флоренция продължили. Но нищо не трае вечно и през следващите векове градът постепенно изгубил мястото си сред водещите европейски средища. Той постепенно отстъпил встрани, прочут с миналото си, но невзрачен в настоящето, докато останалите градове в Италия процъфтявали, най-вече Рим, Неапол и Милано.

Днес флорентинците са прочути със своята саможивост и се смятат от останалите италианци за надути, горделиви, високомерни, изключително студени, назадничави и закостенели традиционалисти. Те са сериозни, точни и трудолюбиви. Дълбоко в себе си флорентинците знаят, че са по-цивилизовани от останалите италианци. Те са дали на света всичко, що е изтънчено и красиво, и са направили достатъчно. Сега могат просто да затворят вратите си и да се усамотят, без да са отговорни за никого и нищо.

Когато се появи Чудовището от Флоренция, флорентинците го посрещнаха с недоверие, силна болка, ужас и донякъде с извратен интерес. Те просто не можеха да приемат, че изключително красивият им град, физическо въплъщение на Ренесанса, люлката на западната цивилизация, е приютил подобен звяр.

Но най-вече не можеха да приемат мисълта, че убиецът може да е един от тях.

Глава 4

Вечерта на 22 октомври, четвъртък, 1981 година, беше дъждовна и необичайно студена. За следващия ден беше планирана всеобща стачка — всички търговци, занаятчии и училища щяха да спрат работа в знак на протест срещу икономическата политика на правителството. Затова вечерта хората се отдадоха на забавления. Стефано Болди отиде в къщата на приятелката си Сузана Камби, двамата вечеряха заедно с родителите й и после той я заведе на кино. След киното двамата паркираха колата си край Бартолиновата ливада западно от Флоренция. Стефано познаваше мястото, защото беше израснал в този район и като дете беше играл тук.

През деня тук идваха пенсионерите от града, обработваха малките си зеленчукови градини, наслаждаваха се на чистия въздух и разменяха клюки. Нощем пристигаха и си тръгваха автомобили с младежи, търсещи уединение. И естествено беше пълно с воайори.

През ливадата минаваше селски път, който свършваше насред лозята. Точно там паркираха колата си Стефано и Сузана. Пред тях се издигаше високият тъмен масив на планината Калвана, а отзад се долавяше непрекъснатият тътен от трафика по магистралата. Тази нощ звездите и месечината бяха покрити с облаци, които хвърляха тъмните си сенки върху всичко наоколо.

В единайсет часа на следващата сутрин една възрастна двойка, която беше дошла да полее зеленчуковата си градина, първа откри престъплението. Черният фолксваген голф блокираше пътя, лявата врата беше затворена, стъклото беше напукано, дясната врата зееше широко отворена — аранжировката беше абсолютно същата както при предишните две убийства.

Специ пристигна на местопрестъплението малко след полицията. И отново полицаите и карабинерите не си направиха труда да оградят терена с полицейска лента и да спрат достъпа до мястото. Всички — журналисти, полиция, прокурори, съдебният патолог — обикаляха напред-назад и се опитваха да пускат лишени от хумор шеги, в опит да разсеят ужаса си от видяното.

Скоро след като пристигна Специ забеляза един познат полковник от карабинерите да пуши една след друга американски цигари, облечен в сиво, кожено яке, закопчано до врата срещу есенния хлад. В ръката си държеше камък, който беше намерил на двайсетина метра от мястото на престъплението. Камъкът имаше форма на пресечена пирамида с височина три инча, направена от гранит. Специ разпозна подпорката за врата, често използвана в старите тоскански къщи през горещите лета да придържа вратите отворени, за да става течение.

Въртейки камъка в ръка, полковникът се приближи до Специ.

— Тази подпорка е единственото значимо нещо, което открих тук. Ще я прибера като улика, тъй като друго няма. Може пък да я е използвал, за да разбие стъклото на колата.

Двайсет години по-късно това най-обикновено парче камък, взето случайно от полето, щеше да се озове в центъра на едно ново ексцентрично разследване.

— Нищо друго ли не открихте, полковник? — попита Специ. — Никакви следи? Земята е мека и подгизнала от влага.

— Покрай първия ред лозя намерихме отпечатъци от гумени ботуши, които вървят перпендикулярно на пътя и стигат право до голфа. Взехме отливка от отпечатъка. Но и двамата добре знаем, че всеки може да го е оставил… също както този камък.

С голяма неохота, но верен на дълга си да наблюдава всичко със собствените си очи и да не предава информация втора ръка, Специ се приближи да огледа убитото момиче. Тялото й беше завлечено на десетина метра от колата и върху него, също както при предишните убийства, беше работено на учудващо открито място. Тя беше зарязана в тревата с кръстосани на гърдите ръце, осакатена по същия начин като останалите.

Жертвите бяха прегледани от съдебния патолог Морио Маури, който заключи, че разрезите в областта на пубиса са направени със същия нащърбен инструмент, който наподобява водолазен нож. Той отбеляза, че също както при предишните убийства и тук няма следи от изнасилване, блудство с тялото или наличие на семенна течност. Мобилният отряд събра девет гилзи от патрони „Уинчестър магнум“ от земята и още две от пода на колата. Изследването им доказа, че всичките са били изстреляни от същия пистолет, който е бил използван при двете предишни убийства, заради уникалния белег на ръба, направен от ударника.

Специ насочи вниманието на началника на мобилния екип към едно очевидно несъответствие — пълнителят на беретата двайсет и втори калибър побира само девет патрона, а на местопрестъплението бяха открити единайсет гилзи. Началникът му обясни, че обученият стрелец може да вкара десет патрона в пълнителя и един в цевта, зареждайки малкия пистолет с единайсет патрона.

На следващия ден Енцо Спалети беше освободен от затвора.

Реакцията след новото двойно убийство спокойно можеше да се опише като „истерия“. Полицията и карабинерите бяха засипани с писма, анонимни и подписани, в които се даваха предположения за предполагаемия извършител. Сред обвинените бяха лекари, хирурзи, гинеколози и дори свещеници, редом с бащите, зетьовете, любовниците и съперниците. До този момент италианците бяха считали серийните убийци за феномен, типичен за северна Европа, нещо, което се случва в Англия, Германия или Скандинавия — и, разбира се, в Америка, където проявите на насилие като че ли бяха десетократно повече. Но никога в Италия.

Младите хора изпаднаха в ужас. Нощем околностите на града напълно опустяваха. Вместо това определени тъмни улички в града, особено около базиликата Сан Миниато ал Монте, бяха претъпкани с паркирани една до друга коли, чиито прозорци бяха облепени с вестници, зад които се криеха младите любовници.

След убийствата Специ продължи близо месец да работи нон-стоп и написа петдесет и седем статии за „Ла Национе“. Той винаги улавяше сензационните новини и ги пускаше пръв, така че вестникът достигна най-високия тираж в историята си. Мнозина журналисти започнаха да го следят, с надеждата да открият кои са източниците му.

През годините Специ беше разработил много хитроумни номера, за да измъква информация от полицията и прокурорите. Всяка сутрин обикаляше офисите на съдиите и прокурора, за да види дали не се е появило нещо ново. Висеше из коридорите, разговаряше с адвокатите и полицаите, събираше късчетата информация. Обаждаше се на Фоско, техническият помощник на съдебния патолог, разпитваше го за някакви нови интересни трупове, понякога звънеше в пожарната, защото пожарникарите често бяха викани на местопрестъпленията, за да изваждат телата на загиналите, особено ако плаваха във вода.

Но най-качественият източник на информация за Специ беше един дребен мъж, който работеше в подземията на съдебната палата, незначителен тип с незначителен пост, напълно пренебрегван от останалите журналисти. Той се занимаваше със забърсването на праха и поддържането в ред на дневниците, в които ежедневно се записваха имената на хората, които са indagato — тоест, които се разследват — и причините за започналото разследване. Специ беше уредил този обикновен работник с безплатен абонамент за „Ла Национе“, за което човекът му беше безкрайно благодарен и в замяна му позволяваше да рови из дневниците. За да запази тази информация от журналистите, които непрекъснато го следваха, Специ изчакваше до 13:30 часа, когато колегите му се събираха пред съдебната палата, за да отидат на обяд. Той се промъкваше по една странична уличка, която криволичейки го отвеждаше право до задния вход на съда, и посещаваше тайния си приятел.

След като Специ събереше няколко интересни факта от някаква история — достатъчно, за да е сигурен, че е попаднал на нещо — той отиваше в кабинета на прокурора и се преструваше, че знае всичко за нея. Прокурорът, който работеше по случая, започваше притеснено да се пита с каква информация разполага Специ и повеждаше разговор с него. Умело блъфирайки, преструвайки се и парирайки атаките му, Специ успяваше да получи потвърждение за всичко, което знаеше, както и да запълни пропуските, потвърждавайки най-големия страх на прокурора, че журналистът знае всичко.

Младите адвокати, които се въртяха из съдебната палата, бяха последният, задължителен източник на информация. Те отчаяно желаеха да видят имената си в пресата; това беше критичен етап в развитието на кариерата им. Когато Специ се нуждаеше от някой важен документ, като например стенограмата от някое закрито дело или дознанието, той молеше някой от адвокатите да му го донесе, намеквайки, че ще му се отплати. Ако човекът се поколебаеше, а документът беше важен, Специ си позволяваше да го заплаши:

— Ако не ми направиш тази услуга, ще се постарая името ти да не се появи в никой вестник поне една година.

Той блъфираше, разбира се, защото нямаше подобна власт, но тази перспектива ужасяваше наивния млад адвокат. Подплашени по този начин, понякога адвокатите позволяваха на Специ да отнесе у дома си целия комплект документи от дадено разследване. Той прекарваше цялата нощ в копирането им и на сутринта ги връщаше.

Новините от разследването на Чудовището не секваха. Дори при липсата на някакво развитие Специ винаги успяваше да намери за какво да пише покрай слуховете, конспиративните теории и всеобщата истерия, които обграждаше случая.

Изобилстваха най-откачените слухове и най-невероятните конспиративни теории, свързани с медицинските професии и Специ пишеше за всички тях. Едно неуместно заглавие в „Ла Национе“ подхрани всеобщата лудост: „Хирургът на смъртта се завърна.“ Авторът се беше опитал да сътвори сензационна метафора, но мнозина я приеха буквално и слуховете, че убиецът може би е лекар, се засилиха. Изведнъж различни лекари се оказаха обект на злобни слухове и преследвания.

Някои от анонимните писма, получавани в полицията, бяха толкова подробни, че служителите на реда се чувстваха задължени да ги разследват, проучат и претърсят лекарските кабинети. Опитваха се да действат дискретно, за да предотвратят зараждането на нови слухове, но в малък град като Флоренция всяко разследване ставаше обществено достояние, подхранваше истерията и схващането, че убиецът е лекар. Общественото мнение започна да оформя портрет на Чудовището: образован и възпитан мъж от висшето общество, и то със сигурност хирург. Не беше ли заявил съдебният патолог, че операциите на Кармела и Сузана са били извършени „със замах“? Не се ли обсъждаше вероятността операциите да са били извършени със скалпел? Освен това самите престъпления се отличаваха с хладнокръвие и изключителна точност, което подсказваше за интелигентността и образоваността на убиеца. В други слухове се тиражираше предположението, че убиецът е благородник. Флорентинците винаги се бяха отнасяли с подозрение към своите благородници — и то до такава степен, че първата Флорентинска република им беше забранила да заемат обществени длъжности.

Седмица след убийствата в Бартолиновата ливада полицията, „Ла Национе“ и офисът на прокурора бяха връхлетени от внезапна вълна телефонни обаждания. Колеги, приятели и началници на известен гинеколог на име Гаримете Джентиле настояваха да получат потвърждение на нещо, за което цяла Флоренция говореше, но пресата и полицията отказваха да признаят: че той е арестуван по подозрение, че е убиецът. Джентиле беше един от най-прочутите гинеколози в Тоскана, директор на клиниката „Вила ле розе“ край Фиезоле. Според слуховете съпругата му беше открила в хладилника, скрити между моцарелата и руколата, ужасните трофеи, които беше взел от жертвите си. Слухът се беше разнесъл, след като някой бе подшушнал на полицията, че Джентиле държи пистолет, скрит в банков сейф; полицията тайно го претърси, не откри нищо, но служителите на банката започнаха да клюкарят и скоро мълвата се разпространи. Следователите усърдно отричаха, но не можаха да сложат край на приказките. Пред къщата на лекаря се събра тълпа, която трябваше да бъде разпръсната от силите на реда. Най-накрая главният прокурор бе принуден да направи изявление по телевизията, за да сложи край на слуховете, заплашвайки, че ще повдигне криминални обвинения срещу онези, които ги разпространяват.

По-късно същия ноември Специ получи журналистическа награда за работата си по случая. Той беше поканен в Урбино, за да получи наградата си — килограм от най-добрите бели умбрийски трюфели. Редакторът му го пусна да отиде чак след като Специ обеща да изпрати материал от Урбино. Далеч от източниците си и без никаква нова информация, той преразказа историите на някои от най-прочутите серийни убийци от миналото, като се започне с Джак Изкормвача и се завърши с Изверга от Дюселдорф. Накрая заключи, че Флоренция вече има свое собствено чудовище — и там, сред аромата на трюфели, той го кръсти с името, с което стана известно: il Mostro di Firenze, Чудовището от Флоренция.

Глава 5

Специ стана редовен кореспондент на „Ла Национе“ по случая с Чудовището от Флоренция, който предлагаше на младия журналист зашеметяващо разнообразие от истории и той се възползва максимално от тях. Следователите разработваха всички сигнали, без значение колко невероятно звучаха повечето от тях, и изкарваха наяве десетки особени случки, любопитни личности и странни инциденти, които Специ, познавач на човешките слабости, веднага улавяше и пресъздаваше в статии — истории, които останалите журналисти обикновено подминаваха. Статиите, които излизаха изпод перото му, бяха изключително забавни и макар повечето да представяха шантави и невероятни случки, всички те бяха истина. Материалите на Специ се прочуха с интересния си стил и откачени подробности, които оставаха в съзнанията на читателите дълго след като изпиеха сутрешното си кафе.

Веднъж научи от един изморен полицай, че следователите са разпитвали и освободили някакъв странен тип, който се представял за съдебен патолог. Специ хареса историята и я проучи за вестника. Мъжът беше „доктор“ Карло Сантанджело, трийсет и шестгодишен флорентинец с приятен външен вид, почитател на уединението, разделен със съпругата си, който се разхождаше из града облечен в черно, с очила с опушени стъкла, хванал в лявата си ръка лекарска чанта. На визитната му картичка пишеше:

Във вездесъщата чанта на доктора се намираха професионалните му инструменти — няколко идеално наточени и блестящи скалпела. Вместо да поддържа постоянен кабинет, д-р Сантанджело предпочиташе да прекарва дните си в различни хотели или квартири в малките градове около Флоренция. Когато избереше хотел, гледаше наблизо да има малко гробище. Ако имаше стая с изглед към надгробните камъни, толкова по-добре. Лицето на д-р Сантанджело и очите му, скрити зад тъмните стъкла, бяха познати на всички от персонала на OFISA, най-преуспяващата погребална агенция във Флоренция, където той често прекарваше часове, сякаш имаше много важна работа. Лекарят с тъмните очила пишеше рецепти, преглеждаше пациенти и дори се занимаваше странично с психоанализа.

Единственият проблем беше, че д-р Сантанджело не беше съдебен патолог. Той дори не беше лекар, макар според един от свидетелите той дори беше оперирал жив човек.

Сантанджело беше разкрит, когато на южната магистрала край Флоренция стана ужасна автомобилна катастрофа и някой си спомни, че в близкия хотел живее лекар. Д-р Сантанджело беше извикан да окаже първа помощ и всички с изненада разбраха, че той е човекът, извършил аутопсиите на телата на Сузана Камби и Стефано Болди, последните жертви на Чудовището. Поне така твърдяха неколцина служители в хотела, които го чули от устата на доктора, когато той гордо отворил чантата си и им показал професионалните си инструменти.

Карабинерите дочуха за странните твърдения на Сантанджело и не след дълго установиха, че той въобще не е лекар. Узнаха за пристрастеността му към малки гробища и секционни зали и дори, което беше още по-тревожно, за увлечението му по скалпелите. Карабинерите побързаха да го привикат на разпит.

Фалшивият съдебен патолог веднага си призна, че е лъжец и измамник, макар да не успя да обясни странното привличане, което изпитваше към нощните гробища. Но все пак разгорещено обяви за клевета историята, която беше разказала приятелката му — че посред нощ изведнъж прекъснал страстната любовна игра с обяснението, че трябва да изпие няколко сънотворни, защото това бил единственият начин да устои на изкушението да хукне из гробищата.

Подозренията, че д-р Сантанджело е Чудовището, не се задържаха дълго. Служителите на хотела му осигуриха алиби за всяка от нощите с двойните убийства. Лекарят, твърдяха свидетелите, си лягал рано, между осем и половина и девет, за да може да се събуди към три сутринта, когато отваряли гробищата.

— Знам, че върша странни неща — каза Сантанджело на магистрата, който го разпитваше. — Понякога ми хрумва, че може да не съм съвсем в ред.

Историята със Сантанджело беше само една от множеството превъзходни статии, които Специ създаде като официален „монстролог“ на вестника. Той пишеше за обладани от духове, гледачи на таро, прорицатели, геоманти и ясновидци, които предлагаха услугите си на полицията — и някои от които наистина бяха наети, а препис от „виденията“ им беше надлежно заверен и каталогизиран. Често се случваше вечерта в домовете на хората от средната класа да завършва по следния начин: домакин и гости, насядали около трикрака масичка, върху която е поставена малка стъклена чаша с дъното нагоре, да задават въпроси на някоя от жертвите на чудовището и да получават неговия или нейния отговор. Резултатите от тези „сеанси“ често биваха изпращани на Специ в „Ла Национе“, в полицията или трескаво се разпространяваха сред групите от вярващи. Паралелно с полицейското разследване те започнаха свое в отвъдното, отразявано от Специ за голяма радост на своите читатели, които се забавляваха с описанията му на сбирки и сеанси в гробищата, чиято цел беше разговор с мъртвите.

Случаят с Чудовището разтърси до такава степен града, че дори възкреси отдавна забравения призрак на мрачния монах от „Сан Марко“, Савонарола, и яростната му борба срещу упадъчния дух на неговата епоха. Имаше хора, които приемаха Чудовището като поредния възправил се срещу Флоренция и предполагаемия й морален и духовен упадък, алчността на средната класа и нейния материализъм. „Чудовището — написа един кореспондент в уводната си статия — е живото олицетворение на този търговски град, потънал в една безкрайна оргия от нарцистично самозадоволяване, фаворизирана от свещеници, управници, надути професори, политици и всякакви самозвани драскачи… Чудовището е долнопробен защитник на средната класа, който се крие зад фасада от буржоазна почтеност. Той е просто някакъв тип с ужасен вкус“.

Други наистина вярваха, че Чудовището трябва да е монах или свещеник. Някакъв човек изпрати писмо до „Ла Национе“, в което обясняваше, че гилзите, намерени на местопрестъпленията, са стари и избелели „защото разни стари пищови и патрони сигурно лежат забравени от цяла вечност из тъмните ъгли на манастирите.“ Авторът на писмото отбелязваше нещо, което отдавна беше обект на обсъждане сред флорентинците: че убиецът сигурно е някой монах, подобен на Савонарола, който стоварва божия гняв върху младите заради разврата и покварата, в които са се потопили. Според него лозовата пръчка, забита в първата жертва сигурно е била библейско послание, свързано с думите на Йоан, че „всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва“.

Полицейските детективи взеха на сериозно теорията за Савонарола и тихомълком започнаха да проучват свещениците, които бяха известни с необичайните си навици. Няколко флорентински проститутки разказаха на полицията, че от време на време развличат някакъв свещеник с доста ексцентрични вкусове. Той им плащал щедро, но не за нормален секс, а за привилегията да им избръсне пубиса. Полицията беше заинтригувана, обяснявайки интереса си с това, че мъжът харесва да работи в бръснач в определената област. Момичетата знаеха името и адреса му.

В една мразовита неделна утрин малка група полицаи и карабинери в цивилни дрехи, водена от двама магистрати, влезе в една древна провинциална църква, която се кипреше в кипарисовата горичка сред прекрасните хълмове на югозапад от Флоренция. Групата беше приета в църковната ризница, където свещеникът тъкмо надяваше свещените си одежди, с които възнамеряваше да отслужи меса. Те му показаха съдебното разпореждане и му обясниха причината за посещението, заявявайки намерението си да претърсят църквата, градината, изповедалните, олтара, мощехранителницата и параклиса.

Свещеникът залитна и едва не се строполи на пода. Дори не се опита да отрече обвиненията за нощните си развлечения като дамски бръснар, но се закле с най-силни думи, че не е Чудовището. Заяви, че разбира желанието им да претърсят помещенията, но ги помоли да не разгласяват причината за идването си и да изчакат докато завърши месата.

Позволиха му да излезе пред енориашите си, придружаван от полицаите и следователите, които изслушаха цялата служба и се държаха като местни люде, които са дошли на църква. Те не изпускаха свещеника от очи, за да не се измъкне случайно по време на службата с някоя важна улика.

Веднага след като енориашите си тръгнаха, църквата беше претърсена, но следователите отнесоха със себе си само бръснача на свещеника, който беше почистван наскоро.

Глава 6

Независимо от огромния му успех като хроникьор на Чудовището, не всичко в живота на Специ вървеше добре. Свирепостта на престъпленията се беше загнездила дълбоко в съзнанието му. Той започна да сънува кошмари и взе да се страхува за безопасността на красивата си фламандска съпруга Мириам и малката им дъщеря Елеонора. Семейство Специ живееха в един стар манастир, превърнат в кооперация с апартаменти, която се намираше на близкия хълм, в самото сърце на територията, обхождана от Чудовището. Отразяването на случая изпълни главата му с мъчителни въпроси за доброто и злото, Бог и човешката природа, на които трудно можеше да намери отговор.

Мириам го подтикваше да потърси помощ и най-накрая той се съгласи. Но вместо да отиде на психиатър, Специ, ревностен католик, се обърна към един монах, който ръководеше клиника по психично здраве от килията си в порутен францискански манастир. Брат Галилео Бабини беше дребен човечец и носеше очила с формата на бутилка от кока-кола, които правеха пронизващите му черни очи да изглеждат огромни. Винаги му беше студено, дори през лятото, затова носеше опърпано дълго палто под кафявото си монашеско расо. Изглеждаше като изникнал от Средновековието, но си беше обучен психоаналитик с докторат от Флорентинския университет.

Брат Галилео комбинираше психоанализата с мистично християнство, за да помогне на хора, възстановяващи се от опустошителни травми. Методите му не бяха деликатни и той проявяваше неотстъпчивост в търсенето на истината. Имаше почти свръхестествен усет за тъмната страна на човешката душа. Специ го посещаваше през цялото време, докато траеше разследването, и ми каза, че брат Галилео спасил здравия му разум, ако не и живота му.

В нощта, когато бяха извършени убийствата в Бартолиновата ливада, двама души, които минавали наблизо, подминали червена алфа ромео на изхода на един от тесните, криволичещи провинциални пътища. Двете коли се разминали на сантиметри и двамата успели да видят ясно човека, който карал другата кола. Той бил мъж, разказаха по-късно на полицията, толкова изнервен, че лицето му било изкривено от тревога. Те дадоха подробно описание на криминалния художник, който създаде портрета на мъж с недодялани черти и изсечено лице. Изпъкнало чело надвисваше над странна физиономия с големи, страшни очи, крив нос и тънки устни, които бяха стиснати толкова силно, че наподобяваха права линия.

Изплашен от истерията, обзела Флоренция, прокурорът реши да запази в тайна портрета от страх да не разпали лов на вещици.

Измина година от убийствата в Бартолиновата ливада, а разследването изобщо не напредваше. С наближаването на лятото на 1982 градът бе обхванат от тревога. Като по часовник в първата безлунна събота на лятото, на 19 юни 1982 година, Чудовището отново нанесе удар в сърцето на провинция Кианти, южно от Флоренция. Двете му нови жертви бяха Антонела Мильорини и Паоло Майнарди. Двамата бяха около двайсетгодишни, сгодени и щяха скоро да се женят. Те бяха непрекъснато заедно, заради което приятелите им ги наричаха с прякора „Винавил“, популярна марка лепило.

Двамата живееха в Монтеспертоли, град, известен със своите вина и бели трюфели, както и с няколкото удивителни замъка, които красяха околните хълмове. По-рано вечерта отишли на голяма младежка сбирка на Пиаца дел Пополо, където похапнали сладолед, пили кока-кола и слушали поп-музика, която в топлите съботни нощи се носеше от тонколоните на павилиона за продажба на сладолед.

По-късно Паоло успял да убеди Антонела да се разходят с колата из околностите, макар тя на няколко пъти да била заявила страха си от Чудовището. Те потеглили в кадифената тосканска нощ по пътя, който вървял паралелно с бързия поток, извиращ от хълмовете. Подминали портите на огромния замък Попиано с назъбените му стени, собственост от деветстотин години на графовете Гучиардини, и свили в един задънен път. Щурците свирели в топлата нощ, звездите блещукали над главите им, а тъмните стени от буйна ароматна растителност от двете страни на пътя им осигурявали усамотение.

В този момент Антонела и Паоло се намирали точно в географския център на онова, което би могло да се нарече карта на престъпленията на Чудовището, минали и бъдещи.

Възстановяването на престъплението показа какво се е случило по-нататък. Двамата приключили с любовната игра и Антонела се преместила на задната седалка, за да се облече. Паоло явно забелязал убиеца, който се появил точно до колата, натиснал педала за газта и поел с пълна скорост назад към изхода на затънтения път. Изненаданото Чудовище стреляло по колата, ранявайки Паоло в лявото рамо. Ужасеното момиче обвило с ръце главата на приятеля си, притискайки я толкова силно, че по-късно в косата му беше открита заплетената закопчалка на часовника й. Колата излязла на главния път на заден ход и попаднала директно в отсрещната канавка. Паоло превключил на предна предавка и се опитал да я изкара, но задните колела се оказали затънали в калта и само се въртели напразно.

Чудовището вече се намирало от другата страна на пътя и фаровете на колата го осветявали ясно. Той се прицелил хладнокръвно със своята берета и ги прострелял един след друг с два точни изстрела. Гилзите останали на пътя, отбелязвайки мястото, където е стоял. После прекосил пътя, отворил вратата и прострелял в главата всяка една от жертвите си. Извлякъл тялото на момчето на пътя, седнал на шофьорското място и се опитал да изкара колата от канавката, но тя била заседнала здраво. Отказал се да се занимава с нея и без да извърши обичайното осакатяване, побягнал към близкия хълм, захвърляйки ключовете на стотина метра от колата. Близо до тях следователите откриха празно шише от лекарството норзетам (пирацетам), диетична добавка, която се продаваше свободно в аптеките и за която се смяташе, че подобрява паметта и мозъчните функции. Не можеше да бъде проследена.

Чудовището беше поело огромен риск, извършвайки престъпния акт на главен път в съботната нощ, и беше успяло да се спаси само защото беше действало с невероятно хладнокръвие. По-късно следователите установиха, че поне шест коли бяха минали оттам по времето, когато е било извършено престъплението. На километър по-нагоре двама души бягали за здраве, възползвайки се от хладния нощен въздух, а близо до завоя, край замъка Попиано, била спряла друга кола, в която двама младежи разговаряли на светната лампа.

Следващата преминаваща кола спряла, предполагайки, че става въпрос за пътен инцидент. Когато медиците пристигнали, момичето било мъртво. Момчето все още дишало. То починало в болницата, без да дойде в съзнание.

На следващата сутрин прокурорът по случая Силвия дела Моника извика в кабинета си Марио Специ и още няколко журналисти.

— Имам нужда от вашата помощ — каза тя. — Искам да напишете, че момчето е откарано живо в болницата и е възможно да е дало някаква полезна информация. Това може да е изстрел в тъмното, но току виж подплашил някого и той направи погрешна стъпка, кой знае.

Журналистите направиха каквото бяха помолени. Нищо не се получи — поне така изглеждаше първоначално.

Същия този ден, след една продължителна, изпълнена със спорове среща, магистратите, отговарящи за случая, решиха да покажат портрета на заподозрения, нарисуван след двойното убийство в Бартолиновата ливада. На 30 юни бруталното лице на непознатия заподозрян се появи на първа страница във всички италиански вестници, заедно с описание на червената му алфа ромео.

Реакцията стресна следователите. Полицията, карабинерите, прокурорите и местните вестници бяха засипани от тонове писма и безброй телефонни обаждания. Мнозина разпознаваха в това грубо и зловещо лице свой конкурент в бизнеса или любовта, съсед, местен лекар или касапин. Чудовището е професор по акушерство, бивш шеф на гинекологичното отделение в болницата… — започваше едно от типичните обвинения. Друг пък беше сигурен, че извършителят е съседът му, който „беше напуснат от първата му съпруга, после от приятелката му, а после и от следващата му приятелка, и сега живее с майка си“. Полицията и карабинерите изпаднаха в отчаяние, опитвайки се да проследят всички улики.

Десетки хора се оказаха обекти на внимателен оглед и заподозрени. В деня, когато беше публикуван портретът, един месарски магазин с кланица близо до Порта Романа във Флоренция беше щурмуван от разярена тълпа; мнозина стискаха в ръце вестника с рисунката. Когато някой страничен човек се окажеше близо до тълпата, той отиваше до магазина, за да се увери със собствените си очи, и след това се присъединяваше към останалите. Наложи се да затворят кланицата за една седмица.

Същия ден един пицаджия от пицарията „Червеното пони“ също се превърна в обект на подозрение, защото приличаше необичайно много на полицейския портрет. Група момчета дойдоха в пицарията, понесли вестника със себе си, и започнаха да си правят шега с него, като го сравняваха със снимката, а след това ужасено тичаха навън. На следващия ден, след обяд, мъжът си преряза гърлото.

В полицията се обадиха трийсет и двама души, които идентифицираха като Чудовището един и същи таксиметров шофьор от стария флорентински квартал Сан Фредиано. Един полицейски инспектор реши да го провери; той се обади в таксиметровата компания и поиска да уредят точно този шофьор да го вземе и да го откара до полицейското управление. Там колата беше обградена от полицаи, които заповядаха на човека да излезе с вдигнати ръце. Когато шофьорът слезе от колата, всички зяпнаха от изненада: приликата му с портрета от вестника беше толкова голяма, че спокойно можеше да мине за негова снимка. Инспекторът отведе таксиджията в кабинета си и за негова изненада мъжът въздъхна с облекчение.

— Ако не ме бяхте довели тук — каза той, — щях да дойда сам веднага, след като ми свърши смяната. Откакто пуснаха тая снимка в пресата, животът ми стана ад. Всичките ми клиенти изведнъж решаваха, че искат да слязат по средата на пътя.

Разследването бързо установи, че таксиметровият шофьор няма как да е извършил престъпленията — приликата с портрета беше просто съвпадение.

На погребението на Паоло и Антонела се събра огромна тълпа. Кардинал Бенели, архиепископът на Флоренция, произнесе проповед, която се превърна в обвинение срещу съвременния свят.

— Изрекоха се много думи — подхвана напевно той — в тези трагични дни на чудовища, на лудост, на престъпления, извършени с немислима жестокост; но всички ние знаем много добре, че тази лудост не се появява от нищото; лудостта е ирационален и стихиен взрив в един свят, едно общество, което е изгубило своите ценности; и всеки следващ ден е още по-неблагоприятен за човешкия дух. И в този следобед ние сме се събрали тук, мълчаливи свидетели на една от най-ужасните победи над всичко добро у човека — завърши кардиналът.

Годениците бяха погребани един до друг, а между гробовете им беше поставена единствената снимка, на която бяха заедно.

Едно странно писмо се отличи сред лавината от обвинения, писма и телефонни обаждания, която засипваше щаба на карабинерите във Флоренция. В плика имаше само една пожълтяла, парцалива изрезка от стар брой на „Ла Национе“, в която се разказваше за отдавна забравено убийство на двама души, които правели любов в кола, паркирана в околностите на Флоренция. Двамата били застреляни с пистолет берета, зареден с патрони „Уинчестър“ серия „Н“, чиито гилзи били открити на местопрестъплението. Някой беше надраскал с химикал в полето: „Огледайте отново местопрестъплението“. Най-зловещото нещо в изрезката беше датата, на която е бил издаден вестникът: 23 август 1968 година.

Престъплението беше извършено четиринайсет години по-рано.

Глава 7

Заради случайна бюрократична грешка гилзите, събрани на някогашното местопрестъпление, които отдавна е трябвало да бъдат изхвърлени, все още лежаха в найлонова торбичка в един прашен кашон.

Върху всяка една от тях се забелязваше отличителният белег на Чудовището.

Следователите стръвно възобновиха работата по стария случай. Но веднага се сблъскаха с препятствие: извършителят на двойното убийство от 1968 година беше разкрит. Случаят беше разрешен. Човекът беше признал и беше осъден за двойно убийство, така че нямаше как той да е Чудовището от Флоренция, тъй като по време на първите убийства все още беше в затвора, а след това беше прехвърлен в здравен център за психично болни, под строгото око на монахини, толкова слаб, че едва успяваше да се движи. Нямаше никаква вероятност той да е извършил което и да е от престъпленията на Чудовището. Но и признанието му нямаше как да е фалшиво — то съдържаше специфични точни подробности за двойното убийство, каквито само човек, който е присъствал на мястото, би могъл да знае.

На пръв поглед фактите, свързани с убийството от 1968 година, изглеждаха прости, невзрачни, дори банални. Една омъжена жена, Барбара Лочи, имала връзка със сицилиански строител. Една нощ, след като ходили на кино, те паркирали колата си в тиха, усамотена уличка, за да правят секс. Ревнивият съпруг на жената ги хванал по време на акта и ги застрелял. Мъжът, имигрант от остров Сардиния на име Стефано Меле, бил арестуван няколко часа по-късно. Когато тестовете показали, че наскоро е стрелял с пистолет, той се пречупил и признал, че е убил съпругата си и любовника й в пристъп на ревност. Получил смекчена присъда от четиринайсет години заради „психически отклонения“.

Случаят приключен.

Пистолетът, използван при убийствата, така и не бил открит. Навремето Меле твърдял, че го е захвърлил в близкия напоителен канал. Каналът, както и целият район били внимателно претърсени в нощта на престъплението, но не бил намерен никакъв пистолет. Тогава никой не обърнал голямо внимание на липсващото оръжие.

Следователите посетиха здравното заведение до Верона, където живееше Меле. Започнаха безкрайни разпити. Те искаха да разберат най-вече какво е направил той с пистолета, след като е извършил убийството. Но думите му нямаха никакъв смисъл; сякаш едва ли не си беше изгубил ума. Непрекъснато си противоречеше и оставяше впечатлението, че крие нещо, беше напрегнат и внимаваше в думите си. Не можаха да измъкнат нищо ценно от него. Каквато и да беше тайната му, той я криеше толкова упорито, че, изглежда, щеше да я отнесе в гроба си.

Стефано Меле беше настанен в грозна бяла сграда, която се издигаше в полето до река Адидже, в покрайнините на Верона. Живееше с други бивши затворници, които бяха изплатили дълга си към обществото, но нямаше къде да живеят, нямаха нито семейство, нито възможност да започнат някаква работа. Свещеникът, който ръководеше тази институция, изведнъж се оказа с допълнителното задължение да опазва дребничкия сардинец от тълпите жадни за сензация журналисти. Всеки енергичен журналист в Италия искаше да интервюира Меле; свещеникът беше също толкова решен да ги държи далеч от него.

Специ, монстрологът на „Ла Национе“, не се отказа толкова лесно като останалите. Един ден той се появи заедно с оператор на документални филми, преструвайки се, че снима филм за дейността на здравното заведение. След като интервюира свещеника и няколко от обитателите, той най-накрая се озова лице в лице със Стефано Меле.

Първоначалното впечатление беше обезкуражаващо: макар да не беше стар, сардинецът се придвижваше из стаята на вдървените си крака с малки, нервни крачки и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на пода. Дори преместването на стол му струваше титанични усилия. На лицето му бе замръзнала безизразна усмивка, която разкриваше няколко прогнили зъба. Въобще не приличаше на безскрупулния убиец, който петнайсет години по-рано експедитивно и хладнокръвно беше затрил двама души.

В началото интервюто вървеше трудно. Меле беше нащрек и се отнасяше към него с подозрителност. Но лека-полека се успокои и дори започна да се държи приятелски към двамата кинаджии, доволен, че е открил благоразположени слушатели, на които може да се довери. Най-накрая ги покани в стаята си, където им показа стари снимки на „госпожата“ (както наричаше убитата си съпруга Барбара), както и снимки на техния син Наталино.

Но когато Специ се поинтересува от старото престъпление, извършено през 1968 година, Меле отново започна да увърта. Отговорите му бяха продължителни и несвързани, сякаш изричаше всичко, което му минаваше през ума. Нещата изглеждаха безнадеждни.

Накрая той каза нещо странно:

— Трябва да разберат къде е пистолета, иначе ще има още убийства… Те ще продължат да убиват… Ще продължат…

Когато Специ стана да си върви, Меле му направи подарък: пощенска картичка с къщата и балкона във Верона, където се смяташе, че Ромео е признал любовта си на Жулиета.

— Вземи я — каза Меле. — Аз съм „семеен“ мъж, а това е най-прочутото „семейство“ в света.

Те ще продължат… Едва след като си тръгна, Специ осъзна, че Меле е използвал множествено число. Той не спираше да говори за „тях“, сякаш ставаше въпрос за повече от едно Чудовище. Защо ли смята, че са няколко? Сякаш намекваше, че не е бил сам, когато жена му и любовникът й са били убити. Че е имал съучастници. Меле очевидно смяташе, че тези съучастници са продължили да убиват.

Тогава Специ осъзна нещо, което полицията също беше установила: че убийствата от 1968 година не са престъпление от страст. Ставаше въпрос за групово убийство, за кланово убийство. Меле не е бил сам на местопрестъплението: имал е съучастници.

Дали един от тях или пък всичките не са станали Чудовището от Флоренция?

Полицията се зае да разследва с кого е бил Меле през онази съдбовна нощ. Този етап на разследването ги отведе дълбоко в сърцевината на непознатия и брутален клан от Сардиния, към който принадлежеше и Меле. Случаят стана известен под името Писта Сарда, Сардинската следа.

Глава 8

Сардинската следа разкри един любопитен и почти забравен етап от италианската история, масовата емиграция от остров Сардиния към континентална Италия през шейсетте години на миналия век. Много от тези емигранти се озоваха в Тоскана, завинаги променяйки облика на провинцията.

Завръщането към началото на шейсетте не е просто поглед четирийсет и пет години назад. Тогава Италия е била съвсем различна страна, един свят, който днес е изчезнал напълно.

Обединената държава е създадена през 1871 година, събирайки в себе си различни херцогства и феодални владения, установявайки нова нация на древните земи. Жителите й говорели около шестстотин различни езика и диалекта. Когато новата италианска държава избрала флорентинския за официален „италиански“, само два процента от населението всъщност го владеели. (Флорентинският бил предпочетен пред римския и неаполитанския, защото бил езикът на Данте.) Дори през 1960 година едва половината от гражданите можели да говорят стандартен италиански. Страната била бедна и изолирана, все още се възстановявала от мащабните опустошения на Втората световна война, властвали глад и малария. Малко италиански семейства имали течаща вода в къщите си, притежавали кола или имали електричество. Великият индустриален и икономически подем на модерна Италия едва тогава започвал.

През 1960 година най-бедната, най-изостанала част на страната бил безплодният, изсушен от яркото слънце планински остров Сардиния.

Това била Сардиния много преди да се появи Коста Смералда, пристанищата и яхтените клубове, богатите араби, игрищата за голф и струващите милиони долари крайбрежни вили. Една изолирана култура, обърнала гръб на морето. Сардинците винаги са се страхували от него, защото през изминалите векове то им донесло само смърт, плячкосвания и изнасилвания. „Онзи, който идва от морето, граби“, гласи една стара сардинска поговорка. От морето пристигнали корабите на Пиза с християнския кръст на корпусите си, които изсекли горите на Сардиния, за да построят флота си. От морето пристигнали черните фелуки на арабските пирати, които отвеждали със себе си жени и деца. А преди много векове — поне така твърди легендата — също от морето придошла огромна вълна цунами, която помела крайбрежните градове и пропъдила завинаги жителите на острова към планините.

Полицията и карабинерите, които се занимаваха с разследването на Писта Сарда, Сардинската следа, отидоха в планините, в древното градче Вилачидро, откъдето произхождаха повечето сардинци, свързани с клана на Меле.

През 1960 година почти никой в Сардиния не говорел италиански — общували на собствения си език, логудорезе, който се смята за най-древният и най-чист от всички романски езици. Сардинците не спазвали никой от законите, наложени от „sos italianos“, както наричали жителите на континентална Италия. Те следвали собствените си неписани закони, кодексът на Барбаджа, произхождащ от древната област в централна Сардиния, наречена Ла Барбаджа, един от най-пустите и необитаеми райони в Европа.

В основата на кодекса стои мъжът, известен като balente, хитър разбойник, лукав, изкусен и безстрашен, който сам си разрешава проблемите. Според кодекса на Барбаджа кражбата, най-вече на домашен добитък, се смята за благородно дело когато е насочена срещу конкурентно племе, защото освен печалбата, това е героична постъпка. Чрез кражбата крадецът демонстрира своята хитрост и превъзходство над съперника си, който плаща цената за неспособността си да се грижи за своя имот и добитък. При определени правила отвличането и дори убийството са оправдани. От balente трябва да се страхуват и да го уважават.

Сардинците, особено овчарите, които прекарвали по-голямата част от живота си в изолация, ненавиждали италианската държава, която приемали като окупатор. Ако някой овчар, който, спазвайки кодекса на Барбаджа, нарушавал законите, наложени от „чужденците“ (италианците), вместо да понесе срама от влизането в затвора, той ставал беглец извън закона и се присъединявал към групите от други бегълци и бандити, които живеели в планините и нападали други общини. Дори като беглец, той продължавал тайно да живее в своята общност, където му осигурявали защита, приемали го топло и дори му се възхищавали. В замяна на това бандитите раздавали на хората част от плячката си, като винаги избягвали да извършват грабежите в близост до своята територия. Хората от Сардиния смятали бандитите за хора, които ожесточено защитавали правата си и честта на общността срещу чуждите потисници, и им отдавали почти митична почит, приемайки ги като романтични и смели фигури.

Точно в това кланово общество навлязоха следователите, следвайки криволичещата Сардинска следа, като разкриха една древна култура, пред която сицилианската концепция за омерта изглежда почти модерна.

Градчето Вилачидро е изолирано дори по стандартите на Сардиния. Прелестно въпреки бедността си, то се намира на едно високо плато, разделено от река Лени, заобиколено от скалисти върхове. В дъбовите гори зад градчето се чува ревът на елени, а над гранитните зъбери се вият кралски орли. Големият водопад Са Спендюла, едно от природните чудеса на Сардиния, е вдъхновил поета Габриеле Д’Анунцио по време на посещението му на острова през 1882 година. Докато се възхищавал на каскадата от водопади, които подскачали между огромните скални блокове, той забелязал един от местните жители:

Останалата част на Сардиния, от друга страна, смята Вилачидро за прокълнато място, за „земя на сенки и вещици“, както мълви една стара поговорка. Всички разказват, че вещиците във Вилачидро се обличат в дълги рокли, които се влачат по земята, за да прикриват опашките им.

Вилачидро е бил домът на семейство Винчи. Братята Винчи били трима. Най-големият, Джовани, изнасилил една от сестрите си и бил отхвърлен от общността. Най-младият, Франческо, имал репутацията на избухлив човек и се славел с уменията си да борави с ножа — можел да убие, одере, изкорми и заколи овца за нула време.

Средният брат се казвал Салваторе. Той се оженил за една тийнейджърка, Барбарина, „Малката Барбара“, която му родила син Антонио. Една нощ Барбарина била открита мъртва в леглото си, а смъртта й била определена като самоубийство с газ пропан. Но из Вилачидро се носели грозни слухове за това тъй наречено „самоубийство“. Твърдяло се, че Антонио бил преместен от леглото на майка си, след като вентилът на бутилката с газ бил отворен, и така животът му бил спасен — а майка му била оставена да умре. Повечето от жителите на града вярвали, че Салваторе я е убил.

Смъртта на Барбарина била последната капка. Целият град се надигнал срещу братята Винчи и те били принудени да напуснат Вилачидро. Един прекрасен ден на 1961 година те се качили на ферибота към континента, присъединявайки се към гигантската вълна имигранти от Сардиния. Слезли на суша в Тоскана, за да започнат нов живот.

От другата страна на морето ги очаквала една друга Барбара.

Глава 9

Когато тримата братя Винчи пристигнали на дока в Ливорно, те въобще не приличали на типичните сардински имигранти, които слизали от ферибота в Тоскана, стиснали здраво картонените си куфари, със замаяни лица, напуснали за пръв път малките си планински селца само с дребни пари в джобовете. Братята Винчи били самоуверени, приспособявали се лесно и били изненадващо опитни.

Салваторе и Франческо били братята, които щели да изиграят важна роля в историята с Чудовището от Флоренция. Физически двамата много си приличали: ниски и набити, добре изглеждащи, с къдрави, гарвановочерни коси, неспокойните им очи се взирали напрегнато през дълбоките цепки на грубите им, арогантни лица. И двамата притежавали интелигентност, която далеч надхвърляла очакванията предвид произхода им. Но независимо от приликата между тях, двамата братя нямало как да бъдат по-различни. Салваторе бил тих, замислен, интровертен, склонен към разумни аргументи и дискусии, в които се впускал със сладкодумната благовъзпитаност, характерна за Стария свят. Носел очила, които му придавали вид на професор по латински. Франческо, по-младият, бил общителен и самонадеян, човек на действието с мачовистка самоувереност, истински balente.

И естествено, двамата се мразели.

Щом пристигнали в Тоскана, Салваторе си намерил работа като зидар. Франческо прекарвал по-голямата част от времето си в един бар в покрайнините на Флоренция, който бил прочут като свърталище на сардински престъпници. Тук се помещавал неофициалният щаб на трима прочути гангстери от Сардиния, които били прехвърлили в Тоскана класическия сардински бизнес: отвличане срещу откуп. Тези мъже отчасти били отговорни за вълната от отвличания, която заляла Тоскана в края на шейсетте и седемдесетте. Когато, например, някой откуп закъснявал, те убивали жертвата, която била някой граф, и се отървавали от тялото, като го давали за храна на човекоядни прасета — подробност, която Томас Харис много успешно използва в романа си „Ханибал“. Доколкото ни е известно, Франческо Винчи никога не е участвал в тези отвличания. Той се отдал на дребни грабежи, кражби и една друга почетна сардинска традиция, кражбите на добитък.

Салваторе наел стая в една порутена къща, обитавана от семейство Меле от Сардиния — там Стефано Меле живеел заедно с баща си, роднините си и съпругата си, Барбара Лочи. (В Италия съпругата по традиция запазва моминската си фамилия след сватбата.) Барбара Лочи имала хубава фигура и тъмни бадемови очи, плосък нос и плътни, добре оформени устни. Харесвала прилепналите червени поли, които подчертавали фигурата. Още като тийнейджърка в Сардиния, обеднялото й семейство уредило да сключи брак със Стефано, който произхождал от малко по-богата среда. Той бил доста по-възрастен от нея и на всичкото отгоре бил uno stupido, глупак. Когато семейство Меле емигрирало в Тоскана, тя заминала заедно с тях.

Щом пристигнали в Тоскана, изключително жизнената Барбара се захванала да съсипва семейната чест на Меле. Тя често крадяла пари от роднините си и излизала в града в търсене на мъже, на които плащала и тайно вкарвала в дома на семейство Меле. Стефано изобщо не можел да я контролира.

В опитите си да сложи край на нощните й похождения, патриархът на фамилията Меле, бащата на Стефано, сложил железни решетки на прозорците на първия етаж и се опитал да я държи заключена вкъщи. Не се получило. Барбара скоро се хванала с новия им квартирант Салваторе Винчи.

Съпругът на Барбара не пречел на връзката им. Дори я окуражавал. По-късно Салваторе Винчи свидетелства:

— Той не ни ревнуваше. Всъщност той ме покани да живея в дома им, когато си търсех място, където да се настаня. „Ела да живееш с нас! — каза ми. — Имаме свободна стая“. „За какви пари?“ „Дай, колкото можеш“. Така че се нанесох в къщата на Меле. И той веднага ме вкара в леглото на жена си. След това ме караше да я водя на кино. Твърдеше, че за него няма никакво значение. Иначе щял да отиде да играе карти в клуба и щял да ме остави насаме с нея в къщата.

Веднъж моторът на Стефано бил блъснат от кола и той останал няколко месеца в болница. На следващата година Барбара му родила син, Наталино, но всеки, който можел да брои до девет, можел да разбере, че бащинството му е твърде съмнително.

На патриарха на фамилията му омръзнало Стефано и жена му да петнят семейната чест и той ги изхвърлил от къщата заедно със Салваторе. Стефано и Барбара наели една барака в работническото предградие в западната част на Флоренция, където тя продължила да се вижда със Салваторе с пълното (и наистина ентусиазирано) съдействие на съпруга си.

— С какво ме привличаше? — свидетелства по-късно Салваторе за Барбара. — Ами когато правехме любов, със сигурност не стоеше като статуя. Същността на играта й беше позната и тя знаеше как да я играе.

През лятото на 1968 година Барбара зарязала Салваторе и се захванала с брат му Франческо, balente, който се правел на мачо. Докато била с него, Барбара приела ролята на гангстерско гадже, ходела в сардинския бар, занасяла се с бандитите, поклащала бедра. Обличала се като фатална жена. Веднъж си позволила твърде много, поне според вкуса на Франческо — той я сграбчил за косата и я извлякъл на улицата, разкъсал предизвикателната рокля и я оставил пред очите на събралата се тълпа само по бельо.

В началото на август 1968 година на сцената се появил нов любовник: Антонио Ло Бианко, зидар от Сицилия, висок, мускулест мъж с черна коса. Той също бил женен, но това не го спряло да предизвика Франческо. „Барбара ли?“ — чували го да казва. — „До една седмица ще съм я изчукал“. Така и станало.

Сега и Салваторе, и Франческо имали повод да се чувстват ядосани и унизени. На всичкото отгоре Барбара тъкмо била откраднала шестстотин хиляди лири от Стефано, застраховката, която бил получил от катастрофата с мотора. Клановете Меле и Винчи се страхували, че ще ги даде на Ло Бианко и решили да си ги върнат.

Историята на Барбара Лочи стигнала до финалната си глава.

Краят настъпил на 21 август 1968 година. Внимателната реконструкция на престъплението, направена години по-късно, разкри какво се е случило. Барбара отишла заедно с новия си любовник Антонио Ло Бианко на кино, да гледат най-новия японски хорър. Завела и сина си Наталино, който бил на шест години. След това тримата си тръгнали с бялата алфа ромео на Ло Бианко. Колата излязла от града и свила по един тесен разкалян път, който минавал покрай гробището. Изминали още няколкостотин фута и спрели до поле, засадено със захарна тръстика, където често идвали, за да правят секс.

Стрелецът и съучастниците му вече били скрити в тръстиката. Те изчакали, докато Барбара и Ло Бианко започнат да правят секс — тя върху него. Прозорецът на задната врата бил свален — нощта била топла — и стрелецът тихо се приближил до колата, протегнал през прозореца ръката си, в която държал беретата двайсет и втори калибър и се прицелил. Пистолетът се озовал на няколко фута над главата на Наталино, който спял на задната седалка. Почти от упор — по ръба на раната били открити прашинки барут — той стрелял няколко пъти: четири в него и три в нея. Всеки куршум бил идеално насочен, проникнал в жизненоважни органи, и двамата умрели на място. Наталино се събудил при първия изстрел и видял пред очите си яркожълтите проблясъци.

В пълнителя на пистолета останал още един патрон. Стрелецът подал пистолета на Стефано Меле, който го взел, насочил го към тялото на мъртвата си съпруга и с трепереща ръка натиснал спусъка. Дори от толкова близко разстояние изстрелът се оказал неточен и куршумът попаднал в ръката на жената. Но това нямало никакво значение — тя била мъртва и изстрелът изпълнил предназначението си: замърсил ръката на Стефано с барут така, че тестовете със сигурност да го засекат. Глупакът Меле щял да поеме вината заради останалите. Някой потърсил в жабката изчезналите шестстотин хиляди лири, но не ги намерил там. (Следователите щяха да ги открият по-късно, скрити на друго място в колата.)

Последният проблем било детето, Наталино. Момчето не можело да бъде оставено в колата заедно с мъртвата си майка. След убийството то видяло баща си да държи пистолета и извикало:

— Това е пистолетът, който уби мама!

Меле хвърлил пистолета на земята, взел сина си, облегнал го на рамото си и си тръгнал. Запял му песен, за да го успокои. На два и половина километра по-нататък Стефано го оставил пред вратата на някаква непозната къща, натиснал звънеца и изчезнал. Когато някой отвътре се показал на прозореца, той видял едно ужасено малко момче да стои на осветените стъпала пред входната врата.

— Мама и чичо умряха в колата — извикало детето с тънък, треперлив гласец.

Глава 10

Още през 1968, годината на двойното убийство, следователите открили много улики, които показвали, че то е извършено от група хора, но тези улики били пренебрегнати или отхвърлили.

Полицията щателно разпитала шестгодишния Наталино, единственият свидетел на престъплението. Разказът му бил объркан. Баща му бил там. Веднъж по време на разпита той казал:

— Видях Салваторе в тръстиката.

После бързо се поправил, заявявайки, че това не е бил Салваторе, а Франческо, след което признал, че баща му го е накарал да каже, че е бил Франческо. Той описал „сянката“ на друг мъж на местопрестъплението и от време на време споменавал „чичо Пието“, който също бил там — мъж, който „сресва косата си надясно и работи през нощта“ — като сигурно имал предвид чичо си Пиеро Мучарини, който работел като пекар. След това казал, че не си спомня нищо.

Единият от карабинерите, раздразнен от противоречията в разказа на детето, го заплашил:

— Ако не ни кажеш истината, ще те дам на мъртвата ти майка!

Единственото солидно късче информация, което следователите получили от момчето, било, че е видяло баща си на местопрестъплението с пистолет в ръка. Неморалният съпруг бил идеалният заподозрян. Арестували Стефано Меле още същата нощ и бързо разбили на пух и прах жалкото му алиби, че си е бил вкъщи болен на легло. Парафиненият тест показал следите от барут по палеца и показалеца на дясната му ръка, класически модел на човек, който наскоро е стрелял с пистолет. След теста дори глупак като Меле би разбрал, че няма повече смисъл да отрича, и той си признал, че е присъствал на сцената на престъплението. Може би дори се усетил, че е бил натопен.

Предпазливо и със страх в гласа Меле казал на разпитващите го карабинери, че истинският убиец е Салваторе Винчи.

— Един ден — започнал той — Салваторе ми каза, че има пистолет… Той беше, ревнивият любовник на жена ми. Точно той заплаши да я убие, след като тя го напусна, повтарял го е неведнъж. Един ден, когато го помолих да ми върне парите, които му бях дал на заем, знаете ли какво ми каза? „Аз ще я убия вместо теб — каза ми той, — и така ще сме квит“. Наистина ми го каза!

Но после изведнъж Меле оттеглил всичките си показания срещу Салваторе Винчи и поел цялата вина за убийството. А що се отнася до това какво се е случило с пистолета, той така и не дал задоволителен отговор.

— Хвърлих го в напоителния канал — заявил той, но внимателното претърсване на канавката и околния район не разкрило нищо.

Историята му не се понравила на карабинерите. Струвало им се невероятно, че този мъж, който едва се ориентирал в стаята, може без кола, съвсем сам, да намери мястото на престъплението, което отстои на много километри от къщата му, да направи засада на любовниците и да ги простреля със седем куршума. Когато го притиснали, Стефано отново се върнал към обвиненията си срещу Салваторе.

— Единствено той имаше кола — били думите му.

Карабинерите решили да им направят очна ставка и да видят какво ще се случи. Арестували Салваторе и го отвели в щаба на карабинерите. Присъстващите твърдят, че никога няма да забравят случилото се на тази среща.

Салваторе влязъл в стаята с вид на истински balente, изпълнен с арогантна самоувереност. Той се спрял и погледнал Меле твърдо и безмълвно. Меле избухнал в плач и се хвърлил в краката му.

— Прости ми! Моля те, прости ми! — извикал той. Винчи се обърнал и излязъл от стаята, без да продума нито дума. Мъжът притежавал необяснимо влияние над Стефано Меле и успял да го накара да си затваря устата. Меле предпочел да влезе в затвора, вместо да рискува да му се противопостави. Той веднага оттеглил показанията си, че Салваторе е стрелецът и отново обвинил брат му Франческо. Но след като отново го притиснали, Меле се върнал към първоначалното си твърдение, че той сам е извършил двойното убийство.

На този етап полицията и разследващият магистрат (съдията, наблюдаващ разследването) останали удовлетворени. Въпреки несъответствията, престъплението в общи линии било разкрито: разполагали с признанието на съпруга, подкрепено от доказателства и показанията на сина. Меле останал единственият, обвинен за убийството.

По време на процеса пред съда Асизи, институция, използвана само за углавни престъпления, когато Салваторе Винчи бил доведен, за да свидетелства, присъстващите станали свидетели на странна сцена. Докато той ръкомахал и говорел, ръката му привлякла вниманието на съдията. На пръстена си мъжът носел женски годежен пръстен.

— Какъв е този пръстен? — попитал съдията.

— Това е годежният пръстен на Барбара — отвърнал Салваторе, без да поглежда съдията, но стрелнал Меле с твърд поглед. — Тя ми го даде.

Меле бил осъден за извършването на двойното убийство и получил четиринайсет години затвор.

През 1982 година следователите започнаха да съставят списък на възможните извършители на убийствата от 1968 година. В списъка намериха място двамата братя Винчи, Салваторе и Франческо, както и Пиеро Мучарини и „сянката“, спомената от Наталино.

Следователите бяха сигурни, че пистолетът не е бил хвърлен в канавката, както твърдеше Стефано. Пистолет, използван за извършването на убийство, обикновено никога не се продава, подарява или просто изхвърля. Те смятаха, че някой от съучастниците на Меле го е взел със себе си и грижливо го е скрил. Шест години по-късно пистолетът, заедно с кутията патрони, се появил от скривалището си, за да се превърне в оръжието на Чудовището от Флоренция.

Беше им ясно, че проследяването на пистолета е ключът към разрешаването на случая му.

Разследването на Сардинската следа се съсредоточи първо върху Франческо Винчи, защото той беше balente, бандитът, мъжът с досие. Той имаше тежък характер, биеше приятелките си и се размотаваше с гангстери. Салваторе, от друга страна, изглеждаше по-тих, човек, който винаги е работил здраво и е гледал да стои встрани от неприятностите. Имаше безупречно досие. За полицията в Тоскана, която нямаше никакъв опит със серийни убийци, Франческо Винчи беше очевидният избор.

Следователите трупаха парче по парче косвените доказателства срещу Франческо. Установиха, че се е намирал в близост до мястото на следващите престъпления на датата, когато са били извършени. Ангажиран в обири, кражби на добитък и лудории с жени, той рядко се задържаше на едно място. По време на двойното убийство през 1974 година в Борго сан Лоренцо, например, те установиха близостта му до местопрестъплението благодарение на спора му с един ревнив съпруг, в който участвал и любимият му племенник Антонио, синът на Салваторе Винчи. По времето на убийствата в Монтеспертоли Франческо също се намирал наблизо; отново посещавал Антонио, който тогава живеел в малък град на шест километра от местопрестъплението.

Но най-важното доказателство срещу Франческо се появи доста по-късно. В средата на юли карабинерите от малко градче на южното крайбрежие на Тоскана съобщиха на следователите от Флоренция, че на 21 юни са открили кола, скрита в гората, покрита с клони. Най-накрая се сетили да проверят номера й и открили, че принадлежи на Франческо Винчи.

Това имаше огромно значение: точно на 21 юни Специ и останалите журналисти бяха публикували фалшивия доклад, че една от жертвите в Монтеспертоли може да е останала жива достатъчно дълго, за да проговори пред полицията. Може би новините все пак бяха успели да подплашат Чудовището и да го накарат да скрие колата си.

Карабинерите арестуваха Винчи и го отведоха на разпит. Той се впусна да им разказва история за някаква жена и ревнивия й съпруг, но тя не звучеше особено достоверно и накрая не успя да обясни защо му е трябвало да скрива колата.

Франческо Винчи беше арестуван през август 1982 година, два месеца след убийствата в Монтеспертоли. Тогава разследващият магистрат заяви пред представители на пресата:

— Сега съществува опасността да бъдат извършени нови убийства, още по-драматични от предишните. Чудовището може да бъде изкушено да заяви правата си над убийствата и отново да се задейства. — Странни думи от устата на един съдия при ареста на заподозрения, но това показваше колко несигурни бяха следователите, че са заловили правилния човек.

Дойдоха есента и зимата, нови убийства нямаше. Франческо Винчи остана в ареста. Но флорентинци не се успокоиха: Франческо въобще не приличаше на интелигентното и аристократично Чудовище, което си бяха представяли; той беше типичният евтин мошеник, сваляч и чаровен мачо.

Цяла Флоренция напрегнато очакваше завръщането на топлото време и лятото, времето, предпочитано от Чудовището.

Глава 11

През есента и зимата на 1982–83 година Марио Специ написа книга за Чудовището от Флоренция. Озаглавена „Il Mostro di Firenze“, тя беше издадена през месец май. В нея се проследяваше развитието на случая от убийствата през 1968 година до двойното убийство в Монтеспертоли. Тиражът й беше изчерпан за нула време от публиката, ужасена от онова, което можеше да донесе със себе си настъпващият летен сезон. Но с настъпването на благоуханните летни нощи не се чу нищо за нови убийства. Флорентинци се изпълниха с надежда, че може би този път полицията е заловила правилния човек.

Овен с писането на книгата и публикуването на материали по случая с Чудовището, онова лято Специ написа и една кратка статия за млада кинопродуцентка на име Цинция Торини, която беше продуцирала кратък документален филм за живота на Берто, последният лодкар, който прекарвал пътници през река Арно — възрастен, съсухрен човечец, който развличаше пътниците си с истории, легенди и стари тоскански поговорки. Торини остана доволна от статията на Специ и прочете с интерес книгата му за Чудовището. След това му се обади с предложението да заснемат филм за Чудовището на Флоренция и Специ я покани на вечеря в апартамента си. Това щеше да е късна вечеря дори по италианските стандарти, защото Специ спазваше журналистическия час.

И така вечерта на 10 септември 1983 година Торини подкара колата си по стръмния път, който водеше към апартамента на Специ. Както можеше да се очаква от човек от киносредите, Торини имаше живо въображение. По-късно щеше да разкаже, че дърветата от двете страни на пътя приличали на костеливи ръце, които се кривят и протягат нокти към нея на вятъра. Тя не спираше да си задава въпроса дали не си е изгубила ума да отива в сърцето на флорентинските хълмове в безлунната съботна нощ, за да разговаря с някакъв човек за ужасните престъпления, извършвани точно в този район в точно такива безлунни съботни нощи. На един от завоите на криволичещия път фаровете на нейния стар фиат 127 осветиха нещо, което се белеещо в мрака. „Нещото“ се изправи, разгъна се и стана огромно. Откъсна се от асфалта и безшумно се издигна като мръсен чаршаф, понесен от вятъра. Оказа се, че това е голям бял бухал. Торини усети как стомахът й се свива от страх, защото италианците, също като римляните преди тях, вярват, че е лоша поличба да видиш бухал през нощта. Едва се сдържа да не обърне колата и да си тръгне.

Тя спря на малкия паркинг пред огромната желязна порта на старата вила, превърната в жилищна кооперация, и натисна звънеца. Щом Специ отвори вратата, безпокойството й веднага изчезна. Апартаментът беше гостоприемен, топъл и ексцентричен — стара маса за игра на карти от седемнайсети век беше превърната в маса за кафе, по стените висяха стари фотографии и картини, в единия ъгъл се виждаше камина. Масата за вечеря беше сложена на терасата с изглед към обсипаните с блещукащи светлинки хълмове. Торини се присмя вътрешно на ирационалните си страхове и ги изхвърли от мислите си.

Те прекараха по-голямата част от вечерта, обсъждайки възможността да заснемат филм за Чудовището от Флоренция.

— Според мен ще бъде доста трудно — каза Специ. — На историята й липсва централен герой — убиецът. Съмнявам се, че полицията е заловила точния човек — онзи, който е в затвора в очакване на процеса, Франческо Винчи. Може да се каже, че това е една детективска история без край.

Торини обясни, че това не е проблем.

— Главният герой не е убиецът. Това е самата Флоренция — градът, който открива, че е приютил в себе си едно чудовище.

Специ обясни защо смята, че Франческо Винчи не е Чудовището.

— Единственото, което имат срещу него е, че той е бил любовник на първата убита жена, че е биел приятелките си и че е престъпник. Според мен всичко това работи в негова полза.

— Защо смяташ така? — попита Торини.

— Той харесва жените. Има голям успех сред тях, а това е достатъчно, за да ме убеди, че той не е Чудовището. Удря ги, но не ги убива. Чудовището унищожава жените. То ги мрази, защото ги иска, а не може да ги има. В това се изразява неговото безсилие, неговото клеймо, затова той може да ги притежава по единствения възможен начин, като открадне най-показателната за тяхната женственост част.

— Щом смяташ така — рече Торини, — тогава значи Чудовището е импотентен. Така ли мислиш?

— В известна степен.

— Какво е мнението ти за ритуалните аспекти на убийствата, за внимателното разположение на телата? Лозовата пръчка, пъхната във вагината, например, която напомня думите на Свети Йоан, че „всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва.“? Убиец, който наказва двойките за това, че правят секс, без да са сключили брак?

Специ издуха струйка дим към тавана и се засмя.

— Това са пълни глупости. Знаеш ли защо е използвал тази стара лозова пръчка? Ако прегледаш снимките от местопрестъплението, ще видиш, че са били паркирали до едно лозе! Той просто е грабнал най-близката пръчка, която е успял да намери. Според мен използването на пръчките, за да насили жените просто показва, че той не е точно Супермен. Не е изнасилил жертвите си просто, защото не може.

Към края на вечерята Специ отвори книгата си и прочете на глас последната страница.

— Мнозина следователи смятат, че случаят на Чудовището от Флоренция е разрешен. Но ако в края на вечеря, прекарана в приятна компания, ме попитате за моето мнение, аз ще ви кажа истината: че в неделя сутринта отговарям на първото позвъняване по телефона със страх. Особено ако предишната събота вечер е имало новолуние.

След това Марио затвори книгата и на терасата, която гледаше към хълмовете на Флоренция, се възцари мълчание.

В този момент телефонът иззвъня.

Обаждаше се лейтенантът на местните карабинери, един от контактите на Специ.

— Марио, току-що са намерили двама души, убити в каравана край Джоголи, над Галуцо. Дали е Чудовището? Не знам. Мъртвите са двама мъже. Но ако бях на твое място, щях да отида да хвърля едно око.

Глава 12

За да стигнат Джоголи, Специ и Торини поеха по пътя, който се изкачваше по стръмния хълм зад големия манастир „Ла Чертоза“. Пътят се наричаше Виа Волтерана и беше един от най-древните в Европа, построен от етруските преди три хиляди години. На върха Виа Волтерана правеше лек завой и продължаваше право по билото. Веднага вдясно започваше втори път, Виа ди Джоголи, тясна пътека, която криволичеше между обраслите с мъх каменни стени. Стената отдясно ограждаше земите на Вила Сфачата, която принадлежеше на благородното семейство Мартели. Сфачата означава „нахална“ или „дръзка“ на италиански, и това странно наименование произлизаше отпреди пет хиляди години, поне от времето, когато вилата е била дом на мъжа, дал името си на Америка.

Лявата стена на Виа ди Джоголи ограждаше голяма маслинова гора. На около петдесет метра от началото на пътя, някъде срещу вилата, част от стената беше разрушена, което позволи на снимачния екип да влезе в гората. През дупката се стигаше до едно равно място, откъдето се разкриваше вълшебен изглед към южните флорентински хълмове, осеяни с древни замъци, кули, църкви и вили. На няколкостотин метра оттам, върху най-близкия хълм, се издигаше прочутата римска кула, известна като „Сан Алесандро а Джоголи“. На съседния хълм се виждаше изящна вила от шестнайсети век, наречена „И колаци“, скрита наполовина зад група кипариси и чадъровидни борове. Тя принадлежеше на семейство Марчи, една от наследниците на което чрез брака си беше станала маркиза Фрескобалди. Тя беше близка приятелка на принц Чарлз и лейди Даяна и скоро след сватбата им ги беше поканила във вилата.

Отвъд великолепния изглед Виа ди Джоголи започваше да се спуска надолу, криволичейки шеметно през селца и малки ферми, достигайки до монолитното работническо предградие на Флоренция в долината. През нощта сивите квартални сгради се превръщаха в блещукащ килим от светлини.

Едва ли можеше да се намери по-красиво място в цяла Тоскана.

По-късно — твърде късно — Флоренция щеше да постави знак на това място, на който на немски, английски, френски и италиански щеше да пише: „Паркирането забранено от 19.00 часа до 7.00 часа. Летуването на палатки забранено от съображения за сигурност“. В онази нощ на 10 септември 1983 година там нямаше никаква табела и някой беше избрал да къмпингува точно на това място.

Когато Специ и Торини пристигнаха, те се озоваха пред пълния комплект участници в разследването на Чудовището. Тук бяха прокурорът Силвия дела Моника, заедно с главния обвинител Пиеро Луиджи Виня, чието привлекателно лице беше толкова сгърчено и посивяло, сякаш всеки момент щеше да припадне. Съдебният лекар Морио Маури, чиито сини очи блестяха, работеше върху двата трупа. Главният инспектор Сандро Федерико също беше тук и крачеше нервно напред-назад.

Голям прожектор, застопорен върху една от полицейските коли, осветяваше с призрачна светлина терена и групата хора, събрани в полукръг около синия фолксваген с немски регистрационни номера, хвърляха дълги сенки върху земята. Ярката светлина подчертаваше грозотата на сцената, драскотините върху очуканата стара каравана, изпитите лица на следователите, кривите клони на маслиновите дървета, очертани на фона на черното небе. Вляво от караваната полето преминаваше в склон, спускащ се в мрака към група каменни къщи, където, двайсет години по-късно, аз щях да се нанеса временно заедно с моето семейство.

Когато Специ и Торини пристигнаха, лявата врата на караваната зееше отворена и от вътрешността можеше да се чуе финалът на саундтрака към филма „Ловец на андроиди“1. Музиката беше свирила безспирно цял ден, тъй като касетофонът автоматично превърташе касетата отначало. Инспектор Сандро Федерико се приближи до тях и им показа шепата си, в която държеше две гилзи двайсет и втори калибър. В основата им се виждаше характерният белег, който оставаше от пистолета на Чудовището.

То отново беше нанесло своя удар и броят на жертвите се беше увеличил до десет. Франческо Винчи, който все още беше в затвора, нямаше как да го е извършил.

— Защо този път е нападнал двама мъже? — попита Специ.

— Погледни вътре в караваната — отвърна Федерико, кимвайки с глава.

Специ се приближи до колата. Минавайки покрай караваната, той забеляза, че в горната част на страничните малки прозорчета, където стъклото беше прозрачно, се забелязваха дупки от куршуми. За да погледне вътре, той трябваше да се надигне на пръсти. За да се прицели както трябва, убиецът би трябвало да е бил по-висок от Специ, поне метър и осемдесет. Освен това той забеляза дупки от куршуми и в металната стена на караваната.

До отворената й врата се бяха събрали няколко души; полицаи в цивилни дрехи, карабинери и криминалисти; стъпките им се виждаха навсякъде по росната трева, заличавайки всички следи, оставени от убиеца. Поредният пример за некадърно свършена работа, помисли си Специ.

Но преди да погледне вътре в караваната, погледът му беше привлечен от пръснати по тревата страници от лъскаво порнографско списание, озаглавено „Голдън гей“.

Мъждива светлина осветяваше вътрешността. Двете седалки отпред бяха празни: точно зад тях лежеше тялото на млад мъж с тънки мустачки, с втренчен поглед, проснат по гръб върху двоен матрак, с крака към задната част на караваната. Второто тяло се намираше отзад, в ъгъла. То все още беше свито на кълбо, сякаш за да стане колкото се може по-малко, вкочанено от страх, със сгърчени ръце и лице, скрито зад водопад от руса коса. Косата беше прошарена от кървави струи, черни и съсирени.

— Прилича на момиче, не мислиш ли? — разнесе се гласът на Сандро Федерико, който отърси Специ от изненадата му. — Първоначално и ние се заблудихме. Но е мъж. Изглежда нашият приятел е направил същата грешка. Представяш ли си как се е почувствал, след като го е разбрал?

В понеделник, 12 септември, вестниците разпространиха новината:

Двете жертви, Хорст Майер и Уве Рюш, и двамата на по двайсет и четири години, пътували из Италия заедно и паркирали фолксвагена на мястото на 8 септември. Почти голите им тела бяха открити около седем часа вечерта на 10 септември.

Франческо Винчи вече беше излежал около тринайсет месеца в затвора и обществото бе започнало да вярва, че той е Чудовището от Флоренция. И отново, също както в случая с Енцо Спалети, самото Чудовище доказа невинността на обвинения.

Чудовището от Флоренция вече беше международна новина. Лондонският вестник „Таймс“ посвети цяла страница от неделния си брой на случая. Пристигнаха телевизионни екипи чак от Австралия.

„Макар жертвите вече да наброяват дванайсет, единственото което знаем е, че Чудовището все още е на свобода и неговата берета двайсет и втори калибър може отново да убие“, написа „Ла Национе“.

Тъй като Чудовището извърши убийство, докато Франческо Винчи беше в затвора, освобождаването му бе неизбежно. Но дните минаваха, а Винчи все още не излизаше навън. Следователите заподозряха, че двойното убийство е било „поръчково“. Може би, теоретизираха те, някой, близък с Винчи, е решил да покаже, че той не може да е убиецът. Престъплението в Джоголи беше неправилно, импровизирано, различно. Беше странно, че Чудовището може да направи такава съдбовна грешка, предвид предположенията, че той отделя време да наблюдава двойките, докато правят секс, преди да ги убие. Освен това беше нанесъл удара в петък вечерта, а не в събота, както правеше обикновено.

Скоро след това във Флоренция пристигна нов разследващ магистрат, който пое случая. Името му беше Марио Ротела. Още първото му публично изявление смрази обществото. Той заяви:

— Никога не сме идентифицирали така нареченото Чудовище от Флоренция с Франческо Винчи. За престъпленията, извършени след убийството от 1968 година, той е единствено заподозрян. — А следващите му думи предизвикаха фурор: — И той не е единственият заподозрян.

Единият от прокурорите, Силвия дела Моника, предизвика още по-голямо объркване и спекулации, заявявайки:

— Винчи не е Чудовището. Но не е и невинен.

Глава 13

Няколко дни след убийствата в Джоголи в кабинета на прокурора, който се намираше на втория етаж в бароковия дворец на Пиаца Сан Фирензе, се проведе напрегната среща. (Дворецът е една от малкото сгради от седемнайсети век в града — флорентинците с пренебрежение я определят като „нова постройка“.) Събраха се в малката стая на Пиеро Луиджи Виня и гъстият цигарен дим напомняше мъглата на Марема. Виня имаше навика да къса цигарите на две и да пуши двете парчета едновременно с илюзията, че пуши по-малко. Силвия дела Моника също беше тук — дребна, руса, също обвита от гъст облак цигарен дим; присъстваше полковникът от карабинерите, който беше донесъл два пакета от любимото си марлборо, както и главен инспектор Сандро Федерико, който не спираше да предъвква една изсъхнала „тосканска“ пура. Помощник-прокурорът палеше цигара от цигара тежки „Голоаз“. Единственият непушач в стаята беше Адолфо Ицо, на когото беше достатъчно само да диша, за да придобие вредния навик.

Федерико и полковникът от карабинерите представиха възстановка на убийствата в Джоголи. Използвайки диаграма и няколко графики, те показаха последователността на събитията, как нападателят е застрелял единия мъж през малкото прозорче, а след това е надупчил странично караваната, убивайки втория мъж, който се криел в ъгъла. След това Чудовището влязло вътре, изстреляло още няколко куршума в телата им и тогава открило грешката си. В гнева си грабнало гей-списанието, разкъсало го, разпръсквайки страниците по тревата навън и си тръгнало.

Прокурорът Виня изрази мнението си, че престъплението изглежда аномално, ad hoc2 и импровизирано — накратко, че е извършено не от Чудовището, а от някой друг, който се е опитал да подскаже, че Франческо Винчи е невинен. Следователите подозираха, че племенникът на Винчи, Антонио, е извършил убийствата, за да измъкне любимия си чичо от затвора. (Антонио, помните ли, беше бебето, спасено от задушаване с газ в Сардиния.) За разлика от останалите в семейството, той беше достатъчно висок, за да се прицели в прозрачната горна част на прозореца на караваната.

Тайно беше задвижен коварен план. Първите му проявления се появиха десет дни след убийствата в Джоголи, когато на последните страници във вестниците се появи малък и на пръв поглед несвързан със случая материал, в който се съобщаваше, че Антонио Винчи, племенник на Франческо Винчи, е бил арестуван за незаконно притежание на оръжие. Антонио и Франческо бяха невероятно близки, партньори в много сенчести начинания и приключения. Арестът на Антонио бе знак, че следователите разширяват работата си по Сардинската следа. Марио Ротела, разследващият магистрат по случая на Чудовището, и прокурорът по случая Силвия дела Моника бяха убедени, че и Франческо, и Антонио знаят самоличността на Чудовището от Флоренция. Всъщност те смятаха, че тази ужасна тайна се укрива от целия клан на сардинците. Чудовището беше един от тях и те знаеха самоличността му.

След като и двамата мъже се озоваха в затвора „Ле Мурате“, те можеха да бъдат използвани един срещу друг и може би пречупени. Заподозрените бяха държани отделно един от друг, а в затвора бяха пуснати старателно обмислени слухове, чиято цел бе да събудят подозренията им и да ги настроят един срещу друг. Задвижена беше специална програма за разпити, която да оставя у всеки един от тях впечатление за онова, което е казал другият. Разпитващите се „изпускаха“ за това, че единият е отправил сериозни обвинения срещу другия, който може да се спаси единствено ако разкрие истината за него.

Тактиката се оказа неуспешна. Никой от двамата не проговори. Един следобед в древната стая за разпити на „Ле Мурате“ главният прокурор Пиеро Луиджи Виня стигна до извода, че му е дотегнало да се занимава с това. Той реши да притисне Франческо Винчи до максимум. В досегашната си кариера Виня, привлекателен, елегантен и културен човек с ястребов профил, беше имал работа с мафиотски донове, убийци, похитители, изнудвани и наркотрафиканти. Но не можеше да се мери с дребничкия сардинец.

В продължение на половин час той обработва Винчи. С непоклатима логика той изплете мрежа от улики и факти, доказвайки чрез дедукция вината на мъжа. След това, внезапно, използвайки техника, взета директно от холивудските филмови клишета, той рязко приближи лицето си на сантиметър от брадатата физиономия на сардинеца и изкрещя, опръсквайки го със слюнка:

— Признай си, Винчи! Ти си Чудовището!

Франческо Винчи остана напълно спокоен. Той се усмихна и въгленовочерните му очи проблеснаха. Със спокоен нисък глас той му отвърна с въпрос, който като че ли нямаше нищо общо:

— Моля да ме извините господине, но ако искате отговор от мен, първо ми кажете какво е онова нещо на масата. Ако обичате.

И посочи с пръст пакета цигари на масата.

Прокурорът, опитвайки се да разбере накъде бие мъжът, отговори:

— Кутия цигари, естествено.

— Моля да ме извините, но не е ли празна?

Виня потвърди, че е празна.

— В такъв случай — заяви сардинецът, — това не е кутия с цигари. Била е кутия с цигари. В момента е просто кутия. А сега мога ли да ви помоля за нещо? Вземете я и я смачкайте.

Любопитен да разбере какво цели Винчи, Виня взе кутията и я смачка на топка.

— Ето! — каза Франческо, разкривайки в усмивка белите си зъби. — А сега вече не е дори кутия. Вашите доказателства, господине, са същите като нея: можете да ги мачкате и оформяте в каквато теория ви се иска, но те ще си останат все същото: обикновени спекулации, и то недоказани.

Племенникът Антонио се оказа също толкова умен. Не само че не се огъна на разпита, но и на делото за притежаване на незаконно оръжие сам си беше адвокат. Той наблегна на факта, че оръжията не са били открити в дома му, а на известно разстояние от него, и че досега не е било представено доказателство, което да го свързва с въпросните пистолети. Дали не са били подхвърлени, с цел да бъде арестуван и използван срещу чичо си?

Той бързо спечели делото и беше освободен.

Глава 14

С течение на времето ставаше все по-трудно да се оправдае задържането на Франческо Винчи. След оправдаването на племенника му и с провала на разпитите беше само въпрос на време да го освободят.

Раздразнен от липсата на прогрес, самият разследващ магистрат Марио Ротела реши лично да разпита Стефано Меле и да направи един последен опит да измъкне някаква информация от него. Преди да отпътува за Верона, Ротела се подготви добре. Той сложи в една папка всички свидетелства, които беше събрал от старите разпити във връзка с убийствата от 1968 година, включително свидетелските показания на Наталино и баща му, Стефано Меле, брата на Меле и трите му сестри и един от зетьовете му. Освен това взе различни показанията от по-новите разпити. Беше убеден, че престъплението от 1968 година е кланово убийство и че всички, които са участвали, може да са отнесли пистолета у дома си. Всички знаеха кой е Чудовището. Ротела беше решен да разбие тази стена на мълчанието.

Новият разпит се проведе на 16 януари 1984 година. Ротела попита Меле дали Франческо Винчи е участвал в убийството. Меле отговори:

— Не, Франческо Меле не беше с мен през нощта на 21 август 1968 година. Обвиних го единствено, за да си отмъстя за това, че беше любовник на жена ми.

— Кажи ми тогава, кой беше с теб онази нощ?

— Не си спомням.

Той очевидно умишлено лъжеше. Някой — може би Чудовището — го държеше с нещо в ръцете си. С какво? Каква ли беше тази тайна, от която Меле се страхуваше повече, отколкото от затвора?

Ротела се върна във Флоренция. Пресата предположи, че мисията му е била провал. Всъщност в папката си той носеше измърсено късче хартия с ръкописен текст, сгъвано и разгъвано стотици пъти, което беше открил в портфейла на Стефано Меле. Той смяташе, че този документ е от изключителна важност.

На 25 януари 1984 година Ротела разпространи новината, че на следващия ден ще даде в кабинета си важна пресконференция в десет часа сутринта. На двайсет и шести кабинетът му беше претъпкан с репортери и фотографи, повечето от които бяха убедени, че ще чуят съобщение за освобождаването на Франческо Винчи.

Но Ротела им беше подготвил изненада.

— Разследващият магистрат — обяви той с най-помпозния си глас, — със съгласието на прокуратурата на провинция Флоренция, арестува двама души за престъпленията, приписвани на Франческо Винчи.

Два часа след сензационната пресконференция извънредното издание на „Ла Национе“ първо се появи по вестникарските будки. На първата страница с големи черни букви пишеше:

Глава 15

Под заглавието бяха поместени две снимки, които показваха на света лицата на предполагаемото двойно Чудовище: Джовани Меле, брат на Стефано, и Пиеро Мучарини, негов зет.

Повечето флорентинци погледнаха на вестникарските фотографии със скептицизъм. Тъпанарските физиономии на двамата заподозрени въобще не отговаряха на представата им за умелото, високо интелигентно Чудовище.

Причината за обвиняването им скоро се разбра. В края на разпита на Меле Ротела беше претърсил портфейла на мъжа и беше открил малко листче хартия, подпъхнато в сгъвката. То представляваше нахвърлян набързо списък на отговорите, които трябва да дава на следователите, които го разпитват. Написан беше от брат му Джовани Меле и му беше даден две години по-рано, когато за пръв път се разчу за връзката между убийствата от 1968 година и Чудовището от Флоренция. Почеркът беше колеблив, буквите закръглени като написани от второкласник, половината с главни букви, половината слети. Думите изобилстваха от правописни грешки, резултат от объркването на италианския и сардинския език.

Когато Ротела се изправи пред Меле с листчето в ръка, той си „призна“, че да, двамата му съучастници от 1968 година са били брат му Джовани и Пиеро Мучарини и че вторият е изстрелял фаталните куршуми — или „всъщност не, беше брат ми, не помня, случи се преди седемнайсет години“.

В продължение на няколко дни съдия Ротела обмисляше загадъчните фрази. Най-накрая реши, че ги е разгадал. В първия разпит на шестгодишния Наталино след убийствата пред 1968 година, малкото момче беше споменало, че на местопрестъплението е присъствал и „чичо Пиетро или Пиеро“. Подробностите, които беше дал, показваха, че става въпрос за чичо му Пиеро Мучарини, пекаря. Но Барбара Лочи имаше брат на име Пиетро и Ротела възприе бележката като инструкция да бъдат подведени следователите така, че да си мислят, че Наталино е говорел за този си чичо. С други думи бележката съветваше Стефано какво да отговаря на въпросите: „След като излежах присъдата си, най-накрая реших да говоря. Що се отнася до думите на Наталино, че чичо Пието е бил на мястото на престъплението, най-накрая ще призная, че с мен беше братът на жена ми Пиетро и той е «Пието», за когото говори момчето. Балистичните тестове ще покажат, че той е стрелецът“.

С други думи бележката нареждала на Стефано да отклони вниманието от съпруга на сестра му, Пиеро Мучарини, към брата на мъртвата му съпруга Пиетро. Това наведе Ротела на мисълта, че Пиеро Мучарини е също толкова виновен, колкото и Джовани Меле, авторът на бележката. Защо иначе ще искат да отвличат вниманието? Quod erat demonstrandum3: и двамата бяха Чудовището.

Ако ви е трудно да проследите логиката му, добре дошли в клуба. Едва ли някой друг, освен самия Марио Ротела, се преструваше, че разбира заплетените му умозаключения.

Ротела заповяда да претърсят къщата и колата на Джовани. Така на бял свят се появиха един скалпел, няколко странни ножове за обработка на кожи, няколко намотани въжета в багажника на колата му, няколко порнографски списания, подозрително изглеждащи записки за фазите на луната и бутилка парфюмирана течност за миене на ръце. Следователите получиха допълнителна информация от бившата приятелка на Джовани, която им разкри пикантни подробности за перверзните му сексуални навици и изключителните размери на половия му член, който бил толкова голям, че било невъзможно да прави нормален секс.

Всичко това беше много подозрително.

„Предишното“ Чудовище Франческо Винчи все още беше в затвора. Вече не го смятаха за Чудовището, но Ротела вярваше, че мъжът крие някаква информация. След като прибраха на топло и двойното Чудовище, в затвора вече се намираха трима от членовете на сардинския клан. Прокурорите отново се впуснаха в старата игра на слухове и подозрения, в която разпитващите играеха един срещу друг, надявайки се да открият някаква пукнатина в стената на сардинската омерта.

Вместо това откриха пукнатина в собственото си разследване.

Глава 16

По онова време броят на държавните обвинители, които работеха по случая на Чудовището от Флоренция, беше достигнал близо половин дузина, а най-ефективната и харизматична личност сред тях беше Пиеро Луиджи Виня. Тези прокурори изпълняваха роля, подобна на американските заместник областни прокурори: те ръководеха разследването, надзираваха събирането на доказателства и анализа им, разработваха теориите на престъплението и формулираха стратегиите за повдигането на обвинение срещу виновните. В италианската система тези прокурори работят независимо един от друг и всеки отговаря за някоя част от случая — особено за убийствата, които са извършени, когато е негов ред да дежури „на повикване“, така да се каже. (Така работата се разпределя между група прокурори, като всеки поема случаите, които са се появили в неговата смяна.) В допълнение друг прокурор приема августейшата титла pubblico ministero, обществен прокурор. Този човек (който обикновено е и съдия) представя интересите на държавата и оспорва делото в съда. Ролята на обществения прокурор в делото срещу Чудовището по време на убийствата и разследването се изпълняваше от различни хора — колкото повече бяха убийствата, толкова повече прокурори се ангажираха със случая.

Работата на всички прокурори, полицията и карабинерите се ръководеше от giudice istruttore, съдия-ръководител или по-правилно наричан разследващ магистрат. В случая на Чудовището разследващият магистрат беше Марио Ротела. Ролята му беше да надзирава действията на полицията, прокурорите и обществения прокурор, за да се увери, че действат съгласно закона и са се подсигурили с достатъчно доказателства. За да може системата да работи, прокурорите, общественият прокурор и разследващият магистрат трябваше повече или по-малко да бъдат на едно мнение за курса на разследване.

В случая с Чудовището Виня и Ротела, главният прокурор и разследващият магистрат, бяха напълно противоположни личности. Трудно би било да се намерят двама мъже, които да са толкова неподходящи за съвместна работа. И естествено при нарастващия натиск да разрешат случая, те започнаха да спорят.

Кабинетът на Виня се намираше на втория етаж в съдебната сграда на Флоренция — дълга редица от стаи в тесен коридор, които преди векове са били килии на монаси. Сега тези килии бяха превърнати в кабинети на прокурори. Тук, в този древен коридор, журналистите винаги бяха добре дошли и те идваха често и се шегуваха с прокурорите, които се държаха с тях като със стари приятели. Самият Виня имаше почти митичен статут. Той беше сложил край на вълната от отвличания в Тоскана чрез един елементарен метод: когато някой човек биваше отвлечен, държавата веднага замразяваше семейните банкови сметки на жертвата, предотвратявайки по този начин плащането на откупа. Виня отказваше да се придвижва с бодигарди, беше регистрирал името си в телефонния указател, имаше го и на табелата на входната врата, като на всеки обикновен гражданин, жест на открито предизвикателство, на който италианците се възхищаваха. Представителите на пресата жадно поглъщаха съдържателните му цитати, саркастични забележки и духовитости. Той се обличаше като флорентинец, със спретнати костюми и вратовръзки, а в страната, в която красивото лице означаваше много, той се отличаваше с изключително привлекателен външен вид, с фини черти, остри сини очи и спокойна усмивка. Колегите му прокурори бяха също така очарователни. Великолепният новопристигнал Паоло Канеса беше открит и сладкодумен. Силвия дела Моника, енергична и привлекателна, често развличаше журналистите с истории от предишни случаи. Журналистът, дошъл на втория етаж в съдебната палата, винаги си тръгваше с бележник, пълен с новини и саркастични забележки.

На третия етаж имаше същата редица от монашески килии, но атмосферата беше съвсем различна. Тук се намираха кабинетите на Марио Ротела и хората му. Той идваше от южната част на Италия, което светкавично даде повод на флорентинци да започнат да се отнасят с подозрение към него. Старомодните му мустаци и дебели черни рамки на очилата го правеха да прилича повече на зарзаватчия, отколкото на съдия. Изтънчен, културен и интелигентен, той беше и педант, и отегчителен човек. В отговор на журналистическите въпроси изнасяше продължителни речи, без да каже нищо съществено. Сложните му изречения, богати на цитати, взети от книгите по юристпруденция, бяха непреводими за средностатистическия читател и често неразбираеми дори за журналистите. Когато си тръгнеха от отдела на Ротела, вместо бележник, пълен с пикантни новини и кратки цитати, които лесно можеха да бъдат сглобени в статия, те разполагаха със зловонно блато от думи, които не се поддаваха на никакво опростяване или организиране.

Специ записа една типична размяна на реплики след ареста на Джовани Меле и Пиеро Мучарини.

— Имате ли доказателства? — попита той Ротела.

— Да — беше лаконичният отговор.

Специ продължи да го притиска в търсене на подходящото заглавие за първа страница.

— Вкарахте двама мъже в затвора: истина ли е, че и двамата са Чудовището?

— Като концепция Чудовището не съществува. Съществува някой, който е извършил първото убийство — отвърна Ротела.

— Показанията на Стефано Меле ли бяха решаващи в случая?

— Онова, което Меле ни каза, е важно. Потвърждава някои догадки. А ние имаме не едно, а пет важни доказателства и аз ще ги направя публично достояние веднага, щом изправим двамата обвинени пред съда.

Тези увъртания подлудяваха Специ и останалите журналисти.

Един-единствен път Ротела направи конкретно изявление:

— Мога да ви кажа едно нещо със сигурност: флорентинци вече могат да дишат спокойно. — Но думите му веднага бяха оспорени от един от прокурорите на долния етаж, който обяви пред пресата, че независимо от онова, което са чули на горния етаж, „аз от все сърце съветвам младите хора да намерят друг начин да се погрижат за здравето си, вместо да излизат нощем на чист въздух сред природата“.

Обществото и пресата не приеха новата теория за двойното Чудовище. С приближаването на лятото на 1984 година напрежението във Флоренция започна да нараства. Мрежата от тесни улици и пътеки, които криволичеха между хълмовете около града, нощем опустяваше. Като реакция на нарастващото напрежение един от младите общински съветници предложи създаването на „любовни селца“, места на удоволствието, предлагащи определени услуги, заобиколени от градини, които да гарантират уединение, със собствена охрана. Идеята предизвика скандал и провокира отговори от типа, че Флоренция просто може да бъде превърната в открит бардак. Мъжът защити идеята си:

— „Любовните селца“ са начин да потвърдим правото на всеки един от нас да има свободен и щастлив сексуален живот.

С настъпването на първите топли дни на 1984 година безпокойството започна да се засилва. На този етап Чудовището вече беше привлякло вниманието на целия свят: много вестници и телевизионни станции, сред които лондонския „Съндей таймс“ и токийската „Асаши шимбун“, пуснаха специални репортажи по случая. По телевизиите във Франция, Германия и Англия бяха излъчени документални филми. Интерес предизвикваха не само серийните убийства: основната причина беше чарът на главния герой в историята на Чудовището — град Флоренция. За по-голямата част от останалия свят Флоренция не беше реално място, в което живеят реални хора; те приемаха града като просторен музей, където със своите Мадони и горди Давидовци поети и художници се прекланяха пред красотата на женските и мъжките форми; град с елегантни дворци, вили, които се кипрят по хълмовете, градини, мостове, привлекателни магазини и отлична кухня. Това не беше град, в който царува мръсотията, престъпността, шумните улици, замърсеният въздух, графитите и наркодилърите — камо ли серийните убийци. Съществуването на Чудовището показа, че Флоренция не е вълшебният ренесансов град от туристическите брошури — тя беше трагично и окаяно модерна.

С напредването на лятото напрежението стана непоносимо. Малцина във Флоренция вярваха, че Чудовището е в затвора. Марио Специ провери календара си и отбеляза, че за цялото лято има само една безлунна съботна нощ: нощта на двайсет и осми срещу двайсет и девети юли. Няколко дни преди този уикенд той отиде при главен инспектор Сандро Федерико в щаба на полицията. След като си поговориха малко, той рече:

— Сандро, страхувам се, че тази неделя целият град ще се изсипе в околностите.

Полицаят направи знак против уроки.

Неделята на двайсет и девети дойде и отмина спокойно. Рано в понеделник сутринта, на трийсети юли, още по тъмно, телефонът в дома на Специ иззвъня.

Глава 17

Беше великолепна утрин с кристално чист въздух, като дар от боговете. Специ се озова на идилично поле, обсипано с цветя и билки, в покрайнините на град Викио, родното място на художника Джото, на четирийсет километра североизточно от Флоренция.

Телата на новите жертви, Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи, бяха открити на разсъмване на края на тесен, обрасъл с трева път, от двама техни приятели, които ги търсили цялата нощ. Тя беше на деветнайсет, а той беше навършил наскоро двайсет години. Мястото се намираше на по-малко от осем километра от нивите в Борго сан Лоренцо, където Чудовището беше убило първите си жертви през 1974 година.

Клаудио все още се намираше в колата, която беше паркирана край един горист хълм, наречен Ла Боскета, малкото дърво. Пиа беше завлечена навътре в полето, на няколкостотин метра от една фермерска къща. Тя беше осакатена по същия начин като останалите жертви. Но този път убиецът беше стигнал още по-далеч. Беше изтръгнал — думата „премахнал“ не беше подходяща — лявата й гърда. Времето на смъртта бе потвърдено от свидетел: фермерът беше чул изстрели в 21:40 часа и предположил, че са гърмежи от ауспуха на мотор.

По време на новите убийства и тримата основни заподозрени — Франческо Винчи, Пиеро Мучарини и Джовани Меле — се намираха в затвора.

Новото двойно убийство предизвика ужас, объркване и породи буря от обвинения срещу полицията. Случаят отново се появи на първите страници на европейските вестници. На хората им се струваше, че докато убиецът постепенно увеличава броя на жертвите си, полицията не прави нищо друго, освен да арестува невинни хора, които по-късно биваха оправдавани от поредния удар на Чудовището. Но Марио Ротела отказа да освободи тримата затворници. Беше сигурен, че те са участвали в убийствата от 1968 година и знаят самоличността на Чудовището.

Полицаите и прокурорите, ангажирани със случая, изпаднаха в паника. Виня се обърна с молба към обществото:

— Който знае нещо, трябва да го сподели — призова той. — Със сигурност има хора, които знаят нещо и по незнайни причини отказват да говорят. Човек с подобни патологични отклонения не може да живее незабелязан от семейството си.

Полицията беше залята от нова вълна анонимни писма, хиляди на брой, някои от които бяха написани с изрязани от списания букви. Те идентифицираха Чудовището с някой съсед, роднина, приятел със странни сексуални навици, местния свещеник или семейния лекар. И отново гинеколозите се оказаха обект на множество обвинения. Други обвинителни писма бяха подписани от известни интелектуалци, които предлагаха заплетени теории, изпъстрени със заучени цитати и фрази на латински.

След двойното убийство във Викио Чудовището от Флоренция се превърна в нещо повече от криминален престъпник; той се беше трансформирал в тъмно огледало, отразяващо същността на самия град — неговите мрачни фантазии, странните му мисли, най-ужасяващите му предразсъдъци. Мнозина твърдяха в писмата си, че зад убийствата стоят езотерични или сатанински култове. Различни професори и самозвани експерти, които не разбираха абсолютно нищо от криминология или серийни убийци, предлагаха своите теории по телевизията или на журналисти от пресата. Един от тези „експерти“ изказа всеобщото вярване, че Чудовището сигурно е англичанин.

— Този тип престъпления е характерен за Великобритания или за най-близкия й съсед, Германия.

Друг подкрепи красноречиво тази теория, пишейки до вестниците: „Представете си Лондон. Ситито. Гъстата нощна мъгла. Внезапно от мрака изскача един примерен, образцов жител на Лондон и започва да напада невинни двойки. Представете си насилието, еротиката, безпомощността, мъчението“…

Съветите не секваха.

„Лесно можете да проследите, откриете и арестувате убиеца; трябва само да го търсите на правилните места: в месарските магазини и болниците, тъй като очевидно става въпрос за касапин, хирург или медицинска сестра“.

Друг: „Със сигурност е ерген, около четирийсетгодишен; живее с майка си, която знае неговата «тайна», но свещеникът също я знае от изповедите му, тъй като той редовно ходи на църква“.

Феминистката интерпретация: — „Чудовището е жена, истинска мъжкарана, от английски произход, която преподава във флорентинско основно училище“.

От всички части на Италия във Флоренция започнаха да се стичат самозвани частни детективи. Голяма част от тях вече носеха в джобовете си решението на случая; други тръгнаха да обикалят нощем хълмовете около града, въоръжени до зъби, търсейки Чудовището или просто позирайки безстрашно с пистолетите си за снимки, които после биваха публикувани в пресата.

Няколко души се явиха в полицейския щаб с твърдението, че те са Чудовището. Един дори успя да се намеси в радиочестотата на „Бърза помощ“ и да обяви:

— Аз съм Чудовището и скоро ще нанеса нов удар.

Много флорентинци бяха шокирани от пороя перверзни, конспиративни теории и най-обикновена лудост, които убийствата бяха отпушили в техните съграждани.

— Никога не бих и допуснал, че във Флоренция живеят такива странни хора — заяви Паоло Канеса, един от прокурорите, работещи по случая.

— Страхувам се — отвърна с горчивина главният инспектор Сандро Федерико, — че някъде в това блато от анонимна лудост се намира следата, от която се нуждаем — и ние ще я пропуснем.

Много от анонимните писма бяха изпратени директно до Марио Специ, „монстролога“ на „Ла Национе“. Сред тях се отличаваше едно послание, написано изцяло с главни букви. Незнайно защо от него го побиха тръпки. То беше единственото, в което имаше късче истина.

Думите за шестнайсетте жертви бяха озадачаващи, защото на този етап, заедно с двойното убийство до Викио, труповете бяха само дванайсет (четиринайсет, ако се смятаха и убийствата от 1968 година.) Това водеше до предположението, че писмото е изпратено от поредния болен фантазьор. Но някой си спомни, че в Лука предишната година в колата си са били убити други двама любовници. Пистолетът беше берета двайсет и втори калибър и трупът на жената не беше осакатен. Това престъпление никога не беше официално приписвано на Чудовището от Флоренция, но все още не беше разкрито.

Слуховете продължаваха да внасят смут във Флоренция, докато един инцидент не изкристализира общественото отношение. В следобеда на 19 август 1984 година, почти три седмици след убийствата във Викио, принц Роберто Корсини изчезна в гъстата гора, заобикаляща семейния замък Скарперия, на десетина километра от Викио. Потомък на последната оцеляла княжеска фамилия в Тоскана, принц Роберто произхождаше от древно и богато семейство. Фамилията Корсини бяха дали на света един папа, Клемент XII, и беше построила огромен и красив дворец във Флоренция на бреговете на река Арно. В палацо Корсини фамилията съхраняваше великолепната тронна зала на своя папа, заедно с безценна колекция от ренесансово и бароково изкуство. И макар че през последните години семейството бяха обеднели — до такава степен, че в голяма част от двореца Корсини все още не беше прокарано електричество — през вековете семейството бе притежавало огромни имения. Дядото на Роберто, принц Нери, се хвалел, че може да измине на кон пътя от Флоренция до Рим — около триста километра, — без да излезе от земите си.

Принц Роберто беше груб и мълчалив човек, който не обичаше светския живот и ангажиментите си на аристократ. Предпочиташе да живее в семейния замък в провинцията, като се виждаше само с неколцина приятели. Така и не се ожени и като че ли нямаше приятелки. Онези, които го познаваха добре, с привързаност го наричаха „Мечока“ заради неговата грубост и любов към усамотението. За останалите той просто беше един странен тип.

Някъде около четири часа следобед в неделя, 19 август 1984 година, принц Роберто оставил в замъка няколко приятели от Германия, дошли на гости, и отишъл сам в гората. Не бил въоръжен, но носел със себе си бинокъл. Когато не се прибрал до девет вечерта, приятелите му се разтревожили и се обадили на роднините му, а след това и на карабинерите в съседното градче Борго сан Лоренцо. През по-голямата част от нощта всички претърсвали гората. Не намерили никаква следа от принца и търсенето било прекратено.

На разсъмване претърсването на огромното имение било подновено. Един от приятелите забелязал окървавена клонка. Мъжът слязъл в клисурата покрай бурния поток и там открил счупените очила на принца. Малко по-нататък тревата била окървавена. В калта край водата той забелязал бинокъла му. Няколко метра по-нататък намерил фазан, застрелян с пушка, а след това се озовал и до тялото на принца, който лежал по лице, долната половина от тялото му била във водата, а главата му се била заклещила в цепнатината на една скала.

Мъжът преобърнал тялото: лицето било размазано от изстрел от упор.

Слуховете обхванаха Флоренция като горски пожар. Чудовището се отличаваше с ум, хитрост, хладнокръвие и педантичност, което караше мнозина да си мислят, че става въпрос за богат благородник. Загадъчното убийство на принца, който беше известен със странностите си и живееше сам в мрачния и зловещ замък в същия район, където бяха извършени няколко от убийствата, остави много хора с убеждението, че именно принц Роберто Корсини е Чудовището от Флоренция.

Нито следователите, нито пресата загатнаха по някакъв начин, че убийството на принца е свързано с Чудовището. Общественото мнение прие това мълчание като допълнително доказателство за вината на човека: разбира се, че прочуто и могъщо семейство като Корсини ще се опита да запази репутацията си на всяка цена. Не беше ли по-удобно за тях, че принцът, бидейки Чудовището, сега е мъртъв и никога няма да бъде изправен пред съда, опетнявайки името им?

Два дни по-късно второ загадъчно събитие отново подхрани слуховете. Някой беше проникнал в замъка Корсини, но като че ли нищо не беше откраднато. Никой не можеше да разбере защо крадците са нахлули в замъка, който гъмжеше от полицаи, провеждащи разследване на убийство. Тръгна мълва, че става въпрос не за крадци, а за хора, наети да отнесат от замъка няколко важни, а може би и ужасяващи предмети, преди да бъдат открити от органите на реда.

Слуховете продължаваха да се разрастват дори след като няколко дни по-късно убиецът на принца беше заловен — и си призна. Той беше млад бракониер, който ловувал фазани в имението. Принцът го забелязал точно когато прибрал птицата в торбата и го подгонил. Бракониерът каза, че се опитал да го простреля в краката, за да му попречи да го догони, но Корсини, виждайки дулото на пушката пред себе си, се навел в опит да се предпази и изстрелът попаднал в лицето му.

Абсурд, беше мнението на обществото. Никой не убива човек за нещо толкова дребно. Тази история не може да е истина — напротив, дори още веднъж доказва, че семейство Корсини се опитва да прикрие нещо. Освен това историята с бракониера не обясняваше загадъчното проникване в замъка.

Така от балните зали на флорентинската аристокрация до работническите кръчми се понесе нова клюка — истинската история. Принц Роберто Корсини беше Чудовището от Флоренция. Семейството му го беше разбрало и беше направило всичко възможно, за да го прикрие. Но някой друг — никой не знаеше кой, — също беше открил страшната тайна. Вместо да съобщи в полицията, този човек го беше запазил за себе си и беше изнудвал принца, периодично измъквайки му големи суми пари, за да запази тайната. В онази неделя, 19 август, двайсет дни след убийствата във Викио, двамата си бяха уговорили среща на брега на потока, където се скарали. След това се сбили и изнудвачът застрелял принца.

Твърдеше се, че има още един човек, който знае, че Корсини е Чудовището. Изнудванията продължавали, този път насочени срещу семейството. Но за да се получи, изнудвачите се нуждаели от доказателство, че принц Роберто е Чудовището, ужасно доказателство, което се криело в дълбините на замъка. Това обясняваше проникването: крадците трябвало да се доберат до уликите, вероятно пистолета берета, може би патрони „Уинчестър“ и един Бог знае, може би трофеите, които Чудовището беше изрязало от жертвите си.

Този слух, плод на изостреното въображение на флорентинците, беше абсолютно неверен, очевидно измислен и неподкрепян от нищо, което да е публикувано във вестниците или съобщено от следователите. Фантазията продължи да шества повече от година, докато накрая не беше разрушена по възможно най-категоричния начин: с ново убийство.

Глава 18

Към края на 1984 година случаят с Чудовището от Флоренция стана едно от най-следените и обсъждани криминални разследвания в Европа. Френският интелектуалец и член на Академията Жан-Пиер Ангреми, който в онези години беше консул във Флоренция, беше хипнотизиран до такава степен от историята, че написа и издаде роман, наречен „Une Ville Immortelle“4. Италианската писателка Лаура Грималди сътвори бестселър по случая, наречен „Подозрението“. Магдален Наб, британска писателка на криминални романи, написа книгата „Чудовището от Флоренция“. Това бе началото на литературна вълна, която доведе до публикуването на много документални книги и романи по действителен случай. Дори привлече вниманието на Томас Харис, който използва фрагменти от историята на Чудовището в романа си „Ханибал“, продължение на „Мълчанието на агнетата“. (В „Ханибал“ Ханибал Лектър се мести във Флоренция, където живее под псевдонима „д-р Фел“. Работи като куратор в библиотеката на двореца на фамилията Капони, след като си е осигурил мястото, убивайки предишния им служител.) Най-голямата японска издателска къща покани Специ да напише книга за Чудовището, което той направи с удоволствие. (Тя продължава да се преиздава. Изданията й вече са шест.) Повече от дванайсет книги са посветени на Чудовището — включително ужасяващ комикс, предназначен за тийнейджъри, наречен Il Monello („Разбойникът“), който предизвика истински фурор. Създателят му мъдро пропусна да впише името си.

Появиха се и неизбежните филми по случая. През 1984 година се заснеха два едновременно. Режисьорът на първия предпочете да даде на героите си измислени имена, за да избегне проблемите със закона, но вторият филм си беше документален и в края му беше предложено мнението на авторите — че Чудовището произлиза от семейство, в което е имало кръвосмешение и майката знае, че той е убиецът. Повечето флорентинци се ядосаха, когато разбраха, че създателите на филма снимат на местата, където са извършени престъпленията. Родителите на жертвите наеха адвокат, който да спре снимките. Не успяха да им попречат, но усилията им доведоха до доста странна присъда: съдията обяви, че филмът може да бъде показван навсякъде в Италия, освен във Флоренция.

Полицията и карабинерите реагираха на обществения протест като реорганизираха разследването и създадоха специална част Squadra Anti-Mostro5 или SAM, водена от главен инспектор Сандро Федерико. SAM окупира по-голямата част от четвъртия етаж на полицейския щаб във Флоренция. Бяха им предоставени огромни ресурси и фондове, включително една от онези машини, които изглеждат магически в способността си да намират решение на почти всеки проблем: компютър IBM. Но известно време той си стоя там неизползван; никой не знаеше как да работи с него.

Някъде по времето, когато бяха извършени убийствата във Викио, във Флоренция се появи още един сериен убиец. В центъра на града една след друга бяха убити шест проститутки. Дори със случилото се напоследък, убийствата във Флоренция бяха рядкост и градът изпадна в шок. Макар че методът на действие се различаваше от този на Чудовището, някои елементи наведоха полицаите на мисълта, че убийствата може да са свързани. Всички проститутки бяха убити в апартаментите им, където са работели. Убийствата бяха извършвани по садистичен начин и убиецът или убийците не бяха откраднали нищо от местопрестъпленията. Мотивът не беше кражба.

Съдебният патолог Морио Маури, който ръководеше аутопсиите на жертвите, се смути, когато видя раните на една от убитите жени, заклана с нож, след като е била измъчвана. Работата с ножа наподобяваше тази върху някои от жертвите на Чудовището и може би тук също беше използван водолазен нож.

Възможно ли беше Чудовището да убива и по друг начин, като избира различни жертви?

— Не знам — отвърна Маури, когато Специ му зададе този въпрос. — Може би трябва да направим сравнителен преглед на раните от нож по труповете на проститутките и жертвите на Чудовището.

По незнайни причини следователите така и не поискаха сравнителен преглед.

Последната убита проститутка живееше в бордей на Виа дела Киеза, някога бедна улица в квартал Олтрарно. Апартаментът й беше обзаведен оскъдно, на стените висяха простички картини, нарисувани от дъщеря й, която държавата й беше отнела няколко години по-рано. Проститутката беше намерена просната на пода до прозореца. Убиецът беше използвал пуловер, за да завърже ръцете й като в усмирителна риза и я беше задушил, натиквайки парче плат в гърлото.

Полицията претърси всеки сантиметър от апартамента в търсене на улики. Те забелязаха, че бойлерът е бил ремонтиран наскоро и компанията „Бързи домашни ремонти“ беше залепила стикера си върху уреда. При вида на логото на компанията един от детективите бързо направи връзката и се върна в стаята, където главен инспектор Сандро Федерико все още оглеждаше трупа на мъртвата проститутка.

— Dottore6 — каза възбудено той, — елате оттатък; открих нещо много интересно.

Той знаеше, че Салваторе Винчи е собственик на компанията „Бързи домашни ремонти“.

Глава 19

Това откритие подтикна следователите най-накрая да проучат отблизо Салваторе Винчи. Той беше човекът, когото Стефано Меле пръв посочи за свой съучастник в убийствата от 1968 година. Ротела смяташе, че Салваторе е четвъртият участник, заедно с Пиеро Мучарини, Джовани Меле и (може би) Франческо Винчи. Тъй като по време на убийствата от 1984 година трима от тях бяха в затвора, Салваторе оставаше единствената възможност.

Когато следователите се заровиха в миналото на Винчи, те бързо попаднаха на слуховете, че той е убил съпругата си Барбарина в градчето Вилачидро. Ротела поднови разследването на смъртта й, този път разглеждайки го като убийство, а не като самоубийство. През 1984 следователите отпътуваха за Сардиния, където сред дивата красота и угнетителна бедност на Вилачидро започнаха да разкриват миналото на човека, който напълно отговаряше на профила на Чудовището от Флоренция.

Когато Барбарина умряла през 1961 година, тя била само на седемнайсет години. Започнала да се среща с младеж на име Антонио, когото Салваторе презирал. В опит да унизи Антонио, той я пресрещнал в полето и я изнасилил. Тя забременяла и Салваторе „изпълнил дълга си“, като се оженил за нея. Всички в градчето разказваха, че той се отнасял много зле с нея, биел я и не й давал достатъчно пари за храна, а само за да купува мляко за бебето. Момчето било единствената й радост. Тя го нарекла Антонио на голямата си любов и продължила скришом да се среща с първия си любовник.

Детето и името му били като трън в гордостта на Салваторе; разказват, че той се съмнявал в бащинството си. С годините между баща и син, Антонио и Салваторе, назряла омраза, която ставала все по-неподправена и безмилостна.

Причините за убийството на Барбарина — ако наистина става въпрос за убийство — се появили през ноември 1960 година, когато някой я изненадал заедно с любовника й Антонио и направил снимки. Всички в градчето научили за изневярата. В древните земи на Сардиния, управлявани от кодекса на Барбаджиа, Салваторе имал само два начина да възстанови честта си — или трябвало да изгони жена си от дома, или да я убие.

Първоначално изглеждало, че ще избере първия начин. Той й казал, че трябва да си тръгне и тя започнала да си търси работа, с която да се издържа. В началото на януари 1961 година тя получила писмо от монахиня в едно от сиропиталищата, която й предложила да приюти нея и детето, ако Барбарина се съгласи в замяна на храна и легло, да сервира в стола на приюта. Трябвало да се яви там на 21 януари.

Тя така и не се появила.

Вечерта на 14 януари 1961 година Барбарина била сама с бебето си в малката къща, където живеели двамата със Салваторе. Както обикновено той бил навън, в местната кръчма, където пиел верментино и играел билярд.

Вечерта Барбарина установила, че бутилката с газ е празна и тя не може да стопли мляко за бебето. Помолила съседката да използва нейната печка. Няколко часа по-късно този незначителен епизод се оказва важна следа в опровергаването на официалната версия за смъртта на Барбарина — самоубийство с газ пропан. Щом три часа преди това бутилката е била празна и е нямало как да я напълни, как така изведнъж се оказва, че е имало достатъчно газ, че да се самоубие?

Същата вечер, малко преди полунощ, Винчи оставил шурея си в кръчмата и се върнал вкъщи. По-късно разказва, че намерил вратата заключена отвътре и я разбил с ритник. Светнал лампата и видял люлката на Антонио, в която спяло единайсетмесечното бебе. Обикновено тя стояла в спалнята, а сега била преместена в кухнята. Вратата на спалнята била заключена отвътре, което по думите му силно го притеснило. Особено след като видял през процепите да прониква светлина въпреки късния час.

— Почуках веднъж и извиках Барбарина — разказал няколко часа по-късно на карабинерите, — но никой не отговори. Веднага си помислих, че е вътре с любовника си и избягах навън от страх, че ще бъда нападнат.

Ако днес това малодушно поведение ви се струва невероятно, то изглеждало още по-абсурдно в онези години, особено що се отнася до двайсет и четиригодишен сардинец през 1961 година. Салваторе изтичал до къщата на тъста си и двамата отишли да приберат приятеля му от бара, който всъщност бил брат на Барбарина. После заедно се върнали в къщата.

Години по-късно един от жителите на града обобщи с няколко думи:

— Той просто си търсеше свидетел на нагласеното самоубийство.

Пред тъста и шурея си Салваторе отворил вратата с леко побутване, без тя да му окаже и най-слаба съпротива. Той веднага извикал, че усеща миризма на газ, въпреки че останалите не го усещали. Бутилката с пропан била оставена до леглото, вентилът бил отворен, а маркучът лежал на възглавницата до главата на Барбарина. Изглеждало, че Барбарина се е самоубила с газ от бутилката, в която няколко часа по-рано нямало достатъчно, за да затопли мляко за бебето. Но по онова време никой не обърнал внимание на това несъответствие — нито карабинерите, нито съдебният патолог, нито приятелите й. Съдебният патолог дори пренебрегнал охлузванията по врата й и одраскванията по лицето, които показвали, че сякаш се е борила, преди да се задуши.

След отварянето на случая следователите откриха всички тези улики и повече от всякога бяха убедени, че Салваторе е убил жена си.

Ротела се опита да разбере дали при емигрирането си в Тоскана Салваторе е донесъл със себе си пистолет берета двайсет и втори калибър. Следователите във Вилацигро успяха да открият, че през 1961 година в градчето е имало единайсет берети с този калибър и една от тях наистина е била открадната, малко преди Салваторе Винчи да замине за Тоскана. Пистолетът принадлежал на възрастен роднина на братята Винчи, който го донесъл от Холандия, където работил известно време. Разследването, проведено от Интерпол в Амстердам, не можа да открие произхода на оръжието.

В същото време следователите на континента проследяваха живота на Салваторе Винчи след пристигането му в Тоскана през 1961 година. Те откриха нови доказателства, които ги накараха да мислят, че може би той наистина е Чудовището. Оказа се, че на сексуалните предпочитания и занимания на Салваторе Винчи може да завиди и маркиз дьо Сад.

— Току-що се бяхме оженили — разказа на карабинерите Розина, новата съпруга на Салваторе, — когато една вечер той се прибра у дома заедно с двама приятели и каза, че ще пренощуват в къщата. Хубаво. Когато по-късно станах, за да отида до тоалетната, чух шепнене от стаята, в която спяха гостите и разпознах гласа на мъжа си. Влязох вътре и какво да видя? Салваторе в леглото с онези двамата! Побеснях, разбира се. Казах на жената и мъжа й — ако въобще й беше мъж — веднага да се махат оттук. И знаете ли какво направи Салваторе? Избухна в неописуем гняв, сграбчи ме за косата, накара ме да коленича на земята пред онези двамата и да ги помоля за прошка! И това не беше всичко — продължи тя. — Веднъж ме запозна с друга двойка млади хора, които току-що се бяха оженили и започнахме да излизаме заедно. Една вечер останахме да спим в тяхната къща. През нощта усетих да ме докосва студена ръка и чух странен шум, сякаш нещо падна на земята. Опитах се да светна лампата и чух гласа на съпруга ми да ми казва да не го правя, че нищо не е станало. Мина един час и отново усетих студеното докосване, този път по крака, но този път скочих и светнах лампата. Оказа се, че в леглото освен мъжа ми е и неговият приятел Саверио! Веднага избягах в кухнята, напълно замаяна, опитвайки се да разбера какво става. Тогава Салваторе дойде при мен. Опита се да ме успокои, каза, че няма нищо странно в това и ме подкани да се върна в леглото. Един ден по-късно той започна да ми разказва, че вече е правил тройка с Джина, съпругата на неговия приятел, и поиска да направя същото. Каза, че ще бъде забавно, така правят на континента. Както и да е, накрая се озовах в леглото със Саверио и Салваторе, който първо прави секс с мен, а след това и с приятеля си. Това продължи известно време. Когато се опитвах да протестирам, той ме удряше. Накара ме да правя секс със Саверио докато той ни гледа, а след това направихме четворка. Междувременно Саверио и Салваторе се пипаха, галеха се, първо единият изпълняваше ролята на жената, после другият — и то пред мен и Джина! След тази случка Салваторе започна да ме води в домовете на приятелите си, дори на случайни познати, и аз трябваше да лягам с тях. Водеше ме на прожекции на порно филми, харесваше си някой от зрителите, запознаваше ме с него и искаше да правя с него секс в колата, но най-често у дома. Най-лошо беше когато синът му Антонио, който беше само на четири години, пристигна от Сардиния. Тогава го наричаха Антонело. Притеснявах се, че може да стане свидетел на перверзните с другите двойки, на скандалите ни и как ме биеше.

Накрая на Розина й дошло до гуша и тя избягала в Триест с друг мъж.

— Мога да ви кажа — заяви пред полицията една от другите приятелки на Салваторе, — че Салваторе беше единственият мъж, който можеше да ме задоволи сексуално. Има някои странни идеи, но какво от това?… Обичаше да прави любов с мен, докато друг мъж го работи отзад…

Салваторе Винчи събирал участници за оргиите си откъдето намери, с помощта на приятелките си, събирал ги от тир-паркингите на магистралата, от кварталите на червените фенери, от парк Кашине в покрайнините на Флоренция. Според онези, които го познаваха, сексуалността му не познавала граници. Правел секс с всички, мъже и жени, и използвал голямо разнообразие от аксесоари, включително вибратори, тиквички и патладжани. Ако жената проявяла неохота, той я поступвал, за да й дойде настроението.

С появата на Барбара Лочи изведнъж всичко станало по-лесно. Салваторе най-накрая намерил жена, която да споделя мераците и вкусовете му. Тя привличала мъжете с такава ефективност, че Салваторе започнал да я нарича „Царицата на кошера“.

Междувременно в същата малка къщичка растял синът на Салваторе, Антонио Винчи. Момчето чувало слуховете, че майка му не се е самоубила, а е била убита, и че баща му го е извършил. Антонио се привързал силно към втората жена на баща си, Розина. Когато тя избягала в Триест, момчето все едно изгубило майка си отново. И пак по вина на баща си. Бягало от дома и прекарвало свободното си време с чичо си Франческо, който му станал като втори баща. Същият Антонио по-късно щял да бъде арестуван за незаконно притежание на оръжие, в опит да бъде накаран чичо му Франческо да проговори.

Двойното разследване във Вилачидро и Тоскана убеди Марио Ротела и неговите карабинери-следователи, че най-накрая са попаднали на правилния човек. Салваторе Винчи беше четвъртият участник в убийството на Барбара Лочи. Най-вероятно притежаваше берета двайсет и втори калибър. Единствен от заговорниците имаше кола. Той е донесъл пистолета на местопрестъплението, той е стрелял първи и после е отнесъл пистолета със себе си. Разследването потвърди, че той е хладнокръвен убиец и сексуален маниак.

Салваторе Винчи беше Чудовището от Флоренция.

Глава 20

Сред цялата тази какофония изпъкваха няколко несъмнени факта, открити посредством солидна полицейска работа и експертни анализи.

Първият беше анализът на пистолета. Бяха му направени цели пет балистични експертизи и резултатът винаги се оказваше един и същ: Чудовището е използвало само един пистолет, берета двайсет и втори калибър, който е „стар и износен“, с дефектен ударник, оставящ характерен белег върху основата на всяка гилза. Патроните бяха вторият факт. Всичките бяха „Уинчестър“, серия „Н“. Всички използвани при убийствата патрони бяха излезли от две кутии. Това беше демонстрирано при изследването с електронен микроскоп на буквата „Н“, щампована върху основата на гилзите — всичките имаха еднакви микроскопични дефекти, които показваха, че са щамповани с една и съща боя. А степента й на износване показваше, че и двете кутии са били пуснати в продажба преди 1968 година.

Всяка кутия съдържаше петдесет патрона. Като се започне от първото престъпление през 1968 година, след като пистолетът беше изстрелял петдесет гилзи от първата кутия, стрелецът бе отворил втората. Първите петдесет бяха с медна ризница, а следващите — с оловна. Не беше открито нищо, което да потвърди използването на второ оръжие или че е имало повече от един убиец. Но пък телата са били влачени, което предполагаше, че наблизо е имало втори човек, който да помага.

Същото се отнасяше и до ножа, използван от убиеца. Всички експертни анализи заключаваха, че е бил използван един и същи нож, изключително добре наточен, с характерен белег или рязка на острието, назъбен до върха с дълбочина от около два милиметра. Някои експерти спекулираха, че това е патада, ножът, който използват сардинските овчари, но повечето говореха, с известна несигурност, че става въпрос за водолазен нож. Всички обаче бяха на едно мнение, че нарезите са толкова еднакви, че несъмнено са извършени от един и същи човек, десничар.

И последно, Чудовището избягваше да докосва жертвите си, освен по необходимост, и ги събличаше като разрязваше дрехите им с ножа. Нямаше никакви следи от изнасилване или сексуални злоупотреби.

Всички експерти по психология бяха на едно мнение по въпроса за психопатологията на Чудовището.

— Той винаги работи сам — пише един експерт. — Присъствието на други хора отнема от ореола на истинския извършител на престъпленията, които в основата си са проява на сексуален садизъм: Чудовището е сериен убиец и действа сам… Отбелязаната липса на всякакъв сексуален интерес, различен от изрязването, предполага наличието на абсолютна импотентност или умишлено въздържане от полов акт.

През септември 1984 година Ротела най-накрая пусна на свобода „Двойното Чудовище“ Пиеро Мучарини и Джовани Меле, които се намираха в затвора по време на убийствата във Викио. Два месеца по-късно освободи и Франческо Винчи, който също лежеше в затвора по време на последните убийства.

Заподозрените бяха сведени до един: Салваторе Винчи. Сложиха къщата му под двайсет и четири часово наблюдение, седем дни в седмицата. Телефоните му се подслушваха. Щом излезете от дома, за него веднага се лепваше някой полицай.

С отминаването на зимата и приближаването на следващото лято — лятото на 1985 година — отново се надигнаха познатите страхове. Всички бяха сигурни, че Чудовището пак ще нанесе удар. Новата елитна група Squadra Anti-Mostro, натоварена с разследването му, работеше с трескава активност, но въпреки това не постигаше особен прогрес.

Когато Франческо Винчи беше освободен от затвора, Марио Специ, който в статиите си често бе изразявал увереността си в неговата невинност, беше поканен на празненството по случай завръщането му у дома, в Монтелупо. Специ прие необичайната покана с надеждата да успее да направи интервю. Масите бяха отрупани с пикантни салами, миризливо овче сардинско сирене, верментино ди Сардения и fil’e ferru, силната островна ракия. На края на партито Винчи се съгласи да даде интервю на Специ. Той отговаряше на въпросите му резервирано, интелигентно и предпазливо.

— На колко сте години?

— На четирийсет и една. Поне така си мисля.

Интервюто не разкри нищо ново, с изключение на един отговор, който Специ не забрави години наред. Той попита Винчи как си представя истинското Чудовище.

— Той е много умен — отвърна Винчи, — някой, който знае как да се промъква из хълмовете през нощта дори със затворени очи. Някой, който работи с ножа по-добре от останалите. Някой — добави той, впервайки блестящите си черни очи в Специ, — който в миналото е изпитал огромно, огромно разочарование.

Глава 21

Лятото на 1985 година беше едно от най-горещите през последните години. Тоскана беше връхлетяна от суша, флорентинските хълмове изнемогваха под горещото слънце, земята се напука, листата покафеняха и взеха да падат от дърветата. Водопроводите на града един след друг пресъхваха и свещениците започнаха да събират енориашите си на ревностни молитви за дъжд. Заедно с жегата, над града като задушаващо одеяло надвисна и страхът от Чудовището.

Осми септември беше поредният горещ, безоблачен ден. Но за Сабрина Карминяни той беше прекрасен, денят, в който навърши деветнайсет — и който никога нямаше да забрави.

Онази неделя, около пет часа следобед, Сабрина и приятелят й паркирали на малко сечище в гората, близо до пътя за Сан Кашиано, който му беше дал името си. Гъста стена от дъбове, кипариси и чадъровидни борове го прикриваше от Виа Скопети и сечището беше добре известно на местните младежи като местенце, където могат да се отдадат на сексуалните си игри. Намираше се в сърцето на област Кианти, близо до древната каменна къща, където Николо Макиавели беше прекарал последните години от изгнанието си в писане на „Владетелят“. Днес в този район с вили, замъци, грижливо поддържани лозя и малки градчета се предлагат едни от най-скъпите имоти в света.

Двамата младежи паркирали до нечия чужда кола, бял фолксваген голф с френски номера. На задната седалка забелязали бебешко столче, привързано с колани. На няколко метра от фолксвагена била разпъната малка куполообразна палатка с цвят син металик. Слънчевите лъчи падали върху нея така, че вътре можели да се забележат очертанията на човешко тяло.

— Беше един човек — разказа Сабрина по-късно, — който лежеше изпънат и най-вероятно спеше. Палатката изглеждаше смачкана, малко й трябваше да се срути; предното платнище беше мръсно и се бяха събрали много мухи, а освен това миришеше на мърша.

Обстановката не им допаднала и те решили да си ходят. Когато излизали от сечището, срещу тях се задала друга кола. Шофьорът й дал на заден ход и ги пуснал да минат. Нито Сабрина, нито приятелят й обърнали внимание на модела на колата или на човека вътре.

Така без малко да открият новите жертви на Чудовището.

Ден по-късно, в понеделник, девети септември, в два часа следобед, един алчен търсач на трюфели спрял колата си на сечището Скопети. Щом излязъл от колата си, той усетил „странна миризма и силно бръмчене на мухи. Помислих си, че някъде на близо има умряла котка. Не забелязах нищо край палатката. След това отидох до отсрещните храсти и тогава ги видях: два голи крака, които стърчаха от шубрака… Не ми стигна смелостта да се приближа повече“.

Новосформираното отделение SAM влезе в действие. Жертвите бяха двама френски туристи, които лагерували на сечището Скопети. За пръв път местопрестъплението беше напълно отцепено. SAM запечатаха не само достъпа до него, но и целия район в диаметър един километър. Бебешкото столче за кола предизвика силен ужас сред следователите, докато запитванията във Франция не установиха, че малката дъщеричка на убитата жена е там, при роднини.

До отцепения терен се приземи хеликоптер, от който слезе прочут криминолог, който беше изготвил психологически и поведенчески профил на Чудовището. С голяма неохота на мястото бяха допуснати журналисти и фотографи, но не им позволиха да минат отвъд загражденията, охранявани от зоркото око на двама полицаи, въоръжени с автомати. Журналистите се гневяха, че им е отказан достъп. Най-накрая помощник-прокурорът пусна един от тях, Марио Специ, да огледа сцената на престъплението и да докладва на останалите. Специ прескочи пластмасовите заграждения под завистливите погледи на колегите си. Но когато зърна последните изстъпления на Чудовището, той завидя на онези, които бяха останали от другата страна.

Жената се казваше Надин Морио, трийсет и шестгодишна собственичка на магазин за обувки в Монбелиар, Франция, недалеч от френско-швейцарската граница. Със съпруга си били разделени от няколко месеца и тя живеела с Жан-Мишел Кравейчвили, двайсет и петгодишен любител-спринтьор, който тренирал сто метра гладко бягане в местния лекоатлетически клуб. Били тръгнали на къмпинг-пътуване из Италия, а в понеделник се канели да се връщат във Франция за първия учебен ден на дъщеричката на Надин.

Щом чуха новините за убийствата, Сабрина и приятелят й веднага отидоха при карабинерите, за да докладват какво бяха видели в неделя следобед на осми септември. Момичето разказа абсолютно същата история след време, пред съда Асизи. Двайсет години по-късно, в интервю за Специ, Сабрина беше все така уверена, че не е сбъркала датата, тъй като онази неделя имала рожден ден.

Показанията й имаха решаващо значение за определянето на деня, в който е било извършено престъплението — дали двамата французи са били убити в събота вечерта, както предполагаха уликите, или в неделя през нощта, както обявиха по-късно следователите. Те пренебрегнаха показанията напълно, защото не им бяха удобни — и така си остава и до днес.

Съществуваше още една убедителна улика, че двамата са били убити в събота през нощта: ако двамата са искали да се приберат навреме за първия учебен ден на дъщеричката на Надин, в неделя те вече са щели да пътуват към Франция.

В понеделник следобед тялото на Морио беше в ужасяващо състояние. Лицето й, гротескно подпухнало и почерняло, беше неузнаваемо. Горещината в палатката беше оказала опустошителен ефект и трупът беше покрит с личинки.

Следователите от SAM направиха възстановка на последното убийство. С една дума то беше ужасяващо.

Убиецът се промъкнал до палатката на двамата французи, които правели любов. Внимателно разрязал платнището, без да повреди вътрешната палатка. Любовниците може би се стреснали от шума. Дръпнали ципа на входа, за да видят какво става. Чудовището вече стояло с приготвен пистолет и щом двамата се подали навън, били повалени от куршумите. Надин умряла веднага. Жан-Мишел бил улучен от четири куршума — един в китката, един в пръста, един в лакътя и един го закачил по устната, оставяйки го сравнително невредим.

Младият атлет изскочил от палатката, може би събаряйки Чудовището, и хукнал в тъмното. Ако бе свил наляво, след няколко крачки е щял да се озове на пътя, където сигурно е щял да се спаси. Но той се затичал право напред, към гората. Чудовището хукнало след него. Жан-Мишел прескочил живия плет, който разделял сечището на две, преследван от Чудовището. След дванайсетина метра то го настигнало, забило ножа си в гърба му, гърдите и стомаха, след което му прерязало гърлото.

Оглеждайки трупа, който все още беше в храстите, Специ забеляза, че долните листа на дървото, което се издигаше над мъртвото тяло, са опръскани с кръв.

След като убило Жан-Мишел, Чудовището се върнало до палатката. Издърпало Надин навън и я осакатило, изрязвайки вагината и лявата й гърда. След това върнало трупа в палатката и вдигнало ципа. Скрило трупа на мъжа под купчина боклуци, които събрало от сечището, и поставило върху главата му пластмасов капак от кофа за боя.

Въпреки старателното събиране на улики от сечището Скопети, SAM се оказаха с почти празни ръце. Изглежда това беше почти идеалното престъпление.

Във вторник в офиса на прокурора пристигна писмо с адрес, написан с изрязани от списания букви.

В плика, обвито с книжни салфетки, се намираше парче от отрязаната гърда на френската туристка.

Писмото беше изпратено по някое време през уикенда от малък град близо до Викио и беше влязло в пощенската система в понеделник сутринта.

Силвия дела Моника беше единствената жена-следовател по случая. Пристигането на това послание промени живота й. То я изпълни с ужас. Тя веднага се отказа от случая. Назначени й бяха двама охранители, които оставаха до нея дори по време на работа, от страх, че убиецът може да се окаже някой от хората, които имаха достъп до офиса й в съдебната палата. Това беше краят на работата й по случая.

Съдържанието на писмото, препечатано във вестниците, предизвика буря от спекулации, защото убиецът беше сбъркал италианската дума „република“, вписвайки едно „б“, вместо две. Дали това беше просто правописна грешка на неграмотен човек или показваше, че Чудовището е чужденец? Сред романските езици в Европа единствено в италианския думата „република“ се пишеше с две „б“.

За пръв път Чудовището се беше опитало да скрие двете тела. В комбинация с изпратеното писмо това щеше да предизвика трескави опити за откриването на жертвите, ако труповете случайно не бяха открити по-рано. Така се появиха спекулации за причината Чудовището да промени своя модус операнди — това беше внимателно подготвен план за унижаване на полицията.

Който за малко да успее.

Глава 22

След убийствата на сечището Скопети кметовете на Флоренция и околните градове стартираха кампания за предпазване. Макар младите хора във Флоренция да бяха травматизирани до такава степен, че дори не помисляха за паркиране извън града след залез слънце, все още имаше милиони чужденци, които всяка година пристигаха с каравани в Тоскана, без никаква представа за рисковете. Из районите, където хората най-често къмпингуваха, бяха поставени знаци на различни езици, които предупреждаваха за опасността от оставането в тях в периода между залез и зазоряване. Но споменаването на серийния убиец винаги беше внимателно избягвано, за да не уплаши съвсем туристите.

Община Флоренция разпечата хиляди постери, проектирани от прочутия художник Марио Ловержине, който нарисува едно втренчено око, заобиколено от листа. „Occhio ragazzil Внимание, деца! Опасност! Jeunes gens, danger! Atencion chicosy chicas! Pericolo di aggressione! Опасност от насилие!“, пишеше на плакатите. Бяха отпечатани десетки хиляди картички със същия дизайн и бяха разпратени по пазарите, гарите, къмпингите, хотелите и обществения транспорт. Кампанията беше подсилена от телевизионни спотове.

Въпреки усърдието си, следователите от SAM успяха да открият малко нови следи и улики на сечището Скопети. Натискът върху тях беше огромен. В своя роман „Ханибал“ Томас Харис описа някои от похватите, които SAM използваха, за да заловят Чудовището. „В някои от закътаните места, посещавани от любовници, имаше повече полиция, отколкото влюбени, които седяха по двойки в колите си. Полицията не разполагаше с достатъчно жени на служба. В големите жеги мъжете бяха принудени да носят перуки и много мустаци бяха пожертвани в името на службата“.

По-рано идеята за обявяване на награда беше отхвърлена, но сега прокурорът Виня я прие с отворени обятия, защото беше убеден, че Чудовището е пазен от закона за мълчанието — омерта, който можеше да бъде нарушен само срещу голяма сума пари. Идеята предизвика полемики. Наградите и откупите така и не станаха част от италианската култура, бяха познати единствено от американските уестърни. Мнозина се страхуваха, че обявяването на награда може да доведе до лов на вещици или да привлече в града разни ненормални ловци на глави. Споровете се изостриха до такава степен, че накрая се наложи намесата на министър-председателя на Италия, който определи награда от половин милиард лири — крупна сума за онова време.

Наградата беше обявена, но никой не се появи, за да предложи информация.

SAM продължаваха да бъдат засипвани от анонимни обвинения и празни слухове, които трябваше да бъдат проверени, колкото и невероятно да звучаха. Сред тях беше и едно писмо, което полицията получи на 11 септември 1985 година. В него се предлагаше „полицията да разпита нашия съгражданин Пиетро Пачани, роден във Викио“. Писмото продължаваше: „Според мнозина тази личност е лежала в затвора заради убийството на собствената си годеница. Той има безброй умения: умен мъж е, смел, фермер с едро, тромаво тяло, но бърз ум. Държи цялото си семейство за заложници, жена му е глупачка, дъщерите никога не са пускани навън, нямат никакви приятели“.

Следователите провериха информацията. Не беше вярно, че Пачани е убил годеницата си, но през 1951 година беше убил човека, когото хванал да съблазнява годеницата му в една паркирана кола, и после лежал дълги години в затвора. Пачани живееше в Меркатале, на пет-шест километра от сечището Скопети. Полицията проведе рутинно претърсване на къщата му, но не откри нищо.

Въпреки това името на стария фермер остана в списъка.

Няколко седмици по-късно се разнесе слух, този път от Перуджа, на сто и петдесет километра от Флоренция. Един млад лекар, Франческо Нардучи, издънка на една от най-богатите фамилии в града, очевидно се беше самоубил, удавяйки се в езерото Тразимено. Клюкарите веднага започнаха да приказват, че Нардучи е бил Чудовището и, измъчван от угризения, е сложил край на живота си. Едно бързо разследване показа, че в това няма грам истина и следователите прибраха папката с документите по случая редом с останалите фалшиви сигнали.

Междувременно през 1985 година, поставено под непрекъснат натиск за резултати, следствието започна да се разпада. Различията между главния прокурор Пиеро Луиджи Виня и разследващия магистрат Марио Ротела се задълбочиха.

Разногласията се фокусираха върху разследването на Сардинската следа. Ротела беше убеден, че пистолетът, използван при клановите убийства от 1968 година, никога не е напускал сардинците и че един от тях е станал Чудовището. Негов основен заподозрян беше Салваторе Винчи и с помощта на карабинерите той постепенно събираше улики срещу него. Виня, от друга страна, предчувстваше, че Сардинската следа няма да доведе до никъде. Той искаше да захвърли всичко и да започне разследването отначало. Polizia, полицията, подкрепяше Виня.

Специалната част, известна като SAM, беше съставена от полицаи и карабинери, от които се очакваше да работят заедно. Проблемът беше, че карабинерите и полицията рядко се разбираха и често заставаха едни срещу други. Polizia di State беше цивилна организация, а карабинерите бяха част от армията; и двете организации се грижеха за спазването на законите. При извършването на някое по-значително престъпление, като убийство, често двете агенции се втурваха към местопрестъплението и всяка се опитваше да го обсеби. Разказваше се една история, която може да не е истинска, за някакъв банков обир, при който карабинерите и полицаите заедно преследвали и заловили избягалите обирджии. Тогава се скарали пред престъпниците за това кой да обере славата. Най-накрая всичко се уредило след като разделили плячката: полицията получила крадците, а карабинерите взели колата, откраднатите пари и оръжията.

Разногласията между Виня и Ротела, които ставаха все по-дълбоки, години наред се пазеха в дълбока тайна. За пред останалите Сардинската следа си оставаше основната линия на разследване, но критиките срещу нея и срещу съдия Марио Ротела нарастваха.

През 1985 година Ротела затвори за кратко Стефано Меле по скалъпени обвинения в последен опит да го накара да говори. Постъпката му доведе до вълна от оплаквания, че Ротела без нужда тормози съсипания старец, чиито бръщолевения и без това вече бяха причинили неописуеми вреди на разследването и на хората, които беше обвинил. Ротела се оказа изолиран и под непрекъснатите нападки от пресата. Най-големият вестник в Сардиния, „Юнионе Сарда“, го нападна яростно. „Случва се така — написа вестникът, — че всеки път, когато разследването на Чудовището от Флоренция попадне в задънена улица, те винаги захапват така наречената Сардинска следа“. Асоциациите на жителите на Тоскана от сардински произход също подхванаха темата за расизма и върху следователите от всички страни се посипаха гневни коментари. Увъртанията и високомерното отношение на Ротела само влошиха нещата още повече.

Но Ротела, който като разследващ магистрат по случая разполагаше със значителна власт, не се отказа. Въпреки критиките, арестът и разпитът на Стефано Меле разкриха една от основните мистерии в случая: защо Стефано беше прикривал Салваторе Винчи толкова дълго време, дори с цената на влизане в затвора за четиринайсет години. Защо Меле беше приел да бъде натопен за убийството на Барбара Лочи и Антонио Ло Бианко, когато престъплението е било замислено, организирано и изпълнено от Салваторе? Защо по време на процеса беше замълчал, когато Салваторе имаше наглостта да се появи на свидетелската скамейка, носейки на ръката си годежния пръстен на съпругата му? Защо, след като излежа четиринайсет години в затвора, Меле отказа да признае пред следователите, че Салваторе е бил един от съучастниците му?

Меле най-накрая се пречупи и призна, че е направил всичко това от срам. Той беше участвал в секс-оргиите на Салваторе Винчи и сексът с мъже му беше харесал, особено секса със самия Салваторе. Това беше ужасната тайна, с която Салваторе го беше държал в подчинение почти двайсет години, принуждавайки го да мълчи. Така през 1968 година Винчи беше успял да го накара да си затвори устата само с един твърд поглед. Беше заплашил да го разобличи като хомосексуалист.

Двойното убийство на френските туристи на сечището Скопети беше последното известно престъпление на Чудовището от Флоренция. Макар че мина известно време, преди флорентинци да го осъзнаят, но на поредицата от убийства, които ги бяха тероризирали толкова дълго, най-после беше сложен край.

Но разследването тъкмо тогава започваше. С времето самото то щеше да се превърне в чудовище, унищожавайки всичко по пътя си, поглъщайки всички невинни души, чиито животи щеше да съсипе.

Хиляда деветстотин осемдесет и пета беше едва началото.

Глава 23

В края на 1985 година съдия Марио Ротела вече беше твърдо убеден, че Салваторе Винчи е Чудовището от Флоренция. Докато преглеждаше досието му, той се ядосваше все повече на многобройните пропуснати възможности да го пипне. Например когато къщата на Винчи беше претърсена веднага след убийствата във Викио през 1984 година, в спалнята му беше намерена дамска сламена чанта, в която откриха покрит с барут и кръв парцал. Трийсет и осем кървави петна. Ротела прегледа докладите и установи, че парцалът никога не е бил изследван. Вбесен, той го използва като пример за некомпетентността на следователите. Прокурорът, който отговаряше за това доказателство, се опита да обясни: никой не би повярвал, че човек, който знае, че е в списъка на заподозрените, би оставил в стаята си толкова очевадна улика.

Ротела изиска изследване на парцала. Лабораторията, в която го изпратиха, не можа да установи дали кръвта е от една или от две кръвни групи, а експертите не успяха да сравнят кръвта от парцала с кръвта на двете жертви от 1984 година, защото, направо невероятно, следователите не бяха запазили никакви кръвни проби от тях. Парцалът беше изпратен във Великобритания за допълнителен анализ, но от там го върнаха с обяснението, че не могат да извлекат нищо от него, защото с времето кръвта е избледняла. (Днешните ДНК-тестове биха могли да извлекат информация от парцала, но на този етап не са известни планове това да бъде направено.)

Ротела имаше и друга причина да е ядосан. Повече от година карабинерите следяха плътно Салваторе Винчи, особено през уикендите. Знаейки, че е следен, понякога Салваторе се развличаше, като използваше най-различни трикове, за да се измъкне от преследвачите си. И точно през уикенда, когато беше извършено двойното убийство на сечището Скопети, карабинерите неочаквано бяха свалили наблюдението. Винчи изведнъж се беше оказал свободен да ходи където поиска, ненаблюдаван. Ротела смяташе, че ако наблюдението не беше свалено, убийствата въобще нямаше да бъдат извършени.

В края на 1985 година Ротела връчи на Салваторе Винчи awiso di garanzia, известие, че той е официалният заподозрян за извършването на шестнайсет убийства — от 1968 до 1985 година.

Междувременно на главния прокурор Пиеро Луиджи Виня му дотегнаха досадния, методичен Ротела и манията му по Сардинската следа. Виня и полицията искаха да започнат отново, на чисто, и само чакаха Ротела да направи грешна стъпка.

На 11 юни 1986 година Марио Ротела нареди да задържат Салваторе. За голяма изненада на всички той го арестува за убийството на съпругата му Барбарина на 14 януари 1961 година във Вилачидро. Стратегията на Ротела беше да възбуди дело по случай, който изглеждаше по-лесен за доказване, а след това да повдигне и обвинението, че Салваторе е Чудовището от Флоренция.

В продължение на две години, докато Салваторе Винчи беше в затвора, Ротела методично подготвяше делото за убийството на седемнайсетгодишната му съпруга. Чудовището повече не се прояви, което допълнително убеди Ротела, че е задържал правилния човек.

Процесът на Салваторе Винчи за убийството на съпругата му започна на 12 април 1988 година в Каляри, столицата на Сардиния. Специ го отразяваше за „Ла Национе“.

Поведението на Винчи на подсъдимата скамейка беше поразително. Той стоеше изправен през цялото време, стиснал здраво пръчките на клетката, в която беше затворен, и отговаряше на въпросите на съдиите с вежлив, писклив глас, почти фалцет. През почивките разговаряше със Специ и останалите журналисти на теми като сексуалната свобода и ролята на хабеас корпус7 в процеса.

Синът му Антонио, който тогава беше на двайсет и седем години, беше доведен в съдебната зала, за да свидетелства срещу баща си. Той излежаваше присъда за друго престъпление и пристигна с белезници на ръцете, а здравата му, изключително стегната фигура направи впечатление на всички. Младежът седеше вдясно от съдиите, срещу баща си и през цялото време не свали очилата с тъмни стъкла, които скриваха очите му. Устните му бяха плътно стиснати, а ноздрите разширени от омраза. Въпреки тъмните очила си личеше, че той не сваля поглед от баща си. През цялото време баща му остана неподвижен, с безизразно, загадъчно изражение на лицето. Двамата останаха така в продължение на часове и цялата зала се изпълни с напрежение от мълчаливия им контакт.

Антонио Винчи отказа да говори. Просто гледаше. По-късно каза на Специ, че ако в затворническия микробус между него и баща му не са стояли карабинери, „щях да го удуша.“

Процесът завърши катастрофално. Салваторе Винчи неочаквано беше оправдан. Престъплението беше извършено преди твърде много време, част от свидетелите бяха починали, други бяха забравили, доказателства бяха изчезнали и всъщност много малко можеше да бъде доказано.

Винчи излезе от съдебната зала свободен. Спря се на стъпалата, за да говори пред пресата.

— Това беше много задоволително решение — произнесе спокойно той и си тръгна. Отиде в планините, за да посети родното си място Вилачидро — и след това, като истински сардински бандит от едно време, изчезна завинаги.

Оправдаването на Салваторе Винчи предизвика буря от оплаквания срещу Ротела. Това беше грешката, която Виня и неговите прокурори очакваха от толкова време и те нападнаха като акули, тихо, без много шум и публичност.

През следващите няколко години между Виня и Ротела, полиция и карабинери, се водеше тиха война, която така и не стана достояние на медиите.

След оправдаването на Винчи, Виня и полицията тръгнаха по свой път, изцяло пренебрегвайки Ротела. Те решиха да захвърлят всичко и да започнат разследването на Чудовището отначало. Междувременно Ротела и карабинерите продължиха разследването на Сардинската следа. Постепенно двете следствия станаха несъвместими, дори се изключваха взаимно.

В края на краищата едното от тях трябваше да бъде прекратено.

Глава 24

Начело на Squadra Anti-Mostro застана нов полицейски инспектор на име Руджеро Перуджини. Няколко години по-късно Томас Харис щеше да създаде литературен портрет на Перуджини в романа си „Ханибал“, представяйки го с измисленото име Риналдо Паци. Докато правеше проучвания за книгата, Харис гостуваше в дома на главен инспектор Перуджини във Флоренция. (Разказваха, че Перуджини въобще не останал доволен от начина, по който Харис се отплатил за гостоприемството му — да изкорми и обеси неговото второ аз с главата надолу от палацо Векио.) Истинският инспектор имаше много по-достолепна фигура от своя вечно потен и угрижен двойник от филмовата версия, изигран от Джанкарло Джанини. Истинският Перуджини говореше с римски акцент, но с поведението и облеклото си, с начина, по който държеше бриаровата си лула, той приличаше повече на англичанин, отколкото на италианец.

Когато главен инспектор Перуджини застана начело на SAM, двамата с Виня започнаха случая на чисто. Перуджини тръгна с предположението, че преди Чудовището да започне да убива, пистолетът и куршумите по някакъв начин са напуснали групата сардинци. Разследването на Сардинската следа не доведе до никъде и той повече не се заинтересува от нея. Освен това гледаше скептично на уликите, събрани от местопрестъпленията — и може би беше прав. Огледът им беше, меко казано, некомпетентен. Едва последната сцена на престъпление беше оградена и запечатана от полицията. В останалите случаи хората идваха и си отиваха, вземаха гилзи, правеха снимки, пушеха и хвърляха угарките на земята, тъпчеха тревата и ръсеха навсякъде коса и влакна. Голяма част от събраните улики — а те бяха малко, — така и не бяха анализирани както трябва, а други, като парчето плат например, бяха изгубени или оставени да изгният. Следователите не бяха запазили образци от косите, дрехите или кръвта на жертвите, за да направят сравнения с взетите от заподозрените проби.

Вместо да се зарови отново в събраните улики или да прочете хилядите страници стенограми от разпитите, Перуджини се изкуши от идеята да разреши случая по съвременен начин — с компютри. Той обожаваше научните методи, използвани от ФБР за залавянето на серийни убийци. Накрая избърса праха от компютъра IBM, даден им от министерството на вътрешните работи, и го пусна.

Прегледа имената на всички мъже от областта на възраст между трийсет и шейсет години, които някога са били арестувани и зададе команда на компютъра да му изкара онези, които са били осъждани за сексуални престъпления. След това сравни времето, което са прекарали в затвора, с датите на убийствата, отделяйки онези, които са били зад решетките, когато Чудовището е убивало, от останалите, които са били на свобода. Съкрати списъка от хиляди до няколко десетки души. И там, сред тази възвишена компания, откри името на Пиетро Пачани — селянинът, който беше споменат в анонимното писмо след последното убийство на Чудовището.

След това Перуджини направи още едно търсене в компютъра, за да провери колко от тези заподозрени са живели около районите, където Чудовището е нанасяло своите удари. Името на Пачани отново изникна, след като Перуджини щедро разшири дефиницията „във или около“ така, че да обхване Флоренция и по-голямата част от сателитните градчета.

Появата на името на Пачани и във второто търсене подкрепи анонимното съобщение, което беше пристигнало на 11 септември 1985 година, подканяйки полицията „да разпита нашия съгражданин Пиетро Пачани, роден във Викио“. Така най-напредничавата система за криминални разследвания, компютърът, се свърза с най-древната система, анонимното писмо — и двете сочеха към един и същи човек: Пиетро Пачани.

Той се превърна в любимия заподозрян на Перуджини. Оставаше само да събере доказателства срещу него.

Инспекторът заповяда претърсването на дома на Пачани и откри нещо, което според него бе уличаващо доказателство — репродукция на „Пролет“ на Ботичели, прочутата картина, закачена в галерия „Уфици“, в която е изобразена и езическа нимфа, от чиито уста се сипят цветя. Картината напомни на Перуджини за златната верижка в устата една от първите жертви на Чудовището. Откритието толкова го впечатли, че той го използва за корица на своята книга за случая, която издаде след години — само че от устата на нимфата на Ботичели се лееше кръв вместо цветя. За подсилване на тълкуванието си Перуджини отбеляза също и плаката от порнографско списание, който беше закачен на стената в кухнята, обграден от снимки на Дева Мария и различни светци — на него гола до кръста жена бе захапала предизвикателно едно цвете.

Веднага след последното двойно убийство на Чудовището Пиетро Пачани беше вкаран в затвора по обвинение, че е изнасилвал дъщерите си. Това, според Перуджини, беше още една важна улика. Тя обясняваше защо през последните три години не бяха извършвани никакви убийства.

Но вниманието на инспектора беше привлечено най-вече от убийството през 1951 година. То беше извършено край Викио, родния град на Пачани, където Чудовището беше ударило два пъти. На пръв поглед убийството носеше неговия почерк: двама млади правят любов в колата си в гората Тасиная, когато са нападнати от убиеца, дебнещ от близките храсти. Тя е била едва на шестнайсет, красавицата на града и приятелка на Пачани. Любовникът й бил пътуващ търговец, който обикалял от град на град да продава шевни машини.

Но погледнато отблизо престъплението беше съвсем различно — кърваво, яростно и спонтанно. Пачани беше разбил главата на мъжа с камък, преди да го намушка с ножа. След това блъснал приятелката си на тревата и я изнасилил до мъртвото тяло на съперника си. Накрая метнал на рамо трупа на търговеца с намерението да го отнесе до близкото езеро. Но някъде по средата на полето се отказал и го хвърлил на земята. Криминалистите биха нарекли престъплението „неорганизирано“, противно на добре организираните убийства на Чудовището. Всъщност то беше толкова неорганизирано, че Пачани беше набързо заловен и осъден.

Убийството в гората Тасиная имаше древен привкус, престъпление от страст от някаква друга епоха. То може би е последната история за любов и убийство, обезсмъртена по традиционния тоскански начин. По онова време в Тоскана бил останал само един човек, който да практикува древната професия на cantastorie, или „певците на легенди“, един вид странстващи менестрели, които превръщат различните истории в песни. Алдо Феци обикалял из Тоскана облечен с яркочервено яке дори през августовските жеги, прескачал от град на град, от панаир на панаир, и пеел предания в рими, като едновременно с това показвал рисунки, илюстриращи действието. Феци композирал и много свои песни въз основа на различните истории, които бил събрал по време на пътуванията си; някои били весели, колоритни и нецензурни, докато други били трагични истории за ревност и убийство, отчаяна любов и кървави вендети.

Феци съчинил песен и за убийството в гората Тасиная, която пеел из северна Тоскана:

Перуджини смяташе за решаващо доказателство това, че Пачани, който наблюдавал двамата любовници от храстите, по-късно казал на следователите, че побеснял от гняв, щом видял как приятелката му оголва лявата си гръд пред съблазнителя; в този момент се хвърлил към тях. Това напомняше на Перуджини за лявата гръд, която беше изрязана при последните две жертви. Разголването на приятелката му, твърдеше той, е събитието, което отпушило жаждата за убийства на Пачани; тя се спотаила някъде в подсъзнанието му, само за да изригне отново години по-късно при подобни обстоятелства — когато забележи млади хора, които правят любов в кола.

Мнозина посочваха, че човек-десничар по-вероятно би се насочил към лявата гърда — а Чудовището се смяташе за такъв. Но това обяснение беше твърде елементарно за вкуса на Перуджини. Той пренебрегна първоначалните възстановки на престъпленията на Чудовището, които до голяма степен противоречаха на предположението, че Пачани е убиецът. И наистина, нямаше да е лесно да се свърже дебелият, нисък, алкохолизиран, набит стар селяк, който едва достигаше височина от метър и шейсет, с местопрестъплението в Джоголи, където убиецът се беше прицелил през процепа на прозореца, намиращ се на метър и осемдесет над земята. Още по-трудно беше да се постави този изкуфял селяндур на мястото на последното престъпление, в сечището Скопени, където убиецът беше надбягал двайсет и петгодишен младеж, който беше шампион сред аматьорите в сто метра гладко бягане. По това време Пачани беше на шейсет години, беше преживял сърдечен пристъп, пулмонален емфизем, и освен всичко останало, страдаше от хронична инфекция на ухото, спондилартроза, хипертензия, диабет и полипи по гърлото и бъбреците.

Останалите „уличаващи“ доказателства, които Перуджини и екипът му откриха в къщата на Пачани, включваха патрон за ловна пушка, две гилзи от снаряди (едната от които беше използвана вместо ваза за цветя), снимка на Пачани като млад, позиращ с пистолет в ръка, пет ножа, пощенска картичка от Каленцано, дневник, на чиято първа страница имаше грубо надраскана карта на път, който не можеше да бъде идентифициран, и купчина порнографски списания. Освен това той разпита няколко свидетели, които разказаха, че Пачани бил буен човек, бракониер, който на градските празненства не можел да си държи ръцете в джобовете и опипвал всички жени.

Но перлата в короната на уликите, открити в къщата на Пачани, беше една смущаваща картина. На нея беше нарисуван голям прозрачен куб, в който се намираше кентавър. Вместо глава, човешката половина на кентавъра беше увенчана с череп, и в дясната си ръка той държеше меч. Животинската част беше на бик, чиито рога образуваха лира. Това странно същество имаше едновременно мъжки и женски полови органи и огромни клоунски крака. То беше заобиколено от мумии, които приличаха на полицаи, а една от тях беше направила вулгарен жест. В ъгъла се беше намотала съскаща змия, която носеше шапка. А пред всичко това, най-показателни бяха седем малки кръста, забити в земята, заобиколени от цветя.

Седем кръста. Седемте престъпления на Чудовището.

Картината беше подписана „Пачани Пиетро“ и в заглавието й имаше правописна грешка: „Фантастичен сън“. Главен инспектор Перуджини предаде картината на един експерт по психологически изследвания. Заключението му беше: картината „съответства на личността на тъй нареченото Чудовище“.

През 1989 година Перуджини все повече стесняваше кръга около Пачани. Но преди да успее да му лепне етикет „Чудовището“, главният инспектор трябваше да обясни как пистолетът, използван при клановото убийство през 1968 година, се беше озовал в ръцете на Пачани. Той се справи с проблема по възможно най-простия начин: обвини Пачани в извършването и на това престъпление.

Съдия Марио Ротела, разследващият магистрат, наблюдаваше смаяно разследването на Перуджини, приемайки го като опит да изфабрикува чудовище от нищото, използвайки като отправна точка бруталната личност на Пиетро Пачани. Но опитът да го обвинят в извършването на двойното убийство през 1968 година, без да разполагат с доказателства, му дойде в повече. Това беше директна намеса в разследването на Сардинската следа. И като разследващ магистрат Ротела отказа да го одобри.

За разследването на Пачани инспектор Перуджини разполагаше с подкрепата на двама могъщи поддръжници: прокурорът Виня и полицията. Карабинерите поддържаха Ротела.

Борбата между Виня и Ротела, полиция и карабинери, най-накрая достигна своята кулминация. Виня водеше обвинението. Той твърдеше, че Сардинската следа е просто безплоден резултат от разследването на бръщолевенето на Стефано Меле и в продължение на години беше отвличала вниманието от главния проблем. Ротела и карабинерите трябваше да защитават разследването на Сардинската следа, но се оказаха в позицията на губещи. Бяха оставили главния си заподозрян Салваторе Винчи да им се изплъзне, след като получи оправдателна присъда в Сардиния. Ротела, със своето снизходително, надуто отношение и липсата на харизма, беше изключително непопулярен в пресата и обществото. Виня, от друга страна, се приемаше като герой. А на всичкото отгоре го имаше и Пачани — бруталния убиец, изнасилвана на дъщерите си, насилника на жена си, алкохолика, мъжът, който беше принудил семейството си да яде кучешка храна — същински звяр. За много флорентинци, дори да не беше истинското Чудовище, той в много аспекти се доближаваше до него.

Виня спечели. Полковникът от карабинерите, който ръководеше разследването на Чудовището, бе прехвърлен от Флоренция на друга позиция, а Ротела получи заповед да прекрати работата си по случая, да подготви заключителен доклад и да се оттегли. Според инструкциите докладът трябваше да изчисти сардинците от всякакви подозрения за участието им в убийствата, извършени от Чудовището.

Карабинерите се разгневиха от този обрат. Те официално се оттеглиха от разследването.

— Ако един ден — довери полковникът им на Специ — Чудовището се приближи до казармите ни с пистолет в ръка и парче месо, отрязано от жертвата му, нашата реакция ще бъде: „Иди в полицията, историята ти не ни интересува“.

Ротела подготви заключителния си доклад. Това беше един много любопитен документ. В повече от сто страници ясно, логично изложение той описваше развитието на разследването на сардинците. Описваше в детайли клановото убийство пред 1968 година, как е било извършено и кой е участвал в него. Проследяваше се възможният маршрут на беретата двайсет и втори калибър от Холандия през Сардиния до Тоскана, в ръцете на Салваторе Винчи. Изграждаше убедителен казус, че сардинците, които са участвали в убийствата през 1968 година, са знаели кой е отнесъл пистолета в дома си и съответно са били наясно за самоличността на Чудовището. И че тази личност е Салваторе Винчи.

А след това на последната страница изведнъж пишеше: „P.Q.M.8 разследването се прекратява.“ Той оттегляше всички обвинения срещу сардинците и официално ги освобождаваше от всякакви връзки с убийствата на Чудовището от Флоренция и с клановото убийство от 1968 година. Марио Ротела се отказа от случая и беше прехвърлен в Рим.

— Нямах друг изход — каза Ротела на Специ в интервю. — Този край донесе много горчивина на мен и на мнозина други.

Тогава — както и днес — беше ясно, че Ротела и карабинерите, независимо от множеството им грешки, всъщност бяха избрали правилния път. Най-вероятно Чудовището от Флоренция наистина беше член на сардинския клан.

Официалното закриване на Сардинската следа означаваше, че разследването на Чудовището щеше да продължи в единствената правилна посока.

Глава 25

Карабинерите изтеглиха своите хора от SAM и специалният отряд беше реорганизиран изцяло от полицаи под командването на главен инспектор Перуджини. Пачани остана единственият заподозрян и те ожесточено го преследваха. Главният инспектор беше убеден, че краят на играта е близо и бе решен да я доведе до край.

Годината беше 1989 и Чудовището не беше убивало от четири години. Флорентинци започнаха да си мислят, че може би най-накрая полицията е заловила правилния човек.

Перуджини прие да участва в популярно телевизионно шоу и стана звезда в мига, когато накрая погледна през тъмните си очила „Рей бан“ в камерата и заговори директно на Чудовището с твърд, но не лишен от съчувствие глас:

— Ти не си толкова луд, колкото те изкарват хората. Твоите фантазии, твоите импулси управляваха ръката ти и ръководеха действията ти. Сигурен съм, че дори в този момент се опитваш да се бориш с тях. Искаме да знаеш, че сме готови да ти помогнем да ги преодолееш. Знам, че миналото те е научило да бъдеш подозрителен и да пазиш мълчание, но в този момент не те лъжа и никога няма да го направя, ако решиш да се освободиш от това Чудовище, което те тормози. — Той направи кратка пауза. — Знаеш как и къде да ме намериш. Аз ще те чакам.

Речта, която милиони зрители приеха като напълно спонтанна, всъщност беше написана предварително от екип психолози. Перуджини я беше научил наизуст. Тя беше предназначена изключително за Пачани, за когото знаеха, че ще си бъде вкъщи и ще гледа предаването. В дните преди това полицията беше сложила подслушвателни устройства в къщата му с надеждата да запише някоя уличаваща реакция след внимателно обмислената реч на Перуджини.

След края на предаването записите от къщата на Пачани бяха прибрани и старателно прослушани. Всъщност наистина имаше реакция. Когато Перуджини привърши речта си по телевизията, Пачани изригна в поток от ругатни на тоскански диалект, който беше толкова стар, толкова забравен, че би доставил истинска радост на всеки лингвист. След това проплака, отново на диалект:

— По-добре да не споменават имена, защото аз съм просто един беден, невинен, нещастен човек!

Изминаха три години. Между 1989 и 1992 година разследването на Перуджини отбеляза слаб напредък. Той не можа да открие никакъв пистолет. Намереното в къщата и двора на Пачани беше достатъчно, за да удовлетвори фантазиите на следователите, но не стигаше, за да го арестуват за убийство.

Когато го разпитваха, Пачани отговаряше много по-различно от хладнокръвните и самоуверени братя Винчи. Отричаше на висок глас всичко, лъжеше дори за незначителни неща, непрекъснато си противоречеше, избухваше в плач и хленчеше, че е невинен и несправедливо обвинен.

Колкото повече Пачани лъжеше и викаше, толкова повече Перуджини се убеждаваше във вината му.

Една сутрин в началото на деветдесетте Марио Специ, вече журналист на свободна практика, мина през полицейското управление и се отби при един стар приятел от времената му на криминален репортер, с надеждата да измъкне някаква интересна история. Беше подочул слухове, че преди години Перуджини и SAM са търсили помощта на ФБР. Резултатът бил таен профил на Чудовището, изготвен от прочутия отдел за поведенческа психология на серийните убийци в Куонтико. Но никой не го беше виждал — ако все още съществуваше.

Приятелят на Специ излезе и се върна половин час по-късно с куп листи в ръка.

— Нищо не съм ти давал — каза той, подавайки ги на Специ. — Дори не сме се виждали.

Специ взе документите и отиде в лоджията на Пиаца Кавур. Поръча си бира и започна да чете. (Профилът беше преведен на италиански; аз трябваше да го преведа отново на английски, тъй като не можах да се сдобия с оригинала.)

„Академия на ФБР, Куонтико, Вирджиния, 22135. Молба за съдействие от Polizia di Stato Italiana относно разследването на ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ, FPC-GCM FBIHQ 00; FBIHQ. Подготвен беше следният изследователски анализ от специални агенти Джон Т. Дън младши, Джон Галиндо, Мери Ейлийн О’Тул, Фернандо М. Ривера, Ричард Робли и Франс В. Уогнър под ръководството на главен специален агент Роналд Уокър и членове на Националния център за анализ на бруталните престъпления (NCAVC).“

Документът носеше дата 2 август 1989 година.

„ЧУДОВИЩЕТО ОТ ФЛОРЕНЦИЯ/ наш файл 163А-2915“.

„Моля да отбележите — гласеше предупредителният предговор на американските експерти, — че настоящият анализ е създаден въз основа на материалите, предадени от вас и не трябва да се приема като заместител на пълното щателно разследване, както и не трябва да се счита за окончателен или изчерпателен“.

В анализа се споменаваше, че Чудовището не е единствено по рода си. Че този тип серийни убийци е познат на ФБР и те разполагат с база данни за него: самотен, сексуално импотентен мъж с патологична омраза към жените, който удовлетворява похотливите си копнежи чрез убийства. С характерния за правоохранителните органи сух стил, докладът на ФБР описваше възможните характеристики на Чудовището, обясняваше вероятните му мотиви и изказваше предположения как и защо убива, как избира жертвите си, какво прави с частите от тялото и дори включваше подробности като къде може да живее и дали или не притежава кола.

Специ четеше с нарастващ интерес. Започна да разбира защо анализът е бил потулен: той описваше портрет на убиец, който нямаше нищо общо с Пиетро Пачани.

В анализа се споменаваше, че Чудовището избира терена, а не жертвите, и че убива само на места, които познава много добре.

Най-вероятно нападателят се скривал и наблюдавал жертвите, докато те не се впускали в някакъв вид сексуална активност. Тогава нанасял своя удар, възползвайки се от елемента на изненадата, скоростта и оръжието, което можело веднага да извади жертвата от строя. Точно този метод е характерен за нападатели, които се съмняват в способността си да контролират жертвата, които се чувстват недостатъчно подготвени да контактуват с „жива“ жертва или усещат, че са неспособни за директен контакт.

Използвайки изненадата, нападателят стреля от упор, концентрира огъня първо върху мъжа, като по този начин неутрализира по-голямата опасност. Щом го отстрани, той се чувства по-уверен в нападението над жената. Множеството изстрели показват, че нападателят иска да види и двете жертви мъртви, преди да започне осакатяването на жената post mortem. Това е същинската му цел; мъжът представлява просто препятствие, което трябва да бъде премахнато.

Според анализа на ФБР Чудовището е действал сам. Предполагаха, че има досие, но за някакво незначително престъпление, като палеж или дребна кражба. Рисуваха го като не избухлива личност, която извършва агресивни нападения. Според тях не беше и изнасилван. „Нападателят е човек неопитен и несигурен в сексуалната сфера, който е имал ограничени сексуални контакти с жени“. Твърдеше се, че причината за загадъчното прекъсване на убийствата от 1974 до 1981 година е отсъствието на убиеца от Флоренция. „Най-вероятно нападателят е човек със средна интелигентност. Завършил е основно образование или еквивалента му в италианската образователна система. Има опит в работа, която изисква ръчен труд“.

По-нататък докладът продължаваше: „По времето, когато са били извършвани престъпленията, нападателят е живял сам в работнически квартал. И е притежавал собствено превозно средство“.

Но най-интересната част, дори и днес, си оставаше начинът, по който са извършени престъпленията, наричан от ФБР „почерк“. „Притежаването и ритуалът са от изключително значение за този тип нападатели. Това обяснява защо убитите жени са завличани на няколко метра от превозното средство, в което лежи партньорът им. Необходимостта да ги притежава, превърната в ритуал от нападателя, изразява яростта му, насочена към жените като цяло. Осакатяването на половите органи на жертвата представлява или сексуалната импотентност на нападателя, или презрението му към жените“.

ФБР подчертаваше, че този тип серийни убийци често се опитва да контролира разследването посредством директен или неофициален контакт с полицията, представяйки се като информатор, изпращайки анонимни писма или контактувайки с пресата.

Друга част от анализа на ФБР обсъждаше тъй наречените „сувенири“ — телесните части и може би дребни украшения или бижута — които Чудовището взема от жертвите. „Тези предмети се вземат като сувенири и помагат на нападателя да преживее събитието в своите фантазии след определен период от време. Те се съхраняват продължително време и когато вече не са му необходими, те често се появяват на местопрестъплението или на гроба на жертвата. В някои случаи — отбелязваше сухо докладът, — убиецът може да погълне телесните части на жертвата, за да завърши процеса на обсебване“.

Един абзац беше посветен на писмото с частта от гърдата на жертвата, което бе изпратено на прокурор Силвия дела Моника. „Писмото може би показва, че нападателят се опитва да се подиграе на полицията, предполага, че гласността и вниманието към случая са важни за него и подсказва за нарастващото му усещане за сигурност“.

А що се отнасяше до пистолета, използван от Чудовището, ФБР пишеше, че „за него, може би, пистолетът е фетиш“. Използването на едно и също оръжие и кутии с патрони беше част от ритуалната природа на убийството и най-вероятно включваше специфично облекло и други аксесоари, използвани само при убийствата, които през останалото време се държат скрити някъде. „Общото поведение на нападателя на местопрестъплението, включително използването на определени аксесоари и инструменти предполага, че ритуалната същност на поредицата нападения е толкова важна за него, че той трябва да ги извършва по един и същи начин, докато не постигне удовлетворение“.

Това въобще не звучеше като нещо, извършено от Пачани, затова анализът на ФБР бе потулен и забравен.

През трите години от 1989 до 1992 Перуджини и неговите следователи се ядосваха все повече, че не могат да съберат достатъчно доказателства, за да обвинят Пачани. Най-накрая решиха да организират мащабно дванайсетдневно претърсване на дома и имота на селянина.

През април 1992 година Перуджини и хората му започнаха най-продължителното и най-напреднало в технологично отношение претърсване на имот в историята на Италия. От 9:50 сутринта на 27 април до обяд на 8 май 1992 година добре въоръжен отряд от елитни следователи обърна с главата надолу колибата и градината на Пачани: те прегледаха стените сантиметър по сантиметър, проверяваха за кухини под дворните плочи, огледаха всяка възможна кухина или дупка, претърсиха всеки килер, преобърнаха мебелите, леглата, столовете, диваните, гардеробите и бюрата, провериха под всяка една керемида, изкопаха с багер почти еднометров пласт пръст от градината и преслушаха с ултразвук всеки квадратен милиметър от земята, заобикаляща къщата.

Пожарникари провериха терена със специалните си уреди. Представители на частни фирми осигуриха метални детектори и високочувствително оборудване. Технически оператори направиха снимки на всички претърсени места. На мястото присъстваше и лекар, който да следи здравословното състояние на Пачани, защото се притесняваха, че раздразнителният селянин може да получи сърдечен пристъп по време на обиска. Доведоха и експерт по „диагностична архитектура“, който да определи къде в солидната на външен вид стена може да има скрита ниша или кухина.

В 17:56 часа на 29 април, когато изтощената полиция вече беше решила да прекрати претърсването „заради вероятността от проливни дъждове“, внезапно бе направено едно откритие. Руджеро Перуджини щеше по-късно да опише този триумфален миг в своята книга „Един обикновен човек“ (книгата, на чиято корица нимфата на Ботичели повръща кръв). „В късния следобед зърнах светлинка, един почти неуловим проблясък в земята“, пише главният инспектор.

Оказва се, че това е патрон „Уинчестър“ серия „Н“, напълно окислен. Тъй като не е бил изстрелван, не притежаваше характерния белег на гилзата, но имаше следи, които показваха, че е бил зареждан в оръжие. Патронът беше анализиран от балистичните експерти, които стигнаха до извода, че „не е невъзможно“ да е бил зареждан в оръжието на Чудовището. Не можаха да докажат повече от това.

Но то бе достатъчно. Пачани беше арестуван на 16 януари 1993 година и обвинен, че е Чудовището от Флоренция.

Глава 26

Процесът срещу Пиетро Пачани започна на 14 април 1994 година. Съдебната зала беше пълна с народ; бяха разделени на такива, които го смятаха за виновен и други, поддържащи невинността му. Наоколо се разхождаха момичета, облекли тениски с надпис на английски „Аз ♥ Пачани“. Присъстваха неизменните фотографи, оператори и журналисти, сред които, придружаван от главен инспектор Руджеро Перуджини, се намираше и писателят Томас Харис.

Процесът представляваше перфектен театър: ограничено време, закрита зала, рецитиране на темите, определени роли — обвинител, адвокати, съдии, обвиняем. Нямаше друг процес, който да разиграва по-голям театър от този на Пачани — мелодрама, достойна за Пучини.

По време на заседанията фермерът се поклащаше напред-назад и хлипаше, а понякога се провикваше на древния си тоскански диалект „Аз съм сладко малко агънце!… Разпъват ме като Христос на кръста!“ Понякога се изправяше в цял ръст, измъкваше от джоба си малка икона на Светото сърце и я размахваше към лицата на съдиите, докато председателят на съда не му наредеше да седне на мястото си. Друг път скачаше гневно, с пламнало лице, пръскайки слюнка наоколо, проклинаше свидетеля или самото Чудовище, обръщаше се към Бог със събрани длани и очи, обърнати към небето, виейки „Нека вечно да гори в ада!“.

След четвъртия ден на процеса Специ пусна първата си голяма статия. Основното доказателство срещу Пачани беше неговата странна картина — онази с кентавъра и седемте кръста, — която психолозите определиха като „съвместима“ с психопатичната личност на Чудовището. Истинската картина беше увита в плат, но Специ най-накрая успя да се сдобие с нейна снимка от офиса на прокурора. Отне му само няколко дни да открие истинския художник — петдесетгодишен чилиец на име Кристиян Оливарес, избягал в Европа по време на диктатурата на Пиночет. Оливарес се разгневи, когато научи, че картината му е била използвана като доказателство срещу сериен убиец.

— В тази картина — обясни той на Специ, — исках да пресъздам гротескния ужас на диктатурата. Нелепо е да се гледа на нея като на творение на психопат. Все едно да кажат, че серията „Бедствията на войната“ на Гойя го определя като луд, като чудовище, което трябва да бъде заключено зад решетките.

Специ се обади на Перуджини.

— Утре — каза той на главния инспектор, — вестникът ми ще публикува статия, в която ще оповести, че картината, която приписвате на Пачани, не е нарисувана от него, а от един чилийски художник. Какво ще кажете по въпроса?

Статията предизвика голямо объркване. Главният прокурор Виня се опита да я омаловажи:

— Масмедиите преувеличават значението й — каза той. Друг прокурор, Паоло Канеса, се опита да намали щетите, обяснявайки, че „Пачани се подписал на картината и казал на няколко свои приятели, че тя показвала собствените му сънища“.

Процесът се точи още шест месеца. Камерите се взираха от ъгъла на съдебната зала към Пачани и свидетелите, които се изправяха срещу него. Образите им се излъчваха на екран, който се намираше от лявата страна на съдийската маса, така че дори онези, които се намираха на най-отдалечените места, да могат да следят събитията. Всяка вечер телевизиите излъчваха върховите моменти от процеса, привличайки огромна публика. На вечеря всички се събираха пред телевизорите, за да гледат съдебната драма, по-интересна от която и да е сапунена опера.

Кулминацията настъпи, когато на свидетелското място се изправиха дъщерите на Пачани. Цяла Тоскана седна пред телевизорите, за да гледа показанията им.

Флорентинци никога нямаше да забравят лицата на двете дъщери (едната от които по-късно влезе в манастир), които плачеха, докато разказваха с мъчителни подробности как са били изнасилвани от баща си. Пред очите на всички се разкри един образ на провинциална Тоскана, който се различаваше твърде много от онзи, представен във филма „Под небето на Тоскана“. Показанията описваха семейство, в което жените понасяха обиди, тормоз, биваха пребивани с бастун и бяха подлагани на сексуално насилие.

— Той не искаше дъщери — каза едната жена през плач. — Веднъж мама пометна и той знаеше, че е било момче. Каза ни: „Вие двете трябваше да умрете, а той да живее“. Имаше случай, в който ни накара да ядем месо от мармот, който беше убил заради кожата му. Биеше ни, когато не искахме да лягаме при него.

Показанията им нямаха нищо общо с Чудовището от Флоренция. Когато въпросите най-после се насочиха в тази посока, двете дъщери не можеха да се сетят за нищичко — пистолет, кърваво петно, необмислена дума, изпусната от него по време на среднощните му пиянски изстъпления, — което да свърже баща им с двойните убийства на Чудовището от Флоренция.

Прокурорите представиха оскъдните си доказателства. Сред тях присъстваха патронът и парцалът. На преден план излезе една пластмасова сапунерка, открита в къщата на Пачани. (Майката на една от жертвите каза, че синът й имал същата.) Фотография на нимфата на Ботичели беше поставена редом със снимка в близък план на жертвата със златната верижка в устата. Като доказателство беше представен и един немски скицник, също намерен в къщата на Пачани, защото роднини на двамата германци казаха, че те притежавали подобен. Пачани заяви, че го е намерил преди години в някакъв контейнер за отпадъци и бележките в него със сигурност бяха написани доста преди убийството. Прокурорите не спираха да твърдят, че хитрият селянин ги е добавил по-късно, за да отклони подозренията. (В статията си Специ посочи, че за Пачани би било по-лесно просто да хвърли уличаващия го скицник в камината.)

Сред свидетелите бяха и старите дружки на Пачани от Каза дел Пополо, построеният от комунистите обществен клуб и зала за събрания на работниците от Сан Кашиано. Приятелите му бяха предимно недодялани типове, необразовани, съсипани от лошото вино и проститутките. Сред тях имаше един мъж на име Марио Вани, некадърник, бивш пощальон от Сан Кашиано, наричан от съгражданите си Семката — тоест онази част от ябълката, която не става за ядене и се изхвърля.

В съдебната зала Вани беше объркан и ужасен. Вместо да отговори на първия въпрос („Каква е настоящата ви работа?“), той се впусна да обяснява с треперлив глас, че да, познава Пачани, но те били просто „другари по чашка“ и нищо повече. Изглежда, че за да избегне грешните отговори, пощальонът беше запаметил тази фраза, с която отговаряше на повечето въпроси, независимо дали използването й беше уместно или не.

— Eravamo compagni di merende — не спираше да повтаря той. — Ние сме просто другари по чашка.

Ние сме просто другари по чашка. Така злощастният пощальон изрече фразата, която щеше да влезе в речника на италианския език. Compagni di merende, „другари по чашка“ днес е разговорен израз на италиански, който означава приятели, които се преструват, че правят нещо невинно, докато в действителност се занимават с някакви потайни, ужасни дела. Изразът стана толкова популярен, че дори има собствена страница в Уикипедия.

— Ние сме другари по чашка — продължаваше да отговаря Вани на всеки въпрос, брадичката му трепереше, а кривогледите му очи оглеждаха обширната зала.

Прокурорът се ядосваше все повече на Вани и непрекъснато повтаряната фраза. Вани се отказа от всичките си показания, дадени при предварителните разпити. Той отрече да е ловувал заедно с Пачани, отказа се от многобройните изявления, които беше направил и накрая се отрече от всичко, кълнейки се, че не знае нищо и възмущавайки се на висок глас, че двамата с Пачани не са нищо повече от другари по чашка. Председателят на съда най-накрая си изпусна нервите:

— Синьор Вани, вие премълчавате много неща и ако продължавате така, накрая ще ви обвиним в лъжесвидетелстване.

Вани продължи да се оплаква:

— Но ние бяхме просто другари по чашка! — Цялата зала избухна в смях, а съдията започна да удря с чукчето си по масата.

Поведението му на свидетелското място предизвика подозрението на един полицай на име Микеле Джутари, който по-късно щеше да поеме разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини. За залавянето на Чудовището (тоест Пачани), Перуджини беше възнаграден с изключително завиден пост: беше изпратен в град Вашингтон, където стана офицер за свръзка между италианската полиция и американското ФБР.

Джутари щеше да поведе разследването към нов, впечатляващ етап. Но за сега той просто изчакваше встрани, наблюдаваше и слушаше, и развиваше своя собствена теория за престъпленията.

В процеса настъпи онзи момент, който италианците наричат „закопаване“ — мигът, в който пред съда се изправя ключов свидетел, който подпечатва съдбата на обвиняемия. Свидетелят в процеса срещу Пачани се наричаше Лоренцо Нези, кльощав подмазвач, със зализана назад коса и слънчеви очила „Рей Бан“, разкопчана риза и златни верижки, които се поклащаха върху косматите му гърди, сладкодумец и донякъде любимец на жените. Дали защото обичаше да е център на вниманието, или от желание да се появи на първите страници в пресата, Нези щеше да се превърне в истински сериен свидетел, появявайки се тогава, когато най-силно се нуждаеха от него, внезапно припомняйки си забравени от години събития. Това беше дебютната му поява; щяха да последват още много.

При първите си показания под клетва Нези заяви, че Пачани му се хвалел как през нощта ходел на лов с пистолет, за да стреля по фазаните, които спят по дърветата. Това беше прието като поредната улика срещу Пачани, защото доказваше, че селянинът, който отричаше да има пистолет, всъщност е притежавал такъв — и без съмнение ставаше въпрос за „онзи“ пистолет.

Двайсет дни по-късно Нези внезапно си спомни още нещо.

В неделя вечерта на 8 септември 1985 година, когато се предполагаше, че са убити двамата френски туристи, Нези се връщал от пътуване и бил принуден да направи отклонение покрай сечището Скопети, защото магистралата Флоренция-Сиена била блокирана от ремонтни работи. (По-късно беше установено, че ремонтните дейности, които били затворили магистралата, бяха започнали през следващия уикенд.) Някъде между девет и половина и десет и половина вечерта Нези се намирал на около километър от сечището Скопети и бил принуден да спре на една пресечка, за да пропусне някакъв форд фиеста. Колата била розова или червеникава на цвят и той бил деветдесет процента сигурен, че зад волана седял Пачани. Вътре имало още един човек, когото не познавал.

— Защо не беше разказал за това десет години по-рано?

Нези отвърна, че тогава бил само седемдесет до осемдесет процента сигурен, а показания се дават само ако си доста сигурен. Сега, обаче, той вече е деветдесет процента убеден в онова, което е видял, и решил, че трябва да съобщи за това. По-късно съдията го похвали колко е съвестен.

Обикновено човек би предположил, че Нези, дребен търговец на пуловери, не би объркал цветовете. Но той не беше прав за цвета на колата на Пачани — тя не беше „розова или червеникава“, а чисто бяла. (Може би Нези се е объркал от показанията на свидетелите за червената алфа ромео, които бяха спомогнали за появата на прочутия полицейски портрет.)

Въпреки всичко показанията на Нези пратиха Пачани на един километър от сечището Скопети в неделя вечерта и това беше достатъчно, за да определи съдбата на селянина. Съдиите обвиниха Пачани в убийство и го осъдиха на четиринайсет доживотни присъди. Съдията обясни грешката на Нези с факта, че отражението на стоповете може да накара една кола да изглежда червеникава. Пачани беше оневинен за убийствата от 1969 година, защото прокурорите не бяха представили никакви доказателства, които да го свързват с това престъпление, освен факта, че е извършено със същия пистолет. Съдиите никога не зададоха въпроса как така Пачани се е сдобил с оръжието, при положение, че няма никаква връзка с тези убийства.

В 19: 02 часа на 1 ноември 1994 година председателят на съда започна да чете присъдата. Всички национални радиотелевизионни канали в Италия прекъснаха предаванията си, за да съобщят новината. „Виновен за убийството на Паскуале Джентилкоре и Стефания Петини — обяви председателят на съда, — виновен за убийството на Джовани Фоджи и Кармела де Нучо, виновен за убийството на Стефано Балди и Сузана Камби, виновен за убийството на Паоло Майнарди и Антонела Мильорини, виновен за убийството на Фридрих Вилхелм Хорст Майер и Уве Йенс Рюш, виновен за убийството на Пиа Джилда Ронтини и Клаудио Стефаначи, виновен за убийството на Жан-Мишел Кравейчвили и Надин Морио.“

Когато съдията обяви с гръмовен глас последната си дума „виновен“, Пачани притисна ръка към сърцето си, затвори очи и продума:

— Един невинен умира.

Глава 27

Един мразовит февруарски ден на 1996 година Марио Специ прекоси малкия площад пред казармата на карабинерите в градчето Сан Кашиано. Беше се задъхал и то не само заради цигарите „Голоаз“, които не спираше да пуши; беше облякъл тежък и изключително грозен балтон с ярки цветове, обсипан с ципове, коланчета и катарами, чиято единствена цел беше да прикрият същинската цел на дрехата. Мъничкото копче до яката всъщност беше микрофон. Зад глупавата пластмасова табелка на гърдите се криеше видеокамера. Между плата и подплатата бяха напъхани рекордер, акумулатор и кабели. Електронната апаратура, скрита в уплътняващия материал, не издаваше дори и най-слабо жужене. Техникът от телевизионната станция я беше активирал зад една каменна колона между изповедалнята и кръщелния купел в църквата „Колегията ди Сан Кашиано“. Вътре имаше само една куца старица, коленичила на молитвеното място пред пластмасовите свещи, които разпръскваха електрическата си светлина в сумрака.

През двете години след осъждането на Пачани Специ беше написал много статии, хвърлящи съмнение върху вината на селянина. Но това обещаваше да бъде новината, която ще засенчи всички новини.

Видеокамерата щеше да работи един час. През тези шейсет минути Специ трябваше да убеди Артуро Минолити, шерифът на казармата в Сан Кашиано, да проговори. Трябваше да накара човека да му каже истината за патрона, открит от Перуджини в зеленчуковата градина на Пачани. Минолити, като местен представител на карабинерите, беше присъствал на дванайсетдневното претърсване — единственият, присъствал на откриването на прословутия патрон, който не беше свързан със SAM или полицията.

Специ винаги се беше отнасял с отвращение към този тип журналистика и често се кълнеше, че никога няма да го направи. Това беше мръсна работа, беше си чисто изнудване заради сензацията. Но точно преди да влезе в казармата, където го чакаше Минолити, скрупулите му изчезнаха като светена вода от върха на показалеца. Тайното записване на Минолити може би беше единственият начин да се добере до истината или поне до част от нея. Залогът беше голям: Специ беше убеден, че Пачани е невинен и че тук става въпрос за мащабна съдебна грешка.

Специ спря пред входа на казармата и застана така, че камерата на гърдите му да може да снима табелата, на която пишеше „Карабинери“. Натисна звънеца и зачака. Някъде се разлая куче и студеният вятър обрули лицето му. Дори за миг не се замисли за опасността да го разкрият. Стремежът да се добере до сензацията го караше да се чувства недосегаем.

Вратата отвори мъж, облечен в синя униформа, който го изгледа внимателно.

— Аз съм Марио Специ. Имам среща с шериф Минолити.

Оставиха го да чака в някаква малка стая достатъчно дълго, за да може да изпуши още една цигара. От мястото си Специ можеше да види празния кабинет на чиновника, от когото се надяваше да измъкне истината. Забеляза, че столът пред бюрото, на който би трябвало да седи Минолити, беше придърпан надясно и набързо прецени, че камерата, която се намираше отляво на гърдите му, щеше да заснеме само стената. Помисли си, че щом седне, трябва небрежно да извърти стола си така, че да може да снима офицера на карабинерите, докато говори.

„Нищо няма да се получи“ — помисли си Специ, внезапно изпълнен с неувереност. Ситуацията напомняше холивудски филм и само групичка свръхентусиазирани кинаджии би могла да повярва в успешния край.

Минолити се появи. Висок, почти четирийсетгодишен мъж, облечен с модерен костюм и очила с позлатени рамки, които не можеха да скрият интелигентното изражение на лицето му.

— Извинете, че ви накарах да чакате.

Специ беше разработил план как да го насочи към важната тема. Възнамеряваше да го пречупи като се опита да събуди съвестта му на човек на закона и да погъделичка суетата му, ако такава съществуваше.

Минолити му посочи един стол. Специ пристъпи към него и с едно неуловимо движение го извъртя в необходимата посока. Настани се в него с лице към шерифа и остави цигарите и запалката си на бюрото. Беше сигурен, че Минолити вече е в обсега на камерата.

— Извинявам се, че така ви притеснявам — започна колебливо той, — но утре имам среща с редактора ми в Милано и търся нещо във връзка с Чудовището от Флоренция. Нещо ново, истинска новина. Сам знаете, може би по-добре от мен, че вече всичко е казано и никой не се интересува от тази история.

Минолити се намести в стола си и странно изкриви глава. Отмести погледа си от Специ към прозореца и обратно. Накрая потърси спасение в цигарите.

— Какво искате да знаете? — попита той, изпускайки дим през ноздрите си.

— Артуро — каза Специ, навеждайки се поверително напред. — Флоренция е малък град. Двамата се движим в едни и същи кръгове. Чуваме едни и същи слухове, това е неизбежно. Извинете ме за прямостта, но ми се струва, че имате съмнения относно разследването на Пачани. Сериозни съмнения…

Шерифът подпря брадичка върху ръката си и този път изкриви странно устни. След миг, като изблик на облекчение, потекоха и думите:

— Ами да… Имам чувството, че… Накратко, ако забележите някакво странно съвпадение, може и да го пропуснете. Ако са две, пак може да не им обърнете внимание. Когато обаче станат три, вече няма как да го приемете за съвпадение. А в този случай съвпаденията, или по-точно странните събития, са вече твърде много.

Под камерата сърцето на Специ ускори ритъм.

— Какво имате предвид? Да не би да откривате нещо нередно в разследването?

— Ами да. Вижте, аз съм убеден, че Пачани е виновен. Но от нас зависи да го докажем… Не трябва да се действа прибързано.

— Което означава?

— Което означава… парцала, например. Нещо не ми се връзва, никак даже.

Въпросният парцал беше едно от твърдите доказателства срещу Пачани. Един месец след мащабното претърсване на имота му, при което се беше появил патронът, Минолити беше получил анонимен колет. Вътре имаше метална ос на пистолет, увита в парцал. Имаше и лист хартия, на който с главни букви пишеше:

Веднага се разбираше, че тук има нещо нередно. Няколко дни по-късно, при претърсването на гаража на Пачани, агентите на SAM откриха подобен парцал, който незнайно как бяха пропуснали при дванайсетдневното претърсване. Когато двете парчета плат бяха поставени едно до друго, те идеално си съвпаднаха.

Перуджини разви теорията, че самото Чудовище е изпратило писмото с парцала в несъзнателен порив да се разкрие.

— Тази работа вони от километри — каза Минолити, обръщайки се към скритата камера на Специ. — Когато намериха парцала, не ме извикаха. Операциите трябваше да се провеждат съвместно от SAM и карабинерите от Сан Кашиано. Но не ме уведомиха. Странно. Казвам ви, че този парцал намирисва. Ние вече бяхме претърсили гаража и намерихме много различни парчета плат, които прибрахме и каталогизирахме. Но този парцал не беше там.

Специ запали поредната цигара, за да се успокои. Това беше важна новина, а все още дори не бяха споменали патрона в градината.

— Откъде, според вас, се е появил този парцал?

Карабинерът разпери ръце.

— Ех, нямам представа. Не съм бил там. Това е проблемът. А и защо ще ми изпраща онази метална ос? От всички части в пистолета тази е единствената, която не може да се свърже с определен тип оръжие. А те ми изпратиха точно нея!

Специ реши да го насочи към патрона тип „Уинчестър“.

— Ами патрона? Не ви ли се струва, че и неговото намиране намирисва?

Минолити си пое дълбоко дъх и замълча за миг. Изведнъж се обърна към Специ и заговори:

— Начинът, по който го откриха, наистина ме жегна. Боли ме от начина, по който главен инспектор Перуджини ни постави в трудното положение да лъжем…

Специ можеше само да стои неподвижно, с разтуптяно сърце.

— Намирахме се в градината на Пачани — продължи да разказва шерифът, — аз, Перуджини и други двама агенти от отряда. Те ровеха с крака пръстта край един от бетонните колове на лозето, който лежеше на земята, и се шегуваха с еднаквите си обувки. Изведнъж до едната обувка от земята се появи патронът.

— Но в книгата си Перуджини го описа по съвсем различен начин — прекъсна го Специ, за да го накара да обясни по-подробно пред камерата.

— Абсолютно правилно! Точно така, той казва, че патронът проблеснал на светлината. Каква ти светлина! Може би просто е искал да поукраси нещата.

— Минолити, те ли го сложиха там? — попита Специ.

Лицето на шерифа помръкна.

— Това е една от хипотезите. Дори повече от хипотеза… Не твърдя, че съм съвсем сигурен… Въпреки нежеланието си трябва да го приема. Полу-сигурен съм…

— Полу-сигурен ли?

— Ами да, защото в светлината на фактите просто не мога да се сетя за друго обяснение… когато Перуджини написа, че е зърнал проблясъка, аз направо се втрещих. Казах му: „Главен инспекторе, вие проявявате неуважение към мен. Ако реша да ви противореча, съм обречен“. Имам предвид, на кого ще повярват съдиите? На шерифа или на главния инспектор? На този етап бях принуден да подкрепя историята му.

Специ се чувстваше така, сякаш снима носител на Оскар; актьорската игра беше превъзходна, а неаполитанският акцент на Минолити допълнително подсилваше нещата. Журналистът погледна часовника си и разбра, че му остават още петнайсет минути за запис. Трябваше да го притисне по-силно.

— Артуро, те ли го подхвърлиха?

Минолити се въртеше притеснено.

— Не мога да повярвам, че моите колеги, моите приятели…

Специ не можеше да си позволи да губи повече време.

— Добре, разбирам ви. Но ако за миг забравите, че това са колегите ви, които познавате от толкова време, възможно ли е фактите да ви накарат да заявите, че куршумът е бил подхвърлен?

Минолити застина като каменна статуя.

— В интерес на истината, да. Трябва да заявя, че е подхвърлен. Стигнах до извода, че някои улики са измислени: патронът, металната ос и парцалът. — Минолити продължи да говори с нисък глас, сякаш на себе си: — Изправен съм пред изключително трудна ситуация… Подслушват телефона ми… Страхувам се… Наистина съм изплашен…

Специ се опита да разбере дали шерифът е говорил с някого за това.

— Споделихте ли с някого?

— Говорих с Канеса. — Паоло Канеса беше един от прокурорите.

— И той какво каза?

— Нищо.

Няколко минути по-късно Минолити се сбогува със Специ.

— Марио — каза му той, — забравете какво ви казах. Просто си говорех. Казах го, защото ви вярвам. Но когато колегите ви идват тук, първо заповядвам да ги претърсят!

Чувствайки се като червей, Специ прекоси площада и тръгна по тротоара с вкочанени ръце, блъскайки се в стените на къщите. Вече не усещаше студения вятър.

„Господи — мислеше си той, — получи се!“.

После отиде в местната Каза дел Пополо, където хората от телевизионния канал го чакаха и пиеха бира. Той не им каза нищо, но и те не го попитаха нищо. Просто усещаха, че акцията е преминала успешно.

По-късно същата вечер, когато се събраха на вечеря, след като изгледаха записа на Минолити, те си позволиха да изпаднат в еуфория. Това беше новината на века. Специ изпитваше съжаление към шериф Минолити. Но истината иска жертви, каза си той.

На следващия ден италианската новинарска агенция ANSA, която беше научила за записа, написа статия за него. Веднага след публикуването й трите национални телевизионни канала се обадиха на Специ за интервю. Вечерта преди новинарските емисии Специ се настани на дивана е дистанционно в ръка, за да види как ще бъде съобщена новината.

Не беше излъчена нито една дума. На сутринта във вестниците не се споменаваше нищо, дори едно изречение. Раи Тре, националният телевизионен канал, който беше поръчал записа на Минолити, отмени предаването.

Явно някой от властимащите се беше намесил.

Глава 28

В Италия всеки, получил доживотна присъда, автоматично получава право на обжалване пред Corte d’Assise d’Appello, c нов прокурор и нов съдебен състав. През 1996 година, две години след обявяването на присъдата, случаят Пачани беше изпратен за обжалване пред Апелативния съд. Главен прокурор беше Пиеро Тони, аристократичен венецианец и любител на класическата музика, плешив, с кичурче коса, което падаше над яката му. Председател на съда беше Франческо Фери, изтъкнат юрист с продължителна кариера.

Пиеро Тони нямаше никакво участие в първия процес срещу Пачани и нямаше какво да защитава. Един от големите плюсове на италианската правна система са апелативните процеси, в които никой от играчите, ангажирани в обжалването — прокурори или съдии — не обслужва ничии интереси.

Тони, ангажиран с обвинението на Пачани, безстрастно и обективно прегледа всички доказателства срещу селянина.

И остана втрещен.

— Това разследване — заяви той пред съда, — ако не беше толкова трагично, щеше да е смешно, като излязло от ума на Розовата пантера.

Вместо да обвини Пачани, Тони използва времето си в съда, за да разкритикува разследването и да омаловажи доказателствата срещу Пачани, разнищвайки ги с безмилостната си логика, парче по парче, докато накрая не остана нито едно. Адвокатите на Пачани, чиито функции бяха изцяло иззети от прокурора, просто мълчаха зашеметени и когато дойде техният ред да говоря пред съда, просто изразиха съгласието си с Тони.

Процесът породи паника и ужас сред следователите. След като самият прокурор обяви невинността на Пачани, селянинът със сигурност щеше да бъде оправдан, което щеше да унизи и притесни полицията. Нещо трябваше да се направи — и с това беше натоварен главен инспектор Микеле Джутари.

Шест месеца по-рано, в края на октомври 1995 година, главен инспектор Джутари седеше в слънчевия офис с изглед към река Арно, близо до американското посолство. Той беше поел разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини, който замина за Вашингтон. Squadra Anti-Mostro беше разформирована, тъй като случаят се смяташе за разрешен, но скоро Джутари я събра отново. Междувременно той се зае с херкулесовската задача да изчете всички документи по случая, които бяха десетки хиляди и включваха разпити на очевидци, експертни доклади и технически анализи, както и протоколите от всички съдебни заседания. Освен това се разрови из кашоните с доказателства, проучвайки всичко, което беше събрано от местопрестъпленията, независимо колко незначително изглеждаше.

Главен инспектор Джутари откри много необяснени улики и нерешени загадки. Накрая стигна до съдбовния извод, че случаят не беше разрешен напълно. Никой, дори Перуджини, не беше разгадал ужасяващите му размери.

Микеле Джутари беше сицилианец от Месина, енергичен и изразителен, обещаващ романист и познавач на заплетените конспиративни теории. Захвана се със случая, лапнал половин „тосканска“ пура в ъгъла на устата си, вдигната яка на палтото, зализана назад дълга, гъста, блестяща черна коса. Приличаше поразяващо на Ал Пачино във филма „Белязания“ и наистина имаше нещо кинаджийско в поведението му, стилно и ентусиазирано, сякаш играеше пред камера.

Докато Джутари преглеждаше материалите, той откри важни пропуснати улики, които, според него, показваха наличието на нещо далеч по-зловещо от самотен сериен убиец. Започна с твърдението на Лоренцо Нези, че в неделя вечерта е видял Пачани заедно с някой друг в червена кола (която всъщност е била бяла), на километър от мястото на последното убийство. Джутари започна разследване на тази загадъчна личност. Кой е той? Какво е правел в колата? Участвал ли е в убийствата? Разкривайки истината, реалната истина, главният инспектор несъмнено си правеше огромна услуга. Перуджини беше използвал Чудовището като средство да напредне в кариерата и Виня скоро щеше да направи същото. По случая имаше ужасно много работа.

Сега, шест месеца по-късно, наближаващото оправдаване на Пачани заплашваше да провали всички теории и грижливо изготвени планове на главен инспектор Джутари. Той трябваше да направи нещо, за да смекчи вредата. И разработи план.

Сутринта на 5 февруари 1996 година в продължение на четири часа главният прокурор Пиеро Тони обобщаваше случая. „Делото срещу Пачани — заяви той, — не съдържа никакви доказателства, улики или факти. Няма никакви части от пистолета, които да го свързват с престъпленията, никакви патрони, подхвърлени в градината, не могат да го уличат, на нито един свидетел не може да се вярва“. Нямаше нищо. Според Тони основата на обвинението оставаше без адресат: следователите по никакъв начин не бяха обяснили как прословутият пистолет берета двайсет и втори калибър от убийствата през 1968 година се беше озовал от сардинския клан в ръцете на Пачани.

— Половин улика плюс половин улика — избухна Тони, — не прави цяла улика: получава се кръгла нула!

На 12 февруари адвокатите на Пачани просто нямаше какво друго да добавят. На следващия ден Фери и колегите му съдии се затвориха в залата си да решат.

Същия следобед главен инспектор Джутари облече черното си палто, вдигна яката, лапна половинката „тосканка“ и събра хората си. Немаркираните им коли се изстреляха от полицейския щаб и се отправиха към Сан Кашиано, където обградиха къщата на Марио Вани — бившия пощальон, който на първия процес на Пачани не спираше да повтаря, че двамата с Пачани са просто „другари по чашка“. Джутари и хората му арестуваха Вани и го вкараха в полицейската кола, без да оставят горкия човек дори да си вземе изкуственото чене. Те заявиха, че Вани е „другият човек“, когото Лоренцо Нези беше видял в колата. Обвиниха го, че е съучастник на Пачани в убийството.

Времето беше изключително добре подбрано. Сутринта на 13 февруари, в същия ден, когато апелативните съдии обявиха присъдата си, вестниците разпространиха новината за ареста на Вани като съучастник на Чудовището Пачани.

В резултат на това голямата бункероподобна съдебна зала заприлича на вулкан, готов да изригне. Арестът на Вани беше директно предизвикателство към съдиите в случай, че се осмелят да оправдаят Пачани.

По време на заседанията в съда пристигна един полицай, изпратен от главен инспектор Джутари, който носеше снопче листи. Той настоя да му бъде позволено да говори. Фери, председателят на съда, се раздразни от тази поява в последната минута. Въпреки това хладнокръвно позволи на пратеника на полицията да си каже думичките.

Мъжът обяви, че са се появили четирима нови свидетели по делото на Чудовището. Представи ги с гръцки букви: Алфа, Бета, Гама и Делта. „От съображения за сигурност — обяви той — Трибуналът не може да съобщи истинските им имена. Показанията им са от решаващо значение за случая, защото двама от тези свидетели — заяви пратеникът пред слисания съд, — всъщност са присъствали на двойното убийство през 1985 година, когато са били убити френските туристи. Те са видели Пачани да извършва убийството на местопрестъплението, а единият дори призна, че му е помагал. Показанията на останалите само ги подкрепят“. След повече от десет години мълчание четиримата свидетели се бяха решили най-накрая да проговорят само двайсет и четири часа преди крайното съдебно решение за съдбата на Пачани.

Над съдебната зала надвисна ледено мълчание. Дори химикалките на журналистите замръзнаха върху бележниците им. Това беше невероятно разкритие, от онези, които виждаме във филмите — но не и в реалния живот.

Ако досега Фери беше раздразнен, то сега наистина се вбеси. Но той запази ледено спокойствие и гласът му натежа от сарказъм.

— Не можем да чуем Алфа и Бета. Не сме се събрали тук на урок по алгебра. Не можем да чакаме докато прокуратурата вдигне булото на потайност и разкрие имената им. Или веднага ще ни кажат кои са тези Алфа, Бета, Гама и Делта и ние ще ги поканим в залата, за да чуем показанията им, или ще ги игнорираме и няма да ги взимаме предвид в решението ни.

Полицаят отказа да съобщи имената. Фери ядосано прие това за обида на съда и пренебрегна изцяло пратеника и новината му за новите свидетели. След това заедно с останалите съдии се оттеглиха, за да решат каква ще бъде присъдата.

По-късно беше изказано предположението, че Фери е попаднал в много хитър капан. Представяйки свидетелите си по този умишлено пренебрежителен начин, Джутари беше провокирал Фери да откаже изслушването им — което даде възможност присъдата му да бъде обжалвана във Върховния съд.

Часът беше единайсет сутринта. В четири следобед се разчу, че апелативният съд ще произнесе присъдата си. Във всички барове в Италия телевизорите бяха включени на един и същи канал, привържениците и противниците на Пачани спореха и се обзалагаха за присъдата. Много тениски с надпис „Аз ♥ Пачани“ бяха извадени от гардеробите и облечени по този случай.

Председателят на съда Фери се изправи и с изморен от възрастта глас обяви абсолютното и безусловно оправдаване на Пачани по обвиненията, че е Чудовището от Флоренция.

Тресящият се старец беше свободен. По-късно посрещна доброжелателите си от прозореца на схлупената си къща, заобиколен от адвокатите си, плачейки и протягайки напред ръце за благословия, сякаш беше самият папа.

Съдебният процес приключи, но настроенията сред обществото не се уталожиха. Навременният арест на Вани и съдебният гамбит на Джутари свършиха своето. Пачани беше оправдан за престъпление, на което бяха свидетели двама души — неговите съучастници. Обществото се разбунтува. Пачани беше виновен — не може да не е! — но въпреки това съдът го оправда. Фери стана обект на обществена критика. Мнозина казваха, че не може да няма начин да се поправи съдебната грешка.

Имаше: отказът на Фери да изслуша четиримата свидетели. Италианският касационен съд (еквивалент на Върховния съд) пое случая, анулира присъдата и отвори вратичка за нов процес.

Джутари се зае за работа, събираше доказателства, подготвяйки се за нов обвинителен акт и процес. Само че този път Пачани не беше самотен сериен убиец. Той имаше съучастници: неговите другари по чашка.

Глава 29

Специ и останалите журналисти веднага приеха предизвикателството да идентифицират четиримата „алгебрични“ свидетели. Булото на потайност беше вдигнато за нула време. Те се оказаха сбирщина идиоти и отрепки. Алфа беше умствено изостанал мъж на име Пучи. Гама беше проститутка на име Гирибели, в последен стадий на алкохолизъм, известна с това, че е готова на всичко за чаша вино. Делта беше сводник, казваше се Гали.

От всички тях Бета беше най-важният, тъй като беше признал, че е помогнал на Пачани да убие френските туристи. Името му беше Джанкарло Лота и беше родом от същото градче като Вани, Сан Кашиано. Всички в Сан Кашиано познаваха Лота. Наричаха го с расисткия прякор Катанга, дума от италианския жаргон, която в свободен превод означаваше „зайче от джунглата“, макар и той да беше бял. Лоти беше класическият тип на селския идиот, който общо взето бе изчезнал в този модерен свят, човек, който зависеше от милосърдието на градските жители, който се хранеше, обличаше и живееше при съгражданите си и който забавляваше всички с неосъзнатите си маймунджилъци. Лоти се мотаеше по градския площад, хилеше се и поздравяваше хората. Често ставаше обект на подигравките и шегите на учениците. Те го гонеха по площада и викаха: „Катанга! Катанга! Бягай! Бягай! Марсианците са кацнали на игрището!“. И Лоти с удоволствие хукваше да бяга. Той живееше в състояние на непрекъснато опиянение, поглъщаше по два литра вино на ден, а през празниците и повече.

В търсене на повече информация за Лоти, Специ прекара една дълга вечер в компанията на собственика на гостилницата, където Лоти получаваше безплатна храна всяка вечер. Собственикът го развличаше със забавни истории. Разказа как веднъж един от сервитьорите му — същия, който всяка вечер поднасяше купата с риболита9 под увисналото чене и кървясалите очи на горкия нещастник — се облякъл като жена, като напъхал няколко парцала под ризата си вместо гърди и сложил няколко салфетки на главата си вместо шапка. След това излязъл навън и започнал да се кипри пред Лоти, намигайки му похотливо. Лоти веднага лапнал кукичката. „Тя“ се престорила, че приема да се срещне с него следващата нощ в храстите. На другия ден Лоти пристигнал в гостилницата, хвалейки се на висок глас със завоеванието си и хапнал и пийнал с удоволствие. След това се появил собственикът и казал, че търсят Лоти по телефона. Лоти бил изненадан и доволен, че го търсят по телефона в ресторанта като истински делови човек. Той се затътрил към телефона, по който всъщност се обаждал друг сервитьор от кухнята, който се престорил, че е бащата на младата дама.

— Само да си пипнал дъщеря ми с пръст — изревал тъй нареченият баща, — ще ти размажа грозната мутра!

— Каква дъщеря? — избъбрил Лоти ужасено и краката му се разтреперили. — Кълна се, че не познавам никаква дъщеря, повярвай ми!

При тези му думи всички се залели в смях.

Но историята, която Лоти и останалите свидетели разказаха на Джутари и която изтече в пресата, въобще не беше забавна.

Пучи разказа, че десет години по-рано, в неделя вечерта на 8 септември 1985 година, двамата с Лоти се връщали във Флоренция. Това беше същата нощ, в която според следователите бяха убити френските туристи, нощта, в която Лоренцо Нези беше заявил, че е забелязал Пачани с друг мъж. Те спрели на сечището Скопети, за да се облекчат.

— Спомням си много добре — каза Пучи, — че видяхме някаква кола със светъл цвят да спира на няколко метра от палатката и пред очите ни двамата мъже, които бяха в колата, излязоха и започнаха да ни крещят, размахвайки заканително ръце, за да ни прогонят оттам. Двамата заплашиха, че ще ни убият, ако не се махнем веднага. „Защо сте дошли тук да ни се пречкате, махайте се или ще ви светим маслото!“. Ние се уплашихме и се махнахме оттам.

Пучи твърдеше, че двамата с Лоти са били на мястото на последното престъпление на Чудовището в мига на неговото извършване. Лоти допълни историята, заявявайки, че разпознал и двамата мъже. Това били Пачани и Вани — Пачани размахвал пистолет, а Вани стискал в ръка нож.

Освен това Лоти замеси Пачани и Вани и в двойното убийство във Викио през 1984 година. След това той обясни, че спирането им на сечището Скопети не е било просто съвпадение. Той знаел, че там ще се извърши престъпление и отишъл, за да помогне при убийствата. Да, каза Лоти, трябвало да го признае, повече не можел да го таи в себе си — самият той е един от убийците! Заедно с Вани той е един от съучастниците на Чудовището от Флоренция.

Признанията на Лоти имаха огромно значение за полицията. Като техен основен свидетел за него се грижеха добре. Преместиха го на тайно място, за което по-късно се разбра, че е полицейският щаб в Арецо, красив средновековен град южно от Флоренция. След като няколко месеца живя в полицейските казарми, историята на Лоти, в която по начало имаше много противоречия, започна да съвпада с фактите, установени от полицията. Но Лоти не можеше да даде на следователите нито едно проверимо доказателство, с което да не разполагаш. Първият вариант на историята на Лоти, преди да прекара няколко месеца в Арецо, изобщо не съвпадаше с уликите, събрани на местопрестъплението. Например той се кълнеше, че е видял Вани да разрязва палатката. После каза, че Пачани влязъл през разреза. Кравейчвили профучал със светкавична скорост покрай Пачани и дебелият шейсетгодишен мъж го подгонил към гората, стреляйки с пистолета си, докато го убил.

Нищо от това не отговаряше на уликите. Разрезът на палатката беше дълъг само няколко сантиметра и беше направен само на външната шушлякова обвивка, но не и на самата палатка. Никой не би могъл да влезе през него. Всички гилзи бяха намерени край предния вход на палатката. Ако действието се беше развило както обясняваше Лоти, гилзите щяха да бъдат разпръснати по маршрута, по който е тичал Пачани. Първоначалното описание на престъплението не само противоречеше на уликите, събрани на сечището Скопети, но на психиатричните и поведенчески анализи, на резултатите от аутопсиите и възстановката на престъплението.

Още по-недостоверно звучеше и „признанието“ на Лоти за убийството във Викио. Той заяви, че момичето е било само ранено от първия изстрел и че Вани, за да не се изцапа, бил облечен с дълга манта. После, докато тя крещяла, той я издърпал от колата, завлякъл я в полето с цветя и билки, и я довършил с ножа. Отново нищо не съвпадаше с уликите: момичето беше убито с първия изстрел, с куршум в главата, и е нямало време дори да извика. Съдебният патолог беше установил, че всичките рани от ножа са били нанесени пост мортем. И на двете местопрестъпления нямаше никакви следи, че е имало повече от един убиец.

Най-накрая оставаше фундаменталният въпрос кога е било извършено престъплението. Следователите се бяха спрели на неделя вечерта. Естествено, Лоти твърдеше, че се е случило в неделя, в показанията на Нези също се говореше за неделя вечерта. Но съществуваха много доказателства, включително показанията на Сабрина Карминяни, които предполагаха, че убийството е било извършено в събота през нощта.

Защо му беше на Лоти да дава фалшиви показания? Отговорът е лесен. Лоти беше извървял пътя от селски идиот до главен свидетел и съучастник на Чудовището. Той беше център на вниманието на цялата страна, снимката му се мъдреше на първа страница във всички вестници, следователите дебнеха всяка негова дума. На всичкото отгоре разполагаше с безплатна стая и храна в Арицо, както може би и доста щедро количество вино.

В допълнение към централната история Джутари и хората му успяха да измъкнат от свидетелите показания, свързани със сексуалната извратеност на Вани. Някои от тях бяха умишлено забавни. В една от историите бившият пощальон се качил в автобуса, за да посети проститутка във Флоренция. Шофьорът взел завоя малко по-бързо и от джоба на Вани се изсипал вибратор. Започнал да се търкаля по пода на автобуса, а Вани запълзял по пода, опитвайки се да го хване.

— Второто разследване на Чудовището от Флоренция премина от събирането на улики за извършването на престъпленията от един човек към серията от убийства, извършени от няколко души — заяви прокурор Виня пред представители на пресата. Вместо самотния убиец-психопат, в района на Тоскана бяха вилнели група Чудовища — другарите по чашка.

Гирибели, алкохолизираната проститутка, разказа на следователите друга история, която изигра огромна роля в разследването. Тя заяви, че Пачани и другарите му по чашка често посещавали в дома му някакъв самозван друид или магьосник (който всъщност беше сводник), където провеждали Черни меси и се кланяли на дявола.

— Щом като влезете в стаята — разказа Гирибели, — веднага ще видите употребявани свещи, нарисуван с въглен пентаграм на пода, цялото помещение е неописуемо мръсно и разхвърляно, навсякъде се въргалят презервативи и бутилки с алкохол. По чаршафа на голямото легло се виждат следи от кръв. Някои петна са с размера на плик за писмо. Точно тези следи видях аз в неделя сутринта през 1984 и 1985 година.

Магьосникът-сводник, за когото говореше тя, беше умрял десет години по-рано, така че беше невъзможно да се проверят показанията й. Независимо от това Джутари ги записа и продължи с разследването, убеден, че е на прав път.

Председателят на апелативния съд Франческо Фери, мъжът, който оправда Пачани, следеше новото разследване с нарастващо удивление и гняв. Той напусна поста си, за да напише книга, озаглавена „Случаят Пачани“, която излезе от печат в края на 1996 година.

В нея Фери осъди новото разследване на другарите по чашка. „Най-лошото — написа Фери за новите свидетели на Джутари — не е неправдоподобността на техните показания и липсата на достоверност, а очевидната им лъжливост. Тези двама души (Пучи и Лоти) описаха подробности от престъпленията, на които твърдят, че са били свидетели, които всъщност противоречат на събраните улики… Сигурно е, че Пучи и Лоти са вулгарни и закоравели лъжци… Трудно е да се повярва, че историите им съдържат дори капчица истина“.

Съдията продължаваше: „Историята вони до небесата… Изумително е как никой до сега, нито следователи, нито адвокати, нито журналисти не е разобличил недостатъците на показанията на Пучи и Лоти… Най-невероятното нещо, което изглежда дори още по-удивително, след като никой не го е отбелязал досега, е че в продължение на месеци Лоти е държан под ключ на неизвестно място, където спи, храни се и дори се напива, и най-вероятно дори е получил някаква компенсация, като златна кокошка, от която от време на време искат да снесе по някое златно яйце; място, до което пресата няма никакъв достъп. Така се появяват разкритията, парче по парче, все по-противоречиви.“

Съдията продължава с обясненията: „Психологическата гъвкавост на обектите, пълната им липса на морал и надеждата да спечелят някакви изгоди, са достатъчни, за да обяснят изопачените им показания“. Фери заключава: „Не бих могъл да приема мълчаливо едно разследване, в което няма нито логика, нито справедливост, което е изпълнено с предразсъдъци и обзаведено с показания, получени на всяка цена“.

За съжаление Фери не беше покоряващ сладкодумец и не беше наясно с издателския бизнес. Той даде книгата си в малко издателство, което не разполагаше с голяма дистрибуторска мрежа и пусна много малък тираж от книгата. „Случаят Пачани“ потъна като камък, практически незабелязана от пресата или обществото. Новото разследване на Чудовището от Флоренция, под безстрашното ръководство на главен инспектор Микеле Джутари, продължи смело напред, необезпокоявано от обвиненията на Фери.

През октомври 1996 година Виня, главният прокурор по случая, беше назначен за директор на департамента „Антимафия“, най-могъщата и престижна правоохранителна организация в Италия. (Може би си спомняте, че Перуджини замени работата по случая с назначение в град Вашингтон.) Други, ангажирани с изправянето на Пачани пред съда, също използваха случая като трамплин към по-престижни служби. Във връзка с разследването на Чудовището един високопоставен офицер от карабинерите сподели със Специ уникалната си теория за криминалното правосъдие.

— Замислял ли си се някога — рече той, — дали процесът срещу Пачани не е просто въпрос на придобиване и упражняване на власт?

Глава 30

Пачани си оставаше технически невинен и на свобода, докато Джутари подготвяше новото дело срещу него. Но вълнението се оказа в повече за тосканския селянин и на 22 февруари 1998 година „сладкото малко агънце“ умря от сърдечен пристъп.

За отрицателно време фабриката за слухове обяви, че Пачани не е починал от сърдечен пристъп, а всъщност е бил убит. Джутари веднага се включи и заповяда ексхумация на трупа. Останките бяха изследвани за наличието на отрова. Резултатът? Смъртта му „съответствала“ на отравяне — чрез свръхдоза от собственото му лекарство за сърце. Лекарите посочиха, че пациенти, застрашени от сърдечен удар, често предозират лекарствата си. Но това обяснение беше твърде прозаично за главен инспектор Джутари, който разви теорията, че Пачани може да е бил убит от неизвестна личност или личности, за да му попречат да разкрие какво знае.

Процесът срещу Вани и Лоти, другарите по чашка на Пачани, започна през юни 1997 година. Доказателствата срещу тях се състояха от писмените показания на Лоти, подкрепени от малоумния Пучи, срещу безрезултатните и дезорганизирани декларации за невинност на Вани. Тъжен спектакъл. Вани и Лоти бяха осъдени за всичките четиринайсет убийства; Вани получи доживотен затвор, Лоти — двайсет и шест години. Като че ли нито пресата, нито италианското общество се отнесоха скептично към идеята, че тримата неграмотни алкохолици с оскъдна интелигентност са успели да убият четиринайсет души за период от единайсет години с основна цел да се сдобият с половите органи на жените.

Нещо повече, в процеса не беше споменат основният мотив: защо Пачани и другарите му по чашка са се нуждаели от тези органи? Но главен инспектор Джутари вече беше започнал разследване точно по този въпрос. И беше намерил отговора: зад убийствата на Чудовището се криеше сатанински култ. Този призрачен заговор от богати и могъщи хора, които изглеждаха недосегаеми и заемаха най-високите позиции в обществото, бизнеса, правото и медицината беше наел Пачани, Вани и Лоти да убиват влюбени двойки, за да се сдобият с половите органи на момичетата, които използваха като неприлични, богохулни „нафори“ в своите Черни меси.

За да разследва новата си теория, главен инспектор Джутари сформира нова елитна полицейска част, която нарече Gruppo Investigative Delitti Seriali, Група за разследване на серийни убийци или GIDES. Те окупираха най-горния етаж на гигантската, модерна бетонна сграда, наречена „Ил Манифико“, на Лоренцо Ил Манифико (Великолепни), която се издигаше близо до летището на Флоренция. Джутари събра Първокласен екип от детективи. Единствената им задача беше да идентифицират и да арестуват mandanti, организаторите или подстрекателите на убийствата, извършени от тъй нареченото Чудовище от Флоренция.

От гигантската планина с доказателства по случая Джутари измъкна няколко зрънца, които според него подкрепяха новата му теория. Първо, Лоти беше споменал нещо, което навремето е било пренебрегнато, че „докторът помолил Пачани да свърши няколко дребни неща за него“. Джутари смяташе, че това подкрепя някогашното подозрение, че зад убийствата стои лекар — този път обаче не като убиец, а като организатор. Освен това ги имаше и парите на Пачани. След смъртта на стария селянин се оказа, че той е бил много богат. Имал две къщи и притежавал пощенски бонове на стойност повече от сто хиляди долара. Джутари не можа да проследи източника на богатството му. Това не би трябвало да е чак толкова изненадващо — голям процент от италианската икономика по онова време се намираше в сенчестия сектор и мнозина разполагаха с необичайно богатство. Но Джутари намери доста по-зловещо обяснение на богатството на Пачани: селянинът беше забогатял от продажбата на части от телата, които той и неговите другари по чашка бяха събирали през годините.

В издадената по-късно книга по случая главен инспектор Джутари обясни теорията си за сатанинската секта по-подробно. „Най-добрите жертвоприношения за призоваване на демони са човешките, а любимите на смъртта са онези, които се правят в момент на оргазъм, известни като mors iusti. Подобни мотиви са движели Чудовището, което е нанасяло удара си, докато жертвите му правели любов… Точно в този момент (на оргазъма) се освобождават мощни енергийни полета, които са крайно необходими на човек, практикуващ сатанински ритуали“.

Задълбавайки в средновековните науки и легенди, главният инспектор откри и възможното име на сектата: Училището на Червената роза, извратен приорат на Сион, практикуващ черни меси, ритуални убийства, използващ пентаграми и демонични олтари. Училището, твърдяха някои, беше клон на един древен орден, Ordo Rosae Rubae et Aurae Crucis, езотерична масонска секта, свързана с английската Златна роза и чрез нея с Алистър Краули, най-прочутият сатанист на миналия век, който се наричал „Великия Звяр 666“ и който през двайсетте години на миналия век построил църква в Чефалу, Сицилия, наречена Абатството на Телема. Разказваше се, че там Краули изпълнявал извратените си магически и сексуални ритуали, включващи мъже и жени.

В оформянето на теорията си Джутари беше воден от още няколко елемента. Най-важният от тях беше Габриела Карлици, дребна и енергична римлянка с широка усмивка, която поддържаше интернет сайт за конспиративни теории и издаваше сама поредица от книги. Карлици твърдеше, че разполага със скрита информация за много скандални европейски престъпления от изминалите десетилетия — включително отвличането и убийството на бившия италиански премиер Алдо Моро и белгийския педофилски кръг. Зад всички тях, твърдеше тя, стои Училището на Червената роза. На 11 септември 2001 година, денят на терористичните атаки, Карлици разпрати факсове до италианските вестници: „Това са те, членовете на Червената роза. Сега искат да атакуват Буш!“. Червената роза според нея стоеше и зад убийствата на Чудовището. Преди години Карлици бе осъдена за клевета от италианския писател Алберте Бевилакуа, който според нея бил Чудовището от Флоренция, но оттогава теориите й очевидно бяха еволюирали. Сайтът й беше пълен с религиозни истории, имаше раздел, в който тя описваше подробно разговорите си с Мадоната от Фатима.

Карлици стана експертен свидетел на обвинението. Джутари и детективите от GIDES я привикваха в щаба си и я слушаха в продължение на часове — може би дори дни, — докато тя споделяше информацията си за дейността на сатанинската секта, скрита в зелените хълмове на Тоскана. По-късно жената поиска от полицията да й осигури охрана заради смъртната заплаха от членовете на сектата, които възнамерявали да й затворят устата.

Ровейки из кутиите със стари улики, Джутари откри физическо доказателство, което да подкрепи теориите му, че зад убийствата стои сатанинска секта. Първото беше една подпорка за врата, която беше намерена през месец октомври 1981 година в Бартолиновата ливада, на десетина метра от мястото, където Чудовището беше убило двамата влюбени. За главния инспектор този камък бе нещо далеч по-зловещо от обикновена подпора за врата. Той описа значението му пред един репортер на „Кориере дела сера“, един от големите ежедневници на Италия: това, твърдеше той, е „пресечена пирамида с хексагонална основа, която служи за мост между нашия свят и Ада“. От една стара полицейска папка извади снимки на някакви подозрителни кръгове от камъни е боровинкови храсти и кръст, където, по думите на едни стар пазач на дивеч, са лагерували двамата френски туристи четири дни, преди да бъдат убити. (Много други свидетели твърдят, че двамата са лагерували в сечището Скопети поне една седмица.) По-късно следователите стигнаха до извода, че каменните кръгове нямат никаква връзка със случая. Джутари не беше съгласен с тях. Той предаде снимките на един „експерт“ по окултното. Главният инспектор представи заключенията на експерта в книгата си: „Когато кръгът от камъни е затворен, той представлява обединението на двама души, двама любовници, така да се каже, а когато е отворен показва, че двамата са избрани. Снимката на храстите и кръста показва убийство на двамата; хората са боровинките, а смъртта им е представена от кръста. Снимката на разпръснатите камъни показва разрушаването на кръга след убийството на двамата любовници“.

Щом разбра, че Пачани и компания са от Сан Кашиано, Джутари веднага реши, че щабът на сатанинската секта трябва да е някъде край това идилично малко тосканско селце. Той се зарови отново в документите и откри нова озадачаваща улика. През пролетта на 1997 година в полицията пристигнали майка и дъщеря, които разказали странна история. Те държали дома за стари хора „Вила Верде“, който се помещаваше в красива стара селска къща, заобиколена от градини и парк, на няколко километра от Сан Кашиано. Двете жени се оплакали, че един от обитателите на дома, художник с швейцарско-белгийски произход на име Клод Фалбриар, бил изчезнал, оставяйки стаята си разхвърлена, с огромна купчина подозрителни предмети по средата — неща, които може би имали нещо общо с Чудовището, включително нерегистриран пистолет и ужасяващи картини на жени с отрязани ръце, крака и глави. Двете жени напъхали принадлежностите на Фалбриар в кашони и ги донесли в полицията.

Тогава полицията не им обърнала внимание. Джутари ги видя в съвсем нова светлина и започна разследване на двете жени и тяхната къща. И веднага попадна на нещо: откри, че Пачани е работил известно време като градинар във Вила Верде точно в периода на убийствата!

Джутари и неговите следователи решиха, че точно в тази къща се е намирал щабът на Ордена на Червената роза, чиито членове бяха наели градинаря Пачани и неговите приятели да събират части от женски тела за сатанинските им ритуали. В сценария на Джутари майката и дъщерята всъщност бяха членове на култа. (Защо тогава са привлекли върху себе си вниманието на полицията, остава неизяснено.)

В периода между убийствата и разследването на Джутари Вила Верде се беше превърнала в свръхлуксозен хотел с басейн и ресторант, наречен Poggio ai Grilli, „Хълмът на щурците“. (Почти веднага след появата си надписът на табелата, указваща пътя към хотела, беше променен от някой тоскански шегаджия на Poggio ai Grulli, „Хълмът на тъпаците“.) Новите собственици въобще не бяха поласкани, че са обект на внимание.

Пресата, водена от „Ла Национе“, стръвно поде историята.

По онова време Фалбриар безгрижно обикаляше из Европа, без да има никаква представа, че е „ключов свидетел“ и евентуален поръчител на убийствата. GIDES поиска помощ от Интерпол и те го откриха в едно село на Лазурния бряг близо до Кан. С разочарование научиха, че художникът е пристигнал в Тоскана за пръв път през 1996 година, единайсет години след последното двойно убийство на Чудовището. Независимо от това Фалбриар беше отведен във Флоренция за разпит. Той беше разочароващ свидетел — ядосан, неуравновесен, грохнал старец, който засипа полицията с обвинения.

— Във Вила Верде — заяви той — бях дрогиран и заключван в стаята. Откраднаха ми милиони лири. Случваха се странни неща, особено през нощта.

Майката и дъщерята, твърдеше той, стоят зад всичко.

Въз основа на показанията на Фалбриар на двете жени бяха повдигнати обвинения за отвличане и измама. „Ла Национе“ пусна серия от сензационни статии за къщата. „От показанията на бивши служители в старческия дом — пише в една от статиите — излязоха много важни улики. В петдесетте страници се криеха доказателства за много смущаващи тайни. Старите хора, които са живели в «Поджио ай Грили», са били оставяни да лежат в собствените си фекалии и урина, без да получат никаква помощ. Нощем на помощничките е било забранено да стъпват в къщата, която се превръщала в място, където се отслужвали Черни меси. Джутари подозира, че изрязаните гениталии и ампутираните гърди от жертвите на Чудовището са били използвани за провеждането на тези сатанински ритуали.“

Въпреки обновяването на сградата Джутари се надяваше, че все пак са останали някакви следи от Ордена на Червената роза, или че сектата все още продължава да оперира в къщата. Старите тоскански вили имаха огромни мазета и подземни помещения, където се правеше или съхраняваше вино и се оставяха да зреят прошуто, сирене и салами. Точно там Джутари се надяваше да открие истинската стая, използвана за жертвоприношенията — която може би все още се използваше.

Един прекрасен ден GIDES нахлу в „Поджио ай Грили“. След като претърсиха огромната вила, хората от GIDES влязоха в стаята, където според тяхната информация се намираше светая светих на култа, храмът на Сатаната. Там откриха няколко мукавени човешки скелети, пластмасови прилепи, които висяха на конци и разни други декорации. Претърсването беше проведено само няколко дни преди Хелоуин и персоналът планираше парти — или поне така твърдяха.

— Това несъмнено е опит да се отклони разследването — беснееше Джутари пред „Ла Национе“.

Джутари и GIDES не успяха да постигнат напредък в разследването на сатанинската секта и с настъпването на 2000-та година то беше на път да бъде прекратено.

Тогава, през месец август 2000-та година, аз пристигнах в Италия с моето семейство.