Чудовището от Флоренция

Глава 31

На 4 ноември 1966 година, след продължили четирийсет дни дъждове, река Арно преля и напълни с тиня и кал Флоренция, един от най-забележителните градове в света.

Това не беше просто покачване на нивото на водата. Върху града се стовари порой; той преля над дигите и профуча по улиците на Флоренция с петдесет километра в час, влачейки със себе си изкоренени дървета, размазани коли и мъртъв добитък. Гибертовата голяма бронзова врата на Баптистерия бе изкъртена и разбита на парчета; разпятието на Чимабуе, може би най-великолепният представител на средновековното изкуство на Италия, бе превърнато в купчина клисав хоросан; Давид на Микеланджело бе залят до кръста с нафта. Десетки хиляди цветни ръкописи и старопечатни книги в Националната библиотека се оказаха погребани под тонове тиня. Стотици картини, съхранявани в сутерена на галерия „Уфици“ бяха съсипани, оставяйки люспи боя в калта.

Светът наблюдаваше с ужас как водите се оттеглят, оставяйки след себе си рожденото място на Ренесанса, превърнато в пустош от тиня и отломки, с унищожени съкровища. От цял свят се събраха хиляди доброволци — студенти, професори, художници и историци, — за да направят опит да спасят каквото могат. Те живееха и работеха в град без отопление, вода, електричество, храна или каквито и да е било услуги. След седмица някои от спасителите бяха принудени да сложат противогази, за да се защитят от отровните изпарения, които изпускаха гниещите книги и картини.

Доброволците бяха наречени Angeli del Fango или „Калните ангели“.

Отдавна исках да напиша криминален роман, чието действие да се развива по времето на флорентинското наводнение. Главен герой в романа със заглавие „Коледната Мадона“ трябваше да бъде един историк-изкуствовед, пристигнал във Флоренция, за да стане „Кален ангел“. Той е специалист по загадъчния художник Мазачо, младият гений, поставил началото на италианския Ренесанс със своите изключителни фрески в параклиса Бранкачи, който неочаквано починал на двайсет и шестгодишна възраст, според слуховете — от отрова. Героят ми се записва доброволец в почистването на сутерена на Националната библиотека, вади книги и ръкописи от калта. Един ден той открива изключителен документ, който съдържа указания за местонахождението на прочутата изгубена картина на Мазачо. Наречена „Коледната Мадона“, картината е била централно табло в безследно изчезнал триптих, описан изключително живописно от Васари през 1600 година. Тя се смята за една от най-важните изгубени картини на Ренесанса.

Моят историк зарязва доброволческата работа и се впуска в лудешко търсене на картината. В един момент той изчезва. Няколко дни по-късно намират тялото му високо в планината Пратоманьо, захвърлено край пътя. Очите му са избодени.

Убийството така и не е разкрито и картината не е намерена. Сега, трийсет и пет години по-късно, се прехвърляме в наши дни. Синът му, преуспял художник от Ню Йорк, навлиза в кризата на средната възраст. Той осъзнава, че има нещо, което трябва да направи: да разкрие убийството на баща си. И единственият начин да го направи е като открие изчезналата картина. Така че той отлита за Флоренция и започва своето търсене — пътуване, което ще го отведе от трошливите архиви на етруските гробници до едно разрушено село високо в планината Пратоманьо, където е погребана ужасна тайна и където го очаква още по-ужасна съдба…

Точно този роман дойдох да напиша в Италия. Така и не се получи. Вместо това вниманието ми беше привлечено от Чудовището от Флоренция.

Животът в Италия щеше да се окаже невероятно приключение, за което въобще не бяхме подготвени. Никой от нас не говореше италиански. Аз бях прекарал няколко дни във Флоренция предишната година, но съпругата ми Кристин никога през живота си не беше посещавала Италия. Децата ни, от друга страна, бяха достигнали онази възхитителна възраст, в която приемаха дори най-необичайните промени в живота им с весело равнодушие. За тях всичко в живота беше необичайно, тъй като все още не бяха осъзнали кои са обичайните неща. И когато настъпи моментът, те съвсем безгрижно се качиха в самолета. Ние преживявахме нервен срив.

Пристигнахме във Флоренция през август 2000-та година: аз, Кристин и двете ни деца Алетея и Айзък, които бяха съответно на шест и пет години. Записахме ги в местните италиански училища, Алетея в първи клас, а Айзък в детската градина, а ние самите започнахме да посещаваме езикови курсове.

Преместването ни в Италия не мина без спънки. Учителката на Алетея ни съобщи, че ужасно се радва да има толкова щастливо дете в класа си, което пее по цял ден. Само се чудела какво точно пее. Скоро го научихме:

Културните различия бързо изскочиха на преден план. Няколко дни, след като Айзък беше записан в детската градина, той се прибра вкъщи ококорен и ни разказа как учителката пушела цигари през междучасията и си хвърляла фасовете на детската площадка — а после шляпнала (шляпнала!) някакво четиригодишно дете, което се опитало да допуши един от тях. Айзък я наричаше „Грачещия гущер“. Бързо прехвърлихме него и сестра му в частно училище в другия край на града, което беше ръководено от монахини. Надявахме се, че монахините не пушат и не пошляпват. Оказахме се прави, поне за първото, и се наложи да приемем пошляпването от време на време като културно различие, с което трябваше да се примирим, както и с пушенето в ресторантите, шофьорите-самоубийци и чакането на опашка пред пощата, за да си платим сметките.

Училището се помещаваше в една великолепна вила от осемнайсети век, скрита зад масивни каменни стени, която сестрите от ордена на свети Джовани Батиста бяха превърнали в манастир. Междучасията си учениците прекарваха в голяма италианска градина с кипарисови дървета, жив плет, цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на голи жени. Градинарят и децата бяха в непрекъсната война. Никой в училището, дори учителят по английски, не говореше английски.

Директорка на училището беше сурова монахиня с малки кръгли очички, която трябваше само да отправи поглед към някого, ученик или родител, за да го накара да изпадне в ужас. Един ден ни отведе настрани, за да ни каже, че нашият син бил ип monello. Ние й поблагодарихме за комплимента и хукнахме към къщи, за да проверим значението на думата. Тя означаваше „вагабонтин“. След това като ходехме на родителски срещи, винаги носехме с нас джобен речник.

Както се и надявахме, децата ни постепенно започнаха да учат италиански. Един ден Айзък седна на масата за вечеря, погледна към чинията със спагети, направи физиономия и каза „Che schifо!“, местен израз, означаващ „Гадост!“. Много се гордеехме с него. До Коледа вече произнасяха цели изречения, а към края на учебната година италианският им беше толкова добър, че започнаха да се подиграват на нашия. Когато за вечеря ни идваха гости италианци, понякога Алетея ставаше от масата и тръгваше да марширува из стаята, размахвайки ръце и имитирайки нашия тромав американски акцент: „Как сте, господин и госпожа Коколини! Толкова се радваме да ви видим! Моля, влезте, разполагайте се, пийнете чаша вино с нас!“ Италианските ни гости умираха от смях.

Скоро свикнахме с новия ни живот в Италия. Флоренция и заобикалящите я градчета се оказаха възхитителни местенца, където като че ли всички се познаваха. Животът се живееше заради самия живот, а не заради някакъв краен резултат. Вместо ежеседмичното пътуване до супермаркета, пазаруването се превърна в шокиращо неефективна, очарователна рутина — посещавахме десетки магазини и търговци, всеки от които продаваше по един продукт. Това беше свързано с обмяната на новини, обсъждането на качествата на различните продукти, изслушването на начина, по който бабата на продавача приготвя и поднася въпросния продукт, който всъщност е единственият правилен начин, независимо какво казват другите. Не ви се позволява да докосвате храната, която купувате; опитването на зрелостта на сливата или собственоръчното слагане на лук в пазарската чанта е нарушаване на етикета. За нас пазаруването беше отличен урок по италиански, който същевременно беше и опасен. Кристин остави незабравимо впечатление у един симпатичен fruttivendolo (продавач на плодове) като му поиска зрели pesce и fighe, вместо pesche и fichi (риба и вагина, вместо праскови и смокини). Минаха много месеци, преди да се почувстваме поне мъничко флорентинци, въпреки че бързо се научихме, като всички добри флорентинци, да се отнасяме с пренебрежение към туристите, които обикаляха града, гледаха със зяпнали уста, облечени с панталони в цвят каки, бонбоненорозови гуменки, шапки-идиотки и препасали гигантски бутилки с минерална вода на кръста, сякаш се канеха да прекосят пустинята Сахара.

Животът в Италия представляваше странна смесица от баналното и грандиозното. Откарвайки децата на училище посред зима, със замъглени от студа очи, аз приближавах до хълма Джоголи — и в този миг пред очите ми като по магия от мъглата изникваха кулите на големия средновековен манастир „Ла Чертоза“. Понякога, когато се разхождах по калдъръмените улички на Флоренция, изведнъж се шмугвах в параклиса Бранкачи и прекарвах пет минути в разглеждане на фреските, които бяха поставили началото на Ренесанса, или пък свивах към Бадиа Фиорентина, за да послушам григориански химни в същата църква, където младият Данте се прехласвал по любимата си Беатриче.

Скоро се запознахме с италианската концепция за fregatura, задължителна за всеки, който живее в Италия. Fregatura означава да правиш нещо по не съвсем законен, не съвсем честен начин, но без да те хванат. В Италия това е начин на живот. Първия си урок в изтънченото изкуство на fregatura получихме, когато си запазихме билети за „Трубадур“ на Верди в местната опера. Когато отидохме там, от касата ни съобщиха, че резервацията ни не е отбелязана никъде. Нищо не можехме да направим — всички билети бяха разпродадени. Огромната тълпа, струпана пред касата, беше свидетелство за това.

Когато си тръгвахме, се натъкнахме на една продавачка от квартала, издокарана с палто от норка и диамантени обеци, приличаща повече на графиня, отколкото на собственичката на Il Cantuccio, малкото магазинче, от където си купувахме бишкоти.

— Какво? Продадени ли? — извика тя.

Разказахме й какво се е случило.

— Пфу — рече тя, — продали са билетите ви на някой друг, някой важен. Сега ще ги оправя аз.

— Да не би да познавате някой важен човек?

— Никого не познавам. Но знам как стават нещата в този град. Почакайте тук, ей сега ще се върна. — Ние зачакахме, докато тя се отдалечи с маршова стъпка към касата. Пет минути по-късно се върна, следвана от някакъв изнервен човек, самият директор на операта. Той се втурна към мен и ми разтърси ръката.

— О, толкова съжалявам, господин Харис! — извика той. — Не знаехме, че сте тук! Никой не ни предупреди! Моля ви да приемете извиненията ми за объркването на билетите!

Господин Харис?

— Господин Харис — обяви надуто продавачката, — обича да пътува анонимно, без голям антураж.

— Но разбира се! — извика директорът. — Естествено!

Аз гледах слисано. Продавачката ме стрелна предупредително с поглед, който ми казваше: успях да стигна до тук, не проваляй работата!

— Имаме няколко резервни билета — продължи директорът, — и се надявам, че ще ги приемете като компенсация, дар от Maggio Musicale Fiorentino! — Той ми подаде два билета.

Кристин успя да се вземе в ръце преди мен.

— Колко мило от ваша страна. — Тя грабна билетите от мъжа, стисна ме здраво под ръка и каза: — Да вървим, Том.

— Да, разбира се — промърморих аз, ошашавен от измамата. — Много сте мил. А цената…

— Niente, niente! За нас е удоволствие, господин Харис! Мога ли да добавя, че „Мълчанието на агнетата“ беше един от най-добрите — ако не и най-добрият филм, който съм гледал. Цяла Флоренция очаква излизането на „Ханибал“.

Места в центъра на първия ред, най-добрите в залата.

От нашата къща в Джоголи до Флоренция се стигаше бързо с велосипед или кола през Порта Романа, южният вход на древния град. Оттам се разкриваше лабиринт от криволичещи улички и средновековни къщи, които образуваха Олтрарно, най-запазената част от стария град. Докато я разглеждах, често забелязвах интересна фигура, която правеше обичайната си следобедна passeggiata по тесните средновековни улици. Тя беше дребничка съсухрена старица, обвита в кожи и диаманти, с напудрено лице, ярко начервени устни и старомодна, обшита с перли, малка шапчица, която вървеше уверено на високите си токчета по измамния калдъръм, без да поглежда наляво или надясно, поздравявайки познатите си само с едва забележимо движение на очите си. Научих, че това е маркиза Фрескобалди от древната флорентинска фамилия, която притежаваше половината Олтрарно и голяма част от Тоскана, фамилия, която беше финансирала кръстоносните походи и беше дала на света един велик композитор.

Кристин често правеше сутрешния си джогинг по криволичещите улички и един ден спря да се наслади на най-големия дворец във Флоренция, палацо Капони, собственост на друга велика фамилия от квартал Олтрарно — една от най-изтъкнатите благородни фамилии в Италия. Ръждивочервената неокласическа фасада на двореца се простираше десетки метри покрай река Арно, а мрачната й каменна средновековна задна стена се издигаше над потопената Via de’Bardi, „Улицата на поетите“. Докато се наслаждавала на гигантската порта на двореца, до нея се приближила една британка и я заговорила. Жената работела за фамилията Капони и след като научила за книгата за Мазачо, която се опитвах да напиша, тя дала визитната си картичка на Кристин и казала, че трябва да потърсим граф Пиколо Капони, който бил експерт по флорентинска история. „Много е отзивчив, да знаете“, казала тя.

Кристин ми донесе визитката. Аз я прибрах с мисълта, че едва ли ще намеря смелост да се обадя на член на най-прочутата благородническа фамилия във Флоренция, независимо колко е отзивчив.

Несиметричната селска къща в Джоголи, в която живеехме, се издигаше на хълм, покрит с кипариси и чадъровидни борове. Превърнах задната спалня в студио, където възнамерявах да пиша романа. Единственият й прозорец гледаше над кипарисите и покритите с червени керемиди съседни къщи към зелените хълмове на Тоскана.

Самото сърце на страната на Чудовището.

В следващите няколко седмици, след като Специ ми разказа историята на Чудовището, се улавях, че мисля за убийството, което беше извършено толкова близо до къщата ни. Един есенен ден, след няколко дразнещи опита да започна романа за Мазачо, аз излязох от къщи и тръгнах през горичката към тревистата поляна, за да разгледам мястото със собствените си очи. Поляната беше прелестна и предлагаше зашеметяващ изглед към флорентинските хълмове. Чистият есенен въздух миришеше на стъпкана мента и горяща трева. Твърди се, че подобни места са обсебени от злото, но аз не усещах нищо. Струваше ми се, че се намирам отвъд всякакво зло и добро. Разходих се наоколо с напразната надежда да уловя нещо, но почти неволно започнах да си представям мястото на престъплението, позицията на фолксвагена, дочух тихата мелодия от саундтрака на „Ловец на андроиди“, която се носеше безспир над ужасната сцена.

Поех си дълбоко дъх. Долу в ниското, в лозето на нашия съсед, гроздоберът беше в разгара си и аз можех да видя щъкащите нагоре-надолу покрай асмите хора, които хвърляха гроздовете в каросерията на една моторизирана триколка. Затворих очи и се заслушах в заобикалящите ме звуци — кукуригането на петел, биещи камбани в далечината, лаещо куче, глас на жена, която вика децата си.

Историята на Чудовището от Флоренция започна да се оформя в главата ми.

Глава 32

Двамата със Специ станахме приятели. Приблизително три месеца, след като се запознахме, неспособен да забравя историята на Чудовището, аз му предложих да напишем заедно една статия за американско списание. Обадих се на моя редактор в „Ню Йоркър“ и му подхвърлих идеята. Получихме работата.

Но преди да се хванем за писалките, аз се нуждаех от един бърз курс от „монстролога“. Два пъти седмично пъхах лаптопа си в раницата, яхвах колелото и изминавах десетте километра до апартамента на Специ. Последният километър беше убийствено изкачване по хълма през чворестата маслинова горичка. Апартаментът, в който живееше с белгийската си съпруга Мириам и дъщеря им, се намираше на последния етаж в една стара вила и имаше дневна, трапезария и голяма тераса с изглед към Флоренция. Специ работеше в таванската стая, която беше претъпкана с книги, вестници, рисунки и снимки.

Когато пристигнех, намирах Специ в трапезарията, лапнал неизменната цигара „Голоаз“, във въздуха се носеха пластове дим, по масата бяха пръснати листи и фотографии. Докато работехме, Мириам ни носеше горещо еспресо в малки чашки. Преди тя да влезе в стаята, Специ винаги скриваше снимките от местопрестъпленията.

Първата му работа беше да ме образова по случая. Премина хронологично през цялата история с подробности, като от време на време изваждаше по някой документ или снимка от купчината. Общувахме изцяло на италиански, тъй като английският на Специ беше елементарен, а аз бях решен да използвам всяка възможност, за да науча езика по-добре. Докато той говореше, аз си водех бързо бележки на лаптопа.

— Добра работа, а? — казваше често той, след като си припомнеше с подробности някой особено забележителен пример на следователска некомпетентност.

— Si, professore — отвръщах аз.

Схващанията му за случая не бяха сложни. Към конспиративните теории, предполагаемите сатанински ритуали, скритите организатори и средновековните култове изпитваше единствено презрение. Според него най-елементарното и очевидно обяснение беше единственото правилно обяснение: Чудовището от Флоренция беше самотен психопат, който убиваше двойки по някакви си свои извратени, сексуални причини.

— Ключът към идентифицирането му — не спираше да повтаря Специ, — е пистолетът, използван в клановото убийство от 1968 година. Проследете пистолета и ще намерите Чудовището.

През април, когато лозята започваха да се обличат в зелени листа, Специ ме отведе на мястото, където през 1984 година близо до Викио бяха убити Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи. Викио се намира на север от Флоренция, в района, познат като Мугело, където стръмните и обрасли хълмове се устремяват нагоре към великолепните Апенини. В началото на шейсетте, след като емигрирали в Тоскана, тук се установили сардинските овчари, за да отглеждат овцете си на планинските ливади. Произвежданото от тях сирене пекорино е много търсено и се е превърнало в запазена марка на Тоскана.

Пътувахме по един селски път, който следваше течението на реката. Бяха минали години от последното идване на Специ тук, така че трябваше да спрем няколко пъти, преди да намерим точното място. Една отбивка от пътя водеше до мястото, известно сред местните като да бошета, Малката гора. Паркирахме и тръгнахме пеша. Пътят свършваше в подножието на един хълм, обрасъл с дъбови дървета, в подножието на който имаше поле с лековити растения. Една стара каменна къща с глинен покрив се издигаше на няколко ярда от него. Потокът, скрит от тополите, прекосяваше долината. Зад къщата се издигаха хълмове, които преминаваха в сини планини. По полегатите склонове на хълмовете се виждаха смарагдовозелените пасища, из които художникът Джото беше скитал като дете през 1200-та година, пасял овце, фантазирал си и рисувал картини в пръстта.

Пътят свършваше при гробовете на жертвите. Два бели кръста се издигаха над тревата. В два стъклени буркана бяха подредени пластмасови цветя, избелели от слънцето. Върху напречните греди на кръстовете бяха подредени монети; гробовете се бяха превърнали в място за поклонение на младите двойки от района, които оставяха монетите в знак на любовта си един към друг. Слънцето сипеше лъчи над долината, носейки със себе си аромата на цветя и прясно окосени ливади. Наоколо пърхаха пеперуди, птички чуруликаха в гората, а синьото небе беше изпъстрено с бели облаци.

С цигара в ръка, Марио ми описа набързо сцената на местопрестъплението, докато аз си водех бележки. Показа ми къде е бил паркиран светлосиният фиат панда на двамата влюбени и къде в гъстия храсталак може би се е криел убиецът. Показа ми къде са се намирали гилзите, изхвърляни след всеки изстрел, които подсказваха какъв е бил моделът и редът на стрелба. Тялото на момчето е било намерено на задната седалка, свито почти като зародиш, сякаш за да се предпази. Убиецът първо го застрелял и после го намушкал няколко пъти в ребрата — или за да се убеди, че го е убил, или изразявайки по този начин презрението си.

— Случило се е в около десет без десет вечерта — каза Специ. После посочи към полето от другата страна на реката. — Знаем това, защото фермерът, който орял нивата си през нощта, за да избегне дневната жега, чул изстрелите. Помислил си, че гърми ауспух.

Последвах Марио в откритата нива.

— Завлякъл и оставил тялото тук, където можело да се види от къщата. На абсурдно открито място. — Той посочи фермата с ръката, в която държеше цигарата си; във въздуха се издигаха облачета пушек. — Сцената беше ужасна. Никога няма да я забравя. Пиа лежеше по гръб с разперени ръце, като разпъната на кръст. Ясните й сини очи бяха отворени и се взираха в небето. Може и да прозвучи ужасно, но нямаше как да не забележа колко е красива.

Ние стояхме в полето, а край нас жужаха мързеливи пчели. Бях приключил със записките. През дърветата до нас достигаше ромонът на дърветата. Отново не усетих никакво зло. Напротив, мястото ми се струваше толкова спокойно, дори свято.

След това отидохме във Викио. Това беше малък град сред тучни пасища покрай река Сиеве. В центъра на калдъръмения площад се издигаше трийсетметрова статуя на Джото, който държеше в ръка палитра и четки. Наблизо се намираше малкият магазин за домашни потреби, собственост на семейство Стефаначи, където беше работил Клаудио Стефаначи.

Обядвахме в една скромна кръчма на площада и тръгнахме по една странична уличка, за да посетим Уини Ронтини, майката на убитото момиче. Стигнахме до висока каменна стена е желязна порта, която заобикаляше голяма градска вила, една от най-впечатляващите във Викио. През портата се виждаше буренясала италианска градина. Зад розовите храсти се издигаше фасадата на триетажната къща, която беше занемарена, бледожълтата мазилка се беше напукала и падаше. Външните прозорци на вилата бяха затворени. Къщата изглеждаше изоставена.

Натиснахме звънеца до желязната порта и през малкия говорител се разнесе треперлив глас. Марио се представи и механизмът на вратата изщрака. Уини Ронтини ни посрещна на входа и ни покани в тъмната къща. Тя вървеше бавно и тежко, сякаш носеше тежък товар.

Последвахме я в мрачната дневна, в която почти липсваше обзавеждане. Щорите на единия прозорец бяха полуспуснати, пропускайки слаб лъч светлина, който прорязваше тъмнината. Въздухът миришеше на стари дрехи и препарат за полиране на мебели. Къщата беше почти празна, останали бяха само няколко износени мебели, тъй като всичките антики и сребро отдавна бяха разпродадени, за да финансира търсенето на убиеца на дъщеря си. Синьора Ронтини беше толкова бедна, че дори не можеше да си позволи телефон.

Ние седнахме на избелелия диван, вдигайки облак прах, а синьора Ронтини се отпусна бавно в едно кресло срещу нас. Бледата й кожа, фината коса и небесносините очи разкриваха датския й произход. На шията си носеше златна верижка с инициали П и К, за Пиа и Клаудио.

Тя говореше бавно, думите излизаха така, сякаш за тях бяха закачени тежести. Марио й разказа за нашия писателски проект и намерението ни да продължим да търсим истината. Тя заяви равнодушно, сякаш това повече не я интересува, че извършителят е Пачани. Разказа ни, че съпругът й Ренцо, високоплатен морски инженер, който беше обиколил целия свят, напуснал работата си, за да търси правосъдие. Всяка седмица той посещавал полицейския щаб във Флоренция, за да пита има ли нещо ново и да се консултира със следователите, като самият той беше обявил голяма парична награда за информация. Беше се появявал няколко пъти по телевизията и радиото, молейки за помощ. Неведнъж го бяха мамили. Накрая здравето му се беше съсипало и финансите му пресъхнаха. Ренцо починал от сърдечен удар на улицата пред полицията след поредното посещение. Синьора Ронтини останала съвсем сама в голямата вила, продавайки мебелите един по един и задлъжнявайки все повече.

Марио я попита за огърлицата.

— За мен — отвърна тя, като я докосна, — животът свърши в онзи ден.

Глава 33

И така, в една студена януарска сутрин двамата с Кристин се озовахме на стълбището, описано толкова ярко от Томас Харис в неговия „Ханибал“. Имахме среща в палацо Капони с граф Николо Пиеро Уберто Феранте Галгано Гаспаре Калцедонио Капони и неговата съпруга графиня Рос. Най-накрая се бях престрашил да му се обадя. Наскоро в двореца бяха приключили снимките на филма „Ханибал“, режисиран от Ридли Скот, където Ханибал Лектър, или „д-р Фел“, работеше като куратор в библиотеката и архивите на Капони. Реших, че ще бъде интересно да интервюирам истинския уредник на архивите на Капони, самия граф Николо, и после да напиша статия „Езикът на града“ за „Ню Йоркър“, която да съвпадне с излизането на филма.

Графът ни посрещна на горната част на стълбището и ни поведе към библиотеката, където ни очакваше графинята. Той беше на около четирийсет години, висок и едър, с къдрава кестенява коса, вандайкова брадичка, пронизващи сини очи и щръкнали уши като на ученик. Приличаше поразително на по-възрастна версия на портрета на предшественика си Лодовико Капони, нарисуван през 1550 година от Бронзино и изложен в музея „Фрик“ в Ню Йорк. Когато графът поздрави жена ми, той целуна ръката й по един много странен начин, за който по-късно научих, че е старовремски жест, при който благородникът взема ръката на жената и с бързо, елегантно движение я вдига на около петнайсет сантиметра от устата си и бързо се навежда към нея — без, разбира се, изобщо да докосва с устни кожата. Само титулуваните флорентинци поздравяваха така жените. Всички останали просто се ръкуваха.

Библиотеката на Капони се намираше в края на мрачен, леденостуден коридор, декориран с гербове. Графът ни настани в обятията на гигантски дъбови столове, а самият той седна на една метална табуретка зад стара трапезна маса и започна да върти лулата си в ръце. Стената зад гърба му беше превърната в огромна картотека, в която се намираха семейни документи, ръкописи, счетоводни книги и списъци на арендатори отпреди осемстотин години.

Графът беше облечен е кафяво сако, пуловер с винен цвят, панталони и — доста ексцентрично за флорентинец — очукани грозни стари обувки. Говореше перфектен английски от едуардианската епоха, който изглеждаше като реликва от отминали векове. Попитах го къде го е учил. Английският, отвърна той, е навлязъл в семейството му когато дядо му се оженил за англичанка и те отгледали децата си, като говорели само английски вкъщи. Баща му Нери, съответно, предал английския на децата си като наследствена вещ — и по този начин езикът от едуардианската епоха се запазил непроменен в семейство Капони почти цял век.

Графиня Рос беше американка, много красива, внимателна и учтива, с донякъде сухо чувство за хумор.

— Ридли Скот беше тук заедно с пурата си — каза графът, визирайки режисьора на филма.

— Групата пристигаше — добави графинята, — водена от пурата, следвана от Ридли, следван от учтивата тълпа.

— Доста задимяваше.

— Всъщност имаше доста фалшив пушек. Ридли като че ли е обсебен от пушека. И бюстовете. Искаше навсякъде да има мраморни бюстове.

Графът погледна към часовника си и се извини:

— Не искам да изглежда като проява на неучтивост. Самият аз пуша само два пъти на ден, след дванайсет и след седем.

Беше дванайсет часа без три минути.

Графът продължи:

— За снимките искаше повече бюстове в големия салон. Поиска преспапиета във формата на бюстове, които бяха изкуствено състарени. Но не можа да намери. Казах му, че в сутерена имам няколко от предшествениците ми и попитах дали да ги донеса. Той отвърна, че предложението ми е страхотно. Бяха доста мърляви, затова го попитах дали не трябва да ги почистим? О, не, отвърна той, моля ви, недейте! Единият от бюстовете беше на quadrisnonna, моята пра-пра-пра-прабаба, родена Луиза Велути Зати от херцозите на Сан Клементе, която е била много благовъзпитана жена. Отказвала да ходи на театър, смятала го за неморален. А сега се появи като реквизит във филм. И то какъв филм! Насилие, клане, канибализъм.

— Кой знае, може пък да е останала доволна — обади се графинята.

— Филмовият екип се държа много добре. Флорентинците, от друга страна, се оказаха много кръвожадни хора. И естествено, след като приключиха снимките, някои магазинери сложиха надписи на прозорците си: „Тук беше сниман Ханибал.“

Той отново погледна часовника си, видя, че е минало обяд и запали лулата си. Към високия таван се издигна облак ароматен дим.

— Освен от пушека и бюстовете, Ридли беше очарован от Хенри VIII. — Графът порови из архивите и най-накрая извади писмо, написано на тежък пергамент. То беше написано от Хенри VIII до един от предшествениците на Капони с искане за две хиляди войници и колкото се може повече конници за армията му. Писмото беше подписано саморъчно от Хенри и от документа се изсипа нещо кафяво и восъчноподобно, с размера на смачкана смокиня.

— Какво е това? — попитах аз.

— Печатът на Хенри VIII. Ридли подхвърли саркастично, че прилича повече на левия му тестис. Направих му фотокопие. На документа, имам предвид.

От библиотеката се прехвърлихме в големия салон, основната приемна зала на двореца, където Ханибал Лектър свири на клавир, докато инспектор Паци, скрит отдолу, на Виа де Барди, го слуша. Сега в салона имаше пиано, а не клавира, на който Антъни Хопкинс свиреше във филма. Стаята бе украсена с мрачни портрети, фантастични пейзажи, мраморни бюстове, брони и оръжия. Заради огромните разходи по отопляването на такова огромно пространство температурата тук се колебаеше някъде около тази в сибирска камера за мъчения.

— Повечето брони са фалшиви — каза графът с неуловима усмивка. — Но тази тук, тази е добра. Тя датира от 1580 година. Най-вероятно е принадлежала на Никола Капони, който е бил рицар от ордена на Свети Стефан. Някога ми ставаше. Доста е лека. Бих могъл да правя лицеви опори с нея.

От някаква скрита стая в двореца се разнесе силен вой и графинята изхвърча от стаята.

— Портретите са предимно на Медичите. В семейството имаме пет брака с Медичи. Капони са били прогонени от Флоренция заедно с Данте. Но в онези години Данте сигурно ни е гледал отвисоко. Ние сме от онези, както беше написал той, la gente nova е i subiti guadagni — „новите хора, които внезапно забогатяха“. Нери Капони помогнал за завръщането от изгнание на Козимо де Медичи във Флоренция през 1434 година. Това било изключително печеливш съюз за нашето семейство. Преуспели сме във Флоренция единствено защото никога не сме били първото семейство. Винаги сме били на второ или трето място. Има една флорентинска поговорка: „Пиронът, който се подаде от дъската, винаги бива зачукан обратно“.

Графинята се появи отново, носейки на ръце бебето Франческа, наречено на Франческа Капони, голяма красавица, която се омъжила за Виери ди Камбио де Медичи и умряла при раждане на осемнайсетгодишна възраст. В съседната стая висеше портретът й, за който се смяташе, че е нарисуван от Понтормо.

Попитах графа кой е най-прочутият от предшествениците му.

— Това ще да е Пиеро Капони. Всички италиански ученици знаят историята му. Тя е като прекосяването на река Делауеър от Вашингтон, често повтаряна и много разкрасена.

— Както винаги, той подценява значението й — каза графинята.

— Не е вярно, скъпа моя. Историята е твърде преувеличена.

— И в по-голямата си част е истина.

— Така да бъде. През 1494 година френският крал Шарл VIII на път да покори Неапол, подминал Флоренция и виждайки начин да изкара малко бързи пари, поискал огромен откуп от града. В случай, че откупът не бъде платен, „ще надуем фанфарите и ще ви нападнем“, обявил той. Отговорът на Пиеро Капони бил „а ние ще ударим камбаните“, в смисъл, че ще призоват всички жители на бой. Шарл отстъпил. Твърди се, че е казал „Capon, Capon, vous etes ип mauvais chapon“ — „Капон, Капон, вие сте едно зло пиле.“

— Шегите с пилета преобладават в семейството — обясни графинята.

Графът продължи:

— На Коледа ядем капони10. Малко избива на канибализъм. Във връзка с това нека ви покажа къде се е хранил Ханибал Лектър.

Последвахме го в Sala Rossa, елегантна зала за рисуване с драпирани столове, множество маси и бюфет с огромно огледало. Стените бяха облечени в червена коприна, изтъкана от пашкулите, произвеждани в семейните ферми за буби преди сто и петдесет години.

— Във филмовия екип имаше една жена — каза графинята. — Трябваше непрекъснато да й повтарям: „Не местете нищо без разрешение.“ Тя не спираше да размества наоколо. Един ден, докато снимаха, малкият брат на Николо, Себастиано, който управлява вила Калциная, фамилното имение в Кианти, донесе бутилка от тяхното вино и го постави на стратегическо място в тази стая. Но то така и не влезе във филма. Онази жена не спираше да го мести. Продуцентите имали уговорка със „Сийграм“ да използват само продукти с тяхната марка.

Графът се усмихна.

— Но независимо от това в края на деня бутилката винаги се оказваше отворена и празна. А тя винаги беше най-добрата резерва.

Много години по-рано, когато Томас Харис проучвал случая на Чудовището от Флоренция за романа си „Ханибал“, той се запознал с граф Капони на процеса на Пачани и бил поканен в двореца. Доста по-късно Харис му се обадил и му казал, че би искал да направи Ханибал Лектър пазител на архива на Капони — дали ще получи разрешение за това?

— Направихме семейно събрание — каза графът. — Казах му, че сме се съгласили при едно условие — семейството няма да бъде включвано във фабулата.

Двамата с Николо станахме приятели. Често се срещахме на обяд в „Il Bordino“, малък ресторант зад църквата „Санта Феличита“, близо до двореца, където се намираха семейният параклис и семейната им крипта. „Il Bordino“ беше една от последните старовремски кръчми във Флоренция; малка, претъпкана, със стъклена табела, на която се представяха специалитетите за деня. Замъгленият й интериор напомняше на тъмница, с потъмнели камъни и мазилка, разпръснати дървени маси и стари глинени подове. Храната беше изключително флорентинска, семпли блюда от месо и спагети, придружавани от филийки домашен хляб, предлагани на работнически цени, с кани домашно червено вино.

Един ден, докато обядвахме, аз споменах на Николо, че двамата с Марио Специ проучваме случая на Чудовището от Флоренция.

— А — рече той, живо заинтересуван. — Чудовището от Флоренция. Сигурен ли си, че искаш да се замесиш в тая работа?

— Историята е страхотна.

— Вярно е. На твое място бих внимавал.

— Защо? Какво би могло да ми се случи? Това е стара история. Последното убийство е станало преди двайсет години.

Николо бавно поклати глава.

— За флорентинци двайсет години е все едно онзи ден. И все още го разследват. Сатанински секти, черни меси, вилата на ужасите… Италианците вземат тези неща много на сериозно. Този случай изгради и съсипа много кариери. Гледай двамата с Марио да не задълбавате твърде много, за да не разбутате някое гнездо на гърмящи змии.

— Ще внимаваме.

Той се усмихна.

— Ако бях на твое място, щях да се върна към онзи страхотен роман за Мазачо, за който ми разказа — и да оставя Чудовището от Флоренция на мира.

Глава 34

В един прекрасен ден „Чудовище 101“ стигна до своя край. Бях събрал всички известни факти, превърнах се в експерт, ако не равен на Специ, то поне трети след него и самото Чудовище. Но имаше един въпрос, по който Специ избягваше да говори, и той беше кой, според него, е Чудовището.

— Eccoci qua — каза Специ. — Ето до какво достигнахме: сатанински секти, богохулни домакини и скрити поръчители. Какво друго следва? — Той се облегна назад в стола си с крива усмивка и разпери ръце. — Кафе?

— Ако обичаш.

Специ изгълта на един дъх кафето от малката си чашка, италиански навик, който така и не можах да усвоя. Аз сръбнах леко от моето.

— Някакви въпроси? — Очите му проблеснаха.

— Да — отвърнах. — Кой според теб е Чудовището?

Специ изтръска пепелта от цигарата си.

— Всичко е тук. — Той махна с ръка към купчината документи. — Според теб кой е?

— Салваторе Винчи.

Специ поклати глава.

— Да постъпим като Филип Марлоу. В основата на всичко е беретата. Кой е занесъл пистолета при престъплението от 1968 година? Кой го е използвал? Кой го е занесъл вкъщи? И най-важното, какво се е случило с него по-късно? Всичко е тук, ако имаш желание да го потърсиш.

— Пистолетът е принадлежал на Салваторе Винчи — отвърнах аз. — Той го е донесъл със себе си от Сардиния, той е планирал убийството от 1968 година, той е бил стрелецът.

— Браво.

— Значи той трябва да е занесъл пистолета у дома си.

— Точно така. Той е дал пистолета на Стефано Меле, за да стреля последен и да замърси ръцете си с барут. След това Меле изхвърлил пистолета. Винчи го взел и го отнесъл у дома. Никак не е бил глупав. Нямало да остави оръжието, с което е извършено убийството, на местопрестъплението. Пистолет, използван в убийство, е опасен, защото балистическата експертиза може да го свърже с куршумите, открити в жертвите. Подобен пистолет никога няма да бъде продаден или даден на някого. Или ще бъде унищожен, или ще бъде внимателно скрит. След като знаем, че пистолетът не е бил унищожен, значи Салваторе Винчи го е скрил. Заедно с кутиите с патрони. Шест години по-късно той се появява, за да убие отново — в ръцете на Чудовището от Флоренция.

Аз кимнах утвърдително.

— Значи според теб Салваторе Винчи е убиецът, също както е смятал Ротела.

Специ се усмихна.

— Така ли? — Той бръкна в купчината документи и извади доклада на ФБР. — Чел си го. Смяташ ли, че отговаря на профила на Салваторе Винчи?

— Всъщност не.

— Изобщо не! В профила се набляга на един същностен момент: Чудовището от Флоренция е импотентно. Страда от сексуална дисфункция и е имало малко или никакви сексуални контакти с жени на своята възраст. Убива, за да задоволи похотливите си желания, които не могат да бъдат удовлетворени по нормалния начин. Най-силното доказателство е, че никоя от жените не е била изнасилена или обект на друга сексуална злоупотреба. Но Салваторе въобще не бил импотентен — той е бил същински Приап. Салваторе не отговаря и на останалата част от профила на ФБР, особено що се отнася до психологическите детайли.

— Щом Салваторе Винчи не е Чудовището — казах аз, — то тогава отново изниква проблемът как беретата се е озовала от неговите ръце в ръцете на Чудовището.

Въпросът увисна във въздуха. Очите на Специ проблеснаха.

— Да не би да са я откраднали от него? — попитах аз.

— Точно така! И за кого това е било най-лесно?

Въпреки че всички улики бяха пред очите ми, аз все още не можех да се досетя.

Специ почука с пръст по масата.

— Не разполагам с най-важния документ по случая. Знам, че съществува, защото съм разговарял с един човек, който го е виждал. Опитах всичко, за да се сдобия с него. Досещаш ли се какъв е този документ?

— Жалба за кражба?

— Appunto! През пролетта на 1974 година, четири месеца преди първото убийство на Чудовището в Борго сан Лоренцо, Салваторе Винчи отишъл при карабинерите, за да подаде жалба. „Вратата на къщата ми беше разбита и вътре е влизано.“ След като карабинерите го попитали какво е откраднато, той отвърнал: „Не зная.“

Специ стана и отвори прозореца. Потокът свеж въздух разсея кълбата дим в стаята. Той извади нова цигара от пакета „Голоаз“, който лежеше на масата, пъхна я в устата си и я запали, след което се обърна към мен.

— Помисли си, Дъг. Този снажен мъж, сардинец с дълбоко вкоренено подозрение към властта, най-вероятно убиец, отива при карабинерите, за да докладва, че в дома му е влизано, но нищо не е откраднато. Защо? И защо изобщо някой ще го обира? Къщата му е бедна, схлупена, в нея няма нищо ценно. Освен… може би… една берета двайсет и втори калибър и две кутии с патрони.

Той изтръска цигарата си. Аз седях на ръба на стола.

— Не съм ти казал най-необичайното нещо. Винчи дал името на човека, който проникнал в дома му. Човекът, обявил той, е само едно момче. Член на сардинския клан, близък негов роднина. Последният човек, който би подхвърлил на карабинерите. Защо подава жалба срещу него, щом не е взел нищо? Защото се е страхувал какво може крадецът да направи с пистолета. Салваторе Винчи е искал влизането в къщата му да бъде документирано, за да се защити. В случай, че момчето направи нещо… ужасно с пистолета.

Специ прокара пръст по масата към мен, сякаш ми побутваше несъществуващия документ.

— Точно тук, в този документ, ние ще открием името, което Салваторе Винчи е дал на карабинерите. Името на крадеца. Този човек, скъпи ми Дъглас, е Чудовището от Флоренция.

— И кой е той?

Специ се усмихна закачливо.

— Pazienza! През 1988 година, след разрива между Ротела и Виня, карабинерите официално се оттеглиха от разследването. Но не можеха съвсем да го зарежат. Просто продължиха тайно да работят по него. И липсващият документ е едно от нещата, които изровиха Бог знае от коя прашна папка в някоя мрачна казарма.

— Тайно разследване? Намерили ли са нещо друго?

Марио се усмихна.

— Много неща. Например, че след първите убийства на Чудовището, Салваторе Винчи влязъл в психиатричното отделение на болницата „Санта Мария нуова“. Защо? Не знаем — медицинското досие сякаш е изчезнало. Може би момчето, което е откраднало пистолета му, е направило нещо ужасно с него.

Той се протегна и отново взе доклада на ФБР.

— В този доклад вашето ФБР изброява няколко характеристики на Чудовището. Да ги потърсим в нашия заподозрян.

В доклада пише, че Чудовището сигурно има досие с дребни престъпления, като палеж и кражба, но не и престъпления като изнасилване или побой. Нашият човек е обвиняван за кражба на кола, незаконно притежаване на оръжие, обир и палеж.

В доклада пише, че през седемте години между престъплението през 1974 година и следващото през година, Чудовището не е било във Флоренция. Нашият човек е напуснал Флоренция през януари 1975 година. Завърнал се в града в края на 1980 година. След няколко месеца убийствата отново започнали.

В доклада пише, че Чудовището най-вероятно живее само в периода на убийствата. Когато не е сам, най-вероятно живее с някоя възрастна жена, негова леля или баба. През седемгодишния период, когато не е бил във Флоренция, нашият заподозрян е живял с леля си. Няколко месеца след последното убийство от 1985 година, нашият човек се запознава с възрастна жена и се пренася да живее при нея. Убийствата спират. Вярно, че от 1982 до 1985 година той е бил женен, но според един офицер карабинер, който е участвал в тайното разследване, бракът е бил анулиран поради impotentia coeundi — неконсумация. За да бъдем честни, по онова време impotentia coeundi често е била използвана като причина за развод, дори и да не е било точно така.

В доклада на ФБР пише, че този тип убиец често контактува с полицията и се опитва да подведе разследването или поне да събере информация за престъплението. Нашият човек се предложил като информатор на карабинерите.

И най-накрая изследванията на серийните убийци често показват изоставяне от майката или сексуални злоупотреби в семейството. Майката на нашия човек е била убита, когато той е на една година. Преживял е втора травмираща раздяла със заместничката й, когато дългогодишната приятелка на баща му го напуска. Освен това може да е бил свидетел на странните сексуални действия на бащата. Живеел е с него в малка къща, когато бащата е участвал в секс оргии с мъже, жени, а може би дори и деца. Дали баща му го е карал да участва? Няма доказателства за противното.

Започвах да разбирам накъде клони.

Специ дръпна дълбоко от цигарата и издиша дима.

— В доклада се казва, че убиецът най-вероятно е започнал да действа, когато е бил на около двайсет години. Но по времето на първото убийство той е само на петнайсет.

— Това не го ли отхвърля?

Специ поклати глава.

— Факт е, че много серийни убийци започват от много ранна възраст. — Той изброи имената на прочутите американски серийни убийци и възрастта, когато са направили дебюта си — шестнайсет, петнайсет, четиринайсет, седемнайсет. — Едва не провалил първото убийство през 1974 година. То било деяние на паникьосан и импулсивен начинаещ. Успял да го завърши само защото мъжът бил убит с първия изстрел, и то по случайност. Момичето имало достатъчно време да се измъкне от колата и да побегне. Убиецът стрелял по нея, но я улучил в краката. Трябвало да я доубие с ножа. След това вдигнал трупа и го преместил в колата. Опитал се да я обладае, но не успял. „Сексуална неспособност“. Impotentia coeundi. Вместо това взел една лозова пръчка и я пъхнал във вагината й. Останал при трупа и го обработил с единствения инструмент, който го вълнувал, неговия нож. Намушкал я деветдесет и седем пъти. Може и да е искал да злоупотреби сексуално с трупа, но не успял. Направил разрези около гърдите и половия орган, сякаш за да подчертае, че тя вече е негова.

В малката дневна настъпи продължително мълчание. От прозореца се виждаха същите хълмове, сред които беше бродило Чудовището.

— Тук пише, че по всяка вероятност Чудовището притежава собствена кола. Нашият човек има кола. Убийствата са извършвани на места, които са добре познати на убиеца, близо до дома или до работното му място. Ако проследиш живота и придвижванията на нашия човек, ще видиш че или е живял наблизо, или е познавал отлично всяко едно място.

Пръстът на Марио отново се притисна към масата.

— Само ако можех да намеря този документ за нахлуването в къщата.

— Той жив ли е още? — попитах аз.

Специ кимна.

— И знам къде живее.

— Говорил ли си някога с него?

— Опитах. Веднъж.

— И? — най-накрая попитах аз. — Кой е той?

— Сигурен ли си, че искаш да разбереш? — намигна ми Марио.

— По дяволите, Марио!

Специ дръпна дълбоко от цигарата и издиша дима.

— Според моя информатор човекът, когото Салваторе Винчи е обвинил за нахлуването в дома му пред 1974 година, е неговият син, собственият му син. Антонио Винчи. Малкото бебе, спасено от газта през 1961 година в Сардиния.

Разбира се, помислих си аз. После казах:

— Марио, нали знаеш какво трябва да направим?

— Какво?

— Да го интервюираме.

Глава 35

Повече от три десетилетия след убийството през 1968 година на Барбара Лочи и нейния любовник, от сардинския клан, замесен в престъплението, бяха останали само двама живи: Антонио Винчи и Наталино Меле. Останалите или бяха мъртви, или изчезнали. Тялото на Франческо Винчи беше намерено овързано и заключено в багажника на една изгоряла кола, след като очевидно беше застанал на погрешната страна в мафиотска война. Салваторе беше изчезнал след оправдаването му. Стефано Меле, Пиеро Мучарини и Джовани Меле отдавна бяха починали.

Преди да интервюираме Антонио Винчи, решихме да поговорим с Наталино Меле, шестгодишното момче, което е било на задната седалка в колата през 1968 година и е станало свидетел на убийството на майка си. Наталино се съгласи да говори с нас и избра да се срещнем до едно езерце в парк Кашине във Флоренция, близо до занемарени виенско колело и въртележка.

Денят беше облачен и смръщен, въздухът миришеше на мокри листа и пуканки. Меле се появи с пъхнати в джобовете си ръце, тъжен мъж около четирийсетте, с черна коса и блуждаещ поглед. Той говореше с раздразнителния, треперещ глас на момче, което се оплаква от някаква неправда. След като майка му била убита, а баща му вкаран в затвора, роднините му го дали в приют, невероятно ужасна съдба в една страна, където семейството означава всичко. Той останал сам на света.

Седнахме на една пейка до въртележката. Попитахме го дали може да си спомни някакви подробности от нощта на 21 август 1968 година, когато е била убита майка му. Въпросът го докара до истерия.

— Бях на шест! — извика той с писклив глас. — Какво искате да ви кажа? След всичките тези години как бих могъл да се сетя за нещо ново? Точно това не спират да ме питат: Какво си спомняш? Какво си спомняш?

В нощта на убийството, разказа Наталино, той бил толкова ужасен, че не можел да обели и дума, докато карабинерите не го заплашили, че ще го оставят при мъртвата му майка. Четиринайсет години по-късно, когато следователите установили връзката между убийствата от 1968 и убийствата на Чудовището, полицията отново го прибрала за разпит. Не спирали да го засипват с въпроси. Той бил свидетел на двойното убийство от 1968 година и според тях криел важна информация. Разпитите продължили цяла година. Той не спирал да им повтаря, че не си спомня нищо от онази нощ. Следователите му показали снимки на осакатените жертви на Чудовището и му крещели: „Виж тези хора! Ти си виновен за това! Ти си виновен, защото не можеш да си спомниш!“

Докато Наталино разказваше за безмилостните разпити, гласът му се изпълни с болка.

— Казвах им, че нищо не мога да си спомня. Нищо. Освен едно. Едно нещо помнех! — Той замълча, поемайки си дъх. — Помня как отворих очи в колата и видях пред мен мама, мъртва. Само това си спомням от онази нощ. Това — добави той с треперещ глас — е единственият ми спомен за нея.

Глава 36

Преди години Специ се беше обадил на Антонио Винчи по телефона и се беше опитал да си уреди интервю. Антонио му отказал категорично. Имайки предвид това, ние седнахме и обсъдихме най-добрия начин да подходим към него. Решихме да не му се обаждаме предварително, за да не му дадем възможност отново да откаже. Вместо това щяхме да се появим на вратата му и да се представим с фалшиви имена, за да избегнем повторен отказ и да се предпазим от евентуално отмъщение след публикуването на материала. Аз щях да бъда американски журналист, който пише статия за Чудовището от Флоренция, а Специ щеше да е мой приятел, който ми помага с превода.

Пристигнахме в блока на Антонио в 9:40 часа вечерта, достатъчно късно, за да сме сигурни, че ще го намерим вкъщи. Той живееше в спретнат работнически квартал в западната част на Флоренция. Блокът му се издигаше край една странична уличка, скромна сграда с хоросанова мазилка, с малка цветна градина и велосипедна алея отпред. В края на уличката, зад малка борова горичка, се виждаха руините от изоставени фабрики.

Специ звънна на интеркома и се обади някаква жена.

— Кой е?

— Марио Теци — отвърна Специ.

Пуснаха ни без повече въпроси.

Антонио ни посрещна на вратата, облечен само с къси гащета. Той се вгледа в Марио.

— А, Специ, вие ли сте! — рече той, разпознавайки го на мига. — Не чух името ви добре. Отдавна искам да се срещна с вас!

Той ни настани край кухненската маса като любезен домакин и ни предложи по чаша специален сардински алкохол, наречен мирто. Партньорката му, мълчалива и невзрачна по-възрастна жена, доизми спанака в умивалника и излезе от стаята.

Антонио беше красив мъж. Като се усмихнеше, на бузите му се образуваха трапчинки; къдравата му черна коса се беше прошарила, а тялото му беше мускулесто и загоряло от слънцето. Излъчваше самоувереност и работнически чар. Докато разговаряхме за случая, той периодично раздвижваше мускулите на ръцете си или прокарваше длани по тях в несъзнателен жест на самодоволство. На лявото си рамо имаше татуировка на четирилистна детелина, а на дясното — преплетени сърца; през гърдите му минаваше голям белег. Говореше с нисък, пресипнал и покоряващ глас, който напомняше на младия Де Ниро във филма „Шофьор на такси“. Черните му очи бяха вдъхновени и спокойни, и той изглеждаше развеселен от неочакваната ни поява.

Специ започна разговора спокойно, изваждайки репортерски касетофон от джоба си.

— Мога ли да го използвам? — попита той.

Антонио раздвижи мускулите си и се усмихна.

— Не — отвърна той, — пазя си гласа. Твърде е мек и богат, за да бъде затворен в тази кутия.

Специ прибра касетофона обратно в джоба си и му обясни, че съм журналист от списание „Ню Йоркър“, който пише статия за Чудовището. Интервюто ще бъде част от цяла серия, най-обикновена, с всички, свързани със случая, които са все още живи. Антонио изглеждаше удовлетворен от обяснението и много спокоен.

Специ започна да задава въпроси от общо естество и установи приятелска, дружелюбна атмосфера, като междувременно си водеше записки. Антонио беше проследил отблизо случая на Чудовището и познаваше отлично всички факти. След серия общи въпроси, Специ започна да затваря обръча.

— Какви бяха отношенията ви с вашия чичо Франческо Винчи?

— Бяхме много близки. Приятелството ни беше желязно. — Той се спря за миг и след това каза нещо невероятно. — Специ, ще ви дам една новина. Нали се сещате, че Франческо беше арестуван за това, че е скрил колата си? Е, онази нощ аз бях с него! И досега никой не го е разбрал.

Антонио говореше за нощта на двойното убийство в Монтеспертоли, близо до замъка Попиано, през юли 1982 година. По онова време той живеел на шест километра от мястото. Точно това престъпление бе довело до арестуването на Франческо Винчи по обвинение, че е Чудовището от Флоренция, а най-важното доказателство срещу него беше, че неясно защо е скрил колата си в храстите точно по времето, когато е било извършено убийството. Това наистина беше голяма новина: ако онази нощ Антонио е бил е Франческо, това означава, че Франческо е имал алиби, което никога не е използвал — и в резултат на това е прекарал две години в затвора за нищо.

— Но това означава, че приятелят ви Франческо е имал свидетел в своя полза! — каза Специ. — Можел сте да му помогнете да избегне обвиненията, че е Чудовището и да отърве затвора! Защо не сте казали нищо?

— Защото не исках да се замесвам в тези работи.

— И го оставихте да прекара две години в затвора?

— Той искаше да ме защити. А аз вярвах в системата.

Вярвал в системата. Това прозвуча невероятно от неговите уста. Специ продължи.

— А какви бяха отношенията с баща ви Салваторе?

Леката му усмивка замръзна за миг, но той бързо се окопити.

— Не сме се виждали. Да речем, че имаме несходство в характерите.

— Но сигурно има някаква причина да не се разбирате? Може би сте обвинявал Салваторе Винчи за смъртта на майка си?

— Всъщност не. Чух нещо за това.

— Баща ви е имал странни сексуални навици. Може би това е причината да го намразите?

— В онези години не знаех нищо за това. Едва по-късно научил за неговите… — Той направи пауза. — Разстройства.

— Но двамата сте имали доста сериозни сблъсъци. Още като сте били дете. През 1974 година например, баща ви подал жалба срещу вас за това, че сте обрал къщата му… — Специ спря за миг и го погледна равнодушно. Това беше решаващият въпрос: той можеше да потвърди съществуването на липсващия документ — ако Салваторе Винчи наистина беше подал жалба срещу Антонио точно преди да започнат убийствата на Чудовището.

— Не беше точно така — възрази Антонио. — Тъй като не можеше да докаже, че съм взел нещо, получих само обвинение за хулиганство. Друг път се скарахме и аз го намушках, опрях водолазния си нож до гърлото му, но той успя да се измъкне и аз се заключих в банята.

Получихме потвърждение за една важна подробност: разбиването на вратата и нахлуването в къщата през 1974 година. Но Антонио беше добавил, по собствено решение друг важен факт: че е заплашил Винчи с „водолазен нож“. Съдебният патолог Морио Маури, който работеше по случая на Чудовището, беше вписал в доклада си, че инструментът, използван от убиеца, може да е водолазен нож.

Специ продължи да задава въпроси, доближавайки се до нашата цел.

— Според вас кой е извършил двойното убийство през 1968 година?

— Стефано Меле.

— Но пистолетът така и не беше открит.

— Меле го е продал или го е дал на някой друг, след като излезе от затвора.

— Невъзможно. Пистолетът беше използван отново през 1974 година, докато Меле все още е в затвора.

— Сигурен ли сте? Не се бях замислял за това.

— Казват, че баща ви е стрелецът от 1968 година — продължи Специ.

— Той е твърде страхлив, за да го направи.

— Кога напуснахте Флоренция? — попита Специ.

— През 74 година. Първо отидох в Сардиния, после до езерото Комо.

— След това се върнахте и се оженихте.

— Точно така. Ожених се за детската си любов, но не се получи. Сключихме брак през 1982 година и се разделихме през 1985.

— Какво не се получи?

— Тя не можеше да има деца.

Това беше бракът, който беше анулиран заради неконсумация: impotentia coeundi.

— И се оженихте пак?

— Живея с една жена.

Специ промени тона на гласа си така, сякаш се канеше да приключва интервюто.

— Мога ли да ви задам един доста провокиращ въпрос?

— Разбира се. Аз може и да не отговоря.

— Въпросът е следният: ако баща ви е притежавал берета двайсет и втори калибър, вие сте били човекът, който е имал най-добрата възможност да го вземе. Може би по време на нахлуването в дома му през 1974 година.

Антонио не отговори веднага. Като че ли размишляваше.

— Имам доказателство, че не съм го взел.

— Което е?

— Ако го бях взел — усмихна се той, — щях веднага да пръсна главата на баща си.

— В този ред на мисли — продължи Специ, — вие не сте били във Флоренция от 1975 до 1980 година, точно по времето, когато е нямало убийства. След като сте се завърнали, са започнали отново.

Антонио не отговори веднага. Облегна се назад и усмивката му се разшири.

— Това бяха най-добрите години от живота ми. Имах къща, хранех се добре и всичките онези момичета… — Той подсвирна и направи италианския жест за секс.

— В такъв случай… — каза равнодушно Специ, — вие не сте… Чудовището от Флоренция?

Забеляза се само миг колебание. Антонио не спря да се усмихва.

— Не — отвърна той. — Обичам моите котенца живи.

Изправихме се, за да си ходим. Антонио ни изпрати до вратата. Когато я отвори, той се наведе към Специ. Заговори с нисък глас, сърдечно и премина на „ти“.

— А, Специ, без малко да забравя нещо. — Гласът му придоби пресипнал, заплашителен тон. — Чуй ме внимателно: аз не си играя игрички.

Глава 37

Двамата със Специ изпратихме статията за Чудовището от Флоренция на „Ню Йоркър“ през лятото на 2001 година. Със семейството ми се прибрахме в Щатите, в старата семейна ферма на мейнското крайбрежие. Голяма част от лятото прекарах в работа с редактора на „Ню Йоркър“, преработвайки и проверявайки фактите в материала. Накрая беше определен колебливо за печат за третата седмица на септември 2001 година.

Двамата със Специ очаквахме бурна реакция в Италия след публикацията. Италианците отдавна бяха решили, че виновникът е Пачани и неговите другари по чашка. Повечето италианци бяха приели и теорията на Джутари, че Пачани и съдружие бяха работили за някакъв сенчест, могъщ култ. Докато американците щяха да изпръхтят презрително пред идеята, че зад убийствата стои някаква сатанинска секта, италианците въобще не я приемаха като необичайна и невероятна. От самото начало имаше слухове, че убийствата са поръчани от някаква важна и могъща персона, лекар или благородник. Сатанинската секта изглеждаше логично продължение на тази идея и повечето италианци я смятаха за правдоподобна.

Ние се надявахме да нарушим спокойствието им.

Статията в „Ню Йоркър“ представи много добре обоснована теория, че Пачани не е Чудовището. В такъв случай неговите „другари по чашка“ се оказваха лъжци и теорията на Джутари за сатанинската секта, изградена върху техните показания рухваше. Което оставяше само една възможност за разследване: Сардинската следа.

Познатият на Марио карабинер беше продължил тайното си разследване на Сардинската следа. Таен информатор от средите им, чиято самоличност дори аз не знам, беше казал на Марио, че чакат подходящия момент, за да разкрият резултатите от работата си. „Il tempo и ип galantuomo — беше казал информаторът на Специ. — Времето е същи джентълмен.“ Специ се надяваше, че публикацията в „Ню Йоркър“ ще подтикне карабинерите към действия, ще вкара разследването в правилния коловоз — и ще доведе до разкриването на Чудовището.

— Италианците — ми каза Марио, — са много чувствителни към общественото мнение в Америка. Ако американско списание от ранга на „Ню Йоркър“ обяви Пачани за невинен, това ще предизвика фурор, и то какъв!

В края на лятото на 2001 година семейството ни започна да се подготвя да отлети от Бостън за Флоренция на 14 септември, за да могат децата да бъдат готови да тръгнат на училище на седемнайсети.

На 11 септември 2001 година всичко се промени.

Някъде около два часа след обяд в онзи дълъг и ужасен ден, аз спрях телевизора в кухнята на старата семейна къща в Мейн. Трябваше да изляза от дома. Взех с мен шестгодишния ми син Айзък и излязох на разходка. Денят блестеше в цялото си есенно великолепие, последните изблици на живот преди настъпването на зимата, студеният въздух хапеше и миришеше на пушек, а небето беше ярко синьо. Прекосихме наскоро окосената поляна зад къщата, минахме през ябълковата градина и поехме надолу по изоставения черен път през гората. След около една миля свихме от пътя и тръгнахме между дърветата в търсене на бобровото изкуствено езерце, скрито дълбоко в гората, където живееха лосовете. Исках да се отдалеча от всякакво човешко присъствие, да избягам, да се изгубя, да намеря място, незасегнато от всекидневните ужаси. Проправихме си път през смърчовия гъсталак и се запрепъвахме през тресавища и пръст, покрита с торфен мъх. Някъде след около осемстотин метра през клоните на дърветата проникна слънчев лъч и ние се озовахме пред езерцето. Повърхността на водата беше абсолютно неподвижна и черна, отразяваща надвисналата над нея гора. Тук-там се забелязваха нападали червени листа от кленовете, струпани в единия край на езерцето. Въздухът миришеше на зелен мъх и гнили борови иглички. Това безименно езерце беше едно първично място, отвъд доброто и злото.

Докато синът ми събираше изгризани от бобрите пръчки, аз се спрях за миг, за да събера мислите си. Чудех се дали трябва да напусна страната си в момент, когато е нападната. Не знаех дали е безопасно да летя с децата. Замислих се как този ден ще се отрази на живота ни в Италия. Тогава ми хрумна, че в светлината на последните събития статията ни за Чудовището от Флоренция най-вероятно няма да бъде публикувана.

Както повечето американци и ние решихме да продължим да живеем както досега. Отлетяхме за Италия на 18 септември, малко след като полетите бяха подновени. Италианските ни приятели бяха подготвили вечеря в наша чест в апартамента ни на площад „Санто спирито“, откъдето се виждаше великолепната ренесансова църква, построена от Брунелески. Когато влязохме в апартамента, все едно се озовахме на погребение; италианските ни приятели се приближаваха един след друг, някои със сълзи в очите, прегръщаха ни и изказваха своите съболезнования. Вечерята премина в мрачно, а накрая една приятелка, която преподаваше гръцки в университета на Флоренция, изрецитира стихотворението на Константинос Кавафис „В очакване на варварите“. Каза го първо в оригинал, на гръцки, след това на италиански. Стихотворението описваше как римляните очакват пристигането на варварите, и аз никога няма да забравя последните стихове:

Както бях очаквал, „Ню Йоркър“ не пусна статията за Чудовището, плати ни пълния хонорар и ни върна правата, за да можем да я предложим някъде другаде. Направих няколко неуспешни опита да я пласирам в друго списание, но след 11 септември никой не се интересуваше от някогашен сериен убиец в чужда страна.

В дните след единайсети септември много коментатори в телевизията и пресата размишляваха в претенциозен стил за природата на злото. Много величия на литературата и културата бяха поканени да изкажат важното си мнение. Политици, религиозни лидери и експерти по психология безспир разсъждаваха по въпроса. Бях поразен от абсолютната им неспособност да обяснят този загадъчен феномен и започнах да си мисля, че една от основните характеристики на злото е неговата непонятност. Не можете да погледнете злото в лицето; то няма лице. Няма тяло, кости, кръв. Всички опити да бъде описано завършват с многословие и самозаблуда. Може би точно затова, мислех си аз, християните са измислили дявола, а разследващите Чудовището са измислили сатанинската секта. И двете бяха, както пишеше в стихотворението, „някакво си разрешение“.

По онова време започнах да осъзнавам собствената си вманиаченост по случая. През дванайсетте години писане на трилъри, които изобилстваха от насилие и убийства, се бях опитвал да разбера същността на злото. Чудовището от Флоренция ме привличаше, защото то представляваше път към пустошта. Случаят беше най-чистото проявление на зло, с което се бях сблъсквал досега. На първо място това беше злото в извратените убийства от страна на едно емоционално разстроено човешко същество. Но в случая се срещаха и други типове зло. Някои от следователите, прокурорите и съдиите, ангажирани в него, чиято задача беше да открият истината, очевидно се интересуваха повече от използването му за добиване на слава. Ангажирани с една-единствена неправилна теория, те отказваха да променят мнението си, когато се сблъскваха с противоречиви доказателства. Интересуваха се повече от спасяването на репутацията си, отколкото от спасяването на хората, стараеха се повече да изстрелят кариерите си във възходяща линия, отколкото да вкарат Чудовището зад решетките. Необяснимото зло трупаше около Чудовището пласт след пласт от лъжи, суета, амбиция, арогантност, некомпетентност и безотговорност. Убийствата на Чудовището бяха като метастазирали ракови клетки, използвали потока на кръвта, за да достигнат до някое меко, тъмно местенце, където се деляха, размножаваха, изграждаха собствена мрежа от кръвоносни съдове и капиляри, за да се хранят, поглъщат, разширяват и най-накрая да убият.

Знаех, че Марио Специ се беше преборил със злото, излъчвано от случая на Чудовището. Един ден го попитах как е успял да се справи с целия този ужас — злото, — което започваше да засяга и мен.

— Никой не разбира злото по-добре от брат Галилео — каза ми той, имайки предвид францисканския монах-психоаналитик, към когото се беше обърнал за помощ, когато ужасът беше започнал да взема надмощие. Брат Галилео отдавна беше починал, но Марио му беше признателен, че е спасил живота му по време на убийствата. — Той ми помогна да разбера онова, което е неразбираемо.

— Помниш ли какво ти каза?

— Мога да ти го кажа съвсем точно, Дъг. Записах си го в една тетрадка.

Той намери записките си от сеансите, където брат Галилео беше говорил за злото, и ми ги прочете. Старият монах беше започнал със силна игра на думи, възползвайки се от факта, че италианската дума за „зло“ и „болест“ е една и съща, male, и думата за „говор“ и „учене“ също е една и съща, discorso.

„Патологията“ може да бъде определена като discorso sul male [изучаване на болестта (злото)] — беше казал брат Галилео. — Аз предпочитам да я определям като male che parla [зло (или болест), което говори]. Същото е и при психологията, която представлява „изучаване на психиката“. Но аз предпочитам „изучаване на психиката, която се мъчи да говори чрез невротичните си смущения“.

Между нас вече не съществува истинско общуване, защото самият ни език е болен, а болестта на нашето говорене води до разболяване на тялото ни, до невроза, дори до психични заболявания.

Когато вече не мога да общувам чрез слово, ще говоря посредством болестта. Симптомите ми оживяват. Те изразяват нуждата на душата ми да се себеизрази, но не може, защото ми липсват думи и защото онези, които трябва да слушат, не могат да чуят нищо друго, освен собствените си гласове. Езикът на болестта се разбира най-трудно. Той представлява крайна форма на изнудване, която отхвърля всичките ни усилия да й платим, за да се освободим от нея. Това е последният ни опит за комуникация.

Психическите болести се появяват в самия край на тази борба да бъдем чути. Това е последното убежище на една отчаяна душа, която най-накрая е разбрала, че никой не я слуша и никога няма да я слуша. Лудостта е отказ от всички усилия да бъдем разбрани. Тя представлява един безкраен вик на болка и нужда, потъващ в абсолютна тишина и неразбиране от обществото. Вик без ехо.

Това е природата на злото в Чудовището от Флоренция. Това е природата на злото и във всеки един от нас. Всички ние крием по едно Чудовище в себе си; разликата е в степента, а не във вида му.

Специ беше съкрушен, че статията ни така и не видя бял свят. Това беше силен удар по продължителните му усилия да свали маската на Чудовището. Разочарованието и чувството за безизходица още повече задълбочиха вманиачаването му по случая. Аз се прехвърлих към други занимания. Същата година започнах работа по нов трилър, „Огън от ада“, заедно с дългогодишния ми съавтор Линкълн Чайлд, с когото бяхме създали серия бестселъри с главен герой специалният агент от ФБР Пендъргаст. Действието на „Огън от ада“ се развиваше отчасти в Тоскана и включваше сериен убиец, сатанински ритуали и една изгубена цигулка „Страдивариус“. Чудовището от Флоренция беше мъртво и аз започнах да изрязвам трупа му от съзнанието си.

Един ден, докато се разхождах из Флоренция, минах покрай малък магазин, където продаваха подвързани на ръка книги. Това ми подсказа една идея. Прибрах се у дома, разпечатах статията за Чудовището в книжен формат и я занесох в магазина, за да я подвържат. Продавачът направи две томчета, подвързани с флорентинска кожа и мраморни форзаци. На всяка корица със златни букви бяха отпечатани заглавието, имената ни и флорентинската лилия.

На следващата ни вечеря в дома на Специ, докато седяхме на масата на терасата с изглед към Флоренция, аз му подарих първото копие. Той беше впечатлен. Прехвърли го в ръце, наслаждавайки се на златните букви и хубавата кожа. След известно време ме погледна с блеснали очи.

— Знаеш ли, Дъг, след всичко, което свършихме с теб… трябва да напишем книга за Чудовището.

Идеята веднага ми допадна. Обсъдихме я и решихме, че трябва да издадем книгата в Италия, на италиански. След това щяхме да я преработим за американските читатели и да се опитаме да я пуснем на американския пазар.

От години книгите ми се издаваха на италиански от „Sonzogno“, подразделение на „JRCS Libri“, част от огромен издателски конгломерат, който включваше „Ризоли“ и вестника „Кориере дела Сера“. Обадих се на редакторката ми в „Sonzogno“ и тя веднага се заинтригува, особено след като й изпратихме предназначената за „Ню Йоркър“ статия. Покани двама ни с Марио в Милано, за да обсъдим идеята. Един ден хванахме влака за Милано, представихме идеята си и си тръгнахме с договор.

„RCS Libri“ проявиха особено силен интерес, защото наскоро бяха издали друга книга за Чудовището, която се беше превърнала в бестселър. Авторът на книгата? Главен инспектор Микеле Джутари.

Глава 38

Междувременно разследването на Джутари, което попадна в застой след „Къщата на ужаса“, беше започнало да се съвзема. През 2002 година в съседната провинция Умбрия, в красивия и древен град Перуджа, на около сто и петдесет километра от Флоренция, започна ново разследване. Първият признак беше едно странно телефонно обаждане от Гарбиела Карлици, което Специ получи в началото на годината. Ако си спомняте, Карлици беше ексцентричката, която твърдеше, че култът на Червената роза не само е поръчал убийствата на Чудовището, но и стои зад атентатите от 11 септември.

Тя имаше доста интересна история за „монстролога“ Специ. Един ден, докато помагала на обитателите на затвора „Ребибия“ до Рим, един от затворниците, член на прословутата италианска банда „Малияна“, й доверил притеснителната си тайна. Мъжът казал, че един лекар от Перуджа, който се удавил през 1985 година в езерото Тразимено, не се е самоубил, както са заключили следователите, а е бил убит от ордена на Червената роза, към който е принадлежал. Членовете на ордена го елиминирали, защото бил станал ненадежден и се канел да издаде престъпните им тайни на полицията. За да се прикрие убийството, тялото му било сменено с друго, преди да бъде хвърлено в езерото. Така че в гроба на доктора сега лежало тялото на друг човек.

Специ, който имаше доста опит с конспиративните теории, беше благодарил на Карлици и й беше обяснил, че за съжаление не се интересува от историята. След това беше побързал да се отърве от нея колкото се може по-учтиво и по-бързо.

Въпреки това Специ смътно си спомняше историята с удавения лекар. Един месец след последните убийства на Чудовището през 1985 година, Франческо Нардучи, привлекателен млад мъж от богато перуджанско семейство, се беше удавил в езерото Тразимено. Навремето се носеха слухове, че се е самоубил, защото е Чудовището. Слуховете бяха рутинно проучени и забравени.

В началото на 2002 година неуморимата Карлици, отрязана от Специ в опита й да привлече общественото внимание, представи историята пред областния прокурор на Перуджа, мъж на име Джулиано Минини, под чиято юрисдикция беше цялата област на Перуджа. (Областният прокурор представлява интересите на държавата и в съдебни процеси изпълнява ролята на адвокат на държавата.) Минини беше заинтригуван. Историята като че ли се покриваше с един друг случай, с който се занимаваше, свързан с група лихвари, които отпускали заеми с космически лихви на магазинери и занаятчии и които, в случай на закъснение на плащането, си прибирали парите по брутален начин. Една търговка, която закъснявала с вноската, решила да ги издаде на полицията. Записала един от заплашителните телефонни разговори и изпратила касетата на областния прокурор.

Една сутрин, докато работех в кабинета си в Джоголи, ми се обади Специ.

— Чудовището отново е в новините — каза той. — Идвам у вас. Слагай кафето.

Пристигна след малко, носейки сноп вестници в ръка. Започнах да чета.

„Внимавай, или ще последваш съдбата на доктора в езерото Тразимено“, цитираха вестниците заплахата от касетата. И това беше: никакви имена, никакви факти. Но областният прокурор Джулиано Минини откри дълбок смисъл в тези думи. Той стигна до извода, очевидно след разговор с Карлици, че Франческо Нардучи е бил убит от лихварите, някои от които може би са имали връзка с Червената роза или някоя друга сатанинска секта. В такъв случай лихварите и убийството на Нардучи може би са свързани с убийствата, извършени от Чудовището от Флоренция.

Прокурор Минини информира главен инспектор Джутари за връзката със случая на Чудовището. Джутари и неговият отряд GIDES веднага се впуснаха да доказват, че Нардучи не се е самоубил. Бил убит, за да му попречат да издаде ужасните си тайни. Минини заповяда повторното отваряне на случая Нардучи, този път като разследване на убийство.

— Нищо не мога да разбера — казах аз, докато четях статията. — В това няма никакъв смисъл.

Специ кимна и се усмихна цинично.

— По мое време никога нямаше да отпечатат тая глупост. Италианската журналистика запада.

— Поне ще ги подготви за книгата ни — казах аз.

Малко по-късно във вестниците се появиха още новини. Този път, отново според анонимни източници, беше публикувана нова версия на тъй наречения запис на телефонен разговор. Този път лихварят казвал: „внимавай, или ще те сполети същото като Нардучи и Пачани!“ Така мъртвият доктор директно се свързваше с тъй нареченото убийство на Пачани — и съответно с разследването на Чудовището.

По-късно Специ щеше да научи от източника си, че казаното в касетата било далеч не толкова конкретно: „Ще те последва съдбата на мъртвия доктор край езерото.“ Въобще не се споменават имената на Нардучи и Пачани. Кратко проучване показа, че много преди заплашителното телефонно обаждане на брега на езерото Тразимено е бил открит трупът на друг лекар с куршум в главата, който изгубил повече от два милиарда лири на комар. Сравнена с предишното „от езерото“, фразата „край езерото“ като че ли по-скоро сочеше този лекар, а не Нардучи, който все пак се беше удавил петнайсет години преди телефонното обаждане.

По времето, когато се получи тази информация, разследването на мъртвия доктор Нардучи се беше развихрило с непреодолима сила. Джутари и елитният му отряд GIDES търсеха — и намериха! — много връзки между смъртта на Нардучи и убийствата на Чудовището от Флоренция. Новите теории представяха пикантни готически сценарии, които бързо изтекоха в пресата. Д-р Нардучи, съобщаваха вестниците, бил пазител на фетишите, изрязани от жените. Бил убит, за да не се раздрънка. Повечето от богатите фамилии в Перуджа участвали в зловещи култове, може би под прикритието на масонски ложи, братства, в които участвали също бащата и тъстът на Нардучи.

В търсене на улики Джутари и следователите от GIDES старателно събраха информация за последния ден от живота на Нардучи.

Д-р Франческо Нардучи произхождаше от богато семейство от Перуджа, умен и талантлив млад мъж на трийсет и шест години; бил най-младият италиански професор в областта на гастроентерологията. На снимките изглеждаше невероятно привлекателен, загорял от слънцето, усмихнат и елегантен. Нардучи бил женен за Франческа Спаньоли, красивата богата наследница на Луиза Спаньоли, създателката на висша женска мода.

Въпреки богатството и влиянието си, а може би точно заради това, семейство Нардучи не беше обичано в Перуджа. Зад богатството и привилегиите се криеше, както често се случва, злочестина. От доста време Франческо Нардучи гълтал демерол и то във все по-големи дози. Според медицинския доклад по времето на смъртта му той го приемал всеки ден.

Утрото на 8 октомври 1985 година било горещо и слънчево. Към 12:30 часа докторът преглеждал пациентите си в поликлиниката в Перуджа, когато една от сестрите го потърсила по телефона. След това фактите започват да се объркват. Един от свидетелите твърди, че след обаждането Нардучи прекратил прегледите и изглеждал нервен и разсеян. Друг твърди, че той завършил прегледите и напуснал болницата спокоен, като дори попитал един от колегите си дали иска да се поразходят с лодка из езерото Тразимено.

В един и половина се прибрал и обядвал със съпругата си. В два часа собственикът на марината, където Нардучи имал вила, получил обаждане от лекаря, който го попитал дали лодката му е готова за отплаване. Мъжът отговорил утвърдително. Но когато Нардучи излязъл от дома си, той излъгал жена си, че се връща в болницата и ще се прибере по-рано.

Нардучи яхнал мотора си Хонда 400 и поел към езерото, но не директно към марината. Първо се отбил в семейната къща в Сан Феличиано. Носеха се слухове, които следователите не можеха да докажат, че той е написал писмо, което запечатал в плик и оставил на перваза на прозореца. Това писмо, ако въобще е съществувало, така и не се появи.

В три и половина докторът най-накрая стигнал до марината. Качил се в моторницата, лъскава червена „Грифо“ и запалил двигателя. Собственикът на марината го посъветвал да не се отдалечава много, тъй като резервоарът й бил пълен само до половината. Франческо му казал да не се притеснява и подкарал лодката към остров Полвезе, който се намира на километър и половина от брега.

Повече не се върнал.

Някъде около пет и половина, когато започнало да се стъмва, собственикът на марината се разтревожил и се обадил на брата на Франческо. В седем и половина карабинерите изпратили лодка, която да помогне при търсенето. Но езерото Тразимено е едно от най-големите в Италия и червената „Грифо“ била намерена чак на следващата вечер, празна и носеща се без посока. На борда имало слънчеви очила, портфейл и пакет цигари „Мерит“, каквито пушел Нардучи.

Пет дни по-късно открили тялото. На изнесения на брега труп е направена само една черно-бяла снимка, която показва проснатото на пристанището тяло, заобиколено от хора.

Карлици беше казала на областния прокурор, че трупът на Нардучи е подменен с друг, който бил хвърлен в езерото като примамка. За да разследва това твърдение, Джутари назначи експертен анализ на фотографията. Приемайки като основа дължината на дъските на дока, експертите установиха, че тялото на фотографията принадлежи на човек, който е с десет сантиметра по-нисък от Нардучи. Освен това изчислиха, че талията на мъжа е твърде широка за елегантния Нардучи.

Други експерти се противопоставиха на изводите. Някои посочиха, че тяло, което се е намирало във вода в продължение на пет дни, започва да се подува. Дъските на дока не са еднакви по дължина, а самият док отдавна е бил подменен. Кой би могъл да знае какви са размерите на някогашните дъски? Всички, които се били събрали около трупа, включително самият съдебен патолог, се кълнели, че тялото е на Нардучи. Тогава съдебният патолог вписал като причина за смъртта удавяне, което според изчисленията му е станало около сто и десет часа по-рано.

Противно на италианските закони, аутопсия не е била извършена. Семейството на Нардучи, водено от бащата, беше успяло да заобиколи законовите разпоредби. По онова време хората в Перуджа сметнали, че причината за това са притесненията на семейството, че аутопсията щяла да посочи пристрастеността на Франческо към демерола. Но за Джутари и GIDES липсата на аутопсия означаваше нещо повече. Те заявиха, че семейството е избегнало аутопсията, защото е щяла да покаже, че тялото въобще не е на Нардучи. То е помогнало не само за убийството, но и за замяната на трупа с друг за прикриване на престъплението.

Според теориите на Джутари, Франческо Нардучи е бил убит заради членството си в сатанинската секта, отговорна за убийствата на Чудовището, в която е бил въведен от баща си. Назначили са го за пазител на зловещите фетиши, взети от Пачани и другарите му по чашка. Разтърсен от реалността, в която се озовава, младият лекар става нерешителен, несигурен, склонен към депресии и ненадежден. Лидерите на сектата решават да го елиминират.

Разследването на сатанинския култ, водено от главен инспектор Джутари, което беше позамряло, отново живна. Джутари беше идентифицирал поне един от членовете на сектата, поръчала убийствата на Чудовището — това беше Нардучи. Оставаше само да открият убиеца му и да изправят останалите членове пред съда.

Глава 39

Докато разследването на Чудовището набираше скорост, Марио ми се обаждаше редовно.

— Чете ли вестниците тази сутрин? — питаше той. — Става все по-откачено!

После пиехме кафе у нас, четяхме новините, клатехме глави. Тогава всичко ми се струваше забавно, дори очарователно.

Специ съвсем не беше очарован. Той искаше повече от всичко истината за Чудовището да излезе наяве. Разкриването на самоличността му се беше превърнала в мания. Той беше виждал мъртвите жертви; аз не бях. Той се беше срещал с повечето семейства и беше станал свидетел на нещастието им. Аз бях избърсал няколко сълзи, излизайки от мрачната къща на Уини Ронтини, но Специ беше бърсал сълзите си повече от двайсет години. Беше видял как живота на невинни хора е съсипван от фалшиви обвинения. Онова, което аз приемах като странно и дори необикновено, за него беше ужасно сериозно. Потапянето на следователите в дълбините на абсурдното му причиняваше голяма болка.

На 6 април 2002 година в присъствието на представители на пресата, ковчегът на Франческо Нардучи беше ексхумиран и отворен. Тялото му беше вътре и след седемнайсет години той все още можеше да бъде разпознат. ДНК тестът го потвърди.

Този удар върху теориите им не спря GIDES, Джутари и областния прокурор на Перуджа. Те откриха улика дори в липсата на подмяна на тялото. За труп, който е престоял пет дни във вода и още седемнайсет години в ковчег, той бил прекалено запазен. Джутари и Минини веднага решиха, че тялото е било подменено за втори път. Точно така — истинският труп на Нардучи, укриван седемнайсет години, бил сложен обратно в ковчега, а другото тяло било извадено, защото конспираторите били информирани предварително за предстоящата ексхумация.

Тялото на Нардучи беше откарано при съдебния патолог в Павия, за да се потърсят някакви следи, потвърждаващи извършването на убийството. През септември излязоха и резултатите. Съдебният патолог съобщи, че ларингиалният му хрущял е счупен, което показваше, че е възможно смъртта да е настъпила от „насилствено механично задушаване в резултат на натиск върху шията (задушаване с ръце или по друг начин).“

С други думи Нардучи е бил убит.

Вестниците отново имаха повод да ликуват. „Ла Национе“ прогърмя:

Двамата със Специ за пореден път се чудехме на недообмислените и лошо скроени спекулации в пресата, представени за чистата истина от журналисти, които не знаеха абсолютно нищо за историята на Чудовището от Флоренция, които никога не бяха чували за Сардинската следа и които просто повтаряха като папагали всяка информация, която изтичаше от следователите или кабинета на прокурора. Условното наклонение почти не се използваше, нито определения като „предполагаем“ или „по думите на“. Въпросителните знаци се използваха само за подсилване на сензацията. Специ отново оплака достойното за съжаление състояние на журналистиката в Италия.

— Защо убийците на Нардучи — каза той — биха усложнявали до такава степен схемата на убийството? Защо журналистите не си зададат този въпрос? Защо просто не са го удавили и не са го направили да изглежда като самоубийство? Защо да подменят телата веднъж, а после още веднъж? И откъде, за Бога, се е появил вторият труп? Някогашният съдебен патолог, който направи огледа на тялото на Нардучи, както и семейството, приятелите и всички хора от снимката, които са го видели, настояват, че това е бил той. И продължават да твърдят това! Къде е мястото им в тази конспирация? — Той тъжно поклати глава.

Аз прочетох остатъка от статията с нарастващо недоверие. Лековерният репортер от „Ла Национе“ въобще не беше проучил очевидните несъответствия в историята. Просто беше написал, че „осапуняването на трупа (вътрешните органи, кожата и косата са били добре запазени) не съответства на престоя му от пет дни във водата.“ Нова подкрепа на теорията за подмяната.

— Какво означава това „не съответства“? — попитах аз Специ и оставих вестника на масата. Често бях срещал тази дума, докато преглеждах документите от разследването на Чудовището.

Специ се засмя.

— Съответства, не съответства и несъвместим са странни измислици на италианските експерти, които не искат да поемат отговорност. Те използват „съответства“, когато не искат да признаят, че не са разбрали всичко. Бил ли е куршумът от градината на Пачани поставян в пистолета на Чудовището? „Съвместим е“. Дали ларингиалният хрущял е бил счупен с намерението, да бъде убит? „Съответства.“ Картината нарисувана ли е от чудовищен психопат? „Съответства.“ Може би да, може би не — накратко, не знаем! Ако експертите се избират от следователите, те казват, че резултатите им „съответстват“ на теориите на обвинението; ако са избрани от адвокатите, те твърдят, че резултатите им „съответстват“ на теориите на защитата. Тези думи трябва да бъдат забранени със закон!

— И докъде ще ни отведе това? — попитах аз.

Специ поклати глава.

— Ужасявам се само като си помисля.

Глава 40

Междувременно в живописното градче Сан Кашиано Джутари отвори нов фронт в разследването на поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището. Сан Кашиано като че ли беше в сърцето на сатанинската секта; намираше се на няколко километра от Вила Верде, вилата на ужасите; там живееха злочестият пощальон Вани и селският идиот Лоти, обвинени в съучастничество на Пачани.

Една сутрин Специ ми се обади по телефона.

— Видя ли вестника? Не си прави труда да го купуваш, идвам след малко. Няма да повярваш!

Влезе вкъщи видимо разстроен, стиснал вестника в ръка и с цигара „Голоаз“ в устата.

— Това вече е прекалено близо до дома. — Той хвърли вестника на масата. — Чети.

В статията се съобщаваше, че домът на някой си Франческо Каламандреи, бивш фармацевт от Сан Кашиано, е бил претърсен от GIDES. Каламандреи беше заподозрян, че е един от поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището.

— Каламандреи е стар мой приятел — каза Специ. — Той ме запозна с жена ми! Това е пълен абсурд! Този човек не би наранил и муха!

Специ ми разказа историята на Каламандреи. Запознал се с него в средата на шейсетте, когато и двамата били студенти. Специ учел право, а Каламандреи следвал фармакология и архитектура. Отличен студент, Каламандреи бил син на единствения фармацевт на Сан Кашиано, професия, която в Италия е престижна и добре планета, особено за семейство Каламандреи, защото Сан Кашиано е богат град само с една аптека. В онези години Каламандреи правел силно впечатление, обикалял из Флоренция с лъскавата си ланчия фулвия купе, висок, елегантен и красив, облечен безупречно във флорентински стил. Имал сухо, язвително тосканско чувство за хумор и като че ли всяка негова нова приятелка била по-красива от предишната. Каламандреи запознал Специ с бъдещата му съпруга Мириам („Имам една хубава белгийка за теб, Марио“), в един известен ресторант; след това всички се натоварили в колата на Каламандреи и отпрашили на щуро пътуване до Венеция, за да поиграят бакара в казиното. Каламандреи беше олицетворение на онзи кратък период в италианската история, известен като La Dolce Vita12, представен толкова запомнящо се в едноименния филм на Фелини.

Към края на шейсетте Каламандреи се оженил за дъщерята на богат индустриалец. Била дребничка, чувствена, червенокоса жена. Вдигнали голяма сватба в Сан Кашиано, на която Марио и Мириам присъствали. Няколко дни по-късно, на път за меден месец, младоженците спрели пред къщата на Специ. Каламандреи карал чисто нов мерцедес 300L с кремав цвят.

Следващата им среща била чак след няколко десетилетия.

Специ случайно се сблъскал с него двайсет и пет години по-късно и бил изненадан от промяната в приятеля си. Каламандреи бил ужасно напълнял, страдал от дълбока депресия и здравето му се било влошило. Бил продал аптеката и се бил захванал да рисува — трагични, мъчителни картини, създадени не с четки и платно, а с различни предмети като гумени маркучи, листи метал и катран. Понякога в картините си използвал истински спринцовки и турникети, често ги подписвал с номера на социалната си осигуровка, защото, според него, тя олицетворявала хората в модерното италианско общество. Синът му беше станал наркоман и крадец, за да задоволява вредния си навик. Отчаян и в безизходица, Каламандреи отишъл в полицията и предал собствения си син с надеждата, че престоят в затвора ще го разтърси и ще доведе до промяна. Но след освобождаването му, момчето продължило да приема наркотици, а след това изчезнало безследно.

Случилото се със съпругата му беше също толкова трагично. Тя страдала от шизофрения. Веднъж на едно парти в дома на приятел, тя започнала да крещи и да чупи предмети, съблякла всичките си дрехи и хукнала гола по улиците. След това била вкарана в болница за пръв път. Накрая била обявена за психичноболна и вкарана в санаториум, където се намира и до днес.

През 1991 година Каламандреи се развел с нея. Тогава тя изпратила писмо до полицията, в което обвинила съпруга си, че е Чудовището от Флоренция. Твърдяла, че е намерила парчетата от жертвите, скрити в хладилника. Писмото й — което било наистина безумно — навремето било прегледано от следователите и отхвърлено като пълна безсмислица.

Но подреждайки старите полицейски досиета, главен инспектор Джутари попаднал на въпросното писмо. За него между „фармацевт“ „лекар“ нямало голяма разлика. Фактът, че някога Каламандреи бил богат и известен жител на Сан Кашиано, предполагаемият център на сатанинския култ, само засилил интереса на Джутари. Главният инспектор започнал да разследва него и още няколко от изтъкнатите жители на града. На 16 януари 2004 година Джутари поискал заповед за обиск на дома на фармацевта; получил я на седемнайсети; на зазоряване, на осемнайсети януари, Джутари и хората му позвънили на вратата на площад Пиероци в Сан Кашиано.

На деветнайсети историята за Чудовището от Флоренция отново беше във всички новини.

Специ само поклащаше невярващо глава.

— Въобще не ми харесва накъде вървят нещата. Mi fa paura. Чак ме хваща страх.

Междувременно в Перуджа разследването на смъртта на Нардучи напредваше с бързи стъпки. Следователите осъзнаха, че за да бъде подменено тялото два пъти, би трябвало да съществува мащабна и могъща конспирация, включваща влиятелни хора. Областният прокурор на Перуджа Минини беше твърдо решен да я разкрие. И на бърза ръка го направи. Новината беше сензационна: бившият шеф на полицията по времето на убийството на Нардучи беше набеден, че е заговорничил с полковник карабинер и със семейния адвокат да прикрият истината, подпомагани от бащата на мъртвия доктор, брат му и лекаря, подписал смъртния акт. Престъпленията, в които бяха обвинени, включваха конспирация, рекет и унищожаване и укриване на човешки труп.

Освен конспирацията за прикриване на убийството на Нардучи, следователите трябваше да докажат, че Нардучи е имал връзка с Пачани, другарите му по чашка и градчето Сан Кашиано, където се е намирал щабът на култа.

Те успяха да направят и това. Габриела Карлици свидетелства пред полицията, че Франческо Нардучи е бил посветен в Ордена на Червената роза от баща си, който се опитвал да разреши някои сексуални проблеми на сина си — това е същата дяволска секта, заяви Карлици, която от векове действа в района на Флоренция. Полицията и прокурорите явно приеха свидетелските показания на Карлици като солидни, използваеми доказателства.

Тъкмо навреме Джутари и неговият отряд GIDES изнамериха свидетели, които се кълняха, че са видели Франческо Нардучи да се разхожда из Сан Кашиано и да се среща с Каламандреи. Мина известно време, преди самоличността на тези свидетели да се разкрие. Когато Специ чу имената им за пръв път, си помисли, че това е просто лоша шега: ставаше въпрос за онези същите Алфа и Гама, които изненадващо се появиха като свидетели в процеса по обжалването на Пачани преди няколко години — Пучи, умствено изостаналият мъж, който твърдеше, че е видял Пачани да убива французите, и Гирибели, алкохолизираната проститутка, която би направила всичко за чаша вино. А когато се появи и третият свидетел, се оказа, че това е не кой да е, а Лоренцо Нези! Същият субект, който толкова навреме си спомни, че е видял Пачани и спътника му в „червеникава“ кола на един километър от сечището Скопети в неделя вечерта, когато се смяташе, че са убити двамата френски туристи.

Тези трима свидетели разполагаха с потресаваща информация, която бяха забравили да споделят осем години по-рано, когато за пръв път зашеметиха Италия с невероятните си показания.

Гирибели твърдеше, че „докторът от Перуджа“, чието име не знаеше, но чието лице разпозна от снимката на Нардучи, идвал в Сан Кашиано почти всеки уикенд. Как би могла да го забрави? Тя с гордост разказа на следователите, че е правила секс с него четири или пет пъти в хотела и „за всеки сеанс той ми даваше по триста хиляди лири.“

В стаите за разпит на GIDES показаха на умствено изостаналия Пучи снимки на различни хора и го попитаха дали ги е виждал преди и къде. Паметта на Пучи беше феноменална, той си ги спомняше ясно отпреди двайсет години, макар да не знаеше имената им. Разпозна Франческо Нардучи, „висок и слаб, малко педалски“. Разпозна Джани Спаньоли, зетя на удавения лекар. Разпозна един от най-видните лекари на Флоренция, арестуван за сексуална злоупотреба с деца, който беше включен в разпознаването, защото следователите смятаха, че сатанинската секта се е занимавала и с педофилия. Разпозна също един известен дерматолог и един изтъкнат гинеколог от Сан Кашиано, които бяха заподозрени, че са членове на култа. Разпозна Карло Сантанджело, фалшивият съдебен патолог, който обикаляше гробищата през нощта. Разпозна млад афроамериканец, фризьор, който бе починал няколко години по-рано във Флоренция от СПИН.

Но за разследването най-важно беше, че той разпозна аптекаря от Сан Кашиано Франческо Каламандреи.

Пучи не се скъпеше на подробности.

— Непрекъснато виждах всички тези хора заедно в бар „Централе“. Не мога да твърдя, че винаги съм ги виждал заедно, защото съм ги виждал и поотделно, но във всички случаи съм ги срещал често.

Лоренцо Нези, серийният свидетел, разпозна същите хора, като добави още един. В тази пъстра групичка беше виждал не кой да е, а принц Роберто Коренни, благородникът, убит от бракониер, който, също като Нардучи, беше обект на слухове, че е Чудовището.

Гама, проститутката Гирибели, разказа друга история, която включваше вила Сфачиата, близо до мястото, където живеех в Джоголи, от другата страна на пътя, където бяха убити двамата германци.

— През 1981 година — каза тя в официалните си показания пред полицията — във вилата имаше един лекар, който правеше експерименти с мумифициране… През осемдесетте Лоти също споменаваше често това място. Каза ми, че вътре, без да споменава къде точно, имало цели стени, покрити с фрески, подобни на картините на Пачани. Лоти не спираше да повтаря, че под вилата има лаборатория, където един швейцарски лекар, пристигнал от Египет, държал стари папируси, в които се обяснявало как се мумифицират тела. Каза, че липсвал онзи папирус, в който се описвал методът за мумификация на меките части, които включвали половите органи и гърдите. Каза ми, че това е причината за осакатяването на момичетата от Чудовището. Обясни ми, че през 1981 година дъщерята на този доктор била убита и смъртта й не била съобщена в полицията, така че бащата трябвало да се върне в Швейцария, за да обясни отсъствието й. Процесът на мумификацията изисквал да държи тялото на дъщеря си в тази подземна лаборатория.

Може би споменът за пластмасовите прилепи и картонените скелети възпря следователите да претърсят вила Сфачиата за фреските на Пачани, подземната лаборатория и мумифицираната дъщеря.

Глава 41

— Диетрология — каза граф Николо. — Това е единствената италианска дума, която трябва да знаеш, за да разбереш разследването на Чудовището.

Обядвахме, както обикновено, в „Il Bordino“. Аз похапвах бакияла, солена треска, а графът се наслаждаваше на месно руло.

— Диетрология ли? — попитах аз.

— Диетро — отвъд, логия — наука за нещо. — Графът говореше важно, сякаш изнасяше лекция, префърцуненият му английски акцент отекваше в приличната на пещера зала на ресторанта. — Диетрологията защитава идеята, че очевидните неща не могат да бъдат истина. Винаги има нещо диетро, скрито зад тях. Не точно онова, което вие, американците, наричате конспиративна теория. Конспиративната теория предполага теория, нещо несигурно, възможност. Диетрологията работи само с факти. Това всъщност е истината. Освен футбола, диетрологията е другият национален спорт на Италия. Всеки е експерт по онова, което наистина се случва, дори… как се изразявахте вие, американците?… дори да не знае и бъкел.

— Защо? — попитах.

— Защото това им помага да се чувстват значими! Тази значимост може да върви само в тесния кръг на приятелите им идиоти, но поне знаят нещо. Властта се изразява в това, че аз знам нещо, което ти не знаеш. Диетрологията е свързана с италианското разбиране за власт. Трябва да изглеждаш така, сякаш знаеш всичко.

— Каква е връзката с разследването на Чудовището?

— Скъпи ми Дъглас, това е самата му същност! Те трябва на всяка цена да открият нещо, което се крие зад очевидната действителност. Не може да няма нещо! Защо? Защото не е възможно онова, което всички разбират, да е истината. Нищо не е толкова просто, нищо не е такова, каквото изглежда. Прилича ли на самоубийство? Да? Тогава, значи, е убийство. Някой е отишъл за кафе? Аха! За кафе отишъл, значи… Но къде е отишъл в действителност?

Графът се засмя.

— Италия — продължи той — се намира в непрекъснат процес на лов на вещици. Италианците са завистливи по природа. Ако някой печели много пари, значи в това има някаква измама. Не може да не се е съюзил тайно с някого. Заради тукашния култ към материализма италианците завиждат на богатите и могъщите. Отнасят се към тях с подозрение и в същото време искат да бъдат като тях. Берлускони е типичен пример.

— Затова ли следователите търсят сатанинска секта, в която членуват богати и известни?

— Точно така. На всяка цена трябва да намерят нещо. Щом веднъж са започнали, трябва да продължат, за да запазят престижа си. Не могат да се откажат. Вие, англосаксонците, не разбирате средиземноморската концепция за престиж. Докато правех историческо проучване на една древна фамилия, попаднах на едно интересно нещо, което направил далечен техен предшественик преди триста години. Нищо лошо, просто невъзпитано, което и без това беше широко известно. Главата на семейството беше втрещен. Каза ми: „Не можеш да публикуваш това! Che figura ci facciamo! Семейството ни ще бъде опозорено!“

Приключихме с обяда и станахме, за да платим на бара. Както обикновено графът настоя да плати („Тук ме познават — обясни той — и ми дават lo sconto, отстъпка“).

Когато излязохме навън, на калдъръма, Николо ме погледна сериозно.

— В Италия омразата към врага е толкова силна, че той се сравнява с дявола, виновен е за всички беди. Хората, които разследват Чудовището, знаят че зад обикновените факти се крие сатанински култ, който е пуснал пипала в най-висшето общество. И те ще го докажат на всяка цена. Горко му на онзи — той ме погледна многозначително, — който оспорва теориите им, защото това го прави съучастник. Колкото по-твърдо отрича, че е замесен, толкова по-силно е доказателството.

Той отпусна голямата си ръка на рамото ми.

— Но може пък в теориите им да има някаква истина. Може би сатанинската секта наистина съществува. Все пак това е Италия…

Глава 42

През 2004 година, последната ни година в Италия, разследването на Чудовището се развихри с пълна сила. Като че ли всеки месец в печата се появяваше поредната невероятна история. Двамата с Марио продължавахме да работим по книгата ни, събирахме информация и трупахме в папка вестникарски изрезки, представящи последните развития. Марио продължаваше да работи като разследващ журналист на свободна практика, редовно се свързваше с контактите си сред карабинерите за нова информация, душеше наоколо, винаги търсеше новини.

Един ден той ми се обади.

— Дъг, да се видим в бар „Ричи“. Имам чудесни новини!

Срещнахме се отново в любимия ни бар. Със семейството ми живеехме вече четвърта година в Италия и в бара ме познаваха до такава степен, че със собственика и семейството му бяхме на малки имена, а понякога дори получавах отстъпка.

Специ закъсня. Както винаги паркира колата си на площада, където беше забранено, и сложи на стъклото табела „ЖУРНАЛИСТ“, заедно със специалното разрешително, което му позволяваше да шофира из стария град.

Той връхлетя в бара, оставяйки след себе си дим от цигарата, и си поръча еспресо „stretto stretto“ и чаша минерална вода. В джоба си носеше нещо тежко.

Специ остави филцовата си шапка в стил Богарт на пейката, седна срещу мен, извади предмета, увит във вестник, и го сложи на масата.

— Какво е това?

— Ще видиш. — Той млъкна и пресуши чашата си с кафе. — Гледал ли си някога телевизионното предаване „ChiL’ha Visto?“ („Кой го е виждал?“)

— Не.

— Това е едно от предаванията с най-висок рейтинг по италианската телевизия — изплагиатствано е от американското „Най-търсеният“. Помолиха ме да участвам в серия предавания, които ще пресъздадат цялата история на Чудовището от Флоренция, от самото начало до сега.

Специ се обви в триумфален облак от синкав дим.

— Фантастично! — възкликнах.

— Освен това — добави той и очите му проблеснаха, — разполагам с новина за шоуто, която все още никой не знае, дори ти!

Аз отпих от кафето си и зачаках.

— Спомняш ли си онзи детектив, който ми каза, че френските туристи трябва да са били убити в събота, защото ларвите по тях са били с размера на угарка от цигара? Е, аз успях да се сдобия със снимките, направени от криминалистите в онзи понеделник следобед. На тях е отпечатано точното време, когато са били направени, някъде около пет часа, три часа, след намирането на телата. Като се увеличат, ларвите се виждат много добре и са наистина големи. Направих някои проучвания и открих най-добрия италиански експерт по криминална ентомология, световно признат, който преди десет години, заедно със свой американски колега, разработил техника за установяване времето на смъртта въз основа на развитието на ларвите. Името му е Франческо Интрона, директор на Института по съдебна медицина в Падуа и директор на Лабораторията по криминална ентомология към Института по съдебна медицина в Бари, където преподава; има триста научни публикации в медицински списания и е експерт-консултант на ФБР! Обадих му се, изпратих му снимките и той ми върна резултатите. Прекрасни резултати. Това е окончателното доказателство, което търсехме, че Пачани е невинен, че Лоти и Пучи са лъжци, и че другарите по чашка нямат нищо общо с убийствата!

— Прекрасно — казах аз. — Но какво е то? Каква е научната му обосновка?

— Професорът ми я обясни. Ларвите са от фундаментално значение за определянето на часа на смъртта. Калифоридите, тъй наречените сини мухи, снасят в трупа огромен брой яйца на гроздове. Те снасят яйцата си само през деня, защото мухите не летят нощем. Яйцата се излюпват от осемнайсет до двайсет и четири часа след това. След което се развиват по стриктен план.

Той извади доклада.

— Прочети сам.

Докладът беше кратък и ясен. Успях да се справя с трудния научен италиански. В доклада пишеше, че ларвите от труповете на французите „вече са преминали първата фаза на развитие и се намират във втората… Не може да са снесени в останките преди по-малко от трийсет и шест часа. Предвид това, че снимките са направени дванайсет часа след убийството, теорията, че убийството може да е извършено през нощта на 8 септември (неделя) и яйцата са били снесени сутринта на девети, не намира потвърждение в ентомологичните данни. Според тях времето на смъртта е най-скоро в предишния ден.“

С други думи френските туристи трябва да са били убити в събота през нощта.

— Разбираш ли какво означава това? — попита Специ.

— Означава, че очевидците са проклети лъжци — защото всички те твърдяха, че са видели убийствата в неделя през нощта!

— А показанията на Лоренцо Нези, според които Пачани се е намирал близо до местопрестъплението в неделя вечерта, не означават нищо! На всичкото отгоре Пачани има алиби за събота вечерта, когато всъщност са извършени убийствата. Бил е на панаира!

Докладът решаваше всичко. Ентомологичните данни доказваха (ако изобщо имаше нужда от повече доказателства), че Пачани и набедените му съучастници нямат нищо общо с убийствата, извършени от Чудовището. Освен това унищожаваха теорията за сатанинската секта — която се базираше изцяло на вината на Пачани, фалшивите показания на Лоти и свидетелските показания на другите „алгебрични“ свидетели. Те бяха точно такива, каквито ги беше нарекъл съдия Фери в книгата си: „некадърни, патологични лъжци.“

Това ново доказателство, рече Специ, щеше да принуди следователите да се върнат към Сардинската следа. Истината щеше да бъде открита някъде в мрачните дълбини на сардинския клан и самоличността на Чудовището щеше да бъде разкрита.

— Това е невероятно — казах аз. — Когато се разчуе, ще се вдигне голям шум.

Специ кимна мълчаливо.

— И това не е всичко. — Той разгъна вестника, с който беше обвит предмета на масата. Показа се странен на вид камък, издялан във формата на пресечена пирамида с полирани стени, стара и очукана, с тегло около два килограма.

— Какво е това?

— Според главен инспектор Джутари става въпрос за езотеричен предмет, използван за комуникация между този свят и ада. За всички останали е подпора за врата. Видях същия зад вратата на Вила Романа във Флоренция, сегашния Германски културен институт. Директорът му, Йоахим Бурмайстер, ми е приятел, и ми я зае. Изглежда точно като камъка, намерен на Бартолинова ливада, близо до мястото, където Чудовището нанесе своя удар през 1981 година.

„Chi L’ha Visto?“ — продължи Специ, — ще снима една част на Бартолинова ливада, на местопрестъплението. Аз ще стоя на мястото, където беше намерена първата подпорка за врата и ще държа в ръка тази — доказателство, че „езотеричния предмет“ на Джутари е просто една подпора.

— На Джутари това няма да му хареса.

Специ се усмихна лукаво.

— Нищо не мога да направя по въпроса.

Предаването се излъчи на 14 май 2004 година. Появи се професор Интрона, представи данните си и обясни същността на науката криминална ентомология. Появи се и Специ на Бартолинова ливада с подпорката за врата в ръка.

Вместо да се вдигне голям шум, не се случи абсолютно нищо. Нито прокуратурата, нито полицията проявиха интерес. Главен инспектор Джутари не обърна никакво внимание на резултатите на професор Интрона. Полицията и прокурорите изобщо не коментираха подпорката за врата. Що се отнася до присъдите на Лоти и Вани, тъй наречените другари по чашка на Пачани, властите невъзмутимо заявиха, че италианската съдебна система е издала присъда по тези случаи и не намира причина да ги преразглежда. Накратко бюрократите внимателно избегнаха коментарите по предаването. И пресата им позволи да се измъкнат безнаказано. Повечето от италианските вестници въобще не му обърнаха внимание. Това беше наука — не някой сексскандал или сатанинска секта, — която нямаше да помогне на продажбите. Разследването на сатанински секти, скрити поръчители, разменени трупове, конспирации между могъщи хора и подпори за врати, смятани за езотерични обекти, продължи с неотслабваща сила.

Появата на Специ по телевизията обаче имаше някакъв ефект. Като че ли породи безкрайна омраза у главен инспектор Джутари.

Последната ни вечер във Флоренция, преди да се приберем в Америка, прекарахме в апартамента на Марио и Мириам, където вечеряхме с приятели на терасата с изглед към флорентинските хълмове. Датата беше 24 юни 2004 година. Мириам беше приготвила невероятна вечеря, която започна с кростини със сладък пипер и аншоа, поднесена със спуманте от Алто Адидже; див фазан и яребица, отстреляни от един приятел предишния ден, увити в лозови листа; класическо кианти от винарната „Витичио“; зелена салата с пикантен местен зехтин и силен дванайсетгодишен балсамов оцет; свежо сирене пекорино от селото на Марио и zuppa inglese.

Предишната сутрин, на 23 юни, Марио беше публикувал една статия в „Ла Национе“, в която интервюираше Вани, бившия пощальон на Сан Кашиано, обвинен, че е съучастник на Пачани. Специ ни развличаше с историята на срещата си с Вани; как съвсем случайно попаднал на него в един старчески дом, където разследвал съвсем друга история. Никой не знаеше, че Вани е пуснат от затвора заради влошено здраве и напреднала възраст. Специ го познал и се възползвал от възможността да го интервюира на място.

„Аз ще умра като Чудовището, но съм невинен“, гласеше заглавието. Специ каза, че успял да получи съгласието на Вани за интервюто, защото му напомнил за „добрите стари дни“ в Сан Кашиани, когато двамата се срещнали за кратко на един фестивал, много преди нещастният пощальон да стане един от прословутите другари по чашка на Пачани. Те се бяха возили заедно в една кола, пълна с народ, Вани беше развявал италианското знаме. Вани си спомнил Специ и го обзела носталгия — така Специ беше успял да го придума за интервю.

Докато вечеряхме, слънцето се спускаше над флорентинските хълмове, заливайки пейзажа със златиста светлина. Камбаните на близката средновековна църква „Санта Маргерита а Монтичи“ отбелязаха с камбанен звън кръглия час, последвани от камбаните на останалите църкви, скрити из околните хълмове. Из въздуха, затоплен от последните лъчи на слънцето, се носеше аромат на орлови нокти. Назъбените кули на големия замък в долината хвърляха дълги сенки върху околните лозя. Докато се наслаждавахме на пейзажа, хълмовете постепенно преминаха от златно в пурпурно и най-накрая се потопиха във вечерния здрач.

В този момент особено силно почувствах контраста между магическия пейзаж и Чудовището, което някога беше бродило тук.

Марио се възползва от момента, за да ми даде подаръка, който беше приготвил за мен. Аз го разопаковах и открих пластмасова статуя „Оскар“, с надпис „Чудовището от Флоренция“.

— За времето, когато по нашата книга ще бъде направен филм — каза Марио.

Освен това ми даде един скеч с молив, който беше направил преди много години, на Пиетро Пачани, седнал на подсъдимата скамейка, който беше надписал: „На Дъг, в памет на един долен флорентинец и за спомен от страхотната работа, която свършихме заедно“.

Когато се завърнахме в къщата, която бяхме построили в Мейн, аз окачих рисунката на стената в писателската си барака в гората зад дома, заедно със снимка на Специ, облечен с тренчкот и неизменната филцова шапка, лапнал цигара „Голоаз“, изправен пред рафт със свински главички в един месарски магазин.

Двамата с него се чувахме често и продължавахме да работим по книгата за Чудовището. Животът в Италия ми липсваше, но в Мейн беше тихо и аз открих, че с лошото му време, мъглата и студа това е едно отлично място за работа. (Започнах да разбирам защо Италия ражда художници, а Англия — писатели.) Малкото ни градче Раунд понд имаше петстотин и петдесет жители и с бялата си църква с камбанария, групичките дървени къщички, магазина и пристанището с рибарски лодки, заобиколено от дъбови и борови гори изглеждаше така, сякаш беше излязло от литография на „Къриър енд Айвс“. През зимата градчето се скриваше под дебело одеяло от блестящ сняг, а океанът се покриваше с мъгла. Престъпления почти нямаше и малцина си правеха труда да заключват домовете си, когато заминаваха на почивка. „Големият град“ Дамарискота се намираше на дванайсет мили и имаше население две хиляди души.

Културният шок беше осезаем.

Ние продължихме да работим по книгата чрез имейли и телефонни обаждания. В повечето случаи Специ пишеше, а аз четях и коментирах работата му, добавяйки някои глави на моя калпав италиански, които Специ трябваше да пренаписва. (При добро желание писменият ми италиански може да се определи на ниво пети клас.) Допълнителните материали пишех на английски. Превеждаше ги Андрея Карло Капи, преводачката на романите ми, с която се сприятелихме през годините, прекарани в Италия. Двамата със Специ редовно разговаряхме по телефона и книгата напредваше с добри темпове.

Сутринта на 19 ноември 2004 година отидох в писателската барака и проверих гласовата си поща, където открих спешно съобщение от Марио. Беше се случило нещо ужасно.

Глава 43

— Polizia! Perquisizione! Полиция! Имаме заповед за обиск!

В 6:15 сутринта на 18 ноември 2004 година Марио Специ се събудил от звъна на входния звънец и грубите гласове на полицейските детективи, които искали да влязат.

Първата му ясна мисъл, докато ставал от леглото, била да скрие флопи диска с книгата, върху която работехме. Той скочил и хукнал по тясното стълбище към таванския си кабинет, където измъкнал пластмасовата кутия с дискетите за допотопния компютър, извадил онази с етикет, надписан на английски „Чудовище“ и я пъхнал в бельото си.

Стигнал до входната врата точно когато полицията нахлула в апартамента. Като че ли нямали чет, трима… четирима… петима. Накрая Специ преброил седем. Повечето били дебели и големите им сиво-кафяви кожени якета ги правели да изглеждат още по-дебели.

Най-възрастният сред тях бил командир от отряда GIDES. Останалите били карабинери и полицаи. Бялата брада, командирът, поздравил Специ с едно сухо „buongiorno“ и пъхнал в ръцете му лист хартия.

„Procura della Repubblica presso il Tribunale di Perugia“, пишело на заглавната част на бланката — канцелария на областния прокурор към съда в Перуджа — а под нея: „Заповед за обиск, информация и гаранция за право на адвокат на обвиняемия“.

Била издадена директно от офиса на областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини.

„Гореспоменатата личност — пишело в документа, — е обект на официално разследване за извършването на следните престъпления: а), б), в)…“. Изброените обвинения стигали чак до буквата „т“. Деветнайсет обвинения, без нито едно от тях да е уточнено.

— Какви са тези престъпления а, б, в и така нататък? — попитал Специ Бялата брада.

— Описването им ще отнеме тонове хартия — отвърнал мъжът. Специ нямало да може да разбере какви са обвиненията — те били засекретени със съдебна заповед.

Специ прочел невярващо причината за обиска. Пишело, че проявява „странен и подозрителен интерес към разследването в Перуджа“ и че „влага фанатични усилия в опитите да подкопае разследванията посредством телевизионни изяви.“ Той решил, че имат предвид предаването „Chi L’ha Visto?“ от 14 май, в което професор Интрона тотално беше опровергал разследването на сатанинската секта, а Специ размаха подпорката за врата, правейки главен инспектор Джутари на глупак.

Заповедта разрешавала претърсването на апартамента, както и на „личностите, които присъстват или пристигнат по време на обиска“, в търсене на предмети, които имат нещо общо със случая на Чудовището, дори връзката им да е косвена. „Има достатъчно причини да се смята, че подобни обекти могат да се намират в помещенията на гореспоменатата личност, както и у самия него.“

Специ го прочел и се смразил. Това означавало, че могат да претърсят и него. Усетил как ръбестата пластмасова дискета се забива в тялото му.

Междувременно съпругата на Специ, Мириам, и двайсет и еднагодишната им дъщеря Елеонора се появили, облечени в домашните си халати, разтревожени и объркани.

— Кажете ми какво ви интересува — казал Специ, — и аз ще ви го покажа, за да не се налага да преобръщате дома ми с краката нагоре.

— Искаме всичко, свързано с Чудовището, с което разполагате — казал Бялата брада.

Това означавало не само целия архив, който Специ събирал в продължение на четвърт век, но и материалите, които използвахме в книгата. Специ пазеше всички резултати от проучването; аз имах само копия от най-новите документи.

Изведнъж той се сетил за какво е всичко това. Искали да попречат на издаването на книгата.

— Мамка му! После ще ми ги върнете ли?

— Веднага, щом ги прегледаме — отвърнал Бялата брада.

Специ го завел в таванския си кабинет и му показал купчините папки, съдържащи архива ни: пожълтели вестникарски изрезки, планини от фотокопия на правни документи, балистични анализи, доклади на съдебни патолози, цели протоколи от съдебни дела, разпити, присъди, снимки, книги.

Те започнали да ги прибират в големи кашони.

Специ се обадил на един свой приятел в новинарската агенция ANSA, италианският еквивалент на Асоушиейтед прес, и успял да го хване на място.

— Претърсват апартамента ми — казал той. — Отнасят всичко необходимо за книгата за Чудовището, която пишем с Дъглас Престън. Няма да мога да добавя ни дума повече.

Петнайсет минути по-късно новината за обиска цъфнала на компютърните екрани на всеки вестник и телевизионна станция в Италия.

Междувременно Специ се обадил на президента на журналистическата гилдия, президента на асоциация „Медийна мрежа“ и директора на „Ла Национе“. Те били повече възмутени, отколкото изненадани. Казали му, ще раздухат историята до небето.

Телефонът на Специ започнал да звъни като луд. Един след друг се обаждали всичките му колеги. Всички искали да го интервюират. Специ ги уверил, че щом приключи обискът, ще се срещне с тях.

Журналистите започнали да се събират пред къщата още по време на обиска.

Полицията не се задоволила само с документите, които им предоставил Специ. Започнали да тършуват из шкафовете, да свалят книгите от рафтовете и да отварят кутийките на компакт дисковете. Отишли в стаята на дъщеря му и претърсили гардероба, папките й, книгите, писмата, дневниците, албумите със залепени изрезки и снимки, разпръсквайки всичко по пода и създавайки пълен хаос.

Специ прегърнал Мириам през кръста. Жена му треперела.

— Не се тревожи, това е просто рутинно претърсване. — Мириам била облечена с яке и в подходящия момент той измъкнал дискетата и я пъхнал в един от джобовете й. После я целунал по бузата, сякаш да я утеши. — Скрий я — прошепнал.

Няколко минути по-късно, преструвайки се на разстроена, тя се отпуснала върху един от диваните, който бил леко разпран по шевовете. Издебнала подходящия момент, когато полицията не гледала, и бързо пъхнала дискетата в процепа.

След тричасово претърсване полицията като че ли приключила. Те натоварили кашоните в колички и помолили Специ да отиде с тях в казармата на карабинерите, където щели да направят опис, който той трябвало да подпише.

В казармата, докато седял на един стол, тапициран с кафява изкуствена кожа в очакване да стане готов описът, телефонът му иззвънял. Била Мириам, която се опитвала да подреди къщата. Тя твърде непредпазливо заговорила на френски. (Обикновено Специ и съпругата му говореха на френски вкъщи — тя беше белгийка и семейството им беше двуезично. Дъщеря им беше посещавала френски училища във Флоренция.)

— Марио — казала тя на френски, — не се тревожи, не можаха да го намерят. Но не мога да открия документите на скалиолата. — Скалиолата е вид барокова конзолна маса и Специ притежаваше една от седемнайсети век, която беше изключително ценна. Бяха я реставрирали и смятаха да я продадат.

Това не била най-удачната тема за разговор в момента, и то на френски, защото било ясно, че телефоните им се подслушват. Той я прекъснал.

— Мириам, сега не му е времето… не сега… — Специ затворил телефона с пламнало лице. Знаел, че думите на жена му не разкриват нищо, но можели да привлекат вниманието, особено след като били казани на френски.

Не след дълго се появил Бялата брада.

— Специ, трябваш ни за малко.

Журналистът станал от стола и го последвал в близката стая. Бялата брада се обърнал и го изгледал с намръщено лице.

— Специ, така няма да стане. Ти не ни съдействаш.

— Не ви съдействам ли? Какво би трябвало да означава това? Пуснах ви в дома си, оставих ви да ровите навсякъде с грубите си ръце, какво още искате, по дяволите?

Полицаят му хвърлил суров, леден поглед.

— Не става дума за това. Не се прави на ударен. За теб ще е по-лесно, ако ни съдействаш.

— А, сега разбирам… Става въпрос за онова, което жена ми каза на френски. Мислите, че е някакъв код. Не разбирате ли, това е майчиният й език, за нея е нормално да говори на френски, вкъщи често го говорим. А що се отнася до думите й — Специ решил, че Бялата брада не владее френски, — ако не сте ги разбрали, тя имаше предвид един документ, който не сте видели — договора ми с издателската къща за книгата за Чудовището. Искаше да ми каже, че не сте го взели. Това е.

Бялата брада продължил да го гледа с присвити очи, без да промени изражението на лицето си. Специ започнал да си мисли, че проблемът може да е в думата „скалиола“. Малцина италианци, които не се интересуваха от антики, знаеха какво означава.

— Да не би да е скалиолата? — попита той. — Знаете ли какво е скалиола? В това ли е проблемът?

Полицаят не отговорил нищо, но било ясно, че всъщност това е проблемът. Специ се опитал да обясни, но напразно. Бялата брада не се интересувал от обясненията му.

— Съжалявам, Специ, но ще трябва да започнем отначало.

Двамата излезли от стаята. Полицаят и карабинерите се върнали в колите си и подкарали към апартамента на Специ. Повече от четири часа го претърсвали — и този път наистина преобърнали всичко с главата надолу.

Не пропуснали нищо, дори пространството зад книгите в библиотеката. Взели компютъра, всички дискети (освен онази, скрита в дивана), взели дори менюто от ресторанта на „Ротари клуб“, където Специ беше присъствал на конференция за Чудовището. Взели телефонния му бележник и всичките му писма.

Въобще не били в добро настроение.

Специ също започнал да се изнервя. Когато влязъл в библиотеката, той посочил каменната подпорка за врата, която бил заел от приятеля си, същата, която бе използвал в телевизионното предаване. Тя стояла до вратата, изпълнявайки точното си предназначение — за я подпира.

— Виждате ли това? — обърнал се той саркастично към детектива. — Същото е като пресечената пирамида, намерена на едно от местопрестъпленията, за която твърдите, че е „езотеричен обект“. Ето я там, огледайте я добре: не виждате ли, че е просто подпора за врата? — Той се изсмял подигравателно. — Има ги във всяка тосканска къща.

Това било изключително голяма грешка. Детективът видял подпората и я прибрал. Тя била прибавена към доказателствата срещу Специ, предмет, идентичен с онзи, който Джутари и GIDES вярваха, че е от изключително важно значение за разследването, нещо, което „Кориере дела Сера“ беше публикувала на първа страница, наричайки го без капчица ирония „предмет, който служи за връзка между нашия свят и ада.“

В описа, подготвен от полицията, подпорката за врата била описана като „пресечена пирамида с хексагонална основа, прикрита зад вратата“, намеквайки, че Специ я е скрил нарочно. Областният прокурор на Перуджа Джулиано Минини оправдал конфискуването на подпорката в доклад, който я определя като предмет „свързващ разследваната личност (т.е. Специ) директно със серията двойни убийства.“

С други думи, заради тази подпора Специ вече не бил обвинен просто в намеса или възпрепятстване на разследването на Чудовището. Полицията вярвала, че обектът, намерен в къщата му, го свързва директно с едно от престъпленията.

Предаването „Chi L’ha Visto?“ и статията от 23 юни бяха насочили омразата и подозрителността на Джутари към Специ. В книгата му „Чудовището: Анатомия на едно разследване“, главният инспектор обясняваше как са възникнали подозренията му. Това е един интересен поглед към начина, по който работи главата му.

„На 23 юни — пише Джутари, — в «Ла Национе» излезе една от статиите му (на Специ), «специално» интервю с осъдения на доживотен затвор Марио Вани, озаглавено «Ще умра като Чудовище, но съм невинен»“.

В материала Специ споменава, че се е срещал с Вани веднъж, в Сан Кашиано, много години преди да започнат убийствата на Чудовището. Според Джутари това е важна улика.

„Изненадах се, че двамата се познават от млади — пише той. — Но се изненадах още повече от любопитното съвпадение, че публичното оплюване на официалното разследване на Чудовището и усърдната защита на Сардинската следа не само разкриха, че има добри отношения с подведения под отговорност бивш аптекар (Каламандреи)… но показаха и дългогодишното му приятелство с Марио Вани.“

Джутари продължаваше с твърдението, че Специ е „участвал в телевизионен сериал“, който се опитвал да привлече вниманието към Сардинската следа, „предъвквайки старите изтъркани и непотвърдени теории“, които още преди години са били дискредитирани.

„Сега — пишеше Джутари, — непрекъснатата намеса на Специ започна да изглежда подозрителна.“

Подпорката за врата осигурила на Джутари и Минини необходимото доказателство да свържат Специ с едно от престъпленията на Чудовището.

Когато полицията си тръгнала, Специ бавно се изкачил по стълбите до таванския си кабинет, притеснявайки се какво ще открие там. Било по-ужасно, отколкото предполагал. Отпуснал се в един от столовете, които му бях дал преди напускането на Флоренция, пред празното място на бюрото, където преди това стоял компютърът, и се втренчил в разрухата, която го заобикаляла. В този миг си припомнил онази кристално ясна сутрин в неделя, 7 юни 1981 година — двайсет и три години по-рано, — когато неговият колега го помолил да го замести в криминалната хроника, уверявайки го, че „в неделя нищо не се случва“.

Никога нямало да му мине през ума как щяло да завърши всичко.

По-късно ми разказа, че искал да ми се обади, но по това време в Щатите било късно през нощта. Не можел да ми напише имейл — нямал компютър. Решил да излезе от къщи, да се разходи по улиците на Флоренция и да потърси интернет кафе, откъдето да ми прати писмо.

Отвън го чакала тълпа журналисти и телевизионни камери. Той казал няколко думи, отговорил на няколко въпроса, качил се в колата си и потеглил към града. На Виа де Бенчи, на няколко крачки от „Санта Гроче“ намерил интернет кафе, пълно с пъпчиви американски студенти, които разговаряли с родителите си по интернет телефони. Седнал пред един компютър. Отнякъде се разнесъл приглушеният тъжен тромбон на Марк Джонсън, който свирел „Goodbye Pork Pie Hat“ на Чарли Мингъс. Специ се свързал с пощенския си сървър, въвел информацията за пощенската си кутия и видял, че вътре вече има съобщение от мен с прикрепен файл.

Докато пишехме книгата за Чудовището, двамата често си разменяхме имейли, в които поправяхме отделните глави. В писмото ми беше прикрепена последната глава от книгата, която бях написал — за интервюто на Антонио. Той ми върнал имейла, описвайки претърсването на дома му.

На следващата сутрин, след като прочетох писмото му, аз му се обадих и той ми разказа подробно за обиска. Помоли ме за помощ при разгласяването на конфискацията на материалите от проучването.

Сред документите, взети от полицията, имаше бележки и чернови на статията за „Ню Иоркър“, която така и не беше публикувана. Обадих се на Дороти Уикендън, изпълнителен редактор на списанието, и тя ми даде списък на хората, които биха могли да помогнат. В същото време ми обясни, че след като статията не е била публикувана, списанието не смята, че е редно да се намесва.

В продължение на няколко дни аз провеждах телефонни разговори и пишех писма, но реакцията беше минимална. Тъжната истина беше, че на фона на взривяваните в Ирак и убиваните в Русия журналисти, малцина в Северна Америка се вълнуваха от съдбата на италиански журналист, който раздразнил полицията и папките му били конфискувани.

— Виж, ако Специ беше арестуван — чувах много пъти, — тогава бихме могли да направим нещо.

Най-накрая ПЕН13 се намеси. На 11 януари 2005 година комитетът „Писатели в затвора“ към ПЕН изпрати на Джутари писмо, в което разкритикува претърсването на дома на Специ и конфискацията на документите. В писмото комитетът заявяваше, че „ПЕН Интернешънъл е разтревожен, че има нарушение на Член 6.3 от Европейската конвенция за правата на човека, който гарантира правото на всеки, обвинен в криминално престъпление, да бъде веднага информиран «подробно за същността и причината на обвиненията срещу него.»“

Реакцията на Джутари беше нова заповед за претърсване дома на Специ, което се проведе на 24 януари. Този път отнесоха един счупен компютър и бастун, в който подозираха, че може да има скрит електронен уред.

Но така и не намериха дискетата, която Специ бе пъхнал в бельото си, така че ние подновихме работата по книгата. В следващите месеци полицията върна на парчета повечето от папките на Специ, архивите му, записките ни и компютъра — но не и прословутата подпорка за врата. Джутари и Минини вече знаеха точно какво ще съдържа книгата, тъй като бяха намерили черновите в компютъра на Специ. И като че ли прочетеното изобщо не им хареса.

Една прекрасна сутрин Специ разгърна вестника и прочете заглавието, което едва не го събори от стола.

Подозренията на Джутари бяха отлежали и като вино, държано в недобре затворена бъчва, се бяха превърнали в оцет. Специ се беше превърнал от пречещ журналист в заподозрян за убийство.

— Когато го прочетох — ми каза той по телефона, — се почувствах като в римейк на филма по „Процесът“ на Кафка, но направен от Джери Люис и Дийн Мартин.

Глава 44

В продължение на една година, от януари 2005 до януари 2006, двамата адвокати на Специ се опитваха да разберат какви са обвиненията срещу него и не успяваха. Областният прокурор на Перуджа ги беше засекретил със заповед за segreto istruttorio, съдебна заповед, която прави незаконно разкриването на обвиненията под каквато и да е форма. В Италия след издаването на segreto istruttorio прокурорите често пускаха информация на избрани репортери, които я публикуваха без страх от съдебно преследване. Така прокурорите успяваха да представят своята гледна точка, а на журналистите беше забранено да публикуват каквото и да било друго. Като че ли същото се получи и сега. Вестниците твърдяха, че Специ е заподозрян за възпрепятстване на разследването на убийството на Нардучи, което породи съмнения, че е съучастник в убийството и подстрекател за прикриването му. Не беше ясно докъде щеше да доведе това.

През януари 2006 година книгата ни беше завършена и изпратена в издателската къща. Заглавието беше „Dolci Colline di Sangue“. Буквалният превод е „Прекрасните хълмове на кръвта“, заигравка с италианската фраза dolci colline di Firenze, прекрасните хълмове на Флоренция. Трябваше да излезе от печат през април 2006 година.

В началото на 2006 Специ ми се обади от уличен телефон във Флоренция. Каза, че докато работел върху съвсем различна история, която не била свързана с Чудовището от Флоренция, той се срещнал с един бивш затворник на име Луиджи Руоко, дребен престъпник, който, както се оказа, бил стар познайник на Антонио Винчи. Този Руоко разказал на Специ една невероятна история — която щяла буквално да взриви случая.

— Това е пробивът, който търся от двайсет години — каза Марио. — Дъг, това е направо невероятно. С тази нова информация случаят най-накрая ще бъде разрешен. Полицията подслушва телефона ми, имейлите също не са сигурни. Трябва да дойдеш в Италия — и аз ще ти разкажа всичко. Ще бъдеш част от това, Дъг. Двамата заедно ще разобличим Чудовището!

Аз и семейството ми излетяхме за Италия на 13 февруари 2006 година. След като ги оставих в един грамаден апартамент на Виа Гибелина, който бяхме наели от наш приятел, един от наследниците на Ферагамо, аз отидох у Специ, за да чуя невероятните новини.

Докато обядвахме, Марио ми разказа историята.

Няколко месеца по-рано правел проучване за една жена, измамена от лекар, който работел за фармацевтична компания. Лекарят я използвал, без нейно позволение, като тестов субект за ново психофарматропно лекарство. Случаят му бил представен от Фернандо Закариа, бивш полицейски детектив, някогашен агент под прикритие в наркотрафикантските кръгове, а сега президент на частна охранителна фирма във Флоренция. Поборник срещу неправдата, Закариа беше събирал доказателства про боно, които помогнали на жената да осъди лекаря за увреждането й посредством незаконните си експерименти и сега искаше Специ да напише материал за това.

Една вечер, докато Специ бил в дома на жената, заедно с майка й и Закариа, той случайно споменал за работата си върху случая на Чудовището от Флоренция и им показал снимката на Антонио Винчи, която случайно носел със себе си. Майката, която наливала кафе, погледнала към снимката и внезапно възкликнала:

— Я, Луиджи познава този мъж! Аз също го познавах, всичките ги познавах като млада. Помня как ме водеха на фестивалите им в провинцията.

Луиджи, когото споменала, бил бившият й съпруг Луиджи Руоко.

— Трябва да се срещна със съпруга ви — казал Специ.

На следващата вечер седели около същата маса: Закариа, Специ, жената и Луиджи Руоко. Руоко бил типичен пример за дребен гангстер, мълчалив, с бичи врат, едро ръбато лице и къдрава кафява коса. Облечен бил с анцуг. Погледът му обаче бил предпазлив, но открит, което допаднало на Специ. Руоко погледнал снимката и потвърдил, че познава Антонио, както и останалите сардинци много добре.

Специ му описал набързо случая на Чудовището от Флоренция, както и убеждението си, че Антонио може би е Чудовището. Руоко го слушал с интерес. След няколко минути Специ стигнал до същността на въпроса: дали Руоко знаел някоя тайна къща, която може да е била използвана от Антонио през периода, в който са били извършвани убийствата? Специ често ми беше казвал, че Чудовището сигурно е използвало някоя изоставена къща в провинцията, най-вероятно срутена, където се е оттегляло преди и след убийството, където е криело пистолета, ножа и другите предмети. По онова време област Тоскана била пълна с подобни изоставени къщи.

— Чувал съм да се говори за нея — каза Руоко. — Но не знам къде е. Но познавам човек, който знае. ̀Гнацио.

— Игнацио, разбира се! — възкликна Закариа. — Той познава цялата група сардинци!

Няколко дни по-късно Руоко се обадил на Специ. Разговарял бил с Игнацио и имал информация за убежището на Антонио. Специ и Руоко се срещнали пред един супермаркет извън Флоренция. Седнали в кафенето, където Марио си поръчал кафе, а Руоко пил кампари с капка „Мартини&Роси“. Онова, което Руоко имал да каже, било наелектризиращо. Игнацио не само знаел къде е убежището, но дори бил там месец по-рано заедно с Антонио. Видял стар скрин със стъклени врати, в който имало шест метални кутии, подредени в редица. Погледът му се плъзнал към чекмеджето, което не било напълно затворено, и зърнал два, може би три пистолета, единият от които може да е бил берета двайсет и втори калибър. Игнацио попитал сардинеца какво има в металните кутии и мъжът отговорил рязко: „Това са мои неща“, като се ударил силно в гърдите.

Шест метални кутии. Шест убити жени.

Специ едва сдържаше вълнението си.

— Точно тази подробност ме убеди — каза той, докато обядвахме. — Шест. Откъде би могъл да знае Руоко? Всички говореха за седем или осем двойни убийства. Но Руоко каза шест кутии. Шест: убитите от Чудовището жени, като се пропусне убийството от 1968 година, което не е извършил, и случая, в който по грешка уби двамата гейове.

— Но той не е осакатил всички жертви.

— Да, но експертите-психолози казаха, че от всяка жена е взел по нещо за спомен. На всяко местопрестъпление чантичката на момичето е намирана отворена на земята.

Аз го слушах като омагьосан. Ако беретата на Чудовището, най-търсеното оръжие в историята на Италия, се намираше в онзи скрин, заедно с предметите, отнети от жертвите, то това щеше да е новината на века.

Специ продължи.

— Помолих Руоко да отиде до къщата, за да може да ми опише точно къде се намира. Каза, че ще го направи. Срещнахме се отново няколко дни по-късно. Руоко ми каза, че отишъл и надникнал вътре — през прозореца се виждал скринът с шестте железни кутии вътре. Даде ми точни насоки къде се намира къщата.

— И ти отиде ли?

— Че как! Двамата с Нандо отидохме заедно. — Срутената къща, разказа Специ, се намирала в един огромен имот западно от Флоренция, наречен Вила Бибиани, близо до град Капрайа. — Вилата е наистина впечатляваща — каза Специ, — с градини, фонтани, статуи и с удивителен парк, пълен с редки дървета.

Той извади мобилния си телефон и ми показа две снимки, които беше направил на вилата. Зяпнах с уста, замаян от великолепието й.

— Как влезе?

— Никакъв проблем! Отворена е за посещения, когато има разпродажби на зехтин и вино, дават я под наем за сватби и други такива. Вратите са широко отворени и вътре дори има паркинг. Нандо и аз просто влязохме. На няколкостотин метра зад вилата един кален път води до две грохнали каменни къщи, едната от които отговаря на описанието на Руоко. До тях може да се стигне и по друг път през гората, много уединен.

— Не си проникнал вътре, нали?

— Не, не! Но си го помислих. Само за да проверя дали скрина наистина е вътре. Но това щеше да е истинска лудост. Не само че щеше да е нахлуване в чужд имот, но и какво щях да правя с кутиите и пистолета, щом ги намеря? Не, Дъг, трябва да се обадим на полицията и да я оставим да се оправя с тях — с надеждата после да пуснем новината.

— Обади ли се на полицията?

— Не още. Чаках те да дойдеш. — Той се наведе напред. — Само си помисли, Дъг. През следващите две седмици случаят на Чудовището от Флоренция може да бъде разгадан.

Тогава аз отправих към него една съдбоносна молба:

— Щом вилата е отворена за посещения, може ли да отидем да я видя?

— Разбира се — отвърна Специ. — Ще отидем още утре.

Глава 45

— Какво се е случило с колата ти, по дяволите? — Беше следващата утрин и двамата стояхме на паркинга до блока на Специ. Вратата на неговото рено туинго беше изкъртена с нещо, което приличаше на железен лост, отнасяйки част дясната страна на колата.

— Откраднали са ми радиото — каза Специ. — Можеш ли да повярваш? При всичките мерцедеси, поршета и алфа ромео, паркирани наоколо, те са избрали точно моето туинго!

Отидохме в охранителната фирма на Закариа, която се помещаваше в безлична сграда в индустриалния район в покрайнините на Флоренция. Бившето ченге ни прие в кабинета си. Той изглеждаше точно като филмов детектив — облечен с раиран син костюм в най-моден флорентински стил, дългата му посивяла коса стигаше почти до раменете, изключително привлекателен, енергичен и оживен. Говореше с груб неаполитански акцент, като на всеки две думи вкарваше по някой жаргон, за да подсили ефекта и подкрепяше думите си с жестове така, както могат само неаполитанците.

Преди да отидем до вилата, решихме първо да обядваме. Закариа ни заведе в една местна кръчма, където докато похапвахме maltagliata al cinghiale той ни забавляваше с истории от работата си като полицай под прикритие в контрабандния свят, някои от които включваха и американската мафия. Изумих се, че е успял да оцелее.

— Нандо — каза Специ. — Разкажи на Дъг историята на Катапано.

— А, Катапано! Ей това е истински неаполитанец! — Той се обърна към мен. — В неаполитанската Камора имаше един бос, на име Катапано. Пратиха го в затвора „Пожореале“ за убийство. Случи се така, че в същия затвор лежеше и убиецът на брат му. Катапано се закле да си отмъсти. Каза, че ще му изяде сърцето.

Закариа хапна от своята mahagliata и отпи глътка вино.

— Говори по-бавно — обади се Специ, — и спри да използваш толкова много диалектни думи. Дъг не ги разбира.

— Извинявам се. — Той продължи да разказва историята. Управата на затвора ги разделила в противоположните му части и се постарала никога да не се срещат. Но един ден Катапано чул, че обектът на неговото отмъщение е в лечебницата. Взел двама пазачи за заложници и използвайки наточена лъжица, ги подкарал към лечебницата, взел ключа и влязъл, изненадвайки трите сестри и лекаря. Веднага се нахвърлил върху врага си, прерязал му гърлото и го намушкал няколко пъти, докато лекарят и сестрите го гледали с ужас. След това извикал с приглушен глас: „Къде е сърцето! Къде е черният дроб?“ Уплашеният лекар му дал бърз урок по анатомия. С един замах Катапано разпорил мъжа, изтръгнал му сърцето и дроба и отхапал по веднъж и от двете.

— Катапано — каза Закариа, — се превърна в легенда за хората си. В Неапол сърцето е всичко — смелост, щастие, любов. Да го изтръгнеш от гърдите на врага си и да отхапеш от него означава да принизиш противника до просто парче месо, животинско месо. Така го лишаваш от всичко, което го прави човек. Освен това предаването на случая по телевизията послужи за изпращане на сигнал до враговете на Катапано, че той може да раздава правосъдие по най-изтънчен начин дори и в затвора. Катапано беше доказал смелостта си, организаторските си способности, изискания си усет за драматичното, като на всичкото отгоре го направи в един от най-силно охраняваните затвори в Италия, пред ужасените погледи на петима свидетели!

След като се наобядвахме, поехме към вила Бибиани в студения зимен ден, под небето с цвят на мъртва плът. Когато пристигнахме, още валеше. Влязохме в двора през железните порти и поехме по дългия криволичещ път край масивните чадъровидни борове. Спряхме на паркинга, извадихме чадърите си и тръгнахме към аукционната зала. Дървената й врата беше затворена и залостена. През прозореца се подаде една жена и каза, че залата е затворена за обяд. Закариа я попита къде е градинарят и тя отвърна, че можем да го намерим отзад. Минахме под арката и влязохме в невероятната градина зад вилата, пълна с фонтани, кристално чисти басейни, статуетки и жив плет. Вилата е била построена някога през 1500 година от флорентинската фамилия Фрескобалди. Градините са били създадени около стотина години по-късно от граф Косимо Рудолфи; през 1800 година един италиански ботаник и изследовател, който колекционирал растения от най-отдалечените кътчета на земята, донесъл хиляди редки ботанически екземпляри и дървета. Дори в този сив дъждовен ден градината и големите дървета запазваха студеното си великолепие.

Ние минахме покрай вилата и се отправихме към дъното на парка. Покрай ботаническата градина минаваше кален път, който навлизаше в гората. В дъното се забелязваха група порутени каменни къщи.

— Ето я — промърмори Специ, сочейки една от къщите.

Погледнах към къщата, която пазеше най-съкровените тайни на Чудовището от Флоренция. Над дърветата се носеше студена мъгла и дъждът трополеше по чадърите ни.

— Може би просто трябва да отидем там и да надникнем вътре — казах аз.

Специ поклати глава.

— Няма начин.

Върнахме се при колата, сгънахме чадърите и влязохме вътре. Поне за мен това беше една разочароваща визита. Историята на Руоко ми се струваше твърде перфектна, а и самото място не ми изглеждаше подходящо за скривалище на Чудовището от Флоренция.

Докато се връщахме към офиса на Закариа, Специ ми обясни подробно плана за предаването на тази информация на полицията, който бяха разработили двамата със Закариа. Ако просто им кажеха къде се намира къщата и полицията намереше там оръжието на Чудовището, новините щеше да се разнесат из цяла Италия и двамата с Марио щяхме да изпуснем сензацията. Освен това трябваше да се погрижим и за своята безопасност в случай, че Антонио разбереше, че ние сме го издали. Вместо това Специ и Закариа щяха да изпратят анонимно писмо до техен познат главен инспектор, в което да се представят просто като двама добри граждани. Така щяха да си осигурят сензацията, без да се разкриват.

— Ако номерът мине — рече Закариа и плесна Марио по коляното, — ще ме направят министър на правосъдието! — Всички се засмяхме.

Няколко дни след посещението ни във вила Бибиани Специ ми се обади по телефона.

— Готово — обяви той. — Направихме го. — Не ми обясни в подробности, но знаех какво има предвид: беше изпратил анонимното писмо до полицията. Тъй като започнах да го разпитвам, Специ ме отряза с думите „Il telefonino и brutto“, в буквален превод „Телефонът е грозен“, което означаваше, че според него се подслушва. Разбрахме се да се видим в града, за да ми разкаже всичко.

Срещнахме се в кафене „Цибрео“. Специ ми каза, че когато се обадили на главния инспектор, се случило нещо странно. Неясно защо той отказал да вземе писмото и най-безцеремонно им казал да си го вземат и да отидат при шефа на мобилния отряд, специална полицейска част, която разследва убийствата. Изглеждал нетърпелив да се отърве от тях и умишлено се държал грубо.

Защо, попита ме Специ, един главен инспектор ще тръгне да се отказва от нещо, което може да се окаже най-важното откритие в кариерата му?

Закариа, самият той бивш инспектор, също нямаше отговор.

Глава 46

Сутринта на 22 февруари аз излязох от апартамента, за да купя кафе и кифли за закуска. Докато прекосявах улицата към малкото кафене от другата страна, телефонът ми иззвъня. Някакъв мъж ми съобщи на италиански, че е полицейски детектив и иска веднага да ме види.

— Хайде — засмях се аз. — Кой се обажда? — Бях впечатлен от безупречния официален италиански и напрегнах мозъка си в опит да разгадая с кого говоря.

— Това не е шега, господин Престън.

Настъпи продължително мълчание и тогава осъзнах, че това си е чистата истина.

— Моля да ме извините, но за какво става въпрос?

— Не мога да ви кажа. Трябва да дойдете при нас. Непременно.

— Много съм зает — отвърна аз с нарастваща паника. — Нямам време. Съжалявам.

— Трябва да намерите време, господин Престън — беше отговорът. — Къде сте сега?

— Във Флоренция. — Къде!

Трябваше ли да откажа да отговоря, или просто да го излъжа? Не ми се струваше разумно.

— Виа Гибелина.

— Не мърдайте оттам — идваме да ви вземем. Огледах се. Не познавах много добре тази част от града, с тесни улички и малко туристи. Така нямаше да стане. Имах нужда от свидетели — американци.

— Да се срещнем на Пиаца дела Синьориа — казах аз, предлагайки им най-посещавания площад във Флоренция.

— Къде? Площадът е голям.

— На мястото, където е бил изгорен Савонарола. Има паметна плоча.

Настъпи тишина.

— Не ми е познато това място. Нека вместо това се срещнем на входа на палацо Векио.

Обадих се на Кристин.

— Боя се, че тази сутрин няма да ти донеса кафе.

Отидох на мястото по-рано и се разходих по площада, размишлявайки усилено. Като американец, писател и журналист винаги имах усещането, че съм недосегаем. Какво биха могли да ми сторят? Сега вече това усещане го нямаше.

В указаното време забелязах двама мъже, които си проправяха път през тълпата от туристи. Бяха облечени с дънки, черни обувки и сини якета, и носеха тъмни очила. Въпреки че не носеха униформи, отдалеч можех да разбера, че са полицаи.

Приближих се до тях.

— Аз съм Дъглас Престън.

— Насам, моля.

Двамата детективи ме въведоха в палацо Векио, където, във великолепния ренесансов двор, обграден от фрески на Васари, те ми връчиха призовка за разпит при областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини. Единият учтиво ми обясни, че неявяването ми ще бъде сериозно престъпление; ще ги постави в ужасното положение да дойдат и да ме отведат насила.

— Подпишете тук, че сте получили призовката и разбирате какво трябва да направите.

— Все още не сте ми казали защо.

— Ще разберете утре, в Перуджа.

— Поне ми кажете за Чудовището от Флоренция ли става въпрос? — попитах аз.

— Браво — каза детективът. — А сега подпишете. Подписах.

Обадих се на Специ и той беше ужасно шокиран и разтревожен.

— Не съм и предполагал, че ще се обърнат към теб — каза той. — Иди в Перуджа и отговори на въпросите. Кажи им само това, което искат да знаят, нищо повече — и за Бога, не лъжи.

Глава 47

На следващия ден отидох в Перуджа заедно с Кристин и двете ни деца, като пътем минахме покрай езерото Тразимено. Перуджа, красив и древен град, се издигаше върху един неравен скалист хълм в горната част на долината на река Тибър, обграден от защитна стена, която до голяма степен е все още непокътната. Градът отдавна е център на науката, известен с множеството си университети и училища, някои от които отпреди петстотин години. Кристин смяташе, докато ме разпитват, да го разгледа заедно с децата и да обядват някъде. Аз на свой ред си мислех, че цялата история с разпита е един голям блъф, недодялан опит за сплашване. Не бях направил нищо нередно, не бях нарушил закона. Бях журналист и писател. Италия беше цивилизована държава. Тези думи не спирах да си повтарям наум, докато пътувахме натам.

Офисите на прокуратурата, където работеше областният прокурор, се намираха в модерна сграда, която се издигаше до древните градски стени. Въведоха ме в приятна стая на най-горния етаж. Двата прозореца предлагаха изглед към красивата умбрийска природа, мъглива и зелена, опръскана с дъждец. Бях се облякъл официално и носех под мишница сгънат на две брой на „Интернешънъл херълд трибюн“.

В стаята имаше петима души. Попитах ги за имената им и си ги записах. Тук беше единият от детективите, който ми беше връчил призовката, на име инспектор Кастели, облечен за случая с черно спортно сако и черна риза, закопчана догоре, с тонове гел на косата си. Там беше и един дребничък, изключително напрегнат капитан от полицията, на име Мора, с присадена оранжева коса, който изглеждаше решен да се представи добре пред областния прокурор. Имаше една русокоса жена-детектив, която по моя молба написа името си в тетрадката ми — все още не мога да разчета почерка й. Зад компютъра седеше стенографка.

Зад бюрото се мъдреше самият областен прокурор на Перуджа, Джулиано Минини. Беше нисък мъж на неопределима средна възраст, добре поддържан, с грижливо избръснато топчесто лице. Носеше син костюм и се държеше с достойнство, като чистокръвен италианец, жестовете му бяха спокойни и добре премерени, гласът — тих и учтив. Говореше изключително учтиво, обърна се към мен с „dottore“, което в Италия показва огромно уважение. Имах право на преводач, обясни ми той, но намирането му щеше да отнеме много време, през което щях да бъда задържан. Според него аз говорех достатъчно добре италиански. Попитах дали ми трябва адвокат и той ми отговори, че макар да е мое право, няма да имам нужда от него, тъй като просто ще ми зададат няколко рутинни въпроса.

Вече бях решил да не отстоявам журналистическите си права. Едно е да защитаваш правата си в собствената си държава, но нямах никакво намерение да влизам за това в чужд затвор.

Въпросите му бяха внимателни и задавани сякаш срамежливо. Секретарката вписваше въпросите и отговорите на компютъра. Понякога Минини перифразираше отговорите ми на по-правилен италиански, консултирайки се с мен дали точно това съм искал да кажа. В началото ме поглеждаше рядко, гледаше най-вече в записките и документите си, от време на време хвърляше по някой поглед през рамо към монитора на стенографката.

Накрая отказаха да ми дадат копие от разпита и от „заявлението“, което ме накараха да подпиша. Описаното тук се базира изцяло на записките ми веднага след разпита, както и на по-пълния опис на случилото се, който направих два дни по-късно по памет.

Минини ми зададе много въпроси за Специ, като винаги изслушваше с огромен интерес отговорите. Искаше да разбере какви са теориите ни за Чудовището. Разпита ме за единия от адвокатите на Специ, Алесандро Траверси. Познавам ли го? Срещал ли съм се с него? Специ обсъждал ли е с Траверси правни стратегии? Ако да, какви са били те? Беше особено настоятелен по този въпрос, опитваше се да разбере какво знам за правната защита на Специ. Искрено заявих, че не знам нищо. Той ми подаде един списък с имена и ме попита дали съм ги чувал. Повечето не ми бяха познати. Други, като Каламандреи, Пачани и Закариа, знаех добре.

Разпитът продължи около час и аз започвах да възвръщам увереността си. Дори усетих лъч надежда, че може би ще се измъкна навреме оттук, за да отида заедно с жена ми и децата на обяд.

След това Минини ме попита дали някога съм чувал името Антонио Винчи. Усетих как ме побиват студени тръпки. Да, отвърнах, името ми е познато. Откъде и какво знам за него? Казах, че сме го интервюирали и в отговор на следващите въпроси описах обстоятелствата, при които беше направено интервюто. Разпитът се насочи към оръжието на Чудовището. Специ споменавал ли го е? Какви са неговите теории? Казах му, че според нас оръжието не е напускало кръга от сардинци и че един от тях е станал Чудовището.

Тогава Минини изостави учтивия тон и гласът му се изпълни с гняв.

— Твърдите, че двамата със Специ продължавате да упорствате в това, макар че Сардинската следа беше закрита от съдия Ротела през 1988 година и сардинците бяха официално освободени от всякаква връзка с този случай?

Да, отвърнах му аз, и двамата продължаваме да смятаме така.

След това Минини насочи въпросите си към посещението ни във вилата. Тонът му стана по-мрачен, обвинителен. Какво сме търсили там? Къде сме ходили? За какво сме говорили? Специ и Закариа винаги ли са били пред очите ми? Има ли момент, когато дори за миг съм ги изпускал от поглед? Говорили ли сме за пистолет? За железни кутии? Някога обръщал ли съм се с гръб към Специ? Когато сме разговаряли на какво разстояние сме били един от друг? Видели ли сме някой друг там? Кого? Какво сме си казали? Какво е търсил Закариа там? Каква е била неговата роля? Говорил ли е за желанието си да стане министър на правосъдието?

Отговарях колкото се може по-искрено, опитвайки се да потисна ужасния си навик да засипвам с подробности.

Защо сме отишли там, попита най-накрая Минини.

Отвърнах, че това е обществено място и сме отишли там в ролята си на журналисти…

Щом произнесох думата „журналисти“, Минини ме прекъсна с висок глас, още преди да довърша изречението си. Произнесе гневна тирада, че това няма нищо общо със свободата на печата, че сме били свободни да пишем каквото ни е угодно, и че на него не му пука какво пишем. Това, каза той, е криминален случай.

Аз му отговорих, че има значение, защото сме журналисти…

Той отново ме прекъсна, засипвайки ме с думи, че свободата на печата е неприложима към това разследване и че не трябва да се позовавам втори път на нея. Попита ме със саркастичен глас дали това, че двамата със Специ сме журналисти означава, че не можем да бъдем и престъпници? Имах ясното усещане, че се опитва да ми попречи да кажа каквото и да било, свързано със свободата на печата или журналистическите привилегии, за да го няма в касетата със записа на разпита.

Започнах да се потя. Областният прокурор повтаряше едни и същи въпроси, перифразирани и под различна форма. Раздразнението му растеше и лицето му почервеня. Често караше секретарката да му чете предишните ми отговори.

— Преди казахте това, а сега казвате друго? Кое е истината, доктор Престън? Кое е вярното?

Започнах да обърквам думите. Честно казано моят италиански въобще не е добър, особено що се отнася до правната и криминоложка терминология. С нарастваща тревога осъзнавах, че със заекването си и колебливия си глас звучах като лъжец.

Минини ме попита саркастично дали поне си спомням, че на 18 февруари съм говорил със Специ по телефона. Отговорих объркано, че не мога да си спомня точно този разговор, защото тогава говорехме почти всеки ден.

— Чуйте това — каза Минини. Той кимна на стенографката, която натисна един от клавишите на компютъра. През тонколоните се разнесе сигнал свободно, след което се чу моят глас:

— Pronto.

— Ciao, sono Mario14.

Бяха записали телефонните ни разговори.

Двамата поговорихме известно време — аз слушах с изумление собствения си глас, който през подслушвателното устройство звучеше много по-чисто, отколкото през евтиния ми мобилен телефон. Минини пусна записа веднъж, след това още веднъж, после пак. Спря го на мястото, където Марио каза: „Направихме го.“ Той ме погледна с блестящи очи.

— Какво точно сте направили, доктор Престън? Обясних му, че Специ е имал предвид подаването на информация на полицията.

— Не, доктор Престън. — Той пусна записа още няколко пъти, като не спираше да ме пита: — Какво сте направили? Какво? — После се хвана за следващото изречение на Специ, в което той казваше: „Телефонът е грозен.“

— Какво означава това, че телефонът е грозен?

— Означава, че според него телефонът се подслушва. Минини се облегна назад и се усмихна триумфално.

— И защо, доктор Престън, се притеснявате, че телефонът се подслушва, ако не се занимавате с незаконна дейност?

— Защото не е приятно да ти подслушват телефона — отвърнах вяло аз. — Ние сме журналисти. Пазим работата си в тайна.

— Това не е отговор, доктор Престън.

Манини отново започна да пуска записа. Спираше се на отделни други думи, като отново питаше какво сме имали предвид аз или Специ, сякаш смяташе, че говорим кодирано, като мафията. Попита ме дали Специ е имал пистолет в колата. Попита ме дали Специ е носел пистолет със себе си по време на посещението ни във вилата. Искаше да знае точно какво бяхме правили там и къде сме ходили, минута по минута. Минини отхвърляше всичките ми отговори.

— В този разговор се крие много повече, отколкото признавате, доктор Престън. Вие знаете много повече, отколкото ни разкривате.

Искаше да разбере какво доказателство може да са скрили сардинците във вилата, в кутиите, и аз му казах, че не знам. Опитайте се да отгатнете, каза той. Отвърнах, че може да са оръжия или някаква друга улика — бижута от жертвите, може би парчета от телата.

— Парчета от телата? — възкликна невярващо прокурорът, поглеждайки ме така, сякаш съм се побъркал, щом мога да си мисля такива отвратителни неща. — Но убийствата бяха извършени преди двайсет години!

— Но в доклада на ФБР пише…

— Чуйте го отново, доктор Престън! — И той натисна бутона, за да пусне отново записа.

Този път се обади капитанът от полицията. Гласът му беше напрегнат и писклив като на котка.

— Много ми е странно, че точно тук Специ се засмива. Защо се смее? Случаят на Чудовището от Флоренция е един от най-трагичните в историята на италианската република и въобще не е за смях. Защо се смее Специ? Какво толкова му е смешното?

Аз се въздържах от отговор, тъй като въпросът не беше адресиран към мен. Но неуморимият човечец искаше отговор, затова се обърна към мен и повтори въпроса.

— Не съм психолог — отвърнах колкото се може по-студено, но съсипах желания ефект като обърках думата psicologo и трябваше да ме поправят.

Капитанът ме гледаше с присвити очи, след което се обърна към Минини с изражението на човек, който нямаше да позволи да го баламосват.

— Искам това да бъде отбелязано в протокола — изврещя той. — Много е странно, че се смее в онзи момент. Това не е психологически нормално, не, въобще не е нормално.

Помня как в този момент погледнах Минини и установих, че е вперил поглед в мен. На лицето му беше изписано презрение — и триумф. Внезапно осъзнах защо: беше очаквал да излъжа и аз бях отвърнал на очакванията му. За негово огромно удоволствие бях доказал, че съм виновен.

Но за какво?

Заеквайки, попитах дали смятат, че сме извършили някакво престъпление във вилата.

Минини се изпъна в стола си и с триумфален глас отговори:

— Да.

— Какво?

Гласът му прогърмя:

— Двамата със Специ сте подхвърлили или сте възнамерявали да подхвърлите оръжие, или някаква друга фалшива улика във вилата, в опит да натопите невинен човек, че е Чудовището от Флоренция, да разстроите разследването и да отклоните подозренията от Специ. Това сте правили там. Думите му „направихме всичко“ са означавали точно това. След това сте се опитали да се обадите на полицията. Но ние успяхме да ги предупредим точно навреме — така измамата ви няма да свърши работа!

Слушах го смаян. Казах, запъвайки се, че това е само теория, но Минини ме прекъсна:

— Никаква теория не е! Това са фактите! А вие, доктор Престън, знаете много повече за тая работа, отколкото показвате. Осъзнавате ли колко са ужасни тези престъпления? Знаете много добре, че Специ е бил разследван за убийството на Нардучи и според мен знаете доста неща за него. Това ви прави съучастник. Да, доктор Престън, мога да го доловя в гласа ви по телефона, усещам осведомеността, близките връзки с тези събития. Чуйте отново. — В гласа му се усети прикрито тържество. — Чуйте собствения си глас!

И може би за десети път пусна записа.

— Може да са ви заблудили — продължи той, — но не ми се вярва. Знаете много добре. А сега, доктор Престън, ще ви дам последен шанс — последен — да ни разкажете какво знаете — или ще ви обвиня в лъжесвидетелстване. Не ме интересува, ще го направя, дори ако се разчуе по цял свят.

Усетих, че ми се повдига и изпитах внезапна нужда да се облекча. Попитах къде е тоалетната. Върнах се след няколко минути, без да успея да се взема в ръце. Бях ужасно изплашен. Щом приключеха с разпита, щяха да ме арестуват и да ме вкарат в затвора, и повече нямаше да видя жена си и децата. Подхвърляне на фалшиви улики, лъжесвидетелстване, съучастничество в убийство… И то не кое да е, а онова, което бе свързано с Чудовището от Флоренция… Като нищо можех да се озова до края на живота си в италиански затвор.

— Казах ви истината — успях да произнеса с дрезгав глас. — Какво още искате от мен?

Минини махна с ръка и секретарката му подаде правното томче, което лежеше на бюрото му. Той го отвори на нужната страница. Със сериозен глас, подходящ за погребално слово, той започна да чете закона. Разбрах, че вече съм indagato (подведен под отговорност) за премълчаване на факти и лъжесвидетелстване. Обяви, че разследването ще бъде прекратено, за да мога да напусна Италия, но ще бъде подновено след като приключи разследването на Специ.

Накратко, трябваше да напусна Италия и повече да не се връщам.

Секретарката разпечата копие на протокола. Продължилият два часа и половина разпит беше сведен до две страници с въпроси и отговори, които аз поправих и подписах.

— Мога ли да го запазя?

— Не. Той е под segreto istruttorio.

Изправих се вдървено, взех си вестника, пъхнах го под мишница и се обърнах да си вървя.

— Ако все пак решите да говорите, доктор Престън, ние сме тук.

С омекнали крака излязох на улицата и тръгнах под зимния дъждец.

Глава 48

Прибрахме се във Флоренция, съпровождани от проливен дъжд. По пътя се обадих в американското посолство в Рим. Служител от правния департамент ми обясни, че не могат да направят нищо по въпроса, защото не съм арестуван.

— Американците, които попаднат в беда в Италия — каза той, — трябва да си наемат адвокат. Американското посолство не може да се меси в местните криминални разследвания.

— Аз не съм някакъв си американец, който е сътворил някоя глупост и е разследван от местните власти! — извиках. — Те ме тормозят, защото съм журналист. Това е проблем със свободата на печата!

Чиновникът не беше впечатлен.

— Независимо какво смятате, това е локален проблем. Намирате се в Италия — каза той, — не в Америка. Не можем да се намесваме в криминалните разследвания.

— Можете ли поне да ми препоръчате адвокат?

— Не се занимаваме с оценка на италианските адвокати. Ще ви изпратим списък с онези, които са познати на посолството.

— Благодаря.

Но най-вече трябваше да говоря с Марио. Тук ставаше нещо голямо — разпитът ми беше само показна стъпка. Дори за човек, който разполагаше с голяма власт, като областният прокурор на Перуджа, арестуването и подлагането на груб разпит на американски журналист беше проява на безочливост. Щом бяха решили да постъпят така с мен, рискувайки да го направя обществено достояние (за което впрочем бях твърдо решен), какво ли гласяха на Специ? Всъщност той беше основната им цел.

Не можех да му се обадя по мобилния. Когато се върнахме във Флоренция, му се обадих от един уличен телефон и си уговорихме среща. Към полунощ Специ, Закариа и Мириам пристигнаха в апартамента ни на Виа Гибелина.

С неизменната цигара „Голоаз“ в уста, Специ крачеше напред-назад из дневната, изпускайки облаци дим.

— Никога не бих предположил, че ще се осмелят да го направят. Сигурен ли си, че те обвиниха в лъжесвидетелстване?

— Сигурен съм. Аз съм persona indagata (заподозрян).

— Дадоха ли ти awiso di garanzia?

— Казаха, че ще ми го изпратят по пощата в Мейн.

Преразказах им всичко, което си спомнях от разпита. Когато стигнах до момента, в който Минини ме обвини, че съм подхвърлил пистолета във вилата, за да набедя невинен човек и да отклоня вниманието от Специ, Марио ме спря.

— Така ли каза? Да отклониш вниманието от мен?

— Точно така каза. Специ поклати глава.

— Porca miserial Тези двамата, Джутари и Минини, не смятат, че съм се занимавал с разни журналистически номера, като подхвърлянето на пистолет, за да се създаде сензация. Те наистина вярват, че съм замесен в убийствата на Чудовището — или поне в убийството на Нардучи!

— По някакъв странен начин — каза аз, — измислиците им съвпадат с фактите. Погледнато от тяхната гледна точка. От години твърдим, че Антонио е Чудовището. Никой не ни обръща внимание. Така че отиваме във вилата, разхождаме се и няколко дни по-късно се обаждаме в полицията и казваме, че Антонио е скрил улики във вилата, вървете ги вземете. Не ми се иска да го казвам, Марио, но тази теория звучи много правдоподобно.

— Я стига! — извика Специ. — Липсва й не само следователска логика, а логика изобщо! Достатъчно е човек да седне да я обмисли и ще я опровергае. Ако аз бях виновен за убийството на Нардучи, за да отклоня вниманието от себе си, щях ли да замеся в конспирацията бивш затворник, когото не познавам, полицай, който е бил един от най-добрите детективи във флорентинския мобилен отряд и прочут американски писател? Кой би си помислил, Дъг, че ти ще дойдеш в Италия и ще тръгнеш да обикаляш наоколо, за да подхвърляш улики, които полицията да намери? Та книгите ти вече са бестселъри тук! Не ти трябва сензация! А Нандо, той е президент на престижна охранителна фирма. Защо му е да рискува всичко заради едната сензация? В това няма никакъв смисъл!

Той продължаваше да крачи, ръсейки пепел по пода.

— Дъг, само помисли: защо Джутари и Минини са толкова настървени срещу нас? Дали защото само след два месеца ще издадем книга на същата тема, в която ще поставим под съмнение тяхното разследване? Възможно ли е това да е опит за дискредитиране на книгата още преди да бъде издадена? Те вече знаят какво има в нея — нали са я чели.

Той направи още една обиколка на стаята.

— За мен най-лошото, Дъг, е обвинението, че съм го направил, за да отвлека подозренията от мен. Подозрения за какво? Че съм един от поръчителите на убийството на Нардучи! Вестниците вече писаха за това, което е най-силната индикация, че използват един и същи източник, добре информиран и със сигурност длъжностно лице. В какво ме превръща това?

Крачка, обръщане.

— Дъг, осъзнаваш ли, какво си мислят? Аз съм не просто съучастник на някого, участвал в убийството на Нардучи. Аз съм един от поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището. Според тях аз съм Чудовището!

— Дай ми една цигара — казах. Обикновено не пушех, но сега отчаяно изпитвах нужда да запаля.

Специ ми подаде една цигара и сам запали поредната.

Мириам се разплака. Закариа седеше на ръба на дивана, дългата му коса беше разрошена, изгладеният му костюм беше смачкан.

— Да допуснем — продължи Специ, — че аз съм подхвърлил пистолета във вилата, за да обвиня някой невинен. Откъде ще имам пистолета на Чудовището, освен ако аз самият не съм Чудовището?

Пепелта висеше на края на цигарата му.

— Къде е проклетият пепелник!

Донесох от кухнята една чинийка, която двамата със Специ да използваме вместо пепелник. Той угаси ожесточено недопушения си фас и запали нова цигара.

— Ще ти кажа откъде на Минини му хрумват тези идеи. От онази жена, Габриела Карлици, същата, която твърдеше, че Култът на Червената роза стои зад атентатите от 11 септември. Разглеждал ли си уеб страницата й? Точно нея слуша областният прокурор на Перуджа!

Специ беше изминал целия път, от монстролог до монстър.

Напуснах Италия на следващата сутрин. Когато се прибрах в къщата си в Мейн, която се издигаше върху една широка скала, надвиснала над сивия Атлантик, и се заслушах в разбиващите се в подножието й вълни и в писъците на кръжащите над главата ми чайки, аз бях щастлив, че съм свободен, толкова щастлив, че не гния в някой италиански затвор, че усетих как по лицето ми се стичат сълзи.

Граф Николо ми се обади на следващия ден.

— Значи така, Дъглас! Чувам, че си разбунил духовете в Италия! Добро представление!

— Как разбра?

— В сутрешните вестници пише, че вече си официално заподозрян в разследването на Чудовището от Флоренция.

— Пише го във вестниците?

— Във всички. — Той тихо се засмя. — Не се тревожи.

— За Бога, Николо, обвиниха ме в съучастие в убийство, казаха, че съм подхвърлил пистолет в онази вила и ме привлякоха под отговорност за лъжесвидетелство и възпрепятстване на правосъдието! Заплашиха ме да не се връщам повече в Италия! А ти ми казваш да не се тревожа.

— Скъпи ми Дъглас, всеки, който представлява нещо в Италия, е indagato. Поздравявам те, че стана истински италианец. — Гласът му изгуби циничния си оттенък и стана сериозен. — Виж, нашият приятел Специ трябва да се тревожи. И то много.

Глава 49

Щом се прибрах у дома, започнах кампания в пресата. Притеснявах се за Марио; очевидно той беше основната им цел. Надявах се, че ще вдигна достатъчно голям шум в Америка, който да попречи на арестуването на Специ.

Когато къщата на Марио беше претърсена, американската преса не прояви никакъв интерес към италианския журналист, чиито записки са били отнети. Но сега, когато на мушката беше и американец, пресата веднага се намеси. „В капана на собствения си трилър“, пишеше на заглавната страница на „Бостън глоуб“. „Докато работеше по новата си книга, животът на Дъглас Престън беше прекрасен. След това той стана част от историята й.“ „Вашингтон поуст“ пусна статия: „Авторът на бестселъри Дъглас Престън въвлечен в разследването на сериен убиец в Тоскана.“ Материали бяха пуснати в мрежата на Асоушиейтед прес, появиха се предавания по CNN и ABC News.

Вестниците в Италия пуснаха откъси от разпита ми. На първа страница на „Кориера дела Сера“ се мъдреше заглавието:

По ANSA, Италианската новинарска агенция, изтече следната новина: „Областният прокурор на Перуджа разпита американския писател Дъглас Престън като свидетел по делото, след което го обвини в лъжесвидетелстване. Престън и Марио Специ са написали книга за убийствата на Чудовището, която ще излезе през април. Заглавието й е «Dolci Colline di Sangue» и Специ я определя като един вид контраразследване на официалното разследване. Преди две години Специ беше разследван за съучастие в убийството на Нардучи и впоследствие беше обвинен в извършването на самото убийство.“

Други статии съдържаха информация, която явно беше изтекла от офиса на Минини, че двамата със Специ сме се опитали да подхвърлим прословутата берета двайсет и втори калибър — пистолета на Чудовището — във вилата, за да обвиним невинен човек.

Кампанията в пресата като че ли засили агресията на Джутари и Минини. На 25 февруари, два дни след като напуснах Италия, полицията отново претърси апартамента на Специ. Той беше поставен под полицейско наблюдение; беше следен всеки път, когато излезеше от къщи и тайно записван. Телефонните му разговори се подслушваха и той смяташе, че в апартамента му също са поставени бръмбари, а електронната му поща се прихваща.

Двамата с Марио се свързвахме посредством най-различни имейл адреси и взети на заем телефони. Специ ми изпрати писмо от интернет кафето, след като първо успя да се отърве от опашката си. В него ми предлагаше следната система: когато ми прати писмо от редовния си акаунт и в него пише „salutami a Christine“ (поздрави Кристина от мен), това означава, че иска да му се обадя по другия телефон на следващия ден в определен час.

Николо редовно ми изпращаше новинарски статии за случая и често разговаряхме по телефона.

На 1 март Специ най-накрая откарал колата си на сервиз, за да му оправят разбитата врата и да сложат ново радио. Механикът измъкнал отвътре сложно електронно оборудване, от което висели червена и черна жица. То се състояло от черна кутия с размера на пакет цигари, чиито индикатор бил покрит с черно тиксо, свързана с втори, загадъчен уред, с размери два на пет инча, който пък бил вързан към захранващите жици на старото радио.

— Не му разбирам много — рекъл механикът, — но това ми прилича на микрофон и рекордер.

Той заобиколил колата и отворил предния капак.

— А това — казал той, сочейки друга черна кутия с размера на пакет цигари, прикрепена в ъгъла, — трябва да е GPS.

Специ се обадил в „Ла Национе“ и те изпратили фотограф, който да заснеме журналиста, хванал електронното оборудване в двете си ръце като трофейна риба.

Същия ден Специ отишъл в кабинета на прокурора на Флоренция и подал оплакване срещу неизвестен извършител, търсейки обезщетение за съсипаната си кола. Той се явил при прокурора, когото познаваше добре, с оплакването в ръка. Човекът отказал да го вземе.

— Тази работа, доктор Специ, е твърде деликатна — казал той. — Предайте оплакването лично на главния прокурор.

Така че Специ отнесъл оплакването в кабинета на главния прокурор и след като се наложило да почака, дошъл един полицай, който взел документа и казал, че прокурорът ще го приеме. Специ така и не чул нищо повече за него.

На 15 март 2006 година, Специ получил обаждане от местната карабинерска служба, в което го привикват в казармата. Един офицер, който изглеждал странно смутен, го въвел в малка стаичка.

— Връщаме ви радиото — обяснил мъжът. Специ беше смаян.

— Вие… признавате, че сте го взели и сте ми разбили колата?

— Не, не ние! — Мъжът нервно разлистил документите. — Бяхме натоварени от областния прокурор на Перуджа, който дал заповед на главен инспектор Джутари от GIDES да ви върне радиото.

Специ едва успял да сподави смеха си.

— Това е невероятно! Да не би да казвате, че те наистина са написали в официален документ, че са ми разбили колата, за да ми откраднат радиото?

Офицерът от карабинерите се размърдал смутено.

— Подпишете тук, ако обичате.

— Добре — заявил триумфално Специ, — ами ако са го счупили? Не мога да го взема обратно, без да разбера дали работи!

— Специ, ще се подпишете ли, ако обичате?

След като се сдобил с нужното доказателство, Специ бързо подал нова жалба за нанесени щети срещу Минини и Джутари.

Същия месец, март 2006 година, издателство „RCS Libri“ пусна на пазара новата книга на Джутари „Чудовището: анатомия на едно разследване“, която стана бестселър. В нея Джутари се нахвърли върху Специ, обвинявайки го, че е съучастник в убийството на Нардучи и намеквайки, че по някакъв начин е замесен в убийствата на Чудовището.

Специ веднага заведе гражданско дело срещу инспектора за клевета и за нарушаване на заповедта за запазване на съдебна тайна по случая на Чудовището. Процесът започна в Милано, където книгата на Джутари беше издадена от „Ризоли“, подразделение на нашия издател „RCS Libri“. (В Италия делата за клевета се завеждат на мястото на публикацията.) Специ поиска изземване и унищожаване на всички копия на книгата на Джутари. „За един писател не е никакво удоволствие да поиска унищожаването на книга — написа Специ, — но това е единственият начин да се ограничат вредите за репутацията ми.“

Специ сам написа по-голямата част от обвинението, като внимателно подбра всяка дума така, че да вбеси врага си:

„Повече от година съм жертва не само на некадърна полицейска работа, но и на истинско нарушаване на човешките права. Този феномен — който касае не само мен, но и много други — напомня някои нефункциониращи общества, каквито човек очаква да открие в Азия или Африка.

Доктор Микеле Джутари, служител в държавната полиция, е изобретател и неуморим популяризатор на теория, според която престъпленията на тъй нареченото Чудовище от Флоренция са дело на мистериозна сатанинска, езотерична и магическа секта, организирана «група» от професионалисти от едрата буржоазия (бюрократи, полиция и карабинери, магистрати — и обслужващите ги писатели и журналисти), които са поръчали на хора от най-бедните нива на обществото да извършат серийни убийства на влюбени двойки, като им плащали щедро за осигуряването на женски органи, които да използват в определени загадъчни, неясни, невероятни «ритуали».

Според фантастичните догадки на този самозван брилянтен и старателен следовател, тази криминална организация от привидно почтени хора се отдавала на оргии, садомазохизъм, педофилия и други отвратителни мерзости.“

След това Специ продължаваше да нанася ъперкъти в слабата част на Джутари — литературния му талант. В обвинителния акт той цитираше откъси от книгата му, тъпчеше логиката му, осмиваше теориите му, подиграваше се на стила му.

Жалбата носеше дата 23 март и беше заведена седмица по-късно, на 30 март 2006 година.

Глава 50

Наблюдавах надигащата се буря отстрани. Двамата със Специ получихме рязко писмо от нашата редакторка в издателство „RCS Libri“, която беше сериозно разтревожена от случващото се. Беше ужасена от перспективата издателството да бъде замесено в някаква юридическа бъркотия, а най-вече бе ядосана, че съм дал телефона й на един репортер от „Бостън глоуб“, който я потърсил за коментар. „Трябва да ви кажа — пишеше тя на Марио и мен, — че това наистина ме ядоса… Прави или криви, личните спорове нямат нищо общо с мен, нито ме вълнуват… Моля и двама ви да не намесвате издателството в никакви правни спорове, свързани с личните ви работи.“

Междувременно, любопитен да науча повече за тази Габриела Карлици и нейния уебсайт, аз влязох в интернет да го разгледам. Онова, което прочетох, наистина ме вбеси. Карлици беше качила лична информация за мен. С упоритостта на плъх, който трупа семена за зимата, тя беше събирала късчета информация за мен от цялата мрежа, беше намерила някой да я преведе на италиански (самата тя не владееше чужд език) и я беше смесила с откъси от романите ми — обикновено описания на хора, които биваха убити. Беше успяла да изрови отнякъде мои изказвания, които съм правил в Италия, без самият аз да имам представа, че са записани, и изтъкваше една моя шега, която бях казал на една презентация на книга, че ако Марио Специ не беше решил да пише за престъпленията, от него щеше да излезе отличен престъпник. Към това тя беше добавила собствените си зловещи инсинуации, гадни забележки и критики. Крайният резултат беше един кошмарен мой портрет, в който ме представяше като психично неуравновесен човек, който пише романи, пълни с неоправдано насилие, извиращо от най-низките човешки инстинкти.

Но онова, която ме ядоса най-много, бяха имената на жена ми и децата, взети от моята биография, сложени до снимки на серийния убиец Джефри Дамър и горящите кули-близнаци.

Веднага изстрелях един гневен имейл до Карлици, в който настоявах имената на жена ми и децата да бъдат премахнати от уеб-страницата.

Отговорът й беше неочаквано учтив, дори прекалено любезен. Тя се извини и обеща да ги махне, което и направи, и то веднага.

Писмото ми беше постигнало своята цел, но сега Карлици имаше моя имейл адрес. Тя ми написа: „Макар че общуването ни беше кратко, то касаеше толкова деликатна, дори донякъде интимна сфера, затова ми се струва глупаво да се обръщаме един към друг на «вие». Хората, когато говорят от сърце, си говорят на «ти». Ще ти бъде ли неприятно, Дъглас, ако преминем на «ти» в писмата ни?“

Трябваше да се усетя навреме и да не отговарям на това писмо. Но го направих.

Потопът от писма продължи, всяко все по-дълго от предишното, написани на толкова странен италиански, изпълнени с угоднически изповеди и смахната конспиративна логика, че бяха трудни за разшифроване. Но аз успях.

Габриела Карлици знаеше истината за Чудовището от Флоренция и отчаяно искаше да я сподели с мен.

Разтревожен от непрекъснатото споменаване на „Ню Йоркър“ и това, че Чудовището може да убие някой „мой близък“, който от зловещите намеци се оказваше жена ми, аз отворих сайта на Карлици и открих, че тя е добавила страница, в която е поставила корицата на моята книга „Огън от ада“ до корицата на романа на Специ, „Il Passo Dell’Orco“.

Значи това беше. Специ беше Чудовището. Потопът от налудничави писма ме връхлетя като прилив при пълнолуние, задръствайки пощата ми всеки ден. В тях Карлици разсъждаваше върху теориите си и ме умоляваше да отида във Флоренция. Намекваше, че има специална връзка с областния прокурор и ако отида в Италия, тя ще ми гарантира неприкосновеност. Дори ще се погрижи обвиненията срещу мен да бъдат свалени.

И най-накрая, четирийсет и едно писма по-късно:

Канонадата от писма ме замая, но не заради очевидната лудост, която лъхаше от нея, а заради факта, че областният прокурор на Перуджа и главният инспектор от полицията вземат насериозно тази личност. Тази жена, както самата Карлици твърдеше и както разследването на Специ щеше да покаже, тази жена беше ключовият свидетел, който бе убедил прокурор Минини и главен инспектор Джутари, че смъртта на Нардучи е свързана — чрез сатанинската секта — с престъпленията на Чудовището от Флоренция. Карлици беше насочила подозренията на областния прокурор към Специ и беше заявила, че той е замесен в тъй нареченото убийство на Нардучи. (По-късно Специ успя да докаже, че цели абзаци от правните документи, излезли от офиса на областния прокурор, са копие на параноичните бръщолевения, публикувани в сайта на Карлици. Явно тя имаше распутинско влияние над Минини.)

Още по-невероятно беше, че Габриела Карлици по някакъв начин бе успяла да стане „експерт“ в разследването на Чудовището. Горе-долу по същото време, когато пълнеше електронната ми поща с писма, тя беше много търсена от разни италиански списания и вестници, за да коментира разследването на Чудовището и я цитираха като надежден експерт. Тя се появи в най-популярните предавания по телевизията, където към нея се отнасяха като към сериозна, дълбокомислена личност.

Някъде по средата на бомбардировката споменах на Марио, че си разменям писма с Карлици. Той ме смъмри.

— Дъг, това може да ти се струва забавно, но всъщност си играеш с огъня. Тя може много да ти навреди. За Бога, стой далеч от нея.

Въпреки лудостта си, Карлици като че ли имаше отлични източници на информация. Бях шокиран колко нещо бе изнамерила за мен. Понякога предвиждаше толкова далновидно развитието на случая, че двамата със Специ се чудехме дали няма вътрешен източник в офиса на областния прокурор.

В края на март Карлици обяви една много специална новина в сайта си: предстоеше арестуването на Специ.

Глава 51

Обаждането дойде в петък, 7 април 2006 година. Гласът на граф Николо избумтя по трансатлантическата линия.

— Току-що арестуваха Специ — каза той. — Хората на Джутари пристигнали у тях, изкарали го навън и го натикали в колата. Нищо повече не знам. Новината е съвсем прясна.

Останах без думи. Не можех да повярвам, че са стигнали чак до там. С дрезгав глас зададох очевидно глупавия въпрос:

— Арестуван ли? За какво?

— Знаеш много добре за какво. От няколко години прави Джутари, един сицилианец, на маймуна пред цялата нация. Никой италианец няма да толерира нещо подобно! И трябва да ти кажа, скъпи ми Дъглас, че Марио има много остър език. Става въпрос за престиж, нещо, което вие, англосаксонците, никога няма да разберете.

— Какво ще стане сега? Николо въздъхна дълбоко.

— Този път стигнаха твърде надалеч. Джутари и Минини минаха чертата. Това е прекалено. Италия ще бъде засрамена пред света, а това не бива да се позволява. Джутари ще опере пешкира. Що се отнася до Минини, трибуналът ще сгъсти редици и ще изпере мръсното си пране зад затворени врати. Ударът върху Джутари може да дойде от съвсем различна посока, но той си отива — помни ми думите.

— Но какво ще стане с Марио?

— За нещастие ще прекара известно време в затвора.

— Дано не е много дълго, за Бога!

— Ще видя какво мога да разбера и ще ти се обадя пак. Внезапно ми хрумна нещо.

— Николо, бъди внимателен. Самият ти си идеален кандидат за сатанинската секта… граф от една от най-старите фамилии във Флоренция.

Николо се засмя сърдечно.

— Тази мисъл ми мина през ума. — И той заговори на италиански, мелодично, сякаш припяваше приспивна песен, говорейки не на мен, а на хипотетичната личност, която подслушваше разговора ни.

— Винаги съм съжалявал горкия човечец, който трябваше да слуша тези обаждания. Mi sente, Brigadiere Gennaro Cuccurullo? Mi displace per lei! Segni tuttol (Чувате ли ме, бригадир Дженаро Кукуруло? Съжалявам ви! Запишете всичко!)

— Наистина ли смяташ, че телефонът ти се подслушва? — попитах аз.

— Ха! Това е Италия. Сигурно подслушват и телефона на папата.

В дома на Специ не вдигна никой. Влязох в интернет, за да потърся новини. Случилото се току-що се беше появило в ANSA, Италианската новинарска агенция, и Ройтерс:

Книгата ни трябваше да излезе след дванайсет дни. Притесних се, че това може да е прелюдия към спирането на публикуването й или пък издателят ни можеше да се уплаши и да я изтегли. Обадих се на редакторката ни в „Sonzogno“. Тя вече беше на среща, където обсъждаха случилото се, и не беше на разположение, но успях да се чуя с нея по-късно. Беше разтърсена от ареста на Специ — не се среща често единият от авторите ви на бестселъри да бъде арестуван веднага след другия — и беше ядосана и на двама ни. Според нея Специ бил тръгнал на лична вендета срещу Джутари и ненужно се заял с главния инспектор, вероятно въвличайки и издателство „RCS Libri“ със себе си в отвратителна юридическа бъркотия. Доста разгорещено се възпротивих, че двамата със Специ сме упражнили законните си права на журналисти в търсене на истината и че не сме нарушили никакви права, нито сме постъпили по неетичен начин. За моя голяма изненада тя прие доста скептично последното ми твърдение. По-късно установих, че подобно отношение се среща често сред италианците.

Но поне новините от срещата бяха окуражаващи. Издателство „RCS Libri“ беше решило да издаде книгата ни. Дори повече, щяха да я пуснат в разпространение седмица по-рано от определеното, за да може по-бързо да достигне до книжарниците. За тази цел бяха наредили излизането й от печат да стане колкото се може по-скоро. Пусне ли се веднъж в дистрибуторската мрежа, полицията щеше да срещне огромни трудности в изземането й, защото книгата вече щеше да е пръсната по книжарниците в цяла Италия.

Най-накрая успях да се свържа с Мириам Специ. Тя се държеше, но беше на ръба на психически срив.

— Прилъгаха го да слезе долу — каза тя. — Той беше по домашни чехли, не носеше нищо със себе си, дори портфейла си. Отказаха да покажат заповед за задържане. Заплашиха го, вкараха го насила в колата и заминаха.

Откарали го първо в щабквартирата на GIDES в сградата „Il Magnifico“ за разпит, след което го отвели с виещи сирени към зловещия затвор „Капане“ в Перуджа.

Вечерната новинарска емисия поде историята. Пробляснаха снимки на Специ, на местопрестъпленията, на жертвите, на Джутари и Минини, а водещият обяви с монотонен глас:

— „Марио Специ, писател и дългогодишен хроникьор на Чудовището, беше арестуван заедно с бившия затворник Луиджи Руока и обвинен, че е възпрепятствал разследването на убийството на Франческо Нардучи… с цел прикриване участието на лекаря в убийствата на Чудовището. Областният прокурор на Перуджа… предполага, че двамата са се опитали да подхвърлят фалшиви улики във Вила Бибиани в Капрая, включително предмети и документи, в опита да подтикнат към подновяване на сардинското разследване, приключено пред деветдесетте. Мотивът им е да отклонят вниманието от разследванията, свързващи Марио Специ и фармацевта от Сан Кашиано, Франческо Каламандреи, с убийството на Франческо Нардучи…“

След това се появих аз, заснет как излизам от кабинета на Минини след края на разпита.

— За същото предполагаемо престъпление — продължи говорителят — се разследват още двама души, бивш инспектор от полицията и американският писател Дъглас Престън, който заедно с Марио Специ пише книга за Чудовището от Флоренция.

Сред множеството телефонни обаждания, които последваха, имаше и едно от Държавния департамент. Приятен женски глас ме осведоми, че американското посолство в Рим е направило проучвания за статуса ми при областния прокурор на Перуджа. Посолството можеше да потвърди, че аз наистина съм indagato — тоест човек, който официално е заподозрян за извършването на престъпление.

— Попитахте ли какви доказателства имат срещу мен?

— Не се интересуваме от подробности по случаите. Можем само да проучим какъв е статутът ви.

— Статутът ми отдавна ми е ясен, много благодаря, обявиха го във всеки един италиански вестник!

Жената се прокашля и попита дали имам адвокат в Италия.

— Адвокатите струват пари — измърморих аз.

— Господин Престън — каза тя, все така любезно, — това е сериозен въпрос. Няма да се размине просто ей така. Нещата ще се влошат и дори да имате адвокат, те могат да се проточат с години. Не трябва да го оставяте да задълбава. Трябва да похарчите пари и да си намерите адвокат. Ще кажа на посолството ни в Рим да ви изпрати списък. За съжаление не можем да ви препоръчаме никой от тях, защото…

— Знам — прекъснах я. — Не се занимавате с оценяването на италианските адвокати.

На края на разговора тя попита колебливо:

— Нали нямате никакви намерения в близко време да се връщате в Италия?

— Шегувате ли се?

— Радвам се да го чуя. — Облекчението в гласа й беше ясно доловимо. — Със сигурност не бихме искали да се сблъскаме с проблема на вашето арестуване.

Списъкът пристигна. В него имаше предимно адвокати, които се занимаваха с попечителство върху деца, прехвърляне на недвижими имоти и договорни отношения. Само един се занимаваше с криминални дела.

Веднага му се обадих. Той беше чел вестниците и знаеше за делото. Радвал се, че съм се обадил. Потърсил съм правилния човек. Щял да зареже всичката си важна работа, за да поеме случая — и да включи като свой партньор един от най-добрите адвокати в Италия, чието име е известно и уважавано от областния прокурор на Перуджа. Това, че съм наел него, решавало наполовина проблема ми — така ставали нещата в Италия. Наемайки го, съм щял да покажа на прокурора, че съм uomo serio, човек с когото шега не бива. Когато плахо го попитах за хонорара му, той каза, че ще ми струва само някакви си двайсет и пет хиляди евро, за да го ангажирам, да задвижа нещата — и този нисък (практически про боно) хонорар е възможен само заради престижното дело и отражението му върху свободата на печата. С удоволствие щял да ми изпрати имейл, в който да ми даде инструкции за извършване на плащането, но трябвало да действам бързо, защото графикът на този много прочут адвокат се запълвал бързо…

Обадих се на следващия адвокат в списъка, после на следващия. Най-накрая попаднах на един, който беше готов да поеме случая ми срещу хонорар от шест хиляди евро и който всъщност звучеше като адвокат, а не като дилър на коли втора употреба.

По-късно щяхме да разберем, че преди ареста на Марио, вила Бибиани в Капрая и градините й са били претърсени от GIDES в търсене на пистолета, предмети, кутии или документи, които се предполагаше, че сме подхвърлили. Не открили нищо. За изобретателния Джутари това въобще не било проблем. Реагирал веднага, заявявайки, че не сме имали време да завършим престъпния си заговор — той успял да го спре в зародиш.

Глава 52

На 7 април, деня, в който беше арестуван, Специ най-накрая пристигнал в затвора „Капане“, на двайсетина километра от Перуджа. Въвели го в една стая, обзаведена единствено с маса, стол, кутия от мукава и едно одеяло, проснато на циментовия под.

Охраната му казала да си изпразни джобовете. Специ го направил. Казали му да свали и часовника, и кръстчето, което носел на врата си. След това един от тях му извикал да се съблече.

Специ свалил пуловера си, ризата, тениската и обувките. И зачакал.

— Всичко. Ако ти е студено на краката, стъпи на одеялото.

Специ се съблякъл съвсем гол.

— Наведи се три пъти — наредил му шефът на охраната.

Специ не бил съвсем сигурен какво означава това.

— Направи така — обадил се друг и му показал. — Чак до земята. Три пъти. С притискане.

След унизително претърсване му казали да облече затворническа униформа, която щял да намери в картонената кутия. Пазачите му позволили да си вземе една кутия с цигари. Попълнили някакви формуляри и го повели към студената килия. Един от пазачите отворил вратата и Специ влязъл вътре. Металната врата зад гърба му се затръшнала и ключът се превъртял в ключалката.

Вечерята му била хляб и вода.

На следващата сутрин, 8 април, Специ получил позволение да се срещне с един от адвокатите си, който бил пристигнал в затвора. По-късно би трябвало да се срещне и със съпругата си. Пазачите го ескортирали до една стая, където той намерил адвоката си да седи до маса с купчина папки пред себе си. Едва успели да се поздравят, когато в стаята нахълтал друг пазач, с широка усмивка на сипаничавото си лице.

— Срещата се отменя. Заповед на областния прокурор. Адвокате, имате ли нещо против…?

Цели пет дни Специ останал в неизвестност защо му е отказан адвокат и бил поставен в изолация. Останалата част от Италия го научила на следващата сутрин. В деня, когато Специ бил арестуван, прокурор Минини изискал от разследващия магистрат по случая му, съдия Марина Де Робертис, да приложи закона, който обикновено се използва само срещу опасни терористи и глави на мафията, представляващи заплаха за държавата. Забраняваше му се достъпът до адвокат и щеше да бъде държан в изолация. Целта на закона беше да попречи на престъпниците да наредят чрез адвокатите и посетителите си убийствата на свидетели по делото. Сега той се прилагаше срещу изключително опасния журналист Специ. Пресата отбеляза, че в затвора със Специ са се отнасяли още по-грубо, отколкото с Бернардо Провенцано, шефът на мафията, заловен край Корлеоне, Сицилия, четири дни след като Специ беше арестуван.

Цели пет дни никой нямаше представа какво става със Специ, къде се намира или какво правят с него. Изчезването му причини силно страдание и тревоги на семейството и приятелите му. Властите отказваха да дадат каквато и да било информация за него, здравословното му състояние или условията, при които е задържан. Специ просто изчезна в черния търбух на затвор „Капане“.

Глава 53

Спомних си думите на Николо — че Италия ще бъде засрамена пред целия свят. Бях решен да направя всичко, за да стане точно така. Надявах се да вдигна шум в Америка, който да смути италианското правителство и да го принуди да сложи край на това съдебно недоразумение.

Обадих се на всяка организация, която имаше някаква връзка със свободата на печата. Написах обръщение, което публикувах в интернет. То завършваше така: „Умолявам всички ви, заради истината и свободата на печата помогнете на Специ. Подобно нещо не може да се случва в тази красива и цивилизована страна, която аз обичам, страната, дала на света Ренесанса“. Обръщението включваше имената, адресите и електронните пощи на премиера на Италия Силвио Берлускони, вътрешния министър и министъра на правосъдието. Обръщението беше взето и качено в много други уебстраници, преведено на италиански и японски, обсъдено от много блогъри.

Бостънският клон на ПЕН подхвана активна кампания за разпращане на писма. Един мой приятел, писателят Дейвид Морел (създателят на Рамбо), написа протестно писмо до италианското правителство, също както много други писатели, които членуваха в организацията International Thriller Writers (ITW)15, в чието създаване аз активно участвах. Много от тези писатели бяха автори на бестселъри в Италия и имаха голям авторитет. Списание „Атлантик мантли“ ми поръча да напиша статия за Чудовището и ареста на Специ.

Най-лоша бе неизвестността. Изчезването на Специ създаде празнота, запълнена със зловещи спекулации и ужасни слухове. Той беше оставен на милостта на областния прокурор в Перуджа, човек с голяма власт, и на главен инспектор Джутари, когото вестниците бяха нарекли il superpolizi-otto, супер полицай, защото действаше безнаказано. В онези пет дни на неизвестност се събуждах с мисълта за Специ в затвора, без да зная какво му причиняват там, и това ме подлудяваше. Всички ние имаме своята точка на пречупване и аз се питах дали те са намерили неговата — защото целта им определено беше да го пречупят.

Всяка сутрин сядах в дървената си барачка в Мейн, след като се бях обадил на всеки, за когото се сетех, и изпълнен с чувство за безизходица и безсилие чаках ответните обаждания и организациите, с които се бях свързал, да предприемат някакво действие.

Главният редактор на „Ню Йоркър“ ме беше свързал с Ан Купър, изпълнителен директор на Комитета за защита на журналистите (CPJ), базирана в Ню Йорк организация. Тази организация най-добре разбираше неотложността на ситуацията и нуждата от бързи действия. Комитетът веднага започна независимо разследване на случая на Специ в Италия, ръководено от Нина Огнянова, програмен координатор за Европа, включващо срещи с журналисти, полиция, съдии и колеги на Специ.

В първите дни след ареста на Специ повечето големи ежедневници в Италия — особено в Тоскана и Умбрия, а най-вече вестникът на Марио, „Ла Национе“ — се въздържаха от отразяването на цялата история. Те съобщиха за ареста на Специ и за обвиненията срещу него, но го отразиха като най-обикновена криминална история. Повечето се въздържаха от коментар по въпросите за свободата на печата, повдигнати при ареста. Почти не се чуха протести. Малцина коментираха едно от най-коварните обвинения срещу Специ, онова за „възпрепятстване на официално разследване с помощта на средствата за масова информация.“ (По-късно щяхме да научим, че колегите на Специ в „Да Национе“ са се изправили срещу ръководството на вестника заради малодушното им поведение.)

Бях изненадан да открия при разговорите си с приятели и журналисти от Италия, че доста от тях смятаха, че поне част от обвиненията са истина. Може би, колебаеха се някои от италианските ни колеги, аз все пак не разбирам Италия толкова добре и това са неща, които са типични за италианските журналисти. Приемаха обидата ми като нещо наивно и нетактично. Да си обиден означава да си сериозен, искрен — и будала. Някои италианци побързаха да заемат позата на циници, които не вярват на нищо и са твърде умни, за да се вържат на моите и на Специ твърдения, че сме невинни.

— А! — каза граф Николо в един от честите ни разговори. — Разбира се, че двамата със Специ не сте отишли във вилата току-така! Диетрологията го твърди! Само някой лековерен човек ще повярва, че вие, двама журналисти, сте отишли във вилата „само за да хвърлите едно око“. Полицията няма да арестува Специ без причина! Разбираш ли, Дъглас, италианецът винаги трябва да е furbo. В английския няма еквивалент на тази прекрасна дума. Тя означава човек, който е хитър и смел, който усеща откъде духа вятърът, който може да баламоса всекиго, но него самия никой не може. Всички в Италия предпочитат да си мислят най-лошото за другите, за да не изглеждат лековерни. Все пак всички искат да изглеждат furbo.

Като американец срещах трудности в разбирането на атмосферата на страх и уплах, която обграждаше случая. В Италия не съществува истинска свобода на печата, особено след като човек от властта може да повдигне криминални обвинения срещу журналист за „diffamazione a mezzo stampa“ — клевета в средствата за масова информация.

Страхът на пресата стана особено очевиден след отказа на нашия издател „RCS Libri“, част от най-големия издателски конгломерат в света, да направи изявление в подкрепа на Специ. При срещата си с репортера на „Бостън глоуб“, нашата редакторка усърдно избягваше споменаването на пресата:

— Журналистът Специ и главният полицейски инспектор се мразят — каза тя пред „Глоуб“. — Защо ли? Не знам… Ако те [Престън и Специ] смятат, че са намерили нещо полезно за полицията и закона, трябва да го кажат, без да обиждат полицията и съдиите.

Междувременно нямаше никакви новини за съдбата на Специ в затвора „Капане“ край Перуджа.

Глава 54

На 12 април беше вдигнато петдневното затъмнение и Специ най-накрая получи разрешение да се срещне с адвокатите си. На същия ден случаят му щеше да бъде разгледан от разследващия магистрат Марина Де Робертис. Целта беше да се определи дали арестуването и затварянето му в затвора са били оправдани.

Заради изслушването Специ за пръв път получи дрехи за смяна, калъп сапун и позволение да се избръсне и изкъпе. Областният прокурор Джулиано Минини се яви пред съдия Де Робертис, за да защити твърдението си, че Специ е опасен за обществото.

„Журналистът — пишеше Минини в обръщението си, — обвинен във възпрепятстване на разследването на Чудовището от Флоренция, се намира в центъра на мащабна дезинформационна кампания на някоя самозабравила се тайна организация.“ Тази дезинформационна операция, обясняваше Минини, е опит да се подкопае разследването на „група изтъкнати личности“, които са поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището. Сред тези изтъкнати личности е бил Нардучи, който наел и наредил на Пачани и неговите другари по чашка да убият любовниците и да вземат определени части от телата им. Специ и съратниците му имали стратегия: да пазят Пачани и другарите му по чашка от всякакви подозрения, че имат нещо общо с Чудовището. Когато стратегията им се провалила и полицията започнала да се приближава към тях — с подновяването на разследването на смъртта на Нардучи — Специ отчаяно се опитал да я отклони към Сардинската следа, защото „така опасността да се насочат към поръчителите се свежда до минимум.“

Изявлението му не съдържаше никакви солидни юридически доказателства — това беше просто една абсурдна конспиративна теория, раздута до безкрайност.

Диетрология в най-чистия й вид.

На изслушването Специ протестира срещу условията, в които беше държан. Заяви, че просто е провеждал журналистическо разследване, а не „мащабна дезинформационна кампания за някоя самозабравила се тайна организация.“

Съдия Марина Де Робертис погледна Специ и му зададе въпрос: единствения въпрос, който можеше да зададе по време на изслушването.

— Някога членували ли сте в сатанинска секта?

В първия момент Специ не беше сигурен, че е чул правилно. Адвокатът му го придърпа настрани и изсъска:

— Не се смей!

Едно обикновено „не“ изглеждаше недостатъчно. Специ отвърна сухо:

— Единственият орден, в който съм членувал, е орденът на журналистите.

С това изслушването приключи.

Съдията каза, че ще обяви решението си след четири дни. В събота Специ се срещна с адвоката си, за да чуе присъдата.

— Имам добри и лоши новини — каза Траверси. — Кои искаш да чуеш първо?

— Лошите.

Съдия Де Робертис беше решила, че той трябва да остане в затвора заради заплахата, която представлява за обществото.

— А добрите какви са?

На витрината на една книжарница във Флоренция Траверси беше видял купчина книги. „Dolci Colline di Sangue“ най-после беше излязла.

Глава 55

Междувременно главен инспектор Джутари продължаваше с разследването, без да вади тосканската пура от устата си. Известно време липсата на второ тяло при тъй нареченото убийство на Нардучи представляваше проблем, защото бяха нужни два трупа, за да се направи двойната размяна. Най-накрая той намери подходящо тяло — това на един южноамериканец с разбита глава, което лежеше непотърсено в моргата на Перуджа от 1982 година, дълбоко замразено. Поне за някои трупът наподобяваше мъртвото тяло на Нардучи от снимката, направена на дока, след като е било извадено от водата. След като Нардучи е бил убит, трупът на този южноамериканец е бил откраднат от моргата и хвърлен във водата, а тялото на Нардучи е било скрито в моргата или на друго място. Години по-късно, когато ексхумацията на Нардучи изглеждала неизбежна, телата отново били разменени — Нардучи бил сложен в ковчега, а южноамериканецът излетял и отново се озовал в хладилника.

След като вкара Специ в затвора, Джутари даде интервю за „Ла Национе“, в което разказа за отличния прогрес по случая Нардучи:

— „Да, ние разследваме смъртта на този човек, който е починал през 1982 година, и откриваме доста интересни елементи, които могат да ни отведат до нещо конкретно… Според мен вече няма съмнение, че тялото, извадено от езерото Тразимено, не е на Нардучи… А сега, в светлината на тези нови факти, ситуацията изглежда много по ясна.“

Но нещо в тази теория сигурно се е объркало, тъй като мъртвият южноамериканец не беше споменат повторно, а фактите, свързани с предполагаемата двойна смяна на телата, са все така неясни.

Адвокатите на Специ поискаха да бъде изслушан от апелативния трибунал. Целта им беше да се преразгледат основанията за налагане на мярката задържане под стража до започването на процеса и той да бъде пуснат под домашен арест или при някакви други условия. В италианския закон няма опция за пускане под парична гаранция и решението се вземаше въз основа на това колко опасен е обвиненият и дали има опасност да напусне страната.

Датата за изслушването беше 28 април. Молбата щеше да бъде разгледана от трима съдии от Перуджа, близки колеги на областния прокурор и разследващия магистрат. Апелативният трибунал нямаше практиката да отменя решенията на свои колеги, особено в такива известни дела, в които Минини беше заложил прокурорската си обективност.

На 18 април, дванайсет дни след ареста на Специ, Комитетът за защита на журналистите завърши своето разследване. На следващия ден изпълнителният директор Ан Купър изпрати факс на премиера на Италия. В него се казваше:

Копия от писмото бяха изпратени на областния прокурор Минини, американския посланик в Италия, италианския посланик в Съединените щати, Амнести Интернешънъл, Фридъм форум, Хюман Райтс Уоч и десетки други международни организации.

Писмото, заедно с протестите на други международни организации, включително „Репортери без граници“ в Париж, като че ли промени настроенията в Италия. Италианската преса намери смелост да отвърне на удара.

„Арестуването на Специ е позор!“, гласи редакционната статия в „Либеро“, написана от вицепрезидента на списанието. „Кориере дела Сера“ пусна голяма редакционна статия на първа страница, озаглавена „Правосъдие без доказателства“, в която нарича ареста на Специ „уродливост“. Италианската преса най-накрая си зададе въпроса какво означава арестът на Специ за свободата на печата и имиджа на Италия пред света. Последва вълна от статии. Колегите на Специ от „Ла Национе“ написаха обръщение, а вестникът даде официално изявление. Много журналисти започнаха да признават, че задържането на Специ е атака срещу журналист заради „престъплението“ да се опълчи на официално разследване — с други думи, криминализиране на самата журналистика. Сред пресорганизациите и вестниците се надигнаха протести. Група изтъкнати журналисти и писатели подписа петиция, в която се казваше: „Честно казано според нас в Италия упоритото търсене на истината не може да бъде приемано като незаконна подкрепа и защита на виновните.“

„Случаят на Специ и Престън хвърля сянка върху международния имидж на нашата страна“, каза пред лондонския „Гардиън“ президентът на италианската организацията „Безопасност и свобода на информацията“. „Той заплашва да ни запрати в дъното на всеки списък, в който се определя свободата на печата и демокрацията.“

Бях засипан от обаждания от италиански вестници и дадох доста интервюта. Италианската ми адвокатка не беше особено доволна, че ме цитират наляво и надясно. Тя се срещна с областния прокурор на Перуджа Джулиано Минини, за да обсъдят моя случай и да се опита да разбере какви са обвиненията срещу мен, които, естествено, се намираха под segreto istruttorio. После ми написа писмо, в което заяви, че е усетила „определено неодобрение“ у областния прокурор относно изявленията ми пред пресата във връзка с проведения разпит. Тя добавяше сухо: „Областният прокурор може би не одобрява издигането на проблема на международно дипломатическо ниво… Личните ви нападки срещу областния прокурор няма да помогнат в разрешаването на случая ви… би било уместно да преразгледате някои от предишните си изявления (които са повлияли отрицателно на доктор Минини) и да смекчите ефекта им, като се дистанцирате от тях.“

Тя потвърди, че обвиненията срещу мен са за даване на фалшиви показания пред областния прокурор, за опит да натопя невинен човек за извършването на престъпление, за клевета в печата и за намеса в обществените дела. Не бях обвинен в съучастничество за убийството на Нардучи, което беше най-голямото ми притеснение.

В отговор й написах, че съжалявам, но не мога да се дистанцирам от изявленията, които съм направил, и че няма нищо, което да ме накара да облекча неудобството на Минини във връзка с това, че проблемът е издигнат на „международно дипломатическо ниво.“

По някое време получих поредното дълго писмо от Габриела Карлици, която, както изглежда, беше една от първите, купили книгата ни „Dolci Colline di Sangue“.

Докато четях, не вярвах на очите си и най-накрая, за пръв път от седмици, се разсмях, осъзнавайки абсурдността на всичко това. Дали е имало някой писател, от ранга на Норман Мейлър дори, който да е създал персонаж като тази жена? Едва ли.

Двайсет и осми април, денят, в който Специ трябваше да се изправи пред Апелативния трибунал, приближаваше. На 27 април разговарях с Мириам. Тя ужасно се притесняваше какво може да се случи на изслушването и ми каза, че адвокатите на Специ споделяли песимизма й. Ако съдиите потвърдят мярката задържане под стража, Специ щеше да остане в затвора още поне три месеца, преди да дойде следващото съдебно преразглеждане, когато отмяната за мярката изглеждаше още по-малко вероятна. Италианската съдебна система е ужасно тромава; грозната истина беше, че Специ можеше да остане години наред в затвора, преди делото му да влезе в съда.

Адвокатите на Специ бяха научили, че Минини се е подготвил сериозно за изслушването, за да бъде сигурен, че журналистът няма да бъде освободен. Това беше най-следеният случай в цялата му кариера. Критиките срещу него в националната и световната преса се засилваха с всеки изминал ден. Репутацията му зависеше от спечелването на това изслушване.

Обадих се на Николо и го попитах каква, според него, ще бъде съдбата на Марио. Той беше доста песимистично настроен.

— Съдиите в Италия се защитават едни други — беше единственото, което каза.

Глава 56

На въпросния ден, 28 април 2006 година, в затвора „Капане“ пристигна затворническата кола, която щеше да отведе Специ и останалите затворници на изслушванията пред Трибунала в Перуджа. Охраната на Специ го изведе навън и го качи в клетката отзад, заедно с другите.

Трибуналът, една от прочутите сгради в средновековната част на Перуджа, се издигаше на площад „Матеоти“ като въздушен готически замък от бял мрамор. Тя беше описана във всички пътеводители и ежегодно тук се стичаха хиляди туристи, за да й се възхитят.

Проектирана от двама ренесансови архитекти, тя е построена върху основите на стената, която през 12 век е обграждала Перуджа. Самата стена е била издигната върху масивните каменни блокове на древна постройка на около три хиляди години, която е била част от стена, обграждала древния град Перузия. Над входа на сградата се издига статуя на жена, хванала меч с двете си ръце, която се усмихва загадъчно на всички, които влизат; надписът под нея я идентифицира като IUSTITIAE VIRTUTUM DOMINA, Господарката на справедливостта. От двете си страни е заобиколена от два грифона, символите на Перуджа, сграбчили в ноктите си теле и овца.

Затворническата кола спря на площада пред Трибунала, където тълпа журналисти и телевизионни репортери очакваха пристигането на Специ. Заради тях бяха започнали да се събират и туристи, любопитни да видят прочутия престъпник, който привличаше такова внимание.

Изкараха останалите затворници един по един. Изслушването на всеки продължаваше от двайсет до четирийсет минути. Те бяха закрити за всички: журналисти, публика, дори съпругите им. Мириам беше пристигнала в Перуджа с кола и седеше на една дървена пейка в коридора пред съдебната зала в очакване на новини.

В десет и половина дойде редът на Специ. Изкараха го от клетката и го въведоха в съдебната зала. Докато влизаше, той успя да се усмихне на Мириам и да вдигне окуражително палци.

Тримата съдии седяха зад дълга маса. И тримата бяха жени, облечени в дълги роби. Специ беше отведен в средата на помещението и сложен да седне пред тях върху дървен стол без облегалки за ръцете. Зад малка маса от дясната му страна седеше областният прокурор Минини и неговите асистенти; от лявата му страна седяха адвокатите му, които вече бяха четирима.

Вместо да продължи от двайсет до четирийсет минути, изслушването му трая седем часа и половина.

По-късно Специ ще пише за него: „Не помня какво се случи през тези седем часа и половина, имам само откъслечни спомени… Спомням си пламенните думи на адвоката ми Нино Филасто, който познаваше отлично цялата история на разследването на Чудовището от Флоренция, човек с остро чувство за справедливост. Спомням си лицето на Минини, който седеше приведен над папките си, докато гласът на Нино гърмеше в залата. Спомням си широко отворените очи на младичкия съдебен репортер, може би зашеметен от страстната пледоария на адвоката, който не си правеше труда да използва евфемизми. Чух Филасто да спомената името на Карлици… Чух Минини да казва, че съм отрекъл всякаква връзка с убийството на Нардучи и Чудовището от Флоренция, но не съм знаел, че той, Минини, разполага с «изключително деликатен и чувствителен материал», който доказвал вината ми. Чух Минини да крещи… че в дома ми са открили «скрит зад вратата сатанински камък, който обвиненият продължава да нарича подпора за врата.»

Специ си спомняше как Минини го сочи с треперещ пръст и презрително говори за «необяснимата омраза, която Специ е демонстрирал спрямо разследването.» Но най-вече си спомняше как Минини говори за «изключително опасната манипулация на информацията и врявата в медиите, която субектът успя да вдигне в своя защита.» Спомни си как Минини вика: «Обвиненията, изнесени пред този трибунал, са само върхът на айсберг с ужасяващи размери.»“

Онова, което най-силно изненада Специ, бяха множеството съвпадения между аргументите на Минини, изнесени пред Трибунала и обвиненията, направени от Габриела Карлици в нейния сайт няколко месеца по-рано. Понякога дори съчетанията от думи изглеждаха близки, ако не и еднакви.

Трите съдийки слушаха невъзмутимо и си водеха бележки.

След прекъсване за обяд, изслушването се поднови. В един момент Минини се изправи и излезе в коридора. А там, пред съдебната зала, чакаше Мириам. Щом видя областния прокурор да се появява сам в коридора, тя гневно се изправи и като ангел на отмъщението го посочи обвиняващо с пръст.

— Знам, че си вярващ — извика тя пламенно. — Бог ще те накаже за това, което направи. Бог ще те накаже!

Лицето на Минини пламна и без да каже нито дума, той тръгна сковано по коридора и се изгуби зад ъгъла.

По-късно Мириам каза на съпруга си, че не можела да стои спокойно, когато „чух Минини да крещи в залата ужасни неща за теб, сякаш си криминален престъпник.“

Когато Минини се върна в залата, той поднови изложението си, което започна да звучи повече като инквизиция, отколкото като правна процедура. Той говореше за „изключителната интелигентност на Специ, която допълнително засилва престъпните му възможности.“ Завърши речта си със: „Оставането на Специ в затвора е повече от належащо. Защото той демонстрира колко е опасен, след като дори от затвора успя да организира толкова мащабна медийна кампания в своя защита!“

Специ си спомняше този момент. „Химикалът в ръката на президента на Трибунала падна на масата и тихо изтрака… от този момент тя спря да си води записки.“ Очевидно беше взела своето решение.

Накрая, след като всички се бяха изказали, дойде редът на Специ.

Отдавна се възхищавах на уменията му на оратор — гладките му изрази, играта на думи, логическата организация на информацията, фактите, представяни един след друг като абзаци от перфектно написана новинарска статия, спретнати, точни и ясни. Сега той използва своя дар в съда. Изправи се пред Минини и заговори. Минини отказа да го погледне в очите. Онези, които са били в залата, казаха, че той разбил на пух и прах обвиненията на Минини, с едва доловимо презрение в гласа, размазвайки колебливата му конспиративна логика и посочвайки, че Минини няма никакви физически доказателства, за да подкрепи теориите си.

По-късно Специ сподели пред мен, че докато говорел виждал как думите му оказват видим ефект върху съдиите.

Специ поблагодари на областния прокурор за това, че е похвалил интелигентността и паметта му и повтори, дума по дума, фразите в изложението на Минини, които бяха идентични с написаното преди месеци в сайта на Габриела Карлици. Попита Минини може ли да обясни поне едно съвпадение между думите му сега и написаното от нея. Попита не е ли вярно, че Карлици вече е била осъждана за клевета, след като десет години по-рано беше написала, че писателят Алберто Бевилакуа е Чудовището от Флоренция? Не е ли също факт, че срещу същата тази Карлици в момента се води дело за измама на инвалиди?

След това Специ се обърна към президента на Трибунала.

— Аз съм само един журналист, който се опитва по най-добрия начин да се справя с работата си, и съм добър човек.

Това беше краят на речта му.

Изслушването приключи. Двамата пазачи в залата отведоха Специ до асансьора и го свалиха в сутерена на древния средновековен дворец; там го заключиха в малка празна килия, където сигурно от векове са били държани затворници. Той се облегна на каменната стена и плъзна гърба си по нея, сядайки на земята, напълно изтощен и неспособен да мисли.

След известно време чу някакъв звук и отвори очи. На вратата стоеше един от пазачите с чаша горещо еспресо в ръка, което беше купил със собствените си пари.

— Вземи го, Специ. Струва ми се, че имаш нужда от него.

Глава 57

Същата вечер натовариха Марио Специ в затворническата кола и го върнаха обратно в килията му в затвора „Капане“. Следващият ден беше събота и Трибуналът затваряше в един часа. Съдиите трябваше да обявят решението си преди това.

В събота Специ чакаше в килията си, докато един часът приближаваше. Останалите мъже в затворническия блок — които го бяха опознали, без дори да се виждат — очакваха заедно с него да чуят присъдата. Един часът мина, след това и един и половина. Докато приближаваше два, Специ започна да се примирява с мисълта, че присъдата няма да е оправдателна. Тогава останалите затворниците от крайните килии започнаха да викат радостно. Някой беше чул нещо от невидимия телевизор, който работеше наблизо.

— Чичо! Свободен си! Чичо! Можеш да си ходиш! Пуснали са те без никакви условия!

Мириам, която очакваше решението в кафенето, получи обаждане от един колега на Марио от вестника.

— Чудесни новини! Поздравления! Спечелихме! Спечелихме! По всяка точка!

„След като прекара двайсет и три дни в затвора — обяви RAI, националната телевизия на Италия, — журналистът Марио Специ, обвинен за възпрепятстване на правосъдието при разследването на убийствата във Флоренция, най-после беше освободен. Такова е решението на Апелативния трибунал.“ Тримата съдии дори не бяха поставили условия за освобождаването му, каквато беше практиката — нито домашен арест, нито конфискация на паспорта. Той беше напълно и безусловно свободен.

Това беше огромен провал на областния прокурор на Перуджа.

В килията на Специ дойде един пазач, който носеше голяма черна найлонова торба.

— Побързай. Слагай всичко тук. Да вървим.

Специ прибра всичките си неща в торбата и се обърна да излиза, но се оказа, че пазачът е препречил вратата.

— Преди да си тръгнеш — каза той, — трябва да почистиш килията си.

Специ реши, че мъжът сигурно се шегува.

— Не съм искал да идвам тук — каза той, — затвориха ме напълно незаконно. Ако искаш да е чисто, почисти си я сам.

Пазачът присви очи, хвана желязната врата и я затръшна под носа на Специ. После я заключи и изсъска:

— Щом толкова ти харесва, стой си тук! — След което се обърна и тръгна по коридора.

Специ не можеше да повярва на очите си. Хвана се за решетките.

— Слушай, идиот такъв! Знам как се казваш и ако не ме пуснеш веднага оттук, ще те съдя за незаконно задържане! Разбираш ли? Ще те докладвам.

Пазачът се спря, после направи още няколко колебливи крачки към поста си, накрая бавно се обърна, тръгна назад и отключи вратата. Специ беше предаден на друг пазач с каменно лице, който го отведе до чакалнята.

— Защо не ме пускате? — попита Специ.

— Има някои документи за оправяне. Освен това… — Пазачът се поколеба. — Имаме проблеми с опазването на обществения ред отвън.

Специ най-накрая излезе от затвора „Капане“, носейки голямата черна торба; беше посрещнат с възторжен рев от събралата се отвън тълпа от журналисти и зяпачи.

Пръв ми се обади Николо.

— Страхотни новини! — извика задъхано той. — Специ е свободен!

Глава 58

Двамата със Специ проведохме дълъг разговор онзи ден и той каза, че отива с Мириам на почивка, само двамата. Но само за няколко дни.

— Минини — каза той, — ме вика обратно в Перуджа за нов разпит. На 4 май.

— За какво? — попитах слисано.

— Подготвя нови обвинения срещу мен.

Минини дори не беше изчакал писменото решение на Апелативния трибунал. Той беше обжалвал освобождаването на Специ пред Върховния съд.

Тогава зададох въпроса, който ме мъчеше от седмици.

— Защо Руоко го е направил? Защо си измисли историята за железните кутии?

— Руоко наистина е познавал Антонио Винчи — отвърна той. — Каза, че Игнацио му разказал за железните кутии. Игнацио е нещо като старейшина на сардинците… Откакто ни арестуваха, не съм говорил с Руоко, така че не знам дали той си го е измислил, или Игнацио е замесен по някакъв начин. Руоко може да го е направил за пари — от време на време съм му давал по няколко евро, за да си покрие разходите, да си купи бензин за колата. Но никога не са били много. А той също пострада — затвориха го като мой „съучастник“. Кой знае? Може пък историята да е вярна.

— Защо Вила Бибиани?

— Просто на нея са попаднали. А може би сардинците наистина са използвали някои от старите къщи.

Специ ми се обади на 4 май, веднага след разпита. За моя изненада беше в отлично настроение.

— Дъг — каза той, заливайки се в смях, — разпитът беше страхотен, просто прекрасен. Един от най-прекрасните моменти в живота ми.

— Разкажи ми.

— Тази сутрин — започна Специ — моят адвокат ме взе с колата си и спряхме до павилиона да си купя вестници. Не можех да повярвам на очите си, когато видях заглавието на първа страница. Той е тук при мен, ей сега ще ти го прочета.

Настъпи драматична пауза.

— „Шефът на GIDES Джутари обвинен във фалшифициране на доказателство.“ Bello, а?

Аз се засмях весело.

— Фантастично! Какво е направил?

— Не е свързано с мен. Казват, че е подправил запис на някакъв разговор с друг човек, свързан с разследването на Чудовището — важен човек, съдия. Но има нещо още по-хубаво. Сгънах вестника така, че да се вижда заглавието, и го взех със себе си на разпита при Минини. Когато седнах, поставих вестника на коленете си, така че заглавието да е обърнато към него.

— Какво направи, когато го видя?

— Въобще не го видя! Минини не ме погледна нито веднъж, през цялото време гледаше встрани. Разпитът не продължи дълго — позовах се на правото си да не отговарям на въпроси и това беше. Пет минути. Странното е, че стенографът забеляза заглавието. Видях го как се криви, за да може да го прочете, а след това горкия човек започна отчаяно да жестикулира, за да привлече вниманието на Минини! Но без успех. След миг напуснах кабинета му и докато все още бях в коридора, видях, как вратата му се отваря със замах, офицерът карабинер хуква надолу по стълбите и излита навън към най-близкия павилион. — Той се засмя злобничко. — Очевидно Минини още не беше чел вестниците! Не знаеше нищо за това!

След краткия разпит, пред офиса на областния прокурор го чакаше тълпа от журналисти. Докато фотоапаратите жужаха и просветваха, Специ хвана вестника и го разгърна пред тълпата.

— Това е единственият ми коментар за днес!

— Не казах ли точно това? — обади ми се граф Николо по-късно през деня. — Джутари ще опере пешкира. С твоята кампания ти sputtanato [опозори] италианската съдебна система, рискувайки да ги превърнеш в посмешище пред целия свят. На тях не им пука за Специ и правата му. Просто искат да приключат колкото се може по-бързо с това. Интересуват се само от запазването на репутацията си. La faccia, la faccia! Единственото, което ме изненада беше, че всичко се случи по-рано, отколкото очаквах. Скъпи ми Дъглас, това е началото на края на Джутари. Времето тече бързо!

Същия ден книгата ни „Dolci Colline di Sangue“ оглави списъка на бестселърите в Италия.

Времето наистина течеше бързо. Върховният съд на Италия отхвърли обжалването на Минини като „неприемливо“ и прекрати всички процедури срещу Специ. Нямаше да има процес и по-нататъшно разследване.

— Голям товар падна от плещите ми — каза Специ. — Аз съм свободен човек.

Няколко месеца по-късно полицията нахлу в офисите на Джутари и Минини и изнесе десетки кашони с папки. Разбра се, че Минини е използвал специалния антитерористичен закон, за да нареди подслушване на журналисти, които са писали критични статии срещу неговото разследване на Чудовището — подслушване, което е било осъществявано от Джутари и GIDES. Освен, че е подслушвал журналисти, Джутари беше записвал телефонни обаждания и разговори на много флорентински съдии и следователи, включително на областния прокурор на Флоренция Паоло Канеса. Изглежда Минини го е подозирал, че е част от заговора срещу неговото разследване на поръчителите на убийствата.

През лятото на 2006 година Джутари и Минини бяха подведени под отговорност за злоупотреба с положението си. GIDES беше разформирован и веднага се повдигна въпросът дали създаването му въобще е било законно. Джутари изгуби персонала си и разследването на Чудовището му беше отнето. Той стана главен инспектор a dispozione, което означава без портфейл и без постоянно назначение.

На този етап Минини запазваше позицията си на областен прокурор на Перуджа, но към персонала му бяха добавени още двама прокурори, уж за да му помагат с работата; но всички знаеха, че истинската им задача е да го възпират да създава други главоболия. И Минини, и Джутари щяха да се изправят пред съда за злоупотреба със служебно положение и други престъпления.

На 3 ноември 2006 година Специ получи най-престижната журналистическа награда в Италия за „Dolci Colline di Sangue“ и беше обявен за писател на годината.

Глава 59

Статията в „Атлантик мантли“ беше публикувана през юли. Няколко седмици по-късно в списанието се получи писмо на старомодна хартия, напечатано на обикновена печатна машина. Това беше изключително писмо, написано от бащата на Николо, граф Нери Капони, глава на най-древния и най-знатен благороднически род в Италия.

Когато се запознахме с Николо, той беше споменал причината семейството му да е толкова уважавано във Флоренция: те никога не се бяха замесвали в скандали, проявяваха дискретност и благоразумие във всички сделки и никога не се опитваха да бъдат първи. В продължение на осемстотин години фамилия Капони беше процъфтявала благодарение на това, че „държеше главата си наведена“, както се беше изразил Николо седем години по-рано.

Но сега граф Нери беше нарушил семейната традиция. Беше написал писмо до редактора. Това не беше обикновено писмо, а разтърсващо обвинение срещу италианската правна система, направено от човек, който е бил съдия и адвокат. Граф Нери знаеше какво говори и го правеше разбираемо.

„Атлантик“ отпечата писмото с името му. Британският вестник „Гардиън“ също пусна статия за делото и интервюира главен инспектор Джутари. Той каза, че аз съм излъгал, когато съм заявил, че съм бил заплашен от арест, ако се върна в Италия, и настоя, че двамата със Специ все още сме обвинени за подхвърлянето на фалшиви доказателства във вилата.

— Престън излъга — каза той. — Нашите записи ще го покажат. Специ — продължи той, — ще бъде изправен пред съда.

Статията в „Атлантик“ привлече вниманието на един продуцент от NBC, който помоли двама ни с Марио да участваме в предаване за Чудовището от Флоренция. Аз се върнах в Италия през септември 2006 година с известна тревога, заедно с филмовия екип на NBC. Италианският ми адвокат ме уведоми, че предвид правните проблеми на Джутари и Минини, завръщането ми може да мине без проблеми, a NBC обеща да вдигне врява до Бога, ако ме арестуват на летището. За всеки случай телевизионният екип ме посрещна на аерогарата, готов да заснеме арестуването ми. Радвам се, че не се стигна до това.

Двамата със Специ отведохме Стоун Филипс, водещия на предаването, на местопрестъпленията, където ни снимаха как обсъждаме убийствата и собствените ни сблъсъци с италианската правна система. Стоун Филипс интервюира Джутари, който продължи да настоява, че двамата със Специ сме подхвърлили фалшиви улики във вилата. Освен това разкритикува книгата ни.

— Очевидно господин Престън не си е направил труда да провери фактите си… През 1983 година, когато бяха убити двамата млади германци, този човек (Антонио Винчи) беше в затвора за друго престъпление, което няма нищо общо с убийствата на Чудовището.

Филипс успя да направи и кратко интервю с Антонио Винчи, без камера. Винчи потвърди думите на Джутари, че е бил в затвора по време на едно от престъпленията. Може би Джутари и Винчи не бяха предполагали, че NBC ще провери фактите. В предаването си Стоун Филипс заяви:

— По-късно проверихме архивите и установихме, че [Антонио] никога не е бил в затвора по време на което и да било убийство, извършено от Чудовището. Двамата с Джутари или бъркат, или лъжат.

Винчи беше повече ядосан от обвиненията в импотентност, отколкото, че е Чудовището от Флоренция.

— Ако жената на Специ беше по-млада и по-хубава — каза той на Филипс, — щях да им покажа аз кой е импотентен — тук, сега, на тази маса.

В самия край на предаването Филипс попита Винчи: „Вие ли сте Чудовището от Флоренция?“

— Той ме погледна — каза Филипс, — хвана ме за ръката и каза само една дума. Innocente16.

Глава 60

Докато снимахме с Dateline NBC, двамата със Специ преживяхме нещо, което никога не излезе на екран. Стоун Филипс искаше да интервюира Уини Ронтини, майката на Пиа Ронтини, една от жертвите на Чудовището, убита в Ла Боскета, близо до Викио, на 29 юни 1984 година. Докато екипът ни чакаше край паркираните на градския площад бусове на сянка до статуята на Джото, двамата със Специ тръгнахме по улицата към старата вила Ронтини, за да проверим дали ще се съгласи на интервю.

Когато погледнахме къщата, застинахме втрещени. Ръждясалата желязна врата висеше на една панта. Изсъхналите храсти в градината потракваха като кости на вятъра, в ъглите се бяха събрали изсъхнали листа. Щорите бяха спуснати, летвите им изпочупени. Под стряхата наперено крачеха гълъби, а върху покрива се бяха наредили десетина гарвана, наподобяващи черни парцали.

Марио натисна звънеца, но не получи отговор. Спогледахме се.

— Изглежда тук вече никой не живее — каза Марио.

— Да почукаме на вратата.

Избутахме счупената врата и влязохме в мъртвата градина, под краката ни хрущяха изсъхнали листа и клони. Вратата на вилата беше заключена, зелената й боя се лющеше на малки стружки, дървото под нея беше нацепено. Звънецът до вратата липсваше, виждаше се само една дупка, от която стърчеше жица.

— Синьора Ронтини? — извика Марио. — Има ли някой вкъщи?

Вятърът шепнеше и се кискаше около изоставената къща. Марио почука на вратата и звукът от ударите му отекна глухо в празните стаи. Птиците изпляскаха с криле и се издигнаха в небето, раздразнените им крясъци наподобяваха скърцане на нокти върху черна дъска.

Стояхме в градината, загледани в изоставената къща. Гарваните кръжаха над главите ни, без да спират да грачат. Марио поклати глава.

— В града ще знаят какво й се е случило.

Един мъж на площада ни каза, че банката най-накрая й взела къщата и сега синьора Ронтини живеела в един от старческите домове за бедни край езерото. Той ни даде адреса.

Леко притеснени, ние потърсихме сградата и я намерихме зад местната Каза дел Пополо. Тя въобще не приличаше на старчески дом, какъвто би очаквал един американец. Къщата беше приятна, боядисана в бледо-кремав цвят, чистичка, с цветя по первазите на прозорците и красив изглед към езерото. Влязохме през задната врата и почукахме на вратата на нейния апартамент. Тя ни отвори и ни покани вътре, предлагайки ни столове в миниатюрната кухня. Апартаментът й беше пълна противоположност на мрачната, приличаща на пещера къща; приятен и светъл, той беше пълен с цветя, украшенийца и снимки. През прозорците грееше слънце, а по кипарисовите дървета в двора чуруликаха пойни птички. Стаята ухаеше на пране и сапун.

— Не — отвърна тя с тъжна усмивка в отговор на молбата ни. — Повече няма да давам интервюта. Никога. — Беше облечена с яркожълта рокля, боядисаната й червена коса беше грижливо фризирана, гласът й звучеше меко.

— Все още се надяваме да научим истината — каза Марио. — Човек никога не знае… това може да помогне.

— Знам, че може да помогне. Но истината вече не ме интересува. Какво значение има? Няма да върне Пиа и Клаудио. Дълго време вярвах, че истината може да облекчи нещата. Съпругът ми почина в търсене на истината. Но сега знам, че тя няма никакво значение и няма да ми помогне. Трябва да я забравя.

Тя замълча, отпуснала малките си, пухкави ръце в скута, кръстосала глезени, с едва доловима усмивка на лицето.

Поговорихме си още малко и тя ни разказа с равен глас как изгубила къщата и всичко, което притежавала. Марио я попита за някои от снимките по стените. Тя се изправи, взе една, подаде я на Марио, който пък я даде на мен.

— Това е последната снимка на Пиа — каза тя. — Снима се за шофьорската си книжка няколко месеца по-рано.

Тя взе следващата.

— Това е Пиа с Клаудио. — На чернобялата снимка двамата се усмихваха, прегърнати, напълно невинни и щастливи, тя беше вдигнала одобрително палец срещу обектива.

Госпожа Ронтини отиде до отдалечената стена.

— Ето тук Пиа на петнайсет. Красиво момиче е, нали? — Ръката й се плъзна по стената. — Съпругът ми Ренцо. — Тя свали от стената черно-бялата снимка, погледа я известно време и ни я подаде. Това беше портрет на жизнерадостен, щастлив мъж в разцвета на силите си.

Тя вдигна ръка и махна към фотографиите, поглеждайки ме със сините си очи.

— Онзи ден, като влязох тук — каза тя, — осъзнах, че съм обградена от мъртъвци. — После се усмихна тъжно. — Смятам да сваля всички снимки и да ги прибера. Повече не искам да бъда заобиколена от смърт. Бях забравила нещо — че аз съм още жива.

Изправихме се. На излизане тя разтърси ръката на Марио.

— Можеш да продължиш да търсиш истината, Марио. Надявам се да я намериш. Но моля те, не ме карай да ти помагам. Ще се опитам да изживея оставащите ми години без тази тежест — надявам се, че ме разбираш.

— Разбирам — отвърна Марио.

Ние излязохме на слънце, сред цветята жужаха пчели, яркото слънце оставяше блестяща следа по повърхността на езерото, светлината озаряваше керемидените покриви на Викио и сипеше златни лъчи върху лозята и маслиновите горички в края на града. Vendemmia, гроздоберът, беше в разгара си, полята бяха пълни с хора и каруци. Над лозята се носеше аромат на смачкано грозде и ферментирала шира.

Поредният безоблачен следобед над безсмъртните хълмове на Тоскана.

Глава 61

Процесът на Франческо Каламандреи по обвинения, че е един от поръчителите на убийствата, извършени от Чудовището, започна да 27 септември 2007 година.

Марио Специ присъстваше още от първия ден и няколко дни по-късно ми изпрати доклад по пощата. Ето какво беше написал:

Това беше краят на имейла. Обадих се на Марио.

— Значи аз работя за американските тайни служби? По дяволите.

— Така пишеше във вестниците на следващия ден.

— И какво смяташ да направиш във връзка с тези абсурдни обвинения?

— Вече заведох дело срещу жената за клевета.

— Марио — казах, — светът е пълен с луди. Как така точно в Италия показанията на подобни хора се приемат от областните прокурори за сериозни доказателства?

— Защото Минини и Джутари никога няма да се откажат. Това ясно показва, че са твърдо решени да ме пипнат, по един или друг начин.

Докато пиша това, делото на Каламандреи продължава. Оправдателната присъда е почти сигурна, а старият аптекар ще бъде оставен да изживее остатъка от съсипания си живот — поредната жертва на Чудовището от Флоренция.

Чудовището… Краят на разследването му не се вижда. Жалбата на Специ срещу Джутари за клевета беше отхвърлена от Трибунала. Не се чу нищо за жалбата му срещу Джутари и Минини за щетите по колата му. Върховният съд отсъди в полза на Специ по иска му за нанесени вреди във връзка с незаконното му задържане. Специ поиска компенсация от триста хиляди евро; адвокатите на държавата контрираха с четири хиляди и петстотин евро. Минини се бави с официалното прекратяване на разследването на Специ, като в същото време твърди, че Специ не може да иска компенсации, защото разследването продължава.

През ноември 2007 година Минини се замеси в друг сензационен случай, този за бруталното убийство на английската студентка Мередит Кърчър в Перуджа. Минини побърза да заповяда арестуването на друга студентка, Аманда Нокс, която заподозря за участие в убийството. Докато пиша това, Нокс се намира в затвора „Капане“, в очакване на резултатите от разследването на Минини. От изтекла в пресата информация става ясно, че Минини е изработил невероятна теория за Нокс и още двама предполагаеми заговорници, които са замислили грозен план, включващ екстремен секс, насилие и изнасилване.

Тъкмо навреме се появяват съобщения, че прокурорите от Перуджа разследват потенциални връзки със сатанинска секта, защото престъплението е било извършено в деня преди традиционния италиански Ден на мъртвите (Задушница).

— Обзалагам се едно към десет — заяви Николо, — че накрая ще замесят и Чудовището от Флоренция в това.

Аз отказах да участвам в облога.

Една седмица след убийството Габриела Карлици написа в уеб-страницата си:

„Мередит Кърчър: брутално убита… Може би убийството е свързано със случая Нардучи и Чудовището от Флоренция, за да се поиска помощта на Сатаната в замяна на човешка жертва? С каква цел? За да се спасят онези, които се разследват за убийството на Нардучи.“

Джутари беше оправдан за подправянето на доказателства в разследването на Чудовището, но в момента излежава присъда за фалшифициране на доказателства по друго дело.

На 16 януари 2008 година се проведе първото предварително изслушване на Джутари и Минини, обвинени за злоупотреба с обществено положение и, в случая на Минини, за конфликт на интереси в полза на Джутари. Областният прокурор на Флоренция Лука Турко шокира съда с откровените си изявления. Двамата обвинени, каза той, били „диаметрално противоположни личности.“ Минини бил „изпаднал в някакъв делириум“, човек, „готов на всякакви крайности, за да се защити срещу всеки, който критикува разследването му.“ Джутари се възползвал от този делириум, каза Турко, „за да постигне личните си, отмъстителни цели, които надхвърлят границите на професионалните му задължения.“

Когато след изслушването Минини излезе от съдебната зала, той изкрещя пред очакващата го преса:

— Ще оспорвам!

Аз все още съм persona indagata в Италия заради серия от престъпления, които все още са съдебна тайна. Неотдавна получих препоръчано писмо в малката поща на Раунд понд, което ми съобщаваше, че трябва да се явя пред Трибунала в Леко, град в северна Италия, за diffamazione a mezzo stampa, клевета в печата, което е углавно престъпление. Интересното в това писмо беше, че имената на човека или хората, които бяха подали жалбата срещу мен, не бяха споменати в документа. За да разбера имената на моите обвинители и престъплението, което се предполага, че съм извършил, аз трябва да платя още хиляди евро на италианския си адвокат.

Въпросът, който най-често ми задават, е: Ще бъде ли разкрито някога Чудовището от Флоренция? Някога пламенно вярвах, че двамата със Специ ще го разкрием. Сега вече не съм чак толкова сигурен. Може би защото истината може наистина да изчезне от света, да стане абсолютно неоткриваема. Историята е пълна с въпроси, които никога няма да получат своя отговор — сред тях, може би, е и самоличността на Чудовището от Флоренция.

Като автор на трилъри знам, че за да има успех един криминален роман, той трябва да съдържа определени елементи. Трябва да има убиец с разбираем мотив. Трябва да има доказателства. Трябва да има процес на търсене, което по един или друг начин да доведе до разкриването на истината. И всички романи, дори „Престъпление и наказание“, трябва да имат край.

Двамата със Специ направихме фаталната грешка да предположим, че случаят с Чудовището от Флоренция ще следва този модел. Вместо това имаше убийства без мотив, теории без доказателства и история без край. Процесът на търсене отведе следователите в джунглата на конспиративните теории, откъдето едва ли ще намерят изход. Без солидни доказателства и сигурни свидетели всяка хипотеза в това разследване ще прилича на реч на Еркюл Поаро в края на роман на Агата Кристи красива история, зависеща от самопризнанието. Само че това не е роман и накрая няма да има самопризнание. Без него Чудовището никога няма да бъде открито.

Може би беше неизбежно, че разследването премина в странно и напразно търсене на сатанинска секта, чийто произход се крие още в Средновековието. Престъпленията на Чудовището бяха толкова ужасяващи, че нормален човек най-вероятно не би ги извършил. Накрая трябва да бъде призован Сатаната.

Все пак това е Италия.