Чук, чук! Кой е там?

Глава десета

Повече от час те пътуваха в мълчание. Джони караше колата, но внимаваше да не превишава разрешената скорост. Знаеше, че и за двамата ще е катастрофално, ако ги спре някое ченге от пътната полиция. Много му се искаше да даде воля на мощната кола и да увеличи милите зад гърба си, но се въздържаше.

Мина покрай Дейтона Бийч, като се притесняваше да не попадне в някое задръстване и се придържаше към магистрала номер едно, която водеше на север. Докато караше, размишляваше. От време на време поглеждаше към Фрида, която бе зареяла поглед напред. Лицето й беше пребледняло, очите — безизразни. Виждаше, че още е в шок. Е добре, сега са на открито, мислеше той, в открадната кола. Щеше да е в безопасност още около два часа, след това трябваше да се отърве от колата.

Имаше толкова много проблеми, но той не изпадаше в паника. Те вече знаеха, че има брада, така че трябваше да я махне. Знаеха, че носи маскировъчно облекло. Трябваше да смени и дрехите. Салвадоре ще им опише Фрида. Погледна русата й копринена коса. Беше като покана за всеки, който ги преследва. И това трябваше да се оправи.

Внезапно тя попита:

— Къде отиваме?

Той въздъхна с дълбоко облекчение.

— Как се чувстваш, бебче?

— Добре съм. — Гласът й потреперваше. — Къде отиваме?

— На север. Имаме още два часа, преди да започнат да си задават въпроси. За два часа ще стигнем до Сейнт Дейвидс Бей. Там ще спрем. Градът е курортен, натъпкан с туристи и коли. Ще трябва да се отървем от тази кола. Не се тревожи. Спокойно. Имай ми доверие.

— О, Джони, страх ме е! — Тя сложи ръка върху крака му. — Трябваше ли да ги убиваш?

— Предупредих те, бебче — това е мафията. Или убиваш, или те убиват — отвърна Джони спокойно. — Мисля, че все още имаме шанс. Сега вече ще ти кажа: в онези чанти има сто осемдесет и шест хиляди долара. Казвам ти го, защото сега и ти си забъркана в тази каша колкото мен. Съжалявам, но е така и трябва да го знаеш. Все още има голям шанс да вземем парите и да се измъкнем с тях.

— Сто осемдесет и шест хиляди долара! — извика тя. — Но, Джони, това е цяло състояние!

— Така е. Е, добре, сега знаеш. Всичко е един залог: нашият живот срещу парите. Ако ги взема, ще ги разделим. Наистина го мисля.

— Значи какво ще правим?

— Когато стигнем в Сейнт Дейвидс Бей, ти отиваш на фризьор и си боядисваш косата, в какъвто искаш цвят, защото вече ще се е пуснал слух, че се търси руса. Аз ще си обръсна брадата. Ще трябва да си купим дрехи. Имам пари. Не се тревожи за това. После ще трябва да се отървем от колата. Ще вземем автобус на фирмата „Грейхаунд“ до Брънзуик. Там ще се скрием и ще чакаме. Имаме достатъчно пари. Можем да чакаме и два месеца, ако трябва. А когато моят човек в Ийст Сити ми каже, че обстановката се е успокоила, ще отидем и ще вземем парите.

— Мислиш ли, че ще ги вземем?

— Ако не успеем, сме мъртви — отвърна той, като знаеше, че е точно така.

Часът беше 9.50, когато пристигнаха в Сейнт Дейвидс Бей. Джони забеляза просторен безплатен паркинг край плажа, препълнен с коли и каравани.

— Тук ще се отървем от колата. — Подкара навътре в паркинга. Няколко минути търси място, но накрая намери. — Отсега нататък ще вървим пеша.

Отключи куфара си и извади остатъка от парите на Сами.

— Това е, с което разполагаме — рече и преброи парите, а тя го наблюдаваше. — Две хиляди осемстотин петдесет и седем долара. — Искам да видиш това, бебче. Искам да знаеш, че отсега нататък сме заедно, партньори. — Той отброи хиляда и й подаде банкнотите. — Нека стоят при теб, в случай че с мен стане нещо. Намери фризьор и си оправи косата, след това си купи дрехи. Не харчи много. Може да се наложи да поживеем с тези пари доста време. Внимавай какво ще купиш: не бива да бие на очи. Ще се представяме за съпрузи. Обмислил съм всичко. В отпуска сме, пътуваме с фирмата „Грейхаунд“ и разглеждаме страната. Запознавам те с нея. Ще наемем стая в някой малък хотел в Брънзуик. Ще казваш, че имам болно сърце и не трябва да ме безпокоят. Няма да излизаме много. Според теб сме сбъркали, като сме дошли толкова далече. Имам нужда от почивка. Записваме се като мистър и мисис Хенри Джексън от Питсбърг. Това е в общи линии. По-късно ще го доизмислим.

Тя пъхна в чантата си парите, които й беше дал, после го погледна.

— Докато си оправям косата, Джони, да не би да си намислил да ме изоставиш?

Това го шокира. Изгледа я продължително, после се усмихна.

— Попитай себе си. Човек може да открие истината единствено в себе си, бебче.

Като затвори куфара, той излезе от колата.

Тя го последва.

— Съжалявам — докосна ръката му. — Толкова мъже са минали през живота ми. Толкова съм си дошла до гуша! Не знам вече на кого да вярвам.

— Ако досега не си могла да ми повярваш, бебче — рече той нежно, — тогава наистина тежко ти. Хайде, да вървим.

Отидоха в града. Въпреки че беше рано, вече беше пълно с туристи, поели към плажа. В средата на главната улица Джони зърна автогарата на фирмата „Грейхаунд“.

— Ще се срещнем там — посочи я той. — Побързай, колкото можеш. Който дойде пръв, ще чака другия. О’кей?

Беше й много неприятно, че я оставя.

— Джони… Страх ме е да бъда сама… Наистина ме е страх.

Той й се усмихна.

— Но, бебче, ние сме винаги сами. Аз съм бил сам цял живот, ти също. Просто си боядисай косата и си купи малко дрехи. Ще направиш добре да си купиш и някакъв сак. — Той се огледа. — Ето там, вляво, има дамски салон.

Първо си оправи косата.

— Добре. — Тя се усмихна насила. — Доскоро, Джони.

— И хич не се съмнявай в това.

Разделиха се и Джони тръгна да търси бръснар.

Луиджи беше зает с управителя на хотела си, с когото съставяше менюто за следващия ден, когато телефонът иззвъня. Беше 11.05 часа. Пресягайки се към слушалката, той каза:

— Приготви им патица. Имаме твърде много патици в хладилника — след това продължи в микрофона: — Кой е?

— Тук е Джо! — Гласът на Масино беше разярен. — Какво става? Все още чакам! Какво изпя онази курва?

Луиджи се гипсира. Толкова беше погълнат от всекидневната работа в ресторанта си, че напълно беше забравил за Бърни и Клайв, които бяха отишли в Литъл Крийк.

— И аз все още чакам, Джо. Ще имам новини всеки момент. Веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя.

— Какво, по дяволите, правят тези боклуци? — изрева Масино. — Размърдай се! — и затвори.

Сега Луиджи се разтревожи. Беше казал на онези двамата да посетят момичето в шест часа. Преди пет часа! Той грабна слушалката.

— Доведете ми Капело! — излая, прекъсна връзката и набра номера на Салвадоре. — Какво става? — попита. — Бърни и Клайв трябваше да се видят с онази курва в шест сутринта. Какво става?

— Не знам — отвърна Салвадоре. — Не съм ги виждал. Задръж така. — След миг се върна на телефона. — Току-що погледнах към жилището. Няма никакви признаци на живот.

— Изпращам Капело. Върви с него и разбери какво става. — Гласът на Луиджи премина в ръмжене. — И pronto!

Час по-късно, когато часовникът на черквата в Литъл Крийк биеше дванадесет, Тони пристигна в магазина с кола, която му беше дал Луиджи. Салвадоре го чакаше.

— Какви са новините? — попита Салвадоре.

— Няма такива. Трябва да отидем там и да разберем.

Те скочиха в лодката на Салвадоре и потеглиха към жилището. Тони пръв се изкачи на палубата с пистолет в ръка. Обливаше се в пот и дяволски го болеше главата след снощното тежко пиянство. Салвадоре завърза лодката и се присъедини към него. Обиколиха пустото жилище, след това Тони зърна плика, оставен на масата. Отвори го и прочете бележката.

— Хей! Виж това! Копелето е било тук през цялото време! Офейкали са заедно!

— Но къде са Бърни и Клайв? — Салвадоре се оглеждаше наоколо, след това коленичи и попипа протрития килим. — Тук скоро е почиствано. — Двамата мъже се спогледаха, след това Салвадоре излезе на палубата и заби поглед в прозрачната вода на езерото. Тони го последва.

— Мислиш, че ги е пречукал?

— Откъде да знам, дявол да го вземе? — Салвадоре се върна във всекидневната и премести масата. Откри малко петно изсъхнала кръв, което Джони беше пропуснал въпреки старателното почистване. — Погледни.

Тони се взря през рамото му.

— Значи наистина ги е пречукал — каза той дрезгаво.

— Аха, и е взел колата им. По-добре говори с мистър Луиджи, и то колкото може по-бързо.

След двадесет и пет минути Тони докладва на Луиджи. След още пет Луиджи докладва на Масино.

Масино беше толкова вбесен, че едва можеше да говори. Най-после изкрещя:

— Цент няма да получиш от мен! Ще се обадя на Големия човек! Ставаш само за боклука!

— Успокой се, Джо. Предупредих ченгетата да търсят колата — рече Луиджи, обливайки се в пот. — Загубих две добри момчета. Не можеш да приказваш така.

— Не мога ли? Ще видиш ти! Давам ти тридесет и шест часа да ги намериш, иначе се обаждам на Големия човек. — И Масино тръшна слушалката.

Луиджи се замисли за един продължителен момент, след това се обади на своя дон, който властваше над Флорида. Обясни му положението и описа подробно Джони и Фрида.

— О’кей — отвърна донът. — Веднага щом ченгетата открият колата, ми се обади. Ще ги намерим.

— Масино каза, че ми дава тридесет и шест часа. Побеснял е — притеснено додаде Луиджи.

Донът се изсмя.

— Забрави това. Масино е въздух под налягане. Аз лично ще говоря с Големия човек — и затвори.

Фрида стоеше пред автогарата „Грейхаунд“ и стискаше малък сак. Чакаше вече двадесет минути. Непрекъснато се оглеждаше ту наляво, ту надясно, но от Джони нямаше следа. Сърцето й биеше силно и й прилошаваше от страх.

Ама че съм глупачка — казваше си тя. — Разбира се, че те е зарязал! Какво очакваше? С всичките тия пари? Защо ще ги дели? Сто осемдесет и шест хиляди! Само като си помисля, че въобще може да има толкова пари! Мъже! Господи, колко ги мразя! Имат само една мисъл в мръсните си мозъци!

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, бебче. Едва те познах. Изглеждаш страхотно.

Тя бързо се обърна и се втренчи в ниския набит мъж пред себе си. Сърцето й щеше да изскочи. За миг не го позна. Беше гладко избръснат, с изключение на гъстите мустаци, главата му също беше избръсната а ла Юл Брайнър4. Носеше сиви фланелени панталони, бяла риза и леко тъмносиньо сако.

— О, Джони!

Тя направи движение към него, гласът й секна, но той се дръпна назад.

— Внимавай! — Резкостта в тона му я парализира. — По-късно. Купих билети. Това ме забави. Хайде, да тръгваме.

Тя изпита такова облекчение, че не я е изоставил, че й се искаше да заплаче, но се сдържа. Последва го към автобуса и се качиха в него.

Когато се настаниха най-отзад, Джони я разгледа и кимна одобрително. Тя също се беше променила. Сега беше червенокоса и това й отиваше. Носеше тъмнозелен костюм с панталони и големи слънчеви очила. Той оглеждаше всеки пътник, който се качваше в автобуса, но не видя никой, който да го притесни и разтревожи.

Чак когато автобусът заръмжа по магистралата, той сложи ръка върху нейната.

— Изглеждаш страхотно, бебче — рече, — но руса все пак ми харесваш повече. Взе ли си всичко, което искаше?

— Да. Похарчих над сто долара.

— Добре, добре — успокои я той и отново стисна ръката й.

— О, Джони, изплаших се… Започнах да се питам…

— И двамата сме изплашени, но може и да ни се размине. Струва си да опитаме, нали?

Тя си помисли за всичките онези пари: сто осемдесет и шест хиляди долара!

— Да.

Седяха мълчаливо няколко минути, после Джони се обади:

— Виж какво, бебче, искам да си наясно с положението. Знам, че е малко късно, но не ми дава мира. Все още има време да се откажеш от играта… Поне така мисля. Може би допуснахме да стане твърде късно, а може би все още имаш шанс да се измъкнеш.

Тя се втренчи в него с широко отворени очи.

— Не те разбирам.

— Непрекъснато мисля за това — продължи Джони. — Постоянно се питам дали трябваше да те въвличам в тази каша. Рано или късно ще ме пипнат. Посочи ли мафията някого, човекът е мъртъв. Знам какво говоря, но ако имам късмет и успея да взема парите, ако успея да си купя лодка, ще се уредя за дванадесет месеца. Ако съм много голям късметлия, може да трае и три години… Но не повече. Който е с мен, също ще е белязан. Сега може и да не се занимават с теб, но открият ли, че сме заедно, когато се доберат до мен… А това вероятно ще стане… Това ще е краят на дните ти, както и на моите.

Тя потрепери.

— Не искам да слушам това, Джони. Моля те…

— Трябва да го чуеш. Има известен шанс. Може да поживеем три години. Ще счупим всички рекорди, ако поживеем по-дълго, но рано или късно те ще се доберат до мен, затова, бебче, моля те, помисли върху думите ми. Не си въобразявай, че ако хванат мен, ще забравят за теб. Те не действат така. Ще те преследват. Може да се криеш, но рано или късно ще се почука на вратата ти и това ще бъдат те. Искам да си с мен, но искам и да си наясно с риска. Помисли върху това. Ако взема парите, ще се погрижа да получиш голям дял. Обещавам ти това, така че не трябва да се страхуваш, че ще загубиш. След половин час ще бъдем в Джексънвил. Там можеш да слезеш и да изчезнеш. Може да забравят за теб, докато търсят мен. Сега имаш малко пари. Знаеш да се грижиш за себе си. Ужасно ми е неприятно да ти го казвам, но усещам до мозъка на костите си, че за да си в безопасност, трябва да слезеш в Джексънвил.

Тя притвори очи, като усещаше бавното движение на автобуса и се опитваше да мисли, но в мислите й не се появи нищо, освен огромната сума пари: сто осемдесет и шест хиляди долара.

Три години живот?

С всичките тези пари би могла да си поживее!

И така, нека допуснеше, че онези успееха да ги пипнат, както мислеше Джони. Или нека допуснеше, че те влязат и ги убият, както Джони беше убил онези две горили?

Какво пък толкова беше смъртта? Опита се да си я представи като изход.

Все пак три години със сто осемдесет и шест хиляди долара… Какъв живот би било това!

Седеше с притворени очи и си спомни своето минало. Колко вонящо, гадно беше то! Ужасната къща на родителите й, които бяха истински кошмар, отвратителните мъже в живота й и извън него, Ед и скуката!

Но в дълбините на съзнанието й се таеше страхът от мига, когато някой щеше да почука на вратата. Тя с усилие прогони страха и отвори очи. Някак си дори успя да се усмихне.

— Ти и аз, Джони, заедно. Не се отказвам.

Автобусът бръмчеше на север, те седяха мълчаливо, хванали се за ръце. Сега и двамата знаеха, че каквото и да се случи в бъдеще, можеха да си вярват.

Сами Черния се измъкна от леглото около седем и половина. Чувстваше се потиснат и сънлив и отиде в банята. След петнадесет минути излезе избръснат и окъпан и включи кафеварката.

Имаше много причини да се чувства потиснат, но главната, която не му беше позволила да заспи през половината нощ, беше, че Клой отново бе бременна. Мисълта как е могло да стане това, съсипваше Сами. Кълнеше се, че взема таблетки, а сега ревеше за спешен аборт… А той струваше пари! Предишната вечер бяха имали тягостна среща. Тя искаше триста долара!

— Не ти ща копелетата! — бе изпищяла. — Хайде! Дай ми парите!

Но той нямаше пари. Джони му беше взел всичките спестявания. Не й беше казал това, но призна, че няма триста долара.

Тя се беше вторачила в него с блестящите си черни очи.

— Добре, щом нямаш мангизи, ще ги потърся другаде. Джако ме иска и ще ми ги даде.

Сами я беше погледнал — чувствена, стройна, с тяло на богиня — и сърцето му се бе свило. Не можеше да я загуби! Познаваше Джако — едър черен мъжкар, който винаги се въртеше в периферията на живота й и чакаше.

— Дай ми малко време, душичке — се бе примолил. — Все някак ще намеря парите.

— Давам ти шест дни… Не повече!

Това беше единият проблем. Освен това и проклетият му брат отново имаше неприятности. Майката на Сами бе идвала при него. Ставало въпрос само за сто и петдесет долара. „Не можеш да оставиш брат си да влезе в затвора!“

Сами беше обещал да направи нещо… Но какво?

А и тази работа като шофьор на мистър Джо. Да се кара ролс-ройс изглеждаше прекрасно. Сивата униформа с черни ширити беше го направила горд и щастлив, но той скоро разбра, че работата не е цвете. Трябваше да бъде непрекъснато на разположение. След като закараше мистър Джо в офиса му, трябваше да се върне обратно и да разкарва мисис Джо по магазините. А каква кучка беше тя, Боже мой! Непрекъснато искаше да ходи в магазини, където паркирането беше невъзможно, и той трябваше да се върти и върти, без да може да се измъкне от потока коли. Ако пък й се наложеше да почака, как го псуваше само! А тя умееше да псува! Сами със съжаление си припомни дните, когато събираше парите с Джони. Тогава се страхуваше, но да се страхуваш беше къде по-добре от това безумно препускане. Вечер мистър и мисис Джо посещаваха нощни клубове и той трябваше да седи в колата до след два часа през нощта и да ги чака. Трябваше да поддържа колата в безупречно състояние, иначе мисис Джо щеше да го ругае. Каква ахмащина беше да приеме тази работа!

Той уморено намъкна униформата си. Трябваше да вземе мистър Джо в девет. Отнемаше му цели тридесет минути да отиде в града при този натоварен трафик. Докато посръбваше от кафето си, телефонът иззвъня. Той трепна. Можеше да е Клой, която отново щеше да му реве. Поколеба се, след това вдигна слушалката, сякаш беше бомба със закъснител.

— Сами?

Ледени тръпки преминаха по гърба му и той се разтрепери. Това вече беше твърде много! Джони!

— Аха… Аз съм — отвърна той пресипнало.

— Слушай, Сами, искам да отидеш до автогарата „Грейхаунд“ и да се огледаш наоколо. Искам да знам дали все още я наблюдават.

— Мистър Джони… Не мога! Имам достатъчно неприятности. Ти ми взе парите, Клой отново е загазила. Брат ми също е загазил. Дърпат ме отвсякъде! — Сами беше готов да се разплаче. — Моля те, остави ме на мира.

— Важно е, Сами! — Гласът на Джони беше твърд. — Трябва да го направиш! Правиш го и обещавам да ти върна парите плюс още три хиляди долара!

Сами се вцепени.

— Наистина ли ще го направиш, мистър Джони?

— Мамил ли съм те някога? Проверяваш автогарата и ако е чисто, получаваш шест хилядарки… Имаш думата ми!

Сами се колебаеше.

— А ако не е чисто?

— Тогава продължаваш да проверяваш и когато се очисти, ще получиш парите.

Сами отново се двоумеше. Шест хиляди долара! Клой щеше да си получи аборта! Проклетият му брат щеше да се отърве и парите му отново щяха да бъдат в стоманената касичка!

— О’кей, мистър Джони, ще го направя.

— Ще ти се обадя утре по същото време. — Джони затвори.

Сами умираше от страх, но ако се докопаше до шест хиляди долара, всичките му неприятности щяха да свършат! А когато мистър Джони дадеше дума, беше дадена дума.

Като си сложи фуражката, той излезе от апартамента и бързо отиде в гаража. Защо ли на мистър Джони толкова му бе притрябвало да знае дали автогарата се наблюдава? Сами изтръпна от страх. Това можеше да означава само едно, но той не позволи на мисълта си да се задълбочава по въпроса.

Закара Масино до офиса му.

— Бързо се връщай обратно — нареди Масино. — Мисис Масино трябва да пазарува. Довечера ще излизаме. Тя ще ти обясни. — Спря за момент, като забеляза посивялото и лъснало от пот лице на Сами. — Какво ти е?

— Нищо, шефе — отвърна Сами, изтръпнал от страх. — Добре съм, шефе.

Масино изсумтя, след това закрачи по тротоара към сградата, където се намираше офисът.

Сами погледна отсреща към автогарата, после, след дълго колебание, излезе от ролса.

Когато Масино влезе, завари Анди да стои до прозореца.

— Хайде да започваме — излая Масино. — Намери ли… — Той замълча, тъй като Анди вдигна ръка и го повика. Сбърчил вежди, Масино отиде при него до прозореца. Видя как Сами пресича улицата, поглежда крадешком наляво и надясно, колебае се, после влиза в автогарата.

— Какво прави това копеле? — изрева Масино. — Казах му веднага да върви при жена ми.

— Само гледай — забеляза Анди спокойно.

След известно време Сами излезе от автогарата, отново се огледа крадешком наляво и надясно, после прекоси улицата, влезе в ролса и потегли.

— И какво от това? — попита Масино.

По изражението на Анди прочете, че е видял нещо, което той не бе разбрал, но Анди го беше разбрал.

— Изглеждаше като джебчия, нали? — каза Анди. — Беше изплашен.

— Вярно. Попитах го какво му е. Потеше се като прасе… Е, и какво от това?

Анди седна до бюрото на Масино.

— През цялото време си мислех, че Бианда не е действал сам. Бях сигурен, че някой му е помогнал да открадне парите. Мислех, че е Фюзели. Не ми беше минавало през ума за Сами.

Масино замръзна, очите му засвяткаха.

— Бианда и Сами работиха заедно много години — продължи Анди. — Като се замислиш над това, изводът се набива на очи като цирей. Обзалагам се, че Сами е във връзка с Бианда. Парите са там, мистър Джо, в някой от онези боксове, и Сами проверява дали още се наблюдават. Аз така виждам нещата. Бианда трябваше да има съучастник… Обзалагам се, че Сами е бързал насреща да заключи парите в някой бокс, докато Джони е бързал назад към своето алиби.

Масино седна, лицето му се помрачи от ярост.

— Накарай Ърни и Тони да хванат този кучи син и да го доведат. Ще си поприказвам с него! Ще го направя на кайма!

— Не — възрази Анди спокойно. — Трябват ни Бианда и парите. Така че ще поставим капан. Следобед с теб ще отидем в града и пред Сами ще кажеш, че Бианда вече е в Хавана — чул си го от Луиджи, така че си се простил с парите си. Тогава си прибираме момчетата, които наблюдават боксовете, и когато Сами провери отново, ще открие, че мястото е чисто. Ще съобщи това на Бианда и той ще се върне. — Анди се вторачи в Масино. — Трябва ни само Тони, който да седи тук със снайперистка пушка със заглушител.

— Искам онова копеле живо.

— Не е ли по-добре да е мъртъв, но парите да се върнат?

Масино помисли върху това.

— Може би.

— Повече от може би, мистър Джо. Тогава няма да има нужда да плащаме на Големия човек. Ще си оправим работата сами. Така ще спестим много пари.

Масино разтегна устни в дивашка усмивка.

— Е, работи ти мозъкът. — Той потупа Анди по ръката. — Поне ще мога да се погрижа за онова едро копеле. — За момент се замисли. Изражението му беше свирепо. — И за курвата.