Чук, чук! Кой е там?

Глава пета

С чаша кафе пред себе си Джони седеше на малка масичка и оглеждаше препълненото кафене. Наоколо се носеше нестихваща глъчка, идваща от шофьорите на тирове, които си подвикваха „здрасти“, ядяха хамбургери, изгълтваха безброй чаши кафе, после се надигаха и излизаха на бледото слънце, където притокът от все нови и нови тирове не спираше.

Джони погледна часовника си. Беше пет и двадесет и пет. Каза си, че трябва да потегли бързо, но досега нищо не бе предприел, защото всеки шофьор сякаш познаваше всички останали, а не му се щеше да отиде при група. Беше опитал с един мъж, който стоеше до него на опашката за бъркани яйца с шунка, но той поклати глава:

— Нямаш късмет, приятел. Никакви пътници — компанията забранява.

Тогава влезе яко сложен човек и Джони се изненада, че никой не го поздрави. Той отиде до бара, поръча си палачинки със сироп и кафе и се огледа за свободно място.

Джони му махна и като крепеше подноса с храна, едрият мъж дойде и седна.

Джони го заразглежда изпитателно: бивш боксьор, рече си той. Сплесканият нос и белезите правеха това предположение доста вероятно. Лицето му беше набраздено, тревожно и навъсено и въпреки това имаше нещо приятно у този мъж.

— Здрасти! — рече човекът, докато слагаше подноса с храна. — Джо Дейвис. Това проклето място винаги е препълнено.

— Ал Бианко — представи се Джони.

Дейвис започна да яде, а Джони запали цигара. Отново погледна часовника си. Времето течеше. Чудеше се, дали Масино е съобщил на организацията или какво въобще е направил.

— На юг ли отиваш?

Дейвис му хвърли поглед.

— Аха. Ти не си ли с камион?

— Търся някой да ме закара — подхвана Джони. — Ще си платя. Ще минаваш ли покрай Джексънвил?

— Точно през него минавам за Виро Бийч. — Дейвис погледна Джони, продължи да яде, после додаде: — Добре си дошъл. Нищо няма да ти струва. Радвам се, че ще имам компания.

— Благодаря — Джони допи кафето си. — Скоро ли смяташ да тръгваш?

— Веднага, щом прекарам този боклук през гърлото си. Пътят е ужасно дълъг.

— Ще те чакам навън — рече Джони и стана. — Ще се поизмия.

След като плати кафето, Джони отиде в тоалетната, изми си лицето и ръцете, после излезе на студения режещ въздух.

Стоеше и гледаше как големите камиони потеглят с тътен надолу по магистралата. После мислите му отново се върнаха към Масино. Усети в себе си топчица страх. Знаеше, че организацията никога не беше пропускала да намери своята жертва, както и да я убие.

Винаги има и първи път, рече си той и се усмихна, тъжно.

Кой знае? Може да влезе в историята. Първият човек, надвил мафията. Със студения вятър, който духаше в лицето му, той се чувстваше уверен. Кой знае?

Дейвис излезе от кафенето и Джони се присъедини към него. Насочиха се към стар раздрънкан камион, пълен с празни щайги от портокали.

— Ето я и бричката — каза Дейвис. — Истинска кучка! Още един курс и след това ще взема нов камион, ако имам късмет. Човече! Ако знаеш колко мили е навъртяла тая стара крава!

Той се метна в кабината. Джони заобиколи и седна на пътническото място. В кабината вонеше на пот, масло и бензинови пари. Пружините на седалката се забиваха в задника му. Щеше да бъде адско пътуване.

Дейвис включи мотора. Когато той запали, се чу стържещ звук, сякаш нещо в него се разпадна.

— Не се тревожи за шума — рече Дейвис — Силиците й са достатъчно, за да ни закара на юг. — Той включи на скорост и пое към магистралата.

Вибрациите на протестиращия мотор разтърсваха Джони от главата до петите. Ревът на мотора правеше разговора невъзможен. Той се стегна при мисълта за милите пред тях, но поне най-после се движеше към безопасността.

— Стара крава, а? — извика Дейвис и му се ухили.

Джони кимна.

Двамата мъже седяха мълчаливо, докато гумите гълтаха милите. Камиони и коли профучаваха край тях. С шестдесетте мили на скоростното табло шумът на мотора внезапно се промени и грохотът престана.

Дейвис погледна към Джони и се ухили.

— Толкова й трябва, за да започне да се държи прилично — каза той. Сега Джони го чуваше по-добре. — Мрази да работи, но когато тръгне, бричката не е чак толкова лоша.

След това направи нещо, което шокира Джони. Сви юмрук и се удари по челото. Направи го три пъти: мощни удари, които биха зашеметили повечето мъже.

— Ей, за Бога! Ще се нараниш! — възкликна Джони.

Дейвис се ухили.

— Всичко е по-добро от болката в главата ми. Имам тази проклета болка от месеци. Две-три фрасвания я укротяват. Забрави за това, Ал, както го забравям и аз.

— От главоболие ли страдаш? — попита Джони.

— О, да. Ако беше в моята игра, и ти щеше да имаш главоболие. — Дейвис увеличи скоростта на камиона. — Вярваш или не, едно време бях претендент за купата в тежка категория. — Той се усмихна. — Не успях, но бях спарингпартньор на Али, когато беше на върха. Човече! Как си поживях тогава! — Той изпуфтя. — Всичко си отиде. Останаха ми само вечно мърморещата жена и тази стара бричка.

Джони внезапно осъзна, че нещо не беше наред с този човек: имаше нещо в него, което го тормозеше. Спомни си, че всички шофьори в кафенето на Реди не само не говореха с Дейвис, но дори не го поздравяваха.

— Сега боли ли те главата? — попита той.

— Наред е. Фрасвам старата тиква два-три пъти и тя започва да се държи, както трябва.

Джони запали цигара.

— Искаш ли да запалиш?

— Не. Никога не съм пушил, нито ще пуша. Ти откъде си, Ал?

— От Ню Йорк — излъга Джони. — Никога не съм бил на юг… Помислих си, че не е зле да го поразгледам.

— Май пътуваш без багаж?

— Нещата ми идват с влак.

— Добра идея. — Последва дълга пауза, после Дейвис запита: — Гледа ли, когато Купър повали Али?

— Гледах го по телевизията.

— А аз бях там. Ходил ли си в Лондон?

— Не.

— Али ме взе заедно с останалите от бандата. Това се казва град! — Дейвис се ухили. — Какви мацки! Поличките им едва скриват оная им работа. — Той отново бухна главата си. — Видя ли Фрейзър как победи Али?

— По телевизията.

— А аз бях там. Той ще се върне… Най-великият.

Джони се зазяпа през прашното стъкло. Караха покрай цитрусови градини, които се точеха от двете страни на пътя. Погледна си часовника. Беше седем и половина.

— Колко има до Джексънвил?

— Десет часа, ако тази кучка не спре. Бързаш ли?

— Имам време, колкото щеш.

Последва продължително мълчание, камионът ревеше, после Дейвис попита:

— Женен ли си?

— Аз? Не.

— Така си и мислех. Нямаше да тръгнеш на такова пътуване, ако беше. Знаеш ли какво ще ти кажа? Човек може да намери добра жена или лоша жена… Мисля, че аз нямах късмет.

Джони нищо не отвърна.

— Имаш късмет, че нямаш деца — продължи Дейвис. — Аз имам дъщеря. Мисли само за секс, а на майка й не й пука. — Дейвис така яростно фрасна главата си, че Джони потрепери. — Какво можеш да направиш? Ако я наложа с ремъка, ще довтасат ченгетата. Един баща нищо не може да направи, ако дъщеря му се е разгонила.

Джони си помисли за Мелани. Какво ли е станало с нея? Дали Масино…? Потръпна и прогони мисълта от главата си.

— Става горещо — рече Дейвис и избърса потта от лицето си с опакото на ръката. — Това е дяволско разстояние.

Той поддържаше с раздрънкания камион седемдесет мили в час. Вече бяха оставили назад фермите и се приближаваха към блатиста местност.

— Ей това място не го харесвам — продължи Дейвис. — Змии, джунгла… Само гледай. Сега ще го пресечем. След малко ще излезем сред истинската природа… Югът!

Като наблюдаваше този едър мъж, превит над волана, и виждаше изцъкления му поглед, Джони разбра, че ще се случи нещо лошо.

— Караш прекалено бързо! — извика той. — Намали!

— Ти на това бързо ли му викаш? — Дейвис обърна глава да погледне Джони, който усети, че го полазват тръпки по гърба. Малките очи, заобиколени от белези, сега блуждаеха невиждащи. — Най-великият… Като мен! Той ще се върне!

— Гледай в пътя! — изкрещя Джони. — Не на мене тия!

Дейвис глупаво се усмихна, след това пусна ръцете си от волана и започна да си блъска главата. Джони сграбчи кормилото, но беше твърде късно. Камионът с рев излетя от пътя и със свистящи гуми заора в джунглата.

Запратен към вратата на кабината, Джони усети, че тя се отваря и че пада. Приземи се по гръб върху гъст разцъфнал храсталак, който смекчи падането му, после се изтърколи на земята.

Лежеше зашеметен, чуваше как камионът оре през гъсталака, след това, когато камионът се заби в някакво дърво, се разнесе стържещ трясък. Докато се изправяше с мъка, бензиновият резервоар на камиона експлодира и всичко полетя сред ревящи пламъци.

Джони се заклати към лумналия огън, след това видя, че е безнадеждно. Чувството му за самосъхранение си каза думата. След минути щеше да дойде патрулна кола. Щеше да бъде фатално, ако ченгетата го откриеха. Щяха да го разпитват, да го обискират и в момента, в който откриеха пистолета и тристате десетдоларови банкноти, натъпкани в джобовете му, щеше да е свършено с него.

Пое по тясна пътечка, която водеше през джунглата, и усети, че го пронизва болка в десния глезен. Насили се да продължи напред, въпреки че вече куцаше. Боеше се, че може да се е наранил така, че да последват неприятни усложнения.

Не беше изминал и петстотин ярда, когато чу вой на сирена. Хвърли се напред куцешком, но се спъна и се просна на земята.

Проклятие! — помисли той. — Изпонараних се целият!

Бързо се привдигна и тръгна отново. Но този път вече много го болеше и започна да влачи крака си. След около стотина ярда по лицето му се стичаше студена пот и повече не можеше да върви. Огледа се. Отдясно имаше голям участък от сплетен храсталак. Примъкна се до него и се строполи върху влажната земя. Сигурен, че никой от минаващите по пътеката не може да го види, опъна болния си крак и се приготви да чака.

Това, което Джони не можеше да знае, беше, че случилото се произшествие му спаси живота. Ако Дейвис го беше закарал в Джексънвил, Джони щеше да попадне в капана, който Ърни и Тони му бяха приготвили.

Но той не знаеше и проклинаше лошия си късмет, докато лежеше в храстите, усещайки как кракът му бавно се сковава. Беше лежал така четири часа.

Полицията и линейката около разбития камион отдавна бяха изчезнали. В джунглата беше студено, но Джони, напълно смазан, беше доволен, че можеше да лежи тук и да чака. Болеше го. Глезенът му бе отекъл и когато го погледна, разтревожен видя, че изглеждаше зачервен и възпален. Дали не го е счупил? Може би беше само лошо навяхване. Мисълта, че може да го натовари с теглото си, го накара да потрепери.

По-късно ожадня. Погледна си часовника. Беше 13,05. Трябваше да направи усилие да отиде до шосето. Ако имаше късмет, можеше да намери някой да го вземе. Трябваше да стигне в Джексън!

Изпълзя от гъсталака на пътеката. Усещаше миризмата на изгоряло от камиона и обгорените храсти. На пътеката с усилие се изправи на един крак, след това внимателно прехвърли малко от тежестта си върху болния. Болката го прониза чак в главата.

Господи! — помисли си той. — Здравата загазих!

Отпусна се на земята, усещайки по лицето му да избива пот и лек пристъп на замайване, който го изплаши.

Реши, че е по-добре да чака. По-добре ще е да се върне в гъсталака. Може би след известно време щеше да може да стъпва на крака си.

Започна да пълзи обратно към храстите, когато видя змията.

Дебелата отровна водна змия, намотана на кълбо, беше на осем фута от него. Тя вдигна маслиненозелената си глава и раздвоеният й език се стрелна навън.

Джони замръзна и забрави за болката в глезена. Изпитваше ужас от змии. Лежеше неподвижен, без да мига, вперил очи в змията. Като се изключи стрелкащият се език, тя изглеждаше като застинала.

Минутите се точеха. Джони се сети за пистолета си. Да опита ли да я застреля? Но в съзнанието му веднага проблесна предупреждение за опасността. Някой можеше да чуе изстрела и да дойде да види какво става. Може би змията щеше да си отиде, ако почака достатъчно дълго. Дали щеше да го нападне? Можеше и да е безопасна. Не познаваше змиите и не знаеше, че тази беше смъртоносна.

Тогава змията започна бавно да се развива, а Джони я наблюдаваше с ужас. Тя се плъзна към гъсталака, където допреди малко се беше крил. С опакото на ръката той избърса рукналата пот от лицето си. Нима това зелено чудовище е било в храстите заедно с него?

Трябваше да се махне от тук!

Сега слънцето проникваше през клоните над главата му. Какво не би дал за глътка алкохол! Джунглата сигурно гъмжеше от змии. Отново се изправи на здравия си крак. Започна да подскача по пътеката към шосето, но само след четири подскока загуби равновесие. Цялата тежест на тялото му се премести върху наранения глезен. Чу се да извиква от болка, когато тя го прониза, и се срути на земята. Главата му се удари в основата на едно дърво и той потъна в мрак.

— Ако бяха тръгнали насам, досега щяха да са вече тук — каза Ърни. Беше привършил консервата от свинско с боб и леко се уригна.

Той и Тони се бяха настанили в един ров, от който имаха пряка видимост към дървената къщичка на Фюзели. Колата им беше скрита зад група дървета на четвърт миля надолу по черния път.

— И така да е… Какво от това? — Тони беше леко пиян. За да си отпусне нервите, непрекъснато беше надигал бутилката.

— Отивам в града да се обадя на шефа — додаде Ърни. — Ще се чуди какво правим. Киснем в тая проклета дупка вече осем часа.

— И какво от това? — повтори Тони. — Може да са спукали гума. Тук ще стоиш, Ърни. Аман от това куркане на червата ти. — Той се пресегна за кутия телешко варено. — Могат да се появят всеки момент.

Ърни се изправи.

— Отивам. Ти оставаш тук.

— Ще остана друг път! — Тони не беше чак толкова пиян, за да не осъзнае, че останеше ли сам и появеше ли се Джони, можеше да загази. — Никъде няма да ходиш! Да им дадем още два-три часа, после и двамата ще отидем в града.

— Млъкни! — изрева Ърни. — Ти ще стоиш тук.

И като се измъкна от рова, тръгна надолу по пътя към мястото, където беше скрита колата.

Двадесет минути по-късно той говореше с Масино. Обясни му положението.

— Сега, шефе, сме се забили на онова място, скрити срещу къщата на Фюзели, но вече киснем осем часа. Трябваше да са пристигнали още преди четири часа. Тони смята, че може да са спукали гума или нещо такова. Не знам. Какво да правя?

— Може Тони да е прав — рече Масино. — Стойте там, Ърни. Ако не се появят до осем часа утре сутринта, върнете се.

— Както кажеш, шефе — отвърна Ърни, представяйки си каква гадна нощ го чакаше в рова.

Масино трясна слушалката, след това се обърна към Анди, който сновеше напред-назад из офиса. Предаде му какво бе казал Ърни.

— Има едно нещо, което трябваше да направим, мистър Джо — рече Анди. — Трябваше да проверим кафенето на Реди. Аз ще свърша тази работа. Трябваше веднага да се сетим за това.

— Нужен си ми тук! — излая Масино. — Изпрати някой друг да го направи! Изпрати Лу Берили!

— Аз ще го направя — настоя твърдо Анди. Беше му писнало да стои в офиса и да слуша как Масино псува Джони. — Аз ще… — но млъкна, като усети унищожителния поглед на Масино върху себе си — малките му очи се бяха превърнали в червени святкащи копчета.

— Ще стоиш тук! — изрева Масино. — Не забравяй, че ти беше единственият негодник, който имаше ключ от сейфа! Така че ще стоиш тук, докато не намеря Джони и парите!

Анди беше очаквал това.

— А ако не го намериш?

— Тогава ще започна да преслушвам теб! Кажи на Берили да отиде в кафенето и да разпита.

— Ти си шефът, мистър Джо — отвърна Анди и като се пресегна за телефона, нареди на Лу Берили да отиде в кафенето на Реди.

Три часа по-късно Лу Берили се втурна в офиса на Масино. Беше висок слаб италианец, около тридесетте, с профил на кинозвезда и успех сред жените. Масино го смяташе за способно момче и беше прав. Берили имаше остър ум, но Масино знаеше докъде се простират възможностите му: беше малодушен, не можеше да понася насилието, а това означаваше, че нямаше да може да се издигне много високо в царството на Масино.

— Хич не си се притеснявал за времето — изръмжа Масино.

— Исках да закова нещата, мистър Джо — отвърна спокойно Берили, — и научих точно какво е станало. — Той извади едромащабна карта и я разгъна върху бюрото на Масино. Като се наведе, чукна по нея с грижливо поддържан нокът. — Ето тук, мистър Джо, мисля, че се намира Бианда в този момент.

Изненадан, Масино се вторачи в картата, после изгледа Берили.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Според моите сведения Джони е заминал заедно с много пиян камионджия — подхвана Берили. — Отправили са се на юг. Казаха ми, че този шофьор със сигурност ще се пребие. Точно така и станало. Камионът излетял от пътя със скорост около седемдесет мили в час ето тук. — Берили отново почука по картата. — Шофьорът е загинал. Била е страхотна катастрофа. Няма следа от Бианда, но трябва да е ранен. Ако действаме бързо, обзалагам се, че ще го открием скрит в джунглата някъде в този участък, който съм отбелязал. Ако бързо придвижим бандата натам, ще го заловим.

Устните на Масино оголиха венците му в озъбена усмивка.

— Добра работа, Лу — рече той, след това, като повиши глас, се провикна за Анди.

Джони усети по лицето му да се стича ледена струйка и да се процежда в устата му. Различи неясна фигура, приведена над него. Страхът го сграбчи и той се напрегна, разтърси глава, помъчи се да фокусира погледа си. Приведената над него фигура доби ясни очертания: слаб брадат мъж с платнена шапка с козирка и с маскировъчно облекло. Имаше орлов нос и най-ясните, най-чисти сини очи, които Джони беше виждал някога.

— Спокойно — каза меко човекът. — Намерили сте приятел.

Джони с мъка се изправи до седнало положение. Веднага усети тъпа пулсираща болка в главата и остра пронизваща в десния глезен.

— Наранил съм си глезена — промърмори той, след това сграбчи шишето с вода, което мъжът държеше, и жадно започна да пие. — Пфу! — Свали шишето и погледна към мъжа подозрително.

— Навехнали сте се лошо — обади се човекът. — Няма счупени кости. Успокойте се. Ще повикам линейка. Наблизо ли живеете?

— Кой сте вие? — попита Джони. Ръката му се плъзна под сакото и изпотените му пръсти се свиха около дръжката на пистолета.

— Джей Фрийман — отвърна мъжът и се усмихна. Беше приседнал на пети. — Не се безпокойте. Ще ви помогна.

— Не!

Резкият тон на Джони накара Фрийман да го погледне изпитателно.

— Неприятности ли имате, приятелю?

Приятелю?

Никой не беше се обръщал така към него. Приятел?

Сега беше ред на Джони да погледне изпитателно Фрийман и това, което видя, беше успокояващо.

— Може и така да се каже — рече той. — Натясно съм, но имам пари. Ще ме скриете ли някъде, докато този проклет глезен се оправи?

Фрийман потупа Джони по мократа от пот ръка.

— Казах ви… Не се безпокойте. Неприятности с полицията ли имате?

— Още по-лошо.

— Хванете се за врата ми. Да тръгваме.

С изненадваща сила той привдигна Джони върху здравия му крак, след това, като го придържаше, му помогна да доскача по пътеката до края на джунглата, където в сянката беше паркиран стар раздрънкан форд.

Джони беше плувнал в пот и кракът го болеше, но Фрийман му помогна да седне в колата.

— Отпуснете се — рече му той, като се плъзна зад волана. — Няма за какво да се безпокоите.

Джони се отпусна. От болката в глезена не му се говореше. Излегна се в облечената с изкуствена кожа седалка благодарен, че пътува.

Смътно усещаше, че се движат по магистралата, после нагоре по черен път, след това по тясна пътека, където клоните на дърветата удряха отстрани по колата.

— Ето ни вкъщи — съобщи Фрийман и спря колата.

Джони вдигна глава. Видя ниско дървено бунгало, построено върху сечище и обградено отвсякъде с високи дървета. Стори му се добро и безопасно.

— Не се тревожете — каза Фрийман, излизайки от колата. — На сигурно място сте.

Той полуотнесе, полузавлече Джони в бунгалото, което се състоеше от всекидневна, две спални и баня с душ. Беше оскъдно мебелирано, но едната стена на всекидневната беше покрита с книги.

Фрийман вкара Джони в по-малката спалня и го подпря на стената. След това смъкна памучната покривка от леглото, внимателно го поведе и го настани в него.

— Само се отпуснете — посъветва го Фрийман и излезе.

Глезенът го болеше толкова силно, че едва забелязваше какво става наоколо. Лежеше в кревата, вторачен в дървения таван, и не вярваше, че всичко това се е случило с него.

Фрийман се върна с чаша ледена бира в ръка.

— Изпийте я. — Той подаде бирата на Джони. — Ще погледна глезена ви.

Джони изпи бирата на един дъх. Остави чашата на пода.

— Благодаря! Боже, човече! Как ми беше нужно точно това!

— Навехнали сте се лошо — рече Фрийман. Беше събул обувката и чорапа на Джони. — Но ще се оправите. След седмица ще можете да вървите.

Джони се привдигна.

— Седмица?

— Тук сте в безопасност, приятелю — успокои го Фрийман. — Никой никога не идва насам. Вероятно сте чужденец в този район. Аз съм известен като змияря, а нямате представа какъв ужас изпитват хората от змиите.

Джони се вгледа в него.

— Змии?

— Ловя змии. Така си изкарвам прехраната. Работя за болниците. Те постоянно се нуждаят от серум и аз ги снабдявам. В момента имам триста отровни змии в кафези зад тази хижа. Хората ме избягват. — Докато говореше, той превърза глезена на Джони с бинт, натопен в ледена вода. Болката беше започнала да намалява. — Гладен ли сте? Цялата сутрин бях навън и не съм хапвал нищо. Ще ми правите ли компания?

— Мога да изям цял вол — отвърна Джони.

Фрийман се изкиска.

— Точно това го няма в менюто — каза той. — Няма да се бавя.

След десет минути се върна с две чинии, пълни с гъсто приятно ухаещо ядене. Седна на края на леглото, подаде едната на Джони и започна да яде. Когато Джони свърши, реши, че това е най-вкусното нещо, което беше ял от години насам.

— Вие сте чудо-готвач! — похвали го той. — Никога не съм вкусвал нещо толкова хубаво.

— Да… Месото на гърмящата змия, когато се приготви, както трябва, е доста вкусно — каза Фрийман, като прибираше чиниите.

Джони се ококори от изненада.

— Това змийско месо ли беше?

— Така преживявам.

— О, за Бога!

Фрийман се разсмя.

— Много по-добро е от конското. — Той излезе и Джони чу, че мие чиниите.

След известно време Фрийман се върна в малката спалня.

— Имам работа — рече той. — Не трябва да се безпокоите. Никой не идва тук. Ще се върна след три-четири часа. — Той забеляза наболата по лицето на Джони брада. — Искате ли да се обръснете? Имам самобръсначка на батерии.

Джони поклати отрицателно глава.

— Смятам да си пусна брада.

Двамата мъже си размениха разбиращ поглед и Фрийман кимна.

— Подремнете. Ще ви заключа. — И излезе.

Макар че главата и глезенът все така го боляха, Джони успя да заспи. Когато се събуди, слънцето залязваше, а той се чувстваше много по-добре. Главоболието беше изчезнало, но глезенът продължаваше да го боли.

Легнал на леглото, загледан през прозореца в слънцето, което постепенно потъваше зад дърветата, той си мислеше за Фрийман. Чудак, помисли си, но чувстваше, че е човек, на когато може да се довери. Инстинктивно усещаше това.

Мислите му се насочиха към Масино. След като беше работил толкова дълго за него, Джони можеше да отгатне как реагира сега: като разярен бик.

Колко ли време щеше да мине, преди да отиде при Танца и да прехвърли работата на организацията? А може би тя вече беше по петите му. Мислеше за всичките онези пари, скрити в бокса за оставен багаж. Мислеше за Сами. Ще трябва да се свърже с него. Веднага, щом глезенът му се оправи, ще телефонира и ще обясни на Сами защо се е наложило да вземе парите му. Той може и да знае какво е предприел Масино.

Забеляза някакво движение отвън и ръката му се стрелна към пистолета. След това се успокои, когато видя, че е Фрийман: той вървеше през сечището с конопен чувал в ръце, който се гърчеше и виеше.

Змии!

Джони направи гримаса.

Ама че начин да си изкарваш прехраната!

След пет минути Фрийман влезе в спалнята с две чаши леденостудена бира.

— Как е глезенът? — попита той, като подаде на Джони едната чаша и приседна на края на леглото.

— Още боли, но не чак толкова.

— Ще го погледна след малко. — Фрийман отпи, въздъхна, след това остави на земята полупразната чаша. — Намерих три отровни водни змии. Донесохте ми късмет. — Той се усмихна. — Да ви попитам ли за името, приятелю, или бихте предпочели да не го правя?

— Наричай ме Джони.

След известна пауза Джони попита:

— Винаги ли се отнасяш към непознатите така, както се отнесе към мен?

— Ти си първият. Да, аз вярвам, че трябва да се помага на хората, когато е възможно. Преди много години самият аз много се нуждаех от помощ и се намери човек, който ми помогна. Това е нещо, което ще помня винаги. Всичко се връща на този свят — подсмихна се Фрийман. — Не съм религиозен, но в тези думи виждам смисъл. Едно нещо съм научил от начина си на живот и то е да не задавам въпроси, а да оценявам хората според онова, което виждам.

— Това правило е не по-лошо от всяко друго — каза Джони тихо. — Явно съм късметлия, че ти ме намери.

— Нека погледна глезена, след това ще ти помогна да се съблечеш. Имам свободна пижама, можеш да я използваш.

Той внимателно свали превръзката, натопи бинта в ледена вода и го превърза отново. След това помогна на Джони да си свали сакото.

За миг Фрийман спря, когато видя кобура на пистолета и самия пистолет. След това почака, докато Джони разкопчае кобура и постави пистолета на леглото до себе си.

— Това е част от неприятностите — каза Джони.

— Смятам, че е част от неприятностите на много хора напоследък — съгласи се Фрийман. — Нека свалим панталона — и той внимателно го измъкна през навехнатия глезен.

Чу се иззвънтяване и Фрийман погледна надолу. Наведе се и взе нещо, след това вдигна очи към Джони.

— Това твое ли е? — попита. — Изпадна от маншета на панталоните ти.

Той протегна отворена длан.

В средата на дланта му лежеше медальонът на свети Христофор.

Джони беше забил поглед през отворения прозорец към осветената от луната джунгла. От другата стая се дочуваше тихото похъркване на Фрийман. Стискаше медальона в ръката си.

Върна се при мен — мислеше си той, — но на каква цена!

През цялото време, докато го е търсел, е бил в маншета на панталоните му и сякаш му се е надсмивал! Ако не се беше изгубил, той щеше още да си работи при Масино и да му помага в търсенето на изчезналите пари! Понеже се паникьоса, като реши, че медальонът е в офиса на Анди, сега беше беглец. Искаше му се да го хвърли през прозореца и да го прокълне, но беше прекалено суеверен, за да направи това.

Докато е при теб, нищо много лошо не може да ти се случи.

Чуваше тъжния уморен глас на майка си така, сякаш беше в стаята до него.

Е добре, той се беше върнал при него! Значи организацията може би няма да го намери. Може би в края на краищата ще получи своята лодка. Може би ще бъде първият човек в историята, който е избегнал смъртната присъда на мафията!

Закачи медальона на верижката и здраво затегна кукичката.

Но както лежеше и наблюдаваше изгряващата луна, заслушан в шумоленето на вятъра в дърветата, със студения медальон върху потните си гърди, той не почувства успокоение.

Лежа буден до зазоряване, след това заспа, а докато той спеше, две коли с каймака на бандата на Масино се приближиха към мястото, където бе катастрофирал с камиона.

Лу Берили ръководеше операцията. Колите спряха тъкмо когато слънцето бе започнало да се издига и вече осветяваше джунглата.

Берили огледа непроходимата джунгла пред себе си и направи гримаса. Разбра, че това ще е адски трудна работа. Ако Джони се криеше някъде из този гъсталак, със сигурност някой щеше да бъде ранен, а самият Берили нямаше смелостта да се изправи пред човек с известността на Джони като бърз стрелец. Искаше му се да си бе затварял устата, но вече беше твърде късно. Осмината мъже се събраха около него и зачакаха. Всичките бяха главорези и винаги петимни за стрелба. Специално избрани от Масино.

— Това е мястото — каза Берили, като се опитваше да бъде самоуверен. — Ще се разпръснем. Трима от вас наляво, трима надясно. Фреди, Джек и аз — в центъра. Отваряйте си очите! Той е някъде тук. Не рискувайте излишно.

Двамата, които беше избрал да вървят с него — Фреди и Джек, — не бяха разговорливи: бяха работили за мафията и после отстъпени на Масино, тъй като полицията в Ню Йорк ги издирваше. Безмилостни убийци, напълно лишени от нерви.

Фреди наближаваше тридесетте — слаб, мургав, с каменен поглед и дразнещия навик да си подсвирква през зъби. Джек беше с пет години по-възрастен, майстор удушвач, нисък, набит, с вечно шарещи жестоки очи и ледена усмивка, която не слизаше от тлъстото му лице.

Мъжете се разделиха и тръгнаха през тъмната джунгла.

Като стигна до изгорелия камион, Берили спря.

— Ама че катастрофа — възкликна той. Погледна към пътеката, която водеше навътре в джунглата. — Джек, ти отиваш напред. Аз ще те следвам. Фреди остава отзад. Върви бавно. Може да е скрит навсякъде в тази проклета бъркотия.

Джони се събуди, когато Фрийман отвори вратата на спалнята.

— Добре ли спа? — попита Фрийман и подаде на Джони чаша чай.

— Горе-долу. — Джони седна и с благодарност отпи от чая.

— Отивам в джунглата — каза Фрийман, — но ще огледам наоколо, преди да тръгна. — Той излезе и се върна с купа ледена вода, смени превръзката, след това кимна със задоволство. — Оправя се, възпалението е изчезнало. Няма да ме има до седем-осем часа. Ще ти оставя студено ядене. Искаш ли книга?

Джони врътна отрицателно глава.

— Ще те заключа и ще пусна капаците. Не трябва да се безпокоиш. Никой никога не идва тук, но нека вземем всички мерки.

Пръстите на Джони докоснаха пистолета.

— Добре съм… Благодаря за всичко.

С купа студено ядене от гърмяща змия, запас от цигари и кана студена вода до себе си Джони се намести в малкото твърдо легло. Фрийман пусна дървените капаци от яки летви.

— По-късно ще стане задушно — рече той, — но по-добре човек да се поизпоти, отколкото да съжалява. — Той сякаш усещаше опасността, която застрашаваше Джони. — Съжалявам, че се налага да те оставя, но трябва да намеря определен вид гърмяща змия. На болницата й е нужен серум. Това може да ми отнеме целия ден.

— Няма нищо — отвърна Джони. — Може пък да погледна някоя книга… Каквато и да е, само не Библията.

Фрийман отиде във всекидневната и след малко се върна с „Кръстникът“ на Пузо.

Джони не беше отварял книга, откакто беше напуснал училище. Когато откри, че тази е за мафията, се зачете. Времето летеше. Беше така увлечен, че забрави да изяде студеното ядене и чак когато светлината, която проникваше през дървените капаци, намаля дотолкова, че му беше трудно да различава буквите, разбра, че е гладен, че глезенът не го боли и че часовникът показва пет и двадесет.

Ако всички книги са хубави като тая — помисли си той, — ето нещо, което съм пропуснал.

Довършваше яденето и се канеше да запали цигара, когато чу да се отключва вратата на бунгалото. Бързо пусна цигарата и се хвана за пистолета.

— Аз съм — обади се Фрийман и влезе в малката спалня. — Мисля, че има неприятности. Трима мъже идват насам. Не ме видяха. Всичките са с пистолети.

Джони с усилие се надигна в леглото.

— Ще бъдат тук след по-малко от десет минути. Хайде, Джони, ще те скрия там, където няма да се сетят да погледнат. — Фрийман помогна на Джони да стъпи на левия си крак. — Подскачай. Не стъпвай на болния.

Джони грабна пистолета и кобура, след това, подкрепян от Фрийман, заскача през всекидневната и излезе под лъчите на слънцето. Фрийман го заведе до голям навес зад бунгалото.

— Това е моят змиярник — каза той. — Не се бой. Всичките са в кафези и нищо не могат да ти сторят.

Той настани Джони в полумрака, където се чуваше сухото чаткащо съскане на гърмящите змии, разтревожени от чуждото присъствие. Фрийман го опря на стената, след това отиде до голям осемфутов кафез и го домъкна отпред. Джони видя, че той гъмжеше от гърчещи се гърмящи змии. Фрийман му помогна да се премести на мястото на кафеза и го опря отново на стената.

— Тук ще си добре — рече той. — Не се безпокой. Ще оправя леглото. Няма да разберат, че си тук. — След това дръпна отново кафеза назад към Джони, като го закри напълно.

Джони усети миризмата на змиите. Движенията им го смразяваха. С цялата тежест върху здравия си крак, като държеше болния леко присвит, той се приготви да чака.

Берили, заграден от Фреди и Джек, внезапно се появи на сечището пред бунгалото на Фрийман.

С часове бяха претърсвали джунглата, бяха уморени и им беше писнало да търсят. Бяха станали невнимателни. След три-четири часа Берили беше разбрал, че Джони би могъл да лежи скрит, в който и да е гъсталак и, ако стои неподвижен, ще минат край него, без да го забележат.

Беше разбрал, че операцията е твърде прибързана. Това, което им трябваше в това проклето място, за да го открият, беше куче. Но тъй като се беше набутал в тази акция, сега го беше страх да се върне при Масино и да му съобщи за неуспеха.

Той, Фреди и Джек бяха вървели през джунглата цели шест изтощителни часа. Единственото живо същество, на което се бяха натъкнали, беше една змия. И точно когато бяха на път да прекратят операцията и да се признаят за победени, бяха видели сечището и дървеното бунгало.

И тримата инстинктивно се бяха прикрили зад един гъсталак.

— Може да е тук — каза Берили.

Тръгнаха през сечището към бунгалото, след това видяха висок слаб човек с избелели маскировъчни дрехи, който излезе от бунгалото. Той отиде при кладенеца и започна да вади вода.

— Джек… Говори с него — нареди Берили.

— Защо аз, приятел — възрази Джек. — Ти ще си побъбриш с него… Аз ще те прикривам.

— И аз — ухили се Фреди. — Ти си шефът, Лу.

И така Берили се отправи към сечището с думкащо сърце, като се питаше дали Джони не се крие в бунгалото и не се е прицелил в него през летвите на капаците.

Фрийман вдигна поглед, когато Берили наближи.

— Здрасти, чужденецо. — Гласът му беше мек и спокоен. — Загубихте ли се? Никого не съм виждал тук от месеци.

Берили го разглеждаше, като държеше пистолета си отзад, за да не го вижда.

— Тук ли живееш? — попита той.

— Точно така. — Фрийман беше напълно спокоен. — Аз съм Джей Фрийман, змиярят.

Берили изтръпна.

— Змии ли? Какво искаш да кажеш?

Фрийман спокойно обясни.

— Събирам серум за болниците. — Той замълча, като гледаше право в подозрителните очи на Берили. — Кой сте вие?

— Да си виждал нисък, набит мъж с черна коса, около четиридесетгодишен? Търсим го.

— Както казах, вие сте първото човешко същество, което виждам тук от месеци насам.

Берили погледна неспокойно към бунгалото.

— Хич не ме лъжи. Ако е вътре, ще загазиш, и като го казвам, не се шегувам.

— За какво става дума? — попита меко Фрийман. — Вие от полицията ли сте?

Пренебрегвайки въпроса, Берили даде знак на другите двама, които излязоха иззад храсталака.

— Ще хвърлим едно око на бунгалото — обърна се той към Фрийман, когато Джек и Фреди дойдоха при него. — Действайте, веселяци, и стига сте се блещили.

Фрийман влезе в бунгалото. Като го използваше за прикритие, Берили се вмъкна след него с пистолет в ръка и разтуптяно сърце, докато Джек и Фреди останаха отвън да чакат. След бързо претърсване, като постоянно буташе Фрийман пред себе си, Берили излезе от бунгалото.

Поклати отрицателно глава към другите двама.

— Какво е това? — попита той, като забеляза навеса.

— Моят змиярник — рече Фрийман. — Огледайте го. Току-що хванах гърмяща змия черепотрошачка. Виждали ли сте някога такава?

Свит зад клетката със змиите, Джони чуваше всяка дума и свали предпазителя на пистолета. Долови тих подсвиркващ звук и разбра кой беше отвън: Фреди, мафиотският главорез, много по-опасен от всяка от змиите, които се виеха и съскаха около него.

— Върви напред — заповяда Берили и ръгна Фрийман с пистолета си.

Прикривайки се отново зад него, Берили надникна вътре, видя кафезите, усети миризмата на змиите и отскочи назад.

Върна се при Фреди и Джек.

— Хайде да се махаме оттук — изръмжа той. — Можем да си търсим с месеци в тая проклета джунгла и пак да не го намерим.

— Това е най-умното нещо, което си казвал досега — обади се Джек.

Фрийман гледаше как тримата мъже се отдалечават към джунглата, след това извади ведро вода от кладенеца и се върна в бунгалото. Почака десетина минути, после излезе от къщата и също се отправи към джунглата тихо и бързо, подобно на змиите си. Без да го забележат или чуят, той настигна тримата мъже и видя как се срещнаха с още шестима, как разговаряха, а после се качиха в две коли и заминаха.

Върна се обратно и отиде да измъкне Джони от скривалището му, както и да го увери, че преследването е приключило.