Чук, чук! Кой е там?

Глава осма

Едва беше заглъхнал шумът от камиона, когато вратата на спалнята му се отвори и Джони видя Фрида да влиза.

В полумрака на развиделяващия се ден тя се стори на Джони най-желаната жена на света, но сега не беше време за любов.

Тя седна на леглото му.

— Скот говори с мен снощи — рече.

— Знам. Чух всичко — отвърна Джони и я улови за ръцете. — Хитро го метна, но като се върне довечера… Какво ще стане?

— Ще му кажа, че не си човекът, за когото те мисли, и че съм сигурна в това. Ще му кажа, че съм видяла шофьорската ти книжка и на нея е написано Бианко. Че няма и никакъв медальон на свети Христофор.

Джони поклати глава.

— Това няма да го спре. Алчен е за пари. Както рече — какво ще загуби, освен парите за едно телефонно обаждане?

— Тогава да се махаме оттук — предложи Фрида. — Да вземем парите и да изчезнем. Знам къде в селото мога да наема кола. Ще отидем в Ийст Сити, ще вземем парите и след това ще заминем на север. Какво ще кажеш?

Той се отпусна на възглавницата: възхищаваше се на незнанието й за мрежата, която се затягаше около него.

— Ех, ако беше толкова просто — обади се той.

— Но те не ме познават! — възрази Фрида нетърпеливо. — Къде си скрил парите? Защо да не мога да ги взема, докато ти чакаш някъде?

— Ийст Сити гъмжи от хора на Масино. Всеки от тях е получил описание на чантите, в които са парите. Два вехти червени сака с черни кожени дръжки — рече Джони. — Видят ли някой да носи две такива чанти, този човек няма да живее и пет минути.

— Тогава ще купим камион и ще ги сложим в камиона… Какво толкова има?

Джони разбра, че трябва да й каже всичко.

— Чантите са в един бокс на гардероба за оставен багаж на автогара „Грейхаунд“, която е точно срещу офиса на Масино. Не можеш да ги натовариш в камион, без да те видят.

— Но трябва да има някакъв начин да ги взема!

— Масино е умен. Вероятно се е сетил за боксовете. Може би ги е поставил под наблюдение. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да проверя. — Джони помисли за момент. — Къде е най-близката телефонна кабина?

— В селото… В местния магазин.

— Имам връзка в Ийст Сити. Човекът ще ми каже какво става. Кога отваря магазинът?

— В седем и половина.

Той погледна часовника си. Беше пет и половина.

— Ще ме закараш ли с лодката отсреща?

Тя се двоумеше.

— Тук всички са очи и слух. Досега не знаят за съществуването ти. Можеш да предизвикаш сензация.

— Трябва да се добера до телефона.

Тя мисли дълго.

— Да речем, ще кажа на Салвадоре, че си ми доведен брат, който ми е дошъл на гости? Бъди любезен с него. Лесно може да бъде заблуден: само трябва да си любезен с него.

— Италианец? — Джони се стегна. — Кой е той?

— Собственикът на магазина: Салвадоре Бруно. Безобиден е. Ако пристигнем точно при отварянето на магазина, наоколо няма да има никого. Наистина ли трябва да се обадиш?

— Да.

— Имаш предвид, че щом разберем, че всичко е наред, можем да наемем кола и да вземем парите?

— Първо трябва да разбера.

Тя кимна.

— Ще направя кафе. Има време.

Той протегна ръка и я привлече към себе си.

— И за кафето ще остане време.

Моторницата влезе в малкото пристанище. Джони забеляза магазина: ниска паянтова постройка, която гледаше към водата. Погледна си часовника: беше минута след седем и половина и вратата беше отворена.

Носеше анорака си, за да прикрива пистолета и кобура. Очите му се взираха през водната повърхност, но все още нямаше никакви признаци на живот.

Фрида скочи на кея. Джони й подаде въжето и тя завърза лодката.

Двамата прекосиха черния път и влязоха в магазина.

— Телефонът е там — каза Фрида и посочи.

Докато влизаше в кабината, Джони зърна нисък дебел мъж, който се подаде иззад някаква завеса. Затвори вратата, обърна се с гръб и пъхна монета. Набра апартамента на Сами.

Последва пауза, после сънливият глас на Сами се обади:

— Кой е?

— Сами! Събуди се! Тук е Джони!

— Кой?

— Джони!

Тихо простенване от страх долетя отсреща.

— Слушай, Сами… Какво става там? Какви са новините?

— Мистър Джони… Молих те… Умолявах те да не ми се обаждаш. Мога да попадна в истинска беда. Аз…

— Стига, Сами! Ти си ми приятел… Не помниш ли? Какво става?

— Не знам. Нищо не знам. Никой нищо вече не говори, мистър Джони. Кълна се, че нищо не знам!

— Искам да направиш нещо за мен, Сами.

— Аз? Не направих ли достатъчно, мистър Джони? Взе ми всичките пари. Клой непрекъснато ме врънка за пари, а сега аз нямам какво да й дам. Брат ми…

— Зарежи това, Сами — ще си получиш парите. Сега слушай внимателно. Нали знаеш автогарата „Грейхаунд“?

— Аха. Знам я.

— Когато закараш шефа в офиса, влез вътре и си купи вестник. Поразходи се. Искам да разбереш дали има хора от бандата, забодени там. Разбра ли, Сами?

— Те… са забодени там, мистър Джони. Не ме питай защо, но са там. Ходих снощи за цигари и Тони и Ърни се мотаеха наоколо.

Джони кимна сам на себе си. Значи Масино подозираше, че парите са в някой от боксовете.

— О’кей, Сами. Не се тревожи за парите си. Скоро ще ти ги изпратя. — Той затвори.

Джони дълго стоя, втренчен в автомата. Беше въпрос на търпение. Колко ли дълго Масино щеше да наблюдава боксовете? Не би могъл да знае, че парите са там: само предполагаше. За това трябваше да се помисли. А какво да прави със Скот тази вечер?

Той отвори вратата и влезе в магазина.

— Джони! Ела да те запозная със Салвадоре! — повика го Фрида. Тя стоеше до един от щандовете. От другата страна се беше изправил ниският дебел мъж, който си подаде ръката.

— Много се радвам — рече той с широка усмивка. — Голяма изненада. Мисис Фрида не ми е казвала, че има доведен брат. Добре дошъл в Литъл Крийк.

Докато се ръкуваха, Джони огледа с бърз изпитателен поглед човека: оплешивяващ, около шестдесетгодишен, с рошави мустаци, малки умни очи и покрита с набола четина челюст.

— Минавах оттук — отвърна той. — Открих бизнес в Маями. Хубав магазин имате.

— Да, да, добър е. — Малките очички се впиха в лицето на Джони. — И вие сте италианец като мен, нали?

— Майка ми беше италианка. Старецът ни беше швед. — Той погледна Фрида, която кимна.

— Прилича на майка си, а?

— Това си личи.

— Аха. — Последва пауза. — Дълго ли ще останете?

— Много е хубаво тук. Не бързам да се върна на работа. — Джони се насили да се засмее. — В писмата си Фрида постоянно пишеше за това място, но нямах представа, че е толкова хубаво.

— Ловите ли риба?

— Обичам да ловя. Вчера хванах четирипаундово сефте… един костур.

Салвадоре грейна.

— Значи сте рибар.

— Може ли да получа два фунта бекон и дузина яйца? — прекъсна ги Фрида.

— Момент.

Салвадоре забърза към другия щанд. Джони и Фрида размениха погледи. Не казаха нищо.

След десет минути и още малко приказки те пресякоха кея към пристанището.

Салвадоре се загледа подире им, докато се отдалечаваха. Добродушното изражение на тлъстото му лице бавно избледня и малките му очички станаха като стъклени топчета.

Бръкна под тезгяха и измъкна вчерашния „Флорида Таймс“. Бързо прелисти страниците, докато намери обявата.

Известно време втренчено гледа снимката, след това измъкна молива иззад ухото си и грижливо нарисува брада. Отново разгледа фотографията, отиде в телефонната кабина, пусна монета и избра номер.

Отговори ръмжащ глас.

— Бруно. Литъл Крийк — рече Салвадоре. — За онзи тип Джони Бианда. Тук има един новодошъл, който се казва Джони и прилича на него.

— Какъв тип?

Салвадоре разказа.

— Ако тя твърди, че й е доведен брат, защо, по дяволите, да не може да е доведен брат?

— Тая кукличка не си го получава от мъжа си. Обзалагам се, че ще каже каквото и да е, само и само да си го вземе от някого, а се вижда, че тоя тип върши това.

— Добре. Ще пратя някого да погледне. Имаме стотици за проверяване, дявол ги взел, но ще пратя някого.

— Кога?

— Откъде да знам? Когато се освободи човек.

— Ако е той, ще получа ли наградата?

— Ако е той — и линията прекъсна.

Шумът от мотора правеше разговора в лодката невъзможен. Джони седеше на носа и мислеше усилено. Собственикът на магазина беше предизвикал у него усещане за опасност. Трябваше да се обади на Сами, но сега разбра какъв риск бе поел. Мафиоти имаше навсякъде. И така, те наблюдаваха боксовете на автогарата „Грейхаунд“! Седнал на носа на лодката, той чувстваше бриза по лицето си. Загледан в носа, който пореше гладката водна повърхност, почувства как мрежата около него се затяга.

Завърза моторницата и последва Фрида на палубата на голямата лодка, като се отпусна в един от бамбуковите столове.

— Е?

Тя стоеше до него и той погледна в ярките й сини очи.

— Наблюдават боксовете.

Разочарованието в очите й го обезпокои. Алчна е за пари, помисли си. Тя седна до него.

— Какво ще правим тогава?

— Точно така… Какво ще правим? — Замисли се, загледан над езерото. — Когато планирах тази кражба, бебче, си казах, че ще трябва да бъда търпелив. Казах си, че няма да е безопасно да харча парите поне две-три години.

Тя се стегна.

— Две години ли?

— Докато парите са в бокса, е безопасно. Опитай да ги вземеш и ние с теб ще бъдем мъртви, а парите ще се върнат при Масино. Рано или късно ще му писне да държи под око боксовете. Може да продължи месец… даже шест месеца, но имам връзката в Ийст Сити. Човекът ще ми каже, когато температурата спадне, а дотогава ще трябва да чакаме.

— Не мислиш да стоиш тук шест месеца, нали?

— Не… Ще трябва да си намеря работа. Опитен съм с лодките. Ще отида в Тампа… Все ще намеря нещо.

— А аз какво ще правя? — Твърдата нотка в гласа й го накара да я погледне. Беше втренчила в него искрящите си очи.

— Имам малко пари. Ще ни бъде трудно, но ако искаш да дойдеш, ще се радвам да бъдеш с мен.

— Колко пари си отмъкнал от онзи човек, Джони? Не си ми казал.

Той и не възнамеряваше да й каже.

— Около петдесет хиляди — отговори.

— Рискуваш живота си за петдесет хиляди?

— Точно така. Искам да имам лодка. Мога да си я купя с тези пари.

Тя го гледаше втренчено и той знаеше, че не му вярва.

— Повече са, нали? Нямаш ми доверие.

— Не знам. Нямах време да ги преброя. Мисля, че са около петдесет хиляди, но може и да са повече…, а може да са по-малко.

Тя седеше неподвижно и мислеше.

Той я наблюдаваше, после рече спокойно:

— Питаш се дали десет хиляди на ръка няма да е по-добре, отколкото петдесет хиляди някъде си, нали?

Тя се стегна, после поклати глава.

— Не. Опитвам се да си представя как ще изглеждам на лодка. — Но той знаеше, че лъже.

— Не прави нещо, за което ще съжаляваш — продължи. — Виж какво, да допуснем, че като отидеш за пощата, се обадиш на ония адвокати. Нека ти кажа какво ще стане. Ще пристигнат пет-шест човека. Ще се опитат да ме заловят жив, защото ако съм мъртъв, те никога няма да намерят парите. В едно нещо съм сигурен: никой няма да ме хване жив. Виждал съм какво става с хората, които са се опитвали да измамят Масино. Заповядва да ги вържат за стол и после ги бие с бейзболна бухалка, като внимава да не ги довърши: троши им костите, а накрая им навира в гърлото месарски куки и ги обесва, както са си на стола. Така че никой няма да ме хване жив. Значи ще има престрелка, а по време на тази престрелка и ти може да спреш някой куршум. Повярвай ми, бебче, никой няма да оживее, за да получи оная награда от десет хиляди долара: това е само примамка. Така че не прави нещо, за което ще съжаляваш.

Тя потрепери, след това сложи ръка върху неговата.

— Няма да те предам, Джони. Кълна се, че няма, но какво ли ще направи Ед?

— Да, мислих за него. Ето какво ще му кажем. Опитала си да отвориш куфара ми, докато съм бил за риба, но се е оказал заключен. Когато съм се върнал, ти си отишла за пощата и вестника. Обадила си се на онези адвокати, че според теб търсеният от тях човек е в Литъл Крийк. И какво смяташ, че са отговорили? — Джони я погледна. — Отговорили са, че човекът е намерен в Маями, че ти благодарят за обаждането и съжаляват за труда, който са ти създали. Как ще реагира Ед на това?

Тя се отпусна.

— Умно! Няма да му се иска да харчи и той пари за междуградски разговор. Да, ще зареже тая работа.

— И аз така си представям нещата. Мога да остана тук до края на седмицата, след това ще му съобщя, че заминавам. Ще наемем онази кола, за която говориш, и ще отидем в Тампа.

— Защо да чакаме? Защо не утре?

— Не бива да действаме прибързано. През следващите пет дни ти ще откриеш, че си влюбена в мен и ще му оставиш писмо, съобщавайки му това, както и че заминаваме заедно. Ако прибързаме, ще стане подозрителен. Може даже да се обади на ония адвокати. Може да разпита в селото и да открие коя кола сме наели. И тогава няма да стигнем далече, бебче. Повярвай ми, тази игра се играе с търпение.

— Да чакам! Та аз само това правя! Все чакам! — Фрида стана. — Божичко! До гуша ми е дошъл този мой живот!

— По-добре да ти е дошло до гуша от живота, отколкото да го нямаш изобщо. — Джони също стана. — Ще отида да уловя нещо за вечеря.

Той я остави и отиде в стаята си. Затвори вратата и я заключи. Взе резервния си анорак и опипа горния джоб. Извади от него ключа от бокса. Погледна го за миг. На него беше гравиран номерът: 176. Ключът към сто осемдесет и шест хиляди долара!

Седнал на леглото, той развърза връзката на обувката си, пусна ключа в обувката и стегна връзката. Не беше удобно, но беше безопасно!

След няколко минути се върна на палубата.

Фрида беше във всекидневната и чистеше с прахосмукачката.

— Ще се върна скоро — извика той, влезе в моторницата и се отправи към средата на езерото.

Телефонът в офиса иззвъня тъкмо когато Масино се готвеше да си тръгва.

— Вдигни слушалката! — излая той на Лу Берили, който я грабна веднага.

— Мистър Танца е — съобщи той и му я подаде Масино изпсува и изтръгна слушалката от ръцете му, приседна на ъгъла на бюрото си и рече:

— Какво има, Карло? Тъкмо си тръгвах.

— Току-що пристигна интересно сведение — подхвана Карло. — Може нищо да не излезе, но може и да се окаже нещо. Мъж, отговарящ на описанието на Бианда, в момента живее в една лодка близо до Литъл Крийк. Това е на пет мили от Ню Саймара. Там е от около два дни и се е настанил при едно семейство. Жената е незадоволена. Мъжът е шофьор на камион и го няма по цял ден. Тя е шведка и твърди, че този тип й е доведен брат. В действителност той е толкова италианец, колкото сме и ние с теб. Това е пряко сведение и източникът е надежден.

— Тогава защо ме безпокоиш? — попита Масино. — Ти си натоварен да го търсиш, нали така? Ами провери го!

— Искаме едно от твоите момчета, за да го разпознае. И дума не може да става да се започне нещо, без да сме сигурни. Можеш ли да пратиш някого?

— О’кей. Ще пратя Тони.

— Отлично. Кажи му да отлети до Ню Саймара, след това да вземе такси до Крайбрежния бар. Всички шофьори знаят къде е. Да пита за Луиджи. Той ни е връзката. Ще уреди три-четири човека да заведат Тони до Литъл Крийк. Разбрано?

Масино драскаше по един бележник.

— Аха — отвърна и затвори телефона.

Обърна се към Берили.

— Намери Тони. Предай му това. Трябва да отлети с първия самолет. Кажи му, че задачата му е да разпознае някакъв тип, за когото Танца смята, че е Бианда. Тръгвай!

Берили намери Тони, който си пиеше бирата с Ърни, в един бар, посещаван редовно от хората на Масино. Тони и Ърни току-що се бяха върнали от дълго досадно дежурство край боксовете за оставен багаж и Тони мърмореше.

Ърни, който нямаше нищо против всяка работа, при която си седиш и мързелуваш, го слушаше с отегчено изражение на тлъстото лице.

— Я виж кой е тук! — възкликна той, когато видя Берили да влиза.

— Тоя мръсник! — Тони се усмихна презрително. — За какво ли го бива?

Берили дойде при тях и седна на масата им.

— Има работа за теб. — Той мразеше Тони и му беше приятно, че носи лоши новини. — Шефът нареди да отлетиш незабавно за Ню Саймара… където, по дяволите, и да се намира този град. Ето… Тук всичко е написано.

Тони взе късчето хартия, прочете написаното и погледна безизразно Берили.

— За какъв дявол е всичко това? — попита.

— Този тип Луиджи смята, че са напипали Джони. Иска някой да отиде там да го разпознае, преди да се задействат.

— Джони?

Тони пребледня.

— Аха. Шефът каза веднага да тръгнеш.

— Е, това ще е велик момент — обади се Ърни и се изкиска, ликуващо, — когато се изправиш пред Джони! Човече! Бих искал да те зърна отнякъде!

Тони го изпсува.

— Сигурен ли си, че шефът е избрал мен?

Берили му се усмихна подигравателно.

— Можеш да му се обадиш. Да не би да се отказваш от задачата?

Тони облиза устни, като усещаше, че двамата мъже го наблюдават и се хилят. Стана и излезе от бара.

Джони се върна в жилището около обяд с три доста големи шарана. Беше го притеснявал аноракът, но трябваше да го носи, за да скрива пистолета и кобура. Каза си, че отсега нататък няма да се движи без оръжие. Инстинктът му за опасност се беше събудил. Докато ловеше риба, все мислеше за Салвадоре. Човекът беше се показал доброжелателен, но това не означаваше нищо. Мафията имаше връзки навсякъде. Спомни си думите на Салвадоре: „И ти ли си италианец като мен?“. На пръв поглед безобидна реплика, но тя можеше да означава и неприятности.

Все пак спокойствието на езерото, тишината, фактът, че никой не се виждаше наоколо, му даваха усещането за сигурност, но въпреки това трябваше да носи пистолета.

Изсипа рибата в кухненската мивка. Нямаше и следа от Фрида. Отиде в стаята си, коленичи, погледна под кревата и се усмихна.

Беше оставил куфара леко под ъгъл, а сега той беше изправен. Това можеше да означава само едно: че Фрида го е пипала. Измъкна го и провери ключалките. Бяха доста паянтови и беше възможно да е намерила ключ, с който да ги е отворила. Отключи куфара и преброи десетдоларовите банкноти. От парите на Сами му бяха останали две хиляди осемстотин петдесет и седем долара. Отново заключи куфара и го бутна под кревата, след това отиде на палубата.

Препича се на слънцето повече от час, когато чу Фрида да прекосява проскърцващия кей.

— Здрасти! Къде беше? — попита, когато тя дойде при него на палубата.

— Разхождах се. Хвана ли риба?

— Три черни шарана.

— Боже мой! Пак шарани!

— Костурите са плашливи.

Тя отиде до парапета и застана до него, опряла ръце и с тяло, леко приведено напред. Джони се загледа в меката извивка на ханша й. Мина зад нея и обхвана гърдите й, тялото му се притисна към мекотата й.

Тя се изплъзна от ръцете му.

— Стига! — сряза го грубо. — Не можем да прекараме цялата седмица в… — Тя употреби грозната петбуквена дума и това подразни Джони.

— Успокой се — рече той. — Това е игра на търпение.

— Ще подготвя рибата. — Той ясно усети, че сега беше враждебно настроена. — За обяд — яйца с бекон.

— Чудесно.

Проследи я с поглед, докато отиваше към кухнята. Тази жена можеше да бъде опасна. Помисли си за Мелани: при нея нямаше никакво хитруване. Дълго седя, а умът му работеше трескаво, Фрида трябваше да разбере, че той е главният. Ако не приемеше този факт, той можеше да се окаже в опасност.

Скочи на крака и влезе в кухнята. Фрида миеше рибата и погледна през рамо.

— Какво искаш?

— Избърши си ръцете.

— Заета съм… Върви на слънце.

Той рязко се обърна и я удари през лицето. Внимаваше ударът да не е прекалено силен, но плесницата беше достатъчно яка и отхвърли главата й назад. Сините й очи засвяткаха, а ръката й се стрелна към ножа до рибата.

Той улови китката й, стисна я и ножът се изтърколи на пода. След това я сграбчи така, че ръцете й останаха прилепени към тялото, избута я от кухнята и я помъкна към стаята си.

— Пусни ме! — изкрещя тя.

Беше силна и му беше трудно да я удържа, но се справи. Вкара я в стаята си, затвори с ритник вратата и я пусна.

— Сваляй ги или ще ги разкъсам! — заповяда.

— За кого се мислиш? — Очите й пламтяха от гняв. — Ще ме имаш, когато аз искам, не и преди! А сега се махай!

За Джони, който бе набрал опит в много подобни разправии, тя беше патетично лесна. Изплъзваше й се всеки път, щом замахнеше да го удари, отчайващо далеч от острите й нокти. После я простря по гръб върху леглото. Сега стискаше в ръка и двете й китки.

— Трябва да се държиш добре, бебче — или наистина искаш да обърна другия край?

Тя го прониза с поглед, после се предаде.

— Ще се държа добре.

Той пусна ръцете й, разкопча колана й и смъкна тесния панталон.

По-късно тя рече:

— Умирам от глад. — Прокара пръсти по силния му гръб. — Обичам те. Ти си мъж до мозъка на костите. Каквото и да поискаш, каквото и да направиш, ще бъде добро за мен.

Смъкна се от кревата и излезе.

Докато се обличаше, той чу цвъртенето на пържещия се бекон. Отиде в кухнята. Фрида, гола, чупеше яйца над тигана.

Приближи зад нея и я тупна по задника.

— Престани, Джони, или няма да ядем.

Докато се хранеха. Джони каза:

— След пет дни ти и аз ще бъдем заедно на път… Ще започнем нов живот.

Фрида му се усмихна.

— Искам го! Джони… Не знаеш колко силно го искам!

Прекараха остатъка от следобеда седнали на палубата, попиващи слънчевите лъчи. Някъде около шест и половина Фрида се обади:

— Ще се заловя с вечерята. Поразходи се. Не се връщай по-рано от час. Трябва да убедя Ед.

— Ще взема лодката, може да уловя костур.

— Ако е шаран, пусни го обратно.

Когато се отдалечи достатъчно от лодката жилище, Джони седна в моторницата и се замисли за Фрида. Питаше се и какво ли прави в този момент Мелани. Дали е намерила някой, който да го замести. Питаше се също и какво ли прави Масино. Може би в момента отвеждаше своята дебела разглезена жена на някой гуляй. За един час улови четири шарана и ги пусна отново във водата, след това обърна моторницата и се отправи обратно.

Когато се качи на палубата, видя, че Скот мие камиона с маркуч. Махна му и Скот му отвърна. Влезе в кухнята.

Фрида кимна.

— Всичко е наред. Няма от какво да се безпокоиш. Заряза оная работа.

Джони си пое дълбоко дъх.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Малко след единадесет и петнадесет едно въздушно такси се приземи на летището в Ню Саймара и от него излезе Тони Капело.

Десет минути по-късно друго такси го остави пред Крайбрежния бар. Той огледа отвън заведението и остана изненадан. Този вертеп, помисли си, е много стилен. Намираше се срещу басейна за яхти — модното място на Ню Саймара, и беше свърталище на богаташи. Маси, подслонени под весело оцветени чадъри, бяха наредени пред заведението, боядисано в бяло и с небесносини дървени капаци. Червен килим водеше в бара, а над входа се спускаше синьо-бял полукръгъл навес. Около масите бе препълнено с дебели хора с охолен вид, надошли от яхтите си.

Тони се почувства малко одърпан, когато влезе в бара с куфарчето си в ръка. Усети, че посетителите го оглеждат и му се щеше неговите дрехи да съответстваха на техните.

Италианец с бяло сако и кървавочервен панталон препречи пътя му.

— Желаете ли нещо? — От презрението в тона на този човек в главата му нахлу кръв.

— Луиджи, боклук такъв — изръмжа той. — И побързай!

Очите на келнера щяха да изскочат.

— Синьор Моро е зает.

— Кажи му, че ме праща Масино — нареди Тони. — Той ме очаква.

Презрението на келнера се изпари. Той махна с ръка:

— Извинете. Моля, продължете нататък. Първата врата след бара.

Тони намери Луиджи Моро зад огромно колкото билярдна маса бюро. Драскаше нещо върху бележник и когато Тони влезе, се облегна назад в стола си и кимна.

Луиджи Моро беше около шестдесет и пет годишен, с леко сплескан нос — подарък от яко ченге, когато е бил млад, а в тъмните му шарещи очи имаше живот колкото в очите на умряла риба.

— Седни… Искаш ли пура? — Посочи стол и побутна към Тони сребърна табакера с хавански пури.

Тони не пушеше пури. Седна на ръба на стола. Беше чувал за Луиджи Моро, един от любимците на мафията: човек, когото трябва да уважаваш, иначе те очакват неприятности.

Моро запали пура, без да бърза, и изгледа замислено Тони.

— Чувал съм за теб: добър стрелец си.

Тони кимна.

— Как е Джо?

— Добре е.

— Голяма кражба. — Моро се изхили. — Обзалагам се, че е побеснял.

Тони нищо не отвърна.

— Получихме това сведение — продължи Моро. — Получихме и около стотина други, но това изглежда добро. Пратил съм всичките си хора да проверяват другите сигнали, така че се надявам ти да отидеш до Литъл Крийк да хвърлиш едно око. Може и да не се потвърди, затова не искам да отклонявам моите момчета от работата, която вършат. Хвърляш поглед и ако сме на прав път, ми се обаждаш, а ние отиваме там и го пипваме.

Тони усети ледени тръпки да полазват по гърба му.

— Няма ли да пратите някого с мен?

Моро се вторачи в него.

— Казах ти… Момчетата са заети. — Той изтръска пурата си в голям сребърен пепелник на бюрото. — Ти си най-добрият стрелец на Масино, нали?

— Аха.

— Отлично. Можеш да се справиш с това. — Натисна някакво копче на бюрото и след около минута вратата се отвори и влезе млад дългокос италианец. — Заведи този момък в Литъл Крийк, Лео, покажи му това-онова. Запознай го със Салвадоре. Поздрави от мен стария ястреб.

Младият мъж огледа Тони, след това рязко обърна глава към вратата. Тони го последва в коридора, като вече го мразеше: вероятно беше педи, много мършав, с бледо лице, блестящи очи, можеше и да е наркоман.

Мълчаливо излязоха от сградата през задния изход и се насочиха към очукан линкълн. Лео се мушна зад волана, а Тони седна на мястото до него.

Лео се обърна и се втренчи в Тони.

— Чувал съм за теб… Стрелец си. — Той се ухили, като показа хубави бели зъби. — По-добре ти, отколкото аз.

— Мърдай — изръмжа Тони. — И не дрънкай.

— А, и грубиян, значи? — Лео се засмя. — Гледаш ли телевизия?

— Мърдай!

Лео отвори жабката на колата и пусна мощен бинокъл в скута на Тони.

— Това е за теб.

След тридесет минути спряха пред магазина на Салвадоре Бруно.

— Тук ще ти кажа сбогом — рече Лео. — Приятни забавления. Ако е той, обади ни се. О’кей?

Беше вече единадесет и четиридесет и пет. На брега имаше известно оживление. Когато Тони излезе от колата, усети, че хората го гледат с любопитство. Той преметна ремъка на бинокъла през рамо и влезе в магазина, а Лео потегли обратно.

Салвадоре беше зает с клиентите си. Когато видя Тони, викна нещо и се появи дебелата му жена да го замести.

Салвадоре направи знак на Тони, който го последва зад завесата във всекидневната.

— Луиджи ли те праща?

— Да.

Салвадоре издърпа едно чекмедже на масата и извади едромащабна карта.

— Ние сме тук, а той е там — посочи с молив. — Може да вземеш лодката или с колата ми да заобиколиш езерото.

Тони изтри потта от лицето си с ръкав.

— Май че с лодката ще е по-добре.

Не искаше да се приближава твърде много до Джони, ако заподозреният беше той. Сигурно в езерото винаги има рибари.

Салвадоре забеляза бинокъла.

— С това ще можеш да наблюдаваш, без да те видят. Ще ти заема въдица. Върви в езерото и се прави, че ловиш риба. Разбра ли?

— Аха.

Последва пауза, после Салвадоре додаде:

— Ако е той, ще получа наградата… Нали така?

— Откъде, по дяволите, да знам! — изръмжа Тони. — И от какъв зор, по дяволите, трябва да ми пука за това?

— Така не се разговаря с по-възрастните — възрази Салвадоре. — Зададох ти учтив въпрос и очаквам учтив отговор.

— Върви на майната си! — отново изръмжа Тони. — Има ли нещо за ядене?

Салвадоре пристъпи напред. Ръката му сграбчи китката на Тони в стоманена хватка, а необятният му корем, твърд като камък, го притисна така, че му изкара въздуха. Ръката му бе извита и той се оказа на колене, останал без дъх. Усети тежка потна ръка да го удря през ушите, след това, зашеметен, затърси пистолета си, когато Салвадоре го пусна.

— Не прави това!

Остротата в тона на Салвадоре го накара да се обърне и да погледне нагоре. Намери се пред застрашителното дуло на четиридесет и пет калибров пистолет.

— Добре, приятел — рече Салвадоре нежно, — значи сега ще бъдеш учтив. Може да съм дебел и стар, но такива като теб съм изяждал на закуска. Сега вече любезно ще си поискаш вечеря.

Тони несигурно се изправи на крака. Салвадоре пъхна пистолета си в кобура, скрит под лекото сако.

— Погледни — заповяда Салвадоре и пистолетът се появи в ръката му, а той се изкиска. — Бях най-добрият човек на Лъки. Е, стар съм вече, но не съм изгубил бързината си. — И пистолетът изчезна. Побутна Тони по рамото. — Значи искаш нещо за ядене, а?

— Да, ако обичаш, и благодаря — отвърна Тони прегракнало. — Мисля, че бих могъл да хапна нещо.

Салвадоре обгърна с дебелата си ръка раменете на Тони.

— Ела. — Заведе го в кухнята. — В моя дом винаги има хубава храна.

Час по-късно Тони влезе в малката рибарска лодка на Салвадоре, като непохватно държеше въдицата и бинокъла. Салвадоре беше го натъкмил с тъмносиня риза, дънки „Ливайс“ и платнена шапка с козирка. Показа му как да запали мотора.

— Закрепи въдицата ето тук — посъветва го той, като посочи една скоба отстрани на лодката. — Не отивай много близо до жилището. Ако някой се приближи до теб… Тук има много рибари… Кажи му, че си мой приятел. Няма да ти досажда.

Тони насочи моторницата към средата на езерото, след това изключи мотора. Видя в далечината лодката жилище. Закрепи въдицата на мястото й, след това фокусира бинокъла. Жилището сякаш връхлетя отгоре му, когато погледна. Разгледа олющената боя, дупките по палубата и ръждата по перилата. Не се виждаше никой. Настани се удобно и започна да наблюдава.