Цитаделата

Глава първа

Един късен октомврийски следобед през 1921 година неугледен мъж напрегнато се взираше през прозореца на третокласното купе в почти празния влак, който идеше от Суонси и пуфтеше нагоре по долината Пеноуел. Менсън пътуваше от Север вече цял ден, сменял бе влак в Карлайл и Шрузбъри и въпреки това последният етап на отегчителното пътуване към Южен Уелс го завари още по-развълнуван от мисли за бъдещия, първи в лекарската му кариера пост в този странен, обезобразен край.

Навън, между планините, издигащи се от двете страни на единичната железопътна линия, се лееше проливен дъжд. Върховете бяха скрити в сивата пустош на небето, а склоновете им, белязани от изоставени рудници, чернееха мрачни, осакатени от огромни купища шлака, върху които с напразната надежда да намерят паша скитаха няколко мръсни овце. Не се виждаше ни храст, ни стрък зеленина. В гаснещата светлина дърветата приличаха на неприветливи и осакатени призраци. При един завой на линията пред погледа му светна черният блясък на някаква леярна, осветил десетина голи до кръста работници с опнати тела и вдигнати за удар ръце. Макар че тази гледка се загуби бързо зад безразборно струпаните машинарии над една мина, у него вълнуващо и живо остана усещането за мощ. Менсън пое дълбоко дъх. Почувства ответен порив за усилие, една внезапна завладяваща бодрост, бликнала от надеждите и обещанията на бъдещето.

Когато половин час по-късно локомотивът допъхтя в Бленли, последен град в долината и крайна гара, вече бе паднал мрак, който още по-силно подчертаваше колко чуждо и отдалечено е това място. Най-сетне бе пристигнал. Хванал здраво чантата си, Менсън скочи от влака и забърза по перона, нетърпеливо търсейки знак, че го чакат. При изхода на гарата под един угасен от вятъра фенер стоеше и чакаше старец с жълто лице, квадратна шапка и дълга като нощница мушама. С пожълтелите си очи той внимателно огледа Менсън, а когато проговори, гласът му издаваше неохота.

— Вие сте новият помощник на доктор Пейдж?

— Да… Менсън, Андрю Менсън се казвам.

— Хм. Аз пък Томас. Повечето ми викат Старият Томас, да вървят по дяволите! Докарах двуколката. Сядайте — щом не ви се плува…

Менсън хвърли вътре чантата и се покатери в очуканата двуколка зад един висок ъгловат черен кон. Томас го последва, хвана юздите и се обърна към коня.

— Хайде, дий, Тафи!

Потеглиха праз града, който, въпреки всички усилия на Андрю да долови контурите му в плющящия дъжд, не представляваше нищо повече от размазана купчина ниски сиви къщи, наредени под високите и вездесъщи планини. Няколко минути старият кочияш не продума, но продължи да хвърля изпод капещата периферия на шапката си песимистични погледи към Андрю. Далеч не приличаше на спретнатия кочияш на преуспяващ доктор. Напротив, беше сбръчкан и немарлив и през цялото време от него се носеше необикновената, остра миризма на гранясала мас.

Най-после той каза:

— Току-що си зехте дипломката, а?

Андрю кимна.

— Знаех си. — Старият Томас плю. Триумфът му го направи по-сериозен и общителен. — Последният помощник си замина преди десет дни. Много-много не се задържат.

— Защо? — въпреки своята неувереност, Андрю се усмихна.

— Първо на първо — работата е тежка, мен ако питаш.

— А второ?

— Ще разберете! — Миг по-късно Томас вдигна камшика и като гид, който би обърнал вниманието върху красива катедрала, посочи края на редица къщи, където от една малка осветена врата излизаха облаци пара. — Вижте! Там е госпожата и моят магазин за пържени картофи. Пържим два пъти в седмицата и прясна риба. — Дългата му горна устна потръпна от тайна гордост. — Рекох, може пък да ви се ще да знаете.

Тук главната улица свършваше, те завиха по стръмен неравен страничен път, изтрополяха през едно запуснато място и влязоха в тясната алея на къща, която се издигаше изолирана от съседните улички зад три чилийски бора. На портата се четеше името „Брингоуър“.

— Ето ни и нас — каза Томас и дръпна юздите.

Андрю слезе. В следния миг, докато се съсредоточаваше за мъчителната церемония на влизането, предната врата енергично се отвори и той се озова в осветения хол, многословно приветстван от една дребна пълничка засмяна жена на около четирийсет години, със сияещо лице и блестящи, самоуверени примигващи очи.

— Тъй, тъй, тъй! Това ще да е доктор Менсън. Влезте, драааги, влезте. Аз съм съпругата на доктора, госпожа Пейдж. Надявам се, пътуването не е било уморително. И се радвам да ви видя. Просто не съм на себе си, откак се измете оня ужасен човек, който беше при нас. Би трябвало да го видите. Беше най-големият прахосник, който съм виждала, казвам ви. Но това няма значение! Сега вие сте тук и всичко е наред. Елате, аз лично ще ви покажа вашата стая.

Стаята на Андрю на горния етаж беше малка и спретната, имаше таблен креват, жълт лакиран скрин и бамбукова маса, върху която бяха поставени леген и кана.

Оглеждайки се, додето нейните черни като копчета очи изпитателно се взираха в лицето му, той каза плахо и вежливо:

— Тук изглежда доста удобно, госпожо Пейдж.

— Да, наистина — тя се усмихна и майчински го потупа по рамото. — За вас тук ще бъде идеално, драаги. Бъди добър с мен и аз ще бъда добра за тебе. По-добре не може да се каже, нали? Сега да не губим време, елате да ви запозная с доктора — тя замълча, погледът й все още въпросително вперен в очите му, и добави, като се стараеше гласът й да звучи небрежно: — Не знам писах ли ви, но между другото напоследък докторът не е много добре.

Андрю изненадано я погледна.

— О, нищо особено — веднага продължи тя, за да го изпревари. — От няколко седмици е на легло. Но скоро ще се оправи. Без съмнение.

Объркан, Андрю я последва до дъното на коридора, където тя със замах отвори една врата и весело възкликна:

— Едуард, доктор Менсън — нашият нов помощник. Идва да се представи.

Когато Андрю влезе в дългата старомодна спалня с плътно спуснати плюшени завеси и малък огън в камината, Едуард Пейдж се обърна в леглото явно с голяма мъка. Беше едър кокалест мъж, вероятно шейсетгодишен, с грубо издялано лице и уморени, блестящи очи. Целият му вид носеше печата на страдание и някакво измъчено търпение. Имаше и още нето. Светлината на петролната лампа падаше върху възглавницата и разкриваше една безизразна восъчна половина от лицето му. Лявата част на тялото му бе също парализирана, а лявата ръка, отпусната върху бродирания юрган, бе сгърчена в лъскав конус.

Като наблюдаваше тези признаци на тежък и съвсем не скорошен удар, Андрю внезапно почувства пълно объркване. Настъпи неловко мълчание.

— Надявам се, че тук ще ви хареса — отбеляза най-после доктор Пейдж. Говореше бавно и трудно, леко сливаше думите. — Дано работата не ви се види твърде тежка. Вие сте много млад.

— Аз съм на двайсет и четири, сър — сковано отвърна Андрю. — Знам, това ми е първата служба и тъй нататък, но от работа не се страхувам.

— Ето, видя ли! — госпожа Пейдж сияеше. — Не ти ли казах, Едуард, със следващия ще имаме късмет?

Върху лицето на Пейдж застина още по-дълбока неподвижност. Той се вгледа в Андрю. После, изглежда, интересът му отслабна.

— Дано останете — рече той с уморен глас.

— Боже мой! — извика госпожа Пейдж. — Как можа да го изречеш! — Тя се обърна с извинителна усмивка към Андрю. — Говори тъй само защото днес е малко кисел. Нали, патенцето ми? — наведе се и сърдечно целуна съпруга си. — Хайде стига! Вечерята ще ти пратя по Ани, щом свършим нашата.

Пейдж не отговори. Поради каменното изражение на полузастиналото лице устата му изглеждаше крива. Здравата му ръка се протегна към книгата върху масата край леглото. Андрю видя заглавието й: „Дивите птици в Европа“. Той се почувства излишен преди още парализираният човек да се е зачел.

Когато слезе за вечеря, мислите му бяха мъчително объркани. Той бе кандидатствал за това помощник-лекарско място в отговор на едно обявление в „Ланцет“. Но в размяната на писма между него и госпожа Пейдж, с което си осигури настоящия пост, не се споменаваше нищо за болестта на доктор Пейдж. А Пейдж беше болен, не можеше и съмнение да има колко тежък е бил мозъчният кръвоизлив, довел до тази парализа. Трябваше да минат месеци, додето той отново се залови за работа, ако това изобщо станеше някога.

С усилие Андрю отхвърли загадката от ума си. Беше млад, силен и нямаше нищо против извънредната работа, която болестта на Пейдж щеше да стовари на раменете му. Всъщност в своя ентусиазъм той жадуваше за лавина от пациенти.

— Късметлия сте, драааги — отбеляза госпожа Пейдж духовито, когато нахълта в столовата. — Тази вечер ще можете спокойно да си хапнете. Никаква манипулационна. Дей Дженкинс всичко е свършил.

— Дей Дженкинс?

— Нашият аптекар — небрежно подхвърли госпожа Пейдж. — Един сръчен дребосък. И амбициозен. Някои му викат дори „доктор“ Дженкинс, макар че той, разбира се, не може изобщо да се мери с доктор Пейдж. От десет дни насам той приема в манипулационната и ходи по визитации.

Той се втрещи в нея, обзет от нова тревога. Всичко, което бе чувал, всички предупреждения относно съмнителния характер на практиката в тези далечни Уелски долини отново проблеснаха в съзнанието му. Отново трябваше да направи усилие, за да замълчи.

Госпожа Пейдж седна начело на масата с гръб към огъня. След като се настани удобно на стола си с възглавничка, тя въздъхна в приятно предвкусване и дръпна малкото звънче пред себе си. Една прислужница на средна възраст с бледо, изжулено от миене лице внесе вечерята и крадешком огледа Андрю.

— Хайде, Ани — викна госпожа Пейдж, намаза си дебела филия топъл хляб с масло и я напъха в устата си. — Запознай се, доктор Менсън.

Ани не отвърна. Мълчаливо и сдържано поднесе на Андрю тънък резен студени варени гърди. За госпожа Пейдж обаче имаше горещ бифтек с лук и бутилка тъмна бира. Докато вдигаше капака на специалното си блюдо и разрязваше сочното месо, а устата й се пълнеше със слюнка, съпругата на доктора обясни:

— На обед не ядох достатъчно, докторе. Освен това трябва да пазя диета. Кръвното ми. Трябва да пия по малко портър заради кръвното.

Андрю съсредоточено дъвчеше жилавите гърди и пиеше студена вода. След мигновения пристъп на възмущение главно затруднение бе собственото му чувство за хумор. Тя се преструваше на болна тъй неумело, че той с мъка задържа дивото желание да се изсмее.

По време на вечерята госпожа Пейдж яде много, но почти нищо не каза. Накрая, топейки хляба в соса от месото, тя довърши пържолата, млясна след последната глътка бира, облегна се на стола си, дишайки малко тежко, а кръглите й бузки пламтяха и лъщяха. Сега вече тя изглеждаше готова да остане на масата, склонна към доверчивост — може би опитваше с присъщото си безочие да прецени колко струва Менсън.

Изучавайки го, тя видя пред себе си един сух, грубоват младеж, мургав, с доста остри черти, високи скули, деликатна челюст и сини очи. Когато ги повдигнеше, тези очи имаха извънредно твърд и изпитателен поглед въпреки неспокойната напрегнатост на челото. Без да знае, Блодуен Пейдж наблюдаваше един келт. Макар да призна енергичността и интелигентността на лицето му, тя бе най-доволна, че той прие без възражение малкото парче от долната част на варените преди три дни гърди. И съобрази, че въпреки гладния му вид, вероятно не ще е трудно да го храни.

— Сигурна съм, че отлично ще се разбираме с вас — заяви тя сърдечно, като чоплеше зъбите си с фуркет. — Наистина време е поне малко да ми поработи късметът. — Размекната, тя му разказа за грижите си и очерта в общи линии положението с практиката. — Ужасно беше, драги. Не можете си представи — доктор Пейдж болен, лоши некадърни помощници, никакви доходи, само загуби — не, вие няма да повярвате! И какво ли не трябваше да направя, за да сме в добри отношения с управата на мината — нали от тях идват доходите от практиката, колкото са там — побърза да добави тя. — Нали разбирате, в Бленли работите стоят горе-долу тъй: Компания та има по документи трима лекари, но не забравяйте, доктор Пейдж е във всяко отношение най-добрият. И при туй — от колко време живее тук! Близо трийсет години, това вече е нещо, струва ми се! Та тия лекари могат да имат колкото си щат помощници — вие сте на доктор Пейдж, а доктор Луис има някакъв набеден, на име Дени, — но помощниците никога не са били включени в документите на Компанията. Както и да е; исках да ви кажа, че Компанията удържа по нещо от надниците на всеки работник в мините и кариерите и плаша на щатните доктори в зависимост от това, колко работници са минали през тях.

Задъхана под бремето на своето невежество и претоварения си стомах, тя млъкна.

— Струва ми се, разбрах как действа системата, госпожо Пейдж.

— Е, добре тогава! — тя пусна веселия си смях. — Няма защо повече да се занимавате с нея. Само трябва да помните, че вие работите за доктор Пейдж. Това е главното, докторе, Помнете, че работите за доктор Пейдж и ще се разбирате отлично с бедната малка Блодуен.

На Менсън, мълчалив и нащрек, се стори, че тя се опитва да събуди съжалението му и едновременно да затвърди властта си над него — и всичко това скрито зад една жизнерадост и любезност. Може би тя почувства, че се е отпуснала твърде много. Хвърли поглед към часовника, изправи се и върна фуркета в мазната си черна коса. След това стана. Гласът й бе друг, едва ли не заповеднически:

— Между другото на Глайдър плейс 7 чака пациент. Обадиха се малко преди пет часа. Най-добре веднага да отидете.

Глава втора

Андрю незабавно тръгна, изпитвайки някакво странно чувство, едва ли не облекчение. Бе доволен от възможността да се измъкне от любопитните и противоречиви вълнения, породени с пристигането му в „Брингоуър“. В него вече мъждукаше съмнението какво е истинското състояние на нещата, за това, как Блодуен Пейдж ще го използва да върти практиката вместо безпомощния си шеф. Това бе необичайно положение, което твърде много се различаваше от романтичните картини, рисувани някога от въображението му. И все пак в края на краищата важна бе работата — всичко останало беше несъществено. Нали мечтаеше веднъж да почне! Несъзнателно той ускори крачка в напрегнато очакване, дълбоко зарадван от мисълта, че това, да, това е неговият първи случай.

Все още валеше, когато той прекоси лепкавата чернота на запустялото място и тръгна по Чепъл стрийт в неясно обяснената му от госпожа Пейдж посока. Минавайки през тъмния град, той постепенно започна да добива представа за него. Магазини и църкви — антиконформистка, англиканска и антиангликанска, молитвени капели — Андрю мина покрай цяла дузина; после големият кооперативен магазин и един клон на Западната банка, които очертаваха главната улица, дълбоко врязана в коритото на долината. Чувството, че си погребан тук, в дъното на тази планинска цепнатина, бе изключително потискащо. Наоколо почти нямаше хора. Под прав ъгъл към Чепъл стрийт от двете й страни започваха редиците на работническите къщи със сини покриви. А отвъд, в началото на дефилето под сияние, което висеше като голямо ветрило в непроницаемото небе, бяха хематитовата мина на Бленли и рудниците.

Достигна Глайдър плейс 7, потропа със затаен дъх и бе веднага отведен в кухнята, където в хлътнало легло лежеше болната. Беше млада жена, съпруга на стоманолеяра Уилямс, а той, като приближаваше с разтуптяно сърце, почувства със страшна сила значението на този момент, истинския отправен пункт в неговия живот. Колко често си бе представял този миг, когато в тълпата студенти наблюдаваше демонстрация в отделението на професор Ламплау! Сега липсваше подкрепата на тълпата, липсваше лесното обяснение. Беше сам, изправен пред случай, на който трябваше сам да постави диагноза и сам да лекува без ничия помощ. Изведнъж с остра болка той почувства колко е нервен, неопитен, колко абсолютно неподготвен е за тази задача.

Съпругът застана до него в тясната, зле осветена стая с каменен под, а Андрю Менсън най-добросъвестно прегледа болната. Без съмнение беше зле. Оплакваше се от нетърпимо главоболие. Температурата, пулсът, езикът — всичко говореше за заболяване, при това сериозно. Какво бе то? Андрю напрегнато си задаваше този въпрос, докато я преглеждаше втори път. Съзнаваше, че е прекалено нервен! Но ако сбърка, ако направи ужасна грешка? Или още по-лошо — ако изобщо не успее да постави диагноза? Не бе пропуснал нищо. Нищо. И все пак още не бе достигнал решение на задачата, още се мъчеше да групира симптомите в графата на някоя позната болест. Накрая, почувствал, че повече не може да протака прегледа, той бавно се изправи, като прибираше стетоскопа си и търсеше думи.

— Да е имала настинка? — запита той, забил очи в пода.

— Да, настина — отговори с готовност Уилямс, който по време на дългия преглед изглеждаше разтревожен. — Преди три-четири дни. Сигурен съм, че беше настинка, докторе.

Опитвайки се да вдъхне увереност, каквато сам не изпитваше, Андрю кимна и смотолеви:

— Скоро ще я изправим на крака. Елате в манипулационната след половин час. Ще ви дам шише с лекарство.

Сбогува се и с наведена глава, която се пръскаше от напрежение, се повлече към манипулационната — паянтова дървена постройка при входа на алеята към дома на доктор Пейдж. Запали газената лампа и закрачи напред-назад край сините и зелени шишета по прашните рафтове, напрягаше мозъка си и опитваше да открие нещо. Нямаше никакви симптоми. Трябва, да, наистина трябва да е настинка. Но в сърцето си знаеше, че не е настинка. Объркан и ядосан от собствената си некадърност, той простена в отчаяние. Принуден беше против волята си да изчака. Когато в своето отделение се сблъскваше с неясен случай, професор Ламплау прибягваше до един чист малък етикет, който най-тактично лепваше: ФНП — фебрис1 от неизвестен произход — беше и необвързващо, и точно, и звучеше по такъв прекрасен научен начин!

Посърнал, Андрю извади от нишата под аптекарския тезгях едно шише от шест унции и съсредоточено започна да смесва лекарство против треска. Калиев нитрат, натриев салицилат — къде, по дяволите, беше натриевият карбонат? А, ето го! Помъчи се да повдигне духа си, като си повтаряше, че това до едно са чудесни, превъзходни лекарства, които ще свалят температурата, ще помогнат. Професор Ламплау често бе казвал, че няма друго по-добро за всички случаи лекарство от натриевия салицилат.

Тъкмо бе свършил приготвянето на лекарството и с приятното чувство, че е постигнал нещо, надписваше етикета, когато звънецът на манипулационната удари — пинг, — вратата се отвори и следван от едно куче, влезе нисък, набит трийсетгодишен мъж с червено лице и небрежна походка. В настъпилата тишина кучето-мелез на черни и жълти петна клекна на задните си крака, а мъжът, облечен в стар кадифен костюм, чорапи на точки и подковани ботуши, с мокра мушама, наметната върху раменете, огледа Андрю от горе до долу. Когато проговори, гласът му бе вежливо ироничен и дразнещо възпитан.

— Минавах и видях, че прозорецът ви свети. И реших, че няма да е лошо да ви кажа добре дошъл. Аз съм Дени, помощник на дълбокоуважавания доктор Луис, ДДА. В случай че не ви е попаднало, това съкращение означава дипломант на дружеството на аптекарите, най-великата титла, известна на хората и бога.

Андрю го гледаше със съмнение. Филип Дени запали цигара от един смачкан пакет, хвърли клечката на пода и нахално пристъпи напред. Той взе шишето с лекарството, прочете надписа, отпуши го, помириса, запуши го и го остави обратно, а мрачното му червено лице придоби иронично-ласкателен израз.

— Чудесно! Вече сте започнали нашата добра работа. Една супена лъжица всеки три часа. Боже всемогъщи! Колко успокоително — човек отново да види милите стари глупости. Но, докторе, защо не три пъти на ден? Не разбирате ли, докторе, по всички канони супената лъжица трябва да минава по хранопровода три пъти на ден? — Той замълча, а лицето му, добило вече самоувереност, ставаше все по-обидно ласкателно. — Кажете, докторе, какво има вътре? Калиев нитрат, ако се съди по миризмата. Чудесно нещо е този приказен калиев нитрат. Чудесно, чудесно, мили мой докторе! Газогонен, стимулиращ, пикочогонен и може да се гълта с ведра. Не си ли спомняте какво пише в малката червена книжка? Когато се съмнявате, дайте калиев нитрат — или беше калиев йодид? Тц! Тц! Тц! Изглежда съм забравил някои основни неща.

В дървената барака отново настана тишина, нарушавана само от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Внезапно Дени се засмя, една присмехулна оценка за безизразното лице на Андрю.

— Науката настрана, докторе, може би ще задоволите любопитството ми. Защо дойдохте тук? — запита той с насмешка.

По това време в Андрю бързо бе започнал да се надига яд. Той отговори студено:

— Имам намерение да превърна Бленли в нещо като курортен център — санаториуми, нали разбирате?

Дени отново се изсмя. Смехът му бе обиден и събуди у Андрю желание да го удари.

— Остроумно, остроумно, мили мой докторе. Типичен тежък шотландски хумор. За съжаление, не мога да препоръчам водата тук като най-подходяща за санаториум. А колкото до господата медици в тази долина, те са най-долната измет на една славна и наистина благородна професия.

— Включително вие самият?

— Точно така! — кимна Дени. Той помълча малко, разглеждайки Андрю изпод жълтеникавите си вежди. След това изостави подигравателната си ирония и грозните му черти отново станаха мрачни. Гласът му, макар и язвителен, бе сериозен.

— Вижте какво, Менсън! Аз разбирам, че вие само минавате оттук на път за Харли стрийт2, но междувременно има едно-две неща, които трябва да знаете за това място. Едва ли ще откриете, че то отговаря на най-добрите традиции на романтичната практика. Няма болница, няма линейка, няма рентгенов апарат, няма нищо. Ако искаш да оперираш, ще използваш кухненската маса. След това ще се измиеш в мивката. За канализацията изобщо да не говорим. При сухо лято децата мрат като мухи в първите стадии на холерата. Пейдж, вашият шеф, беше дяволски добър стар доктор, но неговата свърши, Блодуен му извади душата и той вече никога нищо няма да направи. Луис, на когото аз служа, е една стисната, сребролюбива акушерка. Брамуел, Сребърният крал, не знае нищо друго освен няколко сантиментални рецитации и Песните на Соломона. Колкото до мен, по-добре да изпреваря клюката — пия като риба. А, да! И вашият опитомен аптекар Дженкинс, който частно върти процъфтяваща търговия с малки оловени хапчета за женски болести. Струва ми се, това е всичко. Хайде, Хокинс, да вървим. — Той повика мелеза и тежко тръгна към вратата. Там се спря и отново огледа шишето на тезгяха и Менсън. Гласът му бе равен, съвсем незаинтересован. — Между другото, на ваше място бих проверил за коремен тиф на Глайдър плейс. Някои от тези случаи не са съвсем типични.

Пинг! — удари звънчето на вратата. Преди Андрю да проговори, доктор Филип Дени и Хокинс изчезнаха в мократа тъмнина.

Глава трета

Не дюшекът на бучки беше причина Андрю да спи лошо тази нощ, а растящото безпокойство за пациентката на Глайдър плейс. Беше ли това тиф? Последната фраза на Дени породи у него нови съмнения и опасения. С мъка се въздържаше да не стане и отиде отново при пациентката, по никое време, тласкан от страха да не е пропуснал някой важен симптом. И наистина, докато се мяташе и обръщаше в леглото през тази дълга, неспокойна нощ, той започна да се пита дали изобщо разбира нещо от медицина.

По характер Менсън бе извънредно склонен към крайности. Може би това се дължеше на майка му, родена в Северна Шотландия. В детството си тя наблюдавала от дома си в Улапул как северното сияние играе по замръзналото небе. Баща му, Джон Менсън, дребен фермер, беше уравновесен, работлив и сериозен. Като земеделец не можа да преуспее, а когато загина като кавалерист-доброволец през последната година на войната, остави малкия чифлик в окаяно състояние. Цяла година Джеси Менсън се бори да превърне чифлика в преуспяваща мандра и дори сама мъкнеше гюмове при доенето, за да отмени Андрю, който не вдигаше глава от книгите си да й помогне. След това кашлицата, която тя години наред бе търпяла, без да подозира нищо, се влоши и тя внезапно умря от онова белодробно заболяване, което съсипва хората с нежна кожа и тъмна коса.

На осемнадесет години Андрю остана сам, студент първа година в университета „Сент Андрюз“ със стипендия от четиридесет лири годишно без никакъв друг доход. Негово спасение беше типично шотландската фондация Глен, която според наивната терминология на покойния сър Андрю Глен „дава възможност на добри и нуждаещи се студенти, кръстени Андрю, да се кандидатират за заем от 50 лири годишно в продължение на пет години при условие, че са съзнателно готови да изплатят подобни заеми, когато завършат“.

Фондацията Глен плюс често и весело гладуване изкараха Андрю през останалата част на курса в „Сент Андрюз“, а после в Медицинския институт в град Дънди. Благодарността му към фондацията и една неуместна честност го изпратиха в Южен Уелс, където новопокръстените помощници можеха да получат най-високото възнаграждение — до двеста и петдесет лири годишно, въпреки че в сърцето си той би предпочел клиничната работа в Кралската болница в Единбург и десет пъти по-малка заплата.

И ето, сега се намира в Бленли, става, бръсне се, облича се, целият обхванат от тревога за първия си пациент. Изяде набързо закуската си и отново изтича горе в стаята. Отвори чантата и измъкна от нея синя кожена кутийка. Вдигна капачето и замислен се вгледа в медала, който лежеше вътре, Хънтъровия златен медал, даван всяка година в „Сент Андрюз“ на най-добрия студент по клинична медицина. Беше го спечелил той, Андрю Менсън. Ценеше го повече от всичко. Бе започнал да го смята за талисман, гледаше на него като на вдъхновение в бъдещата работа. Но тази сутрин го гледаше не толкова с гордост, колкото с някаква странна молба, като че се опитваше отново да повярва в себе си. След това забърза за сутрешния приемен час в манипулационната.

Когато пристигна, Дей Дженкинс бе вече в дървената барака и наливаше от крана вода в едно голямо глинено гърне. Беше дребно човече, с бързи като на хрътка движения, с хлътнали бузи, на които ярко се червенееха кръвоносните съдове, с очи, които едновременно гледаха във всички посоки, и тънки крака, обути в най-тесните панталони, които Андрю бе виждал в живота си.

Той подкупващо поздрави Андрю.

— Не е нужно да идвате толкова рано, докторе. Аз мога да се оправя с тия, на които даваме същите назначения и с удостоверенията. Когато докторът се разболя, госпожа Пейдж поръча гумен печат с неговия подпис.

— Благодаря — отвърна Андрю. — Но все пак бих предпочел сам да прегледам пациентите — но млъкна, внезапно потресен от това, което аптекарят вършеше. — Какво правите?

Дженкинс намигна.

— Тази има по-добър вкус. Ние знаем какво означава добрата стара aqua нали, докторе? Но пациентите не знаят. Не бих ли изглеждал пълен идиот, като дойдат и ме видят да пълня шишетата им от чешмата.

Явно малкият аптекар желаеше да се покаже общителен, но в този момент от задната врата на къщата, на около четиридесет ярда, прогърмя силен глас.

— Дженкинс! Дженкинс! Ела тук — веднага!

Дженкинс подскочи като тренирано куче при плясъка на господарския камшик. С разтреперан глас той каза:

— Извинете, докторе. Госпожа Пейдж ме вика. Аз… аз ще изтичам.

За щастие, сутринта в манипулационната имаше малко хора и в десет и половина Андрю, взел от Дженкинс списъка с адресите, веднага тръгна с двуколката на Томас. С почти болезнено предчувствие той каза на стария кочияш да кара на Глайдър плейс 7.

Двадесет минути по-късно той излезе от номер 7 със стиснати устни, блед и с изкривено лице. Две врати надолу той влезе в номер 11, който също бе в списъка. От номер 11 пресече улицата до номер 18. От номер 18 зави зад ъгъла към Реднър плейс, където имаше двама пациенти, които предишния ден Дженкинс бе отметнал като прегледани. Общо взето, за един час той направи седем такива визитации по най-близките адреси. Пет от тях, включително Глайдър плейс 7, където вече имаше типичен изрив, бяха недвусмислени случаи на коремен тиф. През последните десет дни Дженкинс ги бе лекувал с тебешир и опиум. Сега, независимо от обърканите си действия предишната вечер, изтръпнал от тревога, Андрю видя, че е изправен пред избухване на епидемия от коремен тиф.

Останалата част от обиколката той завърши колкото можа по-бързо, изпаднал едва ли не в паника. На обеда, по време на който госпожа Пейдж се занимаваше само с добре опечения сладкиш, (за него весело обясни: „Поръчах го за доктор Пейдж, но той не му допадна“), затворен в ледено мълчание, той разсъждаваше върху проблема. Разбираше, че ще получи съвсем малко информация и абсолютно никаква помощ от госпожа Пейдж и реши, че трябва да говори с доктор Пейдж.

Но когато се качи в стаята на доктора, завесите бяха спуснати, а Едуард лежеше омаломощен от главоболие — челото му бе сгърчено от болка. Макар че даде знак на госта си да поседне за малко. Андрю сметна, че ще бъде жестоко да му съобщи тревогата си в този момент.

Когато стана да си върви, след като поседя няколко минути край леглото на болния, той трябваше да се ограничи с въпроса:

— Доктор Пейдж, как ще е най-добре да постъпим, ако ни се случи инфекциозно заболяване?

Последва пауза. Пейдж отговори със затворени очи, без да мърда, като че самото говорене бе достатъчно, за да влоши мигрената му.

— Винаги е било трудно. Нямаме болница, камо ли изолационен бокс. Ако се случи нещо много неприятно, звънете на Грифитс в Тониглан. Той е областният медицински инспектор — друга пауза, по-дълга от предишната. — Но се страхувам, че от него няма много полза.

Окуражен от тези сведения, Андрю се втурна надолу към хола и позвъни в Тониглан. Докато чакаше със слушалка на ухото, той видя, че Ани, прислужницата, го наблюдава през кухненската врата.

— Ало! Ало! Доктор Грифитс от Тониглан ли е?

Най-после го свързаха.

— Кой го търси? — предпазливо се осведоми мъжки глас.

— Менсън от Бленли. Помощникът на доктор Пейдж — Андрю крещеше. — Имам пет случая от коремен тиф тук. Искам доктор Грифитс да дойде незабавно.

Настъпи пауза и след това се чу напевният отговор, много уелски и много съжаляващ.

— Много съжалявам, докторе, наистина много съжалявам, но доктор Грифитс е в Суонси. По важна работа.

— Кога ще се върне? — извика Андрю. Чуваше се лошо.

— Наистина, докторе, не бих могъл да ви кажа.

— Но вижте…

От другия край се чу щракане. Другият най-спокойно бе затворил телефона. Менсън изруга на висок глас — нервно и ожесточено.

— Да пукна, ако това не беше самият Грифитс!

Той набра отново номера, но не можа да се свърже. И отново се канеше, без да се отказва да звъни, когато се обърна и видя, че Ани е влязла в хола. Ръцете й бяха скръстени под престилката, а очите й спокойно го оглеждаха. Жена на може би четирийсет и пет години, много чиста и спретната, с тежко, сериозно и търпеливо изражение на лицето.

— Без да искам, чух, докторе — каза тя. — Никога няма да намерите доктор Грифитс в Тониглан по това време. Обикновено следобед той отива да играе голф в Суонси.

Той отвърна троснато, преглъщайки нервно буцата, която се бе събрала в гърлото му.

— Но аз мисля, че току-що разговарях именно с него.

— Може би — тя едва се усмихна. — Чувала съм да казват, че дори когато не е в Суонси, казвал, че е там. — Тя го огледа сдържано и приятелски, преди да си тръгне. — На ваше място не бих си губила времето с него.

Андрю остави слушалката с чувство на растящо възмущение и объркване. Изруга, излезе и още веднъж обиколи пациентите си. Когато се върна, бе дошло време за вечерния приемен час. Час и половина прекара в малката задна стаичка, наречена приемна, и води борба с нея, докато стените се изпотиха, а в стаята не можеше да се диша от изпарения на влажни тела. Миньори с навехнати колена, порязани пръсти, нистагми3, хронични артрити. Жените и децата им — с кашлици, настинки, навяхвания — всички дребни човешки страдания. При нормални обстоятелства щеше да е доволен, би се радвал на мълчаливата преценка в погледите на тези черни хора с жълтеникава кожа, пред които се чувстваше на изпит. Но сега, зает с големия въпрос, направо му се виеше свят от тези нищожни оплаквания. През цялото време обаче в него се оформяше едно решение и докато пишеше рецепти, пречукваше гръдни кошове и даваше съвети, си мислеше: „Той ми го каза. Мразя го. Да, отвращава ме — високомерен — по дяволите. Но няма какво да се прави — трябва да отида при него.“

В девет и половина, когато последният пациент напусна манипулационната, той излезе от бърлогата си с поглед, в който се четеше решителност.

— Дженкинс, къде живее доктор Дени?

Малкият аптекар, който бързаше да сложи резето на външната врата да не би някой закъснял да влезе, се обърна с ужасено, едва ли не комично изражение на лицето.

— Нима мислите да имате нещо общо с този човек, докторе? Госпожа Пейдж… тя не го обича.

— А защо госпожа Пейдж не го обича? — запита мрачно Андрю.

— Поради същите причини, заради които никой не го обича. Той се държа така идиотски грубо с нея. — Дженкинс спря и след като видя какво вещае погледът на Андрю, без желание добави: — Добре, щом толкова искате да знаете, той живее при госпожа Сийгър, Чепъл стрийт 49.

Отново навън. Цял ден бе ходил, но всяко чувство за умора се губеше, отстъпваше в съзнанието му пред отговорността към болните, която тегнеше, настойчиво тегнеше върху раменете му. И когато на Чепъл стрийт откри, че Дени си е у дома, почувства преди всичко облекчение. Хазайката го въведе.

Дори да бе изненадан, че го вижда, Дени с нищо не показа това. Той просто го изгледа продължително и сериозно и запита:

— Е, какво! Вече да сте уморили някого?

Все още на вратата на топлата неразтребена стая, Андрю почервеня. Но с голямо усилие потисна гнева и гордостта си.

Той рязко каза:

— Вие бяхте прав. Наистина е коремен тиф. Би трябвало да ме разстрелят, че не го познах. Имам пет случая. И не съм особено очарован, че ми се наложи да дойда тук. Но не зная какви са каналите. Звънях на областния инспектор, но от него не можах да измъкна нито дума. Дойдох да поискам съвет.

Дени, който го бе слушал, наполовина обърнат в стола си край огъня, с лула в устата, най-накрая неохотно махна с ръка.

— По-добре влезте — и с внезапно раздразнение добави: — и за бога седнете. Не стойте като презвитериански пастор, който ей сега ще забрани всички публични съобщения за предстоящи женитби. Ще пийнете ли нещо? Не? Така си и знаех.

Въпреки че Андрю, вдървен, изпълни искането на Дени и дори предизвикателно запали цигара, Дени, изглежда, не бързаше. Той седеше и ръгаше кучето Хокинс с върха на скъсания си чехъл.

Но най-после, когато Менсън загаси цигарата, Дени каза, сочейки с глава.

— Погледнете това там, ако искате.

На посочената маса имаше микроскоп — прекрасен Цайс — и няколко предметни стъкла. Андрю фокусира едно от тях, завъртя лещата и веднага откри пръчковидните гроздове от бактерии.

— Разбира се, доста несръчно направено — бързо и цинично се обади Дени, като че очакваше критика. — Всъщност практически скалъпено. Не съм лаборант, слава богу! Ако изобщо съм нещо, аз съм хирург. Но при нашата идиотска система човек трябва да бъде всякакъв. Грешка обаче няма, дори за невъоръженото око. Сготвих си ги тук, на пещта.

— Вие също ли имате болни? — запита Андрю с напрегнат интерес.

— Четирима! В същия район като вашите — той помълча. — И всички тия гадини идват от кладенеца на Глайдър плейс.

Андрю го гледаше настръхнал, горящ от желание да зададе десетки въпроси, разбирайки до известна степен каква истинска работа върши човекът срещу него, и преди всичко изпълнен от радост, че са му показали центъра на епидемията.

— Вижте какво — подхвана отново Дени със същата горчива и студена ирония, — коремният тиф тук е нещо нормално. Но скоро, много скоро някой ден ще имаме малко, красиво избухване на цяла епидемия. Бедата е в главния канал. Тече като дявол знае какво и се излива в половината ниски кладенци в края на града. Набивах това в главата на Грифитс, докато се уморих. Той е една мързелива, неуловима, некомпетентна и набожна свиня. Последния път, когато му звънях, казах, че ще му счупя глупавата тиква, щом го видя. Сигурно затова се е скрил днес от вас.

— Но това е отвратително! — избухна Андрю, забравяйки се, във внезапен изблик на възмущение.

Дени сви рамене.

— Той се страхува да поиска каквото и да било от Съвета да не би да го накарат да плаща от проклетата си заплата.

Настъпи тишина. Андрю горещо желаеше разговорът да продължи. Въпреки враждебността си към Дени, той откри странна привлекателност в неговия песимизъм, в скептицизма му, в хладния му премерен цинизъм. Но сега той нямаше претекст да протака стоенето си. Стана от мястото си на масата и тръгна към вратата, като прикриваше чувствата си и се стараеше да изрази протоколна благодарност и същевременно да покаже облекчението си.

— Много съм ви задължен за информацията. Показахте ми в какво положение съм. Тревожех се за произхода, мислех, че имам работа с преносител. Но щом сте го локализирали в кладенеца, всичко ще е доста по-просто. Отсега нататък всяка капка вода от Глайдър плейс ще се вари.

Дени също стана. Той изръмжа:

— Грифитс трябва да се свари. — След това, връщайки се към сатиричното си настроение, каза: — Сега, моля, без трогателни благодарности, докторе. Вероятно ще ни се наложи да се търпим един друг още малко, докато свършим тази история. Можете да идвате всеки път, когато сте в състояние да ме понесете. Тук няма особен обществен живот. — После, поглеждайки към кучето, грубо завърши: — Дори и един шотландски доктор ще е добре дошъл. Нали, сър Джон?

Сър Джон Хокинс затупа с опашка по килимчето, като присмехулно се плезеше с розовия си език на Менсън.

Все пак, когато се връщаше в къщи, след като мина през Глайдър плейс, където остави строги нареждания относно водата, Андрю си даде сметка, че не мрази Дени толкова много, колкото си бе мислил.

Глава четвърта

Андрю се хвърли в борбата срещу коремния тиф с целия огън на импулсивната си и пламенна натура. Той обичаше работата и беше щастлив, че още в самото начало на кариерата си има такава възможност. През първите седмици носеше робията с радост. На ръцете му лежеше цялата останала практика, но той успяваше някак си да се справи с нея и след това отново с ентусиазъм се връщаше към тифусните си пациенти.

Изглежда, имаше щастие в първата атака срещу болестта. Към края на месеца всичките му пациенти вървяха на подобряване и, изглежда, беше успял да ограничи епидемията. Когато си спомнеше за предпазните мерки, така безпрекословно наложени от него — преваряването на водата, дезинфекцията и изолацията, напоените с карбол чаршафи на всяка врата, килограмите хлорна вар, които бе поръчал за сметка на госпожа Пейдж и лично бе изсипал в кладенеца на Глайдър плейс — той щастливо възкликваше: „Тръгна! Не е моя заслугата. Но, господи! Аз го правя!“ Изпитваше тайна, отвратителна радост поради факта, че неговите пациенти се поправяха, по-бързо от тези на Дени.

Дени все още го озадачаваше и дразнеше. Те, естествено, се срещаха често поради близостта на пациентите си. За Дени беше удоволствие да пуска с пълна сила иронията си върху това, което вършеха. Говорейки за Менсън и себе си, той казваше, че те „са влезли в жестока схватка с епидемията“, и допълваше шаблона със злобна ирония. Но въпреки цялата си сатира, сумтенето му „Не забравяйте, докторе, че ние трябва да поддържаме честта на една наистина славна професия“, той се приближаваше до болните, сядаше на креватите им, слагаше ръка на челата им, прекарваше часовете в стаите им.

От време на време Андрю беше готов да го заобича заради някой проблясък на срамежлива и стеснителна простота, но точно тогава цялото впечатление се разбиваше от някоя мрачна подигравателна фраза. Оскърбен и объркан, с надежда да получи разяснение, Андрю се обърна веднъж към „Медицински справочник“. Беше издаден преди пет години екземпляр, но съдържаше някои неочаквани данни. В него се казваше, че на доктор Филип Дени са връчени отличията на Кеймбриджския университет и на лондонската болница „Гай“, че е MS4 на Англия, а по онова време е имал практика с почетно назначение като хирург в херцогския град Либъроу.

И тогава, на десети ноември, Дени неочаквано му се обади по телефона.

— Менсън! Бих искал да ви видя. Можете ли да дойдете при мен в три часа? Важно е.

— Добре. Ще дойда.

Андрю отиде на обяд замислен. Докато дъвчеше месото с качамака, той усети върху себе си надменния поглед и хитрите очи на Блодуен Пейдж.

— Кой беше на телефона? Дени, а? Оставете го. От него няма никаква полза.

Той я погледна хладно:

— Напротив, за мен беше от голяма полза.

— Какво искате да кажете, докторе? — както винаги, когато й се противоречеше, Блодуен злобно избухна. — Най-обикновен луд. В повечето случаи не дава лекарства. Когато Мегън Хрис Морган, дето цял живот е трябвало да гълта лекарства, отишла при него, той й казал всеки ден да извървява по две мили в планината и да престане да се тъпче с разни помии. Точно така казал. Тя после дойде при нас, мога да ви кажа, и оттогава Дженкинс й е дал с шишета от най-прекрасното лекарство. О, този долен грубиян! Всички казват, че имал някъде жена. И тя не живее с него. Виждате ли! При това обикновено е пиян. Оставете го, докторе, и помнете, че работите за доктор Пейдж.

Когато отново му хвърлиха в лицето познатата фраза, Андрю изведнъж почувства, че го обзема гняв. Правеше всичко, за да й угоди, но нейните изисквания нямаха край. Поведението й, независимо дали беше мнителност или игривост, изглежда, винаги имаше една и съща цел — да изтиска от него колкото може повече, като даде в замяна колкото може по-малко. Той трябваше да получи първата си месечна заплата преди три дни, но може би поради недоглеждане от нейна страна, това още не бе станало и той се тревожеше и дразнеше. Като я гледаше насреща си, мазна и закръглена, доволна от живота, да съди Дени, Андрю не се стърпя. С внезапна разгорещеност той каза:

— По-лесно щях да си спомням, че работя за доктор Пейдж, ако бях получил месечната си заплата, госпожо Пейдж.

Тя така бързо почервеня, че в него не остана никакво съмнение — нито за миг не бе забравяла. После тя тръсна предизвикателно глава.

— Ще я получите. Представете си, моля ви се!

До края на обеда тя остана намусена, без да го поглежда, като че беше обидената. Но по-късно, когато го повика в гостната, беше любезна, усмихната, весела.

— Ето тук са парите ви, докторе. Седнете и нека бъдем приятели. Докъде ще я докараме, ако всеки тегли към себе си.

Самата тя бе седнала в зеленото плюшено кресло, а в шишкавия й скут лежаха двадесет банкноти по една лира и черното й кожено портмоне. Тя взе парите и започна бавно да ги брои в ръката на Менсън — „Една, две, три, четири!“ С намаляването на купчето броеше все по-бавно, черните й очи проблясваха подкупващо, а когато стигна до осемнайсет, тя млъкна и пусна малка самосъжалителна въздишка.

— Драги, о, драги докторе. Това са много пари в тези тежки времена. Какво ще кажете? Давай и вземай е моят девиз. Да си запазя ли останалите две за късмет?

Цяла минута тя седя, като го гледаше очакващо в лицето, но след като не видя нищо освен една каменна безизразност, с недоволен жест хвърли останалите пари в ръката му и остро каза:

— Тогава гледайте да ги заслужите.

Тя рязко стана и тръгна към вратата. Андрю я спря.

— Момент, госпожо Пейдж — в гласа му се чувстваше нервна решителност. Колкото и да му беше противно, бе решен да не допусне нито тя, нито нейната алчност да вземат връх над него. — Вие ми дадохте само двадесет лири, което означава двеста и четиридесет годишно, а ние определено се уговорихме, че заплатата ми ще бъде двеста и петдесет. Дължите ми още шестнайсет шилинга и осем пенса, госпожо Пейдж.

Тя смъртно пребледня от гняв и разочарование:

— Така! Значи, ще допуснете между нас да застанат парите. Винаги съм чувала, че шотландците са подли! Сега го знам! На̀! Вземете си мръсните шилинги и пенсове.

Тя отброи парите от издутото си портмоне с треперещи пръсти и искрящи очи. След това с последен яростен поглед изхвръкна навън и трясна вратата.

Андрю излезе от къщата, кипящ от гняв. Нейната подигравка го бе засегнала още по-дълбоко, защото знаеше, че е неоснователна. Не можеше ли тя да разбере, че не ставаше въпрос за нищожната парична сума, а за целия принцип на справедливост? Освен това, като оставим настрана високопарния морал, в него имаше една вродена черта — северняшката непоколебимост никога, докато си жив, да не позволиш да те правят на глупак.

Едва когато стигна пощата, купи плик за препоръчано писмо и изпрати двадесетте лири на Фондацията Глен — дребните задържа за харчене, — той се почувства по-добре. От стълбите на пощата видя, че приближава доктор Брамуел и лицето му светна още повече.

Брамуел вървеше бавно и величествено натискаше паважа с големите си стъпала, оръфаната му черна фигура бе изправена, дългата му бяла коса падаше върху мръсната яка, а очите му бяха вперени в книгата, която държеше с протегната ръка пред себе си. Когато стигна до Андрю, когото бе видял от половината улица, той направи театрален жест на изненада.

— О! Менсън, момчето ми! Така се бях увлякъл, за малко да не ви видя!

Андрю се усмихна. Той вече се беше сприятелил с доктор Брамуел, който за разлика от Луис, другия лекар „от списъка“, го беше приел сърдечно. Практиката на доктор Брамуел не беше голяма и той не можеше да си позволи лукса да има помощник, но имаше величествен маниер и жестове, достойни за някой лечител.

Той затвори книгата, като добросъвестно отбеляза с мръсния си показалец докъде е стигнал, след това пъхна свободната си ръка зад ревера на избелялото си палто. Беше тъй оперетен, че не изглеждаше истински. Но факт — именно той стоеше на главната улица на Бленли. Нищо чудно, че Дени го бе нарекъл „Сребърният крал“.

— Е, как е, мойто момче? Харесва ли ви Бленли? Както ви казах, когато посетихте моята скъпа съпруга и мен в „Убежището“, тук не е така лошо, както може да се стори на пръв поглед. Ние имаме свои таланти, своя култура. Моята скъпа съпруга и аз правим всичко по силите си да ги укрепим. Носим факела, Менсън, носим го дори и в пустошта. Трябва да ни дойдете някоя вечер на гости. Пеете ли?

Андрю имаше ужасното чувство, че трябва да се изсмее.

Брамуел продължаваше екзалтирано:

— Ние, разбира се, всички чухме за вашата борба против коремния тиф. Бленли се гордее с вас, мойто момче! Мога само да съжалявам, че шансът не се падна на мен. Ако има нещо изключително, в което мога да ви бъда полезен, потърсете ме!

Чувство на угризение — кой беше той, та да се забавлява със стария човек — накара Андрю да каже:

— Всъщност, доктор Брамуел, имам един наистина интересен вторичен медиастинитис5 у един от моите пациенти. Много необичайно. Може би ще ви е интересно да го видим заедно, ако сте свободен.

— Да? — каза Брамуел с намалял ентусиазъм. — Не бил желал да ви затруднявам.

— То е тук, зад ъгъла — каза Андрю гостоприемно. — Имам половин час до срещата ми с доктор Дени. Ще стигнем за секунда.

Брамуел се поколеба, около една минута бе на път да откаже, после направи плах жест на съгласие. И те отидоха до Глайдър плейс да видят пациента.

Случаят, както бе споменал Менсън, беше необикновено интересен и представляваше рядък случай на запазване на тимуса6. Той бе искрено горд, че го е диагностицирал и изпитваше топло чувство на общителност, когато покани Брамуел да сподели радостта на откритието.

Но въпреки гръмките фрази, доктор Брамуел не изглеждаше очарован от възможността. Той последва Андрю в стаята колебливо, дишаше само през носа си и приближи до леглото като същинска дама. Тук той се изправи и отдалеч направи бегъл преглед. Не му се и оставаше. Едва когато излязоха от къщата и той бе вдъхнал дълбоко чист, свеж въздух, при него се върна обичайното му красноречие. Светнал, той каза на Андрю:

— Радвам се, че можах да видя пациента с вас, момчето ми, преди всичко защото според мен лекарят не трябва никога да се плаши от заразяването и на второ място, защото се радвам на възможността да напредна в науката. Ако щете вярвайте, но това е най-добрият случай на възпаление на панкреаса, който съм виждал!

Той се ръкува и побърза да си тръгне, като остави Андрю крайно объркан. Панкреасът, мислеше Андрю. Тази профанска грешка на Брамуел не беше просто грешка на езика. Цялото му поведение при пациента показваше пълното му невежество. Той просто не знаеше. Андрю потърка челото си. Как може един квалифициран лекар, в чиито ръце е животът на стотици човешки същества, да не знае разликата между панкреаса и тимуса, когато едната жлеза беше в корема, а другата в гръдната кухина — не, това беше зашеметяващо!

Той вървеше бавно към дома на Дени, давайки си още веднъж сметка как цялата му идеализирана представа за медицинската практика се обръща надолу с главата. Знаеше, че още е новак, недостатъчно подготвен, че е напълно в състояние да направи грешки поради неопитност. Но Брамуел не беше неопитен и поради това нямаше никакво извинение за незнанието си. Несъзнателно мисълта на Андрю се върна към Дени, който никога не се уморяваше да осмива професията, към която принадлежаха. Първоначално Дени го бе раздразнил с тягостното си твърдение, че из цяла Англия има хиляди некадърни лекари, отличаващи се единствено с чистопробната си тъпота и придобитата способност да лъжат пациентите си. Сега започна да се пита дали в думите на Дени няма някаква истина. Той реши да поднови спора този следобед.

Но щом влезе в стаята на Дени, веднага разбра, че не е време за академични дискусии. Филип го посрещна в мрачно мълчание, със скръбен поглед и помръкнало лице.

След това рече:

— Тази сутрин в седем часа умря младият Джоунз. Перфорация! — говореше тихо, със сдържан гняв. — И освен това имам два нови случая на коремен тиф на Истръд роу.

Андрю съчувствено сведе очи, но не знаеше какво да каже.

— Не бъдете толкова доволен — продължи язвително Дени. — Хубаво ви е сега, когато моите пациенти мрат, а вашите оздравяват. Но няма толкова да се радвате, когато този проклет канал протече към вас.

— Не, не! Честна дума, много съжалявам — каза Андрю нервно. — Трябва да направим нещо. Трябва да пишем до Министерството на здравеопазването.

— Можем да пишем и десет писма — отвърна Филип с безпощадно спокойствие. — И след шест месеца ще успеем да ги накараме да пратят някой склерозирал инспектор. Не! Всичко съм премислил, Менсън. Има само един начин да ги накараме да построят нов канал.

— Как?

— Като взривим стария!

За секунда Андрю се почуди дали Дени не е полудял. Но после разбра колко твърдо е неговото намерение. Изгледа го с уплаха. Колкото и да се мъчеше да предложи поне една от многото си непрекъснато нови идеи, сигурен бе, че Дени ще я сравни със земята.

Менсън изломоти:

— Ще има страшни неприятности — ако разберат.

Дени го погледна нагло.

— Можете да не се забърквате с мен, ако желаете.

— О, ще се забъркам — бавно отговори Андрю. — Но един бог знае защо се забърквам.

Целия следобед работи и същевременно горчиво съжаляваше за обещанието, което бе дал. Той бе луд, този Дени, който рано или късно ще го въвлече в сериозни неприятности. Това, което сега предложи, беше ужасно нарушение на закона, което, ако се разкрие, може да ги докара до съд и дори да доведе до свалянето на имената им от Медицинския регистър. Истински ужас го разтърси при мисълта, че прекрасното бъдеще, което се разкриваше така блестящо пред него, ще рухне изведнъж, ще бъде съсипано.

И все пак поради някаква странна и сложна причина, той не можеше да се дръпне назад.

В единадесет вечерта той и Дени тръгнаха, придружени от мелеза Хокинс, към края на Чепъл стрийт. Беше много тъмно и когато завиха зад ъгъла, силен вятър шибаше в лицата им ситни капки дъжд. Дени бе подготвил плана си и избрал часа много внимателно. Последната смяна в мината бе слязла преди един час. Няколко младежи се въртяха около магазина за пържена риба на Стария Томас в горния край на улицата, но, общо взето, тя беше безлюдна.

Двамата мъже и кучето вървяха тихо. В джоба на балтона си Дени носеше шест пръчки динамит, специално откраднат за него тази сутрин от склада за барут при кариерата от сина на хазайката му, Том Сийгър. Андрю носеше шест празни кутии от какао със специално пробити дупки, електрическо фенерче и фитил. Попрегърбен, с вдигната яка на балтона, поглеждайки с едно око тревожно през рамо, с пламнал от противоречиви чувства мозък, Андрю отговаряше по най-краткия възможен начин на немногословните забележки на Дени. Той мрачно се питаше какво би помислил за него приятният правоверен професор Ламплау, ако го видеше замесен в тази дива нощна авантюра.

Веднага след Глайдър плейс те се озоваха до главния люк на канала, ръждясала желязна решетка в разбит бетон, и започнаха работа. Разкапаният капак не бе пипван с години, но след известна борба успяха да го вдигнат. Тогава Андрю светна дискретно в миризливите дълбочини, където по разтрошена каменна настилка като слуз течеше мръсен поток.

— Красиво, нали? — каза рязко Дени. — Погледнете пукнатините между онези камъни. Последен поглед, Менсън.

Не беше произнесена нито дума повече. Най-необяснимо настроението на Андрю се промени, той бе обхванат от щастие и решителност, не по-малка от тази на Дени. От тази гниеща гадост умираха хора, а дребните бюрократи не бяха сторили нищо. Сега не беше време да се сяда на леглото на болните и да се дават шишета лекарство!

Започнаха бързо да боравят с консервените кутии. Във всяка слагаха пръчка динамит. Режеха и прикрепяха фитили с различна дължина. Клечка кибрит блясна в тъмнината и в нейната сурова светлина той видя решителното бледо лице на Дени и собствените си ръце. След това първият фитил изпращя. Една след друга по ленивото течение бяха пуснати заредените кутии от какао, като тези с най-дълъг фитил тръгнаха първи.

Андрю не можеше да вижда ясно. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Това може би не беше класическа медицина, но беше най-хубавият момент в целия му живот.

Когато отплува и последната кутия с късия си съскащ фитил, Хокинс си науми да лови един плъх. Последва смразяваща интерлюдия, изпълнена с лая на кучето и страхотната опасност от експлозия току под краката им, докато го гонеха и най-после го хванаха. След това капакът бе бутнат обратно и обезумели, те изтичаха на около трийсет ярда нагоре по улицата.

Едва бяха стигнали ъгъла на Реднър плейс и спряха да се огледат, когато бум! — избухна първата кутия.

— Господи! — ахна ликуващо Андрю. — Дени, ние успяхме!

Той чувстваше другия мъж другар, искаше му се да го хване за ръката, да вика високо.

След това бързо и красиво последваха приглушените експлозии: две, три, четири, пет и накрая величествен взрив, който сигурно е бил чут на четвърт миля надолу по долината.

— Това е! — каза сдържано Дени и като че ли цялата скрита горчивина на живота му прозвуча в тези думи. — Това е краят на една частица от гнилотата!

Той не бе свършил, когато започна суматохата. Отваряха се врати и прозорци, които хвърляха светлина върху тъмните улици. Хората изскачаха от домовете си и само след минута улицата се напълни. Отначало се надигна вик, че експлозията е била в мината. Но това бе бързо отхвърлено — звукът бе дошъл от другата страна на долината. Започнаха спорове, правеха се предположения. Група мъже тръгнаха с фенери да разберат какво става. Нощта звънтеше от глъчка и объркване. Под прикритието на тъмнината и шума Дени и Менсън се запромъкваха към домовете си по задните улици. Сърцето на Менсън пееше от победата.

Още преди осем часа на другата сутрин на местопроизшествието пристигна с кола доктор Грифитс — дебел, с мазно лице, паникосан, измъкнат от топлото си легло с много проклятия от съветника Глин Морган. Грифитс можеше да не отговаря на обажданията на местните лекари, но пред гневната заповед на Глин Морган нямаше мърдане. И наистина Глин Морган имаше причина за гнева си. Новата му вила, намираща се на половин миля надолу по долината, през нощта се бе оказала оградена от ров, съдържащ нещо повече от средновековна мръсотия.

В продължение на половин час съветникът, подкрепян от помощниците си Хамар Дейвис и Дюн Робърт, на всеослушание съобщаваше на санитарния инспектор точно какво мисли за него.

Най-после, бършейки чело, Грифитс се затътри към Дени, който заедно с Менсън стоеше сред заинтригуваната тълпа, Андрю усети внезапно прилив на малодушие при приближаването на санитарния инспектор. След една тревожна нощ той сега не беше така въодушевен. В студената светлина на утрото, сконфузен пред хаоса на разкъсания паваж, той отново бе неспокоен и нервен.

Но Грифитс не бе в състояние да подозира каквото и да било.

— Драги, драги — каза той с треперещ глас на Дени, — ще трябва да направим нов канал, и то веднага.

Лицето на Дени остана безизразно.

— Аз ви предупредих за това преди месеци — каза той студено. — Не си ли спомняте?

— Да, да, наистина! Но как можех да предположа, че тази проклетия ще избухне така? За мен е пълна мистерия как е станало всичко това.

Дени го погледна хладно.

— Къде са вашите познания по хигиена, докторе? Не знаете ли, че всички тези газове от каналите са силно запалими?

Строежът на новия канал започна още следващия понеделник.

Глава пета

Това се случи три месеца по-късно, в един хубав мартенски следобед. В нежния бриз, който духаше през планините, където тук-там зеленината се опитваше да се опълчи срещу господстващата, натрупана и нервна грозота, се долавяше ароматът на пролетта. Под чистото синьо небе дори Бленли беше красив.

Когато излезе да посети пациент, за когото се бяха обадили току-що от Ръскин стрийт номер 3, Андрю почувства как в този красив пролетен ден сърцето заби по-бързо. Постепенно той започваше да свиква с този странен град — примитивен и изолиран, загробен от планините, без никакви места за развлечение, дори без кино, с нищо, освен с мрачната си мина, кариерите и рудниците, с редиците на църквите и безцветните домове — едно особено, тихо и сдържано общество.

Хората също бяха странни; но въпреки че за Андрю бяха чужди, той не можеше от време на време да не ги чувства близки. С изключение на търговците, свещениците и няколкото души от професията, всички работеха направо за Компанията. На края и в началото на всяка смяна тихите улици се разбуждаха от екота на стоманените подметки, неочаквано оживяваха от цели армии вървящи фигури. Дрехите, ботушите, ръцете и дори лицата на тези, които работеха в хематитовата мина, бяха покрити с яркочервен руден прах. Хората от кариерите носеха кожени дрехи с възглавнички, пристегнати в коленете. Леярите се открояваха със сините си шевиотени панталони.

Говореха малко, а голяма част от това, което казваха, беше на уелски диалект. В поведението им, във вглъбената им надменност личеше, че имат самочувствието на избрано племе. Но все пак бяха мили хора. Простите си радости намираха обикновено в собствените си домове, в църквите, на късото игрище за футбол и ръгби. Най-голямата им страст бе може би музиката — не евтините мелодии на момента, а строгата класическа музика. Закрачил по нощните улици, Андрю неведнъж бе чувал от някоя бедна къща да се носят звуците на пиано — соната на Бетховен или прелюд на Шопен, хубаво изпълнени, да се издигат в стихналия въздух към загадъчните планини и да прехвърлят върховете им.

Що се отнася до практиката на доктор Пейдж, положението бе ясно на Андрю. Едуард Пейдж никога вече нямаше да прегледа болен. Но хората не искаха да „напуснат“ Пейдж, който вярно им бе служил повече от тридесет години. С блъфове и ласкателства към Уоткинс, директора на мината, чрез когото се плащаха парите, удържани от работниците за лекарска помощ, безочливата Блодуен бе успяла да задържи Пейдж в списъка на Компанията и като резултат получаваше един хубав доход; може би една шеста от него плащаше на Менсън, който вършеше цялата работа.

Андрю искрено съжаляваше Едуард Пейдж. Нежен и простосърдечен човек, Едуард се бе оженил за закръглената, кокетна и устата Блодуен, когато излизали от една малка чайна в Абъристуит, без да подозира какво се крие зад игривите й, черни като сливи очи. Сега, прекършен и прикован на легло, той бе оставен на нейната милост и бе подложен на лечение, което съчетаваше ласките с нещо като весела тирания. Не че Блодуен не го обичаше. По някакъв странен, свой начин, тя бе привързана към него. Той, доктор Пейдж, бе неин. Когато влизаше в стаята и заварваше Андрю да седи при болния, тя приближаваше, като се усмихваше със странното ревниво чувство, че е излишна, и възкликваше:

— Хей! Какво си говорите там вие двамата?

Невъзможно беше да не се обича Едуард Пейдж, който притежаваше богата душа, готова на саможертва и безкористност. Лежеше безпомощен в леглото, един изхабен човек, търпящ всички свирепи грижи на тази мургава, груба и нетърпелива жена, която бе негова съпруга, жертва на нейната алчност, на упоритото й безсрамно нахалство.

Нямаше за какво да стои повече в Бленли и той копнееше да отиде на друг, по-мек и топъл климат. Веднъж, когато Андрю го запита. „Искате ли нещо, сър?“, той бе въздъхнал: „Бих желал да се махна оттук, момчето ми. Чел съм за оня остров, Капри, щели да правят там резерват за птици.“ После се обърна настрани и скри лице във възглавницата. Копнежът в гласа му бе много тъжен.

Децата го дразнеха. Никога не говореше за практиката си освен когато казваше с уморен глас: „Не знаех много. Но каквото можах, направих.“ Често прекарваше часове абсолютно неподвижен, загледан в перваза на прозореца, където преданата Ани слагаше трохи, остатъци от салам и настъргани кокосови ядки. В неделя сутрин да поседи с Пейдж идваше един стар миньор, Инок Дейвис, стеснен в стария чер костюм и целулоидния нагръдник. Двамата мъже наблюдаваха птиците в мълчание.

Веднъж Андрю срещна Инок, който възбудено трополеше надолу по стълбата.

— Мили мой! — избухна старият миньор. — Такава прекрасна сутрин! Две синошийки почти цял час пяха на перваза, не можеш си представи колко хубаво.

Инок беше единственият приятел на Пейдж. Той имаше голямо влияние сред миньорите и предано се кълнеше, че докато е жив, нито един миньор няма да се прехвърли от списъка на доктора. Той дори не можеше да си даде сметка каква лоша услуга прави на бедния Едуард Пейдж с верността си.

Друг чест посетител в тази къща беше директорът на клона на Западната банка Анъйрин Рийз, висок, сух, плешив мъж, към когото Андрю се изпълни с недоверие още от пръв поглед. Рийз беше високоуважаван гражданин, който никога никого не поглеждаше в очите. Постояваше пет формални минути с доктор Пейдж, а след това се затваряше за около час с госпожа Пейдж. Тези срещи бяха абсолютно морални. Предмет на разговорите бяха парите. Андрю предполагаше, че Блодуен е внесла голяма сума на свое име и под превъзходното ръководство на Анъйрин Рийз от време на време ловко увеличава капитала си. За Андрю по онова време парите нямаха никакво значение. Стигаше му, че редовно изплаша дълга си на Фондацията. Имаше в джоба си няколко шилинга за цигари. И освен това работата си.

Сега повече от всякога той си даваше сметка колко много значи за него работата в клиниката. То, знанието, съществуваше като някакво топло неизчезващо вътрешно чувство, което е като огън, край който се стопля, когато е уморен, потиснат, объркан. Наистина напоследък се бяха появили още по-странни противоречия, които го вълнуваха все по-силно. От медицинска гледна точка той бе започнал да мисли със собствената си глава. Може би това се дължеше главно на Дени с неговите радикални разрушителни идеи. Той се придържаше към принципи, точно обратни на това, което бяха преподавали на Мен — сън. Сбити и оформени, принципите на Дени биха могли да се окачат като цитат над кравата му: „Не вярвам.“

Изфабрикуван по обикновения модел от своето медицинско училище, Менсън се бе изправил пред бъдещето с пълна вяра в учебниците. Той бе добил известни знания по физика и химия и биология — поне бе седнал и бе учил каквото имаше в програмата. След това догматично бе тъпкан с възприетите доктрини. Знаеше всички болести, наредените в таблици симптоми и съответното лечение. Вземете например подаграта. Тя се лекува с есенен минзухар (Colchicum). Той все още виждаше пред себе си как професор Ламплау любезно мърка на студентите.

— Vinum colchici, господа. Двайсет до трийсет минимални дози, абсолютно средство срещу подагра.

Но така ли е? Този въпрос си задаваше сега Андрю. Преди месец той бе опитал Colchicum до границите на възможното при един истински случай на „бедняшка“ подагра — жестока и мъчителна. Резултатът беше ужасен провал.

А какво да се каже за половината, за три четвърти от другите „лекарства“ във фармакопеята? Този път той чуваше гласа на доктор Елиът, преподавателя по materia medica:

— А сега, господа, минаваме към елеми — твърд смолист екстракт, чийто ботанически произход е неустановен, но вероятно е Canarium commnae, внасян най-вече от Манила; използва се като мазило, едно към пет, превъзходен стимулант и дезинфектор за рани и отвори.

Боклук! Да, абсолютен боклук. Сега той знаеше това. Пробвал ли е някога Елиът Unguentum elemi? Той бе убеден, че не е. Цялата тази ерудирана информация бе дошла от някаква книга, която на свой ред идваше от друга книга и така нататък, назад до Средните векове. Думата „отвори“, днес мъртва като смъртта, потвърждаваше това становище.

Първата вечер, когато наивно правеше в шишето онази смес, Дени му се бе подиграл. Дени вечно се подиграваше на тези, които разчитат на микстурите, на лекарите, занимаващи се с помия. Дени твърдеше, че полза има само от пет-шест лекарства, останалите цинично класираше като „фъшкии“. Този възглед на Дени беше нещо, с което той се опитваше нощем да се бори — една страшна мисъл, чиито разклонения засега Андрю можеше само смътно да предположи.

В този момент на своите размишления Андрю пристигна на Ръскин стрийт 3. Пациентът тук се оказа малко деветгодишно момче, на име Джой Хауълз, който страдаше от лека форма на дребна шарка. Болестта нямаше да има последици, но поради обстоятелствата в домакинството, което беше бедно, тя сигурно щеше да създаде грижи на майката на Джой. Самият Хауълз, надничар в кариерите, от три месеца лежеше болен от плеврит, за което не се плащаше никаква компенсация; а сега госпожа Хауълз, слабичка жена, вече грохнала от грижи за един болен плюс работата си като чистачка в църквата Витезда, трябваше да се грижи и за втори.

На края на визитацията, спрял вече на вратата, Андрю със съжаление каза:

— И без това сте толкова заета. Жалко, но ще трябва да не пращате Идрис на училище. — Идрис беше малкият брат на Джой.

Госпожа Хауълз рязко повдигна глава. Беше плаха, дребна жена с ярко червени ръце и подути от работа стави на пръстите.

— Но госпожица Барлоу каза, че може да ходи.

— О-о? А коя е тази госпожица Барлоу? — запита той.

— Тя е учителка в училището на Бенк стрийт — каза нищо неподозиращата госпожа Хауълз. — Тази сутрин мина да ме види. И като ме видя на какъв хал съм, позволи на малкия Идрис да остане в нейния клас. Един господ знае какво щях да правя, ако ми се тупнеше и той!

Андрю изпита силно желание да й каже, че трябва да изпълнява неговите, а не на някаква нахална учителка, указания. Обаче той добре виждаше, че госпожа Хауълз не е виновна. Премълча, но когато си взе довиждане и тръгна надолу по Ръскин стрийт, лицето му беше сърдито и навъсено. Мразеше хората, които се месят в чужди работи, още повече в неговата работа, а от всичко най-много мразеше да му се месят жени. Колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше. Идрис да ходи на училище, когато брат му е болен от шарка — това беше явно нарушение на законите.

Андрю внезапно реши да отиде при тази досадна госпожица Барлоу и да се разбере с нея.

Пет минути по-късно той изкачи наклона на Бенк стрийт, влезе в училището и след като разпита портиера, се озова пред стаята на първи клас. Почука на вратата и влезе.

Това беше голяма отделна стая, добре проветрена и с огън в единия край. Всички деца бяха под седем години и тъй като когато той влезе, беше следобедното междучасие, на всяко от тях бе дадена чаша мляко — част от помощта, давана от местния клон на Профсъюза на миньорите. Видя учителката веднага. Пишеше някакви сборове на дъската, с гръб към него, и не го забеляза. Изведнъж тя се обърна.

Така се различаваше от онази нахална жена, която рисуваше възмутеното му въображение, че той се поколеба. Или може би изненадата в кафявите й очи го накара веднага да се почувства неудобно.

Той се изчерви и попита:

— Вие ли сте госпожица Барлоу?

— Да — каза тя. Имаше крехка фигура, облечена с кафява вълнена пола, вълнени чорапи и плътни меки обувки. На негова възраст, си помисли той; не, по-млада — на около двайсет и четири години. Тя го наблюдаваше с малко съмнение и като че уморена от детската аритметика, се радваше на възможността да се поразсее в този хубав пролетен ден. — А вие не сте ли новият помощник на доктор Пейдж?

— Това няма значение — отвърна той сковано, — въпреки че аз наистина съм доктор Менсън. Струва ми се, тук имате бацилоносител: Идрис Хауълз. Вие знаете, че брат му е болен от шарка.

Настъпи мълчание. Погледът й, макар вече въпросителен, оставаше дружелюбен.

Като отхвърли назад разрошената си коса, тя каза:

— Да, знам.

Това, че тя не приема сериозно посещението му, започна отново да го дразни.

— Не разбирате ли, че това е в пълно противоречие с правилата?

При този тон тя почервеня, а дружелюбното й държане изчезна. Андрю обаче не можеше да не си каже колко чиста и свежа е кожата й, с една малка кафява бенка, точно като цвета на очите й, високо на дясната буза. В бялата си блуза изглеждаше малко крехка и абсурдно млада. Сега дишаше по-учестено, но все пак бавно изрече:

— Госпожа Хауълз просто не знаеше какво да прави. Повечето от децата тук са боледували от шарка, а тези, които още не са я прекарали, със сигурност не ще я избягнат рано или късно. Ако Идрис беше останал в къщи, щеше да изпусне млякото си, а то е много полезно за него.

— Не става дума за млякото му — отсече той. — Той трябва да бъде изолиран.

Тя упорито отговори:

— Изолирала съм го някак. Ако не вярвате, вижте сам.

Той проследи погледа й. Петгодишният Идрис седеше съвсем сам на малък чин край камината и изглеждаше извънредно доволен от живота. Светлосините му очи щастливо се кокореха над ръба на чашата с мляко.

Тази гледка вбеси Андрю. Той се изсмя презрително, обидно.

— Може би вие смятате това за изолация. Аз обаче се страхувам, че моето мнение не е същото. Трябва да изпратите детето в къщи.

Малки светли точици заблестяха в очите й.

— Не ви ли се струва, че тук нареждам аз? Вие можете да заповядвате на хората в други, по-височайши сфери. Но тук важи моята дума.

Той се втренчи в нея, кипнал от гняв.

— Вие нарушавате закона! Не можете да го държите тук. Иначе ще трябва да докладвам за вас.

Последва кратко мълчание. Той видя как тя стисна по-силно тебешира в ръката си. Този признак на вълнение увеличи гнева му към нея — не, срещу него самия.

Тя каза презрително:

— В такъв случай, най-добре ще направите да докладвате. Или пратете някой да ме арестува. Не се и съмнявам, това ще ви достави огромно удоволствие.

Разгневен, той не отговори и почувства, че е изпаднал в крайно неудобно положение. Опита се отново да мине в атака, вдигна глава и направи усилие да я накара да сведе пред погледа му очи, които ледено блестяха срещу него. За миг те постояха лице срещу лице, толкова близо един до друг, че той видя слабото пулсиране на вената на врата й, блясъка на зъбите между леко разтворените й устни.

— Друго няма, нали? — каза тя. После възбудено се обърна към класа. — Станете, деца, и кажете: „Довиждане, доктор Менсън. Благодарим за посещението.“

Затракаха столове, децата станаха и изпяха ироничните й думи. Тя го изпрати до вратата, а ушите му пламнаха. Изпитваше вбесяващото чувство, че е победен и освен това го гризеше гадното съмнение, че се е държал зле и е загубил контрол над себе си, докато тя превъзходно се бе владяла. Потърси някоя смазваща фраза, някаква последна унищожителна дума. Но преди да я намери, вратата тихо се затвори под носа му.

Глава шеста

След като същата вечер разгневен състави и скъса три злобни писма до областния санитарен инспектор, Менсън се помъчи да забрави случая. Чувството му за хумор, изчезнало за момент на Бенк стрийт, го караше да се ядосва на себе си, че се е показал дребнав. След остра схватка с непреклонната си шотландска гордост той реши, че не е прав, че не може и дума да става за доклад, още повече до оня дръвник Грифитс. И все пак въпреки усилията си той не можеше тъй леко да забрави Кристин Барлоу.

Бе просто невероятно една млада учителка така упорито да занимава ума му, да се тревожи от мнението й за него. Казваше си, че това е идиотска накърнена гордост. Знаеше, че е срамежлив и непохватен пред жени. И въпреки това никаква логика не бе в състояние да промени факта, че е станал неспокоен и малко раздразнителен. Когато се отпуснеше, например при заспиване, пред очите му все така живо изпъкваше сцената в класната стая и той усещаше как настръхва в тъмнината. Още я виждаше как троши тебешира в ръката си, а кафявите й очи възмутено горят. Виждаше трите малки перлени копчета на блузката й. Фигурата й, стройна и пъргава, строго очертана, говореше за тежък живот и големи лишения в детството. Не се питаше дали е красива. Стигаше му, че е пред очите му, жива и здрава. В такива моменти сърцето му неволно замираше в сладостен, непознат досега трепет.

Две седмици по-късно той вървеше замислен по Чепъл стрийт и едва не се блъсна в госпожа Брамуел на ъгъла на Стейшън роуд. Щеше да отмине, без да я познае. Тя обаче веднага спря и го поздрави с главозамайваща усмивка.

— Доктор Менсън! Точно вас търсех. Довечера организирам едно от нашите малки събрания. Ще дойдете, нали?

Гледис Брамуел беше тридесет и пет годишна жена с пшеничена коса, облечена в ярки цветове, с пълна фигура, сини като на бебе очи и поведение на момиченце. Гледис романтично наричаше себе си мъжка жена. Клюкарките от Бленли използваха по-друга дума. Доктор Брамуел се прехласваше по жена си и единствено силната любов към нея му пречеше да забележи нейното не само кокетно държане с доктор Гейбъл, „цветния“ лекар от Тониглан.

Щом я забеляза, Андрю бързо премисли как да се измъкне.

— Страх ме е, госпожо Брамуел, че довечера няма да успея да се измъкна…

— Но ще трябва, глупчо. Ще дойдат такива интересни хора. Господин и госпожа Уоткинс от мината и — тя пусна една преднамерена усмивка — доктор Гейбъл от Тониглан… и ах, как щях да забравя, малката учителка Кристин Барлоу.

Менсън потръпна.

Той глупаво се усмихна.

— Но защо, разбира се, госпожо Брамуел, ще дойда. Много ви благодаря за поканата.

Кое как той успя да поддържа разговора още малко, докато тя си тръгна. Но през целия ден не бе в състояние да мисли за нещо друго освен за това, че отново ще види Кристин Барлоу.

„Вечерта“ на госпожа Брамуел започваше в девет часа — късният час бе съобразен с работата на лекарите, които може би щяха да бъдат задържани от пациенти. Всъщност Андрю завърши последния си преглед в девет и четвърт. Изми се набързо в мивката на манипулационната, оправи косата си със счупения гребен и забърза към „Убежището“. Стигна до къщата, която въпреки идиличното си име представляваше малка тухлена постройка в центъра на града, и разбра, че е последен. Като му се караше хитровато, госпожа Брамуел поведе петимата гости и съпруга си към масата за вечеря.

Имаше студени закуски върху книжни салфетки, наредени на маса от опушен дъб. Госпожа Брамуел се гордееше със своите приеми, стараеше се да дава тон на Бленли и си позволяваше да скандализира общественото мнение, като „се червеше“, а представата й за „Всичко е наред“ беше да говори и да се смее колкото може. Винаги намекваше, че преди да се омъжи за Брамуел, е живяла в изключителен разкош.

Тази вечер, щом седнаха, тя сияеща запита:

— Така! Всички ли получиха каквото желаеха?

Отначало, останал без душа от бързане, Андрю беше страшно смутен. Цели десет минути не посмя да погледне към Кристин. Гледаше надолу, но с цялото си същество чувстваше, че на другия край на масата, между доктор Гейбъл — мургав денди с гети, раиран панталон и брилянтена карфица — и господин Уоткинс, възрастния плешив управител на мината, седи тя. С грубоватите си маниери Уоткинс се мъчеше да й угажда и най-после едно негово весело подмятане: „Вие сте още моето йоркшърско момиче, нали, госпожице Кристин?“ — накара Андрю ревниво да вдигне глава. Погледна към нея и я видя да седи толкова близко в меката си сива рокля с бяло по врата и ръкавите, че трепна и бързо отклони поглед, да не би тя да прочете в него всичко.

И като в самоотбрана, почти без да съзнава какво приказва, започна да занимава седящата до него госпожа Уоткинс, дребна женица, която бе донесла и плетивото си.

До края на вечерята той бе подложен на мъчението да говори с един човек, когато мечтаеше да разговаря с друг.

Андрю едва не въздъхна от облекчение, когато доктор Брамуел, който седеше начело на масата, огледа доброжелателно опразнените чинии и с обичайния си Наполеонов жест каза:

— Мисля, скъпа моя, че всички свършихме. Да се оттеглим в гостната?

И там, след като гостите се настаниха главно на фотьойлите от гарнитурата, стана ясно, че за вечерта е предвидена музика. Брамуел нежно погледна жена си и я поведе към пианото.

— С какво ще задължим гостите си тази вечер, любов моя? — тананикайки, той започна да прелиства нотите на пианото.

— „Камбаните на храма“ — предложи Гейбъл. — Никога няма да ми омръзне, госпожо Брамуел.

Госпожа Брамуел седна на въртящото се столче, засвири и запя, а съпругът й, сложил едната си ръка зад гърба и протегнал другата, като че да вземе емфие, стоеше до нея и изкусно обръщаше нотите. Гледис имаше плътен контраалтов глас — дълбоките тонове тя вадеше от гърдите си, като си повдигаше брадичката. След „Любовни рими“ тя изпя още „Скитане“ и „Просто едно момиче“.

Аплодираха й щедро. Доволният Брамуел разсеяно промърмори:

— Тази вечер има добър глас.

След това накараха да стане доктор Гейбъл. Като въртеше пръстена в ръцете си и приглаждаше добре намазаната си, но все пак издайническа коса, мургавото конте се поклони превзето на домакинята и като хвана ръце пред гърдите си, звучно измуча „Любов в Севиля“. После на бис той изпълни „Тореадор“.

— Вие изпълнявате тези песни за Испания с много чувство, доктор Гейбъл — каза любезната госпожа Уоткинс.

— Вероятно се обажда испанската ми кръв — скромно се засмя Гейбъл, като сядаше.

Андрю забеляза дяволит блясък в очите на Уоткинс. Старият управител на мината, истински жител на Уелс, обичаше музиката и миналата зима бе помогнал на своите хора да поставят една от най-неизвестните опери на Верди. Сега, скрит зад лулата си, той тайно се забавляваше. Андрю не можеше да не си помисли, че за Уоткинс е много забавно да наблюдава как тези пришълци в родния му град си въобразяват, че пръскат култура със своите празни сантиментални песнички. Когато Кристин с усмивка отказа да посвири, Уоткинс се обърна към нея и каза с потръпване на устните:

— Виждам, че сте като мене, мила. Твърде много обичате пианото, за да свирите на него.

След това блясна гвоздеят на вечерта. В центъра на импровизираната сцена застана доктор Брамуел. Изкашля се, пристъпи с единия крак напред, отметна глава назад, театрално постави ръка зад ревера си и обяви:

— Дами и господа — „Падналата звезда“. Музикален монолог.

На пианото Гледис започна да импровизира някакъв жален акомпанимент и Брамуел започна.

Рецитацията, която разказваше за сърцераздирателните превратности в живота на прочута някога актриса, изпаднала в жестока нищета, бе пълна с трагизъм и Брамуел го поднасяше, много патетично. Когато напрежението нарастваше, Гледис натискаше ниските тонове. Когато патосът намаляваше, тя чукаше високите. Когато дойде кулминацията, Брамуел се изправи, гласът му се пречупи на последната фраза:

— Там беше тя… — Пауза. — … Гладуваща в калта… — Дълга пауза. — … Една паднала звезда!

Дребната госпожа Уоткинс, изпуснала плетивото си на пода, се обърна към него с насълзени очи:

— Бедната, бедната! О, доктор Брамуел, винаги изпълнявате това най-добре.

Поднесеното червено вино успокои духовете. Вече минаваше единайсет и според негласното споразумение, че след Брамуел всеки друг би бил просто непоносим, гостите започнаха да се стягат. Имаше смях, учтиви благодарности и общо движение към хола. Докато си обличаше палтото, Андрю отчаяно мислеше, че през цялата вечер не е разменил нито дума с Кристин.

Навън той спря пред вратата. Чувстваше, че трябва да говори с нея. Мисълта за дългата пропиляна вечер, по време на която бе проектирал леко и приятно да оправи отношенията между тях двамата, му тежеше като олово. Въпреки че по всяка вероятност не бе и погледнала към него, тя беше там, в същата стая, а той най-глупашки бе гледал само надолу. „Господи — помисли си той безнадеждно. — Аз съм по-зле и от падналата звезда. Най-добре ще е да си вървя в къщи и да си легна.“

Но той остана. Сърцето му изведнъж лудо затуптя, когато тя сама заслиза по стълбите към него.

Той събра всичките си сили и изломоти:

— Госпожице Барлоу, ще разрешите ли да ви изпратя?

— Страх ме е, че… — Тя замълча. — Обещах на господин и госпожа Уоткинс да ги чакам.

Сърцето му замря. Почувства се отхвърлен като бито куче. И все пак нещо го задържаше. Лицето му беше бледо, но решително. Думите потекоха една през друга.

— Искам само да се извиня за историята с Хауълз. Дойдох да се изфукам с някаква си власт. Трябваше да ме чукнете — при това силно. Вие бяхте сторили за детето нещо прекрасно. Възхищавам ви се. В края на краищата по-добре е да се спазва не буквата, а духът на закона. Извинете, че ви досаждам с всичко това, но трябваше да го кажа. Лека нощ!

Не можа да види лицето й. Нито пък изчака отговора й. Обърна се и тръгна надолу по пътя. За пръв път от много дни се чувстваше щастлив.

Глава седма

От кантората на Компанията изпратиха полугодишните доходи от практиката. Това даде на госпожа Пейдж основание за сериозен размисъл и нов проблем за обсъждане с Анъйрин Рийз, директора на банката. За пръв път от осемнадесет месеца цифрите бяха отскочили нагоре. В „списъка на доктор Пейдж“ имаше седемдесет души повече, отколкото преди идването на Менсън.

Макар и очарована от увеличаването на парите, Блодуен се терзаеше от една мисъл. Докато се хранеха, Андрю забелязваше, че забравила да се прикрива, тя го фиксира с изпитателен, подозрителен поглед.

В срядата след вечеринката у госпожа Брамуел Блодуен дойде на обед, проявявайки голяма веселост.

— Наистина! — каза тя. — Мислех си. Почти четири месеца, откак сте тук, докторе. И се справяте не много лошо. Не се оплаквам. Като се има предвид, че това не е самият доктор Пейдж. Не, мили мой, не. Оня ден господин Уоткинс казваше как всички очакват връщането на доктор Пейдж. „Доктор Пейдж, ми каза господин Уоткинс, е толкова добър, че няма и да си помислим да вземем някой друг на негово място.“

Тя се впусна да описва с живописни подробности изключителното майсторство и способности на своя съпруг.

— Няма да повярвате — възкликна тя, като се ококори. — Няма нещо, което той да не може или да не е правил. Нека да ви кажа това, докторе, веднъж тон измъкна мозъка на един човек и после го постави обратно. Да! Гледайте ме колкото щете, доктор Пейдж почисти мозъка и го постави обратно.

Тя се облегна в стола си и го погледна да види ефекта от думите си. После самоуверено се усмихна.

— Много ще се радват в Бленли, когато доктор Пейдж отново се върне на работа. А това ще стане скоро. „Това лято, му казвам аз на господин Уоткинс, това лято доктор Пейдж ще се върне.“

Когато един ден същата седмица се връщаше от следобедните визитации, Андрю, шокиран, видя Едуард, напълно облечен, с наметнато на коленете му одеяло и шапчица, килната върху треперещата му глава. Духаше остър вятър, а априлското слънце, което осветяваше тази трагична фигура, бе още слабо и хладно.

— Ето вижте — извика госпожа Пейдж, като изскочи тържествуваща срещу Менсън. — Нали виждате? Докторът е на крака! Току-що телефонирах на господин Уоткинс, че докторът е по-добре. Той скоро ще се върне на работа, нали, патенцето ми!

Андрю почувства как кръвта нахлува в главата му.

— Кой го свали тук?

— Аз — предизвикателно каза Блодуен — и защо не? Той е мой съпруг. И е по-добре.

— Той не може да седи тук и вие много добре знаете това — каза Андрю с нисък глас. — Правете каквото ви кажа. Помогнете ми да го върнем веднага в леглото.

— Да, да — каза немощно Едуард. — Върнете ме в леглото. Студено ми е. Не съм наред. Аз… аз не се чувствам добре.

И за ужас на Менсън болният започна да хленчи.

Блодуен веднага започна да лее потоци сълзи край него. Тя падна на колене, прегърна го разкаяна и разплакана:

— Сега, сега, патенцето ми. Ще се върнеш в леглото, бедното ми агънце. Блодуен всичко ще направи за теб. Блодуен ще се грижи за теб. Блодуен те обича, патенцето ми.

Тя шумно залепи няколко влажни целувки на парализираната му буза.

Половин час по-късно, след като Едуард беше качен в стаята си и удобно настанен, Андрю влезе в кухнята, кипящ от гняв.

Ани му беше вече истински приятел: много тайни бяха споделили и двамата в тази кухня, много ябълки и кейкове със стафиди бе измъкнала за него от килера тихата сдържана жена на средна възраст, когато порциите биваха извънредно икономични. Наистина понякога като последно спасение тя изтичваше до магазина на Томас за една двойна порция риба и на кухненската маса те устройваха пищен банкет на свещ.

Ани бе работила при Пейджови близо двадесет години. Имаше много роднини в Бленли, все спретнати хора, а единствената причина да остане толкова дълго на работа тук, беше привързаността й към доктор Пейдж.

— Дай ми тук чая, Ани — заяви този път Андрю. — Не мога повече да я понасям тази Блодуен!

Той се озова в кухнята, преди да разбере, че Ани има гости — сестра й Олуен и нейният съпруг Емрис Хюз. Беше ги виждал няколко пъти. Емрис работеше в рудника на Бленли, взривяваше рудата. Беше набит, добродушен човек с бледо, сурово лице.

Когато Менсън ги видя и се поколеба, Олуен, жива, черноока жена, поривисто заяви:

— Не ни обръщайте внимание, докторе, ако ви се пие чай. Всъщност тъкмо за вас говорехме.

— Така ли?

— Да, наистина! — Олуен хвърли поглед към сестра си. — Няма какво да ме гледаш така, Ани, ще кажа каквото мисля. Всички говорят, доктор Менсън, за това как от години не сме имали такъв добър млад лекар като вас, как ходите да ги преглеждате и всичко. Ако не ми вярвате, попитайте Емрис. Всички ги е страшно яд на госпожа Пейдж. Казват, че имате право да поемете цялата практика. И тя е чула тия неща, тъй да знаете; ето защо днес накара бедния стар доктор да стане. Да покаже, че бил по-добре, представете си, нещастният човек!

Като си изпи чая, Андрю се оттегли. Откровената реч на Олуен го бе накарала да се чувства неудобно. И все пак приятно му беше да знае, че хората в Бленли го харесват. А няколко дни по-късно, когато при него дойдоха майсторът-пробивач в хематитния рудник Джо Морган и жена му, той погледна на посещението като на специална чест.

Морганови бяха двойка на средна възраст, небогати, но високо уважавани в областта; бяха женени от близо двадесет години. Андрю бе дочул, че се готвят скоро да заминават за Южна Африка, където на Морган бяха обещали работа в мините край Йоханесбург. Не беше рядкост добри миньори да бъдат съблазнявани да работят в златните мини на Ренд, където пробиваческата работа беше почти същата, а заплащането много по-добро. И все пак никой не бе по-изненадан от Андрю, когато, седнал с жена си в приемната, Морган стеснително обясни целта на тяхното посещение.

— Е, сър, изглежда, най-после успяхме. Госпожата тук ще има бебе. След деветнайсет години, разбирате ли? Страшно се радваме. И решихме да отложим заминаването, докато не свърши събитието. И като си мислехме за доктори, решихме, че само на вас трябва да разчитаме. Много е важно за нас, докторе. И сигурно няма да е лесно. Госпожата тук е на четирийсет и три. Да, наистина. Но ние знаем, че вие ще ни зарадвате.

Андрю пое случая с приятното усещане, че е бил почетен, Това бе странно чувство: ясно и нематериално, което при неговото положение бе двойно по-приятно. Напоследък го обхващаха необичайни вълнения — тревожни и мъчителни. Имаше моменти, когато усещаше странна, тъпа болка в сърцето си, която като дипломиран лекар досега бе смятал за невъзможна.

Преди той никога не бе мислил сериозно за любовта. В университета беше твърде беден, твърде зле облечен и твърде зает с изпити, за да има някакви особени контакти с другия пол. В „Сент Андрюз“ човек трябваше да е конте като неговия приятел и съученик Фреди Хемптън, за да се движи в този кръг, където танцуваха и устройваха забави и водеха обществен живот. Той беше всъщност — приятелството му с Хемптън настрана — част от онази тълпа, която вдигаше яки, зубреше, пушеше и си почиваше не в студентския клуб, а в билярдните салони в центъра на града.

Вярно е, че неизбежните романтични образи се бяха появявали и пред него. Понеже беше беден, обикновено ги виждаше на фона на разточително богатство. Но сега в Бленли той се взираше през прозореца на бараката-манипулационна, очите му се спираха на мръсните купища шлака от рудниците и с цялото си сърце бленуваше за бедната учителка от общинското училище. Комичният контраст го караше да се смее.

Винаги се бе гордял с практичността си, със силното си шотландско чувство на предпазливост и в името на собствения си интерес с всички сили се опитваше да си докаже, че трябва да убие своето чувство. Стараеше се хладно и логично да проучи недостатъците й. Не беше красива, фигурата й бе твърде дребна и слаба. Освен това и онази бенка на бузата, а когато се усмихнеше, горната й устна леко се изкривяваше. И на всичко отгоре вероятно го презираше.

Ядно си казваше, че е съвсем неразумно така слабоволно да дава власт на чувствата си. Бе се посветил на работа. Все още беше само помощник. Какъв лекар е той, щом в самото начало на кариерата си е готов да се свърже с една жена, а това сигурно ще навреди на бъдещето й, а на неговата работа вече пречеше сериозно?

В усилията си да се овладее, той си измисли вратички за разсейване. Залъгвайки се, че му липсват старите приятели от „Сент Андрюз“, написа дълго писмо до Фреди Хемптън, който наскоро бе започнал работа в една лондонска болница. Върна се до голяма степен към Дени. Но Филип, макар понякога и приятелски настроен, в повечето случаи беше хладен и подозрителен, с горчивото чувство на човек, ударен от живота.

Колкото и да се мъчеше, Андрю не можеше да избие Кристин от главата си, нито пък мъчителния стремеж към нея — от сърцето си. Не бе я виждал от тирадата си пред входа на „Убежището“. Какво ли мислеше тя за него? Дали изобщо мислеше за него? Толкова отдавна не бе я виждал въпреки старателното обикаляне по Бенк стрийт, че не вярваше някога пак да я види.

И тогава, следобеда на 25 май, събота, когато бе изоставил всяка надежда, той получи една бележка, в която пишеше:

Той нададе такъв вик, че Ани изтича от кухнята.

— Не, наистина — укорно каза тя — понякога правите глупости.

— Вярно, Ани — отговори той, все още възбуден. — Но аз, изглежда, имам късмет. Виж какво, Ани, мила. Би ли ми огладила панталоните за утре? Ще ги окача пред вратата тази вечер, като си лягам.

На другата вечер, тъй като беше неделя и нямаше вечерен приемен час, той се озова в трепетно очакване пред вратата на госпожа Хърбърт, където живееше Кристин, близо до института. Знаеше, че е дошъл рано, но не можеше да чака нито миг повече.

Кристин сама най-гостоприемно му отвори вратата с усмивка.

Да, тя се усмихваше. Наистина се усмихваше. А на него му се струваше, че й е неприятен! Бе така изумен, че едва говореше.

— Хубав ден беше днес, нали? — измъкна той, като я следваше към дневната.

— Прекрасен — съгласи се тя. — Следобед си направих такава хубава разходка. Чак отвъд Пенди. Дори си набрах малко жълтурчета.

Седнаха. На езика му беше да я попита дали обича разходките, но навреме успя да се спре.

— Госпожа Уоткинс току-що прати да ми кажат, че ще закъснеят. На мъжа й се наложило да ходи до кантората. Нали нямате нищо против да ги почакаме няколко минути?

Нищо против! Няколко минути! Той просто щеше да се изсмее от щастие. Ако тя само знаеше как бе чакал през тези дни, ако знаеше колко добре се чувства с нея! Незабелязано се огледа наоколо. Дневната й, обзаведена само с нейни неща, бе различна от всички стаи, в които бе влизал в Бленли. Тук нямаше нито плюш, нито росхар, нито гоблени, нито онези лъскави атлазени възглавнички, които така крещящо украсяваха гостната на госпожа Брамуел. Дъските на пода бяха боядисани и лъснати, а пред огнището бе сложено кафяво килимче. Мебелите бяха тъй непретенциозни, че почти не ги забеляза. По средата на масата, приготвена за вечеря, бе поставена плитка бяла чиния, в която като малки водни лилии плуваха набраните от нея цветя. Беше просто и красиво. На перваза имаше дървена кутия за сладкиши, напълнена с пръст, от която вече се подаваха тънки, зелени стръкчета. Над полицата на камината висеше странна картина, която изобразяваше само едно детско червено дървено столче, според него извънредно лошо нарисувано.

Тя вероятно бе забелязала изненадата, с която гледаше картината. Усмихна се весело и заразително:

— Надявам се, не смятате, че това е оригиналът!

Смутен, той не знаеше какво да отговори. Това, че в цялата стая се чувстваше нейната личност, че тя знаеше неща, неразбираеми за него, го обърка. И все пак интересът му към нея бе толкова голям, че забрави неловкостта си, измъкна се от тъпите, банални забележки за времето. Започна да я разпитва за живота й.

Тя отговаряше просто. Била от Йоркшър. Майка й починала, когато била петнайсетгодишна. По това време баща й бил заместник-началник в една от големите каменовъглени мини на „Брамуел и компания“. Единственият й брат Джон учел в същата мина за минен инженер. Пет години по-късно, когато била на деветнайсет години и вече завършвала гимназия, баща й бил назначен за началник в Порт Пит — мина на около двайсет мили надолу по долината. Шест месеца след пристигането им в мината става експлозия. Джон, който бил под земята, загинал на място. Чул за бедствието, баща й се втурнал в мината само за да бъде посрещнат от нова експлозия на минен газ. Телата на баща й и на Джон били извадени от мината след седмица.

Когато тя свърши, настъпи мълчание.

— Колко тъжно! — каза Андрю, изпълнен със съчувствие.

Хората се отнесоха добре към мен — спокойно рече тя. — Особено господин и госпожа Уоткинс. Получих тази работа тук в училището. — Тя спря, после лицето й отново просветна. — Всъщност аз съм като вас. Тук все още съм чужда. Много време е нужно, за да се свикне с Долината.

Той я погледна, като търсеше нещо, което поне слабо би изразило чувството му към нея, думи, с които тактично би сложил миналото настрана и с надежда би тръгнал към бъдещето.

— Не е трудно да се почувстваш тук откъснат, самотен. Знам. Често ми се случва, често имам нужда от някого, с когото да си поговорим.

— За какво бихте искали да говорите? — усмихна се тя.

Той се изчерви, почувствал, че го е поставила на тясно.

— Е, за моята работа вероятно — той замълча, но после се почувства задължен да обясни. — Струва ми се, че непрекъснато греша, попадам от един проблем на друг.

— Искате да кажете, че имате трудни случаи?

— Не — той се поколеба, но продължи. — Дойдох тук пълен с формули, с неща, в които всеки вярва или се прави, че вярва. Че подути стави означават ревматизъм, че ревматизъм означава салицилат. Старите неща, разбирате ли! Е, добре, тук откривам, че някои от тях са напълно неверни. Или пък лекарствата… Струва ми се, че някои от тях повече вредят, отколкото помагат. Такава е системата. В приемната влиза пациент. Очаква да получи своето „шише с лекарство“. И го получава, пък ако ще да е само горена захар, сода бикарбонат или добрата стара aqua. Ето защо рецептата се пише на латински — за да не разберат. Това не е правилно. Не е научно. Или нещо друго: струва ми се, че много лекари лекуват слепешката, т.е. лекуват симптомите поотделно. Не си правят труда да ги съберат, да поставят диагноза. Те казват — бързо, защото винаги бързат — „А, главоболие — опитайте този прах!“ Или: „Имате анемия, липсва ви желязо.“ Вместо да се запитат кое причинява главоболието или анемията. — Той изведнъж спря. — Извинете! Отегчавам ви.

— Не, не — бързо каза тя. — Ужасно интересно е.

— Аз току-що започвам, напипвам пътя — продължи той неудържимо, развълнуван от нейния интерес. — Но, честна дума, дори само от това, което съм видял, мога да съдя, че в учебниците има твърде много остарели, консервативни неща. Лекарства, от които няма полза, симптоми, измислени от някой си в средните векове. Може би мислите, че за обикновения провинциален лекар това няма значение. Но защо трябва той да бъде само бъркач на мехлеми и продавач на лекарства? Време е науката да излезе на преден план. Много хора мислят, че науката е в епруветките. Аз не мисля така. Вярвам, че откъснатият провинциален лекар има всички възможности да вижда нещата, по-добра възможност да проследи първите симптоми на някоя нова болест, отколкото в коя да е болница. Докато пациентът стигне до болницата, първите етапи са минали.

Тя се готвеше веднага да отговори, но в този момент се чу звънецът. Трябваше да преглътне думите си и като ставаше, вместо тях каза с лека усмивка:

— Надявам се, няма да забравите обещанието си друг път да поговорим за това.

Уоткинс и жена му се заизвиняваха за закъснението. И почти веднага всички седнаха на вечеря.

Ястието бе твърде различно от студените закуски, които ги бяха събрали последния път. Имаше телешко задушено, картофено пюре с масло, прясна фруктова торта с крем, после сирене и кафе. Макар и непретенциозно, всяко нещо бе изобилно и вкусно.

След оскъдната храна при Блодуен за Андрю беше истинско удоволствие да види пред себе си топло, апетитно ядене. Той въздъхна:

— Имате късмет с вашата хазайка, госпожице Барлоу. Тя е чудесна готвачка!

Уоткинс, който бе наблюдавал как Андрю омита чинията си, внезапно и гръмогласно се изсмя.

— Браво! — Той се обърна към жена си. — Чу ли го, майко? Казва, че старата госпожа Хърбърт била чудесна готвачка!

Кристин леко се изчерви.

— Не му обръщайте внимание — каза тя на Андрю. — Това е най-хубавият комплимент, който съм получавала — защото не искахте да ми правите комплименти. Сама сготвих вечерята. Изобщо разпореждам се с кухнята на госпожа Хърбърт. Обичам всичко да правя сама. При това съм свикнала.

Думите й още повече развеселиха минния управител. Това съвсем не беше онзи мълчалив човек, който стоически бе издържал забавлението у госпожа Брамуел. Грубоват и приятно простоват, той с удоволствие погълна вечерята си, млясна след тортата, опря лакти върху масата и заразказва смешни истории.

Вечерята мина бързо. Когато Андрю погледна часовника си, с изненада видя, че наближава единадесет. А той бе обещал преди десет и половина да направи една късна визитация на Блейна плейс!

Когато стана и със съжаление се сбогува, Кристин го изпрати до вратата. В тесния коридор ръката му се докосна до нейната. Сладостна болка премина през тялото му. Тя бе така различна от всички, които познаваше, със своето спокойствие, с крехкостта си, с тъмните си умни очи. Бог да му прости, че бе посмял да я мисли за мършава!

Дишайки на пресекулки, той проломоти:

— Не мога да ви се отблагодаря, че ме поканихте. Моля ви, ще мога ли пак да ви видя? Не говоря винаги за работата. Бихте ли дошли, Кристин, бихте ли дошли с мен на кино в Тониглан някой път?

Очите й, за първи път малко провокиращи, се усмихваха.

— Поканете ме, пък ще видим.

Една дълга минута мълчание на прага под високите звезди. Свежият, дъхащ на роса въздух охлаждаше горещите му бузи. Дъхът й сладко се носеше към него. Искаше му се да я целуне. Непохватно той стисна ръката й, обърна се и изтрополя надолу по пътя. Докато вървеше към дома си, мислите му танцуваха. Крачеше по облаците, по онзи бляскав път, по който благоговейно са минали милиони и все са вярвали, че са единствените щастливо предопределени, завинаги благословени. Какво прекрасно момиче! Колко добре го бе разбрала, когато говореше за трудностите в практиката си! Беше умна, много по-умна от него. И как чудесно готви! И я бе нарекъл Кристин!

Глава осма

Въпреки че сега Кристин го занимаваше повече от всякога, целият му начин на мислене се бе променил. Вече не се чувстваше унил, а щастлив, възвисен, обнадежден. И тази промяна веднага се почувства в работата му. Беше достатъчно млад, за да създаде във въображението си една постоянна ситуация, при която тя го наблюдава при пациентите му, одобрява старанието при поставяне на диагнозите. Всяко желание да претупа някоя визита, без да е прослушал гръдния кош на пациента, веднага биваше парирано от мисълта: „Господи, не! Какво ще си помисли тя за мен?“

Неведнъж усещаше върху себе си сатиричния прозорлив поглед на Дени. Но това не го интересуваше. По своему — емоционално и идеалистично, той свързваше Кристин с амбициите си, несъзнателно я бе превърнал в допълнителен стимул за голямото си настъпление срещу неизвестното.

Пред себе си признаваше, че все още нищо не знае. Още се учеше да мисли самостоятелно, да търси зад очевидното вероятната причина. Никога преди не беше чувствал такова силно влечение към научния идеал. Молеше се никога да не бъде немарлив, да не търси изгода, никога да не решава прибързано, никога да не предписва „от същата смес“. Искаше да открива, да прави наука, да бъде достоен за Кристин.

При това чистосърдечно желание за него беше цяло нещастие, че практиката изведнъж стана абсолютно безинтересна. Искаше да преобръща планини. Но през следващите няколко седмици на пътя му се изпречваха само незначителни къртичини. Случаите бяха тривиални, извънредно безинтересни, един банален поток от изкълчвания, порязвания, настинки. Върхът дойде, когато го извикаха на две мили надолу в долината, където една баба, показвайки жълтото си лице изпод фланелената си шапчица, го помоли да й изреже мазолите.

Чувстваше се като глупак, сърдеше се на липсата на възможности, жадуваше за бури и урагани.

Започна да се съмнява в убежденията си, да се пита дали наистина е възможно в това загубено място един лекар да бъде нещо повече от нищожен обикновен хамалин… И тогава, когато се чувстваше най-обезверен, стана нещо, което отново прати живачния стълб на вярата му някъде високо в небесата.

Към края на последната седмица от юни, минавайки по моста на гарата, той срещна доктор Брамуел. Сребърният крал се измъкваше от задната врата на железничарския хан и крадешком изтриваше горната си устна с опакото на ръката си. Когато Гледис, весела и облечена в най-хубавите си дрехи, заминаваше на загадъчните си „пазарувания“ в Тониглан, той имаше навик да се утешава тайно с една-две чаши бира.

Макар и малко смутен, че Андрю го е видял, той се измъкна от положението с театрален жест.

— А, Менсън! Радвам се да ви видя. Току-що бях на визита у Причард.

Причард беше собственикът на железничарския хан и само преди пет минути Андрю го бе видял да излиза на разходка с кучето си, мелез от булдог и териер. Но премълча. Обичаше Сребърния крал, чийто високопарен език и псевдогероични пози се компенсираха по най-човешки начин от плахостта му и от дупките на чорапите, които веселата Гледис забравяше да закърпи.

Тръгнаха заедно нагоре по улицата и заговориха за работата. Брамуел бе винаги готов, с важен вид, да обсъжда случаите си и сега натъжен съобщи на Андрю, че Емрис Хюз, зетят на Ани, бил поверен на неговите грижи. Емрис, каза той, напоследък действал странно, заяждал се в мината, забравял. Станал сприхав и буен.

— Не ми харесва това, Менсън — мъдро кимна Брамуел. — Виждал съм душевни разстройства. А този случай страшно ми напомня нещо такова.

Андрю изрази безпокойството си. Винаги бе смятал Хюз за здрав и приятен човек. Спомни си, че напоследък Ани изглеждаше разтревожена и на въпроса му бе отговорила неясно — защото въпреки слабостта си към клюките, по семейните въпроси тя бе сдържана, — че се тревожи за своя зет. Когато се разделиха с Брамуел, той изрази надежда, че всичко ще тръгне на добре.

Но следващия петък той се събуди в шест часа сутринта от нечие потропване на вратата. Беше Ани, съвсем облечена и със зачервени очи. Подаде му една бележка.

Андрю разкъса плика. Беше послание от д-р Брамуел:

Ани през сълзи каза:

— За Емрис е, докторе. Стана нещо страшно. Надявам се, че ще дойдете веднага, нали?

За три минути Андрю се приготви. Доколкото можеше, по пътя Ани му разказа за Емрис. Бил болен, не приличал на себе си от три седмици, но тази нощ го обхванало буйство и направо полудял. Нахвърлил се срещу жена си с кухненския нож. Олуен едва успяла да избяга по нощница на улицата. Разказана от Ани, забързана до него в сивата светлина на утрото, сензационната история и така беше достатъчно печална и той едва ли би могъл да каже нещо успокоително. Стигнаха дома на Хюз. В хола Андрю видя доктор Брамуел, небръснат, без яка и вратовръзка, седнал на масата с писалка в ръка и сериозно лице. Пред него лежеше вече наполовина попълнен синкав формуляр.

— А, Менсън! Благодаря ви, че дойдохте така бързо. Лоша работа. Но няма да ви отнема много време.

— Какво става?

— Хюз е полудял. Мисля, преди няколко седмици ви споменах, че се опасявам от подобен развой. Е! Бях прав. Остра психоза. — Брамуел търкаляше думите през езика си с трагично величие. — Остра психоза с импулс към убийство. Ще трябва да го изпратим веднага в Понтинюд. Това означава два подписа върху свидетелството, моят и вашият. Роднините настояха да извикам вас. Нали знаете процедурата?

— Да — кимна Андрю. — Какви са фактите?

Като се поизкашля, Брамуел зачете вече написаното на формуляра. То представляваше пълен и подробен разказ за някои от действията на Хюз през изминалата седмица. Всички водеха към извода за душевно разстройство. Накрая Брамуел вдигна глава.

— Фактите са ясни, струва ми се.

— Изглежда, че е доста зле — отвърна Андрю. — Добре! Ще отида да го видя.

— Благодаря, Менсън. Когато свършите, ще ме намерите тук. И той започна да добавя нови подробности във формуляра.

Емрис Хюз беше на легло, а край него седяха — в случай че потрябва да бъде спрян — двама негови другари от мината. На края на кревата бе седнала Олуен — бледото й лице, обикновено така нахакано и оживено, сега беше разсипано от плач. Нервите й бяха тъй изопнати, атмосферата в стаята тъй мрачна и напрегната, че за момент Андрю усети хлад, едва ли не страх.

Приближи се до Емрис, но отначало почти не го позна. Промяната не беше голяма; това наистина си беше Емрис, но един размазан и променен Емрис, чиито черти по някакъв странен начин бяха загрубели. Лицето му изглеждаше подуто, ноздрите разширени, кожата като от восък, с изключение на едно зачервено място на носа. Изобщо беше отпуснат и апатичен. Андрю му заговори. Той измърмори неразбираем отговор. После, като стисна юмруци, произнесе някаква тирада от злобни безсмислици, която, прибавена към отчета на Брамуел, правеше случая от ясен по-ясен.

Настъпи мълчание. Андрю чувстваше, че трябва да е убеден. И все пак, без да знае защо, не беше убеден. Защо, защо, се питаше той, защо Хюз говори така? Да приемем, че е полудял, но каква е причината за всичко това? Той винаги е бил щастлив, доволен човек — никакви безпокойства, отстъпчив, миролюбив. Защо без никаква очевидна причина така се е променил този човек?

Трябва да има причина, мислеше упорито Менсън, симптомите не се появяват така от само себе си. Вгледан в подутото лице пред себе си, озадачен, търсещ някакъв отговор на главоблъсканицата, той инстинктивно протегна ръка и докосна отеклото лице, отбелязвайки си подсъзнателно, че натискът на пръста му не оставя вдлъбнатина в подпухналата буза.

И изведнъж като електрически звънец в мозъка му нещо затрептя. Защо отокът не се поддаваше на натиск? Защото — сега сърцето му подскочи! — защото това не беше просто едема, а микседема. Ето, господи, да, да! Не, не, той не бива да бърза. Твърдо се овладя. Не бива да се хвърля, да скача лудо от едно заключение на друго. Трябва да напредва предпазливо, бавно, да бъде сигурен.

Обуздал се, той повдигна ръката на Емрис. Да, кожата беше суха и груба, пръстите леко надебелени на края, температурата — под нормалната. Методично завърши прегледа, като се бореше срещу всеки нов прилив на радост. Всеки признак, всеки симптом прекрасно намираха своето място като в сложен ребус. Трудният говор, сухата кожа, деформираните пръсти, подутото нееластично лице, изневеряващата памет, бавното мислене, пристъпите на раздразнителност, стигащи до избухвания с опити за убийство. О! — триумфът на пълната картина бе абсолютен.

Стана и се върна в хола, където доктор Брамуел, застанал край камината с гръб към огъня, го посрещна с думите:

— Е? Видяхте ли? Писалката е на масата.

— Вижте какво, Брамуел — Андрю гледаше настрани и се мъчеше да прикрие неудържимата радост в гласа си. — Според мен Хюз не трябва да бъде освидетелстван.

— Какво? — постепенно безизразността напусна лицето на Брамуел. Обиден и учуден, той възкликна: — Та човекът е полудял!

— Аз не мисля така — отвърна с равен глас Андрю, като все още потискаше възбудата и радостта си. Не бе достатъчно да се постави диагноза. Сега трябваше да внимава с Брамуел, да не го настройва враждебно. — Според мен Хюз е душевно болен само защото е с болно тяло. Струва ми се, че той страда от недостатъчна дейност на щитовидната жлеза — абсолютно ясен случай на микседема.

Брамуел се опули насреща му. Сега наистина той бе онемял. Направи няколко опита да проговори — странен звук като падането на снега от покрива.

— В края на краищата — продължи да го убеждава Андрю, като не сваляше поглед от камината — Понтинюд е такова ужасно място. Влезе ли там, Хюз никога няма да излезе. Пък дори и да излезе, цял живот ще носи позора му. Какво ще стане, ако първо опитаме да му поставим тиреоидин?

— Защо, докторе — каза с разтреперан глас Брамуел. — Аз не виждам…

— Помислете за своята заслуга — го прекъсна бързо Андрю, — ако успеете да го излекувате. Не мислите ли, че си струва? Хайде, аз ще повикам госпожа Хюз. Тя си е изплакала очите, защото мисли, че Емрис заминава. Ще й обясните, че ще опитаме ново лечение.

Преди Брамуел да успее да протестира, Андрю излезе от стаята. След няколко минути, когато се върна заедно с госпожа Хюз, Сребърният крал се бе съвзел. Застанал върху килимчето пред камината, той уведоми Олуен по своя най-внушителен начин, че „все още може би има искрица надежда“. В същото време Андрю зад гърба му направи малка топчица от формуляра и го хвърли в огъня. После отиде да телефонира в Кардиф за тиреоидин.

Измина един период на трепетно очакване, няколко дни на мъчителна неизвестност, преди Хюз да реагира на лечението. Но веднъж започнала, реакцията бе вълшебна. Две седмици по-късно Емрис стана от леглото, а след два месеца се върна на работа. Една вечер, поотслабнал и жизнен, заедно със засмяната Олуен той дойде в приемната в Брингоуър, за да каже на Андрю, че никога не се е чувствал по-добре.

Олуен каза:

— Всичко дължим на вас, докторе. Искаме да се прехвърлим от Брамуел при вас. Емрис беше в неговия списък още преди да се оженим. Брамуел е само една глупава баба. Щеше да прати моя Емрис в — е, знаете къде, — ако не бяхте вие и всичко, което направихте за нас.

— Не можете да се прехвърлите, Олуен — отвърна Андрю. — Това ще развали всичко. — Той се отказа от сериозния професионален тон и избухне в истински младежки смях. — Само да опитате, и ще ви подгоня с кухненския нож.

При една среща на улицата, Брамуел небрежно отбеляза:

— Здравейте, Менсън! Видяхте Хюз, нали? И двамата са много благодарни. Лаская се от мисълта, че не съм имал по-добър случай.

Ани каза:

— Тоя старик Брамуел само се влачи из града, като че е кой знае какво. А нищо не знае. А жена му, леле мале! Никоя прислужница не се задържа при нея.

Госпожа Пейдж каза:

— Докторе, не забравяйте, че работите за доктор Пейдж.

Коментарът на Дени беше:

— Менсън! Сега си много надут и с теб не може да се говори. Но ще имаш дяволски успех. Скоро, много скоро.

Но забързал към Кристин, изпълнен с победата на научния метод, Андрю, пазеше всичко, което имаше да каже, за нея.

Глава девета

През юни същата година в Кардиф се състоя годишната конференция на Британския съюз на медиците. Съюзът, в който, както винаги бе заявявал в заключение професор Ламплау, трябва да членува всеки почтен лекар, бе прочут с годишните си конференции. Прекрасно организирани, те предлагаха на членовете на съюза и на техните семейства спортни, светски и научни развлечения, намаление навсякъде освен в най-добрите хотели, безплатни екскурзии с автобуси до някоя разрушена църква в околността, брошура за спомен, сувенирни бележничета от първите фирми-производителки на хирургически инструменти и лекарства, предимство за хубавите стаи в най-близкия санаториум. Предната година в края на едноседмичния празник на всеки лекар и на съпругата му били изпратени безплатно големи кутии с бисквити, от които не се пълнее.

Андрю не беше член на съюза, тъй като вноската от пет лири все още не бе по възможностите му, но той го следеше отдалеч с известна завист. Ето защо в Бленли се чувстваше изолиран и самотен. Снимките в местните вестници, показващи редици от лекари на украсената със знамена платформа да слушат приветствени речи, първият удар в състезанията по голф в Пенарт, тълпата на кораба на увеселително пътуване до Уестън-сюпър-Меър още повече засилваха чувството, че е сред отхвърлените.

Но някъде към средата на седмицата едно писмо с адреса на кардифски хотел повдигна настроението на Андрю. Беше от приятеля му Фреди Хемптън. Както можеше да се очаква, Фреди присъстваше на конференцията и канеше Менсън да дойде да се видят. Предлагаше да вечерят заедно в събота.

Андрю показа писмото на Кристин. Той вече инстинктивно’ й се доверяваше. От онази вечер преди около два месеца, когато го бе поканила на вечеря, той все повече се влюбваше в нея. Сега я виждаше често и беше сигурен, че тези срещи са й приятни. Чувстваше се щастлив като никога, Кристин, изглежда, му действаше успокоително. Беше извънредно практично същество, съвсем пряма и без абсолютно никакво кокетство. Често отиваше при нея разтревожен или разгневен и си отиваше утешен и успокоен. Тя умееше да го изслушва, след това да каже нещо, което обикновено беше между другото или пък шега. Притежаваше остро чувство за хумор. И никога не му правеше комплименти.

От време на време, въпреки спокойствието й, водеха големи спорове, защото тя умееше да мисли с главата си. Веднъж му бе казала с усмивка, че склонността й към споровете идвала от една нейна шотландска баба. Може би непокорният й дух също идваше оттам. Често се възхищаваше на смелостта й, трогваше се, искаше да я зашити. Тя беше съвсем сама на този свят — имаше само една болна леля в Бридлингтън.

При хубаво време в събота или неделя следобед правеха дълги разходки по Пенди роуд. Веднъж ходиха на кино — Чаплин в „Треска за злато“ — а друг път пак в Тониглан по нейно предложение — на симфоничен концерт. Но най-много се радваше на вечерите, когато госпожа Уоткинс идваше на гости и той можеше да изпита радостта да е близо до Кристин в собствената й стая. Тогава водеха повечето от споровете си, а госпожа Уоткинс, спокойна, твърдо решена преждата да й стигне до края на разговора, плетеше — един почтен буфер между тях двамата.

Сега, когато се очертаваше това пътуване до Кардиф, искаше му се и тя да дойде с него. В края на седмицата щяха да бъдат разпуснати за лятната ваканция учениците от Бенк стрийт, а тя щеше да замине в Бридлингтън, за да прекара лятото с леля си. Струваше му се, че трябва да устрои някакво специално тържество преди заминаването й.

След като тя прочете писмото, той поривисто каза:

— Ще дойдеш ли с мен? С влака е само час и половина. Ще накарам Блодуен да ме пусне в събота вечерта. Може би ще успеем да видим нещо от конференцията. Но най-вече бих желал да те запозная с Хемптън.

— С удоволствие ще дойда — кимна тя.

Въодушевен от съгласието й, той нямаше никакво намерение да позволи на госпожа Пейдж да му пречи. Преди да говори с нея по въпроса, той закачи на прозореца на манипулационната голяма бележка „Събота вечер затворено“.

После весело влезе в къщата.

— Госпожо Пейдж! Доколкото съм чел Закона за медицинските помощници, годишно имам право на половин свободен ден. Ще си го взема в събота. Отивам в Кардиф.

— Вижте какво, докторе! — тя изтръпна, като чу искането му и си помисли, че твърде много си позволява, че е твърде дързък; но след като го изгледа подозрително, настръхнала, каза: — Е добре, мисля, може да отидете.

Внезапно й хрумна една идея. Очите й се проясниха. Тя млясна.

— Обаче ще ми донесете пасти от сладкарницата на Пери. Няма нищо по-хубаво от пастите на Пери.

В събота в четири и половина Кристин и Андрю взеха влака за Кардиф. Андрю беше в чудесно настроение, буен, поздрави носача, а при чиновника записа само първите им имена. Усмихнат погледна към Кристин, която бе седнала срещу него. Тя бе в синьо палто и синя рокля, които още повече подчертаваха чара на нейната спретнатост. Черните й обувки бяха много чисти. Очите й, както и цялата й външност, излъчваха радост от пътуването. Те блестяха.

Като я гледаше, усети, че го залива вълна на нежност, на свежо желание. Много е хубаво, помисли си той, пялото това тяхно приятелство. Не му се искаше нещо повече. Искаше да я вземе в ръцете си, да я почувства — топла и дишаща — близо до себе си. Неволно каза:

— Ще бъда загубен без теб… когато си заминеш през лятото.

Тя леко се изчерви. Погледна през прозореца.

— Не трябваше ли да казвам това?

— Както и да е, радвам се, че го каза — отвърна тя, без да го погледне.

На езика му беше да й каже, че я обича, да я попита въпреки скандално несигурното си положение дали би се омъжила за него. С някакво внезапно просветление разбра, че за тях това е единственото и неизбежно решение. Но нещо, някаква интуиция му подсказа, че моментът не е подходящ и той се спря. Реши да й говори във влака на връщане.

Междувременно приказваше почти без да спира.

— Трябва да прекараме хубаво тази вечер. Хемптън е добро момче. В академията беше неудържим. И е умен. Спомням си — той се загледа някъде в далечината, — имаше в Дънди една благотворителна забава за болницата. Всички звезди участваха, разбираш ли, професионални артисти от театър Лицеум. Няма да повярваш, Хемптън излезе и пя и танцува и, честна дума, той имаше най-голям успех!

— Изглежда, по-скоро е идол на забавите, а не лекар — каза тя с усмивка.

— Хайде сега, не ставай важна, Крис! Фреди ще ти хареса.

Влакът пристигна в Кардиф в шест и четвърт и те веднага тръгнаха за хотел „Палас“. Хемптън бе обещал да ги чака там в шест и половина, но когато влязоха във фоайето, още го нямаше.

Стояха и наблюдаваха. Беше пълно с лекари и техните съпруги, които разговаряха, смееха се, създаваше се изключителна сърдечност. Насам и натам летяха дружески покани.

— Докторе! Довечера ще седнете заедно с госпожа Смит до нас.

— Хей, докторе! Какво става с онези билети за театър?

Непрекъснато влизаха и излизаха хора, по мозаичния под с книжа в ръце важни бързаха господа с червени значки на петлиците. В нишата отсреща един чиновник монотонно боботеше:

— Секцията о-то-логия и ла-рин-го-логия оттук, моля.

Над входа, водещ за едно от крилата, имаше надпис: „Медицинска изложба“. Имаше също така палми и струнен оркестър.

— Добре наредено, а? — каза Андрю, чувствайки, че са твърде далеч от общото веселие. — А Фреди както винаги закъснявал, да му се не види. Хайде да разгледаме изложбата.

С интерес обиколиха изложението. Скоро ръцете на Андрю бяха пълни с елегантна литература. Той с усмивка показа едно от листчетата на Кристин: Докторе, празен ли е кабинетът ви? Ние можем да ви покажем как да го напълните! Имаше още деветнадесет дипляни, всичките различни и предлагащи последните успокоителни и обезболяващи средства.

— Изглежда, последното течение в медицината са наркотиците — подметна той настръхнал.

На последния щанд един млад човек тактично го заговори, като показваше блестящ, подобен на часовник уред.

— Докторе! Мисля, че нашият нов индексометър ще ви заинтересува. Има най-различни приложения, абсолютно последна дума на медицината, прави чудесно впечатление на болните и струва само две гвинеи. Позволете, докторе, вие виждате отпред индекс на инкубационните периоди. Едно обръщане на циферблата и ето инфекциозните периоди. Вътре — той отвори задната капачка — имате прекрасен цветов индекс за хемоглобина, а на гърба на табулатора…

— Дядо ми имаше такъв — твърдо го прекъсна Андрю, — но скоро се отказа от него.

На излизане от изложбената зала Кристин се усмихваше.

— Бедният човек — каза тя, — сигурно досега никой не е посмял да се подиграе на чудесния му измерител.

В момента, когато се връщаха във фоайето, пристигна Фреди Хемптън. Той скочи от едно такси и влезе в хотела, следван от момчето, което му носеше щеките за голф. Веднага ги видя и се приближи с широка очарователна усмивка.

— Здрасти! Здрасти! Съжалявам, че закъснях. Трябваше да си върна загубата за купата „Листър“. Никога не съм виждал такъв късмет като на онзи момък! Но нищо! Радвам се пак да те видя Андрю. Все още същият стар Менсън. Ха, Ха! Защо не си купиш нова шапка, момчето ми? — Той приятелски тупна Андрю по гърба, весел и интимен, неговият усмихнат поглед обхващаше и Кристин. — Представи ме де, дръвник! Къде блееш?

Седнаха на една от кръглите маси. Хемптън реши, че трябва да пийнат. Едно щракване с пръстите и келнерът вече тичаше към тях. След това на чашка шери той им разказа за голфа, как си намислил непременно да спечели, когато противникът му започнал да улучва при всеки удар.

Свежо лице, намазана с брилянтин коса, добре ушит костюм и черни опалови копчета на стърчащите маншети — Фреди беше респектираща фигура, без да е красив, — имаше обикновено, но добросърдечно и енергично лице. Може би малко суетен, но все пак, като изтъкваше себе си, беше мил. Приятели печелеше лесно, но въпреки това веднъж в университета доктор Мюър, патолог и циник, мрачно му бе казал пред целия клас: „Нищо не знаете, господин Хемптън. Вашият подобен на балон мозък е пълен само с егоистичен газ. Но никога не губите самообладание. Ако успеете да минете през детските игри, наричани тук изпити, аз ви предричам голямо и блестящо бъдеще.“

Отидоха да вечерят скара, понеже никой не беше официално облечен, макар Фреди да ги предупреди, че по-късно вечерта ще трябва да си сложи фрак. Имало някакви танци, ужасна досада, но трябвало да отиде.

След като безпрекословно поръча едно съвсем медицинско меню — пюре Пастьор, солѐ мадам Кюри, турнедо а ла Конферанс медикал, — той с драматичен плам се впусна в спомени.

— Никога не съм предполагал тогава — завърши той, като тръсна глава, — че старият Менсън ще се погребе в долините на Южен Уелс!

— Намирате ли, че е съвсем погребан? — запита Кристин и насила се усмихна. Настъпи мълчание. Фреди обиколи с поглед пълния ресторант, после се ухили на Андрю.

— Какво мислиш за конференцията?

— Предполагам — отвърна с колебание Андрю, — че е от полза за ония, които искат винаги да са в крак с последните неща.

— В крак с баба ти! Цяла седмица не съм стъпил на нито едно от проклетите им заседания по секции. Не, не, мойто момче, важни са контактите, които установяваш, хората, с които се срещаш, сред които се въртиш. Нямаш представа с колко наистина влиятелни хора се срещнах тази седмица. Ето защо съм тук. Когато се върна в града, ще им се обадя, ще излезем заедно, ще поиграем голф. По-късно — помни ми думата — това означава бизнес.

— Не те разбирам добре, Фреди.

— Защо, това е просто като две и две четири. В момента съм на работа, но съм хвърлил око на една малка хубава стаичка в Уест Енд, където една малка хубава медна плочка с надпис „Д-р Фреди Хемптън“ ще стои дяволски добре. Когато табелката се появи, тези момчета, моите приятели, ще ми пращат пациенти. Знаеш как стават тия работи. Взаимност. Ти ще ми изтриеш гърба и аз ще изтрия твоя. — Фреди отпи бавно, като познавач, глътка бяло рейнско вино и продължи: — И освен това, добре е да си на „ти“ с дребните люде от предградията. Понякога може да пратят нещо. Че какво, след година-две и ти, старо куче, ще ми пращаш пациенти в града от твоя загубен Блен… или както и да е там.

Кристин хвърли бърз поглед към Хемптън, понечи да каже нещо, но се спря. Упорито се загледа в чинията си.

— А сега ми разкажи за себе си, Менсън, момчето ми — продължи Фреди с усмивка. — Какво става с теб?

— Нищо особено. Приемам в барака-манипулационна, имам около трийсет визитации на ден — главно миньори и семействата им.

— Не ми звучи много добре — съчувствено поклати глава Фреди.

— Мен ме задоволява — меко каза Андрю.

— И освен това имаш истинска работа — вметна Кристин.

— Да, скоро имах един интересен случай — сети се Андрю. — Между другото изпратих бележка за него в „Джърнал“.

Накратко разказа на Хемптън за случая с Емрис Хюз. Въпреки че Фреди демонстрира голям интерес, през цялото време очите му шареха наоколо.

— Това е било доста добре — отбеляза той, когато Менсън свърши. — Аз пък си мислех, че болни от гуша има само в Швейцария или там някъде. Както и да е, надявам се, че си взел тлъстичък хонорар. Това ми напомня нещо. Днес един ми разказваше за най-добрия начин да се оправиш с този въпрос за хонорарите…

И той отново заприказва, този път за схемата, която някой му бил подсказал, как да се вземат в брой всички хонорари. Още преди края на многословната му защита вечерята привърши. Фреди стана и хвърли небрежна салфетката си.

— Хайде да си пием кафето навън. Ще довършим приказките във фоайето.

В десет без четвърт, когато пурата му изгоря и запасът от истории временно се изчерпа, Фреди леко се прозя и погледна платинения си часовник.

Но Кристин го изпревари. Весело погледна към Андрю, изправи си и каза:

— Не е ли почти време за нашия влак?

Менсън се готвеше да протестира, че има още половин час, когато Фреди каза:

— И аз мисля, че е време да се стягам за тези проклети танци. Не мога да изоставя компанията.

Той ги придружи до двукрилата врата, където надълго и нашироко се сбогува и с двамата.

— Е, добре, мойто момче — измърмори той с последното ръкостискане и с доверителното потупване по рамото, — когато окача онази табелка в Уест Енд, няма да забравя да ти пратя картичка.

Навън в топлата вечер Андрю и Кристин мълчаливо вървяха по Парк стрийт. Неясно той усещаше, че вечерта не е имала онзи успех, на който се надяваше, че най-малкото Кристин бе очаквала повече. Чакаше я да заговори, но тя мълчеше.

Най-после той неуверено каза:

— Трябва да ти е било страшно скучно да слушаш тия стари болнични истории.

— Не — отвърна тя. — Съвсем не ми беше скучно.

Мълчание.

Той попита:

— Не ти ли хареса Хемптън?

— Не особено. — Тя се обърна вече без да се сдържа, с пламнали от искрено възмущение очи. — Само като си помисля — цяла вечер стоя с тая напомадена коса и евтина усмивка и те покровителства.

— Да ме покровителства? — повтори той учудено.

Тя разгорещено кимна.

— Беше непоносимо: „Един ми разправяше за най-добрия начин да се оправи този въпрос с хонорарите.“ И то веднага след като му разказа за своя чудесен случай! И отгоре на всичко му вика гуша! Дори аз знам, че беше точно обратното. И дето иска да му пращаш пациенти — тя сбърчи устни, — това беше вече върхът! — Тя яростно завърши: — О, не можех да го гледам как се мисли за нещо повече от тебе.

— Не смятам, че се мисли за повече от мен — отвърна озадачен Андрю. Той замълча. — Вярно е, тази вечер много се занимаваше със себе си. Някакво настроение може би. Той е най-големият симпатяга и добряк, когото познавам. Бяхме големи приятели в колежа. Имахме обща квартира.

— Сигурно си му бил полезен с нещо — каза Кристин с необичайна жлъч. — Помагал си му в неговата работа.

— Е, не ставай зла, Крис — запротестира смутен той.

— Ти си виновен — избухна тя и очите й се изпълниха с бистри сълзи на възмущение. — Трябва да си сляп, щом не виждаш какъв човек е. Развали ни малкото пътешествие. Всичко беше чудесно, преди да дойде и да заприказва за себе си. А във „Виктория хол“ имаше чудесен концерт и можехме да отидем. Ала го изпуснахме, всичко изпуснахме, но нали той е тъкмо навреме за идиотските си танци!

Бавно вървяха към гарата. Андрю за пръв път виждаше Кристин сърдита. Яд го беше и на себе си, и на Хемптън, да, и на Кристин. Все пак тя е права, като казваше, че вечерта не бе минала добре. А сега, като наблюдаваше тайно бледото й затворено лице, съзнаваше, че вечерта е минала ужасно.

Влязоха в града. Изведнъж, както отиваха към перона за влаковете нагоре по долината, Андрю забеляза двама души от другата страна. Позна ги веднага: госпожа Брамуел и доктор Гейбъл. В този момент влакът за обратната посока, който отиваше до морския бряг в Порткоу, пристигна. Гейбъл и госпожа Брамуел се качиха заедно и се усмихваха един на друг. Влакът изсвири и потегли.

Андрю бе ужасѐн. Бързо погледна към Кристин с надежда, че не е видяла нищо. Тази сутрин бе срещнал Брамуел, който коментираше колко хубав е денят и потривайки с удоволствие кокалестите си ръце, бе споменал, че жена му ще прекара неделята при майка си в Шрузбъри.

Андрю стоеше с наведена глава, замълчал. Той бе така влюбен, че това, което видя, с всичко, което подсказваше, го нарани едва ли не физически. Почувства се зле. Само този епилог липсваше, за да бъде напълно развален денят. Настроението му напълно се промени. Сянка бе паднала върху радостта му. С цялото си сърце мечтаеше за дълъг, тих разговор с Кристин, да отвори сърцето си пред нея, да оправи това глупаво малко неразбирателство. Най-много от всичко мечтаеше да е съвсем сам с нея. Но влакът нагоре по долината бе претъпкан. Трябваше да се задоволят с купе, пълно с миньори, които гръмогласно обсъждаха последния футболен мач.

В Бленли пристигнаха късно, а Кристин изглеждаше много изморена. Беше сигурен, че е видяла госпожа Брамуел и Гейбъл. Но сега бе невъзможно да говори с нея. Не му оставаше нищо друго, освен да я изпрати до къщата на госпожа Хърбьрт и съкрушено да й пожелае лека нощ.

Глава десета

Макар че когато Андрю стигна „Брингоуър“ беше почти полунощ, там го чакаше Джо Морган, който със ситни стъпки крачеше между затворената манипулационна и входа на къщата. Щом го видя, лицето на едрия миньор светна.

— Докторе, радвам се да ви видя. Вече цял час ходя напред-назад. Идвам за моята госпожа, при това преждевременно.

Рязко откъснат от обмислянето на собствените си работи, Андрю каза на Морган да почака. Влезе да вземе чантата си и после двамата заедно тръгнаха към Блейна терас 12. Нощта беше хладна и изпълнена с тиха тайнственост. Обикновено силно чувствителен към обкръжението си, Андрю сега се чувстваше затъпял и апатичен. Нямаше никакво предчувствие, че тази нощна визитация ще се окаже необичайна, а още по-малко, че тя ще повлияе на цялото му бъдеще в Бленли.

Двамата мъже вървяха мълчаливо, докато стигнаха номер 12.

Тогава Джо изведнъж спря.

— Няма да вляза — каза той, а гласът му издаваше напрежение. — Но знам, че ще направиш всичко за нас.

Вътре тясна стълба водеше до малката спалня, чиста, но бедно наредена, осветена само от една газена лампа. Майката на госпожа Морган, висока жена със сиви коси, на близо седемдесет години, и яката възрастна акушерка следяха с поглед лицето на Андрю, докато той се движеше из стаята.

— Нека ви направя чаша чай, докторе — бързо изрече майката след няколко секунди.

Андрю уморен се усмихна. Разбираше: опитът подсказва на старата жена, че предстои период на чакане и тя се страхува той да не ги изостави, като каже, че ще дойде по-късно.

— Не се безпокой, майко. Няма да избягам.

Долу в кухнята той изпи чая, който тя му поднесе. Знаеше, че както е изнервен, ако си отиде у дома, не би могъл да открадне и час сън. Знаеше също така, че този случай изисква цялото му внимание. Налегна го някаква странна летаргия. Реши да остане, докато не свърши всичко.

Един час по-късно се качи горе, видя докъде е стигнала работата, отново слезе долу и седна край огъня в кухнята. Беше тихо, само сегиз-тогиз изпукваше някой въглен в огнището; тихо тиктакаше стенният часовник. Не, имаше и други звуци — стъпките на Морган, който крачи нагоре-надолу по улицата. Старата жена седеше срещу него в черната си дреха, абсолютно неподвижна, а очите й, странно живи и мъдри, не се отделяха от лицето му.

Мислите му бяха тежки, объркани. Епизодът на гарата в Кардиф още го потискаше ужасно. Мислеше си за Брамуел — така глупашки влюбен в една жена, която долно го лъже, за Едуард Пейдж, вързан за хитрата Блодуен, за Дени, който живее сам, разделен от съпругата си. Разумът казваше, че всички тези бракове са страхотни провали. Този извод при сегашното му състояние го накара да потръпне. Искаше му се да разглежда брака като някакво идилично състояние — не можеше и да мисли другояче с образа на Кристин пред себе си. Нейните блестящи очи го гледаха и не признаваха друг извод. Конфликтът между уравновесения му съмняващ се ум и преливащото сърце го озлобяваше и объркваше. Той отпусна глава върху гърдите, протегна крака и замислено се загледа в огъня. Тъй дълго стоя така и мислите му бяха така заети с Кристин, че се стресна, когато старицата отсреща внезапно му заговори. Нейните мисли бяха текли в друга посока.

— Сузан каза да не й слагате хлороформ, ако е опасно за бебето. Страшно го обича това дете. — Старите й очи се постоплиха при една внезапна мисъл. Тя тихо добави: — Да, май че всички го обичаме.

Той направи усилие да се съвземе.

— Няма никаква опасност от упойката — каза той меко. — Всичко ще бъде наред.

Тогава акушерката извика от горната площадка на стълбите. Андрю погледна часовника, който показваше вече три и половина часа. Стана и се качи в спалнята. Разбра, че вече може да започне.

Мина час. Дълга, трудна борба. И най-после, когато първите лъчи на зората се промъкваха през счупените краища на капака, детето се роди мъртво.

Като погледна неподвижното парче месо, Андрю потръпна от ужас. След всичко, което бе обещал! Пламнало от напрежение, лицето му изведнъж изстина. Поколеба се, разкъсван от желанието да опита да съживи детето и задълженията си към майката, която също се намираше в окаяно състояние. Проблемът бе тъй спешен, че той не можа да го реши съзнателно. Сляпо, инстинктивно подаде детето на акушерката и прехвърли вниманието си към Сузан Морган, която лежеше в безсъзнание, почти без пулс, още под влиянието на етера. Отчаяно бързаше в безумна надпревара с намаляващите й сили. В миг строши ампулата и инжектира питуитрин. След това захвърли спринцовката и без да се жали, започна работа за съживяване на отпуснатото тяло на жената. След няколко минути трескави усилия сърцето й укрепна: видя, че спокойно може да я остави. Обърна се, по риза, със залепнала на потното чело коса.

— Къде е детето?

Акушерката направи страхливо движение. Беше го пъхнала под кревата.

Андрю веднага коленичи. Като бърникаше в мокрите вестници под кревата, той измъкна детето. Момче, съвсем оформено. Отпуснатото топло телце беше бяло и меко като лой. Набързо отрязаната пъпна връв приличаше на пречупено стебло. Кожата беше прекрасна, гладка и нежна. Главата се люлееше на тънкото вратле. Крайниците изглеждаха без кости.

Все още на колене, Андрю с мъка гледаше детето. Белотата можеше да означава само едно: асфиксия палида и умът му, неестествено напрегнат, се върна към един случай, който бе наблюдавал в Самаритянската болница, към приложеното тогава лечение. Веднага се изправи.

— Дайте ми топла и студена вода — извика той на акушерката. — Легени. Бързо! Бързо!

— Но, докторе… — поколеба се тя, втренчена в бялото телце на детето.

— Бързо! — изкрещя той.

Грабна едно одеяло, сложи върху него детето и започна специалното изкуствено дишане. Дойдоха легените, каната и големият железен чайник. Като луд наля в единия леген студена, а в другия гореща — колкото може да издържи ръката му. След това като обезумял жонгльор започна да потапя детето ту в ледената, ту в горещата вода.

Минаха петнайсет минути. Пот течеше по него, влизаше в очите му, заслепяваше го. Единият му ръкав висеше и от него капеше вода. Дишаше тежко. Но в отпуснатото телце на детето нямаше никакъв дъх.

Обхвана го ужасяващо чувство на поражение, яростна безпомощност. Усещаше, че акушерката го гледаше вцепенена от ужас, а там, опряла гръб в стената, където бе стояла през цялото време, с ръка на гърлото, без да издава звук с горящи очи го гледаше старицата. Спомни си мечтата й за внук, не по-малка от мечтата на дъщеря й за дете. Всичко отиваше по дяволите, фатално, безвъзвратно.

Подът бе в пълен безпорядък. Андрю едва не изпусна мокрото хлъзгаво телце, заприличало на странна бяла риба, когато се спъна в един мокър пешкир.

— За бога, докторе — изхленчи акушерката. — То е мъртвородено.

Андрю не я чу. Победен, отчаян, след като бе работил напразно половин час, той още продължаваше — последен опит, разтриване на детето с груб пешкир, свиваше и разпускаше с двете си ръце малкия гръден кош и се опитваше да вкара дъх в това отпуснато телце.

И тогава като по чудо този нищожен гръден кош, обхванат от ръцете му, конвулсивно се повдигна… После пак… Пак… Андрю полудя. Чувството, че под пръстите му се ражда живот, беше така прекрасно, че той едва не припадна. Трескаво удвои усилията си. Детето вече дишаше все по-дълбоко. Мехур от слуз се изду през една от малките ноздри, весел шарен мехур. Крайниците вече не бяха без кости. Главата вече не клюмаше безпомощно. Бледата кожа бавно добиваше розов цвят. И тогава, чудесен, дойде и плачът на детето.

— Отче наш, който си на небето — истерично захлипа акушерката. — То… то оживя…

Андрю й даде детето. Чувстваше се слаб и замаян. Стаята около него беше ужасно мръсна: одеяла, кърпи, легени мръсни инструменти, спринцовката, забила се в линолеума, каната обърната, чайникът килнат на една страна сред локва вода. А на разхвърляното легло майката още сънуваше нещо и постепенно се събуждаше от упойката. Старата жена все тъй стоеше край стената. Но беше сключила ръце и устните й беззвучно се движеха. Тя се молеше.

Андрю механично изтиска ръкава си и си сложи сакото.

— За чантата ще дойда по-късно, сестра.

Слезе долу, мина през кухнята в килера. Устата му беше суха. В килера дълго пи вода. Взе си шапката и палтото.

Вън на улицата с напрегнато очакващо лице стоеше Джо.

— Добре са, Джо — каза той прегракнало. — И тя, и то.

Беше вече съвсем светло. Близо пет часа. По улиците вървяха миньори: първата нощна смяна бе завършила. Като вървеше заедно с тях, изморен и отпуснат, а стъпките му отекващи по улицата заедно с другите под сутрешното небе, Андрю непрекъснато повтаряше на себе си, забравил всичко, което бе направил досега в Бленли: „Нещо направих, господи, най-после направих нещо истинско.“

Глава единадесета

След като се обръсна и окъпа — благодарение на Ани винаги имаше достатъчно топла вода, — той се поободри. Но госпожа Пейдж, видяла, че не е спал в леглото си, по време на закуска беше заядливо саркастична, още повече че той приемаше нападките й с мълчание.

— Ха! Нещо изморен ми изглеждате тази заран, докторе; нещо ми се виждат тъмни кръгове под очите ви! Върнахте се от Суонси едва тази заран, а? А за моите пасти от Пери забравихте, нали? Ергенувате, а, мойто момче? Хе, хе! Мен не можеш излъга! Знаех си, че не може да си толкова добър, колкото изглеждаш. Всичките помощници сте една стока. Не е бивало някой да не пие или пък нещо друго!

След сутрешните приемни часове и предиобедните визитации Андрю отиде да види пациентката си. Когато зави на Блейна терас, минаваше дванайсет и половина. Малки групички жени разговаряха пред отворените врати, а когато той минаваше спираха приказките, за да се усмихнат и приятелски да му кажат добро утро. Когато приближи номер 12, стори му се, че на прозореца се мярна някакво лице. Така и беше. Чакаха го. В същия миг, в които стъпи на скоро белосания вход, вратата се отвори и набръчканото, невероятно сияещо лице на старата жена го покани да влезе.

Наистина така й се искаше колкото може повече да го почете, че едва говореше. Покани го първо да хапне нещо в гостната. Когато той отказа, тя се засуети:

— Добре, добре, докторе. Както вие кажете. Може би все пак на връщане ще имате време за капка бъзово вино и парченце кейк. — Тя го потупа с треперещи старчески ръце, когато той заизкачва стъпалата.

Влезе в спалнята. Малката стая, която до неотдавна беше в пълен хаос, сега блестеше измита и изчистена. Всички негови инструменти светеха красиво наредени върху чамовия бюфет. Чантата му беше внимателно намазана с гъша мас, закопчалките бяха така лъснати, че изглеждаха сребърни. Бельото на кревата беше сменено, постлани бяха чисти чаршафи и върху тях лежеше майката, нейното широко възрастно лице бе обърнато към него в ням израз на щастие, а спокойното и топло бебе сучеше от пълната й гръд.

— Да! — Едрата акушерка стана от столчето край леглото, цялата усмихната. — Добре изглеждат, нали, докторе? И не знаят колко неприятности ни създадоха. Не се и интересуват, нали?

Като облиза устни, а с очите си излъчваше само топлина, Сузан Морган направи опит да изпелтечи своята благодарност.

— Да, добре го каза — кимна акушерката, измъквайки и последния грам похвали от положението. — И не забравяй, мойто момиче, че на твоята възраст нямаше да имаш друго. Сега или никога, така беше с теб!

— Знаем, госпожо Джоунз — многозначително я прекъсна старата жена от прага, — знаем, че всичко дължим на доктора.

— Моят Джо дойде ли при вас, докторе? — срамежливо попита майката. — Не? — Ще дойде, бъдете сигурен. Страшно се радва. Тъкмо казваше, докторе, че като отидем в Южна Африка, най-много ще ни липсват вашите грижи.

След като излезе от къщата добре натъпкан с кейк и домашно бъзово вино — не можеше да откаже на старицата да пие за здравето на нейния внук — Андрю продължи обиколката си, чувствайки някаква странна топлина в сърцето. „Не биха могли да направят повече за мен, ласкаеше се той, дори да бях кралят на Англия.“ Този случай се превърна някак си в противоотрова на сцената, която бе видял на перона в Кардиф. Имаше доводи в полза на брака и семейния живот, щом те носеха такова щастие, каквото бе изпълнило дома на Морган.

Две седмици по-късно, когато Андрю бе направил и последното посещение в номер 12, Джо Морган мина да го види. Джо беше тържествен и важен. След като дълго се бори с думите, накрая на един дъх рече:

— По дяволите всичко, докторе. Не ме бива за приказки. Не можем плати това, което стори за нас. И все пак госпожата и аз искаме да ти направим този малък подарък.

Той поривисто протегна на Андрю парче хартия. Беше чек за пет лири.

Андрю погледна чека. За местните условия Морганови бяха добре, но далеч не бяха богати. Тази сума, при това в навечерието на тяхното заминаване, което щеше да им наложи големи разходи, сигурно представляваше голяма жертва, благородна щедрост. Трогнат, Андрю каза:

— Не мога да взема това, Джо.

— Трябва да го вземеш — настоятелно и тежко каза Джо, като сложи ръката си върху Андрювата, — иначе ние с госпожата смъртно ще се обидим. Подарък за теб. Не за доктор Пейдж. Толкова години са отивали при него парите ми, но нито един път не е станало нужда да го търсим. Той е добре платен. Това е подарък за теб, докторе. Разбираш, нали?

— Да, разбирам, Джо — кимна Андрю и се усмихна.

Сгъна чека, сложи го в джоба си и за няколко дни забрави за него, но на другия вторник, когато минаваше край Западната банка, той спря, позамисли се и влезе. Госпожа Пейдж винаги му плащаше в банкноти, които той изпращаше с препоръчани писма до Фондацията, и поради това никога не бе имал случай да борави чрез банка. Но сега, като си спомни с удоволствие за своя капитал, реши да си открие сметка в банката с подаръка на Джо.

На гишето даде чека, попълни някакви формуляри и ги връчи на младия касиер, като с усмивка забеляза:

— Малко е, но все пак е някакво начало.

Междувременно усети, че Анъйрин Рийз, който се въртеше някъде отзад, го наблюдава. Когато си тръгна, дългоглавият директор дойде на гишето с ордера в ръце. Като нежно го изглаждаше с ръка, той погледна над очилата си.

— Добър ден, доктор Менсън. Как сте? — Мълчание… Той дръпна въздух през пожълтелите си зъби… — Та искате това да се внесе във вашата нова сметка?

— Да — отвърна Менсън малко изненадан. — Да не би да е твърде малко за откриване на сметка?

— О, не, не, докторе. Не става въпрос за сумата, значи. Много се радвам, че дойдохте при нас. — Рийз се поколеба, оглеждайки внимателно ордера, после вдигна малките си подозрителни очи към Андрю. — Та вие искате на вашето собствено име, а?

— Защо? Разбира се.

— Добре, добре, докторе. — Лицето му изведнъж плувна в сладникава усмивка. — Чудех се, значи, исках да съм сигурен. Какво хубаво време имаме за този сезон. Довиждане, доктор Менсън. Довиждане!

Менсън излезе от банката объркан, като се питаше какво ли иска да каже тоя плешив униформен дявол. Отговор на този въпрос получи едва няколко дни по-късно.

Глава дванадесета

Кристин бе заминала за ваканцията преди повече от седмица. Той бе така зает с Морганови, че едва успя да я види за малко в деня на заминаването й. Тогава не й каза нищо, но сега, когато я нямаше, тъгуваше за нея с цялото си сърце.

Лятото в града беше изключително уморително. Зелените следи на пролетта отдавна бяха увехнали и се бяха превърнали в мръсно жълто. Планините имаха болен вид. Когато ежедневните експлозии от мините или кариерите отекваха в неподвижния сух въздух, над долината като че се издигаше купол от полирани звуци. Мъжете излизаха от мините с полепнал като ръжда по лицето им руден прах. Децата играеха безшумно. Старият Томас, кочияшът, беше болен от жълтеница и Андрю трябваше да прави обиколката си пеша. Като се влачеше из напечените улици, мислеше за Кристин. Какво прави тя? Мислеше ли поне малко за него? А бъдещето, нейните перспективи, възможността да бъдат щастливи заедно?

Тогава съвсем неочаквано получи бележка от Уоткинс, който го молеше да мине край кантората на Компанията.

Минният директор го посрещна любезно, покани го да седне и бутна към него пакета с цигари.

— Вижте какво, докторе — каза той приятелски, — отдавна ми се иска да поговорим и по-добре ще бъде да свършим тази работа, преди да завърша годишния отчет. — Той спря, за да махне от езика си късче жълт тютюн. — Вече доста момчета идваха при мен — Емрис Хюз и Ед Уилямс са начело, молят ме да ви включа в списъка на Компанията.

Андрю се изправи в стола си, пламнал от задоволство и възбуда.

— Искате да кажете да се уреди аз да поема практиката на доктор Пейдж?

— Не, не точно това, докторе — бавно каза Уоткинс. — Разберете, положението е сложно. Длъжен съм внимателно да се отнасям с работниците тук. Не мога да махна доктор Пейдж от списъка, защото много хора няма да се съгласят. Имах предвид във ваш интерес да ви включа така, тихомълком, в списъка, а след това, който иска да се смени от доктор Пейдж, лесно ще може да дойде при вас.

Радостта изчезна от лицето на Андрю. Все още изправен, той настръхна.

— Но нали знаете, аз не мога така? Дойдох тук като помощник на Пейдж и сега, ако започна… нито един честен лекар не би постъпил така!

— Няма друг начин.

— Защо не ми дадете цялата практика? — каза настоятелно Андрю. — Готов съм да плащам от доходите колкото трябва. Ето ви друг начин.

Уоткинс рязко поклати глава:

— Блодуен няма да се съгласи. Говорил съм с нея и преди. Тя знае, че има здрави позиции. Почти всички от по-старите тук, като например Инок Дейвис, са на страната на Пейдж. Вярват, че ще се върне. Помислете си до утре, докторе. Тогава ще изпратя новия списък в главната кантора в Суонси. След това една година нищо не ще можем да променим.

Андрю се загледа в пода за секунда, после бавно направи отрицателен жест. Надеждите му, така големи преди няколко минути, сега бяха разбити в земята.

— Каква полза? Не бих се съгласил, ако ще и със седмици да мисля.

Това решение му струваше голяма болка, а още по-трудно беше да го поддържа пред разположения към него Уоткинс. Все пак не можеше да избяга от факта, че е дошъл в Бленли като помощник на доктор Пейдж. Дори при тези извънредни обстоятелства беше немислимо да се обяви против ръководителя си. Представи си, че по някакво чудо Пейдж наистина се върне към активна практика, колко ужасно би било да се бори със стария човек за пациенти! Не, не. Той не можеше, той нямаше да приеме.

И все пак през останалата част на деня бе тъжен и огорчен, озлобен от наглото изнудване на Блодуен. Чувстваше, че са го поставили в невъзможно положение и сега му се щеше изобщо нищо да не са му предлагали. Вечерта към осем часа унило реши да посети Дени. Не беше го виждал от известно време и мислеше, че един разговор с Филип, може би някой нов довод, че е действал правилно, биха го успокоили. Към осем и половина стигна къщата на Филип и както вече имаше навик, влезе, без да чука. Озова се в дневната.

Филип лежеше на канапето. Отначало при слабата светлина Менсън помисли, че си почива от много работа през деня. Но този ден Филип никак не бе работил. Той се търкаляше по гръб, дишаше тежко с ръка на лицето. Беше мъртво пиян.

Андрю се обърна и видя до себе си хазайката. Тя го наблюдаваше отстрани със загрижен тревожен поглед.

— Чух, като влизахте, докторе. Цял ден е така и нищо не е ял. Нищо не мога да направя.

Андрю просто не знаеше какво да каже. Както стоеше вгледан в безизразното лице на Филип, спомни си онази първа цинична забележка, произнесена в манипулационната вечерта на пристигането му.

— За последен път се запи преди десет месеца — продължи хазайката. — А помежду гуляите не помирисва. Но започне ли, става същински дявол. При това е много неудобно, защото доктор Луис е заминал. Май ще трябва да му пратя телеграма.

— Кажи на Том да дойде — каза най-после Андрю. — Ще го сложим в кревата.

С помощта на сина на хазайката, млад миньор, който гледаше на цялата история като на някаква шега, Филип бе съблечен и му сложиха пижамата. После го отнесоха тъп и тежък като чувал в спалнята.

— Главното е повече да не получава спирт, разбирате ли? Ако трябва, дори го заключете — поръча Андрю на хазайката, когато се върнаха в дневната. — А сега — най-добре ми дайте днешния му списък за визитации.

Той преписа от ученическата дъска, окачена в хола, адресите, които Дени трябваше да посети този ден. Излезе. С бързане успя да свърши повечето от тях преди единайсет часа.

На другата сутрин, веднага след сутрешния приемен час, отново мина към къщата му. Като чупеше ръце, на вратата го посрещна хазайката.

— Не знам откъде го е докопал. Аз не съм, аз само искам да е добре.

Филип беше по-пиян от преди, тежък и безчувствен. След дълги разтърсвания и един опит да го отрезви със силно кафе, което в края на краищата бе обърнато и разлято по целия креват, Андрю отново взе списъка на визитациите. Като псуваше горещината, мухите, жълтеницата на Томас и Дени, и този ден работи двойно.

Късно следобед се върна изморен, ядосан, решен да оправи Дени; Този път го завари да държи дълга реч пред Том и госпожа Сийгър все още пиян, възседнал един стол. Когато Андрю влезе в стаята, Дени изведнъж спря и го изгледа мрачно и насмешливо. Говореше трудно.

— О, добрият самарянин! Доколкото разбирам, заместваш ме. Извънредно благородно. Но защо ти? Защо този проклет Луис е изчезнал и е оставил на нас да му вършим работата?

— Не зная — търпението на Андрю се изчерпваше, — знам само, че всичко ще върви по-леко, ако сам поемеш своя дял.

— Аз съм хирург. Не съм някакъв идиотски лекар — просто лекар. Хм! Какво значи това! Някога питал ли си се? Не си? Добре, ще ти кажа. Това значи да си най-последният и най-стере-о-типният анахронизъм в най-лошата и най-тъпанарска система, измислена някога от богосъздадения човек. Добрият стар общ доктор! И доброто старо Б.О.! — т.е. британско общество. Ха! Ха! — изсмя се той презрително. — То го е създало. То го обича. То плаче за него. — Той се размърда на стола си, възпалените му очи отново гледаха жлъчно и навъсено и продължи пиянската си лекция. — Какво може да стори бедният нещастник? Твоят общ лекар — твоят добър стар знахар във всички области! Завършил може би преди двайсет години. Как ще знае той медицина и акушерство, бактериология и всички последна научни открития и хирургия също? Да! Да! Не забравяйте и хирургията! От време на време той опитва някоя малка операция в селската болница. Ха! Ха! — Отново това сатанинско удовлетворение. — Да кажем мастоидит. Два часа и половина по часовник. Ако намери гной, става спасител на човечеството. Ако не намери, погребват пациента. — Дени повиши глас. Беше сърдит, бясно и пиянски сърдит. — По дяволите, Менсън! Така е вече векове. Няма ли веднъж да променят системата. Каква е ползата? Каква е ползата, питам. Дайте ми още едно уиски. Всички сме смахнати, а аз, изглежда, освен това съм и пиян.

За няколко секунди настъпи мълчание и после, като сдържаше раздразнението си, Андрю каза:

— Не е ли най-добре сега да си легнеш? Хайде ние ще ти помогнем.

— Оставете ме на мира! — изръмжа Дени. — Не на мен тия проклети докторски номера, сам съм ги използвал и ги знам доста добре. — Той рязко се изправи, олюля се, хвана госпожа Сийгър за рамото и я бутна да седне. И тогава, като се поклащаше на краката си, със зловещо угоднически тон се обърна към изплашената жена: — Е, как сте днес, скъпа госпожо? По-добре, предполагам. Пулсът е малко по-силен. Спите ли добре? Ха! Хм! В такъв случай ще трябва да предпишем малко успокоително.

В тази нелепа сцена имаше нещо странно, тревожно — едрата небръсната, облечена в пижама фигура на Филип, който имитираше лекарите в обществото, да се покланя сервилно и почтително пред треперещата съпруга на миньора. Том нервно се изсмя. Дени веднага се обърна към него и яростно го плесна през ушите.

— Точно така! Смей се! Спукай си идиотската глава от смях. Но пет години от живота си съм правил само това. Господи! Като си помисля, иде ми да умра. — Той ги погледна кръвнишки, хвана една ваза, която стоеше върху камината, и я запрати на пода. Следващия момент в ръцете му беше другата, която полетя към стената. Той тръгна напред. В очите му се четеше кървава разрушителна сила.

— За бога — проплака госпожа Сийгър. — Спрете го, спрете го…

Андрю и Том Сийгър се хвърлиха върху Филип, който се бореше с типичната дива упоритост на пияния. После най-неочаквано се отпусна и стана сантиментален до глупост.

— Менсън — изхленчи пиянски той, обесил се на рамото на Андрю, — ти си добро момче. Обичам те повече от брат. Ти и аз — ако се държим един за друг, ще успеем да спасим цялата прокълната медицинска професия.

Изправи се с празен търсещ поглед. После главата му клюмна. Тялото му омекна. Позволи на Андрю да го заведе в другата стая и да го сложи в кревата. А когато главата му вече безсилно се търкаляше по възглавницата, той сълзливо помоли:

— Обещай ми едно нещо, Менсън! За бога, не се жени за дама!

На другата сутрин беше по-пиян от всякога. Андрю се отказа. Той почти подозираше младия Сийгър във внасянето на алкохол, въпреки че на всички въпроси момчето с бледо лице се кълнеше, че няма пръст в тази работа.

Цяла седмица Андрю правеше освен своите визитации и визитациите на Дени. В неделя следобед посети къщата на Чепъл стрийт. Филип беше на крак, облечен, с безупречна външност и освен това, макар отслабнал и треперещ, абсолютно трезв.

— Доколкото разбирам, работил си вместо мен, Менсън. — Изчезнала беше близостта от предишните няколко дни. Поведението му беше сдържано, ледено студено.

— Няма нищо — промърмори непохватно Андрю.

— Напротив, сигурно доста те е затруднило.

Поведението на Дени беше така противно, че Андрю почервеня. Нито една дума на благодарност, помисли си той. Нищо, освен това елегантно тесногръдо нахалство.

— Ако толкова искаш да знаеш — избухна той, — наистина страшно много ме затрудни.

От мен го знай: нещо ще бъде направено за това.

— За какъв ме мислиш! — разгорещен отвърна Андрю. — За файтонджия, който чака от теб бакшиш? Ако не бях аз, госпожа Сийгър щеше да телеграфира на доктор Луис и вече щеше да си изхвърлен по дяволите. Ти си високомерен, недопечен сноб. И най-много имаш нужда от един хубав удар в зъбите.

Дени запали цигара, а пръстите му трепереха така силно, че едва държеше клечката. Той презрително се засмя:

— Наистина много мило от твоя страна да предлагаш в този момент юмручен бой. Абсолютен шотландски такт. Може би някой друг път ще те удовлетворя.

— Затваряй си краставата уста! — извика Андрю. — Ето ти списъка за посещенията. Имената с кръстче трябва да бъдат посетени в понеделник.

Той изхвърча от къщата, пламнал от гняв. По дяволите, кипеше той разтреперан, какъв човек! Държи се като господ всемогъщи! Като че ми е направил услуга, като ми е разрешил да върша неговата работа! Но, както вървеше, възмущението му започна да изстива. Той истински обичаше Филип и вече имаше по-добра представа за сложния му характер: скромен, необикновено чувствителен, уязвим. Това беше единствената причина той да се затваря в някаква черупка от грубост. Споменът за неотдавнашното пиянство, за това, как ли е изглеждал тогава, сигурно още му причиняваше мъчителна болка.

Андрю отново бе поразен от парадоксите в този умен мъж, заврял се в Бленли. Филип беше извънредно талантлив хирург. Веднъж му помагаше, подаваше му упойката, бе видял как разрязва жлъчен мехур на кухненската маса в една миньорска къща, пот капеше от червеното му лице и косматите му ръце, а самият той беше образец на бързина и точност. На човек, който работи така, можеха да се прощават много неща.

И все пак, когато се прибра в къщи, Андрю още бе огорчен от студенината на Филип. Затова, когато мина през предната врата и сложи шапката си на закалката, съвсем не беше в настроение да чуе гласа на госпожа Пейдж:

— Вие ли сте, докторе? Доктор Менсън! Елате тук!

Андрю не обърна внимание на вика й. Обърна се и започна да се качва нагоре към стаята си. Но щом сложи ръка на парапета, до него достигна гласът на Блодуен още по-остър и по-силен.

— Докторе! Доктор Менсън! Елате тук!

Андрю се обърна и видя госпожа Пейдж да излиза от дневната с необичайно бледо лице и блеснали от ярост черни очи. Приближи се до него.

— Глух ли сте? Не чувате ли, че ви викам?

— Какво има госпожо Пейдж? — сприхаво запита той.

— Какво има, наистина! — тя с мъка си поемаше дъх. — Това ми харесва. Не се намерило кой да ме пита! Аз искам да ви питам нещо, мили мой доктор Менсън.

— Е, какво? — грубо запита Андрю.

Неговата немногословност я разяри докрай.

— Ето какво! Да, умни млади господине! Може би ще бъдете така любезен да ми обясните какво значи това. — Тя извади от издутата си пазва парче хартия и без да го пуска, заплашително го размаха пред очите му. Беше чекът на Джо Морган. После, като вдигна глава, той забеляза, че зад гърба на Блодуен се спотайва Рийз.

— Гледайте, гледайте! — продължи Блодуен. — Виждам, че го познахте. И най добре ще бъде веднага да ни кажете как така внасяте тези пари на свое име, когато това са парите на доктор Пейдж и вие много добре, го знаете.

Андрю почувства, че кръвта се качва в главата му на бързи вълни.

— Мои са. Джо Морган ми ги подари.

— Подари! Хо! Хо! Това ми харесва. Няма го и не може да отрече.

— Можете да му пишете, ако не ми вярвате — процеди през затворените си зъби той.

— Нямам си друга работа, ами ще пиша писма по цял свят — и като загуби и последните си задръжки, тя изкрещя: — Не ви вярвам. Много за хитър се мислите Ама-ха! Идва тук той и си мисли, че може да вземе практиката, вместо да работи за доктор Пейдж! Но сега стана ясно що за човек сте. Крадец, ето какво сте вие, най-обикновен крадец.

Тя изстреля думата към него, като наполовина се обърна за подкрепа към Рийз, който, застанал на вратата, издаваше някакви звуци на протест, а лицето му беше по-мазно от всякога. Андрю добре разбираше, че цялата каша е забъркал Рийз, който, след като няколко дни се е колебал, е побързал да разкаже всичко на Блодуен. Яростно сви юмруци. Слезе две стъпала надолу и се приближи към тях с очи, впити заплашително в тънките устни на Рийз. Кипеше от гняв и жадуваше за битка.

— Госпожо Пейдж — каза той с уморен глас, — тук отправихте обвинение срещу мен. Ако до две минути не си вземете думите назад и не се извините, ще направя иск за обезщетение за клевета. В съда ще стане известен и източникът на вашата информация. Не се съмнявам, че управителният съвет на господин Рийз ще прояви интерес към начина, по който той спазва професионалната тайна.

— Аз, аз само изпълних своя дълг — смънка банковият директор, а изражението му стана още по-гадно от преди.

— Чакам, госпожо Пейдж. — Думите излизаха една след друга, той се задавяше. — А ако не побързате, вашият банков управител ще изяде най-големия бой в живота си.

Тя видя, че е отишла твърде далеч — беше казала повече, много повече, отколкото бе възнамерявала. Заплахата му, зловещата му поза я стреснаха, Виждаше се почти как подскача бързата й мисъл: „Обезщетение! Сигурно голямо! Господи, може да й струва страшно много пари!“

Тя се задави, преглътна и изломоти:

— Аз… аз си взимам думите назад. Извинявам се.

Беше едва ли не смешно да се гледа дебелата ниска кавгаджийка така внезапно и неочаквано сломена. Но Андрю не виждаше нищо смешно. Изведнъж с голямо огорчение си даде сметка, че вече е достигнал границата, до която може да търпи. Не можеше нито миг повече да гледа това заядливо и нахално същество. Пое дълбоко дъх. Забрави всичко, освен омразата си към нея. Имаше някаква бясна, дивашка радост в това, че се отпусна.

— Госпожо Пейдж, има едно-две неща, които желая да ви кажа. На първо място, със сигурност знам, че получавате годишно хиляда и петстотин лири за работата, която аз върша тук вместо вас. От тях ми плащате някакви мизерни двеста и петдесет и освен това положихте всички усилия, за да гладувам. Може би ще ви бъде интересно да знаете, че миналата седмица при директора на мината е ходила цяла делегация и той ми предложи да ме включи в списъка на Компанията. Може би ще ви интересува още и това, че поради етични съображения, за които, разбира се, нищо не можете да знаете, аз решително отказах. А сега, госпожо Пейдж, така ми дойдохте до гуша, че повече не мога да остана. Вие сте долна, лакома и алчна кучка. Всъщност вие сте патологичен случай. Днес ви давам едномесечно предупреждение за напускане.

Тя се облещи срещу него, малките й като копчета очи щяха да изскочат. После изведнъж изпищя:

— Не, не ми давате! Не, не ми давате! Всичко е лъжа! Не е възможно да влезете в списъка на Компанията. А вие сте уволнен, ето какво сте! Никой помощник досега не ми е давал предупреждение. Представете си само какво нахалство, каква наглост така да ми говори той на мене! Аз първа казах. Уволнен, ето какво сте, уволнен, уволнен, уволнен.

Избухването беше гръмогласно, истерично, унизително. Но тъкмо когато беше във върха си, то бе прекъснато. На горния етаж вратата на стаята на Едуард бавно се отвори и миг по-късно се показа и самият Едуард, странна мършава фигура, чиито кльощави пищялки се показваха под нощницата.

Толкова странно и неочаквано беше това появяване, че госпожа Пейдж изведнъж спря на средата на думата. От хола тя зяпна нагоре също като Рийз и Андрю, а в това време болният човек, влачейки подире си парализирания крак, бавно и мъчително стигна до най-горното стъпало.

— Не мога ли да имам поне малко спокойствие? — гласът му, макар и треперещ, беше неумолим. — Какво става?

Блодуен преглътна още веднъж и се впусна в дълга, пълна със сълзи обвинителна реч срещу Менсън. Накрая каза:

— И така… и така дадох му предупреждение.

Менсън не се опита да обори нейната версия.

— Искаш да кажеш, че ни напуска? — запита Едуард, цял разтреперан от вълнение и от усилията му да се държи изправен.

— Да, Едуард — подсмръкна тя, — както и да е, ти скоро ще се върнеш.

Настъпи мълчание. Едуард се отказа от всичко, което щеше да каже. Погледът му се спря върху Андрю в няма молба за извинение, после мина на Рийз, бързо се премести на Блодуен и след това печално се зарея в празното пространство. На твърдото му лице се появи израз на безпомощност, но и на достойнство.

— Не — каза той най-после, — никога няма да се върна. Вие знаете това — всичките.

Не каза нищо повече. Обърна се бавно, като се подпираше на стената, и се довлече обратно в стаята си. Вратата се затвори без звук.

Глава тринадесета

Като си спомняше щастието и чистата радост, които получи от Моргановия случай и които с няколко грозни думи Блодуен Пейдж бе превърнала в нещо мръсно, Андрю гневно размисляше дали да отиде по-далеч, да пише на Джо Морган и да иска нещо повече от просто извинение. Обаче се отказа, това би подхождало повече на Блодуен.

Най-после избра най-безполезното благотворителство в околността и в настроение на горчива решителност изпрати пет лири до съответния дом, като помоли разписката за получаването да бъде изпратена на Анъйрин Рийз. След това се почувства по-добре. Само му се дощя да можеше отнякъде да види как Рийз чете разписката.

Сега, като си даваше сметка, че след един месец ще трябва да напусне, Андрю веднага започна да търси друга работа и прелистваше последните страници на „Ланцет“, за да се кандидатира за всяко място, което му изглежда добро. В колоната „Търсят се помощници“ имаше много обявления. Той изпрати добри отзиви, копия от дипломата си и дори, както често искаха, свои снимки. Но към края на първата седмица и отново към края на втората не беше получил нито един отговор на писмата си. Беше разочарован и учуден.

Тогава Дени му предложи обяснението с една лаконична фраза:

— Бил си в Бленли.

С болка и отчаяние Андрю изведнъж разбра как го обричаше това, че е практикувал в този далечен уелски миньорски град. Никой не искаше помощници от долината — те бяха с лоша репутация.

Изминаха две седмици от предупреждението. Андрю наистина започна да се тревожи. Какво щеше да прави? Все още дължеше над петдесет лири на Фондацията „Глен“. Разбира се, биха му разрешили да прекрати изплащанията. Като оставим това настрана, как щеше да живее той, ако не си намери нова работа? Имаше в джоба си две-три лири и нищо повече. Никаква екипировка, никакви резерви. Дори не си беше купил и нов костюм, откакто дойде в Бленли, а сегашните му дрехи бяха доста износени още при пристигането му. Имаше моменти, когато го обхващаше истински ужас, като виждаше пред себе си каква мизерия го очаква.

Обграден от трудности и несигурност, мечтаеше за Кристин. Писмата бяха безполезни; не умееше да се изразява на хартия; каквото и да напише, несъмнено щеше да създаде погрешно впечатление. А тя щеше да се върне в Бленли не по-рано от първата седмица на септември. С трескав, гладен поглед той се взираше в календара и броеше оставащите дни. Оставаха още дванайсет. Но с растящо униние чувстваше, че е все едно дали тези дни са минали заедно с всички перспективи, които носеха в себе си. Вечерта на трийсети август, три седмици, след като Менсън бе предупредил госпожа Пейдж и горе-долу до времето, когато, тласкан от нуждата, бе започнал да обмисля идеята да потърси аптекарско място, той отчаян вървеше по Чепъл стрий, когато срещна Дени. Отношенията между тях през последните няколко седмици бяха леко натегнати и хладни и затова Андрю се изненада, когато другият го спря.

Като изчука лулата си в тока на ботуша, Филип я заоглежда, като че ли в момента тя беше най-важното нещо.

— Мъчно ми е, че напускаш, Менсън. Твоето присъствие тук много ми помагаше — той се поколеба. — Днес следобед чух, че Дружеството за медицинска помощ в Аберлоу търси нов помощник. Аберлоу — то е на около трийсет мили през долината. Доста добро дружество, сравнително. Струва ми се, главният лекар — Луелин — си разбира от работата. И тъй като са град от долината, трудно биха се противопоставили на човек от долината. Защо не опиташ?

Андрю го погледна със съмнение. До неотдавна надеждите му бяха тъй големи и така се бяха разбили, че вече бе загубил вяра във възможността да успее.

— Ами да — бавно се съгласи той. — Щом като е така, бих могъл и да опитам.

Няколко минути по-късно се прибра у дома в плисналия пороен дъжд, за да напише заявление за длъжността.

На 6 септември се състоя общо събрание на Комитета на Дружеството за медицинска помощ в Аберлоу, което имаше за задача да избере наследник на доктор Лезли, който неотдавна подал оставка, за да отиде на работа в една каучукова плантация в Малая. За длъжността имаше седем кандидати и седмината бяха повикани да присъстват.

Беше прекрасен летен следобед около четири часа според големия часовник на кооперативния магазин. Засновал напред-назад по улицата пред канцеларията на Дружество на площада в Аберлоу и като хвърляше тревожни погледи към шестимата други кандидати, Андрю нервно очакваше часовникът да удари четири. Сега, след като предчувствията му се бяха оказали неверни и наистина щяха да го обсъждат като кандидат за длъжността, той с цялото си сърце желаеше да успее.

Доколкото бе успял да го разгледа, Аберлоу му харесваше. Намира се в самия край на долината Гетли, градът беше не толкова в долината, колкото над нея. Висок, чист, значително по-голям от Бленли — близо двайсет хиляди жители, предполагаше той, — с хубави улици и магазини, две кина, с някакво чувство за широта, което се дължеше на зелените поля край града. След знойните градчета на дефилето Пенли, за Андрю Аберлоу беше истински рай.

„Но никога няма да успея, тормозеше се той, никога, никога, никога. Не, не мога да бъда толкова щастлив!“ Всички останали кандидати изглеждаха много по-близо до целта от него, по-добре облечени, по-самоуверени. Особено доктор Едуардз излъчваше самоувереност. Андрю почувства, че мрази Едуардз — едър преуспяващ човек на средна възраст, който спокойно бе доверил в общия разговор преди няколко минути пред вратата на кантората, че току-що е продал своята собствена практика надолу по долината, за да се „кандидатира“ за тази длъжност. Да върви по дяволите, се ядосваше в себе си Андрю; той не би продал сигурното си местенце, ако не е сигурен, че ще получи новото!

Нагоре-надолу, нагоре-надолу, наведена глава, ръцете в джобовете. Какво ще каже за него Кристин, ако пропадне? Тя се връщаше в Бленли или днес, или утре — в писмото си не беше съвсем сигурна. Училището на Бенк стрий започваше занятия другия понеделник. Въпреки че не й бе писал нито дума за кандидатстването тук, един провал би означавал да я посрещне навъсено или още по-лошо — с фалшива веселост, в момент, когато повече от всичко на света му се иска да спечели нейната спокойна, интимна, вдъхваща сили усмивка! Най-после четири часа̀. Когато Андрю се обърна към входа, на площада тихо влезе хубава луксозна кола и спря пред кантората. От задната седалка скочи нисък елегантен мъж, който се усмихна бегло и приветливо, но уверено на кандидатите. Преди да се качи по стълбите, той позна Едуардз и му кимна.

— Как е, Едуардз? — После тихо настрани: — Всичко ще бъде наред, предполагам.

— Благодаря ви, много ви благодаря, доктор Луелин — каза Едуардз с огромно уважение.

Край! — помисли си горчиво Андрю.

Горе чакалнята представляваше малка гола стая с кисела миризма; беше разположена в края на един къс коридор, който водеше към стаята на Комитета. Андрю беше третият, който влезе да се представи. Пристъпи в голямата стая на Комитета, обхванат от нервна решителност. Щом като длъжността вече е обещана, няма защо да се подмазва заради нея. Седна на предложения му стол с безизразно лице.

Стаята беше изпълнена от около трийсет миньори. Те седяха, до един пушеха и го гледаха с открито, но не враждебно любопитство. На малката маса отстрани седеше блед, спокоен човек е чувствително и умно лице, който, ако се съди по синкавия оттенък на кожата му, някога е бил миньор. Това беше Оуен, секретарят. Облегнал се на края на масата и добродушно усмихнат към Андрю, седеше доктор Луелин.

Разговорът започна. Оуен с тих глас обясни какви са условията.

— Вижте какво, докторе. Според нашата система, работниците в Аберлоу — тук има две антрацитни мини, стоманодобивен завод и една каменовъглена мина в околностите — плащат на Дружеството определена част от надниците си всяка седмица. С тези средства Дружеството оказва необходимата медицинска помощ, като осигурява една хубава малка болница, кабинети, лекарства, шини и прочие. Освен това Дружеството наема лекари — доктор Луелин — главен лекар и хирург, и четирима помощници плюс хирург-зъболекар — и им плаща на глава, т.е. еди-колко си на човек в зависимост от броя на хората в неговия списък. Мисля, че когато ни напусна, доктор Лезли изкарваше около петстотин лири годишно. — Той замълча. — Общо взето, за нас системата е добра. — Одобрителни гласове се чуха от тридесетте члена на Комитета. Оуен вдигна глава и ги погледна: — Сега, господа, имате ли някакви въпроси?

Започнаха да обстрелват Андрю с въпроси. Стараеше се да отговаря спокойно, без да преувеличава, като се придържа към истината.

— Говорите ли уелски, докторе? — този въпрос дойде от един упорит младолик миньор, на име Ченкин.

— Не — каза Андрю. — Отрасъл съм с келтски.

— Тук ще ви свърши добра работа!

— Винаги ми е бил полезен, за да псувам пациентите си — отговори хладно Андрю и в стаята избухна смях срещу Ченкин.

Най-после свърши. Оуен каза:

— Благодаря ви много, доктор Менсън.

И Андрю отново се озова в чакалнята, която миришеше на кисело. Наблюдавайки как влизаха останалите кандидати, стори му се, че го блъскат силни морски вълни.

Последен влезе Едуардз и се задържа дълго, много дълго. Когато излезе, широко се усмихваше, а видът му ясно говореше: „Много ми е мъчно за вас, момчета, но мястото ми е в джоба.“

Последва дълго очакване. Най-после вратата на стаята на Комитета се отвори и от дълбочината на тютюневия дим излезе Оуен, секретарят, с лист в ръка. Очите му огледаха всички и накрая спряха с истинско приятелско чувство върху Андрю.

— Бихте ли влезли за минутка, доктор Менсън? Комитетът би желал отново да разговаря с вас.

Андрю го последва в стаята на Комитета с бледо лице, а сърцето му биеше като чук. Не може да бъде — не, не, не може да бъде те да се интересуват от него.

Отново седна на затворническия стол и видя, че му се усмихват и окуражително му кимат. Доктор Луелин обаче не гледаше към него.

Оуен, председателят на събранието, започна:

— Доктор Менсън, струва ми се, можем да бъдем откровени с вас. Комитетът се колебае. Всъщност, по съвета на доктор Луелин Комитетът беше доста предразположен към друг кандидат, който има значителен опит в долината Гетли.

— Много е тлъст тоя Едуардз — прекъсна го някой. Обади се един посивял член на Комитета, седнал отзад. — Да го видя как ще се катери до къщите на Марди Хил!

Андрю беше твърде напрегнат, за да се усмихне.

Чакаше думите на Оуен със затаен дъх.

— Но днес — продължи секретарят, — трябва да кажа, че направихте много добро впечатление на Комитета. Комитетът, както поетично се изрази преди няколко минути Том Кетълз, има нужда от млади, активни хора.

Смях и викове: „Точно така!“ и „Браво, Том!“

— Освен това, доктор Менсън — продължи Оуен, — трябва да ви кажа, че Комитетът беше извънредно повлиян от две препоръки, бих могъл да кажа препоръки, за които не сте молили, и това ги прави още по-ценни в очите на Комитета. Пристигнали са по пощата едва тази сутрин. Те са от двама лекари във вашия собствен град, искам да кажа Бленли. Единият е доктор Дени, който има MS, много висока степен, както признава доктор Луелин, а той би трябвало да разбира тези неща. Другата препоръка, приложена към тази на доктор Дени, е подписана от доктор Пейдж, чийто помощник, доколкото знам, сте в момента. Е, доктор Менсън, Комитетът има опит с подобни препоръки, а тези две съдържат такива искрени отзиви за вас, че Комитетът бе много повлиян.

Андрю прехапа устни и сведе поглед, за пръв път разбрал какъв щедър жест е направил за него Дени.

— Има само една трудност, доктор Менсън. — Оуен замълча, като колебливо местеше линията по масата. — Комитетът сега е единодушно на ваша страна, но този пост заедно със своите отговорности е повече или по-малко за женен човек. Виждате ли, освен фактът, че хората предпочитат женен лекар, когато се стигне до лекуване на семействата им, заедно с този пост върви и къщата „Вейл вю“, хубава къща. Няма да бъде много удобно за сам човек.

Напрегнато мълчание. Андрю пое дъх, мисълта му като ярък прожектор се насочи към образа на Кристин. Всички, дори доктор Луелин, гледаха към него в очакване на отговора. Без да мисли, напълно независим от волята си, той заговори. Чу как спокойно заявява:

— Всъщност, господа, аз съм вече сгоден в Бленли. Досега просто чаках да намеря добра работа като тази, за да се оженя.

Оуен доволно тропна с линията по масата. Всеобщо одобрение, подчертано от тропането на тежките ботуши.

А неудържимият Кетълз възкликна:

— Браво, момче! Аберлоу е чудно място за меден месец!

— Да смятам, че сте съгласни, господа? — се издигна над шума гласът на Оуен. — Доктор Менсън е единодушно назначен?

Силно одобрително мърморене. Андрю бе обхванат от дивия възторг на победата.

— Кога можете да поемете задълженията си, доктор Менсън? Що се отнася до Комитета, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Бих могъл да почна в началото на другата седмица — отвърна Менсън. И изведнъж се вледени при мисълта: „Ами ако Кристин не ме иска? Ами ако загубя и нея, и тази прекрасна служба?“

— Значи всичко е уредено. Благодаря ви, доктор Менсън. Сигурен съм, че Комитетът желае на вас и на бъдещата госпожа Менсън всичко най-хубаво на новото място.

Аплодисменти. Сега всички го поздравяваха, членовете на Комитета, Луелин, Оуен сърдечно го потупваше. После излезе в чакалнята, опитвайки се да прикрие радостта си и да не забелязва невярващото съкрушено лице на Едуардз.

Но това беше безсмислено, абсолютно безсмислено. На път от площада за града сърцето му преливаше от радостта на победата. Стъпваше бързо и гъвкаво. Отдясно, както вървеше надолу по хълма, имаше малък зелен парк с фонтан и естрада за оркестър. Представете си! Естрада за оркестър, когато единственото възвишение, единствената черта на пейзажа в Бленли беше куп шлака! Ами онова кино ей там, тези големи хубави магазини, твърдият поддържан път — не камениста планинска пътека — под нозете му! А Оуен беше споменал нещо и за болница, за „малка хубава“ болница? Представил си какво би означавала за него болницата, Андрю развълнувано пое дълбоко дъх. Хвърли се в едно празно купе на влака за Кардиф. И докато влакът го отнасяше в тази посока, той неудържимо ликуваше.

Глава четиринадесета

Въпреки че през планините разстоянието не беше голямо, пътуването с влак от Аберлоу до Бленли беше с много заобиколки. Влакът спираше на всяка гара, а влакът за долината Пенли, на който се качи в Кардиф, не искаше, просто не искаше да се движи достатъчно бързо. Настроението на Менсън сега се беше променило. Свил се в ъгъла на купето, разтревожен, пламнал от желание да се върне по-скоро обратно, той се измъчваше от различни мисли.

За пръв път виждаше колко себелюбив е бил през последните няколко месеца, като е имал предвид само своята страна на случая. Всички негови съмнения относно брака, нерешителността му да й говори се основаваха на собствените му чувства и на увереността, че тя го желае. Но да предположим, че е направил някаква ужасяваща грешка? Ако Кристин не го обича? Представяше си как, отблъснат унизен, пише писмо до Комитета, в което съобщава, че „поради независещи от мен обстоятелства“ не може да поеме длъжността.

Сега я виждаше като жива пред очите си. Колко добре я познаваше той с леката й питаща усмивка, с начина, по който облягаше страна на ръката си, с чистата прямота на тъмнокафявите си очи. Прониза го мъчителна болка. Милата Кристин! Ако трябваше да се откаже от нея, вече не го интересуваше какво ще стане с него.

В девет часа влакът допълзя до Бленли. Само миг и той беше на перона и вървеше нагоре по Рейлуей роуд. Въпреки че не очакваше Кристин преди следващата сутрин, все пак надяваше се, че може би е пристигнала. По Чепъл стрийт… Край ъгъла на института… Светлината в предната стая на нейното жилище го накара отчаяно да се надява. Като си казваше, че трябва да се сдържа, че това вероятно е хазайката, която приготвя стаята, той нахлу в къщата и се втурна в дневната.

Да! Беше Кристин. Коленичила над някакви книги в ъгъла, тя ги подреждаше на най-долния рафт. Като свърши, започна да прибира канапите и хартиите, които се търкаляха на пода около нея. Куфарът й заедно със сложените отгоре жакет и шапка беше на един стол. Той разбра, че се е завърнала съвсем скоро.

— Кристин!

Тя се обърна все още на колене, кичур коса бе паднал на челото й, после с вик на изненада и радост се изправи.

— Андрю! Колко мило, че дойде.

Тръгна към него със светнало лице и му протегна ръка. Но той хвана и двете й ръце и здраво ги стисна. Най-много я обичаше с тази пола и тази блуза. Те някак подчертаваха лекотата й, нежната сладост на младостта й. Сърцето му отново заби силно.

— Крис! Имам да ти кажа нещо.

Тя го погледна с тревога. Вгледа се в бледото му, изморено от пътя лице с истинска загриженост и бързо каза:

— Какво се е случило? Нови неприятности с госпожа Пейдж? Да не би да заминаваш?

Той поклати глава и още по-здраво обхвана малките й ръце.

После изведнъж проговори:

— Кристин! Намерих си работа, най-чудесната работа. В Аберлоу. Днес бях там да се срещна с Комитета. Петстотин годишно и къща. Къща, Кристин! О, мила — Кристин — можеш ли, искаш ли да се омъжиш за мен?

Тя силно побледня. На бялото й лице останаха да блестят само очите. Дъхът й като че спираше в гърлото. Немощно каза.

— Пък аз помислих… помислих, че имаш да ми казваш лоши новини.

— Не, не! — и той продължи стремително: — Това е най-прекрасната новина, мила. О, само да беше видяла мястото. Открито и чисто, със зелени поляни и хубави магазини и пътища, и парк и — о, Кристин истинска болница! Ако се омъжиш за мен, можем веднага да тръгваме.

Нежните й устни трептяха.

Но очите й се усмихваха, усмихваха му се със странен сияен блясък.

— Заради Аберлоу ли е това или заради мен?

— Заради теб, Крис. Ти знаеш, че те обичам, но може би, може би ти не ме обичаш.

В гърлото й нещо трепна, тя пристъпи към него и скри лице в гърдите му.

Когато я прегърна, тя на пресекулки каза:

— О, мили, мили. Обичам те още от… — тя се усмихваше през щастливите сълзи, — о, още откакто те видях да влизаш в онази глупава класна стая.