Цитаделата

Глава първа

Започнаха да търсят пациенти. Това беше гадна работа — с върхове на безумни надежди, последвани от още по-безумно отчаяние. Тормозен от чувството, че е претърпял три провала — така поне разглеждаше Андрю последователното напускане на Бленли, Аберлоу и Комисията, — той мечтаеше най-после да докаже на какво е способен. Но общият им капитал, увеличен през последните месеци чрез старателно спестяване, когато той имаше сигурна заплата, не надхвърляше шестстотин лири. Въпреки че посещаваха медицинските агенции и опитваха всяка възможност, предложена в колоните на вестник „Ланцет“, явно беше, че тази сума едва ли е достатъчна за купуването на клиентела в Лондон.

Никога нямаше да забравят първата си делова среща. Доктор Брент от Кадоган Гардънс се оттегляше и предлагаше хубава сбита практика, подходяща за добре квалифициран джентълмен. На пръв поглед възхитителен шанс. Едно екстравагантно такси — поради опасенията им, че някой по-бързо ще грабне кокала — ги откара при доктор Брент, който се оказа беловлас, приятен, почти миниатюрен човечец.

— Да — каза скромно доктор Брент, — мястото е добро, къщата също. За преотстъпката ще искам само седем хиляди лири. Ще изкара още четирийсет години, а наемът за земята е само триста лири годишно. Колкото за практиката, мисля както обикновено — двугодишния среден доход. Е, какво ще кажете, доктор Менсън?

— Много добре! — кимна тежко Андрю. — Ще ме препоръчате на пациентите, нали? Благодаря ви, доктор Брент. Ще го обсъдим.

Обсъдиха положението над чаша чай за по три пени в „Бромптън роуд лайънс“.

— Седем хиляди за преотстъпката! — Андрю късо се изсмя. Вдигна шапката над челото си и постави лакти на мраморната маса. — Доста е идиотско, Крис. Как тия старци се държат със зъби и нокти. И не можеш ги откърти, ако нямаш пари. Не е ли това проклятието на нашата система? Но колкото и гнила да е, аз я приемам. Само почакай! Отсега нататък ще се заема с въпроса за парите.

— Дано се откажеш — усмихна се тя. — Може да се каже, че сме сравнително щастливи и без тях.

— Няма да говориш така, когато запеем из улиците. Чек, моля, госпожице.

Поради своите високи титли той търсеше практика, която да не е свързана със застрахователни дружества и приготовляване на лекарства. Искаше да е свободен от тиранията на картите. Но с изминаването на седмиците вече беше готов на всичко, което предлагаше някакъв шанс. Оглеждаше райони за практика в Тълс Хил, Айлингтън, Брикстън и дори един в Кемдън Таун — покривът на манипулационната там течеше. Стигна до дълга дискусия с Хоуп, който го убеди, че при този малък капитал планът да наеме накрая някоя малка къща, да окачи табелката си и да разчита на щастието е равносилен на самоубийство.

И тогава, след два месеца, когато се бяха отчаяли, небето изведнъж се смили и разреши на стария доктор Фой да умре безболезнено в Падингтън. Некрологът за доктор Фой — четири реда в „Медикъл джърнал“ — привлече вниманието на Андрю. Вече загубили надежда, отидоха и на Чесбъроу терас 9. Видяха къщата — висока, оловносива гробница с манипулационна от едната страна и тухлен гараж отзад. Запознаха се с книжата, от които личеше, че доктор Фой е печелел може би около петстотин лири годишно, главно от прегледи с даване на лекарства, при хонорар три шилинга и шест пенса. Разговаряха с вдовицата, която срамежливо ги увери, че практиката на доктор Фой е сигурна, а някога е била чудесна, с голям брой „добри пациенти“, които идвали „през предния вход“. Благодариха й и излязоха без ентусиазъм.

— И все пак не знам — тревожеше се Андрю. — Пълно е с недостатъци. Мразя аптекарството. Районът е лош. Забеляза ли тия мухлясали пансиони в съседство? Но все пак е на границата на приличен район. При това ъглово положение. И главна улица. И почти на нашата цена. Година и половина изплащане. Много мило беше от нейна страна да каже, че ще ни остави мебелите от кабинета и манипулационната и всичко готово да се нанасяме — това са предимствата на практиката, когато предишният лекар е починал. Какво ще кажеш, Крис? Сега или никога. Да опитаме ли?

Кристин го погледна със съмнение. За нея Лондон бе загубил очарованието на откритието. Тя обичаше природата, а сега сред това сиво обкръжение се стремеше към нея с цялото си сърце. И все пак той така силно желаеше да има практика в Лондон, че тя нямаше сърце дори да се опитва да го разубеждава.

Бавно кимна.

— Щом искаш, Андрю.

На другия ден той предложи на адвокатите на госпожа Фой шестстотин лири вместо исканите седемстотин и петдесет. Предложението бе прието, чекът — написан. В събота, десети октомври, взеха мебелите от склада и се нанесоха в новия си дом.

Докато свършат с лудото пренасяне и се запитат колебливо в какво положение са сега, дойде неделя. Андрю се възползва от случая, за да произнесе една от онези свои лекции, редки, но досадни, при които приличаше на дякон от протестантската църква.

— Доста сме натясно, Крис. Дадохме и последния си грош, Ще трябва да живеем от това, което печелим. Един бог знае колко ще бъде то. Но това е положението. Ти, Крис, ще трябва да поизчистиш и подредиш нещата, да икономисваш…

За негов ужас тя избухна в плач, както си седеше бледа в голямата мрачна, все още непостлана и с мръсен таван стая.

— За бога! — хлипаше тя. — Остави ме на мира. Да икономисвам. Нима винаги не съм икономисвала за теб? Нима ти струвам нещо?

— Крис? — възкликна той втрещен.

Тя лудо се хвърли към него.

— Това е заради тази къща! Не разбрах навреме. Това мазе, тези стълби, тази мръсотия…

— Но, по дяволите, нали само практиката е от значение!

— Бихме могли да имаме малка хубава практика някъде в провинцията.

— Да! С рози край входа. По дяволите всичко…

Накрая той се извини за проповедта. После я прегърна през кръста и заедно отидоха да пържат яйца в проклетото мазе. Там той се опита да я развесели, като се преструваше, че това въобще не е мазе, а част от Падингтънския тунел и всеки момент може да мине влак. Тя вяло се усмихваше на насиления му хумор, но всъщност гледаше счупената кухненска мивка.

На другата сутрин точно в девет часа отвори манипулационната — бе решил: не трябва да отварям рано, за да не помислят, че съм прекалено нетърпелив. Сърцето му силно биеше от вълнение и очакване, по-голямо, отколкото в онази почти забравена сутрин, когато за пръв път в живота си отвори манипулационната в Бленли.

Стана девет и половина. Тревожно чакаше. Тъй като малката манипулационна, която имаше отделна врата към улицата, беше свързана с къс коридор с къщата, можеше да следи и кабинета, главната стая на наземния етаж, която не беше лошо подредена с бюрото, кушетката и приборите на доктор Фой — тук, според думите на госпожа Фой, идваха „добрите“ пациенти, като минаваха през главния вход. Фактически беше поставил две мрежи. Напрегнат като всички рибари, той чакаше да види какво ще му донесат те.

Но те не носеха нищо, нищо! Беше вече почти единайсет часът и още не беше дошъл нито един пациент. Групата шофьори на таксита, изправили се край своите коли на отсрещния тротоар, спокойно разговаряха помежду си. Табелката му блестеше на вратата под старата, поизтрита табелка на доктор Фой.

Внезапно, когато почти бе загубил надежда, звънецът на манипулационната издрънча остро и вътре влезе една увита с шал старица. Хроничен бронхит — веднага го позна, преди да е проговорила, по хремата и хриптенето. Нежно, много нежно той й каза да седне и я преслуша. Тя беше стар пациент на доктор Фой. Поговори с нея. В малката като кучешка колибка аптека няколко стъпала надолу по коридора, между манипулационната и кабинета, той приготви лекарството. И тогава, без нищо да пита, когато с трепет се готвеше да й поиска сумата, тя му даде парите: три шилинга и шест пенса.

Вълнението на този момент — радостта, истинското облекчение, които му дадоха тези сребърни монети в дланта му — беше просто невероятно. Като че ли това бяха първите пари, които бе спечелил в целия си живот. Затвори манипулационната, изтича при Кристин и й връчи парите.

— Първият пациент, Крис. Може би в крайна сметка това няма да е толкова лоша, стара практика. Както и да е, това ни осигурява обеда!

Понеже старият доктор бе умрял преди три седмици и през това време никой не го беше замествал, Андрю нямаше предвидени визитации. Трябваше да чака да го повикат. Междувременно, почувствал от настроението на Кристин, че сама иска да се пребори с домакинските неприятности, предиобеда той запълни с обиколка на квартала, с разглеждане на къщите от дългата редица долнопробни частни хотели, на покритите със сажди мрачни, дървени площади, на тесните конюшни, превърнати в гаражи; при едно внезапно завиване по Норт стрийт пред очите му се откри истински бордей. Заложни къщи, амбулантни търговци, сергии, кръчми, витрини, излагащи патентовани лекарства и ярки каучукови артикули.

Даде си сметка, че кварталът е западнал след онези дни, когато край боядисаните в жълто портали са се въртели колелата на кабриолетите. Беше гадно и мръсно и все пак се виждаше, че нов живот израства сред мухъла: строеше се нов жилищен блок, имаше няколко хубави магазина и сгради, а в края на Гладстън плейс беше прочутият магазин на Лориър. Дори той, който не знаеше нищо за женската мода, бе чувал за „Лориър“ и не беше нужно да види дългата редица от елегантни леки коли, чакащи пред безукорната сграда от бял камък без прозорци, за да се убеди, че и малкото, което знае за изключителността на магазина, е вярно. Стори му се странно, че „Лориър“ се намира сред тези забравени къщи. И все пак магазинът беше там със същата сигурност, с каквато на отсрещната страна стоеше полицаят.

Следобед завърши първата си обиколка, като посети най-близо живеещите доктори. Общо направи осем такива посещения. Само три от тях оставиха дълбоки впечатления у него: доктор Инс от Гладстън плейс, млад човек; Рийдър в края на Алекзандра стрийт и на ъгъла на Ройал Кресънт един възрастен шотландец, на име Маклийн.

Но начинът, по който те всички казваха: „О! Значи сте поели практиката на стария Фой?“ го подтискаше. Защо пък „поел“? — си мислеше той малко разсърден. Зарече се след шест месеца те да променят отношението си. Въпреки че Менсън беше вече трийсетгодишен и знаеше колко добре е да се сдържа, той все още мразеше снизхождението към него, както котките мразят водата.

Същата вечер в манипулационната дойдоха трима пациенти. Двама от тях платиха хонорара от три шилинга и шест пенса. Третият обеща да дойде пак в събота и тогава да уреди сметката. По такъв начин през първия ден от практиката си Андрю спечели сумата десет шилинга и шест пенса.

Но на другия ден не изкара нищо. А на следващия ден — само седем шилинга. Четвъртък беше добър ден; в петък имаше колкото да не е без хич, а в събота след празна манипулационна сутринта изкара седемнайсет шилинга и шест пенса вечерта, въпреки че пациентът, на когото бе дал кредит в понеделник, не удържа думата си и не дойде да плати.

В неделя, въпреки че не каза нищо на Кристин, Андрю мрачно направи поглед на седмицата. Беше ли страхотна грешка тази пропаднала практика с тази прилична на гроб къща, в която бе вложил всички техни спестявания? Какво му пречеше? Беше трийсетгодишен — да, над трийсет. Имаше титли. Имаше клинично умение и едно хубаво клинично изследване зад гърба си. И все пак едва получаваше достатъчно пъти по три шилинга и шест пенса, за да имат какво да ядат. Виновна е системата, ядосан мислеше той, тя е остаряла. Би трябвало да има някаква по-добра система, при която всеки да има шанс; да речем — о, да! Държавен контрол. После изпъшка, като си спомни доктор Бигзби и Комисията. Не, по дяволите, това е безнадеждно; бюрокрацията задушава индивидуалните усилия — тя ще ме смаже. Трябва да успея, по дяволите всичко, ще успея!

Никога преди финансовата страна на практиката не бе ангажирала така вниманието му. И нямаше по-добро средство, за да се превърне в материалист, от онези съвсем реални болки в стомаха — афоризмът беше негов, — които го придружаваха много дни в седмицата.

На около стотина крачки надолу по главната автобусна линия имаше малък магазин за деликатеси, собственост на една дебела дребна женица, натурализирана германка, която наричаше себе си Смит, но неправилното произношение и шипящото „с“ я издаваха, че е Шмид. Магазинчето на фрау Шмид беше типично континентално с тесния мраморен тезгях, по който стояха херинга в саламура, маслини в буркани, кисело зеле, няколко вида наденици, сладкиши, колбаси и едно чудесно сирене на име Либтауер. Магазинчето имаше и тази добродетел, че продаваше евтино. Тъй като парите в Чесбъроу терас 9 не бяха в излишък, а кухненската печка беше запушена древна развалина, Андрю и Кристин имаха доста вземане-даване с фрау Шмид. При добри дни си взимаха топли кренвирши и щрудел, при лоши обядваха херинга и печени картофи. Често влизаха вечер в магазина на фрау Шмид, след като внимателно бяха направили избора си през запотената витрина, и си излизаха с нещо вкусно в чантата.

Фрау Шмид скоро ги запомни. Особено й харесваше Кристин. Мазното й лице на сладкар се сбръчкваше и почти скриваше очите й под високия купол от руса коса, когато тя се усмихваше и кимаше на Андрю.

— Ш-ще се оправите. Ш-ще успеете. Имате добра жена. Тя е дребничка като мен. Но е добра. Ш-шамо малко почакайте — аз ш-ще ви пращам пациенти!

Зимата започна почти изведнъж, над улиците увиснаха мъгли, подсилени от дима, идващ от голямата гара наблизо. Не го приеха много сериозно, преструваха се, че трудностите ги забавляват, но никога през всичките години в Аберлоу не бяха изпитвали такива затруднения.

Кристин правеше всичко по силите си в борбата с тяхната студена казарма. Белоса таваните, сложи нови пердета в чакалнята. Налепи нови тапети в спалнята. Като боядиса старата сгъваща се врата в черно и златно, тя преобрази дневната на първия етаж.

Повечето от визитациите, колкото и малко да бяха, го отвеждаха в пансионите наоколо. Трудно му беше да събира парите си от такива пациенти: много от тях бяха дребнави, дори съмнителни личности, майстори в изкуството на измамничеството. Стараеше се да се хареса на мрачните съдържателки на пансионите. В тъмните коридори повеждаше разговори. Често казваше: „Нямах представа, че е толкова студено! Трябваше да си взема палтото.“ Или: „Трудно се придвижвам сега. Дал съм колата на ремонт.“

Сприятели се с полицая, който обикновено регулираше оживеното улично движение пред магазина на фрау Шмид. Името на полицая беше Доналд Стръдърз и още от самото начало се почувстваха съвсем близки, защото Стръдърз, също като Андрю, беше родом от Файф. В своя собствен стил полицаят обеща да направи каквото може за своя сънародник, като мрачно заяви:

— Ако някой някога бъде сгазен или убит тук, докторе, разчитайте на мен да ви го изпратя.

Един следобед, около месец след пристигането им, когато Андрю се прибра — беше обикалял аптекарите в района, питайки смело за една специална 10-кубикова спринцовка, каквато не вярваше някой от тях да има, а след това просто между другото се представяше като новия енергичен лекар от Чесбъроу терас, — изразът на лицето на Кристин го накара да почувства, че е станало нещо особено.

— Има пациент в кабинета — задъхано каза Кристин. — Тя влезе през главния вход.

Лицето му светна. Първият „добър“ пациент, който идваше при него. Може би започнаха по-добри времена. Приготви се и влезе делово в кабинета.

— Добър ден! С какво мога да ви помогна?

— Добър ден, докторе. Госпожа Смит ме прати.

Тя стана от стола и се ръкува с него. Беше пълничка, добродушна жена с много грим, късо кожено палто и голяма ръчна чанта. Той веднага разбра, че е от ония проститутки, които обикалят в квартала.

— Да? — запита той, а очакванията му понамаляха.

— О, докторе — почтително се усмихна тя. — Моят приятел просто ми подари чифт хубави златни обици. И госпожа Смит — аз съм нейна клиентка — ми каза, че можете да ми пробиете ушите. Моят приятел много се страхува да не би някой да ми направи нещо с мръсна игла или кой знае, докторе.

Той пое дълбоко дъх. Наистина ли се бе стигнало дотук? Каза:

— Да, аз ще ви пробия ушите.

Извърши всичко внимателно, стерилизира иглата, напръска ушите с етилов хлорид и дори й сложи златните обици.

— О, докторе, беше чудесно — като се оглеждаше в огледалото на чантата си. — Нищо не усетих. Моят приятел ще остане доволен. Колко струва, докторе?

Таксата на „добрите“ пациенти на доктор Фой, колкото и митични да бяха, беше седем шилинга и шест пенса. Спомена сумата.

Тя извади от чантата си десетшилингова банкнота. Според нея той беше любезен, издигнат и много красив господин — винаги, кой знае защо, харесваше чернооките — и също така си помисли, докато той й връщаше остатъка, че изглежда гладен.

Когато тя си отиде, той не започна, както би направил преди, да рие земята с крак от яд, че се е продал с това дребно, сервилно действие. Чувстваше някакво странно унижение. Стиснал смачканата банкнота, той приближи до прозореца и я проследи как изчезва надолу по улицата, поклащайки бедрата си, размахвайки чантата, гордо носейки новите си обици.

Глава втора

В премеждията на борбата той жадуваше за професионално приятелство. Бе ходил на едно събрание на местното медицинско дружество, от което не остана особено доволен. Дени беше все още в чужбина. След като бе открил, че в Тампико му харесва, Филип бе останал там като хирург на „Ню сенчъри ойл къмпани“. Поне засега беше загубен за Андрю. В същото време Хоуп, изпратен с поръчение в Къмбърленд, броеше кръвни телца за Радостта на маниака, както сам се изразяваше в грубоватата си пощенска картичка.

Неведнъж на Андрю му се искаше да се свърже с Фреди Хемптън, но въпреки че често стигаше до телефонния указател, винаги го спираше мисълта, че все още не е успял — не се е нагласил добре, казваше си той. Фреди все още живееше на Куин Ан стрийт, макар и на друг номер. Спомняйки си старите приключения от студентските години, Андрю все по-често се питаше как напредва Фреди, докато изведнъж съблазънта стана твърде силна за него. Обади се на Хемптън.

— Сигурно съвсем си ме забравил — изсумтя той почти готов да приеме някоя подигравка. — Обажда се Менсън, Андрю Менсън. Практикувам тук в Падингтън.

— Менсън! Да те забравя! Ти, старият боен кон! — от другата страна Фреди го бе ударил на лирика. — За бога, човече! Защо досега не си се обадил?

— Ами още не сме се наредили съвсем — усмихна се Андрю в слушалката, зарадван от изблика на Фреди. — А преди — на онази работа в Комисията — препускахме из цяла Англия. Вече се ожених, разбираш ли.

— И аз! Виж какво, старче, трябва да се видим. В най-скоро време! Не мога да го преживея. Ти тук в Лондон. Чудесно! Къде ми е бележникът? Виж, какво ще кажеш за четвъртък? Можете ли да дойдете тогава на вечеря? Да, да. Чудесно. Е, дочуване тогава, а през това време ще кажа на жена си да драсне някой ред на твоята.

Кристин далеч не бе ентусиазирана, когато той й разказа за поканата.

— Ти иди, Андрю — предложи тя след кратко мълчание.

— Глупости! Фреди иска да те запознае с жена си. Знам, че не го обичаш особено, но там ще има и други хора, вероятно лекари. Това може да ни обърне късмета, мила. Освен това отдавна не сме излизали. Каза официално облекло. Добре че си купих оня смокинг за банкета в мините в Нюкасъл. Но какво ще правим с теб, Крис? Трябва да имаш нещо да облечеш.

— Трябва да имам газова печка за готвене — отвърна тя малко хладно.

Последните няколко седмици я бяха изтощили. Беше позагубила малко от свежестта си, която винаги бе нейният най-голям чар. И понякога, точно като сега, отговаряше кратко и измъчено.

Но в четвъртък, когато тръгнаха за Куин Ан стрийт, той не можеше да не види колко сладка е тя в тази рокля — да, същата бяла рокля, която бе купила за онзи банкет в Нюкасъл, но променена по такъв начин, че изглеждаше по-нова и по-хубава. Косата си бе направила също по нов начин: по-прибрана към главата, така че падаше тъмна около бледото й чело. Забеляза това, докато тя му връзваше връзката, и се канеше да й каже колко е хубава, но после забрави поради внезапен страх, че ще закъснеят.

Те обаче не закъсняха, а отидоха по-рано, толкова рано, че изминаха три неудобни минути, преди да се появи Фреди с протегнати ръце, като едновременно се извиняваше и ги поздравяваше, казваше че току-що си е дошъл от болницата, че жена му ще слезе след секунда, предлагаше питиета, тупаше Андрю по гърба, канеше ги да седнат. Фреди бе понапълнял след онази вечер в Кардиф, надебелелият му розов врат говореше за процъфтяване, но малките му очи все още святкаха и всеки жълт намазан косъм на главата му си беше на мястото. Беше така добре пригладен, че блестеше.

— Повярвайте ми — вдигна той своята чаша. — Много се радвам отново да ви видя. Този път ще трябва да останете. Е, как ти харесва моето местенце, старче? Не ти ли казвах там на онзи обед — какъв ти обед — басирам се, че тази вечер ще прекараме по-добре. Взел съм, разбира се, цялата къща, не само някои стаи — миналата година я купих — той с удоволствие пипна вратовръзката си. — Колкото за парите… Дори и да ми върви, няма какво да се хваля. Но нямам нищо против да го знаеш.

Наистина всичко в къщата беше скъпо: полирани модерни мебели, дълбоко вградено огнище, детски роял с изкуствени цветове на магнолия, направени от седеф и поставени в голяма бяла ваза.

Андрю се готвеше да изрази възхищението си, когато влезе госпожа Хемптън, висока, студена жена с тъмна коса, разделена по средата, и облечена съвсем различно от Кристин.

— Хайде, мила моя — я поздрави с обич и дори почтителност Фреди и се впусна да й налее и предложи чаша шери. Тя успя небрежно да махне с ръка, отказвайки предложената чаша, преди да бъдат въведени останалите гости: господин и госпожа Чарлз Айвори, доктор и госпожа Пол Фридман. Последваха запознавания с много разговори и смях помежду Айвори, Фридманови и Хемптънови. — После — не много скоро — отидоха да вечерят.

Приборите за хранене бяха богати и изящни. Много напомняха скъпия комплект с голям свещник, който Андрю бе видял на витрината на „Лейбин и Бен“, известните златари от Риджънт стрийт. Макар че не можеше да се каже дали е риба или месо, храната имаше много приятен вкус. Имаше и шампанско. След две чаши Андрю се почувства по-уверен. Заговори с госпожа Айвори, която седеше от лявата му страна. Тя беше стройна жена, облечена в черно, с необичайно количество скъпоценности около врата си и големи изпъкнали сини очи, които от време на време обръщаше към него с почти бебешки поглед.

Неин съпруг бе Чарлз Айвори, хирургът — тя се засмя на въпроса му; мислела, че всеки познава Чарлз. Живеели на Ню Кевендиш стрийт, зад ъгъла, цялата къща била тяхна. Хубава било да си близо до Фреди и жена му. Чарлз и Фреди и Пол Фридман били такива добри приятели, всички били членове на Саквилския клуб. Остана изненадана, когато той призна, че не е член. Мислеше, че всеки е член на Саквил.

Изоставен, той се обърна към госпожа Фридман от другата си страна. Тя беше по-разговорлива, по-приятелски настроена. Имаше хубав, почти ориенталски цвят на лицето. Андрю и на нея даде възможност да говори за съпруга си. Бе си казал: „Искам да знам повече за тези приятели, изглеждат ми дяволски преуспели и умни.“

Пол, както каза госпожа Фридман, бил лекар и въпреки че апартаментът им беше в Портленд плейс, Пол имал кабинет на Харли стрийт. Чудесна практика — тя говореше твърде наивно, за да се хвали, — главно в хотел „Плаца“; сигурно знае новия голям хотел срещу парка. По обед там винаги е пълно със знаменитости. Фактически Пол бил официалният лекар на „Плаца“. Толкова много богати американци и филмови звезди и — тя с усмивка млъкна — о, всеки ходеше в „Плаца“, а това беше чудесно за Пол.

Андрю хареса госпожа Фридман. Остави я да говори, докато госпожа Хемптън не стана и той скочи галантно да дръпне стола й назад.

— Пура, Менсън? — запита Фреди с вид на познавач, когато дамите се оттеглиха. — Тези ще ти харесат. И те съветвам да не пропускаш това бренди 1894. Няма лъжа, няма измама.

Пурата му димеше, в широката чаша пред него бе налято бренди. Андрю придърпа стола си по-близо до останалите. Точно към това се стремеше той: интимен, оживен медицински брътвеж — абсолютно професионален разговор и нищо друго. Надяваше се Хемптън и приятелите му да заговорят. Така и стана.

— Между другото — каза Фреди — днес си поръчах една от онези нови иридиеви лампи в магазина на Гликърт. Доста е солено. Някъде към осемдесет гвинеи. Но си струва.

— Ммм-даа — каза замислено Фридман. Той беше слабичък човек с тъмни очи и хитро еврейско лице. — Би трябвало да се изплати.

Готов за спор, Андрю хвана пурата си.

— Мисля, че тия лампи нищо не струват, знаеш ли. Чете ли статията на Аби в „Джърнъл“ за фалшивата хелиотерапия? Тези лампи не дават абсолютно никакви инфрачервени лъчи.

Фреди го погледна, после се засмя.

— Обаче дават страшно много по три лири. И освен това хубав тен.

— Имай предвид, Фреди — намеси се Фридман. — Аз съм против скъпите апарати. Преди да имаш печалба, трябва да се бъркаш. При това те остаряват, минава им модата. Честна дума, драги, няма по-добро нещо от добрата стара спринцовка.

— Ти, разбира се, я използваш — каза Хемптън.

В разговора се включи и Айвори. Той беше едър човек, по-възрастен от останалите, с бледо, гладко обръснато лице и маниери на светски човек.

— Щом става дума за това, днес назначих серия инжекции. Дванайсет. Нали знаете — манганови. И знаете ли какво направих? Струва ми се, че в наше време така трябва да се действа. Казах му: „Вижте какво, вие сте бизнесмен. Тази серия ще ви струва петдесет лири. Но ако ми платите веднага, ще ги направя четирийсет и пет“. Веднага ми написа чек.

— Проклет стар бракониер — възкликна Фреди. — Мислех, че си хирург.

— Да, хирург съм — кимна Айвори. — Утре имам кюртиране в Шерингтън.

— Напразните усилия на любовта — промърмори разсеяно Фридман на пурата си, после продължи първоначалната си мисъл. — Както и да е, без това не може. И самият факт в основата си е интересен. В практиката във висшите кръгове лекуването през устата е направо остаряло. Ако предпиша, да речем, омнипонов прах в „Плаца“, това значи да ми рухне цялото реноме. Но ако дадеш същото нещо подкожно, като дезинфекцираш кожата с памуче, стерилизираш всичко и т.н., твоят пациент си мисли, че всичко е най-научно и смята, че тъкмо ти си човекът за него!

Хемптън енергично заяви:

— Наистина чудесно е, че лекуването през устата е изтрито от картата на Уестенд. Ето, вземете случая на Чарли. Представете си, че беше предписал манган или манган с желязо, доброто старо шише с лекарство, което по всяка вероятност не е много по-полезно за пациента. Тогава щеше да изкара всичко на всичко три лири. Вместо това той разделя лекарството на дванайсет ампули и взема петдесет, прощавай, Чарли, четирийсет и пет лири.

— Без дванайсет шилинга — нежно измърка Фридман. — Стойността на ампулите.

На Андрю му се зави свят. Тук му представяха аргумент, срещу шишето с лекарство, аргумент който го поразяваше с новостта си. Отпи още една глътка, за да се съвземе.

— Това е друг въпрос — размишляваше Фридман. — Те не знаят колко малко струват тези неща. Стига пациентката да види подредените ампули на бюрото ти, и тя веднага инстинктивно си казва: „Небеса! Това ще ми струва доста.“

— Забележи — смигна Хемптън на Андрю, — че когато Фридман прави морфологичен разбор, обикновено се оказва, че добрата дума „пациент“ е от женски род. Между другото, Пол, чух за онзи лов вчера. Дъмет е готов да направи дружество, стига ти, Чарлз и аз да се съгласим.

В продължение на следващите десет минути говореха за лов голф, който играеха на разни скъпи игрища около Лондон, и за коли — Айвори беше си поръчал нов специален корпус, който се строеше по негови инструкции за един нов три и половиналитров „Рекс“. Андрю слушаше, пушеше пурата си и пиеше бренди. Леко пиян, той чувстваше, че е сред извънредно добри момчета. Не го изключваха от разговора и винаги му даваха с дума или поглед да почувства, че и той е с тях. Някак си го караха да забрави, че е обядвал херинга. А когато станаха, Айвори го потупа по рамото:

— Трябва да ви изпратя картичката си, Менсън. Ще бъде истинско удоволствие да прегледаме някой случай заедно — по всяко време.

Обратно, в дневната атмосферата като контраст изглеждаше официална, но Фреди в много повишено настроение, по-блестящ от всякога, с ръце в джобовете, с безупречно бяла риза, реши, че е още рано и че трябва да завършат вечерта в „Ембаси“.

— Страх ме е — Кристин хвърли поглед към Андрю, — че ще трябва да си ходим.

— Глупости, мила! — усмихна се лъчезарно Андрю. — Как така ще разваляме компанията!

Фреди явно бе добре известен в „Ембаси“. Него и компанията му с поклони и усмивки настаниха на маса край стената. Пиха още шампанско. Имаше танци. Тия хора печелят добре, си мислеше Андрю мъгляво и разнежено.

— О! Та-тази мелодия, дето я свирят, е чудесна — чу-чудя се дали Крис не би потанцувала.

В таксито, което ги връщаше най-после в Чесбъроу терас, той щастлив заяви:

— Първокласни момчета, нали Крис! Чудесна вечер, нали?

Тя отвърна с остър и твърд глас:

— Беше ужасна вечер!

— А? Какво?

— Харесвам като твои приятели по професия Дени и Хоуп, Андрю, а не тези тлъсти…

Той я прекъсна:

— Но чакай, Крис… Кво лошо има в…

— О! Нима не видя? — отвърна тя с ледена ярост. — Всичко. Яденето, мебелите, начинът, по който говореха — пари, пари през цялото време. Може би не забеляза как тя изгледа роклята ми, госпожа Хемптън искам да кажа. Виждаше се как си дава сметка, че за едно отиване във фризьорския салон тя харчи повече, отколкото аз за дрехи през цялата година. В дневната стана почти смешно, когато тя разбра какво нищожество съм. Тя, разбира се, е дъщеря на Уитън — Уитън, производителя на уиски! Не можеш си представи какво беше — разговорът де, — преди да влезете. Клюки за модата, кой с кого прекарал уикенда, какво й казал фризьорът, последният аборт във висшето общество и нито една дума за нещо чисто. Защо? Тя дори намекна, че „хлътнала“ — сама така каза — по шефа на танцовия оркестър на „Плаца“.

В гласа й звучеше дяволски сарказъм. Като погрешно го сметна за ревност, той издърдори:

— Ще ти спечеля пари, Крис. Ще ти купя колкото искаш скъпи дрехи.

— Не искам пари — каза тя кратко. — Мразя скъпите дрехи.

— Но, мила! — той пиянски протегна ръка към нея.

— Недей! — гласът й го порази. — Аз те обичам, Андрю. Но не когато си пиян.

Зашеметен и разгневен, той се сви в своя ъгъл. За пръв път го отблъскваше.

— Добре, мойто момиче — промърмори той. — Щом като работата е такава…

Плати таксито и влезе в къщата пред нея. После, без да каже дума, отиде в свободната спалня. След лукса, който текущо бе напуснал, всичко му изглеждаше мръсно и грозно. Електрическият ключ не работеше добре — изобщо цялата инсталация в къщата беше лоша.

— По дяволите — си рече той, като се хвърли на кревата. — Ще се измъкна от тази дупка. Ще й покажа аз на нея! Ще спечеля пари! Какво може да направи човек без пари?

Досега през целия си съпружески живот те никога не бяха спали поотделно.

Глава трета

На закуска другата сутрин Кристин се държа, като че цялата случка е забравена. Той забеляза, че тя полага специални усилия да бъде мила с него. Това го зарадва и още повече се намуси. Жената — мислеше си Андрю, докато се преструваше, че е задълбочен в сутрешния вестник — има нужда от време на време да бъде поставяна на мястото й. Но след като й изръмжа няколко кисели отговора, Кристин внезапно престана да бъде мила и се затвори в себе си. Тя седеше на масата със стиснати устни, без да го гледа и го чакаше да свърши с яденето. Упорит малък дявол, помисли той, като ставаше и излизаше от стаята, но ще й покажа аз на нея!

Първата му работа в кабинета беше да вземе медицинския справочник. Любопитен и нетърпелив да получи по-точна информация за своите приятели от предишната вечер, той бързо прелистваше страниците. Потърси първо Фреди. Да, ето го — Фредерик Хемптън, Куин Ан стрийт, доктор по хирургия, помощник в амбулаторията на болницата в Уолтъмууд.

Андрю объркан сви вежди. Фреди миналата вечер беше говорил много за работа в болницата — нищо не издига по-добре авторитета на лекаря в Уестенд, беше казал той, пациентите изпитват доверие, когато знаят, че си от болница и правиш визитации като консултант. И все пак това със сигурност не беше точно така: субсидирана болница за бедни, при това в Уолтъмууд, едно от новите далечни предградия. Не можеше да има грешка — това беше последният справочник, беше го купил преди месец.

По-бавно Андрю потърси Айвори и Фридман, после постави голямата червена книга върху коленете си, а лицето му беше объркано и странно замислено. Пол Фридман беше като Фреди обикновен доктор, но без другата негова титла. Фридман нямаше длъжност в болница. А Айвори? Господин Чарлз Айвори имаше само най-ниската хирургическа квалификация и никаква длъжност в болница. Зад гърба си имаше известен опит от военно време и от държавните болници за пенсионери. Освен това — нищо друго.

Извънредно озадачен, Андрю стана и постави книгата на рафта, после внезапно на лицето му се изписа решителност. И дума не можеше да става за сравнение на неговите титли с тези на процъфтяващите господа, с които снощи бе вечерял. Това, което можеха те, би могъл да направи и той. И при това по-добре. Въпреки избухването на Кристин, повече от всякога той бе решен да успее. Но преди всичко трябваше да направи така, че да го назначат не в Уолтъмууд или друга бедняшка уж болница, а в някоя от лондонските болници. Да! Някоя истинска болница — това трябва да бъде непосредствената му цел. Но как?

Три дни размишлява, после разтреперан отиде при сър Робърт Аби. Най-трудното нещо на света за него беше да иска услуга, още повече че Аби го посрещаше с такава весела любезност:

— Така! Е, как е нашият специален брояч на бинтове? Не ви ли е срам да ме гледате в очите? Съобщават ми, че доктор Бигзби развил хипертония. Не знаете ли? Какво искате сега — спор с мен или място в Комисията?

— Ами, не, сър Робърт. Мислех си… искам да кажа… не бихте ли могли да ми помогнете, сър Робърт, да бъда назначен в амбулаторията на някоя болница?

— Хммм! Това е много по-трудно от Комисията. Знаете ли колко млади хора обикалят по бреговете на Темза? И всичките чакат някоя неплатена длъжност. При това би трябвало да продължите работата си върху белите дробове, а това вече ограничава избора.

— Е, аз мисля…

— Болницата за гръдоболни „Виктория“. Това е вашата цел. Една от най-старите лондонски болници. Бих могъл да попитам. Не! Нищо не обещавам, но най-научно ще си отварям очите.

Аби го накара да остане на чай. В четири часа той неизменно като ритуал изпиваше две чаши китайски чай в кабинета си — без мляко, без захар, без нищо за ядене. Беше специален чай с вкус на портокалов цвят. Аби с лекота поддържаше разговор на различни теми, като се почне от чаените чаши на Ханг Си до реакцията на Пирке. После, като изпращаше Андрю до вратата, той каза:

— Още ли спорите с учебниците? Не се отказвайте. И никога, дори, и да ви настаня във „Виктория“, в името на Гален не се научавайте на докторски похвати. — Очите му весело блеснаха. — Точно това ме провали.

На път за дома Андрю стъпваше по облаците. Беше така доволен, че забрави да държи на достойнството си пред Кристин. Изстреля:

— Бях при Аби. Той ще се опита да ми уреди работа във „Виктория“! Това на практика ме прави консултант! — Радостта в очите и внезапно го накара да се почувства засрамен, дребнав. — Много съм ръбат напоследък, Крис! Не се разбирахме добре, май. Но… мила, нека сложим точка.

Тя изтича към него, твърдеше, че всичко е по нейна вина. После, кой знае защо, вината се оказа изцяло негова. Само една малка част в неговия мозък запази твърдото намерение някой път да я смае с материалния си успех — при това, колкото може по-скоро.

Хвърли се в работата с нова енергия. Чувстваше, че скоро ще се случи нещо хубаво. Междувременно практиката му без съмнение се увеличаваше. Казваше си, че мечтае не за такава практика с прегледи за по три шилинга и шест пенса и визитации за по пет шилинга. И все пак това беше истинска практика. Хората, които идваха при него или го викаха у дома си, бяха твърде бедни, за да тревожат лекар, без да са наистина болни. Така той се сблъскваше с дифтерит в странни тесни стаички над бившите конюшни, ревматична треска във влажни мазета, пневмония по таваните на пансионите. Водеше борба с болестите и в най-трагичната от всички стаи: едностайния апартамент, където живееше сам някой старец или старица. Забравени от приятели и роднини, те готвеха оскъдната си храна на газовия пламък пренебрегнати, занемарени, изоставени. Имаше много такива случаи. Попадна на бащата на една известна актриса — нейното име светеше с ярки букви на Шафтсбърг авеню, — стар човек на седемдесет години, парализиран и живеещ в отвратителна мръсотия. Посети една възрастна госпожа, която му показа своя фотография в рокля за дворцов прием и му разказа за дните, когато бе минавала по същите тези улици със собствена каляска. Посред нощ върна към живот — и после съжаляваше за това — едно нещастно същество, без пени, отчаяло си и предпочело газта от печката пред приюта.

Много от случаите бяха спешни: изискваха незабавна хирургическа намеса в болница. И тук Андрю срещаше най-голямо затруднение. Най-трудното нещо в света беше да осигуриш легло дори на най-лошия, на най-опасния случай. Спешните случаи обикновено изникваха късно през нощта. Връщаше се с палто и жилетка върху пижамата, с вързан около врата шал и дори без да си свали шапката сядаше до телефона и започваше да звъни от една болница на друга. Молеше, настояваше, но винаги получаваше същия отказ, късото често обидно: „Доктор кой? Кой? Не, не! Съжалявам! При нас е пълно!“

Отиваше гневен при Кристин и ругаеше:

— При тях не е пълно! В „Сен Джон“ имат легла колкото искаш, но за техни хора. Щом не те познават, най-вежливо те отрязват. Да можех, бих му извил врата на оня превзет хлапак. Не е ли ад, Крис? Стоя аз тук, в ръцете ми заклещена херния и не мога да осигуря легло. О, може би някои от тях наистина са пълни. Че това е Лондон! Сърцето на проклетата Британска империя. Това е болничната ни система на доброволни дарения. И оня ден става някакъв глупак на един банкет и заявява, че това било най-чудесната система в света. Пак приют за бедния нещастник — това е неговата система. Попълване на формуляри… Колко печелите? Какво вероизповедание? Майка ви законно дете ли е била? — а той има перитонит! Е, добре! Крис, бъди добра, набери ми номера на отговорника за бедните.

Каквито и да бяха трудностите, колкото и да роптаеше срещу мръсотията и бедността, с които често се сблъскваше, тя винаги имаше един и същ отговор:

— Но все пак това е истинска работа. Тук според мен е цялата разлика.

— Но това не стига, за да ме опази от дървениците — ръмжеше той и отиваше да се измие в банята.

Тя се смееше, защото отново я бе обзело старото й щастие. Въпреки че борбата бе жестока, най-после бе победила дома. Понякога мръсотията правеше опит да надигне глава и да й нанесе удар, но, общо взето, домът лежеше в краката й чист, излъскан, покорен на погледа й. Имаха вече нова газова печка, нови абажури за лампите, калъфите на креслата бяха чисти и свежи, а металните пръчки, придържащи пътеката на стълбите, блестяха като копчета на гвардеец. След седмици на неприятности с прислужнички, които в този район предпочитаха да работят в пансионите заради бакшишите, Кристин бе случила с госпожа Бенет, четирийсетгодишна вдовица, чиста и старателна, която поради седемгодишната си дъщеря почти бе загубила възможност да получи работа с жилище. Госпожа Бенет и Кристин заедно атакуваха мазето. Сега някогашният тунел от подземната железница беше удобна спалня-дневна с ярки тапети и купени на старо мебели, които Кристин боядиса в кремав цвят. Там госпожа Бенет и малката Флори, която сега редовно отиваше с чантата си в падингтънското училище, се чувстваха на сигурно място. Като отплата за тази сигурност и спокойствие след месеци на напрежение и несигурност, госпожа Бенет просто не знаеше какво да стори, за да докаже, че не са сбъркали с нея.

Ранните пролетни цветя, които придаваха на чакалнята такава свежест, отразяваха щастието в дома на Кристин. Тя ги купуваше на уличния пазар за няколко пени, докато правеше сутрешните си покупки. Много от амбулантните търговци на Мъсълбъроу роуд я познаваха. Там евтино можеха да се купят плодове, риба и зеленчуци. Може би трябваше повече да държи на положението си като съпруга на човек от професията, но уви! — тя не държеше и често донасяше покупките си в малката чиста мрежа, като спираше при фрау Шмид за две-три думи и парче сирене либтауер, което Андрю толкова харесваше.

Следобед често се разхождаше по Серпантините. Кестените се раззеленяваха, водни птици пърхаха над набраздената от вятъра водна повърхност. Това добре заместваше широките поля, които тя така обичаше.

Понякога вечер Андрю я поглеждаше със странна ревност, което означаваше, че е сърдит, понеже целият ден е изминал, без да я види.

— Какво правиш по цял ден, докато аз работя? Ако някога си взема кола, ти ще го караш това чудо. Поне ще си близо до мен.

Все още чакаше „добрите“ пациенти, които не идваха, копнееше да чуе от Аби нещо за назначение, беше раздразнителен, защото вечерта на Куин Ан стрий не беше открила никакви възможности. Тайно се чувстваше обиден, че оттогава не бе видял ни Хемптън, ни приятелите му.

В това настроение една вечер към края на април той седеше в манипулационната. Беше почти девет часа и вече се канеше да затваря, когато влезе една млада жена.

Тя неуверено го погледна:

— Не знаех оттук ли да вляза или от предната врата.

— Абсолютно без значение — усмихна се той кисело. — С изключение, че от тази страна е на половин цена. Но нищо. Какво има?

— Не възразявам да платя и пълната такса.

Тя пристъпи напред някак особено сериозно и седна на креслото. Беше на около двайсет и осем години, каза си той, с едър кокал, облечена в маслинено зелена рокля, с грозни крака и широко, плоско, сериозно лице. Един поглед бе достатъчен, за да почувстваш инстинктивно: „Тук глупости не минават.“

Той омекна и каза:

— Нека не говорим за хонорара! Кажете болката си!

— Вижте, докторе. — Тя изглежда, все още искаше да заздрави позициите си. — Госпожа Смит от магазинчето за хранителни стоки ми препоръча да дойда при вас. Познавам я доста отдавна. Аз работя в „Лориър“, тук съвсем наблизо. Казвам се Кремб. Но трябва да ви предупредя, че съм ходила при много лекари тук наоколо. — Тя свали ръкавиците си. — Вижте ръцете ми.

Той погледна — дланите бяха покрити с червеникав дерматит, силно напомнящ псориазис. Но не беше псориазис — краищата не бяха грапави. С внезапен интерес той взе една лупа и внимателно се вгледа в петънцата. Междувременно тя продължи да говори с искрения си убедителен глас.

— Не можете си представи колко ми пречи това на работата. На всичко съм готова, само да се отърва от него. Опитах всички мазила под слънцето, но ни едно от тях ни най-малко не ми помогна.

— Не! И няма да помогне. — Той остави настрана лупата, изпитвайки вълнението на рядко срещана, но сигурна диагноза. — Това е доста необичайно състояние на кожата, госпожице Кремб. Няма смисъл да се лекува локално. Дължи се на едно особено състояние на кръвта и единственият начин да се освободите от заболяването е диетата.

— Никакво лекарство? — искреността й отстъпи място на съмнението. — Никой досега не ми е казвал такова нещо.

— Сега аз ви го казвам. — Той се засмя, взе бележника си, написа диета и добави списък на храните, които трябва абсолютно да избягва.

Тя пое листа с колебание.

— Е, разбира се, ще опитам, докторе. Бих опитала всичко.

Добросъвестно му плати, позабави се, като че още се съмнява, после излезе. Веднага я забрави.

Десет дни по-късно тя се върна, този път влезе през предната врата в кабинета така развълнувана, че той едва сдържа усмивката си.

— Искате ли да ми видите ръцете, докторе?

— Да — сега той се усмихна. — Надявам се не съжалявате за диетата.

— Да съжалявам! — в пристъп на благодарност тя му протегна ръцете си. — Вижте! Съвсем излекувани, нито едно петънце. Знаете ли колко много значи това за мен… Не мога да ви опиша… Но такова майсторство…

— Добре, добре — каза той леко. — На мен това ми е работата, да знам тези неща. Хайде, вървете и не се тревожете. Избягвайте храните, за които ви казах, и никога няма да ви се появи отново.

Тя стана.

— А сега, нека ви платя, докторе!

— Вече ми платихте. — Изпитваше приятно вълнение. С най-голяма радост би взел още три шилинга и шест пенса или дори седем шилинга и шест пенса, но съблазънта да драматизира триумфа на умението си беше неудържима.

— Но, докторе… — С неохота тя го остави да я изпрати до вратата и спря за последен сериозен въпрос: — Може би ще мога да изразя благодарността си по някакъв друг начин?

Като гледаше вдигнатото, прилично на луна лице, през ума му мина цинична мисъл. Но само кимна и затвори вратата след нея. Отново я забрави. Беше уморен и вече почти съжаляваше, че отказва парите, и във всеки случай не мислеше, че някаква продавачка може да направи кой знае какво за него.

Но тук поне той не познаваше госпожица Кремб. Нещо повече, съвсем бе забравил една възможност, подсказана от Езоп, която като слаб философ би трябвало да помни.

Глава четвърта

„Малките“ в „Лориър“ наричаха Марта Кремб „хафбекът“. Яко, непривлекателно безполово същество, на пръв поглед тя съвсем не подхождаше за старши продавач в такъв уникален магазин, където разточително се занимаваха с хубави рокли, фино бельо и кожи при цени, достигащи стотици лири. И все пак „хафбекът“ беше прекрасна продавачка, високо ценена от клиентките си. „Лориър“ имаше специална система, при която всяка старша продавачка има свои клиенти, малка група от посетителките на „Лориър“. Тя обслужваше изключително само тях, изучаваше ги, „обличаше“ ги, „отделяше“ някои неща за тях, когато пристигаха новите модели. Взаимоотношенията бяха интимни, често продължаваха години наред, и точно за такава работа „хафбекът“ със своето искрено и сериозно отношение бе извънредно подходяща.

Беше дъщеря на адвокат от Кетъринг. Голям брой от момичетата в „Лориър“ бяха дъщери на дребни чиновници от провинцията и крайните предградия. Да те приемат в „Лориър“, да носиш тъмнозелена рокля, която беше униформата на предприятието, се смяташе за чест. Уморителната работа и лошите битови условия, които обикновените продавачки понякога трябваше да търпят, в „Лориър“ просто не съществуваха — там момичетата получаваха хубава храна, жилище и надзор. Господин Уинч, единственият мъж в магазина, специално се грижеше надзорът да бъде добър. Особено ценеше „хафбекът“ и често водеше с нея спокойни разговори. Беше възрастен, розов, майчински настроен господин, който се занимаваше с мода от четирийсет години. Палецът му се бе изтъркал от опипване на материи, а гръбнакът му бе завинаги почтително наведен. Колкото и майчински да бе настроен, господин Уинч демонстрираше единствените панталони в едно огромно, и суетно женско царство. С неодобрение гледаше на онези съпрузи, които идват с жените си да разглеждат манекенките. Познаваше кралското семейство. Беше почти толкова известен, колкото и „Лориър“.

Успешното лечение на госпожица Кремб предизвика малка сензация сред персонала на „Лориър“. Незабавният резултат беше, че от чисто любопитство много от малките дойдоха при Андрю с незначителни оплаквания. Кискайки се, те си казваха една на друга, че искат да видят „какъв е докторът на хафбека“.

Постепенно обаче все повече и повече от момичетата в „Лориър“ започнаха да идват в манипулационната на Чесбъроу терас. Всички бяха застраховани. Бяха длъжни да ходят при държавния лекар, но с типична за „Лориър“ арогантност отхвърляха приетата система. Към края на май не беше рядкост половин дузина от тях да чакат в приемната — много красиви, издокарани като клиентките си, гримирани, млади. Резултатът беше забележимо повишаване на доходите от прегледите и една весела забележка на Кристин:

— Какво правиш с тази тълпа хубавици, мили? Сигурен ли си, че не са ни сбъркали с театралната сцена?

Но неугасващата благодарност на госпожица Кремб — о, възторгът от тези чисти ръце! — едва започваше да се проявява. Досега доктор Маклийн, от Ройал Кресънт, сигурен и възрастен бе смятан за полуофицнален лекар на „Лориър“. Него викаха при извънредни случаи — както например, когато госпожица Туиг от шивачницата се изгори лошо с гореща ютия. Но доктор Маклийн вече щеше да се пенсионира, а неговият приемник, доктор Бентън, не беше нито сигурен, нито възрастен. Наистина неведнъж впереният в глезените поглед на доктор Бентън и прекалено нежните му грижи за по-хубавите младши продавачки караха господин Уинч розово да се наежва. Госпожица Кремб и господин Уинч обсъждаха тези въпроси при своите разговори и господин Уинч тежко кимаше с ръце, скръстени зад гърба, докато госпожица Кремб се разпростираше върху несъвършенствата на доктор Бентън и наличието на друг лекар на Чесбъроу терас, стриктен и скромен, който постига успехи без жертвоприношения пред олтара на Таис13. Нищо не решиха, господин Уинч винаги изчакваше, но погледът му многозначително блесна, когато се понесе да посрещне една току-що влязла дукеса.

През първата седмица на юни, когато Андрю вече бе започнал да се чувства засрамен заради предишното си пренебрежение, още една проява на добрите услуги на госпожица Кремб падна като гръм върху главата му.

Той получи едно писмо — много чисто и прецизно. Такава неофициалност, като обаждане по телефона, както по-късно узна, никога не би подхождала на автора, който молеше на другата сутрин във вторник колкото може по-близо до единайсет часа Андрю да посети в Парк Гардънз госпожица Уинифред Евърет.

Затвори манипулационната рано и тръгна да направи посещението с все по-силно предчувствие. За пръв път го викаха извън мръсния му квартал, който досега поддържаше практиката. Парк Гардънз беше хубав жилищен блок, не съвсем модерен, но голям и богат, с хубав изглед към Хайд парк. Натисна звънеца на Парк Гардънз 9, изпълнен с очакване и напрежение, със странното убеждение, че това най-после е неговият шанс.

Възрастен слуга го покани да влезе. Стаята беше голяма, със стари мебели, книги и цветя и му напомни гостната на госпожа Вон. В момента, в който влезе, Андрю усети, че предчувствието му е вярно. Обърна се при влизането на госпожица Евърет и усети как нейният спокоен уравновесен поглед любопитно го изучава.

Тя беше добре сложена жена на около четирийсет години, с тъмна коса и бледа кожа, семпло облечена и напълно уверена в себе си. Веднага заговори с равен глас:

— Загубих своя лекар — за нещастие, — защото имах голяма вяра в него. Препоръча ви моята госпожица Кремб. Тя е много вярно същество и на нея й имам доверие. Проверих в справочника. Имате добра квалификация. — Млъкна и съвсем открито го заразглежда, претегляше го. Имаше вид на добре хранена, свикнала на добри грижи жена която не би допуснала и един пръст близо до себе си без предварително изследване на кожата на ръката. После предпазливо каза: — Струва ми се, че подхождате. Обикновено по това време на годината имам серия от инжекции. Хваща ме сенна треска. Вие знаете всичко за сенната треска, предполагам?

— Да — отвърна той. — Какви инжекции ви слагат?

Тя спомена името на един добре известен препарат.

— Старият ми доктор го предписа. Имам голяма вяра в него.

— А, това ли? — Подведен от маниера й, за малко щеше да каже, че вярното лекарство на верния й лекар нищо не струва, че то дължи популярността си на умелата реклама от страна на фирмата-производител и на отсъствието на цветен прашец през повечето летни сезони в Англия. Но с усилие се спря. Имаше борба между всичко, в което вярваше, и това, което искаше да притежава. Отчаяно си помисли: „Ако след всички месеци изпусна този шанс, ще съм най-големият глупак.“ Той каза:

— Мисля, че мога да ви поставя инжекциите не по-зле от който и да било.

— Много добре. А сега за вашия хонорар. Никога не съм плащала на доктор Синклър повече от една гвинея на посещение. Мога ли да смятам, че и вие сте съгласен?

Една гвинея на визита — това беше три пъти повече от най-големия хонорар, който бе получавал! И още по-важно — това представляваше първа стъпка в една по-висша сфера на практика, за която копнееше от месеци насам. Отново подтисна протеста на убежденията си. Какво от това, че инжекциите са безполезни? Това е неин мироглед, не негов. Беше му дошло до гуша от неуспехи, от хамалуване за по три шилинга и шест пенса. Желаеше да напредне, да успее. И на всяка цена щеше да успее.

На другия ден, точно в единайсет часа, дойде отново. Бе го предупредила по своя суров начин да не закъснява. Не желаела да се пречи на сутрешната й разходка. Постави й първата инжекция. След това идваше по два пъти на седмица и продължаваше лечението.

Беше точен, точен, както никой от тях двамата не бе предполагал. Беше почти забавно да се наблюдава как тя постепенно омеква спрямо него. Беше странен човек, тази Уинифред Евърет. При това много решителна личност. Макар и богата — баща й бил на времето голям производител на прибори за маса в Шефилд, а всички наследени от него пари бяха сигурно вложени — тя си беше поставила за цел да изстиска колкото може повече от всяко пени. Това беше не толкова духовна бедност, колкото особен вид егоизъм. Тя поставяше себе си в центъра на своята вселена, полагаше най-големи грижи за тялото си, което още бе фино и бяло, и предприемаше всевъзможни лечения, щом сметнеше, че ще й се отразят добре. Трябваше да има най-доброто във всяко отношение. Ядеше малко — но само най-добра храна. Когато при шестата визита тя великодушно предложи на Андрю чаша шери, той забеляза, че това е „Амонтилядо“ от 1819 г. Обличаше се в „Лориър“. Бельото на леглото й беше най-хубавото, което някога бе виждал. И все пак при всичко това тя никога, според нея, не прахосваше и пени. За нищо на света Андрю не би могъл да си представи госпожица Евърет да хвърли половин крона на шофьора на такси и да не погледне преди това внимателно таксиметъра.

Би трябвало да я мрази, но странното бе, че тя не го отвращаваше. Бе развила себелюбието си до степен на философия. При това беше извънредно чувствителна. Много точно му напомняше жената от една стара холандска картина на Тер Борк, която с Кристин бяха видели веднъж. Имаше същото голямо тяло, същата гладка кожа, същата строга и все пак готова да вкуси удоволствия уста.

Когато разбра, според собствената й фраза, че той наистина е подходящ за нея, тя стана по-малко резервирана. За нея беше неписан закон, че докторската визита продължава двайсет минути. Иначе би сметнала, че не е получила всичко, за което е платила. Но към края на месеца той продължаваше визитите си до половин час. Разговаряха. Той разказваше за желанието си да успее. Тя одобряваше. Сферата на нейните разговори беше ограничена. За сметка на това сферата на познанствата й беше неограничена и в повечето случаи тя говореше за тях. Често му говореше за племенницата си Кетрин Сътън, която живеела в Дарбишър и често идвала в града, тъй като нейният съпруг, капитан Сътън, бил депутат от Барнуел.

— Доктор Синклър се грижеше за тях — отбеляза тя с незаангажиращ тон. — Не виждам защо сега да не се грижите вие.

На последната визита тя му даде още една чаша от нейния „Амонтилядо“ и с приятен глас каза:

— Мразя да ми пращат сметки. Позволете ми сега да уредя всичко. — И му даде сгънат чек за дванайсет гвинеи. — Разбира се, скоро ще ви извикам пак. Обикновено през зимата трябва да ми се направи автоваксина за хрема.

Изпрати го чак до външната врата на апартамента. Там спря за малко, лицето й доби най-близкото изражение до усмивка, което той бе видял тук. Но то бързо премина и като го гледаше сурово, тя каза:

— Ще приемете ли съвета на една жена, която може да ви бъде майка? Идете при добър шивач. Идете при шивача на капитан Сътън — Роджърз на Кондит стрийт. Вие ми разказахте колко много искате да успеете. Никога няма да успеете в този костюм.

Той си тръгна, като я проклинаше, главата му още гореше от възмущение. Проклинаше страстно, както едно време. Нахална дърта кучка! Какво й влиза в работата! Какво право има тя да му казва как да се облича. За кученце ли го има? Това беше най-лошият компромис, договор за сервилност. Пациентите му от Падингтън плащаха само по три шилинга и шест пенса, но не искаха от него да бъде манекен. В бъдеще той ще се ограничи с тях, а душата си няма да продава никому!

Но някак това настроение мина. Беше напълно вярно, че никога ни най-малко не бе се интересувал от дрехите си, един костюм конфекция винаги чудесно му бе вършил работа, беше го скривал и топлил макар и не особено елегантно. Също и Кристин, макар че винаги бе толкова спретната, никога не се тревожеше за дрехите си. Най-щастлива беше в пола от туид и вълнен джемпър, изплетен от самата нея.

Тайно се огледа — смачкани износени панталони, изпръскани с кал по маншетите. По дяволите, рече си той ядосан, тя е напълно права. Как ще привлека първокласни пациенти, ако изглеждам така? Защо Кристин не ми е казала? Това е нейна работа, а не на старата лейди Уини. Какво име ми даде тя? — Роджърз на Кондит стрийт. По дяволите! Сигурно ще отида там!

Когато се прибра, настроението му се беше оправило. Размаха чека пред носа на Кристин.

— Виж това, моя женичке! Спомняш ли си как дотичах с онези първи пършиви три шилинга и половина от манипулационната? Ха! Само това мога да кажа сега — ха! Ето истински пари, хонорари, достойни за един първокласен лекар, член на Кралската колегия, носител на почетна степен. Дванайсет гвинеи за това, че съм говорил мило с Мечо Пух и най-безвредно съм инжектирал ептона на Гликърт.

— Какво? — запита тя с усмивка. После изведнъж се усъмни. — Не е ли това лекарството, срещу което си ми говорил толкова много?

Лицето му се промени, той се наежи, без да знае какво да каже. Бе направила единствената забележка, която не би искал да чуе. Изведнъж почувства, че се гневи, но не на себе си, а на нея.

— По дяволите, Крис! Ти никога не си доволна!

Обърна се и тръшна вратата. Целия ден беше в лошо настроение, но на другия ден се развесели. Тогава отиде при Роджърз на Кондит стрийт.

Глава пета

Когато две седмици по-късно слезе за закуска в един от двата си нови костюма, стесняваше се като ученик. Беше тъмносив двуреден костюм, който по предложение на Роджърз носеше с кръгла яка и тъмна папионка, която се връзваше добре със сивото. Не можеше да има и съмнение, че шивачът от Кондит стрийт си разбираше от работата, а споменаването на капитан Сътън го бе накарало да докаже това докрай.

Тази сутрин стана тъй, че Кристин не изглеждаше добре. Леко я болеше гърлото и си бе вързала стария шал около врата и главата. Наливаше кафето, когато изведнъж й се натрапи неговият блясък. За секунда бе така смаяна, че не можа нищо да каже.

— Но Андрю! — ахна тя. — Ти си чудесен! Ще ходиш ли някъде?

— Да ходя някъде? Разбира се отивам на обиколките си, по работата си! — от стеснение бе станал сприхав. — Е? Харесва ли ти?

— Да — каза тя, но не така бързо, както би желал. — Просто е… просто си чудесен… Но — тя се усмихна — някак не ти стои!

— Би предпочела да ходя като скитник, предполагам.

Тя замълча, а ръката й, вдигаща чашата, внезапно се скова, така че кокалчетата на пръстите побеляха. „Охо — помисли си той, — тук те хванах.“ — Бързо привърши закуската и влезе в кабинета.

След пет минути тя го последва там, все още с шала около врата си, с колебаещ се умолителен поглед.

— Мили, моля те не ме разбирай погрешно! — каза тя. — Много се радвам, че имаш нов костюм. Искам да имаш всичко, всичко, което е най-добро за теб. Съжалявам за това, което казах преди малко, но разбираш ли, свикнала съм с теб, о, страшно трудно е да се обясни, но винаги съм те възприемала като — сега, моля те, не ме разбирай погрешно, — като човек, който хич не го е грижа как изглежда или как другите мислят, че изглежда. Нали си спомняш онази глава на Епстайн, която видяхме. Съвсем нямаше да е същата, ако беше гладка и полирана.

— Не съм Епстайнова глава! — отговори той рязко.

Тя замълча. Напоследък беше трудно да се разговаря с него. А сега наскърбена, че не я разбира правилно, тя не знаеше какво да каже. Тръгна си разколебана.

Три седмици по-късно, когато племенницата на госпожица Евърет дойде да прекара няколко седмици в Лондон, той бе възнаграден, че мъдро послуша старата лейди. Под някакъв претекст госпожица Евърет го извика в Парк Гардънз, където със сурово одобрение го разгледа. Андрю почти виждаше как тя си мисли, че той с подходящ кандидат за нейната препоръка. На другия ден бе повикан от госпожа Сътън, която, тъй като, изглежда, заболяването вървеше в цялото семейство, искаше същото лечение като леля си. Този път не изпита никакво угризение относно инжектирането на безполезния ептон на полезните господа Гликърт. На госпожа Сътън той направи чудесно впечатление. А преди края на същия месец бе повикан от една приятелка на госпожица Евърет, която също живееше в Парк Гардънз.

Андрю беше зает изключително със себе си. Печелеше, печелеше, печелеше. В напрегнатата жажда за успех той забравяше колко много противоречи неговият напредък на всичко, в което досега е вярвал. Засегната бе суетността му. Чувстваше се уверен, беше нащрек. Нямаше време да си даде сметка, че лавината на практиката му във висшите кръгове се дължи на първо място на една дебела дребна германка, стояща зад тезгяха на магазина за месо и колбаси, близо до простолюдния пазар на Мъсълбъроу. И наистина, едва ли не преди да има време изобщо да размисли, лавината продължи по своя път — предложи му се друга, още по-вълнуваща възможност.

Един юнски следобед в празните часове между два и четири, когато обикновено не ставаше нищо особено, той седеше в кабинета си и пресмяташе колко е получил през миналия месец, когато внезапно телефонът иззвъня. Само за три секунди той беше при апарата.

— Да, да! Доктор Менсън на телефона.

В слушалката чу един изтерзан и треперещ глас.

— О, доктор Менсън! Радвам се, че ви намерих. Обажда се господин Уинч. Господин Уинч от „Лориър“. Имаме малко нещастие с една от нашите клиентки. Бихте ли могли да дойдете? Можете ли да дойдете веднага?

— Ще бъда при вас след четири минути. — Андрю сложи слушалката и скочи за шапката си. Един автобус номер 33, който профучаваше край къщата, здраво издържа стремителния му скок. След четири минути и половина, той беше във въртящите се врати на „Лориър“, където бе посрещнат от разтревожената госпожица Кремб, която го поведе по зелени мъхести килими край дълги позлатени огледала и блестяща ламперия, на чийто фон, като че случайно, се открояваше ту малка шапка на поставка, ту дантелен шал, ту хермелинова вечерна перелина.

Докато бързаха, госпожица Кремб задъхано и доверчиво обясняваше:

— Госпожица ле Рой, доктор Менсън. Една от нашите клиентки. Слава богу, не е моя — тя винаги създава неприятности. Но доктор Менсън, виждате ли, аз говорих за вас с господин Уинч…

— Благодаря — каза той рязко; при случай все още можеше да е рязък. — Какво се е случило?

— Изглежда, че тя, о, доктор Менсън — изглежда, че е припаднала в стаята за проби!

В началото на широката стълба го предаде на розово разтревожения господин Уинч, който се засуети:

— Оттук, докторе, оттук. Надявам се, че ще направите нещо. Такова ужасно нещастие!

В стаята за проби — топла, с разкошни бледозелени килими и златнозелена ламперия — една тълпа от възбудени момичета, един позлатен стол, една хвърлена кърпа за лице, разляна чаша вода, врява… И там, в центъра на всичко това, госпожица ле Рой, припадналата. Тя лежеше на пода, скована, със спазматични свивания на ръцете и внезапни изопвания на краката. От време на време от стегнатото й гърло излизаше неестествено и заплашително хриптене.

Когато Андрю влезе заедно с господин Уинч, една от по-възрастните продавачки избухна в плач.

— Аз не съм виновна — хлипаше тя. — Само казах на госпожица ле Рой, че тя сама си избра тази кройка…

— О, мила, мила — промълви господин Уинч. — Това е ужасно, ужасно. Да повиквам ли линейка?

— Не, засега не — каза Андрю с особен глас. Той се наведе над госпожица ле Рой. Тя беше много млада, на около двайсет и четири години, със сини очи и избелена свилеста коса, разрошена под накривената шапка. Сковаността и конвулсивните спазми се увеличаваха.

От другата й страна бе коленичила една жена с тъмни загрижени очи, явно, нейна приятелка.

— О, Топи, Топи — мълвеше тя.

— Моля, напуснете стаята — внезапно каза Андрю. — Всички да излязат, освен — погледът му падна върху мургавата млада жена — освен вас.

Момичетата излязоха малко недоволни — да присъстват на припадъка на госпожица ле Рой беше приятно забавление. Госпожица Кремб и дори господин Уинч се изнизаха от стаята. Щом излязоха, конвулсиите станаха страшни.

— Това е извънредно сериозен случай — каза Андрю, като произнасяше думите много отчетливо. Очните ябълки на госпожица ле Рой се претърколиха към него. — Дайте ми един стол, моля.

Падналият стол бе изправен в средата на стаята от другата жена. После бавно и с голямо съчувствие, като я подкрепяше под мишниците, Андрю помогна на сдървената госпожица ле Рой да седне на стола. Той задържа главата й изправена.

— Така — каза той още по-мило. После вдигна ръка и й удари звучна плесница по бузата. Това беше най-смелото нещо, което правеше от месеци и си остана най-смелото, уви! за още много месеци напред.

Госпожица ле Рой престана да хърка, спазмите спряха, въртящите се очни ябълки застанаха нормално. Гледаше го уплашена и по детски объркана. Преди спазмите отново да започнат, той вдигна ръка и я удари по другата буза. Пра-а-ас! Болката, изписана на лицето на госпожица ле Рой, бе комична. Тя потрепера за момент, после кротко заплака.

Обърна се към приятелката си и зарида:

— Искам да си отида в къщи, мила.

Андрю погледна с желание да се извини към мургавата млада жена, която сега го гледаше с въздържан, но необичаен интерес.

— Съжалявам — каза той. — Това беше единственото средство. Тежък случай на хистерия — спазми на палците. Можеше да се нарани. Нямах нито упойка, нито нищо. Но както и да е, подейства.

— Да, подейства.

— Оставете я да поплаче — каза Андрю. — Това е добър отдушник. Ще се оправи напълно след няколко минути.

— Но чакайте — бързо каза тя. — Трябва да я придружите до вкъщи.

— Добре — каза Андрю с най-деловия си професионален тон.

След пет минути Топи ле Рой беше в състояние да приведе в ред лицето си, а това беше дълга операция, подчертавана от време на време с хлипания.

— Нали не изглеждам много зле, мила? — попита тя приятелката си. На Андрю не обръщаше никакво внимание.

След това излязоха от стаята за проби. Минаването им през дългата стая с модели беше истинска сензация. От почуда и облекчение господин Уинч не можеше да говори. Той не знаеше и никога нямаше да узнае как бе станало така, че гърчещата се паралитичка бе станала и проходила. Последва ги, като сипеше почтителни думи. Когато Андрю минаваше след двете жени през главния вход, той пламенно и сърдечно стисна ръката му в меката си влажна длан.

Таксито ги отведе по Бейсуотър роуд по посока на Марбъл Арк. Никой не се опитваше да поведе разговор. Госпожица ле Рой сега се цупеше като глезено дете, което е било наказано. Още беше нервна: от време на време ръцете и мускулите на лицето й имаха слаби спазми. Сега, когато беше възможно да се разгледа по-спокойно, се виждаше, че е много слаба, но почти хубава в своята мършавост. Дрехите й бяха хубави, но въпреки всичко в очите на Андрю тя беше като малко мършаво пиле, през което периодично минава слаб ток. Самият той беше нервен, разбираше неловкото си положение, но беше решен докрай да използва случая.

Таксито заобиколи Марбъл Арк, мина покрай Хайд парк и като зави наляво, спря пред една къща на Грийн стрийт. После почти веднага се озоваха вътре. Като видя къщата, Андрю се смая; никога не бе си представял, че съществува такъв лукс. Широк великолепен кабинет със стени от меко борово дърво и нефрит, странна единствена картина в скъпа рамка, лакирани в златно и червено столове, широки канапенца, бледи, почти прозрачни килимчета.

Топи ле Рой се хвърли върху една кушетка с атлазени възглавнички, все още пренебрегвайки Андрю, дръпна шапчицата си и я хвърли на пода.

— Натисни звънеца, мила, искам да пийна нещо. Слава богу, татко не си е в къщи.

Един слуга бързо донесе коктейли. Когато той излезе, приятелката на Топи погледна към Андрю, като почти, но не съвсем, му се усмихваше.

— Струва ми се, че трябва да ви обясним всичко, докторе. Всичко стана много бързо. Аз съм госпожа Лорънс. Топи, госпожица ле Рой, имаше голяма разправия за една рокля, която си прави по специален модел по случай бала в полза на изкуствата и… Трябва да ви кажа, че напоследък тя доста се преуморява и, общо взето, е доста нервна млада личност, но работата, в края на краищата, е там, че макар да ви е ужасно сърдита, ние сме ви страшно задължени, че ни върнахте пак тук. А аз ще изпия още един коктейл.

— И аз — каза заядливо Топи. — Каква проклета жена е тази в „Лориър“. Ще кажа на татко да се обади и да я уволнят. О, не, няма! — След като обърна и втория си коктейл, тя доволна се усмихна. — Все пак им дадох да разберат, нали Франсис! Направо побеснях! А мама Уинч гледаше така, така смешно. — Мършавата й фигурка се разтърси от смях. Тя срещна погледа на Андрю без злоба. — Хайде, докторе. Смейте се! Беше просто безценно!

— Не, не мисля, че беше толкова забавно. — Той говореше бързо, стремеше се да обясни действията си, да заздрави позициите си, да я убеди, че е била болна. — Наистина имахте опасен пристъп. Съжалявам, че трябваше да ви лекувам по този начин. Ако имах упойка, щях да ви дам. Нямаше да е толкова неприятно за вас. И, моля ви, не си въобразявайте, че ви вярвам, че уж нарочно сте предизвикали кризата. Хистерия — това си беше — с всички симптоми. Не е за смях. Това е състояние на нервната система. Разбирате ли, вие сте много изтощена, госпожице ле Рой, всичките ви рефлекси са изострени, много сте нервна.

— Това е абсолютно вярно — кимна Франсис Лорънс. — Напоследък наистина много се преуморяваш, Топи.

— Щяхте ли да ми дадете хлороформ? — запита Топи с детинско учудване. — Щеше да е страшно интересно.

— Но сериозно, Топи — каза госпожа Лорънс. — Бих искала да се стегнеш.

— Говориш като татко — отвърна Топи и загуби доброто си настроение.

Настъпи мълчание. Андрю беше изпил коктейла си. Постави чашата на полицата зад себе си. Вече нямаше какво да прави тук.

— Добре! — каза той енергично. — Трябва да вървя да си гледам работата. Моля ви, приемете съвета ми, госпожице ле Рой. Хапнете нещо леко, легнете си и тъй като не мога да ви бъда повече в услуга, утре извикайте домашния си лекар.

Госпожа Лорънс го придружи в хола. Тя се държеше така спокойно, че той трябваше да сложи юзди на деловия си маниер. Това бе висока стройна жена с доста високи рамене и малка елегантна глава. Няколко желязносиви кичура придаваха странно достойнство на тъмната й сресана на красиви вълни коса. И все пак беше съвсем млада. Беше сигурен, че не е на повече от двайсет и седем години. Въпреки височината си тя имаше нежни кости, най-вече китките й бяха малки и фини. Всъщност цялата й фигура изглеждаше много гъвкава, вълшебно мека, като на състезател по фехтовка. Подаде му ръка, а зеленикавите й очи го гледаха с някаква приятелска, спокойна усмивка:

— Само исках да ви кажа колко съм възхитена от вашия нов метод. — Устните й потръпнаха. — Не се отказвайте от него, каквото и да става. Вече виждам как той ще ви донесе огромен успех.

Като вървеше надолу по Грийн стрийт, за да вземе автобуса, той с учудване установи, че е станало почти пет часа. Бе прекарал в компанията на тези две жени три часа. Би трябвало да измъкне наистина добър хонорар за това! И все пак въпреки тази радостна мисъл — така характерна за смелия му нов мироглед, — той се чувстваше объркан, странно недоволен. Наистина ли бе използвал шанса докрай? Госпожа Лорънс, изглежда, го бе харесала. Но с такива като нея човек никога не знае. Каква чудесна къща при това!

Внезапно той скръцна със зъби, обзет от страшен гняв. Не само бе забравил да остави картичката си, бе забравил и да си каже името. И като седна в препълнения автобус до един стар работник с омазнени дрехи, той жестоко се укоряваше, че е пропуснал златна възможност.

Глава шеста

На другата сутрин в единайсет и четвърт, когато се канеше да тръгне по евтините си визитации около Мъсълбъроу Маркет, телефонът иззвъня. Важен и почтителен, в слушалката бръмчеше гласът на лакей:

— Доктор Менсън, сър? А, вие ли сте? Госпожица ле Рой иска да знае, сър, по кое време ще я посетите днес. А! Извините, сър, чакайте малко, госпожа Лорънс ще говори лично с вас.

Андрю държеше слушалката и усещаше бързия пулс на възбудата в себе си, а в същото време госпожа Лорънс с приятелски тон му казваше, че го очакват да ги посети колкото може по-скоро.

След като сложи слушалката и се отдалечи от телефона, тържествуващ си каза, че вчера все пак не е пропуснал възможността, да, в края на краищата, не бе я пропуснал.

Изостави всички други визитации — и спешни, и всякакви — и пое право към Грийн стрийт. И там за пръв път се срещна с Джоузеф ле Рой. Ле Рой нетърпеливо го очакваше в претрупания с нефрит кабинет — плешив набит мъж с яка челюст, той се отнасяше към пурата си като човек, който няма време за губене. За секунда очите му се впиха в Андрю — бърза хирургическа операция, която го задоволи. След това енергично започна с колониалния диалект.

— Вижте какво, док, бързам. Госпожа Лорънс адски се измъчи, докато ви намери тази сутрин. Доколкото разбирам, вие сте умен младеж и не търпите никакви глупости. Освен това сте женен, нали? Това е хубаво. Сега, значи, поемете моето момиче. Изправете я, засилете я, отървете системата й от тази проклета хистерия. Не жалете нищо — мога да плащам. Довиждане.

Джоузеф ле Рой беше новозеландец. И въпреки парите, къщата на Грийн стрийт и екзотичната му малка Топи, не беше трудно да се повярва истината. Прадядо му бил някой си Майкъл Клири, неграмотен ратай в земите около Греймаут Харбър; бил известен на колегите си бедняци като Лери. Джоузеф ле Рой несъмнено е започнал живота си като Лери, момче, чиято първа служба е била дояч в големите Греймаутски ферми. Но Джо бил роден, както сам казваше, да дои не само крави. И трийсет години по-късно в кабинета на най-горния етаж на първия небостъргач в Оукланд, именно Джоузеф ле Рой сложил подписа си под договор, обединяващ млечните ферми на острова в голям Комбинат за кондензирано мляко. Комбинатът „Кремоген“ беше нещо вълшебно. По това време млякото на прах беше неизвестно, с него още не правеха търговия. Ле Рой видя възможностите, които то предлагаше, и поведе атаката на световния пазар, рекламирайки го като дадена от бога храна за деца и инвалиди. Голямото постижение беше не толкова в производството на Джо, колкото в собствената му неизчерпаема дързост. Излишното мляко, което преди се изливаше в каналите или се даваше на прасетата в стотици новозеландски ферми, сега се продаваше на три пъти по-висока цена от прясното мляко във всички градове на света като кремоген, кремакс и кремефат в спретнати консерви с ярки етикети — производство на Джо.

Втори директор в комбината на ле Рой и завеждащ интересите на фирмата в Англия беше Джек Лорънс, който, колкото и нелогично, преди да се заеме с бизнес в града, е бил гвардейски офицер. Но имаше нещо повече от търговските отношения, което сближаваше госпожа Лорънс с Топи. Франсис беше достатъчно богата и се чувстваше много повече у дома си във висшите лондонски кръгове, отколкото Топи, която от време на време показваше, че е потомка на бушмените, но тя изпитваше някаква привързаност към разглезеното дете. Когато след разговора с ле Рой Андрю се качи горе, тя го чакаше пред стаята на Топи.

Всъщност през следващите дни Франсис Лорънс обикновено беше там в часа на неговата визитации, помагаше му да се оправя с възбудената своеволна пациентка, беше готова да съзре подобрение в Топи, настояваше да се продължи лечението, питаше кога биха могли да очакват следващото посещение.

Благодарен на госпожа Лорънс, той все още бе твърде срамежлив, за да му се стори странно, че тази благородничка, която сама се смяташе за една от избраните, за която още преди да види снимката й в илюстрованите седмичници, знаеше, че е от недостъпните, проявява дори и този лек интерес към него. Нейната широка намусена уста обикновено изразяваше презрение към хора, които не са нейния кръг, но поради някаква неизвестна причина, тя никога не беше враждебна към него. Той изпитваше огромно желание, по-голямо от любопитството, да проучи нейния характер, нейната личност. Струваше му се, че не знае нищо за истинската госпожа Лорънс. За него беше истинско удоволствие да наблюдава контролираните движения на нейните крайници, когато тя се движеше из стаята. Беше винаги спокойна, внимателна във всичко, което прави, зад приятелския й предпазлив поглед се чувстваше ум, въпреки грациозната тривиалност на речта й. Едва ли успя да разбере, че идеята идва от нея, но въпреки че не казва нищо на Кристин, която успяваше да уравновесява домакинството с шилинги и пенсове — започна нетърпеливо да се пита, как който и да е лекар би могъл да развие практика във висшите кръгове без хубава кола? Смешно му стана, когато си представи как върви по Грийн стрийт, носи в ръка собствената си чанта, с прах по обувките и се изправя лице с лице с леко надменния лакей, защото няма кола. На гърба на къщата имаше един тухлен гараж, който значително би намалил разходите по поддържането, а освен това имаше фирми, специализирани в снабдяване на лекарите с коли, възхитителни фирми, които нямаха нищо против отлагането на плащането.

Три седмици по-късно едно кафяво купе със сгъваем покрив, напълно ново и с тъмен блясък спря на Чесбъроу терас 9. Като се измъкна от шофьорското място, Андрю изтича нагоре по стълбите.

— Кристин — извика той, като се стараеше да потисне злорадото вълнение в своя глас. — Кристин! Ела да видиш нещо!

Възнамеряваше да я смае. И успя.

— Господи! — тя стисна ръката му. — Наша ли е? О, каква красота!

— Нали? Внимавай, мила, не пипай там! Може, може да развалиш лака! — той й се усмихна съвсем по старому. — Хубава изненада, а, Крис? Купувам я, вземам разрешение и всичко, без да ти кажа нито дума. Влезте, госпожо, и аз ще демонстрирам. Тя е като птица.

Тя не можа да изкаже цялото си възхищение от малката кола, когато той я взе гологлава и направи малка обиколка около площада. Четири минути по-късно се върнаха и бяха вече на тротоара, а той не откъсваше очи от съкровището си. Напоследък моментите на интимност, разбирателство и щастие бяха толкова редки, че тя не би прекъснала този.

Тя прошепна.

— Сега ще ти бъде толкова леко, мили, да правиш обиколките си. — След това, малко страхливо: — И ако можем да излизаме за малко извън града, да кажем в неделя, в гората, а, това би било чудесно.

— Разбира се — отвърна той разсеяно. — Но всъщност тя е за практиката. Не можем да препускаме навсякъде и да я цапаме цялата с кал!

Той мислеше за това, какъв ефект ще окаже блестящото малко купе върху неговите пациенти.

Главният ефект обаче далеч надмина очакванията му. На следващия четвъртък, когато излизаше от тежката, покрита със стъкло и ковано желязо врата на Грийн стрийт 17А, се натъкна на Фреди Хемптън.

— Здравей, Хемптън — каза той небрежно. Не можа да прикрие задоволството си, като видя лицето на Фреди. Отначало Хемптън едва го позна, а след като го позна, изражението му премина няколко степени на изненада и все още изразяваше смущението.

— Че какво пък, здравей — каза Фреди. — Какво насам?

— Пациент — отвърна Андрю, като посочи с глава назад към 17А. — Занимавам се с дъщерята на Джо ле Рой.

— Джо ле Рой!

Това възклицание само по себе си означаваше много за Менсън. Той сложи собственически ръка на вратата на красивото си ново купе.

— Накъде отиваш? Мога ли да те откарам някъде?

Фреди бързо се съвзе. Той рядко се объркваше и никога объркването му не траеше дълго. Наистина за трийсет секунди мнението му за Менсън, цялата му представа за ползата, която би могъл да има от него, претърпяха бърза и неочаквана промяна.

— Да — усмихна се той общително. — Отивам към Бентинг стрийт. Клиниката на Ида Шерингтън. Ходя пеша да си поддържам линията, но при теб ще се кача.

Настъпи мълчание за няколко минути — пресичаха Бонд стрийт. Хемптън усилено мислеше. Бе приветствал многословно идването на Андрю в Лондон, защото се надяваше, че практиката на Менсън би могла от време на време да го снабдява с консултации за по три гвинеи на Куин Ан стрийт. Но сега промяната в стария му съученик, колата и преди всичко споменаването на Джо ле Рой — това име за него имаше невъобразимо по-голямо светско значение, отколкото за Андрю — му показаха, че е сгрешил. Освен това Менсън имаше идеални квалификации, които бяха полезни, изключително полезни. Вглеждайки се проницателно в бъдещето, Фреди виждаше по-добра и в крайна сметка по-доходна основа за сътрудничество между Андрю и него. Разбира се, ще трябва да внимава, защото Менсън бе докачлив, несигурен дявол.

— Защо не дойдеш с мен да се запознаеш с Ида! Полезно е човек да я познава, въпреки че държи най-лошата клиника. Не, не знам! Вероятно и другите не са по-добри. Но тя сигурно има най-високи такси.

— Да?

— Ела да видиш моята пациентка. Тя е безопасна — старата госпожа Ребърн. С Айвори правим опити с нея. Ти си силен по белите дробове, нали? Ела и изследвай гръдния й кош. Това ще й достави огромно удоволствие. И ще означава пет гвинеи за теб.

— Какво? Искаш да кажеш…? Но всъщност какво й има на гръдния кош?

— Нищо особено — усмихна се Фреди. — Недей ме гледа така шашардисано! Вероятно има лек старчески бронхит! А за нея наистина ще бъде удоволствие да те види! Ето как работим ние тук. Айвори, Фридман и аз. Наистина би трябвало да се включиш в играта, Менсън. Няма да говорим сега за това — да, там, първата пряка! Но ще ти се вземе акъла, такива добри резултати получаваме.

Андрю спря колата пред къщата, която му показа Хемптън, обикновена градска къща, висока и тясна, която явно никога не е била проектирана с оглед на сегашното й използване. И наистина, когото човек поглеждаше шумната улица, по която бучаха и трещяха превозните средства, беше трудно да си представи как болният ще намери спокойствие тук. Това като че ли беше точно мястото, което по-скоро ще предизвика, отколкото ще излекува невроза. Андрю спомена това на Хемптън, докато се качваха по стълбите към предната врата.

— Знам, знам, скъпи мой — съгласи се Фреди с подчертана сърдечност. — Но всички са едни и същи. Уестенд е пълен с такива клиники. Виждаш ли, важното е за нас да са удобни. — Той се засмя. — Идеално би било, ако бяха някъде на тихо място, но да вземем един пример. Кой хирург би изминавал всеки ден по десет мили, за да види пациента си за пет минути? О! И ти ще научиш всичко за нашите малки пристани за болни в Уестенд.

Той тръгна по тесния хол, в който влязоха.

— Всички имат три основни миризми, ще забележиш — етер, готвено и изпражнения — логично следствие, ще ме извиниш, стари приятелю. А сега се запознай с Ида.

С вид на човек, който знае къде отива, той тръгна към една малка канцелария на приземния етаж, където млада жена в бледоморава униформа и колосана бяла шапка седеше на малко бюро.

— Утро, Ида — възкликна Фреди с полуласкателен и полуфамилиарен тон. — Сметките ли оправяш?

Тя вдигна очи, видя го и се усмихна добродушно. Беше ниска, набита извънредно пълнокръвна. Но нейното ярко червено лице бе така дебело покрито с пудра, че в резултат се бе получил морав образ, почти като цвета на униформата й. Груба бликаща жизненост, тънък хумор и решителност лъхаха от вида й. Имаше изкуствени зъби, които не й прилягаха добре. Косата й беше посивяла. Някак си бе лесно да очакваш от нея силен речник, да си представиш как чудесно би й прилягала ролята на собственик на второкласно кабаре.

И все пак клиниката на Ида Шерингтън беше най-модната в Лондон. Половината лордове бяха минали през нея, а също светски жени, жокеи, известни адвокати и дипломати. Трябваше само човек да вземе сутрешния вестник, за да прочете, че още една талантлива млада личност, известна от сцената или екрана, благополучно е оставила апендицита си в грижовните ръце на Ида. Тя обличаше всички свои сестри в деликатен нюанс на бледо мораво, плащане на иконома си двеста лири, а на главния си готвач два пъти повече годишно. Таксите, които искаше от своите пациенти, бяха фантастични. Четирийсет гвинеи за една стая седмично не беше рядка цифра и освен това имаше допълнителни, сметката на аптекаря, която често възлизаше на лири стерлинги, специалната нощна сестра, таксата за операционната. Но когато й се възразяваше, Ида имаше един отговор, който често украсяваше с някое свободно и леко прилагателно. Тя имаше свои собствени грижи, трябваше да плаща проценти и данъци и често си мислеше, че пият именно нейната кръв.

Ида имаше слабост към по-младите представители на професията и добродушно приветства Менсън, докато Фреди дърдореше:

— Погледни го добре. Скоро той ще ти праща толкова много пациенти, че ще навлезеш и в „Плаца“.

— „Плаца“ навлиза в мен — многозначително поклати шапчицата си Ида.

— Ха! Ха! — засмя се Фреди. — Това е доста добро. Трябва да го кажа на стария Фридман. Пол ще го оцени. Хайде, Менсън, да се качим горе.

Тесният асансьор, широк колкото да се побере на диагонал една санитарна количка, ги изкачи на четвъртия стаж. Коридорът беше тесен, пред вратите имаше подноси, а поставените във вази цветя вехнеха в горещия въздух. Влязоха в стаята на госпожа Ребърн.

Тя беше жена над шейсетте, която подпряна на възглавниците очакваше визитацията, държеше в едната си ръка лист хартия, на който беше написала някои усетени през нощта симптоми, както и въпросите, които искаше да зададе. Андрю веднага и безпогрешно определи: старческа хипохондрия, „болест на малкото парче хартия“, както казваше Шарко14.

Фреди седна на леглото, говори с нея, провери пулса й — нищо повече — изслуша я и весело я ободри. Той й каза, че господин Айвори следобед ще дойде с резултатите от някои високонаучни изследвания. Помоли я да позволи на неговия колега доктор Менсън, чиято специалност са белите дробове, да провери гръдния й кош. Госпожа Ребърн беше поласкана. Всичко това й беше много приятно. Оказа се, че тя е в ръцете на Хемптън вече две години. Беше богата, без роднини, и разделяше времето си между скъпите частни хотели и частните клиники в Уестенд.

— Господи! — възкликна Фреди, когато излязоха от стаята. — Не можеш си представи каква златна мина е тази старица за нас. От нея сме измъкнали цели кюлчета злато.

Андрю не отговори. Атмосферата тук предизвикваше у него леко повдигане. Нямаше нищо на белите дробове на старата госпожа и единствено трогателният благодарен поглед към Фреди позволяваше да се смята, че всичко не е било докрай нечестно. Опитваше се да убеди себе си. Защо трябва да бъде такъв педант? Той никога няма да успее, ако продължи да бъде такъв, нетолерантен и догматичен. А Фреди имаше най-добри намерения, като му беше дал възможност да прегледа пациентката. Стисна все пак приятелски ръката на Хемптън, преди да влезе в колата си. А в края на месеца, когато получи чисто написан чек от госпожа Ребърн — с нейните най-големи благодарности — за пет гвинеи, беше в състояние да се изсмее на глупавите си скрупули. Сега за него беше удоволствие да получава чекове и за негово голямо задоволство все повече чекове намираха пътя си към него.

Глава седма

Практиката, която бе показала обещаващо увеличаване, сега започна бързо, почти мълниеносно да се разраства във всички направления и като резултат на това Андрю бе повлечен от течението с още по-голяма сила. В известен смисъл той стана жертва на собствената си неудовлетвореност. Винаги е бил беден. В миналото упоритият му индивидуализъм не му носеше нищо друго освен поражения. Сега можеше да се оправдае пред себе си с удивителните доказателства за материалния си успех.

Скоро след спешното му отиване в „Лориър“ той води с господин Уинч един плодотворен разговор и оттогава все повече продавачки от „Лориър“ и дори някои от шефовете на отдели идваха за преглед при него. Обикновено идваха с дребни оплаквания, по странно беше как веднъж отишли при него, момичетата започваха често да идват отново — действията му бяха така вежливи, така ободряващи, така делови. Доходите от прегледи се покачиха. В скоро време успя да пребоядиса фасадата на къщата и с помощта на една от фирмите за обзавеждане на лекарски кабинети — те всички горяха от желание да помогнат на младите практикуващи лекари да увеличат доходите си — поднови мебелите в манипулационната и кабинета: нова кушетка, един мек люлеещ се стол, кокетна количка с гумени колелца и няколко „елегантно научни“ шкафа в бял емайл и стъкла.

Богатството, демонстрирано от прясно боядисаната в кремав цвят къща, от колата, от блестящо модерно обзавеждане, бързо стана предмет на разговори в квартала и върна много от „добрите“ пациенти, които бяха идвали при доктор Фой в миналото, но постепенно бяха се отдръпнали, когато старият доктор и кабинетът му почнали да губят своя блясък.

Дните на чакане и висене бяха свършени. Във вечерните приемни часове едва смогваше да преглежда всички — жужеше звънецът на предната врата, звънтеше звънчето на вратата на манипулационната, пациенти го чакаха и отпред, и отзад, и той сновеше между манипулационната и кабинета. Следващата стъпка дойде неизбежно. Принуден бе да си създаде система, с която да пести време.

— Слушай, Крис — каза той една сутрин. — Измислих нещо, което ще ми бъде от голяма помощ през тези върхове часове. Ти знаеш, когато съм прегледал някого в манипулационната, се връщам в къщата, за да направя лекарството. Това обикновено ми отнема около пет минути. Ужасяващо прахосване на време, когато бих могъл да дошлифовам някой от „добрите“ пациенти, които чакат в кабинета. Е, схващаш ли системата ми? Отсега нататък ти си моят аптекар!

Тя го погледна със свити от изненада и уплаха вежди.

— Но аз нищо не знам, как ще правя лекарства?

Той се усмихна успокояващо.

— Не се безпокой, мила. Приготвил съм няколко хубави микстури за всичко. Ти просто ще трябва да напълниш шишетата, да им слагаш етикетите и да ги увиваш.

— Но… — в очите на Кристин бе изписано объркване. — О, аз искам да ти помогна, Андрю, само че… Наистина ли смяташ…

— Не виждаш ли, че съм принуден? — той избягваше да я гледа. Изпи остатъка от кафето си раздразнен. — Знам, че в Аберлоу говорех големи приказки за лекарствата. Всичко е теория! Аз… да, сега съм практикуващ лекар. При това всички тези момичета от „Лориър“ са анемични. Една добра микстура с желязо няма да им навреди.

Преди да успее да отговори, звукът на звънчето в приемната го накара да изхвъркне от стаята.

В старите дни тя би спорила, би заела твърда позиция. Но сега с тъга виждаше какъв обрат е настъпил в техните отношения. Вече не тя оказваше влияние, не тя насочваше. Главният двигател беше той.

Кристин заставаше в приличната на дупка аптека през онези трескави часове в манипулационната — да чака краткото му подвикване, докато бързо преминава от обикновените пациенти в манипулационната, към „добрите“ в кабинета. — „Желязо!“ или „Алба!“ или „Газогонно!“ или понякога, когато тя казваше, че желязната микстура се е свършила, нервното изразително излайване: „Какво да е! По дяволите. Каквото ще да е!“

Често работата в манипулационната продължаваше до девет и половина. След това правеха сметките в тежката счетоводна книга на доктор Фой, която бе използвана едва наполовина.

— Боже мой! Какъв ден! — злорадстваше той. — Спомняш ли си онези мизерни първи три шилинга и шест пенса, които получих развълнуван като ученик? Затова пък днес — днес имаме над осем лири в брой.

Той пъхаше парите — тежки купчини монети и няколко банкноти в малкия африканерски чувал за тютюн, който доктор Фой бе използвал за събиране на парите си, и го заключаваше в средното чекмедже на бюрото.

Сега наистина забрави всички свои първоначални съмнения и се гордееше с проницателността си при купуването на практиката.

— Всичко ни върви по мед и масло, Крис — възкликваше той. — Доходна манипулационна и здрава връзка със средната класа. А освен това изграждам и първокласна консултантска практика със собствени усилия. Само стой и гледай какво става.

На първи октомври беше в състояние да й каже да подмени мебелите в къщата. След сутрешните приемни часове с внушителна непретенциозност, която беше новият му маниер, той каза:

— Бих желал днес да отидеш към Уестенд, Крис. И иди при Хъдзън или при Остли, ако ти харесва повече. Иди в най-добрия магазин. И купи всички нови мебели, които искаш. Вземи две гарнитури за спални, гарнитура за всекидневната, вземи всичко.

Тя го погледна мълчаливо, а той с усмивка запали цигара.

— Това е едно от удоволствията да имаш пари. Мога да ти дам всичко, което искаш. Не мисли, че съм скъперник. Господи, не! През всички трудни времена ти се държа мъжки, Крис. Сега започваме да се радваме на добрите времена.

— Като поръчваме скъпи, лъскави мебели и меки фотьойли от Остли.

Той не усети горчивината в гласа й и се засмя.

— Точно така, мила. Крайно време е да изхвърлим тези стари боклуци на „Риджънси“.

Сълзи бликнаха от очите й. Тя избухна:

— В Аберлоу не ги смяташе за боклуци и те не са боклуци. О, това бяха истински дни, това бяха щастливите ни дни!

С ридание, което я задушаваше, тя се обърна и излезе от стаята.

Погледна след нея с голямо учудване. Напоследък тя имаше странни настроения — беше неуверена и подтисната, с внезапни избухвания на непонятно озлобление. Той чувстваше, че се откъсват един от друг, губят онова тайнствено единство, онази скрита връзка на приятелство, която винаги бе съществувала между тях. Добре! Не той е виновен. Полагаше най-големи усилия, правеше каквото може. Моят успех не означава за нея нищо, нищо, помисли си той ядосан. Но нямаше време да размишлява колко необяснимо и неоправдано е нейното поведение. Чакаше го дълъг списък на визитации, а тъй ката беше вторник, чакаше го и обичайното му посещение в банката.

Два пъти седмично редовно отиваше в банката, за да внася суми по сметката си, защото знаеше, че е неразумно да трупа парите в бюрото си. Не можеше да не чувства контраста между тези приятни посещения и спомена му от Бленли, когато като начинаещ помощник бе унизен от Анъйрин Рийз. Тук господин Уейд, директорът, винаги му отправяше топла почтителна усмивка и често го канеше да изпушат по една цигара в кабинета му.

— Ако мога така да се изразя, докторе, без да ви се бъркам, вие прогресирате много добре. Тук ние можем да правим бизнес с един прогресивен лекар, който обаче има необходимото чувство за консерватизъм. Като вас, докторе, ако мога така да се изразя. Сега, що се отнася до акциите на Южната железопътна компания…

Уважението на Уейд беше само един пример как се издига в очите на хората. Другите лекари в района сега приятелски му махаха, когато техните коли минаваха край неговата. На есенното районно събиране на Медицинското дружество в същата тази стая, където при първото си появяване го бяха накарали да се чувства като парий, сега го приветстваха, оказваха му уважение, а заместник-председателят на местната секция, доктор Фери, му предложи пура.

— Радвам се да ви видя сред нас, докторе — суетеше се дребният червенолик Фери. — Харесвахте ли речта ми? Особена по въпроса за нощните посещения аз съм на напълно определени позиции. Оная вечер чука на вратата ми едно момче — дванайсетгодишно дете, как ви се струва, „Бързо идвайте, докторе — бърбори то, — татко е на работа, а мама е много болна.“ Знаете ги тези разговори в два часа през нощта. А аз никога в живота си преди не бях виждал това дете. „Мило мое момче, — казвам му аз. — Майка ти не е моя пациентка! Тичай, донеси ми моята половин гвинея и тогава ще дойда.“ Разбира се, не се върна. Казвам ви, докторе, този район е ужасен.

На другата седмица след конференцията на секцията госпожа Лорънс му се обади по телефона. Винаги се радваше на елегантната непоследователност на разговора й по телефона, но днес, след като спомена, че съпругът й е в Ирландия и може би по-късно ще отиде при него, тя като че ли без да придава никакво значение на поканата, го помоли да дойде на обед следващия петък.

— Топи ще бъде там. И още един-двама, по-малко скучни, струва ми се, отколкото хората, които човек обикновено среща. Може би ще имате полза да се запознаете е тях.

Остави слушалката, чувствайки и задоволство, и странно раздразнение. Дълбоко в сърцето си бе засегнат, че не е поканена и Кристин. След това постепенно започна да си дава сметка, че обедът ще има по-скоро делови, а не социален характер. Той трябва да се движи и да установява контакти главно с хората от този кръг, които щяха да присъстват на обеда. Във всеки случай Кристин нямаше защо да знае за цялата история. Когато дойде петък, каза й, че ще обядва с Хемптън, и успокоен се метна в колата. Беше забравил, че е изключително лош лъжец.

Домът на Франсис Лорънс беше в Найтсбридж, в една тиха улица между Ханс Плейс и Уилтън Кресънт. Въпреки че нямаше блясъка на къщата на Рой, въздържаният вкус внушаваше същото чувство за разкош. Андрю закъсня и когато пристигна, повечето от гостите бяха вече там: Топи, Роза Кийн, писателката, сър Дъдли Ръмбълд-Блейн, доктор-специалист, почетен член на Кралската лекарска колегия, прочут лекар и член на Дирекционния съвет на компанията „Кремо“, Никол Уотсън, пътешественик и антрополог и още няколко с не толкова главозамайваща известност.

На масата той се озова до госпожа Торнтън, която живееше, както му каза, в Лестършър и периодично идваше в хотел „Браун“, за да прекара известно време в града. Въпреки че сега спокойно издържаше мъчението на официалностите, бе доволен, че може да възстанови самочувствието си под прикритието на нейното бърборене — разтревожен майчински разказ за нараняването в крака по време на хокей, което получила дъщеря й Сибил, ученичка в Роудийн.

Като слушаше с едно ухо госпожа Торнтън, която приемаше мълчаливото слушане за интерес, все пак успяваше да долови нещо от сочния и остроумен разговор около него — язвителните афоризми на Роза Кийн, чудесният изящен разказ на Уотсън за една от последните му експедиции във вътрешността на Парагвай. Възхищаваше се и на лекотата, с която Франсис поддържа разговора и същевременно ограничава обмислената педантичност на сър Ръмбълд, който седеше до нея. Веднъж или дваж той почувства погледа й върху себе си, полуусмихнат, въпросителен.

— Разбира се — завърши своя разказ Уотсън, като се усмихваше язвително, — най-неприятната случка беше, когато се върнах в къщи и веднага легнах от остра атака на грип.

— Аха! — каза сър Ръмбълд — значи и вие сте станали жертва.

Начинът, по който се изкашля и нагласи пенснето върху своя богато надарен нос, привлече вниманието на всички. Сър Ръмбълд се чувстваше у дома си при това положение, защото вече много години вниманието на английската публика бе насочено към него. Именно сър Ръмбълд още преди четвърт век бе смаял човечеството с декларацията си, че една определена част от вътрешностите на човека е не само безполезна, а направо вредна. Стотици хора се втурнаха да им изрежат опасната част и въпреки че сър Ръмбълд не беше между тях, славата на операцията, която хирурзите нарекоха „изрязване по Ръмбълд Блейн“, утвърди репутацията му като диетик. Оттогава насам той не беше изпуснал нито веднъж инициативата: беше поднесъл на нацията храната от трици, киселото мляко и бацила на млечната киселина. По-късно той изобрети Ръмбълдблейновото дъвчене и сега извън дейността си в директорските съвети на голям брой компании пишеше менютата на прочутите ресторанти на Рейли: „Елате, дами и господа, и позволете на сър Ръмбълд Блейн — доктор-специалист, почетен член на Кралската лекарска колегия, да ви помогне да изберете калориите си!“ Не бяха малко недоволните сумтения сред лекарите с по-заслужена известност, че сър Ръмбълд би трябвало да бъде отписан от Регистъра преди много години. Първият отговор на подобни предложения беше: а какво ще представлява Регистърът без сър Ръмбълд?

Сега той бащински погледна към Франсис и каза:

— Една от най-интересните характеристики на последната епидемия беше очевидният терапевтичен ефект на кремогена. Вече имах възможност да кажа същото на заседанието на нашата компания миналата седмица. Ние нямаме — хе, хе — никакво лекарство за грипа. И при отсъствието на такова лекарство единственият начин за спиране на смъртоносното нахлуване е създаването на висока степен на съпротивляемост, една жизнена защита на тялото срещу нашествието на болестта. Тогава аз казах, лаская се от това с основание, че неопровержимо сме доказали не на морски свинчета — хе, хе — като нашите приятели от лабораториите, а върху човешки същества феноменалната сила на кремогена в организирането и мобилизирането на защитните средства на организма.

Уотсън се обърна към Андрю със странната си усмивка.

— Какво мислите за производството на „Кремо“, докторе?

Въпросът дойде най-неочаквано и Андрю се чу как казва:

— Не по-лош от останалите начини за поемане на обезмаслено мляко.

Роза Кийн, с бърз и одобрителен кос поглед, беше достатъчно нелюбезна да се засмее. Франсис също се усмихваше. Сър Ръмбълд набързо започна да разказва за неотдавнашното си гостуване на Северното медицинско дружество в Трозакс. Иначе обедът мина в пълна хармония. Андрю изведнъж откри, че свободно се включва в разговора. Преди да излезе от гостната, Франсис му каза няколко думи.

— Наистина сте блестящ — промърмори тя — и извън лекарския кабинет. Госпожа Торнтън не можа да си изпие кафето от приказки за вас. Имам странното предчувствие, че сте я хванали — така ли се казва? — за пациент.

С тези думи, звучащи в ушите му, той се прибра в къщи, чувствайки се много по-добре, без Кристин да е ни най-малко по-зле след това приключение.

На другата сутрин в десет и половина получи доста неприятен шок.

Фреди Хемптън звънна по телефона, за да попита делово.

— Добре ли прекара на обеда вчера? Откъде знам? Че какво, ти не си ли видял днешния „Трибюн“?

Объркан, Андрю отиде направо в чакалнята, където се поставяха вестниците, след като Кристин и той свършваха с тях. За втори път прегледа „Трибюн“ — един от по-добре известните илюстровани ежедневници. Внезапно подскочи. Как не го беше видял първия път? Там на една страница, предназначена за обществени клюки, имаше фотография на Франсис Лорънс и малък текст, описващ дадения от нея предишния ден обед. Сред имената на гостите фигурираше и неговото.

С измъчено лице той измъкна този лист от останалите, смачка го на топка и го хвърли в огъня. Едва тогава се сети, че Кристин вече е чела вестника. Настръхна от раздразнение. Макар да беше сигурен, че тя не е прочела проклетата рубрика, влезе в кабинета си навъсен.

Но Кристин бе видяла рубриката. И след моментно объркване смисълът й с цялата си острота я прониза в сърцето. Защо не бе й казал? Защо? Защо? Тя не би имала нищо против отиването му на този глупав обед.

Опитваше се да се успокои — всичко беше твърде дребно, за да й причинява такава тревога и мъка. Но с тъпа болка тя виждаше, че случаят не е дребен.

Когато той излезе по визитации, тя направи опит да продължи работата си в къщи. Но не можа. Луташе се в кабинета му, оттам в манипулационната, със същото тежко чувство в гърдите. Безцелно започна да бърше праха в приемната. Край бюрото лежеше старата му медицинска чанта, първата, която някога бе притежавал, която бе използвал в Бленли, която бе носил по миньорските улици и при спешни повиквания, долу в мината. Докосна я със странна нежност. Сега той имаше нова, по-хубава чанта — част от тази нова по-хубава практика, към която така трескаво се стремеше и в която в сърцето си тя така се съмняваше. Знаеше, че е безполезно да се опитва да му говори за опасенията си. Сега беше толкова докачлив. Признак на вътрешния му конфликт — една нейна дума веднага щеше да го извади извън себе си, щеше да предизвика кавга. Трябваше да му помогне, доколкото може, по друг начин.

Беше събота сутринта и бе обещала да вземе със себе си Флори, когато тръгна да пазарува.

Флори беше умно малко момиченце и Кристин се бе привързала към нея. Чуваше я как чака на площадката на стълбите към мазето, изпратена от майка си, много чиста, с изпрана пола, нетърпелива. Често излизаха така в събота…

На чист въздух, хванала детето за ръка, Кристин се почувства по-добре, обикаляха пазара, разговаряше с продавачите по сергиите, купуваше плодове, цветя. Тя се стараеше да измисли нещо много хубаво, което да хареса на Андрю.

И все пак раната не се затваряше. Защо, защо не й бе казал? И защо тя не е била там? Спомни си онзи пръв случай в Аберлоу, когато бяха отишли у Вонови и трябваше да положи всички усилия, за да го замъкне със себе си. Колко различно беше днес положението? Нима бе виновна? Бе ли се променила, затворила се в себе си, станала необщителна по някакъв начин? Според нея, не. Все още обичаше да се среща и да се запознава с хора, независимо кои и какви бяха. Приятелството й с госпожа Вон продължаваше в редовната размяна на писма.

Но всъщност, въпреки че се чувстваше наранена и обидена, главната й тревога беше не толкова за нея, колкото за него. Знаеше, че богатите могат да боледуват също като бедните, че той можеше да бъде еднакво добър лекар и на Грийн стрийт, Мейфеър, както и в Сефън Роу, Аберлоу. Не настояваше за такива героични ефекти като гамашите и стария „Червен индианец“. И все пак с цялата си душа чувстваше, че в онези дни неговият идеализъм беше чист и чудесен, осветяваше живота и на двамата с ясен бял пламък. Сега пламъкът бе станал по-жълт, а стъклото на лампата беше покрито със сажди.

Когато влезе в магазина на Фрау Шмид, тя се опита да премахне следите на тревогата от челото си. Въпреки това усети, че жената изпитателно я гледа.

И наистина фрау Шмид недоволно каза:

— Не ядете достатъчно, мила моя! Не изглеждате, както би трябвало да изглеждате! А сега имате хубава кола и пари, и всичко. Вижте! Ще ви дам да опитате това. Много е вкусно!

Тя хвана дългия тънък нож, отряза резен от прочутата си варена шунка и накара Кристин да изяде един сандвич с кифла. Същевременно Флори получи замразена паста. Фрау Шмид говореше през цялото време.

— А сега ще искате малко либтауер. Хер докторът е изял килограми от моето сирене и никога не му омръзва. Някой ден ще го помоля да ми напише декларация, за да си я сложа на витрината. Това сирене ме направи прочута…

Кискайки се, Фрау Шмид продължаваше да говори в същия дух и когато излязоха.

Навън Кристин и Флори застанаха на бордюра и зачакаха дежурния полицай — този път беше техният стар приятел Стръдърз — да им даде знак да пресекат. Кристин задържаше нетърпеливата ръка на Флори.

— Винаги трябва да внимаваш тук за движението — я предупреди тя. — Какво ще каже майка ти, ако нещо вземе да те сгази?

Флори с пълна от пастата уста сметна, че това е чудесна шега.

Най-после се прибраха в къщи и Кристин започна да разопакова покупките си. Докато се въртеше в хола и поставяше хризантемите във ваза, отново почувства тъга.

Внезапно телефонът иззвъня.

Отиде да се обади с безизразно лице и леко отпуснати устни. В продължение на около пет минути като че не беше на себе си. Когато се осъзна, лицето й бе променено. Очите й светеха от вълнение. От време на време поглеждаше през прозореца, нетърпеливо чакаше завръщането на Андрю, забравила тъгата си след добрата новина, която бе получила, новина, която бе така важна за него, да, важна и за двамата. Бе щастливо убедена, че нищо по-хубаво не би могло да се случи. Никакво по-добро лекарство срещу отровата на лесния успех не би могло да се измисли. А това беше такъв напредък, такава истинска стъпка нагоре за него от друга страна. Нетърпелива, отново отиде до прозореца.

Когато той пристигна, не можа да се стърпи да го чака, изтича и го посрещна в хола.

— Андрю! Имам да ти предам нещо от сър Робърт Аби. Той преди малко се обади по телефона.

— Да? — Лицето му, което бе изразило внезапно разкаяние при нейното появяване, се проясни.

— Да! Той лично се обади, искаше да говори с теб. Аз му казах коя съм — о, той беше ужасно мил — о! — аз ти разказвам толкова лошо. Мили! Ти ще бъдеш назначен в отдела за Амбулаторно лечение в болницата „Виктория“ — незабавно!

Очите му бавно се изпълниха с вълнение, докато малко по малко разбираше значението на всичко това.

— Че това е добра новина, Крис.

— Нали, нали — извика тя възхитена. — Отново твойта собствена работа. Възможности за изследвания. Всичко, което искаше в Комисията, но не можа да получиш!

Тя го прегърна през врата.

Погледна я, неописуемо трогнат от нейната любов, от щедрата й всеотдайност. За момент изпита остра болка.

— Каква добра душа си ти, Крис! И какъв жалък простак съм аз.

Глава осма

На четиринайсети следващия месец Андрю започна работата си в отдела за приходящи пациенти на болницата за гръдоболни „Виктория“. Неговите дни бяха вторник и четвъртък, а часовете — от три до пет следобед. Всичко беше точно както в старите приемни дни в Аберлоу с изключение на това, че всички, пациенти, които идваха при него, бяха специално белодробни и бронхиални заболявания. А той, разбира се, беше, за своя голяма и тайна гордост, вече не помощник в Дружеството за медицинска помощ, а почетен лекар в една от най-старите и най-прочути лондонски болници.

„Виктория“ несъмнено бе стара. Разположена в Батърсий, в плетеница от мръсни улици близо до Темза, тя рядко хващаше дори и през лятото нещо повече от някой заблуден слънчев лъч, а през зимата балконите, където би трябвало да се изкарват леглата на пациентите, бяха в повечето случаи покрити с мъгла от реката. На мрачната срутена фасада с едри червени и бели букви бе написано излишното и очевидно „Болница «Виктория» се разпада“.

Отделът за приходящи пациенти, където Андрю се озова, беше в известен смисъл реликва от 18 век. Наистина едно чукало и хаван, използвани от доктор Линтъл Ходжиз, почетен лекар в същия отдел на болницата от 1761 до 1793 година, бе гордо поставен в стъклена кутия в хола. Стените не бяха покрити с плочки, а боядисани в специален нюанс на тъмно шоколадово, неравните коридори, макар и педантично чисти, бяха така зле проветрявани, че воняха, и навсякъде из стаите тегнеше тежката миризма на неподправената старост.

През своя пръв ден той направи обиколка заедно с доктор Юстъс Тороугуд, старшия почтен лекар — възрастен, приятна педантичен мъж на около петдесет, доста под средна височина, с малка сива заострена брадичка и любезни маниери, напомнящи добродушен духовник. Доктор Тороугуд имаше собствено отделение в болницата и според съществуващата система, останка от старата традиция, за която с интерес бе натрупал много познания, „отговаряше“ за Андрю и за доктор Милигън, другия младши почетен доктор.

След като обиколиха болницата, той заведе Андрю в дългата лекарска стая в мазето, където, макар едва четири след обед, бяха запалили лампите. На стоманената скара гореше хубав огън, по стените с нарисувани петлета окачени портрети на изтъкнатите лекари на болницата — доктор Линтън Ходжис, много сбръчкан и с перука, заемаше почтеното място над камината. Истинско запазване на едно почетно прахосническо минало, което, ако се съди от лекото потръпване на ноздрите му, доктор Тороугуд, въпреки че беше ерген и духовник, обичаше като свое собствено дете.

Заедно с другите лекари изпиха по един приятен чай с много намазани с масло препечени филийки. На Андрю лекарите от болницата се сториха много приятни младежи. Но когато забеляза тяхното почтително отношение към доктор Тороугуд и него самия, той не можа да задържи усмивката си при спомена за сблъскванията с подобни „нахални“ палета преди не толкова много месеци при нееднократните му борби негови пациенти да бъдат приети в болница.

До него бе седнал един млад мъж, доктор Валънс, който бе прекарал една година на специализация при братята Майо в Съединените щати. Започнаха да разговарят за прочутата клиника и нейната система. След това Андрю с внезапен интерес го попита дали в Америка не е чул за Стилмън.

— Да, разбира се — каза Валънс. — Там много го ценят. Той, разбира се, няма диплом, но Щатът го е признал, като е направил изключение за него поради постиженията му. Той постига най-учудващи резултати.

— Видяхте ли клиниката му?

— Не — поклати глава Валънс, — не стигнах до Орегон. Андрю замълча за момент, чудейки се дали да говори. Най-после каза:

— Вярвам, че това е забележително място. Поддържам връзка със Стилмън от години — той пръв ми писа във връзка с една моя работа, публикувана от Американската хигиенна асоциация. Виждал съм фотографии и подробности от клиниката. Човек не би могъл да мечтае за по-хубаво място за лечение на пациентите си. Високо в планината, сред борова гора, изолирано, остъклени балкони, специална климатична инсталация, осигуряваща пълна чистота на въздуха и постоянна температура през зимата… — Андрю спря своя ентусиазъм, защото поради едно прекъсване в общия разговор, всичко, което говореше, се чуваше от цялата маса. — Когато човек си помисли за нашите условия в Лондон, това изглежда недостижим идеал.

Доктор Тороугуд се усмихна сухо и грубо.

— Нашите лондонски лекари винаги са успявали да се справят много добре в същите тези лондонски условия. Доктор Менсън, ние може би нямаме екзотичните приспособления, за които говорите. Но аз си позволявам да кажа, че нашите солидни изпитани методи, макар и не така очебийни, носят същите задоволителни и може би по-трайни резултати.

Свел поглед, Андрю не отговори. Чувстваше, че като нов член на персонала, е проявил недискретност, изразявайки така открито своето мнение. А доктор Тороугуд, за да покаже, че не е искал да го обиди, се постара приятно да обърне разговора. Заговори за изкуството да се налагат вендузи. Този дял от историята на медицината отдавна беше негово специално хоби и той разполагаше с огромна информация за дейността на хирурзите-бръснари на стария Лондон.

Когато станаха, той с усмивка каза на Андрю:

— Аз имам автентичен комплект от чаши. Трябва някой ден да ви ги покажа. Наистина е срамота, че вендузите са излезли от употреба. Те са били и са все още чудесен начин за предизвикване на контрараздразнение.

Като се изключи тази първа малка буря, доктор Тороугуд се оказа симпатичен и полезен колега. Той беше добър лекар, почти безпогрешен диагностик и винаги се радваше да види Андрю в отделението си. Но по въпросите на лечението неговият спретнат ум отхвърляше нахлуването на новото. Отказваше да употребява туберкулин, твърдейки, че терапевтичните му качества са абсолютно недоказани. Много предпазливо използваше обездвижването и процентът на неговите инжекции беше най-ниският в болницата. Но беше крайно либерален по въпроса за рибеното масло и малца. Предписваше ги на всички свои пациенти.

Започвайки собствената си работа, Андрю забрави Тороугуд. Чудесно е, си казваше той, след месеци на чакане човек да започне отново. В началото той постигна доста добра имитация на стария си жар и ентусиазъм.

Неизбежно неговата работа в миналото върху туберкулозните поражения, причинени от вдишването на прах, го бе довела до мисълта да разгледа белодробната туберкулоза като цяло. Смътно планираше във връзка с пробата на Пирке да проучи най-ранните физически признаци на първоначалното поражение. Разполагаше с богат материал сред недохранените деца, водени тук от техните майки с надежда да се възползват от добре известната либералност на доктор Тороугуд по въпроса за малцовия екстракт.

И все пак, въпреки че с много усилия се опитваше да убеди себе си, в работата си не влагаше сърце. Не можеше да усети отново спонтанния ентусиазъм от изследванията върху вдишването на прах. Умът му бе зает с твърде много неща. В практиката имаше твърде много важни пациенти, за да е в състояние да се съсредоточи върху неясни признаци, които можеха и да не съществуват. Никой не знаеше по-добре от него колко време е нужно, за да бъде прегледан един пациент както трябва, но той вечно бързаше. За този довод нямаше отговор. Скоро достигна една възхитителна логика — казано по-човешки, той просто не можеше да смогне.

Бедните, които идваха в лечебницата, не искаха много от него. Изглежда, неговият предшественик е бил грубиян, и затова, докато предписваше щедро и от време на време си позволяваше някоя шега, никой не можеше да се усъмни в популярността му. Освен това се разбираше добре с доктор Милиган, който беше в отсрещната стая и не след дълго се хвана, че възприема метода на Милиган при работата с редовните пациенти. Той ги измъкваше накуп на бюрото си в началото на приемния час и бързо надписваше картите им. И докато драскаше „Rep. mixt. — сместа като преди“, нямаше време да си припомни как някога бе издевателствал над тази класическа фраза. Той бързо се развиваше в чудесен почетен лекар.

Глава девета

Шест седмици след като бе започнал работа във „Виктория“, както седеше на закуска с Кристин, той отвори едно писмо, което носеше пощенска марка от Марсилия. След като за миг се вторачи недоверчиво, той изведнъж възкликна:

— Това е от Дени! Най-после му омръзнало Мексико! Връщал се, за да се установи на постоянна работа — пише той. Ще повярвам чак когато го видя с очите си! Но за бога! Много ще се радвам да го видя отново. Откога не сме се виждали? Струва ми се векове. При теб ли е вестникът, Крис? Провери кога пристига „Орета“.

Тя се зарадва на неочакваната новина не по-малко от него, но по доста различни причини. В Кристин имаше силно развито майчинско чувство, странен стремеж да защити своя съпруг. Винаги бе забелязвала, че Дени и, наистина в по-малка степен, Хоуп му влияят благотворно. Особено сега, когато той, като че се променяше, тя бдеше още по-разтревожена. Едва бе пристигнало писмото и нейният ум заработи, планирайки среща, която би събрала и тримата.

Един ден преди „Орета“ да пристигне в Тилбъри, тя заговори по въпроса.

— Мисля си дали ще имаш нещо против, Андрю — другата седмица бих могла да дам малък обед само за теб, Дени и Хоуп.

Погледна я е известна изненада. Като се имаше предвид неясното мълчаливо напрежение, съществуващо между двамата, странно беше от нейна страна да говори за развлечения. Отговори:

— Хоуп е вероятно в Кеймбридж. А ние с Дени бихме могли да излезем някъде другаде. — Но като видя израза на лицето й, бързо се размекна. — Е, добре. Само че нека бъде в неделя, това е най-удобната вечер за всички.

На другата неделя Дени пристигна, по-набит и с по-керемиденочервено лице и врат, отколкото когато и да било. Изглеждаше по-възрастен, не така мрачен, някак по-успокоен по свой маниер. И все пак това беше същият Дени. И неговите първи думи бяха:

— Това е много голяма къща. Дали не съм направил грешка? — Полуобръщайки се към Кристин, той сериозно запита: — Този добре облечен джентълмен е доктор Менсън, нали? Ако знаех, щях да му донеса канарче.

Момент по-късно, когато седна, той отказа предложеното питие.

— Не! Сега съм страстен поклонник на лимоновия сок. Колкото и странно да ви звучи, решил съм да се напъна и да работя сериозно. Вече се наситих на широкото звездно небе. Най-добрият начин да започнеш да харесваш тази идиотска страна е да заминеш в чужбина.

Андрю го погледна с приятелски упрек.

— Наистина би трябвало да спреш вече, Филип — каза той. — В края на краищата, ти си вече, кажи-речи, на четирийсет години. И при твоите таланти…

Дени странно го изгледа изпод вежди.

— Не бъди така хитър, професоре. Все още мога да ти изиграя някоя хубава шега тия дни.

Каза им, че имал достатъчно късмет да бъде назначен за хирург в Южната Хердфордшърска болница с триста лири годишно, храна и квартира. Той, разбира се, не смята, че това е за постоянно, но там ще има доста оперативна работа и възможност да опресни хирургическата си техника. След това ще види какво ще прави.

— Не знам как ми дадоха тази служба — настояваше той, — вероятно още един случай на объркана самоличност.

— Не — каза Андрю доста дървено. — Всичко се дължи на твоето M.S., Филип. С такава титла от първа класа можеш да отидеш навсякъде.

— Но, за бога, какво сте правили с него — изпъшка Дени. — Не ми звучи като онзи глупак, с който вдигнахме канала във въздуха.

В този момент пристигна Хоуп. С Дени не се познаваха, но пет минути бяха достатъчни, за да се разберат. След изтичането на този период отидоха да вечерят вече приятелски обединени в намерението си да се държат грубо с Менсън.

— Разбира се, Хоуп — тъжно отбеляза Филип, докато разгъваше салфетката си, — не бива да очаквате много храна тук, не, не! Познавам ги от дълго време. Познавах професора още отпреди да стане типичен уестендер. Изгониха го от последната им къща, защото държаха гладни морските свинчета.

— Аз обикновено нося малко бекон в джоба си — каза Хоуп. — Навик, който придобих от Били Копчалъка по време на последната експедиция за изследване на кухнята. Но, за съжаление, съм свършил яйцата. В момента кокошките на майка ми не носят.

Всичко това продължи през цялата вечеря — остроумието на Хоуп, изглежда, доста добре се подхранваше от присъствието на Дени. Но постепенно започнаха и да разговарят. Дени разказа за преживяванията си в Южните щати — имаше една-две негърски истории, които разсмяха Кристин, а Хоуп в подробности им разказа последните действия на Комисията. Крантата най-после бе успял да получи одобрение за отдавна замислените от него експерименти върху мускулната умора.

— Това правя сега аз — мрачно каза Хоуп, — но слава богу, остават още девет месеца от разпределението ми. След това ще направя нещо. Омръзна ми да работя за идеите на други хора, разни старци да ми стоят на главата. — Интонацията му се превърна в цинично подражание. — „Колко млечна киселина намерихте за мен този път, господин Хоуп?“ Искам да направя нещо за себе си, как желая да имам една малка лабораторийка!

След това, както се беше надявала Кристин, разговорът стана яростно медицински. След вечерята, на която, въпреки меланхоличната прогноза на Дени, те се справиха доста успешно с две патици, бе поднесено кафето и тя помоли да остане. Въпреки уверенията на Хоуп, че езикът няма да бъде подходящ за дамско общество, тя седна с опрени лакти на масата, облегна буза на ръцете си и слушаше тихо, забравила се, очите й тревожно впити в лицето на Андрю.

Отначало той беше скован и резервиран. Макар че се радваше да види отново Филип, имаше чувството, че неговият стар приятел се отнася към успеха му малко тривиално, не го оценява докрай и дори леко му се присмива. В края на краищата, за себе си той бе достигнал доста много, нали? А какво беше постигнал Дени? Когато Хоуп се намеси със своите опити за остроумие, той доста остро им каза да престанат да си правят смях за негова сметка.

Но сега, когато говореха по професионални въпроси, несъзнателно се запали. Независимо от това дали желаеше или не, зарази се от останалите двама и със сравнително добро копие на стария си темперамент накара другите да го слушат.

Говореха за болници и това внезапно го изпълни с желание да се изкаже за цялата болнична система.

— Ето как стоят според мен нещата. — Той силно дръпна тютюнев дим — сега не пушеше евтини цигари, а пура от кутията, която смутено бе извадил, като се правеше, че не забелязва дяволития поглед на Дени. — Цялата схема е остаряла. Имайте предвид, за нищо на света не бих желал да помислите, че критикувам моята болница. Във „Виктория“ ми харесва и мога да ви кажа, че там вършим доста работа. Но бедата е в системата. Никой освен доброто старо апатично британско общество не би търпяло такова нещо, като например нашите шосета — безнадежден и остарял хаос. „Виктория“ и „Сент Джон“ се разпадат, половината лондонски болници се разпадат! А какво правим ние? Събираме стотинки. Вземаме няколко лири от дъските за обявления, които окачваме на фасадата. Пийте само бирата на Браун. Не е ли сладко? Ако имаме късмет, във „Виктория“ след десет години ще започнат да стр®ят ново крило или пък помещение за сестрите — между другото би трябвало да видите къде спят сестрите! Но какъв смисъл има да се подновява тази стара гробница? Какъв смисъл има една болница за белодробни заболявания в центъра на шумен, мъглив град като Лондон — по дяволите, това е също като да лекуваш пневмония в каменовъглена мина. Същото е и с повечето други болници, а и с частните клиники. Те са в центъра на най-голямото движение, основите им треперят от метрото, дори леглата дрънчат, когато по улицата минават автобуси. Ако вляза там здрав, всяка вечер ще ми трябват десет таблетки приспивателно. Представете си положението на пациента, който лежи в този ад след тежка коремна операция или вдига трийсет и девет градуса температура в менингит!

— Е, какво е спасението? — повдигна едната си вежда Филип по своя нов дразнещ начин. — Обединено управление на болниците начело с теб?

— Не бъди глупак, Дени — отвърна раздразнен Андрю. — Спасението е в децентрализацията. Не, това не съм го извадил от някаква книга — това е резултат от опита ми, откакто съм в Лондон. Защо нашите големи болници да не бъдат разположени в един зелен пояс около Лондон, да речем около 15 мили разстояние? Вземете Бенъм само, на десет мили е, но там все още има зеленина, чист въздух, тишина. Не мислете, че ще се появят транспортни затруднения. Метрото — а защо не и специален транспорт на болницата — може да ви отведе до Бенъм точно за осемнайсет минути. Като имате предвид, че на най-бързите линейки им трябват средно четирийсет минути, за да докарат спешен случай, мисля, че това е подобрение. Може би ще кажете, че ако преместим болниците, ще оставим всеки район без медицинско обслужване. Глупости! Амбулаторията остава, болницата се премества. А докато ние тук разговаряме, този въпрос за медицинското обслужване представлява тъмно отчайващо блато. Когато дойдох за пръв път, открих, че от Уестенд мога да пратя пациента си единствено в болницата в Ийстенд. Във „Виктория“ пък пристигат пациенти отвсякъде — Кенсингтън, Месуел Хил. Никой не се опитва да определи специални зони — всичко се стича към центъра на града. Направо ще ви кажа, че доста често бъркотията е невероятна. И какво се прави? Нула, абсолютна нула Все така се влачим, по старому дрънкаме кутии за помощи, организираме продажби на знаменца, отправяме апели, допускаме студентите да стават клоуни за шепа пени. Има нещо в новите европейски страни — там всяко нещо се прави както трябва. Господи, ако само ми дадяха, бих изравнил „Виктория“ със земята и бих построил нова белодробна клиника в Бенъм с пряка съобщителна линия. И тогава, господи! — бих имал повишаване в процента на оздравелите!

Това беше просто като въведение. Дискусията се разгоря.

Филип отново се върна на старата си болка — глупостта да караш провинциалния лекар да вади всичко от черната си чанта, тъпотата да го караш да поема всеки случай на плещите си, докато не настъпи онзи прекрасен миг, когато някой специалист, за когото никога не е чувал, не му заяви, че вече е твърде късно да носи каквото и да било.

Хоуп остро и невъздържано изложи случая на младия бактериолог, притиснат между бизнеса и консерватизма — от една страна, милите фирми на химиците, които са готови да му плащат заплата, за да прави патентовани лекарства, а, от друга страна, Комисия, пълна с глупави изкуфели старци.

— Можете ли да си представите братя Маркс15 — съскаше Хоуп — в разнебитен автомобил с четири независими мотора и неограничен брой клаксони? Това сме ние в Комисията.

Не спряха до дванайсет часа и тогава неочаквано откриха пред себе си на масата сандвичи и кафе.

— О, госпожо Менсън — запротестира Хоуп с учтивост, която според насмешката на Дени показвала, че той е добър младеж по сърце. — Сигурно сме ви отегчили до смърт. Интересно как човек огладнява от приказки. Ще го предложа на Хуини като нова област за изследване — ефекта на продължителното говорене върху стомашните секреции. Хе-хе! Това е чудесен крантизъм!

След като Хоуп си отиде, като пламенно твърдеше, че е доволен от вечерта, Дени остана още няколко минути, ползвайки привилегията си на по-стар приятел. Тогава, когато Андрю бе отишъл до телефона да повика такси, Филип стеснително извади един малък, много красив испански шал.

— Професорът сигурно ще ме убие — каза той. — Но това е за вас. Не му казвайте, докато не се отдалеча на безопасно разстояние. — Той спря нейната благодарност. — Чудно е наистина как всички тези шалове идват от Китай. Всъщност не са испански. Този получих през Шанхай.

Настъпи мълчание. Чуваше се как Андрю се връща от телефона в хола.

Дени стана, милите му, заобиколени с бръчки очи отбягваха погледа й.

— Аз не бих се тревожил твърде много за него, знаете ли. — Той се усмихна. — Трябва да се постараем да го върнем към стандартите от Бленли, нали?

Глава десета

В началото на великденската ваканция на учениците Андрю получи една бележка от госпожа Торнтън, която го молеше да я посети в хотел „Браун“ и да прегледа дъщеря й. В писмото тя накъсо му обясняваше, че кракът на Сибил не се е оправил, и тъй като неговият интерес по време на обеда у госпожа Лорънс й направил силно впечатление, много би желала да чуе неговото мнение. Поласкан от това изтъкване на неговата личност, той веднага направи посещението.

При прегледа установи, че състоянието на крака е абсолютно просто. Обаче то налага бърза операция. Изправи се, усмихна се на едрата голокрака Сибил, която сега бе седнала на края на леглото, за да обуе дългия си черен чорап, след това обясни всичко на госпожа Торнтън.

— Костта е надебелена. Ако не се лекува, може да доведе до деформиране на пръстите на краката. Предлагам ви веднага да се обърнете към хирург.

— Същото каза и училищният лекар. — Госпожа Торнтън не бе изненадана. — Наистина ние сме готови. Сибил може да отиде в някоя клиника тук. Но — нали разбирате! Аз ви имам доверие, докторе. И бих желал вие да се заемете с уреждането на всичко. Кой според вас трябва да направи операцията?

Този пряк въпрос постави Андрю пред дилема. Тъй като работеше почти изцяло като интернист, познаваше много от първите лекари, но не познаваше нито един лондонски хирург. Внезапно си спомни за Айвори. С приятен глас каза:

— Господин Айвори би могъл да направи операцията… ако не е зает.

Госпожа Торнтън бе чувала за господин Айвори. Разбира се! Не беше ли той хирургът, за когото писаха всички вестници миналия месец, защото отпътувал със самолет за Кайро, за да се запознае със състоянието на един човек, получил слънчев удар? Извънредно известен човек! Тя смяташе за възхитително предложението той да се заеме с нейната дъщеря. Единственото условие беше Сибил да бъде настанена в клиниката на госпожицата Шерингтън. Толкова много от нейните приятелки бяха ходили там, че не можеше и да допусне мисълта дъщеря й да отиде другаде.

Андрю си отиде в къщи и позвъни на Айвори с цялата неувереност на човек, който опитва почвата. Но маниерът на Айвори — приятелски, доверителен, очарователен — го успокои. Уговориха се да прегледат заедно пациентката на другия ден; а Айвори заяви, че макар според неговите сведения Ида да е претъпкана до тавана, би могъл да я убеди да намери място за госпожица Торнтън, ако това бъде необходимо.

На другата сутрин, след като Айвори подчертано се съгласи в присъствието на госпожа Торнтън с всичко, което Андрю бе казал — той добави, че е наложително да се извърши незабавно операция, — Сибил бе настанена в клиниката на госпожица Шерингтън, а след два дни, за да има време да се успокои — операцията бе извършена.

Андрю беше там. Айвори настояваше той да присъства по най-искрения и възможно най-приятелски начин.

Операцията не беше трудна — всъщност в Бленли Андрю би я направил сам, — а Айвори, въпреки че явно нямаше намерения да бърза, я направи с импозантно умение. В своята голяма бяла престилка, над която лицето му беше твърдо, с голяма масивна челюст, той се открояваше като силна и хладнокръвна фигура. Никой друг не приличаше толкова много на общоприетото схващане за големия хирург като Чарлз Айвори. Той имаше красивите ловки ръце, с които масовата литература винаги снабдява героя от операционната. В своята красота и увереност той беше драматично внушителен. Андрю, който също бе навлякъл една престилка, го наблюдаваше от другия край на масата с неохотно уважение.

Две седмици по-късно, когато Сибил Торнтън бе напуснала клиниката, Айвори го покани на обед в Саквилския клуб. Обедът мина приятно. Айвори беше превъзходен събеседник, лек и приятен, с цял запас от най-последни клюки, които някак си поставяха неговия сътрапезник на същото интимно светско ниво, като самия него. Високият ресторант на Саквил, със своите адамови тавани16 и кристални полилеи, бе пълен с известни, Айвори ги наричаше „забавни“, хора. Андрю бе поласкан от обеда, което без съмнение Айвори бе възнамерявал да постигне.

— Трябва да ми разрешите на следващото събрание да предложа вашето име — отбеляза хирургът. — Тук ще намерите много приятели, Фреди, Пол, аз — между другото Джеки Лорънс също е член. Интересна двойка са те. Абсолютно добри приятели и при това всеки върви по свой път! Честна дума, с голямо удоволствие бих ви предложил. Струва ми се, знаете ли, че изпитвахте някакво съмнение към мен, стари приятелю. Вашата шотландска предпазливост, а? Както знаете, не признавам никакви болници. Предпочитам да съм свободен. Освен това, скъпи мой, аз съм твърде зает. Никой от тези старци в болниците нямат и един частен случай на месец. Аз имам средно десет на седмица! А впрочем в скоро време пак ще имаме работа с Торнтънови. Оставете всичко на мен. Те са първа класа. Но щом съм отворил дума за това, не смятате ли, че трябва да се прегледат сливиците на Сибил? Вие погледнахте ли ги?

— Не, не съм ги погледнал.

— А би трябвало, мойто момче. Абсолютно уголемени, но не възпалени. Позволих си — надявам се, нямате нищо против — да кажа, че бихме могли да ги извадим, когато времето се затопли.

На връщане в къщи Андрю не можеше да не си помисли какъв очарователен човек се оказа Айвори — всъщност би трябвало да благодари на Хемптън за запознанството. Този случаи мина отлично. Торнтънови бяха извънредно доволни. Без съмнение не би могло да има по-добър критерий.

Три седмици по-късно, когато пиеше чая си с Кристин, със следобедната поща дойде едно писмо от Айвори.

Към писмото бе приложен чек за двайсет гвинеи.

Андрю се втренчи учуден в чека — не бе направил нищо, за да помогне на Айвори при операцията — после постепенно топлото чувство, което сега парите винаги будеха у него, обхвана сърцето му. Със самодоволна усмивка той подаде писмото и чека да ги види Кристин.

— Страшно мило от страна на Айвори, нали Крис? Обзалагам се, този месец ще имаме рекорд в хонорарите.

— Но не разбирам — лицето й изразяваше объркване. — Това ли е твоята сметка за госпожа Торнтън?

— Не, глупавата ми — изкиска се той. — Това е една малка сума допълнително — просто за времето, което отделих за операцията.

— Искаш да кажеш, че господин Айвори ти дава част от своя хонорар?

Той се изчерви и внезапно настръхна.

— Господи боже мой, не! Това е абсолютно забранено. Не бихме и помислили такова нещо. Не разбираш ли, че съм спечелил тези пари заради помощта, заради това, че съм бил там, точно както анестезиологът е спечелил своя хонорар, защото е дал упойката. Айвори се разплаща с всички, щом е получил чека. Обзалагам се, било е страхотна сума!

Подтисната и нещастна, тя постави чека на масата.

— Изглежда, взел е много пари.

— Е добре, защо не? — той приключи спора с бурен изблик на негодувание. — Торнтънови са невероятно богати. За тях това не е повече от онези три шилинга и шест пенса на пациентите от приемната.

Когато той излезе, погледът й остана закован върху чека с напрегната тревога. Не знаеше, че той се е сдружил професионално с Айвори. Внезапно я обзеха всички предишни страхове. Като че ли онази вечер с Дени и Хоуп изобщо не бе се състояла — тя не го беше променила с нищо. Как обичаше, как ужасно обичаше той сега парите. Покрай тази ненаситна жажда за материален успех работата му във „Виктория“, изглежда, нямаше никакво значение за него. Дори бе забелязала, че в манипулационната той използва все повече и повече безполезни микстури, че предписва лекарства на хора, които не са болни, караше ги непрекъснато да идват. Загриженият израз на лицето й се задълбочи, то стана измъчено и дребно. Очите й бавно се наляха със сълзи. Трябва да говори с него, о, да, трябва, трябва. Същата вечер, след приемния час, тя почтително се обърна към него:

— Андрю, би ли направил нещо, за да ме зарадваш? Искаш ли да ме изведеш навън от града в неделя с колата? Ти ми обеща, когато я взе. И разбира се, цяла зима не сме имали възможност да отидем някъде.

Погледна я изненадан.

— Ами… е хубаво!

Както се беше надявала, в неделя времето се оказа хубаво — един мек пролетен ден. Към единайсет часа той беше свършил с неотложните визитации и с едно одеяло и кошница с продукти в багажника на колата тръгнаха. Когато преминаха по Хамърсмит бридж и поеха по пътя за Кингстън и Съри, настроението на Кристин се повиши. Скоро преминаха Доркинг и завиха по пътя към Шиър. Толкова отдавна не бяха ходили заедно в провинцията, че красотата, ярката зеленина на полетата, пурпурният цвят на напъпилите брястове, златният прах на висящите котенца, бледожълтото на игликите, изникнали на куп край една рътлина, я завладяха, заразиха я.

— Не карай така бързо, мили — прошепна тя тъй нежно, както не бе говорила със седмици наред. — Тук е толкова красиво!

Той, изглежда, бе решил да надминава всички коли по пътя.

Към един часа̀ стигнаха Шиър. Със своите няколко къщи с червени покриви и тихо течащата рекичка сред обраслите с пореч брегове селото още не бе засегнато от щурма на летните туристи. Достигнаха гористия хълм отвъд селото и оставиха колата близо до една покрита с чимове конска пътека. Там, на малкото сечище, където простряха одеялото, цареше пееща самота, която принадлежеше само на тях и на птиците.

Изядоха сандвичите си в слънчевата тишина, изпиха кафето от термоса. Около тях, сред растящите на групи елши, беше изникнало море от иглики. Кристин жадуваше да ги набере, да потопи лицето си в тяхната хладна нежност. Андрю лежеше с полузатворени очи, главата му беше близо до нея. Сладко спокойствие обхвана тъмните тревоги на нейната душа. Ако можеше техният живот заедно да бъде винаги такъв!

Сънливият му поглед се бе задържал за няколко секунди върху колата. Внезапно той каза:

— Не е толкова лоша таратайката, нали, Крис? Искам да кажа за парите, които дадохме. Но скоро ще ни трябва нова.

Тя се размърда, след този пресен пример за неутолимата му жажда тревогите й се подновиха.

— Но ние току-що я купихме? За мен тя е всичко, което бихме могли да желаем.

— Хм! Бавна е. Не забеляза ли как онзи буик непрекъснато беше преди нас? Искам една от новите бързи лимузини.

— Но защо?

— Защо не? Можем да си го позволим. Добре вървим — нали знаеш, Крис. Да! — Той запали цигара и се обърна към нея с израза на самодоволство. — В случай че вие може би не съзнавате факта, моя мила малка учителко от Бленли, трябва да ви съобщя, че ние бързо забогатяваме.

Тя не отговори на усмивката му. Почувства как тялото й, спокойно и топло в слънчевата светлина, внезапно се вкочани. Заскуба стръкчета трева и безсмислено ги заплиташе в ресните на одеялото. Бавно каза:

— Мили, наистина ли искаме да забогатеем? Аз лично не искам. Защо са всички тези приказки за пари? Когато нямахме никакви пари, ние бяхме безумно щастливи. Тогава никога не говорехме за пари. А сега никога не говорим за нещо друго.

Той отново се усмихна с чувство на превъзходство.

— След години на газене из калта, на кренвирши и херинга, след години на обиди от твърдоглави Комисии, след години на лекуване на миньорски жени в мръсни задни спални, предлагам, просто за промяна, да подобрим живота си. Някакви възражения?

— Не се шегувай с това, мили. Преди не говореше така. О! Не виждаш ли, не виждащ ли, че ставаш жертва на същата система, която ругаеш, която мразиш? — Развълнуваното й лице будеше жалост. — Не си ли спомняш как говореше за живота, че той представлява атака срещу неизвестното, нападение нагоре по стръмнината, все едно, че трябва да превземеш някоя крепост, като знаеш, че е там на върха, но още не се вижда…

Той смутено промърмори.

— О! Бях млад тогава, глупав. Това са само романтични приказки. Огледай се и ще видиш, че всички правят едно и също — трупат колкото могат! Това е единственото, което човек може да прави.

Тя потръпна и пое дъх. Знаеше, че трябва да говори, сега или никога.

— Мили! Не е само това. Моля те, изслушай ме. Моля те! Аз съм така нещастна поради тази промяна в теб. Дени също я забеляза. Тя ни отделя един от друг. Ти не си този Андрю Менсън, за когото се омъжих. О! Ако само бъдеш такъв, какъвто беше!

— Какво съм направил? — запротестира той раздразнен. — Бия ли те, напивам ли се, убивам ли? Дай ми един пример за моите престъпления.

Отчаяно тя отговори:

— Работата не е в конкретните неща. Всичко е в твоето отношение, мили. Вземи например този чек, който ти прати Айвори. Може би на повърхността това е дребна работа, но по-дълбоко — о, ако погледнеш по-дълбоко, това е долно, алчно и нечестно.

Тя почувства как той се опъна, после седна обиден и ядосано я погледна.

— За бога! Защо отново започваш за това? Какво лошо има, че приех чека?

— Не виждаш ли? — Цялата събрала се през последните месеци мъка преля в нея, задуши доводите й, накара я внезапно да избухне в плач. Тя истерично извика: — За бога, мили, недей, недей се продава!

Той скръцна със зъби разгневен. Бавно, решително и остро той каза:

— За последен път те предупреждавам да престанеш да се правиш на невротична глупачка. Не можеш ли да се опиташ да ми помогнеш, вместо да ми пречиш и да ме тормозиш непрекъснато?

— Не съм те тормозила — изхлипа тя. — Аз исках да ти говоря по-рано, но не говорих.

— Тогава недей — той престана да се контролира и изведнъж закрещя: — Чуваш ли ме? Недей. Това е някакъв комплекс. Говориш, като че съм някакъв мръсен мошеник. Само искам да напредна. И ако желая пари, те са само средство за постигане на целта. Хората съдят за тебе по това, което си, по това което имаш. Ако си от тези, които нямат, ще те командват. Знай, че това ми е дошло до гуша. В бъдеще ще командвам аз. Сега разбра ли? И да не си ми споменавала отново тази идиотска глупост!

— Добре, добре — ридаеше тя. — Няма. Но ти казвам, някой ден ще съжаляваш.

Екскурзията беше провалена и преди всичко за нея. Въпреки че избърса очите си и набра голям букет иглики, въпреки че прекараха още един час на слънчевия склон и спряха по пътя в „Ливъндър леди“ за чай, въпреки че разговаряха привидно приятелски за обикновени неща, цялата прелест на деня бе мъртва. И докато се прибираха в ранния здрач, лицето й беше бледо и неподвижно.

Постепенно неговият гняв се превърна във възмущение. Защо от всички на света само Крис се нахвърля върху него? Други жени, при това очарователни жени, бяха възхитени от бързото му издигане.

Няколко дни по-късно му позвъни Франсис Лорънс. Бе пътувала, бе прекарала зимата в Ямайка — през последните два месеца няколко пъти бе получавал писма от Миртър бенк хотел; но сега се беше върнала, нетърпелива да види приятелите си, излъчваща слънчевата светлина, която бе погълнала. Весело му каза, че иска да я види, преди да е загубила тена си.

Отиде на чай. Както беше казала, тя имаше красив тен, ръцете и деликатните й китки, слабото й питащо лице бяха опънати като на сатир. Удоволствието да я види отново бе извънредно много увеличено от радостта в нейните очи, тези очи, които бяха безразлични към толкова много хора и които със своята светлина бяха така приятелски настроени към него.

Да, те разговаряха като стари приятели. Тя му разказа за своето пътешествие, за кораловите градини, за рибите, които се виждат през стъкленото дъно на лодката, за райския климат. В отговор той й разказа за своите успехи.

Може би в думите му се бе промъкнала следа от неговите мисли, защото тя весело отговори:

— Ти си ужасно тържествен и позорно прозаичен, ето какво става с теб, когато ме няма. Не, аз наистина мисля, че това е, защото работиш твърде много. Наистина ли трябва да продължаваш цялата тази работа в манипулационната? Що се отнася до мен, мисля, че е време да си вземеш една стая някъде в Уестенд — Уимпъл стрийт или Уелбък стрийт например — и да приемаш пациентите си там.

В този момент влезе нейният съпруг, висок, ленив, с обноски. Кимна на Андрю, когото познаваше много добре — бяха играли бридж веднъж или дваж в Саквилския клуб, — и грациозно прие чаша чай.

Макар весело да заяви, че за нищо на света няма да им попречи, влизането на Лорънс прекрати сериозния характер на разговора. Започнаха да обсъждат с голямо удоволствие последните прояви на Ръмбълд-Блейн.

Но половин час по-късно, когато Андрю се върна в Чесбъроу терас, предложението на госпожа Лорънс продължаваше да занимава ума му. Защо да не си вземе кабинет на Уелбък стрийт? Очевидно, моментът е дошъл. Няма да се откаже от нищо в своята практика в Падингтън — манипулационната носеше твърде много доходи, за да се изостави така лесно. Но можеше да я съчетае с една стая в Уестенд, ще използва по-добрия адрес за своята кореспонденция, ще го има върху рецептите си, върху сметките.

Тази мисъл искреше в него, настройваше го за още по-голяма победа. Колко добра беше Франсис, помагаше му също като госпожица Евърет и беше безкрайно много по-очарователна, по-вълнуваща! И все пак той беше в чудесни отношения с нейния съпруг. Можеше спокойно да го гледа в очите. Нямаше защо крадливо да се измъква от къщата, като долен будоарен плъх. О, приятелството беше велико нещо!

Без да каже каквото и да било на Кристин, той започна да търси подходящ кабинет в Уестенд. И когато след около един месец намери, за него беше голямо удоволствие да заяви с престорено безразличие над сутрешния вестник.

— Между другото може би ще те интересува — аз наех едно място на Уелбък стрийт. Там ще приемам пациентите си от по-горна класа.

Глава единадесета

Стаята на Уелбък стрийт 57 А даде на Андрю нов повод за триумф. Аз съм тук, вътрешно възкликваше той, аз съм тук най-после! Макар и неголяма, стаята беше добре осветена от един прозорец, с ниша и разположена на партера, което беше голямо предимство, тъй като повечето пациенти не обичаха да се качват по стълби. Освен това, въпреки че чакалнята делеше с няколко други консултанти, чиито спретнати табелки блестяха край неговата на предната врата, кабинетът беше изключително негов, собствен.

На деветнайсети април, след като бе подписано споразумението за даване под наем, той отиде да влезе в правата си на собственик, придружен от Хемптън. Фреди се бе оказал изключително полезен през цялата подготовка и му беше намерил добра сестра, приятелка на жената, която бе наел на Куин Ан стрийт. Сестра Шарп не беше красива. На средна възраст, с кисело и обидено изражение на лицето, но явно беше способна. Фреди сбито бе характеризирал сестра Шарп.

— Последното нещо, което човек желае, е красива сестра. Знаеш какво имам предвид, старче. Удоволствието си е удоволствие, но работата си е работа. И не можеш да ги съединяваш. Тук никой от нас не е за своето здраве. Като проклет твърдоглавец ще оцениш това. Между другото, имам предчувствието, че ще се сближим сега, след като се премести близо до мен.

Докато Фреди и той стояха и обсъждаха наредбата на стаята, неочаквано се появи госпожа Лорънс. Минавала и се отбила, за да види неговия избор. Умееше да се появява мило, просто ей тъй, без никога да се натрапва. Днес беше особено очарователна, с черно палто и пола и богата кафява кожена яка около врата. Не стоя дълго, но имаше идеи, предложения за наредба, за пердетата на прозорците, за завесите зад бюрото и всичко беше с много по-голям вкус от грубите планове, които съставяха те с Фреди.

Без нейното живително присъствие, стаята изведнъж се изпразни.

Фреди изпадна в телешки възторг.

— Ти си най-големият късметлия, когото някога съм срещал. Много е хубава. — Той се ухили завистливо. — Какво беше казал Гладстон в 1890 за най-добрия начин да се осигури успешна кариера за един мъж?

— Не разбирам за какво намекваш!

Въпреки това, когато стаята бе довършена, трябваше да се съгласи с Фреди и Франсис, която пристигна да огледа пълното осъществяване на плановете си — стаята даваше нужното впечатление — напредничаво, но от професионална гледна точка правилно. В тази обстановка три гвинеи за консултация изглеждаха правилен и разумен хонорар.

В началото нямаше много пациенти. Но като започна любезно да пише на всеки доктор, който изпращаше при него пациенти във „Виктория“, писма, които, естествено, се отнасяха за тези болнични случаи и техните симптоми — той скоро изплете мрежа от връзки, стигащи до всеки край на Лондон, а те започнаха да водят частни пациенти до вратата му. През тези дни беше зает, летеше с новата си бърза лимузина между Чесбъроу терас и „Виктория“, между „Виктория“ и Уелбък стрийт и освен това списъкът на визитациите бе винаги пълен, манипулационната винаги претъпкана и често затваряше чак в десет часа вечерта.

Тонизиращият успех го правеше самоуверен, звънтеше във вените му като чудесен елексир. Намери време да изтича до Роджърз и да си поръча три нови костюма, след това до един майстор на ризи на Джърмин стрийт, когото Хемптън бе препоръчал. Популярността му в болницата растеше. Наистина сега имаше по-малко време за работата си в отделението за приходящи пациенти, но си казваше, че каквото жертва във време, компенсира в експедитивност. Дори към приятелите си разви една скоростна деловитост, която беше доста покоряваща с неговата готова усмивка: „Трябва да вървя, старче, просто не мога да седна от работа.“

Един петъчен следобед, пет седмици след неговото настаняване на Уелбък стрийт, дойде една възрастна жена с болки в гърлото. Състоянието й не беше нищо повече от един прост ларингит, но тя беше неспокойна дребна личност, която, изглежда, искаше да чуе диагнозата и от друг. Леко наранен в гордостта си, Андрю размисляше при кого да я прати. Беше дори смешно да си помисли да хаби времето на човек като сър Робърт Аби. Внезапно лицето му се проясни, когато си спомни за Хемптън зад ъгъла. Напоследък Фреди беше много любезен към него. Той би могъл да прибере трите гвинеи не по-зле от някой неблагодарен непознат. Андрю я изпрати с една бележка при Фреди.

Три четвърти часа по-късно тя отново дойде, в съвсем различно настроение, успокоена, готова да се извини, доволна от себе си, от Фреди и най-много от него.

— Извинете ме, че идвам пак, докторе. Искам само да ви благодаря за грижите, които положихте за мен. Бях при доктор Хемптън и той потвърди всичко, което казахте. И той… той ми каза, че рецептата, която ми дадохте, просто не може да бъде по-добра.

През юни бяха извадени сливиците на Сибил Торнтън. В известна степен те бяха увеличени, а напоследък в „Джърнъл“ бе изказано съмнение относно влиянието на абсорбцията на сливиците върху етилогията на ревматизма. Айвори извърши изскубването с досадна педантичност.

— Предпочитам да не бързам с тези лимфатични тъкани — каза той на Андрю, когато се миеха. — Предполагам, виждал си хора, които направо ги издърпват. Аз не работя по този начин.

Когато Андрю получи своя чек от Айвори — той отново дойде по пощата, — Фреди беше с него. Те често взаимно си гостуваха в кабинетите си. Хемптън бе върнал топката, като изпрати на Андрю един хубав гастрит срещу случая с ларингита. По това време всъщност няколко пациенти бяха преминали с бележки пътя между Уелбък и Куин Ан стрийт.

— Знаеш ли, Менсън — отбеляза сега Фреди, — радвам се, че заряза своя стар навик да се зъбиш и да виждаш само черно и бяло. Дори сега трябва да знаеш — той хвърли поглед на чека през рамото на Андрю, — че не получаваш целия сок от портокала. Дръж се за мен, мойто момче, и твоят плод ще стане по-сочен.

Андрю трябваше да се изсмее.

Същата вечер, когато се прибираше с колата, беше в необикновено добро настроение. Като откри, че е свършил цигарите, той спря и се втурна в едно магазинче за тютюни на Оксфорд стрийт. Влизайки, внезапно забеляза една жена, която се помайваше пред близката витрина. Беше Блодуен Пейдж.

Въпреки че я позна веднага, тя се беше тъжно променила в сравнение с жизнената господарка на „Брингоуър“. Фигурата й, някога пълна, беше безжизнено увиснала, а очите, с които го погледна, когато той се обърна към нея, бяха апатични и уплашени.

— Това е госпожа Пейдж. — Той се приближи към нея. — Би трябвало да кажа госпожа Рийз сега, предполагам. Не си ли спомняте за мен? Доктор Менсън.

Тя го погледна с хубавите му дрехи и вида на богаташ. Въздъхна:

— Помия ви, докторе. Надявам се, че сте много добре. — След това, като че ли се страхуваше да стои повече, тя се обърна натам, където на няколко ярда нетърпеливо я чакаше висок плешив мъж. Тя жално каза: — Трябва да вървя сега, докторе, съпругът ми ме чака.

Андрю я проследи как забърза, видя как тънките устни на Рийз се извиха, за да произнесат забележка като: „Какво си мислиш така да ме караш да чакам?“, а тя смирено сведе глава. За секунда усети студения поглед на банковия директор, отправен открито към него. След това двойката тръгна и се загуби в тълпата.

Андрю не можа да изхвърли тази картина от главата си. Когато стигна Чесбъроу терас и влезе в хола, видя Кристин да плете и своя чай, за който бе позвънила, когато бе чула колата, сервиран на табличка. Отправи й бърз изпитателен поглед. Искаше да й разкаже за случката, мечтаеше внезапно да сложи край на периода на отчуждаването.

Но когато взе чашата чай, а все още не бе успял да каже нито дума, тя тихо каза:

— Госпожа Лорънс звъня пак следобед. Не поръча да ти кажа нищо.

— О! — Той се изчерви. — Какво искаш да кажеш с това „пак“?

— Тази седмица те търси за четвърти път.

— Е добре, какво от това?

— Нищо. Не съм казала нищо.

— Въпросът е в твоя тон. Какво мога да направя аз, ако тя е решила да ми звъни?

Тя замълча, свела поглед към плетивото си. Ако той знаеше каква буря вилнее в тези спокойни гърди, едва ли би изпуснал нервите си, както направи.

— Както си тръгнала, ще започнеш да мислиш, че съм двуженец. Тя е напълно свястна жена. Защо, нейният съпруг е един от най-добрите ми приятели. Очарователни хора. Не се мотаят насам-натам с вид на бито куче. О, по дяволите…

Изгълта остатъка от чая си и стана. И все пак в момента, когато излезе от стаята, съжаляваше. Втурна се в приемната, запали цигара, като с горчивина си даваше сметка, че отношенията му с Кристин отиват от лошо на по-лошо. А той не искаше да се влошават. Растящото отчуждаване между тях го потискаше и дразнеше; това беше единственият тъмен облак в ясното небе на неговия успех.

С Кристин бяха идеално щастливи в своя брачен живот. Неочакваната среща с госпожа Пейдж го бе върнала към нежните спомени и ухажването в Бленли. Вече не боготвореше жена си, както бе правил някога, но той все още беше влюбен в нея. Може би напоследък я бе обидил веднъж или дваж. Както стоеше там, изведнъж почувства желание да се сдобри с нея, да й угоди, да я приласкае. Размишляваше усилено. Внезапно очите му блеснаха. Погледна часовника си, видя, че има още половин час до затварянето на „Лориър“. В следващата минута беше в колата си на път за разговор с госпожица Кремб.

Госпожица Кремб, когато той спомена какво желае, се постави незабавно и усърдно на неговите услуги. Започнаха сериозен разговор, след това влязоха в отдела за кожи, където за доктор Менсън бяха показани различни мостри. Госпожица Кремб ги поглеждаше с опитни пръсти, посочваше блясъка, сребърния оттенък, всичко, което човек би трябвало да търси при тези специални кожи. Един-два пъти внимателно поспори с него, като убедително посочваше какво значи качество и какво не. Накрая той направи избор, който тя възторжено одобри. След това тръгна да търси господин Уинч и скоро се върна, за да заяви радостно:

— Господин Уинч каза, че ще ги получите на костуема цена. — Никога дума като „цена на едро“ не би омърсила устата на служителка в „Лориър“. — Това означава петдесет и пет лири; и мога да ви уверя, докторе, че си струва парите. Това са красиви кожи, красиви. Вашата съпруга ще бъде горда да ги носи.

Следващата събота в единайсет часа Андрю взе тъмната маслинено зелена кутия с неповторимата марка, художествено изрисувана на капака, и влезе в хола.

— Кристин! — извика той. — Ела за момент.

Тя беше на горния етаж с госпожа Бенет и и помагаше да оправи леглата, но дойде веднага, малко запъхтяна, а погледът й изразяваше учудване от това извикване.

— Виж, мила! — Сега, когато върхът бе близо, той почувства едва ли не задушаващо го стеснение. — Купих ти това. Знам, че… зная, че напоследък не се разбираме така добре. Но това би трябвало да ти покаже…

Запъна се и като ученик й подаде кутията. Докато я отваряше, тя пребледня. Ръцете й трепереха върху канапа.

После издаде тих объркан вик:

— Какви чудесни, чудесни кожи!

Вътре, в специална хартия, беше увита една двойна яка от сребърна лисица, две прелестни кожи, модно оформени като една. Той бързо ги взе и като ги приглаждаше, както бе правила госпожица Кремб, възбудено каза:

— Харесват ли ти, Крис? Пробвай ги. Добрият стар хафбек ми помогна да ги избера. Абсолютно първокачествени. По-добри няма. И ценността им също. Виж този блясък, това сребро на гърба — ето на какво трябва специално да обърнеш внимание!

По бузите й се търкаляха сълзи. Тя се обърна към него съвсем диво.

— Ти наистина ме обичаш, нали, мили? Нищо друго не ме интересува на света!

Успокоена, най-после пробва кожите. Бяха вълшебни.

Той не можеше да им се нарадва. Искаше сдобряването да бъде пълно. Усмихна се:

— Виж какво, Крис, ние бихме могли да направим и едно малко тържество. Да излезем да обядваме днес. Ще те чакам в един часа в „Плаца“.

— Да, мили — каза полувъпросителпо тя. — Само че за днес съм приготвила малко овчарски пай — ти толкова го обичаш.

— Не, не — по-весело не бе се смял месеци наред. — Стига си стояла в къщи! Един часа. Срещнете тъмния красив джентълмен в „Плаца“. Няма нужда да носите червен карамфил. Ще ви познае по кожите.

Цяла сутрин беше в настроение на пълно задоволство. Какъв глупак е бил досега! — да пренебрегва Кристин. Всички жени обичат да им се оказва внимание, да бъдат извеждани, да прекарват весело, „Плаца“ беше най-доброто място. Цял Лондон, или поне по-голямата част от тези, които имаха значение, можеха да се видят там между един и три.

Кристин закъсня, нещо необичайно за нея, и това го накара леко да нервничи, докато седеше в малкото фоайе и виждаше през стъклената преграда как заемат всички най-хубави маси. Поръча си още едно мартини. Беше един и двайсет, когато тя дойде запъхтяна, стресната от шума, от хората, от натруфените лакеи и от факта, че последния половин час бе чакала в друго фоайе.

— Много съжалявам, мили — каза тя. — Наистина питах. Чаках и чаках и след това открих, че това е друго фоайе.

Дадоха им лоша маса, в ъгъла до една колона и близо до сервитьорите. Залата бе гротескно претъпкана, масите така близо една до друга, че хората сякаш седяха един друг в скутовете си. Келнерите се движеха като акробати. Горещината беше тропическа.

— Сега, Крис, какво ще желаеш? — решително запита Андрю.

— Ти поръчвай, мили — отвърна немощно тя.

Поръча богато, скъпо меню: чер хайвер, супа галски принц, пиле, аспержи, ягоди и сироп. Също една бутилка Либфраумилх 1929.

— Ние не знаехме много за тези неща, когато бяхме в Бленли. — Той се засмя, решен да бъде весел. — Не знаехме какво значи добро прекарване, мое старо момиче.

Тя благородно се опитваше да отвърне на неговото настроение. Похвали черния хайвер, положи героични усилия с богатата супа. Преструваше се на заинтересувана, когато той посочваше кинозвездата Глен Роско, Марвис Йорк, американка, известна със своите шест съпрузи, и други също така известни космополити. Спретнатата вулгарност на това място й беше противна. Мъжете бяха прекалено пригладени, гладки и мазни. Всички жени бяха блондинки, облечени в черно, красиви, гримирани, небрежно груби.

Изведнъж Кристин се почувства леко зашеметена. Започна да губи равновесието си. Обикновено поведението й се обуславяше от естествената й простота. Но напоследък нервите й бяха много опънати. Започна да чувства несъответствието между своите нови кожи и евтините си дрехи. Усети, че другите жени я гледат. Знаеше, че тук не е на мястото си, като маргаритка в парник за орхидеи.

— Какво има? — запита той внезапно. — Не ти ли е приятно?

— Да, разбира се — запротестира тя, като напразно се опитваше да се усмихне. Устните й сега бяха втвърдени. Едва преглъщаше, камо ли да усеща вкуса на покритото с дебел пласт крем пиле в своята чиния.

— Не слушаш какво ти говоря — промърмори той недоволно. — Дори не си докоснала виното си. По дяволите, когато човек изведе жена си навън…

— Може ли малко вода — запита тя с неуверен глас. Искаше й се да изписка. Тя беше чужда за това място. Косата й не беше боядисана, лицето й не бе гримирано, нищо чудно, че сега и келнерите се заглеждаха в нея. Тя нервно набоде едно стебло на аспержа. Когато го повдигаше, главата се отчупи и падна, пръскайки сос върху новите кожи.

Металната блондинка на съседната маса се обърна към своя компаньон с доволна усмивка. Андрю видя тази усмивка. Отказа се от опита да води разговор. Привършиха яденето в мълчание.

Връщането в къщи беше още по-мрачно. След това той набързо излезе по визитациите си. Бяха по-отдалечени един от друг, отколкото преди. Болката в душата на Кристин бе нетърпима. Тя започна да губи вяра в себе си, да се пита дали наистина е подходяща за него. Същата вечер сложи ръце около врата му, целуна го и отново му благодари за кожите и за излизането.

— Радвам се, че ти достави удоволствие — каза той безизразно и отиде в своята стая.

Глава дванадесета

В този момент се случи едно събитие, което за известно време отклони вниманието на Андрю от затрудненията му в къщи. В „Трибюн“ той попадна на едно съобщение, в което се казваше, че господин Ричард Стилмън, добре известният специалист-медик от Портланд, щата Орегон — САЩ, е пристигнал с кораба „Империал“ и е отседнал в хотел „Брукс“.

В старите времена той възбудено би се втурнал при Кристин с вестника в ръка: „Виж тук, Крис! Дошъл е Ричард Стилмън, спомняш ли си, аз си кореспондирах с него през цялото време. Чудя се дали би желал да се срещнем — честно казано, умирам да го видя!“

Но сега бе загубил навика да тича при Кристин, вместо това зряло размисли над „Трибюн“, като се радваше, че може да се обърне към Стилмън не като помощник от схема за медицинско подпомагане, а от позицията на консултант на Уелбък стрийт. Написа на машината педантично писмо, в което припомняше на американеца за себе си и го канеше да обядват в сряда в „Плаца“.

На другата сутрин Стилмън му се обади по телефона. Гласът му бе тих, приятелски, бодър и делови.

— Радвам се да ви чуя, доктор Менсън. С удоволствие бих обядвал с вас, но нека да не е в „Плаца“. Вече мразя това място. Защо не дойдете тук и обядвате заедно с мен?

Андрю намери Стилмън в дневната на апартамента му в „Брукс“. Един тих приятен хотел, пред който блясъкът на „Плаца“ изглеждаше смешен. Беше горещ ден, сутринта бе имал много работа и щом видя за пръв път домакина си, Андрю едва ли не си помисли, че би било по-добре да не бе идвал. Американецът беше около петдесетгодишен, дребен и слаб, с непропорционално голяма глава и издадена напред челюст. Лицето му бе момчешки румено, светлата му коса — рядка и вчесана на път. Едва когато видя очите му, твърди и ледено сини, Андрю разбра, почти почувства влиянието на увличащата сила, скрита зад тази невнушителна фигура.

— Надявам се, че нямате нищо против идването тук — каза Ричард Стилмън с тихия глас на човек, при когото много хора биха се радвали да отидат. — Знам, ние американците по правило трябва да харесваме „Плаца“ — той се усмихна, показвайки човешкото в себе си, — но там се събира една мръсна паплач. — Той замълча. — А сега, когато ви видях, позволете ми наистина да ви поздравя за онази чудесна работа върху вдишването на праха. Нали нямахте нищо против, че ви казах за кристалчетата поташ? С какво се занимавате в последно време?

Слязоха в ресторанта, където шефът на много сервитьори обърна внимание на Стилмън.

— Вие какво? Аз ще си поръчам портокалов сок — каза Стилмън уверено, без да погледне дългото меню — и два овнешки котлета с грах. След това кафе.

Андрю даде своята поръчка и се обърна с нараснало уважение към своя сътрапезник. Беше невъзможно човек да остане дълго време в компанията на Стилмън, без да признае поразяващата оригиналност на неговата личност. Неговата история, която Андрю знаеше в общи линии, беше сама по себе си уникална.

Ричард Стилмън произхождаше от една стара масачузетска фамилия, която поколения наред се бе занимавала с право в Бостън. Но въпреки тази традиция, младият Стилмън проявявал силно желание да стане лекар и на осемнайсетгодишна възраст най-после убедил баща си да му разреши да започне учение в Харвард с тази цел. Три години следвал учебната програма в този университет, когато баща му внезапно умрял и оставил Ричард, майка му и единствената му сестра в неочаквано бедно положение.

В този момент, когато трябвало да се намерят някакви средства за издръжка на семейството, старият Джон Стилмън, дядото на Ричард, настоял той да запише юридически факултет според семейната традиция. Аргументите се оказали безсилни — старецът бил непоколебим и Ричард трябвало да получи не медицинската титла, на която се надявал, а правна титла. След това влязъл в семейната кантора в Бостън и за четири години се посветил на правото.

Сърцето му обаче не било в тази работа. Бактериологията и по-специално микробиологията го били пленили от първите студентски дни и на тавана на своя дом в Бикън Хил той направил малка лаборатория, където посвещавал всяка свободна секунда на своята страст. Този таван бил всъщност началото на Стилмъновия институт. Ричард не бил любител. Напротив, той не само имал най-високо техническо умение, но притежавал и оригиналност, достигаща едва ли не до гений. А когато през зимата на 1908 година сестра му Мери, към която бил много привързан, умряла от скоротечна туберкулоза, започнал да концентрира силите си срещу туберкулозния бацил. Продължил първата работа на Пиер Луи и на американския ученик на Луи Джеймс Джексън младши. Проучването на работата, на която отдал целия си живот Лаенек — прислушването — го довело до физиологичното проучване на белите дробове. Изобретил нов вид стетоскоп. Започнал с недостатъчни средства първите опити за получаване на серум.

През 1910 година, когато старият Джон Стилмън умира, Ричард най-после успял да излекува туберкулоза в морски свинчета. Резултатите от това двойно събитие се почувствали незабавно. Майката на Стилмън през цялото време симпатизирала на научната работа на сина си. Нямало нужда от подканване да напусне адвокатската кантора в Бостън и да купи с наследството, оставено от стареца, една ферма близо до Портланд, щата Орегон, където веднага се хвърлил в истинската работа на своя живот.

Толкова ценни години били вече загубени, че не направил никакъв опит да получи медицинско звание. Той искал напредък, резултати. Скоро получил серум от дорести коне, след това имал успех с една волска ваксина в масовото имунизиране на едно стадо крави. Същевременно прилагал основните наблюдения на Хелмхолц и Уилард Гибз от Йеил и на по-късни лекари, като Бизейон и Цинкс, при лекуването на поразения бял дроб чрез обездвижване. Оттук се впуснал направо в терапевтиката.

Лечебната му работа в новия институт скоро му донесла известност и триумфи, по-големи, отколкото победите в лабораторията. Голям брой от неговите пациенти били амбулаторни охтичави, скитащи от един санаториум в друг, обявени от авторитетите за неизлечими. Успехът му с тези пациенти веднага му спечелил пренебрежението, обвиненията и решителното противопоставяне на медицинското съсловие.

Тогава за Стилмън започнала нова и по-продължителна борба, борбата за признаването на неговата работа. Бил хвърлил и последния долар от средствата си за създаване на института, а разходите по поддържането му били големи. Мразел рекламата и се противопоставял на всички предложения да превърне своята работа в търговия. Често изглеждало, че материалните трудности, прибавени към острата опозиция, би трябвало да го смажат. И все пак Стилмън със забележителен кураж надживял всички кризи — дори национална вестникарска кампания срещу него.

Ерата на злепоставянето минала. Бурята от спорове заглъхнала. Постепенно Стилмън спечелил неохотното признание на своите опоненти. През 1925 година една комисия от Вашингтон посетила и възторжено се отзовала за работата в Института. Вече признат, Стилмън започнал да получава големи помощи от частни лица, от изпълнителни съвети на тръстове и дори от обществени органи. Тези средства използвал за разширяването и усъвършенстването на Института, който със своята съвършена екипировка и разположение, със своите стада от крави и чистокръвни ирландски коне за серуми се превърнал в една от забележителностите на щата Орегон.

Въпреки че Стилмън не беше останал без врагове — през 1929 година например оплакванията на един уволнен лаборант предизвикаха ново разпалване на скандала, — той поне си бе осигурил възможност да продължи работата на своя живот. Непроменен от успеха, останал същата тиха и сдържана личност, която преди близо 25 години бе посяла своите първи култури на тавана в Бикън Хил.

А сега, седнал в ресторанта на хотел „Брукс“, той гледаше Андрю спокойно и приятелски.

— Много е приятно — каза той — да бъдеш в Англия. Харесва ми вашата природа. Нашите лета не са така хладни.

— Предполагам, че сте дошли да изнасяте лекции? — каза Андрю.

Стилмън се усмихна.

— Не! Сега не изнасям лекции. Ще бъде ли суетно, ако кажа, че оставям резултатите ми да говорят вместо мене? Между другото, аз съм тук без никакъв шум. Така се случи, че вашият господин Кренстън — имам предвид Хърбърт Кренстън, който произвежда тези чудесни малки автомобили, дойде при мене в Америка преди около една година. Бил жертва на астмата през целия си живот и аз, е добре, ние в Института успяхме да го оправим. Оттогава насам непрекъснато ми досажда да дойда тук и да основа малка клиника от типа на нашата в Портланд. Преди шест месеца дадох съгласие. Одобрихме плановете и сега мястото — ние го наричаме Белвю, е почти готово. Там на Чилтърнз близо до Уикон. Ще започна работата, а след това ще предам всичко на Марланд — един от моите помощници. Честно казано, смятам това за многообещаващ експеримент с моите методи, особено от гледна точка на климата и расата. Финансовата страна е без значение.

Андрю се наведе напред.

— Това изглежда интересно. Върху какво по-специално ще работите? Бих желал да разгледам вашия санаториум.

— Трябва да дойдете, когато сме готови. Там ще развием нашия радикален режим за астма. Кренстън настоява за това. И освен това специално съм се подготвил за няколко ранни стадии на туберкулоза. Казвам няколко, защото — той се усмихна — имайте предвид, не забравям, че съм само един биофизик, който знае някои неща за дихателния апарат — но в Америка трудното е да се опазим от пациенти. Та за какво говорех? Ах, да. Тези ранни ТБЦ-та. Това ще ви заинтересува. Имам нов метод за вкарване на въздух в белия дроб. Това наистина е постижение.

— Имате предвид Емил — Вайл?

— Не, не. Много по-добро. Без недостатъците на отрицателното вариране. — Лицето на Стилмън светна. — Вие разбирате трудността на апарата с фиксираната бутилка — този момент, когато налягането в плеврите се изравнява с налягането на потока и притокът на газ спира напълно? Сега в Института сме разработили допълнителна камера за налягане — ще ви покажа, когато дойдете, — която ни дава възможност да вкарваме газ при определено отрицателно налягане още от самото начало.

— А опасността от газова емболия? — запита бързо Андрю.

— Този риск сме отстранили напълно. Вижте! Това е доста хитро. Слагаме един малък бромоформов манометър близо до иглата и по такъв начин отстраняваме разредяването. Едно вариране от около четиринайсет сантиметра дава само един кубически сантиметър на върха на иглата. Между другото, нашата игла има четирипосочно приспособление, което е малко по-добро от иглата на Сангмън.

Въпреки себе си и въпреки почетната си длъжност във „Виктори“, Андрю беше поразен.

— Ами — каза той, — ако това е така, вие ще сведете плевралния шок до нула. Знаете ли, господин Стилмън, виждате ли, на мен ми се струва странно и учудващо, че всичко това трябваше да дойде от вас. О! Простете, лошо се изразих, но вие разбирате какво искам да кажа. Толкова лекари продължават да работят със стария апарат…

— Мили мой лекарю — отговори Стилмън с блеснали от задоволство очи, — недейте забравя, че Карстън, първият човек, който препоръча вкарване на въздух, беше само есеист по физиология!

След това навлязоха в технически подробности. Обсъждаха апиколизата и френикотомията. Спореха върху четирите точки на Брауер, преминаха към инжектирането на масло и работата на Бернон във Франция — масови интраплеврални инжекции при туберкулозна емпиема. Спряха едва когато Стилмън погледна часовника си и с учудване разбра, че е закъснял с половин час за една среща с Кренстън.

Андрю излезе от хотел „Брукс“ стимулиран и развълнуван. Но скоро след това дойде една странна реакция на объркване и недоволство от собствената му работа. „Как се оставих този човек да ме завлече нанякъде“ — си каза той раздразнен.

Не беше в особено добро настроение, когато се върна в Чесбъроу терас. Но все пак, когато спря пред къщата, прие едно непроницаемо изражение на лицето. Неговите отношения с Кристин бяха стигнали дотам, че да изискват тази безизразност, защото тя сега му представяше едно лице, така покорно и безизразно, че колкото и да кипеше отвътре, той се чувстваше длъжен да отговори по същия начин.

Струваше му се, че тя се е оттеглила в себе си, започнала е един вътрешен живот, където той не може да проникне. Тя четеше много, пишеше писма, един-два пъти, когато бе влизал, я бе заварвал да играе с Флори — детски игри с цветни картони, които купуваха на пазара. Започна редовно, но без да го подчертава, да ходи на църква. И това го тревожеше най-много от всичко.

В Бленли тя придружаваше госпожа Уоткинс всяка неделя в църквата и тогава не бе намерил никакви причини за недоволство. Но сега, настроен неприязнено и почувствал се далеч от нея, виждаше в това само нова обида срещу себе си, мъченически жест, насочен срещу многострадалната му глава.

Тази вечер, когато влезе в предната стая, тя бе седнала с опрени лакти на масата и с очилата, които отскоро бе започнала да носи, и книга пред себе си. Дребна, заета фигура, като студент над уроците си. Обхвана го гневното чувство, че е излишен. Протегна ръка над раменете й и взе книгата, която тя твърде късно се опита да скрие. И там, най-отгоре на страницата, той прочете: „Библията според свети Лука“.

— Добри боже! — Той бе сразен. И непонятно защо разгневен. — Дотук ли стигна? Сега си започнала да предъвкваш библията?

— Защо не? Аз я четях, преди да се срещна с теб.

— А, четеше я, значи?

— Да. — Някаква странна болка се изписа в очите й. — Може би твоите приятели от „Плаца“ няма да оценят този факт, но тя най-малкото е добра литература.

— Така ли! Добре. Позволи ми да ти кажа нещо, в случай че не го знаеш — ти все повече ставаш проклета невротичка!

— Напълно възможно. Това отново е изцяло моя грешка. Но позволи ми да ти кажа нещо. Предпочитам да съм проклета невротичка и да съм жива духовно, отколкото да бъда проклет преуспяващ мъж, но духовно мъртъв!

Тя внезапно спря и прехапа устната си. С голямо усилие преглътна сълзите си. Успя да се овладее. Погледна го твърдо и с болка в очите каза с нисък, сдържан глас:

— Андрю! Не мислиш ли, че ще бъде добре за нас двамата, ако замина за малко? Госпожа Вон ми писа и ме кани да прекарам две-три седмици при нея. За лятото са наели една къща в Нюкей. Не мислиш ли, че би трябвало да отида?

— Да! Върви! По дяволите всичко! Върви!

Обърна се и я остави сама в стаята.

Глава тринадесета

Заминаването на Кристин за Нюкей донесе облекчение, прекрасно чувство за свобода — в продължение на цели три дни. След това той започна да мисли, да се чуди какво ли прави тя, дали й липсва, ревниво да се тревожи кога ще се върне. Макар да си казваше, че сега е свободен човек, изпитваше същата празнота, която му бе пречила да работи в Аберлоу, когато тя бе заминала за Бридлингтън и го бе оставила да учи за изпита си.

Нейният образ се изправяше пред него, не свежите млади черти на по-ранната Кристин, а едно по-бледо, по-зряло лице, с леко хлътнали бузи и късогледи очи зад кръглите стъкла на очилата. То не беше красиво лице, но в него имаше нещо силно, което го преследваше навсякъде.

Излизаше много. Играеше бридж с Айвори, Фреди и Фридман в клуба. Въпреки реакцията си след първата среща, често се виждаше със Стилмън, който беше в постоянно движение между „Брукс“ и почти завършената клиника в Уикон. Писа на Дени, като го канеше да се срещнат в Лондон. Но толкова рано след назначаването му Филип нямаше възможност да дойде в града. Хоуп беше недостижим в Кеймбридж.

Опита да се съсредоточи върху клиничните си изследвания в болницата. Невъзможно. Беше твърде неспокоен. Със същото неспокойно напрежение прегледа капиталовложенията си заедно с директора на банката Уейд. Всичко беше задоволително; всичко вървеше добре. Започна да обмисля един план за купуване на къща с двор на Уелбък стрийт — голямо капиталовложение, което обаче щеше да се окаже извънредно доходно — да продаде дома на Чесбъроу терас, като задържи само приемната в пристройката. Някое строително дружество щеше да му помогне. Будеше се в горещите тихи нощи, умът му кипеше от планове, от работата му в практиката нервите му бяха опънати докрай, Кристин му липсваше, ръката му автоматично се протягаше към нощната масичка за цигара.

По средата на всичко това се обади по телефона на Франсис Лорънс.

— Аз сега тук съм съвсем сам, не би ли желала да излезем някъде вечерта? Много е горещо в Лондон.

Гласът й беше спокоен, странно успокояващ.

— Това ще бъде ужасно хубаво. Някак се надявах, че ще звъннеш. Знаеш ли Кросуейз, осветено като при кралица Елизабет. Но там реката е много красива.

На другата вечер приключи с приемната за три четвърти часа. Доста преди осем я беше взел от Найтсбридж и тръгна с колата по посока на Чъртси.

Пътуваха на запад през равните градини на пазара край Стейнз, сред потока лъчи на залязващото слънце. Докато той караше, тя седеше до него, говореше малко, но все пак изпълваше колата със своето непонятно очарователно присъствие. Носеше палто и пола от някакъв тънък бежов плат и тъмна шапка, прилепнала на малката й глава. Покорен, той съзнаваше нейната грациозност, нейния съвършен блясък. Ръката й без ръкавица, близо до него любопитно изразяваше това качество — бяла, тънка. Всеки дълъг пръст завършваше със съвършен кървавочервен овал. Изтънчено.

Кросуейз, като бе казала, представляваше красива Елизабетианска къща, разположена сред чудесни градини на Темза, с вековни дървета, оформени по странен начин и прекрасни малки езера с водни лилии, но от къщата до пътническия дом се усещаше промяната, наложена от съвременните удобства и един добър джазов оркестър. Но макар че един маскиран лакей подскочи към колата, когато спряха в пълния вече със скъпи коли двор, старите тухли светеха зад лозите и дългите ъглести комини се открояваха свежо на небесния фон.

Влязоха в ресторанта. Той беше хубав, пълен, масите бяха наредени около един квадрат полиран паркет, оберкелнерът би могъл да бъде брат на великия везир от „Плаца“. Андрю мразеше и се страхуваше от оберкелнерите. Но сега разбра, че това, е така, защото никога не се бе изправял пред тях с жена като Франсис. Един бърз поглед и те бяха почтително отведени до най-добрата маса в салона, заобиколени от цял полк сервитьори, един от които разгърна салфетката на Андрю и тържествено я положи на коленете му.

Франсис искаше много малко: една салата, препечен хляб, никакво вино, само ледена вода. Без да се смущава, оберкелнерът, изглежда, видя в това малко меню потвърждение за нейната каста. Андрю изведнъж с объркване си даде сметка, че ако той бе влязъл в това светилище с Кристин и бе поръчал такова нищожно меню, с презрение биха го изхвърлили на шосето.

Овладя се и видя, че Франсис му се усмихна.

— Даваш ли си сметка, че вече се познаваме от доста отдавна? А това е първият случай, когато си ме поканил да изляза с теб.

— Съжаляваш ли?

— Ако съжалявам, то надявам се не ми личи.

Отново очарователната интимност на нейното леко усмихнато лице го издигна, накара го да се чувства по-остроумен, по-спокоен, като човек от по-горна класа. Но това не беше просто претенциозност, нито глупав снобизъм. Отпечатъкът на нейното възпитание някак си се бе разширил, бе го достигнал и обхванал. Чувстваше как хората от съседните маси ги гледат с интерес, как мъжете й се възхищават, а тя спокойно не забелязва нищо. Не можеше да не види конкретно стимула за една постоянна връзка с нея.

Тя каза:

— Дали ще бъдеш прекалено много поласкан, ако ти кажа, че се отказах от един предишен ангажимент за театър, за да дойда тук? Никол Уотсън — спомняш си го. Щеше да ме води на балет — едно от любимите ми неща. Какво ще кажеш за моя инфантилен вкус? Масина във „Фантастичното дюкянче“.

— Спомням си Уотсън. И неговото пътуване през Парагвай. Умен човек.

— Ужасно приятен.

— Но ти сметна, че на балета ще бъде твърде горещо?

Тя се усмихна, без да отговаря. Извади цигара от една плоска кутия, върху която с бледи цветове бе отпечатана една изискана миниатюра на Буше.

— Да, чух, че Уотсън тича подир теб — продължи той с внезапно оживление. — Какво мисли твоят съпруг за това?

Тя отново не каза нищо, само повдигна едната си вежда, като че леко го укоряваше за липса на такт. Момент по-късна каза:

— Сигурно разбираш? Джеки и аз сме най-добри приятели. Но всеки от нас има свои собствени приятели. Той сега е в Хуан. Но не го питам защо. — После весело добави: — Ще потанцуваме ли — само един път?

Танцуваха. Тя се движеше с някаква изключително очарователна грация, лека и безлична в неговите ръце.

— Не съм съвсем добър — каза той, когато се върнаха. Той дори влизаше в нейния стил — отдавна, отдавна бяха отминали дните, когато би изръмжал: „По дяволите, Крис, от мен танцьор не става.“

Франсис не отговори. Отново почувства, че това е извънредно характерно за нея. Друга жена би му направила вятър, би му противоречила и с това би го накарала да се чувства неудобно. Подтикван от внезапно неудържимо любопитство, той възкликна:

— Моля те, кажи ми нещо. Защо си така мила с мен? Защо ми помогна толкова много през всички тези месеци?

Тя го погледна с леко задоволство, но без да прави опит да извърта.

— Ти си извънредно привлекателен за жените. И най-големият ти чар е, че не съзнаваш това.

— Не, но наистина — запротестира той изчервен, след това промърмори: — Надявам се, че все пак съм и някакъв доктор.

Тя се засмя, като бавно разпръскваше с ръка цигарения дим.

— Никой не може да те убеди. Може би не трябваше да ти казвам. Разбира се, ти си чудесен доктор. Онази вечер говорихме за теб на Грийн стийт. На ле Рой, му омръзнал диетикът на нашата компания. Нещастният Ръмбълд! Нямаше да му е много приятно да чуе как ле Рой лае „ще трябва да се отървем от нашия дедик“. Но Джеки е съгласен. Искат някой по-млад, с повече енергия, в ръководството — да използвам ли клишето? — някой, вдъхващ надежди. Явно, готвят голяма кампания в медицинските списания, искат наистина да заинтересуват професията от научна гледна точка, както се изрази ле Рой. И, разбира се, Ръмбълд е само една шега сред колегите си. Защо говоря такива работи? Такова прахосване на нощ като тази. Сега недей да гледаш тъй, сякаш искаш да убиеш или мен, или келнера, или диригента на оркестъра — всъщност бих искала да го направиш. Не е ли ужасен? Гледаш точно както гледаше първия ден, когато влезе в стаята за проби, много надут и горд, и нервен, дори малко смешен. И после — бедната Топи! Според правилата сега тя би трябвало да е тук.

— Много се радвам, че не е — каза той с поглед, забит в масата.

— Моля, не ме мисли за банална. Не мога да търпя такива работи. Ние сме достатъчно интелигентни, надявам се. Е добре, поне аз просто не вярвам във великата любов. Нима фразата не е достатъчно смешна? Но мисля, че животът е много по-весел, ако човек си има… приятел, с който да измине част от пътя. — Погледът й отново изразяваше голямо задоволство. — Сега звуча точно като Розети, а това е твърде ужасно. — Тя взе кутията си с цигари. — Както и да е, тук е задушно и искам да видиш луната над реката.

Той плати сметката и я последва край дългите огледала, които някой вандал бе поставил в красивата стара стена. На мраморната тераса музиката на танцовия оркестър се чуваше слабо. Пред тях се откри широка алея от чимове, която водеше надолу към оградената от тъмните граници на подрязаните тисове река. Както тя беше казала, имаше луна, която хвърляше големи сенки от тисовете и бледо блестеше върху група мишени за стрелба с лък, поставени в края на поляната. Отвъд се простираше посребрената река.

Стигнаха до реката и седнаха на пейка до самия бряг. Тя свали шапката си и мълчаливо се вгледа в бавно движещите се води, чийто вековен плисък странно се смесваше с приглушения шум на мощна кола, движеща се в далечината.

— Какви странни нощни звуци — каза тя. — Старото и новото. Фарове и лунна светлина. Това е нашето време.

Целуна я. Тя не реагира. Устните й бяха топли и сухи.

След една минута тя каза:

— Беше много мило. И много зле направено.

— Бих могъл и по-добре — промърмори той, като гледаше пред себе си, без да се помръдне. Чувстваше се смутен, разколебан, беше засрамен и нервен. Сърдито си внушаваше, че е чудесно да си в такава нощ с такава хубава, очарователна жена. Според всички канони на лунната светлина и списанията, би трябвало лудо да я сграбчи в ръцете си. Но той само чувстваше идиотското си положение, желание да пуши и че оцетът от салатата е раздразнил отдавна болния му стомах.

И по някаква необяснима причина във водата пред него се отрази лицето на Кристин, разкривено и измъчено, на бузата си имаше боя от четката, с която беше боядисвала тежките сгъваеми врати, когато за пръв път дойдоха в Чесбъроу терас. Това го разтревожи и уплаши. Беше тук, вързан от обстоятелствата. И той беше мъж, нали — не кандидат за Вороноф17. Предизвикателно той отново целуна Франсис.

— Пък аз мислех, че може би ще ти трябват още дванайсет месеца, за да се решиш. — Очите й изразяваха приятелско забавление. — А сега не смятате ли, че трябва да тръгваме, докторе? Този нощен въздух не е ли много опасен за пуританските разбирания?

Помогна й да се изправи и тя задържа ръката му, като го беше хванала леко, докато вървяха към колата. Той подхвърли един шилинг на слугата, облечен в бароков стил, запали мотора и пое към Лондон. Докато пътуваха, нейното мълчание бе красноречиво щастливо.

Но той не бе щастлив. Чувстваше се подлец и глупак. Намразил себе си, разочарован от собствените си реакции, той въпреки това се страхуваше от връщането в своята малка стая, в неспокойното си самотно легло. Сърцето му беше студено, а умът му — заплетен в мъчителни мисли. Пред него премина споменът за мъчителната сладост на първата му любов към Кристин, за пулсиращия екстаз на онези първи дни в Бленли. Яростно го отхвърли от себе си. Стигнаха до нейния дом, а умът му все още се бореше с проблема. Той излезе от колата и й отвори вратата. Стояха заедно на тротоара, тя отвори чантата и извади ключовете си.

— Ще се качиш, нали? Страх ме е, слугите вече са си легнали.

Той се поколеба и запелтечи:

— Вече е доста късно, не мислиш ли?

Тя, изглежда, не го чу, а се изкачи по няколкото стъпала с ключ в ръка. Когато я последва, промъквайки се зад нея, яви му се неясно видение: дребната фигура на Кристин върви по пазара, носейки старата сламена чанта.

Глава четиринадесета

Три дни по-късно Андрю седеше в своя кабинет на Уелбък стрийт. Беше един горещ следобед, а през квадрата на отворения прозорец долиташе глухият шум на уличното движение, който разкъсваше изнемощелия въздух. Беше уморен, работил твърде много, страхуваше се от връщането на Кристин в края на седмицата, очакваше я и същевременно се боеше от всяко иззвъняване на телефона, потеше се пред задачата да се справи с шестима пациенти за по три гвинеи за един час и знаеше, че ще трябва да претупа работата в приемната, за да изведе Франсис на вечеря. Нетърпеливо погледна нагоре, когато влезе сестра Шарп, върху чиито нехармонични черти бе изписана повече язвителност от обикновено.

— Един човек е дошъл, иска да ви види. Ужасна личност. Не е пациент и каза, че не е и пътешественик, няма визитна картичка. Казва се Боланд.

— Боланд! — повтори механично Андрю. После лицето му внезапно се проясни. — Сигурно Кон Боланд? Пуснете го, сестра! Веднага.

— Но вие имате пациент, който чака, а след десет минута госпожа Робъртс.

— Голяма работа, че е госпожа Робъртс! — подхвърли той ядосан. — Правете каквото ви казвам.

Сестра Шарп почервеня при този тон. Беше й на езика да му каже, че не е свикнала да й говорят по този начин. Начумери се и излезе с вдигната глава. Следващия миг въведе Боланд.

— Наистина Кон! — каза Андрю и скочи на крака.

— Здравей, здравей, здравей — извика Кон, като тръгна напред с широка и открита усмивка. Това беше червеноглавият зъболекар, лично той, непроменен, също така истински и мръсен в своя прекалено голям син костюм и големи кафяви ботуши, като че ли току-що бе излязъл от дървения си гараж, малко поостарял може би, но с не по-малко енергия в покритата с капчици четина на червените му мустаци, все още безгрижен, с буйна коса, пълен с възклицания. Той силно потупа Андрю по гърба. — За бога, Менсън! Хубаво е да те види човек отново. Изглеждаш чудесно. Бих те познал сред милиони други. Да, да! Само като си помисли човек. Тука имаш първокласно място и всичко. — Той обърна лъчезарния си поглед към саркастичната Шарп, която стоеше и презрително наблюдаваше. — Тази твоя госпожа сестра не искаше да ме пусне, докато не й казах, че и аз съм от професията. Това е светата истина, сестра. Този наперен момък, за когото работите, немного отдавна беше в същата медицинска система като мен. Горе в Аберлоу. Ако ви се случи да минавате оттам, обадете се на госпожата и на мен. Ще ви почерпим с чаша чай. Всеки приятел на моя стар приятел Менсън е добре дошъл като деня!

Сестра Шарп му хвърли един поглед и излезе от стаята. Но всичко това остана незабелязано за Кон, който се смееше и кискаше с истинска естествена радост, като неотвратимо се обръщаше към Андрю.

— Не е красавица, а, Менсън, моето момче? Но е почтена жена. Готов съм да се обзаложа. Да, да, да! Как си ти сега? Как си ти? — Той отказваше да пусне ръката на Андрю и я друсаше, като се смееше с чиста наслада.

В този убийствен ден да видиш Кон беше удоволствие. Когато най-после се освободи, Андрю се хвърли в един люлеещ се стол и отново се почувства човек, като буташе цигарите към Кон. След това, сложил един мръсен пръст върху извивката на креслото, с друг притиснал влажния край на току-що запалената цигара, Кон обрисува в общи линии причините за своето идване.

— Имах малко почивка, която ми се полага, Менсън, мойто момче, и някои неща, които трябва да направя, та жената просто ми каза да се стягам и да тръгвам. Виждаш ли, аз работя върху едно изобретение за устройство с пружина, за стягане на разхлабени спирачки. Когато мога, отдавам всичките сили на старото си сиво вещество на тази идея. Но по дяволите да вървят. Никой няма да дойде да погледне изобретението! Но, нищо, нищо. Няма да го правим на въпрос. Няма значение, покрай другото. — Кон изтърси пепелта от цигарата си на килима и лицето му стана по-сериозно. — Слушай, Менсън, мойто момче! Става дума за Мери — ти сигурно си спомняш Мери, защото мога да ти кажа, че тя те помни! Тя е зле напоследък. Изобщо не отговаря на изискванията. Водихме я при Луелин и дявол го знае с какво й е помогнал. — Кон внезапно се разгорещи, гласът му стана твърд. — По дяволите, Менсън. Той има нахалството да казва, че имала ТБЦ, като че всичко това не беше свършено за Боландови, когато нейният чичо Дан отиде преди петнайсет години в санаториум. Виж сега, Менсън. Ще направиш ли нещо заради старото приятелство? Знаехме, че сега си голям човек, трябва да ти кажа, че в Аберлоу говорят само за тебе. Би ли прегледал Мери? Не можеш да си представиш какво доверие има това момиче в теб. Ние също ти вярваме — госпожа Боланд и аз, знаеш ли какво ми каза тя? Ще идеш при доктор Менсън, когато можеш, и ако е съгласен да види дъщерята, ще я изпратим, щом той каже, че е удобно. Сега какво ще кажеш, Менсън? Ако си много зает, просто трябва да кажеш и аз веднага ще се изпарявам.

Лицето на Андрю стана сериозно.

— Не говори така, Кон. Не виждаш ли колко се радвам да те видя? А Мери, бедното дете, знаеш, че ще направя всичко, което мога за нея, всичко.

Без да обръща внимание на многозначителните влизания на сестра Шарп, той пропиляваше скъпоценното си време в разговор с Кон, докато най-после тя не можа да издържи.

— Навън чакат петима пациенти, доктор Менсън, и вие сте закъснели с повече от час. Повече не мога да ви извинявам, не съм свикнала да се отнасям така към пациентите.

Дори тогава той все още се държеше за Кон, изпрати го до предната врата, като гостоприемно настояваше:

— Няма да те пусна да хукнеш обратно към къщи, Кон. За колко време си тук? Три или четири дни? Това е чудесно! Къде си отседнал? Уестланд — към Бейсуотър Уей. Там не е добре! Защо вместо това не дойдеш при мен, и без това си близо до нас. А свободно място има колкото искаш. Кристин ще се върне в петък. Как ще се радва да те види, как ще се радва, Кон. Ще можем да поприказваме за старите времена.

На другия ден Кон донесе чантата си на Чесбъроу терас. След вечерния приемен час заедно отидоха във втората зала на „Паладиъм мюзик хол“. Учудващо беше как всеки номер ставаше чудесен в присъствието на Кон. Готовият смях на зъболекаря кънтеше, като отначало стряскаше, а после заразяваше околните.

— За бога! — се люшкаше Кон на мястото си. — Виждаш ли го онзи с велосипеда, спомняш ли си, Менсън…

През антракта отидоха в бара, Кон, килнал шапка на тила си, с пяна на мустаците, с кафяви ботуши, сияещ от щастие.

— Не мога да ти кажа, Менсън, моето момче, какво удоволствие беше това за мен. Разбира се, ти си самата любезност!

Пред искрената благодарност на Кон Андрю, без да знае защо, се почувства мръсен лицемер.

След това ядоха стек и пиха бира в Кадеро, а когато се върнаха, разбутаха огъня в предната стая и заприказваха. Говореха, пушеха и пресушаваха нови бутилки бира. За момент Андрю забрави сложността на суперцивилизирания живот. Голямото напрежение в неговата практика, перспективата да бъде осиновен от ле Рой, възможността да го повишат във „Виктория“, състоянието на капиталовложенията му, меката хубост на Франсис Лорънс, страхът от обвинението в далечните очи на Кристин — всичко това избледня, когато Кон изрева:

— Спомняш ли си, когато се борехме срещу Луелин? И тогава Ъркюхарт и другите ни изоставиха — Ъркюхарт още се държи, изпраща най-добри поздрави — и тогава ние двамата седнахме и довършихме бирата?

Но следващият ден дойде и безмилостно донесе момента на новата среща с Кристин. Андрю замъкна нищо неподозиращия Кон накрая на перона, като недоволно си даваше сметка, че лошо се владее и че Боланд е неговото спасение. Когато влакът навлезе в гарата, сърцето му затуптя в мъчително очакване. Запомни един потресающ момент на болка и разкаяние, когато видя дребното, познато лице на Кристин сред тълпа непознати, което се напрягаше в очакване към него. След това той забрави всичко в усилието си да постигне сърдечно безгрижие.

— Здравей, Крис! Струваше ми се, че никога няма да дойдеш! Да, можеш да го огледаш добре. Това е Кон и никой друг! Лично той! Нито ден по-стар. Той живее при нас, Крис. Ще ти разкажем всичко в колата. Тя е тук отвън. Добре ли прекара? О, какво е това! Защо ти носиш багажа си.

Поразена от неочакваното посрещане на гарата — а тя се бе опасявала, че никой няма да я посрещне, — Кристин загуби вялото си изражение и бузите й отново придобиха цвят. Тя също бе разтревожена, нервна, копнееше за ново начало. Сега почти почувства надежда. Настанена на задната седалка на колата с Кон, тя нетърпеливо бъбреше, като хвърляше крадливи погледи в профила на Андрю на волана.

— Хубаво е да се върнеш в къщи. — Тя пое дълбоко дъх, след като влезе през предната врата на къщата; после бързо е копнеж попита: — Липсвах ли ти, Андрю?

— Бих казал да. На всички липсваше. На госпожа Бенет. На Флори. Кон! Какво, по дяволите, правиш с този багаж.

В същата секунда изхвърча навън, подаде ръка на Кон, помагайки му най-ненужно с куфарите. След това, преди да успеят да направят или да кажат каквото и да било, трябваше да излезе за визитациите си. Настоя да го чакат за чай.

Когато се тръсна на седалката на колата, изпъшка:

— Слава богу, и това свърши! Тя не изглежда по-добре след почивката. По дяволите! Сигурен съм, че не забеляза. А в момента това е най-важното.

Макар че се върна по-късно, неговата деловитост и веселост бяха изключителни. Кон беше възхитен от това настроение.

— За бога! Менсън, моето момче, в тебе има повече сили, отколкото в старите времена.

Един или два пъти почувства върху себе си погледа на Кристин, молещ за някакъв знак, за поглед на разбиране. Той разбра, че болестта на Мери я тревожи — противоречива тревога. В една пауза от разговора тя обясни, че помолила Кон да телеграфира на Мери да дойде веднага, ако е възможно още утре. Страхуваше се за Мери. Надяваше се, че нещо или по-скоро всичко незабавно ще бъде направено за нея.

Случи се по-добре, отколкото Андрю бе очаквал. Мери телеграфира, че ще пристигне на другия ден преди обед и Кристин бе изцяло заета с подготовка за посрещането й. Движението и възбудата в къщата прикриваха дори неговата куха сърдечност.

Но когато се появи Мери, той внезапно стана самият той. От пръв поглед беше ясно, че тя не е добре. Бе израсла през тези години в тънка млада жена с леко отпуснати рамене. Лицето й имаше онази почти неестествена красота, която за Андрю бе незабавно предупреждение.

Чувстваше се изморена от пътуването, но зарадвана, че ги вижда отново, искаше да продължи да седи и да разговаря. Убедиха я обаче към шест часа да си легне. Тогава Андрю отиде да я преслуша.

Горе остана само около петнайсет минути, но когато слезе при Кон и при Кристин във всекидневната, изражението му беше поне този път истински разтревожено.

— Страх ме е, че няма съмнение. Левият апекс. Луелин е бил абсолютно прав, Кон, но не се тревожи. Това е ранен стадий. Можем да направим нещо!

— Искаш да кажеш — каза Кон, размишлявайки мрачно, — искаш да кажеш, че може да бъде излекувана?

— Да. Мога да кажа и това. Това означава да има човек около нея, постоянно наблюдение, всички грижи. — Той размисли, като се мръщеше. — Струва ми се Кон, че Аберлоу е може би най-лошото място за нея — оставането в къщи винаги е лошо за ранна туберкулоза. Защо не ми разрешиш да я взема във „Виктория“. Аз се разбирам добре с доктор Тороугуд. Със сигурност ще я вкарам в неговото отделение. Ще е под мое наблюдение.

— Менсън! — възкликна въодушевен Кон. — Това и истинско приятелство. Само ако знаеш какво доверие има в теб моето момче! Ако някой може да я оправи, това си ти!

Андрю веднага отиде да телефонира на Тороугуд. Върна се след пет минути и съобщи, че Мери може да бъде приета във „Виктория“ към края на седмицата. Кон видимо се успокои, непресъхващият му оптимизъм се залови за идеята за гръдната болница, за вниманието на Андрю, за присъствието на Тороугуд — за него Мери беше вече излекувана.

Следващите два дни бяха напълно заети. До събота следобед, когато Мери бе приета в болницата и Кон взе влака на Падингтонската гара, Андрю бе успял най-после да си възвърне необходимото присъствие на духа. Беше в състояние да стисне ръката на Кристин и безгрижно да възкликне на път към манипулационната:

— Хубаво е да сме отново заедно, Крис! Господи! Каква седмица беше това.

Всичко звучеше много добре. Но той не забелязваше израза на лицето й. Тя седеше в стаята, сама с леко наведена глава, с ръце в скута, много тиха.

Когато се връщаше бе изпълнена с надежди. Но сега бе изпълнена от ужасно предчувствие: мили боже, кога и как ще свърши всичко това?

Глава петнадесета

И все по-силен ставаше приливът на неговия успех, преливащ язовир, който неудържимо го поема напред в един непрекъснато звучащ, непрекъснато растящ поток.

Връзката му с Хемптън и Айвори сега беше по-близка и по-доходна от всякога. Освен това Фридман го бе помолил да го замества в хотел „Плаца“ през седемте дни, когато замина да играе голф в Льо Туке, и му бе предложил във вид на признание да делят хонорарите. Обикновено Хемптън заместваше Фридман, но напоследък Андрю подозираше, че между тях не всичко върви добре.

Колко ласкателно бе за Андрю да разбере, че може да влезе направо в спалнята на някоя припадаща филмова звезда, да седне на сатенените чаршафи, да опипа безполовата й анатомия със сигурни ръце и евентуално да изпуши една цигара с нея, ако имаше време!

Но още по-ласкателен беше патронажът на Джоузеф ле Рой. На два пъти през последния месец бе обядвал с ле Рой. Знаеше, че в главата на другия има големи идеи. При последната им среща ле Рой многозначително бе отбелязал:

— Знаете ли, док, напоследък ви проучвам. Сега започвам нещо много голямо и ще ми трябват доста умни медицински съвети. Не желая повече двуличници с големи титли — старият Ръмбълд не струва дори собствените си калории. Направо ще му бием дузпата! Освен това не желая цяла купчина така наречени специалисти да се сговорят и да ме разиграват. Искам един разумен медицински консултант и започвам да мисля, че това сте вие. Виждате ли, обхванали сме голяма част от публиката с нашите произведения на популяризаторска база. Но съм убеден, че е дошло време да разширим интересите си и да започнем производството на повече научни деривати. Да разбием съставките на млякото, да ги пуснем през електричество, през радиация, да ги пуснем на таблетка. Кремо с витамин „В“, кремофакс и приспивателно, за недохранване, рахит, безсъница — нали ме разбирате, док. И по-нататък мисля, че ако разработим това на по-ортодоксални, професионални основи, бихме могли да спечелим подкрепата и симпатията на цялото медицинско съсловие, да направим всеки доктор, така да се каже, потенциален продавач. Това обаче означава научна реклама, док, научен подход; и точно тук смятам, че един млад лекар с научен подход, който е в самата професия, би могъл много да ми помогне. Сега искам да ме разберете правилно. Всичко е абсолютно честно и научно. Ние фактически се издигаме. И когато си помислиш за боклуците, които докторите препоръчват, като марубин „С“ или вегатог и бонебран, защо, смятам, че ще издигнем общия стандарт и с това ще направим голяма услуга на нацията.

Андрю не се и замисли, че вероятно в едно свежо грахово зърно има повече витамини, отколкото в няколко кутии кремофакс. Той бе възбуден, не от хонорара, който щеше да получи, за да работи за фирмата, а от интереса на ле Рой към него.

Франсис му бе казала как би могъл да спечели от блестящите операции на ле Рой на пазара. О, колко приятно беше да се отбиеш на чай при нея, да чувстваш, че тази очарователна умна жена има специален поглед за теб, бърза, провокационна, интимна усмивка! Връзката с нея му даваше същия модерен подход към света, увеличаваше увереността му, правеше по-твърд гланца. Несъзнателно той поглъщаше нейната философия. Под нейното ръководство се учеше да култивира повърхностните прелести и да праща по дяволите по-задълбочените неща.

Вече не му беше трудно да гледа Кристин в очите; можеше да се прибира в къщи съвсем естествено, след като бе прекарал един час с Франсис. Не спираше да се чуди на тази поразяваща промяна. Ако изобщо мислеше по този въпрос, то беше, за да си доказва, че не обича госпожа Лорънс, че Кристин нищо не знае, че всеки мъж стига до тази специална безизходица на някой етап през живота си. Защо да се старая да бъда различен от другите?

Като компенсация той правеше всичко възможно, за да бъде мил с Кристин, разговаряше внимателно с нея, дори обсъждаше плановете си с нея. Тя знаеше, че той възнамерява да купи през пролетта къща на Уелбък стрийт, че ще напуснат Чесбъроу терас, щом всичко бъде уредено. Сега тя не спореше с него. Никога не сипеше обвинения върху главата му, а ако имаше някакви настроения, той никога не ги забелязваше. Тя изглеждаше съвсем пасивна. Животът се движеше твърде бързо, за да може той да спре за по-дълго време и да размисли. Бързината го въодушевяваше. Изпитваше фалшиво чувство за сила. Чувстваше се жизнен, с нараснало влияние, господар на себе си и на своята съдба.

И тогава от ясното небе падна гръм.

Една вечер съпругата на един съсед, дребен занаятчия, дойде в кабинета му на Чесбъроу терас. Беше госпожа Видлер, дребна като врабче жена на средна възраст, но с блестящи очи и пъргава, най-обикновена лондончанка, която през целия си живот не беше отишла по-далеч от Бау Белз и Маргейт. Андрю добре познаваше Видлерови. Бяха го викали за някаква детска болест на малкото им момче, когато за пръв път дойде в този район. В онези ранни дни той беше изпращал там обувките си на поправки, защото Видлерови, честни трудолюбиви занаятчии, държаха елин двоен магазин на Падингтън стрийт, който носеше тържественото име „Подновяване лимитед“ — едната половина беше за поправка на обувки, а другата за пране и гладене на дрехи. Сам Хари Видлер, едър човек с бледо лице, често заставаше без яка, по ръкави, с калъп между коленете или с ютия в ръка, ако работата в другото отделение беше много, въпреки че имаше двама помощници.

Именно за Хари говореше сега госпожа Видлер.

— Докторе — каза тя по своя бърз начин, — съпругът ми не е добре. От няколко седмици вече е зле. Колко го карах да дойде, но той не иска. Бихте ли дошли утре, докторе? Аз ще го държа на легло.

Андрю обеща да отиде.

На другата сутрин намери Видлер на легло и той му разказа една история на вътрешни болки и непрекъснато пълнеене. През последните няколко месеца извънредно много напълнял в кръста и неизбежно, като повечето пациенти, които са се радвали на добро здраве през целия си живот, обясняваше това по няколко начина. Той предполагаше, че напоследък е прекалил с бирата или че може би за всичко е виновен заседналият му живот.

Но Андрю трябваше да опровергае тези обяснения след прегледа. Имаше киста, която макар и не опасна, налагаше оперативно лечение.

Той положи всички усилия, за да успокои Видлер и жена му, като им обясняваше как една проста киста като тази може да се развие вътре и да предизвика безкрайно много неприятности, които ще изчезнат, щом тя бъде отстранена. В себе си ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде резултатът от операцията и предложи Видлер веднага да отиде в болница.

Тук обаче госпожа Видлер вдигна ръце.

— Не сър, няма да пусна моя Хари в болница. — Тя с мъка сдържаше вълнението си. — Имах някакво чувство, че това ще дойде, като го гледах как се преуморява в магазина. Но сега, щом е дошло, слава богу, ние сме в състояние да го посрещнем. Не сме богати хора, докторе, вие знаете, по имаме малко парици, сложени настрана. И сега е време да ги използваме. Няма да допусна Хари да обикаля и да събира писма на попечители, да виси по опашки и да отиде в обществено отделение като просяк.

— Но, госпожо Видлер, бих могъл да уредя.

— Не! Вие можете да го настаните в частна клиника, сър. Наоколо има такива много. Можете да намерите частен лекар да го оперира. Мога да ви обещая, сър: докато аз съм тук, Хари Видлер няма да стъпи в обществена болница.

Видя, че е решила твърдо. И наистина самият Видлер, след като тази неприятна необходимост се беше появила, беше на същото мнение като жена си. Искаше най-доброто възможно лечение.

Същата вечер Андрю позвъни на Айвори. За него беше навик вече да се обажда на Айвори; още повече че в този случай той трябваше да иска услуга.

— Ще те помоля да направиш нещо за мен, Айвори. Тук имам една коремна операция, която трябва да се направи — честни, трудолюбиви хора, но не са богати, разбираш ли? Страх ме е, че няма да спечелиш много от нея. Но ще ме задължиш много, ако я направиш, за, да кажем, една трета от обикновения хонорар?

Айвори беше много любезен. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие, отколкото да направи на своя приятел Менсън всяка услуга, която е по силите му. Обсъдиха няколко минути случая и след това Андрю телефонира на госпожа Видлер.

— Току-що телефонирах на господин Чарлз Айвори — хирург от Уестенд, който е много добър мой приятел. Той ще дойде утре с мен да прегледа вашия съпруг в единайсет часа. Това добре ли е? И той казва — чувате ли ме? — той казва госпожо Видлер, че ако се налага да бъде правена операция, ще я направи за трийсет гвинеи. Като имате предвид, че обикновеният му хонорар би бил сто гвинеи или може би повече, мисля, че това не е много лошо.

— Да, докторе, да. — Гласът и беше загрижен, въпреки че тя полагаше усилия да се покаже зарадвана. — Много мило от ваша страна, сигурна съм. Струва ми се, кое как ще съберем толкова.

На другата сутрин Айвори прегледа пациента заедно с Андрю и на следващия ден Хари Видлер се премести в Брънсландовата клиника на Брънсландовия площад. Тази чиста старомодна къща, недалеч от Чесбъроу терас, бе една от многото клиники в квартала, където таксите бяха умерени, а уредбата оскъдна. Повечето пациенти тук бяха неоперативни случаи, а полупарализирани, хронични сърдечно болни, старици на легло, при които най-голямата трудност беше да се предотврати получаването на рани от залежаваме. Като всяка лондонска клиника, която Андрю знаеше, сградата никога не е била строена за сегашната си цел. Нямаше асансьор, а операционната някога е била оранжерия. Но мис Бъкстън, собственичката, беше пълноправна сестра и трудолюбива жена. Колкото и недостатъци да имаше Брънсландовата клиника, тя беше безупречно обеззаразена дори до последните ъгълчета на блестящия линолеум.

Операцията беше определена за петък и тъй като Айвори не можеше да дойде рано, бе насрочена за необичайно късния час, два часа.

Въпреки че пръв в Брънсландовия площад пристигна Андрю, Айвори пристигна точно. Той спря с анестезиолога и наблюдаваше, докато шофьора носеше голямата чанта с инструменти, така че нищо да не попречи на неговата последователна деликатност. И въпреки че явно нямаше добро мнение за тази клиника, държанието му беше любезно както винаги. За десет минути успя да успокои госпожа Видлер, която чакаше в предната стая, да покори госпожица Бъкстън и нейните сестри, след това застана с престилка и ръкавици в малката пародия на операционна невъзмутим и готов.

Пациентът пристигна решителен, весел, свали халата си, който една от сестрите отнесе, и се качи на тясната маса. Давайки си сметка, че ще трябва да изтърпи това мъчение, Видлер бе започнал да гледа на него смело. Преди анестезиолога да постави маската на лицето му, той се усмихна на Андрю.

— Ще бъда по-добре, след като това свърши. — В следващия момент затвори очи и едва ли не с жажда поемаше големи глътки етер. Госпожица Бъкстън махна превръзките. Дезинфекцираната област бе оголена, необичайно подута, една блестяща издутина. Айвори започна операцията.

Започна с няколко артистични дълбоки инжекции в лумбалните мускули.

— Против шок — подхвърли той тежко на Андрю, — винаги го използвам.

След това започна истинската работа.

Разрезът беше голям и веднага, почти комично, се разкри бедата. Кистата изскочи през разреза като добре надут влажен гумен плондир. Потвърждението на диагнозата добави ако не друго, то малко нещо към гордостта на Андрю.

Помисли си, че Видлер ще се почувства добре, когато бъде отърван от този неудобен придатък, и мислейки за следващия си пациент, тайно погледна часовника си.

Междувременно Айвори със своя маниер на майстор играеше с плондира, невъзмутимо се опитваше да промъкне ръцете си до мястото на прикачване и невъзмутимо не успяваше. Всеки път, когато се опитваше да я контролира, топката му се изплъзваше. Той не опита веднъж, опита двайсет пъти.

Раздразнен, Андрю погледна към Айвори, като си мислеше: „Какво прави този човек?“ В коремната кухина нямаше много място, в което да се работи, но мястото беше достатъчно. Бе виждал Луелин, Дени, десетки други в своята стара болница да действат опитно при много по-малка свобода. Да се промъква през объркани места беше работата на хирурга. Внезапно Андрю си даде сметка, че това е първата коремна операция, която Айвори прави за него. Без да се усеща, пусна часовника обратно в джоба си и доста нервно се приближи до масата.

Айвори все още се опитваше да хване кистата отзад все така спокоен, хладнокръвен, невъзмутим. Госпожица Бъкстън и една млада сестра доверчиво стояха отстрани, без да разбират много от каквото и да било. Анестезиологът, възрастен посивял човек, замислено галеше върха на бутилката с палец. Атмосферата в малката гола операционна със стъклен таван беше равна, абсолютно отхвърляща мисълта, че ще се случи нещо. Отсъстваше каквото и да е било напрежение или драма, просто повдигнал едното си рамо, Айвори маневрираше с ръцете си, облечени в ръкавици, опитваше се да хване отзад гладката гумена топка. Но поради някаква причина Андрю бе завладян от чувство на хлад.

Почувства, че настръхва, че напрегнато наблюдава. От какво се страхуваше? Нямаше нищо, от което да се страхува, нищо. Това беше написана операция. След няколко минути щеше да завърши.

Със слаба усмивка, като че на задоволство, Айвори се отказа от опитите да намери мястото на прикачване на кистата. Младата сестра плахо го погледна, когато той поиска нож. Айвори бавно взе ножа. Навярно никога в своята кариера той не бе приличал толкова много на великия хирург от романите. Хванал ножа, преди Андрю да разбере какво се готви да прави, той щедро разряза блестящата стена на кистата.

След това всичко се случи изведнъж. Кистата избухна, изхвърляйки голямо количество венозна кръв във въздуха, изсипвайки съдържанието си в коремната кухина. Преди една секунда имаше кръгла твърда топка, а сега отпуснато парче тъкан лежеше в една бъркотия от клокочеща кръв. Като луда госпожица Бъкстън започна да търси марли в барабана.

Анестезиологът рязко се изправи. Младата сестра, като че ли щеше да припадне. Айвори тежко каза:

— Щипци, моля.

Вълна от ужас премина през Андрю. Той видя, че Айвори, като не успя да достигне стъбълцето, за да го превърже, сляпо и безсмислено бе разрязал кистата. А това беше хеморагична киста.

— Марля, моля — каза Айвори с равен глас. Той бъркаше в кашата, опитваше се да стегне стъбълцето, попиваше пълната с кръв кухина, тъпчеше тампони, без да успее да контролира кръвоизлива. Изведнъж като ослепяваща светкавица през ума на Андрю мина: Боже всемогъщи! Той не може да оперира. Той не може да оперира!

Анестезиологът, който бе сложил пръст на сънната артерия, промърмори с тих извиняващ се глас:

— Страх ме е, че… той, изглежда, свършва, Айвори.

Айвори изостави щипците и натъпка коремната кухина с кървави тампони. Той започна да зашива големия разрез. Сега нямаше подуване. Коремът на Видлер беше хлътнал, бледен, празен. Причината беше, че Видлер бе мъртъв.

— Да, вече свърши — каза най-после анестезиологът.

Айвори направи и последния си шев. Отряза го методично и се обърна към поставката за инструменти, за да остави ножиците. Парализиран, Андрю не можеше да мръдне. Госпожица Бъкстън с лице като пръст автоматично събираше грейките край одеялото. С голямо усилие на волята тя, изглежда, се овладя. Излезе навън. Без да знае какво е станало, носачът внесе носилката. Следващата минута тялото на Хари Видлер бе отнесено нагоре към стаята му.

Най-после Айвори проговори:

— Много неприятно — каза той с овладян глас, докато сваляше престилката си. — Предполагам, че беше шок. Не мислите ли така, Грей?

Грей, анестезиологът, измънка някакъв отговор. Той бе зает с прибирането на своите апарати.

Андрю все още не можеше да проговори. Сред мъглявата бъркотия на своите емоции той внезапно си спомни за госпожа Видлер, която чакаше долу. Изглежда, че Айвори прочете тази му мисъл. Той каза:

— Не се тревожи, Менсън. Аз ще се погрижа за дребната женица. Ела. Ще свърша тази работа вместо теб, още сега.

Инстинктивно, като човек, който не може да се съпротивлява, Андрю усети, че следва Айвори по стълбите надолу към чакалнята. Той беше все още поразен, гадеше му се, абсолютно не беше в състояние да съобщи на госпожа Видлер. Обаче Айвори се издигна до висотата на ситуацията, издигна се едва ли не до самите висини.

— Моя скъпа госпожо — каза той със съчувствие и разбиране, като постави ръка нежно на рамото й, — страх ме е, страх ме е, че имаме лоши новини за вас.

Тя стисна ръцете си в износени кафяви кожени ръкавици. Ужас и молба се примесиха в погледа й.

— Какво?

— Вашият беден съпруг, госпожо Видлер, въпреки всичко, което бихме могли да направим за него…

Тя припадна в креслото. Лицето й стана пепеляво, а ръцете й в ръкавици продължаваха да работят.

— Хари! — Прошепна тя със сърцераздирателен глас. И после отново: — Хари!

— Аз мога само да ви уверя — продължи тъжно Айвори — от името на доктор Менсън, доктор Грей, госпожица Бъкстън и от мое име, че никаква земна сила не би могла да го спаси. И дори да бе останал жив след операцията… — той многозначително сви рамене. Тя погледна към него, разбра какво иска да каже, чувствайки дори в този ужасен момент колко снизходителен и колко добър е той към нея.

— Това е най-милото нещо, което можехте да ми кажете, докторе — проговори тя през сълзи.

— Ще изпратя сестрата при вас. Постарайте се да се съвземете. И ви благодаря. Благодаря ви за вашия кураж.

Той излезе от стаята и още веднъж Андрю го последва. В края на хола беше празната канцелария, чиято врата стоеше отворена. Като търсеше цигарената си кутия, Айвори влезе в канцеларията. Там запали цигара и дълбоко пое дим. Лицето му беше може би малко по-бледо от обикновено, но челюстта му беше неподвижна, ръката твърда, нервите абсолютно овладяни.

— Е, това свърши — хладно размисли той. — Съжалявам, Менсън. Не можех да предположа, че кистата е хеморагична. Но тези неща стават и в най-добрите среди, ти знаеш.

Стаята беше малка, само с един стол, бутнат под бюрото. Андрю се отпусна върху покритата с кожа преграда, която обикаляше камината. Той трескаво се вглеждаше в аспидистрата в жълтозелена саксия, поставена на празната скара. Гадеше му се, трепереше, за малко щеше да припадне. Не можеше да се отърве от картината как Хари Видлер идва без чужда помощ на масата — „Ще съм по-добре, след като свърши“ — и десет минути по-късно увиснал в носилката, осакатен, накълцан труп. Той изскърца със зъби и покри очите си с ръка.

— Разбира се — Айвори наблюдаваше края на цигарата си, — той не умря на масата. Аз свърших преди това. И всичко е наред. Няма нужда от разследване.

Андрю вдигна глава. Той трепереше вбесен от съзнанието за собствената си слабост в това ужасно положение, което Айвори беше посрещнал така хладнокръвно. Той каза с разбит глас:

— За бога, престани да говориш. Знаеш, че го уби. Ти не си хирург. Никога не си бил и никога няма да бъдеш хирург. Ти си най-лошият касапин, който съм виждал през живота си.

Настъпи мълчание. Айвори отправи на Андрю прозрачен, твърд поглед.

— Не препоръчвам този начин на разговор, Менсън.

— А, не препоръчваш? — мъчителна истерична конвулсия разтърси Андрю. — Знам, че не препоръчваш. Но това е истината. Всички случаи, които съм ти давал досега, бяха детска игра. Но този — първият истински случай, който имаме — о, боже мой! Аз би трябвало да зная — и аз не съм по-добър от теб…

— Съвземи се, истеричен глупак. Ще те чуят.

— Какво ако ме чуят? — Нов слаб пристъп на гняв обзе Андрю. Той се задави: — Знаеш, че това е истината, както и аз знам. Ти така обърка всичко — това беше почти убийство!

За една секунда изглеждаше, че Айвори ще го изпрати на пода в безсъзнание, физическо усилие, което със своята тежест и сила по-възрастният човек лесно би извършил. Но с голяма борба той се овладя. Не каза нищо, просто се обърна и излезе от стаята. Върху студеното му твърдо лице имаше грозно изражение, което ледено говореше за непрощаващ гняв.

Колко дълго остана в канцеларията, притиснал чело в хладния мрамор на камината, Андрю не разбра. Но най-после стана, като тъпо съзнаваше, че има работа, която трябва да върши. Ужасният шок на нещастието го бе поразил с разрушителната сила на експлозивен снаряд, като че той също бе изкормен и празен. И все пак се движеше автоматично, както напредва смъртно раненият войник, принуден от механичния навик да изпълнява задълженията, които очакват от него.

По този начин успя как да е да направи останалите си визитации. След това с оловно сърце и пръскаща се от болка глава се върна в къщи. Беше късно, близо седем часа. Беше дошъл точно навреме за вечерните консултации.

Предната чакалня бе пълна, манипулационната натъпкана до вратата. Огледа ги тежко, като умиращ: неговите пациенти, събрани въпреки хубавата лятна вечер, за да платят дан на неговият маниер, на неговата личност. Повечето бяха жени. Много от тях момичета от „Лориър“, хора, които идваха при него със седмици, окуражавани от неговата усмивка, неговия такт, неговите думи, че трябва да продължават с лекарството; старата банда — помисли си той внезапно, — старата игра!

Отпусна се в люлеещия се стол на манипулационната и започна с вкаменено лице обичайния вечерен ритуал.

— Как сте? Да, мисля, че изглеждате малко по-добре! Да, пулсът е много по-отчетлив. Лекарството ви действа добре. Надявам се, че не ви е много неприятно, моето мило момиче.

Навън при чакащата Кристин, връчва й празното шише, минава по коридора към кабинета, там пак общите въпросителни баналности, същата лъжлива симпатия; после обратно по коридора, взема пълното шише, връща се отново в приемната. И така продължаваше този дяволски кръг на неговото собствено проклятие.

Беше душна нощ. Той страдаше ужасно, но пак продължаваше, наполовина, за да се измъчва, и наполовина в празна инерция, защото не можеше да спре. Докато минаваше напред и назад в някаква мъгла от болка, продължаваше да се пита: „Къде отивам? Къде, за бога, отивам?“

Най-после, по-късно от обикновено, в десет без четвърт свърши. Заключи външната врата на манипулационната, мина по коридора в кабинета, където според обичая го чакаше Кристин, готова да чете имената, за да му помогне да си оправи сметките.

За пръв път от много седмици истински я погледна. Вгледа се дълбоко в лицето й — с наведени очи тя разглеждаше списъка в ръката си. Дори през вцепенението му промяната в нея го разтърси. Изражението й беше спокойно и съсредоточено, устата отпусната. Въпреки че не гледаше към него, в очите й имаше мъртвешка тъга.

Седнал на бюрото пред тежката счетоводна книга, той почувства ужасно изпъване в себе си. Но тялото му, тази външна покривка на вцепенението, не допусна навън нито един признак от това вътрешно пулсиране. Още не продумал, тя зачете списъка.

А той все тъй отбелязваше в книгата кръстче за визитации, кръгче за консултация, отбелязваше сбора на своите злодеяния.

Когато свърши, тя попита с глас, чийто остър присмех той забеляза едва сега.

— Е, колко събра днес?

Не отговори, не можеше да отговори. Тя излезе от стаята, чу я как се качва в стаята си, чу тихия звук на затворената от нея врата. Той беше сам: изсушен, поразен, замаян.

— Къде отивам? Къде, за бога, отивам?

Внезапно погледът му падна върху чувала за тютюн, пълен с пари, издут от взетото в брой през деня. Обзе го нов пристъп на истерия. Сграби торбата и я захвърли в ъгъла на стаята. Тя падна с тъп и безсмислен звук.

Скочи. Задушаваше се, не можеше да диша.

Излезе от кабинета и се втурна в малкото задно дворче на къщата, малък тъмен кладенец под звездите. Тук прималял се облегна на тухлената стена. Започна яростно да повръща.

Глава шестнадесета

Цяла нощ се въртя неспокойно в леглото, докато най-после заспа в шест сутринта. Стана късно и когато слезе долу, беше вече девет часа. Блед, с кръвясали очи, той разбра, че Кристин вече е закусила и излязла по покупките си. Това при други обстоятелства не би го разтревожило. Сега с пронизваща болка той почувства колко са далеч един от друг.

Когато госпожа Бенет му донесе добре приготвения бекон с яйце, не можа да го изяде, мускулите на гърлото му отказваха да работят. Изпи чаша кафе, след това, без да мисли, си наля уиски със сода и обърна чашата. Така се приготви да посрещне деня.

Въпреки че машината още го държеше, движенията му не бяха така автоматични, както вчера. Слаб проблясък, измъчен сноп светлина бе започнал да прониква в замаяната му несигурност. Разбираше, че е пред голям, колосален психически срив. Знаеше също, че ако веднъж падне в пропастта, никога не ще успее да изпълзи. Сдържайки се предпазливо, отвори гаража и изкара колата. Това усилие покри дланите му с пот.

Главната му цел беше тази сутрин да стигне до „Виктория“. Имаше среща с доктор Тороугуд. Щяха да прегледат Мери Боланд. Тази среща не искаше да пропуска. Бавно подкара към болницата. Всъщност в колата се чувстваше по-добре, отколкото когато вървеше — шофирането се бе превърнало в автоматичен рефлекс.

Стигна болницата, паркира колата и се качи в отделението. Кимна на сестрата и тръгна към леглото на Мери, като пътьом взе болничния й лист. После седна на края на покритото с червено одеяло легло. Усещаше нейната радостна усмивка, виждаше големия букет рози край нея, но през цялото време разглеждаше болничния лист. Той не бе задоволителен.

— Добро утро — каза тя. — Виж какви красиви цветя имам. Вчера Кристин ми ги донесе.

Погледна я. Вече нямаше треска, но бе отслабнала, откакто влезе в болницата.

— Да, хубави са. Как се чувстваш, Мери?

— О! Добре. — Очите й за миг избегнаха погледа му, после отново се отправиха към него с топло доверие. — Както и да е, знам, че това няма да продължи дълго. Скоро ще ме оправиш.

Доверието в думите и преди всичко в нейния поглед предизвикаха силна пулсираща болка вътре в него. Ако тук нещо тръгне зле, помисли си той, това ще бъде последния удар.

В този момент пристигна доктор Тороугуд, който правеше редовната си обиколка на отделението. Щом влезе, той видя Андрю и веднага се насочи към него.

— Утро, Менсън — любезно каза той. — Защо? Какво се е случило? Да не сте болен?

Андрю се изправи.

— Благодаря, аз съм съвсем добре.

Доктор Тороугуд изненадан го погледна, после се обърна към леглото на Мери.

— Радвам се, че пожелахте да видите този случай с мен. Дайте рентгеновите снимки, сестра.

В продължение на десет минути преглеждаха Мери, после Тороугуд отиде към нишата до крайния прозорец. Там го виждаше цялото отделение, но никой не можеше да го чуе.

— Е! — каза той.

Като в мъгла Андрю се чу да говори.

— Не знам какво мислите вие, доктор Тороугуд, но ми се струва, че не се развива много добре.

— Има едно-две неща… — Тороугуд подръпна тясната си брадичка.

— Струва ми се, че има известно разширение на възпалението.

— О, аз не мисля така, Менсън.

— Температурата е по-непостоянна.

— Хм, може би…

— Извинете моето вмешателство, доктор Тороугуд. Много добре разбирам кой е по-старши, но този случай означава твърде много за мен. Какво ще кажете за обездвижване при тези обстоятелства? Спомняте си сигурно, че настоявах за подобно лечение още от самото начало.

Тороугуд косо погледна към Менсън. Лицето му се промени и застина в упорита гримаса.

— Не, Менсън, страх ме е, че този случай не е подходящ за вкарване на въздух. Както и преди не го смятам за уместно.

Настъпи мълчание. Андрю не бе в състояние да произнесе и дума. Познаваше Тороугуд и своенравието му. Чувстваше се изморен и физически, и духовно, нямаше сили да се впуска в спор, от който няма да има никакъв резултат. С неподвижно лице изслуша теорията на Тороугуд за този случай. След това, когато събеседникът му свърши и тръгна към другите легла, той отиде при Мери, каза й, че скоро пак ще дойде, и излезе от отделението. Преди да потегли от болницата, помоли портиера да се обади у тях и да предупреди да не го чакат за обед.

Беше почти един часа̀. Все още не беше на себе си, вглъбил се в мъчителен самоанализ, премалял от глад. Близо до моста Батърсий спря пред една малка евтина закусвалня. Поръча си кафе и горещи препечени филийки с масло. Но бе в състояние да изпие само кафето. Стомахът му се бунтуваше от хляба. Почувства, че сервитьорката го гледа с любопитство.

— Не са ли хубави — каза тя. — Ще ви дам други.

Той поклати глава и поиска сметката. Докато тя пишеше, се улови, че, видиотен, брои блестящите копчета по роклята й. Някога много отдавна в една училищна стая в Бленли бе гледал три седефени копчета. Навън над реката тегнеше мараня. Смътно си спомни, че има да приема двама пациенти на Уелбък стрийт. Бавно подкара натам.

Сестра Шарп беше в лошо настроение, нейното обичайно настроение, когато я караше да идва в събота. Но и тя попита дали не е болен. След това с по-нежен глас, защото доктор Хемптън бе обект на нейното специално възхищение, тя съобщи, че следобеда Фреди два пъти го е търсил по телефона.

Когато сестрата излезе от кабинета, той седна на бюрото и се загледа право пред себе си. Първият от пациентите дойде в два и половина — един млад чиновник от Министерството на мините, дошъл при него чрез Джил. Той наистина беше болен — оплакваше се от сърце. Усети, че се задържа дълго над този случай, че полага специални усилия, искрено задържа младежа, за да уточни подробностите на лечението.

Накрая, когато другият потърси тънкия си портфейл, Андрю бързо каза:

— Моля, не ми плащайте сега. Почакайте да ви пратя сметката.

Мисълта, че никога няма да прати тази сметка, че бе загубил жаждата си за пари и отново бе в състояние да ги презира, странно го успокои.

След това влезе вторият пациент. Четирийсет и пет годишна жена, госпожица Базден, една от най-верните му последователки. Когато я видя, сърцето му трепна. Богата егоистка и хипохондричка, тя беше по-младо и по-себелюбиво копие на онази госпожа Ребърн, която веднъж бе прегледал в клиниката на Шерингтън с Хемптън.

Слушаше уморено, подпрял чело на ръката си. В това време тя усмихната разказваше за всичко, което се е случило с нейното тяло след последното й идване преди няколко дни.

Внезапно той вдигна глава.

— Защо всъщност идвате при мен, госпожице Базден?

Тя млъкна на средата на изречението. Доволното изражение още стоеше на горната част от лицето й, но устата й бавно се отваряше.

— О, знам, че аз съм виновен — каза той. — Аз ви казах да дойдете. Но фактически на вас нищо ви няма.

— Доктор Менсън! — зина тя, без да вярва на ушите си. Това беше абсолютно вярно. С жестока проницателност той изведнъж си даде сметка, че всички нейни симптоми се дължат на парите. Тя не бе работила нито един ден през живота си, тялото й беше меко, отпуснато, прехранено. Не можеше да спи, защото не се уморяваше. Не уморяваше дори и ума си. Нямаше какво да прави освен да реже купони, да пита за дивидентите си, да гълчи прислужницата си и да се пита какво ще ядат с любимото й померанско куче. Ако само веднъж би направила нещо истинско, ако би прекратила малките хапчета и успокоителни, сънотворните, жлъчкогонните и всички други боклуци, ако би дала част от парите си на бедните, ако почнеше да помага на другите и престанеше да мисли само за себе си! Но тя никога, никога не би го направила. Безсмислено беше да се иска от нея такова нещо. Тя беше духовно мъртва, но уви и той беше такъв!

Той тежко каза:

— Съжалявам, няма да мога да се грижа повече за вас, госпожице Базден. Изглежда, може би ще замина. Но не се съмнявам, че ще намерите тук наоколо други лекари, които с най-голямо удоволствие ще се поставят на вашите услуги.

Тя няколко пъти отвори уста като риба на сухо. После на лицето й се изписа увереност — тя бе разбрала. Тя бе сигурна, абсолютно сигурна, че Менсън е полудял. Не се и опита да спори с него. Стана, на две — на три събра нещата си и побърза да излезе от стаята.

Той се готвеше да си ходи в къщи и с отчаян вид затваряше чекмеджетата на бюрото си. Но преди да стане, в стаята се втурна усмихната сестра Шарп.

— Доктор Хемптън е дошъл да ви види! Дошъл лично, вместо да телефонира!

В следващата минута Фреди бе вече вътре, палеше превзето цигара, хвърли се в един стол, а в погледа му се четеше решителност. Гласът му никога не бе звучал тъй приятелски.

— Извинявай, че те безпокоя в събота, старче, но знаех, че си тук и домъкнах старата планина при Мохамед. Виж сега, Менсън. Разбрах за вчерашната операция и смело мога да ти кажа, че съм страшно доволен. Беше време да опознаеш по-отблизо нашия скъп приятел Айвори. — Гласът на Хемптън внезапно прие злобен оттенък. — Мисля, би трябвало да знаеш, старче, че напоследък доста се откъснах от Айвори и Фридман. Не играят честно играта. Бяхме си направили малък тръст и печелехме добре, но сега съм напълно убеден, че тези двамата са ме лишавали от част от моя дял. Освен това, като си помисля за Айвори, ми се повръща. Не е никакъв хирург. Тук си абсолютно прав. Освен от аборти, от нищо друго не разбира. Май не знаеше за това, а? Добре, имай го от мен като свята истина. Има няколко частни клиники, които не са на сто мили от твоя дом, където с нищо друго не се занимават. Всичко е много спретнато и, разбира се, скъпо. Та там Айвори е главният стъргач! Фридман не е много по-добър. Той е просто мазен продавач на опиум, но не така хитър като Айвори. Тия дни сигурно ще си го получи от полицията. Слушай сега, старче, говоря ти за твое собствено добро. Искам да знаеш всичко за тези приятелчета, за да ги захвърлиш и да тръгнеш с мен. Все още си много зелен. Не получаваше целия си дял. Когато Айвори получи сто гвинеи за операция, той връща петдесет — ето как печели той пари! А какво ти даваше той? Някакви мизерни петнайсет или може би двайсет. Това не е достатъчно, Менсън! А след вчерашния касаплък на твое място не бих го търпял повече. Виж, не съм казал на другите нищо. Достатъчно съм хитър, но ето ти моя план, старче: нека ги захвърлим напълно и двамата да започнем едно стегнато малко партньорство само за нас. В края на краищата ние сме стари приятели от колежа. Обичам те. Винаги съм те обичал. При това мога да ти покажа страшно много неща.

Фреди млъкна, за да запали нова цигара, после приятно се усмихна, разкривайки своите потенциални възможности като партньор.

— Няма да повярваш какви удари имам напоследък. Знаеш ли последния? По три гвинеи за инжектиране на стерилизирана вода. Наскоро една пациентка дойде за ваксинацията си, а аз бях забравил да поръчам тая проклетия и вместо да я разочаровам й ударих едно H₂O. На другия ден дойде да ми се похвали, че имала по-добра реакция, отколкото след която и да било друга ваксина. И продължих по този начин. И защо не? Всичко се свежда до доверието и шишето с оцветена вода. Имай предвид обаче, че мога да им нафраскам цялата фармакопея, ако стане нужда. Не съм непрофесионален, господи, не! Просто съм умен и ако наистина се съберем, Менсън, ти с твоите титли и аз с моето чактисване, ще оберем целия каймак. Трябва да сме двама, разбираш ли? Ти през цялото време имаш нужда от второ мнение. Хвърлил съм око на един добър млад хирург — страшно по-добър от Айвори! По-късно може да го хванем. Евентуално бихме могли да имаме наша собствена клиника и тогава ще сме в Клондайк.

Андрю остана неподвижен и схванат. Нямаше за какво да се сърди на Хемптън. Просто горчиво се гневеше на себе си. Нищо не би могло да му покаже по-точно докъде е стигнал, какво е направил и накъде отива от това предложение на Фреди.

Най-поле, като видя, че от него се очаква някакъв отговор, Андрю измънка:

— Не мога да тръгна с теб, Фреди. Изведнъж се отвратих от всичко. Струва ми се, че за известно време ще се откажа. Твърде много чакали са се навъдили в тази квадратна миля на нашата страна. Има свестни люде, които се опитват да работят честно, да практикуват почтено, но останалите са просто чакали. Именно чакалите правят всички тези ненужни инжекции, режат сливици и апендицити, от които няма никаква вреда, подхвърлят си пациентите като топка, делят хонорарите, извършват аборти, подкрепят псевдонаучни лекарства, през цялото време са увлечени в гонитба на пари.

Лицето на Хемптън бавно почервеня.

— Какво по дяволите! — запелтечи той. — А ти?

— Знам, Фреди — тежко каза Андрю. — И аз не съм по-добър. Но не бих желал между нас да остане лошо чувство. Някога ти беше моят най-добър приятел.

Хемптън скочи.

— Ти откачил ли си или какво?

— Може би. Но ще се опитам да престана да мисля за пари, за материален успех. Той не може да е доказателство, че си добър лекар. Когато един лекар печели пет хиляди годишно, той не е здрав. И защо, защо трябва човек да печели от страданията на човечеството?

— Глупак — отчетливо каза Хемптън. После се обърна и излезе от стаята.

Андрю отново остана вдървен на бюрото си, сам, изолиран. Най-после стана и тръгна към къщи. Когато доближи своя дом, той усети как сърцето му бързо заби. Вече минаваше шест часа. Всички събития от този уморителен ден, изглежда, водеха до своя връх. Ръката му силно трепереше, докато пъхаше ключа в ключалката.

Кристин беше в предната стая. Видът на бледото й неподвижно лице предизвика силно потръпване на цялото му тяло. Копнееше тя да го попита, да прояви някаква грижа как е прекарал тези часове далеч от нея. Но тя просто каза с равния си безиразен глас:

— Имал си дълъг ден. Ще пиеш ли чай преди приемните часове?

— Тази вечер няма да има приемен час — отговори той.

Тя го погледна.

— Но събота е най-заетата ти вечер!

Отговорът му беше да напише бележка, че тази вечер манипулационната е затворена. Мина по коридора и я закачи на вратата. Сърцето му биеше така силно, че още малко и щеше да се пръсне. Когато се върна по коридора, тя го чакаше в кабинета. Лицето й бе още по-бледо, а погледът й объркан.

— Какво има? — запита тя със странен глас.

Погледна я. Болката в сърцето му преля, проби с един удар, той не можеше повече да се владее.

— Кристин! — Всичко, което беше в душата му, се събра в тази единствена дума. След това се намери в краката й, коленичил, ридаещ.

Глава седемнадесета

Тяхното сдобряване бе най-чудесното нещо, което им се бе случило, откак се влюбиха за първи път. На другата сутрин, неделя, той лежеше до нея както в онези дни в Аберлоу, говореше й, като че ли години му се бяха изплъзнали, изливаше сърцето си пред нея. Навън в неделната тишина се чуваха само камбаните, успокояващи и смирени. Но той не бе спокоен.

— Как можах да го направя? — изпъшка той неспокойно. — Луд ли бях, Крис, или какво? Като погледна назад, просто не мога да повярвам. Да се свържа с тая сган след Дени и Хоуп, о, господи! Би трябвало да ме разстрелят.

Тя го успокояваше.

— Всичко се случи с такава бързина, мили. Течението би повлякло всекиго.

— Не, но честно, Крис, направо полудявам, като си помисля какъв ад е било за теб! Господи! Би трябвало да ме екзекутират с мъчения!

Тя се усмихна, наистина се усмихна. Това бе най-чудесното нещо — да види лицето й свалило онази маска на безизразност, отново нежно, щастливо, загрижено за него. О, боже, помисли, той, и двамата отново живеем.

— Има едно нещо, което трябва да направим — сви той решително вежди. Въпреки нервните размишления, отново се чувстваше силен, освободен от мъглата на илюзиите, готов за действие. — Ще трябва да се махнем оттук. Дълбоко съм затънал, Крис, прекалено дълбоко. Тук на всяка стъпка ще си спомням за фалшивите неща и, току-виж, започнал съм отново. Лесно ще продадем практиката и, о, Крис, имам чудесна идея.

— Да, скъпи?

Нервното изражение на лицето му изчезна, той се усмихна покорно и нежно.

— Откога не си ме наричала тъй? Харесва ми. Да, знам, че си го заслужих. Но нека не започвам отново, Крис! Тази идея, този план — те ми дойдоха на ум, когато се събудих тази сутрин. Отново се ядосвах как Хемптън се опитваше да ме вкара в неговата гнила идея за съдружие. Но после изведнъж ме осени: а защо да не направим истински екип? Лекарите в Америка работят така. Стилмън винаги ми го натяква, макар самият той да не е лекар. Но тук не сме направили нищо в тази насока. Виждаш ли, Крис, дори и в съвсем малък провинциален град може да има клиника с малък екип от лекари, като всеки върши своята работа. Слушай сега, мила, вместо да се захващам с Хемптън, Айвори и Фридман защо да не взема Дени и Хоуп и да направим истинска тройка. Дени ще върши цялата хирургическа работа, ти знаеш колко е добър, нали? Аз ще правя прегледите, а Хоуп ще бъде нашия бактериолог! Виждаш ли предимствата? Всеки от нас ще работи в своята област и ще обединим, знанията си. Сигурно си спомняш всички аргументи на Дени и моите също за нашата изпосталяла система на лекаря-практик. Как той е принуден да се влачи, да мъкне всичко на гърба си, а това е невъзможно! Групова медицина е отговорът. Най-добрият отговор. Нещо средно между държавната медицина и изолираните индивидуални усилия. Единствената причина досега да нямаме такава система е желанието на големите да държат всичко в ръцете си. Но няма ли да бъде прекрасно, мила, ако създадем малък авангарден отряд, който научно и, разбира се, духовно е на висота, нещо като пионерска част, която ще се опита да надвие предразсъдъците, да разбие старите фетиши, може би да започне революция в цялата ни медицинска система.

Притиснала буза във възглавницата, тя го гледаше с блеснали очи.

— Също като в старите времена — да те слушам така да говориш. Не можеш да си представиш как обичам това. Все едно, че започваме всичко отначало. Щастлива съм, скъпи, щастлива.

— Имам да наваксам много — разсъждаваше трезво той. — Бях глупак. И дори по-лошо — той притисна челото си с ръце. — Не мога да махна нещастния Хари Видлер от главата си и няма да мога, докато не изкупя този грях. — Той изведнъж изохка. — Аз съм виновен, Крис, не по-малко от Айвори. Не мога да се отърва от чувството, че много лесно се измъкнах. Не е справедливо да се отърва така. Но ще работя като дявол, Крис, и вярвам, че Дени и Хоуп ще дойдат с мен. Знаеш техните идеи. Дени умира да се върне в практиката, която всеки ден предлага нещо ново. А Хоуп, ако му дадем една лабораторийка, където да върши оригинална работа в промеждутъците между нашите серуми, ще дойде навсякъде с нас. — Андрю скочи от леглото и започна да крачи из стаята буйно, както някога, разкъсван от радостта за бъдещето и разкаянието за миналото. Прехвърляше през главата си разни неща, тревожеше се, надяваше се, планираше.

— Имам да уреждам толкова много неща, Крис — извика той, — а за едно от тях трябва да се погрижа лично. Виж, мила! След като напиша някои писма и като обядваме, какво ще кажеш за едно малко излизане от града с мен?

Тя го погледна въпросително.

— Но ако си зает?

— Няма да съм зает за тази работа. Честна дума, Крис, имам едно страшно бреме в ума си за Мери Боланд. Не върви добре във „Виктория“. А аз не съм се погрижил достатъчно. Тороугуд настоява на своето, а той не разбира правилно случая, поне според мен. Господи! Ако се случи нещо с Мери, след като поех пред Кон отговорност за нея, направо ще полудея. Не бива да се говори така за собствената болница, но във „Виктория“ Мери никога няма да се оправи. Би трябвало да е извън града, на чист въздух, в добър санаториум.

— Да?

— Ето защо искам да отидем до Стилмън. Белвю е най-хубавото и най-чудесно местенце, което човек може да види. Само ако успея да го склоня да вземе Мери, ще бъда не само доволен, а ще знам, че най-после съм направил нещо истинско.

Тя решително каза:

— Тръгваме, щом се приготвиш.

Когато се облече, той слезе долу. Написа дълго писмо на Дени и друго до Хоуп. Имаше само трима сериозни пациенти и на път да ги посети пусна писмата. После, след леко хапване, заедно с Кристин поеха за Уикон.

Въпреки емоционалното напрежение вътре в него, пътешествието бе чудесно. Повече от всеки друг път той разбираше, че щастието е вътрешно състояние, абсолютно духовно, независимо — каквото и да казват циниците — от светските имущества. През цялото време, когато се бе стремял към богатство и положение и успяваше, той си бе въобразявал, че е щастлив. Но всъщност той бе живял в някакъв делириум, като искаше да постигне още и още. Пари, помисли си горчиво той. Всичко беше заради тези мръсни пари! Отначало си бе казал, че иска да постигне хиляда лири годишно. Когато достигна този доход, незабавно го удвои. И сметна тази цифра за максимум. Но когато и този максимум бе постигнат, той бе разочарован. И така бе вървяло. Искаше повече и повече. Това в крайна сметка щеше да го убие.

Погледна косо към Кристин. Как ли е страдала тя заради него! Но сега, ако имаше нужда от потвърждение за правилността на решението си, трябваше само да погледне нейното променено живо лице. И сега то не бе красиво. По него бяха изписани следите на един тежък живот, малки тъмни бръчици около очите, слабо хлътване на бузите, които някога бяха твърди и цъфтящи. Но съживяването, което караше това лице да пламти, бе така ярко и вълнуващо, че той отново дълбоко в себе си почувства остра болка на угризение. Закле се никога през живота си да не направи нищо, което би я натъжило.

Към три часа стигнаха Уикон, след това поеха един страничен път нагоре по хълма покрай дерето край Лейси Грийн. Разположението на Белвю беше превъзходно, на едно малко плато, което, макар и заслонено откъм север, предлагаше изглед към двете долини.

Стилмън ги посрещна сърдечно. Този сдържан, скромен дребен човек, който рядко се ентусиазираше, все пак показа какво удоволствие му е доставило идването на Андрю, като ги разведе и им показа цялата красота и ефективност на своето творение.

Белвю беше нарочно малък, а за съвършенството му не можеше да има спор. Две съединяващи се крила с изложение запад-юг бяха свързани от една централна административна част. Над предния хол и канцелариите се намираше разкошно обзаведена лечебна стая, чиято южна стена бе изцяло от витаглас. Всички прозорци бяха от този материал, а отоплителната и вентилационната инсталация бяха последна дума на техниката. Докато обикаляше, Андрю не можеше да не си даде сметка за огромния контраст между това свръхмодерно съвършенство и древните, издигнати преди сто години сгради на лондонските болници, както и онези жилища, зле преправени и лошо съоръжени, които претендираха за името клиника.

След като разгледаха стаите, Стилмън ги покани на чай и тук Андрю на един дух произнесе молбата си.

— Не бих желал да искам услуга от вас, господин Стилмън. — Кристин бе принудена да се усмихне, като чу тези полузабравени думи. — Но питам се дали бихте приели един мой пациент, ако ви помоля? Ранен стадий на туберкулоза. Вероятна се налага обездвижване. Тя е дъщеря на един мой приятел, човек от професията — зъболекар. Но там, където е, не се оправя…

Нещо прилично на радост премина през бледосините очи на Стилмън.

— Да не искате да кажете, че ми пращате пациент? Лекарите тук не пращат пациентите си при мен, макар в Америка да го правят. Май забравяте, че съм шарлатанин, който държи мошенически санаториум, като онези, дето карат пациентите си сутрин да ходят боси по росата, а после им дават закуска от печени моркови!

Андрю не се усмихна.

— Не ви помолих да си правите шеги с мен, господин Стилмън. Страшно сериозно се тревожа за това момиче.

— Аз обаче се опасявам, че нямам свободни стаи, приятелю мой. Въпреки антипатиите на вашето медицинско братство, имам списък на чакащи пациенти, дълъг колкото ръката ми. Странно! — Стилмън най-после безстрастно се усмихна. — Хората искат да ги лекувам въпреки докторите.

— Добре! — промърмори Андрю. Отказът на Стилмън бе голямо разочарование за него. — Малко или много разчитах на това. Ако можехме да настаним Мери тук, о, тогава бих изпитал облекчение. Че вие имате най-хубавия лечебен център в Европа. Не се опитвам да ви лаская. Знам! Когато си помисля за онова древно отделение, в което лежи сега момичето, където чува как лазят хлебарки зад завеската…

Стилмън се наведе напред и взе един тънък сандвич с краставица от ниската маса пред тях. Той имаше характерен, едва ли не педантичен начин на пипане на нещата. Държеше ги, като че току-що най-старателно си бе измил ръцете и сега се страхува да не ги изцапа.

— Така! Значи, вие ми разигравате една малка иронична комедия. Не, не бива да говоря така. Виждам че наистина сте загрижен. И ще ви помогна. Въпреки че сте доктор, ще взема вашия пациент. — Стилмън изкриви устни, като наблюдаваше изненадания вид на Андрю. — Виждате ли, аз съм човек със широки разбирания, не отказвам да си имам работа с професията, когато се налага. Защо не се усмихвате, това е шега? Нищо. Дори без чувство за хумор разбирате много неща по-добре от останалите братя. Чакайте да видя. До следващата седмица свободна стая нямам. Сряда, струва ми се. Доведете ми вашата болна другата сряда и ви обещавам да направя за нея всичко, каквото е нужно!

От благодарност лицето на Андрю почервеня.

— Аз… аз не мога достатъчно да ви се отблагодаря…

— Тогава недейте и престанете с вашата любезност. Повече ми харесвате, когато изглеждате готов всеки момент да хвърлите нещо по някого. Госпожо Менсън, той не е ли хвърлял чинии по вас? Имам един голям приятел в Америка, той притежава шестнайсет вестника и всеки път, когато се ядоса, чупи по една петцентова чиния. Е, веднъж се случи така, че… — Той продължи да разказва някаква дълга и според Менсън абсолютно безсмислена история.

Но когато се връщаха у дома във вечерната хладина, Андрю казваше:

— Както и да е, уредихме въпроса, Крис. Страшно бреме ми беше на съвестта. Но съм сигурен, че за Мери по-добро място няма. Стилмън е голям симпатяга. Много ми харесва. Като го погледнеш, нищо не представлява, но отвътре е само пресована стомана. Питам се дали някога бихме могли да си направим подобна клиника, някакво миниатюрно копие за Хоуп, Дени и мен. Безумна мечта, нали? И си мисля, ако Хоуп и Дени се съгласят и се забием някъде в провинцията, може би ще бъдем близо до някоя мина и ще продължа работата си върху вдишването на праха. Какво ще кажеш, Крис?

Вместо отговор тя се наведе и въпреки големите опасности, които дебнат по шосетата, силно го целуна.

Глава осемнадесета

На другата сутрин стана рано, след като добре си отпочина през нощта. Чувстваше се мобилизиран, готов на всичко. Обади се по телефона и предостави на Фълджър и Търнър, агенти на прехвърляне на медицински практики от Адам стрийт, да се погрижат за продажбата на неговата. Джерард Търнър, който в момента ръководеше фирмата, веднага лично дойде да се запознае с практиката на Чесбъроу терас. След един преглед на счетоводната книга, който трая цяла сутрин, Търнър даде уверения, че няма нищо по-лесно от това да се продаде бързо практиката.

— Разбира се, ще трябва да посочим причина, докторе. Искам да кажа в нашето обявление — рече господин Търнър, като леко почукваше зъбите си с молива. — Всеки купувач би се запитал защо се отказвате от такава златна мина? Извинете, но това наистина е златна мина. Такива приходи в брой не съм виждал много отдавна. Да пишем ли поради заболяване?

— Не — твърдо каза Андрю, — кажете истината, кажете, че… О, по дяволите! пишете „лични причини“.

— Много добре, докторе. — Господин Джерард Търнър написа в проекта за обявление: „Отказва се поради мотиви от лично естество, които нямат връзка с практиката.“

В заключение Андрю каза:

— И запомнете, не искам съкровище за тази практика. Просто добра цена. Има много пациентки, които може би няма да тръгнат след новия човек.

По обед Кристин му подаде две телеграми. Бе помолил Дени и Хоуп да му телеграфират в отговор на писмата, които им написа предния ден. Първата от Дени гласеше: „Поразен. Очаквайте ме утре вечер.“ Втората с характерна бъбривост декларираше: „Цял живот ли трябва да прекарам сред лунатици? Английски провинциални градове, кръчми, складове, катедрали и пазари за прасета. Лаборатория ли казахте. Подписал се възмутен данъкоплатец“.

Следобед Андрю изтича до „Виктория“. В този час доктор Тороугуд не правеше визитации, но точно това най-добре отговаряше на неговия план. Не желаеше да се вдига шум и да се развалят отношения, най-малко от всичко пък би желал да дразни своя началник, който въпреки ината си и интереса към бръснарите-хирурзи от стария Лондон, винаги се бе отнасял добре с него.

Седнал на леглото на Мери, той й обясни плана си:

— По начало грешката е моя. — Той я погали успокояващо по ръката. — Би трябвало да предвидя, че това място не е съвсем за теб. Когато отидеш в Белвю, ще почувстваш цялата разлика. Голяма разлика, Мери. Но тук бяха мили с теб и няма нужда да ги обиждаме. Просто трябва да кажеш, че искаш да напуснеш на петнайсети и да те отпишат. Ако не искаш да го направиш сама, мога да накарам Кон да им пише, че иска да напуснеш. След това в сряда аз ще те заведа с кола до Белвю. Ще водя сестра и всичко. Нищо не е по-просто и по-добро за теб.

Завърна се в къщи с чувството, че е направил още нещо, че е започнал да разчиства мръсотията, в която бе затънал животът му. Същата вечер седна в манипулационната, твърдо решен да изкорени хронично болните от практиката, безжалостно да пожертва чаровните си ученички.

Десетина пъти в продължение на един час твърдо заявяваше:

— Това ще е последното ви идване. Идвате вече доста време. Сега сте много по-добре. И няма никакъв смисъл да продължавате да пиете лекарства!

Учудващо бе радостното леко чувство, което го обзе след това. Честно да каже какво мисли — това беше лукс, от който дълго време се бе лишавал. Отиде при Кристин с почти момчешка походка.

— Сега вече не се чувствам толкова много като продавач на сапун! — той изпъшка: — Боже! Как мога да говоря така? Забравям какво се случи, Видлер, всичко, което съм направил…

Точно тогава иззвъня телефонът. Тя отиде да се обади и на него му се стори, че твърде дълго се бави, а когато се върна, лицето й бе странно изопнато.

— Някой те търси на телефона.

— Кой?… — Изведнъж разбра, че се обажда Франсис Лорънс. В стаята се спусна стена от мълчание. После той бързо каза: — Кажи й, че ме няма. Кажи, че съм заминал. Не, чакай! — Лицето му стана решително, той направи рязко движение напред. — Сам ще говоря с нея.

Върна се след пет минути и видя, че тя седи с плетката в любимия си ъгъл, където осветлението беше добро. Тайно погледна към нея, после отмести погледа си встрани, отиде до прозореца и тъжно се загледа навън с ръце в джобовете. Тихото потракване на куките го караше да се чувства извънредно глупав, като тъжно и глупаво куче, което послушно се връщаше в къщи, осакатено и изцапано след някое непозволено излизане. Най-после не можа да се стърпи. Все още с гръб към нея, той каза:

— С това също е свършено. Може би ще те интересува да знаеш, че всичко се дължи на глупашката ми суетност, да, и на материалния интерес. Само теб обичах през цялото време. — Внезапно той изпъшка: — По дяволите, Крис, за всичко аз съм виновен. Тия хора само това знаят, но аз знаех и друго. Много лесно се измъквам от всичко, прекалено лесно. Но чакай да ти кажа: докато бях на телефона, се обадих и на ле Рой. Сметнах, че мога да свърша и тази работа. Компания „Кремо“ повече няма да се интересува от мен. Вече ме няма в техния списък. И за бога! Ще се постарая да не попадна там отново!

Тя не отговори, но потракването на куките в тихата стая отекваше бодро и весело. Вероятно бе останал дълго време в тази поза, следейки засрамено движението по улицата и появяването на светлините в летния мрак. Когато най-после се обърна, нахлулият в стаята здрач бе запълнил всеки ъгъл, но тя все още седеше там — почти невидима в потъналото в сянка кресло, една малка дребна фигура, заета със своето плетиво.

Тази нощ той се събуди потънал в пот, разтревожен. Сляпо се обърна към Кристин, все още измъчван от кошмара си:

— Къде си, Крис? Наистина съжалявам. Ще направя всичко, за да си доволна от мен. — После успокоен, вече полузаспал: — Като продадем тук всичко, ще заминем на почивка. Нервите ми не са в ред. Само като си помисля, че теб наричах невротична! А когато се установим, където и да е, ти ще имаш градина, Крис. Знам колко много обичаш градина. Спомняш ли си, помниш ли „Вейл вю“?

На другата сутрин й донесе голям букет хризантеми. Със старата си упоритост той се стараеше да изрази любовта си към нея, но не с онази самохвална щедрост, която Кристин мразеше — споменът за онзи обед в „Плаца“ още го караше да се черви! — а с дребни, внимателни, почти забравени жестове на внимание.

Когато се върна за чай, той и донесе един специален кейк, който тя обичаше, и като връх на всичко мълчаливо й донесе чехлите от шкафа в края на коридора. Тя се изправи в стола си, настръхнала и меко запротестира:

— Недей, мили, недей. После ще трябва да плащам за това. След една седмица ти ще си скубеш косите, ще ме подхвърляш из цялата къща, както в онези дни.

— Крис! — възкликна той изненадан и огорчен. — Не виждаш ли, че всичко се промени? Отсега нататък аз ще правя всичко за теб.

— Добре, добре, мили — тя усмихната изтри сълзите си, После с внезапна сила, каквато никога не бе подозирал у нея, каза: — Когато сме заедно, нищо няма значение. Не искам да тичаш подир мен. Само искам да не тичаш подир някой друг!

Същата вечер, както бе обещал, за вечеря пристигна Дени. Той донесе новини от Хоуп, който му телефонирал от Кеймбридж, за да съобщи, че тази вечер няма да може да дойде в Лондон.

— Каза, че има работа — рече Дени, като изчукваше лулата си. — Но аз сериозно подозирам, че нашият приятел Хоуп скоро ще се жени. Романтика — женитбата на един бактериолог!

— Каза ли нещо за моята идея? — попита бързо Андрю.

— Да, запалил се е. Не че това има значение, бихме могли просто да си го сложим в джоба и да го отмъкнем с нас! Аз също се запалих. — Дени разгъна салфетката си и взе салата. — Не мога да разбера как такава първокласна идея е излязла от глупавата ти глава. При това си мислех, че си запретнал ръкави като продавач на сапун в Уестенд. Разкажи ми.

Андрю разказа всичко с все по-голям патос. Започнаха да обсъждат плана откъм практичната му страна.

Изведнъж разбраха колко далеч са стигнали, когато Дени каза:

— Според мен няма нужда да избираме голям град. До двайсет хиляди жители ще бъде идеално. Там може да се работи. Вземи карта на Уест Мидлендс и ще видиш десетки индустриални градчета, където четирима-петима лекари най-вежливо са се хванали за гушите. Там добрият стар доктор по медицина измъква едната сутрин половин сливица, на другата смесва mist. alba. Точно там можем да демонстрираме нашата идея за специализацията. Няма да купуваме практика. Просто, така да се каже, пристигаме. Господи! Бих желал да видя лицата им. На доктор Браун и доктор Джоунз, и доктор Робинсън, де. Ще трябва да устоим на тонове обиди — може и да ни линчуват. Но ако говорим сериозно, ще ни трябва централна клиника с лабораторийката на Хоуп. Дори можем да имаме две-три легла на горния етаж. Отначало ще е скромно — вероятно по-скоро ще убеждаваме, отколкото ще строим. Но някак имам чувството, че ще хванем корен. — Внезапно забелязал блесналия поглед на Кристин, която седеше и следеше разговора им, той се усмихна: — Какво ще кажете, госпожо? Луди работи, нали?

— Да — отвърна тя малко дрезгаво, — но те, само лудите работи са от значение.

— Точно така, Крис! За бога! Точно това има значение! — Съдовете на масата подскочиха, когато Андрю удари с юмрук по нея. — Планът е добър. Но важното е идеалът зад него! Ново тълкуване на Хипократовата клетва; абсолютна вярност към научния идеал, никакъв емпиризъм, никакво предписване на глупости, никакво гонене на хонорари, никакви безполезни лекарства, никакво угодничене пред хипохондрици, никакво — о! За бога, дайте ми да пийна! Гласните ми струни не издържат, трябва ми барабан.

Говориха до един часа̀ сутринта. Силната възбуда на Андрю бе стимул, пред който не устоя и твърдият Дени. Последният му влак бе заминал отдавна. Тази нощ той зае свободната стая, а когато след закуска излезе набързо, обеща да дойде отново в града в петък. Междувременно той ще се срещне с Хоуп и, като последно доказателство за своя ентусиазъм, ще купи голяма карта на Уест Мидлендс.

— Тръгна, Крис, тръгна! — върна се ликуващ от вратата Андрю. — Филип се е наострил като кинжал. Той много не говори. Но аз знам.

Същият ден доведе и първите купувачи на практиката. Пристигна един перспективен купувач, после друг, след него дойде трети. Заедно с най-солидните кандидати идваше лично и Джерард Търнър. Той красиво и елегантно описваше предимствата на практиката, намираше красиви фрази и за архитектурата на гаража. Два пъти в понеделник идва доктор Ноел Лори, сутринта сам, а следобед заедно с агента. След това Търнър любезно и съучастнически каза на Андрю по телефона:

— Доктор Лори се интересува, докторе, бих казал, силно се интересува. Много се страхува да не извършим продажбата преди жена му да е успяла да види къщата. Тя е на море с децата. Ще се върне в сряда.

Същия ден Андрю щеше да води Мери в Белвю, но сметна, че спокойно може да остави продажбата в ръцете на Търнър. В болницата всичко бе станало, както бе очаквал. Мери щеше да излезе в два часа̀. Беше говорил със сестра Шарп да ги придружи.

Валеше силно, когато в един и половина тръгна с колата, като първо се отби на Уелбък стрийт, за да вземе сестра Шарп, Тя беше в лошо настроение, чакаше го, но без желание. Откакто й бе съобщил, че след края на месеца няма да има нужда от нейните услуги, настроенията й бяха станали още по-несигурни. Отсечено отговори на поздрава му и влезе в колата.

За щастие, с Мери всичко мина гладко. Точно когато тя излизаше от предния вход, той спря отпред с колата. В следващата секунда Мери се намираше на задната седалка на лимузината до сестрата, топло увита в одеяло, с гореща бутилка в краката си. Не бе изминало много време и Андрю вече съжаляваше, че бе взел недоволната намусена сестра със себе си. Явно беше, че според нея това пътуване далеч надхвърляше сферата на нейните задължения. Чудеше се как толкова време я бе търпял.

В три и половина стигнаха Белвю. Дъждът бе спрял, докато изкачваха хълма, слънцето изгря през облаците. Мери се наведе напред, втренчила се нервно, малко тревожно в мястото, от което я караха да очаква толкова много.

Андрю намери Стилмън в канцеларията. Искаше веднага заедно да прегледат болната, защото въпросът за обездвижването продължаваше да го тормози.

— Добре — кимна Стилмън, когато свършиха. — Веднага ще я видим.

Тръгнаха към стаята на Мери. Тя сега лежеше бледа след пътуването, все още неспокойна, хвърляше погледи към сестра Шарп, която в единия край на стаята сгъваше дрехите й. Когато Стилмън пристъпи напред, тя трепна.

Прегледа я щателно. Неговият метод беше откровение за Андрю. Стилмън работеше тихо, спокойно, прецизно. Не се стараеше да предразположи пациентката и всъщност изобщо не напомняше лекар в момент на работа. Използваше стетоскопа, но изследването правеше главно с ръце, палпация на междуребрието и надключечната ямка. Като че с гладките си пръсти наистина можеше да усети състоянието на живите, дишащи белодробни клетки отдолу.

Когато свърши, той извика Андрю навън.

— Пневмоторакс — каза той. — Няма спор. Този дроб е трябвало отдавна да се обездвижи. Веднага ще свърша тази работа. Идете да й кажете.

Стилмън отиде да подготви апарата, а Андрю се върна в стаята и уведоми Мери за тяхното решение. Говореше колкото можеше по-леко, но явно бе, че новината за незабавното обездвижване още повече я разтревожи.

— Ти ще го направиш, нали? — запита неспокойно тя. — Най-добре ти да го направиш.

— Това е нищо, Мери. Абсолютно нищо няма да усетиш. Аз съм тук. Ще му помагам! Ще гледам да си добре.

Всъщност бе възнамерявал да остави цялата техника на Стилмън, но нейната нервност, трогателната й доверчивост и неговото чувство за отговорност го накараха да отиде в стаята за лечение и да предложи услугите си на Стилмън.

След десет минути бяха готови. Когато Мери бе доведена, Андрю й даде местна упойка. След това застана до манометъра, а Стилмън умело вкара иглата, контролирайки притока на стерилен газ в плеврата. Апаратът беше красив и изящен, а Стилмън — несъмнено майстор в работата си. Той вещо работеше с канюлата, вкарваше я майсторски навътре, вперил поглед в манометъра в очакване на крайното „щракване“, което означава пробиване на париеталната плевра. Той имаше свой метод на дълбоко манипулиране за предотвратяване на хирургичен емфизем.

След една ранна фаза на възбуда, страхът на Мери мина. Тя се отпусна с все по-голямо доверие, а към края дори се усмихна на Андрю, съвсем спокойна. Когато се върнаха в стаята, тя каза:

— Ти беше прав. Нищо не усетих. Не чувствам да сте ми направили каквото и да било.

— Не? — вдигна вежди той, после се засмя. — Така и трябва да бъде — никаква паника, никакво чувство, че се случва нещо ужасно. Да можеше всяка операция да минава така! Но все пак този твой дроб е обездвижен. Сега ще си почине. А когато отново започне да диша, вярвай ми, ще бъде оздравял.

Погледът й се спря на него, после обиколи хубавата стая и премина през прозореца на изгледа към долината надолу.

— Тук ще ми хареса в края на краищата. Той не се мъчи да е добър, господин Стилмън, но някак си усещам, че е добър. Мислиш ли, че мога да получа чай?

Глава деветнадесета

Бе почти седем часа̀, когато тръгна от Белвю. Бе се задържал по-дълго, отколкото бе очаквал, разговаряйки със Стилмън на долната веранда, изпитвайки насладата на свежия въздух и тихия разговор. Когато потегляше, бе обзет от необичайно чувство за ведрина и спокойствие. Това чувство дължеше на Стилмън, който със своето спокойствие и равнодушие към дребните житейски проблеми бе подействал благотворно върху напрегнатия му характер. Освен това сега бе отпаднала тревогата за Мери. Андрю сравняваше предишните си прибързани действия, мълниеносното изпращане на Мери в онази старомодна болница с всичко, което бе направил за нея днес следобед. Имаше неудобства, трудни приготовления. Далеч не правоверно. Макар да не бе говорил със Стилмън за плащането, знаеше, че Кон не е в състояние да плати таксите на Белвю, че в последна сметка той щеше да уреди сметката. Но това му се струваше дреболия в сравнение с топлото чувство, че е постигнал нещо истинско. За пръв път от много месеци бе направил нещо достойно, нещо, отговарящо на убежденията му. Това бе топло чувство, драгоценна мисъл — началото на неговото изкупление.

Караше бавно, радвайки се на вечерната тишина. Сестра Шарп седеше на задната седалка, но тя нямаше какво да каже, а той, зает със собствените си мисли, почти не усещаше присъствието й. Когато навлязоха в Лондон, попита къде да я остави и в съответствие с желанието й спря пред станцията на метрото на Нотинг хил. Доволен бе, че се отърва от нея. Тя беше добра сестра, но по характер бе потисната и кисела. Никога не бе го харесвала. Реши на другия ден да й изпрати месечната заплата. Тогава нямаше да му се налага да я вижда отново.

Странно, настроението му се промени, когато мина по Падингтън стрийт. Винаги се вълнуваше, когато минаваше край магазина на Видлерови. Видя го с крайчеца на окото си: „Подновяване — лимитед“. Един от помощниците пускаше кепенците, Това просто действие бе тъй символично, че Андрю потрепера. Подтиснат стигна Чесбъроу терас и вкара колата в гаража. Влезе в къщата, но му тежеше някаква необичайна тъга.

Кристин го посрещна весело в хола. Независимо от неговото настроение, тя несъмнено бе весела. Очите й блестяха, имаше да му съобщава новина.

— Продадено! — заяви весело тя. — Продадено веднъж, продадено втори път, продадено гонг! Чакаха те, чакаха те, скъпи — току-що си отидоха. Доктор и госпожа Лори, искам да кажа. Той така се развълнува, че те няма за приемния час, че се захвана и сам свърши всичко. Дадох им да вечерят. После още разговаряхме. Вече виждах как госпожа Лори смята, че си катастрафирал. После и аз започнах да се тревожа! Но ти си тук и всичко е наред. Утре трябва да се срещнеш с него в канцеларията на господин Търнър в единайсет часа да подпишеш договора. Да! Той даде на господин Търнър депозит.

Последва я в другата стая, където вечерята бе вдигната от масата. Естествено, бе доволен, че практиката е продадена, но в момента не можеше да прояви голяма радост.

— Хубаво е, нали — продължаваше Кристин, — че всичко се урежда така бързо. За толкова неща, си мислех, преди да дойдеш. Само ако е възможно отново да си вземем една малка ваканция във Вал Андре, преди да почнем работа… Там беше тъй хубаво, нали, мили? И тъй добре прекарахме… — Тя млъкна, загледана в него. — Защо? Какво се е случило?

— О, нищо — усмихна се той и седна. — Малко съм уморен. Вероятно защото не съм вечерял.

— Какво? — възкликна тя ужасена. — Сигурна бях, че си хапнал в Белвю, преди да тръгнеш. — Тя се огледа. — Всичка разчистих и пуснах госпожа Бенет на кино.

— Няма значение.

— Не, има, нищо чудно, че не подскочи до тавана, когато ти казах за практиката. Само постой тука за минута и ще ти донеса нещо. Предпочиташ ли нещо по-специално. Бих могла да стопля малко супа или да ти направя бъркани яйца, или какво?

Той размисли.

— Яйца може би, Крис. Но не се притеснявай. Е добре, щом искаш — и може би малко сирене след това.

Тя се върна почти веднага с поднос, върху който имаше чиния с бърканите яйца, салата от целина, хляб, бисквити, масло и купичката със сирене. Постави подноса на масата. Докато Андрю придръпваше стола си към масата, тя извади бутилка бира от шкафа.

Той ядеше, а тя загрижено го наблюдаваше. Усмихна се.

— Знаеш ли, мили, често си мисля. Ако живеехме на Сефън роу, да речем кухня и спалня. Това щеше да ни е напълно достатъчно. На нас богатството не ни понася. Сега, когато отново ще стана жена на работник, страшно съм щастлива.

Той продължи с бърканите яйца. Без съмнение, храната му действаше добре.

— Знаеш ли, мили — продължи тя, подпряла страна на ръцете си. — Толкова много мисля през последните дни. Преди умът ми беше някак скован, затворен. Но откакто сме заедно — о, откакто сме заедно, всичко ми изглежда тъй ясно. Само когато трябва да се бориш за нещата, можеш да ги оцениш. Така просто да ти падат в скута не е никаква радост. Помниш ли в Аберлоу — днес цял ден мисля за тези дни. Когато трябваше заедно да преминем през толкова трудности? Сега чувствам, че за нас отново започва същото нещо. Такъв е нашият начин на живот. Това сме ние! А аз съм тъй щастлива!

Той я погледна.

— Наистина ли си щастлива, Крис?

Тя леко го целуна.

— Никога през целия си живот не съм била по-щастлива.

Настъпи мълчание. Той намаза с масло една бисквита и вдигна капачето на купичката, за да си вземе сирене. Но тук го очакваше разочарование. Откри, че вътре не е любимото му сирене либтауер, а парченце от сиренето, което госпожа Бенет използваше при готвене. Като видя това, Кристин възкликна самоукорително.

— Пък аз мислех днес да мина край фрау Шмид!

— Всичко е наред, Крис.

— Не, не е наред. — Тя дръпна чинийката, преди той да успее да си вземе. — Превъзнасям се тук аз като някоя сантиментална ученичка, не ти давам поне прилична вечеря, когато се връщаш уморен, оставям те да гладуваш. Хубава съпруга на работник ще бъда! — Тя скочи и погледна часовника. — Тъкмо имам време да изтичам, преди да е затворила.

— Не се притеснявай, Крис…

— Моля ти се, мили. — Тя весело го накара да млъкне. — Искам да отида. Искам, защото ти обичаш сиренето на фрау Шмид, а аз обичам теб.

Преди да е успял отново да протестира, тя бе излязла от стаята. Чу бързите й стъпки в хола, лекото затваряне на външната врата. Очите му още се усмихваха. Това бе така характерно за нея. Намаза си още една бисквита, очаквайки пристигането на прочутото сирене либтауер, очаквайки нейното завръщане.

Къщата беше много тиха: Флори спи долу, помисли той, а госпожа Бенет е на кино. Андрю се радваше, че госпожа Бенет идва с тях при новата им авантюра. Днес Стилмън беше страшен. Мери ще бъде съвсем добре при него. Чудно как дъждът спря днес следобед — колко красиво беше да се връща така у дома — през свежите спокойни ливади. Слава богу, Кристин отново ще има градина. Петимата доктори от калния град, където ще отидат, може и да ги линчуват с Хоуп и Дени, но тя винаги ще има своята градина!

Разсеяно започна да яде една от намазаните бисквити. Ако тя не побърза, ще си загуби апетита. Сигурно говори с фрау Шмид. Добрата стара фрау, тя му пращаше първите пациенти. Само ако бе продължил честно, вместо да — е добре, това вече е свършено, слава богу! Отново са заедно с Кристин, по-щастливи от когато и да било. Как хубаво беше да чуе как тя казва това само преди минута. Той запали цигара.

Внезапно звънецът силно иззвъня. Андрю вдигна глава, остави цигарата и отиде в хола. Звънецът издрънча отново. Отвори предната врата.

Внезапно усети, че навън цари голяма възбуда. Тълпа от хора, лица и глави, забулени от падналия мрак. Но преди да се е ориентирал в подскачаща гледка, пред очите му изникна полицаят, който бе звънял. Стръдърз, неговият стар приятел от Файф, регулировчикът. Погледът на Стръдърз бе странен, белотата на очите му поразяваща.

— Докторе — каза той запъхтян, като човек, който е тичал, — жена ти пострада. Тя изтича, о, всемогъщи боже, изтича от магазина право пред автобуса.

Една голяма ледена ръка падна върху него. Преди да проговори, възбудата на тълпата го затисна. Внезапно холът се изпълни с хора, ридаещата фрау Шмид, кондукторът на автобуса, друг полицай, непознати. Всички натискаха навътре, караха го да отстъпва към кабинета. И тогава през тълпата видя своята Кристин, носена от двама души. Главата й висеше назад на тънкия бял врат. Все още омотан от канапа, в пръстите на лявата й ръка беше малкият пакет от фрау Шмид. Поставиха я върху високата кушетка в кабинета.

Тя бе мъртва.

Глава двадесета

Той рухна напълно и дни наред не беше на себе си. Имаше моменти на просветление, когато усещаше присъствието на госпожа Бенет, на Дени и един-два пъти на Хоуп. Но през по-голямата част от деня механично изпълняваше онова, което искаха от него. Цялото му същество се бе съсредоточило вътре в него, в един дълъг кошмар на отчаяние. Изопнатите нерви засилваха мъченията му, създаваха мрачни видения и ужаси на отмъщение, които го будеха потънал в пот, викащ от страх.

Смътно съзнаваше, че се води следствие, чувстваше грубата непочтителност на прокурора, на показанията, давани толкова подробно и ненужно. Заглеждаше се в малката квадратна фрау Шмид, по чиито червендалести бузи неспирно течаха сълзи.

— Тя се смеше, смееше се през цялото време, докато беше в моя магазин. По-бързо, моля — непрекъснато казваше тя, — не искам да карам мъжа си да чака.

Когато чу следователят да изразява съчувствието си към доктор Менсън в неговото тъжно положение, той разбра, че е свършило. Механично стана и откри, че върви с Дени по сивия паваж.

Не знаеше как е уредено погребението. Всичко тайнствено минаваше край него, без да го засяга. Когато стигна Кенсъл Грийн, мислите му летяха насам-натам, назад през годините. Сред мръсните огради на гробищата той си спомни широките, брулени от ветровете плата зад „Вейл вю“, където планински понита тичаха и развяваха заплетените си гриви. Тя бе обичала да тича там, да чувства вятъра върху лицето си, а сега я заравяха в това мрачно градско гробище.

Същата нощ, в непоносимата мъка на своята невроза, се опита да се напие до безсъзнание. Но уискито, изглежда, само събуди у него нов гняв срещу себе си. Късно през нощта той крачеше нагоре-надолу по стаята, говореше на глас и пиянски се апострофираше:

— Ти мислеше, че ще се измъкнеш лесно. Мислеше, че вече се измъкваш, но господ ти е свидетел. Престъпление и наказание, престъпление и наказание! Ти си виновен за това, което й се случи, ти трябва да страдаш. — Излезе гологлав и с клатушкане стигна края на улицата, за да погледне с диви очи тъмната затворена витрина на магазина на Видлер. Върна се, като си говореше през горчиви пиянски сълзи: — Бог не можеш излъга, така каза веднъж Кристин. Бог не можеш да излъжеш, приятелче.

Помъкна се нагоре, поколеба се и влезе в нейната стая — тиха, студена, изоставена. Там на тоалетката беше чантичката й. Вдигна я, притисна я до бузата си, после разтреперан я отвори. Вътре имаше няколко медни и сребърни монети, кърпичка, една сметка за зарзаватчията, а после в средния джоб откри някакви книжа. Една негова избеляла снимка, направена в Бленли, и — той ги позна с остра болка — онези малки бележчици, които бе получил на Коледа от пациентите в Аберлоу: „С признателност и благодарност“. Тя ги бе пазила всички тези години. Тежко хлипане се изтръгна от гърдите му. Падна на колене край леглото и зарида.

Дени не направи никакъв опит да спре пиянството му. Струваше му се, че Дени е в къщата едва ли не всеки ден. Не заради практиката, защото доктор Лори вече я бе поел. Лори живееше някъде другаде, но идваше за прегледите и за списъка на визитациите. Андрю не знаеше какво става около него, нито пък желаеше да знае. Гледаше да не пречи на Лори. Нервите му бяха разсипани. Звукът на звънеца караше сърцето му лудо да бие. Внезапни стъпки — и пот избиваше на дланите му. Седеше на горния етаж в стаята си с една навита носна кърпа между пръстите и изтриваше от време на време потта от дланите си. Гледаше в огъня, знаейки че когато дойде нощта, пред него ще се изправи призракът на безсъницата.

Такова беше неговото състояние, когато една сутрин Дени влезе и каза:

— Най-после съм свободен, слава богу! Сега можем да тръгваме.

Не можеше и въпрос да става за отказ. Съпротивителните му сили бяха изчерпани докрай. Дори не попита къде отиват. С мълчалива апатия наблюдаваше как Дени приготвя куфар и за него. След един час бяха на път за гара Падингтън.

Пътуваха цял следобед през югоизточните графства, смениха влака на Нюпорт и тръгнаха през Монмаутшър. В Абергавани слязоха от влака и пред гарата Дени нае кола. Докато излизаха от града през река Уск сред богато обагрената от есента околност, той каза:

— Това е малко градче, някога идвах тук на риба. Лантънското абатство. Струва ми се, че е подходящо.

Стигнаха своята цел през мрежа от алеи, от двете им страни растяха гъсти лешникови храсти. Беше към шест часа̀. Около един квадрат от зеленина се търкаляха развалините на абатството, гладки сиви камъни, няколко свода на манастира все още не бяха рухнали. Наблизо бе домът за гости, изграден изцяло от старите камъни. Един малък поток бълбукаше с постоянен успокояващ ромон. Издигаше се дим от дърва, прав и син в тихия вечерен въздух.

На другата сутрин Дени измъкна Андрю за разходка. Беше свеж сух ден, но уморен от безсънната нощ, с изтощени още на първия хълм мускули, Андрю се опита да тръгне обратно, когато бяха изминали съвсем малко разстояние. Дени обаче бе твърд. Този първи ден изминаха с Андрю осем мили, а на другия десет. Към края на седмицата изминаваха по двайсет мили на ден и Андрю, едва домъкнал се до стаята, вечер незабавно и безчувствено заспиваше върху леглото.

Нямаше кой да ги безпокои край старото абатство. Вече беше краят на сезона за пъстървата и бяха останали само неколцина рибари. Хранеха се в покритата с камъни трапезария на дълга дъбова маса пред откритото огнище. Храната беше проста и добра.

По време на техните разходки почти не разговаряха. Често вървяха цял ден, без да разменят повече от няколко думи. Отначало Андрю беше абсолютно безчувствен — към околността, през която вървяха, но с минаването на дните красотата на нейните реки и гори, на покритите с папрат стръмни хълмове постепенно, но неумолимо проникваше през вцепенените му сетива.

Възстановяването му не беше сензационно бързо, но все пак към края на първия месец той беше в състояние да се справя с умората от дългите преходи, да се храни и спи нормално, да се къпе всяка сутрин със студена вода и да гледа в бъдещето без страх. Виждаше, че не би могло да се избере по-добро място за неговото лекуване от това изолирано кътче, нито по-добър режим от това спартанско, монашеско съществуване. Когато първият мраз скова земята, той усети инстинктивна радост в кръвта си.

Неочаквано започна да разговаря. Темите на техните дискусии отначало бяха непоследователни. Умът му, като атлет, който загрява с прости упражнения преди голямото състезание, бе предпазлив във възприемането на живота. Но без да се опомни, научи от Дени за развоя на събитията.

Практиката била продадена на доктор Лори не за пълната цена, която Търнър бе поискал, тъй като при създалите се обстоятелства нямаше представяне на клиентите, но получената сума беше близка до първоначалната цифра. Най-после бе изтекло разпределението на Хоуп и сега той си беше в къщи с Бирмингам. Дени също беше свободен. Преди да дойде в Лантони, бе напуснал службата си. Намекът бе толкова ясен, че Андрю внезапно вдигна глава:

— В началото на годината трябва да съм годен за работа.

Започнаха да разговарят сериозно и след една седмица вцепенението му изчезна. Стори му се странно и тъжно, че човешкият мозък е в състояние да оцелее дори след такъв смъртоносен удар, какъвто бе получил той. Но нямаше какво да се прави, съживяването беше факт. Преди се бе влачил като съвършено действаща машина със стоическо безразличие. Сега дишаше острия въздух с истинска наслада, замахваше да удари папратите с тоягата си, дърпаше кореспонденцията си от ръцете на Дени и ругаеше, когато пощата не носеше „Медикъл джърнъл“.

Нощно време с Дени разглеждаха една голяма карта. С помощта на един алманах направиха списък на градовете, после го ограничиха и накрая стесниха своя избор върху осем. Два от тях бяха в Стафордшър, три в Нортемптъншър и три в Уорикшър.

На другия понеделник Дени замина за една седмица. През тези дни Андрю почувства стремителното връщане на старата му жажда за работа, неговата работа, истинската работа, която можеше да върши заедно с Хоуп и Дени. Нетърпението му стана колосално. В събота следобед извървя целия път до Абергавани, за да посрещне последния влак за седмицата. Когато, разочарован, се завръщаше и си мислеше, че още две нощи ще трябва да изкара сам, видя малък тъмен „Форд“ спрял пред дома за гости. Втурна се през вратата. Там, в осветената трапезария, Дени и Хоуп бяха седнали на чай с крем, яйца с шунка и консервирани праскови.

През тези дни мястото беше изключително на тяхно разположение. Докладът на Филип, произнесен по време на тази богата вечеря, бе само огнена прелюдия към възбудените спорове. Дъжд и град биеха отвън по стъклата. Времето най-после се бе пречупило. Но за тях този факт не бе от значение.

Два от градовете, посетени от Дени, бяха според израза на Хоуп узрели за медицинско развитие. И Франтън и Станбъроу бяха солидни, полуземеделски градове, в които напоследък се развиваше нова индустрия. В Станбъроу неотдавна бе издигнат завод за дизелови двигатели, а във Франтън — голяма захарна фабрика. Къщи изникваха по покрайнините, населението нарастваше. Но и в двата случая медицинското обслужване изоставаше от живота. Във Франтън имаше само една едностайна болница, а в Станбъроу нямаше нищо. Спешните случаи се изпращаха в Ковънтри, на петнайсет мили.

Само тези голи подробности бяха достатъчни, за да се втурнат като хрътки, попаднали на следа. Но Дени разполагаше дори с още по-стимулпраща информация. Той извади план на Станбъроу, откъснат от пътеводителя на Автомобилното дружество в Средна Англия. Той отбеляза:

— За съжаление, трябва да призная, че я откраднах от хотела в Станбъроу. Струва ми се, доста добро начало за работата ни там.

— Бързо! — възкликна някога безстрастният Хоуп. — Какво означава това тук?

— Това — каза Дени, щом наведоха глави над плана — е пазарният площад. Поне така е по същество. А те по някаква неизвестна причина го наричат Колелото. Намира се точно в центъра на града. Високо, с прекрасно разположение. Знаете ги тези неща — един кръг от къщи, магазини и кантори, наполовина жилища, наполовина стар установен бизнес. Ниски прозорци, ниски врати като при Джордж V. Главният медик на града — огромен като кит, видях го, голямо червено лице като овнешка пържола. Между другото, той има двама помощници и къща на Колелото. — Гласът на Дени стана нежно ироничен. — Точно отсреща, на другата страна на очарователния гранитен фонтан в средата на Колелото, има две празни къщи с големи стаи, здрави подове, добра фасада, обявени за продажба. Струва ми се…

— И на мен ми се струва — заяви Хоуп задъхан. — Още отсега мога да кажа, че нищо не бих желал повече от една малка лабораторийка срещу фонтана.

Продължиха да говорят. Дени съобщи интересни подробности.

— Разбира се — каза той в заключение, — ние всички сигурно сме съвсем луди. Тази идея е доведена до съвършенство в Америка, но чрез голяма организация и много средства. А тук в Станбъроу! Никой от нас няма кой знае колко пари. Сигурно ще се бием помежду си като дяволи, но все пак…

— Бог да е на помощ на старата овнешка пържола! — каза Хоуп, като ставаше и се протягаше.

В неделя направиха още една стъпка в плановете си: решиха Хоуп да направи една обиколка на връщане в къщи и да мине през Станбъроу. Дени и Андрю ще пристигнат в сряда и ще го чакат в хотела на Станбъроу. Един от тях дискретно ще поразговаря с някой от местните агенти за продажба на недвижима собственост.

На другата сутрин Хоуп тръгна рано, за да може да използва целия ден. Той изхвърча със своя „Форд“, пръскайки кал до небесата, преди другите двама да са привършили закуската си. Небето все още тегнеше ниско, но вятърът беше силен. Ветровит ободряващ ден. След закуска Андрю излезе да се поразходи сам за около час. Хубаво беше да се чувства отново годен, пак му предстоеше да се заеме с работата си в голямата авантюра с новата клиника. Досега не бе си давал сметка какво голямо значение има за него тази идея, а сега изведнъж тя беше пред осъществяване.

Когато към единайсет часа̀ се върна, бе пристигнала пощата, куп писма, препратени от Лондон. Седна на масата с чувство на очакване. Дени седеше край огъня зад сутрешния вестник. Първото писмо беше от Мери Боланд. Като прегледа нагъсто изписаните листове, лицето му се стопли от усмивка. Тя започваше, като му изказваше съчувствията си и се надяваше, че се е възстановил напълно. След това накратко разказваше за себе си. Била добре, безкрайно по-добре, почти съвсем здрава. През последните месеци пет седмици температурата й била нормална. Вече на крака, постепенно се раздвижвала. Толкова много бе наддала, че не би я познал. Питаше дали не би могъл да дойде да я види. Господин Стилмън се бил върнал в Америка за няколко месеца и сега го замествал помощникът му Марланд. Не можеше достатъчно да му благодари, че я бе изпратил в Белвю.

Андрю остави писмото на масата, но лицето му още светеше от мисълта за оздравяването на Мери. След това хвърли настрана куп циркуляри и реклами в прозрачни голи пликове с марки от половин пени и взе следващото писмо. Беше дълъг официален плик. Отвори го и измъкна твърдата хартия отвътре.

Тогава усмивката напусна лицето му. Втренчи се в писмото с невярващи очи, зениците му се разшириха. Пребледня като мъртвец. Цяла минута остана неподвижен, опулен над писмото.

— Дени — каза той с тих глас. — Погледни това.

Глава двадесет и първа

Осем седмици преди това, когато Андрю свали сестра Шарп при станцията на метрото на Нотинг Хил, тя отиде с метрото до Оксфорд съркъс и оттам бързо закрачи по посока на Куин Ан стрийт. Бе уговорила със сестра Трент, секретарката на доктор Хемптън, да прекарат заедно вечерта в Кралския театър, където Луи Сейвъри, когото и двете обожаваха, играеше в „Дукесата каза“. Но сега беше вече осем и четирийсет, а представлението започваше в осем и четирийсет и пет. Времето, с което разполагаше сестра Шарп, за да отиде до приятелката си и след това да се озове на горния балкон на Кралския театър, беше ограничено. Освен това, вместо спокойно да отидат в Колнър хауз за едно хубаво топло меню, както възнамеряваха, сега трябваше да вземат по някой сандвич за из път или дори да минат без него. Настроението на сестра Шарп, когато тя вървеше по Куин Ан стрийт бе настроение на жена, с която жестоко са се подиграли. Събитията от изминалия следобед бяха ясни в паметта й, тя кипеше от възмущение и недоволство. Качи се по стълбите и нервно натисна звънеца.

Вратата отвори сестра Трент. На лицето й бе изписан мълчалив упрек. Но преди да каже нещо, сестра Шарп стисна ръката й.

— Мила моя — каза тя бързо, — много съжалявам, но такъв ужасен ден! После ще ти разкажа. Само нека си оставя тук нещата. Ще трябва да дойда както съм. Можем да тръгваме.

Докато двете сестри стояха заедно в коридора, по стълбите слезе Хемптън, пригладен, блестящ, с вечерни дрехи. Като ги видя, спря. Фреди никога не можеше да устои на изкушението да демонстрира своя чар. Част от неговата техника бе да кара хората да го харесват и да измъква от тях колкото може повече.

— Здравейте, сестра Шарп! — каза той весело, като извади цигарата от златната си табакера. — Изглеждате ми уморена. Защо и двете сте така закъснели? Струва ми се чух нещо от сестра Трент. Нещо за театър тази вечер?

— Да, докторе — каза сестра Шарп, — но аз… аз бях задържана за една пациентка на доктор Менсън.

— О? — в гласа на Фреди имаше само намек за въпрос.

Това бе достатъчно за сестра Шарп. Страдаща от извършената спрямо нея несправедливост, мразеща Андрю, обожаваща Хемптън, тя изведнъж заприказва.

— Никога, през целия ми живот не ми се е случвало нещо такова, доктор Хемптън, никога. Да вземем пациентката от „Виктория“, да я мъкнем до Белвю и доктор Менсън да ме кара да го чакам с часове, докато прави обездвижване заедно с неквалифициран… — Тя изля пред Фреди историята на своя следобед, като с мъка задържаше парещите сълзи на раздразнение.

Когато Шарп свърши, настъпи мълчание. Фреди гледаше някак особено.

— Това наистина е било много лошо, сестра — каза той най-после. — Но се надявам, че няма да изпуснете театъра си. Вижте, сестра Трент, трябва да вземете едно такси за моя сметка. Ще го включите във вашите разходи. А сега, ако ме извините, ще трябва да вървя.

— Ето това се казва джентълмен — промърмори сестра Шарп, като го изпрати с възхитен поглед. — Хайде, мила, викай такси.

Фреди замислено караше към клуба. След кавгата с Андрю почти по принуда трябваше да забрави гордостта си и да се върне към по-тясно сътрудничество с Фридман и Айвори. Тази вечер щяха да вечерят заедно. И докато ядяха, Фреди не толкова от злоба, колкото от желание да заинтересува партньорите си, да се сближи отново с тях, леко подхвърли:

— Менсън е започнал да играе някои мръсни номера, откакто ни напусна. Чувам, че започнал да снабдява оня Стилмън с пациенти.

— Какво? — Айвори постави вилицата на масата.

— И му помага, доколкото знам — Хемптън с няколко думи обрисува цялата история.

Когато свърши, Айвори неочаквано грубо попита:

— Това вярно ли е?

— Мили мой — отвърна сериозно Фреди, — преди половин час го научих от собствената му сестра.

Настъпи мълчание. Айвори сведе поглед и продължи да яде. Но зад това спокойствие той изпитваше дива варварска радост. Никога не бе простил на Менсън онези последни думи след операцията на Видлер. Въпреки че не беше от най-чувствителните, той притежаваше ревнивата гордост на човек, който знае собствените си слабости и старателно ги прикрива. Дълбоко в сърцето си знаеше, че за хирург не го бива. Но досега никой не бе му казвал това с такава поразяваща ярост, не бе му подчертавал пълната степен на некадърността му. Той мразеше Менсън заради тази горчива истина.

Другите известно време бяха разговаряли, когато той вдигна глава. Най-безстрастно запита:

— Тази сестра на Менсън… можеш ли да научиш адреса й?

Фреди млъкна и го зяпна през масата.

— Да, с абсолютна сигурност.

— Струва ми се — хладно каза Айвори, — че след тази афера трябва да направим нещо. Между нас да си остане, Фреди, никога не съм го харесвал тоя твой Менсън, но това няма значение. Мисля си за етичната страна. Оная вечер Гедсби ми говори за тоя Стилмън — бяхме гости на един обед. Вестниците пишат за него, за този Стилмън. Някое неграмотно магаре от Флийт стрийт съставило списък на уж излекувани от Стилмън случаи, при които докторите се оказали безпомощни; обикновените локуми, когато се появи такъв човек. Гедсби е доста раздразнен от това. Май Кренстън е бил навремето негов пациент преди да отиде при този шарлатанин! Какво ще стане, ако и хора от професията подкрепят този нахален чужденец. Ей богу! Колкото повече мисля за това, толкова повече се ядосвам. Веднага ще се свържа с Гедсби. Келнер! Вижте дали доктор Морис Гедсби е в клуба. Ако го няма, нека портиерът да позвъни и провери дали не си е в къщи.

Изведнъж на Фреди му се стори, че яката го стяга. По характер не беше злобен и нямаше лоши чувства към Менсън, когото по своя лековат егоистичен начин винаги бе обичал.

— Не ме забърквайте в тази работа — промърмори той.

— Не бъди глупак, Фреди. Как така ще оставим тоя тип да хвърля кал по нас и да си остава невредим?

Келнерът се върна и съобщи, че доктор Гедсби си е в къщи. Айвори му благодари.

— Страх ме е, приятели, че това означава край на бриджа тази вечер. Освен ако Гедсби не е зает!

Гедсби обаче не беше зает и по-късно същата вечер Айвори го посети. Макар да не можеше да се каже, че са приятели, двамата се познаваха достатъчно добре, за да извади лекарят своето второ по ценност вино и пури с репутация. Каква е репутацията на Айвори, за Гедсби беше без значение, той достатъчно ясно виждаше социалното положение на хирурга, а това бе достатъчно за бореца за модерни титли и слава Морис Гедсби, за да се отнася с него любезно.

Когато Айвори спомена целта на своето посещение, не беше нужно да се полагат усилия Гедсби да бъде заинтригуван. Той се наведе напред в стола си, впил малките си очи в Айвори, като внимателно слушаше всичко.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна той с необичайна ярост, след като чу историята. — Познавам този Менсън. Беше известно време при нас в Комисията и мога да ви уверя, че бяхме безкрайно доволни, когато ни напусна. Абсолютен дръвник. Няма маниерите дори на момче за всичко. Наистина ли твърдите, че е взел пациент от „Виктория“, сигурно някой от пациентите на Тороугуд, ще чуем какво мисли Тороугуд по въпроса. И този пациент той дал на Стилмън?

— Нещо повече, фактически помагал на Стилмън при операцията.

— Ако това е вярно — внимателно каза Гедсби, — то случаят подлежи на разглеждане на Общия медицински съвет.

— Ами… — Айвори се поколеба, колкото изискваше приличието. — И аз съм на това мнение. Но бих предпочел да остана настрана. Виждате ли, по едно време познавах този човек доста по-добре от вас. Малко е неудобно лично да подам оплакване.

— Аз ще го подам — авторитетно каза Гедсби. — Ако това, което ми разказахте, е истина, аз лично ще го подам. Бих сметнал, че не съм изпълнил своя дълг, ако не предприема незабавно действия. Въпросът е на живот и смърт, Айвори. Този Стилмън е заплаха не толкова на обществото, колкото на професията. Мисля, че ви разказах как го срещнах онази вечер на един прием. Той заплашва нашия статут, нашата подготовка, нашата традиция. Заплашва всичко, което ни е скъпо. Единственото средство е да го анатемосаме. При това рано или късно той ще има нещастието да се сблъска с въпроса за смъртния акт. Обърнете внимание на това, Айвори! Слава богу, задържали сме правото да се подписват тези документи в професията. Само ние имаме това право. Но ако, забележете, ако този човек и други като него си осигурят професионално сътрудничество, ние сме загубени. За щастие, Общият медицински съвет винаги се е стоварвал като лавина от камъни върху подобни нахалници. Помните случая на Джарвис, манипулатора, преди няколко години, когато бе намерил някакъв си доктор да дава упойка на пациентите му. Бе отлъчен, незабавно отлъчен. Колкото повече мисля за този нахалник Стилмън, толкова повече в мен назрява решението да направя от този случай пример за назиданне. Ако ме извините за минутка, още сега ще позвъня на доктор Тороугуд, а утре ще искам да разпитам онази сестра.

Стана и телефонира на Тороугуд. На другия ден в присъствието на Тороугуд взе подписана декларация от сестра Шарп. Нейните показания бяха тъй недвусмислени, че незабавно се свърза с адвокатите си, господата Буун и Евъртън от площад Блумсбъри. Разбира се, Гедсби мразеше Стилмън. Но той вече с удоволствие предвкусваше славата, която би заслужил в очите на обществото един смел защитник на медицинския морал.

Когато Андрю в забвението си отпътува за Лантони, процесът срещу него вече набираше пара. Вярно е, че прочел с объркване във вестника за смъртта на Кристин, Фреди бе телефонирал на Айвори да се опита да спре процеса. Но тогава бе вече много късно. Оплакването бе направено.

По-късно Комисията за наказуемите случаи обсъди оплакването и от свое име изпрати писмо, с което задължаваше Андрю да присъства на ноемврийското заседание на Съвета, за да отговаря на обвиненията, отправени срещу него.

Това писмо държеше сега той в ръцете си, пребледнял от тревога, стреснат от заплахата в бюрократичната формулировка.

Глава двадесет и втора

Делото трябваше да се гледа на 10 ноември, но Андрю пристигна в Лондон цяла седмица преди това. Бе помолил Хоуп и Дени да го оставят сам със себе си. С чувство на горчивина и тъга се настани в хотел „Мюзиъм“. Макар външно да изглеждаше спокоен, в душата си бе напълно отчаян. Люшкаше се между пристъпи на яд и отчаяние. Това се дължеше не само на съмненията му за бъдещето, но и на живите спомени за всеки миг от медицинската му кариера. Преди шест седмици тази криза би го заварила все още вцепенен от агонията на смъртта на Кристин, безжизнен и вглъбен в себе си. Но сега, оздравял, жаден и готов да започне отново работа, той чувстваше цялата жестокост на удара.

С натежало от мъка сърце си даваше сметка, че ако бъдат погребани възродените му надежди, това би означавало да умре и той.

Тези и други мъчителни мисли се блъскаха в главата и понякога го довеждаха до пълно объркване. Не му се вярваше, че той, Андрю Менсън, е изпаднал в такова ужасно положение, че е заплашен от най-страшния за всички лекари кошмар. Защо го викаха пред Съвета? Защо искаха да го зачеркнат от Регистъра? Не бе направил нищо непочтено. Не бе извършил никакво престъпление. Само бе излекувал Мери Боланд от туберкулоза.

Защитата му беше в ръцете на „Хорнър и Ко“ от Линкънс Инфилдс, адвокатска фирма, която Дени енергично бе препоръчал. На пръв поглед Томас Хорнър не вдъхваше респект. Беше дребен червендалест човек с очила в златни рамки и неспокоен вид. Поради някакъв дефект на кръвообращението, кожата му се зачервяваше, той изглеждаше засрамен, и това несъмнено не вдъхваше особено доверие. Въпреки това Хорнър имаше твърдо становище за воденето на делото. Когато в своя пръв изблик на мъка и възмущение Андрю бе искал да изтича до сър Робърт Аби, единственият му влиятелен приятел в Лондон, Хорнър сухо бе изтъкнал, че Аби е член на Съвета. Със същото неодобрение дребният адвокат бе сложил вето на фанатичната молба да телеграфира на Стилмън да се завърне веднага от Америка. Разполагаха с всички показания, които Стилмън би могъл да даде, а присъствието на неквалифицирания практик би раздразнило ненужно членовете на Съвета. Поради същата причина Марланд който сега го заместваше в Белвю, трябваше да остане настрана.

Постепенно Андрю започна да разбира, че от юридическа гледна точка делото коренно се различава от неговата представа. Неговите възбудени доказателства, че е невинен, които излагаше в кантората на Хорнър, караха дребния адвокат неодобрително да бърчи вежди. Най-после Хорнър бе принуден да заяви:

— За едно нещо ще ви моля, доктор Менсън. Недейте използва такива изрази по време на делото в сряда. Мога да ви уверя, че нищо не би могло да бъде по-фатално за вас.

Андрю изведнъж спря със стиснати юмруци и пламнали очи.

— Но аз искам да знаят истината. Искам да докажа, че най-хубавото нещо, което съм направил от години наред, е излекуването на това момиче. След като месеци наред се преструвах и вършех най-обикновена работа за пари, най-после направих нещо хубаво и именно за него ме викат сега.

Зад стъклата на очилата му погледът на Хорнър изразяваше дълбока загриженост. Червенина изби по кожата му от възбуда.

— Моля ви, моля ви, доктор Менсън. Не можете да разберете колко тежко е нашето положение! Ще използвам случая да ви кажа открито, че в най-добрия случай смятам нашите шансове за успех за несигурни. Пред нас имаме прецеденти: Кент през 1909, Лаудън през 1912, Фолджър през 1919 и, разбира се, прочутото дело на Хексъм през 1921 г. Той бе зачеркнат, защото бе дал пълна упойка в помощ на Джарвис — правача. Сега искам да ви помоля следното: отговаряйте на въпросите само с да и не, а когато това е невъзможно — по най-краткия възможен начин. Защото тържествено ви предупреждавам, че ако се впуснете в някоя от тези речи, които напоследък ми предлагате, ние без съмнение ще загубим делото, а вас ще ви зачеркнат от Регистъра с такава сигурност, с каквато моето име е Томас Хорнър.

Като в мъгла Андрю разбра, че ще трябва да се сдържа. Тук като пациент на операционната маса ще трябва да се подложи на бюрократичните операции на Съвета. Но да достигне това пасивно състояние не беше лесно. Самата мисъл, че ще трябва да се откаже от всички опити да каже какво мисли и тъпо да отговаря с да и не, бе повече, отколкото можеше да издържи.

Във вторник, вечерта, 9 ноември, когато като в треска се опитваше да си представи какво ще му донесе следващия ден, без да знае как се озова на Падингтън на път за Видлерови, тласкан от някакъв странен, подсъзнателен импулс. Дълбоко в съзнанието му се криеше мрачната и все още неопровергана мисъл, че всички нещастия през последните месеци са паднали върху главата му като наказание за смъртта на Хари Видлер. Тази мисъл бе спонтанна и той не я съзнаваше. Но тя съществуваше, извираше от дълбоките корени на най-ранната му вяра, неудържимо го тласкаше към вдовицата на Хари Видлер, като че само нейният вид би могъл да му помогне, би му дал по някакъв странен начин облекчение на страданието.

Нощта беше тъмна и влажна, по улиците почти нямаше хора. Чувство на странна нереалност го обзе, като минаваше, без някой да го познае, през този квартал, където преди така добре го познаваха. Тъмната му фигура се превърна в сянка сред другите фантоми, всички бързащи, бързащи през дъжда. Стигна до магазина малко преди часа за затваряне, поколеба се, после, когато излезе един клиент, бързо влезе.

Госпожа Видлер беше сама зад тезгяха на отделението за чистене и гладене. Тя сгъваше едно току-що оставено дамско палто. Беше облечена в черна пола и боядисана в черно стара блуза. Траурът я правеше още по-дребна. Внезапно тя вдигна очи и го видя.

— Доктор Менсън — възкликна тя и лицето й светна. — Как сте, докторе?

Отговорът му дойде с мъка. Разбра, че тя не знае за неотдавнашните му нещастия. Остана вдървен на входа, загледал се в нея. Дъждовната вода бавно капеше от периферията на шапката му.

— Влезте, докторе. Вир вода сте. Такава ужасна вечер…

Прекъсна я с напрегнат, неестествен глас.

— Госпожо Видлер, отдавна се каня да мина да ви видя. Чудя се как я карате.

— Справям се, докторе, не е толкова лошо. За обувките имам един нов млад помощник. Добър работник. Но влезте, нека ви дам чаша чай.

— Не, аз просто минавам — поклати той глава. — Вероятно Хари много ви липсва.

— Е да, разбира се. Особено в началото. Но чудно е — тя дори се усмихна, — чудно е как човек свиква с нещата.

Бързо и объркано той каза:

— Мисля, че в известен смисъл аз съм виновен. Всичко стана така внезапно. Често ми се струва, че би трябвало мен да вините.

— Да ви виня! — тя поклати глава. — Как може да говорите така, след като направихте всичко, дори намерихте клиника и най-добрия хирург…

— Но виждате ли — настояваше той с дрезгав глас, целият вкочанен от студ. — Ако бяхте постъпили другояче, може би ако Хари бе отишъл в болницата…

— Не бих допуснала нищо друго, докторе. Моят Хари получи най-доброто, което може да се получи с пари. Че какво, само погребението му да бяхте видяли, венците. Как ще ви виня! Колко пъти съм казвала в този магазин, че Хари не би могъл да намери нито по-добър, нито по-любезен, нито по-опитен лекар от вас.

Тя продължаваше да приказва, а той с болка виждаше, че колкото и открити признания да прави, тя няма да му повярва. Тя имаше своята илюзия за мирната, неизбежна, скъпоструваща кончина на Хари. Би било жестоко да я откъсне от този стълб, за който с такава увереност и щастие се държеше. След кратко мълчание той каза:

— Много се радвам, че ви видях, госпожо Видлер. Както ви казах, просто исках да видя какво става с вас.

Запъна се, подаде ръка, каза лека нощ и излезе.

Срещата не само далеч не му вдъхна увереност, а напротив, засили чувството за умора. Настроението му се промени напълно. Какво бе очаквал? Да му простят като в най-добрата традиция на всички романи? Изобличаване? Той с горчивина си помисли, че сега тя има може би по-високо мнение за него от всякога. Докато шляпаше обратно през плувналите във вода улици, той внезапно усети, че утре ще загуби делото си. Това чувство се задълбочи и се превърна в ужасяваща сигурност.

Недалеч от хотела, в една тиха странична улица мина покрай отворената врата на една църква. Още веднъж под влиянието на подсъзнателен импулс той забави крачките си, спря и влезе. Вътре беше тъмно, празно и топло, като че службата бе свършила неотдавна. Не знаеше каква е църквата и не го интересуваше. Просто седна на задната скамейка и впери измъчен поглед в тъмната, покрита със сенки абсида. Спомни си, че по време на тяхното отчуждаване Кристин се бе върнала към Бога. Той никога не ходеше на църква, но сега беше тук, в тази непозната църква. Скръбта води хората тук, връща ги към техния разум, към мисълта за Бога.

Седеше наведен като човек, който си почива от дълго пътуване. Мислите му летяха навън, не в някаква смислена молитва, а окрилени от копнежа в душата му. Господи! Нека не ме зачеркнат! О, господи, не позволявай да ме зачеркнат. В продължение на може би половин час той остана в този странен размисъл, после стана и отиде право в хотела.

На другата сутрин, въпреки че спа дълбоко, Андрю се събуди с чувство на болезнена тревога. Ръцете му трепереха, докато се обличаше. Гневеше се на себе си, че е дошъл в този хотел, който му напомняше изпита. Сега изпитваше същия предизпитен страх, но засилен стотици пъти.

Долу не можа да хапне нищо. Делото бе насрочено за единайсет часа, но Хорнър го бе помолил да отиде по-рано. Прецени, че за да стигне до Халмън стрийт, ще му трябват не повече от двайсет минути. До десет и половина седя във фоайето и нервно прелистваше вестниците. Но когато тръгна, таксито попадна в едно задръстване поради катастрофа на Оксфорд стрийт. Биеше единайсет, когато Андрю стигна залите на Общия медицински съвет.

Втурна се в залата на Съвета, без да си дава сметка напълно за нейната големина, за високата маса, където седеше Съветът с председателя сър Дженър Холидей. В края на залата бяха седнали участниците в неговия процес. Приличаха на актьори, които чакат да им бъде подадена реплика. Хорнър беше там; Мери Боланд, придружена от баща си; сестра Шарп, доктор Тороугуд, господин Буун, сестрата от отделението Майлз — погледът му бързо обходи редицата столове. После запъхтян седна до Хорнър.

— Струва ми се, казах ви да дойдете по-рано — каза загрижен адвокатът. — Другото дело почти свършва. Фатално е да закъснееш пред Съвета.

Андрю не отговори. Както бе казал Хорнър, в момента председателят четеше присъдата по предишното дело, неблагоприятна присъда със зачеркване от Регистъра. Андрю не можеше да откъсне поглед от този лекар, обвинен в някакви дребни мошеничества, дребен и смачкан човек, който, изглежда, цял живот се бе борил за парчето хляб. Безкрайната безнадеждност, изписана по лицето му, докато той стоеше осъден от това свещено тяло от негови колеги, накара Андрю да потрепери.

Но той нямаше време да мисли, нямаше време за нищо повече от една вълна на съжаление. В следващата минута бе обявено неговото дело. Сърцето му се сви.

Обвинението бе официално прочетено. След това стана представителят на обвинението господин Джордж Буун. Той бе тънък, изряден човек във фрак, гладко обръснат, с широка черна панделка, вързана за очилата му. Гласът му звучеше уверено.

— Господин председателю, господа. Делото, за което става въпрос, няма нищо общо с теорията на медицината, както е дефинирана в член 28 на Медицинския закон. Напротив, то представлява недвусмислен пример за професионално сътрудничество с нерегистрирано лице. Ще си позволя да отбележа, че неотдавна Съветът имаше случай да осъди тази тенденция.

Фактите са следните: пациентката Мери Боланд, страдаща от поражение на апекса, била приета в отделението на доктор Тороугуд в болницата за гръдоболни „Виктория“ на 18 юли. Там тя остава под грижите на доктор Тороугуд до 15 август, когато напуска под претекст, че искала да си отиде в къщи. Казвам претекст, защото в деня на нейното напускане била посрещната във фоайето на болницата от доктор Менсън, който веднага я отвел в един институт, наречен Белвю, където, доколкото разбирам, имат претенциите да лекуват белодробни заболявания.

При пристигането в Белвю пациентката била поставена на легло и прегледана от доктор Менсън заедно със собственика на заведението господин Ричард Стилмън, неквалифицирано лице и доколкото разбирам, чужденец. След прегледа, на консултация — специално обръщам вниманието на Съвета на тази фраза, — на консултация било решено да се оперира пациентката, като се направи обездвижване. След това доктор Менсън дал местна упойка и вкарването на въздух било извършено от доктор Менсън и господин Стилмън.

Сега, господа, след като накратко обрисувах картината, бих желал с ваше разрешение да представя нови доказателства. Доктор Юстъс Тороугуд, моля.

Доктор Тороугуд стана и пристъпи напред. Като свали очилата си и ги държеше, готов да подчертава с тях своите позиции. Буун започна:

— Доктор Тороугуд, не бих желал да ви затруднявам. Ние всички добре знаем вашата репутация, бих могъл да кажа вашата слава като консултант по белодробни заболявания. Не се съмнявам, че може би изпитвате добро чувство към своя млад колега, но, доктор Тороугуд, не е ли факт, че в събота, 4 август, доктор Менсън настояваше за консултация относно състоянието на пациентката Мери Боланд?

— Да.

— Не ли също така факт, че по време на тази консултация той настояваше да приемете начин на лечение, който според вас е неразумен?

— Той искаше да направим обездвижване.

— Точно така! И заради най-добрите интереси на пациентката вие отказахте?

— Да, отказах.

— Направи ли ви особено впечатление поведението на доктор Менсън, когато вие отказахте?

— Ами… — доктор Тороугуд се поколеба.

— Моля ви, доктор Тороугуд! Ние уважаваме вашата естествена деликатност.

— Нея сутрин той не изглеждаше много на себе си. Стори ми се, че не е съгласен с моето решение.

— Благодаря ви, доктор Тороугуд. Нямахте причина да предполагате, че пациентката е недоволна от лечението в болницата — при самата мисъл мазна усмивка заля лицето на Буун, — че е имала някакво основание да се оплаква от вас или персонала?

— Нищо подобно. Винаги изглеждаше доволна, щастлива и спокойна.

— Благодаря ви, доктор Тороугуд. — Буун взе следващия лист. — А сега, сестра Майлз, моля.

Доктор Тороугуд седна. Сестрата на отделението Майлз пристъпи напред. Буун поднови разпита:

— Сестра Майлз, в предиобеда на понеделник, 6 август, т.е. два дни след консултацията между доктор Тороугуд и доктор Менсън, идва ли доктор Менсън да види пациентката?

— Да.

— Това обичаен час за него ли беше?

— Не.

— Той прегледа ли пациентката?

— Не. Тази сутрин нямахме снимки. Просто седна и разговаря с нея.

— Точно така, сестра. Дълъг и искрен разговор, ако разрешите да използвам думите ви от предварителната декларация. Но кажете ми, сестра, със свои думи какво стана веднага след като доктор Менсън си отиде?

— Около половин час по-късно номер 17, искам да кажа Мери Боланд, ми каза: „Сестра, премислих много работи и реших да си отида. Всички бяхте много мили с мен. Но искам да си замина една седмица след сряда.“

Буун бързо я прекъсна.

— „Една седмица след сряда.“ Благодаря ви, сестра. Това исках да установим. Засега друго няма.

Старшата сестра Майлз се дръпна назад. Адвокатът направи вежлив и доволен жест с вързаните за панделка очила.

— А сега, сестра Шарп, моля. — Малка пауза. — Сестра Шарп, в състояние ли сте да направите декларация за движението на доктор Менсън в сряда следобед на 15 август.

— Да, аз бях там!

— Доколкото разбирам от вашия тон, сестра Шарп, вие сте били там против волята си.

— Когато разбрах къде отиваме и кой е този Стилмън, нито доктор, нито нищо, аз бях…

— Потресена — предположи Буун.

— Да — изстреля сестра Шарп. — Винаги съм имала работа само с редовни доктори, истински специалисти. През целия си живот!

— Точно така — измърка Буун. — Сега, сестра Шарп, има един пункт, който бих помолил още веднъж да разясните пред Съвета. Наистина ли доктор Менсън действаше съгласувано с господин Стилмън при извършването на операцията?

— Да — унищожително каза сестра Шарп.

В този момент Аби се наведе напред и чрез председателя любезно зададе един въпрос:

— Сестра Шарп, когато въпросните събития се разиграваха пред вашите очи, вие не бяхте ли на служба при доктор Менсън?

Сестра Шарп силно се изчерви, загуби надменността си и проломоти:

— Да, мисля, че да.

Когато минута по-късно тя си седна, Андрю почувства малка топлинка в себе си. Аби поне оставаше негов приятел.

Буун се обърна към масата на Съвета малко натъжен от прекъсването:

— Господин председателю, господа, бих могъл да продължа викането на свидетели, но твърде много ценя времето на Съвета. Освен това, струва ми се, че недвусмислено доказах своята теза. Не може да има никакво съмнение, че пациентката Мери Боланд изцяло поради намесата на доктор Менсън е била лишена от грижите на един изтъкнат специалист в една от най-добрите лондонски болници и отведена в този съмнителен институт, което само по себе си представлява тежко нарушение на професионалните закони, и там доктор Менсън съвсем съзнателно се е свързал с неквалифицирания собственик на института при извършването на опасна операция, която според доктор Тороугуд, специалистът, който от етична гледна точка отговаря за пациентката, е противопоказна, господин председателю, господа, тук според мен се сблъскваме не с изолиран случай, както би изглеждало на пръв поглед, а с планирано, обмислено, едва ли не систематично нарушаване на медицинския правилник.

Господин Буун седна много доволен от себе си и започна да чисти очилата си. Настъпи моментна тишина. Андрю упорито гледаше в пода. Цяло мъчение бе за него да търпи това клеветническо представяне на случая. С горчивина си каза, че тук го третират като някакъв криминален престъпник.

След това напред пристъпи неговият адвокат и се приготви да се обърне към съда. Както обикновено Хорнър изглеждаше объркан, лицето му беше червено и той с мъка слагаше книжата си в ред. Но колкото и странно да изглеждаше, това му спечели известна благоразположеност от страна на Съвета. Председателят каза:

— Да, господин Хорнър?

Хорнър се изкашля:

— Ако не възразявате, господин председателю, аз не оспорвам доказателствата, представени от господин Буун. Не желая да отивам далеч от фактите. Обаче начинът на тяхното тълкуване дълбоко ме тревожи. Освен това има някои допълнителни факти, които хвърлят върху делото светлина, много по-благоприятна за моя клиент.

Досега не беше съобщено, че госпожица Боланд е по начало пациент на доктор Менсън, тъй като е била на преглед при него, а именно на 11 юли. Освен това доктор Менсън е лично заинтересуван от случая. Госпожица Боланд е дъщеря на негов близък приятел. Така че през цялото време той е смятал, че носи отговорност за нея. Трябва откровено да признаем, че действията на доктор Менсън са напълно погрешни. Но най-почтително си позволявам да твърдя, че те не са били нито нечестни, нито злонамерени.

Чухме за малката разлика в мненията на доктор Тороугуд и доктор Менсън по въпроса за лечението. Като не забравяме големия интерес на доктор Менсън към развитието на този случай, за него няма нищо по естествено от това да се опита да го вземе обратно в свои ръце. Той, разбира се, не е искал да дразни своя по-старши колега. Това и нищо друго не може да бъде причина за претекста, върху който Буун така силно сложи ударението. — Хорнър млъкна, извади носна кърпа и се окашля. Имаше вид на човек, приближаващ трудно препятствие. — А сега стигаме до въпроса за сътрудничеството, за господин Стилмън и Белвю. Предполагам, че членовете на Съвета знаят името на господин Стилмън. Макар и неквалифициран, той се радва на добра репутация и дори се говори, че е допринесъл за изясняването на някои трудни случаи.

Председателят важно го прекъсна:

— Господин Хорнър, какво можете да знаете вие, непрофесионалист, за тези неща?

— Съгласен съм, сър — бързо каза Хорнър. — Това, което исках да подчертая, е, че господин Стилмън, изглежда, не е случаен човек. Случило се е така, че той се представя на доктор Менсън преди много години с едно писмо, в което изказва комплиментите си на доктор Менсън за една научна работа, която той е извършил в областта на белите дробове. По-късно двамата се срещат на чисто непрофесионална основа, когато господин Стилмън идва в Лондон, за да създаде клиниката си. Наистина било е необмислено, но за доктор Менсън е било естествено да се сети за удобствата, предлагани от Белвю, когато е търсел място, където лично би могъл да лекува госпожица Боланд. Моят приятел господин Буун нарече Белвю „съмнително заведение“. Струва ми се, че по този въпрос за Съвета ще бъде от интерес да чуе показания. Госпожица Боланд, моля.

Когато Мери стана, изпитателните погледи на членовете на Съвета се отправиха към нея с неприкрито любопитство. Въпреки нервността си — гледаше към Хорнър, без нито един път да се обърне към Андрю — тя изглеждаше в добро състояние, в добро здраве.

— Госпожице Боланд — каза Хорнър, — кажете откровено имаше ли нещо, от което да се оплачете през периода, когато лежахте в Белвю?

— Не! Точно обратното. — Андрю веднага видя, че тя е била внимателно инструктирана предварително. Отговорът беше предпазлив и умерен.

— Състоянието ви не се влоши?

— Напротив. Чувствам се по-добре.

— Фактически лекуването, приложено там, е било същото, което доктор Менсън бе предвидил за вас при първия преглед на, момент да видя, на 11 юли.

— Да.

— Уместно ли е задаването на този въпрос? — запита председателят.

— Свърших с този свидетел, сър — каза бързо Хорнър. Когато Мери седна, той простря в своя карикатурен стил ръце към масата на Съвета. — Това, което се осмелявам да твърдя, господа, е, че лечението, извършено в Белвю, е по същество лечението на доктор Менсън, извършено неетично може би от други лица. Аз твърдя, че няма никакво нарушение на духа на закона, никакво професионално сътрудничество между господин Стилмън и доктор Менсън. Бих желал да разпитам доктор Менсън.

Андрю се изправи с болезненото съзнание, че всички погледи са отправени към него. Беше блед и изпит. В дъното на стомаха си усещаше някаква хладна празнота. Чу как Хорнър се обръща към него.

— Доктор Менсън, вие нямахте никаква финансова изгода от така нареченото сътрудничество с господин Стилмън?

— Нито пени.

— Не сте имали долни мотиви, нито непочтени цели, предприемайки известните действия?

— Не.

— Не сте искали да обидите своя по-старши колега доктор Тороугуд?

— Не. Ние се разбирахме добре. Просто при този случай бяхме на различни мнения.

— Точно така — бързо го прекъсна Хорнър. — Вие можете в такъв случай честно и откровено да уверите Съвета, че не сте имали намерение да нарушавате медицинския закон, нито пък и най-далечната мисъл, че вашето поведение е непочтено?

— Това е абсолютната истина.

Хорнър потисна въздишка на облекчение и с едно кимване освободи Андрю. Макар да се смяташе задължен да представи тези показания, беше се опасявал от буйния нрав на своя клиент. Сега обаче всичко бе минало благополучно и той разбираше, че ако е кратък в изводите, може би евентуално ще имат слаба надежда за успех.

С разкаян глас Хорнър поде:

— Не бих желал да задържам повече Съвета. Опитах се да покажа, че доктор Менсън е допуснал нещастна грешка. Апелирам не само към справедливостта, но и към милосърдието на Съвета. Накрая бих желал да привлека вниманието на Съвета върху постиженията на моя клиент. На историята на неговия живот всеки би могъл да завиди. На всички са известни онези случаи, когато блестящи таланти, допуснали една единствена грешка, не са срещали благосклонно отношение и с тяхната кариера е било свършено. Аз се надявам и наистина се моля този случай, който сега ще отсъдите, да не бъде като тях.

Разкаянието и унижението в гласа на Хорнър имаха съвсем благоприятно отражение върху Съвета. Но почти веднага Буун беше отново на крака, стараейки се да привлече вниманието на Съвета.

— С ваше позволение, сър, има един-два въпроса, които бих желал да поставя на доктор Менсън. — Той се обърна и с едно движение на очилата си подкани Андрю да се изправи.

— Доктор Менсън, вашият последен отговор не ми е много ясен. Вие казахте, че не сте знаели вашето поведение да е било в каквато и да било степен непочтено. Но вие все пак знаехте, че господин Стилмън не е човек от професията.

Андрю изгледа Буун изпод вежди. Цялото поведение на педантичния адвокат по време на делото го бе карало да се чувства виновен за някаква недостойна постъпка. Слаба искра пламна в хладната празнота вътре в него.

Той отчетливо каза:

— Да, знаех, че не е доктор.

Дребна хладна гримаса на любезност се мярна на лицето на Буун. Той заядливо каза:

— Разбирам, разбирам. И дори това не ви е спряло.

— Дори това не ме спря — повтори като ехо Андрю с внезапна язвителност. Почувства, че губи контрол над себе си. Пое дълбоко дъх: — Господин Буун, тук ви чух да задавате много въпроси. Ще разрешите ли да ви задам и аз един. Чували ли сте за Луи Пастьор?

— Да — изненадан отговори Буун. — Кой не е чувал.

— Точно така! Кой не е чувал? Вие може би не сте в течение на факта, господин Буун, но може би ще ми разрешите да ви кажа, че Луи Пастьор, най-великата фигура в научната медицина, не е бил доктор. Нито пък Ерлих, човекът, който даде на медицината най-доброто и най-специфично лекарство в цялата й история. Не е бил и Хафкин, който воюва с чумата в Индия по-добре от кой да е квалифициран джентълмен. Не е бил и Мечников, който отстъпва само на Пастьор в своето величие. Простете ми, че ви напомням тези елементарни факти, господин Буун. Те може би ще ви покажат, че всеки човек, който се бори с болестите, но името му не е записано в Регистъра, не е задължително мошеник или негодник.

Наелектризирано мълчание. Досега слушането на делото се влачеше в атмосфера на надуто отегчение и неизбежна безплодност като във второстепенен съд. Но сега всички членове на Съвета се изправиха в столовете си. Със странно изражение Аби впери очи в Андрю. Мина една секунда.

Хорнър с ръка на лицето отчаяно изпъшка. Сега той наистина знаеше, че делото е загубено. Буун, макар и ужасно разстроен, направи опит да укрепи позицията си.

— Да, да. Това са големи имена. Всички ги знаем. Едва ли ще сравнявате Стилмън с тях?

— Защо не? — отвърна Андрю, пламнал от възмущение. — Велики са само защото са мъртви. Вирхов се присмиваше на Кох, докато беше жив, обиждаше го. Днес ние не обиждаме Кох. Хулим хора като Сфалингер и Стилмън. Ето ви още един пример — Сфалингер. Голям и оригинален мислител. Той не е доктор. Няма медицински степени. Но е направил повече за медицината, отколкото хиляди хора със степени. Хора, които обикалят с леките коли, прибират хонорарите си, свободни като въздуха. А в същото време Сфалингер среща опозиция, ругаят го, обвиняват го, оставят го да похарчи цялото си състояние за изследвания и лечение и после го оставят да продължи борбата в мизерия.

— Трябва ли да разбираме — Буун се постара да направи презрителна физиономия, — че изпитвате същото възхищение към Ричард Стилмън?

— Да, той е голям човек, човек посветил целия си живот, на доброто на човечеството. Трябвало е да се бори срещу завист и предразсъдъци, а също и срещу клевети. В своята страна той е преодолял тези неща. Но тук явно не. И все пак съм убеден, че той е направил повече в борбата срещу туберкулозата, отколкото кой да е в тази страна. Той е извън професията. Да! Но има много хора от професията, които цял живот са се мъчили да постигнат нещо, без да постигнат и най-малък резултат в борбата срещу туберкулозата.

В дългата висока зала като че избухна бомба. Очите на Мери Боланд, сега впити в Андрю, блестяха от възхищение и тревога. Хорнър бавно и тъжно събираше нещата си и ги пускаше в кожената си чанта.

Председателят се намеси:

— Съзнавате ли какво говорите?

— Да — Андрю стисна здраво облегалката на стола, чувствайки, че е направил сериозна грешка, но твърдо решен да защити мнението си. Дишаше бързо, напрегнат до скъсване, обхванат от някаква странна безразсъдност. Щом ще го зачеркват, поне да има защо. Той продължи: — Слушах пледоариите, произнесени тук в моя защита, и през цялото време се питах. Какво лошо съм направил? Не искам да работя с шарлатани, не вярвам във фалшиви лекарства. Ето защо не отварям дори половината от високо научните реклами, които с всяка поща падат в моята пощенска кутия. Знам, че съм по-остър, отколкото би трябвало, но другояче не мога. Далеч не сме достатъчно свободомислещи. Ако продължим опитите си да доказваме, че всичко извън професията е лошо, а всичко вътре в нея добро, това би било смъртта на научния прогрес. Ще се превърнем в една малка свита гилдия. Крайно време е да сложим къщата си в ред. И аз нямам предвид само външните признаци. Да почнем от началото: спомнете си безнадеждно слабата подготовка, която получават лекарите. Когато завърших, бях по-скоро заплаха за обществото, отколкото каквото и да било. Всичко на всичко знаех имената на някои болести и лекарствата, които би трябвало да давам за тях. Не можех дори да затворя един акушерски форцепс. Всичко, което знам, съм научил след това. Но колко лекари научават нещо повече от обикновените правила, които практиката им налага? Нямат време тези нещастници, непрекъснато тичат. Ето къде е гнила нашата организация. Би трябвало да има задължителни лекции след завършването, нужно е голямо усилие, за да се изведе науката на челно място в нашата работа. Трябва да се откажем от старото шише с лекарство, трябва всеки практикуващ лекар да има възможност да върши научна работа. Какво да кажем за продажността? Безполезните лечения, от които лесно се печелят пари, ненужните операции, сумата безполезни псевдонаучни препарати — не е ли време да се откажем от всичко това? Цялото съсловие е твърде нетолерантно и самодоволно. Тъпчем на едно място. Никога не можем да помислим за прогрес, за промяна в системата. Обещаваме да направим някои неща, но не ги правим. Години наред блеем жално за ужасните условия, при които работят сестрите, за мизерните подаяния, които им плащаме. Е? Условията все така са си ужасни и те все така не получават нищо повече от подаяния. Това е само един пример. Аз имам предвид нещо по-дълбоко. Ние не даваме никакъв шанс на нашите пионери. Доктор Хексъм, човекът, който бе достатъчно смел и даде упойка при операциите на Джарвис правача, бе зачеркнат от Регистъра. Десет години по-късно, когато Джарвис е излекувал стотици случаи, пред които и най-добрите хирурзи разперваха ръце, когато му бе дадено рицарско звание, когато всички „известни хора“ го обявиха за гений, тогава ние страхливо му дадохме със задна дата почетна титла. По това време Хексъм бе умрял от разрив на сърцето. Знам, че съм правил много грешки в практиката си, лоши грешки. Аз съжалявам за тях. Но не направих грешка с Ричард Стилмън и не съжалявам за постъпката си. Само ви моля да погледнете Мери Боланд. Тя имаше поражение на апекса, когато отиде при Стилмън. Сега тя е здрава. Ако ви е нужно някакво доказателство за недостойното ми поведение, ето го тук пред вас, в тази стая.

Съвсем неочаквано той свърши и седна. На високата маса на Съвета върху лицето на Аби бе грейнала някаква необикновена светлина. Буун, все още на крака, гледаше към Менсън със смесени чувства. После, като си помисли, че поне е дал на този нахален доктор достатъчно въже, за да се обеси сам, се поклони на председателя и зае мястото си.

За около минута залата бе изпълнена с необичайно мълчание. После председателят направи обичайната декларация:

— Моля, всички външни лица да напуснат.

Андрю излезе заедно с останалите. Сега безразсъдството му бе изчезнало и главата му, цялото му тяло пулсираше като претоварена машина. Атмосферата в залата на Съвета го задушаваше. Не можеше да търпи присъствието на Хорнър, Боланд, Мери и другите свидетели. Особено го плашеше тъжният упрек, изписан на лицето на адвоката. Знаеше, че се е държал като глупак, истински загубен и глупав декламатор. Сега разбираше, че неговата честност е истинска лудост. Да, беше лудост да се опитва да говори пред Съвета по този начин. Не би трябвало да е доктор, а някой от демагозите в Хайд парк. Добре! Скоро вече няма да е доктор. Просто ще го зачеркнат.

Отиде в гардеробната с единственото желание да остане сам. Седна на една от мивките и механично запали цигара. Но димът беше безвкусен за изтръпналия му език и той смачка цигарата с ток. Странно беше, че въпреки жестоките истини, които сам каза преди няколко минути за професията, щеше да е много нещастен, ако го изхвърлят от нея. Знаеше, че би могъл да намери работа при Стилмън, но не тази работа искаше да върши той. Не! Той искаше да бъде с Дени и Хоуп, да развива своята собствена идея, да забие острието на своя план в задника на апатията и консерватизма. Но всичко това трябва да бъде направено отвътре; в Англия никога не би могло, никога не би било възможно да се постигне нещо такова отвън. Сега екипажът на Троянския кон ще трябва да бъде съставен само от Дени и Хоуп. Обхвана го остро горчиво чувство. Бъдещето не чертаеше никакви перспективи пред него. Имаше най-мъчителното от всички чувство — чувството на отвергнатия. И успоредно с това съзнанието, че с него е свършено, че не му остава нищо друго, освен да се примири с края.

Шумът от стъпките на хора, движещи се по коридора, го накара да се изправи. Присъедини се към останалите и отново се озова в залата на Съвета, като си казваше, че му остава само едно нещо. Не трябва да се унижава. Молеше се да не покаже никакъв признак на угодничество или слабост. Забил очи в пода пред себе си, той не виждаше никого. Не поглеждаше към високата маса, стоеше пасивен и неподвижен. Всички тривиални звуци в залата ехтяха подлудяващо около него. Скърцане на столове, кашляне, шепнене, дори невероятният звук на разсеяно почукване с молив.

Внезапно настъпи тишина. Някакъв спазъм скова Андрю. Сега, помисли си той, сега идва страшното!

Председателят заговори. Говореше бавно и внушително.

— Андрю Менсън, трябва да ви информирам, че Съветът много внимателно разгледа обвиненията срещу вас и показанията, дадени в тяхна подкрепа. Съветът е на мнение, че въпреки особените обстоятелства на случая и вашето съвсем неортодоксално представяне на случая, вие сте действали с добра воля и искрено сте се старали да спазите духа на закон, който изисква високо равнище на професионалното умение. Трябва да ви уведомя във връзка с това, че Съветът не сметна за уместно да нареди свалянето на вашето име от Регистъра.

В продължение на една объркана секунда той нищо не разбра. После внезапно трескаво вълнение обхвана цялото му същество. Не го бяха зачеркнали. Беше свободен, чист, оправдан. Несигурно вдигна глава към масата на Съвета. От всички странно размазани лица, обърнати към него, най-ясно видя лицето на Робърт Аби. Разбирането в погледа на Аби го потресе. С ослепяваща яснота Андрю разбра, че Аби го беше спасил.

Изчезна преструвката на безразличие. И въпреки че се обърна към председателя, той говореше на Аби, когато слабо промърмори:

— Благодаря ви, сър.

Председателят каза:

— С това делото завършва.

Андрю се изправи, незабавно заобиколен от приятелите си, от Кон, от Мери, от сащисания господин Хорнър, от хора, които никога не бе виждал, но сега топло му стискаха ръка. Как да е се озова на улицата. Кон продължаваше да го удря по раменете, а той странно се успокояваше от нервното си объркване, като гледаше минаващите автобуси, нормалния поток коли и почти непрекъснато с внезапна радост се сещаше за невероятното щастие на своето освобождение.

Погледна надолу и неочаквано видя Мери, която го гледаше с изпълнени от сълзи очи:

— Само да бяха посмели да ти направят нещо след всичко, което направи за мен, щях, о, щях да го пречукам този дърт председател!

— За бога — неуморимо заявяваше Кон, — не разбирам за какво се тревожехте. Щом старият Менсън започна, както си знае, вече си знаех, че ще им покаже колко пари струват.

Андрю се усмихваше слабо, със съмнение и радост.

Тримата стигнаха хотел „Мюзиъм“ след един часа. Във фоайето ги чакаше Дени. Той тръгна да ги посрещне с мрачната си усмивка. Хорнър му бе съобщил новината по телефона.

Но Дени нямаше какво да каже. Само:

— Гладен съм, но тук не можем да се нахраним. Хайде елате всички с мен на обед.

Обядваха в ресторант „Коното“. Макар по лицето на Филип да нямаше и следа от вълнение, макар да разговаряше повечето време с Кон за коли, той успя да превърне обеда във весело тържество. После каза на Андрю:

— Влакът ни тръгва в четири часа. Хоуп ни чака в хотела в Станбъроу. Можем да купим онзи имот на позорно ниска цена. Сега имам да правя някои покупки, но ще те чакам на гарата Юстън в четири без десет.

Андрю го погледна, съзнавайки неговото приятелство и всичко, което му дължеше от първия момент на тяхната среща в малката манипулационна на Бленли. Внезапно каза:

— Ами ако ме бяха зачеркнали?

— Не те зачеркнаха — Филип поклати глава. — А аз ще имам грижата никога да не те зачеркнат.

Когато Дени тръгна по своите покупки, Андрю придружи Кон и Мери до гарата. Докато чакаха на перона, вече доста умълчани, той повтори поканата, която бе направил:

— Трябва да дойдете да ни видите в Станбъроу.

— Ще дойдем — увери го Кон. — През пролетта. Щом стегна малката кола.

Влакът им замина, Андрю имаше още един час на разположение. Но ни най-малко не се съмняваше какво иска да направи. Инстинктивно се качи на един автобус и скоро се озова на Кенсъл Грийн. Влезе в гробището, дълго време стоя на гроба на Кристин и си мислеше за много неща. Беше ясен, чист следобед със свеж ветрец, такъв, какъвто бе обичала Кристин. Над главата му, в клоните на едно мрачно дърво, весело цвъртеше врабче.

Когато най-после тръгна, бързайки да не закъснее, на небето пред него гореше грамада от облаци във формата на крепостни укрепления.