Цитаделата

Глава първа

Комисията за заболяванията в каменовъглените мини и металургията — обикновено произнасяна съкратено КЗМ — се намираше в едно голямо сиво здание край Темза, недалеч от градините на Уестминстърското абатство, удобно разположена близо до Министерството на търговията и Отдела за мините, които ту забравяха, ту ожесточено се бореха за правото да нареждат на Комисията.

На четиринайсети август в едно свежо светло утро, пращящ от здраве и в прекрасно настроение, Андрю тичешком изкачи стълбите на сградата, а погледът му беше на човек, решил да покори Лондон.

— Аз съм новият медицински служител — каза той на портиера, който бе облечен в униформата на Управлението на строежите.

— Да, сър, да, сър — бащински каза портиерът. Андрю се зарадва, че изглежда го очакваха. — Вие ще трябва да се срещнете с нашия господин Джил. Джонз, отведи нашия нов доктор до стаята на господин Джил.

Асансьорът се качваше бавно, като разкриваше облицовани в зелено коридори и много етажи, на които отново можеше да се види невъзмутимата униформа на Управлението на строежите. След това Андрю бе въведен в голяма слънчева стая, където дълго стиска ръката на господин Джил, който стана от бюрото си и остави настрана своя „Таймс“, за да го приветства.

— Аз малко закъснях — заяви Андрю енергично. — Много съжалявам! Върнахме се от Франция едва вчера, но съм абсолютно готов да започна.

— Това е чудесно! — Джил беше весел дребен човек с очила в златна рамка, яка почти като на свещеник, тъмносин костюм, тъмносиня връзка, която се придържаше от плоска златна халка. Той погледна Андрю със снизходително одобрение.

— Седнете, моля! Бихте ли желали чаша чай или чаша горещо мляко? Аз обикновено изпивам една около единайсет. И да, да, наистина вече е почти време…

— Е, добре — каза Андрю, като се колебаеше; после със светнало лице добави: — Може би ще ми разкажете за работата, докато…

Пет минути по-късно униформата на Управлението на строежите донесе чудесна чаша чай и чаша горещо мляко.

— Мисля, че ще ви хареса, господин Джил. Варено е, господин Джил.

— Благодаря, Стивънс. — Когато Стивънс си излезе, Джил се обърна към Андрю с усмивка. — Ще видите, много полезен човек. Прави прекрасни препечени филии с масло. Тук е доста трудно да вземем наистина първокласни куриери. Събрали сме се от всички министерства — Министерство на вътрешните работи, Министерство на мините, Министерство на търговията, а аз — Джил се покашля с гордост — съм от Адмиралтейството.

Докато Андрю отпиваше от вареното мляко и жадуваше за информация относно работата си, Джил, приятно усмихнат, говореше за времето, за Бретания, за пенсионната система на чиновниците, за ползата от пастьоризацията. След това стана и поведе Андрю към стаята му.

Това също беше уютна, постлана с килим слънчева стая с чудесен изглед към реката. Голяма тлъста муха отегчително и тъжно бръмчеше в стъклото на прозореца.

— Избрах я за вас — каза любезно Джил. — Трябваше да се понареди. Има открита камина, ще видите — много приятна през зимата. Надявам се, че ви харесва?

— Да, стаята е чудесна, но…?

— Сега ще ви запозная с вашата секретарка, госпожица Мейсън. — Джил почука, отвори една съседна врата, зад която беше госпожица Мейсън, хубаво поостаряло момиче, чисто и спокойно, седнало на малко бюро. Госпожица Мейсън остави настрана своя „Таймс“ и стана.

— Добро утро, госпожице Мейсън.

— Добро утро, господин Джил.

— Госпожице Мейсън, запознайте се с доктор Менсън.

— Добро утро, доктор Менсън.

Андрю почувства как леко започна да му се вие свят от тези поздравления, но се мобилизира и се включи в разговора.

Пет минути по-късно, когато Джил най-любезно се измъкваше, той окуражително каза на Андрю:

— Ще ви изпратя някои книжа.

Книжата пристигнаха, носени нежно от Стивънс. Освен талантите си в областта на препечените филийки и млякото, Стивънс беше най-добрият носач на книжа в сградата. Всеки час той влизаше в кабинета на Андрю, прегърнал документи, които с любов поставяше на бюрото, където с лакирани букви бе написано „непрегледано“, докато погледът му тревожно търсеше да намери нещо за изнасяне край табелката „прегледани“. Когато там нямаше нищо, Стивънс беше страшно нещастен. При такъв печален случай той съкрушен се измъкваше навън.

Смаян, объркан, раздразнен, Андрю препускаше през папките — протоколи от минали заседания на Комисията, тъпи, отегчителни, маловажни. Тогава се обърна с надежда към госпожица Мейсън, но госпожица Мейсън, която бе дошла, както тя обясни, от Отдела за проучване на замразеното месо при Министерството на вътрешните работи, се оказа твърде ограничен източник на просветление. Каза му, че тук се работи от десет до четири. Разказа за хокейния отбор на учреждението — „Дамската единайсеторка, разбира се, доктор Менсън“, — на който тя беше заместник-капитан. Попита го дали би желал да прегледа нейния „Таймс“. Погледът й го призоваваше да бъде спокоен.

Но Андрю не беше спокоен. Пълен със сили след ваканцията, жадуващ за работа, той започна неспокойно да крачи по килима на Управлението на строежите. Раздразнен, погледна към реката, където надолу-нагоре се движеха влекачи, а срещу течението плаваха дълга редица шлепове, пълни с въглища. След това отиде при Джил.

— Кога ще започна?

Джил подскочи, учуден от остротата на въпроса.

— Скъпи мой, така ме стреснахте. Мислех си, че съм ви дал достатъчно книжа, за да се занимавате цял месец. — Той погледна часовника си. — Хайде, време е за обед.

Над чинията с варената писия Джил тактично обясни на Андрю, който се бореше с една овнешка пържола, че следващото събрание на Комисията няма и не може да се състои преди осемнайсети септември, че професор Чалис е в Норвегия, доктор Морис Гедсби в Шотландия, сър Уилям Диуор, председател на Комисията — в Германия, а непосредственият шеф на Андрю, господин Блейдз — във Фринтън със семейството си.

Вечерта Андрю се прибра при Кристин напълно объркан. Мебелите им бяха още на склад и за да имат време да потърсят и намерят подходящ дом, бяха наели за един месец малък мебелиран апартамент в Ърлз Корт.

— Можеш ли да си представиш, Крис! Те дори не са готови за мен. Имам цял месец, през който ще пия мляко, ще чета „Таймс“ и някакви глупави папки — о, и ще имам дълги интимни разговори за хокей с малката Мейсън.

— Ако нямаш нищо против, запази своите разговори за своята собствена малка. О, мили, тук наистина е чудесно. След Аберлоу. Следобед излязох на малка експедиция до Челси. Открих къде е домът на Карлайл и галерията „Тейт“. Намислила съм, толкова прекрасни неща съм намислила да направим. Можем за едно пени да отидем с корабче до Кю. Помисли си само за градините, мили. А другия месец в Албертхол ще гастролира Крайслер. А и освен това трябва да видим Мемориала, да разберем защо всички му се присмиват. И един театър от Ню Йорк представя една пиеса. И няма ли да бъде чудесно, ако някой ден се срещнем, за да обядваме заедно? — Тя му протегна малката си трепереща ръка. Рядко я беше виждал така развълнувана. — Мили, хайде да излезем и да хапнем. На нашата улица има един руски ресторант. Изглежда добър. После, ако не си много уморен, можем…

— Чакай де — протестираше той, докато тя го водеше към вратата. — Мислех, че по-разумният член на това семейство си ти. Но повярвай ми, Крис, след „работата“ ми през този първи ден бих могъл да издържа доста напрегната вечер.

На другата сутрин той прочете всички папки върху бюрото си, подписа ги и към единайсет вече беснееше из стаята. Но скоро клетката стана твърде малка за него и озлобен тръгна да изучава зданието. То беше безинтересно, като морга без трупове, докато на таванския етаж не се озова в дълга стая, полунаредена като лаборатория, където, седнал на сандък, в който преди е имало сяра, един млад човек с дълга мръсна бяла престилка печално си режеше ноктите на ръцете, цигарата му правеше още по-жълта никотиновата ивица върху горната му устна.

— Здравейте! — каза Андрю.

Моментна пауза, след която другият с безразличие отговори:

— Ако сте се загубили, асансьорът е третата врата вдясно.

Андрю се облегна на масата за опити и извади цигара от пакета си. Попита:

— Тук не сервирате ли чай?

За пръв път младият човек повдигна глава със синкавочерна и гладко вчесана коса, която беше в абсолютен разрез с вдигната яка на мръсното му сако.

— Само на белите мишки — отвърна той заинтересован. — Чаените листенца са извънредно хранителни за тях.

Андрю се засмя, може би защото шегаджията беше пет години по-млад от него. Той обясни:

— Казвам се Менсън.

— Така си и мислех. Значи, дойдохте да се присъедините към забравените. — След кратко мълчание: — Аз съм доктор Хоуп. Поне си мислех, че така се казвам. Сега напълно определено съм не хоп, ами гроб.

— Какво правите тук?

— Един господ знае. И Били Копчалъка, т.е. Диуор! Понякога седя тук и си мисля. Но през по-голямата част от времето седя. От време на време ми пращат парчета от разкъсани миньори и ме питат каква е причината за експлозията.

— А вие казвате ли им? — вежливо попита Андрю.

— Не — грубо каза Хоуп. — Баламосвам ги!

И двамата се почувстваха по-добре след тази недопустима вулгарност и отидоха да обядват заедно. Отиването на обед — обясни доктор Хоуп, е единственото нещо през деня, което му помага да не загуби разума си. Хоуп обясни и други неща на Менсън. Той беше завършил със стипендия от Кеймбридж през Бирмингам, което вероятно — засмя се той — обяснява честата липса на добър тон. Поради настоятелните искания на професор Диуор бил разпределен в Комисията. Тук нямаше какво да прави, освен чисто механична работа, която всеки лаборант би могъл да свърши. Той каза, че бавно, но сигурно полудява от безгрижието и инертността на Комисията, която сбито наричаше Радостта на маниака. Както в повечето случаи при научната работа в страната, положението в Комисията беше такова: работата контролира събрание от изтъкнати имена, които са твърде заети със собствените си специални теории и караниците помежду си, за да бутнат колата в една или друга посока. Бяха дърпали Хоуп наляво и надясно, бяха му казвали какво да прави, вместо да го оставят да прави това, което иска, и с тези прекъсвания той не можеше да се похвали, че е работил шест месеца едно и също нещо.

С няколко думи той обрисува ръководството на Радостта на маниака. Сър Уилям Диуор, дърдорещия и лекомислен деветдесетгодишен председател, той наричаше Били Копчалъка поради склонността на сър Уилям да забравя някои важни копчета от своя тоалет разкопчани. Както съобщи Хоуп, старият Били Копчалъка бил председател на почти всички научни комисии в Англия. Освен това той изготвял онези дивашки популярни беседи „Наука за децата“ по радиото.

След това идваше професор Хуини, известен на своите студенти като Крантата; Чалис, който не беше лош, когато забравяше да играе ролята на Рабле—Пастьор—Чалис; и доктор Морис Гедсби.

— Познавате ли Гедсби? — попита Хоуп.

— Срещал съм се с господина. — Андрю разказа за своя изпит.

— Такъв е нашият Морис — каза горчиво Хоуп. — При това той е такъв проклет, дребен нахалник. Навсякъде се вре. Тия дни ще се вмъкне и в Кралското медицинско дружество. Чиста проба разбойник. Но научната работа не го интересува. Интересува се само от себе си. — Хоуп изведнъж се разсмя. — Робърт Аби веднъж добре го нареди. Гедсби искал да влезе в „Рамстейк клуб“ — това е една от ония къщи, дето ходят да обядват, и при това доста прилична! Е, и Аби, който е важна клечка, обещал да направи всичко възможно за Гедсби, макар че един господ знае защо. Както и да е, седмица по-късно Гедсби срещнал Аби. „Приет ли съм?“ — попитал той. „Не — казал Аби, — не сте.“ „За бога — развълнувал се Гедсби, — да не са гласували против мен?“ „Гласуваха — казал Аби. — Слушайте, Гедсби! Виждали ли сте някога през живота си порция черен хайвер?“ — Хоуп се облегна в стола си и гръмогласно се засмя, Малко по-късно той добави: — Аби между другото също е в Комисията. Той е човек на място. Но е твърде умен, за да идва прекалено често.

Това беше първият от многото обеди, когато Андрю и Хоуп бяха заедно. Въпреки ученическия си хумор и навика да недоволства, Хоуп беше богато надарен с ум. В непочтителността му се чувстваше нещо здраво. Андрю усещаше, че някой ден той би могъл да направи нещо. И наистина, когато беше сериозен, Хоуп често изразяваше желанието си да се върне към истинската работа, която бе планирал за себе си — изолирането на гастритни ензими.

От време на време с тях идваше да обядва и Джил. Характеристиката на Хоуп за Джил беше „добро малко яйце“. Макар и горд със своите трийсет години държавна служба — той бе се издигнал от писар като момче до началник, — Джил беше под средното човешко равнище. В службата работеше като добре смазана, бързо подвижна малка машина. Пристигаше от Сънбъри с един влак всяка сутрин и се връщаше, освен ако не биваше „задържан“, със същия влак всяка вечер. В Сънбъри имаше съпруга и три дъщери, както и малка градина, в която отглеждаше рози. На пръв поглед беше толкова типичен, че би могъл да служи като идеалния пример на представител на заможната средна класа от предградията. И все пак отдолу съществуваше един истински Джил, който обичаше Ярмут зиме и винаги прекарваше там отпуската си през декември; който вярваше в една странна своя библия, която знаеше почти наизуст — една книга, наречена „Али Баба“; който — член на Дружеството за защита на животните от петнайсет години — беше направо влюбен в пингвините от зоологическата градина.

Веднъж Кристин обядва заедно с тях. Джил надмина себе си в усилията да потвърди любезността, присъща на службата. Дори Хоуп се държа възхитително добре. Той сподели с Андрю, че след като видял госпожа Менсън, е по-малко вероятен кандидат за усмирителна риза.

Дните минаваха. Докато Андрю чакаше събранието на Комисията, Кристин и той откриваха Лондон. Отидоха с параходче до Ричмънд. Случи им се да посетят един театър на име Олд Вик. Запознаха се с ветреца на Хемстед Хиит, с чара на кафенето, отворено в полунощ. Разхождаха се по Роу и гребяха с лодка по Серпантините. Откриха измамите на Сохо. И когато вече не се налагаше да изучават картите на метрото, преди да влязат в тунела, почувстваха се лондончани.

Глава втора

На осемнайсети септември следобед най-после Комисията се събра. Седнал до Джил и Хоуп, Андрю наблюдаваше как членовете влизат един по един в дългата, с позлатени корнизи стая на Комисията. Хуини, доктор Ланслот Дод-Кентърбъри, Чалис, сър Робърт Аби, Гедсби и накрая самият Били Копчалъка — Диуор.

Преди влизането на Диуор Аби и Чалис размениха по някоя дума с Андрю — Аби тихо, а Чалис с артистично избухване на радост, — поздравиха го с назначението. А когато влезе, Диуор се обърна към Джил и възкликна със своя характерен фалцет:

— Къде е нашият нов медицински служител, господин Джил? Къде е доктор Менсън?

Андрю стана, смутен от вида на Диуор, който надминаваше дори и описанието на Хоуп. Били беше нисък, прегърбен и космат. Носеше стари дрехи, жилетката му беше изпокапана на много места, зеленикавото му сако бе пълно с книжа, памфлети и меморандуми на десетки различни дружества. Нищо не извиняваше Били, защото той имаше много пари и дъщери, една от които бе омъжена за пер-милионер, но сега той приличаше, както винаги, на пренебрегнат стар маймун.

— Имаше един Менсън през 1880 година, заедно бяхме на Куинз роуд — изписка доброжелателно той в знак на приветствие.

— Това е той, сър — измърмори Хоуп, за когото изкушението бе твърде голямо.

Били го чу.

— Откъде знаете, доктор Хоуп? — премига той вежливо под поставеното на края на носа му пенсне със стоманена рамка. — По това време вие не сте били дори в пелени. Ха! Хи! Хи!

Той отмина, като се кискаше, и зае мястото си начело на масата. Нито един от колегите му, които вече бяха седнали, не му обърна внимание. Част от процедурата в тази Комисия беше гордо пренебрегване на съседа. Но това не обърка Били. Той измъкна сноп книжа от джоба си, пи глътка вода от гарафата, взе един малък чук от масата пред себе си и силно удари по нея.

— Господа, господа! Господин Джил сега ще прочете протокола.

Джил, който работеше като секретар на Комисията, бързо започна да чете протокола на последното заседание, докато Били, който не обръщаше никакво внимание на това дърдорене, ровеше из книжата си и от време на време доброжелателно поглеждаше към Андрю, когото все още смътно свързваше с онзи Менсън от Куинз роуд през 1880 година.

Най-после Джил свърши. Били незабавно си послужи с чука.

— Господа! Ние сме особено щастливи, че днес сред нас е новият ни медицински служител. Спомням си, че нито по-рано, нито по-късно, а през 1904 година подчертах, че е необходимо към Комисията да бъде назначен постоянен лекар, клиницист, който да бъде солидна помощ за патолозите, които от време на време крадем, господа — хи, хи, хи, — които от време на време крадем от стипендиантите. И аз казвам това с пълно уважение към нашия млад приятел Хоуп, на чиято доброта — хи, хи, — на чиято доброта ние сме така много задължени. Сега аз добре си спомням, че не по-рано, не по-късно, а в 1889…

Сър Робърт Аби го прекъсна:

— Сигурен съм, сър, че другите членове на Комисията биха желали с цялото си сърце да се присъединят към вас и да поздравят доктор Менсън за работата му върху силикозата. Ако бих могъл да се изразя така, според мен тази работа е плод на извънредно усърдно и оригинално клинично изследване, работа, която, както Комисията добре знае, би могла да има сериозно отражение върху промишленото ни законодателство.

— Точно така — избумтя Чалис, подкрепяйки своето протеже.

— Точно това се канех да кажа, Робърт — каза Били недоволно. За него Аби все още беше млад човек, едва ли не студент, чиито прекъсвания трябваше внимателно да бъдат порицавани. — Когато на нашето последно заседание решихме, че трябва да бъде извършено проучване в тази насока, веднага се сетих за доктор Менсън. Той е зачекнал този въпрос и трябва да му бъде дадена всяка възможност да го разработи. Ние желаем, господа — тъй като това беше за доброто на Андрю, той му смигна изпод гъстите си вежди през масата, — той да посети всички антрацитни мини в страната и може би по-късно да обхване всички каменовъглени мини. Също ние желаем той да има всички възможности за клинични прегледи на миньорите от индустрията. Той ще разполага с всички удобства, включително и умелото бактериологично съдействие на нашия млад приятел доктор Хоуп. Накъсо, господа, няма нищо, което не бихме направили, за да помогнем на нашия нов медицински служител да продължи проучването на важния въпрос за вдишването на праха, докато се стигне до крайни научни и административни заключения.

Андрю крадешком пое бързо дъх. Това беше чудесно, чудесно — повече, отколкото изобщо някога се беше надявал. Даваха му всички права, щеше да има зад гърба си тяхната огромна власт, даваха му възможност да се впусне в клинични изследвания. Те бяха ангели, всичките, а Били беше самият Гавраил.

— Но, господа — изписка внезапно Били, като измъкна нови книжа от джобовете на сакото си, — преди доктор Менсън да продължи работата по този проблем, преди да можем да се чувстваме в правото си да му разрешим да съсредоточи усилията си в тази област, има друг по-бърз проблем, с който смятаме, че той трябва да се занимае.

Пауза. Андрю почувства, че сърцето му се свива и когато Били продължи, ентусиазмът му бавно почна да изстива.

— Доктор Бигзби от Министерството на търговията неведнъж ми е говорил за тревожното състояние на нещата при стандартизация на индустриалните материали за първа помощ. Разбира се, има една дефиниция съгласно съществуващия закон, но тя е разтеглива и незадоволителна, не съществуват например точни стандарти относно размера и изработването на превръзките, дължината, материала и вида на шините. Сега, господа, това е важен проблем, който пряко засяга нашата Комисия. Аз съм дълбоко убеден, че нашият медицински служител трябва обширно да проучи въпроса и да направи доклад на тази тема, преди за започне работа върху проблема за вдишването на прах.

Мълчание. Андрю отчаяно погледна седящите около масата. Дод-Кентърбъри бе протегнал крака и гледаше в тавана. Гедсби рисуваше диаграми в бележника си, Хуини бе настръхнал, Чалис поемаше дъх, за да произнесе реч.

Но Аби беше този, който каза:

— Сър Уилям, това без съмнение е работа или на Министерството на търговията, или на Министерството на мините.

— Ние сме на разположение и на двете — изписка Били. — Ние сме — хи, хи — сирачето на двете.

— Да, знаем. Но в крайна сметка този проблем за превръзките е сравнително тривиален, а доктор Менсън…

— Уверявам ви, Робърт, че той далеч не е тривиален. В скоро време въпросът ще бъде поставен в Камарата на лордовете. Лорд Ънгър ми съобщи за това вчера.

— А! — каза Гедсби, като наостри уши. — Щом Ънгър иска, нямаме избор.

Гедсби беше способен да подлизурства изключително грубо, а Ънгър беше човекът, на когото особено държеше да се хареса.

Андрю се почувства длъжен да се намеси.

— Извинете, сър Уилям — запъна се той. — Аз бях разбрал, че тук ще върша клинична работа. Цял месец си губих времето в кабинета и ако ще трябва…

Той спря и се огледа. Аби отново му се притече на помощ.

— Доктор Менсън е напълно прав. Цели четири години той работи търпеливо върху своя собствен проблем, а сега, след като сме му предложили всички улеснения да задълбочи проучванията си, възнамеряваме да го пратим да брои бинтове.

— Щом доктор Менсън е чакал четири години, Робърт — изписка Били, — той би могъл да почака още малко, хи, хи.

— Вярно, вярно — избухна Чалис. — В крайна сметка той ще има време и за силикозата.

Хуини се изкашля.

— Сега — промърмори Хоуп на Андрю — Крантата ще изцвили.

— Господа — каза Хуини, — от дълго време призовавам тази Комисия да проучи въпроса за мускулната умора във връзка с горещината около парните машини. Това е един проблем, който, както знаете, дълбоко ме интересува и който, бих се осмелил да кажа, досега не е получил вниманието, което заслужава. Сега си мисля, че ако доктор Менсън бъде отклонен от проблема за вдишването на праха, бихме имали прекрасна възможност да изследваме този важен проблем за мускулната умора…

Гедсби погледна часовника си:

— Точно след трийсет и пет минути имам една среща на Харли стрийт.

Хуини гневно погледна към Гедсби. Колегата му професор Чалис го подкрепи със шумното „нетърпимо безочие“.

След малко, изглежда, щеше да започне бой.

Но насмешливото жълто лице на Били гледаше изпод бакенбардите към събранието. Той не бе разтревожен. Вече четиридесет години се занимаваше с подобни събрания. Знаеше, че не го обичат и искат да се махне, но не се махаше — никога не се махаше. Огромният му череп бе пълен с проблеми, сведения, точки от дневния ред, тайнствени формули и уравнения, с физиология и химия, с факти и подробности от изследователска работа — сводеста, неподдаваща се на изчисление гробница, обитавана от призраците на котки с опериран мозък, осветена от поляризирана светлина, и всичко това му се виждаше като през розови очила поради великия спомен, че когато бил още момче, Листър го погалил по главата.

Той спокойно заяви:

— Трябва да ви уведомя, господа, че вече почти съм обещал на лорд Ънгър и доктор Бигзби, че ще им помогнем в тяхното затруднение. Би трябвало шест месеца да ви стигнат, доктор Менсън, Може би малко повече, няма да бъде безинтересно. Ще влезете в контакт с хора и много факти, млади човече. Спомнете си забележката на Лавоазие за капката вода! Хи, хи. А сега, що се отнася до патологичното изследване на доктор Хоуп на образците от мината Уандовър през юли…

В четири часа, когато всичко бе привършило, Андрю обсъди въпроса с Джил и Хоуп в стаята на Джил. В резултат от това заседание на Комисията и може би от натрупалите се години у него почна да се появява сдържаност. Нито се отдаде на мечти, нито гневно наруга нарежданията, а се задоволи само да начертае нещо с една правителствена писалка върху едно правителствено бюро.

— Няма да е толкова лошо — успокояваше го Джил. — Знам, това означава да се пътува из цялата страна, но пътуването може да бъде много приятно. Бихте могли дори да вземете госпожа Менсън със себе си. Ето, да речем, Бъкстън — той е център на всички каменовъглени мини в Дарбишър. А след шест месеца ще можете да почнете своята антрацитна работа.

— Никога няма да му се удаде случай — ухили се Хоуп. — Той е брояч на бинтове — до живот.

Андрю взе шапката си.

— Бедата с вас, Хоуп, е, че сте твърде млад.

Прибра се в къщи при Кристин, а на следващия понеделник, след като тя решително отказа да изпусне веселото приключение, купиха на старо един „Морис“ и поеха заедно по пътищата на голямото проучване на материалите за първа помощ. Трябва да се признае, че се чувстваха щастливи, когато колата забърза по шосето на север, а Андрю, след като наподоби маймунското изражение на Били Копчалъка, отбеляза, като натискаше газта:

— Карай да върви, хич не ме е грижа какво е казал Лавоазие за капката вода през 1832 година. Ние сме заедно, Крис!

Работата беше абсолютно идиотска. Тя се състоеше в проверяване на материалите за първа помощ в различните мини из страната: шини, бинтове, памук, антисептици, турникети и т.н. В добрите мини екипировката беше добра, а в лошите мини — лоша. За Андрю подземните инспекции не бяха нищо ново. Направи стотици проверки под земята, като пълзеше дълги мили под галериите за извозване до забоя, за да види кутия с превръзки, внимателно поставена там половин час преди идването му.

В малките мини на бедния йоркшър често чуваше как помощник-надзирателят шепне настрана: „Тичай, Джорджи, и кажи на Алекс да отиде до аптекаря…“ и след това „Седнете, докторе, още минута и ще сме готови за вас!“ В Нотингам той успокояваше въздържателите-санитари, като им казваше, че студеният чай е по-добър стимулатор от ракията. Навсякъде другаде се кълнеше, че няма по-добро нещо от уискито. Но, общо взето, вършеше работата си с обезпокояваща съзнателност. С Кристин наемаха стая в някой удобен център. След това той обикаляше областта с колата. Докато беше по инспекции, Кристин седеше и плетеше някъде далеч. Имаха приключения предимно с хазайките. Завързваха нови приятелства главно сред минните инспектори. Андрю не бе учуден, че мисията му караше тези хора с твърди глави и твърди юмруци да се смеят до припадане. Достоен за съжаление беше фактът, че Андрю се смееше заедно с тях.

През март се върнаха в Лондон, продадоха колата само за десет лири по-евтино, отколкото бяха платили за нея, и Андрю седна да пише доклада си. Беше решил да не кара Комисията да съжалява за парите си, да им предложи цял чувал статистики, цели страници с таблици, схеми и диаграми, които показват как кривата на бинтовете се качва, докато кривата на шините спада. Каза на Кристин, че е решен да им покаже колко добре е свършил работата и как превъзходно си бяха загубили времето.

Към края на месеца, след като бе дал груб проект на доклада на Джил, той с изненада получи покана от доктор Бигзби от Министерството на търговията.

— Той е възхитен от вашия доклад — пърпореше Джил, който вървеше заедно с Андрю към Хуайтхол. — Не би трябвало да издавам тайната, но това е факт — един добър старт за вас, скъпи мой. Вие нямате представа колко важен е Бигзби. Цялата фабрична администрация му е в джоба!

Трябваше им доста време, за да стигнат до доктор Бигзби. Трябваше да чакат с шапки на коленете в две приемни, преди да бъдат допуснати до крайната стая. Но там най-после беше доктор Бигзби, дебел и сърдечен, с тъмносив костюм и още по-тъмносиви мустаци, двуредна жилетка и кипяща деловитост.

— Седнете, господа. Става дума за вашия доклад, Менсън. Видях проекта и въпреки че е рано да се говори, трябва да кажа, че ми харесва. Високо научен. Чудесни диаграми. Ето от какво имаме нужда в това министерство. Сега, когато сме решили да стандартизираме екипировката във фабриките и мините, би трябвало да знаете моето становище. На първо място виждам, че препоръчвате широката три инча превръзка като основна. Аз предпочитам широките два инча и половина. Вие ще се съгласите с мен, нали?

Андрю се ядоса: каква ли разлика може да има.

— Що се отнася до мините, аз лично смятам, че колкото по-широка е превръзката, толкова по-добре. Но не мисля, че има дявол знае каква разлика!

— Какво? Какво? — той почервеня и зад ушите. — Как така никаква разлика?

— Абсолютно никаква.

— Но не виждате ли, не разбирате ли, че става въпрос за целия принцип на стандартизацията. Ако ние предложим два и половина инча, а вие препоръчате три инча, вероятно ще има огромни трудности.

— В такъв случай аз ще препоръчам три инча — каза хладно Андрю.

Доктор Бигзби кипна, можеше да се види как кипи.

— Трудно мога да разбера вашето отношение. Вече години наред ние работим с ориентировка към два и половина инча. Защо… Нима не разбирате колко важно е това?

— Да, разбирам! — Андрю също престана да се владее. — Били ли сте някога под земята? Аз съм бил. Правил съм операция, легнал по корем в локва вода на светлината на една миньорска лампа, в теснотията. И мога да ви кажа направо, че никаква педантска разлика от половин инч във вашите превръзки няма по-голямо значение от ланския сняг.

Излезе от сградата по-бързо, отколкото бе влязъл, следван от Джил, който чупеше ръце и съжаляваше за станалото по целия път.

Когато се върна, Андрю дълго гледа от прозореца на стаята си движението по реката, гъмжащите улици, бързащите автобуси, звънтящите трамваи, минаващи над мостовете, движението на хората, целия този пулсиращ поток на живота.

— Колко далеч съм от всичко това — си помисли той, обхванат от нетърпение. — Аз би трябвало да съм там вън, там!

Аби бе престанал да посещава заседанията на Комисията, а Чалис бе докарал Менсън едва ли не до паника, когато го покани предишната седмица на обед и го предупреди, че Хуини полага големи усилия и ще се опита да го използва за своето проучване на мускулната умора, преди да бъде започнато проучването за силикозата.

Отчаяно опитвайки да се пошегува, Андрю помисли: „Ако и това се случи като капак на превръзките, бих могъл да си взема и читателска карта за Британския музей.“

Когато се връщаше у дома от брега на Темза, той се хвана, че със завист разглежда медните плочки, закачени пред домовете на лекарите. Често спираше, наблюдаваше как пациент се качва до вратата, натиска звънеца и влиза, а после, докато замечтан продължаваше нататък, си представяше следващата сцена, въпросите, бързото изваждане на стетоскопа, цялата вълнуваща наука на диагностицирането. Той също беше доктор, нали? Поне едно време…

Към края на май, зает със същите мисли, той вървеше по Оукли стрийт в около пет часа следобед, когато внезапно видя тълпа хора, събрали се около паднал на паважа човек. В канавката отстрани имаше един смачкан велосипед, а почти върху него един накриво спрял товарен камион.

Пет секунди по-късно Андрю беше в центъра на тълпата и гледаше ранения, чиято кръв изтичаше от дълбоката рана в слабините. Край пострадалия бе коленичил полицай.

— Моля! Пуснете ме. Аз съм лекар.

Полицаят, който без успех се мъчеше да сложи турникет, го погледна объркано.

— Не мога да спра кървенето, докторе. Много е високо.

Андрю видя, че е невъзможно да се използва турникет, раната бе твърде високо в слабините и кръвоизливът можеше да бъде смъртоносен.

— Станете — каза той на полицая. — Сложете го по гръб. После изправи ръка, наведе се и натисна с юмрук корема на човека над коремната аорта. Цялата тежест на тялото му, прехвърлена по такъв начин върху този голям кръвоносен съд, веднага спря кръвоизлива. Полицаят махна шлема и си изтри челото. Пет минути по-късно пристигна линейката. Андрю влезе заедно с пострадалия.

На другата сутрин звънна в болницата. Дежурният хирург отговори кратко, както се отговаря в такива случаи:

— Да, да, добре е. Ще се оправи. Кой се интересува?

— О — смънка Андрю в уличната телефонна кабина, — никой.

Точно това съм аз — помисли той горчиво. Никой, който нищо не прави и никъде не отива. Търпя до края на седмицата, после тихо, без шум, връчи оставката си на Джил, за да я предаде на Комисията.

Джил беше развълнуван, но призна, че отдавна предчувствал това тъжно събитие. Той произнесе малка стегната реч, която завърши по следния начин:

— В крайна сметка, скъпи мой, разбрах, че вашето място е, ако мога да си послужа с това военно сравнение, не в базата, а на предната линия, заедно с бойците.

Хоуп каза:

— Не слушай този отглеждащ рози любител на пингвини! Имаш късмет. И аз ще те последвам, ако не полудея. Само да ми изтекат трите години.

Андрю не узна нищо за дейността на Комисията по въпроса за вдишването на праха, докато няколко месеца по-късно лорд Ънгър не повдигна драматично въпроса в парламента, цитирайки свободно медицински данни, предоставени му от доктор Морис Гедсби.

Гедсби бе наречен в печата хуманист и велик лекар. Същата година силикозата бе включена в списъка на професионалните заболявания.