Цитаделата

Глава първа

Раздрънканият камион на Гуилям Джон — Лосин гърмеше и пуфтеше нагоре по планинския път. Отзад, върху разбития заден капак, върху ръждясалия номер, върху никога непалената петролна лампа висеше стар брезент, който оставяше гладка следа в праха. Хлабавите капаци отстрани подскачаха и трополяха в ритъма на древната машина. Отпред, наблъскали се весело в шофьорската кабина при Гуилям Джон, седяха доктор Менсън и съпругата му.

Същата сутрин се бяха оженили. Целият им багаж беше една кухненска маса, купена на старо в Бленли за двадесет шилинга, няколко нови тенджери и тигани и куфарите им. Тъй като не бяха горделиви, решиха, че най-удобният и най-евтин начин за пренасяне на това огромно множество от светски блага и на самите тях до Аберлоу предлага фургонът на Гуилям Джон.

Денят беше ясен, духаше свеж ветрец, от който синьото небе сякаш ставаше още по-синьо. Бяха се смяли и шегували с Гуилям Джон, който от време на време им правеше удоволствието да демонстрира собствената си специална трактовка на ларгото на Хендел с клаксона. Спряха на самотната гостилница високо в планината на прохода Рутин, за да може Гуилям Джон да изпие една бира за тяхно здраве. Гуилям Джон — дребен човек и голям забраван, малко кривоглед — пи няколко пъти за тяхно здраве, а после те глътнаха по няколко капки джин за негова сметка. След това последва страхотното спускане надолу от Рутин с двата остри завоя, граничещи с дълбоки петстотин стъпки пропасти.

Най-после прехвърлиха и последните възвишения и стигнаха Аберлоу. Беше миг на възторг. Градът лежеше пред тях с дългите вълнообразни очертания на покривите си, които като че нямаха край нагоре и надолу по долината, с магазините, църквите и канторите, струпани в горния край, с мините и рудниците в долния, с непрекъснато пушещите комини, с тумбестия охладител, от който изригваха облаци пара — и всичко това обляно от лъчите на обедното слънце.

— Погледни, Крис! — прошепна Андрю, като стисна здраво ръката й. Беше въодушевен като чичероне. — Хубаво място, нали? Ето там е площадът. Ние дойдохме от другата страна. И виж! Никакви газени лампи, мила. Тук са заводите за преработка на газ. Интересно къде ли е нашата къща?

Спряха един минаващ миньор и бързо получиха сведения как да стигнат до „Вейл вю“, която се намираше на същия път на края на града. След минута бяха там.

— Да! — каза Кристин. — Чудесно, тук е чудесно, нали?

— Да, мила. Къщата изглежда много приятна.

— По дяволите! — каза Гуилям Джон, като бутна назад каскета си. — Тая къща е страхотна!

„Вейл вю“ наистина беше необичайна сграда, на пръв поглед нещо между швейцарска хижа и шотландски ловен дом, с голямо изобилие на малки фронтони, цялата измазана с хоросан и разположена сред половин акър изоставена градина, задушена от плевели и коприва, през която един поток се блъскаше в най-различни консервени кутии, а някъде по средата над него се издигаше разнебитен дървен мост. Въпреки че тогава още не знаеха това, „Вейл вю“ беше първата проява на разнообразните пълномощия и многостранните способности на Комитета, който през богатата 1919 година, когато отвсякъде идваха помощи, щедро бе заявил, че ще построи къща, хубава къща, която да прави чест на Комитета, нещо стилно, „истинска красота“. Всеки член на Комитета имаше своя собствена представа за „истинската красота.“ Бяха тридесет души. Резултатът беше „Вейл вю“.

Независимо от първите впечатления, когато влязоха вътре, новите собственици бързо се успокоиха. Къщата беше здрава, с хубав под и чисти тапети. Разтревожи ги обаче броят на стаите. И двамата веднага разбраха, макар никой да не го каза, че с няколкото мебели на Кристин едва ли ще подредят две от тях.

— Сега да видим, мили — каза Кристин и започна да брои на пръсти, след като се завърнаха в хола от първата бърза обиколка. — Ще имаме столова, гостна и библиотека или пък дневна, или както решим да я наречем на долния етаж, а на горния етаж пет спални.

— Точно така — усмихна се Андрю. — Нищо чудно, че искаха женен човек! — Усмивката му внезапно се превърна в жална гримаса. — Честна дума, Крис, страшно ми е криво — нямам нито шушка, използвам ти хубавите мебели като някой паразит, вземам всичко на готово, домъквам те тук почти без предупреждение — едва успяха да ти намерят заместник в училището! Аз съм едно егоистично магаре. Трябваше пръв да дойда тук и да подредя всичко за теб.

— Андрю Менсън! Само да беше посмял да ме оставиш!

— Както и да е, смятам да направя нещо — упорито се наежи той. Виж какво, Крис…

Тя го прекъсна с усмивка:

— Мисля, мили мой, че сега ще ти направя един омлет ала мадам Пулар. Поне приблизително според готварската книга.

Прекъснат в началото на речта си, той остана с отворена уста, втрещил се в нея. Постепенно настървението му изчезна. Отново усмихнат я последва в кухнята. Непоносимо беше да не е с нея. В празната къща стъпките им звучаха като в катедрала.

Омлетът — Гуилям Джон бе изпратен да купи яйца, преди да замине — излезе от тигана горещ, апетитен и нежно жълт. Те ядоха седнали заедно на края на кухненската маса. Той енергично възкликна:

— За бога! Извинявай, мила, аз забравих, че съм нов човек. Господи! Ти можеш да готвиш! Този календар, дето са ни го оставили, не стои лошо на стената. Добре я запълва. Освен това харесвам картината на него — розите. Дали има още малко омлет? Коя е тази Пулар? Звучи ми като кокошка. Благодаря, мила. Ах! Не можеш да си представиш как ми се иска да започна работа. Тук би трябвало да има възможности. Големи възможности!

Той внезапно млъкна, а очите му се спряха върху една боядисана дървена кутия, поставена край багажа им в ъгъла.

— Крис! Какво е това?

— А, това ли? — тя се стараеше да говори спокойно. — Това е сватбен подарък от Дени!

— Дени! — лицето му се промени. Филип беше груб и непроницаем, когато го посети да му благодари за помощта при получаване на новата работа и да му каже, че ще се жени за Кристин. Тази сутрин даже не бе дошъл да ги изпрати. Андрю се измъчваше от чувството, че Дени е твърде сложен, твърде неразбираем характер, за да остане негов приятел. Приближи бавно и с големи подозрения към кутията, като си мислеше, че вероятно ще намери вътре някой стар ботуш — такава представа имаше Дени за хумора. Отвори кутията.

Тогава възкликна възхитен. Вътре беше микроскопът на Дени, чудесният Цайс и една бележка: „Всъщност нямам много нужда от това, казах ти, че съм касапин. Всичко най-хубаво.“

Нямаше какво да се каже. Замислен, едва ли не потиснат, Андрю довърши омлета, загледан в микроскопа. После почтително го взе и придружен от Кристин, влезе в стаята зад столовата. Тържествено остави микроскопа в средата на голия под.

— Това не е библиотеката, Крис, нито дневната, нито кабинета, нито нещо подобно. Благодарение на нашия добър приятел Филип Дени аз обявявам тази стая за лаборатория.

Тъкмо я беше целунал, за да придаде истинска тържественост на случая, когато телефонът иззвъня.

Упорит режещ звук, който, идвайки от празния хол, беше необичайно стряскащ. Погледнаха се въпросително, възбудено.

— Може би ме викат, Крис! Представи си! Първият пациент в Аберлоу.

Втурна се към хола.

Не беше пациент, а доктор Луелин, който му телефонираше от другия край на града, за да го поздрави. По жицата гласът му идваше ясен и любезен, така че Крис, изправила се на пръсти до рамото на Андрю, прекрасно можеше да чува целия разговор.

— Здравейте, Менсън. Как сте? Не се плашете сега. Този път не е по работа. Само исках пръв да кажа на вас и на жена ви добре дошли в Аберлоу.

— Благодаря, благодаря, доктор Луелин. Много мило от ваша страна. Но нямам нищо против и да е за работа.

— Шът, шът! Докато не се оправите, няма да мислите за работа — засмя се Луелин. — И вижте какво, ако довечера нямате какво да правите, минете с жена си да вечеряме заедно, никакви официалности, в седем и половина, ще ни бъде много приятно да ви видим двамата. Тогава можем и да си побъбрим. Значи уредено. Довиждане до довечера.

Андрю окачи слушалката, а лицето му изразяваше дълбока благодарност.

— Наистина много мило от негова страна, нали, Крис? Така изведнъж да ни покани! Главният лекар, имай предвид! Бих могъл да ти кажа, че той е човек с високи степени. Погледнах в справочника за него. Работил е в лондонска болница, доктор по медицина, член на Кралското дружество на хирурзите, доктор по обществено здравеопазване. Представяш ли си, всички тези големи степени! И ми говори така приятелски. Повярвайте ми, госпожо Менсън, тук ще направим голям удар.

И като я прегърна през кръста, започна радостно да валсира из хола.

Глава втора

Същата вечер в седем часа тръгнаха по красивите оживени улици към „Глинмор“, къщата на доктор Луелин. Разходката ги ободри. Андрю с ентусиазъм оглеждаше новите си съграждани.

— Виждаш ли този, който идва, Кристин? Виж! Този, който кашля ей там.

— Да, мили, но какво има?

— А, нищо — каза с небрежен тон, — просто може би той ще бъде един от моите пациенти.

Лесно намериха „Глинмор“, голяма вила с добре поддържана градина, защото отпред стоеше красивата кола на доктор Луелин, а на вратата от ковано желязо бе окачена красиво излъсканата табелка на доктор Луелин с всичките му степени, написани с малки скромни букви. Внезапно притеснени пред тази изисканост, те позвъниха и бяха поканени да влязат.

Доктор Луелин излезе да ги посрещне от гостната, по-елегантен от всякога, с редингот и златни копчета на маншетите, а лицето му излъчваше сърдечност.

— Да, да! Това е чудесно. Радвам се да ви видя, госпожо Менсън. Надявам се, че в Аберлоу ще ви хареса. Не е лошо това местенце, мога да ви кажа. Влезте. Госпожа Луелин ще слезе след малко.

Госпожа Луелин пристигна веднага, не по-малко усмихната от съпруга си. Беше червенокоса жена на около четиридесет и пет години, с бледо луничаво лице. След като поздрави Менсън, тя се обърна към Кристин и влюбено възкликна:

— О, скъпа моя красавице! Честна дума, вече съм влюбена във вас. Трябва да ви целуна. Да, трябва. Нямате нищо против, нали, мила моя?

Без да спира, тя прегърна Кристин, после я погледна пак с блеснали очи, без да я пуска от ръцете си. В края на коридора прозвуча гонг. Тръгнаха към масата.

Менюто беше чудесно: доматена супа, две печени пълнени пилета, кремвирши и пудинг със стафиди. Доктор и госпожа Луелин усмихнати говореха на гостите си.

— Скоро ще разберете как стоят нещата тук, Менсън — казваше Луелин. — Да, наистина. Доколкото мога, ще ви помагам. Между другото, радвам се, че не назначиха онзи Едуардз. Не бих могъл да го пробутам, макар че почти бях обещал да кажа някоя дума за него. Та за какво говорех? А, да! Вие ще работите в западната манипулационна — това е вашият квартал. Там ще сте със стария доктор Ъркюхарт — той е един чешит ако питате мен — и Гейдж, аптекаря. Тук, в източната манипулационна, са доктор Медли и доктор Оксбъроу. Все добри момчета. Ще ги харесате. Играете ли голф? Някой път може да отскочим до Фърнли Корс — това е само на девет мили надолу по долината. Разбира се, тук имам доста работа. Да, да, наистина. Не се грижа лично за манипулационните. Имам болницата, лекар съм на Компанията за болните, на които се плаща компенсация, в града съм медицински инспектор, работя в газовите заводи, хирург съм в Работническия дом и освен това се занимавам с ваксинациите. Правя всички одобрени от Дружеството изследвания, а също и доста работи в областния съд. О, аз съм също съдебен лекар и освен това — в откритите му очи блясна искрица — имам доста частна практика, когато остане време.

— Съвсем запълнена програма — каза Менсън.

Луелин засия.

— Трябва да свързваме някак двата края, доктор Менсън. Тави малка кола, която видяхте отпред, ми струваше хиляда и двеста лири. А пък — е, няма значение. Няма причина и вие да не си подредите добре живота тук. Да кажем едно кръгло триста-четиристотин лири за вас, ако работите както трябва и внимавате. — Той млъкна, после продължи, доверявайки се, ужасно искрен. — Само едно нещо ще трябва да ви кажа. С помощниците е уредено и всички са съгласни да ми дават една пета от доходите си — той продължи бързо и простодушно. — Това е, защото правя вместо тях визитации. Когато нещо се затруднят, ме викат. Трябва да ви кажа, че това за тях е много удобно.

Андрю го погледна с изненада.

— А това не противоречи ли на системата за медицинска помощ?

— Е, не е точно така — каза Луелин и свъси вежди. — Това е измислено и нагласено от самите лекари много отдавна.

— Но…?

— Доктор Менсън! — госпожа Луелин го викаше приветливо от другия край на масата. — Тъкмо казвах на вашата мила малка съпруга, че трябва по-често да се виждаме. Тя трябва да дойде някой път на чай. Ще я пуснете при мен, нали докторе? Друг път трябва да дойде заедно с мен с колата до Кардиф. Ще бъде чудесно, нали мила моя?

— Разбира се — продължи светнал Луелин, — ще имате полза от това. Лезли, този, който беше преди вас, беше един мързелив дявол. Невъзможен лекар, почти като стария Едуардз. Не можеше дори упойка да даде като хората! Вие сте добър по упойките, надявам се, докторе? Когато имам по-важна операция, особено в частната ми практика, трябва да имам добра упойка. Но, за бога! Няма да говорим сега за това. Че вие едва започвате, не е честно да ви досаждам още сега.

— Идрис! — извика госпожа Луелин на мъжа си, възхитена и възбудена. — Венчали са се едва тази сутрин! Госпожа Менсън току-що ми каза. Тя е една малка булка! Кой би повярвал, милите невинни деца!

— Тъй, тъй, тъй! — засия Луелин.

Госпожа Луелин поглади ръката на Кристин.

— Бедно мое агънце! Само като си помисля каква работа ви чака, докато се оправите в тази глупава „Вейл вю“! Трябва някой път да дойда и да ви помогна.

Менсън леко се изчерви, като се опитваше да събере мислите си. Струваше му се, че по някакъв начин бяха превърнали Кристин и него в малка мека топка, която доктор и госпожа Луелин умело си подхвърляха един на друг. Обаче сметна, че последните думи са благоприятни.

— Доктор Луелин — каза той смутен и решителен, — това, което казва госпожа Луелин, е напълно вярно. Мислех си, макар че ми е много неприятно да моля за това, но не бих ли могъл да получа два свободни дни, за да отидем до Лондон да видим какво може да се вземе за обзавеждане на нашия дом и някои други неща?

Видя как Кристин изненадана се ококри, но Луелин вече благосклонно кимаше.

— Защо не? Защо не? Щом почнете, няма да е така лесно да се отлъчвате. Вземете утре и други ден, доктор Менсън. Виждате ли! Ето къде мога да ви бъда полезен. С една дума, мога да помагам на помощниците. Ще ви защитя пред Комитета.

Андрю нямаше нищо против и сам да говори с Комитета и Оуен, но премълча.

Кафето пиха в гостната с, както подчерта госпожа Луелин, „рисувани на ръка чашки.“ Луелин предложи цигари от златната си табакера.

— Погледнете, доктор Менсън. Подарък! От един благодарен пациент. Тежка, нали? Ако може да има цена, струва най-малко двайсет лири.

Към десет часа доктор Луелин погледна хубавия си ръчен часовник с капаци; всъщност той засия срещу часовника, защото гледаше така дори и неодушевени предмети, особено когато му принадлежаха, с онази непосредствена сърдечност, която беше типично негова. Отначало Менсън помисли, че ще започне да разказва интимни подробности за часовника.

Но вместо това, той каза:

— Трябва да отида до болницата. Чака ме гастродуоденална язва, оперирах я тази сутрин. Какво ще кажете да дойдете с мене с колата и да хвърлите един поглед?

Андрю нетърпеливо се изправи в стола си.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие, доктор Луелин.

Тъй като в поканата беше включена и Кристин, казаха лека нощ на госпожа Луелин, която нежно им помаха за сбогом от входната врата, и влязоха в колата, която тихо и елегантно тръгна по главната улица и после нагоре по хълма вляво.

— Мощни фарове, нали? — отбеляза Луелин, като светваше и гасеше за демонстрация. — Луксит! Те са допълнителни. Специално ми ги поставиха.

— Луксит! — каза внезапно Кристин с мекия си глас. — Сигурно са много скъпи, докторе?

— Бас ловя, точно така е — кимна енергично Луелин, високо оценил въпроса. — Струваха ми цели трийсет лири.

Сгушил глава и раменете си, Андрю не смееше да погледне жена си.

— Стигнахме — каза Луелин две минути по-късно. — Тук е моят духовен дом.

Болницата беше добре построена сграда с фасада от червени тухли, а към нея водеше алея, оградена с лаврови храсти. Щом влязоха, очите на Андрю блеснаха. Макар и малка, болницата беше модерно и красиво обзаведена. Доктор Луелин им показваше операционната, рентгеновия кабинет, ортопедията, двете хубави просторни отделения, Андрю радостно си мислеше, че това е прекрасно, прекрасно — не можеше да става дума за сравнение с Бленли! Господи! Всички мои пациенти ще бъдат тук превъзходно!

По време на обиколката срещнаха старшата сестра, висока жена с едър кокал, която не обърна внимание на Кристин, хладно поздрави Андрю и се разтопи в благоговение пред Луелин.

— Получаваме, кажи-речи, всичко, което поискаме, нали сестра? — каза Луелин. — Просто трябва да поговорим с Комитета. Да, да, общо взето, не са лоши хора. Как се чувства моят опериран с язвата, сестра?

— Много добре, доктор Луелин — промърмори старшата сестра.

— Добре! След малко ще дойда да го видя! — той поведе Кристин и Андрю обратно към преддверието.

— Да, трябва да ви призная, Менсън, че се гордея с тази болница. Чувствам я като своя собствена и никой не може в нищо да ме обвини. Нали ще намерите пътя към вас? А когато се върнете в сряда, звъннете ми. Може би ще ми трябвате за упойка.

Като вървяха заедно надолу по пътя, те известно време мълчаха, после Кристин хвана Андрю за ръка.

— Е?

Усети как тя се усмихва в тъмнината.

— Хареса ми — бързо каза той. — Много ми хареса. Забеляза ли старшата сестра, само дето не целуна края на дрехата му. Но господи! Каква чудесна малка болница. И освен това добре ни нагостиха. Не са лоши хора. Само не зная защо трябва да му давам една пета от заплатата си? Не ми звучи нито честно, нито етично! И някак си се чувствам, като че са ме погалили, приласкали и са ми казали да бъда добро момче.

— Наистина беше добро момче, когато поиска тези два дни. Но наистина, мили, какво смяташ да правим? Нямаме пари за мебели.

— Почакай и ще видиш — отвърна загадъчно той.

Светлините на града сега бяха зад тях и изведнъж, когато доближиха „Вейл вю“, между тях настъпи странно мълчание. Да усеща ръката й върху своята за него беше щастие. Заля го огромна вълна от любов. Помисли си за нея, омъжила се набързо в миньорско село, домъкната през планините в разнебитен камион, хвърлена в полупразната къща, където брачно ложе трябваше да им бъде нейният единичен креват, и издържаща на всички тези трудности и премествания със смела и нежна усмивка. Тя го обичаше, доверяваше му се, вярваше в него. Обхвана го решителност. Той няма да остане длъжен, ще й покаже със своята работа, че вярата й в него е оправдана.

Минаха по дървения мост. Шумът на потока, чиито мръсни брегове бяха скрити от меката тъмнина на нощта, звучеше сладко в ушите им. Извади от джоба си ключа, ключа от техния дом, и го пъхна в ключалката.

В хола беше почти тъмно. Когато затвори вратата, той се обърна към мястото, където го чакаше тя. Лицето й леко светеше, слабата й фигура беше очакваща и беззащитна. Нежно я прегърна и тайнствено прошепна:

— Как се казваш, мила?

— Кристин — отвърна тя учудена.

— Кристин коя?

— Кристин Менсън. — Дъхът й идваше бързо, бързо и топлеше устните му.

Глава трета

Следващия следобед влакът им спря на Лондонската гара Падингтън. Макар и съзнаващи своята безпомощност пред лицето на този голям град, в който не бе идвал нито един от тях, Андрю и Кристин смело слязоха на перона.

— Виждаш ли го? — запита тревожно Андрю.

— Може би е на бариерата — предположи Кристин. Търсеха Човека с каталога.

По пътя Андрю подробно беше обяснил красотата, простотата и изключителната предвидливост на неговия план, за това как, разбрал техните нужди още преди да напуснат Бленли, се бе свързал с „Риджънси“, компания за доставки в Източен Лондон. „Риджънси“ не беше кой знае какво колосално предприятие — нямаше нищо общо с глупавите универсални магазини, — а почтен частен пазар, специализиран в продажби на изплащане. Наскоро полученото писмо от собственика беше в джоба му. Всъщност, ако…

— А — възкликна той със задоволство, — ето го и него!

Един одърпан дребен човек в излъскан син костюм и бомбе държеше голям зелен каталог, наподобяващ награда от неделното училище. Вероятно чрез някаква тайнствена телепатия той ги позна в тълпата пътници и се промъкна към тях.

— Доктор Менсън, сър? И госпожа Менсън? — той почтително вдигна шапката си. — Аз съм представител на „Риджънси“. Тази сутрин получихме вашата телеграма, сър. Колата чака. Ще разрешите ли да ви предложа една пура?

По време на пътуването из чуждите оживени улици Андрю проявяваше минимални признаци на безпокойство — с ъгъла на окото си продължаваше да разглежда все още незапалената пура.

Той изръмжа:

— Тия дни много пътуваме с коли. Но този път всичко е наред. Гарантират ни всичко, включително безплатен транспорт от и до гарата, а също ни плащат и влака.

И все пак, въпреки тази увереност, преминаването през ужасяващо сложни и често мръсни кръстовища, явно ги тревожеше. Както и да е, най-после стигнаха. Сградата беше по-представителна, отколкото всеки от тях си я беше представял. На предната врата можеше да се види масивно стъкло и блестящ пиринч. Отвориха им вратата на колата и бяха посрещнати с поклони в базара на „Риджънси“.

Там също вече ги очакваха и един възрастен продавач с редингот и висока яка, който с хвърлящия се в очите вид на честност и неподкупност малко напомняше покойния принц Алберт, ги посрещна по царски.

— Оттук, сър. Оттук, госпожо. Много се радвам да услужа на лекар, доктор Менсън. Няма да повярвате колко много специалисти от Харли стрийт съм имал честта да обслужа. И какви отзиви имам от тях! А сега, докторе, какво желаете?

Започна да им показва мебели, като вървеше нагоре и надолу по пътечките на базара с тържествена стъпка. Споменаваше невъзможно големи цени. Употребяваше думи като „Тюдор“, „якобински“ и „Луи XVI“. А през цялото време им показваше опушени и новобоядисани боклуци.

Кристин прехапа устни, а тревогата й нарасна. Искаше й се да се надява, че няма да измамят Андрю, че няма да напълнят къщата им с тези ужасни вещи.

— Андрю — прошепна тя бързо, когато принц Алберт беше с гръб към тях, — не струва, не струва и пукната пара.

Неговият отговор беше едва забележимо свиване на устните. Те разгледаха още няколко неща. Тогава тихо, но с учудваща грубост Андрю се обърна към продавача.

— Вижте какво, вие тук! Идваме от много далеч, за да купим мебели. Казах мебели. А не такива боклуци. — И яростно натисна с палец вратата на един близкостоящ гардероб, която, тъй като беше от шперплат, се продъни със зловещ пукот.

Продавачът едва не припадна. Това, говореше лицето му, просто не може да бъде.

— Но, докторе — задави се той, — аз показвам на вас и на вашата госпожа най-доброто в къщата.

— Тогава покажете ни най-лошото — яростно каза Андрю. — Покажете ни стари, използвани неща, стига да са истински!

Мълчание. После, като мърмореше под носа си „Управителят ще ми даде да разбера, ако не продам!“, продавачът отчаяно се отдалечи. Не се завърна. Четири минути по-късно при тях запъхтян дойде нисък обикновен човек с червено лице.

— Какво искате? — изстреля той.

— Добри мебели на старо и евтини!

Ниският изгледа изпитателно Андрю. Без да каже нито дума, той се обърна и ги поведе към един товарен асансьор в дъното, който ги свали в голямо хладно мазе, напълнено да тавана със стари вещи.

Цял час Кристин рови из прахоляка и паяжините, като намираше тук здрав шкаф, там добра обикновена маса, малко тапицирано кресло под куп амбалаж, а в същото време отзад Андрю водеше с ниския човек дълга и упорита борба за цените.

Най-после техният списък беше попълнен и докато се качваха с асансьора, Кристин с изцапано, но щастливо лице стисна ръката на Андрю с вълнуващо чувство за победа.

— Точно каквото искахме — прошепна тя.

Човекът с червеното лице ги отведе в канцеларията, където остави своя бележник с поръчките на бюрото на собственика и с вид на човек, работил до последни сили, каза:

— Това е всичко, господин Айзакс.

Господин Айзакс си почеса носа. Когато прочете поръчките, воднистите му очи тъжно се откроиха върху жълтеникавата кожа.

— Страхувам се, че няма да можем да ви дадем това на изплащане, доктор Менсън. Виждате ли, това са все неща на старо. — Недоволно свиване на рамене. — Ние не работим така.

Кристин побледня. Но Андрю, суров и упорит, седна на един стол като човек, който не смята да си ходи.

— Да, да, точно така работите, господин Айзакс. Поне така се казва във вашето писмо. Отпечатано черно на бяло в горния край: „Нови и използвани мебели доставяме на изгодни условия.“

Настъпи мълчание. Човекът с червеното лице се наведе към господин Айзакс и като жестикулираше, бързо му заговори на ухото. Без да се напряга, Кристин чу доста непочтителни думи относно твърдостта в характера на съпруга й и силата на националната му упоритост.

— Добре, доктор Менсън — усмихна се господин Айзакс с усилие. — Така да бъде. — Само недейте казва, че „Риджънси“ не се е отнесло добре с вас. И не забравяйте да кажете на своите пациенти. Разкажете колко добре сме ви обслужили. Смит! Направете тази сметка за изплащане и още утре сутринта изпратете на доктор Менсън копие!

— Благодаря ви, господин Айзакс.

Отново мълчание. За да завърши разговора, господин Айзакс каза:

— Е, тогава всичко е наред. Ще получите стоката в петък.

Кристин тръгна да излиза, но Андрю остана неподвижен на стола си. Той бавно каза:

— А сега, господин Айзакс? Какво става с пътните разноски?

В канцеларията сякаш избухна бомба. На Смит, човекът с червеното лице, като че щяха да му се пръснат всички вени.

— За бога, доктор Менсън! — възкликна Айзакс. — Какво искате да кажете? Не можем да работим така. Отстъпките са си отстъпки, но аз да не съм камила! Пътни разноски!

Неумолим, Андрю извади портфейла си. Макар да трепереше леко, гласът му бе сдържан.

— Тук имам едно писмо, господин Айзакс, в което казвате черно на бяло, че при поръчки, по-големи от петдесет лири, ще платите влака на клиентите си от Англия и Уелс.

— Но, моля ви се — възрази побеснял Айзакс, — вие купувате стоки само за петдесет и пет лири и при това на старо…

— Във вашето писмо, господин Айзакс…

— Няма значение моето писмо — Айзакс вдигна ръце. — Нищо няма значение! Анулирам сделката. През целия си живот не съм имал клиент като вас! Ние сме свикнали с млади, мили новобрачни, с които може да се говори. Първо обиждате моя господин Клеп, после моят господин Смит не може да се оправи с вас, после идвате тука и ме смазвате с приказките си за пътни разноски. Така не се прави бизнес, доктор Менсън. Идете и опитайте някъде другаде, да видим ще постигнете ли нещо повече!

Кристин погледна в паника към Андрю. В очите й се четеше отчаяна молба. Струваше й се, че всичко е загубено. Този неин ужасен съпруг бе затрил всички предимства, които с такава мъка бе спечелил. Но Андрю, който като че дори не я виждаше, непреклонно сгъна портфейла и го прибра в джоба си.

— Много добре тогава, господин Айзакс. Ние ще се сбогуваме с вас. Но аз ви предупреждавам — това няма да прозвучи много добре пред пациентите ми и техните приятели. Аз имам голяма клиентела. И това ще се разчуе. Как сте ни докарали тук в Лондон, като обещахте да ни платите пътя и как, когато ние…

— Спрете! Спрете! — изкрещя Айзакс в ярост. — Колко ви струваше пътя? Платете им, господин Смит! Платете им, платете им, платете им. Само недейте казва, че „Риджънси“ не е изпълнило обещанието си. Ето ви на! Сега доволен ли сте?

— Благодаря ви, господин Айзакс. Ние сме много доволни. Ще очакваме пратката в петък. Довиждане, господин Айзакс.

Менсън сурово се ръкува с него и като хвана Кристин за ръката, побърза към изхода. Навън ги чакаше овехтялата лимузина, която ги бе докарала и сякаш направил най-голямата поръчка в историята на „Риджънси“ Андрю извика:

— Хотел „Мюзиъм“, шофьор!

Тръгнаха веднага, без някой да им попречи. Измъкнаха се от Ист Енд по посока на Блумзбъри. Здраво хванала Андрю за ръката, Кристин малко по малко си отдъхна.

— Мили — прошепна тя, — ти беше чудесен! Само като си помислих…

Той поклати глава, все още упорито стиснал зъби.

— Не искаха да си правят труд, тази паплач. А ми бяха обещали, писмено ми бяха обещали… — Той се обърна към нея с пламтящи очи. — Не е работата до тези глупави билети, мила. Много добре знаеш. Става въпрос за принципа. Те са длъжни да си държат на думата. Настръхнах, като ги видях как ни чакаха. Личеше си от цяла миля — ето ги двама балами, сега ще им измъкнем парите — и тая пура, дето ми я набутаха, всичко миришеше на мошеничество.

— Все пак успяхме да вземем каквото ни трябваше — тактично каза тя.

Той кимна. Беше твърде нервен, твърде възмутен, за да види и смешната страна. Но в хотела смешното в цялата история изведнъж му стана ясно. Запали цигара, опъна се на леглото да я гледа как си оправя косата и изведнъж прихна да се смее. Смееше се тъй силно, че и тя се разсмя.

— Само как гледаше старият Айзакс — проскимтя той, та чак ребрата го заболяха. — Беше невъобразимо смешно.

— Ами когато — задъхваше се тя, — когато му каза за билетите!

— „Бизнес“, вика, „така не можем да работим…“ — той отново започна да се превива. — „Аз да не съм камила“, казва, господи! — камила…

— Да, мили — с гребен в ръката, със сълзи по бузите тя се обърна към него една смогвайки да каже нещо. — Но най-смешното беше, като взе да повтаряш: „Тук имам черно на бяло“, пък аз знаех… о, мили… През цялото време знаех, че забрави писмото на камината в къщи.

Той се изправи, облещи се насреща й, и виейки от смях, се хвърли на земята. Търкаляше се, напъхал възглавницата в устата си, без да може да се контролира, безпомощен, а тя се държеше за тоалетката, тресеше се и вече болна от смях, го молеше несвързано да престане, защото иначе щяла да умре.

По-късно, когато успяха да се успокоят, отидоха на театър. Той остави избора на нея и тя се спря на „Света Йоана“. През целия си живот, каза тя, мечтала да види пиеса на Шоу.

Седнал до нея в претъпкания партер, той обръщаше внимание не толкова на пиесата — много историческа, каза той по-късно, и за какъв се мисли този Шоу все пак? — колкото на слабата руменина по откритото й възхитено лице. За пръв път бяха заедно на театър… Но това беше само началото. Обиколи с поглед пълната зала. Пак ще дойдат тук някой ден, но не в партера, а в някоя от онези ложи там. Той щеше да има грижата; щеше да им покаже на всички тях какво може! Кристин щеше да носи деколтирана вечерна рокля, хората щяха да го гледат и да се побутват: това е Менсън, нали знаете, онзи лекар, който извърши чудодейното изследване за белите дробове… Рязко събра мислите си, огледа се малко глупаво и през антракта купи на Кристин сладолед.

След това беше неудържим в царствените си жестове. Вън от театъра се почувстваха съвсем загубени, изплашени от светлините, автобусите, шумящите тълпи: Андрю властно вдигна ръка.

След като пристигнаха в хотела и вече бяха в безопасност, те щастливо си мислеха, че първи са открили дискретността, която предлага лондонското такси.

Глава четвърта

След Лондон ветрецът в Аберлоу им се стори свеж и хладен. Андрю усети неговия ободрителен лъх по страните си, когато в четвъртък сутринта тръгна от „Вейл вю“, за да почне работа. Бе обхванат от някаква нетърпелива жизнерадост. Виждаше пред себе си своята работа тук. Работа добре и чисто извършена, работа винаги ръководена от неговия принцип — научния метод.

Западната манипулационна, която се намираше на не повече от четиристотин крачки от дома му, беше висока сводеста сграда с бели керемиди и неопределен намек за санитарен вид. В дъното, отделена от чакалнята с прозорче, беше аптеката. Горе бяха двете приемни, едната носеше името на доктор Ъркюхарт, а другата — прясно боядисана — тайнствено пленителното име доктор Менсън.

С вълнение и радост Андрю видя името си вече написано на вратата. Стаята, макар и не голяма, имаше хубаво бюро и здрава кожена кушетка за прегледи. Беше поласкан също и от големия брой хора, които го чакаха — всъщност такава голяма тълпа, че сметна за по-добре веднага да започне работа без, както възнамеряваше предварително, да се представи на доктор Ъркюхарт и на аптекаря Гейдж.

Седна и даде знак на първия да влезе. Човекът просто искаше удостоверение и след като се позамисли, добави „навехнато коляно“. Андрю го прегледа, видя, че има навехнато коляно и му даде документ, че не може да работи.

Влезе вторият. Той също искаше удостоверение. Нистагъм. Третият пациент: удостоверение — бронхит. Четвъртият пациент удостоверение — навехнат лакът. Андрю стана: искаше да разбере какво го чака. Прегледите за удостоверения отнемаха много време.

— Колко още са за удостоверения? Биха ли станали, моля?

Отвън чакаха може би четиридесет души. Всички станаха. Андрю бързо размисли. За да ги прегледа както трябва, щеше да му отиде по-голямата част от деня — невъзможно. Неохотно реши да отложи подробните изследвания за друг път.

Въпреки това, когато свърши и с последния пациент, беше станало вече десет и половина часа. Вдигайки глава нагоре, видя в кабинета да влиза един средно висок старец с червено като тухла лице и малка заядлива сива брадичка. Беше леко приведен, така че главата му бе войнствено издадена напред. Облечен бе в кадифени панталони, гамаши и шаячно сако, чиито странични джобове бяха до спукване натъпкани с лула, носна кърпа, ябълка, гумен катетър. Около него се носеше миризмата на лекарства, карбол и силен тютюн. Още преди да проговори, Андрю разбра, че това е доктор Ъркюхарт.

— Къде по дяволите — каза Ъркюхарт, без да се ръкува и без никакво въведение — бяхте последните два дни? Трябваше да бутам и вашата работа вместо вас. Няма нищо; няма нищо! Няма вече да говорим за това. Слава богу, изглеждате здрав и умствено, и физически, мога да кажа, след като пристигнахте. Пушите ли лула?

— Да.

— Слава богу и за това! Свирите ли на цигулка?

— Не.

— И аз не мога, но ги правя екстра. Освен това колекционирам порцелан. В една книга писаха за мен. Ще ви покажа някой път, когато дойдете у дома. Точно до амбулаторията е, трябва да сте забелязали. А сега, хайде да ви запозная с Гейдж, той е един нещастен дявол. Но си знае съставките на лекарствата.

Андрю последва Ъркюхарт през чакалнята в аптеката, където Гейдж го поздрави с мрачно кимване. Той беше висок, слаб като скелет човек с плешива глава, украсена от кичури смолисто-черна коса и увиснали бакенбарди от същия цвят. Беше облечен с позеленял от времето и петна от лекарства къс вълнен жакет, от който стърчаха костеливите му китки и който не можеше да скрие щръкналите му лопатки. Имаше тъжен, язвителен, уморен вид; държеше се като най-разочарования човек в цялата вселена. Когато Андрю влезе, той обслужваше последния си клиент, хвърляйки кутийка хапчета през прозорчето, като че са отрова за плъхове. „Вземи ги, ако щеш“, говореше видът му, „и така, и инак, все ще умреш!“

— Добре — каза Ъркюхарт живо, след като ги запозна. — Вече видяхте Гейдж и знаете най-лошото. Предупреждавам ви: той не вярва в нищо, освен може би в рициновото масло и Чарлз Брадлоу7. А сега има ли нещо, което мога да ви кажа?

— Тревожи ме броят на удостоверенията, които трябваше да подпиша. Някои от тия момчета тази сутрин ми изглеждаха съвсем годни за работа.

— Да, да. Някак си Лезли ги остави да се натрупат при него. Той преглеждаше пациента, като му мереше пулса точно пет секунди по часовник. Хич не го интересуваше.

— Какъв е тоя лекар, дето раздава удостоверения като цигарени купони? — отвърна бързо Андрю.

Ъркюхарт го погледна изпод вежди и остро каза:

— Внимавайте какво правите. Може да не им хареса, ако ги отпратите.

За пръв и последен път тази сутрин Гейдж мрачно подметна.

— Това е, защото на половината от тия яки кръшкачи нищо им няма!

През целия ден, докато обикаляше по визитациите си, Андрю с тревога мислеше за тези удостоверения. Обиколката му не беше лека, защото не познаваше околността, улиците му бяха чужди и не веднъж трябваше да се връща в един и същ район по два пъти. Освен това неговият район или по-голямата му част се намираше на едната страна на Марди Хил, за който беше споменал Том Кетълз, а това означаваше стръмно изкачване от един ред къщи до друг.

Още по обед мислите му го доведоха до едно неприятно решение. Не можеше в никакъв случай да раздава неверни удостоверения. За вечерните приемни часове отиде с една тревожна, но решителна рязка между веждите.

Тълпата бе сякаш по-голяма, отколкото сутринта. А първият пациент беше едър, плувнал в тлъстина човек, разнасящ силна миризма на бира и явно не работил както трябва нито веднъж в живота си. Беше на около петдесет години, а малките му свински очи нахално гледаха към Андрю.

— Удостоверение — каза той, без да мисли за поведението си.

— За какво? — попита Андрю.

— Стагмус — той протегна ръка. — Казвам се Ченкин. Бен Ченкин.

Самият му тон вече накара Андрю да погледне Ченкин с отвращение. Дори от бегъл поглед бе убеден, че Ченкин няма никакъв нистагъм. Независимо от намека на Гейдж, той добре знаеше, че някои от старите миньори „го бяха ударили на стагмус“ и години наред получаваха компенсация, без да имат право на това. Тази вечер обаче си носеше офталмоскопа. Скоро щеше да се увери. Изправи се.

— Съблечете се.

Този път Ченкин запита:

— За какво?

— Ще ви прегледам.

Бен Ченкин зяпна. Доколкото можеше да си спомни, нито веднъж през седемте години, в които тук работеше доктор Лезли, не бяха го преглеждали. Без желание, намусен, той смъкна сакото, шала, ризата на червени и сини райета и разкри космати, обвити в тлъстина гърди.

Андрю дълго и внимателно го преглежда и особено очите, като внимателно проверяваше и двете ретини с малката си електрическа крушка.

После остро каза:

— Облечете се, Ченкин. — Седна, взе писалката и започна да пише удостоверение.

— Аха! — засмя се старият Бен. — Знаех си, че ще дадете.

— Следващият, моля — извика Андрю.

Ченкин почти грабна розовото парче хартия от ръката на Андрю. После победоносно излезе от кабинета.

Пет минути по-късно се върна с почервеняло лице и мучейки като бик, започна да си проправя път между седналите на пейката хора.

— Виж какво ми е дал! Чакай да влезем, може ли? Хей! Какво значи това? — той размаха удостоверението пред лицето на Андрю.

Андрю се престори, че чете. Там със собствената си ръка той бе написал:

— Е? — запита той.

— „Стагмус“ — изкрещя Ченкин. — Удостоверение за стагмус. Не си мисли, че можеш да ни правиш на глупаци. От петнайсет години имаме стагмус!

— Сега нямате — каза Андрю.

Пред отворената врата се беше събрала тълпа. Чувстваше, че Ъркюхарт любопитно е подал глава от другата стая и че Гейдж с удоволствие наблюдава кавгата през прозорчето си.

— За последен път — ще ми дадеш ли удостоверение за стагмус? — избоботи Ченкин.

Андрю вече не можеше да се владее.

— Не, няма — извика той. — И се махай оттука, преди да съм те изхвърлил!

Коремът на Бен се изду. Засили се, сякаш щеше да помете пода с Андрю. После сведе очи, обърна се и като мърмореше просташки закани, излезе от кабинета.

Щом той си отиде, Гейдж излезе от аптеката и дойде при Андрю. Потриваше ръце с някакво меланхолично задоволство.

— Знаете ли кого изхвърлихте? Бен Ченкин. Синът му е важна птица в Комитета.

Глава пета

Сензацията със случая Ченкин беше огромна; вестта се разнесе из района на Менсън като светкавица. Някои казваха, че било „добре“ — други отидоха толкова далеч, че окачествяваха станалото като „страшно хубаво“, дето Бен е бил разобличен в мошеничеството си и обявен годен за работа. Но мнозинството беше на страната на Бен. Всички „компо“ — тези, които получаваха компенсации за болест — бяха особено остро настроени срещу новия доктор. По време на обиколките си Андрю чувстваше отправени към себе си мрачни погледи. А вечер в манипулационната трябваше да търпи още по-лоша демонстрация на непопулярност.

Въпреки че официално всеки помощник имаше определен район, работниците все пак имаха право сами да си избират лекар. Всеки имаше карта, която можеше да поиска и да връчи на друг лекар, което означаваше смяна. За Андрю сега започна този вид унижение. Всяка вечер през тази седмица в кабинета влизаха хора, които никога не бе виждал — онези, които не желаеха лично да се срещнат с него, дори пращаха жените си, — и казваха, без го гледат:

— Ако нямате нищо против, докторе, моля да си получа картата.

Неудобството и унижението да става и да вади тези карти от кутията на бюрото си бяха непоносими. А всяка карта, която връщаше, означаваше десет шилинга по-малко в заплатата му.

В събота вечерта Ъркюхарт го покани в дома си. Старецът, който цяла седмица бе ходил с вид на човек, желаещ да се оправдае, започна с показване на съкровищата си, събрани за четирийсет години практика. Имаше може би цяла дузина жълти цигулки, всичките направени от него и окачени по стените, но те бяха нищо в сравнение с прекрасната му колекция от стари английски порцеланови съдове.

Колекцията беше превъзходна — Спод, Уеджууд, Краун Дарби и най-хубавите от всички старите Суонси, — имаше всичко. Чиниите и чашите, купите, чашите за чай и каните изпълваха всяка стая в къщата и влизаха дори в банята, където Ъркюхарт можеше, докато прави тоалета си, с гордост да оглежда един оригинален чаен сервиз с изрисувани върби.

Всъщност порцеланът беше голямата страст на Ъркюхарт, и той беше опитен и хитър майстор в тънкото изкуство да се сдобива с него. Когато видеше в дома на свой пациент „някое хубаво парче“, както сам се изразяваше, той започваше да прави непрекъснато посещения и през цялото време с някакво тъжно упорство гледаше желания предмет, докато накрая добрата домакиня възкликваше: „Докторе, изглежда, страшно ви харесва това. Няма какво, ще трябва да ви го подаря!“

Тогава Ъркюхарт силно протестираше, а после, взел в ръце увития във вестник трофей, с танцуваща стъпка се прибираше у дома и нежно го поставяше на рафтовете си.

В града старецът беше познат като особняк. Казваше, че е на шейсет години, но сигурно беше над седемдесет и вероятно близо до осемдесет. Здрав като китова кост, без да използва друг транспорт освен краката си, той изминаваше невероятни разстояния, кръвнишки псуваше пациентите и можеше въпреки това да бъде нежен като жена. Живееше сам, откакто жена му починала преди единайсет години, и се хранеше почти изключително със супи на прах.

Тази вечер, след като гордо бе показал колекцията си, внезапно и с обиден вид каза на Андрю:

— По дяволите, човече! Не ти ща пациентите. Имам си достатъчно. Но какво мога да направя, когато идват и ми дотягат? Не могат да отидат в източната манипулационна — много е далеч.

Андрю се изчерви. Нищо не можеше да каже.

— Ще трябва повече да внимавате — продължи с друг тон Ъркюхарт. — Зная, зная. Искате да постигнете непостижимото. И аз бях някога млад. Но все пак действайте бавно, оглеждайте се, преди да скочите! Лека нощ, моите комплименти на съпругата ви.

С думите на Ъркюхарт, още звънтящи в ушите му, Андрю направи всички усилия да бъде внимателен. Но въпреки това, още на другия ден го постигна още по-голяма неприятност.

В понеделник той отиде в къщата на Томас Еванс в Сефън Роу. Еванс, каменоделец в кариерите на Аберлоу, беше обърнал чайник с вряща вода върху лявата си ръка. Изгарянето беше сериозно, обхващаше голяма част от ръката, а положението беше най-лошо на лакътя. Когато Андрю пристигна, видя че районната сестра, която била на същата улица по време на злополуката, беше намазала изгореното с кароново масло8 и след това бе продължила обиколката си.

Андрю прегледа ръката, стараейки се да скрие ужаса си от мръсната превръзка. С крайчеца на окото си забеляза шишето с кароново масло, затъкнато с парче вестник, съдържащо мръсна белезникава течност, в която едва ли не видя огромни тълпи бактерии, които подскачат нагоре-надолу.

— Сестра Лойд добре го направи, а докторе? — запита нервно Еванс. Той беше висок черноок младеж, а жена му, която стоеше наблизо и внимателно наблюдаваше Андрю, също беше нервна и приличаше на него.

— Прекрасна превръзка — каза Андрю ентусиазирано. — Рядко съм виждал по-хубава. Но, разбира се, това е само първа превръзка. Сега мисля да опитаме пикрин.

Знаеше, че ако не сложи веднага антисептик, ръката сигурно ще се инфектира. И тогава, помисли си той, господ да е на помощ на тази лакътна става! Додето внимателно и нежно почисти ръката и сложи влажна пикринова превръзка, те го гледаха със съмнение.

— Ето така — възкликна той. — Сега не е ли по-добре?

— Не знам — каза Еванс. — Сигурен ли сте, че всичко е наред, докторе?

— Разбира се! — усмихна се окуражаващо Андрю. — Оставете това на сестрата и на мен.

Преди да излезе, написа кратка бележка на районната сестра, като положи извънредни усилия да бъде тактичен, да зачита чувствата й, да бъде мъдър. Той й благодареше за прекрасното своевременно лечение и я питаше дали няма нещо против да продължи с пикриновите превръзки като средство срещу евентуална инфекция. Внимателно залепи плика.

На другата сутрин, когато пристигна в къщата, завари пикриновата превръзка хвърлена в огъня, а ръката отново намазана с кароново масло. Готова за битка, там го чакаше районната сестра.

— Бих искала да знам какво значи всичко това? Не сте ли доволен от моята работа, доктор Менсън? — Тя беше едра жена на средна възраст, с мръсна, ръждивосива коса и уморено напрегнато лице. Така се беше задъхала, че едва говореше.

Андрю прималя. Но здраво се овладя. Насили се да се усмихне.

— Хайде сега, сестра Лойд, не ме разбирайте погрешно. Какво ще кажете да поговорим за това в другата стая?

Сестрата настръхна, хвърли поглед към Еванс и съпругата му, която бе притиснала до полата си малко тригодишно момиченце. И двамата разтревожени слушаха с широко отворени очи.

— Не, тука ще говорим. Нямам какво да крия. Съвестта ми е чиста. Родих се и израснах в Аберлоу, тука ходих на училище, тука се жених, тука деца раждах, тука мъжа си загубих и тука двайсет години работя като районна сестра. И никой не ми е казвал да не слагам кароново масло при изгаряне или опарване.

— Вижте какво, сестра — каза Андрю. — Кароновото масло може би си е съвсем добро за себе си. Но тук има голяма опасност от контракция — той сви лакътя й, за да й покаже. — Ето защо искам да опитате моята превръзка.

— Никога не съм чувала за това лекарство. Старият доктор Ъркюхарт не го използва. И точно това казах на господин Еванс. Не ща да имам нищо общо с модните приумици на някой си, който е дошъл преди по-малко от седмица!

Андрю почувства, че устата му пресъхва. Почувства страх и болка при мисълта за нови неприятности, за всички последици от тази сцена, защото със сестрата, която обикаляше от къща на къща и навсякъде разправяше какво мисли, беше опасно да се караш. Но не можеше, не смееше да рискува ръката на своя пациент с това древно лекарство.

Той тихо каза:

— Ако не желаете да правите превръзката, сестра, аз ще идвам сутрин и вечер и ще я правя сам.

— Правете каквото искате, не ме интересува — заяви сестра Лойд, а в очите й блесна влага. — Надявам се, че Том Еванс ще ги преживее тези превръзки.

Следващата минута тя изхвърча от къщата.

При пълно мълчание Андрю още веднъж махна превръзката. Почти половин час той търпеливо промиваше и се грижеше за повредената ръка. Когато си тръгна, обеща да дойде пак в девет часа вечерта.

Същата вечер, когато влезе в кабинета си, първият посетител беше госпожа Еванс. Лицето й беше бледо, а тъмните й уплашени очи избягваха да го погледнат.

— Не искам да ви безпокоя, докторе — смънка тя, — но може ли да ми дадете картата на Том?

Вълна от безпомощност заля Андрю. Надигна се и без да каже дума, потърси картата на Том Еванс и я подаде.

— Нали разбирате, докторе, вие… вие вече няма да идвате!

Неуверено той каза:

— Разбирам, госпожо Еванс. — А когато тя тръгна към вратата, той я попита — беше длъжен да я попита: — Пак ли кароновото масло?

Тя, преглътна, кимна и излезе.

След приемните часове Андрю, които обикновено се връщаше в къщи колкото може по-бързо, този път уморено тръгна към „Вейл вю“. Победа, мислеше си той горчиво, за научния метод! И отново, честен ли съм или съм просто непохватен? Непохватен и тъп, тъп и непохватен!

По време на вечерята беше много мълчалив. Но след това в дневната, сега удобно наредена, когато седнаха с Кристин на кушетката пред веселия огън, сложи глава на нежните й млади гърди.

— О, мила — изпъшка той. — Такава каша забърках от самото начало!

И докато тя го успокояваше, като леко го галеше по челото, той усети как в очите му парят сълзи.

Глава шеста

Зимата дойде рано и неочаквано, с много сняг. Въпреки че беше само средата на октомври, Аберлоу се намираше така високо, че силен и остър студ скова града, кажи-речи, преди да са окапали листата. Снегът падна тихо през нощта на меки, хвърчащи снежинки и Кристин и Андрю се събудиха сред една голяма блестяща белота. Едно стадо планински понита бе минала през дупката на счупената дървена ограда на къщата и бе подирило подслон около задната врата. По широките, обрасли с твърда трева плата около Аберлоу, скитаха много от тези тъмни диви малки същества, които бягаха, щом ги доближаваше човек. Но паднеше ли сняг, гладът ги караше да идват до покрайнините на града.

Кристин им даваше храна цяла зима. Отначало те се дърпаха, недоверчиви и страхливи, но накрая започнаха да ядат от ръката й. Тя особено се сприятели с едно от тях, най-малкото, черно, с пъстра грива и дяволити очи, което нарекоха Черньо.

Понитата бяха готови да ядат всякаква храна, парчета хляб, остатъци от картофи и ябълки и дори портокалови кори. Веднъж на шега Андрю предложи на Черньо празна кибритена кутия. Черньо я сдъвка, после се облиза като чревоугодник, ял торта. Въпреки че бяха бедни и трябваше да понасят много неща, Кристин и Андрю познаваха щастието. Андрю имаше само няколко пенса в джобовете си, но дългът към Фондацията беше почти уреден, мебелите постепенно се изплащаха. При всичката си на пръв поглед крехкост и неопитност Кристин притежаваше едно характерно качество на йоркширските жени: беше домакиня. Само с помощта на едно момиче, на име Джени, миньорска дъщеря от задната улица, която идваше всеки ден срещу няколко шилинга седмично, тя успяваше да поддържа къщата тъй, че да свети от чистота. И макар четири от стаите да бяха останали голи и дискретно заключени, „Вейл вю“ се превърна в дом. Когато Андрю се връщаше изморен, почти смазан от дългия ден, тя слагаше на масата топло ядене, което бързо го ободряваше.

Практиката беше отчайващо трудна — не, разбира се, защото имаше много пациенти, а поради снега, поради трудните катерения към високите части на неговия район, поради дългите разстояния между домовете, които трябваше да посети. Когато снегът се стапяше и пътищата потъваха в кал, преди отново да замръзнат през нощта, ходенето ставаше тежко и трудно. Толкова често се връщаше с прогизнали крачоли на панталоните, че Кристин му купи гамаши. Вечер, когато изтощен се отпускаше на стола, тя коленичеше, сваляше гамашите, после тежките ботуши и му подаваше чехлите.

Хората си оставаха все така подозрителни и мъчни. Всички роднини на Ченкин, а те бяха много, тъй като в долината смесените бракове не бяха рядкост, се сплотиха в един цялостен враждебен отряд. Сестра Лойд беше негов открит и яростен враг и не пропускаше да го направи на пух и прах, разговаряйки на чаша чай в домовете, които посещаваше и където я слушаха големи групи жени от улицата.

Освен това трябваше да потиска и едно непрекъснато растящо раздразнение. Доктор Луелин го използваше да дава упойка много по-често, отколкото според него беше справедливо. Андрю не обичаше да дава упойка — това беше механична работа, която изискваше специален тип мислене, бавен и спокоен темперамент, какъвто той безспорно нямаше. Нямаше нищо против, когато ставаше въпрос за собствените му пациенти. Но когато го викаха три пъти в седмицата за случаи, които не бе и виждал, той започна да чувства, че върши нечия друга работа. Все пак просто не смееше да протестира, защото се страхуваше, че ще загуби мястото си.

Един ноемврийски ден обаче Кристин забеляза, че нещо необикновено го е разтревожило. Тази вечер той се прибра, без да я поздрави весело, и макар да се правеше, че нищо не се е случило, тя го обичаше твърде много, за да не забележи веднага дълбоката линия между очите му и още редица други незабележими признаци, които показваха, че е получил неочакван удар.

Тя не направи никакъв коментар по време на вечерята, а после седна край огъня и се зае да кърпи.

Той се намести до нея, хапеше лулата си и внезапно заяви:

— Мразя да се оплаквам, Крис! Не обичам да те тревожа. Бог ми е свидетел, че се мъча да пазя нещата в себе си!

Като се има в предвид, че всяка вечер той разкриваше сърцето си пред нея, това беше във висша степен забавно. Но Кристин не се усмихна, а го остави да продължи.

— Ти знаеш болницата, мила. И си спомняш как я разгледахме първата вечер. Спомняш си как я харесах и мечтаех за възможността да работя както трябва там и така нататък? Много си мислех за това, нали, мила? Имах големи идеи за нашата малка болница в Аберлоу.

— Да, знам.

— Напразно съм се залъгвал — студено рече той. — Това не е болницата на Аберлоу. Това е болницата на Луелин.

Тя мълчеше и със загрижен поглед чакаше обяснение.

— Имах един случай тази сутрин, Крис! — сега той говореше бързо, нагорещен до бяло. — Забележи, казвам имах! — наистина ранен случай на апикална9 пневмония. При това на един от забойчиците в антрацитната мина. Често съм ти казвал как ужасно се интересувам от състоянието на техните дробове. Убеден съм, че тук има широко поле за научна работа. Помислих си: това е моят първи случай за болница — истинска възможност за наблюдение и научно изследване. Позвъних на Луелин и го помолих да прегледа заедно с мен пациента, за да бъде приет в отделението.

Спря, бързо пое дъх и продължи:

— Добре! Луелин дойде с лимузината, любезен колкото си иска и страшно точен в прегледа. Знае си работата прекрасно, имай предвид — направо първокласен лекар. Потвърди диагнозата, след като посочи едно-две неща, които бях пропуснал и напълно се съгласи веднага да вземе пациента в болницата. Започнах да му благодаря, да му казвам, колко се радвам, че ще идвам в отделението и ще имам такива добри условия за този специален случай — той млъкна с издадена напред челюст. — Тогава Луелин ме погледна, Крис, най-приятелски и най-любезно, „Не си правете труд да идвате, Менсън, каза той, сега аз ще се грижа за него. Не можем да пуснем помощниците да тропат из отделенията, той погледна гамашите ми, с вашите подковани ботуши.“ — Андрю спря и задавено възкликна: — Защо да повтарям какво ми каза? Всичко се свежда до това: аз мога да обикалям миньорските кухни с прогизнало палто и мръсни ботуши, да правя прегледи на лоша светлина, да лекувам при лоши условия, но щом стане въпрос за болницата, о! Там съм нужен само за да давам упойка!

Беше прекъснат от звъна на телефона. Като го погледна съчувствено, тя стана след малко колебание, за да се обади. Чуваше се как говори в хола. После много нерешително тя се върна.

— Обажда се доктор Луелин. Страшно ми е мъчно, мили. Вика те утре в единадесет за… за упойка.

Той не отвърна, а остана с мрачно наведена глава между стиснатите си юмруци.

— Какво да му кажа, мили? — разтревожено каза Кристин.

— Кажи му да върви по дяволите! — извика той, но после, като прекара ръка през челото си, каза: — Не, не, кажи му, че ще бъда там в единайсет — той горчиво се усмихна, — точно в единайсет.

Когато се върна, тя му донесе чаша горещо кафе — един от ефикасните й начини за борба срещу депресиите му.

Докато пиеше, той немощно й се усмихна.

— Така дяволски щастлив съм тук с теб, Крис. Само ако работата вървеше добре! Не, аз признавам, няма нищо лично или необикновено в това, че Луелин ме държи настрана от отделението. Същото е и в Лондон, във всички големи болници, навсякъде. Виновна е системата. Защо трябва да бъде така, Крис? Защо лекарят трябва да бъде откъснат от случая, щом той влезе в болницата? Той губи случая така изцяло, като че ли е изгубил и пациента. Това е част от нашата идиотска система на специалисти и общи лекари и тя е погрешна, цялата е погрешна! Но, господи, защо ти чета нотации? Като че си нямаме свои грижи. Само като си помисля как започнах тук! Какво смятах да направя! И вместо това, едно след друго всичко се проваля!

Но в края на седмицата им дойде неочакван гост. Съвсем късно, когато с Кристин се готвеха да се качат в спалнята, звънецът на външната врата звънна. Беше Оуен, секретарят на Дружеството.

Андрю побледня. За него посещението на секретаря беше най-зловещото събитие, върхът на тези трудни, неуспешни месеци. Дали Комитетът няма да поиска да си подаде оставката? Щеше ли да бъде уволнен, изхвърлен заедно с Кристин на улицата като клет неудачник? Като видя слабото вежливо лице на секретаря, сърцето му се сви, после внезапно, когато Оуен извади една жълта карта, затуптя с облекчение и радост.

— Съжалявам, че ви тревожа толкова късно, доктор Менсън, но се задържах дълго в канцеларията и нямах време да дойда в манипулационната. Дали не бихте искали да вземете медицинската ми карта? Наистина, малко е странно, че като секретар на Дружеството досега не съм се погрижил да се запиша при някого. Последния път когато ходих на лекар, беше в Кардиф. Но сега, ако нямате нищо против, много ще се радвам да бъда във вашия списък.

Андрю едва можа да отговори. Беше върнал толкова много карти, че да получи сега една и при това от самия секретар, беше почти невероятно.

— Благодаря, господин Оуен. Много ще се радвам да сте при мен.

Кристин, която беше в хола, бързо се намеси.

— Няма ли да влезете, господин Оуен? Моля ви.

Въпреки протестите си, че ги безпокои, секретарят все пак, изглежда, с готовност се остави да го убедят да влезе в дневната. Седнал в едно кресло, замислено загледан в огъня, той носеше около себе си атмосфера на извънредно спокойствие. Въпреки че в дрехите и говора си не се различаваше от обикновен работник, той имаше съзерцателното спокойствие и почти прозрачното лице на аскет. Изглежда, известно време подреждаше мислите си. После каза:

— Радвам се, че имам възможност да говоря с вас, докторе. Не се отчайвайте, ако в началото имате някои несполуки! Те са малко груби нашенците, но имат добри сърца. Ще дойдат, скоро ще дойдат!

Преди Андрю да каже нещо, той продължи:

— Май не сте чули за Том Еванс? Не? Ръката му е много зле. Онова лекарство, срещу което ги предупреждавахте, подейства точно както се опасявахте. Лакътят му се е втвърдил и изкривил, не може да работи с ръката си и загуби мястото си в кариерите. Да, а понеже се изгорил у дома, няма да получи нито пени „компо“.

Андрю измърмори някакво съчувствие. Не изпитваше никаква омраза към Еванс, а просто тъга за неуспешния изход на този случай, който тъй безсмислено се бе развил зле.

Оуен отново помълча, а после с тихия си глас взе да им разказва за първите си битки, за това, как е работил под земята още на четиринайсет години, как посещавал вечерното училище и постепенно „подобрил себе си“, как изучил машинопис и стенография и в последна сметка постигнал секретарското място в Дружеството.

Андрю можа да се увери, че целият живот на Оуен е бил посветен на подобряване живота на хората. Той обичаше работата си в Дружеството, тя отговаряше на неговия идеал. Но искаше и нещо повече от обикновени лекарски услуги. Искаше по-добри жилища, по-добра канализация, по-добри и по-сигурни условия не само за миньорите, но и за семействата им. Цитира процента на смъртните случаи при раждане на миньорските жени, процента на детската смъртност. Знаеше всички цифри, всички факти наизуст.

Но той не само говореше, той също и слушаше. Усмихна се, когато Андрю му разказа за случая с канала по време на тифусната епидемия в Бленли. Прояви по-голям интерес към схващането, че работниците в антрацитните мини са по-податливи на белодробни заболявания, отколкото другите подземни работници.

Ентусиазиран от присъствието на Оуен, Андрю се впусна в темата с много жар. Беше поразен: в резултат на дълги и мъчителни проучвания, той бе установил колко голям е процентът на антрацитните миньори, които страдат от скрити форми на белодробни заболявания. В Бленли много от забойчиците, които идваха при него с оплакване от кашлица и „храчки в гърлото“, бяха всъщност в първите или дори в напредналите етапи на белодробна туберкулоза. Тук констатираше същото. Беше започнал да се пита дали няма някаква пряка връзка между работата и болестта.

— Разбирате ли какво искам да кажа? — възкликна нетърпеливо той. — Тези хора работят цял ден в прах, този ужасен каменен прах в коравите пластове и дробовете им се задръстват с него. Подозирам вече, че той именно е вредният. Например забойчиците, които гълтат най-много, заболяват по-често, отколкото, да речем, извозвачите. О! Може и да греша. Но мисля, че съм прав! И най-много ме въодушевява мисълта, че — да, наистина — проучванията в тази област са незначителни. В списъка на Министерството на вътрешните работи не се споменава подобно професионално заболяване. Когато тези мъже се разболеят, те не получават нито пени компенсация!

Развълнуван, Оуен се наведе напред, ярко оживление се появи на бледото му лице.

— За бога, докторе, това е истински разговор! Отдавна не съм чувал нещо толкова важно.

Започнаха оживено да обсъждат въпроса. Когато секретарят стана да си върви, беше късно. Като се извиняваше, че е стоял толкова дълго, той от все сърце помоли Андрю да продължи изследванията си, като обеща цялата помощ, която би могъл да му окаже.

След като вратата се затвори зад Оуен, остана топлото чувство на искреност. А Андрю, както по време на заседанието на Комитета, когато получи тази работа, си помисли: „Този човек е мой приятел.“

Глава седма

Вестта, че секретарят е дал картата си на Андрю, бързо се разпространи наоколо и до известна степен спря спадането на неговата популярност.

Освен материалната печалба от това и Кристин, и той се почувстваха по-добре след посещението на Оуен. Досега общественият живот в града изобщо не беше ги докоснал. Въпреки че Кристин никога не говореше за това, по време на дългите отсъствия на Андрю, когато той правеше обиколките си, имаше моменти, в които тя чувстваше своята самота. Съпругите на по-висшестоящите чиновници на Компанията бяха твърде важни, за да посетят съпругите на помощниците на Дружеството за медицинска помощ. Госпожа Луелин, която бе обещала вечна привързаност и прекрасни малки пътешествия с кола до Кардиф, оставяше картички, когато Кристин беше навън, и друг път не се обаждаше. Междувременно съпругите на доктор Медли и доктор Оксбъроу от източната амбулатория (първият — изхабен бял заек, приличащ на жена, а вторият — жилест фанатик, който цял час по стария купен от „Риджънси“ часовник говори за мисионерите в Западна Африка) се бяха оказали изключително скучни. Изглежда, наистина нямаше чувство на единство, нито социални връзки между медицинските помощници или техните жени. Те бяха безразлични, не се съпротивляваха и дори изглеждаха нещастни в очите на градската общественост.

Един декемврийски следобед на връщане във „Вейл вю“ по задния път, минаващ по склона на хълма, Андрю видя, че го приближава дълъг, но строен млад мъж на негова възраст, когото веднага позна — Ричард Вон. Първата му мисъл бе да мине на другата страна, за да избегне приближаващата се фигура. Но после упорито реши: „Защо пък? Хич не ме интересува кой е той!“

Загледан встрани, той се готвеше да отмине Вон, когато за негова изненада, чу да му говорят с приятелски, полунасмешлив тон:

— Здравейте! Нали вие върнахте Бен Ченкин на работа?

Андрю спря, вдигна войнствено очи, сякаш целият му израз казваше: „Какво от това? Да не съм го направил заради вас?“ Въпреки че отговори достатъчно вежливо, той си каза, че не е съгласен да бъде покровителстван дори от сина на Едуин Вон. Фамилията Вон беше фактическият собственик на Компанията в Аберлоу; те получаваха всички печалби от околните мини, бяха богати, изключителни, недостижими. Сега, след като старият Едуин се бе оттеглил в едно имение край Брикан, неговият единствен син Ричард бе поел управлението на Компанията. Оженил се неотдавна, той си беше построил голяма модерна къща, която гледаше над града.

Като разглеждаше Андрю и подръпваше редкия си мустак, Вон подхвърли:

— Много смешен беше старият Бен.

— Не ми се стори особено забавно.

Когато усети непреклонната шотландска гордост, устните на Вон потрепераха зад ръката му. Той леко каза:

— Всъщност вие сте нашите най-близки съседи. Жена ми — тя беше през последните седмици в Швейцария — има намерение да посети вашата, след като вече се наредихте.

— Благодаря! — каза късо Андрю и продължи по пътя си. Същата вечер, докато пиеха чай, той язвително разказа на Кристин за случката.

— Какво иска той? Кажи. Виждал съм го как отминава на улицата с едно леко кимване дори Луелин. Може би иска да ме примами, за да върна още няколко души в проклетите му мини!

— Недей така, Андрю — възпротиви се Кристин. — Това не ти харесвам! Ти си подозрителен, страхотно подозрителен към всички.

— Аз да съм подозрителен към него? Надут нехранимайко, въргаля се в пари, вързал старата си ученическа връзка под тая грозна мутра. „Моята госпожа, дето викаше «ойларипи» из Алпите, докато ти тука си се блъскал на Марди Хил, ще посети твоята“! Хм! Мога да си я представя как ще дойде тук, мила! Но ако дойде — той внезапно се разгневи, — трябва добре да внимаваш да не й позволиш да те покровителства.

Крис отговори по-кратко, отколкото когато и да било през тези първи месеци на нежност.

— Мисля, че знам как да се държа.

Въпреки предчувствието на Андрю, госпожа Вон наистина посети Кристин и явно бе останала доста по-дълго, отколкото изискваше простата учтивост. Когато тази вечер Андрю се прибра, той завари Кристин весела, с леко зачервени страни, с вид на човек, който е прекарал добре. Тя отвърна сдържано на ироничните му подпитвания, но призна, че срещата е била приятна.

Той се подиграваше:

— Предполагам, че си извадила фамилното сребро, най-хубавия сервиз и златния самовар. И торта от „Пери“.

— Не. Хапнахме хляб и масло — отвърна спокойно тя — и използвахме кафявото чайниче.

— И това й хареса?

Той иронично вдигна вежди.

— Надявам се!

След този разговор нещо странно почна да измъчва Андрю, някакво чувство, което не би успял да анализира, дори да се помъчеше. Десет дни по-късно, когато госпожа Вон му се обади по телефона и покани Кристин и него на вечеря, той бе потресен. В този момент Кристин беше в кухнята, печеше кейк и по телефона се обади той.

— Съжалявам — каза той, — страх ме, че е невъзможно. Приемам всяка вечер почти до девет часа в манипулационната.

— Но не и в неделя, нали? — гласът й беше лек, очарователен. — Елате за вечеря в неделя. Значи, уредено, ще ви очаквам!

Андрю влетя като буря при Кристин.

— Тези проклети високомерни твои приятели ни канят на вечеря. Не можем да отидем! Имам сигурно предчувствие, че в неделя вечер ще трябва да израждам!

— Слушай сега, Андрю Менсън! — Когато чу за поканата, очите й блеснаха, но въпреки това тя му се скара сурово. — Трябва да престанеш да бъдеш глупав. Ние сме бедни и всеки го знае. Ти носиш стари дрехи, а аз готвя. Но това няма значение. Ти си лекар и при това добър лекар, а аз съм твоя съпруга. — Лицето й за миг се отпусна. — Чуваш ли ме? Да, може и да ти е чудно, но аз съм скрила брачното си свидетелство в долното чекмедже. Вонови имат много пари, но това е само една подробност край факта, че са любезни, очарователни и интелигентни хора. Ние тук заедно сме много щастливи, мили, но трябва да имаме и приятели. Защо да не бъдем приятели с тях, ако те нямат нищо против? И недей да се срамуваш, че си беден. Забрави и парите, и положението си, и всичко и се научи да приемаш хората такива, каквито наистина са!

— Е добре — каза той недоволно.

В неделя той отиде с безизразно лице и подчертано покорство и когато минаваха през добре подредената алея край новия тенис-корт, отбеляза със стиснати устни:

— Сигурно няма да ни пуснат, като ме видят без фрак.

Противно на очакванията му, бяха посрещнати добре. Вон гостоприемно се усмихваше с костеливото си грозно лице над една сребърна кутия за кафе, която, кой знае защо, оживено клатеше.

Госпожа Вон ги поздрави с неподправена простота. Имаше още двама гости — професор и госпожа Чалис, дошли да прекарат уикенда с Вонови.

Докато пиеше първия коктейл в живота си, Андрю критично огледа дългата, покрита с бежов килим стая, с нейните цветя, книги, необикновено красиви стари мебели. Кристин весело говореше с Вон, съпругата му и госпожа Чалис, възрастна жена с весели бръчици около очите. Понеже се почувства изолиран и биещ в очи, Андрю предпазливо се приближи до Чалис, който независимо от голямата си бяла брада, успешно и весело обръщаше вече трета чаша.

— Дали някой умен млад лекар няма най-любезно да проучи въпроса — усмихна се той на Андрю, — точно каква е функцията на маслината в мартинито? Предупреждавам ви предварително — имам своите подозрения. Но какво мислите вие, докторе?

— Ами — смънка Андрю — аз, аз едва ли бих могъл…

— Моята теория — съжали го Чалис — е, че това е заговор на барманите и на негостоприемни люде, като нашия приятел Вон. Прилагат закона на Архимед. Чрез простото действие на изместване на течността, те се надяват да спестят джин!

Андрю се помъчи да се усмихне, скован от мисълта за собствената си вързаност. Той нямаше светски маниери и никога през целия си живот не бе влизал в толкова голям дом. Не знаеше какво да прави с празната си чаша, с пепелта на цигарата си, със собствените си — да, със собствените си ръце! Когато отидоха да вечерят, той се зарадва. Но и тук се оказа в неизгодно положение.

Сервираха просто, но красиво приготвено меню — топъл бульон, последван от салата от пиле — само бяло месо, сърцевина на маруля и странни деликатни подправки.

Андрю седна до госпожа Вон.

— Имате очарователна жена, доктор Менсън — каза тихо тя, докато сядаха. Тя беше високо, слабо, елегантно момиче, много нежна на вид, далеч не красива, но с големи умни очи и подчертано естествени маниери. Устата й беше някак изкривена нагоре и много подвижна, което внушаваше мисълта за чувство за хумор и възпитание.

Тя го заговори за работата му, каза че съпругът й бил говорил не един път за неговата усърдност. Опита се внимателно да го предразположи, като с интерес разпитваше как според него биха могли да се подобрят условията за работа в района.

— Всъщност… не знам — той непохватно разля малко супа. — Предполагам, мисля, че трябва повече да се прилагат научни методи.

Скован и с вързан език на любимата си тема, по която бе говорил на Кристин с часове, той упорито гледаше в чинията си, докато най-после за негово облекчение госпожа Вон влезе в разговор с Чалис, който беше от другата й страна.

Чалис, за когото разбраха, че е професор по металургия в Кардиф, че чете лекции по същия предмет в Лондонския университет и че е член на прословутата Комисия за условията в мините, беше весел и неудържим бърборко. Той говореше с цялото си тяло, с ръцете си, с брадата си, спореше, смееше се, избухваше, бърбореше и междувременно запращаше големи количества храна и питие в устата си, като огняр, който бясно вдига пара. Но той говореше добре и, изглежда, останалата част от компанията го харесваше.

Андрю обаче отказваше да признае достойнствата на разговора, той недоволно слушаше, когато се мина към музиката, към качествата на Бах, а после — чрез един от произволните скокове на Чалис — към руската литература. Чу да се говори за Толстой, Чехов, Тургенев, Пушкин и стискаше зъби.

Глупости, бушуваше той вътрешно. Всичко това са излишни глупости. За какъв се мисли този стар хитрец? Я да го видя аз него, как ще направи, да речем, трахеотомия в някоя тъмна кухня на Сефън Роу. Там едва ли би успял със своя Пушкин!

Кристин обаче се забавляваше чудесно. Като погледна настрани, Андрю я видя как се усмихва на Чалис, чу как участваше в разговора. Тя не се преструваше, държеше се напълно естествено. Веднъж или дваж спомена за училището на Бенк стрийт. Учуди се как добре разговаря тя с професора, как бързо и непретенциозно излага становищата си. За първи път започна да вижда жена си в нова, необикновена светлина. „Изглежда, че знае всичко за тия руски бръмбари, ръмжеше той вътрешно, чудно как така никога не ми е говорила за тях.“ А по-късно, когато Чалис одобрително потупа Кристин по ръката: „Не може ли старият брадатко да си държи лапите? Няма ли си своя собствена жена?“

Няколко пъти улови погледа на Кристин, искрящ и интимен, и тя на няколко пъти насочваше разговора към него.

— Моят съпруг много се интересува от антрацитните работници, професор Чалис. Започнал е едно проучване. Върху вдишването на праха.

— Да, да — изпухтя Чалис и заинтересован погледна към Менсън.

— Нали така, мили? — окуражи го Кристин. — Миналата вечер ми разказваше за това.

— О, не знам — изръмжа Андрю. — Вероятно няма нищо в тази работа: още нямам достатъчно данни. Може би това изобщо няма връзка с праха.

Естествено, ядосваше се на себе си. Вероятно този Чалис би могъл да му помогне, не че щеше да моли за помощ, но все пак фактът, че той е свързан с Комисията за условията в мините, несъмнено предлагаше чудесна възможност. Поради някаква неразбираема причина гневът му се насочи срещу Кристин.

Когато се връщаха след вечерта към „Вейл вю“, той ревниво мълчеше. И със същото мълчание влезе преди нея в спалнята.

Докато се събличаха, което обикновено беше непринудена процедура, придружена с разговори, когато по тиранти и с четката за зъби в ръка се впускаше в разкази за изминалия ден, той упорито гледаше настрани.

Кристин умолително поде: „Добре прекарахме, нали мили?“’ А той най-учтиво отговори: „О, прекрасно прекарахме?“ В леглото се дръпна към края, като се противопостави на лекото движение, което почувства, че тя прави към него, с дълго и силно хъркане.

На другата сутрин между тях все така се чувстваше същото напрежение. Вършеше работата си намусен и глупаво неприличащ на себе си. Около пет часа следобед, когато пиеха чай, на предната врата се звънна. Беше шофьорът на Вон с купчина книги и голям букет нарциси, поставен върху тях.

— От госпожа Вон, госпожо — каза той усмихнат, докосвайки острата си шапка, като се оттегляше.

Кристин се върна в дневната с пълни ръце и светнало лице.

— Виж — извика тя възбудено. — Нали е много мило? Госпожа Вон ми дава на заем целия Тролоп10. Винаги съм искала да го изчета от начало до край! И какви прекрасни, прекрасни цветя.

Той сковано се изправи и подигравателно изсумтя:

— Много хубаво! Книги и цветя от господарката! Нужни са ти, предполагам, за да можеш по-лесно да ме търпиш! Много съм глупав за теб. Не съм от ония блестящи оратори, които толкова много хареса снощи. А руски не знам дори и за беля! Аз съм просто един ужасно обикновен медицински помощник!

— Андрю! — беше пребледняла като платно. — Как можеш да говориш така?

— Вярно е, нали? Додето се мъчех с онази проклета вечеря, всичко забелязах. Имам очи на главата си. Вече съм ти омръзнал. Бива ме само да джапам из калта, да вдигам мръсни одеяла, да събирам бълхи. Сега вече не съм достатъчно изискан за твоя вкус.

На бледото й лице тъмните й очи гледаха жално, но тя твърдо каза:

— Как можеш да говориш така? Аз те обичам, защото ти си ти. И никога няма да обичам никого другиго.

— Изглежда — изсумтя той и изхвърча от стаята.

В продължение на пет минути се въртя из кухнята, ходи нагоре-надолу, прехапваше устни. После изведнъж се обърна и се втурна в дневната, където седеше тя с отчаяно наведена глава, загледана в огъня. Той я сграбчи в ръцете си.

— Крис, мила! — разкайваше се той горещо. — Мила, мила! Извинявай! За бога, прости ми. Не исках това да кажа. Аз съм само един луд, ревнив глупак. Аз те обожавам!

Прегърнаха се бурно, силно. Във въздуха се носеше дъхът на нарциси.

— Не знаеш ли — хлипаше тя, — че ще умра без теб! По-късно, когато тя седна, залепила страна до неговата, той засрамен протегна ръка към една от книгите.

— Все пак, кой е този Тролоп? Ще ме научиш ли, мила? Аз съм просто един неграмотен шопар!

Глава осма

Зимата мина. Сега имаше и стимул за работата си върху вдишването на праха, която бе започнал, като планира и извърши систематичен преглед на всеки антрацитен работник в своя списък. Те прекарваха вечерите си заедно и бяха още по-щастливи от преди. Когато се върнеше след вечерните приемни часове, Кристин му помагаше да разшифрова бележките, седнала пред горящите въглища — едно от предимствата на областта беше, че никога не почувстваха липсата на евтини въглища. Често водеха дълги разговори, по време на които го изненадваха големите й познания, макар никога да не ги изтъкваше, броят на прочетените от нея книги. Освен това започна да забелязва в нея инстинктивна тактичност и интуиция, която винаги доказваше, че преценките й за литературата, музиката и специално за хората са верни.

— Хайде де! — често я дразнеше той. — Аз едва сега започвам да опознавам жена си. Но ако почнеш да се мислиш за нещо много, можем да спрем за половин час и да те бия на пикет.

Тази игра бяха научили от Вонови.

С нарастването на деня, без да му каже нито дума, тя се зае с буренака в градината. Джени, прислужницата, имаше прачичо — тя се гордееше много с тази уникална роднинска връзка — възрастен грохнал миньор, който за десет цента на час стана помощник на Кристин. Като минаваше по овехтелия мост един мартенски следобед, Менсън ги видя край потока, когато започваха нападението срещу ръждясалите консервени кутии.

— Хей, вие долу! — извика той от моста. — Какво правите там? Да не искате да ми изплашите рибата?

Тя отвърна на подигравките му с отсечено кимване.

— Почакай и ще видиш.

След няколко седмици вече беше изтръгнала бурените и прочистила занемарените пътеки. Дъното на потока беше чисто, а бреговете му ясно очертани. Нов алпинеум, направен от търкалящи се наоколо камъни, се издигаше през долчинката. Градинарят на Вонови, Джон Робъртс, непрекъснато идваше, носеше луковици и калеми, даваше съвети. С победоносен вид тя веднъж хвана Андрю за ръка и го заведе да види първия нарцис.

А после, през последната неделя на март, без никакво предупреждение на гости им дойде Дени. Хвърлиха се към него с отворени обятия и го смазаха с възторжения си прием. За Менсън беше истинско удоволствие да види трътлестата фигура с червено лице, на което ярко се открояваха русите вежди. След като го разведоха наоколо и го нахраниха колкото може по-добре и го сложиха на най-мекото кресло, те нетърпеливо попитаха за новини.

— Пейдж умря — съобщи Филип. — Да, бедният старец умря преди един месец. Нов кръвоизлив. И много добре направи! — Той дръпна от лулата си, познатият цинизъм отново се появи в очите му. — Блодуен и твоят приятел Рийз изглеждат съвсем готови за бракосъчетание.

— Златна сватба от самото начало — каза необичайно остро Андрю. — Горкият Едуард!

— Пейдж беше хубав човек. Един добър стар общ лекар — замислено каза Дени. — Знаеш, мразя и самия звук на тези думи и всичко, което означават. Но при Пейдж те звучаха другояче.

Настъпи мълчание. Замислиха се за Едуард Пейдж, който сред купищата шлака в Бленли бе мечтал за Капри с неговите птици и слънчева светлина през всичките тези мъчителни години.

— А какво става с тебе, Филип? — запита най-после Андрю.

— О, не знам! Нещо ме хващат дяволите — сухо се усмихна Дени. — В Бленли вече не е онова, което и двамата помните. Може би ще тръгна да пътешествам. Корабен хирург, може би, стига да ме вземе някой евтин товарен кораб.

Андрю мълчеше, още веднъж потресен от мисълта за този способен човек, този наистина талантлив хирург, който съзнателно, с някакво садистично удоволствие пропиляваше живота си. Но все пак, наистина ли Дени пропиляваше живота си? Той и Кристин неведнъж бяха говорили за Филип, опитвайки се да проникнат в загадката на неговата кариера. Смътно знаеха, че някога се оженил за жена, която социално била по-високо от него и се била опитала да го приучи към изискванията на практиката в графството, където няма никакво значение дали четири дни от седмицата си оперирал добре, ако останалите три не ходиш на лов. След пет години усилия от негова страна тя го възнаградила, като така съвсем между другото го напуснала заради друг мъж. Нищо чудно, че Дени бе избягал в пущинаците, презираше условността и мразеше традицията. Може би някой ден щеше да се върне към цивилизацията.

Говориха целия следобед и Филип стоя до последния влак. Заинтересува го разказът на Андрю за условията на работа в Аберлоу. Когато Андрю почна възмутен да разказва за процента, който Луелин получава от заплатите на помощниците, Дени със странна усмивка каза:

— Не те виждам дълго тук при това положение!

След като Филип си замина, Андрю постепенно започна да чувства с минаването на дните, че в работата му съществува някаква празнота, някаква странна липса. В Бленли, където Филип беше наблизо, винаги бе чувствал една обща връзка, една определена цел, която бе обща и за двамата. В Аберлоу той беше без такава връзка, не чувстваше никаква подобна цел у колегите си.

Доктор Ъркюхарт, колегата му в западната манипулационна, при всичката си избухливост беше добър човек. Но той беше стар, до голяма степен действаше автоматично и без никакво вдъхновение. Въпреки че дългият опит му помагаше, както казваше сам, да подуши пневмонията, щом си „пъхне носа в стаята на болния“, въпреки че слагаше чудесни шини и превръзки и беше майстор в кръстовидното лекуване на изгаряния, въпреки че от време на време с удоволствие се заемаше да докаже, че може да направи някоя дребна операция, той беше все пак страхотно остарял. За Андрю той напълно покриваше понятието на Дени „стария добър домашен лекар“ — хитър, добросъвестен, опитен — лекар, който пациентите и обществото сантиментално превъзнасят, но който от двайсет години не е поглеждал медицинска литература и е едва ли не опасно остарял. Макар Андрю да бе винаги готов за разговор с Ъркюхарт, старецът имаше много малко време за „приказки“. Щом свършваше работата си за деня, той изпиваше консервираната си супа — най-много обичаше доматена — минаваше с шкурката по новата си цигулка, разглеждаше стария порцелан и после засядаше в Масонския клуб да играе дама и да пуши.

Двамата помощници от източната манипулационна бяха не по-малко обезкуражаващи. Доктор Медли, по-старият от двамата, човек на близо петдесет години, с умно и чувствително лице, за нещастие бе почти напълно глух. Ако не беше това заболяване, което поради някаква причина простаците винаги намират за забавно, Чарлз Медли би бил много повече от помощник в миньорските долини. Като Андрю той беше по същество интернист, а като диагностик беше направо забележителен. Но когато пациентите говореха с него, не чуваше нито дума. Разбира се, беше се научил да разгадава движенията на устните. Но беше свит, защото понякога правеше смешни грешки. Мъчително бе да го гледаш как е вперил неспокоен, злощастно питащ поглед в движещите се устни на този, който му говори. Понеже много се страхуваше да не направи груба грешка, винаги предписваше най-малките дози от което и да е лекарство. Беше беден, защото имаше грижи и разходи за порасналите си деца, и също като увяхналата си жена беше се превърнал в слабоволно и някак патетично същество, което трепереше пред доктор Луелин и Комитета от страх да не би изведнъж да го уволнят.

Другият помощник, доктор Оксбъроу, се различаваше много от нещастния Медли, а на Андрю много по-малко се харесваше. Оксбъроу беше едър отпуснат човек с топчести пръсти и нервна сърдечност. Андрю често си мислеше, че ако беше малко по-жив, Оксбъроу би бил добър счетоводител. Но при сегашното си положение Оксбъроу и жена му, която свиреше на портативен хармониум, в неделя следобед отиваха в съседния град Фърнли — етикетът не му позволяваше да се яви в Аберлоу — и там на пазара той нагласяваше малка, покрита с килим катедра и провеждаше религиозно сборище под открито небе. Оксбъроу беше евангелист. Андрю би могъл да се възхити на страстта му, на идеализма и на вярата в някаква върховна движеща сила в живота, но Оксбъроу, уви, бе така досадно емоционален. Най-неочаквано той плачеше, а се молеше още по-неприятно. Веднъж, изправен пред трудно раждане, когато всичкото му майсторство не достигнало, той внезапно паднал на колене пред кревата и през сълзи замолил господ да стори чудо за нещастната жена. Ъркюхарт, който презираше Оксбъроу, бе разказал това на Андрю, защото именно той, Ъркюхарт, беше се качил с пристигането си на леглото с ботуши и изродил успешно майката с помощта на форцепс.

Колкото повече Андрю оглеждаше колегите си помощници и системата, при която работеха, толкова повече му се искаше да ги събере заедно. Между тях не се чувстваше никакво единство, сътрудничество и почти никакво приятелство. Те направо бяха настървени един срещу друг и по същия начин както лекарите в цялата страна се бореха да осигурят колкото могат повече пациенти за себе си. Много често резултатът беше открити подозрения и лоши чувства. Андрю бе виждал как например Ъркюхарт, когато пациент на Оксбъроу му донесеше картата си, взима от ръката му шишето лекарство, отпушва го, помирисва го с презрение и избухва: „Значи, това ти е дал Оксбъроу! По дяволите! Той просто бавно те е тровел!“

А междувременно при цялата тази враждебност доктор Луелин тихо получаваше своя дял от заплатата на всеки помощник. Андрю пламтеше, мечтаеше да създаде нов ред, да въведе ново и по-добро разбирателство, което би дало възможност на помощниците да се обединят и да не плащат на Луелин. Но собствените му затруднения, чувството, че е нов в това място, и преди всичко неуспехите му от самото начало в собствения му район, го караха да бъде предпазлив.

Едва когато се запозна с Кон Боланд, той се реши на големия опит.

Глава девета

Веднъж в началото на април Андрю откри дупка в един от кътниците си и на другата седмица потърси зъболекаря на Дружеството. Не беше се виждал с Боланд и не знаеше приемните му часове. Когато стигна до площада, където се намираше малката приемна на Боланд, видя на затворената врата бележка, написана с червено мастило:

След моментално размишление Андрю реши, че вече дошъл до тук, би могъл поне да вземе час и като попита за пътя един от групата младежи, които стояха пред сладкарницата, тръгна към дома на зъболекаря.

Това беше малка отдалечена вила в горните покрайнини на източната част на града. Когато Андрю приближи по мръсния път предната врата, чу силни удари с чук и през широко отворената врата на разбита барака видя как един червенокос дългокрак мъж по риза ожесточено атакува с чук разглобения корпус на една кола. В същия миг и мъжът го видя.

— Здрасти! — викна той.

— Здрасти! — отвърна малко предпазливо Андрю.

— Какво търсите?

— Искам да взема час от зъболекаря. Аз съм доктор Менсън.

— Влезте — каза мъжът, като гостоприемно размаха чука.

Това беше Боланд.

Андрю влезе в дървената барака, из която се търкаляха парчетии от един невероятно стар автомобил. В средата, сложено на дървени кутии от яйца, беше шасито. То явно бе разрязано с трион на две части. От този необичаен машинен спектакъл Андрю вдигна очи към Боланд.

— Това ли е изваждането?

— Да — съгласи се Кон. — Като ме домързи в кабинета, идвам в гаража и поправям по нещо на колата.

Независимо от ирландския си акцент, който беше такава гъста мъгла, че можеше и с нож да се реже, той използваше думите „гараж“, имайки предвид разнебитената барака, и „кола“, имайки предвид още по-разнебитеното превозно средство, с чувство на несъмнена гордост.

— Няма да повярвате какво правя сега — продължи той, — искам да кажа освен ако не сте с технически ум като мене. От пет години я имам тази моя малка кола и знайте, че когато я зех, беше вече на три години. Може да н’вярвате, като е такава разсъблечена, но бяга като заек. Сега ми е малка, Менсън, малка е за нарасналото ми семейство. Така че сега я удължавам. Прерязах я тук, виждаш, точно през средата и точно тук ще вмъкна цели два фута удължение. Само чакай да я свърша, Менсън! — той протегна ръка към сакото си. — Ще бъде достатъчно дълга за цял полк. Хайде сега да вървим в кабинета да ти оправя зъба.

В кабинета, който беше почти така разхвърлян, както и гаража, и, трябва да се признае, също така мръсен, Кон запълни зъба, като през цялото време приказваше. Приказваше толкова много и така ожесточено, че по червените му рошави мустаци винаги имаше капчици влага. Рижата му коса, която имаше остра нужда от подстригване, непрекъснато влизаше в очите на Андрю, щом се надвесваше да слага амалгама, която разтриваше с мазния си нокът. Той дори не се погрижи да си измие ръцете — за Кон това беше дреболия!

Беше разсеян, поривист, добродушен и щедър човек. Колкото повече Андрю опознаваше Кон, толкова повече попадаше в плен на хумора му, простотата му, буйността му и прахосничеството му. Кон, който беше в Аберлоу от шест години, нямаше спестено и едно пени. И все пак той извличаше голямо удоволствие от живота. Беше луд за „техника“, непрекъснато правеше някакви устройства и боготвореше колата си. Самият факт, че Кон имаше кола, беше сам по себе си шега. Но Кон обичаше шегите, дори когато бяха и срещу него. Разказа на Андрю случая, когато отишъл да извади разваления кътник на един важен член на Комитета, като си въобразявал, че клещите му са в джоба, а се оказало, че посяга към зъба със шестинчов гаечен ключ.

След като направи пломбата, Кон хвърли инструментите си в един съд от сладко, пълен с лизол, това беше неговото лекомислено схващане за дезинфекцията, и настоя Андрю да се върне с него на чай.

— Хайде сега — настояваше той гостоприемно, — трябва да се запознаете със семейството. И сме тъкмо навреме. Точно пет часа̀.

Всъщност, когато пристигнаха, семейството на Кон вече пиеше чай, но явно бе свикнало твърде много с чудатостите на Кон, за да го разтревожи довеждането на чужд човек. В топлата разхвърляна стая, начело на масата седеше госпожа Боланд, а от гърдата й сучеше бебе. До нея седеше Мери. Петнайсетгодишна, тиха, срамежлива — „единствената чернокоса и любимка на баща си“ както я представи Кон, — тя вече печелеше прилична надница като служителка при Джо Ларкинс, при когото ставаха наддаванията на площада. До Мери беше Терънс, дванайсетгодишен, а нататък три други по-малки деца се търкаляха по пода и крещяха, за да им обърне внимание бащата.

Около това семейство, с изключение може би на срамежливата чувствителна Мери, цареше атмосфера на безгрижна веселост, която веднага овладя Андрю. Самата стая говореше със страхотен ирландски акцент. Над камината, под цветната снимка на папа Пий X, който държеше палмово клонче, се сушаха пелените на бебето. Кафезът на канарчето, непочистен, но пълен с песен, беше поставен на шкафа, край захвърления корсет на госпожа Боланд, която го бе махнала преди това за по-голямо удобство, и край едно скъсано чувалче с кучешки бисквити. Върху бюфета бяха наредени шест, току-що донесени от магазина бутилки с бира. Там беше и флейтата на Терънс. В ъгъла бяха захвърлени счупени играчки, обувки без ешове, една ръждясала кънка, японски слънчобран, два леко повредени молитвеника и един брой на фотографското списание „Фото Битс“.

Но докато пиеше чая, Андрю остана най-очарован от госпожа Боланд — просто не можеше да откъсне очи от нея. Бледа, замечтана, невъзмутима, тя тихо седеше и преглъщаше чаша след чаша черен запарен чай, децата се търкаляха наоколо, а бебето открито сучеше храната си от нейния щедър извор. Тя се усмихваше, кимаше, режеше хляб за децата, наливаше чай, пиеше и кърмеше, и вършеше всичко това с някаква отнесена ведрост, като че годините на шум, мръсотия, скука и жизнерадостта на Кон я бяха пренесли в лоното на някаква божествена лудост, където е изолирана и неприкосновена.

Андрю едва не си обърна чашата, когато с мек глас, като че се извинява, загледана някъде над главата му, тя се обърна към него:

— Канех се да посетя госпожа Менсън, докторе. Но бях така заета…

— За бога! — Кон се преви от смях. — Заета, наистина! Тя нямаше нова рокля — това иска да каже тя. Бях приготвил парите, но дяволите да го вземат, Терънс или някой от другите имаше нужда от обувки. Нищо, майко, почакай да удължа колата и ще те доставим там в стил. — Той се обърна към Андрю с най-естествен тон.

— Зле сме, Менсън. Дяволът е крив! Слава богу, потомство имаме голямо, но понякога не сме така добре с дрехите. Страшно са стиснати в Комитета. И, разбира се, големият шеф получава своя пай!

— Кой? — запита удивен Андрю.

— Луелин! Той взема своята пета част както от вас, така и от мен.

— Но за какво, по дяволите?

— Е, от време на време преглежда някой и друг пациент. През последните шест години той е извадил една-две зъбни кисти вместо мен. И той е специалистът, когато има нужда от рентгенови снимки. Но е леке. — Семейството се бе изнесло да играе в кухнята и Кон говореше свободно. — Той и голямата му лимузина. Цялата е в боя. Нека да ти кажа, Менсън, веднъж вървях след него, нагоре по Марди Хил с моя собствен малък бус и си рекох да стъпя на газта. Бог ми е свидетел! Трябваше само да му видиш лицето, като започна да ми гълта праха.

— Виж какво, Боланд — бързо каза Андрю. — Тази работа с частта на Луелин е жива неправда, защо да не се борим против нея?

— Да?

— Защо да не се борим срещу нея? — повтори Андрю по-високо. Почувства как кръвта нахлува в главата му. — Това е страхотна неправда. Ето, стоим ние тука, мъчим се да пробием… Боланд, ти си човекът, когото търся. Ще бъдеш ли заедно с мен в тази работа? Ще хванем и другите помощници. Ще направим голямо организирано усилие…

Бавно в очите на Кон заблестя светлина.

— Искаш да кажеш, че искаш да подгониш тоя Луелин?

— Да.

Кон внушително протегна ръка.

— Менсън, мойто момче — тържествено заяви той. — Ние сме заедно от самото начало.

Андрю се впусна към къщи при Кристин, пълен с нетърпение, жадуващ за битка.

— Крис! Крис! Намерих един златен човек, един червенокос зъболекар. Съвсем луд. Да, като мене, знаех си, че така ще кажеш. Но слушай, мила, ние ще започнем революция. — Той възбудено се засмя — О!

Ненужно бе предупреждението й да внимава. Беше решил да отиде докрай във всичко. И на другия ден започна, като посети Оуен.

Секретарят прояви интерес и беше категоричен. Той каза на Андрю, че въпросното споразумение е доброволно между главния лекар и помощниците. Цялата работа беше извън юрисдикцията на Комитета.

— Разбирате ли, доктор Менсън — каза в заключение Оуен, — доктор Луелин е много способен и добре квалифициран човек. Ние сме щастливи, че той е при нас. Но Дружеството му плаща добре за работата като наш главен лекар. Вие помощниците мислите, че той би трябвало да получава повече…

„Дренки мислим“, си каза Андрю. Тръгна си доволен. Звънна на Оксбъроу и Медли и ги накара да се съгласят да дойдат същата вечер у тях. Ъркюхарт и Боланд вече бяха обещали да дойдат. От предишни разговори той знаеше, че всеки един от четиримата с голямо неудоволствие губи една пета от заплатата си. Щом веднъж ги събереше, всичко щеше да бъде наред.

Следващата му стъпка беше да говори с Луелин. След като размисли, реши, че ще бъде непочтено да не казва нищо за намеренията си. Същия следобед даваше упойка в болницата. Докато наблюдаваше как работи Луелин, дълга и сложна коремна операция, не можеше да потисне чувството на възхищение. Думите на Оуен бяха абсолютно верни: Луелин беше удивително способен и не само способен, а и универсален. Той беше изключението, единственият случай, който — би казал Дени — потвърждаваше правилото. Нищо не беше ново за него, нищо не го затрудняваше. Като се почне от администрацията на обществените служби за здравеопазване, чиито закони знаеше наизуст, до последните постижения в радиологията — всичко в разнообразните си задължения Луелин посрещаше любезен, подготвен и съвършен.

След операцията, докато Луелин се миеше, Андрю се приближи до него и нервно свали престилката си.

— Извинете, доктор Луелин, но не можех да не видя как се справихте с тумора — беше страшно красиво.

Увяхналата кожа на Луелин почервеня от задоволство. Той приветливо се усмихна.

— Радвам се, че мислите така, Менсън. Щом става въпрос за това, мога да кажа, че имате доста напредък с упойките.

— Не, не — измърмори Андрю. — Никога няма да съм добър в тази работа.

Настъпи мълчание. Луелин спокойно продължи да сапунисва ръцете си. Застанал до него, Андрю нервно се изкашля. Сега, когато бе дошъл моментът, беше му почти невъзможно да говори. Но успя да изстреля.

— Вижте какво, доктор Луелин. Редно ще бъде да ви кажа — ние всичките помощници смятаме, че не е справедливо да ви плащаме процент от заплатата си. Неудобно е да се говори за това, но аз — аз ще предложа това да бъде прекратено. Довечера имаме среща у дома. Предпочитам да знаете за това сега, а не после. Бих желал да разберете, че поне съм честен по този въпрос.

Преди Луелин да успее да отговори, Андрю се обърна и без да го погледне, излезе от операционната. Колко зле го бе казал! Но все пак го беше казал. Когато му изпратят своя ултиматум, Луелин не би могъл да го обвини, че му е забил нож в гърба.

Срещата във „Вейл вю“ бе уговорена за девет часа същата вечер. Андрю извади няколко бутилки бира и помоли Кристин да направи сандвичи. Когато свърши, тя си сложи палтото и отиде за час до Вонови. Изтръпнал в очакване, Андрю крачеше из хола и се мъчеше да събере мислите си. Постепенно другите пристигнаха — първо Боланд, после Ъркюхарт и след това заедно Оксбъроу и Медли.

В дневната Андрю наливаше бира, предлагаше сандвичи и се опитваше да създаде сърдечна атмосфера. Тъй като изпитваше почти неприязън към Оксбъроу, той се обърна първо към него.

— Пийте, Оксбъроу! В килера има още много.

— Благодаря, Менсън — гласът на евангелиста бе ледено студен. — Не докосвам алкохол в никаква форма и никакъв вид. Това е против принципите ми.

— Господи боже мой! — каза Кон с края на мустака си.

Като начало това не беше обнадеждаващо. Медли дъвчеше сандвичи и през цялото време гледаше внимателно, а на лицето му бе изписана неподвижната тревога на глухия. Бирата вече увеличаваше естествената сприхавост на Ъркюхарт: след като гледа упорито няколко минути към Оксбъроу, той изведнъж каза:

— Сега, след като съм във вашата компания, доктор Оксбъроу, може би ще сметнете за удобно да обясните как Тюдър Еван, Глин Терас 17, се озова от моя списък във вашия.

— Не си спомням за случая — каза Оксбъроу, като надменно притисна един към друг върховете на пръстите си.

— Но аз си спомням — избухна Ъркюхарт, — това беше един от случаите, които ми откраднахте, ваше медицинско преподобие! Освен това…

— Господа — извика в паника Андрю. — Моля ви, моля ви! Как ще свършим работа, ако се караме помежду си? Спомнете си за какво сме се събрали.

— За какво сме се събрали? — запита като жена Оксбъроу. — Аз трябваше да ходя на визитация.

Изправил се до камината с опнато и искрено лице, Андрю се опита да вземе в ръце изплъзващото се положение.

— Ето за какво става дума, господа! — Той пое дълбоко дъх. — Тук съм най-младият и съм отскоро в тази практика, но се надявам, че ще извините всичко това. Може би именно защото съм нов, имам по-свеж поглед върху нещата — неща, които вие сте търпяли тук твърде дълго. Струва ми се, на първо място, че системата ни е изцяло грешна. Ние непрекъснато се сритваме и блъскаме по най-допотопен начин, сякаш сме обикновени градски или провинциални общи лекари, които се борят помежду си, а не членове на едно и също медицинско Дружество, което предлага прекрасни възможности за обща работа! Всеки, с когото съм разговарял, се кълне, че практиката е кучешки живот. Той разказва как се влачи, как не може да стои на краката си, как няма спокойна минута, как няма време за ядене, как винаги го викат някъде! Защо е всичко това? Защото не е направен никакъв опит за организация в нашата професия. Вземете само един пример, а аз бих могъл да ви кажа десетки. Нощните викания, знаете как си лягаме вечер със страх, че ще бъдем събудени и извикани. Спим отвратително, защото знаем, че може би ще ни извикат. Представете си да знаехме, че не могат да ни извикат. Представете си, че уредим като начало обща система за нощна работа. Един лекар поема нощните визитации за една седмица и след това е свободен от нощни викания до края на месеца. Няма ли да бъде чудесно! Представете си колко свежи ще бъдете през деня…

Внезапно спря, като видя безизразните им лица.

— Няма да стане — подхвърли Ъркюхарт. — Да върви по дяволите! Аз предпочитам да будувам всяка нощ, отколкото да доверя на стария Оксбъроу някой от моите пациенти. Хе, хе! Когато дам на заем, той не връща.

Андрю трескаво се намеси:

— Да оставим тогава това до следващата среща, щом не сме съгласни. Но има едно нещо, за което сме съгласни. И за това сме тук. Този процент, който плащаме на доктор Луелин. — Той спря. Сега всички го гледаха заинтересовани, защото ставаше въпрос за джоба им. — Ние всички сме съгласни, че е несправедливо. Аз говорих с Оуен за тази работа. Той каза, че тя няма нищо общо с Комитета и трябва да се уреди между докторите.

— Това е вярно — каза Ъркюхарт. — Спомням си, когато беше уредено. Преди около девет години. Имахме тогава за помощници двама абсолютни кутсузи. И на Луелин се отвори доста работа с техните пациенти. И така един прекрасен ден ни събра всички заедно и ни каза, че няма сметка да работи така, освен ако не направим някакво споразумение. Така почна. И така си върви.

— Но заплатата му от Комитета вече покрива цялата му работа за Дружеството. А той просто пращи от пари от другите си длъжности. Целият е в пари!

— Знам, знам — сухо каза Ъркюхарт. — Но имай предвид, Менсън, че този същият Луелин е страшно полезен за нас. Той това го знае. И ако реши да ни изостави, няма да сме много добре.

— Но защо трябва да му плащаме? — неуморно продължи Андрю.

— Точно така, точно така! — обади се Кон, като пълнеше отново чашата си.

Оксбъроу хвърли поглед към зъболекаря.

— Ако ми бъде разрешено, и аз да кажа нещо… съгласен съм с доктор Менсън, че не е справедливо да ни режат от заплатите. Факт е обаче, че доктор Луелин е високопоставен човек, прекрасно квалифициран, човек, който придава тежест на Дружеството. И освен това, той прави всичко възможно, за да ни отърве от тежките случаи.

Андрю се втренчи в него.

— Наистина ли искате да се отървете от тежките случаи?

— Разбира се — отвърна раздразнено Оксбъроу. — Че кой не иска?

— Аз не искам — извика Андрю. — Аз искам да ги запазя, да ги проследя докрай!

— Оксбъроу е прав — неочаквано каза Медли. — Това е първото правило в медицинската практика, Менсън. Ще разберете след време. Гледай да се отървеш от трудното. Гледайте, гледайте!

— Но как така, по дяволите! — запротестира разгорещен Андрю. Спорът продължи на вълни три четвърти час.

Тогава, много разгорещен, Андрю се реши да извика:

— Трябва да го направим! Чувате ли ме, просто трябва. Луелин знае какво му готвим. Казах му днес следобед.

— Какво? — възклицанието дойде от Оксбъроу, Ъркюхарт и дори от Медли.

— Нима искате да кажете, докторе, че сте казали на доктор Луелин… — повдигнал се от стола, Оксбъроу впери изплашен поглед в Андрю.

— Разбира се, че му казах! Все някога трябва да узнае. Не разбирате ли, трябва само да сме единни, да се поддържаме и непременно ще успеем!

— Вървете по дяволите! — Ъркюхарт беше побледнял. — Здрави нерви имате! Но не знаете какво влияние има Луелин! Той е навсякъде! Пак добре, ако не ни уволни всичките. Представяте ли си да търся нова работа на моите години. — Той тръгна към вратата, без да се оглежда. — Добро момче сте, Менсън, но сте твърде млад. Лека нощ.

Медли вече бе скочил. По очите му можеше да се познае, че отиваше да се обади веднага по телефона на доктор Луелин и с много извинения да му каже, че той, Луелин, е съвършен лекар и че той, Медли, го чува прекрасно. Оксбъроу беше станал. След две минути в стаята бяха само Кон, Андрю и останалата бира.

Довършиха пиенето в мълчание. Тогава Андрю се сети, че в килера има още шест бутилки. Довършиха и тези шест бутилки. После започнаха да разговарят. Казаха някои неща относно произхода, родителите и моралния облик на Оксбъроу, Медли и Ъркюхарт. Особено внимание отделиха на Оксбъроу и хармониума му. Не забелязаха как Кристин влезе и се качи горе. Говореха си задушевно, като позорно продадени братя.

На другата сутрин Андрю тръгна на обиколките си със страхотно главоболие, намръщен. На площада мина край Луелин, седнал в колата си. Когато, засрамен, Андрю предизвикателно вдигна глава, Луелин лъчезарно му се усмихна.

Глава десета

Цяла седмица с горчиво униние той се терза заради поражението си. В неделя сутринта, която обикновено беше предназначена за дълга и спокойна почивка, той внезапно заговори:

— Не става въпрос за парите, Крис! Става въпрос за принципа! Само като си помисля, и ще полудея. Защо не го оставя на мира? Защо не обичам Луелин? Поне защо го обичам веднъж и след това го мразя? Кажи ми честно Крис. Защо не му се възхищавам? Завиждам ли? Какво има?

Отговорът й го зашемети.

— Да, мисля, че завиждаш!

— Какво?

— Ще ми спукаш тъпанчетата, мили. Помоли ме да ти кажа честно. Завиждаш, страхотно завиждаш. И защо пък не? Аз не искам мъж светец. В тази къща има достатъчно за чистене и без твоя ореол.

— Продължавай — изръмжа той. — Щом си почнала, кажи ми всички грешки. Подозрителен! Завистлив! И по-рано си ме заяждала! О, и предполагам, че съм още твърде млад. Осемдесетгодишният Ъркюхарт ми изтърси това оня ден!

Настъпи мълчание. Той я чакаше да продължи спора. После сприхаво каза:

— Защо ще съм ревнив, защо ще завиждам на Луелин?

— Защото той е страшно добър в работата си, знае толкова много и главно защото има всичките тези първокласни титли.

— Докато аз имам едно нищожно малко „д-р“ от някакъв шотландски университет! Боже всемогъщи! Сега вече знам за какъв ме смяташ. — Побеснял, той скочи от кревата и взе да обикаля стаята по пижама. — Какво значение имат титлите? Перчене и нищо друго! Тук са важни методът, клиничните способности. Не вярвам в тия глупости, написани в учебниците. Вярвам на това, което чувам със собствения си стетоскоп! И ако не знаеш, трябва да ти кажа, че чувам много неща. Вече започвам да откривам истински неща в моето антрацитно изследване. Може би ще ви изненадам някой ден, мила госпожо! По дяволите! Няма какво, прекрасно. Човек се събужда в неделя сутрин и жена му заявява, че е невежа!

Тя седна в кревата, взе си несесера, започна маникюра си и го зачака да свърши.

— Не съм казала всичко това, Андрю. — Спокойствието й го раздразни още повече. — Така си е, мили, ти няма да бъдеш помощник цял живот. Искаш хората да те слушат, да обръщат внимание на работата ти, на идеите ти — разбираш какво искам да кажа. Ако имаше наистина хубава титла, да речем член на Кралската лекарска колегия, тя щеше да ти стои добре.

— Член на Кралската колегия… — повтори той тъпо. После: — „Значи тя си е мислила за всичко това, сама. Член на Кралската колегия… Хм! От миньорска практика.“ — Сатирата му трябваше да я смаже: — Не разбираш ли, че това се дава само на коронованите глави в Европа?

Трясна след себе си вратата и отиде в банята да се бръсне. След пет минути се върна, едната му страна обръсната, а другата насапунисана. Беше разкаян и възбуден.

— Наистина ли мислиш, че ще мога, Крис? Ти си абсолютно права. Ние имаме нужда от няколко букви върху добрата стара фамилна табелка, за да можем да държим на своето! Но Ч. К. Л. К. е най-тежкият медицински изпит в цялата професия. Той е… той е смърт! И все пак, струва ми се… чакай, ще отида да видя подробностите…

Втурна се надолу по стълбите за медицинския справочник. Когато се върна с него, лицето му изразяваше пълно отчаяние.

— Вътре сме! — промърмори той мрачно. — Хич и да не си правим устата. Нали ти казах, това е невъзможен изпит. Има предварителен изпит по езици — четири езика: латински, френски, гръцки, немски и два от тях са задължителни още преди да можеш да бъдеш кандидат. Аз не знам езици. Целият ми латински е някакъв кучешки жаргон: mist, alba-mitte decem11. A пък френския…

Тя не отговори. Настъпи мълчание. Изправен край прозореца, той мрачно наблюдаваше празния изглед. Най-после се обърна настръхнал, разтревожен, без да може да се освободи от тази мисъл.

— А защо да не… да вървят по дяволите. Крис… защо пък да не ги науча тия езици за изпита?

Несесерът се разхвърча по пода — тя скочи от леглото и го прегърна.

— О, как исках да кажеш това, мили! Сега ти си ти. Може би… може би ще мога да ти помогна. Не забравяй, че старата ти женица е учителка в оставка!

Целия ден възбудено правиха планове. Скупчиха Тролоп, Чехов и Достоевски в една от свободните стаи. Разчистиха дневната за действие. И същата вечер той започна да учи с нея. И следващата вечер, и следващата…

Понякога Андрю чувстваше върховния комизъм на положението, чуваше някъде отдалече подигравателния смях на боговете. Както седеше на масата с жена си в този отдалечен миньорски град в Уелс и повтаряше след нея caput-capitis или Madame, est-il possible que… и ce блъскаше в наклоненията и неправилните глаголи, четеше на глас Тацит и „Pro patria“, някакъв патриотичен сборник, който бяха намерили, той внезапно се облягаше на стола си, страхотно потиснат.

— Ако Луелин можеше да ни види тук, нямаше ли да се изсмее. И само като си помислиш, че това е началото, че ми остава целият медицински материал!

Към края на следващия месец във „Вейл вю“ започнаха периодично да пристигат пакети книги от Лондонския клон на Международната медицинска библиотека. Андрю започна да чете оттам, където бе прекъснал в колежа. Скоро разбра колко рано бе прекъснал. Откри и беше потресен от терапевтичния напредък на биохимията. Откри бъбречните прагове, кръвната урея, основната обмяна и недостоверността на албуминовата проба. Когато този основен камък от студентските му години се срути, той високо изпъшка.

— Крис! Аз не знам нищо. И всички тези книги ме убиват!

Не можеше да изостави работата си в практиката и разполагаше за учение само с дългите нощи. Подкрепян от черно кафе, с влажна кърпа на главата, той продължаваше битката и четеше до ранните сутринни часове. Когато лягаше изтощен, често не можеше да заспи. А понякога, както спеше, изведнъж се събуждаше целият в пот от някакъв кошмар в главата си, пълна с термини, формули и вбесяващия идиотизъм на несигурния му френски.

Пушеше много, отслабна, лицето му хлътна. Но Крис беше винаги там, мълчалива, позволяваше му да говори, да чертае диаграми, да обяснява със заплетена номенклатура изключително учудващото и прекрасно селективно действие на каналчетата на бъбреците. Разрешаваше му да вика, да жестикулира и колкото повече се изопваха нервите му — да я обижда.

В единайсет часа, когато му носеше кафе, той често недоволстваше:

— Защо не ме оставиш на мира? И за какво е всичко това в края на краищата? Кофеинът е само едно гадно лекарство. Ти знаеш, че се убивам, нали? И всичко заради теб. Ти си упорита! Страшно упорита. Ти си като някой женски тъмничар, който влиза и излиза с паницата. Никога няма да успея в тази идиотщина. Стотици от лондонския Уестенд, от големите болници се опитват да я получат, а аз от Аберлоу, ха, ха! — смехът му беше истеричен, — от доброто старо Дружество за медицинска помощ! О, господи! Така съм уморен и знам, че ще ме извикат тази вечер за онова израждане в Сефън Роу и…

Тя беше по-добър войник от него. Притежаваше равновесие, което им помагаше при всяка криза. Тя също имаше нерви, но ги контролираше. Тя правеше жертви, отказваше всички покани на Вонови и престана да ходи на концертите в Темпърънс Хол. Колкото и лошо да бяха спали, тя винаги ставаше рано, чисто облечена, готова със закуската му, когато той се довличаше долу, небръснат, захапал вече първата цигара на деня.

Внезапно, след като бе работил вече шест месеца, нейната леля в Бридлингтън се разболя от флебит и я повика при себе си. Като му показа писмото, тя веднага заяви, че е невъзможно да го остави.

Но той, прегърбил се намусен над шунката с яйца, изръмжа:

— Иска ми се да заминеш, Крис! Като уча по този начин, ще ми бъде по-лесно без теб. Напоследък си играем един друг на нервите. Извинявай, но изглежда, че така е най-добре.

В края на седмицата тя с неохота замина. Не бяха изминали и двайсет и четири часа и той откри грешката си. Без нея беше цяло мъчение. Въпреки че работеше по грижливо изготвени инструкции, Джени непрекъснато го дразнеше. И не ставаше въпрос за нейното готвене или за блудкавото кафе, или за лошо оправения креват. Работата беше в отсъствието на Кристин: знаеше, че тя не е в къщата, не можеше да я извика, чувстваше липсата й. Хващаше се, че стои тъпо загледан в книгите и губи часове в мисли за нея.

След две седмици тя му телеграфира, че се връща. Той изостави всичко и се приготви да я посрещне. Всичко му се струваше недостатъчно добро, недостатъчно красиво, за да се отпразнува връщането й. Телеграмата й не му беше оставила много време, но той бързо размисли и побърза към града. За нещо специално. Първо купи букет рози. При продавача на риба Кендрик има късмет да открие един пресен омар. Взе го бързо, да не би госпожа Вон, за която Кендрик обикновено доставяше подобни деликатеси, да звънне и да го изпревари. После купи много лед, отби се в зарзаватчийницата за салата и най-после с трепет поръча бутилка мозелско вино, за което Ламперт, бакалинът на площада, го увери, че е „чиста работа“.

След чая каза на Джени, че може да си ходи, защото вече чувстваше младите й очи любопитно вперени в него. После се хвана за работа и с любов направи салата от омар. Тенекиената кофа от килера, напълнена с лед, се оказа чудесен хладилник за виното. Цветята го изправиха пред неочаквана трудност, тъй като Джени бе заключила бюфета под стълбата, където бяха всички вази, и за всеки случай бе скрила ключа. Но преодоля дори и това препятствие, като постави половината рози в каната за вода, а останалите — в канчето за четките за зъби от банята на горния етаж. Това създаде доста голямо разнообразие.

Най-после приготовленията му завършиха — цветята, храната, виното в леда — още веднъж огледа внимателно всичко. След приемните часове в девет и половина той затича да посрещне влака на горната гара.

Като че ли се влюбиха отново — всичко беше свежо и чудесно. Нежно я съпроводи до любовното угощение. Нощта беше гореща и тиха. Луната светеше над тях. Той забрави коварствата на основната обмяна. Каза, че биха могли да са в Прованс или някъде другаде в голям замък край езеро. Каза, че тя е сладко прекрасно дете. Каза, че се е държал като говедо с нея, но че до края на живота си ще бъде килим — не червен, понеже тя вметна, че не е съгласна с този цвят, — по който тя да ходи. Каза много повече и от това.

В края на седмицата й викаше да му донесе чехлите.

Дойде август, прашен и зноен. Вече се виждаше краят на четенето и той бе изправен пред необходимостта да опресни практиката си специално по хистология — едно на пръв поглед непреодолимо препятствие при сегашното положение. Тогава Кристин се сети за професор Чалис и положението му в Кардифския университет. Когато Андрю му писа, Чалис незабавно отговори, като многословно заяви, че с удоволствие що използва своето влияние във факултета по патология. Пишеше, че Менсън ще открие в лицето на доктор Глин Джонз първокласно момче. Завършваше с възхваляващи въпроси как е Кристин.

— На тебе го дължа, Крис! Наистина не е лошо да си имаш приятели. А аз за малко да не се запозная с Чалис оная вечер у Вонови! Любезен стар нахалник. Но както и да е, мразя да искам услуги. А какво значи това, че ти праща нежни поздрави?

Към средата на месеца във „Вейл вю“ се появи един купен на старо мотоциклет „Червен индианец“, който беше нисък, страшно непрофесионален и рекламиран от предишния му собственик като „твърде бърз“. В лятната отпуснатост имаше три следобедни часа, които Андрю с право би могъл да смята за свои собствени. Всеки ден, веднага след обед, надолу по долината към Кардиф политаше с рев една червена стрела. И всеки ден към пет часа една малко по-прашна червена стрела се движеше в обратна посока към „Вейл вю“.

Тези шейсет мили в непосилната жега с един час работа при образците и предметните стъкла на Глин Джонз, поставени накриво — често той работеше с микроскопа, а ръцете му още се тресяха от вибрацията на мотора — направиха тежки следващите няколко седмици. За Кристин това беше най-тревожната част от целия безумен опит: да го гледа как тръгва с бърз тракащ шум, да чака напрегнато първия слаб звук от връщането му, да се страхува през цялото време, че сигурно нещо ще му се случи, както се е навел към метала на тази сатанинска машина.

Въпреки че бързаше толкова много, от време на време той успяваше да й донесе ягоди от Кардиф. Пазеха ги за след вечерните приемни часове. По време на чая той бе винаги покрит с корица от праха, със зачервени очи и мрачно се питаше дали дванадесетопръстникът му не е изпаднал при онази последна дупка при Трикод, дали ще успее преди приемните часове да направи тези две визитации, за които се бяха обадили, докато го нямаше.

Но най-после беше направено и последното пътешествие. Глин Джонз нямаше какво повече да му покаже. Знаеше всяко предметно стъкло и всеки отделен образец наизуст. Сега оставаше да се запише и да изпрати голямата сума за участие в изпита.

На петнайсети октомври Андрю замина за Лондон сам. Кристин го изпрати на гарата. Сега, когато събитието беше толкова близо, бе го обзело някакво странно спокойствие. Всичките му усилия, налудничавите му напъни, почти истеричните му избухвания изглеждаха далечни и забравени. Мозъкът му беше пасивен, почти тъп. Струваше му се, че нищо не знае.

Но на другия ден, когато започна писмената част на изпита, който се провеждаше в лекарската колегия, той усети, че отговаря на въпросите сляпо и автоматично. Пишеше и пишеше, без да гледа часовника, лист след лист, докато главата му се завъртя.

Беше взел стая в хотел „Мюзиъм“, където Кристин и той бяха отседнали при първото си посещение в Лондон. Тук беше много евтино. Но храната беше отвратителна — тя бе последното, от което се нуждаеше разстроеното му храносмилане, за да стигне до разстройство. Принуди се да ограничи храната си само с топло малцово мляко. Една пълна чаша в закусвалнята на АБС на Стренд беше целият му обед. Между отделните изпити живееше като насън. Не си и помисляше да отиде някъде за развлечение. Почти не забелязваше хората на улиците. От време на време, за да си прочисти главата, се разхождаше из града на втория етаж на автобуса. След писмените започнаха практическите и устните изпити и Андрю разбра, че от тях се бои повече, отколкото от каквото и да било досега. Имаше може би двайсет други кандидати, всичките по-възрастни от него и всичките с вид на хора, които несъмнено са уверени в себе си и имат добро положение. Например кандидатът, който седеше до него, един мъж на име Харисън, с когото говори един или два пъти, бе получил в Оксфорд докторат по хирургия. Работеше в амбулаторията на болницата „Сент Джон“ и имаше кабинет на Брук стрийт. Когато Андрю сравняваше очарователните маниери на Харисън и очевидното му положение със своята провинциална скованост, чувстваше, че наистина шансовете му да направи добро впечатление на екзаминаторите са малки.

Практическият изпит в Южната лондонска болница мина според него добре. Неговият случай беше бронхиектазия на едно четиринайсетгодишно момче и понеже беше така добре запознат с белите дробове, това беше добър късмет. Смяташе, че е написал добър доклад. Но щом се стигна до устните изпити, щастието, изглежда, му измени напълно. Процедурата в Колегията имаше своите особености. В два последователни дни всеки кандидат беше изпитван по ред от двама отделни екзаминатори. Ако в края на първата сесия се окажеше, че кандидатът е неподготвен, връчваше му се вежлива бележка, в която му съобщаваха, че на следващия ден може да не идва. Изправен пред заплахата от подобна несполука, Андрю с ужас видя, че е изтеглил за свой пръв екзаминатор един човек, за когото бе чувал Харисън да говори със страх — доктор Морис Гедсби.

Гедсби беше сух нисък човек, с рошави черни мустаци и малки зли очи. Неотдавна избран за член на Съвета, той не притежаваше търпимостта на по-старите екзаминатори и, изглежда, целеше умишлено да провали кандидатите, които се явяваха при него. Той изгледа Андрю с високомерно повдигнати вежди и постави пред него шест предметни стъкла. Пет от тях Андрю назова правилно, но шестото не можа. Гедсби се спря на това предметно стъкло. Пет минути той мъчи Андрю с този раздел, който се оказа яйцето на някакъв неизвестен западно-африкански паразит — и след това, без никакъв интерес, го отправи към следващия екзаминатор, сър Робърт Аби.

Андрю стана и прекоси стаята побледнял, с разтуптяна сърце. Цялата умора и инертност, които бе изпитал в началото на седмицата, сега бяха изчезнали. Овладя го почти отчаяното желание да успее. Но беше убеден, че Гедсби ще го скъса. Вдигна очи и видя, че Робърт Аби го оглежда с приятелска полуиронична усмивка.

— Какво има? — неочаквано запита Аби.

— Нищо, сър — смънка Андрю. — Струва ми се, че доста зле се представих пред доктор Гедсби, това е всичко.

— Хич да не ви е грижа за това. Вижте тези образци и после кажете какво мислите за тях.

Аби се усмихна окуражително. Той беше гладко обръснат, червендалест мъж на около шейсет и пет години, с високо чело и дълга присмехулна горна устна. Въпреки че Аби сега бе може би третият най-уважаван лекар в Европа, той бе познал трудностите и ожесточените борби в по-ранните си години, когато, дошъл от родния си Лийдс само с една провинциална репутация зад гърба си, е трябвало да се бори против предразсъдъците и опозицията на Лондон.

Докато незабелязано гледаше към Андрю и си отбелязваше зле скроения костюм, меката яка и риза, евтината, лошо вързана връзка преди всичко израза на напрежение върху сериозното лице, той се върна към дните на собствената си младост в провинцията. Инстинктивно обикна от все сърце този необичаен кандидат и като прегледа листа пред себе си, със задоволство отбеляза, че бележките му досега, особено от неотдавнашния практически изпит, са над необходимия бал за вземане на изпита.

Междувременно, с очи вперени в стъклениците, Андрю с мъка правеше своя коментар върху образците.

— Добре — внезапно каза Аби. Той взе един образец — беше аневризъм на възходящата аорта, и започна приятелски да разпитва Андрю. Въпросите му, които отначало бяха прости, постепенно ставаха по-широки и по-дълбоки, докато най-после стигна до едно последно специфично лечение на причинителите на маларията. Но Андрю, който се беше отпуснал пред Аби, отговаряше добре.

Най-сетне, като постави образеца на масата, Аби каза:

— Знаете ли нещо за историята на аневризма?

— Амброаз Паре — отговори Андрю и Аби вече закима утвърдително — се смята за първия, който е открил това състояние.

Лицето на Аби изрази изненада.

— Защо „се смята“, доктор Менсън? Паре наистина откри аневризма.

Андрю се изчерви, после побледня, но се хвърли напред:

— Да, сър, така пише в учебниците. Ще го намерите във всеки учебник. Аз лично се потрудих да проверя, че е така в шест. — Той бързо пое дъх. — Но ми се случи да чета Целзус, когато си опреснявах латинския, а той имаше нужда от опресняване, сър, и тогава прочетох думата „аневризъм“. Целзус е познавал аневризма. Описал го е напълно. И това е станало около тринайсет века преди Паре!

Настъпи мълчание. Андрю вдигна очи, готов за снизходителна насмешка. Аби го гледаше със странно изражение на червендалестото си лице.

— Доктор Менсън — каза той най-после, — вие сте първият кандидат в тази изпитна зала, който някога ми е казвал нещо оригинално, нещо вярно и нещо, което не знам. Поздравявам ви.

Андрю отново се изчерви.

— Само ми кажете още едно нещо, ей така да ми задоволите любопитството — каза Аби. — Какво смятате за главен принцип или може би трябваше да кажа основна идея, която винаги имате пред себе си, когато практикувате своята професия?

Настъпи мълчание, Андрю отчаяно размишляваше. Накрая, чувствайки, че разваля целия добър ефект, който е създал, той изстреля:

— Предполагам… предполагам, че никога нищо не бива да приемаме за дадено.

— Благодаря ви, доктор Менсън.

След като Андрю излезе от стаята, Аби посегна за писалката си. Отново се чувстваше млад и подозрително сантиментален. Помисли си: „Ако ми беше казал, че се мъчи да лекува хората, че се мъчи да помогне на страдащото човечество, щях да го зачеркна само от най-идиотско разочарование.“ При това положение Аби вписа срещу името на Менсън непостижимия максимум сто. И наистина, стига Аби да можеше „сам да решава нещата“ — както сам красноречиво си каза, — цифрата щеше да бъде двойно по-голяма.

Няколко минути по-късно Андрю слезе надолу заедно е другите кандидати. На най-долното стъпало, край своята покрита с кожа маса, стоеше човек с ливрея с малък куп пликове пред себе си. Когато кандидатите минаваха край него, той връчваше на всекиго по един плик. Харисън, който вървеше редом с Андрю, бързо скъса своя плик. Лицето му се промени, той тихо каза „Изглежда, няма да съм необходим за утре“. После с насилена усмивка: „Какво става с вас?“ Пръстите на Андрю потрепераха. Едва можеше да чете. Като през сън чу Харисън да го поздравява. Все още имаше шансове. Отиде до АБС и се почерпи с малцово мляко. Напрегнато мислеше: „Ако и след всичко това не изкарам, ще се хвърля под някой автобус.“

Следващият ден мина тежко. Бяха останали едва половината от първоначалните кандидати и се говореше, че от тези пък ще отпаднат още половина. Андрю нямаше представа дали върви добре или зле. Знаеше само, че главата ужасно го боли, че краката му са ледени, че вътрешностите му са кухи.

Най-после свърши. В четири часа следобед Андрю излезе от гардеробната и уморен и тъжен си облече палтото.

Изведнъж видя, че пред големия открит огън в хола стои Аби. Щеше да отмине, но кой знае защо, Аби му протягаше ръка, усмихваше му се, говореше му, казваше му… казваше му, че е издържал.

Мили боже, той бе успял! Успял! Отново бе жив, победоносно жив, без следа от главоболието, забравил цялата умора. И когато забърза към най-близката поща, сърцето му пееше бясно и лудо. Беше изкарал, беше успял, не от лондонския Уестенд, а от провинциалния миньорски град. Цялото му същество кипеше от възторг. Значи в края на краищата не бяха напразни тези дълги нощи, това лудо хвърчене до Кардиф, тези мъчителни часове на учение. Бързаше, блъскаше се в тълпата, минаваше пред колелата на таксита и автобуси, а очите му блестяха — тичаше, тичаше да телеграфира на Кристин вестта за чудото.

Глава единадесета

Когато влакът пристигна с половин час закъснение, беше почти полунощ. По челия път нагоре по долината локомотивът се бореше с насрещния вятър, а в Аберлоу, когато Андрю слезе на перона, силният ураган едва не го събори. Гарата беше празна. Младите тополи, посадени в редици пред входа, се огъваха като лъкове, треперейки и стенейки при всеки напор на вятъра. Горе в небето звездите горяха със силен блясък.

Андрю тръгна по Стейшън Роуд, стегнат и развеселен от блъскането на вятъра. Мислеше само за успеха си, за контакта с големия учен медицински свят, в ушите му още звучаха думите на сър Робърт Аби — гореше от нетърпение по-бързо да стигне при Кристин и весело да й разкаже всичко, всичко, което се беше случило. Телеграмата му беше предала добрата новина, но сега искаше да разкаже с подробности цялата вълнуваща история.

Когато с наведена глава зави в Талгарт стрийт, внезапно усети, че някой тича. Един мъж с труд тичаше зад гърба му, шумното тракане на ботушите върху паважа се губеше във воя на вихрушката и той приличаше на някакъв призрак. Инстинктивно Андрю спря. Когато мъжът приближи, той го позна: Франк Дейвис, санитар от шахта номер 3 на антрацитната мина, беше в неговия клас за даване първа помощ предишната пролет. В същия момент го позна и Дейвис.

— При вас идвах, докторе. Идвах при вас, във вашата къща. Тоя вятър е разкъсал всички жици. — Нов порив на вятъра отнесе останалата част от фразата.

— Какво има? — изкрещя Андрю.

— Има срутване в номер 3. — Дейвис сложи ръцете си като фуния близо до ухото на Менсън. — Там е затиснато едно момче. Изглежда, няма да могат да го измъкнат. Сам Бивън, той е във вашия списък. Побързайте, докторе, идете при него!

Андрю направи няколко крачки надолу по пътя заедно с Дейвис и една внезапна мисъл го накара да спре.

— Ще имам нужда от чантата си — изрева той към Дейвис. — Иди до нас и я вземи. Аз отивам в номер 3. — Той добави: — Франк! Кажи на жена ми къде съм.

Стигна до шахта номер 3 за четири минути, вятърът го отнесе през железопътната линия и по Роуд Леин. В спасителната стая го чакаха помощник-надзирателят и трима работници. Когато го видя, загриженото лице на помощник-надзирателя слабо просветна.

— Радвам се, че дойдохте, докторе. Съвсем се объркахме с тази буря. И на всичко отгоре имаше ужасно срутване. Няма убити, слава богу, но едно от момчетата е заклещено за ръката. Не можем да го помръднем нито на инч. А подпорите са гнили.

Тръгнаха към спираловидната шахта. Двама от мъжете носеха носилка с вързани за нея шини, а третият носеше дървена кутия с материали за първа помощ. Когато влязоха в клетката на асансьора, през двора притича още една фигура. Беше Дейвис, задъхан, с чантата в ръце.

— Бързо дойде, Франк — каза Менсън, когато Дейвис се настани до него в клетката.

Дейвис просто кимна, той не можеше да говори. Чу се тракане, миг задържане и клетката полетя към дъното. Излязоха всички, като се движеха един след друг, най-отпред помощник-надзирателят, след това Андрю, Дейвис, който още стискаше чантата, и после тримата мъже.

Андрю и друг път беше слизал под земята — беше свикнал с високите сводести пещери на мините в Бленли, големи, черни, ечащи, дълбоко под земята, където минералът се дълбаеше и взривяваше. Но тази шахта номер 3 беше стара, с дълъг и мъчителен извозвачески тунел, който водеше до разработките. Тунелът беше не толкова проход, а по-скоро влажна дупка с нисък покрив, от който капеше. Те пълзяха през нея, често на четири крака, близо половин миля. Внезапно светлината, носена от помощник-надзирателя, спря точно пред Андрю и той разбра, че са стигнали.

Бавно изпълзя напред. Трима мъже, легнали заедно на корем в една задънена галерия, правеха каквото могат, за да съживят един човек, който лежеше някак сгушен, тялото му изметнато настрани, едното му рамо дръпнато назад, загубено, изглежда, в масата на падналите около него скали. Зад мъжете се търкаляха инструменти, две преобърнати консервени кутии с храна, съблечени сака.

— Е, момчета? — запита помощник-надзирателят с тих глас.

— Не можем го помръдна по никакъв начин. Опитвахме всичко — човекът, който отговори, обърна към тях потъналото си в пот и прах лице.

— Не опитвайте повече — каза помощник-надзирателят, като хвърли бърз поглед към тавана. — Докторът е тук. Дръпнете се назад, момчета, и освободете място. Ако бях на ваше място, щях хубавичко да се дръпна.

Тримата мъже се изтеглиха от площадката и след като се провряха край него, Андрю мина напред. В същия момент, като светкавица, в ума му блесна споменът за неотдавнашния изпит, за напредъка на биохимията, за високопарната терминология и научните фрази. За случай като този не се казваше нищо.

Сам Бивън беше в пълно съзнание. Но под пласта прах лицето му беше измъчено. Той опита безсилно да се усмихне на Менсън.

— Май ще си направите с мен истинска санитарна практика! — Бивън беше член на същия клас за даване първа помощ и често бе викан на упражнения за превръзки.

Андрю протегна ръце напред. При светлината на лампата на помощник-надзирателя, протегната над рамото му, той опипа пострадалия. Цялото тяло на Бивън беше свободно с изключение на лявата му ръка, която лежеше затисната до лакътя под срутването, така смазана и разкъсана под огромната тежест на скалите, че той беше истински затворник.

Андрю веднага разбра, че единственият начин да освободи Бивън е да ампутира ръката до лакътя. Напрегнал измъчените си от болката очи, Бивън разбра решението, щом бе взето.

— Карай тогава, докторе — каза той. — Само ме измъкнете бързо оттука.

— Не бой се, Сам — каза Андрю. — Сега ще те приспя. Когато се събудиш, ще бъдеш в кревата.

Легнал целият в една локва кал, под високия два фута покрив, той си смъкна палтото, сгъна го и го подложи под главата на Бивън. Запретна ръкавите си и поиска чантата.

Помощник-надзирателят подаде чантата и както се беше навел, пошепна в ухото на Андрю:

— За бога, побързайте докторе. Този покрив ще се срути отгоре ни, преди да се усетим.

Андрю отвори чантата. Веднага усети миризмата на хлороформа. Още преди да пъхне ръка в тъмната вътрешност на чантата и да усети острите краища на счупеното стъкло, разбра какво се е случило. Докато е бързал да стигне до мината, Франк Дейвис беше изпуснал чантата. Бутилката с хлороформ се бе счупила и съдържанието й беше невъзвратимо загубено. Тръпки го полазиха. Нямаше време да изпрати човек на повърхността. Нямаше и никаква упойка. Може би половин минута той остана като парализиран. После автоматично се присегна за спринцовката, напълни я и вкара на Бивън максимална доза морфин. Не можеше да чака пълния ефект. Като бутна чантата настрана, така че инструментите да са му под ръка, той отново се наведе над Бивън. Докато стягаше турникета, той каза:

— Затвори очи, Сам!

Светлината беше лоша, сенките се движеха в мигащ хаос. При първото рязване Бивън изохка между стиснатите зъби. Той изохка отново. После, когато ножът стигна до костта, за щастие, изгуби съзнание.

Докато защипваше пулсиращите артерии на тази разкъсана плът, студена под изби по челото на Андрю. Не виждаше какво прави. Чувстваше, че се задушава тук, в тази миша дупка, дълбоко под повърхността на земята, легнал в калта. Никаква упойка, никаква операционна, никакви сестри, които да хвърчат само от една негова дума. Той не беше хирург. Беше безнадеждно вързан. И никога няма да свърши. Таванът ще се срути над тях.

Зад него бързото дишане на помощник-надзирателя… Капка падаща вода бавно се търкулна по врата му… Ръцете му работят трескаво, изцапани и топли… Стърженето на триона… Някъде далече гласът на сър Робърт Аби: „Възможността за научна практика…“ О, господи! Никога ли няма да свърши?

Най-после. Едва не изхлипа от облекчение. Сложи парче марля върху кървавия чукан. С мъка се изправи на колене и каза:

— Изнесете го.

Петдесет крачки по-нататък, при едно разширение в прохода, където имаше възможност да стои прав и с четири лампи около него, той довърши операцията. Тук беше по-лесно. Почисти раната, лигира я, после я дренира с антисептично средство. Сега сонда. После два шева. Бивън продължаваше да е в безсъзнание. Но пулсът му, макар и слаб, беше постоянен. Андрю прекара ръка през челото си. Край.

— Вървете право с носилката. Завийте го с тези одеяла. Щом се измъкнем, ще ни трябват горещи бутилки.

Бавната процесия, превита на две при ниските места, започна да разлюшква сенките на прохода. Не бяха изминали и шейсет крачки, когато в мрака зад тях се чу глух тътен. Беше като последния глух тътен на влак, който влиза в тунел. Помощник-надзирателят не се обърна. Само спокойно и мрачно каза на Андрю:

— Това е то. Останалата част от тавана.

Пътешествието навън продължи близо един час. При трудните места трябваше да се завива с носилката настрани. Андрю вече не можеше да каже колко време е прекарал под земята. Но най-после стигнаха дъното на шахтата.

Нагоре, нагоре летяха те, далеч от дълбините. Щом излязоха от клетката, посрещна ги острото ухапване на вятъра. В някакъв екстаз Андрю пое дълбоко дъх.

Стоеше на стъпалата и се държеше за перилото. Беше още тъмно, но в двора на мината бяха окачили голяма нафтова лампа, която свистеше и гореше с много езици. Около лампата се бе събрала малка група чакащи фигури, между тях имаше и жени, забулени с шалове.

Изведнъж, когато носилката бавно минаваше край тях, Андрю чу някой силно да вика името му и в следващия момент около врата му бяха ръцете на Кристин. Като плачеше истерично, тя се притисна към него. Без шапка, само с палто върху нощницата си, с обувки на бос крак във ветровития мрак, тя приличаше на безпризорна.

— Какво има? — запита той стреснат, като се опитваше да се освободи от ръцете й, за да види лицето й.

Но тя не го пускаше. Притискаше се до него силно, като да се давеше, и едва изрече:

— Казаха, че таванът се срутил, че ти няма… няма да се върнеш.

Кожата й беше посиняла, а зъбите й тракаха от студ. Отнесе я при огъня в спасителната стая, засрамен, но дълбоко трогнат. В спасителната стая имаше горещо какао. Те пиха от една и съща пареща чаша. Мина дълго време, преди някой от тях да се сети за високата му нова титла.

Глава дванадесета

Спасяването на Сам Бивън не беше нещо необикновено за град, познал в миналото агонията и ужаса на големи минни катастрофи. И все пак Андрю почувства, че в своя район е спечелил много. Ако се бе върнал само с успеха си от Лондон, би си спечелил само допълнителни подигравки за „нови модни приумици“. Но сега той получаваше кимвания и дори усмивки от хора, които преди изобщо не го поглеждаха. Истинската степен на популярността на един лекар в Аберлоу проличаваше при минаването му по улиците. Там, където досега Андрю се бе сблъсквал с редица от здраво затворени врати, сега той ги намираше отворени, свободни от смяна работници пушеха по ризи, готови да поприказват с него, жените, готови да го поканят вътре, когато минаваше, децата, усмихнати, го поздравяваха по име. Старият Газ Пари, забойчик в шахта номер 2 и доайен на западната област, обобщи новото течение в мненията на другарите си и загледан след отдалечаващата се фигура на Андрю, каза:

— Е, момчета! Не ще и дума, пада си по книгите. Но когато трябва, значи, може да върши и истинска работа.

Андрю започна да получава обратно карти, отначало постепенно, а после, когато се разбра, че не подиграва ренегатите, като лавина. Оуен бе доволен от увеличаването, на списъка. Когато един ден го срещна на площада, той се усмихна:

— Не ви ли казвах?

Луелин бе проявил голяма радост от резултата от изпита. Той многословно поздрави Андрю по телефона и после мило го покани в операционната за двойна работа.

— Между другото — отвърна той с усмивка след дългата операция с пълна упойка, — казахте ли на екзаминатора, че сте помощник в Дружество за медицинска помощ?

— Споменах вашето име, доктор Луелин — отговори мило Андрю. — Това беше достатъчно.

Оксбъроу и Медли от източната манипулационна не показаха, че знаят за успеха на Андрю. Но Ъркюхарт беше наистина радостен, въпреки че коментарът му взе формата на ругателно избухване.

— Вървете по дяволите, Менсън! Какво си мислите вие тук? Може би се опитвате да ме изместите?

Като един вид комплимент към изтъкнатия си колега, той го покани за консултация при един случай на пневмония, който лекуваше в момента, и поиска да знае каква е прогнозата.

— Ще се оправи — каза Андрю и даде научните си основания.

Ъркюхарт със съмнение поклати старата си глава:

— Никога не съм чувал нито за вашите поливалентни серуми, нито вашите антитела, нито вашите международни дози. Но преди да се ожени, тя беше Пауъл, а когато някой от Пауълови има подут корем и пневмония, той умира, преди да са изминали осем дни. Тази фамилия я познавам от много отдавна. На жената й се е подул коремът, нали?

Когато пациентката умря на седмия ден, старецът обикаляше и мрачно триумфираше над научния метод.

Дени, който сега беше в чужбина, не знаеше за новата титла. Последното и до известна степен неочаквано поздравление дойде от Фреди Хемптън в едно дълго писмо. Фреди бе видял резултатите в „Ланцет“, заяждаше се с Андрю във връзка с успеха му, канеше го в Лондон и след това подробно разправяше за собствените си победи на Куин Ан стрийт, където, както беше предсказал онази вечер в Кардиф, блестеше неговата месингова табелка.

— Просто срамота е, че загубихме връзка с Фреди — заяви Менсън. — Трябва да му пиша по-често. Имам чувството, че отново ще се срещнем с него. Хубаво писмо, нали?

— Да, много хубаво — отвърна сухо Кристин. — Но ми се струва, че по-голямата част е за самия него.

С приближаването на коледните празници времето стана по-студено — свежи мразовити дни и тихи звездни нощи. Замръзналите пътища звънтяха под краката на Андрю. Чистият въздух беше като възбудително вино. В ума му вече се оформяше следващата стъпка, която щеше да направи в голямата си атака по проблема за вдишването на праха. Проучванията му сред собствените пациенти бяха увеличили надеждите му, а сега бе получил разрешение от Вон да разшири обсега на проучванията си чрез систематично преглеждане на всички работници в трите антрацитни шахти — чудесна възможност. Той възнамеряваше да използва за проверка подземните и надземните работници. Щеше да започне веднага след Нова година.

На Бъдни вечер се върна от манипулационната във „Вейл вю“ с необикновеното чувство на духовна и физическа свежест. Докато вървеше нагоре по пътя, не можеше да не види признаците на приближаващия празник. Тук миньорите правеха от Коледа голям празник. През изминалата седмица гостната във всяка къща беше заключена за децата, окичена с книжни гирлянди, в чекмеджетата на бюфетите се скриваха играчките, а на масата се поставяха големи количества хубави неща за ядене — торти, портокали, сладки, захарни бисквити, всичките купени с парите от Клуба, които се плащаха по това време.

В радостно очакване Кристин също бе направила своя собствена украса от зелени клонки. Но тази вечер, когато влезе в къщата, той веднага забеляза на лицето й едно по-голямо вълнение.

— Не казвай нито дума — каза тя бързо, като протегна ръка, — нито една дума. Само си затвори очите и ела с мен.

Той й позволи да го заведе в кухнята. Там на масата бяха струпани голям брой пакети, несръчно направени, някои просто завити във вестник, но на всеки закачена една бележка. В миг разбра, че са подаръци от пациентите му. Дори някои от подаръците изобщо не бяха увити.

— Виж, Андрю! — извика Кристин. — Гъска и две патици! И чудесен леден кейк! И бутилка малиново вино! Нали е много мило от тяхна страна? Не е ли чудесно, че искат да ти дадат тези работи?

Просто не можеше да говори. Това мило доказателство, че хората в неговия район най-после са почнали да го ценят и да го обичат, го обърка. Кристин стоеше до него, а той с труд разчиташе неграмотно написаните бележки, някои надраскани с молив върху обратната страна на стари пликове. „Вашият благодарен пациент на Сефън Роу“. „С благодарности от госпожа Уилямс“, един изкривен бисер от Сам Бивън „Благодарности, че ме измъкнахте за Коледа“ — всички бяха в този дух.

— Ние трябва да ги запазим, мили — каза Кристин. — Аз ще ги прибера горе.

Когато си възвърна нормалната бъбривост — чаша домашно малиново вино му помогна в това отношение, — той започна да крачи нагоре-надолу по кухнята, а Кристин пълнеше гъската. Изпаднал в екстаз, той сипеше красиви думи.

— Ето как трябва да се плащат заплатите, Крис. Никакви пари, никакви идиотски сметки, никакво заплащане на глава, никакъв лов на пари. Плащане в натура. Разбираш, нали, мила? Аз ще излекувам своя пациент, а той ще ми прати нещо, което е направил, произвел. Въглища ако искаш, чувал картофи от неговата градина, може би яйца, ако има кокошки, разбираш ли какво искам да кажа? Тогава можем да говорим за етичен идеал! Между другото тази госпожа Уилямс, която ни праща патиците, била тъпкана от Лезли цели пет години с хапчета и лекарства, преди да излекувам стомашната й язва с пет седмици диета. Та за какво говорех? Ах, да! Не разбираш ли? Ако всеки лекар се абстрахира от въпроса за печалбата, цялата система би била по-чиста…

— Да, мили. Ще имаш ли нещо против да ми подадеш стафидите? Горния рафт на бюфета!

— По дяволите, жено, защо не слушаш? Господи! Тази плънка ще стане вкусна.

Другата сутрин Коледа беше хубава и ясна. В синята далечина блестяха като перли възвишенията Талин Бикън, покрити с бял сняг. След няколко консултации сутринта и с приятната мисъл, че вечерта няма да приема, Андрю тръгна по визитациите си. Не бяха много. Във всички малки къщички се готвеха обедите и неговият се готвеше в дома му. Не му омръзваха коледните поздравления, които поднасяше и приемаше по цялата улица. Не можеше да не почувства контраста между сегашната веселост и мрачното минаване по тези улици само преди една година.

Може би тази мисъл го накара да спре със странно колебание погледа си пред номер 18 на Сефън Роу. От всички негови пациенти, с изключение на Ченкин, когото той не искаше, единственият, който не бе се върнал при него, беше Том Еванс. Днес, така необичайно развълнуван и може би неоправдано завладян от мисълта за братство между хората, внезапно му се прииска да отиде при Еванс и да му пожелае весела Коледа.

След като почука веднъж, той отвори входната врата и влезе в кухнята. Тук спря напълно изненадан. Кухнята беше много гола, почти празна и само слаб огън гореше в огнището. На дървен стол със счупена облегалка пред него седеше Том Еванс със схванатата си ръка, наведена като крило. Раменете му бяха бездушно и безнадеждно отпуснати. На коленете му седеше малката му четиригодишна дъщеря. И двамата гледаха в мълчаливо съзерцание боровия клон, затъкнат в старата кофа. Върху това унизително коледно дърво, за което Еванс бе вървял две мили в планината, бяха сложени три малки восъчни свещи, все още незапалени. А под него беше коледното пиршество на семейството — три малки портокала. Внезапно Еванс се обърна и видя Андрю. Той се сепна и лицето му бавно почервеня от срам и яд. Андрю почувства, че Том изпитва неописуемо страдание от това да бъде видян от доктора, чийто съвет беше отхвърлил, без работа, с половината мебели заложени и осакатен.

Андрю знаеше, разбира се, че на Еванс не му върви, но не бе предполагал, че е толкова зле. Развълнува се, стана му неудобна, поиска да се обърне и да излезе. В този момент през задната врата в кухнята влезе госпожа Еванс с книжна кесия в ръка. Така се стресна, като видя Андрю, че изпусна кесията. Тя падна на каменния под, разкъса се и показа два говежди печени дроба, най-евтиното месо, което предлагаше Аберлоу. Детето погледна лицето на майка си и внезапно заплака.

— Какво се е случило, сър? — се реши да попита най-после госпожа Еванс с ръка на кръста. — Да не е направил нещо?

Андрю стисна зъби. Той бе така развълнуван и изненадан от сцената, на която бе попаднал, че за него имаше само един изход.

— Госпожо Еванс — каза той, като гледаше към пода, — знам, че между вашия Том и мен имаше някои неразбирателства. Но днес е Коледа и, да, за искам — той непохватно спря, — искам да кажа, че ще ми бъде страшно приятно, ако вие тримата дойдете и ни помогнете да изядем коледния си обед.

— Но, докторе — потрепера тя.

— Трай, моето момиче — яростно я прекъсна Еванс. — Няма да ходим на никакъв обед. Щом можем да си позволим сега печен дроб, ще ядем само печен дроб. Не искаме никакви просташки благодеяния от никого.

— За какво говориш? — възкликна объркан Андрю. — Аз те каня като приятел.

— О, всички сте едни и същи — отвърна упорито Еванс. — Щом веднъж повалите човека, всичко, което може да направите, е да му хвърлите в лицето някоя вехтория. Запазете си просташкия обед, ние не го искаме.

— Но виж сега, Том — опита се да протестира слабо госпожа Еванс.

Андрю се обърна към нея объркан, но все пак решен да осъществи намерението си.

— Убедете го, госпожо Еванс. Наистина ще бъда страшно обиден, ако не дойдете. Един и половина. Ще ви чакаме.

Преди някой от тях да успее да каже нещо, той се обърна и излезе от къщата.

Кристин не каза нищо, когато той изтърси какво е направил. Ако не бяха отишли на ски в Швейцария, Вонови сигурно щяха да дойдат този ден. А сега той бе поканил един безработен миньор и семейството му. Такива бяха мислите му, докато стоеше с гръб към огъня и гледаше как тя слага допълнителните прибори.

— Сърдиш ли се, Крис? — каза той най-после.

— Мислех, че съм се омъжила за доктор Менсън — отвърна тя малко рязко. — Не за доктор Бернардо. Наистина, мили, ти си непоправим сантименталист.

Евансови дойдоха точно навреме, измити и изчеткани, чувстваха се страшно неудобно, горди и изплашени. Андрю, който нервно се стремеше да създаде весела атмосфера, имаше ужасното предчувствие, че Кристин е права, че обедът ще бъде позорен провал. Поради саката си ръка Еванс беше непохватен на масата и хвърляше неловки погледи към Андрю. Наложи се жена му да счупи и да намаже с масло кифлата вместо него. И тогава, за щастие, когато Андрю си слагаше пипер, откачи се капачката на пиперницата и цялата половин унция се изсипа в супата му. Настъпи гробно мълчание. После Агнес, малкото момиченце, изведнъж възторжено се засмя. Обзета от паника, майката се наведе да й се скара, но изразът на лицето на Андрю я възпря. В следващия миг всички се смееха.

Освободил се от страха си, че го покровителстват, Еванс се показа като човек, упорит запалянко по ръгби и голям любител на музиката. Преди три години бил ходил в Кардиган, за да пее на годишния концерт на уелските певци там. Горд, че може да покаже знанията си, той обсъждаше с Кристин ораториите на Елгар, докато Агнес и Андрю си задаваха гатанки.

По-късно Кристин отиде заедно с госпожа Еванс и момиченцето в другата стая. Когато останаха сами, странно мълчание настъпи между Андрю и Еванс. Една обща мисъл беше завладяла и двамата, но нито един не знаеше как да я зачекне. Накрая, с някакво объркване, Андрю каза:

— Съжалявам за тази твоя ръка, Том. Знам, загуби си работата под земята заради нещастие отгоре. Не мисли, че се опитвам да злорадствам или нещо подобно. Просто страшно ми е мъчно.

— Никой не съжалява повече от мен — каза Еванс.

Замълчаха, после Андрю подхвана:

— Не зная дали ще ми разрешиш да говоря с господин Вон за тебе. Прекъсни ме, ако смяташ, че ти се меся, но имам някакво влияние пред него и сигурно ще мога да ти намеря някаква работа на повърхността, пазач или нещо такова…

Той спря, без да смее да погледне Еванс. Този път мълчанието продължи дълго. Когато най-после Андрю вдигна очи, той веднага сведе поглед. По бузите на Еванс течаха сълзи, цялото му тяло се тресеше от усилията да не се поддаде. Но всичко беше безполезно. Той сложи здравата си ръка на масата и скри лице в нея.

Андрю стана и отиде до прозореца, където стоя няколко минути. По това време Еванс се беше съвзел. Той не каза нищо, абсолютно нищо, а очите му избягваха погледа на Андрю с няма сдържаност, която бе по-красноречива от думите му.

В три и половина Евансови си тръгнаха във весело настроение, нямащо нищо общо със сдържаността на пристигането им. Кристин и Андрю отидоха в дневната.

— Знаеш ли, Крис — философстваше Андрю, — цялата беда на този нещастник, искам да кажа схванатият му лакът, не е по негова вина. Той не ми вярваше, защото бях нов. От него не би трябвало да се очаква, че ще знае колко е коварно кароновото масло. Но нашия скъп Оксбъроу, който взе картата му, би трябвало да знае. Невежество, невежество, абсолютно невежество! Би трябвало да има закон, който да задължава лекарите да бъдат в крак с новото. Цялата вина е в гнилата ни система. Би трябвало да има задължителни курсове след завършване, да речем всеки пет години…

— Мили! — протестира Кристин, като му се усмихваше от канапето. — Цял ден търпях твоята филантропия. Наблюдавах как размахваше крила като архангел. Хайде сега, не ми дръж и речи отгоре на всичко! Ела и седни до мен; наистина имам важна причина да искам днес да сме сами.

— Така ли? — каза той със съмнение и после възмутено добави: — Не се оплакваш, надявам се. Мисля, че се държах доста прилично. В края на краищата Коледа е.

Тя тихо се засмя.

— О, мили мой, ти си просто чудесен. След една минута ще завие снежна буря и ти ще излезеш със санбернарите, целият увит, да спасяваш някого в планината късно, късно през нощта.

— Аз познавам една, която дойде в шахта номер 3 късно, късно през нощта — измърмори той в отговор. — Тя нямаше дори шал.

— Седни тук — протегна тя ръка. — Искам да ти кажа нещо.

Той отиде да седне до нея, когато внезапно се чу силният рев на автомобилен клаксон отвън.

„Крр-крр-ки-ки-ки-ки-крр“

— По дяволите — кратко каза Кристин. Само един клаксон в Аберлоу можеше да звучи така. Той принадлежеше на Кон Боланд.

— Не ги ли искаш? — запита с изненада Андрю. — Кон бе подхвърлил, че ще дойдат за чай.

— Е, добре! — каза Кристин, стана и го придружи до вратата.

Запътиха се да посрещнат Боландови, конто седяха пред вратата в реконструираната си кола — на кормилото Кон с бомбе и огромни нови шофьорски ръкавици, до него Мери и Терънс; отзад до госпожа Боланд, която държеше бебето в ръце, бяха трите други деца, но въпреки удължаването на колата всички бяха натъпкани като в консерва. Внезапно клаксонът започна отново: „Крр-крр-крр-крр…“ Без да иска, Кон бе натиснал копчето, когато изключваше, и сега то заяде. Клаксонът нямаше намерение да спре. „Крр-крр-крр“, продължаваше той, а Кон се въртеше и псуваше, прозорците на отсрещните къщи започнаха да се отварят, а госпожа Боланд седеше спокойно с унесено изражение на лицето и държеше замечтано бебето.

— За бога — извика Кон и мустаците му щръкнаха над бронята. — Хабя ток. Какво е станало? Късо съединение или какво?

— Кончето, татко — каза му спокойно Мери. Тя протегна нокътя на малкия си пръст и го измъкна. Гюрултията спря.

— А, така е по-добре — отдъхна си Кон. — Как си Менсън, мойто момче? Как ти се струва старата кола сега? Удължих я с цели два фута. Не е ли чудесна? При това имай предвид, че още имам някои неприятности със скоростната кутия. Би могло да се каже, че не можахме да вземем височината както трябва!

— Ние заседнахме само за няколко минути, татко — намеси се Мери.

— О, няма значение — каза Кон. — Бързо ще я оправя, когато пак я разглобя. Как сте, госпожо Менсън? Ето ни тука всичките, дойдохме да ви пожелаем весела Коледа и да пием у вас чай!

— Влизай, Кон — усмихна се Кристин. — Харесват ми твоите ръкавици!

— Коледен подарък от жената — отвърна Кон, като се възхищаваше на лъскавите ръкавици. — От излишъците на армията. Кой би повярвал, че все още ги продават? А! Какво й става на тази врата?

Като не можа да отвори вратата, той прехвърли дългите си крака над нея и скочи навън, помогна на жена си и децата да излязат, огледа колата, с любов махна парче кал от предното стъкло и едва се откъсна от нея, за да последва останалите към „Вейл вю“.

Чаят мина весело. Кон беше в отлично настроение, говореше само за творението си. — „Няма да я познаеш, като й тегля една боя!“ Госпожа Боланд занесено изпи шест чаши силен черен чай. Децата започнаха с шоколадовите бисквити и свършиха с бой за последното парче хляб. Облизаха всички чинии на масата.

След чая, когато Мери отиде да измие чиниите — тя твърдеше, че Кристин изглежда уморена, — Андрю измъкна бебета от госпожа Боланд и си игра с него на рогозката пред огъня. Това беше най-дебелото бебе, което бе виждал, сякаш слязло от картина на Рубенс, с огромни сериозни очи и дебели възглавнички по цялото тяло. То непрекъснато се опитваше да му бръкне в окото. Всеки път, когато не успяваше, на лицето му се изписваше дълбоко учудване. Кристин седеше с ръце в скута и го наблюдаваше как си играе с бебето.

Но Кон и семейството му не можеха да останат дълго. Навън се смрачаваше, а Кон, загрижен за своя ток, изпитваше съмнение относно действието на фаровете си, което не сметна за подходящо да изрази.

Когато станаха да си вървят, той ги покани:

— Излезте да видите как ще тръгнем.

Отново Андрю и Кристин стояха на вратата, а Кон тъпчеше колата с потомството си. След едно-две завъртания на манивелата моторът заработи и като им кимна победоносно, Кон си сложи ръкавиците и нахлупи още по-тарикатски бомбето си. После гордо се настани зад кормилото.

В този момент спойката на Кон се счупи и колата със стон се строполи. Прекалено удължена, натоварена с цялото семейство на Боланд, тя бавно рухна на земята като товарно животно, което издъхва от изтощение. Пред смаяните очи на Андрю и Кристин колелата изскочиха навън. Чу се звук на падащи части, от багажника захвърчаха инструменти, после колата се успокои, разпиляна на платното на улицата. Преди една минута там имаше кола, а сега — само нейното подобие. Отпред, стиснал кормилото, седеше Кон, отзад жена му стискаше бебето. Госпожа Боланд беше зяпнала широко, а мечтателните й очи бяха все така втренчени в безкрайността. При внезапното загубване на висотата обърканият израз по лицето на Кон беше неудържимо смешен.

Андрю и Кристин гръмогласно се разсмяха. И започнали веднъж, вече не можеха да спрат. Смяха се, докато останаха без сили.

— За бога! — рече Кон, като се чешеше по главата и се изправяше. След като видя, че нито едно от децата не е пострадало и че госпожа Боланд седи бледа, но спокойна на мястото си, той се вгледа в руините и объркан се замисли. — Саботаж — заяви той най-накрая и като погледна към отсрещните прозорци, изведнъж откри някакъв отговор. — Някои от ония дяволи са я пипали. — После лицето му просветна. Той хвана безпомощния Андрю за ръка и му посочи с печална гордост купчината метал, под която моторът все още слабо издаваше няколко конвулсивни удара. — Виж, Менсън, още работи.

Как да е, довлякоха останките в задния двор на „Вейл вю“. Не след дълго семейството Боланд си отиде в къщи пеша.

— Какъв ден! — възкликна Андрю, когато най-после оставаха на спокойствие. — Никога, докато съм жив, няма да забравя как изглеждаше Кон.

Те помълчаха малко, после, като се обърна към нея, той запита:

— Хареса ли ти Коледа?

— Хареса ми как си играеше с бебето на Боланд — отвърна тя странно.

Той я погледна.

— Защо?

Тя не гледаше към него.

— Цял ден се мъча да ти кажа. О, мили, не можеш ли да се сетиш? В края на краищата почвам да мисля, че не си чак толкова добър лекар.

Глава тринадесета

И отново пролет… Ранно лято… Градината на „Вейл вю“ беше като кръпка нежни цветове, пред които на връщане от работа миньорите често спираха с възхищение. Тези цветове идваха главно от цъфтящите храсти, които Кристин бе посадила предишната есен. Сега Андрю не й позволяваше да върши каквато и да било тежка работа.

— Ти направи градината! — бе казал той властно. — Сега ще седиш в нея.

Любимото й място беше в края на малката долинка, където край едно водопадче можеше да слуша успокоителния ромон на потока. Една върба я закриваше от редицата къщи отсреща. В останалата част на градината на „Вейл вю“ положението беше такова, че бе достатъчно да седнат пред вратата, за да се изселят прозорците на къщите, за да почнат да говорят: „Ех, добре са те, ела да видиш, Фани, докторът и госпожата му май са излезли на слънце!“ Веднъж дори, когато още бяха новопристигнали, Андрю бе прегърнал Кристин през кръста и лежаха край брега на потока, той забеляза блясъка на бинокъл от къщата на стария Лин Джозеф. „По дяволите — бе казал яростно Андрю. — Тоя дърт пес ни следи с телескопа си!“

Под върбата обаче бяха напълно скрити и тук Андрю развиваше своята програма.

— Виждаш ли, Крис — каза той, като си играеше с термометъра: тъкмо му беше хрумнало като предпазна мярка да измери температурата й, — трябва да бъдем спокойни. Това не е като да сме… е, така е думата, обикновени хора. В края на краищата ти си жена на доктор и аз… е, аз съм доктор. Виждал съм как става това стотици или поне десетки пъти. То е много обикновено. Природно явление, продължение на рода и всякакви подобни работи, разбираш ли? Само че сега не ме разбирай погрешно, мила, разбира се, това е чудесно за нас. Всъщност бях почнал да се питам дали не си твърде много слаба, твърде много дете, за да можеш някога въобще… но няма значение, аз съм във възторг. Но не бива да ставаме сантиментални. Лигави, искам да кажа. Не, не! Нека оставим тези работи на господин и госпожа Смит. Нали ще бъде страшно идиотско аз, доктор, да започна… да речем, да започна да се превъзнасям над тия нещица, които плетеш, или над капризите ти, или каквото и да е? Не! Аз само ги поглеждам и казвам: „Надявам се, че ще бъдат достатъчно топли!“ А и всички тези глупости за това какви очи ще има тя, тоест то, и какво прекрасно бъдеще ще му осигурим, всичко това не е по въпроса! — Той млъкна настръхнал, после постепенно на лицето му се появи замислена усмивка. — И все пак, Крис! Чудя се дали ще бъде момиче!

Тя се смя, докато от страните й не се затъркаляха сълзи. Смя се така силно, че той загрижен се изправи.

— Хайде стига, Крис! Ти ще… може би ще си направиш нещо.

— О, мили мой! Като сантиментален идеалист те обожавам. Но като изпечен ценик не бих те търпяла в къщи!

Не разбра какво точно искаше да му каже. Но си знаеше, че се държи научно издържано. Следобед, когато сметнеше, че тя има нужда от движение, той я взимаше на разходка в Пъблик парк, а катеренето по планината беше строго забранено. В парка ходеха насам-натам, слушаха оркестъра, гледаха миньорските деца, които правеха там своите пикници с бутилка сладка вода и захарни петлета.

Рано една майска сутрин, още бяха в леглото, той усети слабо движение насън. Събуди се и отново почувства лекото мърдане, първото движение на детето в Кристин. Изпъна се, без да смее да повярва, задушаваше се от чувство на възторг. По дяволите, рече си той малко по-късно, може би в края на краищата и аз съм един обикновен Смит. Вероятно по тази причина хората смятат за правилно, че лекарят не може да се грижи за жена си.

На другата седмица сметна, че е време да говори с доктор Луелин, когото и двамата бяха избрали в самото начало. Когато Андрю му позвъня, Луелин бе доволен и поласкан. Той веднага пристигна, направи първия преглед, после побъбри с Андрю в дневната.

— Радвам се да ви помогна, Менсън — той пое предложената цигара. — Винаги съм мислил, че не ме харесвате достатъчно, за да се обърнете към мен за такава работа. Повярвайте ми, ще положа всички усилия. Между другото в Аберлоу сега е доста душно. Не мислите ли, че вашата малка госпожа би трябвала да смени въздуха, докато може?

„Какво става с мен — запита се Андрю, след като Луелин си замина, — този човек ми харесва! Държа се почтено, страшно почтено. Симпатичен и тактичен. И е магьосник в работата си. А само преди една година се опитвах да му прережа гърлото. Аз съм едно горделиво, ревниво и непохватно животно!“

Кристин не искаше да заминава, но той нежно настояваше.

— Знам, че не искаш да ме напускаш, Крис! Но това е в наш интерес. Трябва да мислим — о, за всичко. Може би предпочиташ на море? Или ще искаш да отидеш на север при леля си? Бога ми, мога да си позволя да те изпратя, Крис. Сега сме доста добре!

Бяха изплатили дълга към Фонданцията „Глен“ и последните вноски за мебелите и сега имаха близо сто лири в банката. Но тя не мислеше за това, когато му стисна ръката и твърдо отговори:

— Да, ние сме доста добре, Андрю.

Щом като трябваше да замине, тя реши да посети леля си в Бридлингтън и една седмица по-късно той я изпрати на гарата с дълга прегръдка и кошница плодове за из пътя.

Липсваше му повече, отколкото би могъл да си представи; тяхното приятелство бе станало такава важна част от живота му. Техните разговори, спорове, спречквания, тяхното мълчание заедно, начинът, по който я викаше, когато се връщаше в къщи и чакаше, наострил уши, веселият й отговор — той почна да разбира колко много значеха за него тези неща. Без нея спалнята им се превърна в чужда хотелска стая. Яденето, съвестно сервирано от Джени според програмата, написана от Кристин, представляваше сухи залъци зад изправената книга.

Докато скиташе из градината, която тя подреди, внезапно бе поразен от невъзможното състояние на моста. То го обиди, изглеждаше обида към неговата отсъстваща Кристин. Няколко пъти бе казвал на Комитета за това, бе съобщавал, че мостът се разпада на части, но когато станеше дума за ремонти в домовете на помощниците, те винаги бяха много тежкоподвижни. Сега обаче, обхванат от сантименталност, той позвъни в канцеларията и отново енергично настоя. Оуен бе заминал в няколкодневна отпуска, но чиновникът увери Андрю, че въпросът вече е разгледан от Комитета и работата възложена на Ричардз, строителя. И само понеже Ричардз бил зает с друго, досега никой не бил свършил тази работа.

Вечер отиваше до Боланд, два пъти ходи у Вонови, които го накараха да остане на бридж, и веднъж, за голяма своя изненада, откри, че играе голф с Луелин. Пишеше писма на Хемптън и Дени, който пътуваше за Тампико като хирург на танкер. Кореспонденцията му с Кристин беше образец на блестяща сдържаност, но търсеше забрава преди всичко в работата си.

Клиничните прегледи в антрацитните шахти по това време бяха започнали. Не можеше да ги форсира, защото освен грижите за собствените си пациенти, можеше да преглежда работниците само когато отиваха в баните на мината в края на смяната и не беше възможно да ги държи дълго да чакат, тъй като бързаха да се приберат в къщи за обед. Успяваше да направи средно по два прегледа на ден, но резултатите вече даваха допълнителна храна на възбудата му. Без да се хвърля на някакво окончателна заключение, той забеляза, че белодробните заболявания сред антрацитните работници положително са по-често явление, отколкото сред другите подземни работници в каменовъглените мини.

Въпреки че не вярваше на учебници, като самозащита, защото нямаше желание по-късно да открие, че е вървял по утъпкана пътека, той прегледа литературата по въпроса. Нейната оскъдност го удиви. Малко изследователи, изглежда, се бяха занимавали сериозно с професионалните белодробни заболявания. Ценкер беше въвел високопарния термин пневмонокониозис, който включва три вида фибрози на белите дробове, дължащи се на вдишването на прах. Разбира се, антракозис, черното проникване в белите дробове, срещано при работниците в каменовъглените мини, беше известно отдавна и се смяташе от Голдман в Германия и Тротър в Англия за безвредно. Имаше няколко труда върху по-честото срещане на белодробни заболявания у производителите на воденични камъни, по-специално френските воденични камъни, при точиларите на ножове и брадви — „точиларското загниване“ — и при каменоделците. От Южна Африка имаше най-противоречиви доказателства за широко разпространените професионални заболявания в Ренд, белодробната туберкулоза сред работниците в златните мини, която несъмнено се дължеше на вдишването на прах. Беше отбелязано също, че тези, които работят с лен или памук, както и със зърно, често имат хронични промени в дробовете. Но освен това нищо!

Андрю завърши четенето с пламнали очи. Чувстваше, че е попаднал по следите на нещо, със сигурност неизследвано досега. Помисли си за огромния брой подземни работници в големите антрацитни мини, за слабото законодателство по въпроса за заболяванията, от които те страдаха, за важното социално значение на това изследване. Какъв шанс, какъв чудесен шанс! Студена пот го изби при мисълта, че някой може да го изпревари. Но той я отхвърли. Като крачеше нагоре-надолу из стаята пред загасналия огън късно след полунощ, изведнъж грабна снимката на Кристин от полицата.

— Крис! Наистина мисля, че ще направя нещо!

В картотеката, която си купи за целта, започна внимателно да класира резултатите от прегледите. Въпреки че никога не се замисляше за това, клиничното му умение вече бе напълно на висота. Там, в съблекалнята, работниците стояха пред него съблечени до кръста и с пръстите и слушалката си той тайнствено проникваше в скритите заболявания на тези живи дробове: тук фибром, там емфизем, след това хроничен бронхит — признат с възражения като „малко кашлица“. Внимателно отбелязваше пораженията върху диаграмите, отпечатани на гърба на всяка карта.

Същевременно вземаше проби от храчките на всеки един и надвесил се до два или три часа сутринта над микроскопа на Дени, вписваше в картите какво е видял. Откри, че мнозинството от тези проби на слуз и гной — обикновено наричани от работниците „бяла храчка“ — съдържат ярки ъгловати парчета силициев двуокис. Той бе учуден от броя на алвеолните клетки, от честотата, с която срещаше туберкулозни бацили. Но това, което приковаваше вниманието му, беше почти постоянното присъствие на кристалчета силиций в алвеоларните клетки, във фагоцитнте, навсякъде. Не можеше да се освободи от вълнуващата мисъл, че пораженията на белите дробове и дори може би съпътстващите ги инфекции се дължат главно на този фактор.

До тук беше стигнал той, когато в края на юни Кристин се завърна и го прегърна.

— Колко е хубаво, че се връщам. Да, добре прекарах, но не знам — а ти си блед, мили! Джени не те е хранила хубаво!

Почивката й се беше отразила добре. Чувстваше се хубаво, а страните й имаха здрав цвят. Но тя бе загрижена за него, от липсата му на апетит, от непрекъснатото търсене на цигари.

Тя сериозно го попита:

— Колко ще продължиш тази специална работа?

— Не знам. — Беше денят след завръщането й, валеше и той бе необичайно тъжен. — Може би година, може би пет.

— Добре, слушай сега. Не искам да те променям, един в семейството е достатъчен, но не мислиш ли, че след като ще бъде нужно толкова дълго време, би трябвало да работиш системно, да живееш редовно, да не стоиш до късно и да се убиваш?

— Нищо ми няма.

Но в някои неща тя беше особено настойчива. Накара Джени да изстърже пода на лабораторията, внесе вътре едно кресло и рогозка. В горещите нощи тази стая беше хладна, а боровите дъски изпускаха сладък смолист дъх, който се смесваше с острия мирис на етер от реактивите, които той използваше. Сядаше там, шиеше или плетеше, а той работеше на масата. Навел се над микроскопа, напълно я забравяше, но тя беше там и всяка вечер в единайсет часа ставаше.

— Време за лягане!

— Ох, да ти се не види! — И мигаше късогледо над микроскопа. — Ти се качвай, Крис! Аз идвам след минута.

— Андрю Менсън, ако смяташ, че ще се качвам да спя сама в моето положение…

Последната фраза бе станала семейна смешка. Използваха я и двамата, безразборно и шеговито, като неумолим аргумент при всички техни спорове. Не можеше да устои. Ставаше със смях, протягаше се, завърташе лещите, слагаше предметните стъкла настрана.

Към края на юли силна епидемия от дребна шарка го ангажира в практиката, а на трети август имаше особено много визитации, по които обикаля от сутрешните приемни часове до късно след три часа следобед. И когато изморен се връщаше нагоре в очакване на комбинацията от обед и чай, която щеше да бъде неговото ядене, пред вратата на „Вейл вю“ той видя колата на доктор Луелин.

Смисълът на този неподвижен предмет го накара изведнъж да се стресне и с туптящо в очакване сърце да забърза към къщата. Изтича нагоре по стъпалата, отвори вратата и там в хола видя Луелин.

Като гледаше с нервно нетърпение, той смотолеви:

— Здравейте, Луелин, не очаквах да ви видя тук толкова скоро.

— Не — отвърна Луелин.

— Е? — усмихна се Андрю. Във вълнението си той не можеше да намери по-добри думи, но въпросът, изписан на светналото му лице, беше достатъчно ясен.

Луелин не се усмихна. След малка пауза той каза:

— Влезте за малко, драги. — Той издърпа Андрю в дневната. — Цяла сутрин се мъчим да ви намерим по обиколките ви.

Маниерът на Луелин, колебанието му, странното съчувствие в гласа му накараха Андрю да изстине.

— Нещо лошо ли? — заекна той.

Луелин погледна през прозореца, погледът му се спря на моста, като че търсеше най-доброто и най-леко обяснение. Андрю повече не можеше да търпи. Не можеше да диша, гърдите му бяха изпълнени със задушаващата болка на загубеното.

— Менсън — каза тихо Луелин, — тази сутрин, когато вашата съпруга минавала по моста, една от гнилите дъски се счупила. Сега тя е добре, съвсем добре, но се страхувам…

Разбра всичко още преди Луелин да свърши. Една голяма болка започна силно да пулсира в него.

— Може би ще искате да знаете — продължи Луелин и в гласа му се чувстваше тихо съчувствие, — че направихме всичко. Аз дойдох веднага, взех и старшата сестра от болницата и сме тука цял ден…

Настъпи тишина. Ридание избухна в гърлото на Андрю, после още едно и още едно. Той покри очи с ръка.

— Моля ви, драги мой — помоли го Луелин. — Кой би могъл да предотврати подобен нещастен случай? Моля ви, качете се и успокойте жена си.

С наведена глава, хванал се за перилата, Андрю тръгна нагоре. Пред вратата на спалнята той спря, едва си поемаше дъх; после влезе с несигурни стъпки.

Глава четиринадесета

През 1927 година доктор Менсън от Аберлоу вече имаше необичайна донякъде слава. Практиката му не беше голяма — броят на неговите пациенти не се беше увеличил много след онези първи нервни дни на пристигането му в града. Но всеки човек от неговия списък твърдо вярваше в него. Рядко използваше лекарства — всъщност имаше невероятния навик да предупреждава пациентите си срещу лекарствата, — но когато ги използваше, предписваше ги в страхотни дози. Не беше рядка гледка Гейдж да се мъкне пред чакалнята с рецепта в ръка.

— Какво означава това, доктор Менсън! Шейсет дози калиев бромид за Ивън Джонс! А във фармакопеята пише пет.

— Така пише и в съновника на баба ми. Карай със шейсет, Гейдж. Знаеш, че ще ти направи удоволствие да отровиш Ивън Джонс.

Но Ивън Джонс, епилептик, не се отрови. Една седмица по-късно го видяха да се разхожда в градския парк, а припадъците му бяха намалели.

Би трябвало Комитетът да се отнася към доктор Менсън с особена грижа, защото лекарствата, които предписваше, независимо от експлозиите от време на време, струваха по-малко от половината на това, което даваше всеки друг помощник.

Но не! Менсън струваше на Комитета три пъти повече в други насоки и често по този повод се водеха битки. Той например използваше ваксини и серуми, разоряващи неща, за които, както разгорещено заяви Ед Ченкин, никой никога не бе чувал. Когато в отговор Оуен посочи онзи зимен месец, когато, използвайки ваксината на Бордей и Жангу, Менсън бе спрял голяма епидемия от магарешка кашлица в своя район, докато навсякъде в останалите части на града децата се бяха разболели, Ед Ченкин се противопостави: „Откъде да знаем, че се дължи на тази модна измислица! Защо! Когато аз сам го попитах, той каза, че никой не може да бъде напълно сигурен!“

Менсън имаше много верни приятели, но имаше и врагове. Това бяха ония хора от Комитета, които никога не биха му простили докрай онова избухване, онези изгарящи слова, които бе отправил към тях по въпроса за моста, когато преди три години се бяха събрали на пълна сесия. Те, разбира се, съчувстваха на госпожа Менсън и на него в бедата им, но не можеха да се смятат за виновни. Комитетът никога нищо не вършеше набързо; Оуен тогава беше на почивка, а Лен Ричардз, на когото бе възложена работата, бе зает по това време с новите къщи на Падис стрийт. Глупаво беше да се хвърля вината върху тях.

С течение на времето Андрю води много разгорещени спорове с Комитета, защото имаше упоритото желание да следва свой собствен път, който Комитетът не харесваше. Освен това срещу него имаше и известна предубеденост на религиозна почва. Въпреки че жена му ходеше на църква, него никога не забелязаха там — доктор Оксбъроу беше първият, който посочи този факт, — а се говореше, че се присмял на доктрината на баптизма. Освен това сред „църковните люде“ той имаше един смъртен враг — не някой друг, а преподобният Едуал Пари, пастор на Синайската църква.

През пролетта на 1926 година току-що оженилият се Едуал се бе вмъкнал боязливо в късен час в кабинета на Менсън с абсолютно християнски, но подкупващо светски израз на лицето.

— Здравейте, доктор Менсън! Случайно минавах. Аз по принцип ходя при доктор Оксбъроу, той е в моето паство, както знаете и освен това и източната манипулационна е на мястото си. Но вие сте много съвременен доктор по всичко, което съм чул и видял. Вие сте в курса на всичко ново. Бих се радвал — имайте предвид, ще ви платя добре, — ако можехте да ми дадете съвет — Едуал прикри едно слабо свещеническо изчервяване и демонстрира светска прямота. — Разбирате ли, жена ми и аз не искаме да имаме деца за известно време, все пак моята стипендия не е голяма…

Менсън огледа синайския свещеник с хладно отвращение. После бавно рече:

— Не разбирате ли, че има хора с четвъртината от вашите доходи, които биха си дали и дясната ръка, за да имат деца? За какво сте се оженили? — Гневът му внезапно преля. — Махай се… Веднага се махай ти, ти, мръсен божи служител!

Със странно изкривено лице Пари се бе измъкнал. Може би Андрю бе говорил твърде ожесточено. Но след това съдбоносно спъване Кристин никога нямаше да има деца, а те двамата ги желаеха от все сърце.

Връщайки се в къщи след визитации на петнайсети май 1927 година, Андрю се питаше защо той и Кристин са останали в Аберлоу след смъртта на детето им. Отговорът беше достатъчно ясен: работата му върху вдишването на праха. Тя го бе погълнала, очаровала, бе го вързала за мините.

Като си спомняше какво е направил и трудностите, пред които е изправен, чудно му беше, че е успял за толкова време да завърши изследванията си. Колко далечни изглеждаха по време и по техника онези първи прегледи, които бе правил.

След като бе направил пълен клиничен преглед на състоянието на белите дробове у всички работници в областта и бе вписал резултатите в таблици, имаше ясно доказателство за определеното преимущество на белодробните заболявания сред антрацитните работници. Така например той установи, че деветдесет процента от случаите на фиброзни заболявания в белите дробове идват от антрацитните мини. Откри също, че смъртността поради белодробни заболявания сред по-старите антрацитни миньори е три пъти по-голяма, отколкото сред миньорите във всички каменовъгленни мини. Бе направил редица таблици, показващи процентното срещане на белодробни заболявания сред различните видове антрацитни работници.

След това се зае да докаже, че силициевият прах, който бе открил в изследванията на храчките, наистина съществува в антрацитните забои. Той не само показа това убедително, но чрез излагане на предметни стъкла, намазани със смола, за различни периоди в различни части на мината, получи цифри за различната концентрация на праха, цифри, които рязко се повишаваха по време на бомбардирането и пробиването на скалата.

Сега разполагаше с цяла серия вълнуващи уравнения, съотнасящи допълнителната концентрация на силициев прах във въздуха с допълнителното нарастване на случаите от белодробни заболявания. Но това не беше достатъчно. Трябваше наистина да докаже, че прахът е вреден, че той разрушава тъканта на дробовете, а не е просто безвреден факт след заболяването. Налагаше му се да проведе серия от патологични експерименти върху морски свинчета, за да проучи действието на силициевия прах върху техните дробове.

Тук, въпреки че възбудата му нарасна, започнаха истинските неприятности. Вече разполагаше със свободната стая — лабораторията. Лесно беше да се доставят няколко морски свинчета. Необходимите за експериментите инструменти бяха прости. Но въпреки голямата си находчивост, той не беше и никога нямаше да бъде патолог. Това го ядоса, но също така го направи по-упорит от всякога. Псуваше системата, която го задължаваше да работи сам, и потърси помощта на Кристин, учеше я как да реже и да приготвя секции — техниката на занаята, която почти веднага тя овладя по-добре от него.

След това конструира една проста прахова камера, в която за определени часове от деня животните бяха подлагани на концентрация от прах, а други не бяха подлагани — те бяха контролни. Това беше изтощителна работа, изискваща повече търпение, отколкото имаше. На два пъти малкият му електрически вентилатор се счупи. В един критичен етап от експеримента той обърка системата си от контроли и трябваше да започне всичко отново. Но въпреки грешките и забавянията, получи своите проби, които доказваха в последователни етапи влошаването на белодробното състояние и предизвикването на фиброза от праха.

Пое дълбоко дъх на задоволство, престана да се сопва на Кристин и за няколко дни с него можеше да се живее. Но после му дойде нова идея и той се увлече по нея.

Всички негови изследвания бяха извършвани въз основа на предположението, че твърдите остри силициеви кристали, които се вдишват, нанасят механични увреждания на белите дробове. Но сега изведнъж се запита дали освен простото физическо дразнене на частиците нямаше и химическо взаимодействие. Не беше химик, но по това време бе така дълбоко увлечен, че не можеше да позволи да бъде победен. Започна нова серия от експерименти.

Снабди се с колоиден разтвор на силиций и го инжектира под кожата на едно от животните. В резултат се получи абсцес. Подобни абсцеси можеха да бъдат предизвикани, откри той, и от инжектирането на воден разтвор на аморфен силиций, който не беше физически дразнител; докато накрая триумфално откри, че инжектирането на механично дразнещо вещество, като например частици въглерод, не предизвиква никакви абсцеси. Следователно силициевият прах беше и химически активен.

Той едва не полудя от възбуда и радост. Бе постигнал много повече, отколкото бе решил да направи. Трескаво събра данните, сумира резултатите от тригодишната си работа в сбита форма. Още преди месеци беше решил не само да публикува своето изследване, но и да го изпрати като свой труд за получаване на специалност. Когато препечатаният на пишеща машина текст дойде обратно от Кардиф, спретнато подвързан в бледосиня папка, той го прочете възторжено, отиде заедно с Кристин да го изпрати по пощата и пропадна в някаква бездна на отчаяние.

Чувстваше се изтощен и инертен. По-ясно от всякога разбираше, че не го бива за лабораторна работа и че най-добрата, най-ценната част от работата му е бил онзи пръв етап на клинично изследване. Спомни си с болка колко често бе викал на нещастната Кристин. Дни наред беше равнодушен и апатичен. И все пак през цялото време имаше моменти на просветление, когато знаеше, че в края на краищата е постигнал нещо.

Глава петнадесета

Този майски следобед, когато Андрю се прибра в къщи, неговата замисленост и странна апатия, които го бяха обхванали след изпращането на тезата, бяха причина да не забележи веднага тревогата, изписана на лицето на Кристин. Поздрави я разсеяно, качи се горе да се измие, после слезе за чай. Обаче когато свърши и запали цигара, внезапно забеляза израза на лицето й. Като протягаше ръка към вечерния вестник, попита:

— Защо? Какво се е случило?

Известно време тя като че разглеждаше чаената си лъжичка.

— Днес имахме гости — или по-скоро аз имах, докато те нямаше следобед.

— О! Кои бяха те?

— Делегация на Комитета — петима, включително Ед Ченкин, и заедно с тях Пари, знаеш го, синайският свещеник, и един човек на име Дейвис.

Настъпи неловко мълчание. Той смукна дълбоко от цигарата си и наведе вестника, за да я вижда.

— Какво искаха?

Тя за пръв път го погледна в очите и той видя цялото объркване и тревога в погледа й. Тя забързано каза:

— Дойдоха към четири часа и питаха за теб. Казах им, че си излязъл. Тогава Пари каза, че няма значение, че искат да влязат. Аз, разбира се, съвсем се обърках. Не знаех дали искат да те почакат или какво. Тогава Ед Ченкин каза, че това е дом на Комитета, че те представляват Комитета и че в името на Комитета могат и ще влязат. — Тя спря, пое бързо дъх. — Не мръднах нито инч. Бях ядосана и възмутена. Но успях да попитам защо искат да влязат. Тогава се намеси Пари. До неговите уши и до ушите на Комитета стигнало, че фактически в целия град се говорело за някакви твои експерименти върху животни — имаше нахалството да нарече това вивисекция. И поради това дошли да разгледат работната ти стая и бяха довели господин Дейвис от Дружеството за защита на животните.

Андрю не се помръдна, нито откъсна очи от лицето й.

— По-нататък, мила — каза той тихо.

— Е, опитах се да ги спра, но беше безсмислено. Те просто ме изблъскаха, седем души, минаха през хола и влязоха в лабораторията. Щом видеха морско свинче, Пари изреваваше: „О, нещастните беззащитни същества!“ А Ченкин сочеше петната по шкафа, там, където изпуснах бутилката с фусцин, ти си спомняш, мили, нали, и викаше: „Погледнете тук, това е кръв!“ Ровиха навсякъде, в секциите, микротома, всичко. Тогава Пари каза: „Аз не мога да оставя тези нещастни страдащи същества да бъдат измъчвани повече, по-скоро бих ги избавил от мъченията.“ Взе торбата, която носеше Дейвис, и напъха вътре всичките. Опитах се да му кажа, че не може да става въпрос за страдания или вивисекция, или подобни глупости и че във всеки случай тези пет морски свинчета няма да бъдат използвани за експерименти и че ние ще ги дадем на децата на Боланд и на малката Агнес Еванс, за да си играят. Но те не ме и слушаха. И после… си отидоха.

Настъпи мълчание. Сега Андрю бе целият почервенял. Той се изправи в стола си.

— Никога през целия си живот не съм чувал за такова нагло вмешателство. Страшно идиотска работа ти да изтърпиш всичко това, Крис! Но те ще ми платят!

Той размисли малко, после тръгна към телефона в хола. Но още не стигнал до него, той иззвъня.

— Ало! — каза той сърдито, после гласът му леко се промени. Обаждаше се Оуен. — Да, Менсън е на телефона. Вижте какво, Оуен…

— Знам, знам, докторе — Оуен бързо прекъсна Андрю. — Цял следобед се мъча да се свържа с вас. Слушайте сега. Не, не, не ме прекъсвайте. Не трябва да губим контрол над себе си. Много гадна работа, докторе. Недейте казва нищо повече по телефона. Сега идвам при вас.

— Какво иска да каже? — гневеше се той, след като й разказа разговора. — Човек би помислил, че сме виновни.

Зачакаха пристигането на Оуен, Андрю крачеше нетърпелив и възмутен, а Крис седеше над ръкоделието си е тревожен поглед.

Оуен дойде. Но в лицето му нямаше нищо успокояващо.

Преди Андрю да продума, той каза:

— Докторе, имахте ли разрешение?

— Какво? — облещи се Андрю. — Какво разрешение?

Лицето на Оуен доби още по-тревожен израз.

— Би трябвало да имате разрешение от Министерството на вътрешните работи за експериментална работа върху животни. Знаехте това, нали?

— Но по дяволите! — запротестира разгорещено Менсън. — Аз не съм патолог и никога няма да бъда. И не поддържам лабораторията. Само исках да направя няколко прости експеримента във връзка с клиничната си работа. Не сме имали повече от една дузина животни, нали, Крис?

Оуен продължаваше да гледа настрани.

— Би трябвало да имате такова разрешение, докторе. Една част от хората на Комитета ви готвят много лош номер заради това! — той бързо продължи: — Виждате ли, докторе, човек като вас, който върши пионерска работа и който е достатъчно честен, за да каже какво мисли, би трябвало да… Но както и да е, няма значение, важното е да знаете, че има една група тук, които всичко ще направят, за да ви забият ножа. Но няма страшно! Всичко ще бъде наред. Само една обикновена позната врява в Комитета. Вероятно ще трябва да дойдете и вие. Не за пръв път имате неприятности с тях. Пак ще ги надвиете.

Андрю беше като бесен.

— Ще заведа контрадело, ще ги съдя за незаконно влизане в дома ми. Не, по дяволите, ще ги съдя за кражба на морските ми свинчета. Каквото и да е, искам си ги обратно.

Бледа усмивка се мярна на лицето на Оуен.

— Не можете да ги получите обратно, докторе. Преподобният Пари и Ед Ченкин заявиха, че чувстват за свой дълг да ги избавят от страданията им. В името на човечността те ги удавиха със собствените си ръце.

Натъжен, Оуен си отиде. А на другата вечер Андрю получи заповед да се яви пред Комитета след една седмица.

Междувременно историята освети живота на града като бензинова експлозия. Нищо толкова вълнуващо, толкова скандално и толкова намирисващо на черна магия не бе се случвало в Аберлоу, откакто адвокатът Тривър Дей бе заподозрян, че убил жена си с арсеник. Всеки вземаше страна, образуваха се войнствени фракции. От своята трибуна в Синай Едуал Пари гръмогласно съобщаваше за наказанието, отсъдено на земята, а и след това, за онези, които измъчваха животни и малки деца. В другия край на града преподобният Дейвид Уолпол, бузестият служител на англиканската църква, за когото Пари беше това, което е свинята за добрия мохамеданин, блееше за прогрес и за враждата между либералната църква и науката.

Дори жените се вдигнаха за действие. Госпожица Майфънуи Бенсузън, местната председателка на Лигата за съвместни усилия на жените от Уелс, говори пред многолюдно събрание в Темпърънс Хол. Вярно е, че веднъж Андрю бе обидил Майфънуи, когато не присъства на годишното събрание на Лигата. Но иначе нейните мотиви безспорно бяха чисти. След събранието и през следващите вечери млади дами, членки на Лигата, които обикновено се активизираха по улицата само при национални празници, разпространяваха зловещи диплянки срещу вивисекцията — всяка от тях беше илюстрирана с половина изтърбушено куче.

В сряда вечерта Кон Боланд позвъни, за да разкаже една весела история.

— Как си, Менсън, момчето ми? Горе главата, нали? Само така! Мислех си, че може би ще те интересува — когато нашата Мери се връщала тая вечер от магазина на Ларкин, тогава една от ония превзети продавачки на знаменца й предложила памфлет — ония дивотии за жестокостта, дето ги разпространяват срещу теб. И знаеш ли, ха-ха, и знаеш ли какво направила нашта смела Мери? Хваща тя памфлета и го разкъсва на парчета. После хваща дамата, продавачката на знаменца, за ушите, хвърлила й шапката настрани и й казала… ха-ха! Какво мислиш, че казва нашта Мери? „Щом ви е толкова зор за жестокостта, ще я получите от мен!“

Физическа разправа бе предлагана и от други също така верни като Мери.

Въпреки че районът на Андрю твърдо стоеше зад него, около източната манипулационна се бе формирал блок на обратното становище. В кръчмите избухваха боеве между привържениците на Андрю и неговите врагове. В четвъртък вечерта Франк Дейвис дойде в кабинета леко раздърпан, за да уведоми Андрю, че счупил главите на двама пациенти на Оксбъроу, щото казвали, че нашият човек бил кръвожаден касапин!

Оттогава доктор Оксбъроу минаваше край Андрю с твърда стъпка и поглед, вперен някъде много надалеч. Беше известно, че той открито работи с преподобния Пари срещу своя нежелан колега. Ъркюхарт се връщаше от Масонския клуб с тлъсти християнски коментари, от които може би най-хубавият беше: „Защо трябва който и да е доктор да убива живите божии създания?“

Сам Ъркюхарт нямаше какво много да каже. Но веднъж, като се вглеждаше в затвореното напрегнато лице на Андрю, той заяви:

— Дявол да го вземе! Когато бях на вашата възраст, и аз бих се радвал на кавга като тази. Но сега, дявол да го вземе, подозирам, че остарявам.

Андрю не можеше да не си помисли, че Ъркюхарт не го разбира. Той далеч не се радваше на „кавгата“. Чувстваше се изморен, раздразнен, загрижен. Трескаво се питаше цял живот ли ще трябва да пробива каменни стени с чело. И все пак, въпреки намалената жизненост, имаше силното желание да покаже правотата си, да бъде открито оправдан пред шушукащия град.

Най-после седмицата измина и в събота следобед Комитетът се събра за това, което в дневния ред беше наречено „дисциплинарно проучване на доктор Менсън“. В стаята на Комитета не остана празно място, а вън на площада чакаха групи хора, когато Андрю влезе в канцеларията и се изкачи по тясната стълба. Чувстваше, че сърцето му бие бързо и силно. Бе си казал, че трябва да бъде спокоен и твърд. Вместо това, когато седна на същия стол, който му предложиха преди пет години, когато кандидатстваше за мястото, той бе скован, с пресъхнало гърло, нервен.

Събранието започна не с молитва, както би могло да се очаква от лицемерната набожност, с която опозицията бе провела своята кампания, а с огнена реч на Ед Ченкин.

— Аз ще изнеса всички факти по този случай пред членовете на Комитета — каза Ченкин, като скочи. Той продължи с гръмогласна реч, в която изброи оплакванията: доктор Менсън няма никакво право да върши подобна работа. Това е работа, вършена във време на Комитета, работа, вършена, когато му се плаща да върши работа на Комитета, и при това работа, вършена в къща, собственост на Комитета. Отгоре на всичко това е вивисекция или неин близък родственик. И всичко това е ставало без необходимото разрешение и представлява сериозно нарушение на закона!

Тук Оуен бързо се намеси:

— Що се отнася до тази последна точка, трябва да уведомя Комитета: ако се съобщи, че доктор Менсън не си е осигурил това разрешение, всички последици ще понесе Дружеството за медицинска помощ като цяло.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — запита Ченкин.

— Понеже е наш помощник — държеше на своето Оуен, — ние отговаряме пред закона за доктор Менсън!

Последва одобрителен шум и викове:

— Оуен е прав! Не ни трябват неприятности на Дружеството. Нека си остане между нас.

— Добре, ще минем и без това идиотско разрешение — изръмжа Ченкин, който още стоеше прав. — В другите обвинения има достатъчно основания, за да обесиш, когото искаш.

— Точно така! Точно така! — извика някой отзад. — А онова лято преди три години, когато всеки ден се измъкваше с мотора си до Кардиф?

— Той не дава лекарства — чу се гласът на Лен Ричардз. — Можеш да чакаш цял час пред кабинета му и да не ти даде никакво лекарство.

— Тихо! Тихо! — извика Ченкин. Когато ги успокои, той продължи с финала на речта си. — Всички тези оплаквания са достатъчно сериозни! Те показват, че доктор Менсън никога не е бил добър служител на Дружеството. Освен това бих могъл да добавя, че той не издава правилно и удостоверения на хората. Но не трябва да забравяме главното. Тук имаме един помощник, срещу когото е целият град заради нещо, което би трябвало да е работа на полицията, един човек, който е превърнал нашата собственост в касапница. Кълна се в господа бога, видях кръвта на пода със собствените си очи — един човек, който не е нищо друго освен експериментатор и маниак. Аз ви питам, членове на Комитета, ще търпите ли повече това? Не! Казвам аз. Не! — казвате вие. Колеги, членове на Комитета, аз знам, че до едни сте с мен, когато заявявам, че тук сега ние искаме доктор Менсън да подаде оставка.

Ченкин се огледа към приятелите си и седна сред силни аплодисменти.

— Може би ще разрешите на доктор Менсън да изложи своята страна на въпроса — каза Оуен тихо и се обърна към Андрю.

Настъпи мълчание. Андрю известно време стоя неподвижен. Положението беше по-лошо, отколкото си го бе представял. Не се доверявай на Комитета, помисли си той горчиво. Това ли са същите хора, които му се усмихваха одобрително, когато го назначаваха? Сърцето му гореше от болка. Той няма, просто няма да подаде оставка. Изправи се. Не беше оратор и знаеше, че не е оратор. Но сега беше ядосан, сковаността му бе изчезнала в надигналото се възмущение срещу невежеството и злонамерената тъпота на обвиненията на Ченкин и на овациите, с които останалите ги бяха посрещнали. Той започна:

— Изглежда, никой нищо не казва за животните, удавени от Ед Ченкин. Това е жестокост, ако искате — безсмислена жестокост. Аз правех нещо друго! Защо вземате бели мишки и канарчета със себе си в мината? За да проверите дали няма гризу — всички знаете. А когато тези мишки свършват поради някой полъх на рудничния газ — това жестокост ли е? Не, вие не го наричате така. Вие разбирате, че тези животни са използвани, за да се спаси животът на хората, може би вашият живот. Ето какво се опитвах да направя за вас. Аз работех върху тези белодробни заболявания, които получавате от праха в забоите на мината. Вие всички знаете, че боледувате от гръдни болести и че когато това се случи, не получавате компенсация. През последните три години съм използвал, кажи-речи, всяка минута от свободното си време за проучване на проблема за вдишването на праха. Открих нещо, което би могло да подобри условията ви за работа, да ви даде по-справедливо възнаграждение, да ви помогне да бъдете здрави — повече, отколкото би помогнало вонящото шише с лекарство, за което говореше Лен Ричардз! Какво, ако използвам една дузина морски свинчета? Не мислите ли, че си струва? Може би не ми вярвате, вие сте достатъчно предубедени, за да сметнете, че ви лъжа. Може би вие още мислите, че съм си губил времето, вашето време, както го наричате, заради някакви маниашки експерименти. — Той бе така разгорещен, че забрави твърдото си решение да не драматизира нещата. Бръкна във вътрешния си джоб и извади писмото, което бе получил в началото на седмицата. — Но това ще ви покаже какво мислят други хора, хора, които имат право да съдят.

Той отиде до Оуен и му подаде писмото. То беше съобщение от секретаря на Сената на Сент Андрюз, че за работата му върху вдишването на въглищен прах е получил специалност.

Оуен прочете смачканото, написано на пишеща машина писмо с внезапно светнало лице. След това писмото бавно мина от ръка на ръка.

Андрю бе раздразнен от ефекта, предизвикан от съобщението на Сената. Въпреки че с всички сили искаше да докаже правотата си, почти съжаляваше за порива си при представянето на писмото. Щом не могат да приемат думата му без някакво официално потвърждение, трябва да са много предубедени срещу него. Със или без писмо, чувстваше той тъжно, те са решили да направят от неговия случай пример за назидание.

Олекна му, когато след още няколко забележки Оуен каза:

— Може би сега ще ни оставите сами, докторе, моля ви.

Докато чакаше отвън, а вътре те гласуваха неговия случай, той изгаряше от нетърпение и кипеше от гняв. Какъв чудесен идеал бе тази група от работници, които контролират медицинските услуги на цялата общност за доброто на своите другари-работници. Но това беше само идеал. Те бяха твърде предубедени, твърде невежи, за да могат прогресивно да ръководят такава система. За Оуен беше истинска мъка непрекъснато да ги влачи със себе си по своя път. А сега беше убеден, че дори добрата воля на Оуен няма да го спаси.

Но когато Андрю отново влезе, секретарят се усмихваше и потриваше ръце. Други от Комитета го гледаха по-благосклонно или поне без враждебност.

Оуен веднага се изправи и каза:

— Радостен съм да ви съобщя, доктор Менсън, бих могъл да река, че лично аз съм щастлив да ви кажа, че Комитетът реши с мнозинство да ви помоли да останете.

Той бе спечелил, беше ги убедил в крайна сметка, но този факт след една кратка вълна на удовлетворение не предизвика у него никаква радост. Настъпи мълчание. Те очевидно очакваха той да изрази своето облекчение и благодарност. Но той не можеше. Бяха му омръзнали цялата изопачена история, Комитетът, Аберлоу, медицината, силициевият прах, морските свинчета и самият той.

Най-после каза:

— Благодаря ви, господин Оуен. Радвам се, че след всичко, което съм се опитал да направя тук, Комитетът не желае да напусна. Но, съжалявам много, аз повече не мога да остана в Аберлоу. Считано от днес, давам на Комитета едномесечно предупреждение. — Той говореше без чувство, после се обърна и излезе от стаята.

Настъпи мъртво мълчание. Най-бързо се съвзе Ед Ченкин.

— Лесно се отървахме — викна той с половин уста след Менсън.

Тогава Оуен стресна всички със своето първо избухване, откакто го помнеха в тази стая на Комитета.

— Затваряй си глупавата уста, Ед Ченкин — той хвърли линията със закана. — Загубихме най-добрия човек, когато някога сме имали.

Глава шестнадесета

Същата вечер Андрю се събуди посред нощ, като пъшкаше.

— Крис, глупак ли съм? Да зарежа цялото ни препитание — една сигурна работа? В края на краищата напоследък имах и няколко частни пациенти. И Луелин се държи много добре. Казах ли ти? Той почти ми обеща да ме пусне да правя прегледи в болницата. И Комитетът — те не са лоши хора, като изключим бандата на Ченкин — мисля, че след време, когато Луелин се оттегли, може би щяха да ме направят главен лекар на негово място.

Легнала до него в тъмнината, спокойна и разумна, тя го успокои.

— Ти всъщност не искаш да прекараме в някаква уелска миньорска провинция целия си живот, мили. Бяхме щастливи тук, но е време да си тръгваме.

— Но слушай, Крис — не мирясваше той, — ние нямаме достатъчно пари да си купим нови пациенти. Трябваше да съберем, преди да се махнем.

Тя сънливо отговори:

— Какво общо имат тука парите? Освен това ние ще изхарчим всичко или почти всичко, което имаме, за една истинска ваканция. Даваш ли си сметка, че близо четири години почти не си мръдвал от тези стари мини?

Нейният дух го зарази. На другата сутрин светът изглеждаше весел и безгрижен. На закуска, която изяде с някаква нова радост, той заяви:

— Ти съвсем не си лошо старо момиче, Крис. Вместо да се качиш на трибуната и да ми кажеш, че сега очакваш от мен големи неща, че сега за мен е време да изляза от черупката си и светът да узнае за мен, ти просто…

Тя не го слушаше. Най-неуместно запротестира:

— Наистина, мили, защо трябва да мачкаш вестника? Мислех, че само жените правят така. Как сега ще си прочета колонката за градинарство?

— Не я чети. — На път към вратата той усмихнат я целуна. — Мисли за мен.

Почувства се готов за приключения, готов да опита късмета си в живота. Но освен това предпазливото у него го накара да погледне какво е постигнал през тези години. Той имаше своето членство в Кралската колегия, една почетна специалност и над триста лири в банката. С всичко това зад гърба си сигурно нямаше да гладуват.

Хубаво беше, че намерението им беше твърдо. Градът беше залят от вълна на сантименталност. Сега, когато си отиваше по собствена воля, всички го молеха да остане.

Върхът дойде една седмица след събранието, когато Оуен безуспешно оглави една делегация до „Вейл вю“, за да моли Андрю да промени решението си. След това настроенията срещу Ед Ченкин стигнаха едва ли не до насилие. По улиците го освиркваха. На два пъти бе изпращан от мината до в къщи с оркестър свирки — унижение, което работниците обикновено пазеха за несретниците.

При целия този шум в местността беше просто странно какво малко впечатление направи изследването му сред външния свят. То му спечели титла. Беше отпечатано в „Списание за индустриално здравеопазване“ в Англия и публикувано като брошура в САЩ от Американската хигиенна асоциация. Но освен това то му донесе и три писма.

Първото беше от някаква фирма в Брик Лейн, която го уведомяваше, че му изпраща мостри от своя белодробен сироп, който безпогрешно лекувал белодробни заболявания, за което те имали стотици потвърждения, включително няколко от изтъкнати лекари. Надяваха се, че той ще препоръча сиропа на миньорите в своята практика. Добавяха, че той лекува също и ревматизъм.

Второто беше от професор Чалис — едно ентусиазирано писмо с поздравления и похвали, което завършваше с въпроса, дали Андрю няма да може да мине към Института в Кардиф същата седмица. В пост скриптум Чалис добавяше: „Постарайте се да дойдете в четвъртък.“ Но в суматохата на тези последни дни Андрю нямаше възможност да отиде на срещата. Всъщност той сложи писмото настрана и за момента забрави да му отговори.

На третото писмо отговори веднага, така истински се развълнува, когато го получи. Това необичайно и окуражаващо писмо бе прекосило Атлантика от Орегон. Андрю прочете и препрочете написаните на машина листове и после развълнуван ги показа на Кристин.

— Много е приятно, Крис, това американско писмо, то е от един човек на име Стилмън, Ричард Стилмън от Орегон — може би никога не си чувала за него, но аз съм чувал, — то е пълна с най-точни преценки за моята работа по вдишването. Повече, много повече от Чалис, дявол го взел, трябваше да отговоря най-напред на него! Този мъж е разбрал абсолютно точно за какво става въпрос, всъщност той тихомълком ме поправя на едно-две места. Излиза, че активният разрушителен елемент в моя силикон са кристалчетата поташ. Нямах достатъчно химия, за да се добера до това. Но писмото е чудесно, с поздравления, и при това от Стилмън!

— Да? — погледна тя с интерес. — Лекар ли е той там, какво?

— Не, точно това е чудното. Всъщност е физик. Но има клиника за белодробни заболявания близо до Портленд, Орегон. Виж, отпечатано е на бланките. Някои още не го признават, но той е голям човек, като Сфалингер12. Ще ти разкажа за него, когато имаме време.

Той показа уважението си към писмото на Стилмън, като седна да му отговори веднага.

Сега бяха презаети с подготовката за ваканцията, с уговарянето за складиране на мебелите в Кардиф — най-удобния център — и с мъчителния процес на сбогуванията. Заминаването им от Бленли беше внезапно героично откъсване. Но тук страдаха от много носталгия. Бяха канени от Вонови, Боландови и дори от Луелинови. Андрю хвана „разстройство от изпращания“, симптоматично за тези банкети на раздялата. Когато дойде денят на заминаването, Джени, цялата в сълзи, им каза за тяхно удивление, че ще получат „изпращане на перона“!

В последния момент, като връх на тази обезпокоителна вест, долетя Вон.

— Извинявайте, че пак ви тревожа. Но, Менсън какво сте направили на Чалис? Току-що получих писмо от стареца, вашата дисертация го е изпълнила с възторг и освен това, доколкото разбрах, и Комисията по металургия. Както и да е, моли ме да вляза във връзка с вас. Иска да се срещнете в Лондон без отлагане, каза, че е извънредно важно.

Андрю отвърна малко стеснително.

— Отиваме във ваканция, човече. Първата истинска ваканция от години наред. Как така ще се срещнем?

— Дайте си адреса тогава. Той несъмнено ще иска да ви пише.

Андрю неуверено погледна към Кристин. Те възнамеряваха да пазят в тайна адреса си, за да бъдат свободни от всякакви тревоги, кореспонденции, намеси. Но даде на Вон исканите сведения.

След това забързаха към гарата, тълпата която ги чакаше там, ги погълна, стискаха им ръцете, викаха им, тупаха ги по гърба, прегръщаха ги и накрая ги хвърлиха в купето им на тръгващия влак. Когато влакът потегли, техните приятели, събрали се на перона, запяха дружно „Мъжете на Херой“.

— Боже мой! — каза Андрю, като опъваше безчувствените си пръсти. — Само това липсваше. — Но очите му блестяха, а минута по-късно той добави: — Не бих изпуснал това за нищо на света, Крис. Колко мили са хората, нали? И само като си помислиш, че преди един месец половината град беше готов да ме разкъса! Не можеш да отречеш факта — животът е страшно смешен. — Той я погледна весело — тя седеше до него. — А това, госпожо Менсън, въпреки че сега вие сте стара жена, е вашият втори меден месец!

Същата вечер стигнаха Саутхемптън и заеха каютите си в парахода през Ламанша. На другата сутрин видяха слънцето да се издига иззад Сан Мало, а един час по-късно ги посрещна Бретан.

Житото зрееше, черешите бяха натежали от плод, по разцъфтелите пасбища скитаха кози. Идеята на Кристин беше да дойдат тук, да се доближат до истинската Франция — не картинните галерии и дворците, не историческите развалини и паметници, нищо от това, което трябваше да видят според туристическия пътеводител.

Стигнаха Вал Андре. В малкия хотел се чуваше шумът на морето, можеше и да се вдъхне мирисът на ливадите. В спалнята им имаше шкафове от рендосани дъски, а сутрешното им кафе идваше димящо в дебели сини купи. Мързелуваха по цял ден.

— О, господи! — повтаряше Андрю. — Не е ли чудесно, мила? Никога, никога вече няма да пожелая да погледна белодробна пневмония.

Пиеха ябълково вино, ядяха лангусти, скариди, сладкиши и бели череши. Вечер Андрю играеше билярд със собственика върху древната осмоъгълна маса. Понякога губеше само с петдесет срещу сто.

Беше прекрасно, чудесно, вълшебно — прилагателните бяха на Андрю. Всичко, с изключение на цигарите — би добавил той.

Измина цял щастлив месец. И тогава все по-често с непреставащо безпокойство Андрю започна да опипва неотвореното писмо, вече зацапано от черешов сок и шоколад, което стоеше в сакото му от цял месец.

— Хайде — каза най-после една сутрин Кристин, — удържахме на думата си. Отвори го.

Той внимателно отвори плика, прочете писмото, легна по гръб на слънцето, бавно се изправи, после го прочете отново. В мълчание го подаде на Кристин.

Писмото беше от професор Чалис. В него се казваше, че като пряк резултат от изследванията му за вдишванията на праха, КЗКММ — Комисията за заболяванията в каменовъглените мини и металургията, е решила да се заеме с целия въпрос с оглед да го докладва пред Парламентарната комисия. За тази цел Комисията ще назначи медик с пълно работно време. Изхождайки от неотдавнашните му изследвания, Комисията единодушно и без колебание предлагаше мястото на него.

Когато го прочете, тя щастливо го погледна.

— Не ти ли казах, че все нещо ще излезе? — Тя се усмихна. — Не е ли прекрасно?

Той бързо и нервно замеряше с камъни един рак на плажа.

— Клинична работа — разсъждаваше той гласно. — Не може да бъде нещо друго. Те знаят, че съм клиницист.

Тя го гледаше с все по-широка усмивка.

— Разбира се, мили, ти помниш как сме се договорили: най-малко шест седмици тук, без никаква работа, само лежане. И няма да допуснеш това да ни развали ваканцията, нали?

— Не, не! — той погледна часовника си. — Ще довършим ваканцията си, но все пак — той скочи и весело я изправи на крака — нищо няма да ни стане, ако изтичаме до телеграфа. И си мисля… чудя се дали нямат там разписание.