Да живее крал Кор!

3.

Макар че ръцете му бяха изтръпнали, болката ги прониза. Досети се, че някоя огнена гъсеница открива сол не само по въжетата. Напрегна мускули, за да не отскочи. Болката се засили и той си представи как насекомите ръфат разранената му плът.

Трудно бе да лежи неподвижно, още повече че не знаеше дали изобщо има смисъл да се предлага като пиршество на тия твари. Но той продължаваше да търпи и най-сетне, когато една по-остра болка го накара да подскочи, дойде краят. Китките му се разделиха. Изчезна опънът между тях и глезените. Вече можеше да се протегне.

Изтъркаля се от сянката на скалата, драскайки по чакъла с изтръпнали кървави длани, за да се оттегли настрани. Без сам да знае как, стигна до една от по-високите канари и се облегна на нея.

Край дупката, от която бе избягал, гъмжеше от огнени гъсеници. Няколко животинки сновяха напред-назад с вирнати глави, сякаш търсеха да видят или надушат изчезналата плячка.

Кенрик смъкна въжето от глезените си. Сега за пръв път можеше ясно да види Николе. Тя полулежеше на една страна и само скалата зад нея й пречеше да се свлече на земята. Като пропълзя натам, той я извъртя, за да се заеме с въжетата. Задърпа ги, усещайки как кръвта болезнено се завръща във вдървените му пръсти, ала жената дори не помръдна. Накрая успя да я освободи, подпря с рамо безпомощното тяло и приглади назад дългата коса. Очите й оставаха затворени, устните — напукани. Слабият дъх едва шушнеше между тях.

— Николе!

Разтърси я леко. Потупа я по бузата, оставяйки кървава диря под изпохапаната си длан.

Тя въздъхна. Очите й се открехнаха. Окуражен, той я повлече към оскъдната сянка на стърчащите камънаци, но по-далеч от гнездото на гъсениците, от което изскачаха нови и нови животинки. Сега те вече се превръщаха от помощници във врагове.

Девойката в ръцете му раздвижи глава.

— Какво…

— Всичко е наред. Свободни сме.

С видимо усилие тя доотвори очи и вдигна ръце, за да огледа подутите синини около китките си.

— Значи гъсениците…

— Да. Само че им се услади. Искат още.

— Трябва… — Тя облиза пресъхналите си устни и добави едва доловимо. — Трябва да се махаме…

С ново усилие той успя да се изправи на крака. Скалите наоколо се извисяваха като дънери на вкаменена гора, ала без клони и листа, които биха им предложили спасителна сянка. Накъдето и да се озърнеше, погледът му скоро срещаше преграда. Започваше да се тревожи, че макар и свободни, могат да загинат в тази пещ.

Николе се помъчи да стане. Той се наведе да я подкрепи. Тя се подпря на него и несръчно вдигна ръце да оправи косата си.

— Хайде!

Като я придържаше, той заобиколи една скала, после втора.

Внезапно тя извика и посочи напред с подпухнал показалец.

Досега Кенрик бе смятал, че камъните около тях не са нищо друго, освен игра на природата. Но гледката подсказваше противното. От обжарената, пропукана почва стърчеше арка, явно дело на човешки ръце, макар опорните колони да бяха се слегнали толкова дълбоко, че сенчестото пространство под нея бе съвсем тясно — колкото да пропълзят. Ала дори и това беше надежда за оцеляване. Подкрепяйки момичето, Кенрик закуцука нататък.

Щом стигна до проядения от времето камък, той се отпусна на земята и помогна на Николе да коленичи. После двамата пропълзяха в тунела. Ако успееха да преживеят деня, вечерта щеше да им донесе нови надежди.

Кенрик напредваше почти слепешком, тъй като очите му все още не можеха да се пригодят към резкия преход от ярко слънце към почти пълен мрак. Двамата се плъзнаха надолу сред лавина от боклуци, чакъл и облаци глинест прах, които ги караха задавено да кашлят, докато накрая спряха, полузасипани от срутената маса.

— Николе?

Опипа наоколо. Отначало не откри нищо, после пръстите му срещнаха дългата сплъстена коса.

— Николе! — извика той отново, но му отвърна само громолящото ехо и тракането на падащи камъчета. Изплашен, че нова лавина може окончателно да ги погребе, Кенрик трескаво заработи с ръце.

След като се освободи, той се ориентира по косата, за да измъкне девойката. Плъзна ръка по тялото и с облекчение усети как сърцето бие под дланта му. Издърпа я встрани от купчината, после се зае да изследва ямата, в която бяха попаднали.

Не беше яма. През отвора горе се процеждаше оскъдна светлина и донякъде с нейна помощ, донякъде опипом, той разбра, че се намират в коридор. Арката навярно бе служила за вход, от доста време задръстен с камъни и пръст.

Във всеки случай тук беше много по-хладно. Спомни си, че в естествените пещери температурата спада с отдалечаването от входа. Може би този принцип действаше и тук.

Следващото му откритие бе по-сериозно. Когато опита да се изкатери обратно, канарата поддаде под тежестта му. Повърхността й беше толкова нестабилна, че и най-лекото докосване я свличаше надолу.

— Къде…

Шепотът на Николе го ободри и той я прегърна, изпълнен с благодарност и облекчение.

— Пропаднахме в някакъв тунел.

— Тъмно… хладно… — отрони тя колебливо. — Но как ще се измъкнем?

— Не можем да се покатерим — призна той. — Остава ни само другата посока.

Ала щеше ли да им стигне въздухът? И мракът… как да тръгнат през него?

Усети, че Николе се раздвижи. Ненадейно наоколо се разля бледа светлинка, излъчвана от малка сфера в ръката й. Девойката се разсмя тихо и пресекливо.

— Като магьосница, търсена от добрите хора на Ланаскол — гласът й укрепваше, — и аз знам някои трикове, приятелю. Онова, което ми помагаше да приспивам ума, тук ще е още по-полезно. Хайде сега да видим къде сме се озовали.

Светлината на сферата не беше ярка, но от някои места по стените сякаш започваха да й отговарят мътни проблясъци. Кенрик чу възклицание и побърза да подкрепи Николе, когато тя се втурна към едно от искрящите петна. После я видя да допира сферата до стената.

При сближаването си и двете светлинки се разгоряха.

— Подобието ражда взаимодействие — отвърна девойката на въпросителния му поглед. — Тази сфера, една от тайните на моята професия, започва да свети, когато я докосна. Но изглежда строителите на тунела са разполагали с неограничени запаси от рудата орм, щом са я вграждали в стените. Мисля, че вече няма защо да се боим от мрака.

Двамата поеха напред с бавна крачка, без да пресилват изтерзаните си тела. Петната по стените припламваха едно след друго и осветяваха пътя им.

Отначало инкрустациите от ормова руда бяха безформени, ала нещата се промениха по-навътре в леко наклонения коридор. Сега започнаха да се появяват стенописи и светлите петна се сливаха в очи, ризници, мечове и копия на бойци сред вихъра на някаква титанична битка. Имаше и огнени гъсеници, но това не бяха дребните петсантиметрови животинки. Древният художник ги бе изобразил като страховити чудовища, върху чиито космати гърбове яздеха хора… или поне човекоподобни същества. Тази причудлива кавалерия не само се сражаваше срещу пеши войници, но на свой ред бе преследвана от грамадни летящи влечуги.

Николе посочи една от странните твари с кожести крила и дълга змийска шия.

— Дългозъб от Дупт! Това трябва да са бродниците от Дупт! Те и до днес яздят из небесата…

— Ами гъсениците? Погледни размерите им. Чувала ли си някога за подобни чудовища?

— Не. Но както ти казах, жреците на Орм грижливо пазят своите тайни. Те крият оракула в тунели, наричани „пътят на гъсениците“, тъй че не е изключено някога тия твари да са имали по-едри братовчеди. Изглежда, че сме попаднали в много древно подземие. А щом крилатите дългозъби са познати и днес…

— Може би съществуват и грамадни гъсеници? Да се надяваме, че не са тук…

За изненада на Кенрик въздухът все още бе годен за дишане, но му се струваше, че от много векове човешки крак не е стъпвал насам. Бойните сцени все тъй покриваха стените, докато накрая се превърнаха в монотонно зрелище. Леката прохлада постепенно премина в пронизващ студ.

Не знаеха колко път са изминали. Нямаха сили да се движат бързо и от време на време се налагаше да спират, за да дадат отдих на изнурените си тела. Мъките на жаждата ставаха все по-непоносими.

По време на една от почивките Кенрик направи първото си обнадеждаващо откритие. Бе се подпрял с длан на стената и внезапно отдръпна ръка. В една от браздите, изобразяваща крак на огнена гъсеница, пръстите му бяха срещнали влага. Той бързо опипа каменната гравюра и подвикна на Николе да светне по-отблизо.

Така откриха вода — съвсем малко, но все пак достатъчно, за да се събере с език от грапавата скала. После Кенрик настоя да побързат напред; може би в дълбочините имаха повече шансове да намерят извор. След малко стигнаха до стълба, която се спускаше в тъмен кладенец — тук свършваха гравюрите от ормова руда и започваше непрогледен мрак.

Спускането им се стори безкрайно. Въпреки всичко те бързаха, защото въздухът ставаше все по-влажен. Когато стигнаха подножието на стълбата, лъчите на сферата се отразиха в повърхността на малко езерце.

Не природата, а човешки ръце бяха издълбали кръглия басейн, пълен с вода, от която двамата жадно загребаха с шепи, за да се напият. Хладната струя извираше от чучур, изваян като глава на приказно чудовище. Николе въздъхна, седна и се облегна назад, бършейки водата по брадичката си с крайчеца на раздраната и изпоцапана рокля.

— Как мислиш, след като Върховните съдбини утолиха жаждата ни, дали няма да ни предложат и храна? — запита тя, сякаш отсега нататък нищо вече не можеше да я учуди.

Думите й разбудиха глада на Кенрик. Много време бе минало от последната му вечеря на трапезата на крал Кор в Ланасколския палат. Той стана на крака, после се наведе да вдигне сферата от пода, където я бе оставила Николе. Мракът наоколо беше толкова гъст, че слабата светлинка едва се преборваше с него. Виждаше само най-долните стъпала и част от стената — останалото тънеше в тъмнина. Но сега, след като бе утолил лютата жажда, той усети и още нещо. Дразнещ остър мирис. Породен не от влагата, а съвсем различен, тежкият дъх долиташе на тласъци, като че носен от някакъв ветрец из тунелите.

Не му се искаше да напуска езерцето. Кой знае дали пак щяха да открият вода сред този лабиринт. Сега навярно се намираха дълбоко под пустинята — ала нямаше представа дали вървят на изток, запад, север или юг.

Когато изрече мислите си на глас, девойката кимна в отговор. Междувременно тя бе доразкъсала парцаливата си пола и събираше на топка провисналите краища. Сега ги омотаваше около кръста си, за да не й пречат.

— Нямаме избор — каза тя. — Тия подземия трябва да са издълбани с някаква цел. Следователно на другия край все ще открием нещо, било то врата, арка или изход.

Държеше се както при първата им среща, сякаш отново си бе възвърнала вярата в собствените сили и тяхното общо бъдеще. Кенрик неволно й завидя. Тя протегна ръка и пое сферата. Като се ориентираха по лявата стена, двамата отново поеха напред.

Тук нямаше наклон. Подът беше съвсем равен. По стените вече липсваха изображения, макар да личаха бразди и драскотини, като че многобройни минавания на някаква тежка маса бяха изтъркали камъка, оставяйки полирани жлебове на средата между пода и тавана.

Под краката им нямаше нито отронени камъчета, нито прах. Изглежда навлизаха в нов коридор, защото отдясно се извиси втора стена и Кенрик забеляза нещо окуражаващо. В подножието й бе издълбан улей, по който течеше вода, може би преливаща от кръглото езерце.

Николе наведе сферата над потока и Кенрик чу смеха й.

— Върховните съдбини са благосклонни. Имаме вода… поне засега.

Но имаше и още нещо. В лицата им лъхаше тежък мирис на застояло и вкиснато. Кенрик стисна ръката на девойката и я застави да спре, като се ослушваше напрегнато. По китките му пареха раните, оставени от челюстите на огнените гъсеници. Сети се за стенописите от горния коридор — грамадните гъсеници, които можеха да носят ездачи.

Никакъв звук — само миризмата ставаше все по-тежка. Предпазливо продължиха напред. В стената отляво се появи отвор и мирисът, които долиташе оттам, му бе познат отдавна — мирис на смърт и тлен. Той придърпа Николе към себе си, по-далеч от тази зловеща врата. Внезапно момичето възкликна, изтръгна се от прегръдката му и посегна да вдигне нещо от пода.

Предметът се оказа дълго парче лиана, дебела колкото китката му и отрупана с бледозелени плодове, два от които бяха смачкани, разкрили месестата си белезникава вътрешност. Останалите четири, макар и натъртени, бяха здрави.

Николе размаха лианата.

— Салас! — изрече тя възторжено, сякаш се бе натъкнала на приказното съкровище на Ксотал. — Това е храна!

Бързо обраха плодовете, всеки от които беше едър колкото юмрукът на Кенрик. Дъвчейки с пълна уста, той се запита как лианата е попаднала тук. Николе пъхна един плод в подгънатата си пола и захапа друг, после тихичко пристъпи към отвора, откъдето долиташе вонята.

Кенрик се хвърли след нея, ала спря изумен от гледката, която се разкриваше в сиянието на сферата. Виждаше се само част от зала, претъпкана с повехнала гниеща растителност. Плодните лиани се преплитаха с други стъбла и всичко това беше пресовано, така че да освободи място за нови количества. Запита се за какво може да служи подобна отвратителна колекция.

— Хайде!

Николе остави сферата на пода, разхлаби закопчалките на раменете си и разпусна парцаливия пояс, който бе оформила преди малко. След миг полата се свлече в нозете й и тя остана по риза.

Девойката набързо разпъна свалената дреха и се наведе над най-близката камара — подбираше плодове и някакви непознати зърна, като отхвърляше смачканите и презрелите. Кенрик последва примера й. Накрая тя омота провизиите в полата и доколкото можа стегна импровизираната торба. Скоро двамата се измъкнаха навън и с удоволствие вдъхнаха по-свежия въздух в коридора.

— Това е склад на огнена гъсеница — каза Николе. — Инстинктът ги кара да събират растителност под земята, докато изгние и ферментира, за да я изядат. Но…

— Да… размерите! — добави Кенрик, който вече и сам се досещаше какво може да означава находката им.

Дребните пустинни животинки не бяха в състояние да отмъкнат под земята тия грамадни лиани, нито пък да струпат такова обширно бунище. Кенрик опипа ръцете си и разбра, че почти няма място за съмнения — в тунелите бродеха гигантски гъсеници. Изображенията по стените показваха, че някога са ги яздили хора, ала стенописите бяха много стари. Дружбата помежду им трябва да бе изчезнала отдавна, щом Николе не бе чувала за нея. Освен ако…

— Възможно ли е да наближаваме храма Орм? — запита той.

— И аз това се чудех. Но не ми се вярва да сме били отвлечени от жреците на гъсеницата. Мозъчният сондаж… не е тяхна работа. Те си имат други магически способи.

— Според ЗАТ те се готвят за война. Представи си, че изневиделица изникне армия от ездачи на гъсеници — какво биха направили бойците от Ланаскол? А ако връхлетят и бродниците…

— Тогава биха помели и най-силната войска на крал Кор — завърши тя. — Но защо ще им трябва пророчество, ако владеят подобна мощ?

— Може би защото сами вярват в него. Кажи ми какво знаеш за жреците на Орм?

— Само онова, което е успял да събере ЗАТ чрез лъчевото разузнаване. Всичко останало е от втора ръка. Доколкото разбирам, от поколения насам техните йерарси не са напускали храма, навън излизат само най-низшите служители. Но дори и те странят от обикновените хора и общуват единствено с крал Кор и придворните съветници. От време на време жреците изпращат послания, с които призовават в храма някой благородник — или самия крал — за да узнае новото пророчество. Кралете почти винаги са се отзовавали. Говори се, че двама отказали да се подчинят и съдбата ги наказала. Само че не е открита никаква връзка между жреците и последвалите нещастия. Сегашният крал никога не е бил канен. Това знам, а и ЗАТ май не знае повече…

— Казваш, че те имат тайни и строго ги охраняват.

— Да. Един от кралете се разбунтувал открито, повел войска да превземе храма и… изчезнал. Завърнали се само няколко заблудени бойци от края на колоната, но всички били с помътен разсъдък. Тази легенда е отпреди двеста планетни години… а някои подробности подсказват, че може би тогава жреците са използвали гигантски огнени гъсеници.

— И след това всички са се подчинявали безпрекословно на поканите — каза Кенрик. — Да, такъв нагледен урок дава ефект. Обаче тук откриваме една важна подробност. Много от тия растения са свежи. Следователно, който и да ги е събрал, има достъп до повърхността — и то до плодородна местност.

— Колкото по-скоро намерим изхода, толкова по-добре. — Николе запретна дългата си долна риза. — Да вървим!

Храната и надеждата за спасение им вдъхнаха сили да ускорят крачка. Отминаха втора врата в стената — силната воня подсказваше, че тук гниенето е значително по-напреднало. После тунелът се разклони. Нямаше как да изберат пътя си, тъй като двата коридора изглеждаха еднакви и продължаваха приблизително в една и съща посока.

Поеха наляво, като брояха крачките си с намерение да се върнат обратно, ако стигнат до двеста, без да забележат нещо обнадеждаващо. Тревогата караше Кенрик да бърза. Непрестанно си спомняше прясната лиана и мислеше, че берачът може всеки момент да се върне с нов товар. А срещата с гигантска гъсеница означаваше неминуема гибел.

Стените оставаха гладки. Въпреки надеждите им, подът не се изкачваше нагоре. Но в лъчите на сферата отпред се разкри нова врата. И този път от нея не долиташе зловоние.

Предпазливо преминаха през вратата и се озоваха сред мътна светлина, падаща отгоре. Високо над тях стърчеше издатина, върху която се издигаше трон, издялан от монолитен каменен блок. На подлакътниците на трона проблясваха метални халки; още една такава халка имаше на облегалката му.

Пред тях се простираше широка открита площадка. На еднакви разстояния в стените зейваха входовете на тунели като този, по който бяха пристигнали. Не се чуваше нито звук, нямаше никакъв признак, че някой или нещо се движи по тия проходи.

Гледката на трона, готов да приеме безпомощния пленник, разбуди инструктажа на Кенрик. Това бе мястото, където оставяха оракула, прикован към седалището, за да узнае пророчеството.