Да живее крал Кор!

4.

— Кенрик!

Нечии ръце се мъчеха да го удържат. Разбуждаше се като от кошмарен сън. Намираше се до стената и опитваше да се изкатери към празния трон, а девойката упорито висеше на раменете му, за да го задържи. Кенрик я отблъсна с ритник. После властта на инструктажа отстъпи. Пръстите му загубиха опора и той се търкулна надолу, повличайки момичето.

— Трябва да бъда там, горе!

Не смееше да вдигне поглед, за да не попадне отново във властта на трона.

— Не! — Тя продължаваше да го стиска отчаяно. — Ти не си оракулът. Ти си принц Кор Кенрик — не забравяй!

— Инструктажът…

— Знам! — Шепотът й беше по-властен от вик. — Заповядано ти е да седиш горе. Но прехвърлянето е било неточно. Сега трябва да влезеш в играта като съвсем друга фигура. Едно обаче е сигурно — вече не сме изгубени в недрата на пустинята. Намираме се в храма Орм. Може би ще открием начин да се измъкнем.

Тя имаше право, а и бе успяла да го изтръгне от замайването. Кенрик не беше оракулът. Добре поне, че сега знаеха точно къде се намират.

Момичето тихичко се засмя.

— Да се измъкнем… да, ако огнените гъсеници могат да летят! Това е най-потайната и най-добре охраняваната част от храма. Ами ако се залутаме из коридори, включени в инструктажа ти, и срещнем самия оракул? Какво ще правим тогава?

— Може би ще се прехвърля.

Някаква поразителна шега на съдбата го бе довела тъкмо там, където би трябвало да попадне в началото на мисията. Ако успееше да се прехвърли, можеше да избегне провала. Тази мисъл му вдъхна нови сили и той пак огледа стената.

— Добре. — Гласът й стана тих и дрезгав, както в пустинята. — Но докато го намериш, постарай се да останеш Кенрик. Иначе ще бъдеш лесна плячка за първия срещнат пазач.

Той хвана девойката през кръста и я придърпа към един от тунелите. Бе чул нещо да се задава изотзад. Спотаиха се и зачакаха.

Николе бе прибрала сферата и наоколо се възцари сумрак. Но и сивата дрезгавина на залата беше достатъчна, за да различат съществото, което изпълзя на открито.

Огнена гъсеница, да, но гигантска, тъкмо както бяха предполагали. Дребните пустинни животинки бяха просто жалки карикатури на това чудовище тук. Ала според стенописите някога хората бяха яздили подобни създания…

От вълнение Николе впи нокти в ръката му, но запази самообладание и не издаде нито звук. На гърба на съществото беше пристегнато широко седло — прекалено просторно за сам ездач, прецени Кенрик. За издатината на седлото отпред бяха прикрепени юзди, а другият им край чезнеше във валмото пипала, които се гърчеха, сякаш се мъчеха да отхвърлят досадната принуда.

Гъсеницата изпълзя докрай от тунела и спря на откритата площадка. Трите й очи мътно проблясваха. Дори да бе забелязала двамата бегълци, тя не проявяваше никакъв признак на интерес. Стоеше неподвижно, като че размишляваше, и само движението на трептящите пипала с провиснала под тях слуз подсказваше, че е жива.

Поуспокоен от нейната неподвижност, Кенрик пристъпи напред, за да огледа по-добре седлото. Отпред, точно където би била ръката на ездача, висеше кобур. Пълен.

Кенрик чак изохка от изненада. Онова, което виждаше, просто нямаше място в този храм и в тази епоха. Личността можеше да се прехвърля. Докато се върнеше обратно в щаба, тялото му — или по-точно тялото на Крид Трапнъл — щеше да го чака в специален предпазен контейнер, който поддържаше жизнените функции. Тук той беше облякъл — ако можеше така да се изрази — чужда обвивка от плът и кръв.

Ала в онзи кобур имаше оръжие от неговата епоха — лъчемет. А материални предмети не подлежаха на прехвърляне. От друга страна, лъчеметът не можеше и да е създаден тук. Изработката му изискваше поредица от сложни технологични операции. Изключено беше да са построили фабрика, за която би трябвало да прехвърлят цяла армия от специалисти.

Приборът за мозъчен сондаж не беше земен… или поне работеше на необичайна честота. Ами ако тук действаше и друга организация — развивала се успоредно с тяхната, но направила откритие, позволяващо да се постигне прехвърляне без подмяна? Само едно можеше да го докаже със сигурност — проверката дали лъчеметът от кобура е точно като онези, които познаваше отпреди. Изгаряше от нетърпение да го поеме в ръце, за да се увери.

Огнената гъсеница носеше седло, значи бе свикнала с ездач… но щеше ли да изтърпи приближаването на непознат човек? Кенрик се поколеба и изпусна момента. Остра болка процепи главата му и той притисна ушите си с длани, макар че не чуваше никакъв звук.

Гъсеницата надигна глава и се обърна към тунела, от който бе дошла. После тромаво се вмъкна в отвора.

— Видя ли какво имаше в кобура? — попита Николе.

— Приличаше на лъчемет…

— Само че лъчемет не може да се прехвърли. Нито пък може да бъде изработен от ковачите на тази планета. Навярно грешим, като мислим само за прехвърляне — ами ако е донесен от другопланетен кораб?

— Преди четири хиляди и петстотин… — започна той и не довърши. Сега те самите се намираха в миналото.

— Човечеството не е било първо в космоса — напомни му Николе. — Има множество следи от ония, които са пътували преди нас. Според звездните мащаби ние сме много млади.

Вярно беше, и все пак… лъчемет! Трябваше да открие дали оръжието е създадено от някаква успоредно развита технология. Овладяването на прякото прехвърляне — за Бюрото подобна информация би била по-ценна от всичко друго, което можеше да узнае на Валек. На всяка цена трябваше да се добере до оръжието. Николе навярно мислеше за същото, защото се обади:

— Животното беше повикано с ултразвуков сигнал — човек не го чува, но го усеща. Можем да тръгнем натам…

Кенрик кимна.

— Усетих го.

Тя отново се разсмя.

— Знаеш ли какво правят жреците с жена, попаднала във владенията им? Ако не, представи си най-лошото, което ти дойде на ум, и го доразвий. Уверявам те, че бих предпочела да загина от собствената си ръка, отколкото да им се дам жива. А не е изключено вече да сме задействали някоя от предпазните системи и стражата да бърза насам.

— Мислех, че не смеят да идват при трона на оракула.

— Това е легенда. Жреците на гъсеницата пускат навън само онова, което биха искали да се разчуе. Кой казва на оракула какво пророчество да изрече? Някоя огнена гъсеница ли? Не, самите жреци отлично познават пътищата насам.

След тези думи двамата поеха по дирите на гъсеницата. Онази част от Крид Трапнъл, която се бе превърнала в Кенрик, пристъпваше тихо, пръстите му се свиваха и разпускаха, закопнели да докоснат оръжие. Като добре обучен боец, той се чувстваше едва ли не гол, щом нямаше нищо в ръцете. А нюхът му подсказваше, че ги очакват неприятности, защото киселият мирис на гъсениците ставаше все по-силен.

Подът под краката им леко се издигаше, докато стъпиха върху поредица от ниски стъпала и в далечината изникна неясно бледо петно — очевидно дневна светлина. Значи се завръщаха към повърхността. Вървяха бавно, притиснати до стената, и се ослушваха…

Постепенно отслабваше и подземният хлад. Най-сетне двамата достигнаха края на тунела и надникнаха навън.

Пустота. Трябваше да сведат глави, за да видят с какъв капан завършва коридорът — защото наистина беше капан. От двете им страни стърчаха забити в стената колове, върху които се крепеше метална мрежа. Тя се простираше по цялата обиколка на просторна глинеста пещера, към която водеха множество тунели — и явно целеше да попречи на гъсениците да се изкатерят на повърхността.

В единия край на пещерата имаше платформа, отрупана с камари растителност, хвърляна навярно някъде високо отгоре. Край нея няколко гъсеници пъргаво събираха прогнилата маса с челюстните си пипала и отнасяха товара си към тунелите.

Имаше и други, по-едри гъсеници, покрити с гъста черна четина. Всички те бяха оседлани, тъй че Кенрик не можеше да разбере кое от чудовищата са проследили дотук.

— Долу — прошепна в ухото му Николе.

Имаше право. Точно под тях се намираше едно от ездитните чудовища. Беше приклекнало ниско, отпускайки бронирания си корем на земята. Не можеше да се разбере дали е същото. Но на седлото му висеше кобур.

Той смъкна от рамото си импровизираната торба с плодове. Съществото бе привело глава, пипалата под нея се сплитаха на стегнат възел. Докато Кенрик го гледаше, масивната глава клюмна надолу. Може би спеше.

Тук каменната стена беше груба, надупчена навярно от гъсениците с дълбоки вдлъбнатини — достатъчни, за да дадат известна опора за човешки ръце и крака. Докато се спускаше, Кенрик трябваше да следи скалата и нямаше представа дали спящата гъсеница не се е събудила и не се готви да го сграбчи. Когато най-после ботушите му стъпиха върху чакъла в подножието на стената, тялото му се обливаше в пот, не само от трудното слизане.

Бавно се завъртя, очаквайки да зърне насреща си челюстите на гъсеницата. Питаше се дали ще има време да грабне шепа пясък и да я хвърли в трите й очи. Но съществото лежеше неподвижно. Кенрик видя, че хълбоците му равномерно се надигат и отпускат. Както бе проснато, нямаше да му е трудно да се пресегне до кобура и да измъкне лъчемета.

И все пак той просто не повярва на късмета си, когато всичко мина като по ноти. За разлика от познатите му оръжия, това тук беше удивително леко. Кенрик го подпъхна в пояса зад гърба си, та да остави ръцете свободни за обратното изкачване. След това се върна при Николе с цялата бързина, на която бе способен.

В общи линии предметът наистина напомняше лъчемет. Имаше дуло, приклад, две ръкохватки една пред друга и мерников механизъм. Като надникна през него, Кенрик откри, че оптиката е далеч по-мощна, отколкото на което и да било друго оръжие.

Доколкото можеше да прецени, предметът бе изработен от някаква лека сплав. И извънредно твърда. Колкото и да се мъчеше, не успя нито да я надраска с токата на колана си, нито да я нащърби с камък. Нима оръжието наистина идваше от звездолет? Звездолет, който бе пресякъл галактичните простори далеч преди човечеството да вдигне любопитен поглед към луната на своя свят?

— Създадено е за употреба от човекоподобни същества — подхвърли Николе.

Така беше. Ръкохватките и общият баланс бяха пригодени за същество с тяло, подобно на неговото. Но това откритие не бе чак толкова важно. Кенрик не смееше да изпробва оръжието — боеше се, че може да вдигне шум. Ала с лъчемета поне част от проблемите изглеждаха по-лесно разрешими.

— Стреляла ли си някога с подобно нещо?

— Преди прехвърлянето ли? — Тя се усмихна. — Не. Обучиха ме да боравя с някои оръжия, например с парализатор. Но с по-тежките нямаше защо да се запознавам. Бях предвидена за постоянен агент, тъй че обучението трябваше да ме подготви за ролята на магьосница. В моя занаят не са нужни материални оръжия. От мен се очаква да прилагам други методи.

— Защо си избрала доживотна мисия? — попита той. — Малко жени се решават на това.

— Никой ли не ти е казвал, че не се задават подобни въпроси? Направих избора си и до началото на сегашната акция всичко вървеше добре. — Тя сви рамене. — Животът на по-първично ниво си има и предимства. Сигурно си запомнил поне едно прехвърляне, когато би предпочел да останеш и след сигнала за завръщане. Затова напоследък вграждат в съзнанието на агентите импулс за принудително приключване на мисията. Преди тази мярка доброволните изгнаници не бяха рядкост. Животът на магьосница в Ланаскол ме задоволява напълно. Макар и машина, нашият господар ЗАТ е повече от грижовен… Но сега не е време за дискусии. Имаш ли някакъв план?

— Независимо дали си обучена или не, с оръжието се борави съвсем просто — отвърна той, малко поохладнял. — Има само един бутон, явно за изстрелването на лъча. А с прицела дори и глупак не може да сбърка. Така въоръжена, ще бъдеш в безопасност…

— Докато ти търсиш оракула ли?

— Имам ли друг избор?

— От твоя гледна точка, може би не. Но сега се намираш в тялото на човек, прославен със своята съобразителност, ръководни достойнства и особено с таланта да печели сражения.

— В последното май не му е провървяло особено.

— Успехът и предателството рядко вървят ръка за ръка. Лейди Яракома го знае по-добре, отколкото й се полага… и човек би научил много, ако можеше да изтръгне истината от нейната скверна уста.

Яростта на Николе изненада Кенрик. Тя навярно разбра това по изражението му, защото продължи:

— Много неща съм чувала за лейди Яракома. И между тях не мога да се сетя поне за една добрина. Тя е зло, разяждащо сърцето на Ланаскол — донесла е на Валек не по-малко беди, отколкото жреците на Орм, само че не го прави чак толкова открито. А сега… — Николе хвана приклада на оръжието. — Значи ми даваш това, докато си на разузнаване. Добре, този път няма да споря. Ще се скрия близо до тронната зала и ще те чакам.

Преди той да се подготви за новото катерене, двамата хапнаха още малко плодове.

— Имаш ли представа накъде ще вървиш? — попита Николе, когато приключиха с яденето.

— Знам къде е тронът. Може би инструктажът ще ми помогне да се ориентирам по-нататък. Данните от лъчевото разузнаване са били доста точни… преди да прекъсне излъчването им.

— Ами ако инструктажът замъгли съзнанието ти тъкмо когато трябва да мислиш?

— Не знам. Но на друго не мога да се надявам. Трябва да потърся оракула. А щом подмамват крал Кор насам, може да има и някакъв предателски план…

— С който да се справиш сам? Не забравяй за древния крал и неговата изчезнала армия.

Тя сякаш сама се стресна от мрачното си пророчество. В гласа й имаше нещо впечатляващо — може би защото по професия предсказваше бъдещето на многобройни клиенти. Но Кенрик не се поддаде. С лъчемета в ръка тя можеше да се защитава, а колкото до него — длъжен беше да върви.

Изкатери се до площадката на трона. Не поглеждаше назад — трябваше да прогони момичето от мислите си, да се съсредоточи само върху целта. Отсега нататък задачата стоеше пред всичко останало.

Тронът беше точно такъв, какъвто го описваше инструктажът; металните скоби върху подлакътниците и облегалката очакваха да приковат на място жалкото безмозъчно създание, след като жреците го оставят да прекара нощта тук. Но жертвата получаваше отнякъде послание, и то толкова мощно, че можеше да се съхрани само в мозък, неспособен да управлява тялото; нещо повече — можеше да застави това тяло да изрича разбираеми думи. Как ставаше това? Едва ли и най-упоритата дресура би успяла да изкопчи от идиота смислена фраза, а още по-малко цветисти пророчества. Къде се криеше фокусът или измамата? Имаше ли шанс да го разбере и по този начин да провали плановете на жреците, ако не му се удадеше да влезе в ролята на оракула?

Кенрик предпазливо се настани на трона. Усети по кожата си хладния допир на камъка. Металните халки му пречеха да се облегне назад и да отпусне ръце на подлакътниците. Затегнеха ли се, седящият би бил хванат като в менгеме, лишен от каквато и да било възможност да помръдне.

Но когато притисна глава към камъка, Кенрик долови странно усещане, напомнящо преживяното по време на мозъчния сондаж. Той се завъртя и плъзна пръсти по облегалката. Допирът сякаш събуди някакво невидимо за очите вещество. Гъделичкаща топла тръпка пробяга по китката и нагоре по ръката му, като че бе докоснал източник на енергия. Кенрик отскочи назад — в този прилив имаше нещо заплашително.

Човек, прикован на мястото на оракула, трябваше да седи с плътно допрян тил към загадъчната плоча. Така ли ставаше всичко? Нещо подобно на инструктаж, достатъчно мощен, за да се запечата в съзнанието на идиота?! Или пък — тъкмо там беше въпросът — само безсилният мозък на идиот можеше да го възприеме? Точно както се налагаше Бюрото да подбира подобно тяло, за да прехвърли в него личността на агента.

Но оракулите не бяха нещо ново — те съществуваха от векове. Не можеха да бъдат резултат от предателска дейност в Бюрото или другопланетна намеса. Ако звездни пришълци бяха посещавали Валек толкова дълго, трябваше да оставят следи или поне слухове. Разузнавателните експерти подаваха всички данни на ЗАТ и компютърът бързо би засякъл подобна информация.

И все пак в трона имаше някаква енергия. Кенрик заобиколи облегалката, която беше толкова висока, че по-скоро напомняше стена. Отново опипа камъка. Но от тази страна не се усещаше нищо освен естествен хлад.

Така или иначе, бе установил как могат да се внушават пророчествата… ала не и от кого. А това беше най-важното. Сега пред него имаше врата и той знаеше от инструктажа, че през нея довеждат оракула. Друг път не съществуваше. Кенрик прекрачи прага.

Тунелът отвъд беше тесен и тъмен, с гладки стени. Трябваше да напредва пипнешком през гъстеещия мрак. Скоро щеше да стигне до стълба — пристъпваше едва-едва, за да не се препъне в нея. Ботушът му срещна препятствие и той започна да се изкачва, като в движение броеше стъпалата — бройката им можеше да се окаже полезна в тая тъмница.

Беше отброил до двадесет, когато протегнатата му ръка срещна твърда повърхност. Опипа я и разпозна врата, обкована с дебели железни ленти. Накрая пръстите му докоснаха простичко резе, каквото често се използваше на Валек.

Леко дръпна ръчката. Ако вратата беше заключена, всичко пропадаше. Но резето помръдна. Може би вършеше най-голямата глупост в живота си, ала нямаше избор. Той бутна вратата напред и пристъпи към неизвестното.