Да живее крал Кор!

5.

Светлината се излъчваше от вградени в стената късчета ормова руда, но тук те не оформяха картини. Иначе коридорът по нищо не се различаваше от дълбоките тунели.

Беше очаквал да срещне стража. Не видя никого. Кенрик затвори очи. Още от пръв поглед бе разпознал трона на оракула; можеше ли да си припомни накъде води галерията? Но дори и в инструктажа да бе имало знание за пътя напред, то явно не беше оцеляло след неточното прехвърляне. Трябваше да се надява на предчувствия или хрумвания. И като се ослушваше напрегнато, той закрачи по прашния коридор.

Светлината беше толкова неясна, че когато се обърна назад, едва различи очертанията на вратата. Отпред коридорът завиваше надясно и преминаваше в стълба. Изкачването му се стори добър знак, защото знаеше, че основната част на храма е все още далече напред.

Скоро светлината от късчетата руда изчезна и той пак трябваше да се осланя повече на осезанието, отколкото на очите си. Нова врата, също обкована с метал — сякаш и тя като предишната беше предназначена да осигури защита от нещо. Но колкото и да я опипваше, Кенрик не откри резе.

Озадачен се подпря на стената. Изглежда, портата се отваряше само отвън и това слагаше край на експедицията му. Но все още не искаше да се признае за победен. Отново опипа педантично цялата врата, като започна от горната й рамка. Металните ленти прилягаха плътно една до друга, тук-там ръбовете им бяха изкривени и дълбоко нащърбени, като че разкъсани от остри зъби. Гъсениците!

С тревога си спомни за Николе, която бе оставил долу — но тя поне имаше оръжие…

Никакъв намек за резе или дръжка. Откри нещо едва когато се добра до болтовете на четвъртата лента. Един от тях леко поддаваше. Като нямаше на какво друго да се надява, Кенрик се вкопчи с нокти в болта и го завъртя. Раздаде се отчетливо щракане. Нещо помръдна.

Беше отключил не цялата порта, а само тясна вратичка — толкова тясна, че едва се провря през нея. След като мина отвъд, той я захлопна и установи, че голямата врата някога отдавна е била здраво закована.

Отпред започваше нова стълба. По-нагоре тя се стесняваше и пак се мяркаха ормовите светлинки. Отляво и отдясно раменете му опираха в стените. След малко дочу неясни гласове, които сякаш долитаха от камъка. Отдясно на стената забеляза тъмно петно, приведе се да го огледа по-внимателно и откри, че е метално кръгче, прикриващо наблюдателен отвор.

Кенрик надникна през дупката. Далече долу видя пода на просторна зала, чийто свод беше подпрян с множество изваяни и оцветени колони във формата на изправени огнени гъсеници. Не приличаха напълно на истинските, а някои отвратителни добавки ги правеха още по-зловещи.

Статуите бяха проядени от времето, тук-там личаха отчупени крака, липсващи пипала, по боята на бронираните плочки тъмнееха пукнатини и всичко това подсказваше колко са древни. Между тях се движеха хора — жреци. Благодарение на инструктажа Кенрик разпозна червените роби с назъбени орнаменти по широките яки, които приличаха на сушени пипала от гъсеници или поне на тяхна превъзходна имитация. Повечето жреци бяха заметнали гуглите върху главите си, тъй че лицата им не се виждаха. Но двама души точно под наблюдателницата се различаваха от останалите. Изглеждаха млади и бръснатите им глави лъщяха.

Кавинци? Очевидно да, издаваха ги племенните татуировки по бузите. Частица от предишния Кенрик, съхранена във взетото назаем тяло, реагира незабавно на белезите. Той чу ускорения си дъх и откри, че ръката му опипва пояса, дирейки липсващия меч.

С кавинците разговаряше трети мъж — много по-нисък, почти джудже. Той не носеше роба. Набитото му тяло беше прикрито само до кръста от дреха, която сякаш сливаше в едно панталона и ботушите. Изработена от някаква кожа, тя разпръскваше при всяко движение пъстри отблясъци, като че ли отгоре я покриваха опалови люспи. Широките плещи и издутият гръден кош бяха обрасли с груби сплъстени косми, от брадичката му провисваше самотен черен кичур, а лицето му беше гладко избръснато. Косата бе сресана нагоре и слепена с нещо жилаво във формата на гребен, който започваше над челото и свършваше отзад на врата. Сред гъстата телесна растителност просветваше метал, украсен със скъпоценни камъни.

Бродник? Значи вярно беше — бойците от Дупт посещаваха храма. Ако някой се нуждаеше от още доказателства какви злощастия за Ланаскол се замислят тук, стигаше му само да погледне тези тримата.

Гласовете им долитаха до Кенрик като глух шепот, тъй че колкото и да напрягаше слух, той не успя да разбере нито дума. Нямаше смисъл да се бави при отвора, главната цел на разузнаването още не бе достигната. Той продължи по коридора, размишлявайки за значението на онова, което бе видял.

Участието на бродниците в какъвто и да било съюз беше само по себе си изненадващо. Доколкото знаеше, те живееха във вечна вражда с всички останали. Причината за изгнанието им от човешкия род бе забравена още в прастари времена. Но днес те бяха толкова откъснати от останалите племена, че се превръщаха едва ли не в отделен вид. Освен това, пазеха територията си в тайна, осъществяваха всички нападения по въздуха и до ден днешен нито един следотърсач не бе успял да попадне на дирята им. Технологията на Валек още не беше създала въздушен транспорт, тъй че засега разбойниците оставаха неуязвими.

В своите пътешествия бродниците яздеха гигантски крилати влечуги, напомнящи ония, които бяха обитавали родната планета на Трапнъл в древните епохи преди появата на човека. Тия твари бяха страхотен противник в сраженията. Двойно по-опасни ставаха, когато ги съпровождаха свирепите им ездачи.

Смяташе се, че бродниците и техните влечуги са сравнително малобройни, тъй като в разбойническите атаки никога не участваха повече от десетина. Но и така да бе, те си оставаха смъртна заплаха. Засега атакуваха само отделни чифлици, крайбрежни рибарски села и търговски кервани, допуснали глупостта да поемат по преките пътища из пустинята.

Кенрик прецени, че трябва да се е изкачил доста над залата. Ръката му напипа нов отвор, този път отляво. Той надникна през него.

Пред погледа му се разкри не зала, а малка стаичка. Вътре имаше тежка маса с плот от лъскавия камък кифа и масивни като колони крака. На почетното място, точно под Кенрик, беше поставен стол с висока резбована облегалка. От двете страни на масата имаше дървени пейки. Иззад отсрещния й край стърчеше още един стол. Стените бяха покрити с драперия от тъмночервено платно, създаваща потискащото чувство, че всеки момент ще се спусне около масата, за да омотае и задуши насядалите там. Ала присъстващите като че ли не забелязваха това.

Столовете бяха празни. Четиримата мъже седяха на двойки един срещу друг, разделени от гладката повърхност. Не си приличаха по нищо. Единият беше жрец в червена роба, която дотолкова се сливаше с цвета на завесата зад него, че на моменти сякаш изчезваше. Отгоре на всичко той беше прихлупил качулката си и само движенията на ръцете му привличаха погледа.

До него седеше бродник, същински близнак на онзи, когото Кенрик бе видял преди малко. Докато слушаше, той си играеше със странен предмет — прилепнала по кокалчетата на китката метална лента, свързана с дълги и остри нокти, които се надяваха върху пръстите като ръкавица.

Отдясно бяха другите двама. Единият носеше облекло на ланасколски велможа с бродерия отпред на туниката. Кенрик неволно вдигна ръка и докосна собствения си ожулен и изпоцапан знак. Кралският герб! Нима крал Кор вече беше тук? Изглеждаше невероятно някой от неговите хора да седи в компанията на бродник…

Оставаше само един отговор — лейди Яракома. Неудовлетворените амбиции биха могли да я тласнат към крайности: да се съюзи с враговете на краля и да изпрати тук свой довереник. В този миг Трапнъл съжаляваше, че не може да разполага с паметта на Кенрик.

Четвъртият човек беше облечен в обикновен костюм като незначителен гражданин на Ланаскол. Ала той седеше небрежно, без да се стеснява от велможата, а жрецът и бродникът слушаха внимателно какво говори с толкова тих глас, че до Кенрик долиташе само интонацията — ту сдържана, ту настоятелна.

След малко той извади писмовна пръчица и бързо надраска по каменния плот няколко черти, но не успя да довърши скицата. Драперията на лявата стена се отметна встрани и иззад нея изникна жрец, който веднага отстъпи почтително, за да даде път на една дребна фигура, загърната в прекомерно широка за крехкото й тяло роба.

Ръждива ивица пресичаше хоризонтално робата на нивото на раменете, а странната яка или огърлица беше по-пищна, отколкото на другите жреци. Мъжете около масата вдигнаха глави. Велможата, жрецът и рисуващият непознат се изправиха на крака, но бродникът само се ухили и остана седнал. Даваше да се разбере, че няма намерение да се впуска в любезности.

Първият влязъл жрец посегна да подкрепи дребния си спътник, ала онзи сприхаво отблъсна ръката му. После закуцука към масата толкова несигурно, че помощникът притичваше изотзад, готов да се намеси, ако стане нужда.

Щом се намести на стола, човечецът вдигна ръце със съсухрени криви пръсти, досущ като ноктите на металната ръкавица, с която продължаваше да си играе бродникът. Китките му се тресяха толкова силно, че едва успяха да отметнат качулката.

— Помолихте за разговор. — Гласът на стария жрец беше остър и писклив. — Сега ви се дава възможност — говорете! Дошло е време много да се направи, да, много да се направи. Скъпо ще платите, ако смущавате светите церемонии за някаква дреболия.

Отвърна му човекът с писмовната пръчица, но този път говореше по-високо и Кенрик го чу ясно.

— Разбира се, не бихме смущавали без необходимост всемогъщия наместник на Орм по време на подготовката за великия ден. Ето какво има: нашият брат по сърце и надежда, мечоносецът Сувард, донесе вест. Изглежда, че трижди проклетият Кенрик и ясновидката вече не са там, където ги бяха оставили. Когато хората му минали през Мястото на древните камъни, двамата ги нямало! А са били здраво вързани. Дори бродниците се вдигнаха в небето да ги дирят, но без резултат.

— Глупци — изломоти живата мумия на стола. Сувард се сви, сякаш престарелият жрец плюеше не думи, а отрова. — Всички знаят, че Мястото на древните камъни е прокълнато. Ако Орм е решил за уместно да ги прибере при себе си, много ясно, че няма да откриете и следа от тях. Това ли ви е голямата новина?

— О, върховни свещенослужителю, ами ако Орм и неговата безкрайна мъдрост нямат нищо общо с тяхното изчезване? Ако са успели да избягат? Стига само да се доберат до Ланаскол и да разправят…

Бродникът се разсмя грубо и подигравателно. После заговори с пренебрежение, но думите бяха толкова изопачени, че Кенрик едва го разбираше.

— Няма да стигнат. Нашите ездачи ще се погрижат за това. Отвисоко пустинята се вижда като на длан.

— Вярно. — Човекът с писалото кимна. — Но ако крал Кор пристигне, а Сувард ни уверява, че ще го стори, има вероятност бегълците да срещнат някой негов разузнавач.

Върховният жрец се размърда, за да изгледа втренчено велможата.

— Че защо крал Кор ще праща пред себе си разузнавачи? Какво знаеш за това? Нали е получил Небесното слово на Орм. Не се тръгва с армия срещу Орм. — Той помълча и издаде отвратителен писклив кикот. — Забравил ли е, че някога един крал, дошъл при Орм с меч в ръка, не се върна обратно? Да, да. — Кискането се засили, разтърси цялото му съсухрено тяло. Помощникът пристъпи напред и колебливо протегна ръка. Но господарят му овладя изблика на злокобно веселие. Той се облегна назад и изтри с ръкава на робата бледите си сбръчкани устни. — Хайде — гласът му стана по-твърд. — Отговаряй! С разузнавачи ли е тръгнал крал Кор? И защо?

— Заради принц Кор Кенрик — отвърна Сувард. — Кралските наблюдатели са успели да го проследят до дома на вещицата. Много съгледвачи има кралят, някои от тях са непознати дори за престолонаследника. Те открили в къщата следи от борба. А отчетникът на градската порта споменал за среднощна каруца, поела към пустинята. Когато историята стигна до ушите на моята господарка, вече нищо не можеше да се направи. Доколкото й се удаде, тя побърза да окаля станалото с намеци за Кенрик, за вещицата и неестествените желания на покварените мъже. Но калта не полепва върху Кенрик. Той винаги е бил предпазлив, а и мнозина помнят защо го мрази господарката… дано Хилядата зъба на Намур оглозгат плътта от костите му!

За пръв път заговори по-младият жрец с прихлупената качулка.

— Всемогъщи, спомни си какво казваше сам. Да се замесва жена в тия възвишени дела, е не само гнусотия пред очите на Орм, но и велика глупост…

Велможата подскочи — може би по-скоро от насмешливия тон, отколкото от самите думи.

— Още една такава дума за господарката и…

— Стига сте се джафкали! — В гласа на върховния жрец отново се появи бледият призрак на някогашна властна мощ. — Жената ни послужи по своему. Немалко потайности стигнаха до ушите ни чрез нея, макар че с отвличането на принц Кор се справи зле. Най-важното сега е кралят да се подчини на свещеното слово. Но той изглежда се подчинява не като слуга, а като враг. А е слуга и скоро ще го узнае! Орм отдавна намекваше, че един ден ще изрече словата си ясно — и тогава ще се възцари не само над храма, но и над цял Валек! Дълго, дълго чакахме в черната нощ. Сега наближава зората. Защото дори и крал Кор не ще може да отрече праведните слова на Орм, щом ги чуе от оракула. А допусне ли глупостта да възрази, сред народа му ще се намерят достатъчно правоверни, за да го смъкнат от престола. И тъй… само още няколко дни и ние ще се превърнем в пръстите и ръцете на Орм, протегнати да завладеят света!

По устните му се стичаха капчици слюнка и той ги избърса с ръкав. Другите двама жреци бяха свели глави, Сувард последва примера им и дори бедно облеченият непознат кимаше. Само бродникът седеше ухилен, без да проявява почит както към Орм, така и към неговите обожатели.

— Чакат ни дела. — Твърдите нотки изчезнаха от гласа на върховния жрец. Отново ставаше свадлив. — Повече не ме смущавайте… прекалено много работа имам. Трябва да подготвим оракула…

Той се помъчи да стане и двамата жреци трябваше да му помогнат. Този път старецът не ги отблъсна и подкрепян от тях, се затътри към изхода. Останалите безмълвно ги изпроводиха с погледи.

Когато резето на вратата хлопна, бродникът се разсмя.

— Странно… това старче още не си е загубило разсъдъка. Много неща крои, и добре го прави, трябва да призная. — Той замълча и присви очи. Погледна първо Сувард, после чужденеца. — Или някой друг крои плановете? Не че е много важно вече, но старчето вярва в собствените си божествени глупости, дето Орм щял да дойде и да препусне с огромна огнена гъсеница, за да покори света. Тия приказки са за слабоумните. Чуйте сега. Вечната майка от Дупт иска да разбере нещо. — Той почука с нокти по масата пред чужденеца. — Какво печелиш ти от това? Кавинците… всички знаят какво им трябва. А онази Яракома иска да види съпруга си крал без съперник като Кенрик, който е добър боец и любимец на жалките ви граждани. Жреците вдигат шум за Орм и за пророчеството на някакъв си лигав безумец, че Орм идва да властва над света. Значи имаме три причини за съзаклятие — поне докато повалим крал Кор. Но ти… ти не казваш защо си готов да помогнеш. Ще призная, че говориш умело, щом стане дума за война и за хитрости против врага. — Той плю върху масата. После прокара с нокът влажна черта напреко на другата, оставена от писмовната пръчица. — Обещахте ни плячка, това е добре. И възможност за полети на юг. Е, какъв е твоят дял? Странни слухове чух за тебе — че не си от този свят, че си донесъл удивителните оръжия, които получиха някои наши бойци. Защо го правиш? Вечната майка би искала да знае.

— Добър въпрос. Ти вече видя някои от оръжията и знаеш какво могат. Тепърва ще дойдат по-големи и по-мощни. Колкото до моя дял, той е прост, броднико, и почти незначителен за всички вас. Искам ормова руда. Имаш право — аз не съм от този свят, а рудата се среща само на Валек. Не можем да я купим от храма, защото жреците я смятат за вкаменената пот на Орм. Но ако помогнем на върховния жрец да постигне целите си, ще спечелим благоволението на Орм и някои дребни привилегии.

— Или сами ще си ги присвоите — когато в тая бърлога настане такава суматоха, че не ще има кой да ви откаже?

Сувард трепна и стрелна с поглед чужденеца. Но онзи остана невъзмутим.

— Или ще си ги присвоим — съгласи се той. — Възмущава ли те това или тревожи твоята Вечна майка?

— Не бой се. Подобни игри ни допадат. Колкото до ормовата руда… какво ни засяга? Ти, градски човече — бродникът се втренчи в Сувард, — ако можеш, спечели трон за оная фуста. А дали ще се задържи после на него, това вече е друг въпрос. Стига ни, че се разбираме… засега.

Той стана от скамейката, без да се сбогува, обърна гръб на двамата и с тежка крачка напусна стаята. Сувард нервно плъзна пръсти напред-назад по ръба на масата.

— Не вярвам на бродниците.

Другият вдигна рамене.

— Че кой им вярва? За жалост, налага се да ги използваме. Те разполагат с онова, което ни е най-необходимо в момента, небесни пътеки. А освен това са могъщи бойци. Не са ли го доказвали в миналото?

— Така е. Но клетвите им са лъжовни…

— Забравяш нещо. Както си му е обичаят, този тук говореше дръзко. Но ние имаме начини да свършим с тях веднъж завинаги.

— Не ние, а вие — възрази Сувард. — Ти ми показа онази ваша чудодейна картинка, която уж доказва, че сте открили гнусното им гнездо. Уверяваш ни, че някои ваши хора са го обкръжили с огнените си оръжия, без бродниците да знаят.

— Вярно е, не се съмнявай. Бродниците ще ни служат само докато са необходими. Отмине ли този момент, ще направим… така… — Той строши писмовната пръчица на две. — А сега, както казва всемогъщият, времето напредва.

Сувард не ставаше. Кенрик имаше чувството, че велможата все още не е съвсем уверен.

— Питам се дали оракулът ще каже каквото очакваме.

— Не го ли е правил досега? Да, мисля, че онзи идиот ще изрече подходящо пророчество. А ако крал Кор не се стресне, ще намерим начин да му докажем, че над Валек изгряват нови дни.

— Ако дойде…

Чужденецът се завъртя към Сувард.

— Има ли някакво съмнение? — рязко запита той.

— Може и да не се отзове на поканата на Орм. Но ако сметне, че е тръгнал да освободи принца… Малтъс е измислил убедителна басня, подкрепена с плаща, който взехме от Кенрик, и някои други неща. Лейди Яракома също ще стори каквото може. В случай че кралят не поеме след поканата на Орм, ще се подчини на другия зов.

— Щяхме да сме по-сигурни, ако държахме Кенрик.

Сувард се изсмя.

— Ако трупът му не е захвърлен нейде из Мястото на древните камъни, значи съхне под пустинното слънце. Никой не може да пресече пустинята пеш и без вода. Дори и да го придружава вещица. Нейното могъщество също има граници.

— Но твоята задача, приятелю, ще бъде да гарантираш… Твърдо ли си убеден, че кралят ще потегли?

— Нима не го познавам? — унило отвърна Сувард. — Не се безпокой, ще дойде.

— Надявам се — отсече чужденецът и напусна стаята също тъй внезапно, както бе сторил бродникът.

Кенрик затвори капачето на отвора. Беше узнал твърде много. Щом жреците на гъсеницата, Яракома, кавинците, бродниците и загадъчният чужденец бяха сключили толкова нестабилен съюз, значи все още имаше надежда. Непознатият и Сувард вече се бяха споразумели да изтребят бродниците, когато престанат да им бъдат полезни. А нямаше съмнение, че и бродниците кроят планове против съюзниците си.

Но колкото и несигурен да бе съюзът, успееше ли да се задържи до повалянето на крал Кор, той щеше да донесе гибел за Валек. Какво значение имаше сега оракулът? Вярно, жреците чакаха вдъхновение от него. Ала останалите вече тайно отхвърляха пророчеството — в техните замисли примамката беше самият Кенрик.

Значи най-важната задача се променяше. Нямаше смисъл да търси оракула, трябваше да предупреди краля. Ако не успееха да го нападнат сред пущинака, враговете му можеха да се нахвърлят един срещу друг. Последвалият хаос би бил само от полза за крал Кор.

В края на краищата можеше да се окаже, че събуждането му в това тяло не е било чак толкова голяма грешка. Кралят едва ли би се поддал на някакво пророчество, но сина си щеше да изслуша с внимание. И макар че властта на инструктажа беше дълбоко вкоренена, Кенрик можеше да я надмогне. Сега трябваше да се добере до крал Кор с вести за онова, което замисляха тук, трябваше да подготви Ланаскол, преди да е връхлетяла бедата.

Докато бързаше надолу доколкото му позволяваха стръмните стъпала, той вече кроеше планове. Заговорниците имаха право. Не можеше да прекоси пустинята пеша — небесните бродници дебнеха всяко движение. Пък и нямаше как да носи вода и храна.

Оставаше само едно — огнените гъсеници! Някои от тях бяха оседлани. Значи ги яздеха. А щом можеха да ги яздят други хора, то можеше — даже трябваше — да ги язди и той!

На тронната площадка Кенрик спря, защото му бе хрумнала нова идея. Беше твърдо уверен, че енергийната плоча, към която притискаха главата на оракула, има нещо общо с пророчеството. Можеше ли да я повреди и така да забави хода на събитията?

Имаше само един сигурен начин да го направи, а тогава жреците веднага щяха да забележат разрушението. Но ако уликите водеха към някой от съучастниците им…

Той се усмихна. Добър трик. Отваряше се възможност за двоен удар: да провали оракула и да всее раздор в редиците на враговете.

Бързо се спусна долу и изтича към входа на тунела, където трябваше да го чака Николе. И я видя да се задава насреща му.

— Дай това!

Той изтръгна от ръцете й лъчемета и закрачи обратно. Девойката подтичваше след него.

— Преследват ли те?

Без да отговори, той се прицели във високата облегалка на трона. Натисна спусъка. Ослепителен бял лъч проряза въздуха и удари целта.

Кенрик го задържа само за миг, изумен от невероятния резултат. Тронът избухна с грохот и наоколо се посипаха почернели каменни отломки, сякаш в плочата бе имало мощен експлозивен заряд.

Оглушен и замаян, той усети как го обзема тревога. Опита се да прикрие девойката с тяло, тласна я към входа на тунела и по някакво чудо двамата оцеляха сред каменната градушка.

— Шумът ще привлече стражата. Трябва да действаме незабавно. — Той набързо й обясни защо се бе наложило да унищожи трона и какво смяташе да прави след това. Накрая добави: — Питам се само как ли ездачите управляват гъсениците.

Николе пак извади сферата от ормова руда.

— Това тук улеснява хипнотичното внушение и дава известна възможност за контрол над човешкото съзнание. Не знам дали ще подейства и на гъсеница, но мога да проверя.

— Щом са носили ездачи, трябва да има начин да ги подчиним на волята си. Хайде да опитаме!

— Добре де, ще опитаме — каза тя. — А накъде ще потеглим?

— Да намерим крал Кор. — Кенрик разказа накратко какво бе чул. — Ако го предупредим…

— Тогава заговорниците ще се запитат кой е виновен за предателството… и всеки ще подозира другия. — Тя се разсмя. — Нов начин да се спечели битката.

— Стига да успеем. — Той не се поддаде на възбудата, сега му трябваше бистър ум. — Провалът ни дебне от всички страни. Трябва да намерим гъсеница, да я изведем оттук, да пресечем успешно пустинята въпреки патрулите на бродниците, да открием навреме крал Кор…

— Ето го първото ти условие — каза Николе и посочи тунела, който водеше към откритата хранилка на гъсениците.

Кенрик погледна нататък. От галерията се подаваше огромна триока глава. Челюстните пипала се гърчеха трескаво, сякаш животното беше готово да нападне. Навярно експлозията го бе стреснала. Отблизо излизащата от тунела гъсеница изглеждаше толкова страховита, че Кенрик неволно стисна лъчемета. Дали яростта и уплахата нямаше да я тласнат да се нахвърли върху хората, които се канеха да я обяздят?

Николе вдигна сферата към устните си и дъхна три пъти върху нея. За момент впи напрегнат поглед в центъра й, после я хвърли напред. Слабата светла искрица полетя във въздуха и се приземи на пода пред гъсеницата.

Съществото рязко спря, грозната му глава се залюшка насам-натам. После се приведе, като че искаше да подуши сферата. И застина. Гърчещите се пипала под устата му провиснаха неподвижно.

Николе настоятелно докосна ръката на Кенрик и закрачи напред. Той остана на място, но държеше под прицел средното око на гъсеницата в случай, че магията се провалеше.

Девойката стоеше срещу чудовището от другата страна на сферата. Ръцете й заиграха в неясната светлина, сякаш тъчаха мрежа от невидими нишки. Кенрик предположи, че тя се опитва да овладее примитивното съзнание на гъсеницата.

Внезапно момичето спря и изпитателно огледа противника си. После плесна с ръце. Провисналите пипала се накъдриха. Гъсеницата тромаво подгъна крака и взе да се отпуска, докато накрая изопна корем на пода. Прибирайки сферата, Николе размаха ръка. Кенрик я метна на широкото седло, настани се пред нея и хвана юздите. Изглежда това бе познат сигнал, защото гъсеницата изпъшка и се надигна.

Използвайки юздите, както би сторил с всяко друго ездитно животно, Кенрик насочи чудовището към тунела, по който бяха дошли от дълбините.

Гъсеницата ги носеше послушно и бързо. От време на време хълбоците й се триеха в стените на тунела, изглаждайки още малко камъка, излъскан от поколения нейни предшественици. Когато достигнаха мрачното езеро в подножието на стълбата, двамата слязоха да утолят жаждата си. Гъсеницата също се напи. За жалост нямаше начин да вземат запас от вода.

По следващата стълба трябваше да се изкачат пеша. Най-отпред вървеше Николе със сферата като пътеводна звезда. Кенрик я следваше, омотал юздите около китката си. Гъсеницата се влачеше последна и пъшкаше жално, явно катеренето й се струваше изнурително. Изнурително? И върху плещите на Кенрик тежеше смазваща умора. А как ли се чувстваше момичето? Не бяха спали, откакто се свестиха в пустинята след похищението. Всъщност тук, под земята, времето не се делеше на дни и нощи, часове и минути. Дори самата мисъл за отдих изпълваше нозете му с олово и той имаше чувството, че гази до глезените в подвижни пясъци.

Когато взе да настига девойката, тя се олюля. Безпомощно потърси опора в стената и се свлече на пода. Докато се мъчеше да стане, Кенрик наближи и успя някак да я вдигне на седлото. Но нямаше сили да се изкатери при нея. Вместо това, той се вкопчи в една плочка от бронята на гъсеницата и остави чудовището да го влачи напред. Последните стъпала сякаш бяха изцедили и сетните му капки енергия.

Вървеше като насън, а наоколо стенописите отминаваха един подир друг. Кенрик така и не разбра дали не беше задрямал в движение, както бе чувал, че се е случвало с изтощените войници. Но съзнанието му се възвърна изцяло, когато огромната гъсеница спря.

Огледа се. Вече нямаше фосфоресциращи стенни гравюри, само отгоре се лееше мътна сивкава светлина. Засланяше я преграда от скални късове.

С усилие на волята Кенрик избистри съзнанието си. Побутна девойката, която бе клюмнала над предната издатина на седлото, но не изпускаше вързопа с плодовете. Повика я по име.

— Николе!

Тя помръдна, изстена, помъчи се да отблъсне ръката му. Гъсеницата изпухтя и клекна, сякаш очакваше безпомощната ездачка да слезе на земята.

Девойката се търкулна надолу и остана да лежи неподвижно, но очите й се открехнаха. Кенрик помисли, че навярно и тя страда от жажда като него. Вода. Откъде да намерят вода? Отчаян, той удари с юмрук по бронирания хълбок на гъсеницата. Защо беше допуснал такава глупост? Сега трябваше да се върнат долу в лабиринта, да търсят нов път…

Краката му се подгънаха и той падна върху пясъчния куп. Момичето затвори очи. Огромната гъсеница изсумтя и се отпусна.

Мъжът, девойката и чудовището спяха.

Събуди се полузашеметен. Някой му викаше да стане, тръскаше го за раменете и главата му се удряше в камъните. Той примигна, помъчи се да заслони очите си с длан.

От зеещата наблизо дупка се лееха потоци светлина.

Различи над себе си лицето на Николе. Тя въздъхна с облекчение и пусна раменете му. После се обърна да вземе нещо и му го подаде. Оказа се половинката на едър плод, от която върху лицето му се ръсеха едри капки.

При тази гледка той окончателно се събуди. Впи устни в меката каша и жадно засмука, за да утоли едновременно глада и жаждата си.

След като остърга със зъби жилавата кора, се огледа за ново парче. Николе поклати глава.

— Остава ни съвсем малко. И гъсеницата трябваше да се нахрани. С храната я подмамих да разчисти пътя ни.

И тя посочи широката дупка с назъбени краища над купчината камъни.

— Храната ли? Не беше ли сферата?

На мрачното й лице изплува нещо като усмивка.

— Взех един от презрелите плодове, които вече не стават за ядене. — Говорейки, тя прибираше останалите в торбата, като отделяше настрана онези, върху които личаха петна от плесен или прогнило. Тях събра в прокъсания парцал и стана да изхвърли вонящата маса през отвора. — Изкатерих се горе и пъхнах примамката в една дълбока пукнатина. За да се добере до нея, гъсеницата събори преградата. — Тя надникна навън. — Сега си дояжда обяда.

Толкова просто решение. Кенрик въздъхна. Сред умората и мъжките си тревоги напълно бе забравил, че Николе носи торбата с храна.

— Няма защо да се боим, че може да избяга — продължаваше Николе. — Тя се храни с гнилите плодове, които не можем да ядем. А освен това мисля, че тия гъсеници от векове разчитат на хората за прехраната си.

— Колко съм спал?

Момичето сви рамене.

— Не знам. И аз спах. Но когато се събудих, беше нощ, а сега е късен следобед. Скоро вечерта ще ни прикрие, тъй че е време да потегляме.

Той кимна.

През назъбения отвор двамата се измъкнаха сред пустинния пейзаж. Гъсеницата все още дъвчеше смачканите плодове, които бе изхвърлила девойката. Но щом видя хората, тя коленичи. Двамата отново се настаниха на седлото. Николе посочи към една далечна синя скала, чийто остър връх се извисяваше в небето.

— Спомням си я — рече Кенрик. — Когато си тръгваха, похитителите й обърнаха гръб. Въпросът е дали са отивали към Ланаскол или към храма Орм. Не бива да потегляме в погрешна посока.

— Изгреят ли звездите — отвърна тя, — ще имаме по какво да се ориентираме. Звездобройството е част от моя магически занаят и аз добре знам кои светила сочат към Ланаскол. Но засега не мога да кажа този ли е верният път или онзи…

Гъсеницата се размърда нетърпеливо, сякаш настояваше да тръгва. Кенрик се колебаеше. Наоколо имаше ориентири в изобилие, от всички страни се издигаха скали с фантастични очертания и нямаше опасност да обикалят в кръг. Но накъде да поемат?

— Досега съдбата бе благосклонна към нас — каза той. — Не виждам друг избор, освен да се надяваме на шанса. Нека приемем, че похитителите са се завърнали в Ланаскол.

С рязко дръпване на юздите той подкара чудовището напред.

Гъсеницата явно беше пустинно създание. Макар че не бе стъпвала върху пясък през целия си живот, тялото й беше идеално пригодено за тукашните условия, а широките меки възглавнички, с които завършваха нейните ъгловати крака, намираха сигурна опора дори върху най-податливата повърхност.

Напуснаха развалините и дълго лъкатушиха сред каменните колони, докато накрая пред тях се разкриха голи пясъчни дюни. Само тук-там стърчаха скали като строшени зъби по челюстите на белезникав череп. Слънцето, което ги мъчеше в началото на пътешествието, сега бързо клонеше към хоризонта. Здрачът прииждаше.

Кенрик насочи гъсеницата към една скална група, която според него съвпадаше с досегашната посока. Когато я отминаха, избра нов ориентир. Надяваше се скоро да изгреят звездите.

Не след дълго мракът се сгъсти и забули местността пред тях. Заедно със светлината отмина и палещата жега. Повя пронизващ ветрец и Кенрик съжали, че е останал без плащ. Николе навярно страдаше още повече от студа, след като бе пожертвала роклята си.

— Притисни се към мен — почти заповяда той. — Поне можем да се топлим взаимно.

Тя го направи, но очите й продължаваха да шарят из небесната шир, където просветваха първите искрици.

— Виж онази звезда! Значи сме били прави да се доверим на съдбата. Сега малко наляво… Забелязваш ли онова ярко светило? То е като връх на триъгълник, с две по-слаби звезди под него.

Съзвездието се различаваше лесно.

— Стрелата на Ату — обясни Николе. — Тя ще ни отведе в Ланаскол.

Постепенна вятърът стихна. Прахът вече не нахлуваше в гърлата им и за тях стана по-лесно да дишат.

Гъсеницата продължаваше неуморно напред. От време на време завиваше наляво или надясно, за да заобиколи някоя скална издатина, но всеки път се подчиняваше на юздите и се връщаше към избраната посока. Вкопчена в Кенрик, Николе заспа. „Така е по-добре“, помисли той.

За наближаването на утрото разбра едва когато небето се обагри в бледолимонен цвят, който постепенно преливаше в оранжевия блясък на деня, а заедно с него се завърна и жегата. Най-сетне гъсеницата взе да забавя ход. Николе се размърда зад гърба на Кенрик. Прегръдката й се разхлаби.

— Нахрани животното — едва изрече тя с дрезгав шепот.

Права беше. Ако не се погрижеха за гъсеницата, тя можеше да откаже да им служи.

Той отпусна юздите и чудовището клекна незабавно. После започна да сумти — умоляващо, както се стори на Кенрик. Ездачите бързо скочиха на земята. Николе направи няколко колебливи крачки встрани и коленичи да размотае вързопа с провизии.

Отвътре лъхна на вкиснало. Гъсеницата завъртя глава с провиснали гърчещи се пипала — явно ламтеше за прогнилата маса. Девойката огледа съдържанието и избра един едър плод. Разцепи го с остър камък. Отвътре протече рядка каша, но Кенрик беше готов да се нахвърли и върху това неапетитно угощение. Николе задържа само малка част, останалото хвърли на гъсеницата.

— Всички други са развалени — унило каза тя. — Ще ги запазим за нея. А за нас…

— Чакай!

Той повелително вдигна ръка и се огледа. Наоколо не се виждаше никакво укритие, нямаше дори по-едра скала. А онези тъмни точки в небето, които растяха с всяка секунда… бродници ли бяха?

Отпред се извисяваше хребет. Можеха ли да го достигнат навреме?

— Качвай се!

Кенрик прегърна девойката и я повлече към гъсеницата.