Да играеш с огъня

25. Мъничко касапница

Ню Йорк, 7:37 сутринта

Мъжът, който не бе там, напусна прикритието на сенките и тръгна след тримата бизнесмени. Пресече улица „Блийкър“, последва ги по Хъдзън, на три стъпки зад тях. Не го усетиха. Говореха за делата на Убежището и преминаваха на код, когато някой цивилен ги подминеше. Тези бизнесмени бяха магьосници, важни магьосници. Мъжът, който не бе там, ги проследи до един паркинг в западната част на тринайсета улица. Досами колата им той нанесе своя удар. Въздухът се раздели и от него излезе една фигура. За магьосниците бе твърде късно.

Болоня, 10:51 сутринта

Бяха петима млади, силни и изгарящи от желание да се докажат. Носеха черни дрехи, кожени палта и тъмни очила. Косите им бяха оформени на птичета, а кожата им бе нашарена от обеци и татуировки. Обичаха да се мислят за готик-пънкари. Никой не спореше. Никой не оживяваше след спор с тях.

Италия през април. Топло и слънчево е. Готик-пънкарите чакаха около статуята на Посейдон и се бореха с отегчението като току сплашваха някой минувач.

Един от тези минувачи, момиче без коса с налудничав поглед, видя жертвата им, докато той пресичаше площада. Те го доближиха като глутница, ухилени в очакване.

Той ги видя и се намръщи, а стъпките му загубиха увереност. Започна да отстъпва. Мъжът работеше в Убежището във Венеция — знаеха, че няма да може да използва силите си там, пред всички. Той се затича. Подгониха го, а тръпката от лова изтръгна смях от гърлата им.

Токио, 7:18 вечерта

Жената в раирания костюм седеше във фоайето на хотела и четеше вестник. Сакото бе тъмносиньо, а полата слизаше малко под коленете. Под сакото носеше белезникава риза с дълги ръкави. Обувките отговаряха на костюма й. Лакът на ноктите й бе същият цвят като червилото й. Бе много елегантна, прецизна жена.

Телефонът й, който приличаше на парче извънземна технология, избръмча веднъж, уведомявайки я за часа. Сгъна вестника и го остави на фотьойла, след това стана.

Двама мъже, млад и стар, влязоха във фоайето. Жената оценяваше точността у хората.

Присъедини се към тях пред асансьора. Мъжете не си говореха. Докато чакаха асансьора, дойде и млада двойка чужденци, вероятно на ваканция. Жената нямаше нищо против. Това не променяше плана й.

Асансьорът дойде, вратите се отвориха и всички влязоха. Младата двойка натисна бутона за осмия етаж. Старецът натисна бутона за най-горния етаж. Жената не натисна никой бутон. Вратите се затвориха, асансьорът тръгна, а ноктите и зъбите на жената пораснаха чудовищно. Тя уби всички и разпиля кръвта им по стените на кабинката.

Лондон, 9:56 сутринта

Спрингхийлд Джак погледна надолу към мъжа, когото щеше да убие, и за пръв път и живота си се запита защо.

Не бе връхлетян от някакво чувство за вина или от многобройните си грехове. Не изпитваше угризения или нещо подобно незначително. Не му се случваше едно от онези, как им викаха, прозрения. Просто глас, дълбоко в ума му, който го съветваше да попита. Какво обаче? Никога досега не бе имал нуждата да пита жертвите си каквото и да било. Не знаеше откъде да започне. Дали просто да не подхване разговор?

— Привет — започна той, колкото се може по-любезно.

Мъжът бе магьосник, ала не особено добър боец. Сега лежеше в краката на Джак в една алея, а в очите му се четеше истеричен страх. Джак се почувства неудобно. Не се чувстваше комфортно в нови ситуации като тази. Обичаше да убива хора. Да им се подиграва. Може би да остроумничи над труповете им. Но не и да… говори с тях. Да ги пита.

Обвиняваше Били Рей Сангуайн. Той го бе измъкнал от килията му, през стената, през земята, и обратно на свобода. Поговориха малко, Сангуайн спомена някаква ирландска болница на име Клиъруотър или нещо такова, след това млъкна, като че бе казал твърде много. Джак това не го интересуваше тогава. Все пак бе свободен и в замяна просто трябваше да убие някого. Мисълта не му даваше мира обаче — защо? Защо Сангуайн искаше този юнак да умре?

Джак опита да звучи нехайно.

— Ако някой искаше да те убие, просто хипотетично, защо да го прави?

— Моля те, не ме убивай — изхленчи мъжът.

— Няма да те убия — излъга го Джак и се усмихна окуражаващо. — Защо би си помислил нещо такова?

— Ти ме нападна. Завлече ме в тази алейка. И, и ми каза, че ще ме убиеш. — Джак изруга наум. Този имаше добра памет.

— Забрави за това. Някой иска да те убие. Любопитно ми е защо. Кой си ти?

— Казвам се…

— Знам ти скапаното име, друже. С какво се занимаваш? Защо си толкова важен?

— Не съм важен, въобще. Работя за Съвета на Старейшините в Лондон. Просто, просто координирам нещата.

— Какви неща координираш, по-точно?

— Ами… пращаме помощ на Ирландия. Барон Венгос е избягал от…

— Мамка му!

Мъжът изпищя и се сви в стената, но Джак бе твърде ядосан, за да го напада. Значи Сангуайн пак работеше с оная откачалка Венгос. И този път бе накарал Джак да свърши част от мръсната работа.

— Изпързаляха ме — каза той. — Ако Венгос е замесен, значи цялата работа е за Безликите, нали тъй?

— Д-да.

— Изпързаляха ме. Това е… пълен непрофесионализъм, това е то.

— Значи ще ме пуснеш? Нали не искаш да помагаш на Безликите? И ще ме пуснеш?

Джак се приведе над него.

— Много ми се ще, друже. Но ме пуснаха от затвора, а аз винаги се издължавам.

— Но… но като ме убиеш, ще помагаш на тях!

— Ще трябва да намеря друг начин да им го върна. Не се сърди.

Разговорът стигна до очакваната си развръзка след още малко молби и викове. Джак уби мъжът и шумът секна. След това се изправи, понамести цилиндъра си и се отдалечи. Още имаше няколко приятели, които можеха да го закарат докъдето поиска.

А толкова отдавна не бе ходил в Ирландия.