Да играеш с огъня

9. Скритата стая

Когато затвори телефона, Валкирия използва банята в библиотеката, за да измие пръстта от лицето си. Изсуши си ръцете и видя, че треперят. Винаги така се случваше след схватка — излишъкът от адреналин пулсираше през тялото й напосоки.

Танит я чакаше отвън и двете заслизаха по стълбите. Бяха се упътили към къщата на Гордън, за да проверят дали в къщата на чичо й има книги, в които да им дадат информация за Гротескния. Блис щеше да помогне на Чайна да подреди апартамента си. Валкирия никога не бе виждала толкова предпазливост и мнителност между брат и сестра.

— Как звучеше Скълдъгъри? — попита Танит.

— Разгневен и разтревожен — каза Валкирия. — Няма проблеми, когато ме нападат хора, които той познава, но никога досега не бил чувал за този Сангуайн.

— Е, поне знаем как се е измъкнал от килията си Венгос.

— Този къртичи номер е доста полезен — кимна Валкирия. — Само дето не ми харесва, че го използва, за да се докопа до мен. Не ми харесва идеята да съм заложник. Не звучи забавно.

Излязоха на открито и стигнаха до мотоциклета на Танит.

— Как вървят тренировките?

— Добре — отвърна Валкирия. — Е, в повечето случаи. Някои трикове съм ги… загубила.

— Загубила?

— Забравила.

Танит се усмихна.

— Когато тази работа приключи, ще ги преговорим. Ще схванеш нещата, не се тревожи. Как са родителите ти?

— Добре са — сви рамене момичето.

— Ходиш ли на училище?

— Ами, Скълдъгъри ме кара да ходя винаги, когато не сме насред някаква кризисна ситуация. Но това е якото нещо с отражението — не е нужно да върша тия работи.

Танит сложи шлема си и вдигна визьора, изгледа Валкирия странно.

— На твое място не бих свиквала да разчитам на това отражение. Абсорбираш спомените му и имаш усещането, че си ходила на училище, но не ходиш. Гледаш отвън една важна част от живота си. На тринайсет си, Вал. Трябва да прекарваш повече време с хора на твоята възраст. — Тя преметна крак през мотоциклета.

Валкирия си сложи втория шлем и повдигна вежда.

— Хората на моята възраст не се бият с чудовища, Танит. Ако го правеха, бих прекарвала доста повече време с тях.

Когато се бе качила на мотоциклета за пръв път, Валкирия първо държеше Танит за палтото, но колкото повече набираха скорост, толкова повече се събираха ръцете на момичето и накрая се бяха увили здраво около кръста на Танит. Когато най-сетне бе преодоляла първоначалния си страх от това, че се носят с умопомрачителна скорост по пътя и един погрешен завой би ги запратил в асфалта с фатални последствия, Валкирия бе започнала да се наслаждава на усещането. Сега обичаше да пътува по този начин. Беше забавно.

Танит задминаваше колите по улиците с главоломна скорост и завиваше рисковано, а Валкирия се смееше в шлема си. Свърнаха от шосето и пътеката, по която сега караха бе осезаемо по-неравна. Само рефлексите на Танит ги спасяваха от челен удар в някое профучаващо дърво. Измъкнаха се от горичката и се изстреляха нагоре по един малък хълм. Когато го превалиха, мотоциклетът полетя за няколко секунди и се приземи на тесен път, след което изсвистя по малък мост. След няколко секунди преминаха през портите на имението на Гордън Еджли. В ума на Валкирия това все още бе къщата на чичо й. Това, че я бе наследила, не значеше нищо.

Танит удари спирачките и изпод гумите изригна малък фонтан от камъчета.

— Хареса ли ти? — попита младата жена, когато бяха слезли от мотоциклета.

— Все казвам на Скълдъгъри, че трябва да си вземе мотор — ухили се Валкирия.

— И какво казва?

— Че хората, които се обличат в кожи, като теб, трябва да карат мотоциклети. Хората, които носят изискани костюми, като него, трябва да карат Бентлита.

— Има право. — Танит погледна къщата. — Е, ще влезем ли?

— Още не мога да повярвам, че си фен — каза през смях Валкирия, докато отключваше входната врата.

Посрещна ги огромното фоайе. По стените висяха готически картини. Влязоха в хола.

— Чичо ти беше най-добрият писател въобще. Как може да не съм му фен?

— Просто, де да знам, не ми се струваш такъв тип. Все едно приятелите ти да смятат, че баща ти е най-готиният пич въобще. Малко е глупаво.

— Е, нищо глупаво нямаше в книгите на чичо ти. Казвала ли съм ти, че една от историите му се базираше на случка с мен?

— Казвала си ми. Много пъти.

— Никога не съм го срещала, но явно я е чул отнякъде. Може би Скълдъгъри я е чул и му я е разказал.

Танит застана в средата на стаята и се заоглежда мечтателно.

— И тук е живял той. Тук е написал шедьоврите си. Късметлийка си, Вал. Какво ли е да имаш чичо като Гордън Еджли?

— Няма да водим този разговор. Не отново.

Валкирия взе подвързана в черно книга от един рафт и я подаде на Танит. Танит прехапа устни.

И мракът се изля върху им бе последната творба на Гордън. Щяха да я публикуват след няколко месеца, но Танит имаше предварително копие, подарък от Валкирия. Всеки път, когато посещаваха къщата, Танит изгълтваше по няколко глави, докато стане време да вървят. Обожаваше да идва в имението и не пропускаше шанс да се отбие.

Без да продума, Танит взе книгата, сви се на един диван и продължи четенето. Валкирия трудно сподави смеха си. Излезе от хола и изкачи стълбището. Влезе в кабинета на Гордън и затвори вратата след себе си.

За разлика от останалата част от къщата, кабинетът бе в пълен безпорядък, задръстен от наблъскани до пръсване рафтове и купища ръкописи. Момичето се зае да тършува из рафта на отсрещната стена. Тук чичо й бе държал материалите за проучванията си. Рядко Валкирия бе попадала на магически книги, които липсваха дори в библиотеката на Чайна.

Валкирия прокара пръст по гърбовете на книгите. Ако имаше човек, който да притежава информация за нещо толкова ненормално и единствено по рода си като Гротескния, това би бил Гордън. Той беше по тези неща. Върхът на показалеца й спря върху дебел том с кожена подвързия, на която нямаше заглавие. И преди го бе виждала, но досега не му бе обръщала внимание. Опита да вземе книгата от рафта, но тя не помръдна. Валкирия направи гримаса и с всички сили я дръпна назад. Тя излезе наполовина и спря, но пък стената започна да се отмества.

— А стига бе! — изтръгна се от момичето, докато рафтът с книги се отвори бавно и разкри стая, удавена в мрак.

Тайна стая. Съвсем истинска тайна стая.

Без да си прави труда да потиска развълнуваната усмивка по лицето си, Валкирия пристъпи вътре. В стаята веднага пламнаха свещи.

Подобно на кабинета, тайната стая бе опасана от рафтове, на които бяха натрупани познати, както и странни на вид предмети. Покрити с орнаментни музикални кутии, сложно изработени статуетки, сребърни ками и златни бокали. На една маса, точно пред Валкирия, стоеше син скъпоценен камък в златен обков във формата на ноктести пръсти. В сърцевината на камъка проискри слаба светлина, когато момичето се приближи и в другия край на стаята един мъж се материализира от нищото.

Набит, в свободен кафяв панталон и жилетка в същия цвят, чиито ръкави бяха навити до лактите. На главата му като шепа сено стърчеше русолява прошарена коса. Той се обърна и очите му се разшириха, когато я видя.

— Стефани, какво правиш тук?!

— Чичо Гордън?!

Мъртвият й чичо сложи ръце на кръста си и поклати глава.

— Какви ги вършиш, да се промъкваш така из къщата? Винаги съм казвал, че си неразумно любопитна. Всъщност и аз съм така, но не се срамувам от някоя и друга проява на двуличие в името на убедителността…

— Ама… ама това ти ли си? — Валкирия не смееше да помръдне.

Той се сепна, все едно го бяха хванали в лъжа, и заразмахва ръце и да клати глава още по-усърдно.

— Не, не съм! Това е, ъм, сън…

— Я стига.

— Върни се откъдето дойде. — Гордън започна да проточва всяка дума. — Опитай се да се събудиш. И помни, това е само съъъъъъъннн…

— Сериозно, Гордън. Спри. — Чичо й спря с представлението.

— Добре де. Тогава се приготви за шок. Стефани, светът не е такъв, за какъвто го мислиш. В него има магия, истинска магия и…

— Зная за магията — прекъсна го тя. — Само ми кажи какво става. Как така си тук?

— Знаеш за магията? Кой ти каза?

— Ще отговориш ли на моя въпрос?

— Предполагам. Какъв беше?

— Как така си тук?

— Е, ами… Не съм. Не и наистина. Това не съм аз. В смисъл, аз съм, но не съм. Виждаш ли синия камък? Много е рядък, нарича се Ехо-камък и се използва…

— Зная за тези камъни.

— Тъй ли?

— Човек слага камъка някъде наблизо, докато спи, и след три нощи той запечатва спомените и личността му.

— О. Да, съвсем правилно. — Гордън изглеждаше малко разочарован. — Използва се основно от умиращите и се дава на техните близки, за да им дава утеха. На мен ми служеше по-скоро за помощник в писането.

— Помощник в писането?

— Запечатах съзнанието си в камъка. По-скоро истинският Гордън запечата мен в камъка. Идва тук, когато се е запънал със сюжета на някоя книга или когато иска да си поговори с някого на неговото интелектуално ниво. Доста интересни разговори сме провели, трябва да призная.

— Това е… толкова…

— Нарцистично?

— Щях да кажа „странно“, но и твоето става. Колко му остава, преди да му свърши енергията?

Ехо-Гордън кимна към златния обков.

— Когато камъкът е в гнездото си, се презарежда постоянно. Мога да остана тук завинаги, стига да има някой наоколо. Би било скучновато, ако съм си сам. Виж, Стефани, много ми е приятно да си говорим и бих те прегърнал, само че ще мина право през теб — но истинският Гордън ще е доста недоволен, че си тук.

— Ъм… по-скоро няма да бъде. Помниш ли кога последно сте говорили?

Той присви очи.

— Защо? Стефани, какво има?

— Името ми е Валкирия — колебливо го поправи тя.

— Валерия?

— Валкирия, с „к“. Валкирия Каин. Остави ми тази къща в завещанието си.

Той се опули.

— О. О, не.

— Да.

— О, божичко, значи съм… знаех си, знаех, че съм в опасност, когато се сдобих със Скиптъра на Древните, но, но… Кажи ми истината, окей? Просто бъди напълно, брутално откровена, кажи ми, без да увърташ. Мъртъв ли съм?

— Да.

Гордън скри лице в шепи.

Валкирия го изчака да вдигне поглед. Когато той не го направи, тя потърси думи, с които да запълни тишината.

— Разбирам, че си шокиран…

— Как умрях?

— Нефариан Серпин те уби — каза Валкирия, колкото се може по-внимателно, предвид обстоятелствата. — Е, уби Гордън. Който си ти, предполагам…

— Серпин ме е убил? Значи притежава Скиптъра! Бързо, Стефани, нямаме време за губене…

— Не се тревожи, мъртъв е. Скълдъгъри го уби миналата година.

— А… — Устремът на Гордън се стопи. — Значи познаваш Скълдъгъри?

— Учи ме на това-онова.

— А Скиптъра?

— Вече не представлява заплаха.

— Разрешихте ли пъзела? С брошката и пещерите?

— Да. Много умно от твоя страна.

— Пъзелът беше моя идея — поизпъчи се чичо й. — Истинският Гордън искаше просто да остави ясни инструкции в случай, че нещо му се случи, но го убедих да сътвори тази загадка. Прави цялата работа по-специална, не мислиш ли?

Долната му устна потрепери.

— Добре ли си? — попита го Валкирия.

— Не съвсем. Аз съм спомените на един мъртвец. Опитвам се да видя смисъла на съществуването си. Вдигна ли се много шум като умрях? Обявиха ли национален траур?

— Не мисля…

Той се начумери.

— Но аз бях бестселъров автор! Обичаха ме! Ами минута мълчание в цялата страна?

Валкирия смутено потри длани.

— Минута? Не зная дали е била официална минута, ако ме разбираш, но май че забелязах как хората бяха… по-тихи… от обикновено…

— А продажбите?

— Е, ами последните ти две книги се изстреляха право в челната десетка.

— А последната ми книга? С нея какво става?

— Ще я издадат след три месеца.

— Тя ще се продава добре — потри брадичка той. — След като съм мъртъв.

— На погребението ти беше пълно с хора. Плачеха, повтаряха колко си бил велик, колко много ще им липсваш.

Ехо-Гордън осмисли това и кимна.

— Наистина ще им липсвам. А и си бях доста велик. — Внезапно лицето му доби кисело изражение. — Берилия там ли беше?

— Да, беше — засмя се Стефани. — И направи всичко възможно да изцеди всяка сълзичка и да попие цялата симпатия.

— Никога не съм я харесвал тая жена. Все предполагах, че Фъргус ще направи по-добър избор. Не много по-добър, де, той винаги е имал характера на мокър парцал. Но всяка би била по-добре от Берилия. Гордън им остави лодка, нали? Как реагираха?

— Фъргус се умълча, а Берилия се разписка.

Ехо-Гордън плесна с ръце и се разсмя.

— Ех, ще ми се да съм бил там. Зрелището си е струвало. Ама сме едно семейство, а?

— Говори ми. Всъщност, утре вечер имаме семейно събиране.

— Ъм, какво? Гордън, ти си мъртъв!

— Просто сложи камъка в джоба си и ме остави в някоя празна стая, за да зяпам фамилия Еджли и да се посмея. Или пък ще се престоря на призрак и ще погна Берилия.

— Това би било наистина зряло, но не мисля, че ще ходя. Трябва да спасим света утре вечер, така че…

— А, разбира се. Но ако промениш решението си…

— Ще те взема, обещавам — ухили се тя. — И тъй, каква е тази стая? Какви са всички тия неща?

Гордън не можеше да скрие гордостта от гласа си:

— Това, скъпа моя племеннице, са предмети от магическо и историческо значение. Толкова са редки, че мнозина колекционери биха убили да се сдобият с тях. Сериозен съм — има например една жена…

— Чайна Сороуз?

— Значи си я срещнала. Да, Чайна. Ако знаеше за съществуването на тази малка колекция, не би се спряла пред нищо да я притежава. Затова може би не би била добра идея да й споменаваш за нея. Знаеш ли, доста време бях влюбен в нея.

— Всеки е влюбен в Чайна.

— Да, но моята любов бе истинска и по-силна. Мисля, че тя го знаеше и по свой си начин ме обичаше също толкова силно. Или обичаше Гордън също толкова силно, колкото и той… не, колкото и аз… обичаше Гордън така, както аз обичах нея. Или нещо такова.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Само малка екзистенциална криза, нищо тревожно. — Той млъкна, помисли за момент и лицето му се озари. — Значи Скълдъгъри те е прибрал под крилото си? С него ще си в безопасност. Той е от добрите.

— Така е. Уча всякакви видове магия и ме обучава на бойни изкуства… Опасно е, но си прекарвам страхотно.

— Аз му помагах в случаите от време навреме. Нищо голямо, само някоя друга загадка. Не бях екшън-герой. Проучванията бяха по моята част — издирване на хора и предмети. Върху какво работите сега?

— Опитваме се да проследим един откачалник, който избяга от затвора, барон Венгос.

— Венгос е избягал?

— Мислим, че иска да върне Гротескния към живот.

Ехо-Гордън се опули.

— Гротескния?! Това е нечестно! Цяла книга мислех да напиша за това, а сега съм мъртъв!

— Много нечестно наистина — кимна в съгласие Валкирия. — Знаеш ли нещо за това?

— Малко. Нямам книги по въпроса, но знам, че Гротескния е бил сглобен от доста впечатляващи създания. Само че не мислех, че е възможно да бъде съживен.

— И това се опитваме да разгадаем.

Ехо-Гордън изглеждаше в страхопочитание.

— Невероятно. Стъписващо. Доколкото знам има жило, взето от Хелакин, както и части от Шибакх. Венгос е трябвало да пренареди вътрешностите му изцяло, да му даде цял нов комплект. Сърцето от Ку на Геалай Дюбхе се намира отдясно, малко по-ниско, отколкото би трябвало да бъде.

Той посочи с пръст към собствения си гръден кош, за да онагледи.

— Ако Гротескния се върне, достатъчно ли ще е да унищожим сърцето му, за да унищожим и него?

— О, да. На място.

— Значи така ще го убием, нали така? Проста работа.

— Не толкова проста. Понеже по-голямата част от него е от Безлик, той ще се регенерира бързо. Колкото по-силен става, толкова по-бързо ще се лекува, и накрая ще бъде неуязвим за всякакви рани. Страшно много ще е необходимо, за да уязвиш Гротескния, когато е на върха на силите си, страхувам се. Открили ли сте го вече?

— Нямаме представа дори откъде да започнем.

— Трябва да питате Изтезанието.

— Кой?

— Преди няколко години дочух слух, че мъж, наречен Изтезанието знае къде се намира Гротескния.

— Само Изтезанието? Не Джоуи Изтезанието или Сам Изтезанието? Просто Изтезанието?

— Просто Изтезанието. Но дори да е съществувал, досега по всяка вероятност да е вече мъртъв. Поначало е само слух. Трябва да питаш Ейхан Мериторий, той може да знае.

— Всъщност, той е мъртъв. Морвена Кроу също, и Сагейшъс Тоум, но той предаде първите двама, за него не съжалявам.

— О, божичко. Мериторий и Кроу? Има ли останали живи?

— Ъъ… Гастли Биспоук е статуя.

— Е, и това е нещо.

Валкирия си погледна часовника.

— По-добре да вървя. Танит ме чака долу.

— Танит?

— Танит Лоу.

— О, чувал съм за нея, въпреки че не съм я срещал. Знаеш ли разказа ми „Кошмарния цирк“? Вдъхнових се от нещо, което бях чул за нея.

— Мисля, че много ще се зарадва да научи това — усмихна се Валкирия.

Ехо-Гордън се вгледа в момичето с обич.

— Всичко това ти отива, да знаеш. Помагах известно време на Скълдъгъри, докато не осъзнах, че не обичам да поставям живота си в опасност. Понякога съжалявам, че отстъпих така. Но ти… винаги съм знаел, че си точно за приключения. Затова ти оставих всичко в завещанието си.

— Благодаря ти за това, между другото. Невероятно е.

— А, не го мисли. Как умря Серпин всъщност?

— Болезнено.

Гордън се ухили.

— А. Добре.

Бентлито спря пред имението, точно когато Валкирия излизаше.

— Добре ли си? — попита Скълдъгъри, докато се измъкваше от колата.

— Нали ти казах и по телефона, добре съм. Танит се появи точно навреме, за да спаси положението.

— Благодаря — рече детективът, поглеждайки към Танит.

— Вал и бездруго се оправяше — сви рамене младата жена.

— Как мина строго секретната ти рискована мисия? — попита Валкирия, нетърпелива да смени темата.

— Това е пипкав въпрос — поколеба се Скълдъгъри.

— Е, тук сме само приятели, нали така? Къде ходи?

— Ами, аз… влязох с взлом в Убежището.

— Какво?!

— Нали помниш какво ми каза по-рано, че Турид Гилд е политик, който трябва да угажда на хората. Това ме позамисли. Затова се вмъкнах в личните му покои. Имах предчувствие.

Танит едва сега намери думите да се включи.

— Това е… доста опасно, Скълдъгъри. Ако Секачите те бяха заловили…

— Знам, знам. Би била интересна схватка. Но трябваше да рискувам. Бях любопитен.

— Защо? — попита Валкирия.

— Може би има причина да смятаме, че Турид Гилд има нещо общо с бягството на Венгос.

— Как така? — Валкирия присви очи. — Предател ли е?

— Тайното ми разследване едва започна. Твърде рано е за…

— Точно като Сагейшъс Тоум — прекъсна го Валкирия. — И Чайна!

— Чайна не е предател — наклони глава детективът.

— Но едно време е почитала Безликите, нали?

— Е, да, но всички сме вършили неща, с които не се гордеем.

— Дори ти?

Скълдъгъри не помръдна и не продума.

— Как може един предател да бъде избран за нов Върховен маг? — намеси се Танит.

— Това са подозрения, нищо повече. Сдобих се с някои записки на Върховния маг…

— Сдобил си се?

— … и ще ми трябва време да ги прегледам. Дотогава Турид Гилд е невинен до доказване на противното. Но така или иначе няма да му вярваме, естествено. Би било глупаво.

— Естествено — съгласи се Танит.

— Абсолютно — добави и Валкирия.

— Добре тогава. Някоя от вас успя ли да намери нещо, което да ни помогне?

Танит заби поглед във върховете на ботушите си.

— Ами… аз почетох…

— Проучвала си нещо?

Танит се поизчерви и Скълдъгъри наклони глава.

— Пак си чела книгата на Гордън, нали?

— Адреналиново приключение си е.

Той въздъхна и се обърна към Валкирия.

— А ти?

Ехо-Гордън я бе помолил да не издава никому съществуването му, поне докато не свикне с идеята, че е единственият останал Гордън на планетата. Тя се бе съгласила неохотно.

— Намерих нещо в една тетрадка на чичо Гордън — излъга момичето. — Явно някой, наречен Изтезанието, може да знае къде Венгос е скрил Гротескния.

— Изтезанието?

— Не зная дали е истински, или не.

— Истински е.

— Познаваш ли го?

— Не. Но познавам някого, който го познава.