Да имаш или да бъдеш (Дилемата на човешкия избор)

Предмет на анализ в тази глава е взаимодействието между социалната промяна и промяната на социалния характер; „религиозният“ заряд като спомагателна енергия, необходима за извършване на радикална социална промяна и като следствие от това — възможността да се изгради ново общество само ако настъпи дълбока промяна в човешката душа, или, с други думи, ако нов обект на преклонение заеме мястото на сегашния.45

Основи на социалния характер

За отправна точка на тези разсъждения служи твърдението за взаимозависимостта между структурата на характера на индивида и социално-икономическата структура на обществото, в което той съществува. Сливането на индивидуалната психична сфера и социално-икономическата структура аз наричам социален характер. (Много по-рано, през 1932 г, използвах формулировката „либидна структура на обществото“ за назоваване на това явление.) Социално-икономическата структура на едно общество оформя социалния характер по такъв начин, че индивидите се чувстват длъжни да вършат онова, което се изисква от тях. В същото време социалният характер влияе върху социално-икономическата структура на обществото или като спойка, която й придава по-голяма устойчивост, или — при определени обстоятелства — като динамит, способен да я разруши.

Социален характер и социална структура

Взаимоотношението между социалния характер и социалната структура не е статично, защото никога двата елемента на отношението не са завършени като процеси. Промяната на един от факторите води до промяна и на двата. Много революционно настроени мислители изповядват убеждението, че първо е необходимо да се извърши радикална промяна на политическата и икономическата структура на обществото и едва след това неизбежно ще настъпи промяна и на човешкото съзнание. Веднъж установено, новият тип общество автоматично ще създаде новия човек. Те не съзнават, че новият елит, мотивиран от същия характер, както и старият, ще се стреми да възпроизведе условията на старото общество в новите социално-политически институции, създадени след революцията. Победата на революцията ще се превърне в нейно поражение — макар че няма да я обезсмисли като исторически етап в развитието на обществото, подготвил почвата за нова социално-икономическа структура, чието пълно развитие е било спъвано досега, френската и Руската революция са класически примери за това. Интересно е да се отбележи, че Ленин, който преди това не смятал, че качествата на характера оказват силно влияние върху революционната дейност през последната година от живота си коренно променя своето виждане, като си дава ясна сметка за отрицателните черти в характера на Сталин и го отхвърля като свой наследник в завещанието си.

Точно на противоположна позиция стоят онези мислители, според които първо трябва да се промени природата на човека — съзнанието, ценностите, характерът — и чак след това е възможно да бъде създадено истински хуманно общество. Историята на човечеството ги опровергава. Измененията в човешката психика винаги са си оставали чисто личен приоритет, ограничавали са се като действие в малки оазиси или изобщо са се оказвали илюзорни, когато, от една страна, са били проповядвани едни духовни ценности, а на практика са били налагани коренно противоположни.

Социален характер и „религиозни“ потребности

Освен да задоволява потребностите на обществото от определен тип характери и да служи на обусловените от това нужди на индивида, социалният характер има и друга, по-значима функция — да задоволява вътрешноприсъщите религиозни потребности на всяко човешко същество. За по-голяма яснота ще кажа, че тук под думата „религия“ нямам предвид система, която по необходимост се свързва с понятието Бог или с идоли, както не става въпрос и за точно определена религия, а имам предвид система от възгледи и действия, подкрепяна от група хора, която предлага на индивида ориентация и обект на преклонение. В този широк смисъл на тълкуване на думата за никоя минала или настояща, а, изглежда, и за бъдеща култура не може да се приеме, че не притежава религия.

Такова определение на „религията“ нищо не ни съобщава за нейното специфично съдържание. Хората могат да боготворят животни, дървета, идоли от злато или камък, невидим бог, благодетелен или тираничен господар; могат да се прекланят пред прадедите си, пред своя народ, пред класата или партията, пред парите или успеха. Възможно е религията да способства развитието на разрушителни сили или на любов, на господство или солидарност; да подхранва силата на разума или да го манипулира. Хората могат да се отнасят към системата като към религия, издигаща се над всичко светско, но могат и да смятат, че нямат религия, и да тълкуват привързаността си към някои подчертано светски цели — като власт, пари или успех — само като интерес към прагматичното и изгодното. Въпросът не е в това дали е религия, или не, а какви са нейната същност и функции — стимулират ли човешкото развитие и разгръщането на способностите на личността или ги парализират

Всяка конкретна религия, при условие че успешно мотивира поведението, не е прост сбор от доктрини и убеждения, а се определя от специфичната структура на характера на индивида и — доколкото се явява религия на група хора — от социалния характер. Следователно религиозната Нагласа може да се приеме като един от аспектите в структурата на характера, тъй като ние сме това, което изповядваме, а това, което изповядваме, мотивира нашето поведение. Често обаче индивидът дори не осъзнава реалните обекти на своето преклонение и представя „официалните“ си убеждения за своя истинска религия, макар да изповядва друга тайна религия. Ако един човек например се прекланя пред властта, а твърди, че изповядва религията на любовта, тайната му религия е религията на властта, а неговата т.нар. официална религия, например християнството, е само идеология.

Потребността от религия се корени във фундаменталните’ условия на съществуване на човека. Ние, хората, сме отделен биологичен вид, както шимпанзето, конят или лястовичката. Всеки биологичен вид се определя въз основа на неговите специфични физиологични и анатомични особености.

Съществува общоприет термин за научно определение на човека като биологичен вид. Но според мен човекът, т.е. човешката природа, може да бъде определена и психологически. Човекът се появява в хода на биологическата еволюция на животинския свят тогава, когато се появяват две тенденции в развитието. Едната се отнася до постоянно отслабващата обусловеност на поведението от инстинктите (думата „инстинкт“ тук не е употребена в съвременното разбиране за инстинкта, което изключва усвояването на информация, а в смисъл на органични подбуди). Въпреки противоречивите схващания за природата на инстинктите, обикновено се приема, че колкото по-висок етап в еволюцията си е достигнал даден животински вид, толкова по-слабо е обусловено поведението на неговите представители от филогенетично програмираните инстинкти.

Процесът на постоянно отслабващата обусловеност на поведението от инстинктите може да се представи графично като континуум, в нулевия край на който се намират низшите форми на животинската еволюция с най-висока степен на инстинктивна обусловеност; тази обусловеност отслабва в хода на еволюцията и достига определено равнище при бозайниците; понижава се още повече при приматите, но широката пропаст между низшите и човекоподобните маймуни се запазва (както доказват P. M. Йеркс u А. В. Йеркс в тяхното класическо изследване от 1929 г). При рода Homo инстинктивната обусловеност достига минимална стойност.

Втората тенденция в еволюцията на животинския свят е развитието на мозъка, по-специално на неокортекса. В този случай еволюцията също може да бъде представена като континуум: в единия край са най-низшите животни с най-примитивен строеж на нервната система и относително малък брой неврони; в другия край е Homo sapiens с по-голяма и по-сложна мозъчна структура, и главно с неокортекс, който е тройно по-голям, отколкото у прародителите ни — приматите, и с невероятно голям брой междуневронни връзки.

Като се вземат предвид тези данни, човекът може да се определи като примат, появил се на онзи етап в хода на еволюцията, когато инстинктивната обусловеност е достигнала минимума, а развитието на мозъка — своя максимум. Съчетанието на минимална инстинктивна обусловеност с максимално развитие на мозъка не е характерно за животинския свят и от биологична гледна точка е напълно ново явление. Неспособно да действа под влияние на инстинктите и в същото време притежаващо самосъзнание, разум и въображение — нови качества, надвишаващи способността за инструментално мислене и на най-развитите примати, — човешкото същество има нужда от система за ориентация и от обект на преклонение, за да оцелее.

Без карта на нашия природен и социален свят — структурирана и цялостна представа за света и нашето място в него — хората щяха да бъдат объркани същества, неспособни да действат целенасочено и последователно, неориентирани, без център, около който да организират огромния поток от впечатления, въздействащи върху индивида. Вътрешният ни свят придобива смисъл и ние изпитваме сигурност, когато нашите представи отговарят на представите на хората около нас. Дори да е погрешна, картата изпълнява своята психологическа функция. Но тя никога не е била изцяло погрешна, както и изцяло правилна. Винаги е включвала явленията с достатъчна точност, макар и приблизителна, за да отговаря на жизнените цели. И доколкото жизнената практика е освободена от противоречия и ирационалност, тази карта се доближава до реалността.

Би представлявало интерес да се спомене, че не съществува култура без система за ориентация. Не съществуват и такива индивиди. Хората често отричат, че имат цялостна представа за света, и са убедени, че реагират на различните явления и събития в живота спонтанно. Лесно може да се докаже обаче, че те приемат собствената си философия за нещо, разбиращо се от само себе си, и смятат, че реакцията им е просто проява на здрав разум, без да съзнават, че всички техни представи почиват върху една общоприета система от критерии. И когато се сблъскат с коренно различни възгледи за живота, ги окачествяват като „безумни“, „лишени от логика“, или „наивни“, смятайки своите за единствено „разумни“. Дълбоката потребност от някаква система от критерии е особено ясно изразена при децата. На определена възраст с учудваща изобретателност те си съставят собствена система за ориентация, като се опират на малкото данни, с които разполагат.

Но една карта на света не е достатъчна като насока за действие. Нужна ни е пътеводна цел. Животните нямат такива проблеми. Те се ръководят от инстинкти, които им осигуряват и карта на света, и цели. Ние обаче, губейки инстинктивната обусловеност на своето поведение и придобивайки мозък, позволяващ ни да мислим за многото посоки, в които можем да поемем, изпитваме потребност от обект на преклонение, събирателен център на всички наши стремежи и основа на всички наши действителни — а не мнимо провъзгласявани — ценности. Нуждаем се от такъв обект на преклонение, за да съсредоточим усилията си в една посока, да излезем извън пределите на изолираното си съществуване, белязано със съмнения и колебания, и да отговорим на вътрешната си потребност да открием смисъла на живота.

Социално-икономическата структура, структурата на характера и религиозната структура са неотделими една от друга. Ако религиозната система не съответства на преобладаващия социален характер, ако противоречи на социалната практика, тя е само идеология. В такъв случай трябва да се опитаме да открием стоящата зад нея истинска религиозна структура — дори да не я осъзнаваме като такава — освен ако човешката енергия, скрита в религиозната структура на характера, не изиграе ролята на динамит и не подкопае съществуващите социално-икономически условия. Но тъй като винаги се срещат изключения от преобладаващия социален характер, такива изключения съществуват и по отношение на религиозния характер. Често това са предтечите на религиозни революции и създатели на нови религии.

„Религиозната“ ориентация, като изпитана в реалния живот същност на всички „висши“ религии, често е била изкривявана в хода на тяхното развитие. Няма значение как индивидите възприемат своята лична ориентация. Може да са „религиозни“, без да се смятат за такива, или да не са религиозни, въпреки че се смятат за християни. Нямаме дума, с която да означим субективно възприетото съдържание на религията, за разлика от нейния концептуален и институционален аспект Затова използвам кавички, за да означа „религиозното“ като субективно възприетата ориентация, независимо от концептуалната структура, чрез която се изразява „религиозността“ на един човек.46

Християнски ли е Западният свят

Според историческите сведения и по мнението на повечето учени християнизирането на Европа е започнало от Римската империя, по времето на император Константин I Велики, след което през VI-II в. езичниците в Северна Европа са били покръстени от „Апостола на германците“, Бонифаций, и от други отци на църквата. Но била ли е Европа някога истински християнизирана?

Въпреки че на този въпрос обикновено се отговаря утвърдително, по-задълбоченият анализ показва, че християнизацията на Европа е в значителна степен мистификация; в най-добрия случай би могло да се говори за ограничено покръстване от XII до XVI в. и че векове преди и след този период християнството се приема главно като идеология и повече или по-малко — като подчинение на църквата. Но това не доказва някаква вътрешна промяна, т.е. промяна в структурата на характера; изключение правят само същинските християнски движения.

Именно през тези четири столетия Европа започва да се християнизира. Църквата се опитва да наложи спазването на християнските принципи при разпореждането със собствеността, определянето на цените и подпомагането на бедните. Под влияние главно на мистицизма се появяват редица ереси и секти, чиито водачи проповядват възвръщане към Христовите принципи, включително отричане на собствеността. Мистицизмът, който достига своя връх у Майстер Екхарт, изиграва решаваща роля в това антиавторитарно хуманистично движение и не случайно сред проповедниците и последователите на тези мистични учения започват да се появяват и жени. Мнозина християнски мислители изказват идеи за световна религия или за недогматично християнство; дори идеята за Бог от Библията се поставя под съмнение. Хуманистите от Ренесанса, стоящи както на теологични, така и на антитеологични позиции, в своите утопични и философски учения продължават линията на XIII в.

По същество между Късното средновековие („Средновековния ренесанс“) и Зрелия ренесанс няма ясна разделителна линия. За да илюстрирам духа на Ренесанса в неговия апогей и Късния ренесанс, ще цитирам обобщената картина, дадена от Фридрих Б. Артц:

„По отношение на социалните въпроси великите мислители от Средновековието се придържали към мнението, че пред лицето на Бога всички са равни и че и най-нищожният човек е безкрайно ценен. В сферата на икономиката те учели, че трудът възвеличава човешкото достойнство, а не води до неговата деградация, че никой не трябва да бъде подбуждан да действа против собственото си благополучие и че справедливостта трябва да е принципът при определянето на заплащането и цените. Що се отнася до политиката, те учели, че държавата трябва да се основава на принципите на морала, че законът и правораздаването трябва да са пропити от християнски дух за справедливост и отношенията между управник и управлявани винаги трябва да почиват върху взаимни задължения. Държавата, собствеността и семейството са поверени от Бога на онези, които ги ръководят, и те трябва да служат на божествените цели. Накрая средновековният идеал включвал силната вяра, че всички нации и народи са част от една велика общност Както казва Гьоте «Над нациите е човечеството», или както пише в нощта преди екзекуцията си през 1915 г Едит Кавъл47 в полето на «Подражание на Христос» — Imitation of Christ48: «Само патриотизъм не стига».“

Ако Европа бе продължила в духа на XIII в., ако бе развивала постепенно, но неотклонно Научното познание и индивидуализма, сега можехме да Се намираме в много по-благоприятна позиция. Разумът обаче започва да се изражда в Манипулативен интелект, а индивидуализмът — в егоизъм. Краткият период на християнизация завършва и Европа се връща към своето първоначално езичество.

Но колкото и да се различават верските понятия, един е принципът, който доминира във всяко разклонение на християнството: вярата в Иисус Христос — Спасителя, жертвал живота си от любов към ближните. Той е символът на чистата любов, герой без власт, който не използва сила, който не иска да управлява, който нищо не иска да има. Той е герой на битието, герой, който се раздава на хората, споделяйки с тях всичко, което има. Тези качества някога дълбоко са импонирали на римската беднота, както и на някои от богатите, задушаващи се от собствения си егоизъм. Иисус затрогвал сърцата на хората, въпреки че от интелектуална гледна точка в най-добрия случай може да бъде определен като наивник. Тази вяра в символа на чистата любов спечелила стотици хиляди последователи, мнозина от които променили начина си на живот или самите станали мъченици.

Християнският герой е мъченикът, защото също, както и в еврейската традиция, за висш подвиг се смята да жертваш собствения си живот в името на Бога или на ближните. Мъченикът е пълна противоположност на езическия герой, олицетворен в образи от древногръцката и германската история. Целта на езическите герои е да завладяват, да побеждават, да унищожават, да грабят; смисълът на живота им е гордостта, властта, славата и ненадминатото умение да убиват (Св. Августин сравнява историята на Рим с тази на банда разбойници). Мерилото за доблест у езическия герой е способността да постигне власт и да я отстоява, за него е щастие да загине на бойното поле в мига на победата. „Илиада“ на Омир е величествено поетизирано описание на деянията на прославени завоеватели и разбойници. Главното, което характеризира мъченика, е да бъде, да се раздава на ближните и да споделя с тях всичко; докато онова, което характеризира героя, е да притежава, да покорява, да принуждава. (Трябва да добавим, че формирането на езическия герой е свързано с определен период от историческото развитие на обществото, а именно с победата на патриархата над матриархата. Установяването на мъжкото господство е първият акт на завоевание и първото използване на сила с цел експлоатация; във всички патриархални общества този принцип заляга в основата на мъжкия характер.)

Кой от двата непримиримо противоречиви модела на развитие преобладава в Европа? Ако се вгледаме в себе си, в поведението на хората около нас, в днешните политически лидери, ще забележим, че нашите представи за добро и нашите ценности съвпадат с тези у езическия герой. Въпреки влиянието на църквата, цялата история на Европа и Северна Америка е история на завоевания, покоряване и грабителство; най-висшите ценности в нашия живот са: да бъдеш по-силният, да побеждаваш, да подчиняваш другите и да ги експлоатираш. Тези ценности съвпадат с нашия идеал за „мъжественост“: само онзи, който може да се бори и да побеждава, е истински мъж; а онзи, който не използва сила за постигане на целите си, е слаб, т.е. не е никакъв мъж.

Не е нужно да доказваме, че историята на Европа е история на завоевания, експлоатация, насилие и поробване. Почти няма период, раса или класа, които да не се характеризират с такива факти, често включващи геноцид, какъвто е случаят с американските индианци. Не правят изключение дори такива грандиозни религиозни начинания като кръстоносните походи. Дали това поведение е било само външен израз на икономически или политически мотиви, дали са били християни по душа търговците на роби, владетелите на Индия, убийците на индианците, британците, които принудили китайците да отворят земите си за вноса на опиум, подпалвачите на две световни войни и онези, които подготвят следваща? Може би само водачите са хищни варвари, докато мнозинството от хората си остават истински християни? Ако е така, можем да имаме известни основания за оптимизъм. Но за съжаление не е така. Водачите най-често са по-ненаситни от онези, които ги следват, защото за тях и плячката е по-голяма, но те не биха осъществили плановете си, ако стремежът да завладяват и да побеждават не е бил и не продължава да бъде част от социалния характер. Достатъчно е да си припомним неистовото въодушевление, с което хората участват в различни военни конфликти през последните две столетия — охотата, с която милиони се решават на национално самоубийство, за да защитят образа на „най-силна държава“, на „честта“ или в името на печалбата. Друг пример: всички сме баш свидетели на бесния национализъм, който обединява представителите на една нация, докато наблюдават развоя на състезанията по време на Олимпийските игри, които всъщност са призвани да служат на каузата на мира. Популярността на Олимпийските игри е символичен израз на Западното езичество. И днешните олимпиади прославят езическия герой — победителя, най-силния, най-самоуверения, като се абстрахират от комерсиализацията на игрите, характерна за съвременната имитация на древногръцките Олимпийски игри. В християнската култура Олимпийските игри могат да се сравнят с мистериите, посветени на Мъките Христови, но единственото съвременно зрелище от този тип е представлението за туристи в Оберамергау49.

Но в такъв случай, защо европейците и американците не се откажат открито от християнството, което не съответства на нашето време? Причините са няколко: религиозната идеология е необходима, за да не изгубят хората дисциплинираността си и да не бъдат застрашени по този начин устоите на обществото. Но има една още по-значима причина: хората, които твърдо вярват, че Христос обича всички и се жертва заради тях, могат да превърнат своята вяра в отчужденото убеждение, че Иисус обича вместо тях. Така те превръщат Иисус в идол и вярата в него замества собствената им любов. Простата, неосъзната докрай мисъл е: „Христос обича вместо нас, ние можем да следваме модела на древногръцкия герой и въпреки това ще бъдем спасени, защото отчуждената «вяра» в Христос замества потребността от подражание на Христос.“ Не е нужно да споменавам, че християнската вяра е само жалка маска на собствената ни хищническа нагласа. И все пак аз смятам, че на хората им е така дълбоко присъща потребността да обичат, че вълчите нрави задължително пораждат гузна съвест Твърдението, че вярваме в любовта, до известна степен ни дава упование и притъпява болката от подсъзнателното чувство на вина, че живеем без любов.

„Индустриална религия“

Развитието на религията и философията след периода на Средновековието е твърде сложно, за да се разгледа в тази книга. То може да се характеризира най-общо с борбата между два принципа: християнската духовна традиция в теологични и философски форми и езическата традиция на идолопоклонство и безчовечност, която прие различни форми в т.нар. „религия на индустриализма и кибернетичната епоха“.

Следвайки традицията на Късното средновековие, ренесансовият хуманизъм е първият период на разцвет на „религиозния“ дух след средните векове. В него намират свободна изява идеите за човешкото достойнство, за единството на човешкия род като основа за всеобщото политическо и религиозно единство. Епохата на Просвещението от периода XVII-XVIII в. е другият период на небивал разцвет на хуманизма. Карл Бекер (1932) показва до каква степен философията на Просвещението изразява „религиозната нагласа“, която откриваме у теолозите от XI-II в.: „Ако разгледаме какво лежи в основата на тази вяра, виждаме, че на всяка крачка Философите са в дълг на средновековното мислене, без да го съзнават“ френската революция, подготвена от философията на Просвещението, бе нещо повече от политическа революция. По думите на Токвил (цитиран от Бекер), това е „политическа революция, която в известен смисъл придобива значението и чертите на религиозна революция [курсивът мой — Е. Ф.]. Също както ислямът и протестантството, тя премина границите на държавите и нациите и придоби популярност благодарение на проповедите и идейната пропаганда.“

Описание на радикалния хуманизъм от XIX и XX в. ще дам по-късно, когато разглеждам протеста на хуманистите срещу езичеството на индустриалната епоха. Но за да подготвим почвата за подобен род обсъждане, трябва да обърнем поглед към новото езичество, развило се редом с хуманизма, което в сегашния исторически момент ни застрашава с гибел.

Първата крачка, която подготви основата за зараждането на „индустриалната революция“, бе елиминирането от Мартин Лутер на майчинския елемент в църквата. Макар че може да изглежда като ненужно отклонение, ще се спра накратко на този въпрос, защото той е важен за разбиране развитието на новата религия и на новия социален характер.

Обществата се организират върху два принципа: патрицентричен (или патриархален) и матрицентричен (или матриархален). Матрицентричният принцип, дефиниран за пръв път от Й. Я. Бахофен u Л. X. Морган, превръща любещата майка в централна фигура на обществото. Майчинският принцип е принципът на безусловната обич; майката обича децата си не защото ги харесва, а защото са нейни (или на друга жена). Поради това майчината любов не може да се спечели с добро поведение, нито пък да се загуби поради прегрешение. Майчината любов е милосърдие и състрадание (на староеврейски rachamim, чийто корен е rechem, „майчина утроба“).

Обратно, бащината обич е условна; зависи от постиженията и доброто поведение на детето. Бащата най-силно обича детето, което най-много прилича на него, т.е. което иска да направи наследник на своята собственост. Бащината любов може да се загуби, но може и да се спечели отново с разкаяние и подновено подчинение. Бащината любов е справедливост.

Двата принципа — женско-майчинският и мъжко-бащинският — съответстват не само на наличието на мъжкото и женското начало у всяко човешко същество, а по-специално на потребността от милосърдие и справедливост у всеки мъж и всяка жена. Хората, изглежда, изпитват най-дълбок копнеж по съчетание, в което двата полюса (майчинското и бащинското, женското и мъжкото, милосърдието и справедливостта, чувството и разумът, природата и интелектът) са обединени не за да притъпяват взаимния си антагонизъм, а подсилвайки и нюансирайки се взаимно. В патриархалното общество такъв синтез не може да бъде постигнат изцяло, но в известна степен той съществува в Римокатолическата църква. Дева Мария, църквата като вселюбеща майка, папата и свещениците в майчински образи олицетворяват безусловната всеопрощаваща любов, обединена с бащинските елементи на строгата патриархална бюрокрация, начело с папата като носител на властта и могъществото.

На тези майчински елементи в религиозната система съответства отношението към природата в процеса на производството. В този смисъл трудът на селянина и на занаятчията не е насочен срещу природата, а се извършва в сътрудничество с нея — не насилие над природата, а преобразуване в съответствие със собствените й закони.

В Северна Европа Лутер установява чисто патриархална форма на християнство, основана върху градската буржоазия и светската аристокрация. Същността на този нов социален характер е в подчинението пред патриархалната власт, като трудът е единственият начин за спечелване на любов и одобрение.

Зад фасадата на християнството възниква нова тайна религия, „индустриалната религия“, чиито корени са в структурата на характера на съвременното общество, но която не се признава за „религия“. Индустриалната религия е несъвместима с християнството, защото превръща хората в слуги на икономиката и създадените от собствените им ръце машини.

Индустриалната религия се основава върху нов социален характер. В центъра му стои страхът и подчинението пред могъщия мъжки авторитет насаждането на чувство за вина при неподчинение, отказът от човешка солидарност поради господството на користта и антагонизма. За индустриалната религия „свещени“ са трудът собствеността, печалбата и властта, въпреки че тази религия способства за развитието на индивидуализма и свободата в рамките на своите основни принципи. Превръщането на християнството в строго патриархална религия направи възможно индустриалната религия да, се характеризира с терминологията на християнството.

„Пазарен характер“ и „Кибернетична религия“

Най-същественият факт за разбирането на характера и на тайната религия на съвременното общество е промяната в социалния характер от ранния период на капитализма до втората половина на XX в. Авторитарният, маниакално натрупващ характер, появил се през XVI в. и останал като преобладаващ поне сред буржоазията до края на XIX в., постепенно отстъпва място на пазарния характер. (Смесването на различните ориентации на характера съм описал в — „Човекът за себе си“ — Man for Himself.)

Нарекох това явление пазарен характер, защото в съответствие с него човекът възприема себе си като стока, а стойността си — не като „потребителна стойност“, а като „разменна стойност“. Живото човешко същество се превръща в стока на „пазара на личности“. Един и същ принцип за оценка действа и на пазара на личности, и на стоковия пазар: на единия се продават личности, а на другия — стоки. И в двата случая действителната стойност е разменната стойност, а „потребителната стойност“ е необходимо, но недостатъчно условие.

Макар че съотношението между уменията и човешките качества, от една страна, и личността, от друга, като предпоставки за успеха, е различно, „факторът личност“ винаги играе решаваща роля. Успехът до голяма степен зависи от умението на даден човек да изяви своята „личност“, от това каква е „опаковката“, а също от това дали е „жизнерадостен“, „нормален“, „агресивен“, „надежден“, „амбициозен“, от това какъв е семейният му произход, в кой клуб членува, познава ли се с „подходящи“ хора. Типът личност трябва да отговаря на особеностите на попрището, в което човек е избрал да работи. Борсовият посредник, продавачът, секретарката, чиновникът в железниците, преподавателят в колеж или управителят на хотел трябва да притежават съответния тип личност, която да отговаря на най-важното изискване: да удовлетворява търсенето.

Отношението на един човек към себе си се определя от факта, че уменията и способностите му за даден вид работа не са достатъчни — за да успее, човек трябва да победи в жестоката конкуренция с много други кандидати. Ако човек можеше да изкарва прехраната си само с това, което знае и умее да прави, самооценката му щеше да съответства на способностите му, т.е. на потребителната му стойност На тъй като успехът до голяма степен зависи от това как продаваш личността си, човек се преживява като стока или по-точно, едновременно като продавач и като стока за продан. Не се интересува от начина си на живот или от щастието си, а доколко ще бъде продаваем.

Целта на пазарния характер е пълната приспособимост, така че да бъде желан при всякакви условия на пазара на личности. Личностите с пазарен характер нямат дори собствено Аз (каквото са имали хората през XIX В.), на което да се опрат, защото тяхното Аз постоянно се изменя В съответствие с принципа — „Аз съм такъв, какъвто съм ви нужен.“

Хората с пазарен характер нямат други цели, освен да са постоянно в движение и да изпълняват задачите с максимална ефективност Ако някой ги запита защо са толкова усърдни и педантични, те не могат да дадат задоволителен отговор, а си служат със стандартни обяснения от рода на „за да се създадат повече работни места“ или „за да продължава компанията да се разраства“. Те не се интересуват (достатъчно съзнателно) от философски или религиозни въпроси от рода на: „За какво живее човек?“ или „Защо се движи в тази, а не в онази посока?“ Тяхното хипертрофирано, постоянно менящо се Аз говори за липса на цялостна личност на вътрешен център, на чувство за идентичност Характерната за съвременното общество „криза на идентичността“ всъщност се поражда от факта, че членовете на обществото са се превърнали в безлични инструменти, чиято идентичност зависи от участието им в корпорациите (или в други гигантски бюрократични организации). Там, където няма автентична личност, не може да съществува и чувство за идентичност

Хората с пазарен характер не са способни нито да обичат, нито да мразят Тези „старомодни“ емоции не отговарят на структурата на характер, който действа почти изцяло на равнището на разсъдъка и елиминира всякаква проява на чувства (добри или лоши), защото те са пречка за постигане главната цел на пазарния характер — да продава и да разменя, или казано по-точно, да функционира според логиката на „мегамашината“, от която е част Такъв тип хора не си задават въпроси, освен един: доколко успешно функционират чийто отговор проличава от придвижването им по бюрократичната стълба.

Тъй като не изпитват дълбока привързаност нито към себе си, нито към другите, хората с пазарен характер не проявяват и сериозна загриженост — не защото са толкова егоистични, а защото отношението им и към другите, и към самите себе си е неангажиращо. Това може да обясни също защо не ги стряска опасността от ядрена и екологична катастрофа, въпреки че имат достъп до конкретна информация по този въпрос, фактът, че не се тревожат за собствения си живот може да се обясни с предположението, че са изключително смели и недотам себелюбиви. Но липсата на загриженост за децата им и за техните деца изключва подобно обяснение. Липсата на загриженост на всички тези равнища е резултат от загубата на всякакви емоционални връзки дори с тези, които са им „най-близки“. Проблемът се състои в това, че хората с пазарен характер нямат близки, те не милеят дори за себе си.

Смущаващият въпрос защо хората днес толкова купуват и консумират и въпреки това са толкова слабо привързани към онова, което придобиват, намира отговор в явлението пазарен характер. Отсъствието на привързаност у хората с такъв характер ги прави безразлични и към вещите. От значение е може би единствено престижът или комфортът които те създават но сами по себе си вещите не представляват ценност Вещите са напълно заменими, както и приятелите или любимите, щом не развиват към тях някаква по-дълбока привързаност

Целта на човека с пазарен характер — формално функциониране, при конкретни обстоятелства — обуславя предимно умозрителната му реакция към обкръжаващия свят Разумът, в смисъл на разбиране, е изключително качество на Homo sapiens; манипулативната интелигентност, като инструмент за постигане на практически цели, е обща за животните и за хората. Манипулативната интелигентност без разум е опасна, защото кара хората да се движат в посоки, които може да са саморазрушителни от гледна точка на разума. Всъщност колкото по-изявен е неконтролираният манипулативен интелект, толкова е по-опасен.

Не кой да е, а самият Чарлс Дарвин говори за последствията и човешката трагедия на чисто научния, отчужден интелект В автобиографията си той пише, че до тридесетата си година музиката, поезията и живописта са му доставяли неизмерима наслада, но че по-късно за дълги години загубил всякакъв интерес съм тях: „Струва ми се, че умът ми стана някаква машина, която смила голям брой факти в общи закони… Загубата на естетическите интереси е равносилна на загубата на щастието и може би се отразява зле на умствените способности, а още по-вероятно — и на нравствените качества, тъй като отслабва емоционалната страна на нашата природа.“50 (Цитирано по Е. ф. Шумахер.)

Процесът, който Дарвин описва, продължава да се развива оттогава насам, докато между разума и сърцето настъпва почти пълен разрив. Интересно е да се отбележи, че подобен регрес не се наблюдава у повечето изявени учени, работещи в областта на точните и най-революционни науки (например теоретичната физика). Всички те дълбоко се вълнуват от философските и духовните проблеми. Имам предвид учени като А. Айнщайн, Н. Бор, Л. Силард, В. Хайзенберг, Е. Шрьодингер.

Преобладаването на манипулативното мислене често се придружава от атрофия на емоционалния живот Тъй като не се насърчава или не е необходим, а по-скоро пречи на оптималното функциониране, емоционалният живот остава недоразвит, спрял на нивото на детската възраст Резултатът е, че в сферата на емоционалните отношения хората с пазарен характер са изключително наивни. Привлечени от „емоционални натури“, поради собствената си наивност, те често не умеят да преценяват дали тези хора са искрени или лицемерни. Това обяснява защо мошениците се подвизават с успех в духовните и религиозните среди. Обяснява също и защо политиците, които залагат на силните емоции, допадат на хората с пазарен характер и защо последните не правят разлика между искрено набожния човек и онзи, който имитира дълбоки религиозни чувства.

Този тип личности не се класифицират единствено с термина „пазарен характер“. Може да бъде употребен и терминът, който Маркс използва — отчужден характер. Хората с такъв характер са отчуждени от труда си, от себе си, от другите хора u от природата. Ако използваме психиатричен термин, човекът с пазарен характер може да бъде наречен шизоиден. Терминът в известна степен заблуждава, защото шизоидната личност, когато живее сред други шизоидни личности, функционира успешно и не изпитва чувство на обърканост, каквото би се появило в по-„нормално“ обкръжение.

Докато преработвах за последен път съдържанието на тази книга, имах възможността да прочета в ръкопис книгата на Майкъл Макоби „Играчите: Новите корпоративни водачи“ — The Gamesmen: The New Corporate Leaders, чието излизане от печат предстоеше. В проницателното си изследване Макоби анализира структурата на характера на двеста и петдесет изпълнителни директори, мениджъри и инженери в две от най-преуспяващите американски компании. Много от неговите резултати потвърждават описаните от мен особености на кибернетичната личност, главно доминирането на мозъчната сфера за сметка на недостатъчно развитата емоционална сфера. Като се вземе предвид, че описваните от Макоби изпълнителни директори и мениджъри са или ще бъдат сред лидерите на американското общество, резултатите от неговото изследване придобиват голямо социално значение.

Данните, получени от три до двадесет лични интервюта, които Макоби е взел от всеки член на изследваната от него група, ни дават ясна представа за този тип характер51.

Две особености правят силно впечатление:

1) отсъствието на дълбок интерес към разбиране същността на нещата („разум“);

2) неустойчивият интерес у повечето хора към работа, която се възприема единствено като основно средство за осигуряване на икономическа стабилност.

Абсолютно различна е картината на онова, което Макоби нарича „скала на любовта“:

Нито едно от изследваните лица не може да бъде определено като дълбоко любяща личност, въпреки че 5% се проявяват като нежни и сърдечни. За всички останали се казва, че проявяват умерен интерес или традиционна загриженост към другите хора, че са неспособни да обичат или че са негативно настроени към живота — наистина поразителна картина на емоционална недоразвитост, за разлика от силно развитите интелектуални способности.

„Кибернетичната религия“ на пазарния характер съответства на тази обща структура на характера. Зад фасадата на агностицизма или християнството е скрита чисто езическа религия, макар хората да не я осъзнават като такава. Тази езическа религия трудно се поддава на описание, защото за нея може да се съди по онова, което хората правят (и не правят), а не по съзнателните им разсъждения за религията или по догмите на една религиозна организация. На пръв поглед най-силно впечатление прави фактът, че човек се е провъзгласил за бог, защото е придобил техническите способности за „второ сътворение“ на света, изместващо първото сътворение от Бога на традиционната религия. Можем да формулираме същото и по друг начин: превърнахме машината в бог и започнахме да се смятаме за богоподобни, служейки на машината. Без значение е каква формулировка ще предпочетем: важно е, че хората, намирайки се в състояние на реално безсилие, си въобразяват, че са всесилни благодарение на науката и техниката.

В колкото по-голяма изолация се оказваме, колкото по-слабо емоционално реагираме на обкръжаващия ни свят и колкото по-неизбежен ни изглежда катастрофалният край на днешната цивилизация, толкова по-пагубно става влиянието на новата религия. Ние преставаме да бъдем господари на техниката и вместо това се превръщаме в нейни роби — а техниката, някога жизненоважен елемент на съзиданието, показва другото си лице на жестоко божество (като индийската богиня Кали), пред което мъжете и жените са готови да жертват самите себе си и собствените си деца. Докато съзнателно продължават да хранят надежди за по-добро бъдеще, кибернетичните хора си затварят очите пред факта, че са се превърнали в поклонници на богинята на унищожението.

В подкрепа на тази теза могат да бъдат приведени много и различни доказателства, но най-убедителни са следните две: великите държави (и дори някои не толкова големи държави) продължават да трупат ядрени оръжия с все по-голяма разрушителна мощ, без да са склонни в близко бъдеще да вземат единствено разумното решение — унищожаването на всички ядрени оръжия и на атомните електроцентрали, които доставят суровина за ядрените оръжия; практически не се противодейства на опасността от екологична катастрофа. Или, с други думи, нищо сериозно не се прави за оцеляването на човешкия род.

Хуманистичен протест

Дехуманизацията на социалния характер и появата на индустриалната и кибернетичната религия пораждат протестно движение, довело до развитието на нов хуманизъм, чиито корени са в християнския и философския хуманизъм от периода на Късното средновековие и епохата на Просвещението. Този протест намира израз както в теистични християнски, така и в пантеистични или атеистични философски постулати. Той води началото си от две противоположни страни: от романтиците, които са консерватори в политическо отношение, и от марксистите и социалистите (както и от някои анархисти). И десните, и левите са единодушни в критиката си на индустриалната система и по отношение на пораженията, които тя нанася върху хората. Католически философи като Франц фон Баадер и консервативни политически лидери като Бенджамин Дизраели, излагайки проблема, си служат с формулировки, подобни на тези на Маркс.

Всяка от страните се различава от другата по начините, по които предлага да се избегне опасността от превръщането на хората във вещи. Дясноориентираните романтици смятат, че единственият изход е да се спре неудържимият „прогрес“ на индустриалната система и да се възстановят, макар и видоизменени, предишните форми на социално устройство.

Лявоориентираният протест може да бъде наречен радикален хуманизъм, въпреки че понякога се изразява в теистични, а понякога — в атеистични форми. Първите социалисти били убедени, че икономическото развитие не може да бъде спряно, че е невъзможно връщане към по-ранна форма на обществено устройство и че единственият път за спасение е да се върви напред и да се създаде ново общество, което би освободило хората от отчуждението, от подчинението пред машината, от перспективата да бъдат дехуманизирани. Социализмът се явява синтез на средновековната религиозна традиция и на следренесансовия дух на научно мислене и политическо действие. Също както и будизмът, социализмът представлява „религиозно“ масово движение, което, въпреки своята светска и атеистична ориентация, всъщност цели освобождението на хората от егоизма и алчността.

Необходим е поне кратък коментар, за да обоснова разбирането си за марксисткото учение за социализма, като се има предвид, че съветският комунизъм и западните социалреформисти изцяло го изопачиха в материализъм, целящ единствено постигане на всеобщо благо.

Както Херман Коен, Ернст Блох u редица други учени подчертават през последните десетилетия, социализмът е светският израз на пророческото месианство. Това може да се илюстрира най-добре с цитат от Кодекса на Маймонид, в който той прави характеристика на месианското време:

„Мъдреците и Пророците не са лелеяли идването на Месията, за да може народът на Израил да господства над света или да властва над езичниците, нито за да бъде възхваляван от другите народи, или да може да яде, да пие и да се весели. Стремежът им бил Израил да бъде свободен да се посвети на Закона и на мъдростта му и да няма никой, който да го потиска или нарушава, та да бъде достоен за бъдещия живот. Тогава няма да има нито глад, нито войни, нито завист, нито борби между хората. Ще има в изобилие земни блага, и всеки ще получи онова, от което се нуждае. Единственото занимание на хората по целия свят ще бъде да познаят Бога. Тогава синовете на Израил ще станат много мъдри, ще узнаят тайните, които сега са скрити, и ще достигнат до такова прозрение на всичко, сътворено от техния създател, на каквото е способен само човешкият ум, тъй както е писано: «… Защото земята ще бъде пълна с познаване на Господа, както водите пълнят морето» (Исайя 11:9).“

В това описание целта на историческото развитие е да позволи на всеки човек да се посвети изцяло на изучаването на мъдростта и познаването на Бога, не на властта или разкоша. Месианското време е време на всеобщ мир, липса на завист между хората и изобилие на материални блага. Тази картина е близка до разбирането на Маркс за целта на живота, изразено в края на третия том на „Капиталът“:

„Царството на свободата започва в действителност едва там, където престава трудът, диктуван от нужда и външна целесъобразност, следователно по естеството на нещата то лежи отвъд сферата на същинското материално производство. Както дивакът трябва да се бори с природата, за да задоволява своите потребности и да запази и възпроизвежда своя живот, така трябва да се бори цивилизованият човек във всички обществени форми и при всички възможни начини на производство. С неговото развитие това царство на естествената необходимост се разширява, защото се разширяват неговите потребности; но същевременно се разширяват и производителните сили, които служат за тяхното задоволяване. Свободата в тази област може да се състои само в това, че социализираният човек, асоциираните производители рационално регулират своя обмен с природата, поставят го под свой общ контрол вместо той като сляпа сила да господства над тях; постигат целта си с най-малък разход на сили и при най-адекватни и най-достойни за човешката им природа условия. Но все пак това си остава царство на необходимостта. Отвъд него започва развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата, което обаче може да разцъфти само върху това царство на необходимостта като върху своя база. Намаляването на работния ден е основното условие (курсивът мой — Е. Ф.).52

Маркс, както и Маймонид — за разлика от християнските и другите юдейски учения за спасението, — не постулира някакво окончателно есхатологично решение; противоречието между човека и природата остава, но царството на необходимостта, доколкото е възможно, се поставя под контрола на човека: «Но все пак това остава царство на необходимостта.» Целта е развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата“ (курсивът мой — Е. ф.). Схващането на Маймонид, че „единственото занимание на хората по целия свят ще бъде да познаят Бога“ за Маркс, е „развитието на човешката сила… [като] самоцел“.

Да имаш и да бъдеш — тези две различни форми на човешкото съществуване са в центъра на идеите на Маркс за появата на новия човек. Опирайки се на тези две форми, Маркс преминава от икономически към психологически и антропологически категории, които, както се убедихме при разглеждането на Стария и Новия завет и проповедите на Екхарт, са и фундаментални „религиозни“ категории. Маркс пише: „Частната собственост ни е направила толкова глупави и едностранчиви, че един предмет е наш само тогава, когато го притежаваме, т.е. когато той съществува за нас като капитал или когато го обладаваме непосредствено, ядем го, пием го, носим го на тялото си, обитаваме го и т,н. — накратко, когато го употребяваме…

Ето защо мястото на всички физически и духовни чувства е заело простото отчуждение на всички тези сетива

— усетът за притежание. До такава абсолютна бедност трябваше да бъде сведена човешката същност, за да породи от себе си своето вътрешно богатство53 (За категорията притежание виж статията на Хес в сборника «Двадесет и една коли» — Einundzwanzig Bogen.)“

Идеята си за притежанието и битието Маркс е обобщил в следното изречение: „Колкото по-нищожно е твоето битие, колкото по-малко проявяваш живота си, толкова повече имаш и толкова по-голям е отчужденият ти живот. Всичко, което икономистът отнема от теб като живот и човечност, ти връща под формата на пари и богатство.“

„Усетът за притежание“, за който говори Маркс, е всъщност онази „привързаност към собственото Аз“, за която говори Екхарт, т.е. ненаситният стремеж към придобиване на вещи и към собственото Аз. Маркс говори за притежанието като начин на съществуване, не като притежание само по себе си, не като неотчуждена частна собственост Целта не е нито разкошът и богатството, нито бедността. Всъщност, според Маркс, и разкошът, и бедността, са пороци. Целта е човекът „да породи от себе си“.

Какво означава да породиш от себе си? Това е активната, неотчуждена изява на способностите ни по отношение на съответните обекти. Маркс продължава: „Всяко от неговите [на човека] човешки отношения към света: зрение, слух, обоняние, вкус, осезание, мислене, съзерцание, усет, желание, дейност любов, накратко — всички органи на неговата индивидуалност., в тяхното предметно отношение [или в тяхното отношение към предмета] представляват присвояване на този предмет, присвояване на човешката реалност“ Това е формата на присвояване, присъща на битийния модус, за разлика от притежателния. Маркс е изразил тази форма на неотчуждена активност в следния откъс:

„Сега си представи човека като човек и отношението му към света като човешко отношение: в този случай можеш да разменяш любов само за любов, доверие само за доверие и т.н. Ако искаш да се наслаждаваш на изкуството, трябва да си художествено образован човек. Ако искаш да оказваш влияние върху другите хора, трябва да си човек, който действително стимулира и движи напред другите. Всяко от твоите отношения към човека и към природата трябва да бъде определено, съответстващо на обекта на твоята воля проявление на действителния ти индивидуален живот Ако обичаш, без взаимност, т.е. ако любовта ти като любов не поражда ответна любов, ако с жизнената си проява като любещ човек не се превръщаш в любим човек, то любовта ти е безсилна и е нещастие“.

Идеите на Маркс обаче скоро биват изопачени, може би защото се е родил сто години по-рано. И той, и Енгелс мислели, че капитализмът вече е достигнал края на възможностите си и следователно революцията е съвсем близка. Това обаче се оказва дълбока заблуда, както признава Енгелс след смъртта на Маркс. Те са създали своето учение по времето, когато развитието на капитализма се намира в своя апогей и не са могли да предвидят, че трябва да минат поне още сто години, за да се стигне до упадък на капитализма и след това до окончателната му криза. По силата на историческата необходимост, предлаганата в разцвета на капитализма антикапиталистическа идея изцяло трябвало да се преобрази в капиталистически дух, за да има успех. В действителност тъкмо това и става.

Западните социалдемократи и върлите им противници, комунистите в Съветския съюз и извън него, трансформираха социализма в чисто икономическо понятие, чиято цел бе максималното потребление, максималното използване на машините. В теорията си за „гулаш“-комунизма Хрушчов, с присъщия си прям и простонароден маниер, издаде тайната: целта на социализма е да се осигури за цялото население същото удоволствие от потреблението, което капитализмът дава само на малцина. Социализмът и комунизмът бяха изградени върху буржоазната материалистическа идея. Някои фрази от ранните съчинения на Маркс (които, като цяло, се омаловажаваха и се приемаха за „идеалистични“ заблуди на „младия“ Маркс) бяха повтаряни като ритуални заклинания, така както на Запад се цитираше Светото писание.

Фактът, че Маркс живее по времето, когато капитализмът се намира в периода на най-голям разцвет, има и други последствия. Като истинска рожба на своето време, той не е могъл да се освободи от нагласите и идеите, характерни за буржоазната мисъл и практика. Така например някои негови авторитарни наклонности, намерили израз в съчиненията му са били плод по-скоро на патриархалния буржоазен дух, отколкото на духа на социализма. Също така, при създаването на своята теория за „научния“ социализъм като антипод на „утопичния“, той следва модела на класиците на политикономията. Подобно на икономистите, които твърдят, че икономиката се развива по свои собствени закони, независимо от човешката воля, Маркс се чувства длъжен да докаже, че социализмът задължително ще се развива според икономическите закони. Затова той понякога е склонен да предлага формулировки, които могат да бъдат погрешно сметнати изцяло за детерминистки, тъй като не отреждат достатъчно важно място на човешката воля и въображение в историческия процес. Тези неволни реверанси в духа на капитализма улесниха процеса на извращаване на марксизма в система, която по принцип не се различава особено от капитализма. Ако Маркс би излагал идеите си днес, когато упадъкът на капитализма започва и бързо набира скорост, действителното му послание може би щеше да окаже въздействие или дори даже да удържи победа, при условие че такова историческо предположение е основателно. Днес самите думи „социализъм“ и „комунизъм“ са компрометирани. Най-малкото всяка социалистическа или комунистическа партия, която претендира, че отстоява марксистки идеи, ще трябва да тръгне от убеждението, че режимите от съветски тип не са социалистически системи в нито едно отношение, че социализмът е несъвместим с бюрократичната социална организация, ориентирана към вещите и потреблението, че е несъвместим с материализма и рационализма, характерни както за системата от съветски тип, така и за капиталистическия тип система.

Опорочаването на социализма обяснява факта, че идеи, типични за радикални хуманисти, често възникват сред групи и у индивиди, които никога не са се смятали за марксисти или даже за яростни противници на идеите на Маркс, но нерядко в миналото са били активни участници в комунистическото движение. Тъй като е невъзможно да споменем всички радикални хуманисти от следмарксовия период, по-нататък аз все пак ще илюстрирам техния начин на мислене с няколко примера. Макар че схващанията им често не съвпадат, а понякога напълно си противоречат, във всички се съдържат следните идеи:

• производството трябва да служи на реалните потребности на хората, а не на изискванията на икономическата система;

• между хората u природата трябва да се установят нови взаимоотношения на взаимна изгода, а не на експлоатация;

• взаимният антагонизъм трябва да отстъпи място на солидарността;

• целта на всички социални преобразувания трябва да бъде човешкото благополучие и предотвратяване на неблагополучието;

• хората трябва да се стремят не към максимално, а към разумно потребление, което допринася за благоденствието;

• отделният човек трябва да бъде активен, а не пасивен участник в обществения живот54.

Алберт Швайцер тръгва от радикалната предпоставка за неизбежната криза на западната култура. „Сега за всички е ясно — твърди той, — че самоунищожението на културата е в пълен ход. Дори онова, което е оцеляло, вече е несигурно. То се е запазило, защото не е било подложено на разрушителния натиск, чиято жертва стана всичко останало. Но и то е изградено върху сипей [Geroll]. Следващото свличане [Bergrutsch] може да го помете…

Способността на съвременния човек да разбира културата и да я създава, е снижена, тъй като условията, в които той е поставен, го правят незначителен и го осакатяват психически.55

Определяйки индустриалния човек като «несвободен… неконцентриран и ограничен… застрашен да загуби хуманността си», Швайцер продължава: «Като се добави и обстоятелството, че поради своята разгърната организация обществото се е превърнало в непозната досега сила в духовния живот, несамостоятелността на отделния човек спрямо обществото е толкова голяма, че той почти няма собствен духовен [geisrfg] живот.. Ето така встъпихме в ново средновековие. Общата воля изхвърли от употреба свободата на мисленето, тъй като индивидите се отказаха от правото си да мислят като свободни личности и подчиниха идеите си на своята принадлежност към една или друга общност. Веднъж отказали се да отстояваме независимостта на мислите, ние загубихме и вярата в истината. Другояче не може и да бъде. Духовният ни живот е дезорганизиран. Свръхорганизираността на обществените условия е равнозначни на организирана безмисловност.» (курсивът мой — Е.Ф.). Според Швайцер за индустриалното общество е характерна не само липса на свобода, но и «свръхнапрежение» [Uberanstrengung]. «Вече две или три поколения живеят единствено като трудещи се, но не и като хора» Всичко това води до закърняване на духовното начало и при възпитанието на деца от такива «недоразвити» родители чезне основният фактор за развитието им като човешки същества. «По-късно, сам жертва на свръхзаетостта, човекът все повече изпитва потребност от повърхностни забавления… Пълното бездействие, отклоняването на вниманието от самия себе си и забравата са за него физическа потребност» (курсивът мой — Е.Ф.). Ето защо Швайцер призовава към съкращаване на производството, свръхпотреблението и разкоша.

Протестантският теолог Швайцер — също както доминиканския мистик Екхарт — изтъква, че човекът не е призван да се оттегли в сферата на духовен егоизъм, далеч от проблемите на света, а да води активен живот, като се стреми да допринесе за духовното усъвършенстване на обществото. «Ако днес само малцина притежават верен човешки и нравствен усет, това не на последно място се дължи на постоянното жертване на личната нравственост пред олтара на отечеството, вместо да останем в опозиция на обществото и да бъдем силата, която ще го кара да се стреми към съвършенство» (курсивът мой — Е. ф.).

Той заключава, че съвременната култура и социална структура водят към катастрофа, след която ще настъпи нов Ренесанс, «много по-велик от предишния» и че ако не искаме да загинем, трябва да се стремим към обновление чрез нова вяра и нагласа. «В този Ренесанс основна роля ще играе принципът на активността — единственият, създаден от човека рационален и прагматичен принцип на историческото развитие… Силно вярвам, че тази революция ще настъпи, ако се решим да станем мислещи човешки същества.» (курсивът мой — Е. ф.).

Вероятно поради факта, че Швайцер е бил теолог и поне от философска гледна точка е известен главно с идеята си за «преклонението пред живота» като основа на етиката, малцина са онези, които забелязват, че той е един от най-радикалните критици на индустриалното общество, развенчаващи мита за прогрес и всеобщо щастие. Швайцер съзнава, че човешкото общество и светът вървят към упадък в резултат на индустриализацията; още в началото на нашия век той вече прозира слабостта и зависимостта на хората, опустошителния ефект на труда, превърнал се в мания, необходимостта по-малко да работиш и по-малко да потребяваш. Швайцер постулира необходимостта от възраждане на колективния живот, който трябва да бъде организиран в дух на солидарност и преклонение пред живота.

Възгледите на Швайцер няма да бъдат представени пълно, ако не подчертаем, че противно на метафизичния оптимизъм на християнството, Швайцер е метафизичен скептик Това е една от причините така силно да бъде привлечен от будизма, според който животът е лишен от смисъл, ако е даден и гарантиран от някакво висше същество. Швайцер стига до следното заключение: «Ако приемаме света такъв, какъвто е, не може да му придадем такова значение, че целите и стремленията на човека и човечеството да придобият смисъл.» Единственият достоен начин на живот е дейността ни в света, в който живеем; но не дейност изобщо, а активност, проявяваща се в грижа за ближните. Швайцер е доказал това със съчиненията си и с целия си живот

Удивително е сходството между идеите на Буда, Екхарт, Маркс и Швайцер: радикалното им изискване за отказ от ориентацията към притежание; настояването за пълна независимост; метафизичният им скептицизъм; религиозността им без вяра в бога56; призивът им към социална активност в дух на грижа за ближния и човешка солидарност Друг е въпросът, че те самите понякога не съзнават всичко това. Например за Екхарт е характерно, че не съзнава атеизма си, а Маркс — религиозността си. Да се тълкуват идеите на тези мислители, особено на Екхарт и Маркс, е толкова трудно, че е невъзможно да се даде точна представа за атеистичната религия, проповядваща грижа към ближните, която ги прави основоположници на нова религиозност, съответстваща на потребностите на новия човек. Надявам се в следващата си книга да разгледам по-подробно идеите на тези велики мислители.

Дори авторите, които не могат да бъдат наречени радикални хуманисти, защото почти не надхвърлят рамките на абстрактните механистични възгледи за нашето време (като авторите на двата доклада, изготвени по поръчка на Римския клуб), виждат ясно, че единствената алтернатива на икономическата катастрофа е коренното изменение на духовната природа на човека. Месарович и Пестел настояват за «ново световно съзнание… нова етика в използването на материалните ресурси… ново отношение към природата, основано на хармония, а не на покоряване… чувство за идентификация с бъдещите поколения… За пръв път, откакто човекът се е появил на Земята, от него се иска да не прави онова, което може; от него се иска да ограничи икономическото и техническото си развитие или поне да смени посоката на развитие; всички бъдещи поколения на Земята искат от него да подели богатството си с тези, които нищо не притежават, да го стори не от милосърдие, а по силата на необходимостта. От него сега се иска да насочи вниманието си към органичното развитие на цялата световна система. Ще му позволи ли съвестта да откаже?» Те стигат до извода, че без фундаментални изменения на духовната природа на човека Homo sapiens е обречен“.

Това изследване има някои недостатъци. Най-големият, според мен, е че не разглеждат политическите, социалните и психологическите фактори, съпътстващи всяка промяна. Да се посочва изобщо общата тенденция на необходимите промени е безполезно, ако не се прави сериозен опит да се анализират реалните пречки за осъществяването на предложенията. (Да се надяваме, че Римският клуб ще разреши проблема за социално-политическите промени, които са предпоставка за постигането на главните цели.) Въпреки това важен е фактът, че тези автори за пръв път направиха опит да изложат икономическите потребности и ресурсното състояние на планетата и както писах в увода към тази книга, за пръв път бе формулирано изискване за необходимостта от промяна на етиката не като резултат от развитието на етични убеждения, а като логично следствие от икономическия анализ.

През последните години в Съединените щати и в Германия бяха публикувани значителен брой книги, авторите на които повдигат един и същ проблем: да се подчини икономиката на потребностите на хората, първо — заради самото оцеляване на човешкия род, и второ — заради неговото благополучие. (Прочел съм или съм се запознал с около тридесет и пет такива издания, но тяхното количество е поне двойно повече.) Мнозинството от авторите са единодушни, че увеличаването на материалното потребление не означава непременно увеличаване на благосъстоянието, че наред с необходимостта от социални промени са нужни и изменения в характера и в духовната сфера на човека; че ако не престанем да пилеем природните ресурси и да нарушаваме екологичното равновесие, необходимо за оцеляването на човека, не е трудно да се предвиди, че в близките сто години ни очаква катастрофа. Тук ще спомена само някои от изтъкнатите представители на тази нова хуманистична икономика.

В книгата си „Малкото е прекрасно“ (Small is Beautiful) икономистът Е. Ф. Шумахер доказва, че неуспехите ни са резултат от нашите успехи и че техниката трябва да бъде подчинена на реалните човешки потребности. „Икономиката като съдържание на живота е смъртоносна болест — пише той, — защото неограниченият растеж не се вмества в ограничения свят Всички велики мислители са се опитвали да внушат на хората, че икономиката не трябва да гради съдържанието на живота. Днес е очевидно, че тя наистина не е съдържанието на живота. И ако трябва да бъде характеризирана още по-точно, тази болест е подобна на пристрастяване — като алкохолизма или наркоманията. Не е от голямо значение дали пристрастяването се проявява в по-егоистична или по-алтруистична форма, дали се задоволява само по грубо материален начин, или търси по-изтънчени културни или научни методи. Отровата си остава отрова, дори и завита в станиол… Ако се пренебрегне духовната култура, вътрешната култура на човека, тогава егоизмът, толкова присъщ на капитализма, ще подхожда на тази ориентация повече, отколкото любовта към ближните.“

Шумахер прилага принципите си, като изобретява минимашини, пригодени за нуждите на хората в развиващите се страни. Забележително е, че книгите му с всяка година стават все по-популярни, и то не в резултат от масирани рекламни кампании, а в резултат от устната пропаганда на самите читатели.

Пол Ерлих и Ан Ерлих са американски автори, чиито възгледи са много близки с възгледите на Шумахер. В книгата си „Население, ресурси, околна среда: проблеми на човешката екология“ — Population, Resources, Environment: Issues in Human Ecology, me правят следните изводи за „сегашното състояние на света“:

1. Ако се вземат под внимание съвременната технология и моделите на поведение, планетата ни е пренаселена.

2. Големият абсолютен брой хора и прирастът на населението са основни препятствия за решаването на проблемите, пред които е изправено човечеството.

3. Човечеството вече почти е достигнало границите на своите възможности за производството на храни по традиционните начини. Поради проблеми в доставянето и разпределението близо половината от хората в света гладуват или са недохранени. Всяка година около десет-двадесет милиона души умират от глад.

4. Опитите за по-нататъшно увеличаване на производството на храни могат да ускорят изтощаването на околната среда, а това на свой ред ще намали възможностите на земята да ражда храни. Не се знае дали увреждането на околната среда вече не е напреднало до такава степен, че да е фактически необратимо; почти сигурно е, че възможностите на планетата да поддържа живота на земята постоянно намаляват Техническите и технологичните „достижения“ като автомобилите, пестицидите и неорганичните азотни торове са главните причини за унищожаването на околната среда.

5. Има основания да се смята, че прирастът на населението увеличава вероятността за гибел на човечеството вследствие на смъртоносна епидемия в световен мащаб или на термоядрена война. И едното, и другото би могло да предложи нежелателно „решение на проблема за пренаселеността чрез повишаване на смъртността“. Това крие потенциална възможност от унищожение на цивилизацията и дори от изчезването на Homo sapiens от лицето на Земята.

6. Няма технологична панацея за комплекса от проблеми, предизвикани от пренаселеността, недостига на храни, унищожаването на околната среда, въпреки че правилно приложената технология може да е от огромна полза в области като намаляването на замърсяването, комуникациите и контрола на раждаемостта. Кардиналните решения предполагат радикални и бързи промени в нагласата на хората, особено що се отнася до човешката репродуктивност, икономическия растеж, технологиите, опазването на околната среда и начините за разрешаване на международните конфликти [курсивът мой — Е. Ф.].

Друга книга, публикувана неотдавна, която заслужава да бъде спомената, е книгата на Е. Еплер „Край или промяна“ — Ende oder Wende. Идеите на автора са сходни с тези на Шумахер, без да са дотам радикални, а позицията му представлява изключителен интерес, може би защото Еплер е лидер на Социалдемократическата партия в Баден-Вюртемберг и е убеден протестант Две мои книги — „Здравото общество“ — The Sane Society, и „Революция на надеждата“ — The Revolution of Hope, са съзвучни с темата.

Дори сред; авторите от социалистическия блок [бившия — бел. ред.], където идеята за ограничаване на производството винаги е била табу, се намират гласове, които предлагат да се помисли за задържане на растежа в икономиката. В. Харих, дисидент марксист от ГДР [бившата — бел. ред.], предлага статичен световен икономически баланс, който сам по себе си може да осигури равенство и да предотврати опасността от непоправимо замърсяване на биосферата. Също така в Съветския съюз през 1972 г се състоя среща на някои от най-изтъкнатите специалисти в областта на естествените науки, икономисти и географи по проблемите, обединени от темата „Човекът и околната среда“. В дневния ред на срещата бяха резултатите от проучванията на Римския клуб, които съветските учени разгледаха добронамерено и внимателно, като изтъкнаха значителните достойнства на изследванията, макар и да не се съгласиха с направените изводи. (Информация за тази среща ще намерите в изданието „Технология и политика“ — Technologie und Politik, посочено в библиографията.)

Всичко най-съществено като принос на съвременната антропологична и историческа наука в трактовката на хуманизма и онова, което обединява авторите, споделящи идеята за осъществяване на хуманистични социални преобразования, се съдържа в книгата на Л. Мъмфорд „Петоъгълникът на властта“ (The Pentagon of Power) u във всички негови предишни работи.

Ако е вярно предположението, че от психологическа и икономическа катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на човешкия характер, изразяваща се В преход от притежателна към битийна нагласа, законно възниква въпросът: възможна ли е масова промяна на човешкия характер и ако е възможна, то по какъв начин би могло да стане това?

По мое мнение човешкият характер може да се промени, ако са налице следните условия:

1. Ние страдаме и го осъзнаваме.

2. Разбираме какви са причините за нашето страдание.

3. Знаем, че има начин да се избавим от нещастието.

4. Осъзнаваме, че за да се избавим от нещастието, трябва да следваме определени норми и да променим начина си на живот.

Тези четири пункта съответстват на четирите благородни истини, представляващи същността на учението на Буда и засягащи общите условия на човешкото съществуване, а не просто примери за неблагополучие, вследствие на конкретни индивидуални или социални обстоятелства.

Същият принцип на промяна, който е характерен за будизма, лежи в основата и на Марксовата идея за спасението. За да се разбере това, трябва да се знае, че за Маркс, както сам той казва, комунизмът не е крайна цел, а етап в историческото развитие на обществото, който трябва да освободи хората от обществено-икономическите и политическите условия, при които те губят човешкия си облик и се превръщат в роби на вещите, машините и на собствената си алчност.

Първата стъпка, предприета от Маркс, трябва да покаже на работническата класа — най-отчуждената и нещастна класа по онова време, — че страда. Маркс се опитва да разруши илюзията, която пречи на работниците да осъзнаят докрай собственото си нещастие. Втората стъпка трябва да разкрие причините за техните страдания, които се коренят в природата на капитализма и в такива качества на характера, породени от капиталистическата система, като алчността, користолюбието и зависимостта. Този анализ на причините за страданията на работниците (и не само на работниците) дава основния тласък в изследванията на Маркс относно анализа на капиталистическата икономика. Третата стъпка трябва да покаже, че страданията биха могли да бъдат избегнати, ако се премахнат пораждащите ги условия. Четвъртата стъпка разкрива новия начин на живот, новата обществена система, която ще освободи хората от страдания, неизбежно пораждани от старата система.

Фройд предлага сходна схема на терапия. Пациентите се обръщат към него, защото страдат и осъзнават, че страдат Но обикновено не съзнават от какво страдат. Ето защо първата задача на психоаналитика е да помогне на пациентите да се откажат от илюзиите, които им пречат да разберат в какво се състои тяхното страдание, и да осъзнаят реалните причини за заболяването си. Да се диагностицира характерът на индивидуалното или социалното страдание е въпрос на тълкуване, а при тълкуванията са възможни различни подходи. Най-ненадеждната информация за поставяне на диагноза по правило е субективната представа на пациента за причините за неговото страдание. Същността на психоаналитичния процес на лечение е да помогне на пациента да осъзнае действителните причини за болестта си.

Като знаят причините, пациентите могат да направят следващата стъпка — да прозрат, че болестта им е лечима, при условие че бъдат премахнати причините, които я пораждат Според Фройд, това означава да се възстановят потиснатите преживявания, свързани с определени събития от детството. Традиционната психоанализа не смята четвъртия етап за задължителен. Много психоаналитици, изглежда, смятат, че самото осъзнаване на онова, което е потискано, има терапевтичен ефект Често пъти това е така, особено когато пациентът има точно определени симптоми, какъвто е случаят с хистеричните или маниакалните състояния. Не вярвам обаче, че може да се постигне траен ефект у хора, чието страдание не се ограничава до определени симптоми и които е необходимо да променят своя характер; няма да има никакъв ефект, докато те не променят начина си на живот в съответствие с промяната в характера, която искат да постигнат. Например можем безкрайно да анализираме зависимостта на отделните хора, но всичките ни опити ще бъдат безуспешни, докато не се промени самата жизнена ситуация, в която се е намирал пациентът до момента на заболяването. Ще спомена един прост пример. Жена, причините за страданието на която се крият в зависимостта от баща й, дори да осъзнава дълбоките причини за тази зависимост, няма да оздравее, докато реално не промени начина си на живот, като например да се отдели от своя баща, да се откаже от помощта му и да поеме риска и неудобствата, неизбежни при такива практически стъпки към независимост. Само по себе си осъзнаването на причините на заболяването, без практически стъпки за промяна на жизнената ситуация, остава безполезно.

Новият човек

Функция на новото общество е появата на нов човек, в структурата на чийто характер се включват следните качества:

• готовност за отказ от всички форми на притежание, за да бъде, да съществува в пълния смисъл на думата;

• чувство на сигурност чувство за идентичност и увереност в себе си, основани на вярата в това, че съществува, че е, на вътрешната потребност на човека от привързаност, заинтересуваност, любов и единение със света, а не на стремежа да има, да притежава, да властва над света и по такъв начин да се превърне в роб на своята собственост;

• осъзнаване на факта, че никой и нищо извън нас самите не може да придаде смисъл на нашия живот и че само пълната независимост и отказ от вещоманията могат да станат условие за плодотворна човеколюбива дейност;

• да се чувстваш на мястото си;

• радост, породена от служене на хората, а не от трупане на печалби и експлоатация;

• любов и преклонение пред живота във всичките му проявления със съзнанието, че животът и всичко, което способства разцвета, е свещено, а не вещите, властта и онова, което е тленно;

• стремеж да овладееш, доколкото е по силите ти, своята алчност, да се освободиш от омразата и илюзиите си;

• да живееш без идолопоклонство и илюзии, тъй като всеки достига такъв етап, в който няма нужда от илюзии;

• да развиваш способността си да обичаш, както и способността за критично, реалистично мислене;

• да се освободиш от нарцисизма и да приемеш всички трагични ограничения, вътрешно присъщи на човешкото съществуване;

• да превърнеш собственото си всестранно развитие, както и това на себеподобните, във висша цел на живота;

• да знаеш, че за постигането на тази цел са нужни дисциплинираност и реализъм;

• да знаеш също, че без структура няма развитие, но да разбираш и разликата между структурата като атрибут на живота и „порядъка“ като атрибут на неживото, на мъртвото;

• да развиваш въображението си, но не като израз на бягство от непоносимите условия, а като предусещане на реалните възможности, като средство за премахване на непоносимите условия;

• да не заблуждаваш другите, но и да не бъдеш заблуждавай от тях; да бъдеш простодушен, но не и наивен;

• да се стремиш да постигнеш пълно самопознание не само по отношение на известните качества на личността, но и на непроявените, тъй като човек долавя смътно и онова, което не знае;

• да усетиш единението си с живота и да се откажеш от стремежа да покоряваш природата, да я подчиняваш, да я експлоатираш, да я изтощаваш и унищожаваш; да се стремиш да опознаеш природата и да живееш в хармония с нея;

• свобода, но не като произвол, а като възможност да останеш верен на себе си; не като възел от алчни страсти, а като деликатно балансирана структура, изправена пред вечната алтернатива да се развие или да се разруши, да живее или да умре;

• да знаеш, че злото и разрушението са неизбежни следствия от неправилно развитие;

• да разбираш, че само на малцина им се удава да постигнат съвършенството, и то на онези, които не се стремят непременно да „достигнат целта“, знаейки, че подобни амбиции са друга, по-различна форма на алчността и ориентацията към притежание;

• да изпитваш щастие на възтържествувалото жизнелюбие, независимо от това, какво ти готви съдбата в бъдеще. Когато човек живее максимално пълноценно, получава такова удовлетворение, че едва ли му остава място за безпокойство;

Предназначението на тази книга не е да дава препоръки на хората, живеещи в съвременната епоха на кибернетичен и бюрократичен индустриализъм (в „капиталистическия“ или „социалистическия“ му вариант), как да постъпват, за да ограничат притежателната форма на съществуване и да увеличават дела на битийната. За целта ще е нужна отделна книга, която сполучливо може да бъде озаглавена „Изкуството да бъдеш“57. През последните години бяха публикувани много книги за пътя към всеобщото благоденствие — някои от тях полезни, а други вредни с измамните си внушения, ориентирани към новия пазар, възникнал във връзка със стремежа на хората да избягнат катастрофата. В библиографията съм посочил някои ценни заглавия, които могат да се окажат полезни за тези, които проявяват сериозен интерес към проблема за постигане на благоденствие.

Нова наука за Човека

Първото условие за създаването на новото общество е необходимостта да се осъзнаят почти непреодолимите трудности, с които този опит неизбежно ще се сблъска. Смътното осъзнаване на тези трудности може би е една от главните причини, поради които се полагат толкова малко усилия за осъществяването на необходимите промени. Много хора си мислят: „Защо да се стремим към невъзможното? По-добре да се държим така, сякаш пътят, по който вървим, ще ни отведе до щастието и сигурността, както показват и нашите карти.“ Онези, които се отчайват, но скриват своето отчаяние под маската на оптимизъм, не са непременно мъдри. Онези, които не са изгубили надежда, могат да успеят само ако са трезви реалисти, ако се отърсят от всички илюзии и в пълна мяра осъзнаят трудностите. Тази трезвост отличава реалните от бленуващите „утописти“.

Ще изброим само някои от трудностите, които трябва да бъдат преодолени при изграждането на новото общество:

• да се реши проблемът по какъв начин да продължи индустриализацията без пълна централизация на производството, т.е. без да се стига до фашизъм от стар тип или, което е по-вероятно, до технологичен „фашизъм с усмихнато лице“;

• да се съчетае цялостното планиране с висока степен на децентрализация, като се откажем от „свободното пазарно стопанство“, което до голяма степен се е превърнало във фикция;

• да се откажем от неограничения растеж в икономиката в полза на избирателното развитие, за да се избегне опасността от икономическа катастрофа;

• да се създадат такива условия за работа и такава обща атмосфера, в която основната мотивация е духовното, психологическо удовлетворение, а не материалната изгода;

• да се стимулира по-нататъшният прогрес на науката и в същото време да се предотврати опасността научните достижения да се превърнат в заплаха за човешкия род при практическото им приложение;

• да се създадат условия, при които хората да изживяват щастие и радост, а не просто да удовлетворяват потребността си от удоволствия;

• да се осигури сигурност на индивидите, без да се поставят в пълна зависимост от бюрократичния държавен апарат при удовлетворяване на основните им потребности;

• да се създадат условия за „лична инициатива“ Във Всекидневния живот на човека, а не толкова в бизнес средата (където, впрочем, тя едва ли вече съществува).

Както при развитието на техниката някои трудности изглеждаха непреодолими, така и днес изброените по-горе трудности изглеждат непреодолими. Трудностите, свързани с развитието на техниката обаче, не се оказаха непреодолими, защото бе създадена нова наука, която провъзгласи принципа за наблюдение и проникване в тайните на природата като условие за господството над нея (Френсис Бейкън, „Нов органон“ — Novum Organum, 1620). Тази нова наука от XVII в. до днес е привличала най-блестящите умове в индустриализираните страни и доведе до осъществяването на техническите утопии, за които е мечтал човекът

Днес обаче, приблизително три и половина века по-късно, се нуждаем от принципно нова наука. Нуждаем се от Хуманистична наука за човека като основа на Приложната наука и Приложното изкуство за Социално преустройство.

Техническите утопии — въздухоплаването например — бяха реализирани благодарение на новата наука за природата. Човешката утопия на месианското време — за ново обединено човечество, живеещо в братство и мир, свободно от икономическа зависимост, от войни и класова борба — може да стане действителност само ако вложим в осъществяването й същата енергия, ум и въодушевление, както при реализирането на техническите утопии. Но както не се строят подводници само с четене на Жул Верн, така и не се гради хуманистично общество само с четене на пророците.

Никой не може да каже дали естествените науки ще отстъпят първенството на новата социална наука. Ако все пак това стане, за нас все още ще има надежда за оцеляване, но това ще зависи от един фактор: колцина ще са надарените, образовани, дисциплинирани и неравнодушни мъже и жени, които ще бъдат привлечени от новото предизвикателство към човешкия разум и от факта, че този път целта не е господство над природата, а господство над техниката и над ирационалните обществени сили и институции, които застрашават оцеляването на западното общество, да не кажем, и на цялото човечество.

Убеден съм, че бъдещето ни зависи от това дали най-будните умове на човечеството напълно осъзнават сегашната криза и готови ли са да се посветят на новата хуманистична наука за човека. Само съгласуваните им усилия ще помогнат да се решат споменатите вече проблеми и да се постигнат разгледаните по-долу цели.

Проекти, в които се поставят такива общи цели като „обобществяване на средствата за производство“, се оказаха социалистически и комунистически лозунги, прикриващи главно липсата на социализъм. „Диктатура на пролетариата“ или на „интелектуалния елит“ не са по-мъгляви и подвеждащи фрази от понятието за „свободната пазарна икономика“ или за „свободните нации“. Ранните социалисти и комунисти от Маркс до Ленин не са имали конкретни планове за социалистическото и комунистическото общество. Това е и най-уязвимото място на социализма.

Новите социални форми, които ще представляват основата на битието, няма да възникнат без проекти, модели, изследвания и експерименти, които ще преодолеят пропастта между онова, което е необходимо, и онова, което е възможно. Това в края на краищата ще доведе до широкомащабно, дългосрочно планиране, както и до разработката на краткосрочни планове за първите стъпки. Всичко зависи от волята и хуманистичния дух на хората, които работят по проблема. Нещо повече, когато виждат перспектива и осъзнават конкретно какво може да се направи стъпка по стъпка за осъществяването на вижданията си, хората, вместо страх, започват да изпитват надежда и ентусиазъм.

Ако икономическата и политическата сфера на обществото трябва да бъдат подчинени на развитието на човека, моделът на новото общество трябва да бъде създаван в съответствие с потребностите на неотчуждения и битийно ориентиран индивид. Това означава, че хората нито ще живеят в нечовешка мизерия — което все още си остава главният проблем за по-голямата част от човечеството, — нито ще се превърнат в Homo consumens, както богатите в индустриалноразвитите страни, под въздействието на вътрешните закони на капиталистическото производство, които налагат непрекъснат растеж на производството и по този начин — растящо потребление. Ако е съдено хората някога да станат свободни и да спрат да стимулират индустрията с патологичното си потребление, в икономическата система трябва да настъпят радикални промени: трябва да сложим край на сегашното положение, при което здрава [стабилна] икономика може да съществува само с цената на здравето на хората. Задачата е да създадем здрава икономика за здрави хора.

Първата решителна крачка към постигането на тази цел е преориентирането на производството към „здравословно потребление“.

Традиционната формула „Производство за потребление вместо за печалба“ е недостатъчна, защото не пояснява за какъв вид потребление става дума — за здравословно или за патологично. И именно на този етап възниква най-трудният практически въпрос. Кой трябва да определя кои потребности са здравословни и кой Нездравословни? В едно можем да бъдем сигурни: изключено е да се принуждават гражданите да консумират онова, което държавата реши, че е най-добро — дори то действително да е най-добро. Бюрократичният контрол, който принудително би блокирал потреблението, само би накарал хората още повече да потребяват. Нормално потребление може да има, ако все по-голям брой хора пожелаят да променят структурата на потребление и своя начин на живот А това е възможно, ако им се предложи такъв тип потребление, който е по-привлекателен от онзи, към който са привикнали. Това не може да стане със законодателен акт, нужен е постепенен възпитателен процес, в който главната роля се пада на правителството.

Задължение на държавата е да определи нормите на здравословно потребление за сметка на патологичното и индиферентно потребление. Такива норми по принцип могат да бъдат установени. Добър пример за това е американското Управление за контрол над храните и лекарствата (FDA). То определя кои храни и кои лекарствени препарати са вредни, опирайки се на експертното мнение на учени в различни области, често след продължителни експериментални изследвания. По сходен начин стойността на други стоки и услуги може да се определя от съвет или комисия, съставени от психолози, антрополози, социолози, философи, теолози и представители на различни обществени и потребителски групи.

За да се анализира обаче кое е полезно и кое е вредно за хората, често са необходими несравнимо по-задълбочени проучвания, отколкото провежданите от гореспоменатото управление. Новата наука за човека трябва да предприеме фундаментални изследвания върху природата на човешките потребности, която е почти неизучена. Трябва да се определи кои потребности са потребности на нашия организъм и кои са резултат от развитието на културата; кои са следствие от развитието на индивида и кои са изкуствено създадени, провокирани от индустрията; кои „активизират“ дейността на човека и кои го правят „пасивен“; кои са обусловени патологично и кои са плод на здравата психика.

За разлика от решенията, приети от Управлението за контрол над храните и лекарствата, решенията на новата хуманистична комисия от експерти няма да се провеждат по принуда, а ще служат само като насоки и ще се подлагат на широко обсъждане от гражданите. Ние вече добре разбираме важността на проблема, свързан със здравословното и нездравословното хранене; резултатите от изследванията на експертите ще помогнат на обществото да осъзнае всички други проблеми, свързани с нормалните и патологичните потребности. Хората ще разберат, че потреблението често поражда пасивност, че потребността от живот на бързи обороти и от нови неща, която може да се задоволи само чрез потребление, отразява вътрешното ни безпокойство и бягство от самите себе си. Ще осъзнаят, че когато човек непрекъснато се стреми да прави все нови и нови неща или да придобива вещи или домакински уреди последен модел, това всъщност е средство за самозащита, страх да се окажеш насаме със себе си или с друг човек.

Правителството може до голяма степен да улесни този възпитателен процес, като субсидира производството на желани стоки и услуги, докато то стане печелившо. Тези усилия трябва да бъдат придружавани от широка просветна кампания, популяризираща здравословното потребление. Редно е да се очаква, че съгласуваните усилия, насочени към стимулиране на нормалните потребности, вероятно ще променят характера на потребление. Дори да се избягнат „промиващите мозъците“ методи за реклама, които индустрията днес използва — а това е важно условие, — ще бъде логично да очакваме, че резултатът от тези усилия няма да се различават особено от резултатите на индустриалната пропаганда.

Стандартното възражение срещу програмата за избирателно потребление (и производство) на принципа „благоденствие“ е, че в условията на свободната пазарна икономика потребителите получават точно онова, което искат Следователно няма никаква нужда от „избирателно“ производство. Този аргумент се основава върху предположението, че потребителите искат онова, което е добро за тях; това, разбира се, е абсолютно невярно (в случая с наркотиците или дори с цигарите никой не би използвал подобен аргумент). Такъв аргумент игнорира значимия факт, че потребителските вкусове се формират от производителите. Въпреки конкуриращите се марки, общото въздействие на рекламата е насочено към стимулиране жаждата за потребление. Всички компании си помагат взаимно в това чрез рекламите. Купувачът упражнява само съмнителната си привилегия да избира между няколко конкуриращи се търговски марки. Един от стандартните примери, предлагани от онези, които твърдят, че желанията на потребителите са закон за производителите, е неуспехът на компанията „Едсел“, принадлежаща на „Форд“. Неуспехът й обаче не променя факта, че дори рекламната пропаганда за фирмата беше пропаганда за купуване на автомобили — от нея натрупаха печалба всички марки, освен злощастната „Едсел“. Нещо повече, индустрията моделира масовия вкус, но не произвежда стоки, които биха били по-полезни за хората, но не толкова доходоносни.

Здравословното потребление е възможно само ако успеем да поставим под строг контрол правото на акционерите и ръководствата на големите предприятия да определят характера на продукцията си единствено с оглед на печалбите и разширяването на производството.

Промени от подобен тип могат да бъдат осъществени по законодателен път, без да се променят конституциите на западните демокрации (вече има много закони, ограничаващи правата на собственост в интерес на обществото). Защото главният въпрос е с придобиването на власт да се направлява производството, а не в притежаването на капитала като такъв. В края на краищата вкусовете на потребителите ще предопределят какво да се произвежда, след като на хипнотичното въздействие на рекламата е сложен край. Или съществуващите предприятия ще бъдат принудени да преустроят своята дейност по такъв начин, че да отговорят на новите търсения, или там, където това е невъзможно, правителството ще трябва да направи необходимите капиталовложения за производството на нови стоки и услуги, които потребностите на обществото налагат

Всички промени трябва да се извършват постепенно и със съгласието на преобладаващата част от населението. Те обаче ще доведат до нова форма на икономическа организация, толкова различна от настоящия капитализъм, колкото и от централизирания държавен капитализъм от съветски тип и от бюрократичната система от шведски тип, осигуряваща социални грижи за всички.

Трябва да се очаква, че още от самото начало големите корпорации ще използват огромната си власт, за да се опитат да се съпротивляват на тези промени. Единствено непоколебимата решимост на гражданите за здравословно потребление би могла да сломи съпротивата на корпорациите.

Един от ефективните начини, по който гражданите могат да докажат силата си, е поставяне началото на активно движение на потребителите, което ще използва като оръжие заплахата от „стачки“. Представете си например, че 20 на сто от собствениците на леки коли в Америка решат да не купуват повече автомобили, защото са убедени, че в сравнение с отлично уредения обществен транспорт частният автомобил е икономически неизгоден, екологично опасен, а и от психологическа гледна точка въздейства като наркотик, пораждайки изкуствено усещане за мощ, засилвайки завистта и желанието да избягаш от себе си. Макар че само икономист би могъл да изчисли каква икономическа заплаха е това за автомобилната индустрия — и, разбира се, за нефтодобивните компании, — ако такава стачка на потребителите наистина бъде организирана, това ще изправи една национална икономика, съсредоточена около автомобилостроенето, пред сериозни трудности. Естествено, никой не пожелава на американската икономика да изпада в сериозни затруднения, но ако тази заплаха стане вероятна (например, ако за един месец престанете да ползвате личните си автомобили), ще даде на потребителите стабилно основание да внесат промени в цялата система на производство.

Големите предимства на стачките на потребителите са, че не изискват никакво съдействие от страна на правителството, трудно е да бъдат прекратени (освен ако правителството не приеме мерки, принуждаващи гражданите да купуват нежелани стоки) и не изискват съгласието на 51 процента от гражданите, за да бъдат одобрени принудителните правителствени мерки. Впрочем малцинство от 20 процента може да е достатъчно, за да предизвика, промяна. Стачките на потребителите могат да минат без политически и партийни лозунги. В тях могат да участват както консервативни, така и либерални и „леви“ хуманисти, доколкото ги обединява едно желание: стремеж към здравословно и хуманно потребление. За да се прекрати една стачка на потребителите, трябва да започнат преговори на водачите на радикално-хуманистичното движение на потребителите с представители на едрата индустрия (и с правителството) относно исканите промени. Могат да бъдат прилагани същите методи, както и при прекратяване на работническа стачка.

Трудността е в това да се накарат потребителите да осъзнаят: 1) своя отчасти несъзнателен протест срещу потребителството и 2) потенциалната си мощ, ако всички хуманистично настроени потребители се обединят Това движение на потребителите ще е израз на истинска демокрация: индивидите ще изразят мнението си открито и това е опит да променят хода на социалното развитие по активен и неотчужден начин. И всичко това ще се основава на лично решение, а не на политически лозунги.

Ако обаче властта на големите корпорации остане толкова силна, колкото е сега, нищо няма да се промени дори с добре организираното движение на потребителите. Дори остатъците от демокрация са обречени да отстъпят място на технократския фашизъм, на обществото от охранени, немислещи роботи — същия тип общество, което вдъхваше толкова много страх под името „комунизъм“, — ако не се премахне натискът на гигантските корпорации над правителството (който всеки ден се засилва) и над населението (чиито мозъци постоянно „се промиват“). Съединените щати имат традиция в обуздаването на властта на гигантските предприятия, изразена в антитръстови закони. Влиятелното обществено мнение може да наложи духът на тези закони да се прилага по отношение на съществуващите корпоративни супергиганти, така че да бъдат раздробени на по-дребни производствени единици.

За да изградят общество с битийна ориентация, всички хора трябва активно да изпълняват както икономическата, така и гражданската си функция в обществото. Следователно ние можем да се избавим от притежателната нагласа за съществуване единствено чрез пълното осъществяване на индустриалната и политическата демокрация, основана на единодействие.

Повечето радикални хуманисти споделят това изискване.

При индустриалната демокрация всеки член на голяма индустриална или друга организация играе активна роля в живота й, всеки е напълно информиран и участва във вземането на решения — като се започне от равнището на индивидуалния работен процес, здравеопазването и мерките за безопасност (това вече успешно е изпробвано в няколко шведски и американски предприятия) и се стигне до участие във вземането на решения на по-високо равнище, засягащи общата политика на предприятието. От съществено значение е работниците и работодателите да представляват себе си, а не да бъдат представяни от профсъюзни служители извън предприятието. Индустриалната демокрация означава също, че предприятието не е само икономическа и техническа, а и социална институция, в чийто живот и начин на функциониране всеки член взима дейно участие и проявява жив интерес.

Същите принципи важат при осъществяването на политическата демокрация. Демокрацията може да устои на авторитарната заплаха, ако от пасивна, „наблюдаваща демокрация“ се превърне в активна, „демокрация, основана на единодействието“, в която проблемите на обществото са толкова близки и важни за отделните граждани, колкото и личните им проблеми, или по-точно, в която благополучието на обществото се превръща в лична грижа на всеки гражданин. Като участват в живота на обществото, хората откриват, че личният им живот става по-_интересен_ и по-вълнуващ. Действително, истинската политическа демокрация може да бъде определена като демокрация, при която животът е най-вече интересен. По самата си същност тази демокрация, основана на единодействието — за разлика от „народните демокрации“ или „централизираните демокрации“, — е антибюрократична и създава атмосфера, която практически изключва възможността от поява на демагози.

Разработването на методи за такъв нов тип демокрация може би е много по-трудно от изработването на демократична конституция през XVIII в. Ще са необходими огромни усилия от страна на голям брой висококомпетентни специалисти, за да се изковат принципите и конкретните методи за изграждане на този нов тип демокрация. Като едно от многото възможни предложения за реализиране на тази цел бих желал отново да се спра на идеята, която изказах преди повече от двадесет години в книгата си „Здравото общество“: да бъдат създадени стотици хиляди контактни групи (всяка по около петстотин члена), които на свой ред да съставят постоянни съвещателни органи, упълномощени да вземат решения по основни проблеми в областта на икономиката, външната политика, здравеопазването, образованието и начините за постигане на всеобщо благополучие. Тези групи ще получават цялата информация, която им е необходима (описвам характера й по-нататък), ще я обсъждат (без външни влияния) и ще решават чрез гласуване (а като се имат предвид съвременните технически средства, резултатите от всичките им гласувания ще бъдат обработвани още същия ден). Всички групи заедно ще образуват „Долната камара на парламента“, чиито решения заедно с тези на други политически органи ще оказват решаващо влияние върху законотворчеството.

„Защо трябва да се правят такива сложни планове — ще запита някой, — когато допитванията до общественото мнение позволяват да се получат данни за мнението на цялото население за същия кратък период?“ Това възражение засяга един от най-проблематичните аспекти на този вид сондиране на общественото мнение. Какво всъщност представлява „мнението“, което се получава чрез анкетиране, освен основанията, които изтъква даден човек, без да разполага с необходимата за случая информация, критичен анализ и обсъждане? Нещо повече, анкетираните знаят, че „мненията“ им не са от значение и следователно ще останат без последствия. Подобни мнения само фиксират осъзнатите представи на хората в даден момент Те нищо не ни казват за скритите тенденции, които биха могли да доведат до коренно противоположни мнения, ако обстоятелствата се променят По същия начин по време на политически избори гласоподавателите знаят, че след като вече са гласували за един кандидат, те повече не могат да повлияят реално върху по-нататъшния ход на събитията. В някои отношения гласуването на политически избори е още по-вредно от допитванията до общественото мнение, защото мисленето е притъпено чрез полухипнотични въздействия върху хората. Изборите се превръщат във вълнуваща мелодрама, в която на карта са заложени надеждите и стремежите на кандидатите, а не политически проблеми. Гласуващите сякаш участват в драматично представление, като дават гласа си за кандидата, когото подкрепят Макар че голяма част от населението отказва да направи този жест, мнозинството от хората са очаровани от тези съвременни зрелища в римски стил, в които на арената се борят политици, а не гладиатори.

За да бъде убеден някой в нещо, са нужни най-малко две условия: адекватна информация и гаранции, че решението на даден човек ще окаже някакво въздействие. Процесът на формиране на мнение у лишения от власт наблюдател не изразява убежденията му, а напомня игра, аналогична с избора на една или друга марка цигари. Поради тези причини мненията, изразени в анкети и в избори, представят най-ниското, а не най-високото равнище на човешки преценки. За потвърждаване на този факт могат да послужат следните два примера за най-точни преценки. От тях се вижда, че когато решенията засягат лично хората, те значително превъзхождат равнището на политическите им решения. Хората правят такива преценки, в случай че се касае до: а) личните им дела (особено в бизнеса, както ясно доказва Джоузеф Шъмпитър) и 6) участието им като съдебни заседатели в правораздаването. За съдебни заседатели по правило се избират обикновени граждани, които трябва да вземат решения по доста заплетени и сложни случаи. Съдебните заседатели получават цялата необходима информация по разглежданото дело, дава им се възможност обстойно да разискват всички детайли; те напълно съзнават, че от решенията, които са упълномощени да вземат, зависят животът и щастието на подсъдимите. Като резултат решенията им по правило свидетелстват за голяма проницателност и обективност Обратно, неинформираните, полухипнотизирани от реклами и лишени от реална власт хора не са способни да изразяват каквито и да било убеждения. Без информация, без анализиране и без властта да прокараш решенията си демократично изразеното мнение не се отличава особено от овациите по време на спортни състезания.

Активното участие в политическия живот изисква максимална и цялостна децентрализация в промишлеността и политиката.

По силата на иманентната, вътрешноприсъща логика на съвременния капитализъм предприятията и правителството се разрастват непрекъснато, докато накрая се превръщат в гигантски конгломерати, централизирано управлявани от върха на бюрократичната пирамида. Едно от необходимите условия за създаването на хуманистично общество е да се преустанови този процес на централизация и да започне широка децентрализация. Причините за това са няколко. Ако едно общество се превърне в това, което Мъмфорд нарича „мегамашина“ (т.е. ако цялото общество, с всички негови членове, се уподоби на огромна, централизирано управлявана машина), фашизмът в края на краищата ще стане почти неизбежен, защото а) хората се превръщат в стадо, губят способността си да мислят критично, чувстват се безсилни, пасивни са и задължително започват да мечтаят за лидер, който „знае“ какво трябва да се направи — изобщо знае всичко, което те не знаят, и б) „мегамашината“ може да бъде управлявана от всеки, който има достъп до нея, просто като натиска съответните копчета. Мегамашината, подобно на лекия автомобил, може да функционира и сама; с други думи, човекът зад волана трябва само да задейства съответните копчета, да прави завои, да натиска спирачките, като взема предвид и някои други, също толкова прости неща; това, което в леката кола или в някоя друга машина са многобройните им копчета, в мегамашината са различните равнища на бюрократичната администрация. Седне ли веднъж в креслото на властта, дори човек с посредствен интелект и способности може с лекота да управлява държава.

На отделните щати, които сами по себе си са огромни конгломерати, не бива да се дават правителствени функции. Такива функции могат да се дават на сравнително по-малки области, където хората се познават и могат да се преценяват взаимно и следователно могат да участват активно в управлението на тяхната малка общност При децентрализацията в промишлеността трябва да се даде по-голяма власт на малките отдели в рамките на дадено предприятие и да се раздробят гигантските корпорации на малки производствени единици.

Активното и отговорно участие в обществените дела изисква замяна на бюрократичния начин на ръководство с хуманистичен.

Мнозинството от хората все още са убедени, че всякакъв тип администрация е непременно „бюрократична“, т.е. отчуждено управление. Освен това мнозинството от хората не съзнават колко пагубно действа бюрократичният дух и как се просмуква Във всички сфери на живота, дори там, където едва ли бие на очи, например в отношенията между лекари и пациенти, както и между съпрузи. Бюрократичният метод може да се определи като метод, при който а) с хората се отнасят като с предмети и б) за предметите съдятпо-скоро по количествени, а не по качествени показатели, за да се улесни и поевтини отчетът и контролът Бюро-крати-те основават решенията си върху установени правила, изведени въз основа на статистически данни, като не се интересуват от живите хора, с които манипулират. Те решават спорния въпрос в конкретния случай и с оглед на най-голямата статистическа вероятност като рискуват да навредят на петте или десетте процента от хората, които не се вместват в този модел. Бюрократите се боят да поемат лична отговорност, като се крият зад вече установени правила. Сигурността и самоуважението им се крепят на стриктното придържане към правилата, а не на законите на човешката душа.

Нацистът Айхман е ярък пример на бюрократ Той изпраща стотици хиляди евреи на смърт не защото ги мрази. Той просто нито мрази, нито обича някого. Айхман „изпълнява дълга си“ и верен на каузата, ги изпраща на смърт, без никакви скрупули, веднага щом му нареждат да ускори изселването им от Германия. Всичко, което има значение за него, е да изпълнява разпоредбите и изпитва чувство за вина само ако ги наруши. Той заявява (и с това утежнява вината си пред съда), че за целия си живот само два пъти се е чувствал виновен: когато като дете бягал от училище и когато не се подчинил на заповедта да се скрие по време на едно въздушно нападение. Това не означава, че у Айхман и у мнозина други бюрократи липсват елементи на садизъм, т.е. удовлетворение да властват над живота на други живи същества. Но тези садистични наклонности са само вторичен елемент при бюрократите, у които липсват чисто човешки реакции и които питаят преклонение пред буквата на закона.

Не казвам, че всички бюрократи са айхмановци. Първо, много хора, заемащи бюрократични длъжности, не са бюрократи по дух. Второ, в много случаи бюрократичната нагласа не доминира в цялостната личност и не убива всичко човешко у нея. Въпреки това, сред бюрократите има много айхмановци и единствената разлика е, че не им е било заповядано да подложат на унищожение хиляди хора. Но когато болничен бюрократ откаже да приеме тежко болен, защото правилникът изисква пациентът да е изпратен с направление от лекар, бюрократът не постъпва по-различно от Айхман. И социалните работници постъпват като Айхман, когато обричат на глад някой нещастен социално слаб човек, стриктно спазвайки правилата в бюрократичния си кодекс. Бюрократичното отношение не е присъщо само на администраторите. То се среща и сред лекарите, медицинските сестри, учителите, преподавателите. Проявяват го и много съпрузи спрямо съпругите си и родители спрямо децата си.

Живият човек е сведен до номер в някакъв си списък и бюрократите са способни на крайно безчовечни постъпки не защото са тласкани от жестокост макар и съответстваща на деянията им, а защото не изпитват никакво хуманно отношение към онези, които зависят от тях. Макар и да не се отличават от отявлените садисти, бюрократите са по-опасни, защото у тях дори не се поражда противоречие между съвест и дълг: съвестта им е спокойна, щом са изпълнили дълга си. Хората като обекти на съчувствие и състрадание за тях изобщо не съществуват

Някогашният нелюбезен бюрократ все още може да се срещне в някои стари предприятия или в големи учреждения, като отделите за социални грижи, болниците и затворите, където един-единствен бюрократ има значителна власт над бедни или безправни хора. В сферата на бизнеса днес бюрократите не са враждебни и не са дотам садисти, въпреки че властването над хора може да им доставя удоволствие. И у тях откриваме обаче същата бюрократична вярност към нещо — в случая към установената система, в която вярват Корпорацията е техният дом и правилата й са свещени, защото са „рационални“.

Нито старите, нито новите бюрократи обаче могат да съществуват в системата на демокрацията, основана на единодействие, тъй като бюрократичният дух е несъвместим с духа на активно участие на индивида в обществения живот Учените, представители на новата социална наука, трябва да изготвят планове за развитие на нови форми за управление, основано не на сляпото следване на някакви правила, а на адекватната реакция (включваща „отговорност“) на нуждите на хората и на конкретната ситуация. Небюрократичното управление е възможно, при условие че е налице спонтанност в реакциите на администратора, който не превръща съкращаването на разходите в самоцел.

Успешното изграждане на общество с битийна ориентация зависи и от много други фактори. Като правя следните предложения, не претендирам за оригиналност; напротив, окуражава ме фактът, че почти всички споменати идеи са предлагани в една или друга форма от други мислители хуманисти58.

Трябва да бъдат забранени методите за „промиване на мозъци“, използвани в промишлената реклама и политическата пропаганда.

Методите за „промиване на мозъци“ са опасни не само защото ни подтикват да купуваме неща, които изобщо не са ни нужни и които не искаме да имаме, а защото ни принуждават да избираме политически кандидати, които никога нямаше да изберем, ако напълно контролирахме своето поведение и решения. Ние обаче не сме в състояние да овладеем напълно реакциите си, защото сме обект на пропаганда, която се води с хипнотични методи на въздействие. За да се преборим с тази растяща опасност, трябва да забраним използването на всякакви форми на хипнотично въздействие, прилагани от пропагандата както в областта на потреблението, така и в областта на политиката.

Тези хипнотични методи, използвани в рекламата и в политическата пропаганда, са сериозна заплаха за психичното здраве, по-специално за ясното и критично мислене и за емоционалната независимост Задълбочени изследвания показват, че вредата от наркоманията върху човешкото здраве е много по-малка от пораженията, които нанасят методите за „промиване на мозъците“ — от подпраговите внушения до полухипнотичните прийоми, като често повтаряне или изкривяване на логичното мислене под въздействието на призивите за сексуално наслаждение („Аз съм Линда, люби ме!“). Атакуването на хората чрез чисто сугестивни методи, което се прилага при рекламиране на стоки, главно с телевизионни рекламни клипове, въздейства затъпяващо. Този щурм срещу разума и чувството за реалност преследват индивида навсякъде и по всяко време: през дългите часове, когато гледа телевизия и когато пътува с колата си, и в хода на предизборните кампании с присъщата им шумотевица около кандидатите и т.н. Особеният ефект от въздействието на подобни сугестивни методи е, че създават атмосфера на полузабрава, като човек вярва и не вярва в онова, което се случва, губейки чувство за реалност

Ако отровата на масовата сугестия престане да се излива, потребителите ще изпитат почти същия ефект на абстиненция, който изпитват наркоманите, когато спрат да взимат наркотици.

Пропастта между богатите и бедните държави трябва да бъде премахната.

Няма съмнение, че ако тази пропаст се запази и се задълбочи, ще настъпи катастрофа. Бедните нации вече не приемат икономическата експлоатация на индустриалния свят като предопределен от Бога факт. Макар че Съветският съюз експлоатира своите сателитни държави по същия колониален маниер, той използва и подкрепя протеста на колониалните народи като политическо оръжие срещу Запада59. Повишаването на цените на петрола бе началото — и символът — на искането на колониалните народи да се сложи край на системата, която ги принуждава да продават евтино суровините и да купуват скъпо промишлените изделия. По същия начин войната във Виетнам беше символ на началото на края на политическото и военното господство на Запада над колониалните народи.

Какво ще стане, ако не се вземат решителни мерки за премахването на тази пропаст? Нищо чудно някоя епидемия да вземе такива застрашителни размери, че да проникне в крепостта на бялото общество, или пък по-продължителен период на глад да хвърли населението на бедните държави в такова отчаяние, че — с помощта на хора от индустриалния свят, които им съчувстват — да прибягнат към насилие, дори да използват ядрено или биологическо оръжие, което ще предизвика хаос в лагера на белите.

Тази катастрофа може да се предотврати само в случай, че се премахнат условията, пораждащи глад, недохранване и болести, а за да се осъществи това, е жизненонеобходима помощта на високоразвитите държави. Оказването на такава помощ не трябва да се диктува от заинтересоваността на богатите страни от извличане на печалби и политически дивиденти. Това също не означава, че икономическите и политическите принципи на капитализма трябва да се пренесат в Африка и Азия. Очевидно определянето на най-ефективния начин за оказване на икономическа помощ е работа на икономическите експерти.

На това дело могат да служат обаче само истински специалисти — хора, които, освен блестящ интелект, притежават и човеколюбиво сърце, което ще ги кара да търсят оптималното решение на проблемите. От препоръките на поканените за участие експерти трябва да личи, че притежателната им ориентация значително е отслабнала и се е зародило чувство на солидарност и грижа (не на съжаление). Да обичаш истински хората означава да мислиш не само за съвременниците си, а и за потомците си. Наистина, нищо не свидетелства така за нашия егоизъм, както фактът, че продължаваме да разхищаваме природните ресурси, да тровим Земята и трескаво да се готвим за ядрена война. Изобщо не ни смущава това, че ще оставим на потомците си в наследство една плячкосана планета.

Но ще се извърши ли все пак такава вътрешна промяна? Никой не знае. Светът би трябвало да знае обаче, че ако това не стане, конфликтът между бедните и богатите държави е неизбежен.

Много от пороците, присъщи на съвременното капиталистическо и социалистическо общество, могат да изчезнат, ако се въведе гарантиран годишен доход60.

Същността на тази идея е, че всички хора, независимо дали работят, или не, трябва да имат безусловното право да не гладуват и да не остават без подслон. Ще получават не повече, но и не по-малко от екзистенцминимума. Това право се представя като нова за днешното време идея, макар отдавна да е проповядвана от християнската църква и при повечето „примитивни“ племена да е неписан закон хората да се ползват от безусловното право на живот, независимо дали изпълняват „дълга си към обществото“. Това е право, което гарантираме на домашните си животни, но не и на ближните си.

Този закон, претворен в живота, би разширил неимоверно царството на личната свобода. Нито един човек, икономически зависим от друг (например от родител, съпруг или шеф), вече няма да бъде принуждаван да се подчинява, шантажиран с глад. Талантливи хора, които искат да се подготвят за алтернативен начин на живот, биха могли да постигнат това, ако са готови да направят жертви и да живеят известно време в относителна бедност Съвременните държави, обезпечаващи социални грижи за всички, са приели този принцип — „почти да…“ което в действителност означава „не съвсем“ и не днес. Бюрокрацията все още „администрира“ над хората, все още ги подлага на контрол и унижения. Правото на гарантиран доход обаче няма да изисква от никого да „доказва“, че има нужда от най-обикновена стая и минимално количество храна. Следователно няма да има нужда от бюрокрация, която да се разпорежда с програмата за социални помощи с присъщото й прахосничество и незачитане на човешкото достойнство.

Гарантираният годишен доход ще осигури истинска свобода и независимост Затова той е несъвместим с всяка система, изградена върху експлоатацията и контрола, и особено с различните форми на диктатура. За съветската система е характерно, че дори само предложенията да се въведат най-прости форми за безплатно получаване на стоки (например безплатен обществен транспорт или безплатно мляко) упорито се отхвърлят Изключение прави безплатното здравеопазване, но то е безплатно само на пръв поглед, тъй като безплатните медицински услуги предполагат категоричното условие: човек ги получава само ако е болен, при положение, че през целия му трудов живот е внасял суми за социално осигуряване.

Като се имат предвид днешните разходи за поддържане на огромния бюрократичен апарат, осигуряващ социални грижи за всички, разходите за лечение на болните, и особено на психосоматичните заболявания, престъпността и наркоманията (които до голяма степен са форми на протест срещу принудата и досадата), напълно е възможно осигуряването на гарантиран годишен доход за всеки желаещ да излезе по-евтино от сегашната система на социално осигуряване. Тази идея ще се стори неосъществима и опасна на онези, които са убедени, че „хората по природа са мързеливи“. Тази невярна представа за природната леност на човека няма сериозни основания. С тази формулировка властимащите само оправдават нежеланието си да се откажат от господство над онези, които са безпомощни.

Жените трябва да бъдат освободени от патриархалния гнет.

Освобождаването на жените от патриархалния гнет е основен фактор за хуманизиране на обществото. Господството на мъжете над жените е започнало едва преди около шест хиляди години в различни части на света, когато излишъкът в земеделската продукция е позволил да се наемат и експлоатират работници, да се създават армии и могъщи градове-държави61. Оттогава насам не само в обществата в Близкия изток и Европа, но и в повечето култури по света започват да доминират „сдружените мъже“, които подчиняват жените. Тази победа на мъжкия пол над женския се основава върху икономическата власт на мъжете и построената от тях военна машина.

Войната между половете е толкова стара, колкото и борбата между класите, но тя приема много по-сложни форми, защото жените са нужни на мъжа не само като работна сила, но и като майки, любовници и утешителки. Войната между половете често придобива открит и брутален характер, макар че по правило се води скрито. Жените са отстъпили под натиска на превъзхождащата ги мъжка сила, но се съпротивляват със свои оръжия, главно като превръщат мъжете в посмешища.

Поробването на едната половина от човешкия род от другата е нанесло и продължава да нанася огромна вреда на двата пола — мъжете си присвояват ролята на победители, а жените — на жертви. И до днес над отношенията между мъжете и жените, дори и сред онези, които съзнателно протестират срещу мъжкото господство, тегне проклятието на неравнопоставеността между половете, което при мъжете се проявява в чувство на превъзходство, а при жените — в чувство за малоценност (Фройд, който е убеден в мъжкото превъзходство, за жалост приема, че чувството за непълноценност у жените е предизвикано от липсата на пенис, и чувството за несигурност у мъжете — от „страха от кастрация“. В крайна сметка това, с което се сблъскваме реално, са симптомите на бойната между двата пола, а не биологичните и анатомичните различия като такива.)

Голям брой данни показват колко силно подчинението на жените на мъжете напомня подчинението на една безправна група от населението на друга. Да вземем за пример сходството между положението на черните в Американския юг преди сто години и положението на жените от онова време, та дори и днес. Черните и жените биват приравнявани с деца; смятат ги за прекалено емоционални, наивни, лишени от чувство за реалност и неспособни по тези причини да вземат самостоятелно решения; смятат ги за безотговорни, макар и очарователни същества. (Фройд добавя и това, че жените имат по-слабо развито съзнание [Свръхаз] от мъжете и че в по-голяма степен са склонни към нарцисизъм.)

Упражняването на власт над по-слабите е същността на сегашния патриархат, на господството над слаборазвитите държави, над децата и подрастващите. Набиращото сила и размах движение за освобождение на жените е от огромно значение, защото е заплаха за принципа на силата, върху който се гради съвременното общество (и капиталистическото, и комунистическото), доколкото за жените освобождението не означава, че ще си поделят с мъжете властта над други групи, като например колониалните народи. Ако движението за освобождение на жените от подчиненото им положение успее да идентифицира ролята и функциите си на символ на „антисилата“, жените ще придобият решаващо влияние в борбата за новото общество.

Вече са извършени някои важни крачки по пътя на освобождението. И може би бъдещите историци ще отбележат като най-революционното събитие на XX в. поставяне началото на освобождението на жените и край на мъжкото надмощие. Но борбата за освобождение на жените току-що е започнала и съпротивата на мъжете не е толкова яростна. Отношенията им с жените (включително сексуалните отношения) досега почиваха върху тяхното предполагаемо превъзходство, но мъжете вече започват да се чувстват неловко и неудобно с жени, които отхвърлят мита за мъжкото превъзходство.

Движението за освобождение на жените е тясно свързано с антиавторитарния уклон у по-младите поколения. Антиавторитарната тенденция достигна своя връх в края на 60-те години. Днес, претърпявайки странни метаморфози, много от разбунтувалите се срещу властимащите отново станаха „кротки“. Въпреки това от предишното преклонение пред родителите и властта не е останала и следа и изглежда старото „страхопочитание“ към съмнителни авторитети никога няма да се върне.

Освобождаването от властта на авторитетите е съпроводено с освобождаването от чувството за вина, свързано с проблема за отношението между половете: сексът изглежда вече е престанал да бъде забранена тема, престанал е да бъде смятан за грях. Колкото и различни да са мненията на хората за относителните достойнства на тези или онези страни на сексуалната революция, едно е сигурно: сексът вече не плаши хората и не може да бъде използван, за да насажда чувство за вина и по такъв начин да прави хората покорни.

Трябва да бъде създаден Върховен съвет по въпросите на културата, натоварен със задачата да консултира правителството, политиците и гражданите по всички въпроси, изискващи специални познания.

Членове на Съвета по културата могат да бъдат представители на интелектуалния и художествения елит на страната, мъже и жени, чиято честност и неподкупност е извън всякакво съмнение. Те ще определят състава на новата, разширена форма на Управлението за контрол над храните и лекарствата и хората, които ще отговарят за разпространение на информацията.

Тъй като в обществото съществува единомислие по въпроса за най-изтъкнатите представители в различни области на културата, смятам, че лесно ще могат да се намерят достойни членове на този съвет От голямо значение е, разбира се, в него да бъдат представени и противници на общоприетите схващания — например „радикалите“ и „ревизионистите“ в икономиката, историята и социологията. Трудността не е в намирането на членове за съвета, а в избирането им, защото това не може да стане чрез преки избори, а не би трябвало да бъдат назначавани и от правителството. Може да се помисли за други начини за подбор. Например като за начало се формира ядро от трима-четирима души, като групата постепенно се разширява до пълния й състав от петдесет до сто души. Този съвет по културата би трябвало да е обезпечен финансово, за да е в състояние да провежда специални изследвания по различни проблеми.

Трябва да бъде създадена и ефективна система за разпространение на навременна и пълна информация.

Информацията е задължителен елемент при изграждането на ефективна демокрация. Трябва да се сложи край на задържането или фалшифицирането на информация в интерес на „националната сигурност“. Дори и без такова незаконно задържане на информация количеството на реалната и необходима информация, която средният гражданин получава днес, варира около нулата. Това важи не само за средния гражданин. Съществуват немалко примери, свидетелстващи за това, че мнозинството от избраните депутати, членовете на правителството, шефовете на националната отбрана и лидери от деловите кръгове са зле информирани, а в голяма степен и погрешно информирани от неверните сведения, които разпространяват различни правителствени институции чрез средствата за масово осведомяване. За съжаление, мнозинството от същите тези хора в най-добрия случай притежават чисто манипулативен интелект Те не са способни да разберат какви сили действат под повърхността и въз основа на това да преценят трезво бъдещото развитие, а да не говорим за егоизма, нечестността и непочтеността. Но дори и да е честен и интелигентен, бюрократът не е в състояние да реши проблемите на свят, изправен пред катастрофа.

Като се изключат няколко „големи“ вестника, фактологическата информация по политическите, икономическите и социалните въпроси сама по себе си е изключително ограничена. Големите вестници наистина информират добре, но и добре дезинформират — не всички материали се публикуват обективно и безпристрастно; заглавията са тенденциозни и често не съответстват на съдържанието; уводните статии са поръчкови, написани в притворен благоразумен и морализаторски дух. фактически вестниците, списанията, телевизията и радиото произвеждат стока — новини, за които са послужили суровите събития. Само новините са продаваеми и самите средства за масово осведомяване определят кои събития са новина и кои не. В най-добрия случай информацията се преработва по шаблон и само повърхностно отразява събитията, като едва ли дава възможност на гражданите да проникнат в дълбочината на събитията и да разберат скритите причини. Докато продажбата на новини остане бизнес, на вестниците и списанията трудно може да се попречи да публикуват (без никакви скрупули) онова, което продава изданията им и не настройва враждебно рекламодателите.

Ако трябва да се формират мнения и да се вземат решения на базата на пълна информираност, проблемът с разпространението на информацията трябва да се решава по друг начин. Като пример за това ще спомена само, че една от първите и най-важни функции на Върховния съвет по въпросите на културата трябва да бъде събирането и разпространяването на пълна информация, която ще обслужва потребностите на цялото население, и по-специално ще бъде основа за разискване сред контактните групи в условията на демокрацията от единодействащ тип. Тази всеобхватна информация трябва да съдържа основни факти и алтернативи за вземане на политически решения. От особено голямо значение е в случай на разногласия да се публикува и мнението на малцинството, и мнението на мнозинството; информацията да бъде достъпна за всеки гражданин и особено за контактните групи. Върховният съвет по културата ще контролира дейността на тези нови екипи от репортери и кореспонденти, като в разпространението на такъв род информация важна роля се пада на радиото и телевизията.

Научните изследвания не трябва безогледно да се прилагат в промишлеността и отбраната.

Поставянето на каквито и да било ограничения върху придобиването на знания спъва човешкото развитие, както е и изключително опасно всички резултати на научната мисъл да се прилагат в практиката. Не са малко изследователите, които изтъкват, че някои открития в генетиката, неврохирургията, психотропните препарати и други области могат да причинят и сигурно причиняват огромна вреда на човечеството. Да се избегне това е практически невъзможно, докато продължават безпрепятствено да се използват всички нови теоретични открития в интерес на гражданската и военната промишленост Трябва да се сложи край на практиката да се определя приложимостта на резултатите от научните изследвания от гледна точка на тяхната рентабилност и военната целесъобразност Това изисква създаването на контролен съвет, без разрешението на който ще бъде невъзможно прилагането на практика на каквито и да било нови теоретични открития. Излишно е да споменаваме, че такъв контролен съвет трябва да е правово и психологически независим от промишлеността, правителството и военните. Върховният съвет по въпросите на културата ще има правото да подбира и назначава състава, както и да ръководи работата на този контролен съвет

• Всички предложения, изложени дотук, са достатъчно сложни за осъществяване, но трудностите наистина стават непреодолими, когато добавим още едно необходимо условие за изграждането на ново общество — ядреното разоръжаване.

Една от най-уязвимите страни на икономиката ни е, че се нуждае от мощна оръжейна индустрия. Днес Съединените щати, най-богатата държава в света, е принудена да съкращава разходите си за здравеопазване, социални грижи и образование, за да понесе бремето на бюджета за отбрана. Цената на социалните експерименти може да се окаже не по джоба на държава, която се разорява с производство на оръжия, които могат да служат само като средство за самоубийство. Нещо повече, духът на независимост и активност не може да съществува в атмосфера на военна бюрокрация, чиято мощ нараства с всеки изминат ден и продължава да внушава страх и подчинение.

Има ли реални шансове да бъде създадено Новото общество

Като вземем предвид мощта на корпорациите, апатията и безсилието на значителна част от населението, неспособността на политическите лидери в почти всички държави, опасността от ядрена война и заплаха от екологична катастрофа, да не говорим за такива явления като промените в климата, които сами по себе си могат да доведат до глад в обширни райони на света, можем ли да приемем, че има реални шансове за спасение? От гледна точка на бизнеса такива шансове няма. Нито един здравомислещ човек не би рискувал богатството си, ако вероятността да спечели е само 2 на сто, нито би вложил голям капитал в търговско начинание при такива мизерни шансове за печалба. Но когато става въпрос за живот и смърт, т нар. „разумен шанс“, колкото и малък да е, трябва да се превърне в „реална възможност“.

Животът не е нито хазартна игра, нито търговска сделка и ние сме длъжни да търсим навсякъде, където това е възможно, реални възможности за спасение: например в изцелителната сила на медицината. Ако за тежко болен човек има и най-малкият шанс да оживее, нито един лекар с чувство за отговорност няма да предложи да се откажат от лечение, като разчита само на временно облекчаваща терапия. Напротив, той ще направи всичко възможно, за да спаси живота на болния. Разбира се, не бива да се очаква нещо по-различно, когато става въпрос за болно общество.

Да се преценяват шансовете за оцеляване на едно общество от гледна точка на хазарт или бизнес, а не от гледна точка на човешкия живот, е характерно за духа на съвременното комерсиализирано общество. Не се крие голяма мъдрост в модерния днес технократски светоглед, съгласно който няма нищо чак толкова опасно в това, че ние, погълнати от работа и забавления, не изпитваме никакви чувства и че ако в това се изразява технократският фашизъм, то в края на краищата може и да не е чак такова голямо зло. Но това е самозалъгване — ние просто приемаме желаното за действително. Технократският фашизъм неминуемо ще доведе до катастрофа. Дехуманизираният човек в крайна сметка няма да бъде В състояние да поддържа съществуването на жизнеспособно общество, а в близко бъдеще няма и да може да се въздържи от самоубийствено използване на ядрено или биологическо оръжие.

Има все пак някои фактори, които са до известна степен обнадеждаващи. Първо, все повече хора осъзнават истината, която Месарович и Пестел, двамата Ерлих и други формулират пределно ясно: за да не бъде заличен западният свят от лицето на Земята, необходимо е, като се изхожда от чисто икономически позиции, да се създаде нова етика, ново отношение към природата, човешка солидарност и сътрудничество. Този апел към разума, дори като изключим всякакви емоционални и етични съображения, може да мобилизира съзнанието на маси хора. Не би трябвало да се отнасяме лекомислено към това, въпреки че исторически погледнато, народите неведнъж са действали срещу жизнените си интереси и дори срещу инстинкта си за самосъхранение. Правили са го, защото са били убеждавани от своите лидери, че не са изправени пред съдбовния избор „да бъдеш или да не бъдеш“. Ако бяха проумели истината обаче, нормалната неврофизиологична реакция трябваше да бъде осъзнаване гибелните заплахи за съществуването им и съответната защитна реакция.

Друг обнадеждаващ признак е засилващото се недоволство от сегашната обществена система. Все повече хора усещат la malaise du siecle62 — депресията. Съзнават я въпреки всевъзможните опити да я потиснат Чувстват трагедия в изолираността си и пустота в „уединението“ си. Чувстват безсилието си, безсмислието на живота си. Мнозина осъзнават положението си много ясно, други — по-смътно, но когато някой им разкрие истината, отрезвяването неминуемо настъпва.

В досегашната световна история живот, пълен с празни удоволствия, са водили само представителите на елита, които все пак са запазвали благоразумие, съзнавайки, че властта е в техни ръце и че трябва да действат разумно, за да не я загубят Днес празен, консуматорски живот води цялата средна класа, представителите на която нямат икономическа и политическа власт и не носят почти никаква лична отговорност Основната част от западния свят е познала радостта от потребителския тип щастие и все по-голям брой от онези, които са опитали тези блага, откриват, че те не отговарят на очакванията им. Хората започват да разбират, че богатството не ги прави щастливи; традиционното етическо учение е подложено на изпитание и практиката го опровергава.

Старата илюзия остана непокътната единствено в очите на онези, чийто живот е лишен от благата на буржоазния лукс; това се отнася за дребната буржоазия на Запад и за преобладаващата част от населението на „социалистическите“ страни. Наистина, буржоазната надежда за „щастие чрез потребление“ никъде не е така жива, както в страните, които все още не са достигнали до осъществяването на тази буржоазна мечта.

Едно от най-сериозните възражения срещу възможностите за преодоляване на алчността и завистта, според което те завинаги са се вкоренили в човешката природа, при по-задълбочен анализ губи тежест Алчността и завистта са толкова жизнени не поради присъщата им сила, a защото човек трудно устоява на натиска на обществото да бъде вълк сред вълци. Трябва да се промени социалният климащ системата от ценности, които са обект на одобрение или осъждане, и преходът от егоизъм към алтруизъм ще бъде улеснен значително.

Следователно отново стигаме до положението, че битийната ориентация е огромната потенциална сила на човешката природа. Притежателният модус на съществуване е движеща сила само за ограничен брой хора, но и битийната ориентация направлява съществуването на малцина. Всяка от двете тенденции може да стане доминираща, но коя точно ще вземе връх — зависи от социалната структура. В общество, ориентирано предимно към битието, тенденциите към притежание отслабват и се засилва битийната нагласа. В общество като западното, ориентирано главно към притежанието, се наблюдава точно обратното. Ако не бъде потискан съзнателно от обществото, битийният модус на съществуване винаги ще има своето място. Никой Савел не става Павел, ако не се е превърнал в Павел преди покръстването си.

Преходът от притежание към битие всъщност се свежда до посоката, в която ще се наклонят везните, когато в хода на социалната промяна се насърчава новото, а не старото. Освен това не става въпрос за нов човек, който се различава от предишния, както небето от земята. Става въпрос за промяна на посоката на развитие. Една крачка в новата посока ще бъде последвана от втора, а направени в правилна посока, тези крачки ще решат всичко.

Още един обнадеждаващ момент заслужава да бъде обсъден, колкото и парадоксално да ви се стори това. Става въпрос за степента на отчужденост, която е характерна за мнозинството от населението, включително и за лидерите му. Както вече изтъкнах в анализа на „пазарния характер“, жаждата да имаш и да трупаш се е видоизменила под влияние на проявяващата се в поведението на хората тенденция просто добре да функционират, да се разменят като стока, като при това си остават никои. За отчуждения, пазарен характер е по-лесно да се промени, отколкото за характера, склонен да трупа, фанатично вкопчил се в собствеността и най-вече в собственото си Аз.

Преди сто години, когато основната част от населението са били „независими“ граждани, най-сериозното препятствие за промяна е бил страхът да се лишиш от собствеността и икономическата си независимост и съпротивата срещу подобна загуба. Маркс е живял във времето, когато работническата класа е била единствената голяма зависима класа и според него — най-отчуждената класа. Днес мнозинството от населението е зависимо. Почти всички работещи са наемни служители. (Според доклада от преброяването на населението в САЩ от 1970 г само 7,82 на сто от цялото заето население над шестнадесетгодишна възраст работят самостоятелно, т.е. са „независими“) Освен това — поне в Съединените щати — фабричните работници, т.нар. сини якички, са тези, които все още поддържат традиционния буржоазен характер, ориентиран към придобиване на материални блага, и които вследствие на това са по-малко склонни да се променят от днешната, в голяма степен отчуждена средна класа.

Всичко това има много важни политически последствия: докато се бореше за освобождението на всички класи — т.е. стремеше се към безкласово общество, — социализмът привличаше „работническата класа“, т.е. хората на физическия труд. Днес работническата класа е още по-малочислена (относително, разбира се), отколкото преди сто години. За да получат власт, социалдемократическите партии се нуждаят от гласовете на голям брой хора от средната класа и за да постигнат тази цел, социалистическите партии се наложи да прекроят програмите си от социалистически в либерално-реформаторски. От друга страна, като обяви работническата класа за двигател на хуманистичните промени, социализмът неизбежно настрои враждебно членовете на, всички други класи, представителите на които усетиха, че работниците могат да им отнемат собствеността и привилегиите.

Днес идеята за създаване на ново общество привлича всички, които страдат от отчуждение, които работят като наемни служители и чиято собственост не е застрашена. С други думи, тази идея интересува мнозинството от населението, а не малцинството. Не застрашава никого с отнемане на собствеността, а що се отнася до доходите, би повишила жизнения стандарт на онези, които са бедни. Няма да се наложи да се намаляват високите заплати на висшите чиновници, но ако системата даде резултати, те самите няма да искат да бъдат символ на отминало време.

Нещо повече, идеалите на новото общество преодоляват всички партийни бариери: много от консерваторите не са изгубили нравствените и религиозните си идеали (Еплер ги нарича „консерватори на ценности“), а същото важи за голям брой либерали и лявоориентирани. Всяка политическа партия се стреми да спечели гласоподавателите, като ги убеждава, че тя единствена представя истинските ценности на хуманизма. Зад всички политически партии обаче стоят само два лагера: на онези, които ги е грижа, и на онези, които не ги е грижа. Ако в лагера на онези, които ги е грижа, съумеят да се отърват от партийната фразеология и осъзнаят, че всички имат едни и същи цели, възможността от промяна би се оказала значително по-реална. Особено като се има предвид, че привързаността на повечето граждани към техните партии все повече отслабва. Днес хората залагат на личности, които притежават мъдрост, убеденост и смелост да постъпват в съответствие с убежденията си.

Но дори при наличието на тези обнадеждаващи фактори шансовете да се извършат необходимите промени в човека и в обществото остават малки. Единствената ни надежда е в притегателната сила на новите идеи. Да се предлага една или друга реформа, която не променя системата по същество, в крайна сметка е безполезно, защото липсва мобилизиращата сила на мотивацията. „Утопичната“ цел е по-реалистична от „реализма“ на днешните ръководители. Създаването на ново общество и на нов човек е възможно само ако досегашната мотивация за придобиване на власт и извличане на печалби се замени с нова, а именно — да бъдеш, да се раздаваш, да разбираш себеподобните си; ако пазарният характер премине в градивен, любящ характер; ако кибернетичната религия отстъпи място на нов радикално-хуманистичен дух.

Наистина за онези, които не са привързани дълбоко към теистичната религия, съдбоносният въпрос е в приобщаването към хуманистичната „религиозност“ без религия, без догми и църковни институции, към тази „религиозност“, почвата за която отдавна се подготвя от движенията за атеистична религиозност от Буда до Маркс. Ние не сме изправени пред избора между егоистичния материализъм и възприемането на християнската концепция за Бога. Самият обществен живот във всичките му аспекти — труд, свободно време, лични взаимоотношения — ще съдържа „религиозен“ дух и няма да е нужна отделна религия. Потребността от нова, атеистична, неинституционална „религиозност“ не е атака срещу съществуващите религии. Това обаче означава, че Римокатолическата църква, и преди всичко нейната бюрокрация, е длъжна сама да се върне към духа на Евангелието. Това не означава, че „социалистическите страни“ трябва да престанат да бъдат социалистически, а че лъжесоциализмът трябва да бъде заменен с истински хуманистичен социализъм.

Разцветът на културата през Късното средновековие се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Града Божи. Разцветът на съвременното общество се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Земния Град на Прогреса. Но през нашия век тази идея се изроди в символ на Вавилонската кула, която вече се руши и руините й ще погребат всички и всичко. И ако Градът Божи и Градът Земен са теза и антитеза, единствената алтернатива на хаоса е синтезът между духовните стремления на Късното средновековие и постиженията на рационалната мисъл от Ренесанса до наши дни. Символът на този синтез е Градът на Битието.