Да се обичаме с отворени очи

Предговор

Да се пише за терапията на двойката е предизвикателство, с което малцина са се справяли успешно. С тази книга Хорхе Букай и Силвия Салинас показват не само че познават темата, но и че имат опита и способността да помагат успешно на двойките в криза, които искат да разрешат проблема си, и че умеят да го правят с истинско разбиране.

Познавам работата на Силвия Салинас много добре, защото имах възможността да наблюдавам някои от нейните първи терапевтични сеанси с двойки. Знам колко сериозно работи и какви успехи е постигнала. Изключително трудни пациенти отбелязаха в нейно присъствие и с нейна помощ напредък, който преди това изглеждаше почти невъзможен.

С Хорхе съм работила в учебни и терапевтични групи. Освен това високо ценя приноса на предишните му книги за разпространението на гещалттерапията1.

Постигането на истинската среща между двама души, които някога са се срещнали и обикнали, но които започват да се дистанцират, защото не са способни да понесат — и още по-малко да преодолеят — своите ограничения, изисква нещо повече от техника: това е истинско изкуство да се вглеждаме в ставащото тук и сега. Подходът на Хорхе и Силвия към тази толкова сложна тема е просто гениален. Основна сюжетна линия на романа е контрапунктът между живота на Роберто и имейлите на Лаура, чрез който авторите много оригинално и разбираемо представят своите теории за отношенията в една двойка.

Компютърът е истинска находка — понякога като участник, който привнася неизвестност и напрежение, а друг път като елемент, чиято значимост нараства и променя самото развитие на действието. На всяка крачка забавният сюжет на книгата води до размисъл, а темите — човешкият контакт, влюбването, компромисите, споровете, сексуалността, идентичността, недоразуменията — се сливат в изпълнена с изненади история, в която фикцията, толкова подобна на действителността, успява да извади наяве теорията.

Една от големите ни пречки да възприемем отсрещния човек — толкова далечен на нашия идеал и така различен от първоначалната ни представа — е собствената ни неспособност да открием в себе си онова, което критикуваме. През краткия период на влюбването не успяваме нито да приемем, нито да признаем в себе си подобна черта. Говоря за страна от характера, която отричаме даже и в най-слабото й проявление и която ни дава възможността да прехвърлим върху другия собствените си чувства.

„Идеализираният Аз“ — според Пърлс, Хорни и др. — е създаден от самите нас главно защото отричаме или не позволяваме у нас да се проявят страни, които отхвърляме. Количеството енергия, което използваме, за да поддържаме „идеализирана представа за себе си“ — без „дефектите“, показвани открито от другия — е много голямо. В това се състои чудото на влюбването: за известно време преставаме да воюваме със себе си. Всичко онова, което сме отхвърляли и не сме искали да приемем, е поставено в различен контекст и вече е не само приемливо, но и желано. Много пъти дори му се възхищаваме и точно оттам може да започне процесът на развитието на тази ни страна. Когато този път бъде блокиран, възхищението се превръща в завист, която е една от основните теми за изследване при една двойка.

В тази книга не липсва нищо от това, което представлява интерес за нас. Присъстват всички съществени елементи — някои от тях само бегло, но достатъчно, за да предизвикат по-дълбок размисъл.

Съзнавам, че собственият ми подход към това, което представлява терапията на двойките, не може да бъде асимилиран, предаден, допълнен и коригиран по по-сполучлив начин, отколкото това е направено в настоящата книга. Ето защо се чувствам длъжница на авторите, тъй като съм дълбоко съпричастна към тази тема. Аз така и не отделих време да нанеса корекции в бележките си отпреди доста години, в които е отразено постигнатото в лабораторните групи за работа с двойки — а те се оказаха безкрайно полезни както за участниците, така и за всички нас, които търсим начин да покажем очевидното и да открием динамиката на един толкова важен процес в нашия живот.

Най-хубавото на тази книга е, че дава възможност да се води диалог по темата. Нищо не е формулирано категорично или поучително — всичко може да се преосмисли и оспори.

Книгата ни помага да видим в огледалото своето собствено отражение — достойно за обич и истинско. Не съвършено, а истинско. Именно в любовта преодоляваме егото си. Когато започнем да критикуваме, да отричаме и да подхранваме безлюбовието, огледалото ни показва най-лошото у нас — именно онова, с което воюваме и което мразим в себе си и в огледалото. Истинската ни природа, която сме съзрели преди това, ни се явява като фантазия или видение, но никога не сме били по-близо до истината, отколкото тогава. Може би това е причината трайно да съществува създаденото от нас през това време: деца, творби, начинания.

Истината е, че всичко това се случва, когато бъде преодоляно влюбването и дойде любовта… Както казва Лаура в книгата: „Любовта се изгражда между двама души и е достатъчно единият да се противопостави, за да бъде разрушено постигнатото“.

Огромната заслуга на тази книга е, че включва всички мнения, съмнения, критики. Единственото ми опасение е, че ще се чете доста бързо, тъй като ни грабва още от първата глава — дори и онези от нас, които не сърфираме в интернет и използваме компютрите само за писане.

Веднъж ми казаха, че съществува софтуер за депресията. Това ме наведе на мисълта, че с помощта на тази книга някой може да открие софтуер за кризите на двойката. Възможно е да се случи. Но никога няма да бъде открит трайният и магически ефект на изслушването — с обич и без предразсъдъци — от страна на терапевтите, които вярват в двойките и знаят, че в една зряла връзка, резултат на личен избор, има неограничена възможност за израстване.

Хорхе Букай и Силвия Салинас също знаят това и с невероятна творческа енергия и способност го показват по увлекателен и достъпен за всички начин.

Накрая само ще кажа, че развръзката на историята, проследена в тази книга, е присъща за всеки добър роман — изненадваща и оригинална.

Адриана Шнаке Силва (Нана)