Роберто се събуди доволен. Беше убеден, че засега е успял да промени решението на Лаура. Харесваше му да мисли, че спасява една книга за бъдещето, макар и това да означаваше да помага на онзи глупак Фреди, който, без да знае, му бе задължен за участието му в цялото начинание.
В работата всичко вървеше като по вода. Сутринта завърши рекламния проект, възложен му от компания за управление на пенсионни фондове. Тъй като не спираше да мисли за съобщенията, които предния ден бе получил и изпратил, в подготвянето на рекламната кампания реши да използва идеята за безспирния ход на времето. Предлагаше да се изостави илюзията за вечна младост, за да се осъществи мечтата за защитена и сигурна старост.
Докато същия следобед се прибираше у дома, в ушите му все още кънтяха спонтанните аплодисменти и поздравления, с които бе посрещнат рекламният му проект, представен на съвещание с ръководството.
„Още едно нещо, за което съм благодарен на Лаура“ — помисли си той.
Стигна тичешком до дома си, нетърпелив да прочете писмата отново. Имаше усещането, че предишния ден ги бе прочел прекалено бързо.
Роберто винаги беше мразил туристическите реклами, които предлагаха екскурзии в дванайсет града за десет дни. Още от времето на първото му пътуване винаги му се бе искало да поостане там, където кацаше. Имаше нужда „да мине отново“ през мястото, за да може да го регистрира с очите си, със слуха си, с краката си и в ума си. Същото усещане изпитваше и към думите на Лаура: не му беше достатъчно да прочете само веднъж писмата й. Имаше нужда да се връща към тях, да подбира онова, което му се струва най-важно или най-силно, или просто което го вълнуваше най-много.
Трябва да се отдалечим от илюзията, за да видим човека, който е пред нас.
Болката от това да оставим илюзиите настрана и да приемем действителността.
Има реалност и пред нея илюзиите изчезват.
Отказвам и да продължавам сама този проект, за който някога мечтаехме заедно.
Ще стане или не, когато му дойде времето.
Мисля, че е възможно да се учим от трудностите.
Животът не се състои в изпълнението на предначертани цели, защото това би го направило много скучен.
Нека тръгнем от твърдението, че няма правилно мнение.
Замисли се за двете метафори, които толкова му бяха харесали: за живота като сърфист или като машинист в метро, както и че всеки човек е режисьор на собствения си живот. След това се зачете в разказа за мъжа от проведения терапевтичен сеанс:
„Работихме с един мъж на трийсет години, току-що скъсал с жена, която го бе отхвърлила. Той говореше за болката от загубата на илюзията, която си бе изградил около тази жена.“
Много неща в него самия го караха да се чувства съпричастен с този пациент от групата. Той също прекъсваше връзките си винаги, когато чувстваше, че партньорката му го отхвърля. Той също беше изпитвал стотици пъти болката от загубата на илюзиите, вложени в дадена връзка.
Но имаше нещо в последното изречение, което според него някак не се връзваше…
„Истинската му болка се състои в това да приеме, че е позволил да бъде лъган.“
Това ли бе истинската болка при връзките: да приемем действителността, че позволяваме да ни лъжат? Нима той бе позволил да го лъжат? Съществува ли възможността „да позволим да ни лъжат“? При всички случаи, как го бяха лъгали жените, с които е бил? Не са ли били такива, каквито си ги бе представял, желал, мечтал или търсил?
Както казваше Лаура: „Когато влюбването премине, няма друг начин, освен да се изправим пред истинската същност на другия“.
Беше трудно. Трябваше да помисли за това: любов, връзка, илюзия, разочарование, лъжа…
Накрая се спря на следната фраза:
„… много ми е трудно да продължавам, без да мога да разчитам на думите ти.“
Беше очевидно, че Лаура няма да приеме да продължи да пише сама. Тя настояваше, напълно основателно, за съдействието на Фреди.
Онова, което Роберто знаеше за психологията на двойките, бе научил благодарение на горчивия си опит от многото провалени връзки и от времето, когато се беше подлагал на терапия. Спомняше си за отделни идеи от поведенческата психология, с които се бе запознал, докато следваше маркетинг, както и за разни понятия, на които се бе натъквал при прочита на някои книги, тласкан единствено от любопитство. Даде си сметка, че тези „знания“ нямаше да са достатъчни, за да поддържа електронния разговор с Лаура по темата за двойките.
Погледна часовника. Оставаха петнайсет минути до осем. Ако побързаше, щеше да стигне до книжарницата в центъра, преди да затворят.
Прегледа набързо предишните писма, търсейки имена на автори, и си записа три:
УЕЛУД
БРАДШОУ
ПЪРЛС
Прибра се към десет. Носеше десетина книги в една торбичка:
„Пътешествието на сърцето“ — единствената книга на Уелуд, която беше успял да намери;
„Нашето вътрешно дете“ от Джон Брадшоу;
„В боклукчийската кофа и извън нея“ от Фриц Пърлс;
„Да правим любов“ от Ерик Берн;
„Думи към партньора ми“ от Хю Пратър;
„Интелигентната любов“ от Енрике Рохас;
„Соня, изпращам ти кафявите тетрадки“ от Адриана Шнаке;
„Обичам те, но…“ от Маурисио Абади;
„Да живееш, да обичаш и да се учиш“ от Лео Бускалия;
„Любовта на 40“ от Серхио Синай.11
Захвърли палтото си върху креслото и седна на масата, за да прегледа покупките си. Беше проявил доста сдържаност. Десет книги представляваха разумно количество в сравнение с някои предишни посещения в книжарницата.
Не бе правил подобни импулсивни покупки на книги от времето, когато четеше в захлас политическа философия. В магазина отново изпита същото усещане, което в последните седем години го обземаше във всяка книжарница — интерес, ненаситно любопитство, захлас пред всяка книга: една заради заглавието, друга заради корицата, трета заради автора или защото, докато я прелистваше, му се струваше интересна.
Докато гледаше струпаните върху масата книги, все още неразгърнати, имаше усещането, че е приказен пират, който прехласнато гледа изкопано съкровище.
Преди да отвори книгата на Уелуд, той остана вглъбен няколко минути, за да почете момента. После пое дълбоко въздух и зачете:
„Никога досега интимните отношения не са ни приканвали да се вгледаме толкова искрено и съзнателно както в самите себе си, така и в останалите. Днес живата връзка с партньора ни изправя пред предизвикателството да се освободим от стари навици и слабости и да развием цялата си сила, чувствителност и дълбочина като човешки същества.
В миналото този, който искал да изследва най-скритите тайни на живота, се оттеглял в манастир или водел отшелнически живот. Днес за мнозина от нас интимните отношения са се превърнали в нова непревземаема територия, която ни изправя лице в лице с всички наши богове и демони.
Тъй като вече не можем да разчитаме на личните отношения като предсказуеми източници на удобство и сигурност, те ни водят до нов кръстопът, на който трябва да направим важен избор.
Можем да се борим и вкопчваме в стари и отживели илюзии и формули, макар те да не отговарят на действителността и да не водят наникъде, или обратното — можем да се научим да превръщаме трудностите в отношенията си във възможности да се събудим и да извадим наяве най-добрите си човешки качества: способност за осъзнаване, съчувствие, хумор, мъдрост и любов към истината. Ако изберем тази последна възможност, отношенията ни се превръщат в способ да задълбочим връзката си със самите нас и с хората, които обичаме, както и в средство да добием по-добра представа за собствената си същност.“
Фантастично!
Отвори книгата напосоки и този път попадна на страница 132:
„Всички ние, които предприемаме това пътуване, трябва да научим нещо ново: как да позволим на поетото задължение да еволюира естествено, с много зигзаги, успехи и неуспехи.
Следователно несигурността по отношение на способността ни да се изправим срещу всички предизвикателства, които възникват, не е проблем: тя е част от самия път.
В тази връзка ме окуражиха думите на тибетския учител Чогям Трунгпа, когото запитали веднъж как бил успял да избяга от китайското нашествие, пълзейки по снеговете на Хималаите, с минимална подготовка и оскъдни провизии, без да е сигурен за пътя, нито за изхода от бягството си. Отговорът му бил кратък: «Слагах единия крак пред другия».“
Книгата обещаваше да е добра.
Без да престава да чете, извади от хладилника няколко парчета пица, постави ги в микровълновата печка, отвори кутия бира и отиде до бюрото. От най-долното чекмедже извади бележник с редове, а от средното взе молив 2В, за да си води записки.
Докато четеше, се радваше на това, което му се случваше. Отдавна не беше се интересувал толкова много от някоя книга. Дали беше заради темата? Или книгата му се струваше увлекателна? Или неочакваната ситуация, в която се бе озовал? Може би заради бляновете му за Лаура? Или по малко от всичко?
Не можа да остави Пътешествието на сърцето, докато не стигна края, където Уелуд казва:
„Колкото по-дълбока е любовта, която свързва двама души, толкова по-голям е интересът им към света, в който живеят. Ще почувстват връзката си със земята и ще започнат да се грижат за нея, както и за всички беззащитни същества, които търсят помощта им.“
Навремето го бе изкушавала идеята да учи психология. Сега тя се появяваше отново, от друго място и благодарение на Уелуд, бе вдъхновена от желанието да бъде полезен на околните — чувството не остана скрито за Роберто, който разсеяно си помисли, че е ново за него.
Не престана да чете цяла седмица. След Уелуд дойде ред на Берн, а после на Пърлс и Бускалия. След това Шнаке (която го изненада), Абади и Пратър (от които беше чел нещичко преди години). Последваха Синай и Рохас. А най-накрая — Брадшоу, когото отлагаше интуитивно. Прочете го трудно (беше книга за самопомощ, написана „по американски“!), но това, което твърдеше Брадшоу, беше толкова изкушаващо, че Роберто реши да проследи развитието на тезата му.
Когато стигна до предложението на автора да напише приказка, която като мит да отрази детската му история, седна пред компютъра си и написа на един дъх:
„Едно време, в едно много далечно царство, живеел принц на име Ехрох.
Принцът бил заченат в много труден момент от живота на родителите му. Скоро след раждането му се наложило царят да иде на война, за да защити народа си, застрашен от вражеските царе. В продължение на години всичко, което принцът узнал за баща си, били няколко кратки известия, които донасяли вестоносците или които му предавала майка му.
Тъй като царят отсъствал, с държавните дела се заела царицата, която нямала време да си играе с принца.
Въпреки че Ехрох имал най-скъпите и интересни играчки, той страдал, защото нямало с кого да споделя игрите си.
Принцът израснал самотен и мълчалив. Прекарвал голяма част от деня, гледайки през прозореца. Винаги отправял погледа си към мястото, където пътят за двореца се изгубвал зад гората. Представял си, че вижда как между дърветата се появяват царските знамена и хоругви. Народът излизал, за да посрещне царските войски, и празнувал победоносното завръщане на най-скъпите си синове.
Представял си как поздравява царя от своя прозорец и как приветства горещо края на войната, който щял да му върне бащата и майката.
Всеки следобед, когато слънцето залязвало, по бузите на Ехрох се стичали сълзи, с които си лягал и които всяка нощ изсъхвали на възглавницата.“
След това, следвайки предложението на Брадшоу да се съчини край на мита, Роберто добави:
„Времето минавало, докато един ден царицата абдикирала. Принцът нямал друг изход, освен да заеме бащиния трон и да царува.
Управлявал благо и справедливо до края на живота си.
Никога не забравил навика си да гледа през прозореца към гората.
Царуването на Ехрох било запомнено с донякъде чудатия и неуморен стремеж на царя да строи нови и нови мостове и пътища.“
Точно това беше правил винаги: беше се опитвал да строи все повече пътища, все повече мостове, все повече начини, за да може безусловната любов, която търсеше, най-после да стигне до сърцето му. Той също не беше загубил навика да гледа с надежда към хоризонта, за всеки случай.
По някакъв начин връзката с Лаура представляваше нов мост — мост над реалността, виртуален мост, мост към Лаура.
Даде си сметка, че цяла седмица бе толкова погълнат от работата си и книгите, че не беше имал нито минута, за да прегледа електронната си поща. Запази приказката като „Ехрох“ и отвори нов файл в текстообработващата програма.
„Скъпа Лаура,
Писмата ти ме мотивираха да препрочета Брадшоу и окуражен от съвета ти, помолих мой пациент да превърне в мит историята на детството си. Резултатът е този текст, който той ми донесе и който ти изпращам. После ми кажи какво мислиш.
Целувки:
Сега вече отвори пощенската си кутия. Копира съобщението от текстовия файл и го пренесе в прозореца, който се отвори, когато натисна „Съставяне на ново съобщение“. След това избра „Прикачване“ и потърси документа, озаглавен „Ехрох“. Прикачи файла, натисна „Изпращане и получаване“ и екранът премигна, докато го известяваше, че изпраща съобщението. Когато операцията приключи, на екрана се появи съобщението:
„Здравейте, rofrago. Имате четири (4) нови съобщения.“
Придвижи курсора върху съобщението от Лаура и кликна два пъти върху новото писмо, озаглавено: „Да приемаме потребностите си.“
„Фреди,
Разминаването между нас ме накара да се замисля. Понякога ми е толкова трудно да осъзная от какво наистина се нуждая…
Най-лошото е, че опитът ми потвърждава многократно, че когато успея да установя контакт със себе си и превърна дадена потребност в действие, търсене, искане или в нещо друго, резултатът обикновено е задоволителен.
И тогава, за какво? Какъв е смисълът на тази омразна игра на криеница?
Може би трябва да посветим част от книгата на обяснението как се поражда тази липса на контакт със собствените ни потребности.
Харесва ми обяснението на случая, който изложи в Кливланд: ако като деца си дадем сметка, че родителите ни не одобряват опитите ни да търсим повече обич, повече подкрепа или по-силно присъствие, вероятно ще се научим да крием потребностите си. Това не е обвинение срещу родителите. Може би те не могат да ни дадат онова, от което се нуждаем, просто защото не могат да го дадат на самите себе си.
При всички случаи обаче така започват опитите ни да не чувстваме нуждите си, което ще се превърне в стратегия, целяща да облекчи болката от разочарованието.
Ще прилагаме години наред този план за оцеляване: ще се стремим да не вземаме предвид потребностите си. И вероятно един ден дори ще се отъждествим с това поведение. Тогава то ще престане да бъде стратегия и ще стане наша същност. «Аз нямам нужда от нищо, справям се сам.» Ще се вкопчим в това твърдение и ще забравим какви сме наистина, какво ни носи истинска радост, спокойствие и удовлетворение.
В този момент сигурно ще се появи онова, което Ерих Фром обяснява в книгата си «Да имаш или да бъдеш»: убеждението, че новата кола, по-скъпата къща, нашумелият парфюм или достатъчно пари в сметката ще ни направят щастливи.
Потребителското общество ни продава идеята, че имането е ключът към всичко: купуване, харчене и размяна са основни понятия. Когато те станат част от нашата ценностна система, ще бъде лесно да се манипулира поведението ни посредством тях. Но щом придобием желаното, установяваме, че не е достатъчно да имаме «това», и рекламата скоро ще ни внуши, че имаме нужда от нещо друго, за да продължаваме да вървим по грешния път.
Би трябвало да дойде ден, в който да можем да спрем и да разберем, че не това е пътят. Тогава е време да потърсим в себе си, пак да се вслушаме във вътрешния си глас. Но това не е толкова лесно.
Забравили сме как да го правим и често ще се налага да поискаме от някого да ни помогне отново да разберем кои сме, да ни насърчи да си върнем мъдростта, която сме имали като деца, когато сме можели да се смеем и да играем безспир.
Според мен тази трябва да бъде същността на идеята, която предлагаме: да подтикнем всички наши читатели да приемат предизвикателството да намерят отново себе си. Път, който да позволява на човек да прояви себе си и да намери начин да изрази чувствата си към другия.
Нека говорим за предизвикателството да се научим да се вслушваме в себе си, да се съобразяваме със себе си, да се погледнем така, както родителите ни не са успели да го направят — редом до любимия човек.
Много е болезнено да се нуждаем и да не получаваме онова, от което имаме нужда, и това е основният проблем. Никой не иска да изпита болката от това да се нуждае от нещо и да го няма. И все пак тази болка е единственият изход, който би ни отвел към откриването на истинските ни потребности. Само ако ги открия, ще мога след това (след това!) да ги удовлетворя. Защото, ако се съпротивляваме срещу чувството на уязвимост, ставаме все по-закоравели и се отдалечаваме от възможността да открием от какво се нуждаем.
Освен това, ако следваме този път, блокираме способността си да получаваме.
Трябва да имаме предвид, че тази стратегия — да не чувстваме — вероятно ни е била от полза в детството. Може би е било умно да не чувстваме потребност, която всъщност не сме можели да задоволим.
Но тъй като вече сме възрастни, сами можем да си дадем онова, от което се нуждаем, или да потърсим подходящите хора, от които да го поискаме. Вече не сме зависими от родителите си.
Много ми харесаха думите, с които веднъж завърши едно от съобщенията си: «Ние сме уязвими, но не и крехки. Много от нас не го осъзнават».
Когато има стратегии, не може да се постигне близост. Стратегиите не ни позволяват да чувстваме. Ще постигнем целите си, ще почувстваме удоволствието да властваме над другия или да го покорим, ще успеем да го накараме да ни погледне. Но това няма нищо общо с истинската среща, с близостта, с любовта.
Във връзката си трябва да оставим място за болката и объркването, които се появяват, когато се откажем от стратегиите си. Това е пътят към дома, пътят на срещата с друго човешко същество. Пътят на любовта.
Ще се съгласиш ли с това?
Как нямаше да се съгласи!
Лаура говореше с неговия език, с неговите идеи, почти с неговите чувства. Тя изразяваше с думи онова, което искаше да се научи да казва.
Той знаеше от какво се нуждае: да намери човек, с когото заедно да изгради пътя за връщане у дома.
Не беше ли невероятно, че тя му беше изпратила писмо, което завършваше с това предложение, когато той току-що й беше изпратил приказката за принца, който строял пътища, за да види как по тях пристигат любимите му хора?
След като препрочете първите писма, получени преди няколко месеца, отново се ядоса, че не беше запазил и предишните, които бяха пристигнали в пощенската му кутия. Те сигурно съдържаха информацията, която му бе необходима, за да разбере как се бе породила идеята за тази кореспонденция, и би му помогнала да продължи да се преструва на Фреди с по-малко рискове.
Помисли си, че би могъл да поиска от Лаура копие от всички онези писма. Изглежда, Фреди бе доста разсеян и възможността да е загубил предишните писма му се струваше напълно приемлива. Следователно най-разумно беше да ги поиска от Лаура, която със сигурност ги бе запазила.
„Лаура,
Относно писмото, което ми изпрати — кой не би се съгласил?
Възхитен съм от твоето описание на невротичното отбранително поведение, до което понякога прибягваме, за да скрием потребностите и емоциите си.
Докато го четях, си мислех, че дори и да не знаех нищо за двойките или терапията, бих се радвал да разполагам с толкова ясни идеи.
Всъщност преглеждах писмата, за да се насладя на това, което вече сме написали, и много се ядосах, когато разбрах, че по някаква случайност първите писма, които си разменихме, са се загубили.
Можеш ли да ми изпратиш копие от онези писма? Бих се радвал да са ми подръка. (Обещавам да не ги губя отново.)
Използвам случая, за да те попитам следното: имам писмо от една колежка от Испания, която пише, че ни е слушала в Кливланд, и иска да й препоръчам библиография за отношенията в двойките. Казва, че е чела Пътешествието на сърцето от Уелуд и всичко, издадено на испански и английски, от Пърлс и Брадшоу. Какви други книги би й препоръчала?
Продължавам да мисля, че книгата ни ще бъде фантастична.
Отговори ми бързо. Изпращам ти целувки.
Фреди
P.S. Какво мислиш за детския мит, разказан от моя пациент?“
Роберто продължи да чете книгите и да отнася всичко научено към предишните писма. Цяла седмица не получи отговор и най-странното беше, че не се обезпокои. В неделя следобед пристигна много дълго писмо от 140 KB, озаглавено „Някогашна история“.
„Фреди,
Под претекст, че ти изпращам копие от нашата кореспонденция, използвах случая, за да прочета пак онова, което сме си писали преди четиринайсет месеца. (Осъзнаваш ли, че е било преди повече от година?)
Толкова ми беше приятно да прегледам отново тези писма! На места звучат толкова наивно, че трудно можех да повярвам, че си пишем ти и аз. Всъщност още ме наричаше «доктор Лаура Хорсил».
Изпрати ми първото писмо от самолета, с който пътуваше за Буенос Айрес, веднага след като се разделихме в Щатите. Ти се връщаше със същия полет, в който беше приятелят ни Едуардо, а аз пътувах за Ню Йорк. Спомняш ли си?“
„Д-р Лаура Хорсил,
Колко добре премина срещата ни на конгреса! Идеята да продължим да работим и да пишем заедно ме държа буден до три часа сутринта.
Ти знаеш — или поне се надявам, че знаеш — колко ценя твоята работа и познанията ти.
Когато ми каза, че и ти от известно време мислиш да напишеш книга за двойките, почувствах как косите на тила ми се изправят. Докато в момента ти пиша, не мога да се отърся от мисълта, че по някакъв начин нашата връзка възпроизвежда историята и трудностите на всяка двойка.
Може би създаването на двойка терапевти не е нищо друго, освен разновидност на създаването или — както го нарекохме в нашата лекция — изграждането на всяка двойка.
В началото това, което ме привлича, е общото между нас, радва ме мисълта да споделим онова, което имаме. Обаче, както знаем и двамата, скоро се появяват различията.
При двойките те превръщат първоначалния синхрон в романтично привличане или в антагонизъм. Как ще бъде при нас? Какво ще стане, когато нашите различия започнат да се появяват? Ще съумеем ли да превърнем тези различия в ключ, който отваря вратата към твоето и моето развитие?
Не знам. Засега, Лаура, толкова много ме привлича идеята да работим и да пишем заедно, че възнамерявам да остана влюбен в идеята, влюбен в проекта, влюбен във фантазията за всичко онова, което тази среща може да ми донесе в личен и професионален план.
Самолетът всеки момент ще кацне и командирът току-що каза, че електронните устройства трябва да се изключат преди приземяването.
Изпращам ти целувки и огромната си благодарност за поканата да изнеса заедно с теб лекцията в Кливланд.
Отговорих веднага след като получих писмото ти.
„Скъпи Фреди,
Толкова съм доволна от всичко, което се случи на конгреса! Много се радвам, че дойде.
Представянето на нашата работа приличаше на танц. Ти излизаше да отговориш или излизах аз, без въобще да сме го планирали. Нещата се случваха спонтанно и без съзнателна намеса.
Понякога ме плаши фактът, че сме толкова различни, но хванем ли се на работа, хармонията помежду ни е невероятна. Много съм въодушевена от проекта за книгата. Имам чувството, че сме на прага на едно голямо приключение, което може да промени както нас двамата, така и читателите ни.
Аз също съм във възторг от идеята. Можеш ли да си представиш, че съм в Ню Йорк и предпочетох да остана в хотела, за да отговоря на писмото ти, вместо да изляза да се разходя?
Имам стая с невероятен изглед към Хъдсън. Бих могла да остана тук цял ден сред тишината, да пиша и да гледам водата.
Когато казваш, че си влюбен в идеята, усещам как сърцето ми се разтваря и се изпълвам с ентусиазъм. Истина е това, което ми каза веднъж: че думите преобразяват. Чувствам го, докато чета писмото ти, и затова исках да ти пиша сега — за да станеш част от това, което изпитвам.
Знаем, че влюбването трае кратко, както обикновено казваме на двойките, с които работим. После идват трудностите, но аз съм готова да премина през тях. Всеки път, когато нещата се усложняват, намираме изход. Може би това трябва да обясним на читателите си. С нас стават същите неща, както при двойките, и е много болезнено да не можем да се разберем. Но след като преминем през тази ситуация, връзката става по-стабилна и двамата израстваме.
Както винаги, аз съм тази, която се съсредоточава върху проблемите. Ти влагаш симпатията и очарованието, докато аз се насочвам към трудностите, към конфликта. Но това е добре, по този начин се допълваме.
Винаги е така. Затова се радвам, че правим някои неща заедно. Ти казваш същите неща, каквито и аз, но по забавен начин — и хората ги разбират по-добре. Но мисля, че е важно да говорим за това как понякога си влияем отрицателно. Можем да намерим изход, още повече че сега моментът е добър за нас.
Моят невротичен проблем е, че искам всичко начаса. Ставам нетърпелива и те преследвам. Тогава ти се дистанцираш и това ми се отразява още по-зле. Колкото повече искам аз, толкова повече се дистанцираш ти.
Когато осъзная това и се отдалеча от теб, ти започваш да ме търсиш. Аз омеквам и тогава ти се приближаваш по-близо, аз омеквам още повече и всичко отново тръгва като по вода.
Но нека да се върна към конгреса; не мислех, че ще ни окажат такава подкрепа. Не вярвах на ушите си, когато те помолиха да закриеш конгреса с разказа, който беше включил в нашата презентация. И когато те видях там, изправен пред петстотин души от цял свят, които развълнувано те аплодираха, след като представи разказа си на английски, по гърба ми премина тръпка. «Този мъж не може да е истински», помислих си…
Целувки:
Следващото писмо пристигна малко преди да се върна в Аржентина.
„Как ти завиждам, Хорсил!
Вече съм в Буенос Айрес и е по юнски студено. Бих се радвал да остана още няколко дни в Съединените щати и да си почина, но — уви — пациентите чакат, както знаеш.
Във вторник, когато пристигнах, първият ми пациент — Хоакин, ме упрекна, че съм заминал за цяла седмица точно по това време на годината… Той също ми завиждаше.
Никога не сме говорили за това. Не смяташ ли, че завистта също предизвиква търкания в двойката?
Мислех да ти кажа: «… някога ще ти кажа», но нима има по-добър момент за нещата от момента, в който се случват?
Според мен не съществува такава глупост като «благородна» завист и «лоша» завист.
Така че ти завиждам: много бих искал да съм в Ню Йорк и освен това много бих искал да можеш да останеш толкова време, колкото желаеш.
Прекарвай чудесно и не се дръж добре.
Не забравяй, че сме уязвими, но не и крехки.
Целувки:
Отговорих ти веднага.
„Скъпи Фреди,
На летището съм точно преди да се кача на самолета, който ще ме отведе в Буенос Айрес. Прибира ми се у дома.
Това пътуване ми се отрази много добре. От време на време имам нужда да се откъсна от живота си, от семейството и пациентите си, и след това се връщам с голямо желание.
Мислех си за теорията, която изложиха Боб и Рита Резник, за различните етапи в отношенията ни и за това колко е важно да се уважава необходимостта ни от контакт и оттегляне, за да се срещнем отново. Спомням си казаното от Рита Резник за етимологията на думата relationship («връзка»), чието значение е «умението да се срещаме отново».
Връзката с Карлос е много важна за мен. Липсваме си и когато се срещнем отново, вече сме различни. Аз пристигам, изпълнена с нови идеи, и това подхранва връзката ни.
В началото на брака ни трудно приемах, че той трябва да пътува. Обикновено отсъства три или четири пъти годишно по работа. Но сега приемам това като възможност да се отдалечим и отново да се срещнем.
За пореден път свързвам това знание с майка ми. В известен смисъл тя бе първата, която ме научи на това (както и на много други неща). Можем да бъдем разделени за известно време, без да преставаме да се обичаме с цялото си сърце. Струва ми се важно да включим това в книгата.
Понякога двойките не си позволяват да се разделят, защото се страхуват от чувството за изолираност или самота.
Според мен това представлява част от връзката. Животът като сама жена в продължение на седмица ми връща контакта със самата мен.
Тогава не съм майка, съпруга или психолог. В света се намирам аз, времето ми е само мое и това е среща с мен самата, която ме обновява и ме кара да се чувствам по-жива от всякога.
Понякога това не е лесно. Вчера, докато се разхождах из Музея на изкуството, изведнъж изпитах желание да споделя впечатленията си с Карлос. Това би било интересно предизвикателство. Вечерта излязох на вечеря с един приятел американец, с когото се запознах миналата година на семинар на Уелуд, но се държах много добре въпреки пожеланието ти.
Време е да се качвам на самолета. Ще се видим в Буенос Айрес. А, и не ме наричай повече «доктор Хорсил», защото звучи прекалено официално. Предпочитам да бъда Лаура или Лау, или Л., както ме познават всички.
Целувки:
„Лаура,
Предполагам, че в момента летиш за Буенос Айрес.
Затварям очи и си те представям задрямала в кресло в първа класа. (Защо в първа класа? Сигурно защото смятам, че си момиче «от класа»…)
Аз също много се гордея с това, което се случи на конгреса, и съм възхитен от идеята ти да го сравниш с танц.
Ако разширя малко сравнението, според мен всички междуличностни отношения трябва да бъдат такива. Вярно е, че има различни танци. Някои са хармонични, естетични и синхронизирани; други са странни и неразбираеми за всеки, който наблюдава отстрани. Много танци са обикновени и стереотипни, почти винаги скучни и рутинни; само някои са оригинални, изящни и неповторими.
Някои са замислени да доставят удоволствие на публиката; други — на участниците; най-малко от тях са за наслада на всички.
Много танци се придържат строго към хореографията, наложена от момента, нравите, културата; други са истински, експресивни, импровизирани и предават трепета на танцуващите, бликащ от цялото им същество при всеки акорд и отразен в движенията им.
Да, всяка двойка е един танц.
Хайде, Лаура, да превърнем тази среща в съдружие, дует, машина, система, впряг, екип, двойка. Нека се осмелим да покажем чрез самите себе си нещата, които се случват с всяка двойка, била тя любовна, между приятели, братя или двама души — ти и аз, — които са способни да се изберат, без да имат нужда от това, само заради удоволствието да направят нещо заедно и така да стимулират най-доброто у всекиго от тях…
Много бих искал да можем да разчитаме на твоя бистър ум, последователност, опит, всеотдайност, познанието ти за живота вследствие на всичко преживяно. Ако наистина аз мога да дам това, което казваш за мен, книгата, посветена на двойките, която бихме написали, може да се окаже полезна и значима.
Смятам, че на първо място трябва да решим как да го направим. За мен не е лесно да правя съчинения наум, когато пиша заедно с някого.
Предишните ми трудове «се родиха спонтанно», не си спомням да съм ги писал. Всъщност винаги споря, когато някой ми обяснява нещо, което трябва да се напише. Никога не съм могъл да го правя.
Написването на всяка от статиите ми отнема седмици или месеци — това време ми е необходимо, за да събера моментите, в които от мен са се раждали идеите, които пък после се появяват на екрана на компютъра. В такъв случай какво трябва да направя, за да напиша тази книга заедно с теб?
Не знам. Засега мисля, че можем да продължим да си разменяме тези писма по електронната поща и сигурно ще ни хрумне нещо. Ти какво мислиш?
Отговори ми бързо.
Целувки:
„Фреди,
Ще ми се да ти разкажа за двойката, която ти ми изпрати. Той твърди, че иска да е сам. От доста време се насилва да се държи така, че тя да не се сърди.
Тя постъпва като майка, която му казва какво трябва да прави, и той непрестанно търси одобрението й. Стигнал е до етап, в който се чувства много зле и иска да се разделят.
Проблемът е, че не може да каже: «Това съм аз, това става с мен, това искам». Не може да говори и се отдалечава емоционално.
Тя става много по-взискателна и губи търпение, а това го плаши. Тогава става още по-интровертен.
Терапията трябва да му помогне да изрази всичко, което става с него. Ако трябва да се откажа да бъда сам себе си, за да бъда с другия, нещата няма да се получат. Това е съществена предпоставка за отношенията в двойката.
Тъй като на този мъж му е много трудно да говори, аз му помагам да преодолее страха от жена си и да си позволи да каже на глас от какво се нуждае. Изпълнен е с гняв, че се е подчинявал толкова дълго време. Чрез терапията ще му помогна да излее навън целия този гняв и вероятно тогава отново ще се отвори място за любовта.
Работата с жената ще се състои в това тя да се вгледа в себе си. Затова искам да идва сама. Тя се отнася взискателно към него, винаги очаква отговор и той се потиска. Гледа мъжа през цялото време в очакване той да каже нещо, при което той се чувства притиснат и млъква. Ако тя се научи да се съсредоточава върху себе си, той ще се чувства по-свободен.
Положителното в случая е, че той иска да идва. При всеки сеанс го питам дали желае да дойде отново, за да поеме отговорността за срещата и да не се чувства притиснат.
На последния сеанс говорихме за механизма на връзката им и двамата се съгласиха, че е такъв и че не знаят как да се освободят от него. Той се страхува от нея и затова се подчинява. Такъв проблем имат много мъже, които се подчиняват от страх към жените и после се затварят емоционално.
Терапевтичният подход в подобни ситуации се състои в това да се помогне на мъжа да се противопостави на жената, вместо да се подчинява или да бяга. Уелуд казва, че много мъже не са имали добър модел, който да им покаже как да се измъкнат от властта на майка си, и повтарят ситуацията с партньорите си. В тези случаи терапията трябва да им помогне да се противопоставят, да осъзнаят, че могат да бъдат самите себе си и в същото време да бъдат с любимия човек.
Проблемът е там, че човек се оказва изправен пред следната алтернатива: за да съм самият себе си, трябва да съм сам; ако искам да бъда с някого, трябва да се подчиня.
Какъв е пътят, за да мога да бъда себе си и заедно с това да бъда с другия?
Когато мъжете почувстват, че не могат да бъдат с една жена, те бягат, отдръпват се физически или емоционално и прекъсват контакта си с нея. Това й причинява силна болка, тя става по-взискателна и настойчива, което кара мъжа да се отдръпне още повече — и така се създава един омагьосан кръг, при който двамата се отдалечават все повече един от друг. Така например по време на сеанса преди два дни той разказваше, че много иска да вечеря с нея, да прекарат добре заедно… И когато й позвъни, за да я покани, тя започна да му разказва, че майка й била разказала на леля й, че тя не се грижела добре за него, а ти какво мислиш… и така безкрай. В онзи момент той се почувства без възможност за избор. Почувства се длъжен да отговори по начин, който тя очакваше, с други думи — каза й, че е права, макар че темата даже не го интересуваше. Тогава реши да затвори и да не се срещне с нея. Когато дойдоха за сеанса, той ми обясни случилото се. Попитах го: «Какво щеше да стане, ако й беше казал, че искаш да бъдеш с нея, вместо да говорите по този въпрос? Какво щеше да стане, ако й беше казал да остави този разговор за друг път?». А той отговори: «Не посмях да й го кажа». Тогава попитах нея как щеше да реагира на подобен отговор от него. «Щях много да се зарадвам, ако ми бе помогнал да сложим край на тази тема и бяхме прекарали една хубава вечер заедно», отговори тя.
Според мен терапевтичната работа с мъжете трябва да е насочена към това да се научат да казват на жените какво става с тях и най-вече какво става с тях, докато общуват. Една жена е много благодарна, когато мъжът е открит с нея, вместо да бяга. По същия начин един мъж е благодарен, когато жената е истински открита с него, вместо да му казва какво да прави, какъв да бъде и прочее.
Бих искала да чуя мнението ти, тъй като ти също познаваш тази двойка.
Не съм получила никакво съобщение от теб, както ми беше казал.
Изпрати ми го отново и обещавам веднага да отговоря.
„Здравей, Лаура,
Този път съм в самолета на път за Буенос Айрес. Испания става все по-красива. Представянето на работата ми в Гранада беше много вълнуващо, но това, което ме свърза с теб и с Аржентина, беше, че си позволих лукса да обявя в един репортаж, че предстои публикуването на книгата ни за двойките в Испания (какво ще кажеш?).
В известен смисъл Андалусия ми напомня за дома, но понякога тя изглежда не само като друга страна, но и като друг свят. Може би заради четиридесетте години на франкизъм в Испания — или по-скоро поради четиридесетте години на психологизъм в Аржентина — те и ние сме се развили в много различни посоки.
Не спира да ме учудва степента на сексуално насилие, което се наблюдаваше до 90-те години у някои испанци (тук не става дума за космополитни градове като Мадрид или Барселона). Говоря за испанеца, роден преди 50-те години в останалата част на полуострова (и обръщам много по-голямо внимание на испанеца, отколкото на испанката). При тяхтабугата се проявяват в думи, които в Аржентина не биха могли да се чуят почти никога, освен от устата на някоя престаряла жена или вманиачен проповедник от псевдохристиянските секти. Да вземем например някои сексуални фантазии, които са натоварени с такова чувство за вина, че наложеното самонаказание е увереността, че прегрешилият е обречен (говоря за ада, разбира се). При вътрешния диалог на тези мъже съвестта не казва: «Това е лошо… не го прави». Единствено произнася: «Ще бъдеш наказан! Ще погубиш душата си и тази на потомците си!». (И това се отнася само за лошите помисли.)
Исках да ти кажа, че говорих за нашата книга с някои колеги, най-вече с психоложката Хулия Атанасопуло (която е основателка на Андалуския център по гещалттерапия в Гранада). Нашите предложения и позиции, както и тези на Уелуд, първо ги изненадаха, а после ги въодушевиха.
Отлична и професионална гледна точка те донякъде продължават да вярват в съвършената двойка, в непрекъснатото блаженство и във вечната влюбеност. Когато установят, че ги нямат, те ги търсят, изискват, предписват ги или се примиряват.
Беше много интересно.
След като бях прекарал една седмица в Гранада, съпругата ми — Кармен, пристигна, за да прекара няколко дни с нас и да се върнем заедно в Буенос Айрес. Бяха минали близо три години от последния път, когато Хулия и Кике (мъжът й) ни бяха виждали заедно.
Кармен изглеждаше прекрасно. Беше прекарала три дни в Мадрид с приятели и после беше пътувала до Гранада.
Хулия ме попита:
— Наред ли са нещата с Кармен?
— Да — казах. — Фантастично.
— Наистина? — попита тя.
— Да — отговорих. — Защо?
— Изглеждате ми дистанцирани.
— Дистанцирани? — попитах аз.
— Да. Студени, независими, странни. Не казах нищо, но се замислих.
Донякъде беше истина. След последната среща с Хулия и Кармен, и аз бяхме израснали много, макар и по различен начин. През това време, за пореден път, Кармен беше двигател на моето лично развитие. Поглеждам назад и виждам себе си преди години — толкова зависим, толкова капризен, толкова нерешителен и затова толкова взискателен!
В едно кафене в Рамос Кармен стана много сериозна и с тона на човек, който има да съобщи съдбоносна новина, ми каза:
— Искам да следвам в университета. Признавам ти, че ми се стори банално изявление.
— А, така ли? — казах равнодушно.
— Да — отговори Кармен. — Искам да уча психология.
— Добре — отвърнах. В гърлото ми заседна непоносимо атавистична буца. Сто хиляди обвинения, които започваха с «невежа, грубиян» и завършваха с «фашист, мачист и реакционер», останаха неизказани, докато устните ми добавиха: — Решено ли е вече?
— Неприятно ли ти е? — попита Кармен, която вече знаеше отговора.
— Да — отговорих аз.
През следващите четиридесет и осем часа не можахме да продължим разговора. Кармен се опитваше да се приближи и да подхване темата, а аз я отбягвах. Аз, уж квалифициран терапевт, консултант на двойки, професионалист в областта на здравето, не знаех какво щеше да стане с мен.
Сега пиша за това и се срамувам, но така беше. Години наред Кармен се беше грижила за всичко, освен за работата ми. През тези двайсет години тя бе уреждала всички въпроси, свързани с дома ни, домакинството, данъците, децата, майсторите, почивките, дрехите, поканите и роднините. Знаех обаче, че нещата вече нямаше да бъдат същите.
Винаги можех да говоря с някой приятел и да организирам вечеря, среща или пътуване, знаейки, че Кармен няма да има нищо против. И изведнъж това беше свършило.
Беше невъобразимо.
Много дразнещо.
Много тъжно.
Седмица по-късно седнахме да поговорим.
Аз все още бях много потресен. През цялото време си мислех за пациента ми Хуан Карлос, чиято съпруга му беше казала, че се връща на работа. Той й беше отговорил: «Защо? Какво ти липсва? Защо ти е да ходиш на работа?». А всъщност в кабинета беше признал как не може да повярва, че не й е достатъчна ролята на съпруга. Това ли ме притесняваше?
Времето показа, че не беше това.
Времето показа, че за пореден път Кармен ми помагаше да се освободя от най-тъмните си страни.
Времето показа, че има стотици различни начини да създадем връзка с този, когото обичаме.
«Всяка двойка режисира собствения си живот», както казваш винаги ти.
Научих се да живея в тази различна връзка. Научих се да се радвам на някои забравени удоволствия, като това да пътувам сам. Отново се радвам на облекчението да не водя жена си навсякъде и престанах да съжалявам, че стоварвах отговорността за мен върху Кармен.
Истина е — оттогава изминаха почти три години и понякога все още тъгувам за нея. Липсва ми предишната Кармен, която — въпреки всичко — вече няма да решава вместо мен.
Благодаря, че ме изслуша.
„Скъпи Фреди,
Мислих за много неща през тези седмици, но не знаех как да се свържа с теб.
Преди всичко трябва да ти кажа, че ни изпратиха писмо от конгреса в Кливланд, с което ни поздравяват за оценката, която сме получили за нашата презентация. Участниците трябваше да ни оценяват от 1 до 5 и ние сме получили средна оценка 4,8! Какво ще кажеш?
Между другото, предлагат ни да публикуваме работата си в Gestalt Journal. Аз вече им изпратих отговор, че проявяваме интерес и че поемаме задължението да изпратим материала преди 15 октомври.
Колко е хубаво, че книгата ще се публикува и в Испания! Подновеният контакт с теб ми дава вдъхновение да пиша.
Много мислих и за това, което ми разказа за връзката ти с Кармен или с «двете Кармен», които си опознал по пътя си. Според мен въпросът е да откриваме себе си всеки момент, наблюдавайки какви сме. С други думи, да не очакваме, че ние или партньорът ни ще оставаме същите, а да приемем, че човекът до нас може да ни изненада всеки миг и че ние също можем да изненадаме себе си, защото можем да бъдем различни. Вярвам все по-убедено, че идентичността е нещо, което сме измислили и което ни кара да страдаме. Ще помисля и ще напиша нещо за това.
През този месец ми се случиха две неща, свързани с това. В Карило12 прочетох последната книга на Милан Кундера, озаглавена «Самоличност»13. От гледна точка на постмодернизма, Кундера стига до същите заключения, до които стига Уелуд от позицията на будизма. В «Самоличност» се разказва за връзката между двама души. В редица случаи героите си задават въпроси за собствената си идентичност и за идентичността на другия. Никога не знаят кои са, нито кой е другият, но продължават да се търсят и да бягат един от друг, както правят всички двойки. На свой ред, Уелуд недвусмислено ни насърчава да изоставим идеята за егото.
Вълнува ме идеята всеки миг да откривам сама себе си, да се изненадвам от поведението на Карлос. Харесва ми непрекъснато да отварям път за новото.
Изпращам ти целувка.
Лаура
P.S. Иска ми се да получа вести от теб.“
„Предполагам, Фреди, че сигурно имаш всичко останало. След повторния прочит на тези писма си задавам въпроса какво ли е станало с онези страни от живота ти, за които не си споделял никога след това.
Завършвам това съобщение така, както завърших писмото отпреди една година.
Иска ми се да получа вести от теб. Целувки.
Роберто имаше нужда от време, за да осмисли цялата информация. Положението ставаше все по-сложно: беше наложително да направи по-задълбочен профил на Фреди, за да попречи на Лаура да разкрие всичко.
Натисна опцията „Отговор“ и написа:
„Лаура,
Благодаря ти, че ми изпрати тези страници от нашата биография. Може и да не ти се вярва, но ги прочетох с чувството, че ги виждам за първи път.
Питам се дали сме се променили толкова много, че казаното да ми звучи странно. Не е ли невероятно?
Донякъде това е освежаващо. Чувствам се като нов човек и имам усещането, че връзката между нас започва точно днес. Много съм ти благодарен. Освен това, специално ти благодаря, че като свидетел ми помагаш да възстановя някои изгубени епизоди от близкото ми минало.
Целувки.
Фреди
P.S. Очаквам списъка с книгите за моята колежка от Испания и коментара ти за приказката. Ще ми ги изпратиш ли?“
„Mail delivery error“14
Това беше първото съобщение в пощенската му кутия. Понякога се случваше. Вината беше на ВППВП, което често му създаваше проблеми.
ВППВП беше името, дадено от Роберто на ентелехията15, чието съществуване беше толкова неоспоримо, колкото и несправедливо. Представляваше съкращение от инициалите на думите, с които той обясняваше непоносими явления — като това да се загуби най-важното съобщение, да се изтрие най-спешният отговор или да се появи текст, изглеждащ по следния начин:
„Скъпи Роберто,
Пиша ти, за да ти съобщя нещо много важно.
Отнася се до…“
И когато преглеждаше безкрайната бяла страница на екрана чак до долу, не намираше нищо. Още по-лошо бе да получи писмо от скъп приятел, заминал за Киев, със следното съдържание:
„Робер,
3=@##+=“desc)\]][+x+#@n"{{c6
I-щз.-„!@@\#.дано ме разбираш.“
Или както сега, когато изпращаше съобщение според правилата, което необяснимо се връщаше до подателя.
ВППВП — Вроденото Проклятие, Присъщо на Виртуалното Пространство.
Помисли си, че върнатото писмо сигурно е последното, което беше изпратил на Лаура. Уф! Сега трябваше да го възстанови, да го копира, да го прикрепи и да го изпрати отново…
Кликна два пъти върху иконата със затворения плик и програмата показа съобщението. Роберто присви очи, за да фокусира погледа си върху текста, който се бе появил на екрана.
Нещо не беше наред.
Затвори прозореца и отново го отвори. Компютърът повтори операцията и показа същото писмо. Роберто не разбираше нищо — върнатото писмо не беше от него. То гласеше:
Скъпа Лаура,
Отново съм тук, в Аржентина. Този път отсъствах дълго. При връщането си намерих писмата ти. Много добре!
Работата, която си свършила, ми се струва чудесна. Не ми се сърди, че не ти отговарях. Ще се опитам да компенсирам през останалата част от годината. Не знам защо си ми изпратила копие на предишните писма, защото пазя всички. Все пак се зарадвах да ги прочета отново.
Целувам те.
Роберто прочете заглавната част на писмото.
Тя гласеше:
„This mail has been returned for
irrecuperable error (Error=4587)
from < rofrago@yahoo.com >
to < carlospol@spacenet.com >16“
Прочете адреса буква по буква: rofrago@yahoo.com
Писмото беше изпратено от неговата пощенска кутия. Почувства се объркан и изненадан.
През главата му веднага преминаха различни хипотези, примесени с параноични кошмари и тайнствени фантазии, но бяха окончателно отхвърлени. Трябваше да има някакво логично обяснение, но какво?
Писмото бе от Алфредо и бе адресирано до Лаура.
— Не може да бъде — каза Роберто на глас, сякаш обвиняваше компютъра си. — Трябва да има някакво обяснение — повтори си той.
До този момент Роберто мислеше, че Лаура няма правилния електронен адрес на Алфредо и затова писмата й пристигаха при него. Но ако това не беше грешка на Лаура?
Всичко се случваше така, сякаш адресът на Алфредо наистина беше rofrago@yahoo.com… Но това бе невъзможно.
Нима ВППВП беше толкова могъщо, че да предизвика подобна ситуация? Сървърът не бе блокирал вече заетия електронен адрес и един клиент някъде по света бе избрал същия адрес…
Или двама души са се опитали да се регистрират точно в един и същи момент с едно и също име; очевидно разпределителният компютър е потърсил в базата данни, намерил е свободен адрес и автоматично е приел регистрацията на двамата…
Или пък имената на две сметки наистина са имали различни титуляри, но все пак пощенските им кутии са се насложили една върху друга…
Или…
Каквото и да беше станало, единственото възможно обяснение бе да приеме, че Алфредо и той деляха един и същ електронен адрес. Сега си спомни, че понякога беше получавал информация, реклама или абонаментни издания и ги беше изтривал, убеден, че става дума за спамове.
„Получавате тази информация, защото електронният ви адрес е бил регистриран от вас или от някой друг. Ако не желаете повече да получавате информация от нас, изпратете празно съобщение на следния адрес: unsubscribe©…“
Колко ли пъти беше изтривал абонаментите на бедния Алфредо за неща, които може би го интересуваха? Спомни си последния път, когато бе получил подобно писмо. Беше изпратил три пъти въпросното „празно съобщение“, но писмата продължаваха да пристигат. Затова изпрати следното съобщение, напечатано с главни букви:
„МОЛЯ, НЕ МИ ИЗПРАЩАЙТЕ ПОВЕЧЕ ИМЕЙЛИ!“
Алфредо сигурно се бе абонирал многократно, а той непрекъснато изтриваше съобщенията. Беше почти забавно.
Но усмивката, която бе започнала да се появява на устните му, изчезна бързо: щом имаха общ адрес, Алфредо също получаваше писмата, адресирани до него.
Сега разбра защо никога не му изпращаха книгите и дисковете, които купуваше по интернет. Разбира се, когато компанията, която ги продаваше, искаше потвърждение на заявката, Алфредо отхвърляше покупката. Ама че к… син!
Но в такъв случай писмата на Лаура сигурно са били получени и от Алфредо. Отново надвисваше заплахата, че всичко ще бъде разкрито. Разтреперан, огледа списъка с новите съобщения с желанието за първи път да няма нищо от Лаура.
Но имаше. Не едно, а две писма.
„Скъпи Фреди,
Трябва да осъзнаем, че подобно на това, което се случва с нашите пациенти, ние не оставаме същите завинаги. Според мен този стремеж да продължаваме да бъдем същите не само че не ни помага да се срещнем, а по-скоро ни пречи.
Идеята има отношение към онова, което ти казах за идентичността. Мислих много по този въпрос.
Въз основа на разочарованията, произтичащи от възпитанието, сме склонни да вярваме, че не сме нито ценни, нито достойни да бъдем обичани такива, каквито сме, и тогава се виждаме принудени да си създадем идентичност според очакванията на тези, от които се чувстваме отхвърлени — нашите родители.
Тази идентичност не е достатъчна, за да ни аплодират, затова създаваме втора, компенсаторна идентичност, която предизвиква появата на трета и четвърта, и това продължава, докато се стигне до онази, която ще получи одобрението на възпитателите, защото вярваме, че така ще ги накараме да ни обичат: измисляме идентичност, която е достойна за обич, въз основа на убеждението, че такива, каквито сме, не заслужаваме тази любов.
Затова, когато установим интимна връзка, искаме другият да потвърди нашата компенсаторна идентичност и в същото време се страхуваме, че околните могат да видят несъвършената ни същност, че ще разберат, че не сме такива, каквито се показваме, и следователно не заслужаваме любовта им.
Решението е да съберем смелост и да се отърсим от предполагаемата си идентичност, да станем част от света, без да изискваме от себе си да отговаряме на тази идентичност, като откриваме сами себе си във всеки миг и наблюдаваме собствените си действия.
Все повече се убеждавам, че идентичността е нещо, което си измисляме и което ни кара да страдаме, защото изисква от нас да се съобразяваме с нея.
Търсим интензивността на срещата, но когато тя се прояви, се плашим, губим почва под краката си. И все пак е много трудно да не се стремим към нея, тъй като усещаме, че няма нищо по-полезно от една истинска среща, без маски, без заблуда, тук и сега, без прекалени очаквания. Но също така чувстваме интуитивно, че рискът да пострадаме има много висока цена.
Мисля, че толкова силно се страхуваме да се отдадем и да се слеем с другия, че сме готови да го направим само частично, както правят пациентите ни. Това е опит да се защитим от двете големи чудовища: отхвърлянето и изоставянето.
Много е тежко, когато искаме да сме с някого, а него го няма. Може би усилието се изразява в това да престанем да се страхуваме от отдаването. Струва ми се, че пътят е дълъг и труден, но в крайна сметка това е пътят на живота.
Нямам отговори; изпълнена съм с въпроси. Мисля, че само можем да помогнем на пациентите да извървят този път отговорно и със съзнанието какъв е залогът за тях. Нашата задача е да ги научим да наблюдават задълбочено ситуацията, което не е просто въпрос на чувства, а на нещо много повече.
Струва ми се невероятен страхът пред отдаването.
Струва ми се невероятна реакцията ни, за да избегнем срещата.
Струва ми се невероятно как забъркваме конфликти и се дистанцираме.
Струва ми се невероятно как заблуждаваме себе си и другите.
Когато искаме да сме с някого и той е до нас, всичко е толкова красиво. Но когато това не става, болката ни се струва по-непоносима от всяко друго страдание. Ето защо понякога възпираме изкушението да бъдем спонтанни и търсим сигурността, затворени в нашата стара, уютна и подредена самоличност.
Не казвам, че това е лошо — все пак не можем да живеем като открита рана. Работата е там, че когато живеем в плен на една-единствена идентичност, рано или късно ни става скучно или тягостно.
Интензивността привлича и причинява болка: търсим я, но не можем да я търпим, казва приятелката ми Ренате.
Каква дилема.
Пак казвам: нямам отговори.
Единствено можем да поставим въпроса… А това води до още повече въпроси.
Може би трябва да приемем мисълта, че нито в книгата, нито извън нея можем да дадем отговори, а по-скоро въпроси, които да помагат на хората да осмислят живота си.
„Фреди,
Не мога да престана да мисля за думата «загадка».
Има хора, с които мога да съм напълно открита, и други, които ме карат да се затварям в себе си. Какво става?
Смятам, че отчасти това «просто се случва» и че отчасти аз съм тази, която решава да се разкрие или не пред определен човек в един или друг момент.
Около нас винаги витае страхът от отдаването, от страданието, от загубата на стабилност и на всичко, което сме постигнали с изграждането на нашата идентичност.
Интересува ме въпросът за химията с другия, може би защото загадката се крие точно там.
Така например ме впечатлява обстоятелството, че е възможно в даден момент да погледнем един човек и да го отхвърлим, но след миг или два, когато го погледнем с други очи, с изненада да установим, че го обичаме.
Това е свързано с темата за предполагаемата идентичност, която сме обсъждали… В това се състои парадоксът на любовната връзка: през цялото време сме други, а другият… Другият също е друг.
Идеята ни е да приемем това и да наблюдаваме в кой ден срещата се осъществява и в кой ден не се получава; да приемем тази динамика на връзката като нещо естествено, без да храним други очаквания, нито да изискваме от себе си винаги да чувстваме едно и също. Да приемем с радост движението на емоциите и естествено, да приемем същото поведение и у другия. Да си позволим да изживеем тайнството на връзката, както се казва в стихотворението, което веднъж ти прочетох в едно кафене:
«Ако знаеш как да поддържаш връзката
с твоя мъж или с жена си,
всъщност не си женен,
а просто прилагаш психология.
Ако връзката е истинска,
тя се създава и пресъздава
с всеки изминал миг.»
Мисля, че тази динамика на реалното въздейства и върху личността. Имам предвид «съществуването на двойката» и «съществуването» на всеки един от участниците в нея. Личността е средство, чрез което се осъществяваме; когато се разтвори, успяваме да уловим същността си.
Личността може да се оприличи като една част от човека, на която се приписва стойността на цялото. Важно е да осъзнаем, че сме човешки същества, а не бива да се отъждествяваме само с настоящата си позиция.
Умът ни има способността да ни дефинира по определен начин, сякаш като сме такива или онакива, няма как да бъдем други. Точно този механизъм пречи на нашата цялост.
Приемаме за даденост, че сме азът, създаден от нашия ум, а не забелязваме, че този аз се е формирал в миналото, че неговите корени са там и че е лоялен към неща, които са се случили тогава — донякъде изкривени факти и спомени, които подхранваме и се опитваме да запазим или да скрием. В резултат от това не можем да присъстваме в настоящето с цялото си същество, защото сме обвързани с неща от миналото, които са били определящи за създаването на нашата идентичност.
С всяка своя частица структурираният аз оказва съпротива на безусловното присъствие.
Усилията ни трябва да са насочени към това да пренасочим лоялността си от изградения аз, от обичайния аз, към онова разширено съзнание, което можем да наречем «нашата истинска природа», намираща се извън бариерите на така създадения аз и която не може да бъде удържана от тях.
Трябва да сме готови да се отдалечим от личността си, за да позволим да загуби силата си, да й благодарим, че ни е помогнала да оцелеем досега, но да приемем, че тя вече не ни служи.
Свикнали сме да живеем с нея — не знаем какво ще почувстваме, когато се освободим от задръжките на нашата идентичност. Страхуваме се и е много трудно да проникнем в тъмните страни на същността си и да се разделим със старата позната самоличност. Даването и получаването на любов се превръща в много мъчна задача, ако не сме решени да се разделим с досегашната си структура. Това не означава, че можем да вземем решението да изоставим старата си идентичност и веднага да установим контакт с истинската си същност. Ако беше толкова лесно, всички щяха да го направят, защото всички търсим любов. По различни начини всички искаме да обичаме и да бъдем обичани, приемани и уважавани.
Не става дума да се освободим от вече изградения си аз, нито да го разрушим. Дори не е необходимо да го критикуваме или да го осъждаме по какъвто и да било начин. Би било грешка да го правим, тъй като този аз представлява стъпка по пътя ни. Той е имал и все още има определена функция.
Понякога различията между структура и същност не са толкова очевидни, но винаги са важни. Структурата се основава на миналото, докато същността е винаги настояща.
Структурата е реактивна, а същността е отворена и нереактивна.
Структурата е свързана с опит да се направи нещо, с усилие. Тъкмо обратното — в същността няма усилие, при нея не се прави нищо.
Структурата винаги гледа, изисква или се нуждае от нещо, вечно неудовлетворена и незавършена. Същността е удовлетворение, няма нужда от нищо.
Структурата гледа навън. Същността се утвърждава вътре в себе си.
Уелуд ни приканва да се откъснем от идеята за структурирания аз и да се свържем с празнотата, вместо да се опитваме да я запълним с фалшива идентичност.
Но усещането за празнота се изживява като сериозна заплаха за структурата ни. Всъщност целият замисъл на идентичността е да бъдем защитени, за да не чувстваме тази заплаха.
Умът не може да улови празнотата. Умът обгражда черната дупка на празнотата с истории. Азът изгражда бариера и всичко извън нея ни се струва опасно.
Структурираният аз превръща това основано на страха поведение в жизнена потребност, като в крайна сметка успява да накара живота ни да кръжи неспирно около опасността, която се крие в празнотата.
Мисля, че ще живеем много по-пълноценно, ако се осмелим да осъзнаем, че не сме непременно длъжни да знаем във всеки един момент кои сме и че няма защо да потвърждаваме точно и с подробности какво може да се очаква от нас.
Трябва да разберем, че можем (и може би трябва) да се устремим към изживяването на това, което идва, без да се обвързваме с аза, който ни ограничава до няколко познати отговора.
Тези идеи биха ни помогнали да поддържаме връзката, защото ни позволяват да се избавим от стари задръжки и най-вече защото освобождават и нашите спътници в живота от собствените им ограничения.
Надявам се да съм те изненадала с тези разсъждения.
Роберто си помисли, че трябва да разреши въпроса със своята идентичност. Както и да го погледнеше, участваше в една измама. Защо не можеше да общува с Лаура от позицията на собствената си личност? Трябваше да помисли върху това. Засега всичко изглеждаше наред… Все още. Ако действаше бързо, щеше да избегне катастрофата.
Копира съобщението на Алфредо в своя компютър, след което го изтри от сървъра. Ако Алфредо не получеше съобщението, че писмото му не е било доставено, нямаше да има причина да го изпраща отново.
Това обаче не отстраняваше опасността от бъдещи усложнения.
Следователно решението бе да отстрани Алфредо. Но как да блокира писмата му до Лаура? Фреди имаше адреса й и можеше да й пише, когато поиска… Освен ако…
Роберто влезе в сървъра на hotmail.com, където се предлагат електронни адреси. Регистрира се като trebor (което беше името му, прочетено отзад напред) и получи нова пощенска кутия.
Предприетият ход подлагаше морала му на още по-сериозно съмнение, но той не изглеждаше особено притеснен от това.
Влезе в сайта и написа ново писмо, адресирано до rofrago@yahoo.com.
„Скъпи Фреди,
Радвам се да чуя, че си отново сред нас. Хубаво е да знам, че си близо след това (по думите ти) дълго отсъствие.
Дано този път се изпълни обещанието ти да си по-деен. Мисля, че ти изпратих копия на първите писма, за да те накарам да отговориш от позицията на изминатия път (и както се вижда, било е от полза).
Във всеки случай, обърни внимание на следното: не ми пиши повече на този адрес.
Реших да регистрирам свой собствен адрес за книгата и да се откажа от първия, защото той ме свързва с друго време, с друга ситуация и с една действителност, която вече не е актуална. Струва ми се, че е време да престана да използвам адреса на бившия ми съпруг като свой собствен. Ти какво мислиш?
Знам колко си разсеян, така че си го запиши, защото няма да отварям повече предишния имейл. Новият адрес е: trebor@hotmail.com.
Надявам се скоро да получа вести от теб, както те бях помолила в предишното писмо.
Целувки:
Лаура
«P.S. Не забравяй да смениш адреса ми в бележника си. До скоро.»
Придвижи стрелката до «Записване», за да архивира копие от изпратеното съобщение, и кликна върху бутона за изпращане. «Готово», помисли си Роберто.
Всичко беше под контрол. Алфредо можеше да пише каквото си иска и той щеше да реши дали да го препрати, да го цензурира, да го промени или да не му обърне внимание.
Благодарение на ВППВП Алфредо можеше да получава същата информация като него, но поне отсега нататък щеше да остане извън прякото общуване с Лаура.
Отвори бар-шкафа и си приготви питие: доза «Коантро» и половин доза коняк — «Коктейлът на любовта», който му бе показала Каролина.
Беше много доволен, че скрупулите му не го бяха лишили от това любимо домашно удоволствие.
В два часа сутринта и след четвъртата чаша почувства как в главата му нахлуват думи от прочетеното и наученото в курсовете по философия.
Изпита желание да ги сподели с Лаура.
«Лаура,
Бих искал да знам какво мислиш за способността да се обича. За мен този въпрос е много интересен. Хората обикновено се оплакват, че не са обичани, когато всъщност проблемът е, че не могат да обичат. Мисля, че точно тази тема трябва да се развие.
Ортега-и-Гасет казва, че за да се обича, са необходими редица условия. Първото е възприятието, способността да видим другия, да проявим интерес към друг човек, а не само към себе си.
Забелязвам у някои жени доста противоречиво поведение. Оплакват се, че са сами, но ме изненадва презрението, с което говорят за мъжете. После страдат, когато мъжете ги изоставят, а всъщност те са ги изоставили първи, като не са ги обичали.
Както ти ме „научи“, начинът да бъдем с друг човек, да го обичаме и да искаме да го открием, е, като го приемем такъв, какъвто е. Повечето хора обаче не се тревожат от въпроса дали обичат или не. Единствено се тревожат дали са обичани и дали получават прояви на обич.
Наскоро една приятелка разговаряла с годеника си и му казала: „Щом мислиш така, значи не ме обичаш“. Поставих се на мястото на партньора й и отговорих: „Ти не го обичаш, щом мислиш така“.
Тя разбра, че е истина, че тя е тази, която не го обича, но заедно с това ми се разсърди и ме попита какво имам срещу връзката й.
Стигаме все до едно и също: трудността да видим проблема в самите нас, а не в другия.
Как да помогнем на хората да развият способността си да обичат?
Добре ще е да им покажем техния конкретен начин да не обичат. В случая с моята приятелка би се получило така:
„Ти не го приемаш какъвто е.
Затваряш се, когато той ти говори.
Осъзнай колко малко значение има за теб онова, на което държи той.
Ти го критикуваш, подценяваш го и го дискредитираш.
Ти, която чувстваш, че любовта ти е прекомерна, и се мислиш за толкова щедра, разбери, че му даваш само това, което искаш да му дадеш, че не се стремиш да разбереш от какво се нуждае той, че даваш единствено заради нуждата си да го правиш, а не заради ползата, която той би имал от това, което му даваш.“
Ти си тази, която не знае кой е той,
отредила си му някакво място
и никога отново… не си го видяла истински.»
Както казва Хю Пратър, когато говори за неспособността на хората да обичат: «Според мен те, първо, не се обичат, отнасят се зле със себе си и се подценяват по същия начин, както правят с останалите. Има много хора, които не могат да излязат извън себе си и да проявят интерес към друг човек, защото не ги е грижа за никого».
Предполагам, че поради същата причина винаги казваме, че проблемите на двойката са лични проблеми, защото някой, който може да обича, винаги ще намери какво да обикне в човека насреща.
Ако не е така, нека помислим за терапевтичните групи или семинари, на които идваме, изпълнени с предразсъдъци, а накрая чувстваме, че обичаме всички: само защото са ни показали душата си и ние сме направили същото.
Ортега-и-Гасет казва: «Никой не обича без причина. Митът, че любовта е само инстинкт, е погрешен».
Много ми е интересно да мисля за това. Целувки.
След като изпрати писмото и изпи шестия си любовен коктейл, му се стори, че буквите на екрана танцуват подозрително пред очите му.
Угаси машината на „автоРоберто“ — използваше тази дума вместо „автопилот“ — и по памет стигна първо до спалнята си, после до банята и — сигурно също по памет, до леглото си.
Сигурно… Защото на следващата сутрин се намери в него.
Събуди се с лепкав вкус в устата и натежала глава.
— Възрастен съм вече за алкохол — каза си иронично.
Беше почивен ден и можеше да прави каквото си поиска.
След третата чаша кафе реши да разтвори пакетче плодови соли в половин чаша газирана вода; харесваше му как водата кипва в гъста пяна, когато върху нея се посипеше белият прах.
Изпи го на един дъх и шумно се оригна. Винаги бе изпитвал слабост към социално порицаваните звуци, които насаме звучаха още по-гръмко и сякаш го връщаха някак цинично към спонтанността, лишена от чувство за вина.
„Звучно маркиране на територията ми“ — помисли си той.
Неговата територия, неговият дом, неговият компютър, неговите мисли, неговите чувства. Лаура, Лаура, Лаура…
Как беше възможно да се влюби в някого, когото не познаваше?
Лаура…
Имаше ли нещо между Фреди и нея? Били са заедно в Кливланд…
Лаура…
Роберто помнеше атмосферата на конференциите по маркетинг — навсякъде прехвърчаха искри. Тези по психология сигурно не бяха по-различни.
Лаура.
Въпреки че мнението му за психолозите не беше много високо в това отношение (както и в други), отдавна знаеше, че славата им на „хора без задръжки“ несъмнено се дължеше на въображението на хората, които се подлагаха на психоанализа в цял свят.
Лаура.
Отново не можеше да избие от главата си мисълта за Лаура. Отново не искаше да избие от главата си мисълта за Лаура.
Включи компютъра и започна да търси файловете, в които бе запазил писмата от Лаура. Искаше пак да прочете онова, в което преди известно време му беше писала за влюбването. След миг го намери и отбеляза някои фрази в бележника си.
„Влюбването ни кара да усещаме радост при мисълта за съществуването на другия, да изпитаме рядкото усещане за пълнота.“
„Когато човек е влюбен, той всъщност не вижда другия в неговата цялост; другият функционира като екран, на който влюбеният проектира идеализираните от него черти.“
„Другият е просто сбор от най-положителните страни на страстно влюбения, проектирани върху партньора.“
„В началото влюбването е връзка със самите нас, макар че избираме определен човек, за да проектираме това, което чувстваме.“
Сигурно беше истина…
И какво от това? Трябва ли да се лишим от прекрасното усещане, че сме влюбени, само защото то ще приключи сравнително скоро? Трябва ли да отхвърлим страстта и да я заменим с благоразумния (а защо не и абсурден) интелектуален анализ на психолозите по света?
Във всеки случай той бе на диаметрално противоположното мнение: мимолетността на влюбването е сериозна причина да му се наслаждаваме колкото се може повече.
Лаура…
Какво ли правеше?
Работеше ли в почивния ден?
Може би имаше спешен сеанс с пациент?
Дали събираше материали за книгата?
Или тичаше покрай реката?
Или пишеше писмо за него?
За него?
Спомни си, че писмата на Лаура не бяха за него… Бяха за Фреди. При тази мисъл го обзе безпокойство.
Отвори електронната си поща.
Здравейте, rofrago. Имате четири (4) нови съобщения.
audimet@usa.com. Относно: приемане на рекламно предложение.
Браво!
ioschua@aol.com. Относно: чакам новини.
Трябваше да се заеме още днес.
intermedical@system.net. Относно: отговор на искането ви.
Отвори третото:
„Уважаеми г-н Даей,
Съжаляваме за закъснението, с което ви изпращаме този отговор. Както знаете, съветът е зает с разглеждането на стотици случаи и всяка преписка се обсъжда и решава по строго определен ред на получаване.
Радваме се да ви съобщим, че решихме да придвижим молбата ви и очакваме вашето потвърждение, за да изберем необходимите начини за конкретното й изпълнение.
С уважение:
Значи това е презимето му — Даей…
Роберто остана дълго време загледан в екрана. После вдигна поглед към отражението си в огледалото, окачено на страничната стена. На лицето му се бе изписало изражение на палав хлапак. Усмихна се и очите му заблестяха лукаво.
Натисна бутона „Отговор до подателя“.
„Господин д-р Фариас,
След дълго очакване и настояване получих закъснялото потвърждение за приемането на молбата ми.
Смятам, че не греша, като твърдя, че светът, в който живеем, не може да продължи да търпи анахроничната бюрокрация на съветите, бавещи важните решения.
Вярвам, че е мое морално задължение да изразя възмущението си и да остана верен на принципите си. Затова бих искал да ви уведомя, че отхвърлям известието ви и оттеглям молбата си, която подадох преди време.
Надявам се това мое решение да послужи като предупредителен сигнал към институцията, която ръководите.
Натисна „Изпращане“ и после изтри полученото съобщение от Фариас. Никой никога нямаше да разбере за станалото.
Когато стигна до четвъртото съобщение и видя, че е от Лаура, не можа да реши дали се радва на самото писмо или на порочното удоволствие от извършената злина.
„Скъпи Фреди,
Имаш право да се съмняваш в способността на хората да обичат, въпреки че аз винаги я свързвам с известна несигурност, а оттам — нуждата от увереност, сигурност и контрол.
За съжаление, когато стигнем до този етап, нямаме друг изход, освен да се впуснем в борбата за власт и в ревността.
От своя страна, аз съм все по-убедена, че проблемите с контрола се дължат почти единствено на неспособността да обичаме.
Хората мислят, че обичат, но в действителност са се вкопчили в нуждата си да притежават другия. Сякаш казват: «Обичам те, докато си до мен, но ако си отидеш, сигурно ще те намразя».
Това не може да е любов.
Любовта преминава през възможността да мислим за това, от което се нуждае другият, да сме доволни, ако другият е добре, като всичко това въобще не зависи от неговото присъствие.
Една пациентка сподели, че не понася съпругът й да се среща с приятелите си и че ако той наистина я обича, трябва да избере да излиза винаги с нея. Няма нищо по-абсурдно от това.
Смятам, че ако тя наистина обичаше мъжа си, щеше да се радва от мисълта, че излизането с приятели му доставя удоволствие.
Опитах се да й покажа, че това, което изпитва, е по-скоро необходимост да притежава другия, отколкото любов, и тя се обиди.
В нашата култура съществува известно объркване по този въпрос. Не е прието да обичаме много партньора си и същевременно да се радваме на срещите с други хора.
Винаги се тръгва от погрешната идея, че подходящият човек може и трябва да ми даде всичко, от което се нуждая.
В групите за обучение на терапевти на двойки, които ръководя, изследваме тази тема и се опитваме да предвидим какво ще стане с връзките в бъдеще. Едно от предположенията ни е, че връзката като такава ще претърпи развитие. Виждаме, че начинът, по който двойката е поставена днес, не функционира.
Приятелят ми Норберто казваше, че е сигурен как в бъдеще ще става все по-приемливо да имаме интимни връзки с няколко души. В крайна сметка ще приемем очевидното: че наистина можем да обичаме няколко души едновременно, макар връзката ни с тях да се осъществява по различни начини.
Ние, терапевтите, знаем как се проявяват влюбените при така наречените моногамни връзки днес. Вероятно читателите ни ще се ужасят, като прочетат това, но въпросът не е да решим дали е добро или лошо. Само описвам това, което виждам, което се случва в действителност, независимо от онова, което искаме да се случва.
Защо не започнем да променяме мисленето и да утвърждаваме това, което се случва, вместо да се опитваме да крепим невъзможни връзки?
Защо не работим върху патологичната си необходимост да притежаваме, вместо да създаваме сложни методи за контрол върху партньора?
Защо не излекуваме нездравата си ревност, вместо да преследваме другия с извинението колко много ще страдаме, ако го загубим?
Мисля, че говоря от името на двама ни, когато казвам, че ревността винаги (ВИНАГИ!) е невротичен симптом, проява на най-тъмните ни страни.
Да ревнувам — означава да поддържам вярата, че моят възлюбен дава на друг човек това, което само аз имам право да получавам от него. Или както казва Амброуз Биърс в своята книга «Речникът на дявола»17: «Да ревнуваш — означава да се страхуваш да загубиш някого, когото — ако загубиш заради това, поради което си се страхувал да го загубиш — не си е заслужавало труда да запазиш».
Трябва да полагам повече усилия, за да получа връзката, която желая да имам с любимия човек, вместо да цензурирам и контролирам останалите му връзки.
Освен това, важно е да се науча да давам свобода на другия. Убежденията ми налагат да се боря срещу тези, които съветват да се вкопчваме във връзката. Връзките продължават толкова време, колкото трябва да продължат, тоест, докато предполагат развитие и за двамата — понякога няколко седмици, друг път цял живот.
Да бъдем винаги готови да оставим другия да си тръгне е единствената възможност да поддържаме вечно обновяваща се връзка.
Колко пъти оставяхме проекта за книгата? И ето, сега го осъществяваме… Сега сме все по-близо до публикуването й.
Ревност!
Точно така, ревнуваше. Ревнуваше от Фреди, от Карлос, от пациентите на Лаура, от децата й, от всички.
Ревнуваше. Каква глупост!
Да, глупост, невроза или болест. Ревнуваше.
Роберто си каза, че този път нямаше да се съгласи с Лаура. Какви бяха тези абсурдни идеи за отворената връзка? Поради каква причина трябваше да приеме правото на оня идиот да има връзка с Лаура?
Не беше справедливо Алфредо да продължава да получава похвалите и писмата, които не заслужаваше. В крайна сметка, ако не беше Роберто, Лаура отдавна щеше да е изоставила проекта.
Трябваше да направи нещо по въпроса. Но какво?
И ако…?
Защо не?
Роберто кликна върху бутона за отговор.
„Скъпа Лау,
Много ми хареса писмото ти за ревността. Смятам да помисля малко върху някои неща и ще ти ги изпратя, когато мога.
Заминавам за Уругвай, а след това ми предстоят още няколко пътувания. Тъй като не искам да губя контакт с теб и писмата ти, моля те отсега нататък да ми пишеш на следния адрес: trebor@hotmail.com, защото ми е по-лесно да го проверявам от лаптопа си.
Целувам те.
Натисна «Изпращане» и се облегна на стола си.
— Шах и мат — каза си Роберто.
В сряда вечерта пристигна първото писмо до trebor@hotmail.com. Беше от Фреди.
«Здравей, Лаура,
За да пробвам новия ти електронен адрес, избрах тази статия, която написа Хулия. Спомняш ли си, че ти говорих за нея? Тя живее и работи в Испания, по-конкретно в Гранада, столица на тангото в „майката родина“18.
В Андалусия Хулия и съпругът й — и двамата аржентинци, за първи път се влюбили в тангото. От тази любов се родил този текст. Прочети го бавничко и ако можеш, под звуците на някое танго…
Решението беше взето: щях да се науча да танцувам танго. Нещо повече, трябваше да се науча да танцувам танго. Този път наистина щях да вложа всички усилия, които бях пропиляла през годините на безплодни опити (от първите несигурни стъпки с баща ми до онези мимолетни, но изпълнени с напразна надежда експерименти, предприети с всеотдайните „доброволци“, които срещнах по пътя си). И тъй като този път наистина бях готова да стигна до края, първото нещо, което трябваше да направя, беше да ходя на уроци, както му е редът (тоест, с учител и така нататък). И ето ме: изпълнена с добра воля, качена на обувки с високи токчета и в тясна пола според изискванията, с най-хубавата си усмивка — стоях в залата за танци, която толкова възторжено ми бяха препоръчвали приятелките ми.
Но, разбира се, тъй като абсолютното щастие не съществува и съвършенството е недостижимо… Както винаги… Нещо липсваше. Погледнах веднъж, после пак и колкото и да търсих, отново се сблъсках с вечната действителност — имаше само четирима мъже за двайсет и пет жени.
Въпреки това, не бях склонна да претърпя ново поражение. И се втурнах към дансинга, готова да изтръгна от останалите двайсет и четири жени някоя от четирите желани плячки. Но въпреки волята ми и най-хубавата ми усмивка, за цял час успях да уловя само един кавалер, при това за не повече от пет минути. С това темпо можеха да минат две години, без да науча дори една фигура (ако преди това на дансинга не се появяха нови конкурентки). Тогава именно ми просветна и видях всичко много по-ясно: съпругът ми все ставаше за нещо!
След като пуснах в ход най-добрите си и изкусни прийоми за „манипулационно съблазняване“, успях да го замъкна на урок. Най-хубавото и най-невероятното беше, че… му хареса!
— Първото нещо от тангото, което ще научим, е прегръдката — каза учителят ни — Хулио Мартинес.
Помислих си, че това не е толкова трудно, защото прегръдките са нещо нормално, което всички правим съвсем спонтанно. Как да кажа… Става дума за естествено действие, без предварителна подготовка. Ала не.
Излезе, че зад прегръдката в тангото се крие нещо доста по-сложно.
— При тангото телата трябва да осъществят един затворен кръг от противоположни движения под напрежение. Ръката трябва да бъде стабилна, но да не оказва натиск. Краката се докосват, но не се притискат и не си пречат при движение. Имайте предвид, че при този танц равновесието не е индивидуално, а се намира в центъра между двамата, и ако не се разбирате, губите стабилност. Трябва да се научите да комуникирате, за да можете да се наслаждавате заедно на танца.
Тогава съпругът ми ме пое в ръцете си, със събрани крака, като ме придържаше с едната си ръка за кръста и държеше другата вдигната и стабилна, за да ми служи за опора. Дотук всичко беше добре… На теория. Защото ръката му на кръста ми ме караше да се повдигам във въздуха, събраните му крака не ми позволяваха да се движа, а стабилната му ръка… Беше толкова стабилна, че притискаше пръстите ми като в клещи.
— Ръката ти трябва да оказва противодействие, в противен случай ще имаш чувството, че само те подмятат насам-натам. Не е възможно човек да танцува с крем карамел — дори и той да има формата на жена.
Беше ме нарекъл „крем карамел с формата на жена“. Точно това каза… И тогава часът свърши.
— Днес ще научим основната стъпка, която е съставена от осем такта. Виждате ли? Едно, две, три, четири, пет… На петия такт жената пренася тежестта на тялото си върху десния крак и тогава, със същия крак, но като прехвърли тежестта, тя тръгва назад и продължаваме: шест, седем и осем… Разбрахте ли?
Казахме „да“ (но доста колебливо) и започнахме да танцуваме: едно, две, три, четири, пет… Едно, две, три, четири, пет… Едно, две, три, четири, пет… Нищо! Не се получаваше. Съпругът ми настояваше да направя шестата стъпка с левия крак, но отказваше да разбере, че той беше кръстосан отпред.
— Ще ме събориш!
— Не, ти си виновна, че не отстъпваш.
— Как искаш да отстъпя, след като кракът ми е във въздуха!
— Ами другите го правят…
— Другите жени го правят, защото другите мъже го изпълняват добре.
Учителят се приближи и се обърна към него: „Трябва да се съобразиш с това къде е тежестта на тялото й. Ако не го направиш, тя не може да се помръдне. Гледай: едно, две, три, четири, пет, шест, седем и осем. Видя ли?“.
Колко хубаво беше да танцувам с човек, който ме разбираше! Признавам, че с мъжа си се чувствах безсилна. Обвиняваше мен за ограниченията си и не искаше да приеме, че бе напълно невъзможно да го следвам.
— Днес ще усъвършенстваме различните части на основната стъпка. На осем имаме два такта: единия за влизане, другия за излизане, както при мъжа, така и при жената. Движенията се правят около партньора. Мъжът може да избере дали да даде простор на жената, или да последва движенията й…
Най-после беше дошло това, което очаквах: онези толкова красиви, толкова елегантни, толкова чувствени завъртания… Излизам, влизам, излизам… Какво става? Изведнъж и двамата се мъчим да не паднем, на четири метра един от друг и на километри разстояние от мечтаната елегантност и чувственост…
— Какво правите? — Хулио се бе озовал светкавично до нас. — Искаме да танцуваме танго, а вие демонстрирате сумо борба. Ела — обърна се той към мъжа ми. — Сега аз ще заема мястото на партньорката ти и ще ти покажа какво да правиш. Виждаш ли? Ако не ми дадеш достатъчно пространство, аз така или иначе ще си го взема, дори това да означава да се отдалеча…
Въпреки че вече горе-долу можем да се движим заедно, все още ни е много трудно да бъдем в синхрон. След като отработихме паузата, успяхме да потанцуваме за малко, без да спираме, но след няколко трудно синхронизирани стъпки отново се препъвам в краката му (а може би той се препъва, вече не знам). Както и да е, съпругът ми ме обвинява, че не слушам какво ми говори, че танцувам сама. Аз му повтарям, че не знам какво иска да направя… Но, изглежда, и той не ме разбира…
Хулио отново се приближава до нас, за да говори с мъжа ми. Нима няма други двойки в залата, които танцуват зле?
— Ако искаш да й кажеш нещо, първо трябва да установиш контакт, да привлечеш вниманието й. В противен случай я обсебваш, изненадваш я и при тази несигурност тя няма да те разбере. Да отнесем това до танца. Виж! Първо търсиш крака й, спираш я и после правиш движението. Ако преди това не установиш контакт, тя трудно ще отгатне какво искаш да й внушиш. Също както когато искаш да говориш с нея — първо я повикваш и едва когато видиш, че тя те слуша, говориш. Иначе рано или късно ще се наложи да крещиш. Тук е същото. А ти — каза той, обръщайки се към мен, — имай предвид, че когато те повика, трябва да спреш и да го слушаш. Ако ли не, той ще ти крещи, за да те накара да го чуеш. Ако вместо това танцувате, ще те настъпи. Нека ви покажа. Приближавам крака си до нейния, тя спира, за да слуша. Правя движението и чакам да ми отговори. Не забравяйте: като танцувате, вие разговаряте, никога не се налагате. Единият говори, а другият, след като го чуе, отговаря. Внимание: само след като го чуе. Защото в тангото, както и в живота, ако не си направя труда да слушам, ще предположа, че знам какво ще ми кажат, и никога няма да отговоря на другия. Така истинският диалог изчезва и се превръща в монолог. Точно това правите вие, а така не се танцува танго, защото то е танц на двойката, при който всеки един импровизира според движението на другия.
Днес нямам желание да ходя на урок. Всъщност нямам желание да ходя никъде. Не разбирам какво става, но чувствам, че връзката ни се разпада. От известно време спорим за всичко и няма начин да разговаряме за това, което става. Безброй са взаимните упреци, които пречат на диалога. Сякаш говорим на различни езици и някакво болезнено разстояние, смесица от озлобление и равнодушие, се забива между нас.
Не знам как, нито кога се появи това мълчание, но расте все повече и изглежда невъзможно да се надмогне. Никога не съм мислила, че след толкова дълго време на съпричастност и близост ще дойде момент, в който, макар и заедно, не ще можем да се срещнем.
По-добре да се преоблека и да отида на урок, защото нищо не печеля, като мисля постоянно за това, а ако останем вкъщи, разстоянието между нас става непоносимо.
— Днес няма да учим нова стъпка. Смятам, че е важно да знаете какво правите. Ако не разбирате какво означава да танцувате танго, ако не разберете смисъла му, можете да правите стъпките, но никога няма да танцувате танго. Тангото е танц на двойката, обединена в прегръдка, която означава подкрепа, а не натиск. Да прегърнеш — означава да дадеш с отворени ръце, и този, който дава с отворени ръце, получава с цялото тяло. Така свързани, двамата танцьори се плъзгат в пространството, но това не е обикновено пространство. Тъкмо обратното, това е създаденото от двамата пространство. Както казват Глория и Родолфо Динсел19: „Тангото отрича математиката, защото едно плюс едно не прави две, а едно, тоест двойката, или три, тоест той, тя и третият елемент (създаденото пространство)“. Едно или три, но никога две!…
Тангото е истински физически и любовен диалог, при който двамата владеят самоопределението и при който има също така моменти на мълчание. Мълчание, което задължително е част от диалога, което го обогатява, ако щете, но никога не го отрича. Този диалог се направлява от двамата, защото, макар и единият да поеме инициативата за първото движение, следващата стъпка зависи от отговора, от неговата скорост, амплитуда и посока. Ето защо трябва да се научим да изживяваме грешката като възможност за обогатяване…
Ако това не беше така, тангото нямаше да съществува. Не трябва да се ядосвате заради един пропуск: търсете контакта с другия и се опитайте да творите заедно. Накрая ще кажа, че тангото е и начин за самопознание, защото така, както при връзките в живота ни — било като приятел, любим или баща, — опознавам съответните си качества чрез другия, в тангото мога да бъда закрилник или закрилян, доминиран или доминиращ. Мога да бъда безкрайно нежен, необуздан или може би смесица от всичко това. И партньорът ми е там, за да ми го покаже. Всичко това не е лесно, но само когато го разберете, ще можете да танцувате, и то всеки ден по различен начин: понякога необуздано, друг път нежно, понякога в самозабрава. Но едно е сигурно: че няма да прекъснете танца.
Докато се връщахме пеша вкъщи, не спирах да мисля за казаното от Хулио. Сякаш фразите бяха придобили физическа форма и танцуваха в съзнанието ми, изпълваха го, подреждаха се, придобиваха хармония и смисъл: „Прегръдката означава подкрепа, а не натиск… Приемете грешката като възможност… Ако не му дам пространство, той ще си го вземе… Партньорът ми е там, за да ми покаже какъв съм… Срещата е диалог, не налагане; диалогът означава да слушаме другия, не да предполагаме; прегръдката означава да дадем пространство, не да впримчим партньора; тангото означава диалог, диалог, диалог…“
Днес препрочитам тези стари бележки. Намерих ги в чекмеджето на един скрин, останал в сутерена след преместването. Минало е толкова време! Десет години? Да, мисля, че толкова. По онова време току-що бяхме навършили две години от брака си, а сега сме женени от дванайсет. Кризата отшумя и наистина трябваше да се научим да живеем заедно, така както се научихме да танцуваме танго.
Докато чета, слушам музика, а мъжът ми привършва работата си в градината. Между другото, вече е приключил. Виждам го да влиза.
Отнякъде се носи мелодията на Дансарин20.
— Какво правиш? — питам го аз.
— Мисля колко много искам да те прегърна… Да потанцуваме ли танго, любов моя?
Хулия Атанасопуло Гарсия
Не ти ли се струва истинско бижу?
Мисля, че казва горе-долу същото като нас, но вместо да го свърже с двойката, го свързва с танца. На мен много ми хареса.
Да го включим ли в книгата?
Целувки.
Роберто бе възхитен от идеята и дори успя да се абстрахира от факта, че текстът идваше от Фреди. Повдигна курсора до командата за редактиране и натисна опцията «Избери всичко». После го копира на нов файл и изтри последната част от писмото. Вместо поздравите от Фреди, Роберто написа:
«Не ти ли се струва истинско бижу?»
Докато го четях, си мислех, че говори за теб и за мен. Почувствах, че описва нашата среща и че вместо да го свърже с отношенията между двама възрастни, които се познават и обичат, го е написала за танца. Много ми харесва. Ние също се научихме да танцуваме заедно по време на дългия танц, какъвто се оказа написването на тази книга. Според мен ние също трябваше да се научим как да се прегръщаме, да се сдържаме, да не се блъскаме, да не се настъпваме… Ние също можем да продължим да се учим да танцуваме заедно. Ще танцуваш ли с мен това танго?
Пращам ти целувка и една истинска аржентинска прегръдка.
Провери написаното и го копира в съобщението, което озаглави „Танго“ и изпрати до carlospol@spacenet.com от trebor@hotmail.com.
Отговорът на Лаура пристигна вечерта на следващия ден и го накара да изтръпне.
Трябваше да бъде по-внимателен, защото писмото започваше с думите:
„Фреди,
Какво означава това «да пробвам новия ти електронен адрес»? Моят нов адрес? Не аз се преместих, а ти! Сигурно си искал да кажеш: «да пробвам новия си електронен адрес, избрах…» Май от толкова пътувания вече не знаеш дали заминаваш, или оставаш, дали си тук, или те няма, дали си ти, или е друг.
Все пак объркването ти доста ме развесели; питах се какво биха казали пациентите ти, ако разберат, че не знаеш дори къде се намираш.“
Непременно трябваше да чете по-внимателно писмата, ако искаше да продължи да играе ролята на администратор на пощата.
Писмото продължаваше:
„Идеята на приятелката ти Хулия ми се струва фантастична. Невероятно е как се вписва не само в нашите отношения, но и във всичко, в което вярваме и върху което работим.
След като прочетох текста за тангото, потърсих папката, в която пазя някои бележки от времето, когато подготвяхме лекцията в Кливланд, и намерих нашата «Работна програма, насочена към хора, затрудняващи се да поддържат връзка». Помниш ли я?
1. Да развиваме способността си да обичаме.
2. Да се откажем от очакването за съвършенство.
3. Да намерим равновесие между отдаване и лично пространство.
4. Да развиваме интуицията си и да я следваме, както и да следваме понякога интуицията на партньора.
5. Да работим върху трудностите, свързани с даването и получаването, от позицията на нашите истински потребности.
6. Да даваме предимство на посланията на тялото и на ситуациите, носещи радост, пред представата за това как е «правилно» да постъпваме.
7. Да подходим откровено към въпроса доколко сме готови да дадем това, което имаме, макар и да ни е трудно, а не само онова, което ни е в повече; да намираме пространство и време за връзката, да престанем да бъдем абсолютен център на вселената.
Виждаш ли? Същото е. Силно съм впечатлена и съм много щастлива.
Обичам те много. Целувки на Хулия, когато й пишеш.
Роберто копира писмото и махна първата част от текста. Преди да го препрати, изтри „Обичам те много“ от последното изречение, както и „много щастлива“; беше решил, че някои думи на Лаура ще запази само за себе си.
През цялата нощ и голяма част от следващия ден размишляваше върху ролята, която му отреждаше тази нова ситуация. Каза си, че за целите на връзката между Лаура и Фреди тази междинна пощенска кутия функционира като божество с безкрайна власт. По своя прищявка Trebor можеше да променя, да добавя, да премахва, да създава и да изкривява информацията, която двамата получаваха, и по някакъв начин да манипулира отговори, мисли и действия, без те да се досетят.
Независимо какво можеше да си помисли някой, намерението му не беше да навреди. Имаше предвид Фреди, защото лошата шега с Фариас бе достатъчно злонамерена, за да канализира целия му гняв (всъщност вече малко се разкайваше). Що се отнасяше до Лаура, единственото му желание беше да не загуби контакт с нея.
Чисто и просто Trebor представляваше единственият сигурен начин да поддържа връзката си с Лаура.