Да яздиш диво пони

I.

Не е лесно да ви разкажа какво се случи със Скоти Пири и понито му през онова лято, тъй като винаги си спомням и нещо допълнително покрай случката с момчето и кончето. Всъщност тя се оказва част от историята на самия град и представяйки я така, често се изкушавам да се поотклоня и опиша някои от другите драматични събития, които градът ни преживя по същото време. А те бяха много през тази година. Един от местните частни самолети се разби при опит да мине под градския мост; в саваните избухна пожар и застрашително допълзя до широките равни пшенични ниви — богатството на града ни; четирима души пострадаха при нещастни случаи по време на жътва, железопътни маневри и превозване на овце през града.

Но тези преживелици нямат нищо общо със Скоти, който с понито си Таф раздели през онова лято града на две — на тези „за“ и тези „против него“, на защитници и врагове, на добронамерени и злонамерени, на справедливо и несправедливо настроени. А като се има предвид, че Скоти бе тогава на тринадесет години, това не бе малък подвиг. Той не го стори умишлено, въпреки че винаги съм очаквал със Скоти да се случи нещо подобно. В него се забелязваше склонност към пакости, упорство, лудории и бели, както и вродена нагласа да печели хорските симпатии или антипатии. Трябва обаче да си призная, че аз може би бях единственият, който гледаше на Скоти по този начин.

За другите в този саванен австралийски град Скоти бе просто едно от вироглавите момчета на заселници, които винаги се намираше в какво да бъдат упрекнати. И вероятно оттук трябва да тръгнем, тъй като всичките ни местни драми бяха резултат от живота, който водехме — заобиколени със савани от едната страна и със стотици хиляди акра пшеница от другата, разделени точно по средата от широка дивна река, която течеше пълноводна и буйна през зимата, а през лятото пресъхваше до тънка струйка. Реките ни бяха всъщност две. Един по-малък поток се вливаше в голямата река точно над града и образуваше остров, на който ходехме да лудеем. Скоти познаваше всяко кътче около двете реки (и те изиграха своята роля в случилото се през това лято). Своя роля имаше и огромната овцевъдна и коневъдна ферма „Ривърсайд“ отвъд голямата река. „Ривърсайд“ бе една от най-богатите овцевъдни и коневъдни ферми в щата Ню Саут Уелс, а собственикът й Елисън Еър стана главният противник на Скоти в разделението на града.

И така, въпреки че живеехме в малко градче сред саваните с добри училища, кино, вестник (на който след време станах единственият репортер), шест кръчми, два частни самолета, състезателна писта, игрище за голф и главна улица под разперените листа на пиперовите дръвчета, ние понасяхме какви ли не трудности и бяхме толкова различни по социалните си интереси, че никога не можахме да образуваме еднородно провинциално общество. Никога нещо чак дотам скучно. Имаше бедни и богати, образовани и неграмотни, свидливи и щедри, симпатични и несимпатични, със селски нрави и с градски нрави, невъздържани и свити, модерни и старомодни и т.н., и т.н… И ето защо, предполагам, се разцепихме на две след спорния въпрос, пред който ни постави Скоти.

А колкото до Скоти — въпреки че той е и в началото, и в края на историята, трудно е да кажем къде точно започва всичко. За гражданите Скоти бе момче от саваните, тъй като живееше на пет мили от града заедно с родителите си шотландци, сред ферми с проядена от солта почва. Щом си помисля за Скоти, веднага си го представям като появяваща се и изчезваща фигура, ниско приведен над неоседлания гръб на уелското си пони Таф, препускащ по някоя от страничните улици на града. По правило Скоти яздеше наперено и по главната улица само на влизане в града, на излизане минаваше по страничните улици, сякаш беше сторил нещо нередно. Момчето и понито се мяркаха и изчезваха зад евкалиптите и се приплъзваха по околния пейзаж, сякаш не са се появявали — губеха се от погледа, още преди да си ги зърнал. И това не беше някаква дяволия, просто Скоти обичаше да се възползва от пейзажа и го правеше много изкусно. Не познавам никой, който да умее да се появява и изчезва по този начин.

Много от произшествията със Скоти са твърде незначителни, за да бъдат запомнени, но се сещам за едно-две, които са в основата на въпросната случка. Веднъж например машинистът на дневния пътнически влак от Бенбау за Сейнт Хелън Дж. Т. Краймиън бе докладвал на началник гарата, че Скоти и понито му се надбягват с влака по много опасен начин. Пресъхналото корито на реката правеше голям завой, преди да навлезе в града, а железопътната линия вървеше направо към завоя, след което тръгваше успоредно с реката. Точно тук — ако се случел от тази страна на реката и в подходящо време — Скоти се надбягвал с влака, който намалявал скоростта, за да навлезе в острия завой. Било опасно, тъй като пътят, бил неравен, но Скоти и Таф се сливали в едно цяло. Истинската опасност за препускащото пони представлявали не понорите, заешките дупки и туфите с остра трева. Сериозна пречка била високата ограда с бодлива тел, която свързва ръба на линията с речния завой.

Скоти, който яздел стремглаво и успоредно със стария парен локомотив, трябвало да мине пред влака и да прескочи линията — иначе щял да се блъсне в оградата с бодлива тел или пък да прелети шест-седем метра, докато падне в реката. Той обикновено префучавал на косъм от влака и както казваха машинистът Дж. Т. Краймиън и огнярят Анди Андерсън, всеки път, когато го правел, ги обливала студена пот, тъй като локомотивът и Скоти се разминавали на милиметри. Но в случая, за който става дума, влакът вървял с двадесет и пет вместо с обичайните си двадесет мили в час и станало ясно, че Скоти няма да успее.

Дж. Т. се навел от кабината, размахал един омазнен парцал и извикал ядосано:

— Няма да успееш, Скоти! Карам много бързо!

Скоти накарал галопиращото пони да рипне с четири копита. После понавел глава, поотпуснал лакти и на Таф не му било нужно повече. Но макар и да летял стремглаво, с приведени уши и развята грива, било ясно, че няма да успеят.

— Натисни спирачката! — извикал Анди на Дж. Т.

— Много е късно. Завиваме.

Локомотивът навлязъл в завоя, а Скоти и Таф захвърчали към оградата с бодлива тел и реката.

— Ще се блъсне в оградата!

— Няма да се блъсне. Ще падне в реката.

Но ето че се оказало по-сложно. Таф забил копита в сухата, спечена земя и изведнъж се заковал на място. Момчето хвръкнало над главата на понито, прелетяло шест-седем метра и паднало в реката със силен плясък.

Дж. Т. и Анди се подали от кабината и останали извърнати назад, докато Скоти изплувал над водата. Видели го, че плува към брега, но после го изгубили от поглед. Били така вбесени от случилото се, че не могли да го отминат току-така. Докладвали на началник гарата в Сейнт Хелън, а той съобщил в полицията. Полицейският сержант Джо Колинз отишъл в училището и директорът извикал Скоти. Мъмрили го, карали му се и го наказали с четири удара с кожен ремък по лявата ръка, след което го пуснали да си върви.

Всички знаехме как боли от този кожен ремък — и морално, и физически. Скоти обаче не се трогваше от наказанията. Или по-скоро не се издаваше. Той беше с много суров дух, не беше лекомислен като останалите нас и винаги се въздържаше да показва чувствата си, като никога не разговаряше за тях. В случая Скоти беше много ядосан на Таф.

— Никога не се приближава до вода — оплака се той. — Страхува се и от капчица вода. Миналата година, когато къщата ни се наводни, остана върху купчинка пръст до конюшнята и не можахме да го мръднем оттам. Не искаше да мине дори над канавката. От вода и от игуани — ето от какво се страхува. Но най-вече от вода. Ще умре, ама няма да скочи в реката. По-скоро ще ме хвърли от гърба си. Но пък иначе — добави Скоти, като сви по навик смутено рамене — си го бива за всичко!

А такъв беше и самият Скоти.

Мисля, че ако вникнем в същността на тази надпревара с влака, ще получим една по-подробна представа за Скоти. Той винаги се противопоставяше мълчаливо и скрито, а често и дръзко срещу непоклатимите нрави на града. Или срещу всичко в този град, което го предупреждаваше, че „не трябва“. Той не дразнеше непрекъснато целия град, но пък почти непрекъснато дразнеше една определена част от жителите му. Това очевидно имаше някаква връзка с бедния живот, който водеше с родителите си.

Родителите на Скоти бяха като самия него — поне в едно отношение. Те се бяха оградили с такава самозащитна стена, че с тях беше много трудно да се общува, но ако човек проникнеше зад тази преграда, веднага си обясняваше защо са такива. В началото на двадесетте години Ангъс Пири и жена му (никога не разбрахме името й) бяха пристигнали в Сейнт Хелън от мрачните коптори на Глазгоу. И двамата бяха израснали в мръсните дупки на Клайдбанк, там, където не расте трева, няма дървета, земя и цветя, нито пък къс истинско синьо небе. До Австралия ги „превозила“ (друга дума не подхожда) една от организациите, които помагаха на британските емигранти да заменят британската си мизерия с австралийска. Организацията се наричаше „Големия и малкия съсед“ и уреждаше пътуването на хора, твърде бедни сами да си го уредят. Проблемът беше, че едва ли не единственото нещо, което Австралия можеше да им предложи, бе селскостопанска работа и „малките съседи“ от копторите на Англия, Шотландия и Уелс бяха често настанявани от „големите си съседи“ по австралийските ферми — нищо, че никога през живота си не бяха виждали ферма. Нещо повече — често ги заселваха на такива бедни и неплодородни земи, където е невъзможно да се отгледа и коте.

Благодарение на тази дейност Ангъс и мисис Пири бяха настанени на пет мили от града, на парче земя в низината, продадена на организацията „Голям съсед“ точно за такива бедни и невежи емигранти. През лятото почвата беше като камък, а през зимата — кална, наситена на сол, мочурлива и почти неизползваема. Така че за човек, който не разбира (и то не разбира съвсем нищичко) от садене и растенивъдство, нито пък от слънчева, светлина, ветрове, пясъчни бури, наводнения, добитък и коне, това бе равносилно да караш дете да управлява сложен самолет, какъвто вижда за пръв път.

И все пак този дребничък, гладен шотландец успя да управлява самолета и кой знае как, но оцеля заедно със слабичката си светлоока мълчалива женица. Всички ги съжаляваха, макар че те не предразполагаха към съжаление, нито пък понасяха някой да ги съжалява открито. Но така или иначе, винаги ги наричаха „клетите Пири“. С течение на годините Ангъс Пири ставаше все по-дребничък и упорит, все по-мрачен и измъчен. Колкото повече се бореше със солта, калта и лошото време, за да получи мляко от четирите си дойни крави и люцерна от солената си земя, толкова по-мълчалив и необщителен ставаше.

Мама ми беше казала, че когато Скоти се родил, никой в града не узнал за това, и то месеци наред, докато най-накрая полицията обвинила Ангъс, че не е регистрирал в двумесечен срок раждането на детето си. Баща ми, един от градските адвокати, отървал Ангъс благодарение на някаква тънкост в закона, която гласяла, че в по-отдалечените райони този срок може да бъде удължен при смекчаващи вината обстоятелства. А баща ми — англичанин в този честолюбив австралийски град — намерил много смекчаващи вината обстоятелства в живота на мълчаливия, затворен шотландец. Да напусне фермата за цял ден, за да регистрира в града раждането на сина си, и то точно в този сезон, би било невъзможно! Баща ми разпалено защитил Ангъс в съда, като описал всекидневния му труд от четири сутринта до десет вечерта върху това парче от сол и кал, на което го беше насадил някой австралиец. Ако не признаели това за смекчаващи вината обстоятелства, баща ми се заканил да проучи на какво основание е дадена на Ангъс Пири тази неплодородна солена земя. Съдията — бивш адвокат и самият търговец на земи — се постарал да умиротвори баща ми и набързо оттеглил обвиненията срещу Ангъс.

Та това било официалното съобщение за раждането на Скоти. Никой в града не го бил виждал, докато не станал на около четири години. Но ето че в един ясен летен ден мисис Пири пристигнала пешком в Сейнт Хелън с мъжа и сина си (една миля от фермата до пътя и четири по него).

Никой не разбрал защо били дошли в града. Може би са имали някакъв семеен празник. На мистър Пири му се налагаше да прескача до града — до магазина за зърнени и хранителни продукти или до фабриката за масло, но мисис Пири почти не се показваше. Събота бе пазарният ден на околността и в града беше пълно с фермерски камиони, двуколки и коли; беше пълно и с шестваща градска и селска младеж — момчета и момичета, които се разхождаха нагоре-надолу по многолюдната главна улица и движението не спираше чак до девет вечерта. Та в онзи ден Ангъс Пири отишъл някъде да си върши работата и оставил мисис Пири и Скоти да се разхождат по главната улица. Стигнали чак до края й, като се заглеждали във всяка витрина дори и във витрината на ресторант „Перагън“. След това седнали под пиперовите дръвчета на една от пейките покрай тротоара и зачакали.

А какво ли?

Може би да ги поздравят? Или да се заприказват с някой съсед? Мисис Пири нямаше близки съседи освен китайските градинари. Седяла неподвижно на пейката — дребничка, със слаби ръце и светли шотландски очи, очи на човек, израсъл в града. Била вторачила поглед право пред себе си, сякаш си спомнила за някоя мрачна калдъръмена улица, завинаги загубена зад мъгливи езера и долини, пушеци и сажди.

Скоти обаче бе друг. Той моментално привличаше погледите. Не приличаше на баща си, който беше черноок и слаб, нито на майка си, чието лице бе бледо, луничаво, повехнало, благочестиво и умислено. Може би Скоти бе добро съчетание от двамата, но такова, каквото отдалечаваше сходството му и с единия, и е другия. Очите му бяха ясни, дръзки, изпитателни и сини, смешен кичур червеникава коса стърчеше между доста щръкналите му розови уши. Скоти оглеждаше неспокойно и мълчаливо всеки човек, сякаш се опитваше да отсъди дали е от едните, или от другите. Кои бяха едните и кои другите? Трудно можеше да се каже. Скоти винаги тихичко групираше хората и дори тогава, на пейката, едва четиригодишен, той разделяше безмълвно града на две.

Мама ги видяла през този ден и когато по-късно я попитах за тях, ми каза:

— Не бях виждала дете да се върти на мястото си така, както се въртеше това момче — неуморно!

Мама ми описа Скоти като набито, дребничко, загоряло момченце без обувки и чорапи, с мускулести крака, по къси черни кадифени панталонки, явно ушити от майка му. Кадифени! Сигурно бяха от плата на някоя стара рокля, подарена на мисис Пири. Колко странно — черни кадифени панталонки! Спомням си същите панталони три години по-късно — изтъркани, но все още прилични, макар и с кръпки. Тогава Скоти се биеше вече с всеки, който му се подиграваше за тях.

— Веднага се виждаше — разказа ми мама за първото си впечатление от това мълчаливо и неспокойно синеоко момче, — че се грижи за майка си. А тя наистина се нуждаеше от грижи. Не би позволил на никой да седне до нея или да я докосне. Личеше си по решителното му изражение и стиснати юмручета: „Не се приближавай!“

Може би това бе сантиментално чувство на една майка към друга майка, но буйният и жилав Скоти бе винаги готов да се сбие с всеки и с всички, които му пречеха, обиждаха го или се присмиваха на баща му. Или пък в злобата си се подиграваха на бледата му мълчалива и кротка майка.

А и нямаше как да не се бие — баща му бе такъв човек, че част от младежите (и възрастните) в града го бяха взели на присмех. От време на време при съботните си посещения в града Ангъс Пири влизаше в някое от барчетата на хотел „Белия лебед“, слагаше на металния тезгях четири шилинга и си поръчваше бира. Взимаше чашата, гаврътваше я и си тръгваше вече пиян. Тогава градските гамени го съпровождаха, докато изминеше, залитайки, петте мили до дома по пиянския си лъкатушещ път. Подиграваха му се, имитираха го и изопачено разговаряха на неразбрания му шотландски диалект. Опитваха се да развържат връзките на обувките му, а той залиташе ли, залиташе, несъзнавайки какъв смях предизвиква.

Когато Скоти порасна достатъчно, за да разбере всичко това, единственото, което можеше да прави, бе да придружава безпомощно баща си и да гледа как гамените му се присмиват. А доближаха ли го много, той яростно ги нападаше, въпреки че бяха два пъти по-големи от него и по ръст, и по възраст. Но сините, сдържани очи на Скоти бяха търпеливи очи — сякаш бе готов да понесе всичко, докато порасне достатъчно, за да може да си отмъсти. А спомените от тези случаи сякаш се отпечатваха върху стиснатите му малки устни. Веднъж двама от гамените, братята Саутби (и те леко пийнали), намерили стара сламена шапка — такава, каквато носеше мисис Пири, и започнали да имитират как Ангъс Пири и жена му се разхождат из града. Без да продума, Скоти ги замерял с буци пръст, камъни, конски тор и всичко, което му попаднело, а след това се хвърлил с цялото си тяло на босоного седемгодишно дете върху по-близкия от братята и се опитал да го удря с юмруци и да го рита. За щастие, братята Саутби не бяха лоши момчета. Всичко се дължеше на австралийската им слабост към присмиване — ей-така на, присмей се, пък няма значение на какво. Ето защо те само се бранили от Скоти и представили всичко като обикновена пиянска закачка. Но втори път не го закачиха, а той пък, щом ги срещнеше, не пропускаше да ги изгледа със сините си очи — свидетелство за добрата му памет.

В нашето семейство баща ми бе този, който не одобряваше случайните пиянски изблици на Ангъс Пири. Мама, напротив, се питаше какво ли друго може да прави човек, за да забрави от време на време за сиромашията си. Баща ми бе против заради трудно припечелените пари. Нещо повече — в очите на града пиянството бе признание за нравствено поражение. И все пак мисля, че пилеенето на пари шокираше най-много. Откъде ги вземаше Ангъс? Семейство Пири живееше почти без пари. Наистина те бяха свободни австралийци, но всъщност бяха закрепостени селяни, обвързани с феодала си заради дългове. Феодалите в техния случай бяха двамата търговци, които им отпускаха заеми, за да могат да свързват двата края — търговецът на жито и храни Дормън Уокър и бакалинът Фланигън. Семейство Пири не си купуваше дрехи, нямаха и електричество (използваха газени лампи). Мистър Пири бе така заборчлял, че мисис Пири не виждаше по цял месец и най-дребна монета върху кухненската поличка. Малкото продукти, които купуваше, бяха на кредит. Печеше си сама хляба от брашното, купено на кредит, правеше и малко масло от половината или литъра мляко, което оставяха за себе си всяка седмица.

След първото си появяване в града, на четири години, Скоти се появи отново в града чак когато баща му го остави пред училищната врата една сутрин в осем часа. Скоти беше на седем години и трябваше сам да влезе в училището и да обясни на директора кой е. Училището започваше в девет часа. Скоти седна, опря се на стълба на училищната порта и зачака, без да обръща внимание на подканванията и закачките. Когато реши, че е вече около девет часът, той влезе вътре и така започна училищният му живот.

След този ден на училище го водеше едно съседско момче, което живееше в още по-отдалечена ферма сред саваните. Биби Данси беше три месеца по-голям от Скот и двамата идваха на училище, яхнали широкия гръб на стара кобила — седяха един зад друг на раменете й, а босите им крака се поклащаха като скършени от вятър клонки. От половината дузина момчета, които идваха от отдалечените ферми на коне или с двуколки, Скот и Биби бяха най-малките и най-бедните. Бяха толкова дребнички, че успяваха да яхнат кобилата едва след като се покатереха на училищната ограда. На старата кобила не й бе останала и капчица сила и всеки ден, поклащайки крака, те пътуваха по повече от час на отиване и връщане от училище.

Подобни условия сега може би ни се струват много трудни, но тогава не се забелязваха — освен ако не станеше специално дума. За повечето хора в провинцията животът бе тежък. Всъщност в Сейнт Хелън имаше доста бедняци, въпреки че беше център на един от най-богатите на овце, пшеница и цитрусови растения райони на света. Но работеше ли човек — дори колкото да свързва двата края, — не беше чак толкова непоносимо. Никой не смяташе, а най-малко пък семейство Пири, че е абсолютно непосилно за едно осемгодишно момче да поработи час във фермата (босоного, да нацепи дърва за кухненската печка, размахвайки голямата брадва, да изчисти навеса за кравите, да измие ведрата за мляко и да напълни коритата с вода) преди осем без петнайсет, за да стигне до девет часа в училище. И да свърши същата работа вечер, когато се върне в пет и петнайсет. Обедът, който майка му слагаше в една чиста памучна торбичка, ушита от чувал за захар, бе варено яйце, две дебели филии домашен хляб, понякога домат или краставица.

Скот веднага се включи в училищните ни лудории. Когато беше на девет години, за малко не се удави, плувайки в буйната река, преди да намалеят водите й; на десет години го ухапа игуана и едва не умря — спаси го учителят Кег Кинсър, като отхапа къс месо около ухапаното място на ръката му. И нали беше от саваните, Скоти често слагаше гущери с набръчкани вратлета (страшни, но безопасни чудовища) в чекмеджетата на учителите. Редовно се биеше за честта си зад ковачницата. И тъй като никога не носеше обувки (малко от нас носеха на тази възраст), големият му пръст бе винаги разранен от спъване или ритане. Имаше си неприятности покрай закърпените кадифени панталонки, както и ризите, които майка му шиеше от разни подарени дрехи. Веднъж се появи с блуза (тогава всички носехме блузи), ушита от някакъв старинен китайски плат, явно подарен на майка му от китайските градинари, съседите им на тази солена, корава земя. Скоти я облече веднъж, но усети гордостта си накърнена и повече не я сложи.

Ето такова беше положението, докато не загина Биби Данси. Една вечер старата кобила се изплашила от игуана, опитала се да прескочи някакъв канал, паднала върху Биби и го затиснала, като си счупила предните крака. Впоследствие Биби почина, а пък кобилата се наложи да застрелят. Ето как Скоти остана без превоз и се наложи да извървява пеша петте мили до училище. А да го прави ден след ден на неговата възраст — това бе явно невъзможно. Той започна все по-често да си остава в къщи, докато най-накрая директорът реши, че трябва нещо да се направи. Налагаше се да уведоми инспекторите, а те пък — полицията.

Ангъс бе призован в съда. Този път го обвиниха в това, че не изпраща сина си на училище. Баща ми отново го спаси, заплашвайки, че ще съди управата на щата, тъй като не е осигурила обучението на Скоти в дома му — закон на щата Виктория в случаите, когато детето е възпрепятствано от специални обстоятелства да посещава училище. Ангъс отърва глобата, но това не разреши въпроса на Скоти. Тогава баща ми се обърна към организацията „Голям съсед“ и им заяви, че ще трябва да се погрижат за малкия Пири. Баща ми бе успял така да ги подплаши относно тази неплодородна ферма, че на тях не им се искаше да си имат нови разправии с него и затова се свързаха с Елисън Еър, богатият собственик на „Ривърсайд“ — овцевъдната и коневъдната ферма отвъд реката. Елисън бе прочут в отглеждането на коне и понита. Всъщност „Ривърсайд“ бе известна с двата си вида коне. По-подбрани бяха стройните, чистокръвни и породисти коне, които използваха Еър и семейството му; другите бяха диви, отглеждани за пастирите и конярите. Конете бяха известни в целия щат, тъй като Елисън ги продаваше диви или опитомени на всеки, който пожелаеше да си купи. Малкото му буйно стадо от около осемдесет-сто коня препускаше на свобода и воля в саваните покрай брега на реката. Теорията на Еър беше, че само конят, отглеждан при сурови условия, може да се справи с тежката работа, която му се полага в овцевъдна и коневъдна ферма като „Ривърсайд“.

Освен дивите коне Елисън имаше и стадо диви уелски понита, малко по-ниски от метър и половина. Първоначалната уелска порода бе кръстосана с чистокръвна арабска и така се бяха получили красиви и смели животни. Те бяха добре сложени, издръжливи, с красиви глави, с опашки, дълги до земята, и гъсти златисти гриви. Понитата на Еър бяха жълтеникави, с цвят на дива коза — абсолютно еднакви. Човек не можеше да ги различи едно от друго — всичките си приличаха и бяха лишени от каквато и да е индивидуална окраска. Бяха изключителни и по нрав: буйни, неуморни, независими, умни, упорити, своеволни и игриви. Биваше ги за всичко — за езда в града, извън града и сред природата, за пренасяне на товари или само като охранени домашни любимци, за каквито си ги отглеждаха някои семейства в Сейнт Хелън. В града имаше около дузина обяздени понита от стадото на Еър — всичките еднакви. Струваше си да си откраднеш от тях — всяка година изчезваха по едно-две, задигнати от минаващ овчар или пък превозващ коне шофьор на камион. Случваше се да откраднат и по едно-две от дивото стадо, но обикновеното обяснение за изчезнали от стадото понита бе, че са паднали в буйната река и са се удавили.

Елисън Еър предложил едно такова пони на „Големия съсед“, за да го дадат на Скоти. Закарали го необяздено на Ангъс Пири, който заявил, че няма да го вземе дори и като подарък. Ангъс бил все още горчиво обиден с цялата си душа и сърце на тези „големи съседи“ и затова им рекъл с гърленото си шотландско произношение, че синът му ще върви и сто мили до училище, но „няма да вземе като подарък това диво зверче“. Баща ми убедил Ангъс да купи понито, и той го взел за три лири. Това бе огромна сума за Ангъс. Или един дълг в повече, който го правеше още по-зависим от Дормън Уокър, тъй като Ангъс заемаше пари от зърненохранителната компания.

Ето как Скоти се сдоби с понито си Таф. Това диво, своенравно и упорито зверче го хвърля няколко месеца от гърба си, но най-накрая Скоти дойде с него в училището. Още първия ден понито събори лекия летен навес и побягна. Върнаха го двадесетина гръмогласни, весели момчета. Таф ухапа двама, ритайки с копита срещу всички, но Скоти го сграбчи за юздите и го яхна. Едвам се метна на врата му, и понито запрепуска, а той се залови някак за него, примъкна се на гърба му и вече не помръдна, тъй като понито галопираше сякаш побесняло.

Ето така си тръгваше Скоти от училище седмици наред — в галоп, вкопчен за летящото, изопнато телце на Таф.