Да яздиш диво пони

XV.

Сигурен съм, че още от самото начало татко е знаел, че няма начин да спечели делото, и предполагам, че в мига, когато е видял Скоти и понито заедно, му е дошло на ум да предложи понито само да разреши въпроса. Дали и затова не настоява толкова много Скоти да храни понито? В къщи имахме две котки, куче и сврака — те бяха много привързани към татко, защото той ги хранеше. Кучето ни Мики често седеше в краката на татко в съда. Мики беше шотландски териер и обичаше да се промъква незабелязано и да се свива под масата, очаквайки татко да го потупа скришом със силната си ръка.

Чудех се дали татко си бе задавал въпроса, който така внимаваше Страп да не зададе: дали Скоти бе преплувал реката и бе взел понито на Джоузи Еър? Честността на татко бе вън от всякакво съмнение, но има въпроси, които адвокатите не си задават, когато защитават някого. Когато вървеше по улицата, татко никога не поглеждаше нещата непосредствено пред очите си: погледът му бе винаги устремен напред, в някаква далечна, неизвестна точка. Струва ми се, че тази слепота към всичко, което е наблизо, му служеше за самозащита. Този път му бе доставило удоволствие да въвлече австралийците в собствените им игри. Градът се бе разделил на две, също както запалянковците около боксьорски ринг, или както татко би се изразил (имайки предвид австралийците), като на римска арена, където се бият гладиатори — единият винаги печели, а за другия краят е печален и фатален.

Съдията, мистър Страп и татко избраха за голямото събитие мястото, където организирахме селскостопанската изложба: първо, защото бе заобиколено с висока ограда и следователно изолирано от града, и второ, заради обширната му арена, на която можеше да се поддържа ред — нали щеше да има какви ли не зрители, дошли да видят „съдебното заседание“ и прилагането на естественото правосъдие. Правилата бяха прости. Съдът щеше да се събере до една седмица. През това време не бе позволено нито на Джоузи, нито на Скоти да се доближават до понито в полицейския обор. В съответствие с предложението на баща ми вътре щяха да издигнат огради. Щеше да има малка площ, предопределена за понито, портичка към тесен коридор, дълъг двайсетина метра, и накрая мястото, където щяха да чакат Джоузи и Скоти, разбира се, недалеч от понито, за да може да ги чуе, като го извикат. Изборът на понито щеше да се смята за окончателен само ако тръгне и се приближи до единия от противниците, при условие, че те не мърдат, а то дойде толкова близо, че да може да бъде докоснато. Последна дума щеше да има съдията. Противниците се задължаваха да бъдат на мястото на „съда“ в десет сутринта. По заповед на съдията вратата към изхода, през който щеше да мине понито, се очакваше да бъде отворена в десет и петнайсет. Всички зрители на „съда“ трябваше да седят отстрани и да пазят абсолютна тишина.

— Ами ако понито не тръгне нито към единия, нито към другия? — попита Том, след като чухме правилата по време на вечерята.

— Ще чакат, докато тръгне — каза татко.

— Но това е жестоко — запротестира Джийни. — Ако Джоузи загуби, тя просто няма да може да го понесе…

— Същото се отнася и за Скоти — възмутено каза Том.

— О, той е момче. Какво значение има за него.

— И за двамата има значение — заяви татко. — Там е цялата беда. Единият ще трябва да загуби, а другият — да спечели.

— Налага ли се да се дава такава публичност на всичко това? — попита мама.

— Правосъдието трябва да бъде колкото може по-публично, Хана — наблегна татко. — Иначе няма да има нищо общо с гръмкия глас на общественото съзнание, както бе казал Ридо.

Гръмкият глас на общественото съзнание в Сейнт Хелън явно щеше да се окаже оглушителен. Той ечеше навсякъде. Дори и в училище, където залагахме така открито и пристрастено, че директорът свика събрание и забрани на всички ученици да залагат пари както в училище, така и извън училище. Но с това нещата не се промениха, защото училището ни можеше да се сравни с огледало, в което се отразяваха събитията в града. Залагахме всичко, което имахме — пари, джобни ножчета, топчета, прашки (наричахме ги „шанхайски“), топки за крикет, бейзболни бухалки, ръкавици, футболни топки и обувки, въдици, корди — изобщо всичко, което искахме да имаме, мечтаехме да имаме и можехме да предложим. Едно от момичетата — Сенди Уилямз — се опита да се басира със Скоти, че този път нямало да спечели. Скоти се нахвърли отгоре й разярен, събори я на земята и задърпа плитките й. Тя побягна, крещейки за помощ. И тогава (макар рядко да му се случваше) Скоти се разплака мълчаливо, с гневни и необясними за нас сълзи. Защо трябваше да се ядосва само за това, че някой иска да се басира с него — че дори и против самия него? Аз знаех защо, но не казах нищо за мъката, която усетих, че Скоти бе изпитал, и заложих двата горни края на татковата въдица срещу нова дървена макара, въпреки че едното без другото не ставаше за нищо.

В града залагаха пари — по-скоро заради интересното спортсменско предложение, отколкото заради самия хазарт.

— Залагам два шилинга за момчето — чуваше се в бръснарницата, в хотела, на улицата, в пощата или на поляната за игра на кегли. Пит, чиракът на месаря, приемаше облози три към четири) в загуба на Скоти. С малко моливче записваше в тетрадката за поръчки облозите на клиентките: мисис Джонсън — два шилинга, мисис Рийд — един шилинг, мисис Ендрюз (жената на пожарникаря, а не на обущаря) — четири и половина и така нататък. С интерес разглеждах синята му тетрадка. Парите събираше в овнешкия череп, който бе поставен над големия хладилник в магазина.

На следващата събота (събитието щеше да е в сряда) видях Джоузи Еър в града. Седеше в колата на баща си пред къщата на капитан Елвин Джоунз — съдружник на Страп, бивш летец-изтребител през войната, който все още прелиташе със самолета си над града.

— Кит — извика тя. — Кит Куейл, ела тук.

Приближих се. Бляскавите й очи и цялото изражение на лицето й сякаш ме укоряваха.

— Всички залагат на нас, така ли е, а?

— Ами естествено!

— Ти какво заложи?

Отказах да й отговоря.

— Защо всички в училището ти ме мразят? — попита тя.

Бях изненадан.

— Не те мразят, Джоузи. — Всъщност много от нас й се възхищаваха. — Няма такова нещо.

— Не, мразят ме — настояваше тя.

— А ти откъде знаеш?

— Дорис Даулинг защо ме мрази?

Дорис беше защитничката на Скоти сред момичетата. И то запалена защитничка.

— Дорис харесва Скоти и нищо повече.

— Но говорите за мен…

— Говорим за всички.

— А той какво казва?

— Кой? Скоти ли?

— Да. Той!

— Нищо. Изобщо не иска да разговаря за това.

— Аз също — ядосано заяви Джоузи. Това, което го беше накарало да бутне Сенди Уилямз, нервираше и нея. — Защо никой от вас не вярва, че това пони е моето?

— Не знам — казах аз и добавих: — А между другото, много деца в училище вярват, че това пони е твоето.

— Кои деца?

— Е, не знам точно…

— Повечето от момичетата — каза тъжно тя.

— А, не. И някои от момчетата.

— Градските момчета — презрително каза Джоузи.

— Да, повечето са градски момчета.

— А тези от фермите са на негова страна, нали?

— Да, повечето са на негова страна.

— В такъв случай ти защо си на негова страна? И ти си градско момче.

Не можех да й обясня десетките сложни причини, поради които бях на страната на Скоти, тъй като така щях да призная, че съчувствам и на двамата. Вече знаех, че ще ми е жал за този, който загуби.

— Ти имаш толкова много понита, Джоузи. Избери си друго. — Това не беше най-убедителното обяснение, но какво друго можех да кажа?

— Но това пони е моето пони — гневно каза тя. — Защо не ми вярват? Как може да сте сигурни, че то не е моето пони, след като не сте го виждали?! Ако бях в твоето училище…

Тя не довърши изречението си. Джоузи знаеше всичките ни спорове, но й беше невъзможно да участва в тях. Бедата беше там, че на нея й се искаше да бъде в центъра на крамолите — не в града, а в училище, където можеше да бъде равностоен противник в борбата. Но ето че беше съвсем извън борбата и това я дразнеше.

— Ако той получи понито, няма да стъпя повече в града, нито пък ще разговарям с някого — закани се тя. И също като Скоти почти се разплака. Тръгнах си, тъй като не обичах да гледам хората да плачат — никога, никъде и по каквато и да е причина. Най-малко пък ми се искаше да видя Джоузи Еър, която по начало не беше от плачливите.

Ето че видях какво таят в душите си и двамата съперници. А след като наблюдавах Скоти през цялата тази седмица, разбрах, че двамата мислят непрестанно един за друг.

Скоти изглеждаше странно спокоен, чакаше да види какво ще му поднесе съдбата, сякаш тя се изплъзваше от ръцете му. Той беше на ръба, на крачка от бездната на отчаянието. Скоти никога не се предаваше, но сега бедата бе там, че не знаеше срещу кого и какво трябва да се бори — пред него заставаше бездушният съд, татко му задаваше въпроси, после мистър Страп, после съдията или някой от помощник-съдиите и те решаваха съдбата му — нищо, че всичко се свеждаше до определяне на собствеността върху понито. Скоти несъмнено се тревожеше, а загубеше ли понито, сигурен съм, че щеше да се втурне в безразсъдни постъпки, за да си отмъсти, а те бързо щяха да го повлекат по лошия път.

— Кит — извика ме той, неочаквано изникнал над една ограда. Ядеше портокал, вероятно „намерен“. — Дали ще може утре да взема старата юзда? Дали ще ми позволят? — Утре беше решителният ден.

— Не знам, Скоти. Но защо пък да не е позволено?

— Би ли попитал баща си може ли да я взема?

— Добре, ще го попитам.

Скоти се разбираше добре с татко, но ако го попиташе за юздата, все едно щеше да го помоли за услуга, а той бе твърде горд, за да го направи. Мен можеше да попита — нали бяхме приятели…

— Джек Съмърс ми каза, че си говорил с онова момиче.

— С кое момиче? — попитах аз, след което се повтори цялата поредица от смешни въпроси в разговора ми с Джоузи. — А, с Джоузи Еър ли?

— Да, с нея.

— Вчера говорихме. — Минавахме покрай къщата на Пикъринг, където Скоти обичаше да дразни кучето зад оградата. Но дори слабостта му да се закача бе изчезнала — Скоти бе станал някак безразличен и всичките му предишни навици изглеждаха като че ли необичайни освен умението му да се появява и изчезва незабелязано. То му беше станало едва ли не инстинкт.

— И какво каза тя?

— За кое?

— За мен.

— Нищо. Искаше да знае ти какво говориш. Казах й, че не искаш да говориш за това.

— Но тя какво каза? — настояваше Скоти.

— И тя не иска да разговаря за това.

Вдигахме много прах и като погледнах, видях, че Скоти беше с обувките си. Сякаш не беше с обувки, а с две големи черни кутии, надянати на стъпалата, които едва повдигаше и местеше.

— Мисли си, че ще спечели, нали?

— Не знам, Скоти — казах колебливо аз. — Не е чак толкова сигурна.

— А те са на нейна страна.

— Кои?

— Всичките там в съда.

— Какво говориш, Скоти! Много от тях са на твоя страна. И мистър Къф, приставът, и сержантът дори.

— Сержант Колинз?!

— Да.

— Ти си луд. Той винаги прави каквото му се нареди.

— Ами няма друг избор.

Скоти сви рамене.

— Както и да е. Всички те си мислят, че ще загубя. Но няма да загубя, Кит. Това пони е моето пони.

— Знам, Скоти.

— И щом му свирна, подвикна или дръпна ей така юздата — Скоти вдигна ръце и ги разклати, — той ще дойде! Ще видиш!

— Знам.

— Тя може да вика каквото си иска, да го нарича както си иска — Бо или каквото ще да е там, — нищо няма да й помогне.

— Разбира се, Скоти — искрено се съгласих аз. — Тя в количката ли ще е?

— Сигурно.

— Винаги ли седи в количката? И когато си е вкъщи ли?

— Така разправят. Джийни е ходила няколко пъти в Ривърсайд и ми е казвала, че Джоузи се движи с количката си около мебелите, сякаш кара мотопед.

— Всичко това не ме интересува — намръщено каза Скоти. — Утре ще донеса юздата, а ако не ми разрешат да я внеса, ще вдигна ръцете си така, сякаш я държа.

За разлика от Джоузи той не заплаши града с отсъствието или мълчанието си в случай, че загуби. По-скоро се заканваше на себе си. Бяхме съвсем близо до къщи, когато изчезна зад няколко недовършени постройки. Чувствах, че и той като Джоузи не е уверен в изхода на делото — и двамата се чудеха как ли би се държало понито на другия ден…