Да яздиш диво пони

IX.

Отиваха си последните дълги летни дни, наближаваше първият учебен ден. Реката бе все още маловодна — всъщност сега бе най-маловодна за годината — и тъй като живеехме покрай и с нея, не изоставяхме за миг чезнещите й радости. На Хорзшу Бенд организирахме последните дивашки състезания в калта и белезникавата вода. Гмуркахме се все по-навътре в дълбочинките, подскачахме от скала на скала над бързеите, плъзгахме се по двадесетина метра на гърди в няколкото сантиметра вода покрай бреговете на малките островчета. Изобщо градски игри на момчета, расли покрай река. А нощем лежах в кревата си на терасата и чувах милионите жаби от блатата на Пентал. Жабите не пееха, а вдигаха непоносим шум в дълбоката нощ. Изпълваха със звуци топлия въздух — отдалеч се чуваше как квакат, бъбрят, дишат, — с две думи, живеят някъде там. И тогава забравях за цялата пустош и необятност, която ме заобикаляше.

Обичах тази необятност през деня, но през нощта тя ме подтискаше — имах чувството, че тази пустош и тишина унищожават всяка искрица живот. Не се чуваше влак, не се виждаше светлинка, не се усещаше пулсът на живота; никакъв шум от коли, никакъв телефонен звън. Смълчаните простори погубваха всичко. Лятно време жабите бяха като истинско спасение и затова ги обичах.

И въпреки всичко се питах как ли се е чувствал Скот Пири сам през онези два-три дни на гъмжащия от жаби остров. Знаех, че островът му въздействаше като нещо привлекателно сред пустошта и безлюдността; и двамата някак си подхождаха. Ето това си мислех седмица след фаталната среща на Скоти с Джоузи и Бо. Бях разбрал, че сега Скоти е на острова. Майка му ни беше срещнала на улицата и с тъжен, издаващ градския й произход поглед ни бе казала, че Скоти отново го няма. След няколко дни, когато ловях риба близо до Кела Клъмп и наблюдавах как речните рибарки се гмуркат за храна по пътя от юг на север. Скоти изникна от саваните и ме попита кой ден започваме училище.

— Другия вторник — отговорих аз. — А ти къде се губиш? Майка ти не е на себе си,

— Кога е вторник? — попита ме той, все едно, че не е чул въпроса ми. — След колко дни?

— Днес е петък — казах аз. — Значи, след четири дни.

— А, че кога стана петък? — рече Скоти. Беше бос, както обикновено, а това беше опасно заради змиите на острова. — Улови ли нещо?

Бях хванал два костура и една треска.

— Тази година тук няма риба — каза той. — Защо не опиташ… — не довърши той, но явно искаше да ми покаже някое друго място. Скоти познаваше реката по-добре от всички ни и повечето от времето си прекарваше в проучване на бреговете й. Обикновено беше щедър на сведения, но този път, изглежда, имаше нещо на ум.

— Кажи де — настоях аз, — къде според теб трябва да опитам?

— Все тая, Кит — сви рамене Скоти.

Дотук ни дума за Таф и Бо. Реших, че се е примирил е поражението си, смятайки, че дори Таф да е Бо, вече нищо не може да се направи. Нима можеше да се пребори с Елисън Еър и да вземе понито на Джоузи?

— Ще дойдеш ли на училище във вторник, или ще стоиш тук покрай реката?

— Зависи — отговори Скот.

— От какво?

— От всичко — тайнствено отговори той. Подпираше се на тояга, която носеше, в случай че срещне змия. Беше изгорял на кафяви и розови петна, русата му коса беше доста дълга и рошава. А умните му сини очи ми подсказваха, че в него се таи нещо, което този пуст остров и не подозира.

— Каза ли на баща си какво направих на изложбата? — попита ме Скоти.

— Не беше нужно. Целият град знае.

Скоти се изненада.

— Как така целият град? Кой им е казал?

— Че ти какво очакваше? — учудено казах аз. — Всичко се предава от човек на човек. Да не би да си мислил, че ще остане незабелязано, а?

Скоти беше все още озадачен.

— Е, не. Както и да е, какво каза баща ти?

Татко с неговия авторитет — особено за хора като Скоти — беше нещо като оракул, що се отнася де прилагането на закона.

— Имам предвид понито — поясни Скоти.

— Татко каза, че в подобни случаи собственикът печели деветдесет на сто.

— Какво значи това?

— Това значи, че понито е в Джоузи, а не в теб, и ето това е важно. Какво имаш в торбата? — попитах го аз.

Скоти носеше чувалче от захар. Остави го на земята и извади един огромен рак.

— Искаш ли го? — каза той.

— Защо… Можеш да го продадеш в ресторанта за десет шилинга — рекох аз.

— Не искам да ходя в града. Давам ти го за твоите риби. Тях мога да си ги сготвя.

— Готово — съгласих се аз и му подадох костурите и треската. Като се пазех от огромните му щипки, пуснах внимателно рака в брезентовата торба, където държах въдицата и стръвта си, — щипките се виеха и само гледаха как да се забият в някой палец, пръст или гол корем.

— Я виж! — каза Скоти, сочейки отвъд реката.

На другия бряг на реката, зад високите сухи евкалипти се разхождаше едно от дивите стада понита на Елисън Еър. Понитата се движеха бавно между дърветата и вероятно търсеха сянка. Виждах ги как следват водачите си, как се побутват и хапят, а съберяха ли се на куп — веднага започваха да подритват.

— Ти не видя ли, че нейното пони е Таф, а? — изведнъж ме попита Скоти, докато наблюдавахме стадото. — Не ми ли вярваш, Кит?

Трябваше да помисля за миг.

— Ще ти повярвам само ако съм сигурен, че Таф е преплувал реката и отново се е присъединил към дивото стадо. Защото, Скоти, няма друг начин това да е той.

— И така ли мислят всички?

— Не знам. Но аз мисля така, защото не виждам как другояче Таф би могъл да се върне при дивите понита.

— Може да не се е върнал при тях…

— Тогава той не е Бо. И Бо не е той. Защото няма съмнение, че Бо е бил див, като са го уловили. Ако Таф и Бо са едно и също пони, то това пони е било сред дивото стадо на Еър. Ти все така ли си сигурен, че Таф не би преплувал реката?

Скоти сви рамене и не отговори.

Това ме изненада. Свиването на рамене означаваше леко отстъпление от предишното му твърдо убеждение, че Таф не би влязъл в реката за нищо на света. Запитах се дали пък Скоти не обикаля покрай реката, за да провери няма ли случайно някое пресъхнало място, където Таф би могъл да прекоси…

— Намери ли някое място, където може да е минал, без да си намокри копитата? — попитах аз.

Скоти поклати глава, взе торбата си и ми каза довиждане. И отново изчезна в ивицата савани, която се простираше по продължение на целия бряг.

Следващия вторник Скоти дойде на училище като всички други деца. Беше с нова риза или по-скоро с риза, която не бяхме виждали преди. Тя бе сякаш преправена от някаква женска блуза. Майка му го беше подстригала равно от всички страни. Носеше къси сиви чорапи и черни обувки с дебели подметки — вероятно от гумата, която беше използвал за подметки на майка си. Вече никой не се присмиваше на външния му вид. Бяхме свикнали с него. Пък и Скоти или не обръщаше внимание на подмятанията, или се хвърляше като тигър върху присмехулника. Малко от момчетата рискуваха да го закачат — най-вече заради растящата му слава на диво момче от саваните.

Скоти бе дошъл пешком на училище и през целия ден се държа така, както се бе държал и преди. Но когато училището свърши, той тръгна с мен и Том през града — без да върши бели и лудории, без внезапни появявания и изчезвания.

— Трябва да е болен — заключи Том, докато го гледахме как се отдалечава по дългия си пет мили път към дома.

— Чакай, чакай! — казах аз. — Това му е пръв ден…

Но да си призная, смиреното появяване на Скоти още първия учебен ден ме изненада. Това означаваше много — но какво точно? Вечерта узнахме всичко. Татко ни каза по време на вечеря (той никога не съобщаваше важните случки на деня, докато не седнем всички на масата), че в събота вечер понито на Джоузи Еър Бо изчезнало. Том почти стана от стола си.

— Успя! — извика той. — Юнак е този Скоти!

— Кой какво е успял? — попита баща ми, след като направи забележка на Том да се държи прилично.

Беше му ясно какво иска да каже Том, но никога не се чувстваше удовлетворен, докато не ни накараше да се изкажем точно, ясно и недвусмислено, на почти юридически език.

— Скот Пири си е взел понито! — тържествуващо заяви Том. Басирам се на всичко, че Скоти го е направил!

— В този дом няма да се басираш и да оставиш на улицата всичките тези австралийски глупости! — каза баща ми, а сестра ми Джийни нареди на Том да мълчи, за да чуем какво се е случило.

— Е? — настоятелно се обърна Джийни към баща ми — тя беше единственият член на семейството, на когото се позволяваше да настоява за нещо пред татко.

— Е, какво да ви кажа… — започна татко, долавяйки както винаги (и най-вече в съда), че е център на вниманието. — Всичко, което знам, е, че Елисън Еър отишъл сутринта в полицейския участък и съобщил, че понито липсва. Това е всичко.

— Сигурно има и още нещо — възрази Джийн.

— Вероятно понито е изчезнало в неделя сутринта. Търсили го цялата неделя и понеделник, но не могли да го открият в имението. Ето защо Елисън Еър изложил случая пред полицая Джо Колинз и го помолил да помогне.

Продължавахме нетърпеливо да чакаме. Дори мама прояви нетърпение.

— И какво ще прави Джо Колинз? — попита тя.

— Без съмнение, нещо глупаво.

— Ще претърсят ли фермата на Пири? — попита Том.

— Вероятно да.

— И Скоти ли ще обвинят? — рекох аз.

— Ако намерят понито там…

— И ще го върнат ли обратно?

— Вероятно да.

— Че може ли ей-така просто да претърсят фермата на Пири? Може ли Джо Колинз да отиде при Скоти и да му заяви: „Това е понито на Джоузи Еър“, да го вземе и да го върне на Еърови, а? — питаше ли, питаше Том.

— Точно това ще се опитат да направят — отговори татко.

— Това значи, че ще обвинят Скоти в конекрадство — казах аз.

Всички в семейството ни имаха известна склонност към юридическия начин на мислене и ето защо татко винаги задаваше въпросите си последователно, докато стигнем до логическия отговор. Конекрадството се считаше все още за особено значително престъпление.

— Може да го обвинят в кражба, но все още не са — съгласи се татко, докато разпределяше парчетата месо, които бе нарязал от големия къс студено агнешко.

— Не е честно — запротестира Том. — Как може да го обвинят в кражба затова, че си е взел обратно собственото пони?

Струва ми се, че татко бе озадачен от силната загриженост, която проявявахме. Той остави ножа и вилицата си, погледна ни внимателно и каза:

— Никой няма да отнеме понито на Скоти, ако това е неговото пони. А законът ще установи истината съвсем лесно.

— Как? — упорстваше Том.

— Ще почакаме и ще видим — отговори татко и ние разбрахме, че що се отнася до него, разговорът бе приключен.

Но аз не можех да оставя нещата така.

— Ти ми каза, че при подобен случай собственикът печели деветдесет на сто — изтъкнах аз. — Какво ще стане сега, след като понито е у Скоти?

Татко не ми отговори. Дъвчеше бавно агнешкото, загледан право пред себе си. Но аз чувствах, че мълчанието му означава много повече, отколкото тази явна липса на заинтерсованост. Сега поне знаехме, че понито е у Скоти и при положение, че собственикът печели в деветдесет на сто от случаите, то предимството на Еър бе преминало на страната на Скоти. Дори се запитах дали несъзнателно не подтикнах Скоти да открадне понито, след като му предадох случайните думи на баща ми относно законните положения при установяване на собственост.

Оказа се, че понито не е във фермата на Пири. Джо Колинз и Елисън Еър отишли до фермата със спортната кола на Елисън. По всичко личало, че са уверени, че ще намерят Бо — или Таф — на ливадката пред конюшнята или под навеса до къщата. Но от него нямало и следа. А други места за криене сред тази пуста, забутана ферма нямало. Когато пристигнали, Ангъс Пири бил на полето и мисис Пири ги поканила в къщата. Но те й отказали. Елисън бе винаги учтив, тъй като никога не му се налагаше да бъде неучтив. Обиколил наоколо и разгледал фермата, без да поиска разрешение от мисис Пири. Ангъс видял колата. Спрял да оправя дренажните канали, забил лопатата в твърдата земя и се отправил към къщата през изсъхналата кал.

— Какво искате, мазни плямпала такива? — изръмжал Ангъс като куче, защитаващо разрушената си колиба. Така поне ни го предаде Скоти, макар да си призна, че не знае какво значи това „плямпала“.

— Искам понито, Ангъс — казал Колинз.

През четиридесетте години на живота си Ангъс Пири сигурно се бе натъквал и друг път на подобна комбинация: парите и законът рамо до рамо. Но трябва да признаем, че по това време в Австралия все още можело да й се устои.

— Какво пони?

— Понито на дъщеря ми — казал Елисън. — Синът ви се опита да си го присвои по време на селскостопанската изложба преди две седмици. Сигурно знаете за това.

— Вашето пони не е тук — заявил Ангъс. Издълженото му съсипано лице още повече било изгубило човешкото си изражение (борбата с природата и дълговете изстискваше живителните му сили).

— Няма смисъл да криете животното — рекъл Колинз, — защото ще го намерим.

Ангъс им казал да напуснат фермата.

— Ще напуснем, когато решим, че сме привършили — отговорил Колинз. — Искате ли да огледате наоколо, мистър Еър?

— Няма смисъл, Джо. Понито явно не е тук.

— Но той знае къде е — настоявал Колинз.

— Знаеш ли къде е понито? — обърнал се Елисън към Ангъс.

Ангъс само го изгледал по типично шотландския си студен начин и не отговорил. Стояли един срещу друг, а мисис Пири не помръдвала от стъпалото пред къщата, с парцал и чаша в ръка.

— Глупак си ти, Ангъс — казал Колинз. — Ако разбера, че криеш понито тук, ще те затворя. Ще затворя и сина ти.

— Оставете детето на мира — изкрещял Ангъс. — И се омитайте от фермата ми! Дано тарторът на дяволите ви запрати в пъклото!

Скоти не знаеше какво означават и тези думи, но ние му повярвахме, че Ангъс ги е казал, тъй като Скоти не одобряваше шотландския стил на баща си, пък и не бе способен да измисли подобна фраза — дори заради самия ефект.

На тръгване Джо Колинз подхвърлил заплашително:

— Ние ще се върнем! Бъди сигурен, Ангъс!

Ето така се породи истинската вражда между Скоти и Еърови. А до края на седмицата в целия град се водеха спорове и сочеха доказателства против или в подкрепа на мълвата, че Скоти е откраднал понито на Джоузи Еър. Въпреки никнещите доказателства, един въпрос оставаше нерешен. Ако понито бе у Скоти, къде го беше скрил? От него нямаше и следа. Полицаят Колинз бе обиколил целия район около фермата, но не беше попаднал на никаква диря.

— Е, кажи де, Скоти, у теб ли е понито, или не? — закачаха го съучениците му и всички, които го виждаха да прекосява града на път за вкъщи.

— Гледайте си работата — измърморваше Скоти.

Не беше склонен да го изкара на шега, което означаваше, че сигурно крие някъде Бо. Имаше стотици места в саваните покрай двете реки, където можеше да скрие понито. Всичко беше въпрос на време, докато полицията и Еър не бяха тръгнали да ги претърсват.

В училището гадаехме как ли е успял да отвлече понито. Никой от нас не се съмняваше, че Скоти го е измъкнал. Разправяха, че един от пастирите на Еър бил гонил някакъв човек по брега в нощта преди изчезването на понито. Едно от кучетата му открило дребна фигурка близо до реката. Човекът скочил във водата и избягал. Не бил по-висок от метър и петдесет и пет — толкова, колкото беше и Скоти. Пастирът, Скитър Биндълс-Комара, дори не си направил труда да съобщи за случилото се на Елисън Еър, тъй като пастирите често се натъкваха на крадци покрай речния бряг. Някои хукваха да бягат, тъй като съвестта им не бе чиста, а други оставаха да си побъбрят с пастирите, тъй като просто си търсеха място за нощувка.

— Е, добре. Значи е стигнал до фермата на Еър, като е преплувал реката — размишляваше синът на собствениците на гаражи Питър Пулън. — Ама къде я е преплувал?

— Скоти знае стотици места, откъдето може да се преплува — каза Том.

— И после? Как е стигнал до ливадката, където държат Бо? От нея до къщата има само стотина метра. А кучетата?

Спорихме надълго и нашироко и най-сетне въз основа на вещите си мнения и тайни сведения решихме, че Скоти е преплувал реката нагоре по течението, като доста е заобиколил, за да влезе в имението от задната му страна. На известно разстояние от къщата се ширеше ливада, на която Еърови държаха половин дузина коне — но не и Бо. Там, според нас, Скоти бе хванал някой кон (не беше трудно, тъй като всичките бяха опитомени), бе се потъркал в него, за да попие миризмата му, и така бе заблудил кучетата — да заблудиш кучетата бе наистина много важно. Заедно с коня стигнал безпрепятствено до оградата и най-накрая се вмъкнал в ливадката до къщата, където държали Бо.

Дотук — добре.

Но по-нататък ставаше много трудно за обяснение. Получиха се и разногласия — как така е примамил и измъкнал Бо… Мнозинството реши, че Скоти е носел със себе си и юздата на Таф, сложил я на Бо и го извел през отдалечения край на ливадката, отмествайки горната летва на оградата; Бо прескочил над средната, Скоти върнал горната на мястото й и Бо се озовал в ливадата с конете. Същото направили, като стигнали до другия край на ливадата, който беше доста отдалечен от къщата. И после — по стария път.

— А как е прекарал понито през реката?

На този въпрос нямаше отговор. В него се криеха безброй мъчителни противоречия. Ако Скоти бе успял да убеди Бо да стъпи в реката и да я прекоси, то Бо не беше Таф. Всички знаехме, че Таф не би се приближил до вода за нищо на света.

— Ти само объркваш нещата — обърна се Боб Бучър към мен. Той ни беше „философът“ и шахматният майстор. — Усложняваш всичко, защото баща ти е адвокат.

Може и да беше прав. Ако не за друго, то поне за това, че също като татко обичах да намирам отговор на всеки един въпрос.

Имаше една-единствена възможност, а именно — Скоти да е открил място, откъдето понито да премине реката, без да се намокри. Към края на лятото, когато реката беше маловодна, това беше една от игрите ни — да намериш такова място, където да преминеш, без да си намокриш краката. Аз знаех много сухи местенца в малката река, но в голямата изобщо не бях виждал. Изведнъж си спомних как Скоти отказа да ми посочи онова място за ловене на риба. Може би мястото, което се канеше да ми покаже (а впоследствие се отказа), бе близо до брода, който беше открил. И ако Бо и Таф бяха едно и също пони, то това беше единственото възможно обяснение за прекосяване на реката.

— Ще отида в събота да потърся това място — рекох аз.

Том ми възрази:

— Ако ти можеш да го намериш, то всеки друг също може да го намери. Не говори така. Хич дори не го споменавай! — възмути се той.

— Полицията така и така ще търси — какъв е смисълът да си траеш, а? — заявих му аз.

— Според мен ти откачаш! — разгорещи се Том. — Ще предадеш всичко!

В края на краищата решихме, а аз обещах, че дори и да намеря мястото, няма да издавам тайната на Скоти. Междувременно полицията беше започнала търсенето на понито. И точно тогава се намеси и баща ми.

Джо Колинз дойде един ден в училище, извика Скоти от час, закара го в полицейския участък, разпитва го два-три часа и накрая му заяви, че ще бъде предаден на съда като заподозрян в кражба, укриване на пони и оказване съпротива на полицията при изпълнение на служебния й дълг. Съпротивата на Скоти се заключаваше в това, че се опитал да избяга. Опитал се да се измъкне по пътя към участъка и май че ритнал Колинз по краката.

Колинз го завел у дома му. Съобщили на баща му за обвинението и тъй като никой в града не би се заел с такъв безнадежден случай, Ангъс Пири помолил баща ми.