Да защитаваш Джейкъб

1. В голямото съдебно жури

През април 2008 година Нийл Ладжудис най-после ми изпрати призовка да се явя пред голямото съдебно жури. Само че тогава вече беше късно — и за внесеното обвинение, и за самия него. Доброто му име бе опетнено безвъзвратно, а заедно с него — и кариерата му. Щеше да издържи известно време с лошата слава, но колегите му щяха да го дебнат като вълци и накрая — да го разкъсат — в името на глутницата. Виждал съм това неведнъж — в началото заместникът на районния прокурор уж е незаменим, а в следващия момент вече са го забравили.

От самото начало Нийл Ладжудис ми стана симпатичен. Постъпи на работа в прокуратурата преди дванайсетина години, веднага след като бе завършил право. По онова време беше двайсет и девет годишен — нисък, закръглен, с оредяваща коса. Едрите му криви зъби караха устата му да изглежда като претъпкан куфар, а това му придаваше вкиснато и нацупено изражение. Никой, най-малко съдебните заседатели, не обича да му се мръщят, но той го правеше, неволно. Заставаше пред заседателите, поклащаше глава, свиваше устни подобно на строга учителка и у всеки от тях се зараждаше тайното желание да гласува срещу обвинението. В службата Ладжудис се държеше и като интригант, и като подмазвач. Често му се присмиваха. Не само прокурорите, но и останалите, с които нямаше пряк контакт в работата — ченгета, чиновници, секретарки, все хора, които обикновено не изразяват открито презрението си към някой прокурор. Лепнаха му прякора Милхаус — онзи смотаняк от „Семейство Симпсън“, и се гавреха изобретателно с особената му фамилия. Но въпреки всичко аз го харесвах. Беше простодушен, нищо повече. С най-добри намерения съсипваше живота на хората и никога не го мъчеше безсъние. В края на краищата мачкаше само лошите. Типичната заблуда на прокурора: „Те са лошите, защото аз ги обвинявам в това“. Ладжудис не беше първият, поддал се на тази илюзия, затова му прощавах самочувствието на праведник. Защитавах го тъкмо заради неговите чудатости — трудното за произнасяне име, едрите, криви зъби, дори заради неприкритите му амбиции. Виждах нещо добро у него. Имаше някаква твърдост в умението му да търпи толкова неприязън и да упорства. Нямаше съмнение, че е някогашно хлапе от работническо семейство, решено да изкопчи от живота онова, което толкова много други получават наготово. Поне в това си приличахме, според мен — само в това.

И ето че дванайсет години по-късно той бе успял. Или почти успял. Нийл Ладжудис беше първи заместник в районната прокуратура на Мидълсекс, дясна ръка на районния прокурор и старши в съда. Той зае моето място — същият този младок, който ми каза някога: „Анди, искам някой ден да приличам именно на теб“. Трябваше още тогава да предвидя какво ще се случи.

В залата, където заседаваше голямото съдебно жури онази сутрин, цареше унило примирение. Повече от трийсет мъже и жени, които не бяха достатъчно хитри да се отърват от това задължение, седяха на неудобните училищни столове с мъничка капковидна подложка за писане вместо странични облегалки. Заседателите са част от работата на голямото съдебно жури месеци наред и бързо схващат какво се иска от тях — да обвинят, да посочат с пръст, да назоват лошия.

Заседанието на голямото жури не е съдебен процес. В залата няма нито съдия, нито адвокат. Прокурорът командва парада. Това е разследване и на теория — средство за контрол над властта на прокурора, защото голямото жури решава дали той има достатъчно доказателства, за да призове заподозрения в съда. Ако доказателствата издържат, голямото жури потвърждава обвинението — билетът, с който прокурорът би могъл да стигне дори до Върховния съд. Ако не, обвинението се отхвърля и делото приключва, преди да е започнало. На практика това рядко се случва. Много по-често се дава ход на делото. Съвсем разбираемо. Представя се само едната страна на случая.

Но тогава ми се струваше, че заседателите знаеха — Ладжудис нямаше основания за дело. Не и в онзи ден. Истината нямаше да бъде разкрита, не и с такива прашасали и скалъпени доказателства, не и след всичко, което се случи. Мина повече от година, откакто в гората бе намерен трупът на четиринайсетгодишно момче с три дълбоки рани на гърдите, все едно някой бе забил тризъба вила в тялото му. Но не времето беше най-важно, а всичко останало — беше твърде късно и заседателите знаеха това.

И аз знаех.

Само Ладжудис не се притесняваше. Присвиваше устни по присъщия си странен навик. Преглеждаше записките си в жълтия бележник и обмисляше следващия си въпрос. Правеше точно това, на което го научих. Неговите мисли бяха моят урок: „Няма значение колко слаби са доказателствата. Придържай се към системата. Играй така, както играта върви вече повече от пет столетия, използвай все същата мръсна тактика, която винаги е властвала в кръстосания разпит — подмамвай, впримчвай, прецаквай“.

— Спомняте ли си — каза той — кога чухте за пръв път, че момчето на семейство Рифкин е убито?

— Да.

— Опишете случая.

— Мисля, че ми се обадиха първо от щатската полиция. Веднага последваха още две обаждания — едното от полицията в Нютън, другото от дежурния в районната прокуратура. Може да бъркам поредността, но телефонът звънеше непрекъснато.

— Кога се случи това?

— В четвъртък, на 12 април 2007 година, около девет часа сутринта, веднага след като тялото е било намерено.

— Защо се обадиха на вас?

— Аз бях пръв заместник на районния прокурор. Уведомяваха ме за всяко убийство, извършено в областта. Такава е стандартната процедура.

— Но вие не се заемахте с всеки случай, нали? Не сте участвали в разследването и не сте внасяли в съда обвиненията по всяко убийство, нали?

— Не, разбира се. Не би ми стигнало времето. За мен оставаха някои от случаите. Останалите разпределях на другите заместници на районния прокурор.

— Този обаче запазихте за себе си.

— Да.

— Веднага ли решихте, че лично ще се заемете със случая, или по-късно?

— Взех решението почти незабавно.

— Защо? Защо искахте да поемете тъкмо него?

— С районния прокурор Лин Канаван се бяхме разбрали, че лично ще поемам някои от случаите.

— Какви случаи?

— Особено важните.

— Защо точно вие?

— В прокуратурата аз бях най-старшият юрист с право да пледира в съда.

— Кой решаваше доколко един случай е важен?

— Най-често аз. Разбира се, обсъждах ги с районния прокурор, но в началото нещата се развиват много бързо и обикновено няма време за обсъждане.

— Значи вие решихте, че убийството на Рифкин е важен случай?

— Разбира се.

— Защо?

— Защото беше убито дете. Освен това знаехме, че случаят ще бъде раздухан от медиите — убийство в спокоен град, жертва от заможно семейство. В началото нямахме представа точно с какво си имаме работа. Някои следи насочваха към убийство, свързано с училището, какъвто случай имаше преди време в Кълъмбайн. Не знаехме много, по дяволите, но изглеждаше сериозно. По-късно възнамерявах да възложа работата по убийството на някой друг, но в онези първи часове исках да съм сигурен, че ще бъдат предприети всички необходими действия.

— Уведомихте ли районния прокурор, че при вас има конфликт на интереси?

— Не.

— Защо?

— Защото нямаше такъв конфликт на интереси.

— Вашият син Джейкъб не беше ли съученик на убитото момче?

— Да, но не познавах жертвата. В онзи момент не знаех и това, че Джейкъб го е познавал. Дори не бях чувал името му.

— Не сте познавал момчето… Добре. Знаел сте обаче, че с вашия син са връстници и учат в едно и също училище, в един и същ град, нали?

— Да.

— И въпреки това не смятахте, че може да се появи конфликт на интереси? Не ви е хрумнало, че може да възникне съмнение във вашата обективност?

— Не, разбира се.

— Дори и сега ли? Настоявате, че… Дори и сега все още не сте убеден дали при такива обстоятелства би могло да изглежда, че има конфликт на интереси?

— Не, не смятам, че има нещо нередно. Аз живеех в града, където бе извършено убийството, и това беше добре. В по-малките области прокурорът често живее наблизо до мястото, където е извършено престъплението, познава хората там. И това само би помогнало на работата му. Това не с конфликт на интереси. Най-важното е, че аз съм в непримирим конфликт с всички убийци. Такава ми е работата. Убийството беше ужасно, а аз трябваше да си свърша работата. Бях решен да го направя.

— Добре.

Ладжудис сведе поглед към бележника си. Няма смисъл да притискаш свидетеля още в началото. Не се съмнявах, че ще се върне към тези въпроси по-късно през деня. Засега беше най-добре да не усложнява допълнително обстановката.

— Наясно ли сте с правата си, които имате съгласно Петата поправка на Конституцията?

— Разбира се.

— И се отказахте от тях?

— Очевидно е. Тук съм. И говоря.

Забелязах усмивка по лицата на някои от съдебните заседатели.

Ладжудис остави бележника си на масата и сякаш за момент се отказа от набелязания план.

— Господин Барбър… Анди… може ли да ти задам един въпрос? Защо не се позова на правата си? Защо не отказа да отговаряш на въпросите?

Той премълча следващото изречение: „Аз бих постъпил така“.

В първия миг се заблудих, че това е тактика, че играе роля. Но Ладжудис като че ли беше искрен. Тревожеше се, че съм намислил нещо. Не искаше да бъде надхитрен, да изглежда глупак.

— Нямам желание да мълча — отговорих му. — Искам истината да излезе наяве.

— Независимо от всичко?

— Вярвам в системата също като тебе, също като всеки друг от присъстващите.

Е, това не беше съвсем вярно. Не вярвам в съдебната система или поне не съм убеден, че много я бива в разкриването на истината. Никой юрист не е убеден в това. Виждали сме прекалено много грешки, прекалено много лоши резултати. Присъдата на съдебното жури е просто една догадка — обикновено добронамерена, но няма как да различиш фактите от измислиците чрез гласуване. И все пак въпреки това вярвам в силата на ритуала. Вярвам в религиозната символика, в черните тоги, в съдебните палати с колонади, напомнящи древногръцки храмове. Съдебният процес е една своеобразна литургия. Молим се заедно да постъпим както е редно и да се предпазим от опасностите, а това има смисъл, независимо дали молитвите ни ще бъдат чути.

Разбира се, Ладжудис не задълбаваше в тези сериозни празнословия. Той живееше в двуполюсния свят на някои юристи — „виновен“ или „невинен“ — и възнамеряваше да ме задържи там.

— Вярваш в системата, така ли? — каза той с лукава усмивка. — Добре, Анди, тогава да се върнем към нея. Нека оставим системата да си свърши работата — добави с многозначителен хитричък поглед към съдебното жури.

Браво на тебе, Нийл. Не позволявай на свидетеля да се гушка със заседателите — гушкай се ти. Пъхни се при тях под завивките и остави свидетеля на студа. И аз се ухилих. Щях да стана и да му ръкопляскам, ако беше разрешено, защото аз го бях научил на това. Защо да се лиша от краткия миг бащинска гордост? Не заслужавам ли поздравления, щом в края на краищата превърнах Нийл Ладжудис в поносимо добър юрист.

— Ами хайде де — подканих го аз. — Престани да увърташ, Нийл, и се заеми с това.

Той ме изгледа, взе жълтия си бележник и потърси с поглед докъде беше стигнал. Почти можех да видя мисълта му като изписана на челото — „Подмамвай, впримчвай, прецаквай“.

— Добре — каза той, — нека продължим с времето непосредствено след убийството.

2. Нашите хора

Април 2007 г. — дванайсет месеца по-рано

Когато семейство Рифкин отвориха вратите на дома си за шива — времето на скръб и тъга при евреите, сякаш целият град се събра при тях. Нямаше да оставят семейството да скърби в самота. Убийството на момчето засягаше всички, скръбта — също. Къщата беше толкова препълнена с хора, че когато шумът отвътре се надигаше, придаваше на събирането една неудобна прилика с празненство, докато всичко не стихваше отведнъж, сякаш някой завърташе невидимо копче за звука.

Провирах се в тълпата със смутено изражение, мърморех извинения и се промъквах ту насам, ту натам.

Хората ме гледаха странно. Някой подхвърли:

— Това е той — Анди Барбър.

Не спрях. Бяха изминали четири дни от убийството и всеки знаеше, че аз се занимавам със случая. Естествено, искаше им се да ме питат за заподозрени, улики и всичко останало, но не смееха. Засега подробностите около разследването нямаха значение, важен беше само тегнещият факт, че едно невинно хлапе бе мъртво.

Убито! Новината ги бе зашеметила. Не можеше да се каже, че в Нютън има престъпност. Местните хора научаваха за насилието от новините и коментарите по телевизията. Смятаха, че тежките престъпления се случват само в големия град, сред пропадналите градски тъпанари. Заблуждаваха се, разбира се, но не бяха глупаци. Смъртта на Бен Рифкин — едно от децата на града, за всички беше потресаваща. Тя разбиваше представата им за Нютън. В центъра на градчето от години имаше голяма табела с надпис: „Общност от семейства, семейство от общности“, за мнозина Нютън бе „добро място да отгледаш децата си“. Родителите можеха да избират центрове за допълнителна подготовка и частни учители, клубове за карате и ученически футболни първенства, ценяха най-много тъкмо представата за Нютън като детски рай. Мнозина от тях се бяха преместили от големия град тъкмо заради това. Те приемаха безропотно по-големите разходи, потискащата монотонност и разочароващото примирение със скучния еднообразен живот. За много от жителите на Нютън всекидневието в предградията имаше смисъл само заради „доброто място да отгледаш децата си“. Те бяха заложили всичко на това.

Минавах от стая в стая. Хлапетата — приятелите на Бен, се бяха събрали в малкото помещение до входа. Говореха тихо, гледаха втренчено. Гримът на едно момиче се бе размазал от сълзите. Джейкъб — синът ми, седеше на ниско кресло — дългурест и кльощав, встрани от останалите. Зяпаше екрана на мобилния си телефон, без да го интересуват разговорите наоколо.

Семейство Рифкин беше в дневната — близки родственици, смазани от скръбта.

Накрая се добрах до кухнята при родителите на децата, които бяха учили заедно с Бен Рифкин. Това беше привичното за мен множество. Познавахме се още от първия ден на децата ни в подготвителната група преди осем години. Виждахме се сутрин, когато ги оставяхме пред училището, или следобед, когато ги прибирахме, гледали сме заедно безброй футболни мачове, благотворителни представления, дори си спомням за една училищна постановка на „Дванайсет разгневени мъже“. И все пак, ако не броя няколко по-близки приятелства, не се познавахме особено добре. Вярно, държахме се дружелюбно помежду си, но повечето от тези познанства нямаше да надживеят деня, когато нашите деца щяха да завършат гимназия. В първите дни след убийството на Бен Рифкин обаче изпитвахме една особена близост, все едно изведнъж бяхме станали откровение един за друг.

В огромната кухня на семейство Рифкин — с печка „Улф“, хладилник „Съб-Зиро“, гранитни плотове, шкафове в английско бяло — родителите се бяха скупчили по трима-четирима, за да споделят за своето безсъние, тъга и страх. Говореха неспирно за убийствата в Кълъмбайн, за Единайсети септември, за това как случилото се с Бен ги е направило по-близки с децата им. Необичайните емоции в тази вечер сякаш се подсилваха от топлата светлина на лампите с кръгли оранжеви абажури. В уюта на тази светлина като от огнище родителите си позволяваха да споделят тайните си.

До плота по средата на кухнята Тоби Ланзмън подреждаше ордьовър в голяма чиния. Сухожилията на ръцете й изпъкваха. Тоби беше най-добрата приятелка на моята съпруга Лори — една от малкото трайни връзки покрай децата. Тя забеляза, че търся жена си, и посочи към другия край на стаята.

— Обгрижва майките.

— Виждам.

— Е, всички имаме нужда от това в момента.

Изсумтях, погледнах озадачено и я подминах. Тоби се палеше лесно и единствената ми защита беше тактическото отстъпление.

Лори стоеше, заобиколена от няколко жени. Косата й, открай време гъста и непокорна, беше хваната хлабаво на тила с голяма шнола. Забелязах я как галеше успокояващо ръката на една от жените.

Когато застанах до Лори, тя ме прегърна през кръста с лявата ръка.

— Здрасти, миличък.

— Време е да си вървим.

— Анди, откакто влязохме, все това повтаряш.

— Не е вярно. Мислех си го, но не го казвах.

— Е, беше изписано на лицето ти. — Тя въздъхна. — Знаех си, че трябваше да пристигнем с отделни коли.

За миг ме погледна изпитателно. Не искаше да си тръгне, но и разбираше колко съм притеснен, превърнал се едва ли не в център на вниманието. А и поначало аз не съм от приказливите — светските разговори в задушни, препълнени помещения винаги ме изтощават. Трябваше да прецени всичко това, пък и едно семейство винаги се нуждае от управление, като всяка друга организация.

— Ти тръгвай — реши Лори. — Аз ще се прибера с колата на Тоби.

— Така ли?

— Ами… Защо не? Вземи и Джейкъб.

— Сигурна ли си? — Наведох глава към нея (Лори е по-ниска с почти цяла стъпка1) и прошепнах театрално: — Защото бих останал с удоволствие.

Тя се засмя.

— Тръгвай, докато не съм размислила.

Всички впериха погледи в нас.

— Върви де. Палтото ти е в спалнята горе.

Качих се по стълбата, която ме отведе в дълъг коридор. Тук шумът беше приглушен и ми олекна. В една от стаите, вероятно на по-малката сестра на Бен, имаше купчина палта на леглото, но моето не беше сред тях.

Вратата на съседната стая беше затворена. Почуках, отворих и надникнах да огледам.

В стаята беше сумрачно. Светеше само месингов лампион в отсрещния ъгъл. Дан Рифкин — бащата на убитото момче, седеше в креслото, непосредствено до светлината. Беше нисък, строен, крехък човек. Както винаги косата му беше сресана безупречно. Носеше скъп тъмен костюм, с груб разрез в ревера, сякаш символ на разбитото му сърце. Помислих си, че това е безполезно похабяване на скъпата дреха. В мъждивата светлина очите му изглеждаха хлътнали сред синкави кръгове.

— Здравей, Анди — промълви той.

— Извинявай. Влязох само да си потърся палтото. Не съм искал да ти досаждам.

— Няма нищо. Седни за малко.

— Не искам да ти преча.

— Моля те, седни. Искам да те попитам нещо.

Искрено му съчувствах. Виждал съм как скръбта убива хората. Работата ме принуждава да бъда част от болката. За родителите на убитите деца е най-тежко и си мисля, че за бащите е още по-непоносимо, отколкото за майките. Те са длъжни да понасят всичко, да се държат „както подобава на мъж“. Бащите на убити деца често умират наскоро след тях и често причината е инфаркт. Всъщност умират от скръб. За един прокурор също настъпва момент, когато осъзнава, че не може повече да издържа на човешката скръб, да потъва безкрайно в мъката заедно с бащите. Затова се опитва да изолира емоцията, да превърне работата си в занаят като всички останали. Важното е да държиш страданието настрана.

Но Дан Рифкин настоя. Махна с ръка като полицай, подканящ колите на кръстовище да потеглят. Нямах избор, затворих вратата полека и седнах на креслото до неговото.

— Ще пийнеш ли? — посочи той чашата си с меденокафяво чисто уиски.

— Не.

— Анди, има ли нещо ново?

— Опасявам се, че няма.

Кимна и се загледа разочарован в ъгъла.

— Винаги съм харесвал тази стая. Тук идвам да помисля. А когато се случи такова нещо, прекарваш много време в мислене.

Напрегнатата му сдържана усмивка сякаш подсказваше: „Не се тревожи, ще издържа“.

— Сигурен съм, че е така — казах му.

— И все се чудя защо този човек го е направил?

— Дан, по-добре е да не…

— Не, изслушай ме. Само… няма нужда някой да ме държи за ръката. Просто съм разсъдлив човек. Имам въпроси. Не за подробностите. Когато с тебе сме разговаряли, винаги е било за подробности — доказателства, съдебни процедури. Но аз съм разсъдлив човек, не е ли така? Разсъждавам и имам въпроси. Други въпроси.

Облегнах се в креслото и усетих как раменете ми се отпуснаха примирено.

— Така… Ето какво ме мъчи — Бен беше толкова добър. Това е първото нещо. Разбира се, никое дете не заслужава това. Знам. Но Бен наистина беше добро момче. Толкова добро. И още беше дете. На четиринайсет години, за бога! Никога не създаваше проблеми. Никога. Никога, никога, никога. Тогава защо? Какъв е бил мотивът? Не говоря за гняв, алчност, ревност, не за такива мотиви, защото в този случай не може да ги има обичайните мотиви, няма никакъв смисъл. Кой би могъл да изпита такава… такава ярост срещу Бен, срещу което и да било невръстно хлапе? Няма никакъв смисъл. Никакъв смисъл… — Рифкин вдигна дясната си ръка и започна бавно да разтрива челото си с върховете на пръстите. — Искам да кажа — какво отличава тези хора? Защото и аз съм преживявал такива неща, изпитвал съм гняв, алчност, ревност, както и ти, и всеки друг. Но не съм убил никого. Разбираш ли? Ние никога не бихме могли да убием. Но някои хора го правят, някои могат. Защо е така?

— Не знам.

— Би трябвало да имаш някаква представа за тези неща.

— Не. Всъщност нямам.

— Но ти говориш с тях. Срещаш ги.

— Повечето от тях не говорят много.

— Ти питал ли си ги някога? Не защо са го направили, а какво поначало ги прави способни на това.

— Не.

— А защо?

— Не биха отговорили. Техните адвокати не биха им позволили да говорят.

— Адвокати! — махна с ръка Дан.

— Повечето от тях не знаят как да отговорят на такъв въпрос. Онези философски настроени убийци… всичко това са празни приказки. Има ги само във филмите. А и тези типове обичат да дрънкат глупости. Ако все пак им се наложи да отговорят, сигурно ще започнат да ти обясняват за тежкото си детство или нещо подобно. Ще представят себе си като жертви. Обикновено така се оправдават.

Той кимна, за да ме насърчи да продължа.

— Дан, не бива да се самоизмъчваш, като търсиш причини. Няма причини. Няма логика. Не и в това, за което говориш.

Рифкин се отпусна в креслото и се съсредоточи, сякаш трябваше да обмисли всичко по-задълбочено. Очите му блестяха, но гласът му беше равен и овладян.

— Други родители задават ли ти такива въпроси?

— Питат ме за какво ли не.

— Виждаш ли се с тях, след като делото приключи? С родителите?

— Понякога.

— А когато е минало много време? След години?

— Случва се.

— И те… как изглеждат? Добре ли са?

— Някои от тях са добре.

— Но някои не са.

— Да, някои не са.

— Какво правят онези, които се справят? Кои са важните неща? Сигурно има нещо общо между тях. Каква е стратегията, кое помага най-добре?

— Получават помощ. Разчитат на семействата си, на хората около тях, има групи за подкрепа на близките на убити. Ще говорим с юристката, която работи с близки на жертвите, тя ще те свърже с група за подкрепа. Ще ти бъде от полза, не можеш да се справиш сам. Не забравяй, че около теб има и други хора, които са минали през това, които знаят какво преживяваш.

— А другите — родителите, които не се справят? Какво става с тях? Онези, които никога не се съвземат?

— Ти няма да бъдеш един от тях.

— Ами ако бъда? Какво ще се случи с мен, с нас?

— Няма да допуснем това. Няма дори да мислим по този начин.

— И все пак се случва. Нали? Случва се.

— Не и с теб. Бен не би искал да те сполети това.

Замълчахме.

— Познавам сина ти — каза накрая Рифкин. — Джейкъб.

— Знам.

— Виждал съм го покрай училището. Изглежда добро момче. Едро, хубаво момче. Сигурно се гордееш с него.

— Да.

— Струва ми се, че прилича на теб.

— Да, казвали са ми го и други.

Той си пое дъх.

— Знаеш ли, откривам, че си мисля за децата от класа на Бен. Чувствам привързаност към тях. Искам да видя как успяват, нали разбираш? Гледах ги как порастват, чувствам ги близки. Това необичайно ли е? Сякаш така съм по-близо до Бен. Затова ли съм се вкопчил мислено в тези хлапета? Защото на това прилича, нали? И изглежда смахнато.

— Дан, не се тревожи кое как изглежда. Хората да си мислят каквото искат. И да вървят по дяволите. Не бива да се притесняваш за това.

Той пак потърка челото си. Страданието му нямаше да е по-явно дори ако лежеше прострелян на пода. Исках да му помогна. И едновременно с това исках да съм по-далече от него.

— Ще ми бъде по-леко, ако знам, ако… ако разследването приключи. Ще ми помогнеш, ако решиш случая. Защото неизвестността… тя ме съсипва. Ще ми олекне, ако убиецът бъде разкрит. В други случаи, с които си се занимавал, това е помагало на родителите, нали?

— Да, струва ми се.

— Не се опитвам да те притискам. Не искам да ти прозвучи така. Само си мисля, че ще ми помогне, ако случаят бъде приключен и знам, че онзи тип е… зад решетките и си е понесъл наказанието. Вярвам в теб, разбира се. То се знае. Не се съмнявам в теб, Анди. Само казвам, че това ще ни помогне. На мен, на съпругата ми, на всички. Да знаем, че всичко е свършило. Разчитаме на теб за това.

Вечерта с Лори лежахме в спалнята и четяхме.

— Още си мисля, че е грешка да отворят училището толкова скоро.

— Лори, вече го обсъждахме. — В гласа ми пролича досада: „Имам опит, знам какво говоря“. — Нищо няма да застрашава Джейкъб. Ще го заведем, ще го придружим до самия вход. Там навсякъде ще има полицаи. В училището ще бъде на по-безопасно място, от което и да е друго.

— По-безопасно… Няма как да си сигурен. Откъде знаеш? Никой няма представа кой е убиецът, нито къде е той, нито какво е намислил.

— Все някога трябва да подновят занятията в училище. Животът продължава.

— Грешиш, Анди.

— А ти колко искаш да чакат?

— Докато не го заловят.

— Това би могло доста да се проточи.

— Е, и? Какво толкова ще се случи? Децата ще пропуснат малко учебни дни. Какво от това? Но ще бъдат в безопасност.

— Не можеш да им осигуриш пълна безопасност. Светът отвън е голям. Голям и опасен.

— Добре де, ще бъдат в по-голяма безопасност.

Оставих книгата като малко покривче върху гърдите си и се опитах да я успокоя.

— Лори, ако училището остане затворено, се внушават лоши идеи на тези деца. Училището не би трябвало да е опасно. Не е място, от което да се страхуват. То е техният втори дом. Там прекарват по-голямата част от времето си. Те искат да бъдат там. Искат да бъдат с приятелите си, а не да се заключват у дома и да се крият под леглото, за да не ги докопа караконджулът.

— Караконджулът вече докопа един от тях. Значи май не е караконджул.

— Така да бъде, но поне схващаш за какво говоря.

— О, да, Анди, схващам. Само ти казвам, че грешиш. Най-важното е децата да бъдат опазени физически. Чак след това е времето с приятелите им или каквото ще да е друго. Но докато убиецът не бъде заловен, няма как да ми обещаеш, че децата не са застрашени.

— Искаш гаранция ли?

— Да.

— Ще заловим престъпника. Аз ти гарантирам.

— Кога?

— Скоро.

— Сигурен ли си?

— Да. Винаги ги хващаме.

— Невинаги. Помниш ли онзи тип, който уби жена си и я уви в одеяло в багажника на един „Сааб“?

— Ние го хванахме. Просто не можахме да… Добре, нека е почти винаги. Хващаме ги почти винаги. Но този ще го заловим, обещавам ти.

— Ами ако бъркаш?

— Ако бъркам, не се съмнявам, че ще ми го натякваш.

— Не, питам ако бъркаш и някое нещастно хлапе пострада?

— Лори, това няма да се случи.

Тя се намръщи примирено.

— Не може да се спори с тебе. Все едно непрекъснато се блъскам в стена.

— Не спорим, а обсъждаме.

— Ти си юрист и не различаваш едното от другото. Поне аз споря.

— Лори, чуй ме… Какво искаш да ти кажа?

— Не искам нищо да ми казваш, а да ме изслушаш. Между другото, увереността е нещо различно от правотата. Помисли. Може да изложим сина си на опасност. — Тя докосна с показалец слепоочието ми — хем шеговито, хем ядосано. — Помисли!

После се обърна, остави книгата си върху вече неустойчивата купчинка от други книги на нощното шкафче и легна с гръб към мен, свита на кълбо като дете.

— Хайде, ела да се гушнеш — казах й.

Тя се намести с няколко движения назад, докато опря гръб в мен. Погалих я по ръката.

— Всичко ще бъде наред.

Тя изсумтя.

— Сигурно и дума не може да става за малко помирителен секс? — подхвърлих аз.

— Нали уж не спорехме?

— Аз не спорех, за разлика от теб. И искам да знаеш — няма проблем, прощавам ти.

— Ха-ха. Може би ако кажеш, че съжаляваш!?

— Съжалявам.

— Не прозвуча така.

— Наистина много съжалявам. Най-искрено.

— А сега кажи, че не си прав.

— Не съм прав ли?

— Кажи, че не си прав. Искаш ли или не искаш?

— Хъм… Добре, да изясним положението — само трябва да кажа, че не съм прав, и една красива жена ще се люби страстно с мен.

— Не съм споменавала страст. Нормален секс.

— Добре. Значи казвам, че не съм прав, и една красива жена ще се люби с мен без никаква страст, но с доста добри сексуални умения. Това ли е положението?

— Доста добри умения ли?

— Изумителни умения.

— Да, господин прокурор, това е положението.

И аз сложих моята книга — биографията на Труман от Маккълоу, върху хлъзгавата купчина лъскави списания на моето нощно шкафче. Изключих лампата.

— Забрави. Прав съм.

— Няма значение. Вече каза, че съм красива. Аз печеля.

3. Отново на училище

Рано сутринта от стаята на Джейкъб се дочу стенание… Докато се будех, с учудване открих, че тялото ми вече се движи, стъпва и се изправя, за да се затътри около леглото. С все още замътена от съня глава излязох от тъмнината в спалнята и през сивкавата светлина на утрото в коридора влязох пак на тъмно в детската стая.

Натиснах превключвателя на стената и намалих светлината. Стаята на Джейкъб беше пълна с какво ли не — огромни тромави маратонки, лаптоп „Макбук“, облепен със стикери; учебници, романи с меки корици, кутии от обувки, пълни със стари снимки на бейзболисти и комикси. В ъгъла игрова конзола „Ексбокс“ бе включена към стар телевизор. Дисковете, повечето с военни ролеви игри, и техните кутии бяха на купчина наблизо. Имаше и мръсни дрехи, разбира се, но и две спретнати купчини чисти, прилежно сгънати и подредени от Лори. Джейкъб не ги бе прибрал в гардероба, защото му беше по-удобно да ги взима направо от купа. Върху ниска библиотечка бяха събрани наградите от детския футболен отбор. Джейкъб не се проявяваше кой знае колко в спорта, но в онези години всяко хлапе получаваше награди. Малките статуетки стърчаха като реликви, пренебрегнати и на практика невидими за сина ми. Имаше и стар плакат на блудкав филм от 70-те години — „Петте пръста на смъртта“, на който мъж в кимоно за карате забива юмрук с добре поддържан маникюр в тухлена стена. Внушенията бяха ясни: „Шедьовърът на бойните изкуства! ВИЖТЕ неспирните изумителни схватки! УЖАСЕТЕ СЕ от забранения ритуал на желязната длан! ВЪЗХИТЕТЕ СЕ на младия боец, който сам се изправя срещу злите господари на бойните изкуства!“. Бъркотията беше толкова безнадеждна и постоянна, че двамата с Лори отдавна се отказахме да се караме с Джейкъб за това. Всъщност дори престанахме да я забелязваме. Лори си имаше теория, че този хаос отразявал духовния живот на Джейкъб, а влизането в стаята било като проникване в неговото хаотично подрастващо съзнание, затова било глупаво да се заяждаме с него. Повярвайте ми, тъкмо такива неща може да чуете, ако се ожените за дъщеря на психоаналитик. За мен си беше само разхвърляна стая и побеснявах при всяко влизане.

Джейкъб лежеше близо до ръба на леглото и не помръдваше. Главата му беше отметната назад, устата му зееше. Не хъркаше, но дишаше задавено, мъчеше го някаква простуда. И между тежкото дишане скимтеше „Н… Н…“. Опитваше се да каже „Не“.

— Джейкъб! — прошепнах му. Протегнах ръка да го погаля по главата, за да се успокои. — Джейк!

Той извика отново. Очите му зашариха под клепачите.

Навън затрака първият крайградски влак към Бостън по линията „Ривърсайд“, който минаваше всяка сутрин в шест часа и пет минути.

— Това е само сън — опитах се да го успокоя.

Изпитах удоволствие, че го утешавам така. Случката пробуди у мен онази носталгия, на която са подвластни родителите — смътен спомен за Джейк на три или четири години, когато си имахме ритуал преди сън. Аз го питах: „Кой обича Джейкъб?“. И той отговаряше: „Тате го обича“. Последните думи, които си казвахме всяка вечер, преди той да заспи. Но Джейкъб никога не бе имал причина да се съмнява в онова, което изпитвам към него. Изобщо не му хрумваше, че татковците могат да изчезват, поне не и неговият. Аз бях този, който се нуждаеше от сигурност, защото в моето детство баща ми не беше до мен. Почти не го познавах. И се бях зарекъл, че моите деца никога няма да преживеят това, няма да научат какво означава да живееш без баща. Колко странно беше, че само след няколко години Джейк щеше да ме напусне, а не аз него. Ще замине да учи в някой колеж и моето време като отдаден, грижовен баща ще свърши. Ще го виждам все по-рядко, накрая отношенията ни ще се ограничат до няколко гостувания през отпуската или почивните дни през лятото. Трудно ми беше да си го представя. Какво бях аз, ако не баща на Джейкъб?

Споходи ме и друга мисъл, неизбежна в тези обстоятелства — не се съмнявах, че и Дан Рифкин бе искал да опази сина си от злото, и то не по-малко от мен, той също е бил неподготвен за сбогуването със своето момче. Но Бен Рифкин лежеше в хладилна камера на моргата, а моят син — в топлата си постеля, и само късметът бе решил кой къде да бъде. Срамувам се да призная, че си помислих: „Слава богу! Слава богу, че бе неговото дете, а не моето“. Не ми се вярваше, че бих преживял загубата.

Коленичих до леглото, обгърнах с ръце Джейкъб и опрях глава в неговата. И пак си спомних — когато беше малък, щом се събудеше сутринта, топуркаше сънено през коридора, за да се гушне в леглото при нас. А сега го усещах толкова пораснал — невъзможно голям, костелив и дългурест. Хубаво момче с тъмна къдрава коса и румена кожа. Беше на четиринайсет. Знаех, че не би ми позволил да го прегърна така, ако е буден. През последните години доста се промени — стана малко кисел и неприветлив. Понякога ми се струваше, че си имаме един съвсем непознат вкъщи, при това леко враждебен. Типично поведение в пубертета, казваше ми Лори. Според нея Джейкъб пробва различни нови самоличности, за да остави детството си в миналото — веднъж завинаги.

Изненадах се, че моето докосване наистина го успокои и спря кошмара, който сънуваше. Вдиша дълбоко веднъж и се обърна. Дишането му стана ритмично и той се унесе дълбоко. Наблюдавах го и си мислех, че на петдесет и една години сякаш съм забравил как да спя. Будех се по няколко пъти нощем и рядко ми се събираха повече от четири-пет часа сън. Приятно ми беше да съм до детето си, макар че Джейкъб може би дори не усети, че съм там.

В онази сутрин и тримата бяхме притеснени от подновяването на учебните занятия в „Маккормик“ само пет дни след убийството. Денят започна с обичайните неща — душ, кафе, кифлички, надничане в нета за проверка на пощата, но бяхме напрегнати и притеснени. Всички бяхме станали преди шест и половина, но се размотавахме, макар да виждахме, че закъсняваме, а това само засили безпокойството.

Лори беше особено изнервена. Мисля, че не само заради страха за Джейкъб. Все още я потискаше самото убийство, както здравите хора се изненадват, когато за пръв път се разболеят сериозно. Би трябвало да се очаква, че животът с прокурор след толкова години е подготвил Лори за гадните неща в живота по-добре в сравнение с нашите съседи, например. Би трябвало вече да е приела, че животът наистина продължава. Дори най-кървавото престъпление се превръща в съдебни атрибути — килограми хартия, няколко веществени доказателства, десетина препотени и запъващи се свидетели. Светът се извръща на другата страна и защо да не е така? Хората умират, някои от тях насилствено — да, трагично е, но в един момент ужасът изчезва, поне за обръгналия прокурор. Лори бе наблюдавала всичко това многократно и въпреки това нахълталото в живота й насилие я извади от коловоза. Личеше си във всяко нейно движение, в скованата й поза като на болен от артрит, в приглушения глас. Полагаше усилия да запази самообладание, но не й беше лесно.

Джейкъб се взираше мълчаливо в екрана на своя „Макбук“ и дъвчеше стоплената в микровълновата печка кифличка. Лори, както винаги, се опитваше да го заприказва, но той не й обръщаше внимание.

— Джейкъб, как се чувстваш заради връщането в училище?

— Не знам.

— Нервен ли си? Разтревожен? Как си?

— Не знам.

— Как е възможно да не знаеш? Кой може да знае вместо теб?

— Мамо, сега не ми се говори.

Това беше учтивият отговор, който му внушихме да използва вместо просто да пренебрегва родителите си. Но той повтаряше това „Сега не ми се говори“ толкова често и механично, че не бе останал и намек за учтивост.

— Джейкъб, не може ли просто да ми кажеш как си, за да не се тревожа?

— Току-що ти казах — не ми се говори.

В погледа на Лори забелязах, че търпението й се изчерпва.

— Джейкъб, майка ти те попита нещо. Няма да ти стане нищо, ако й отговориш.

— Чувствам се чудесно.

— Струва ми се, че майка ти искаше малко по-подробен отговор.

— Татко, хайде де…

Вниманието му пак се отплесна към компютъра. Обърнах се към Лори и свих рамене.

— Детето казва, че се чувства чудесно.

— Разбрах. Благодаря.

— Не се безпокой, майко. С него всичко е наред.

— А ти как си, скъпи?

— Чувствам се чудесно. Сега не ми се говори.

Джейкъб ме стрелна с кисел поглед. Лори се усмихна насила.

— Струва ми се, че е време да помислим за дъщеря, за да има с кого да се разбирам.

— Всъщност имаш нужда от съпруга.

— И това ми е хрумвало.

Придружихме Джейкъб до училището. Повечето родители също бяха там и в осем сутринта училището приличаше на карнавал, с необичайно задръстване от коли. Няколко новинарски микробуса бяха паркирани наблизо, целите в антени и разни кутии. Полицейски заграждения блокираха и двата края на алеята. Имаше полицай пред входа на училището, друг чакаше в патрулна кола отпред. Учениците се провираха под огражденията, превили гърбове под тежестта на раниците си. Родители стърчаха по тротоарите или придружаваха децата си чак до главния вход.

Спрях микробуса почти до съседната пресечка, седяхме и зяпахме.

— Олеле — промърмори Джейкъб.

— Олеле — съгласи се Лори.

— Пълна щуротия — добави нашият син.

Лори гледаше умърлушено. Беше се отпуснала на страничната облегалка и за пореден път забелязах дългите й пръсти с перфектен маникюр. Открай време имаше прекрасни, изящни ръце и в сравнение с тях тези на майка ми, с дебелите пръсти и загрубяла от пране на ръка кожа, приличаха на кучешки лапи. Пресегнах се да хвана ръката й и преплетох пръсти с нейните. Това ми подейства сантиментално, погледнах я насърчаващо и разлюлях съединените ни ръце. Лори стисна ръката ми с благодарност. После пак се загледа напред. В тъмната й коса се виждаха бели нишки. Тънки бръчици се очертаваха покрай ъгълчетата на очите и устните й. Но аз продължавах да виждам някогашното й младо лице с гладка кожа.

— Какво има?

— Нищо.

— Защо ме гледаш така?

— Ти си моя съпруга. Позволено ми е да те зяпам.

— Такова ли било правилото?

— Да. Мога да те гледам, да те зяпам, да се пуля в тебе. Довери ми се — аз съм юрист.

Добрият брак води зад себе си дълга опашка от спомени. Дума, жест или интонация могат да припомнят толкова много позабравени случки. С Лори флиртувахме така повече от три десетилетия, още откакто се запознахме в колежа и леко се побъркахме от любов. Сега беше друго, разбира се. На петдесет и една години любовта е по-кротко преживяване. Носехме се заедно през отминаващите дни, но и двамата помнехме как започна всичко. Дори сега щом помислех за онова сияещо момиче, тръпка на свежа обич преминава по цялото ми тяло, обич, която още гореше като пътеводна светлина.

Тръгнахме по склона на ниския хълм, където бе училището.

Джейкъб беше между нас — с избеляло кафяво яке с качулка, смъкнати джинси и стари маратонки „Адидас Суперстар“, с раница на дясното рамо. Косата му беше твърде дълга, почти закриваше веждите. На лицето му играеше лека учудена усмивка. Май го забавляваше цялото вълнение наоколо, което несъмнено беше атракция сред еднообразното всекидневие на един осмокласник.

Пред училището срещнахме няколко майки на съученици на Джейкъб. Сред тях беше и Тоби Ланзмън. Носеше блещукащ черен спортен клин, опъната по тялото тениска и бейзболна шапка, от която се подаваше вързаната на опашка коса. Тоби беше маниакално увлечена по фитнеса. Имаше стройно тяло и поддържано лице. За бащите на учениците нейната мускулеста фигура беше и вълнуваща, и плашеща, но и в двата случая не ги оставяше равнодушни. Харесвах я и заради друго — тя беше от приятелите, които човек иска да има до себе си, когато е в беда. Приятели, които подкрепят.

Но ако Тоби беше лидер в тази импровизирана група от майки, Лори беше същинският й емоционален център — нейното сърце, може би и мозък. Ако нещо потръгнеше зле, ако някоя от тях загубеше работата си или съпругът й започнеше да кръшка, или детето й закъсваше в училище, обаждаше се на Лори. Не се съмнявах, че това е така заради същото онова нещо, което привличаше и мен — нейната интелигентна сърдечност. Представях си понякога, че всички тези жени са мои съперници, че искат от Лори нещата, които исках и аз — одобрение, грижа, обич. Сигурно за това, когато ги виждах събрани в това невидимо второ семейство — с Тоби в ролята на строгия баща и Лори в ролята на добрата майка, нямаше как да не изпитам ревност и да не се почувствам пренебрегнат.

Тоби поздрави всеки от нас според традицията, която тъй и не схванах докрай — прегръдка за Лори, целувка по бузата за мен („мляс“, промърмори тя в ухото ми) и обикновено „здравей“ към Джейкъб.

— Не е ли ужасно всичко това? — въздъхна тя.

— Аз съм в шок — призна Лори, която явно се чувстваше по-добре сред своите приятелки. — Просто не мога да осъзная всичко това. Не знам какво да мисля.

Изражението й беше по-скоро озадачено, отколкото потиснато.

— А ти как си, Джейкъб? — Тоби се взря в сина ми, решена да пренебрегне разликата във възрастта помежду им. — Как се справяш?

Той сви рамене.

— Добре съм си.

— Готов ли си за училище?

Той отново вдигна рамене, сега още по-високо, за да покаже, че познава кога се отнасят снизходително към него.

— Джейк, по-добре върви — казах му, — иначе ще закъснееш. Не забравяй, че трябва да минеш и през проверката на входа.

— Ъхъ, добре.

Той завъртя очи, сякаш за да покаже, че всички тези грижи за безопасността на децата бяха поредното потвърждение колко безнадеждно глупави са възрастните. Нима не разбираха, че вече е твърде късно?

— Просто влез — усмихнах му се аз.

— Не носиш оръжие или остри предмети, нали? — пошегува се Тоби.

Цитираше указанията на директора на училището, разпратени по имейл, в който се изреждаха новите мерки за сигурност.

Джейкъб повдигна с палец ремъка на раницата над рамото си.

— Само книги.

— Добре, тогава върви да учиш.

Джейкъб се сбогува с възрастните, махна с ръка, те пък го изпратиха с усмивки. Неохотно се отправи към полицейските заграждения и се изгуби в потока от ученици, запътили се към входа.

Групата загуби престорената си жизнерадост, притисната от цялата тежест на безпокойството, дори гласът на Тоби звучеше неуверено.

— Някой обади ли се на Дан и Джоан Рифкин?

— Май не — отвърна Лори.

— А би трябвало, тоест длъжни сме.

— Горките хора. Дори не мога да си представя…

— Според мен никой не знае какво да им каже — обади се Сюзън Франк, която единствена от всички бе облечена делово, в сив вълнен костюм. Сюзън беше юристка. — Помислете — какво можем да им кажем? Сериозно говоря — какво, за бога, да кажеш на човек, след като го сполети това? Това е толкова… де да знам… смазващо.

— Нищо — съгласи се Лори. — Не можеш да кажеш абсолютно нищо, с което да ги утешиш. Но няма значение какво казваш, важното е да им се обадиш.

— Да им покажеш, че мислиш за тях — продължи Тоби. — Това е всичко, което можем да направим — да им покажем, че мислим за тях.

Уенди Селигмън, която последна се присъедини към групата, ме попита:

— Какво мислиш, Анди? На тебе често ти се налага да го правиш, нали? Да говориш със семействата след подобни нещастия.

— Обикновено не казвам нищо. Занимавам се със случая. Не говоря за нищо друго. Защото почти нищо не мога да направя за останалото.

Уенди кимна разочарована. Тя ме смяташе за досадник, за един от онези съпрузи, които трябва да бъдат понасяни по неволя, за по-маловажната половина от брачната двойка. Но обожаваше Лори, защото според нея тя се справяше превъзходно и с трите роли, с които повечето жени жонглираха — на съпруги, майки и накрая — на самите себе си. Уенди допускаше, че щом съм интересен за Лори, явно имам някаква скрита страна, която не си правя труда да споделям — а това може би означаваше, че и аз смятам Уенди за скучна и не влагам усилия за смислен, истински разговор. Като единствената разведена в тяхната малка група, Уенди беше склонна да си въобразява, че другите придирчиво търсят недостатъци у нея.

Тоби се опита да разведри настроението.

— Знаете ли, толкова години се мъчихме да опазим децата от оръжията-играчки, от насилието по телевизията и във видеоигрите. За бога, двамата с Боб дори не позволявахме на хлапетата водни пистолети, освен ако не приличаха на нещо друго. Дори не ги наричахме „водни пистолети“, а „пръскалки“ или каквото ни хрумнеше. Все едно децата не знаеха за какво става дума. А сега това…

Тя разпери ръце театрално.

— Да, каква ирония — добави Уенди сериозно, за да изрази съгласие с думите на Тоби.

— Вярно си е — въздъхна и Сюзън.

— Според мен преувеличаваме ролята си като родители — обади се Лори. — Правиш за децата каквото можеш, но не знаеш какви ще израснат.

— Значи напразно съм ги лишавала от проклетите водни пистолети?

— Вероятно. Например Джейкъб… Не знам. Понякога се чудя дали наистина са имали значение всички неща, които сме правили, за които сме се тревожили. Той открай време си беше какъвто е сега, само че по-малък. Същото е с всички деца. Никое не се различава особено от времето, когато е било доста по-малко.

— Да, но и подходът ни към възпитанието не се е променил. Може би просто ги учим на едно и също през цялото време.

— Нямам подход във възпитанието — отрече Уенди. — Импровизирам в движение.

— Аз също — съгласи се Сюзън. — Всички го правим. Е, освен Лори. Ти може и да имаш подход към възпитанието. А и ти, Тоби.

— Нямам!

— О, имаш. Вероятно четеш и книги по въпроса.

— Не съм такава. — Лори вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Невинна съм“. — Както и да е, мисля, че ние просто се залъгваме за способността си да възпитаваме и изграждаме своите деца по един или друг начин. Почти всичко обаче е въпрос на наследственост.

Жените се спогледаха. Очевидно крайната теза на Лори не им допадна.

— Някой от вас познаваше ли Бен? — попита Уенди.

Говореше за убития Бен Рифкин. Не го познаваха, но като го наричаха Бен, просто го припознаваха като свой близък.

— Не — каза Тоби. — Не беше сред приятелите на Дилън. А и Бен не участваше в някой спортен отбор.

— Понякога имаше часове заедно с Макс — вметна Сюзън. — Случваше се да го виждам. Изглеждаше добро момче…

— Тези хлапета си имат свой живот — добави Тоби. — Сигурна съм, че си имат и свои тайни.

— Също като нас — обади се Лори. — И ние сме били същите на техните години.

— Аз бях добро момиче — заяви Тоби. — На техните години изобщо не съм давала на родителите си повод за тревоги.

— И аз бях добро момиче — съгласи се Лори.

Намесих се в разговора:

— Не беше чак толкова добро момиче.

— Бях, докато не те срещнах. Ти ме промени.

— Нима? Е, значи има с какво да се гордея. Трябва да си го впиша в биографията.

Шегата ми прозвуча твърде неподходящо предвид случилото се и се почувствах засрамен. След кратко мълчание Уенди избълва:

— О господи, тези нещастни хора! Майка му! Ние си стоим тук, мислим си: „Животът продължава, децата пак са на училище“. А нейното малко момче никога няма да се върне вкъщи.

Очите й се напълниха със сълзи. „Какъв ужас — без да имаш вина, някой ден…“

Тоби приближи и я прегърна, Лори и Сюзън се опитаха да я успокоят.

Чувствах се неловко с моето глуповато добронамерено изражение и напрегната усмивка. Казах, че отивам да видя как върви проверката на учениците на входа, преди тук да се пролеят още сълзи. Не можех да проумея докрай поведението на Уенди, защо е толкова силна скръбта й за дете, което не познаваше. Приех го като поредната проява на нейната емоционална уязвимост. Пък и тя повтори като ехо думите ми от предишната вечер — „Животът продължава“, което сякаш я правеше съюзничка на Лори в един спор, който приключва едва сега. Наистина беше време да се измъкна от тази компания.

Отидох при пункта за проверка във фоайето на училището. Върху дълга маса преглеждаха връхните дрехи и раниците на децата, а наблизо двама мъже и две жени от полицейското управление на Нютън проверяваха самите ученици с ръчни детектори за метал. Нямаше никаква причина за подозрения, че някой ще внесе оръжие в сградата или че убиецът има каквато и да е връзка с училището. Трупът на момчето дори не бе намерен наблизо. Смисълът на всичко това бе просто да бъдат успокоени родителите.

Когато доближих „сцената“, видях, че този ритуал, напомнящ японския театър „Кабуки“, вече не е така спокоен. Едно момиче спореше все по-гръмогласно с един от полицаите, а негов колега наблюдаваше отстрани, вдигнал леко детектора, все едно се канеше да я цапардоса. Оказа се, че проблемът е в нейния суичър, чийто надпис бе обидна дума, но с две разместени букви. Според полицая надписът бил „дразнещ“, тоест забранен според съчинените набързо правила за сигурност в училището. Момичето обясняваше разгорещено, че това са инициалите на модна марка, продавана във всеки мол, пък и дори да подсказвали мръсна дума, защо да е „дразнеща“? Отказваше да съблече скъпия суичър и да остави полицията да го изхвърли в боклука без причина. Спорът явно стигаше до безизходица.

Полицаят срещу нея стоеше отпуснат и с наведената напред глава приличаше на лешояд. Щом ме забеляза, изопна рамене.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

— Да, сър!

„Да, сър!“ Мразех военщината при полицията — в разговорите, в неуместните им звания, командна структура и още какво ли не.

— Свободно — подхвърлих му уж на шега, но той сведе смутено поглед към краката си.

— Здрасти — казах на момичето, което вероятно беше в седми или осми клас.

Не бях сигурен дали е съученичка на Джейкъб.

— Здрасти.

— Какъв е проблемът? Мога ли да помогна?

— Вие сте бащата на Джейкъб Барбър, нали?

— Така е.

— Не сте ли полицай или нещо подобно?

— Само заместник на районния прокурор. А вие коя сте?

— Сара.

— Значи Сара. Добре, Сара. За какво спорите?

Тя се подвоуми. После изля поток от думи:

— Ами аз просто… опитвах се да кажа на този полицай, че няма нужда да ми взима суичъра, ще го прибера в моето шкафче или ще го облека наопаки, както иска. Но той не харесва надписа, макар че никой няма да го вижда, пък и няма нищо нередно в него, това е просто една дума. Всичко е толкова…

Тя премълча края на изречението — „тъпо“.

— Не съм измислил аз правилата — сдържано отвърна полицаят.

— Думата нищо не означава! Ей за това говоря! Пък и нали му казах, че ще прибера суичъра. Казах му! Повтарям му милион пъти, но не иска да чуе. Не е честно.

Беше готова да се разплаче и ми напомни за Уенди, която оставих просълзена на тротоара. Господи, няма спасение от тези жени…

— Ами според мен — обърнах се към полицая — всичко ще бъде наред, ако тя остави дрехата в шкафчето си, не мислите ли? Не мога да си представя как това би навредило някому. Аз поемам отговорността.

— Е, вие сте шефът. Както решите.

— А утре — казах на момичето, за да умилостивя полицая — може би е по-добре да оставите този суичър вкъщи.

Намигнах й, тя си взе нещата и забърза по коридора.

Застанах рамо до рамо с полицая и двамата се загледахме през отворената врата към улицата.

Като на пост.

— Постъпихте правилно — казах накрая. — Май не биваше да се намесвам.

Разбира се, това бяха празни приказки. Несъмнено и полицаят знаеше, че само треса въздуха. Но какво можеше да направи? Същата командна структура, която го принуждаваше да налага поредното глупаво правило, сега го заставяше и да се съобрази с някакъв тъпанар-юрист в евтино костюмче, който представа си нямаше колко е трудно да си ченге и колко малка част от работата на полицията стига до докладите, попаднали на бюрата на безхаберни заместници на районния прокурор, затворили се зад стените като монахини в манастир. Пфу…

— Няма нищо — увери ме полицаят.

Така си беше. Останах още малко с него, за да покажа, че сме от един екип, за да е сигурен на чия страна съм.

4. Забълбукване

Съдебната палата на окръг Мидълсекс, където се помещаваше и районната прокуратура, беше невероятно грозно здание. Цялата фасада на тази кула на шестнайсет стажа, построена през 60-те години, се състоеше от бетон, излят в разновидности на правоъгълници — плоскости, решетки като кори за яйца, прозорци като тесни бойници на крепост. Изглеждаше, че архитектът просто си е забранил всякакви извивки и по-топли материали в усилието да направи това творение колкото може по-мрачно. А вътре не беше по-различно — задушно, пожълтяло, мърляво. Повечето кабинети нямаха прозорци, потънали в плътната форма на сградата. Съдебните зали в модернистки стил също бяха лишени от прозорци. Този архитектурен подход има своето обяснение — да се засили впечатлението за камера, изолирана от външния свят, за театрална сцена на величавото вечно шествие на закона. Но тук не бе имало смисъл да търсят нарочно това въздействие — човек можеше да прекара дни наред вътре, без да зърне слънцето или поне небето. Имаше и нещо по-лошо — знаеше се, че тази сграда разболява. Асансьорните шахти бяха облицовани с азбест и при всяко тракащо отваряне на вратата, зданието бълваше във въздуха облак от отровни частици. Неизбежно беше да опразнят сградата рано или късно. Но засега юристите и детективите, които работеха тук, не обръщаха особено внимание на всичко това. Истинската работа на местната власт често се върши тъкмо в такива неугледни места. След известно време вече не забелязваш обстановката.

В повечето дни сядах зад бюрото още в седем и половина или осем часа, преди телефоните да зазвънят трескаво, преди първото съвещание в девет и половина. Но покрай подновяването на занятията в училището на Джейкъб се добрах до прокуратурата чак в девет. Нямах търпение да видя материалите по случая с Рифкин, затова веднага затворих вратата на кабинета си и подредих на бюрото снимките от местопрестъплението. Подпрях крак на отвореното чекмедже и се облегнах на стола.

Ламинираният плот с дървесни шарки започваше да се олющва по ръбовете на бюрото. Поддавах се на нервния тик да човъркам ъглите, без да се усещам, да чопля ламината като коричка на рана. Понякога се изненадвах от ритмичното пляскане, когато повдигах краищата и ги пусках. Свързвах този звук с потъването в размисъл. Сигурен съм, че онази сутрин ламинатът цъкаше като бомба със закъснител.

Това разследване ми се струваше някак сбъркано. Странно. Твърде тихо, дори след дългите пет дни ровене в случая. Може и да е клише, но си остава вярно — в повечето случаи пробивът се случва рано, в първите трескави часове и дни след убийството, когато всичко е шумно, има улики, догадки, идеи, очевидци, обвинения, тоест възможности. В други случаи е нужно малко повече време да вникнеш в тях, да откриеш верния сигнал в шумната среда, истинската история сред множеството правдоподобни. Съвсем малко случаи обаче така и остават неразкрити. Сигналът просто не се появява в шума. Има всякакви възможности, до една правдоподобни, но нито една не се потвърждава и така случаят приключва. Шумът обаче изобилства всеки път. Винаги има заподозрени, теории, предположения, с които да се захванеш. Но не и при убийството на Рифкин. Пет дни тишина. Някой бе надупчил три пъти момчето в гърдите, без да остави нищо, което да подсказва кой или защо.

Мъчителното безпокойство, което това причиняваше и на мен, и на детективите, работещи по случая, дори на града, вече започваше да изопва нервите. Чувствах се, сякаш някой ме разиграва. Пазеха някаква тайна от мен. Джейкъб и приятелите му си имат жаргонна дума за това усещане — „забълбукване“. Означава да тормозиш някого, като го подвеждаш в грешна посока, най-често чрез укриване на особено важен факт. Момиче се преструва на момче — това е забълбукване. Едва в края на филма се разкрива съществен факт, който променя или обяснява всичко до този момент — например в „Шесто чувство“ или „Обичайните заподозрени“. Джейк ги нарича „забълбукващи“ филми. И случаят Рифкин започваше да изглежда като забълбукване. Можех да си обясня пълната мъртвешка тишина в дните след убийството само с това, че някой нарочно е нагласил всичко. Някой наоколо наблюдаваше, наслаждаваше се на нашата безпомощност и глупост. При разследване на тежко престъпление детективът често изпада в праведна омраза към престъпника, преди изобщо да има представа кой може да е той. Аз обикновено не стигам до такава крайност, но този наистина започваше да ме изнервя. Да, не само защото бе убил, но и защото се бъзикаше с нас. Защото отказваше да се предаде. Защото владееше положението.

На снимките от местопрестъплението се виждаше трупът върху кафявите листа — превит, с лице към небето и отворени очи. Самите изображения не бяха прекалено зловещи — момче лежи върху листа. След толкова години работа вече дори многото кръв не ме стряскаше. Подобно на много други хора, които се срещат отблизо с насилието, се научих да сдържам чувствата си. Никога твърде високо, никога твърде ниско. Още от малък винаги се стараех да е така. Чувството за самоконтрол ми харесваше.

Бенджамин Рифкин беше на четиринайсет години, осмокласник в училището „Маккормик“. Джейкъб беше негов съученик, но почти не го познаваше. Каза ми, че Бен се славел в училището като „мърда“ — макар и умен, не си давал зор с уроците и никога не участвал в групите за напреднали, които запълваха толкова много от времето на моя син. Красиво момче. Често оформял косата си с гел във вдигнат перчем отпред. Според Джейкъб момичетата го харесвали. Бен обичал спорта и бил сравнително добър атлет, но предпочитал скейтборда и ските пред отборните спортове.

— Не движех с неговата компания — каза синът ми. — Правеха се на много готини. — И добави с типична пубертетска хапливост: — Сега всички се прехласват по него, а преди май никой не го и забелязваше.

Трупът бе открит на 12 април 2007 г. в парка „Колд Спринг“ — почти триста декара борова гора, опираща в територията на училището. В парка се кръстосваха пътеки за бягане, чиито разклонения водеха до главната алея по периферията му. Познавах много добре района, защото през повечето дни тук правех сутрешния си крос. До една от тези пътеки тялото на Бен било захвърлено по лице в малка падинка. Плъзнало се и спряло в подножието на дърво. Жена на име Пола Джането забелязала трупа, докато бягала по пътеката. Времето се знаеше съвсем точно — тя спряла спортния си хронометър, щом отишла да види какво става, в 9:07 часа. По-малко от час след като момчето излязло от дома си за училище. Не се виждала кръв. Тялото лежало с главата надолу по склона, с изпънати напред ръце и събрани крака, досущ като при изящен скок във вода. Джането казала, че момчето не изглеждало мъртво, затова го обърнала по гръб да провери какво му е. „Помислих, че му е прилошало, може би е припаднал или нещо подобно. Изобщо не очаквах…“ По-късно съдебният лекар отбеляза, че положението на тялото на склона може да е причинило неестественото зачервяване на лицето, тъй като кръвта се е стекла към главата. Когато обърнала момчето по гръб, жената открила, че тениската му е подгизнала от кръв. Олюляла се назад и паднала, после изпълзяла нагоре два-три метра на длани и колене, станала и хукнала. Затова положението на трупа на снимките — извит и с лицето нагоре — не отговаряше на позата, в която е бил намерен.

Момчето беше намушкано три пъти в гърдите. Първият удар пронизал сърцето и сам по себе си щял да бъде смъртоносен. Ножът беше забит по права линия и измъкнат по същия начин — раз-два-три, подобно на щик. Оръжието е имало назъбено острие, което личеше по разръфания плат около всяка от раните. Ъгълът на забиването предполагаше, че нападателят е с приблизително същия ръст като Бен — около 180 сантиметра, но не беше съвсем сигурно заради наклона на мястото. Оръжието не беше намерено. Нямаше рани от самозащита по ръцете на жертвата. Най-добрата ни улика може би си оставаше единственият ясен пръстов отпечатък с кръвта на убития, оставен върху синтетичния етикет от вътрешната част на суичъра с дръпнат надолу цип. Убиецът вероятно бе сграбчил Бен за дрехата, за да го запрати в падинката. Отпечатъкът не беше нито от Бен, нито от Пола Джането.

Ясните факти за престъплението оставаха едни и същи вече пет дни след убийството. Детективи обиколиха района и два пъти огледаха парка — веднага след намирането на трупа и отново денонощие по-късно, за да се опитат да открият свидетели. Нямаше резултати от претърсването и разговорите. И за медиите, и за все по-наплашените родители на учениците от „Маккормик“ убийството изглеждаше все повече като случайно нападение. Дните отминаваха без новини и мълчанието на ченгетата и прокуратурата като че потвърждаваше най-лошите страхове — изверг дебне между дърветата в парка. И мястото опустя, макар че на паркинга винаги имаше патрулна кола, която да гарантира спокойствието на любителите на бягането и бързото ходене. Все още идваха само онези, които разхождаха кучетата си на поляната, отделена за тях.

Пол Дъфи, щатски полицай в цивилни дрехи, се вмъкна в кабинета ми, след привичното небрежно потропване на вратата, и седна срещу мен, очевидно развълнуван.

Лейтенант Пол Дъфи, детектив в щатската полиция, си беше ченге по рождение, трето поколение в професията, син на някогашен началник на отдел „Убийства“ в полицейското управление на Бостън. Но не приличаше на ченге. Тихият глас, оредяващата коса и изящните черти на лицето на пръв поглед подсказваха по-изискано житейско призвание. Дъфи ръководеше звеното от щатската полиция, работещо пряко с районната прокуратура. Тази група беше известна със съкращението ПКП (Превенция и контрол на престъпността), което беше лишено от смисъл, защото всъщност такава е работата на всички полицаи. На практика задачата на ПКП беше проста — те бяха детективите на районния прокурор. Занимаваха се с по-сложните, продължителни и привличащи вниманието разследвания. И най-важното — те поемаха разследването на всички убийства в областта. В такива случаи работеха заедно с местните полицаи, които най-често бяха доволни от тяхната помощ. Извън очертанията на Бостън убийствата бяха рядкост и местните ченгета нямаше как да натрупат необходимия опит. И все пак положението винаги ставаше политически деликатно, когато щатските тузари нахълтваха, за да поемат някое местно разследване. Тогава помагаше кроткият подход на Пол Дъфи. За да оглавяваш ПКП, не стигаше само да си проницателен следовател, нужно бе и да си достатъчно гъвкав, за да не разсърдиш различните групи и общности, чиито мазоли звеното неизбежно настъпваше.

Изпитвах искрена симпатия към Дъфи. Общо взето, той беше единственият ми приятел сред полицаите. Често се занимавахме заедно с някой случай — старшият заместник на районния прокурор и старшият детектив. Виждахме се и извън работата, семействата ни се познаваха. Пол ме помоли да стана кръстник на втория от тримата му синове — Оуен, и ако вярвах в богове или кръстници, щях да го помоля същото за Джейкъб. Той беше по-откровен, общителен и сантиментален от мен, но добрите приятелства се крепят именно на различността.

— Кажи ми, че имаш нещо, или се омитай от кабинета ми.

— Имам нещо.

— Крайно време беше.

— Не ми звучи като благодарност.

Той сложи папка на бюрото и я отвори.

— „Лионард Пац“ — зачетох на глас от досието. — „Посегателство със сексуални мотиви срещу малолетен; непристойно държание; непристойно държание; незаконно нахлуване в чужд имот; посегателство със сексуални мотиви — обвиненията са снети; посегателство със сексуални мотиви срещу малолетен — разследването продължава“. Прелестно. Местният педофил, а?

— На двайсет и шест години е — добави Дъфи. — Живее близо до парка в онзи блок… „Уиндзор“, или както там му е името.

На полицейската снимка, прикрепена към досието, се виждаше едър мъж със закръглено лице, къса коса и добре очертани устни. Измъкнах снимката и се вгледах в нея.

— Хубавец. Защо не знаехме за него?

— Нямаше го в регистъра за сексуални престъпления. Преместил се е в Нютън преди по-малко от година и не е благоволил да се регистрира.

— И как го намерихте?

— Посочи ни го един от колегите ти, който се занимава с престъпленията срещу деца. Ето го най-отгоре и делото за сексуалното посегателство, което се гледа в районния съд на Нютън.

— Каква гаранция са му определили?

— Пуснали са го без гаранция.

— А какво е направил?

— Награбил някакво хлапе за пакета в обществената библиотека. Момчето е на четиринайсет години, връстник на Бен Рифкин.

— Така ли? Връзва се, нали?

— Поне е някакво начало.

— Чакай малко… Сграбчва момче за топките, но го пускат от ареста без гаранция?

— Изглежда момчето не иска да даде свидетелски показания.

— Въпреки това… Добре, аз отивам в библиотеката.

Взрях се в снимката. Имах някакво предчувствие за Пац от самото начало. Разбира се, вече бях под напрежение и исках да имам това предчувствие, защото отчаяно се нуждаех от заподозрян, трябваше най-после да покажа някакъв резултат. Затова не се доверявах на предчувствието и все пак не можех да го пренебрегна напълно. Човек трябва да се вслушва в интуицията си. Това означава да си компетентен — целият натрупан опит, спечелените и загубените дела, болезнените грешки, научените от повторенията дреболии. С времето тези неща ти дават инстинктивен усет за занаята. И още с първите факти за Пац усетът ми подсказа, че той може да е нашият човек.

— Струва си поне да го пораздрусаме — казах накрая.

— Има обаче един проблем — в досието му липсват случаи на насилие. Както и оръжие — няма нищо подобно. Само това не се връзва.

— Виждам две сексуални посегателства. За мен това си е насилие.

— Да стисне хлапе за топките не е същото като убийство.

— Все отнякъде трябва да започнем.

— Може би. Не знам, Анди. Тоест ясно ми е накъде биеш, но според мен повече прилича на мръсник, отколкото на убиец. Пък и той е сексуален маниак, а при Рифкин няма никакви признаци за сексуално насилие.

Свих рамене.

— Може изобщо да не се е стигнало дотам. Може някой да го е подплашил. Може би е предложил нещо на момчето или се е опитал да го вкара в гората, като е размахал нож, а хлапето се е възпротивило. Или пък му се е присмяло, подигравало се е… и Пац е побеснял.

— Твърде много „може би“ се събраха.

— Добре, нека поне чуем какво има да ни каже. Иди да го прибереш.

— Не мога. Нямаме нищо срещу него. Нищо не го свързва със случая.

— Тогава му кажи, че искаш да дойде, за да прегледа албумите със снимки на престъпници, и да видим няма ли да разпознае някого, когото е срещал в парка „Колд Спринг“.

— Вече има адвокат за предстоящото дело. Няма да дойде доброволно.

— Тогава кажи, че ще му лепнеш обвинение, защото не се е регистрирал след преместването на новия адрес. Това си е сериозен довод. Кажи, че детското порно в компютъра му е федерално престъпление. Кажи каквото искаш, няма значение. Просто го вкарай тук и го натисни малко.

— Не знам… — подвоуми се Дъфи. — Мен ако питаш, това е прибързано. Може да покажем негова снимка, да видим дали някой ще го разпознае, да поговорим с неговите съседи. Може да почукаме и на неговата врата, но с безобидни въпроси, за да го разприказваме. Не се знае какво ще изскочи. Ако го приберем, той просто ще се обади на адвоката си. И може да загубиш единствения си шанс да говориш с него.

— Не, по-добре е да го доведем. А после, Дъф, влизай му под кожата колкото си щеш. Бива си те в това.

— Сигурен ли си?

— Не трябва да позволяваме хората да смятат, че не сме притиснали достатъчно този тип.

Думите бяха неприсъщи за мен и сянка на съмнение плъзна по лицето на Дъфи. Открай време в работата си спазвахме неписано правило, че не ни пука кое как изглежда или какво си мислят хората. Мнението на прокурора не би трябвало да се влияе от политиката.

— Пол, знаеш за какво говоря — настоях аз. — Той е първият ни по-сериозен заподозрян. Не искам да го изгубя, защото не сме се постарали достатъчно.

— Така да бъде — съгласи се Дъфи с леко вкисната гримаса. — Ще го доведа.

— Добре.

Той се облегна на стола след края на служебния разговор и за да заглади краткото напрежение между нас, попита:

— Как мина отиването на Джейкъб на училище тази сутрин?

— О, с него всичко е наред. Джейк не се стряска от нищо. Лори обаче…

— Малко се е разстроила, така ли?

— Малко ли? Помниш ли онзи момент в „Челюсти“, когато Рой Шайдър трябва да изпрати децата си в океана, за да покаже на всички, че няма опасност?

— Сравняваш Лори с Рой Шайдър?

— Да, имаше същото изражение.

— А ти не се ли тревожеше? Хайде де… Хващам се на бас, че и ти си гледал като Рой Шайдър.

— Слушай, мой човек, аз приличах на Робърт Шоу, уверявам те.

— Само че нещата не потръгнаха добре за героя му, доколкото си спомням.

— И за акулата също. Само това има значение, Дъф. Върви да доведеш Пац.

— Анди, малко съм притеснена — каза Лин Канаван.

В първия момент не проумях за какво говореше.

Дори ми хрумна, че може би се шегува. Когато бяхме по-млади, тя имаше навика да се майтапи с хората. Неведнъж се хващах на номерата й и приемах сериозно подхвърлени думи, които малко по-късно се оказваха проява на чувство за хумор. Но почти веднага осъзнах, че този път говори съвсем сериозно. Или поне така изглеждаше. Напоследък не ми беше лесно да я разбера.

Онази сутрин бяхме трима в големия ъглов кабинет — районната прокурорка Канаван, Нийл Ладжудис и аз. Седяхме около кръгла маса, на която още се мъдреше празна кутия от понички „Дънкин“, останала след съвещанието малко по-рано. Стаята изглеждаше изискана, с дървена облицовка на стените и прозорци с изглед към Източен Кеймбридж. Въпреки това имаше студеното излъчване на всички помещения в съдебната палата. Същият тънък лилав мокет върху циментовия под. Същият овехтял пластмасов таван. Същият застоял въздух, вече минал през нечии бели дробове. Не беше от онези кабинети, които веднага внушават усещане за власт.

Канаван си играеше с химикалката, почукваше с нея по жълтия бележник и в същото време изглеждаше така, сякаш обмисляше всичко наново.

— Не знам. Ти пое случая, но не знам дали ми харесва това. Твоят син учи в същото училище. Близо сме до границата. И се чувствам малко притеснена.

— Ти ли си притеснена, Лин, или нашият Распутин? — посочих Ладжудис.

— О, много смешно, Анди…

— Аз — заяви Канаван.

— Нека се досетя — Нийл иска случая.

— Нийл смята, че може да възникне проблем. Аз също, откровено казано. Поне наглед може да има конфликт на интереси. А това не е без значение, Анди.

Вярно е — и привидните проблеми имаха значение. Лин Канаван беше изгряваща звезда на политическия небосклон. Още откакто я избраха за районен прокурор преди две години, плъзнаха слухове какъв ще бъде следващият пост, за който ще се кандидатира — губернатор, главен прокурор на щата Масачузетс, заговориха дори и за федералния Сенат. Тя беше на четирийсет и няколко години, привлекателна, проницателна, сериозна, амбициозна. Познавах я и работех с нея от петнайсет години. И бяхме съюзници. Тя ме назначи за пръв заместник районен прокурор още същия ден, когато я избраха, но си знаех от самото начало, че няма да се задържа дълго в нейната орбита. Прокурор, който е на предната линия в съда, няма никаква стойност в политиката. Накъдето и да се насочеше Канаван, аз нямаше да я последвам. Но всичко това все още предстоеше да се случи. А дотогава тя изчакваше, излъскваше образа си в очите на обществеността, своята „запазена марка“ — непреклонната професионалистка на закона и реда. Пред камерите рядко се усмихваше и рядко се шегуваше. Използваше пестеливо грима и бижутата, предпочиташе къса и делова прическа. Хората, които работеха отдавна в прокуратурата, помнеха друга Лин Канаван — забавна, обаятелна, влязла в кръга на „своите момчета“, способна да псува като хамалин и да пие, все едно има дупка в стомаха. Но гласоподавателите не бяха виждали онези времена, а някогашната, далеч по-естествена Лин може би вече не съществуваше. Допусках, че не е имала друг избор, освен да се промени. Сега животът й беше безкрайна предизборна кампания и нямах право да я обвинявам, че накрая се е превърнала в онова, на което се преструваше толкова дълго. Бездруго на всички ни се налага да пораснем, да забравим детинщините и така нататък. Нещо обаче липсваше. При преобразяването на Лин от пеперуда в какавида приятелството ни пострада. И двамата вече не чувствахме предишната близост и доверие. Може би някой ден щеше да ме назначи за съдия в името на доброто старо време, за да ми се отплати за всичко. И все пак си мисля, че и двамата знаехме колко безвъзвратно се е изчерпало нашето приятелство. Затова ни беше малко неловко и тъжно един с друг, досущ като любовници, чиято връзка е пред края си.

Нямаше съмнение, че вероятното издигане на Лин Канаван ще създаде вакуум зад нея, а политиката не търпи празно пространство. Преди време би изглеждало нелепо Нийл Ладжудис да го запълни. Но сега не се знаеше. Явно Ладжудис не виждаше в мен препятствие. Неведнъж бях повтарял, че не ме интересува постът на Лин, и говорех искрено. Най-малко от всичко бих искал към мен винаги да са насочени придирчиви погледи. Но за да успее, Нийл се нуждаеше не само от бюрократично надмощие. Ако искаше да стане районен прокурор, трябваше да представи пред избирателите някакъв голям успех. Нуждаеше се от нечий скалп. И започвах да се досещам чий ще бъде този скалп.

— Лин, значи ми отнемаш случая?

— В момента само те питам какво мислиш.

— Вече говорихме за това. Аз ще се занимавам със случая. Няма никакви проблеми.

— Анди, за теб е твърде лично. И твоят син може би е застрашен. Ако той бе имал злощастния късмет да мине през парка в неподходящия момент…

— Може би това пречи донякъде на преценката ти — добави Ладжудис. — Ако отсъдиш честно, ако помислиш обективно.

— И как пречи?

— Не се ли отнасяш емоционално към случая?

— Не.

— Анди, ти да не се ядоса?

— Изглеждам ли ти ядосан? — изрекох безстрастно.

— Ами да, малко. Или може би само ти е неудобно. А не би трябвало, всички тук сме от едната страна на барикадата. Съвсем естествено е да не си равнодушен. Ако това засягаше и моя син…

— Нийл, ти наистина ли си позволяваш да се усъмниш в почтеността ми? Или просто не разчиташ на моята компетентност?

— Нито едното, нито другото. Съмнявам се в твоята обективност.

— Лин, той и от твое име ли говори? Вярваш ли в тези глупости?

Тя се намръщи.

— Нащрек съм, честно казано.

— Нащрек ли? Я стига. Това пък какво означава?

— Неспокойна съм.

— Важно е как изглеждат нещата отстрани — настоя Ладжудис. — Колко обективен ще изглеждаш. Никой не твърди, че наистина си…

— Нийл, я си гледай работата! Това не те засяга.

— Моля?

— Просто ме остави да си гледам работата. Изобщо не ми пука кое как ти изглежда. Разследването върви мудно, защото такова е положението, не защото аз се разтакавам. Няма да позволя да ме пришпорваш да обвиня някого само за да изглежда добре за службата.

Мислех, че съм те научил да си вършиш работата по-съвестно.

— Научи ме да упорствам с всички сили във всеки случай.

— И аз упорствам с всички сили.

— Защо още не си говорил с децата? Минаха пет дни.

— Много добре знаеш защо. Защото не сме в Бостън, Нийл, а в Нютън. Принудени сме да уговаряме всяка скапана дреболия — с кои деца можем да говорим, къде, какви въпроси можем да задаваме, кой трябва да присъства. Това не ти е гимназията „Дорчестър“. Половината родители на тези ученици са юристи!

— Успокой се, Анди. Никой за нищо не те обвинява. Проблемът е в това как ще го приемат хората. Отстрани може би изглежда, че пренебрегваш очевидното.

— Какво имаш предвид?

— Учениците. Не ти ли е хрумвало, че убиецът може да е сред тях? Самият ти си ми втълпявал хиляди пъти — върви натам, накъдето те водят уликите.

— Никакви улики не насочват към ученик. Нито една. Ако ги имаше, щях да ги следвам.

— Няма как да ги следваш, ако не ги търсиш.

Ето го моментът на откровението. Най-после прозрях. Аз бях човекът, стоящ на стъпалото точно над Нийл. Дойде време да ме избута, както бе постъпвал с мнозина други преди мен.

Подсмихнах се кисело.

— Нийл, към какво се стремиш? Случая ли искаш? Ако искаш, твой е. Или работата ми? По дяволите, и тя е твоя, щом напираш. Но за всички ще бъде по-лесно, ако си го признаеш направо.

— Нищо не искам, Анди. Само искам всичко да приключи добре.

— Лин, ще ми отнемеш ли случая, или ще ме подкрепиш?

Тя ме погледна дружелюбно, но отговори уклончиво.

— Кога не съм те подкрепяла?

Кимнах, защото беше вярно. Придадох си решително изражение, за да покажа, че започваме всичко на чисто.

— Вижте, занятията в училището днес започнаха, децата пак са там. Ще проведем разговорите с тях следобед. И скоро ще се случи нещо добро.

— Да се надяваме — отвърна Канаван.

Но Ладжудис се намеси:

— Кой ще говори с твоя син?

— Не знам.

— Дано не смяташ самият ти да го направиш.

— Няма да съм аз. Може би Пол Дъфи.

— И кой го реши?

— Аз. Това е положението, Нийл. Аз решавам. И ако допусна грешка, аз ще се изправя пред съдебните заседатели и ще си го отнеса.

Той се обърна към Канаван с красноречив поглед: „Видя ли? Нали ти казах, че не иска да ни чуе“. Но нейното лице остана безизразно.

5. „Всеки знае, че ти го направи“

Разговорите с учениците започнаха веднага след края на часовете. Беше тежък за децата ден, запълнен и с часове на класния, в които психолози им помагаха да се справят със страшното преживяване. Цивилни детективи от ПКП обикаляха от стая в стая, за да ги насърчават да споделят каквито сведения имат с разследващите, дори анонимно, ако желаят. Учениците им отвръщаха с неуверени погледи.

„Маккормик“ беше прогимназия, което в този град означаваше училище от шести до осми клас. Сградата представляваше сбор от прости кутии с правоъгълни очертания. Вътре по стените бяха напластени слоеве бледа синьо-зелена боя. Лори бе отраснала в Нютън и бе учила в „Маккормик“ през 70-те години. Казваше, че училището почти не се е променило, само й се струвало, докато върви по коридорите, че всичко се е смалило.

Не беше лесно да уредим тези разговори. Отначало директорът отказа безцеремонно — не разрешаваше да „нахълтваме“ и да подлагаме на стрес децата. Ако престъплението бе извършено в големия град, никой не би губил време да иска разрешение за това, но тук попечителският съвет на училището и дори кметът се обадиха направо на Канаван, за да ни укротят. Накрая ни позволиха да говорим с учениците в самата сграда, но при определени условия. Не биваше да припарваме до децата, които не бяха от класа на Бен Рифкин, ако нямахме конкретна причина да предполагаме, че някое от тях знае нещо. Всеки ученик можеше да поиска присъствието на родител и/или адвокат, както и да прекрати разговора във всеки момент без обяснение. С повечето условия се съгласихме веднага, защото оставаха в рамките на правата, които хлапетата поначало имаха. Но истинският мотив за поставянето на толкова ограничения беше във внушението „Пипайте меко“. И това не ни пречеше, само че загубихме ценно време в уговорки и разправии.

В два часа следобед аз и Пол заехме кабинета на директора и заедно разпитахме най-важните за нас свидетели: близките приятели на жертвата, няколко ученици, за които се знаеше, че минават през парка на път за училище, както и онези, които сами поискаха да говорят с нас. Двамата трябваше да проведем поне двайсетина разговора. Други детективи от ПКП вършеха същото едновременно с нас. Очаквахме повечето разговори да бъдат кратки и безполезни. Просто хвърляхме мрежата в морето и се надявахме.

Случи се обаче нещо странно. Още след първите три-четири разговора и аз, и Пол започнахме да разбираме, че се натъкваме на плътна стена. Отначало ни се стори, че си имаме работа с обичайната за пубертета уклончивост, свиване на рамене, „де да знам“ и извърнати погледи. И двамата бяхме бащи. Знаехме, че хлапетата не си падат по откровеността с възрастните, такова беше поведението им. Само по себе си това не беше подозрително. Но скоро проумяхме, че се сблъскваме с нещо доста по-нахално и упорито. Тези деца прекаляваха в отговорите си. Не им стигаше да кажат, че не знаят нищо за убийството, а категорично отричаха, че са били близки с жертвата. Изведнъж се оказа, че Бен Рифкин не е имал никакви приятели в училището, а само познати. Някои твърдяха, че изобщо не бяха говорили с него, нямаха представа с какво се занимавал. Очевидни лъжи. Знаехме, че Бен не е бил някакъв особняк. Вече знаехме и имената на повечето му приятели. Помислих си, че е същинско предателство да се отрекат от него толкова бързо и категорично.

Още по-неприятно беше, че осмокласниците в „Маккормик“ не бяха особено изкусни лъжци. По-безсрамните сред тях вярваха, че най-добрият начин да пробуташ някаква лъжа убедително е да се престараеш. И щом се приготвеха за някоя пълна измишльотина, тътренето на подметки по пода спираше, вече не мънкаха „ами…“ и изричаха лъжата колкото може по-убедено. Все едно бяха чели наръчник как да се представят за искрени („Гледайте го право в очите! Говорете твърдо!“) и преливаха от решимост да се възползват от всички съвети наведнъж, досущ като фазани, разперили опашки. Обръщаха с главата надолу типичното поведение, което можеш да очакваш от зрели хора, защото тези тийнейджъри говореха уклончиво, когато бяха честни, и прямо, когато лъжеха, но въпреки това увъртанията им веднага будеха недоверие. Другите хлапета, или повечето от тях, си бяха твърде стеснителни поначало и лъжите само засилваха смущението им. Държаха се неестествено, личеше, че крият нещо и това ги притеснява. Разбира се, бих могъл да им кажа, че виртуозният лъжец пробутва неверните твърдения между верните, без да трепне, подобно на фокусника, който пъха прегънатата карта по средата на тестето. Вече имах диплома за експерт по изслушване на виртуозни лъжци.

Двамата с Пол започнахме да си разменяме подозрителни погледи. Разговорите се проточваха, защото оспорвахме някои от най-очевидните лъжи. А в паузата между два разговора Пол се пошегува, че вероятно всички са дали обет за мълчание.

— Тези хлапета са същински сицилианци.

И двамата премълчахме онова, което мислехме всъщност. Има едно чувство на пропадане, сякаш подът под краката ти е изчезнал. Това е щастливото замайване, когато разбираш, че случаят „се отваря“ и те „пуска“ да влезеш.

Явно се бяхме заблуждавали — нямаше какво друго да си помисля. След като бяхме допуснали възможността да е замесен някой от съучениците на жертвата, ние я бяхме отхвърлили. Никакви данни не насочваха към тази версия. Сред учениците нямаше начумерени единаци, не виждахме и издайнически улики, каквито би оставил непохватен недорасляк. Не се забелязваше и явен мотив — раздути пубертетски фантазии за престъпна слава, тормозени деца, жадуващи отмъщение, дребнави вражди. Нищо подобно. Но сега не беше нужно да казваме какво ни се върти в главите. Замайващото чувство се породи от мисълта: „Тези хлапета знаят нещо“.

Едно момиче прекоси тромаво кабинета, тръшна се на стола срещу нас и показно се престори, че не ни забелязва.

— Сара Грьол? — попита Пол.

— Да.

— Аз съм детектив Пол Дъфи, лейтенант от щатската полиция. До мен е Андрю Барбър. Той е заместник на районния прокурор и ръководи разследването на този случай.

— Знам. — Тя ме погледна най-после. — Вие сте бащата на Джейкъб Барбър.

— Да. А ти си момичето със суичъра от сутринта.

Тя се усмихна срамежливо.

— Извинявай, трябваше веднага да си спомня коя си. Днес е тежък ден за мен, Сара.

— И защо така?

— Никой не иска да говори с нас. Имаш ли представа каква е причината?

— Вие сте ченгета.

— Това ли било?

— Ами да — потвърди тя с гримаса на презрение към моята недосетливост.

Изчаках с надеждата да каже още нещо. Момичето ме зяпаше с великолепно изиграна скука.

— С Джейкъб приятели ли сте? — попитах я аз.

Тя сведе поглед и сви рамене.

— Нещо такова.

— Но защо не съм чувал името ти?

— Попитайте Джейкъб.

— И той нищо не ми казва. Налага се да попитам теб.

— Ами познаваме се. Не сме чак добри приятели.

— А Бен Рифкин? Познаваше ли го?

— Същото. Познавах го, но не чак толкова добре.

— Харесваше ли го?

— Горе-долу.

— Само толкова ли?

— Ами май беше свястно момче. Нали ви казах, че не го познавах много добре.

— Добре. Ще престана да задавам глупави въпроси. Сара, разкажи ни нещо? Каквото и да е, стига да помогне, стига да е нужно да го знаем.

Тя се размърда на стола.

— Не знам точно какво… Не знам какво да ви кажа.

— Разкажи ни за това място, за училището. Започни с това. Кажи ни нещо за „Маккормик“, което не знаем. Как се чувстваш в училището? Има ли нещо забавно? Или странно?

Никакъв отговор.

— Сара, ние искаме да помогнем, но първо е нужно някои от вас също да ни помогнат.

Тя пак зашава на стола.

— Дължите поне това на Бен, не мислиш ли? Щом сте били приятели…

— Не знам. Май нямам какво да кажа. Нищо не знам.

— Сара, който и да е извършил това, още е на свобода. Знаеш, нали? Ако можеш да помогнеш, значи носиш отговорност. Истинска отговорност. Иначе същото ще се случи отново на друго дете. И тогава ти ще си виновна. Ако не си направила всичко, и то абсолютно всичко възможно, за да не допуснеш това, значи и ти ще имаш вина следващия път, нали? Как ще се почувстваш тогава?

— Искате да се чувствам гузна. Няма да стане. Също като майка ми.

— Нищо не искам. Само ти казвам истината.

Пак никакъв отговор.

Тряс! Дъфи стовари отворената си длан върху масата. Няколко листа хартия се разпръснаха.

— Господи! Анди, това са глупости. Просто трябва да изпратиш призовки на тези хлапета. Изправи ги пред голямото съдебно жури, накарай ги да се закълнат и ако не искат да говорят, лепни им присъди за възпрепятстване на правосъдието. Губим си времето тук, за бога!

Зениците на момичето се разшириха.

Дъфи извади телефона си от калъфа на колана и го погледна, макар че не се бе чул сигнал.

— Трябва да се обадя. Ей сега ще се върна.

— Той лошото ченге ли играе? — подхвърли момичето.

— Ъхъ.

— Не го бива много.

— Но ти подскочи. Видях те.

— Само защото се стреснах. Цапардоса здраво масата.

— Впрочем той е прав. Ако вие — учениците, не започнете да ни помагате, ще се наложи да го направим по друг начин.

— Нали уж не бяхме длъжни да казваме нищо, ако не искаме?

— Днес е вярно. Утре може и да не е така.

Тя обмисли думите ми.

— Сара — добавих, — това, което каза за мен, е вярно. Аз работя в прокуратурата. Но освен това съм и баща, нали? Затова няма да се откажа. Защото все си мисля за бащата на Бен Рифкин. Все си мисля какво преживява. Изобщо можеш ли да си представиш как ще се почувстват баща ти и майка ти, ако това сполети теб? Как ще бъдат съсипани?

— Те се разделиха. Баща ми го няма. Живея с майка си.

— О… Съжалявам.

— Не ме засяга чак толкова.

— Чуй ме, Сара — всички вие сте наши деца. Загрижен съм за всички ученици в класа на Джейкъб, дори за онези, които не познавам. Всички родители се отнасяме така към вас.

Тя изви очи към тавана.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Вие дори не ме познавате.

— Така е. И все пак не ми е все едно какво се случва с вас. Загрижен съм за това училище, за този град. Няма да стоя със скръстени ръце, когато се случват такива неща. Няма да ви оставя на мира. Ясно ли ти е?

— Някой говори ли с Джейкъб?

— За моя син ли питаш?

— Да.

— Разбира се.

— Ами добре.

— Защо го казваш?

— Ей така.

— Трябва да има причина. Каква е тя, Сара?

Момичето заби поглед в скута си.

— Полицаят, който най-напред дойде да ни обяснява, каза, че можем да съобщим нещо анонимно.

— Вярно е. Има телефонен номер за подаване на сведения.

— А откъде да знаем, че няма да ровите кой е съобщил? Нали ще искате да знаете кой ви е казал?

— Хайде, Сара, нека чуя какво искаш да кажеш.

— Откъде да знаем, че ще си остане анонимно?

— Май трябва да ни се довериш.

— На кого да се доверя? На вас ли?

— На мен. На детектив Дъфи. Много хора работят по този случай.

— Ами ако аз просто…

Тя вдигна глава.

— Виж какво, Сара, няма да те лъжа. Ако ми кажеш нещо сега, няма да е анонимно. Моята работа е да заловя онзи, който е извършил престъплението, но освен това и да му предявя обвиненията в съда, за което ще се нуждая от свидетели. Ако ти кажа нещо друго, ще бъде лъжа. Опитвам се да бъда честен с теб.

— Добре. — Тя се замисли. — Наистина не знам нищо.

— Сигурна ли си?

— Да.

Взрях се за миг в очите й, за да разбере, че не ме е заблудила, после преглътнах лъжата. Извадих визитна картичка от портфейла си.

— Това е моята визитна картичка. Ще напиша мобилния си номер на гърба. И личния си имейл. — Плъзнах картончето по бюрото към нея. — Можеш да се свържеш с мен по всяко време, разбрахме ли се? По всяко време. И ще направя всичко по силите си да те закрилям.

— Добре.

Взе визитката и стана. Загледа се в пръстите си. Върховете им бяха изцапани с остатъци от небрежно изтрито мастило. От всички ученици бяха взети пръстови отпечатъци в този ден — „доброволно“, макар че се чуваха шегички какво би последвало при отказ. Сара се взря намръщено в петната от мастило, после скръсти ръце на гърдите си, за да ги скрие, и в тази неловка поза попита:

— Господин Барбър, може ли да ви попитам нещо? Вие играете ли понякога лошото ченге?

— Не. Никога.

— И защо?

— Сигурно не ми подхожда.

— Тогава как си вършите работата?

— Имам и лоша страна дълбоко в душата си. Повярвай ми.

— И просто я криете?

— Просто я крия.

Вечерта, малко преди единайсет часа, седях в кухнята пред лаптопа. Разчиствах недовършени дреболии, предимно отговарях на имейли. Появи се новополучено съобщение. Темата направо крещеше: „RE: БЕН РИФКИН >>> ПРОЧЕТЕТЕ“. Часът на изпращане беше 22:54:27. Съобщението съдържаше един-единствен ред, линк в интернет: „Погледнете тук“. Посочих линка с курсора и натиснах бутона на мишката.

Линкът ме прехвърли към група във „Фейсбук“, наречена „♥Приятели на Бен Рифкин♥“. Групата беше нова. Нямаше как да е създадена преди повече от четири дни. В деня на убийството ПКП бе ровила във „Фейсбук“ и тогава такава група нямаше.

Бяхме намерили личната страница на Бен (почти всяко хлапе от „Маккормик“ имаше), но нищо не подсказа за убийството. Както личеше, той бе опитал да се представи в профила си като човек със свободен дух.

Останалото беше обичаен дигитален боклук — клипове в „Ютюб“, игри, снимки, поредица от банални и клюкарски постинги. И все пак Бен бе ползвал сравнително рядко „Фейсбук“. Повечето съобщения на неговата страница бяха от съучениците му след неговата смърт — трупаха се призрачно, докато тази страница не бе премахната по искане на родителите му.

Очевидно новата страница, посветена на Бен, се бе появила след това, за да имат децата къде да пишат съобщения, свързани със смъртта му. В името „♥Приятели на Бен Рифкин♥“ думата „приятели“ несъмнено бе използвана в смисъла, който имаше във „Фейсбук“, защото беше достъпна за всички от випуск ’07 в „Маккормик“, независимо дали наистина са били негови приятели.

Горе в страницата имаше малка снимка на Бен — същата като на личната му страница. Изглежда бе копирана от онзи, който бе създал тази група. На снимката Бен се усмихваше гол до кръста, зад него се виждаха плаж и океан. С дясната си ръка бе направил жеста „карай да върви“. На „стената“ вдясно съобщенията бяха подредени в обратна хронология — от най-новите към предишните.

През 2007 година „Фейсбук“ си оставаше до голяма степен хлапашки рай. Популярността на мрежата сред възрастните се случи през следващите две-три години. Поне сред нашите познати беше така. Повечето родители на ученици в „Маккормик“ надничаха понякога във „Фейсбук“, за да гледат какво правят там децата им и, общо взето, с това всичко се изчерпваше. Неколцина от нашите приятели си създадоха профили в социалната мрежа, но я използваха рядко. Все още нямаше достатъчно родители във „Фейсбук“, за да си струва да отделяме време за това. Не можех да проумея защо това място, с непрекъснато бълване на информация, е толкова увлекателно. Виждах само едно възможно обяснение — „Фейсбук“ се превърна в територия, където тийнейджърите бяха далече от възрастните, тайното им свърталище, където се пъчеха, флиртуваха и ръсеха глупости със самочувствие, каквото никога не биха могли да имат в столовата на училището. Поне за Джейкъб нямах съмнение, че е много по-остроумен и наперен онлайн, подобно на много други стеснителни деца. Двамата с Лори смятахме, че е опасно да му позволяваме да прави това тайно от нас. Настояхме да ни даде паролата си, за да го проверяваме, но трябва да призная, че само Лори от време на време наглеждаше страницата му във „Фейсбук“. За мен разговорите на хлапетата в мрежата бяха още по-безинтересни, отколкото на живо. Ако се случеше да вляза в социалната мрежа, обикновено се занимавах с някой от замесените в случаите, които разследвахме. Дали бях небрежен родител? Сега мога да отговоря убедено „да“. Но такива бяхме всички родители на децата в „Маккормик“. Не знаехме колко голям е залогът.

В групата „♥Приятели на Бен Рифкин♥“ вече имаше стотици съобщения.

Съобщенията бяха все такива — без задръжки, откровени. Мрежата създаваше илюзията за интимност, странично последствие от замаяното потапяне на тези деца във „виртуалния“ свят. Уви, предстоеше им да научат, че мрежата принадлежи на възрастните — вече обмислях съдебно разпореждане за предоставяне на документи и записи, което бих могъл да изпратя на „Фейсбук“, за да запазят всички тези разговори, проведени онлайн. И продължавах да чета, сякаш подслушвах в захлас нечий разговор.

Спрях, щом видях името Джейкъб… и осъзнах, че цялата тази отрова се е изляла върху моя Джейкъб. Не бях подготвен за истинския живот на сина си, за сложните му отношения, за премеждията му, за жестокостта на света, който обитаваше. „Що не пукнеш, а? Тъкмо на света да му олекне.“ Как беше възможно някой да каже такова нещо на моя син и той изобщо да не сподели с нас? Дори с нищо да не се издаде? Почувствах се разочарован не от него, а от себе си. Как съм могъл да внуша на Джейкъб, че тези неща не ме интересуват? Или реагирах лигаво на пресиления тон в интернет?

Почувствах се глупаво. Трябваше да знам какво се е случило. С Лори и Джейкъб обсъждахме съвсем повърхностно с какво се занимава в интернет. Ясно ни беше, че когато се прибира в стаята си вечер, необезпокоявано може да се потопи в мрежата. Бяхме инсталирали в компютъра му програма, която не позволяваше да влиза в определени сайтове, преди всичко порнографски, и ни се струваше, че с това нашата отговорност приключва. Не смятахме, че „Фейсбук“ е чак толкова опасен. А и никой от нас не искаше да шпионира Джейкъб. Като родители бяхме убедени, че е достатъчно да възпиташ детето си с правилните ценности и после да му дадеш известна свобода, да му се довериш, че се държи разумно, поне докато не се случи обратното. Смятахме се за съвременни и интелигентни родители и не искахме да се превърнем в противници на сина си, да го разпитваме за всяка негова постъпка, да го отегчаваме. Повечето родители на деца в „Маккормик“ правеха същото. Нима имахме друг избор? Никой не би могъл да наблюдава детето си всеки един момент и в мрежата, и в реалността. В крайна сметка детето си има собствен живот и по-голямата част от него е далече от погледите на родителите. Въпреки това, когато видях думите „що не пукнеш“, разбрах колко наивен и глупав съм бил. Нашата закрила беше по-необходима на Джейкъб от доверието и уважението ни, а ние не му я осигурихме.

Започнах бързо да преглеждам съобщенията. Имаше стотици, всяко от по един-два реда. Не можех да прочета всички, а и нямах представа какво точно Сара Грьол искаше да открия. Джейкъб бе изчезнал задълго от тези разговори в предишните дни. Хлапетата се утешаваха помежду си и сантиментално („никога няма да бъдем същите“), и уж кораво („умри млад и красив“). И непрекъснато изразяваха открито чувствата си. Момичетата преливаха от обич и вярност, момчетата — от гняв. Плъзгах поглед по тези безкрайни повторения в търсене на някоя съществена подробност: „Не мога да повярвам… трябва да сме задружни… в училище има ченгета на всяка крачка…“

Накрая се прехвърлих на личната страница на Джейкъб във „Фейсбук“, където още тлееше разгорещен спор, започнал веднага след убийството. Пак видях първо най-новите съобщения.

И тогава видях ето това:

Не можех да помръдна. Не можех да отместя поглед от съобщението. Взирах се в него, докато буквите пред очите ми започнаха да се разпадат на отделни пиксели. Дерек Ю беше приятел на Джейкъб, и то добър приятел, бе идвал у дома поне стотина пъти. Двамата се познаваха още от детската градина. Дерек беше добро момче.

„Виждал съм го.“

На следващата сутрин изчаках Лори и Джейкъб да излязат преди мен. Казах им, че имам среща в полицейското управление на Нютън и не искам да отида първо в Кеймбридж, а после да се връщам. Щом се уверих, че вече са далече, влязох в стаята на Джейкъб и я претърсих.

Не ми отне много време. В горното чекмедже на бюрото намерих нещо твърдо, увито небрежно в стара тениска. Разгърнах вързопа и на бюрото падна сгъваем нож с черна гумирана дръжка. Взех го нерешително, хванах острието с палец и показалец и го отворих.

— О, Господи…

Не знам дали беше военен или ловджийски нож, изглеждаше прекалено малък. Общата му дължина разтворен не беше повече от двайсет и пет сантиметра. Острието беше извито, със сложно назъбен режещ ръб за разкъсване на плътта, и се стесняваше в смъртоносно остър връх. В метала бяха пробити дупки, може би, за да е по-лек самият нож. Оръжието изглеждаше зловещо и красиво с тази форма. Напомняше ми за гибелната красота на пламъците или за лапа на огромна котка.

6. Една година по-късно

В нашия род наистина бе имало много насилие. Човек можеше да го види като червена нишка поне три поколения назад. Може би и повече. Може би червената нишка се проточваше в миналото чак до Каин, но никога не съм имал желанието да я проследя. До мен стигнаха няколко истории, все зловещи, и малко снимки, които ме тормозеха предостатъчно. Като малък копнеех да забравя тези истории. Понякога се питах какво ли би станало, ако някаква вълшебна загуба на паметта заличи съзнанието ми напълно, за да не остане друго, освен тяло и празно „аз“ — само възможности, само мека глина. Разбира се, колкото и да се насилвах да забравя, историята на моите предшественици винаги оставаше заровена дълбоко в паметта ми, постоянно готова да изскочи в ума. Научих се да я понасям. По-късно заради Джейкъб се научих и да я преглъщам докрай, да не оставям видима следа, да няма нищо за „споделяне“. Лори беше голяма почитателка на споделянето, на освобождаването чрез думите, но аз изобщо не вярвах в това. Лори така и не можа да ме разбере. Знаеше, че моят баща витае като досадно привидение в главата ми, но не научи причините. Предполагаше, че за мен основният проблем беше в това, че не съм го познавал, празното място с форма на баща в живота ми. Нито веднъж не споменах нищо друго пред нея, макар че тя се опитваше да ме накара да се отворя за спомените си, подобно на стрида. Нейният баща беше психоаналитик, а преди Джейкъб да се роди, тя беше учителка в прогимназията „Гавин“ в южната част на Бостън, преподаваше английски език и литература на пети и шести клас. Този опит й вдъхваше убеждението, че разбира поне донякъде момчетата, лишени от бащински грижи. „Никога няма да го преодолееш — втълпяваше ми тя, — ако не искаш да говориш за това.“ О, Лори, ти нищо не проумя! Изобщо нямах желание да го „преодолея“. Бях решил да го прекратя веднъж завинаги. Имах намерение да спра окаяната престъпна приемственост в моя род, като я погълна изцяло в себе си. Да се изправя пред нея и да я поема като куршум. Просто отказвах да я предам и на Джейкъб. Затова предпочетох да не знам прекалено много. Не разрових историята на рода си, не я анализирах в търсене на причини и следствия. Съзнателно се отрекох от цялата онази престъпна пасмина. Доколкото знаех, тоест доколкото си позволих да знам, червената нишка стигаше в миналото чак до моя прадядо, зъл главорез на име Джеймс Бъркет, който се преселил на изток от Северна Дакота, с див, порочен инстинкт за насилие, който избуявал неизменно, освен в самия него, и в сина му, и най-зрелищно във внука му — моя баща.

Джеймс Бъркет се родил близо до Мино в Северна Дакота около 1890 година. Не научих нищо за детството и родителите му, нито дали е получил някакво образование. Първото нагледно доказателство за съществуването му, с което разполагах, беше пожълтяла снимка на дебела картонена основа, направена в Ню Йорк от „Фотографско студио Х. У. Харисън“, намиращо се на улица „Фултън“, с дата 23 август 1911 г. Денят бе отбелязан старателно с молив на гърба на снимката, заедно с новото му име — Джеймс Барбър. Историята на пътешествията му също оставаше неясна. Моята майка, която я чула от бащата на моя баща, разказваше, че Бъркет офейкал от Северна Дакота, за да не го обвинят за въоръжен грабеж. Притаил се за известно време на южния бряг на Голямото езеро, събирал миди и работел на риболовни гемии, после заминал за Ню Йорк с нова самоличност. Никой не знаеше точната причина за промяната на името му — дали за да се отърве от издадена заповед за задържането му, или просто да започне на чисто на изток. И никой не знаеше защо моят прадядо е решил новото му фамилно име да бъде Барбър. Единственото неоспоримо свидетелство от онзи период, което имах, си оставаше снимката. Единственото изображение на Бъркет-Барбър, което някога съм виждал. Тогава трябва да е бил на двайсет или на двайсет и една години. В цял ръст — строен и жилав, леко кривокрак, с облечено вероятно за случая сако и бомбе, придържано в сгъвката на лакътя. Примижал е срещу фотоапарата като уличен хитрец, с едното ъгълче на устата извито нагоре.

Досещах се, че обвиненията срещу него в Северна Дакота вероятно са били за нещо по-сериозно от въоръжен грабеж. Бъркет-Барбър положил големи усилия да ги избегне, а на дребен обирджия, подгонен от закона, не би се наложило да бяга толкова далече или да се крие под друго име. След това в Ню Йорк почти веднага показал буйния си нрав. Не се държал като чирак. Не започнал с дребни провинения, както се случва с новаците, а излязъл на сцената в пълния си блясък на отрепка. Криминалното му досие в Ню Йорк включваше нападение със смъртоносно оръжие, нападение с цел грабеж, опит за убийство, притежание на опасен предмет, притежание на незаконно огнестрелно оръжие, изнасилване и още един опит за убийство. От първия си арест в щата Ню Йорк през 1912 година до смъртта си през 1941 година Джеймс Барбър прекарал поне половината време в затвора или зад решетките в очакване на съдебен процес. Само по двете присъди за изнасилване и опит за убийство излежал общо седемнайсет години.

Досие на изпечен престъпник — единствената му характеристика, съхранена в досието, потвърждаваше това. Делото било за опита за убийство през 1916 година. Обобщението на фактите, написано от съдията Барън в решението по делото, се състоеше само от няколко изречения:

В съдебното решение изпъкваше още една подробност. Съдията е отбелязал следното: „Пейтън е знаел добре, че обвиняемият е склонен да прибягва към насилие. Това е било всеизвестно“.

Джеймс Барбър бе оставил след себе си поне един син — моя дядо Ръсел, известен с прякора Ръсти. Той живя до 1971 година. Познавах го за малко, и то когато бях невръстно момче. Каквото знам за дядо си, беше от моята майка, която ми преразказа неговите истории.

На Ръсти не му липсвал бащата, когото никога не бил виждал. Не си губел времето да мисли за него. Израснал в Меридън, щат Кънектикът — майка му имала там близки, при които се върнала бременна, за да отгледа при тях детето си. Разказала на сина си за неговия баща, без да премълчава престъпленията. Не увъртала, но нито тя, нито момчето придавали особено значение на това, не им тежало чак толкова. Мнозина можели да разкажат още по-лоши истории в онези времена. Никой дори не си помислял, че бащата на Ръсти може да повлияе някак на бъдещето му. Напротив — от него се очаквало да порасне горе-долу същия като децата на съседите. Като ученик нямал кой знае какъв успех и бил малко буен, но завършил гимназията в Меридън. Приели го в „Уест пойнт“ през 1933 година, но напуснал военното училище още след първата учебна година, голяма част от която прекарал в ареста или като изтърпявал дисциплинарни наказания. Върнал се в Меридън, захващал се ту с една работа, ту с друга, оставил се на течението да го носи. Оженил се за местно момиче — моята баба, а след седем месеца им се родил син, когото нарекли Уилям. Веднъж Ръсти се забъркал в незначително сбиване и си изпросил да го арестуват за нападение над полицейски служител, макар че всъщност не прекалил. Просто не му харесало как ченгето го сграбчило.

Войната обаче преобърнала живота му. Постъпил в армията като редник и участвал в десанта в Нормандия с Първа пехотна дивизия. В края на войната вече бил лейтенант в Трета армия, награден с „Почетен медал“ и две „Сребърни звезди“, и се прославил като герой. По време на сраженията за Нюрнберг през април 1945 година той сам нападнал германско картечно гнездо и убил шестима германци, последните двама — с щика си. В Меридън го посрещнали с тържествено шествие. Седял в откритата кола и махал с ръка на момичетата.

След войната му се родили още две деца, купил си малка дървена къща в Меридън, но не успял да се приспособи към новото време. Имал поредица от неуспехи в бизнеса — застраховки, имоти, ресторант. Накрая си намерил мястото като пътуващ търговски агент, бил представител на няколко марки дрехи и обувки. По-голямата част от времето си прекарвал в обиколки из южните части на Нова Англия, с пълен багажник с мостри, които показвал на собствениците на магазини в тесните им кабинети. Като се замисля за този период от живота на моя дядо, ми се струва, че сигурно е правел всичко по силите си да не кривне от пътя. Ръсти Барбър носел същата дарба за насилие като баща си, която войната не само разпалила, но и възнаградила, иначе нямал талант за нещо друго. И все пак може би щял да се справи със себе си. Може би животът му щял да мине мирно, макар и недодялано, но обстоятелствата се обърнали срещу него.

На 11 май 1950 година дядо ми бил в Лоуъл, щат Масачузетс, за да покаже в магазин „Бърк“ новата колекция есенни якета на „Майти Мак“. Отбил се да обядва в закусвалнята „При Елиът“, чиито сандвичи харесвал. На тръгване друга кола ударила предницата на неговия „Буик Спешъл“, докато излизал от паркинга. Последвал спор. Той блъснал другия и онзи извадил нож. Сбили се, а когато другият паднал на земята, Ръсти си тръгнал, сякаш нищо не се е случило. Мъжът се надигнал, като притискал длани към корема си. Между пръстите му се процеждала кръв. Разкопчал ризата и когато отдръпнал ръцете си, червата му провиснали. Коремът бил разпорен от пъпа до гръдната кост. Мъжът сам натикал червата в корема си, задържал ги с ръце и едва се добрал до закусвалнята, за да извика полиция.

Законът се стоварил с цялата си мощ върху Ръсти — нападение с опит за убийство, тежко хулиганство, използване на смъртоносно оръжие. По време на съдебния процес той твърдял, че било самоотбрана, но го погубило признанието му, че не помни нищо от онова, в което го обвиняват, дори как е отнел ножа на противника си и го изкормил с него. Паметта му изменила в мига, когато онзи извадил нож. Осъдили го на седем години, но останал в затвора само три. Когато се прибрал в Меридън, най-големият му син Уилям (моят баща Били Барбър) вече бил осемнайсетгодишен и прекалено разпасан, за да го обуздае дори такъв страховит баща като Ръсти.

И тук стигаме до онази част от историята, в която всичко се размива и свършва. Защото нямам истински спомени за собствения си баща от онова време, само късчета…

… размита синьо-зелена татуировка от вътрешната страна на дясната му китка във формата на кръст или кинжал, направена в някой затвор…

… ръцете му, бледи костеливи лапи със зачервени кокалчета на юмруците — лесно си ги представяш как убиват… устата му, пълна с дълги жълти зъби…

… извит нож със седеф по дръжката, който беше винаги под колана му на кръста — всяка сутрин, по навик, го поставяше там, както други мъже пъхат портфейла в задния си джоб…

Но извън тези откъслечни картини не мога да си го спомня. А и не се доверявам дори на тези парчета — имах много години, през които да ги украсявам. Видях баща си за последен път през 1961 година. Тогава бях на пет, а той — на двайсет и шест. Като малък се опитвах дълго да запазя спомените си за него, за да не изчезне. Това беше преди да проумея какво представляваше. Но с годините той бездруго избледня. Когато навърших десет години, вече нямах за него истински спомени, освен тези разхвърляни парченца от пъзел. Малко по-късно изобщо престанах да мисля за него. По-удобно ми беше да живея с мисълта, че все едно не съм имал баща, все едно съм се появил на този свят без негово участие. Не се опитвах да анализирам тази нагласа, защото нищо добро не можех да очаквам от съмненията.

Но един спомен бях запазил, макар и не съвсем ясно. В един от дните на онова последно лято с баща ми майка ми ме заведе при него в затвора на „Уоли авеню“ в Ню Хавън. Седнахме до една от очуканите дървени маси в претъпканата стая за свиждания. Затворниците в широки кафяви панталони и куртки като пижами до един приличаха на плоските, ръбести хора, които аз и приятелчетата ми рисувахме с пастели. Сигурно съм бил стеснителен (човек трябваше да внимава, когато е около баща ми), та се наложи той да ме насърчава.

— Ела насам да те видя. — Пръстите му се свиха около тънката ми ръка и ме придърпаха напред. — Ела тук. Толкова път си изминал, можеш да дойдеш по-наблизо.

И след толкова години още усещам как стискаше ръката ми и я извиваше леко, както извиваш пилешка кълка, преди да я откъснеш.

Той бе извършил нещо ужасно. Знаех това. Никой от възрастните не ми каза какво е сторил. Споменаваха някакво момиче и една от празните къщи със заковани прозорци на „Конгрес авеню“. И ножа със седефена дръжка. После всички млъкваха.

В онова лято моето детство свърши. Научих думата „убийство“. Но да ти кажат толкова тежка дума не е достатъчно. Трябва и да живееш с нея, да я носиш в себе си. Трябва да я обикаляш от всички страни, да я видиш под различен ъгъл, в различен час, в различна светлина, докато не разбереш, докато не проникне в тебе. Трябва я скриеш в себе си за години наред като грозната костилка на праскова.

Какво знаеше Лори за всичко това? Нищо. Още щом я зърнах, аз бях убеден, че тя е Добро еврейско момиче от Добро еврейско семейство и изобщо няма и да помисли за мен повече, ако научи истината. Затова й обясних заобиколно и донякъде романтично, че на моя баща му се носи славата на доста освободен човек, но аз всъщност не го познавам, дете съм на кратка и нещастна любовна връзка. И с това си останахме през следващите трийсет и пет години. Може да се каже, че в очите на Лори аз нямах баща. Не се и опитах да променя впечатлението й, защото и в собствените си представи аз нямах баща. В никакъв случай не бях син на Кървавия Били Барбър. И в това нямаше нищо особено драматично. Когато казах на приятелката си, станала по-късно моя съпруга, че не знам кой всъщност е баща ми, аз само изрекох на глас същото, което си повтарях мислено от години. Изобщо не я залъгвах. Дори някога да съм бил син на Били Барбър, по времето, когато срещнах Лори, аз отдавна бях престанал да бъда негов син, освен в чисто биологичния смисъл на думата. Това, което казах на Лори, беше по-близо до истината, отколкото фактите. Бихте могли с основание да кажете: „Добре, но за толкова години няма как да не е настъпил подходящ момент, когато си можел да й кажеш“. Истината обаче е, че с времето това, което казах на Лори, ставаше все по-вярно. Като зрял мъж се отдалечавах все повече от момчето на Били. Всичко беше само стара история, която нямаше нищо общо с истинската ми същност. Мога да твърдя искрено, че дори не мислех често за това. Със зрелостта идва и времето, когато преставаме да бъдем деца на своите родители, за да се превърнем в родители на своите деца. Още по-важното е, че аз бях със своето момиче. С Лори бяхме щастливи. Нашият брак потръгна в свой ритъм, ние вярвахме, че се познаваме, и бяхме доволни един от друг. Защо да съсипвам това? Защо да рискувам щастливия брак, който е такава рядкост — а съхранената обич в брака е още по-рядка, заради нещо толкова обикновено и отровно като пълната, безразсъдна, прозрачна откровеност? На кого бих помогнал, ако си призная? На себе си ли? Как пък не. Има и по-просто обяснение — моментът никога не настъпи. Оказва се, че просто няма подходящ момент през тези толкова много години, когато можеш да кажеш на своята съпруга, че си син на убиец.

7. Отричане

Ладжудис беше прав наполовина — в онзи момент вече подозирах Джейкъб, но не в убийство. Ладжудис се опитваше да пробута на съдебните заседатели сценария, че заради историята на моя род и намирането на ножа аз съм разбрал незабавно какъв психопат е Джейкъб и съм започнал да го прикривам, но това си беше измишльотина. Не го обвинявам, че се опитваше да промени нещата в своя полза. Съдебните заседатели поначало се вслушват трудно в доводи, особено ако обстоятелствата ги подтикват направо да си запушат ушите с пръсти. Ладжудис нямаше друг избор, освен да им крещи. Истината обаче е, че липсваше такава драма. Идеята, че Джейкъб може да е убиец, беше просто налудничава. Дори не я обмислих сериозно. Само ми хрумна, че нещо не е наред. Господ ми е свидетел, че и това ме разстрои предостатъчно. А подозрението, което започна да се забива като тирбушон в ума ми, ме накара да преживея всичко и като разследващ прокурор, и като разтревожен баща. Единият се стремеше към истината, другият се ужасяваше от нея. Вярно, не описах съвсем точно преживяванията си пред голямото съдебно жури, но и аз знам как да пресилвам нещата в своя полза.

В деня, когато намерих ножа, Джейкъб се прибра от училище около два и половина следобед. Лори и аз го чухме от кухнята как влезе с тропот в коридора и затръшна вратата с крак, после свали раницата и якето си в помещението за мръсни дрехи. Споглеждахме се нервно, докато разгадавахме звуците, подобно на оператори на сонарни устройства в подводница.

— Джейкъб — подвикна тя, — би ли дошъл при нас, моля те.

Оттатък всичко притихна и след кратка пауза той каза:

— Добре.

Когато се дотътри в кухнята, беше нащрек. Вдигнах глава да го огледам и сякаш за пръв път видях колко много е пораснал.

— Татко, ти защо си вкъщи?

— Джейк, трябва да поговорим.

Той направи още една-две крачки и видя ножа на масата между нас. С прибрано в дръжката острие оръжието загуби заплашителния си вид. Обикновен инструмент.

Постарах се гласът ми да прозвучи сдържано.

— Имаш ли желание да ни обясниш какво е това?

— Ъ-ъ… нож?

— Джейкъб, не се прави на глупак.

— Седни — подкани го майка му. — Хайде, седни.

Той я послуша.

— Ровили сте в стаята ми?

— Аз го направих, не майка ти.

— Претърсил си я?

— Аха.

— Да си чувал някога за правото на личен живот?

— Джейкъб — намеси се Лори, — баща ти се тревожи за теб.

Той изви очи с досада.

— И двамата се тревожим — продължи Лори. — Защо просто не ни кажеш какво означава всичко това.

— Джейкъб — започнах аз, — поставяш ме в трудно положение. Половината полиция в щата търси този нож.

— Този нож ли?

— Не точно този нож. Търсят нож. Знаеш за какво говоря. Нож като този. Аз изобщо не разбирам за какво му е на момче като теб подобен нож. Джейк, за какво ти е?

— Не ми е трябва. Имам го и толкова.

— Защо?

— Де да знам.

— Имаш нож, но не знаеш защо?

— Ами… де да знам, просто го направих. Ей така, без причина. Нищо не означава. Защо всичко трябва да означава нещо?

— Щом е така, защо си го скрил?

— Може би защото си знаех, че ти ще превъртиш.

— Е, поне в това си прав. Защо ти е нужен нож?

— Нали ти казах, не ми е нужен. Реших, че е готин. Хареса ми. Исках да го имам.

— Да нямаш проблеми с други ученици?

— Не.

— Да не се страхуваш от някого?

— Не. Казах ти вече — видях го, помислих си, че изглежда добре, и си го купих.

Той вдигна рамене.

— Къде?

— В онзи магазин за излишъци от армията и флота. Там се намират такива неща.

— Регистрирана ли е покупката? Кредитна карта ли използва?

— Не, платих в брой.

Присвих нервно очи.

— Татко, за бога, няма нищо странно в това! Ако не знаеш, хората още плащат с пари на ръка.

— И за какво го използваш?

— За нищо. Гледам го, държа го, усещам как пасва в ръката ми.

— Вземаш ли го навън?

— Не. Почти никога.

— Но понякога?

— Не. Е, случва се, но рядко.

— Носиш ли го в училище?

— Не. Само веднъж. Показах го на някои момчета.

— На кого?

— На Дерек, на Дилън. Май и на още двама-трима.

— Защо?

— Защото ми харесва. Да го видят и те.

— Използвал ли си го за нещо?

— За какво?

— Не знам. За каквото се използва нож — за рязане.

— Значи питаш дали не съм намушкал някого с ножа в парка „Колд спринг“?

— Не, питам дали изобщо си го използвал.

— Никога. Разбира се, че не съм.

— Значи просто го купи и го прибра в чекмеджето?

— Общо взето, да.

— В това няма смисъл.

— Да, ама е вярно.

— Защо би ти хрумнало…

— Анди, защото е тийнейджър — прекъсна ме Лори. — Ето защо.

— Лори, той няма нужда от подсказване.

— На тази възраст понякога правят глупости — не отстъпи тя и обърна глава към Джейкъб. — Дори умните тийнейджъри правят глупости.

— Джейкъб, налага се да те попитам заради собственото си спокойствие — това ли е ножът, който търсят?

— Не! Да не си се побъркал?!

— Знаеш ли нещо за случилото се с Бен Рифкин? Чул ли си нещо от приятелите си? Каквото и да е, което трябва и аз да чуя?

— Разбира се, че не знам.

Той ме гледаше безизразно. Мигът беше кратък, но беше несъмнено предизвикателство, каквото можеш да срещнеш и от войнствено настроен свидетел в съда. Щом надделя в краткия сблъсък и постигна каквото искаше, той пак се превърна в сприхаво хлапе:

— Татко, не мога да повярвам, че ми задаваш такива въпроси. Прибирам се нормално от училище и изведнъж ми изсипвате това на главата. Не е за вярване. Изобщо не мога да повярвам, че си мислиш това за мен.

— Джейкъб, нищо не си мисля за теб. Знам само, че си донесъл този нож в моя дом и искам да знам причината.

— Кой ти каза да го търсиш?

— Няма значение.

— То се знае, че е някой от училището. Някой, с когото си говорил вчера. Само ми кажи кой е.

— Все едно е кой ми каза. Не говорим за постъпките на другите. Не се дръж като жертва.

— Анди…

В гласа на Лори прозвуча явно предупреждение. Тя бе настояла да не се държа враждебно с Джейкъб, да не го подлагам на кръстосан разпит. „Просто поговори с него. Семейство сме. Трябва да се разбираме.“

Извърнах поглед и вдишах дълбоко.

— Джейкъб, ще възразиш ли, ако предам този нож за изследване — да го проверят за кръв и други следи?

— Не. Проверявайте го, за каквото си щете. Не ме интересува.

Обмислих думите му.

— Добре, вярвам ти. Да, вярвам ти.

— Ще си получа ли ножа?

— Не. В никакъв случай.

— Ножът си е мой. Нямаш право да ми го отнемаш.

— Аз съм твой баща. Това ми дава право.

— И работиш с ченгетата.

— Джейк, има ли някаква причина да се боиш от полицията?

— Няма.

— Тогава защо намесваш правата си в този разговор?

— Ами ако не ти позволя да ми го вземеш?

— Опитай.

Той постоя загледан в ножа на масата и в мен, преценяваше какво може да спечели и да загуби.

— Това е толкова сбъркано — каза накрая и се намръщи.

— Джейк, баща ти прави каквото според него е най-добре за теб, защото те обича.

— И няма значение кое според мен е най-добре, нали?

— Да — кимнах. — Няма значение.

Когато следобед се добрах до полицейското управление на Нютън, вече бяха вкарали Пац в стаята за разпити. Той седеше неподвижно като статуя от Великденския остров, вторачен в камерата, скрита в циферблата на часовника със стрелки. Пац знаеше, че камерата е там. Детективите бяха длъжни да го осведомят и да получат съгласието му за видеозапис на разпита. А камерата беше скрита с надеждата, че заподозрените по някое време ще престанат да мислят за нея.

Изображението на Пац се виждаше на малък компютърен монитор в просторното работно помещение до стаята, който се наблюдаваше от петима или шестима детективи от Нютън и ПКП. По безизразните им лица личеше, че до този момент не бе имало интересно зрелище.

Застанах до тях.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Трае си.

Пац запълваше екрана. Седеше в края на дълга дървена маса. Зад него имаше гола бяла стена. Беше едър мъж. Според наблюдаващия го полицейски служител беше висок сто и деветдесет сантиметра и тежеше сто и петнайсет килограма. Дори седнал, изглеждаше грамаден. Тялото му беше отпуснато, хълбоците, коремът и гърдите провисваха под черния пуловер, сякаш бяха изсипани в черен чувал, стегнат на шията.

— Господи — промърморих аз, — на този тип няма да му се отразят зле малко упражнения.

— Като малко чекийки пред детското порно на компютъра ли? — подхвърли някой от ПКП.

Всички се засмяхме кисело.

В стаята за разпити от едната страна на Пац седеше Пол Дъфи от ПКП, от другата — Нилс Питърсън от управлението в Нютън. Полицаите се виждаха само от време на време, когато се навеждаха над масата.

Дъфи водеше разпита.

— Добре, още веднъж. Кажи ми какво си спомняш за онази сутрин.

— Вече ви казах.

— Нека чуем отново. Ще се изненадаш, ако ти кажа още колко много неща си спомнят хората, когато разказват историята за втори път.

— Не искам да говоря повече. Уморявам се.

— Слушай, Лени, помисли как ще е по-добре за теб, бива ли? Опитвам се да те изключа от кръга на заподозрените. Вече ти обясних — опитвам се да те зачеркна от списъка. Това е в твой интерес.

— Името ми е Лионард.

— Има свидетел, според когото си бил в парка „Колд спринг“ онази сутрин.

Това си беше уловка. А на екрана Дъфи продължи:

— Знаеш, че съм длъжен да проверя. Така е, когато човек има досие като твоето. Не бих си свършил работата както трябва, ако не проверя.

Пац въздъхна.

— Хайде, още веднъж, Лени — подкани го Дъфи. — Не искам да обвиня невинен.

— Името ми е Лионард. — Пац разтърка клепачите си. — Добре. Да, бях в парка. Разхождам се там всяка сутрин. Но изобщо не съм доближавал мястото, където е убито момчето. Никога не отивам в онази част на парка. Не видях нищо — той започна да изброява на пръсти, — не чух нищо, не познавам хлапето, не съм го виждал и не съм чувал за него.

— Добре, Лени, успокой се.

— Спокоен съм си.

Пац стрелна с поглед камерата.

— И не видя никого онази сутрин?

— Не видях.

— Никой ли не те видя как излизаш или как влизаш в апартамента си?

— Откъде да знам!

— Не видя ли в парка човек, който да изглежда подозрително или не на мястото си — някой, за когото трябва да знаем?

— Не.

— Добре, да направим кратка почивка, съгласен ли си? Ти остани тук. Ще се върнем след няколко минути. Ще имаме още няколко въпроса към теб и ще приключим.

— А моят адвокат?

— Още не ми се е обадил.

— Ще ми кажете, когато дойде, нали?

— Разбира се, Лени.

Двамата детективи се надигнаха, за да излязат.

— Никога никого не съм наранил — натърти Пац. — Запомнете това. Никога и никого. Нито веднъж.

— Ясно — увери го Дъфи. — Вярвам ти.

Детективите минаха пред камерата и дойдоха при останалите в стаята, където досега бяха само малки изображения на монитора.

Дъфи завъртя глава.

— Нищо! Натрупал е богат опит в разговорите с полицаи, а аз просто нямам с какво да го притисна. Иска ми се да го оставя да поседи вътре, за да не е толкова наперен, но май нямаме време. Адвокатът му вече пътува насам. Анди, какво искаш да направим?

— Откога се занимавате с него?

— От около два часа.

— И през цялото време е така? Отрича, отрича и пак отрича?

— Ами да. Безполезно е.

— Разпитай го отново.

— Отново ли? Майтапиш ли се? Ти откога гледаш?

— Дъф, дойдох преди малко, но какво друго ни остава? Той е единственият ни истински заподозрян. Едно момче е мъртво, а този там обича момчета. Вече е признал пред вас, че онази сутрин е бил в парка. Познава района. Там е всяка сутрин, затова знае какво се случва. Знае, че в онази гора всяка сутрин минават ученици. Достатъчно едър е, за да наложи силата си на жертвата. Имаме мотив, начин и възможност. Затова казвам да не го оставяш на мира, докато не изкопчиш нещо от него.

Дъфи погледна към останалите в стаята и пак се вторачи в мен.

— Анди, неговият адвокат скоро ще сложи край на това.

— Значи нямаме време за губене, нали? Върни се там. Измъкни от него признание и аз ще го представя пред голямото съдебно жури още този следобед.

— Да измъкна признание ли? Ей така?

— Затова ти е голяма заплатата, мой човек.

— Ами хлапетата в училището? Нали уж натам щяхме да се насочим.

— Дъф, ще продължаваме да търсим и сред тях, но какво имаме всъщност? Куп пощурели от ужас ученици, които плямпат във „Фейсбук“? И какво от това? Погледни онзи тип оттатък. Виж го добре. Кажи ми, ако имаме по-подозрителен от него. Нямаме друг.

— Анди, наистина ли вярваш в това? Смяташ, че той е човекът?

— Да. Може би. Може би. Само че се нуждаем от нещо сериозно, за да го докажем. Дай ми самопризнания, Дъф. Дай ми ножа. Дай ми каквото и да било. Нуждаем се от нещо съществено.

— Така да бъде. — Дъфи се обърна решително към полицая от Нютън, който работеше с него по случая. — Ще го разпитаме отново. Както каза шефът.

Другият се подвоуми и го погледна умоляващо: „Защо си пилеем времето?“.

— Ще го направим отново — повтори Дъфи. — Както иска шефът.

Възрастен мъж с ожулено адвокатско куфарче влезе при детективите. Името му беше Джонатан Клайн. Беше нисък, слабоват, леко прегърбен, с дълга, ярко бяла коса. Сресваше я назад и тя падаше на яката му. Имаше и бяла козя брадичка.

— Здравей, Анди — каза той кротко.

Стиснахме си ръцете дружески. Открай време харесвах и уважавах Джонатан Клайн. Този библиофил, с леко бохемски начин на живот, не приличаше на мен. (Аз съм си обикновен като препечена филийка.) Но той не поучаваше, нито лъжеше и се отличаваше от събратята си зад масата на защитата в съдебната зала, които боравеха доста нехайно с истината. Несъмнено беше умен и познаваше добре законите. Най-подходящата дума за Клейн беше „мъдър“. Трябва да си призная, че изпитвах детинска привързаност към мъжете от поколението на моя баща, сякаш все още таях крехката надежда да се избавя от представата за себе си като сирак, дори на тази възраст.

— Бих искал веднага да говоря с клиента си — промълви Клайн.

Поначало говореше тихо, а не защото използваше това като тактика, и хората около него обикновено веднага се смълчаваха. Неволно се привеждаха към Клайн, за да чуят какво казва.

— Джонатан, не знаех, че си негов адвокат. Малко е долнопробен за теб, не мислиш ли? Някакъв окаян педофил, който стиска момчета за топките. Няма да се отрази добре на репутацията ти.

— Репутацията ми ли? Та аз съм адвокат! Впрочем не съм тук заради факта, че той е педофил. И двамата знаем това. Твърде много полицаи са се струпали тук, за да се занимават с опипване на нечии топки.

Отдръпнах се.

— Както кажеш. В другата стая е, влизай.

— Ще изключите ли камерата и микрофона?

— Ами да. Ако искаш, преместете се в друга стая.

— Няма нужда. — Клайн се усмихна благо. — Имам ти доверие, Анди.

— Достатъчно ли, за да оставиш твоя човек да говори с нас?

— О, не. Прекалено голямо доверие ти имам, за да допусна това.

Така разпитът на Пац приключи.

Девет и половина вечерта.

Лори лежеше на дивана, загледана в мен и сложила книгата на корема си. Беше в кафяв пуловер с претрупана бродерия около яката, с очилата си за четене с рогови рамки. През годините тя бе открила как да запази младежкия си вид — вместо бродираните селски блузи и прокъсаните джинси избра по-елегантна разновидност на същия този стил.

— Искаш ли да поговорим? — попита тя.

— За какво да говорим?

— За Джейкъб.

— Вече го направихме.

— Знам, но ти си потънал в мрачни размисли.

— Не съм. Гледам телевизия.

— Готварски канал? — усмихна се тя със закачливо недоверие.

— Няма друго за гледане. А аз харесвам готвенето.

— Напротив.

— Обичам да гледам как други готвят.

— Няма нищо, Анди. Не е задължително да говорим, ако не искаш.

— Не това е причината. Но няма за какво да говорим.

— Може ли да ти задам един въпрос?

Отвърнах с поглед: „Има ли значение какво ще кажа?“.

Тя взе дистанционното от масичката и изключи телевизора.

— Когато говорихме днес с Джейкъб, ти каза, че не го подозираш в нищо, а после изведнъж го подложи на кръстосан разпит.

— Не е вярно.

— Точно това направи. Не го обвини направо, но тонът ти беше… прокурорски.

— Наистина ли?

— Е, малко.

— Съжалявам, ако така ти се е сторило. Ще му се извиня по-късно.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Има, щом е прозвучало така.

— Само те питам защо го направи. Има ли нещо, което не ми казваш?

— Например?

— Каквото и да е, което те е подтикнало да се държиш така.

— Не се заяждах с него. Впрочем само бях разстроен заради ножа. И заради написаното от Дерек във „Фейсбук“.

— Защото Джейкъб имаше някои поведенчески…

— Стига, Лори, за Бога! Дръж се сериозно. Някакви деца клюкарстват, нищо повече. Ех, сега да ми падне Дерек… Страшно глупаво е постъпил, като е написал това. Честно да ти кажа, понякога си мисля, че момчето не е съвсем наред с главата.

— Дерек не е лошо момче.

— Ще го твърдиш ли, ако някой ден потропат на вратата ни заради Джейкъб?

— Възможно ли е наистина?

— Не. Разбира се, че не.

— Няма ли да се окажем виновни?

— За какво?

— Ако не съобщим.

— Не. Господи, не! Няма какво да съобщаваме. Не е престъпление да имаш нож. Не е престъпление да си глупав тийнейджър — слава богу, иначе трябваше да пратим половината от тях зад решетките.

Лори кимна сдържано.

— Само че той вече е обвинен, а сега и ти знаеш. Не можем да очакваме, че полицията няма да научи и без наша помощ. Има го на онази страница във „Фейсбук“.

— Лори, обвинението не е обосновано. Няма причина да стоварваме целия свят върху главата на Джейк. Цялата тази история е нелепа.

— Наистина ли го мислиш, Анди?

— Да! Разбира се. А ти?

Тя се взираше изпитателно в лицето ми.

— Добре… Значи не това те тревожи?

— Нали ти казах, че нищо не ме тревожи.

— Така ли е?

— Да, така.

— А какво направи с ножа?

— Отървах се от него.

— Къде?

— Изхвърлих го. Не тук. В една кофа за боклук.

— Значи го прикриваш.

— Не. Просто исках да махна ножа от дома си. И не искам никой да се възползва от него, за да изкара Джейкъб виновен, макар че не е вярно. Това е всичко.

— Ако си постъпил така, значи прикриваш Джейкъб?

— Не можеш да прикриваш някого, ако не е извършил нищо лошо.

Тя ме погледна преценяващо.

— Щом казваш. Качвам се да спя. Идваш ли?

— След малко.

Тя стана, дойде при мен, зарови пръсти в косата ми и ме целуна по челото.

— Не стой до късно, миличък. Утре ще ти бъде трудно да се надигнеш от леглото.

— Лори, ти не отговори на моя въпрос. Попитах ти какво мислиш? Не си ли съгласна, че е нелепо да подозираме Джейкъб?

— Да, много ми е трудно да си го представя.

— Но можеш да си го представиш?

— Не знам. Ти не можеш ли, Анди? Дори не можеш да си го представиш ли?

— Не мога. Говорим за нашия син.

Тя се отдръпна предпазливо.

— Не знам. Сигурно и аз не мога да си го представя. А после се сещам, че когато се събудих сутринта, не можех да си представя и онзи нож.

8. Краят

Неделя, 22 април 2007 г., десет дни след убийството

Под дъждеца в мрачното утро стотици доброволци дойдоха, за да търсят в парка „Колд спринг“ ножа, с който беше убит Бен Рифкин. Имаше какви ли не хора. Деца от „Маккормик“ — и приятели на убитото момче, и ученици от други групички в училището — на спортистите, на техничарите, на мъничко предвзетите добри момичета. Имаше цяла тълпа млади майки и бащи. Появиха се и неколцина от активистите, които неуморно насочваха усилията на общността за една или друга кауза. В прогизналата сутрин те се събраха, изслушаха указанията на Пол Дъфи как трябва да бъде извършено претърсването, разделиха се на екипи и тръгнаха по меката пръст към определените им сектори от гората. Долавяше се дух на решителност. За всички беше облекчение най-после да правят нещо, да бъдат включени в разследването. Хората бяха уверени, че скоро тази история ще приключи. Чакането, неизвестността ги изнервяха. Намереха ли ножа, с това щеше да бъде свършено. На него щеше да има отпечатъци или кръв, или някаква друга дреболия, която да разкрие тайната и градът най-после би могъл да си отдъхне.

Ще запазя завинаги тъкмо този спомен за Дан Рифкин, сам в покрусата си — малка фигура, криволичеща сред огромния зелен простор с наведена глава, с ръце, пъхнати в джобовете на палтото. Силният вятър се опитваше да го изблъска от правата линия и той вървеше на зигзаг като лодка в бурно море.

Тръгнах по поляната да го пресрещна, но беше далече и мина време, докато го доближа. В тези неловки мигове се гледахме как крачим един към друг. Как ли изглеждахме отгоре? Две точки, пъплещи в пусто зелено поле към точката на срещата някъде по средата.

Помахах му с ръка отблизо, но Рифкин не отвърна на поздрава. Помислих, че се е разстроил, защото случайно е видял претърсващите. Зарекох се да скастря консултанта, който отговаряше за близките на жертвите, за това, че не бе предупредил Рифкин да не идва в парка този ден.

— Здрасти, Дан — изрекох нерешително.

Той носеше тъмни очила, въпреки сумрачното време, и очите му не се виждаха ясно. Вдигна глава и се вторачи в мен, зениците му зад тъмните стъкла бяха огромни и безизразни като на муха. Изглеждаше разгневен.

— Добре ли си, Дан? Какво правиш тук?

— Изненадан съм, че виждам тебе тук.

— Така ли? И защо? Къде трябва да бъда?

Той изсумтя.

— Дан, какво има?

— Знаеш ли — подхвана Рифкин замислено, — напоследък ме е обзело твърде странно чувство — струва ми се, че съм на сцена, а всички наоколо са актьори. Всеки в този свят, буквално всеки, който подтичва край мен по тротоара, си е вирнал носа и се преструва, че нищо не се е случило, а единствено аз знам истината. Само аз съзнавам, че Всичко Се Е Променило.

Кимнах сговорчиво, в знак на съгласие.

— Те са неискрени. Разбираш ли за какво говоря, Анди? Те се преструват.

— Дан, трудно ми е дори да си представя какво преживяваш.

— Мисля си, че и ти играеш роля.

— Защо го казваш?

— Мисля, че не си искрен.

Рифкин свали очилата, сгъна ги грижливо и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си. Изглеждаше още по-съсипан от последния път, когато го видях. Мургавата му кожа имаше сивкав оттенък.

— Чух, че те отстраняват от случая.

— Какво?! От кого си го чул?

— Няма значение. Само искам да знаеш — настоявам друг прокурор да поеме случая.

— Добре, щом казваш, можем да обсъдим това.

— Няма нищо за обсъждане. Вече е направено. Хайде, обади се на шефката си. Време е да поговориш с колегите си. Казах ти — искам друг прокурор. Някой, който няма да седи със скръстени ръце. И това ще се случи още сега.

— Значи аз седя със скръстени ръце? Дан, какво говориш, по дяволите?

— Каза ми, че се прави всичко възможно. И какво е то по-точно?

— Слушай, случаят е труден, признавам…

— Не, не, има и друго. И двамата знаем това. Защо не накара онези деца да се разприказват? До ден-днешен? Ама наистина да ги притиснеш. Ето какво искам да знам.

— Но аз говорих с тях.

— И със собствения си син ли, Анди?

Ченето ми увисна. Протегнах инстинктивно ръка, може би да докосна рамото му, да възстановя някакво загубено равновесие, но и той вдигна предпазливо ръка, сякаш се канеше да отстрани моята.

— Анди, ти ме лъжеше. През цялото време. — Рифкин се загледа към дърветата. — Знаеш ли какво ме тормози най-много, когато съм тук, на това място? Това, че за няколко минути, може би само за няколко секунди, но поне за известно време моят син за последно е бил жив тук. Лежал е ей там на някакви шибани мокри листа и кръвта му е изтичала. А аз не бях с него. Трябваше да бъда тук и да му помогна. Това правят бащите. Но аз не знаех. Тогава съм бил в колата или в офиса, или съм говорел по телефона. Разбираш ли, Анди? Знаеш ли какво е да се чувстваш така? Можеш ли дори да си го представиш? Аз го видях как се ражда, видях го да прави първите си крачки и… и да се учи да кара колело. Аз го заведох в училището за първия му учебен ден. Но не бях тук да му помогна, когато е умирал. Можеш ли да си представиш това чувство?

— Дан — смънках аз, — нека повикам полицейска кола да те откара в дома ти. Според мен не е добре за теб да си тук. Трябва да бъдеш със семейството си.

— Не мога да бъда със семейството си, Анди, тъкмо в това е шибаният проблем! Семейството ми е мъртво.

— Да…

Сведох поглед към земята, към белите му маратонки с полепнала кал и борови иглички.

— Ще ти кажа нещо — добави Рифкин. — Все едно е какво ще се случи с мен сега. Може да стана… наркоман или крадец, или скитник. Просто е все едно какво ще се случи с мен занапред. И защо да не е все едно? Защо да ми пука?! — изръмжа той злобно. — Обади се в службата си, Анди. — Изчака и натърти: — Хайде де, обади се. Всичко свърши. Ти си отстранен.

Извадих телефона си и набрах личния мобилен номер на Лин Канаван. Чух сигнала три пъти. Представих си я как поглежда кой я търси и се подготвя за разговора.

— Аз съм в кабинета си — каза тя направо. — Защо не дойдеш веднага при мен?

Рифкин ме наблюдаваше със задоволство, докато отговарях, че ако има да ми каже нещо, може да го направи още сега и да ми спести пътуването.

— Не — настоя тя. — Ела в прокуратурата. Искам да се видим.

Натиснах рязко бутона за прекъсване. Имах желание да кажа нещо на Рифкин, да се сбогувам, да му пожелая късмет или друга подобна глупост на прощаване, знам ли и аз какво. Нещо ми подсказваше, че е прав и наистина се сбогувам с него. Но той не искаше да ме чуе, поведението му го подсказваше недвусмислено. Той вече ми бе приписал ролята на злодей. Може би дори знаеше повече от мен.

Оставих го на онази зелена поляна и поех по моста над реката към Кеймбридж, унил и объркан. Примирих се, че ще ме отстранят от случая — нямаше как Рифкин сам да си го е измислил. Някой му бе съобщил за решението, вероятно Ладжудис, който подобно на Яго от „Отело“ бе шепнал неуморно в ухото на районния прокурор и накрая бе постигнал своето. Така да бъде. Щяха да ме отстранят заради конфликт на интереси, тоест заради формалност. Надиграха ме, нищо повече. Обичайните интриги в службата, които открай време отбягвах. Ладжудис щеше да получи своя важен случай, а аз щях да се заема със следващата папка, със следващия труп, попаднал на конвейера. Още вярвах в това — не знам дали от глупост или от заблуда, не бях прозрял какво ме чакаше. Твърде малко сведения насочваха разследването към Джейкъб — подхвърлена от ученичка тайна, клюки на няколко хлапета във „Фейсбук“, дори ножът. Всичко това не струваше нищо като доказателства. Всеки що-годе добър адвокат можеше да ги отхвърли с един замах.

В съдебната палата при главния вход ме чакаха цели четирима полицаи в цивилни дрехи. Знаех, че всички са от ПКП, но познавах добре само един от тях — детектива Мойнихън. Те ме придружиха като преторианска гвардия от фоайето до районната прокуратура, после през пустите работни зали и коридори в това неделно утро чак до ъгловия кабинет на Лин Канаван.

Там около заседателната маса седяха трима — Канаван, Ладжудис и отговорникът за връзките с медиите Лари Сиф, който беше неотлъчно до Канаван през последната година — потискащ символ на нейната неспирна предизборна кампания. Не изпитвах лична неприязън към Сиф, но презирах нахлуването му в свещения процес, на който бях посветил живота си. Повечето време дори не се налагаше да си отваря устата, присъствието му стигаше, за да напомня, че винаги трябва да мислим и за политиката.

— Седни, Анди — покани ме районният прокурор Канаван.

— Лин, наистина ли смяташ, че всичко това е необходимо? Какво очакваше да направя? Да скоча през прозореца ли?

— За твое добро е. Знаеш правилата.

— Какви правила?! Чувствам се като задържан под стража.

— Не. Просто внимаваме. Хората изпадат в стрес и реакциите им не могат да бъдат предвидени. Не искаме сцени. И ти щеше да постъпиш така на мое място.

— Не е вярно. — Аз седнах. — И от какво трябва да изпадна в стрес?

— Анди, имаме лоши новини. По случая Рифкин… Помниш отпечатъка на дрехата на жертвата, нали? Отпечатъкът е на твоя син Джейкъб.

Тя плъзна към мен доклад, защипан с телбод.

Прегледах доклада от лабораторията по криминалистика към щатската полиция. Имаше посочени дванайсет точки на съвпадение между отпечатъка от местопрестъплението и един от отпечатъците, взети от Джейкъб. Много повече от осемте точки, необходими за идентифициране според стандартната процедура.

Промълвих объркан:

— Убеден съм, че има някакво обяснение.

— И аз съм убедена, че има.

— Те бяха съученици. В една паралелка са. Познаваха се.

— Да.

— Това не означава, че…

— Знаем, Анди.

Всички ме гледаха със съжаление, освен най-младите полицаи, които сега стояха до прозореца, не ме познаваха и можеха да ме презират на воля като всеки друг от лошите типове.

— Ти си в платен отпуск. Вината отчасти е моя — сгреших, че поначало допуснах да поемеш случая. Те… — тя махна с ръка към полицаите — … ще отидат с тебе в твоя кабинет. Можеш да вземеш личните си вещи. Никакви документи. Няма да докосваш компютъра. Работният ти архив принадлежи на прокуратурата.

— Кой поема случая?

— Нийл.

Усмихнах се. „Разбира се.“

— Анди, имаш ли някакви причини да възразиш срещу това?

— Лин, нима има значение какво мисля аз?

— Може би, ако се обосновеш.

Завъртях глава.

— Не. Нека той го поеме. Дори настоявам.

Ладжудис се извърна, за да не срещне погледа ми.

— Арестувахте ли го?

Още погледи започнаха да шарят встрани от мен.

— Лин, арестувахте ли сина ми?

— Не.

— А ще го направите ли?

Ладжудис се намеси:

— Не сме длъжни да те уведомим.

Лин вдигна ръка, за да го укроти.

— Да. При тези обстоятелства почти нямаме избор.

— Какви обстоятелства? Да не мислите, че ще отпраши към Коста Рика?

Тя вдигна рамене.

— Имате ли заповед?

— Да.

— Лин, давам ти дума — той ще дойде сам. Няма нужда да го арестувате. Не му е мястото в затвора дори за една нощ. Знаеш, че няма риск да се укрие. Той е мой син. Моят син, Лин! Не искам да го видя арестуван.

— Анди — главната прокурорка отхвърли молбите ми с жест, сякаш разпръсна облаче дим, — вероятно ще бъде най-добре за всички, ако стоиш настрана от съдебната палата за известно време. Докато се слегне прахолякът, така да се каже. Разбрахме ли се?

— Лин, моля те като приятел, моля те за лична услуга. Моля те, не го арестувайте.

— Анди, няма да претегляме това на кантар.

— Защо? Не разбирам. Заради един пръстов отпечатък? Един скапан отпечатък?! Само това ли имате? Сигурно имате и нещо друго. Кажи ми, че имате и друго.

— Анди, предлагам ти да си потърсиш адвокат.

— Да си потърся адвокат ли? И аз съм юрист! Кажи ми защо постъпвате така с моя син. Вие съсипвате семейството ми. Имам право да знам защо.

— Действам съобразно наличните доказателства, това е всичко.

— Те сочат към Пац. Вече ти казах.

— Не всичко ти е известно. Има много повече.

Минаха миг-два, докато осъзная какво означаваха думите й. Но само толкова. Реших, че от този момент няма да давам никаква информация.

Изправих се.

— Добре, да направим каквото е нужно.

— Как тъй изведнъж отстъпи?

— Искаш ли да ми кажеш още нещо? А ти, Нийл?

— Трябва да знаеш, че сме загрижени за теб — подчерта Канаван. — Каквото и да е направил твоят син, не си го извършил ти. С теб се познаваме отдавна. Няма да забравя това.

Усетих как лицето ми се скова, сякаш гледах през дупките на каменна маска. Взирах се само в Канаван, в старата си приятелка, която още обичах и на която въпреки всичко все още се доверявах. Не смеех да погледна Ладжудис. Някаква необуздана енергия нахлуваше в дясната ми ръка. Струваше ми се, че само да го погледна, и ръката ми ще се стрелне, ще го сграбча за гърлото и ще го удуша.

— Приключихме ли този разговор? — попитах аз.

— Да.

— Добре. Трябва да тръгвам.

Лицето на Канаван издаваше безпокойство.

— Анди, в състояние ли си да караш?

— Напълно.

— Добре. Полицаите ще те придружат до кабинета.

Когато отидох в кабинета, нахвърлях някои вещи в кашон — хартийки и дреболии от бюрото, смъкнати от стените снимки, малки сувенири от дългогодишната работа. Дръжка на брадва — веществено доказателство по случай, в който не успях да убедя голямото съдебно жури да повдигне обвинение. Побраха се в един кашон — толкова години, толкова приятелства, уважението, което си заслужих малко по малко с всяко съдебно дело. Всичко това оставаше в миналото, както и да завърши процесът срещу Джейкъб. Дори да го оправдаят, никога нищо нямаше да е същото. Съдебните заседатели можеха да обявят моя син за невинен, но не и да убедят всеки в невинността му. Завинаги щяхме да останем обгърнати от вонята на подозренията. Съмнявах се, че някога ще вляза в съдебна зала като юрист. Но събитията се редуваха прекалено бързо, за да размишлявам над миналото или бъдещето. За мен беше важно само настоящето.

Колкото и да е странно, не изпаднах в паника. Изобщо не си изпуснах нервите. Обвинението в убийство срещу Джейкъб беше като хвърлена граната — рано или късно щеше да избухне и да ни унищожи. Оставаше само да се изяснят подробностите, но ме споходи единствено необичайното и невъзмутимо желание за действие. Не се съмнявах, че към дома ми се е отправил екип със заповед за обиск. Може би дори това бе накарало Канаван да ме повика в прокуратурата — за да ме държи далече от къщата, докато претърсват. Аз бих направил точно това.

Излязох припряно от кабинета.

Обадих се на мобилния телефон на Лори от колата. Тя не отговори.

— Лори, това е много, много важно. Обади ми се на секундата, щом получиш съобщението.

Обадих се и на мобилния телефон на Джейкъб. Не ми отговори.

Добрах се до дома си прекалено късно — четири патрулни коли от управлението в Нютън бяха спрели отпред, за да отцепят мястото, докато чакаха някой да донесе заповедта за обиск. Продължих по улицата, завих и спрях зад къщата.

Нашият двор е до спирка на крайградски влак, от която го отделя ограда, висока два метра и половина. Покатерих се и я прескочих с лекота. В кръвта ми имаше такъв прилив на адреналин, че бих могъл да изкача на един дъх и „Ръшмор“.

Проврях се през храстите около моравата. Листата ме боцкаха.

Прекосих двора на бегом. Съседът се занимаваше с градинката си. Махна ми с ръка и аз отвърнах по навик, докато тичах.

Профучах нагоре по стълбите, нахълтах в стаята на Джейкъб и започнах да отварям трескаво чекмеджетата, гардероба, събарях на пода купчини дрехи в отчаяния стремеж да намеря всичко, което би могло да послужи и като най-косвено доказателство, и да се отърва от него.

Ужасно ли ви звучи? Мога да чуя как си казвате: „Унищожаване на доказателства!? Възпрепятстване на правосъдието!?“. Наивни сте. Въобразявате си, че на съда може да се разчита, че грешките са рядкост и затова съм бил длъжен да се доверя на системата. „Ако искрено е вярвал в невинността на Джейкъб — казвате си вие, — просто би оставил полицаите да претърсят и да вземат каквото решат.“ А сега чуйте мръсната малка тайна — процентът на грешките в наказателните дела е много по-висок, отколкото някой от вас може да си представи. И не само в случаите, когато истински престъпници се отървават безнаказано. Ние признаваме и приемаме тези „грешки“. Те са предвидим резултат от правилата, които дават предимство на защитата в съдебния процес, но голямата изненада са честите случаи, когато осъждат невинни хора. Не признаваме тези грешки, дори не мислим за тях, защото те подлагат на съмнение твърде много неща. Всъщност ние смятаме за „доказателства“ и съмнителни свидетелски показания — дадени от хора, които винаги могат да сгрешат. Паметта подвежда, на разпознаването от очевидци не може да се разчита, а дори и най-добросъвестните полицаи могат да сбъркат и в преценката, и в спомените си. Субективният елемент във всяка система винаги може да доведе до грешка. Защо съдът да е изключение? Не е. Нашата сляпа вяра в системата се дължи на невежество и очакване на чудеса. За нищо на света нямаше да й поверя участта на своя син. Не защото го смятах за виновен, а именно защото според мен той беше невинен. Правех онова, което зависи от мен, за да наложа правилния резултат — справедливия резултат. Ако не ми вярвате, прекарайте няколко часа в най-близката съдебна зала, където се гледат наказателни дела, а после се попитайте дали наистина сте убедени, че там няма грешки. Попитайте се дали бихте поверили своето дете на тази система.

Както и да е, не намерих нищо обезпокояващо в стаята на Джейк. Само обичайните за момче като него дреболии, непрани дрехи, маратонки, деформирани по очертанията на грамадните му стъпала, учебници, списания за видеоигри, зарядни устройства за различните електронни устройства. Дори не знам какво очаквах да открия. Лошото беше, че още не знаех с какво разполага прокуратурата, какво ги накара да бързат толкова с обвиненията към Джейкъб, затова въпросите за липсващото парче ме влудяваха.

Още бях в стаята, когато телефонът ми звънна. Беше Лори, отишла при приятелка в Бруклайн на двайсетина минути с кола. Казах й да се прибере веднага, но не добавих нищо друго. Беше прекалено емоционална и не знаех как ще реагира, а нямах време за разправии с нея. „Първо помогни на Джейкъб, после се грижи за Лори.“

— Къде е Джейкъб? — попитах я.

Не знаеше. Прекъснах разговора.

Огледах стаята за последен път. Изкушавах се да скрия лаптопа на Джейкъб. Само Бог знаеше какво можеше да има на диска. Тревожех се обаче, че каквото и да направя, ще му навредя. Ако компютърът липсваше, щеше да изглежда подозрително, защото той всеки ден влизаше в нета. От друга страна, може би съдържаше доказателства, които да са в негова вреда. Накрая го оставих, където си беше — може би неблагоразумно решение, но нямах време за колебания. Джейкъб знаеше, че го обвиниха публично във „Фейсбук“. Разчитах, че е достатъчно хитър да прочисти диска на лаптопа, ако се е налагало.

Чух звънеца на входа. Край на играта. Още бях задъхан.

Пред вратата стоеше не някой друг, а Пол Дъфи, който трябваше да ми връчи заповедта за обиск.

— Съжалявам, Анди.

Още не можех да повярвам. Полицаите със сините якета, патрулните коли с включените мигащи лампи, старият приятел, който ми подаваше сгънатия лист — изобщо не знаех как да реагирам, затова почти не помръднах. Стоях онемял, а той сложи заповедта в ръката ми.

— Анди, трябва да изчакаш отвън. Знаеш правилата.

Минаха няколко секунди, преди да се овладея, за да се върна в настоящето и да приема, че това наистина се случва. Бях решен да не правя грешката на аматьорите — нямаше да се издам с нищо. Никакви глупави думи, избълвани под напрежение в критичните начални моменти на процеса. Тъкмо след такива грешки хората попадат в килията.

— Анди, тук ли е Джейкъб?

— Не.

— Знаеш ли къде е?

— Нямам представа.

— Добре, мой човек, отдръпни се, моля те.

Той докосна леко ръката ми, за да ме подкани, но не ме дръпна встрани. Изглежда беше готов да изчака, докато се опомня. Приведе се към мен и промърмори сговорчиво:

— Хайде да го направим както е редно.

— Всичко е наред, Пол.

— Съжалявам.

— Просто си свърши работата, нали разбираш? Не се оплесквай.

— Добре.

— Не пропускай нищичко, иначе Ладжудис ще те разпердушини. На делото ще те изкара пред съда най-некадърното ченге, помни какво ти казвам. Няма да се спре пред нищо. Няма да е на твоя страна като мен.

— Добре, Анди. Разбрах. Хайде, застани отвън.

Чаках на тротоара пред къщата. Улицата започна да се пълни със зяпачи, привлечени от спрелите отпред полицейски коли. Предпочитах да отида в задния двор, за да не се набивам на очи, но трябваше да посрещна Лори или Джейкъб, да ги успокоя… и да ги подготвя.

Лори си дойде само няколко минути след началото на обиска. Олюля се, когато чу новината. Прегърнах я и зашепнах на ухото й да не казва нищо, дори да не издава никакви чувства — нито страх, нито тъга. Да не им дава нищо, за което да се хванат. Тя пое дълбоко дъх и се разплака. Хлипаше искрено, невъздържано, сякаш никой не ни гледаше. Не я интересуваше какво ще си помислят хората; никой не бе мислил нищо лошо за нея през целия й живот. Но аз знаех по-добре от нея какво може да се случи. Стояхме заедно пред къщата, аз обгръщах раменете й с ръка като закрилник и господар.

Обискът се проточи повече от час. Преместихме се зад къщата и седнахме на верандата. Лори пак заплака тихо, опита за малко да се успокои, но сълзите потекоха отново.

По някое време детектив Дъфи дойде отзад и се качи по стъпалата на верандата.

— Анди, искам да знаеш, че тази сутрин намерихме нож в парка. В тинята до езерцето.

— Знаех си. Знаех си, че ще бъде открит. По него има ли кръв, отпечатъци, каквото и да е?

— Няма нищо очевидно. Сега е в лабораторията. По целия нож имаше засъхнали водорасли като зелен прах.

— Ножът е на Пац.

— Не знам. Може би.

— Какъв е?

— Прилича на обикновен кухненски нож.

— Кухненски ли? — обади се Лори.

— Ами да. От вашите ножове не липсва ли някой?

— Стига, Дъф, дръж се сериозно — сопнах се аз. — Защо задаваш такъв въпрос?

— Съжалявам, но съм длъжен да попитам.

Лори го гледаше с неприязън.

— Анди, Джейкъб не ви ли се обади досега? — попита Дъфи.

— Не. Не можем да го открием. Звъняхме на кого ли не.

Дъфи се постара да скрие недоверието си.

— Той е хлапе — продължих аз — и понякога се запилява някъде. Когато се върне тук, Пол, не искам никой да говори с него. Никакви въпроси. Той е непълнолетен. Има правото на разпита да присъства родител или настойник. Не се опитвайте да ни въртите номера.

— За бога, Анди, никой няма да ви върти номера. И все пак е очевидно, че искаме да говорим с него.

— Забрави.

— Анди, това може да му помогне.

— Забрави, казах. Той няма какво да каже. Нито дума.

Нещо привлече погледите ни насред двора и тримата се обърнахме. Заек, сивкав като кора на дърво, подуши въздуха, завъртя глава нащрек, после измина с подскоци няколко стъпки и спря. Сля се с тревата и мъждивата светлина. Почти го изгубих от поглед, докато не подскочи отново като сива вълничка по вода.

Дъфи пак се обърна към Лори. Само преди няколко съботи бяхме на ресторант с Дъфи и съпругата му. Струваше ми се, че е било в друг живот.

— Лори, ние почти привършихме работата си тук. Скоро ще се махнем.

Тя кимна, но се чувстваше прекалено ядосана, съкрушена и предадена, за да му отговори.

— Пол — подхванах аз, — той не го е направил. Искам да ти го кажа сега, защото може да нямам друг шанс. Нищо чудно да нямаме възможност да поговорим в близките дни, затова искам да го чуеш от мен. Той не го е направил. Това е.

— Добре. Чух те.

Дъфи се обърна.

— Той е невинен. Невинен също като твоето дете.

— Добре.

Дъфи си тръгна. Заекът се бе притаил в храстите и дъвчеше нещо.

Чакахме Джейкъб до здрач. И полицаите, и зяпачите се разотидоха. Той не се появи.

Беше се крил часове наред, повечето време — в гората на парка „Колд спринг“, в нечии задни дворове, накрая и на игралната площадка зад началното училище, където учеше преди години. Там го намерили полицаи около осем часа вечерта.

Не се възпротивил, когато му сложили белезници. Не се опитал да побегне. Посрещнал полицая с думите: „Аз съм този, когото търсите“. А после: „Не го направих аз“. Полицаят отвърнал с пренебрежение: „И как отпечатък от палеца ти попадна върху трупа?“. Джейкъб избълвал (дали от глупост, или от пресметливост, не знам до ден-днешен): „Намерих го. Лежеше там. Опитах се да го вдигна, за да му помогна. После видях, че е мъртъв. Уплаших се и избягах“. Единствените показания на Джейкъб пред полицията. Впоследствие разбра колко опасно е да изтърси такива признания. Не каза нито дума повече. За разлика от почти всички свои връстници Джейкъб разбираше много добре какви права му дава Петата поправка на конституцията. По-късно имаше какви ли не догадки защо е направил това единствено признание, доколко е било пълно или изкривено в негова полза. Някои твърдяха, че го е изпипал предварително и го е казал в най-подходящия момент — за да тласне процеса в нужната посока, да започне защитата си колкото може по-рано. Знам само, че Джейкъб никога не е бил толкова хитроумен или лукав, колкото го описваха в медиите.

Каквато и да е истината, след това Джейкъб само повтарял упорито пред полицая: „Искам да дойде баща ми“.

Нямаше как да го освободят под гаранция същата вечер. Отведоха го в ареста на полицейското управление, на не повече от три километра от дома ни.

С Лори получихме разрешение за съвсем кратък разговор с него в лишена от прозорци малка стая за свиждания.

Личеше му колко е притеснен. Очите му бяха влажни и зачервени. На бузите му бяха избили алени водоравни ивици. Виждаше се, че е уплашен до полуда, но се опитваше да се владее. Държеше се стегнато, сковано, механично. Момче, което иска да се държи като мъж, поне както то може да си го представи. Мисля, че тъкмо това ме съкруши — как опитваше да не рухне, да задържи тази буря от чувства, от паника, гняв и съжаление затворена в себе си. Казах си, че няма да издържи още дълго. Твърде бързо изгаряше запасите си.

— Джейкъб, добре ли си? — попита Лори пресекливо.

— Не! Ясно е, че не съм. — Посочи стените на стаята, сякаш изразяваше с жеста положението си, и направи присмехулна гримаса. — Направо съм умрял.

— Джейк…

— Значи казват, че аз съм убил Бен? Как пък не. Как пък не! Не мога да повярвам какво става тук. Не мога да повярвам.

— Слушай, Джейк — намесих се, — това е грешка. Някакво ужасно недоразумение. Ще го оправим, разбираш ли? Не искам да губиш надежда. Това е само началото на процеса. Много път има да извървим.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Все едно съм… — наподоби с уста звука на взрив, а с ръце показа експлозията… — нали се сещате? Като… като онзи тип? В онази история?

— Кафка.

— Не. Онзи тип от… как беше заглавието на филма?

— Не знам, Джейк.

— Където героят някак научава, че светът не е истинският свят? Все едно е сън, нещо такова. Като някаква симулация. И всичко е направено от някакъв компютър. И после успява да види истинския свят. Някакъв стар филм беше.

— Не съм сигурен…

— Да бе, „Матрицата“!

— „Матрицата“ ли? Това стар филм ли е според тебе?

— С Киану Рийвс, не се ли сещаш? Стига де, татко…

Погледнах към Лори.

— Киану Рийвс?…

Тя сви рамене.

Изумих се, че Джейк беше способен да се държи престорено глуповато дори в този момент. Но успяваше. Той си оставаше все същия недорасъл чешит, какъвто беше допреди няколко часа… и какъвто си беше открай време.

— Татко, какво да правя?

— Ще се борим, момчето ми.

— Не, не те питам изобщо. А сега. Какво ще стане сега?

— Утре сутринта ще ти предявят обвиненията, само ще ги прочетат. После ще платим гаранцията и ще се прибереш у дома.

— Колко ще поискат като гаранция?

— Ще разберем утре.

— Ами ако не можем да си позволим такава сума? Какво ще стане с мен?

— Ще намерим парите, не се безпокой. Имаме спестявания. Имаме и къщата.

Джейкъб подсмръкна. Беше ме чувал безброй пъти да мърморя за пари.

— Толкова съжалявам. Не съм го направил, кълна се. Знам, че не съм… такова де, идеалното дете. Но не съм го направил.

— Вярвам ти.

— Джейк, ти си идеалното дете — вметна Лори.

— Аз дори не познавах Бен. Беше ми просто съученик като другите. Защо да правя това? А? Защо? Добре де, според тях защо съм го направил?

— Не знам, Джейк.

— Нали беше твой случай! Как така не знаеш?

— Просто не знам.

— Значи не искаш да ми кажеш.

— Не говори така. Джейк, да не мислиш, че съм разследвал тебе? Сериозно ли говориш?

Той тръсна глава.

— И значи ей така… без причина… съм убил Бен Рифкин? Това е… де да знам какво е. Лудост някаква. Цялата тази история е смахната.

— Джейкъб, не е нужно да убеждаваш и нас. Ние сме на твоя страна. Винаги. Каквото и да се случи.

— Господи… — Той зарови пръсти в косата си. — Дерек е виновен за всичко. Заради него е. Знам си.

— Дерек ли? Защо пък Дерек?

— Ами той… такова де, много лесно се пали за всичко, сещаш ли се? Всяка дреболия я раздува като балон. Кълна се, щом изляза, ще го смеля тоя. Кълна се.

— Джейк, не ми се вярва, че Дерек би могъл да направи това.

— Ама го е направил. Ще видиш. Егати смотаняка.

Двамата с Лори се спогледахме озадачено.

— Джейк, ще те измъкнем оттук. Ще платим гаранцията, колкото и да е голяма. Ще намерим парите. Няма да те оставим в затвора. Но ще се наложи да прекараш нощта тук, само докато ти предявят обвиненията утре сутринта. Ще се видим в съдебната палата. И с нас ще дойде адвокат. Утре ще се прибереш вкъщи за вечеря и ще спиш в собственото си легло, обещавам ти.

— Не искам адвокат. Искам теб. Ти ми бъди адвокат. Кой ще се справи по-добре от теб?

— Не мога.

— Защо не? Искам теб. Ти си ми баща. Сега имам нужда от теб.

— Разбери, идеята не е добра. Имаш нужда от опитен адвокат. Впрочем аз вече се погрижих за това — обадих се на моя приятел Джонатан Клайн. Той е много, много добър, повярвай ми.

Джейк се смръщи разочарован.

— Ти и без това не можеш, защото си прокурор.

— Вече не съм.

— Уволниха ли те?

— Засега не. Пратиха ме в отпуск. Вероятно ще ме уволнят по-късно.

— Заради мен ли?

— Не е заради тебе. Ти нищо не си направил. Просто така се случи.

— И какво ще правиш? Питам за парите. Нали имаш нужда от работа?

— Не се тревожи за парите. Остави тази грижа на мен.

Един от полицаите — младеж, когото не познавах — почука на вратата и каза:

— Времето ви свърши.

— Обичаме те — каза Лори на Джейкъб. — Много те обичаме.

— Да, мамо.

Тя го прегърна силно. За миг той не помръдна и Лори стоеше, сякаш обвила с ръце дърво или колона. Накрая се смили и я погали по гърба.

— Знаеш ли това, Джейк? Знаеш ли колко много те обичаме?

Той завъртя очи над рамото й.

— Да, мамо.

— Добре. — Лори го пусна и изтри сълзите от очите си. — Щом знаеш, добре.

И на Джейкъб малко му оставаше да се разплаче.

Прегърнах го и аз, притиснах го силно до себе си и се отдръпнах. Огледах го от главата до петите.

— Бъди силен, разбрахме ли се?

— И ти — отвърна Джейкъб.

И се ухили, явно доловил колко театрално прозвуча отговорът му.

Оставихме го там.

А нощта едва сега започваше.

В два часа сутринта още бях на дивана. Усещах се вдървен, нямах сили да шавна, за да се завлека нагоре към спалнята, за да се опитам да заспя.

Лори слезе боса, по долнище на пижама и любимата си тюркоазена тениска, която толкова се беше протъркала, че вече можеше само да спи с нея. Гърдите й бяха отпуснати, косата й — разрошена, клепачите натежаваха. Стана ми жал, когато я видях.

— Анди, ела да си легнеш — каза ми от третото стъпало. — Тази нощ не можем да направим нищо друго.

— Ей сега.

— Не „ей сега“, а веднага. Ела горе.

— Лори, ти слез при мен. Искам да обсъдим нещо.

Тя се дотътри през коридора към хола и след тези десетина крачки напълно се разсъни. Аз не съм от хората, които често искат помощ. И когато това се случеше, тя губеше спокойствие.

— Какво има, мили?

— Седни. Трябва да ти кажа нещо, което скоро ще се разчуе.

— За Джейкъб ли?

— За мен.

Разказах й всичко, което знаех за своя род. За Джеймс Бъркет, първия кръвожаден Барбър, който пренесъл диващината си в Ню Йорк. За Ръсти Барбър, моя дядо и герой от войната, който накрая изкормил човек в сбиване заради катастрофа в Лоуъл, щата Масачузетс. И за моя баща — Кървавия Били Барбър, в чиято неясна за мен оргия на насилието имало младо момиче и нож в изоставена сграда. След трийсет и четири години нерешителност цялата история ми отне пет-десет минути. Щом си признах, всичко изглеждаше твърде незначително, за да ми е тежало толкова време. Отначало вярвах, че и Лори ще се отнесе така към признанието ми.

— Ето това е моят произход — казах накрая.

Тя кимна безизразно, стъписана в разочарованието си — от мен, от моя род, от моята неискреност.

— Анди, защо не си ми казал досега?

— Защото нямаше значение. Аз не съм като тях.

— Но не си разчитал и аз да разбера, че е така.

— Не, Лори, не е заради това.

— Значи просто не ти е хрумвало да споделиш?

— Не. Отначало не исках да ме видиш по този начин. А с времето изглеждаше все по-дребно. Ние бяхме толкова… щастливи.

— Досега, когато беше принуден да ми кажеш, защото вече нямаш избор.

— Лори, искам да научиш това сега, защото е вероятно да се разчуе — не защото наистина е свързано с този случай, а защото винаги изкарват такава мръсотия наяве. Това няма нищо общо с Джейкъб. Или с мен.

— Сигурен ли си?

За миг ми се стори, че ще умра.

— Да, сигурен съм.

— Толкова сигурен, че си предпочел да го скриеш от мен?

— Не си права.

— Има ли и друго, което не си ми казвал преди?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Лори кимна с глава.

— Ами добре.

— Какво означава „ами добре“? Имаш ли някакви въпроси? Искаш ли да поговорим?

Тя ме изгледа укоряващо — аз я питах дали иска да поговорим? В два сутринта? Точно тази сутрин?

— Лори, нищо не се е променило. Аз съм все същият човек, когото познаваш, откакто бяхме на седемнайсет.

— Добре. — Тя се загледа в скута си, където бе преплела пръсти напрегнато. — Трябваше да ми кажеш по-рано, засега знам само това. Имах право да знам. Да, имах право да знам за кого се омъжвам, от кого искам да имам дете.

— Ти знаеше. Омъжи се за мен. Всичко останало е минало. Не ни засяга.

— Но трябваше да ми кажеш, това е всичко. Имах право да знам.

— Ако ти бях казал, нямаше да се омъжиш за мен. Дори нямаше повече да дойдеш на среща с мен.

— Няма как да знаеш това. Ти не ми даде възможност да реша.

— Хайде да не увъртаме. Ако знаеше и те бях помолил да излезеш с мен, какво щеше да стане?

— Не знам как щях да ти отговоря.

— Аз знам.

— Защо?

— Защото момичетата като тебе не… харесват такива момчета. Моля те, нека просто забравим за това.

В краткото мълчание си мислех, че все още всичко може да се нареди. Можехме да преживеем всичко и да продължим напред.

Коленичих пред нея и отпуснах ръце на скута й, върху топлите й крака.

— Лори, съжалявам. Искрено съжалявам, че не ти казах. Но не мога да върна времето назад. За мен е важно да знам, че ме разбираш — баща ми, дядо ми… аз не съм едно и също с тях. Трябва да знам, че вярваш в това.

— Вярвам. Тоест така си мисля… разбира се, че вярвам. Не знам, Анди, късно е. Трябва да поспя малко. Не мога да говоря за това сега. Твърде уморена съм.

— Лори, ти ме познаваш. Погледни ме. Познаваш ме!

Тя се взря в лицето ми.

От толкова малко разстояние открих с изненада колко остаряла и изтощена изглеждаше. Казах си, че постъпвам себично и дори жестоко да стоваря историята си на раменете й в този момент, посред нощ, след най-лошия ден в живота й, само за да ми олекне, за да облекча съвестта си. Спомних си онова момиче със загорели крака през първата година в колежа, момиче толкова над моето равнище, че всъщност ми беше леко да общувам с нея, защото нямах какво да губя. На седемнайсет години знаех, че цялото ми детство само е предшествало срещата ми с нея. Не се бях чувствал така дотогава, нито след това. Усещах, че тя ме промени и физически. Не заради секса, макар че правехме секс навсякъде и по всяко време — в библиотеката, в празни аудитории, в нейната кола, в тяхната семейна лятна къща на брега, дори веднъж на гробище. Беше всеобхватно, превръщах се в друг човек, в този, който съм сега. А всичко след това — семейството, домът, целият ни съвместен живот, беше дар от Лори. Магията продължи трийсет и четири години. А сега, на петдесет и една най-сетне я видях каквато беше. И открих с изненада, че вече не е онова сияещо момиче, а една обикновена, уморена жена.