Да защитаваш Джейкъб

24. За майките не е същото

През годините свикнах с пораженията в съда. Разбира се, и аз губех дела. Всеки прокурор или адвокат губи дела. Но никога не допусках това да ме обезсърчи и не харесвах прокурорите, с които това се случваше — онези политикани и търговци на влияние, страхуващи се от делата, които не са им в кърпа вързани, и така избягват риска накрая да чуят оправдателна присъда. За прокурора не е толкова страшно да чуе в съда думата „невинен“, ако единствената друга възможност е нечиста сделка. Работата ни не се измерва с простото съотношение спечелени-загубени дела. Истината е, че хората начело в тази класация не дължат успехите си на своята безупречна работа по съдебните дела. Градят кариера чрез внимателен подбор само на най-сигурните случаи, които да представят в съда, а с останалите се справят набързо чрез споразумения със защитата, независимо дали присъдата ще е справедлива. Така си вършеше работата Ладжудис, но не и аз. По-добре да се бориш и да загубиш, отколкото да предадеш жертвата на престъплението.

Ето една от причините да предпочитам делата за убийства. В щата Масачузетс не можеш да се отървеш от такова дело по бързата процедура, като пледираш „виновен“. Всяко дело се гледа в съда. Това правило е наследство от времето, когато за убийство в щата се е произнасяла смъртна присъда. В дело, което може да завърши със смъртна присъда, не са били допускани съкратени процедури и споразумения. Залогът е бил прекалено голям. Затова и до ден-днешен всяко дело за убийство, колкото и да клонят везните в него на едната страна, се гледа в съда. В тези дела прокурорите не могат да си подбират сигурните победи и да се отървават от безнадеждните случаи. „Толкова по-добре — харесваше ми да си мисля. — Значи аз ще бъда решаващият фактор. Ще спечеля дори и когато доказателствата не стигат.“ Поне така си го представях. Но нали всички разказваме истории сами на себе си. Финансовият спекулант си внушава, че като забогатява, всъщност помага и на други да станат богати, художникът — че неговите творби са въплъщение на безсмъртна красота, войникът — че се сражава на страната на ангелите. Аз пък си внушавах, че в съда мога да помогна да възтържествува правдата и когато аз победя, е въздадено правосъдие. Човек може да изпадне в еуфория, да се опияни от такива мисли, както се случи с мен в делото срещу Джейкъб.

Датата наближаваше и аз чувствах познатото въодушевление при мисълта за бойното поле. Изобщо не ми хрумваше, че бихме могли да загубим. Вях бодър, пълен с оптимизъм, уверен, заядлив. От гледна точка на настоящето всичко това ми изглежда странно откъснато от действителността. Но не е толкова странно, като се замисля. Използваш ли някого като боксова круша, той ще копнее да ти отвърне със същото.

Делото започна в средата на октомври 2007 година. Дърветата сияеха в последното великолепие на червеното, жълтото и оранжевото.

Във вторник вечерта, преди първия ден от делото, беше необичайно топло за сезона. През нощта температурата не падна под петнайсетина градуса, усещах въздуха гъст, влажен, неспокоен. Събудих се посред нощ, доловил нещо нередно — случваше се винаги, когато Лори не можеше да мигне.

Беше се подпряла на лакът в леглото, с отпусната на една страна глава.

— Какво има? — прошепнах.

— Слушай.

— Какво?

— Тихо! Почакай и слушай.

Нощта навън шумолеше.

Чу се силен стържещ вик. Започна като скимтене на животно, но бързо изтъня до пронизителен писък като чегъртането на влакови спирачки.

— Какво е това, за бога? — промълви тя.

— Не знам. Котка? Или може би птица? Друго животно я убива.

— Какво би могло да убие котка?

— Лисица, койот. Или миеща мечка.

— Все едно сме в гората. Та това с град! Живея тук откакто съм се родила. Никога не сме имали лисици и койоти. Ами онези огромни диви пуйки, които се мяркат в двора? Преди ги нямаше.

— Има много нови строежи. Градът се разраства. Естествената им среда изчезва. Изтикваме ги.

— Анди, заслушай се в тези звуци. Дори не мога да определя откъде идват и на какво разстояние са. Струва ми се, че е съвсем наблизо. Може да е някоя от котките на съседите.

Заслушахме се, писъците проехтяха отново. Този път воплите на умиращото животно наистина подсказваха, че е котка. Започна като мяукане, преди да се превърне в див, неудържим крясък.

— Но защо се проточва толкова?

— Вероятно хищникът си играе с жертвата. Знам, че котките правят така с мишките.

— Ужасно е.

— Естествено е.

— Кое — жестокостта ли? Да измъчват жертвата си, преди да я убият? Какво естествено има в това? Какво еволюционно предимство дава жестокостта?

— Не знам, Лори. Просто е така. Каквото и животно да е нападнало котката — прегладнял койот или диво куче, или нещо друго — сигурен съм, че е в безизходица. Наоколо няма много плячка за него.

— Ако е толкова прегладняло, трябваше вече да я е убило и да се храни.

— Защо не се опитаме да поспим? Утре е важен ден.

— Как да спя с тези звуци?

— Искаш ли един амбиен от моите?

— Не. На другата сутрин съм като пребита от тях. Не знам как ги понасяш.

— Шегуваш ли се? Гълтам ги като бонбонки. Не ме унасят достатъчно.

— Анди, нямам нужда от хапчета. Само искам тези звуци да ги няма.

— Хайде, легни.

Тя намести главата си върху възглавницата и аз се притиснах в гърба й.

— Лори, изнервена си, това е всичко. Напълно разбираемо.

— Не знам дали ще мога да издържа. Сериозно ти говоря, нямам толкова сили.

— Ще го преживеем.

— За теб е по-лесно. Виждал си какво ли не, а и не си майка. Не казвам, че ти е леко. Знам, че не е. Но за мен не е същото. Просто не мога. Няма да издържа.

— Лори, иска ми се някак да те отърва от това, но няма как.

— Така е. И все пак ми помагаш, сега.

Писъците продължиха още петнайсетина минути. И двамата не спахме добре, дори след като спряха.

Когато излязохме от дома си в осем сутринта, отсреща бе спрял новинарски фургон на канал „Фокс 25“ и от ауспуха му се виеше рехава струйка отработени газове. Докато бързахме към колата, забелязах камерата, която ни следеше, подобно на едноока глава на насекомо.

В Кеймбридж трудно си проправихме път към главния вход на съдебната палата откъм улица „Торндайк“, която гъмжеше от репортери. Те се блъскаха в стремежа си да ни доближат, гора от микрофони се поклащаше във въздуха пред нас. Този път ни беше много по-лесно да се справим, вече бяхме го преживели веднъж. Най-много ги интересуваше Джейкъб, а аз изпитах някакво необяснимо удовлетворение, че му се наложи да мине през това изпитание. Имам си теория, че за обвиняемия винаги е по-добре да бъде пуснат под гаранция и да остане на свобода, отколкото да е в ареста, както се случваше с повечето обвинени в убийство, срещу които заставах в съда. Онези, които оставаха зад решетките преди делото, напускаха сградата само през изхода за затворници. Те минаваха надолу по етажите в съдебната палата като в месомелачка — от ареста горе, през различните съдебни зали към подземния гараж, откъдето фургоните на шерифа ги откарваха към различни затвори. Предпочитах Джейкъб да влиза през главния вход, да запази свободата и достойнството си колкото може по-дълго. Щом тази сграда вкараше някого в механизма си, трудно можеше да го пусне.

25. Учителката, Очилатото момиче, Дебелакът от Сомървил, Комедиантът, Мъжът от звукозаписното студио, Домакинята, Жената със зъбни шини и други оракули на истината

В окръг Мидълсекс делата уж се разпределят на случаен принцип между съдиите. Всъщност никой не вярва в съществуването на тази своеобразна лотария. Имаше неколцина съдии, които неизменно получаваха шумните дела — отново и отново. Тези, които често изтегляха печелившите билетчета от лотарията, се държаха като същински примадони и човек можеше лесно да допусне, че се борят за сочните мръвки зад кулисите. Но никой не се оплакваше. Да се опълчиш срещу установените порядки в съдебната палата беше все едно да пикаеш срещу вятъра, пък и май за всички беше по-добре, че самовлюбените съдии се борят за такива дела. Нужно е внушително его, за да наложиш властта си над непокорната съдебна зала. А и така спектакълът ставаше по-зрелищен.

Затова и нямаше изненадани, когато делото срещу Джейкъб бе разпределено на съдия Бъртън Френч. Всеки знаеше, че ще се падне на него. И дамите с мрежички за коса, киснещи в кафенетата, и метачите в психиатрични клиники, дори мишките бяха наясно, че ако в съдебната зала има телевизионна камера, зад съдийската маса седи Бърт Френч. Може би единственият съдия, чието лице зрителите разпознаваха веднага, защото се появяваше често в местните новинарски предавания, за да се изказва авторитетно по съдебни проблеми. Изглеждаше добре пред камерите. Иначе имаше малко смешна външност, с тяло като бъчонка над жилестите крака, но показван в едър план в светлината на прожекторите той излъчваше онази спокойна увереност, която искаме да виждаме у всички съдии. Изричаше неоспорими твърдения, нямаше ги онези „от една страна, от друга страна“, на които толкова разчитат журналистите. И в същото време той не се изсилваше, никога не създаваше впечатлението, че се преструва или провокира, че иска да сгорещи малко атмосферата, както е присъщо за телевизията. Знаеше как да се възползва от своето квадратно сериозно лице, как да прибере брадичката и да впие поглед в камерата, за да каже нещо като „Законът не допуска това или онова“. Как да се сърдиш на зрителите, които си мислеха: „Ако Законът имаше глас, трябваше да звучи точно така“.

За юристите, събрали се да поклюкарстват преди първите съдебни заседания, най-непоносим си оставаше фактът, че неприветливият образ на нетърпящ глупости човек, който съдия Френч предлагаше на публиката, не беше нищо повече от представление. Според тях човекът, който излизаше на сцената като олицетворение на Закона, всъщност жадуваше за слава, но беше твърде повърхностен, а в съдебната зала — дребнав тиран. Всъщност тъкмо това го превръщаше в олицетворение на Закона.

Разбира се, когато започна делото срещу Джейкъб, изобщо не се замислях за недостатъците на съдия Френч. Имаше значение само играта, а в нея Френч беше предимство за нас. По важните въпроси той си оставаше консервативен и не беше от онези съдии, които са готови да се насадят на пачи яйца с новаторска правна хипотеза като „гените на убиец“. Не по-малко важно беше и желанието му да притиска адвокатите и прокурорите, които заставаха пред него в залата. Имаше инстинктивния усет на кавгаджия за слабостите и съмненията, с удоволствие тормозеше непохватните и неподготвените. Да хвърлиш в лапите на такъв съдия Нийл Ладжудис, означаваше да си търсиш белята и Лин Канаван сбърка с решението си за това важно дело. Но и какъв избор имаше? Не можеше да повери делото на мен.

Започна се.

И както често се случва с нещо, което си очаквал твърде нетърпеливо и прекалено дълго, в началото бе разочарованието. Чакахме на скамейката в препълнената зала 12Б, а часовникът отброяваше девет часа, девет и петнайсет, девет и трийсет. Джонатан седеше необезпокояван. На няколко пъти отиде да попита помощничката на съдията на какво се дължи забавянето и научи, че има проблем с телевизионната камера, която щеше да следи процеса. Изчакахме още малко, докато подготвят и кандидатите за съдебни заседатели, на които се бяхме спрели. Джонатан ни обясняваше какво се случва и небрежно разгръщаше новия брой на „Ню Йорк таймс“.

Мери Маккуин, помощничката на съдия Френч, прелистваше някакви документи. Накрая, видимо доволна, се изправи, скръсти ръце и огледа залата. Винаги се бяхме разбирали добре с Мери. Стараех се да е така. Помощниците на съдиите контролират достъпа до тях, затова имат влияние. А за Мери нямаше съмнение, че харесва близостта до властта. Трябва да призная, че си вършеше добре работата като посредник между грубото пъчене на съдия Френч и адвокатите и прокурорите, които вечно се мъчеха да изкопчат някакво преимущество. Думата „бюрократ“ е обременена с подразбиращо се неодобрение, но все пак се нуждаем от бюрокрация и всички печелят, когато тя се задвижва от способни хора. Очевидно беше, че Мери не се смущаваше от мястото си в системата. Носеше скъпи, стилни очила и съвсем прилични дрехи, сякаш подчертаваше разликата между себе си и невзрачните писарушки в съседните зали.

До стената седеше съдебният пристав Ърни Зинели — огромен дебелак, прехвърлил и шейсетте години, и сто и петдесетте килограма. Ако ситуацията в съдебната зала изискваше неговата намеса, вероятността да се свлече от инфаркт беше по-голяма от тази да овладее положението. Ролята му на пазител на реда беше чисто символична, също като чукчето на съдията. Но аз харесвах Ърни. С годините той ставаше все по-откровен пред мен в мнението си за обвиняемите — най-често крайно отрицателно, също и за съдиите, прокурорите и адвокатите, към които не беше много по-снизходителен.

В онази сутрин двамата ми вече бивши колеги почти не ме забелязваха. Мери ме стрелкаше с поглед от време на време, но по нищо не личеше да ме е виждала и преди. Ърни рискува и сдържано ми се ухили. Вероятно се опасяваха, че всяка проява на дружелюбие може да бъде тълкувана като пристрастие спрямо Джейкъб. Питах се дали някой не беше им внушил подобно поведение, или просто бяха решили, че вече играя за противниковия отбор.

Съдията се настани зад масата на подиума и делото беше обявено. Джонатан кимна на Джейкъб, двамата минаха отвъд преградата и заеха местата си — ритуал, който щеше да се повтаря всяка сутрин през следващите две седмици.

Лори беше заела място на първия ред, загледана с безчувствено изражение в тила на Джейкъб. Изглеждаше бледа и слаба, сякаш делото срещу сина й беше коварна неизлечима болест. Въпреки всичко все още можех да видя онова момиче с прекрасно сърцевидно лице, в което се влюбих преди толкова години. Така си представям съхранената любов — спомените за момичето на седемнайсет са истински и ярки също толкова, колкото и чувствата към жената на средна възраст, която седи пред теб. Щастливо раздвояване на образа, в което и виждаш, и си спомняш. Когато виждаш някого така, значи си го опознал.

За Лори това беше смазващо преживяване. Подобни процеси са същинско чистилище за родителите. От тях се очаква да присъстват, но да мълчат. Ние бяхме замесени в престъплението на Джейкъб и като жертви, и като извършители. Съжаляваха ни, защото не бяхме сторили нищо нередно, но имахме лошия късмет с неподходящото дете. Нещо като уравнение — „сперматозоид + яйцеклетка = убиец“. Нищо не можеш да направиш. В същото време ни презираха: все някой трябваше да понесе отговорността за Джейкъб, а ние създадохме и отгледахме това момче, значи все пак бяхме сбъркали в нещо. Още по-лошо беше, че сега имахме наглостта да подкрепяме убиеца, дори искахме да му се размине безнаказано, а това само потвърждаваше, че сме против обществото, че сме лошата част от него. Разбира се, представата на хората за нас беше толкова противоречива и наситена с емоции, че нямаше правилен начин да реагираме на нея. Щяха да мислят каквото си искат, щяха да ни приписват всевъзможни злодейства или страдания. През следващите две седмици Лори щеше да играе своята роля. Да седи в съдебната зала неподвижно и безстрастно като мраморна статуя, да наблюдава съсредоточено тила на Джейкъб и да се мъчи да изтълкува и най-малките движения. Нямаше да реагира на нищо. Това, че някога бе носила на ръце това вече пораснало нейно момче, сега не интересуваше никого.

Когато най-после седна на мястото си, съдия Френч огледа залата, докато помощничката му обявяваше делото:

— Номер нула осем тире четири четири нула седем, щатът Масачузетс срещу Джейкъб Майкъл Барбър, едно обвинение в убийство първа степен. Защитата се представлява от Джонатан Клайн. Обвинението се представлява от заместник-районния прокурор Нийл Ладжудис.

Със сериозно лице съдията се обърна към всеки от участниците в спектакъла — Джейкъб, адвоката, прокурора, дори към нас.

През годините бях участвал в много дела, водени от съдия Френч, и макар да смятах, че е кух като балон, се отнасях дружелюбно към него. През студентските си години в Харвард бе играл като защитник в отбора по американски футбол, а зрелищният му тъчдаун в края на мач срещу Йейл се бе превърнал в един от величавите моменти в живота му. Запечатан завинаги, висеше в рамка на стената в кабинета му — внушителният Бърт Френч в своя алено-златист екип лежи на хълбок върху тревата, гушнал скъпоценното яйце. Подозирам, че възприемах тази снимка съвсем различно от самия него. За мен той беше от онези хора, на които такива неща просто се случват. Богат, симпатичен и всичко останало. Не се съмнявах, че винаги е получавал шансове по пътя си, подобно на безброй футболни топки, и само е трябвало да се стовари върху тях, като през цялото време е приписвал този късмет на вродените си дарби. Такава лекота, такава естественост, такава будеща доверие самонадеяност… От много години изучавах хората като Бърт Френч, презирах ги, но им подражавах.

— Господин Клайн — обърна се съдията към нашия адвокат и намести очилата си за четене, — имате ли искания към съда, преди да започнем подбора на съдебните заседатели?

Джонатан се изправи.

— Две искания, Ваша чест. Първо, бащата на обвиняемия — Андрю Барбър, би искал да представлява в съда като защитник своя син. Ако съдът разреши, той ще бъде вторият участник в защитата.

Джонатан връчи на помощничката искането, което тя предаде на съдията. Френч се зачете намръщено.

— Господин Клайн, всъщност това решение не зависи от мен, но не съм уверен дали то е най-разумното.

— Такова е желанието на семейството — обясни Джонатан.

Съдията набързо отбеляза съгласието си върху листа и се подписа.

— Господин Барбър, можете да заемете мястото си.

Минах през вратичката в преградата и седнах до Джейкъб.

— Има ли друго?

— Ваша чест, внесох искане в делото да не бъдат допускани като доказателства научни изследвания за предполагаема генетична предразположеност към насилие.

— Да, прочетох вашето искане и съм склонен да го приема. Желаете ли да изложите доводите си, преди да взема решение? Доколкото разбирам, вашата позиция е, че тези хипотези още не са потвърдени, а и дори да бяха, в този случай няма конкретни доказателства за склонност към насилие — генетично обусловена или от друг характер. Това ли е същината?

— Да, Ваша чест.

— Господин Ладжудис, желаете ли да изложите доводите си или сте съгласен с искането? Според мен защитата има основания да иска по такива доказателства първо да бъде провеждано закрито изслушване на страните. Имайте предвид, че не изключвам напълно допустимостта на подобни доказателства. Склонен съм да приема, че ако искате да представите доказателства за генетично обусловена склонност към насилие, първо ще трябва да ги изложите в отсъствието на съдебните заседатели, за да реша дали да ги допусна в делото.

— Да, Ваша чест, желая да изложа доводите си.

Съдията примигна, загледан в Ладжудис. Изражението му беше красноречиво: „Я по-добре седни и си затвори устата“.

Ладжудис се изправи и закопча тясното си сако с три копчета. Дрехата не му стоеше добре — яката стърчеше два пръста по-назад като качулка на монашеско расо.

— Ваша чест, обвинението се придържа към становището, за което сме готови да представим експертни мнения, че науката за генетиката на поведението е постигнала забележителен напредък и несъмнено е достатъчно убедителна, за да бъдат допуснати научните съображения в този съд. Ние смятаме, че това дори е краен случай, в който е неправилно да не допускаме такива доказателства…

— Одобрявам искането на защитата — прекъсна го съдията.

Ладжудис постоя миг-два, сякаш се чудеше дали някой джебчия не го е пребъркал току-що.

— Господин Ладжудис — обясни съдията, докато подписваше искането, — аз не забраних представянето на такива доказателства. Само реших, че ако желаете да ги представите, първо ще бъдете задължен да уведомите защитата за това и ще обсъдим на закрито заседание допустимостта им, преди да бъдат представени и на съдебните заседатели. Разбрахте ли?

— Разбрах, Ваша чест.

— Няма да превръщаме това дело в цирк. — Съдията въздъхна. — Има ли още нещо, преди да повикам кандидатите за съдебното жури?

Прокурорът и адвокатът мълчаха.

Съдията кимна на помощничката си, тя на пристава и след малко кандидатите за съдебни заседатели влязоха в залата. Озъртаха се като туристи, разглеждащи Версай. Съдебната зала сигурно ги разочарова — овехтяло голямо помещение в типичния съвременен стил, висок таван с прави ъгли, минималистка облицовка с клен и черен ламинат, мъждиви осветителни тела. Вдясно от съдията беше американското знаме, вляво — това на щата Масачузетс. Държавното знаме поне имаше обичайните ярки цветове, но някога снежнобелият флаг на щата бе остарял, в мърляв оттенък на слонова кост. Нямаше нищо друго — нито статуи, нито гравирани латински сентенции, нито портрет на някой отдавна забравен съдия. Нищо, което да омекоти тази скандинавска суровост на вътрешния дизайн. Бях влизал в тази съдебна зала хиляда пъти, но за пръв път я видях поновому и осъзнах колко захабена всъщност изглеждаше.

Съдебните заседатели запълниха редовете зад първите два, които бяха запазени за семейството на обвиняемия, репортерите и служебни лица с право на достъп. Потенциалните съдебни заседатели бяха пъстра смесица от работещи и домакини, младоци и пенсионери. В такива групи обикновено преобладаваха работниците и безработните, защото те винаги с по-голяма готовност се отзоваваха на искането да изпълнят гражданския си дълг. Забелязвах обаче и строги прически, нови обувки, калъфи на мобилни телефони „Блекбери“. Надявах се и това да е в наша полза. Нуждаехме се от умни, трезво мислещи съдебни заседатели, които биха могли да вникнат в по-сложните доводи на защитата и в ограниченото значение на някакви научни доказателства, както и достатъчно самостоятелни, за да подкрепят оправдателната присъда.

Стандартната процедура за подбор на съдебните заседатели започна. И пред Джонатан, и пред мен имаше непопълнени схеми на техните места — две редици, шест колони и още две допълнителни квадратчета отдясно. Дванайсет заседатели и двама резервни, които също щяха да чуят всички доказателства, но нямаше да участват във вземането на решение, освен ако на някой от другите не се наложи да напусне съдебното жури. Първите четиринайсет кандидати бяха повикани, седнаха на столовете, ние попълнихме имената им и се заехме с процедурата.

С Джонатан обсъждахме всеки потенциален заседател. Имахме право да отхвърлим безусловно шестима от кандидатите, както и да заявим неограничен брой основателни възражения срещу останалите, ако според нас има неоспорима причина да се съмняваме в тяхната обективност. Колкото и да умуваш над подбора на съдебното жури, елементът на неизвестност винаги си остава. Разбира се, има скъпоплатени експерти, които твърдят, че могат да бъдат полезни при подбора чрез използването на психологически профили, статистически данни, резултати от изследвания, но да предвидиш как един непознат ще отсъди по твоето дело, и то със съвсем оскъдните сведения за него, е по-скоро изкуство, а не наука. Особено в щат като Масачузетс, където имаше строги ограничения за допустимите въпроси към потенциалните съдебни заседатели. Съзнавахме колко е важно това и се опитвахме да направим най-добрия подбор. Стремяхме се да бъдат по-образовани, да са жители на предградията, които биха могли да проявят съчувствие към Джейкъб, вместо да се настроят враждебно заради живота, който му бяхме осигурили, да са безпристрастни професионалисти — счетоводители, програмисти, инженери. Ладжудис пък се стараеше да запълни съдебното жури с работници, с родители, у които престъплението да пробуди гняв и възмущение, а и които лесно биха повярвали, че едно момче е способно да убие почти без причина.

Хората излизаха напред, сядаха, задавахме им въпросите си, ставаха, други кандидати заемаха местата, пишехме забързано подробности за тях в празните квадратчета…

След два часа вече имахме нашето съдебно жури.

Сложихме прякор на всеки, за да ги запомним по-лесно: Учителката (старшата съдебна заседателка), Очилатото момиче, Дядото, Дебелака от Сомървил, Мъжа от звукозаписното студио. Комедианта, Каналджийката (родом от Панама), Мамчето от Уолтъм, Сервитьорката. Строителя (по-точно майстор на паркети — начумерен мъж с вечно присвити очи, за когото имахме опасения от самото начало), Домакинята от Конкорд, Камионджията (всъщност разнасяше хранителни продукти по поръчка), Жената със зъбни шини (едната резерва) и Бармана (другата резерва). Нямаха нищо общо помежду си, освен очевидната липса на компетентност за работата, която им предстоеше, и почти комично непознаване на законите, процесуалните норми и дори на самото дело, макар че се бе превърнало в любима неизменна тема и на вестниците, и на телевизията. Тези хора бяха избрани именно заради това. Така работи системата. Накрая съдиите, адвокатите и прокурорите охотно отстъпват и поверяват крайния резултат от процеса на дузина аматьори. Щеше да е смешно, ако не беше толкова извратено. Каква безсмислица е всичко това… Убеден съм, че и Джейкъб го разбираше, докато се взираше в тези четиринайсет безизразни лица. Ето я страховитата лъжа, въплътена в системата на наказателния процес — ние можем да разчитаме, че ще установим истината, че ще определим „без сянка на съмнение“ кой е виновен. Тя се гради върху едно потресаващо признание: човечеството хилядолетия наред се стреми да усъвършенства съдебната система, но в крайна сметка съдиите и останалите юристи са по-малко способни да вземат решение за изхода от едно дело от дузина тъпчовци, събрани на случаен признак от улицата.

26. Някой дебне

Вечерта, приседнали в кухнята, бъбрехме развълнувано. Думите се лееха като поток — недоволства, хвалби, страхове — за да тушират нервното напрежение.

Лори се стараеше с всички сили да поощрява тази словоохотливост. Личеше й изтощението от безсънната нощ и тежкия ден, но тя открай време вярваше, че колкото повече говорим, толкова по-добре за всички нас. Задаваше въпроси, признаваше собствените си опасения, подаваше пълните чинии и все ни подканяше да продължаваме разговора. В тези мигове зървах за малко предишната жизнена, кипяща от енергия Лори… или по-скоро я чувах, защото нейният глас така и не остаря. Покрай случилото се с Джейкъб очите й хлътнаха измъчено, кожата й с цвят на праскова придоби сивкав оттенък, но великолепният й глас си остана все същият — сякаш слушах отново същото момиче, което чух за пръв път по телефона преди почти трийсет и пет години.

Джейкъб подхвърли за съдебното жури:

— Май не съм им симпатичен, така ме гледаха.

— Джейкъб, това е едва първият им ден като съдебни заседатели. Дай им време. А и всичко, което знаят, е, че си обвинен в убийство. Какво очакваш да си мислят за теб?

— Засега не би трябвало да си мислят нищо.

— Джейк, те са хора като всички други. Просто не им давай причина да се настроят срещу теб, друго не можеш да направиш. Запази хладнокръвие. Никакви реакции. И без тези твои гримаси.

— Какви гримаси?

— Имаш особено изражение, когато се разсейваш. Мръщиш се.

— Не се мръщя!

— Правиш го.

— Мамо, мръщя ли се?

— Не съм забелязала. Баща ти понякога се увлича с тези стратегии и тактики в съда.

— Правиш го, Джейк. Ей така…

Навъсих се.

— Татко, това не е мръщене. Приличаш на човек със запек.

— Ей, говоря ти сериозно! Точно такъв вид имаш, когато не внимаваш. Изглеждаш ядосан. Не позволявай съдебните заседатели да те виждат така.

— Ами аз съм си такъв! Какво да направя?

— Бъди си красивото ни момче — мило му каза Лори с печална усмивка.

Бе облякла тениската си обратно, но явно не забелязваше, макар че етикетът се подаваше и дразнеше врата й.

— Като спомена колко съм красив, се сетих за нещо — знаете ли, че в „Туитър“ са пуснали хаштаг за мен?

— Какво е това? — попита Лори.

— Ами просто хората могат да си дърдорят за мен в мрежата. И знаете ли какви са коментарите? „Джейкъб Барбър е страхотен. Искам да ми направи бебе. Джейкъб Барбър е невинен.“

— Ъхъ… — изсумтях. — И какво друго?

— Е, има и някои лоши неща, но повечето са добри. Около седемдесет процента.

— Добрите ли са около седемдесет процента?

— Горе-долу.

— Всичко ли следиш?

— Ами това започна днес. То се знае, че ги чета. Татко, и ти трябва да погледнеш. Само влизаш в „Туитър“ и търсиш „Джейкъб Барбър“ без интервал. — Той ми го написа на хартиена салфетка: #jacobbarber. — Вече съм известен! Знаеш ли какво означава това? Обикновено говорят за Кобе Брайънт, Джъстин Тимбърлейк и други знаменитости.

— Това е… хъм, чудесно — промърморих и погледнах към Лори.

Не за пръв път подхващахме темата за неговата популярност в интернет. Някой, може би приятел от училище, бе създал в негова подкрепа сайта JacobBarber.com. В сайта имаше и форум, където всеки можеше да заяви, че Джейкъб е невинен, да му пожелае късмет или да сподели, че го харесва и подкрепя. Модераторът просто изтриваше всички враждебни послания. Във „Фейсбук“ също се появи група за подкрепа на Джейкъб. В мрежата преобладаваше мнението, че Джейкъб е малко странен, може би способен да убие и несъмнено привлекателен, като всички тези особености някак се свързваха помежду си. Понякога получаваше в телефона си есемеси от непознати. Повечето преливаха от злоба, но не всички. Някои бяха от момичета, които му пишеха колко е готин или откровено му предлагаха секс. Той твърдеше, че съотношението на злобните спрямо приятелските било две към едно и това май му стигаше. В края на краищата беше невинен. А и не искаше да си смени номера.

— Джейкъб — каза му Лори, — може би е най-добре да стоиш настрана от социалните мрежи. Поне докато не приключи всичко това.

— Мамо, аз само чета. Никога не пиша. Дебна.

— Дебнеш?! Не използвай тази дума. Направи ми услугата да не влизаш в нета известно време, бива ли? Може да си навредиш.

— Джейкъб, според мен майка ти всъщност иска да каже, че следващите две седмици ще бъдат по-леки, ако се опитаме да избягваме излишните вълнения. Може би е най-добре всички да си запушим ушите.

— И да изпусна момента на славата? — ухили се той, нехайно и весело смел, както може да бъде само едно хлапе.

Лори го гледаше ужасена.

— Да, ще бъде много жалко — промърморих начумерено.

— Джейкъб, да се надяваме, че за теб моментът на славата ще настъпи по друг повод.

Замълчахме. Само ножовете и вилиците потракваха по чиниите.

— Ще ми се онзи човек да изключи двигателя най-после.

— Кой човек?

— Ами онзи — посочи Лори с ножа към прозореца. — Не го ли чуваш? Отвън някой седи в колата с включен двигател. Заболя ме главата от него. Същото е като с пищенето в ушите ми, което няма край. Как се наричаше това?

— Тинитус — казах и тя ме изгледа особено, затова допълних: — Нали решавам кръстословици…

Станах да надникна през прозореца по-скоро от любопитство, не защото се тревожех. Колата беше от големите, но не я различавах добре. Някоя от онези грамадни безсмислици с четири врати, бележещи залеза на американската автомобилна промишленост. Може би „Линкълн“. Колата бе спряла на отсрещната страна, две къщи по-нататък, на по-тъмно място, между две улични лампи, и изобщо не успявах да видя шофьора, дори като силует. Просветваше само огънче на цигара.

— Може би чака някого.

— Да чака с изключен двигател. Не е ли чувал за глобалното затопляне?

— Може да е на възраст — предположих заради запалената цигара, включения двигател и колата с размери на самолетоносач — все навици, присъщи на по-старото поколение.

— Този задник вероятно е репортер — троснато каза Джейкъб.

— Джейк!

— Извинявай, мамо.

— Лори, дали да не отида да поговоря с него? Ще го помоля да изключи двигателя.

— Недей. Откъде да знаем за какво е дошъл? Не ми се вярва да е за добро. Стой си вкъщи.

— Мила, изпадаш в параноя. — Трудно изричам думи като „мила“ или „скъпа“, но този път благият тон беше необходим. — Вероятно е някой дъртак, който си пуши и слуша радио. Може би изобщо не се сеща, че досажда на някого, като е оставил двигателя включен.

Тя сви вежди недоверчиво.

— Нали все повтаряш, че трябва да си кротуваме, да не се забъркваме в неприятности. Може би иска да излезеш и да направиш нещо. Може би се опитва да те подмами.

— Стига, Лори. Това е само някаква кола.

— Някаква, а?

— Да.

Но не беше просто някаква кола.

Около девет часа изнесох боклука — кръгла кофа с обикновени отпадъци и неудобен, правоъгълен зелен контейнер с отпадъци за рециклиране. Контейнерът имаше такива размери, че не можеше лесно да се носи с една ръка. Пръстите ми неизменно се схващаха към средата на алеята, затова пренасянето и на двата съда до тротоара всъщност беше едно припряно подтичване, преди да съм разсипал боклука. Чак когато оставих кофата и контейнера и ги подредих под една линия, забелязах същата кола на друго място. Този път беше на няколко къщи от нашата, но в отсрещната посока. Двигателят не работеше. Нямаше я и светулката на запалена цигара. Колата можеше и да е празна, в тъмното нямаше как да се види.

Взирах се в мрака, за да различа повече подробности.

Изведнъж двигателят забуча, фаровете светнаха. Отпред нямаше номер.

Любопитството ме накара да тръгна натам.

Колата потегли на заден ход — съвсем бавно, като животно, доловило опасност, после се отдалечи с по-голямо ускорение. На първата пресечка зави назад, после изчезна от погледа ми. Не можах да я доближа и да я разгледам добре — не бях сигурен нито за цвета, нито за модела. Шофьорът направи опасна маневра на тясната улица. Опасна и майсторска.

По-късно Лори си легна, а ние с Джейкъб гледахме Шоуто на Джон Стюарт. Бях се отпуснал, с крак, качен на дивана, и провесена през облегалката ръка. Сепна ме трудно доловимото чувство, че някой ме наблюдава. Отместих мъничко щората, за да надникна.

Колата се бе върнала.

Излязох през задната врата на къщата, минах през двора на съседите и се появих зад колата. Оказа се „Линкълн Таун Кар“ с номер 751K S82. Вътре беше тъмно.

Доближих полека откъм страната на шофьора — бях готов да почукам на прозореца, да отворя вратата, да измъкна човека от колата, да го просна на тротоара и да му изкрещя да стои далече от нас.

Но вътре нямаше никой. Държах се глупаво. Лори ми предаваше параноята си. Просто спряна кола. Вероятно шофьорът беше в някоя от къщите наблизо, спеше дълбоко, чукаше жена си, зяпаше телевизия или вършеше някое от другите неща, присъщи за нормалните хора, каквито и ние правехме преди. В края на краищата какво толкова бях видял?

И все пак по-добре е човек да е нащрек. Обадих се на Пол Дъфи.

— Здравей, прокуроре — каза той сдържано както винаги, сякаш му беше приятно да ме чуе след месеците мълчание точно сега, в единайсет и половина вечерта преди деня за първоначалното изслушване на страните по делото.

— Дъф, съжалявам, че те безпокоя.

— Не ме безпокоиш. Какво става?

— Вероятно нищо особено. Струва ми се, че някой ни наблюдава. Седеше в колата си отвън през цялата вечер.

— Мъж ли е?

— Предполагам, не съм сигурен. Не го видях.

— Какво правеше?

— Около шест часа, когато вечеряхме, забелязахме кола, спряла до къщата с включен двигател… После я видях отново около девет часа. Тръгнах към нея, но докато стигна, тя изчезна.

— Застраши ли те по някакъв начин?

— Не.

— Виждал ли си тази кола и друг път?

— Не. Поне така си мисля.

Дълбока въздишка.

— Анди, може ли да ти дам един съвет?

— Да, ще ми се някой да направи това най-после.

— Легни си. Утре е важен ден за вас. Всички сте под голямо напрежение.

— Значи смяташ, че няма нищо друго, освен спряла на улицата кола?

— Да, така ми изглежда.

— Ще ми направиш ли услугата да провериш номера? За всеки случай. Лори наистина се страхува. Това ще й помогне.

— Но ще си остане между нас, нали?

— Разбира се, Дъф.

— Добре, кажи ми номера.

— Номерът е от щата Масачузетс — 75K S82. Моделът е „Линкълн Таун Кар“.

— Добре, почакай.

Последва дълга пауза, докато се обаждаше за номера. Гледах Шоуто на Колбърт с изключен звук. Накрая Дъфи ми каза:

— Този номер е на кола „Хонда Акорд“.

— По дяволите… Откраднат е.

— Няма съобщение, че колата е открадната.

— А защо е сложен на „Линкълн“?

— Може би го е взел назаем, в случай че някой го види и съобщи номера на полицията. Имал е нужда само от отвертка, за да смени номерата.

— Гадост!

— Анди, трябва да се обадиш в полицейското управление на Нютън и да съобщиш за случая. Може би е дреболия, но нека обаждането ти да е регистрирано при тях.

— Не искам да правя това точно сега. Делото започва утре. Ако съобщя, все някак ще стигне до новините. Не мога да го допусна. В този момент е важно да ни възприемат като нормални, спокойни хора. Искам онези съдебни заседатели да виждат в нас обикновено семейство като техните. Защото наистина сме като тях.

— Анди, ако някой ви е заплашвал…

— Не, никой не ни е заплашвал. Самият ти каза — някой просто си е спрял колата на улицата.

— Само че ти си бил достатъчно разтревожен, за да ми се обадиш.

— Няма значение. Ще се оправя. Ако съдебните заседатели разберат за това, половината от тях ще помислят, че всичко е наша измишльотина. Ще си кажат, че сами сме го уредили, за да предизвикаме съчувствие, да се представим като жертви. Не искам никакви драми. Всичко от наша страна, което изглежда странно, съмнително или пък лъжа, ще им попречи накрая да произнесат думата „невинен“.

— Какво смяташ да правиш?

— Можеш ли да пратиш насам патрулна кола, без да посочваш официална причина? Да минат из квартала, да го подплашат. Само за да кажа на Лори, че няма за какво да се безпокои.

— По-добре да го направя аз, иначе ще бъде регистрирано.

— Благодарен съм ти. Няма как да ти се отплатя.

— Анди, просто се погрижи момчето ти да си остане вкъщи след делото.

— Искрено ли говориш?

Той замълча.

— Не знам. Има нещо сбъркано в цялата история. Може би е само защото видях теб и Джейкъб на масата на защитата. Познавам това момче, откакто се роди.

— Пол, не го е направил той. Гарантирам.

Той изсумтя недоверчиво.

— Анди, кой би имал причина да се навърта около дома ви?

— Семейството на жертвата? Или някое хлапе, което е познавало Бен Рифкин? Или човек, който е прочел във вестниците за делото? Може да е кой ли не. Вие не продължихте ли да ровите около Пац?

— Откъде да знам? Анди, нямам представа какво правят. Натикаха ме в скапания отдел за връзки с обществеността. Малко остава да ме пратят на улицата да пиша актове за превишена скорост. Отстраниха ме от случая в момента, когато обвиниха Джейкъб. Нямаше да се учудя, ако бяха започнали да разследват и мен, все едно съм заговорничил с теб за укриване на истината. Затова нямам почти никаква информация. Но мисля, че вече не се занимават с Пац, след като са предявени обвинения на друг. За тях случаят е приключен.

И двамата преценявахме ситуацията.

— Добре — реши той накрая, — ще намина около вас да видя какво става. Кажи на Лори, че всичко е наред.

— Вече й казах. Не ми вярва.

— Няма да повярва и на мен. Както и да е… Ти също легни да поспиш. И двамата няма да издържите, ако продължавате така. Това е само първата вечер.

Благодарих му още веднъж и се качих горе да си легна. Лори се беше свила на леглото на кълбо като котка.

— С кого говореше? — смънка във възглавницата.

— С Пол.

— Какво каза?

— Каза, че сигурно няма нищо особено в спрялата кола. И всичко е наред.

Тя изпъшка.

— Освен това каза, че няма да му повярваш.

— Прав е бил.

27. Встъпително изложение

Наблюдавах Нийл Ладжудис, когато се изправи за своето встъпително изложение пред съдебните заседатели. Познавах го добре и бях сигурен, че онова, което го вълнуваше в момента, бяха двете насочени към него камери. Пролича, когато закопча старателно сакото си — очевидно част от костюм, купен наскоро. (Охарчването му за нови дрехи беше несъмнена грешка, защото винаги изглеждаше, че се перчи с тях.) Сигурно беше герой в собствените си очи. Неговите цели съвпадаха с общото благо, тоест каквото беше добро за Нийл, беше добро и за всички останали, с изключение на Джейкъб, разбира се. Предполагам, че смяташе за справедливо и мястото ми зад масата на защитата. Не мисля, че през онзи ден Ладжудис е приемал този процес като някаква съдбовна разплата, подобно на историята на Едип. А и с нищо не показа подобно отношение. Докато изпъваше новото си сако и се опитваше да се хареса както на съдебното жури, така и на всички пред телевизорите, виждах у него само младежка суетност. Не можех да го мразя или дори да го обвинявам за кратката проява на самодоволство. Натрупа опит, издигна се, най-после стана Важният човек. Всички сме преживявали такива моменти и едва ли някой ще отрече, че удоволствието след дълги години да заемеш мястото на бащата е несравнимо с нищо друго. Пък и не можем да обвиняваме Едип… Той е бил жертва, изобщо не е искал да стори зло никому.

Ладжудис кимна на съдията. („Покажи на съдебните заседатели, че умееш да проявяваш уважение…“) Изгледа враждебно Джейкъб, когато мина покрай нашата маса. („… и че не се боиш от обвиняемия, защото ако нямаш смелостта да го погледнеш в очите и да кажеш «виновен», как очакваш да го направят те след това?“) Застана пред съдебните заседатели и опря пръсти на преградата, отделяща тяхната ложа. („Скъси разстоянието, нека почувстват, че си един от тях.“)

— Едно момче бе намерено мъртво — започна Ладжудис. — В гора, наречена парка „Колд спринг“. В ранно пролетно утро. Момче на четиринайсет години, намушкано три пъти в гърдите и захвърлено на склон, хлъзгав от калта и мокрите листа, оставено да умре на по-малко от половин километър от училището, към което отивало, на половин километър от дома си, откъдето тръгнало броени минути преди това.

Погледът му се плъзна по съдебните заседатели.

— И за всичко това — решението за действие, избора за отнемане на живот, на живота на това момче, е нужна само секунда.

Той изчака, за да се убеди във въздействието на думите си.

— Частица от секундата и… — Ладжудис щракна с пръсти — … край! Нужна е само една секунда да избухнеш. И това е достатъчно — секунда, миг — за да те завладее желанието да убиеш. В тази съдебна зала го наричаме „предумисъл“. Съзнателното решение да убиеш — колкото и бързо да е възникнало, колкото и за кратко да е овладяло съзнанието на убиеца. Убийството първа степен може да се случи просто така.

Той закрачи покрай ложата, стремеше се да погледне в очите всеки един от заседателите.

— Да се замислим за обвиняемия. Момче, което е имало всичко: добро семейство, добри оценки, хубав дом в богато предградие. Имал е всичко или поне повече от почти всички останали… много повече. Но обвиняемият е имал още нещо: смъртно опасен нрав. И когато е бил предизвикан — не прекалено силно, само с присмех, с дразнене, нещо, което се случва всеки ден във всяко училище в тази страна, в един момент решил, че му е омръзнало и този смъртно опасен нрав просто… не издържал.

„Трябва да разкажеш на журито «историята на делото», повествованието, чрез което се е стигнало до последното действие. Фактите не са достатъчни, трябва да ги свържеш в история. Съдебните заседатели трябва да получат отговор на въпроса: «За какво е това дело?». Обобщи делото за тях в една-единствена фраза, в тема, дори в една дума. Запечатай тази фраза в умовете им. Нека се усамотят в стаята за съвещания с нея и когато започнат да обсъждат делото, нека се излеят твоите думи.“

— Обвиняемият се пречупил.

Ладжудис пак щракна с пръсти.

Дойде при масата на защитата и застана твърде близо — нарочно прояви неуважение. Изпъна показалец към Джейкъб, който се вторачи в пода, за да не го гледа. Ладжудис дърдореше дивотии, но го правеше великолепно.

— Но това не е момче като другите от добри семейства в заможни предградия. И не е като останалите момчета с избухлив нрав. Този обвиняем се отличава по нещо от тях — продължи Ладжудис и се насочи към мен. — Неговият баща е бил заместник на районния прокурор. И то не обикновен заместник. Не. Бащата на обвиняемия — Андрю Барбър, е бил пръв заместник, най-старшият сред другите в същата служба, където работя и аз, в същата тази сграда.

В този момент изпитах неистово желание да протегна ръка, да докопам гнусния показалец и да го откъсна от бледата луничава китка на Ладжудис. Взирах се в очите му и не се издавах с нищо.

— Този обвиняем…

Отдръпна пръста си и го изпружи над рамото, сякаш проверяваше посоката на вятъра, после го размаха и се приближи до съдебното жури.

— Този обвиняем…

„Не наричай обвиняемия по име. Споменавай го само като «обвиняемия». Името му придава човешки черти, подтиква съдебните заседатели да го възприемат като личност, заслужаваща съчувствие, дори милосърдие.“

— Този обвиняем не е едно простодушно хлапе. Не, не. Той е наблюдавал години наред баща си като представител на обвинението във всички важни дела за убийства в този окръг. Слушал е разговорите на вечеря вкъщи, чувал е телефонни разговори, познавал е подробностите. Израснал е в дом, където убийствата са били част от семейния живот.

Джонатан пусна химикалката си върху бележника, от гърдите му се изтръгна съскаща въздишка на досада. Изразът „убийствата са били част от семейния живот“ доближавате твърде много тъкмо довода, с който на Ладжудис му бе забранено да си служи. Но Джонатан не възрази. Не биваше да създава впечатлението, че се бори срещу обвинението с формални похвати. Същината на неговия подход не беше в тях — щеше просто да подкрепя тезата, че Джейкъб не е извършил престъплението. Не искаше да разводнява посланието си.

Разбирах всичко това. И все пак се вбесих, че тези долнопробни глупости няма да бъдат оспорени.

Съдията бе впил поглед в Ладжудис, който продължи:

— По-точно делата за убийства са били част от семейния живот. Процесът на доказване вината на убиеца, в който участваме и ние сега, е бил отчасти познат за обвиняемия, но не от телевизията. Затова когато се е пречупил, когато е настъпил моментът с последното гибелно предизвикателство и се е нахвърлил с ловджийски нож срещу един от съучениците си, вече е бил подготвен за този случай. И когато всичко е свършило, старателно е прикрил следите си като експерт. Защото в известен смисъл е бил експерт. Имало само един проблем — дори експертите допускат грешки. И през следващите няколко дни ние ще разкрием следите, които ще ни отведат право към него. И само към него. Когато се запознаете с всички доказателства, вие ще знаете без сянка на съмнение, без никакво съмнение, че този обвиняем е виновен. — Той замълча. — Но защо? Вие се питате: „Защо би убил момче като него, осмокласник от неговата паралелка? Защо едно дете би сторило това на друго дете?“ — Ладжудис се опита да изрази недоумение — повдигна вежди, вдигна рамене. — Е, всички сме били ученици.

Устните му се извиха в заговорническа усмивчица. „Нека заедно си позволим малко отклонение, да се повеселим в съдебната зала.“

— Хайде сега, всички сме били ученици, някои от нас по-наскоро от другите.

Усмивката му стана крокодилска и за мое изумление съдебните заседатели му отвръщаха със същото изражение — сдържано, но многозначително.

— Точно така, и всички знаем как могат да се държат децата. Да си го кажем направо — животът в училище може да бъде и тежък. Децата могат да бъдат и зли. Те се подиграват, държат се грубо, присмиват се. Ще чуете свидетелски показания, според които жертвата на това престъпление — четиринайсетгодишният Бен Рифкин, се е подигравал на обвиняемия. Нищо твърде стряскащо, което повечето други момчета не биха понесли. Нищо, което не бихте чули в игрите им, където и да е, ако излезете от съдебната зала и обиколите около едно училище.

Искам да бъде ясно, че не е необходимо да говорим за Бен Рифкин като за светец. Ще чуете за него някои неща, които може би не го представят в добра светлина. Но ето какво бих искал да помните: Бен Рифкин е бил момче като всяко друго. Не е бил безупречен. Той е бил обикновено момче с всички недостатъци и трудности в израстването, присъщи на един тийнейджър. Той е бил на четиринайсет години — четиринайсет! — и целият му живот тепърва е предстоял. Не е бил безпогрешен, да. Но кой от нас би искал да го преценяват само по първите четиринайсет години от живота му? Кой от нас е бил… завършен на четиринайсет години?

Бен Рифкин е бил всичко, което обвиняемият е искал да бъде — красив, симпатичен, популярен. А обвиняемият е бил аутсайдер сред своите съученици. Мълчалив, самотен, чувствителен, различен. Отчужден.

Бен Рифкин е направил фатална грешка, като е дразнил това странно момче. Не е знаел за неговия нрав, за скритата способност, дори желание да убива…

— Възразявам!

— Възражението се приема. Съдебните заседатели няма да вземат предвид казаното, тъй като то се опира изцяло на догадки.

Ладжудис не отмести погледа си от заседателите. Стоеше неподвижно като статуя, пусна възражението покрай ушите си, престори се, че дори не го е чул.

„Съдията и защитата се опитват да скрият истината от вас, но ние я знаем.“

— Обвиняемият предварително е подготвил плана си — продължи Ладжудис. — Сдобил се е с нож, и то не с малко ножче за дялкане или джобно ножче, а с ловджийски нож, предназначен да убива. Ще чуете за този нож от най-добрия приятел на обвиняемия, който го е виждал в ръцете му и го е чул да казва, че има намерение да го използва срещу Бен Рифкин.

Ще чуете, че обвиняемият е обмислил всичко, той е планирал убийството. Няколко седмици по-късно той дори го е описал в разказ, който невъзмутимо публикувал в интернет — разказ с подробности как всичко е било замислено и извършено. Е, обвиняемият може би ще предложи някакво безобидно обяснение за този разказ, в който подробно е описано убийството на Бен Рифкин, в това число с подробности, известни само на действителния извършител. Може просто да ви каже: „Аз само си фантазирах“. На това бих отговорил, както несъмнено ще направите и вие: „Що за момче фантазира за убийството на приятел?“.

Той направи мълчаливо няколко крачки, за да изчака въздействието на думите си.

— Ето какво знаем: когато обвиняемият излязъл от дома си и тръгнал към парка „Колд спринг“ в утрото на 12 април 2007 година, когато навлязъл в гората, той е имал нож в джоба си и идея в ума си. Бил е готов. В този момент е бил необходим само повод, за да пламне искрата, която го е накарала да се… пречупи.

И какъв е бил този повод? Какво е превърнало фантазиите му за убийство в деяние?

Ладжудис пак млъкна. Това беше най-важният въпрос, гатанката, чийто отговор беше длъжен да намери — как едно нормално момче, което не си е служило с насилие дотогава, изведнъж стига до такава жестокост? Мотивът присъства във всяко дело, не като част от юридическите аргументи, а в главата на всеки съдебен заседател, без изключение. Затова е толкова трудно да бъдат доказани престъпленията, в които липсва мотив или той изглежда неубедителен. Заседателите искат да разберат какво се е случило, искат да знаят защо се е случило. Те изискват логичен отговор. Очевидно Ладжудис нямаше отговор. Той можеше да предложи само теории, догадки, вероятности, „гени на убиец“.

— Може би никога няма да научим — призна, като се стараеше да замаже зейналата дупка в обвинението, самата необикновеност на престъплението, очевидната му необяснимост. — Дали Бен го е обидил? Дали го е нарекъл „педалче“ или „путьо“, както се е случвало? Може би „загубеняк“ или „смотаняк“? Дали го е блъснал или заплашил, дали се е опитал някак да го тормози? Вероятно.

Поклатих глава. „Вероятно?“

— Каквото и да е подтикнало обвиняемия, когато е срещнал Бен Рифкин в парка „Колд спринг“ в онова съдбовно утро на 12 април 2007 година — а той е знаел, че Бен ще бъде там, защото от години двамата са минавали през гората на път за училище — той е решил да осъществи своя план. Намушкал е Бен три пъти. Забивал е ножа си в гърдите му… — Ладжудис направи с дясната си ръка три движения, подобно на фехтовчик — … раз, два, три. Три равномерно нанесени рани в гърдите. Дори видът на раните подсказва умисъл, хладнокръвие, самообладание.

Този път последвалото мълчание беше малко по-неуверено.

Съдебните заседатели не изглеждаха убедени. Взираха се неспокойно в Ладжудис. Встъпителното му изложение, започнало толкова силно, се препъна в най-важния въпрос — „защо?“. Той като че прокарваше две несъвместими обяснения: в един момент твърдеше, че Джейкъб се пречупил, изтървал си нервите и убил съученика си във внезапен пристъп на ярост, а малко след това вече внушаваше, че Джейкъб е обмислял убийството седмици наред, представял си е подробностите, като се е възползвал от наученото от своя баща — прокурор и после само е изчаквал подходящ случай. Явно самият Ладжудис тъй и не бе успял да си отговори на въпроса за мотива, каквито и предположения да правеше. В убийството на Бен Рифкин просто нямаше никакъв смисъл. Дори месеци по-късно след края на разследването всички продължавахме да се питаме: „Защо?“. Бях убеден, че съдебните заседатели разбират затрудненията на Ладжудис.

— Когато всичко свършило, обвиняемият изхвърлил ножа. И отишъл на училище. Преструвал се, че не знае нищо, дори когато училището било затворено, а полицията правела всичко по силите си, за да реши случая. Той запазвал спокойствие.

Но обвиняемият — син на прокурор, би трябвало да е научил от дългото си „чиракуване“ в правото, че убийството винаги оставя следи. Убийството никога не е съвършено. Убийството е кървава, мръсна работа. Кръвта се лее и опръсква. Във възбудата на убийството се допускат грешки.

Обвиняемият е оставил отпечатък от пръст върху суичъра на убития, с неговата собствена кръв — отпечатък, който е можел да бъде оставен само непосредствено след убийството.

След това започват да се трупат лъжите. Когато няколко седмици след убийството най-после е идентифициран по пръстовия отпечатък, обвиняемият променя своята версия. В началото той отрича, че знае каквото и да било за убийството, а после вече твърди, че е бил там, но чак след извършването на убийството.

Ладжудис направи гримаса на съмнение.

— Мотив: отчуждено от другите момче, настроено враждебно към съученика си, който го е дразнел.

Оръжие: ножът.

План: описан подробно, и то писмено, от самия обвиняем.

Веществено доказателство: пръстовият отпечатък върху трупа на жертвата, при това със собствената му кръв.

Дами и господа, доказателствата са неоспорими. Имаме цяла планина от доказателства. Те не оставят място за съмнение. Когато това дело стигне края си и аз вече съм доказал всичко, което ви описах, ще застана отново пред вас, този път, за да ви помоля да изпълните своя дълг, да кажете очевидната истина, да направите единствено възможното заключение — „виновен“. Уверявам ви, тази дума е трудна за произнасяне. На всеки му е трудно да съди друг човек. Цял живот ни учат да не постъпваме така. И в Библията е написано: „Не съди“. Особено трудно е, когато обвиняемият е дете. Ние вярваме страстно в невинността на нашите деца. Искаме да вярваме, искаме нашите деца да са невинни. Но това дете не е невинно. Когато се запознаете с всички доказателства срещу него, ще знаете и в най-съкровените кътчета на душата си, че в това дело е възможна само една присъда — виновен. Само това ще поискам от вас, да кажете истината — виновен. Виновен. Виновен. Виновен.

Ладжудис се взираше в съдебните заседатели решително, праведно, умоляващо.

— Виновен — повтори той.

Наведе глава скръбно и се върна на мястото си, където се изгуби в стола — привидно изтощен от чувствата или унесен в мислите си.

Зад мен някаква жена в публиката захлипа, чуха се стъпки, после тя тичешком напусна залата. Не посмях да се обърна.

Според мен Ладжудис се справи доста добре с встъпителното изложение. Поне аз не бях виждал нищо толкова добро от него досега. Само че не беше решаващият удар, от който се нуждаеше. Оставаше място за съмнение. „Защо го е направил?“ Съдебните заседатели нямаше как да не забележат слабостите в обвинението, огромната пролука в средата. Това беше сериозен проблем за прокурора, защото след встъпителното изложение няма друг момент в делото, когато обвинението изглежда по-убедително и силно — тогава историята е още непокътната и безспорна, преди доказателствата, нащърбени от всекидневието на процеса, от оплитащи се в думите си свидетели, призовани от него, и изкусни свидетели на противника, от кръстосани разпити и всичко останало. Останах с впечатлението, че той ни даде шанс.

— Защитата? — подкани съдията.

Джонатан се изправи. Тогава си помислих, че той е от онези мъже, които завинаги си остават момчета, ако ще вече да са прехвърлили шейсетте и побелели. Косата му вечно беше разрошена, сакото — разкопчано, вратовръзката и яката — винаги мъничко накриво, сякаш беше ученик в униформа и носеше това облекло единствено заради правилата. Застана пред ложата на съдебното жури, почеса се по тила, сякаш все още обмисляше всичко. Човек би решил, че изобщо не е подготвен да говори и има нужда от малко време, за да подреди мислите си. След дългото изложение на Ладжудис, което прозвуча едновременно заучено и нескопосано, небрежната спонтанност на Джонатан беше като свеж полъх. Да, аз се възхищавам на Джонатан и го харесвам, затова може би накланям везните в негова полза, но в онзи момент ми се стори, още преди да си е отворил устата, че е по-симпатичният от двамата, а това не е маловажно. В сравнение с Ладжудис, който не можеше дори да диша, без да пресметне как ще изглежда в очите на околните, Джонатан беше естествен и непринуден. Леко прегърбен в неугледния си костюм, той сякаш беше у дома си, също като човек по пижама, отбил се в кухнята да похапне.

— Знаете ли — подхвана Джонатан, — мисля си за нещо, което ни каза представителят на държавата тук. — Махна с ръка зад гърба си към Ладжудис. — Смъртта на младеж като Бен Рифкин е ужасна. И сред всички престъпления, всички убийства, всички страхотии, които чуваме в тази зала, тя си остава трагедия. Него го няма. И всички години, които е имал пред себе си, всичко, в което е можел да се превърне — превъзходен лекар, талантлив художник, мъдър водач — всичко е загубено.

Когато се сблъскате с такава трагедия, искате да поправите някак стореното, да видите как тържествува справедливостта. Може би сте разгневени и искате да знаете, че някой ще бъде наказан. Всички се чувстваме така понякога, в края на краищата сме хора.

Но Джейкъб Барбър е невинен. Държа да повторя това, за да няма недоразумения — Джейкъб Барбър е напълно невинен. Не е направил нищо, не е имал нищо общо с това убийство. Той не го е извършил.

Всички доказателства, за които чухте току-що, всъщност не представляват нищо. Щом поровите под повърхността, щом се вгледате внимателно и разберете какво се е случило, доводите на обвинението се разнасят като дим от вятъра. Например онзи пръстов отпечатък, за който прокурорът отдели толкова време. Ще чуете как отпечатъкът е останал на дрехата точно както Джейкъб е разказал на арестувалия го полицай. Намерил съученика си да лежи на земята ранен и постъпил като всеки добър човек — опитал се да помогне. Обърнал Бен, за да провери как е, да направи нещо за него. И когато видял, че Бен е мъртъв, с Джейкъб се случило съвсем същото, което би се случило с повечето от нас — уплашил се. Не искал да бъде замесен. Тревожел се, че ако каже на някого за случката, ще се превърне в заподозрян и може да го обвинят в нещо, което не е направил. Това ли е била правилната реакция? Не, разбира се. Дали той съжалява, че не е бил по-смел и не е казал истината от самото начало? Да, разбира се. Но той е момче, той е човек и е допуснал грешка. Нищо друго. Недейте… — Джонатан замълча, сведе поглед и обмисли следващото изречение. — Не позволявайте това да се повтори. Едно момче е мъртво. Не унищожавайте друго невинно момче в опит да поправите стореното. Не позволявайте това дело да се превърне във втора трагедия. И сегашната ни стига.

Първата свидетелка беше Пола Джането, която същата сутрин бягала в парка и открила трупа. Не познавах тази жена, но я бях виждал из града — на пазара, в „Старбъкс“, в химическото чистене. Нютън не е малък град, но е разделен на няколко „селца“ и в тези квартали се натъкваш на все едни и същи лица. Странно, не помнех да съм я срещал сутрин в парка „Колд спринг“, макар че и двамата бяхме обикаляли кросовите пътеки в дните около убийството.

Ладжудис напътстваше с въпросите си нейните показания, които доста се проточиха. Той се престараваше, напираше да извлече от нея и последната подробност и емоция. За прокурора е обичайна една чудновата промяна, щом се заеме с първия свидетел: след като е бил главен герой е встъпителното изложение, вече не е в светлината на прожекторите. Вниманието се измества към свидетеля, а правилата налагат на прокурора да премине на втори план — да подсеща и насочва свидетелите с неутрални въпроси като „Какво се случи след това?“ или „Какво видяхте тогава?“. Но Ладжудис беше твърде придирчив към подробностите, които искаше да чуе от Пола Джането. Постоянно я прекъсваше, за да ровичка в това или онова. Джонатан не възрази нито веднъж, защото нищо в нейните показания не свързваше Джейкъб с убийството дори косвено. Ладжудис водеше непохватно делото — не заради някакъв явен стратегически провал, а стъпка по стъпка, в безбройните дреболии. (Дали приемах желаното за действително? Може би. Не можех да бъда обективен.) Джането остана на стола за свидетели почти час, за да разказва своята история, която по същество бе останала неизменна от деня на убийството.

Пролетното утро било хладно и влажно. Тя тичала по хълмиста част от пътеката в парка „Колд спринг“, когато й се сторило, че вижда момче, което лежи по корем на отрупания с листа склон, стигащ надолу до малко зеленясало езерце. Момчето било облечено с джинси, маратонки и горнище, може би суичър. Раницата му била близо до него. Джането била сама и не видяла никого наоколо, макар че преди това на два пъти се разминала с други хора и с деца, тръгнали за училище (обичаен маршрут, защото „Маккормик“ се намираше до парка). Освен това не чула нищо — нито викове, нито шум, защото слушала музика на своя „Айпод“, който носела в калъф, закрепен под мишницата й. Тя дори каза името на песента, която слушала в този момент — „Това е денят“, на група с име „Дъ Дъ“.

Джането спряла, извадила слушалките от ушите си и се взряла в момчето. Стояла на два-три метра от него и виждала подметките на маратонките му. Попитала: „Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?“. Не чула отговор и слязла да види как е момчето, като стъпвала внимателно заради хлъзгавите листа. Като майка Джането не можела да си представи как би подминала момчето, без да разбере как е. Каза, че се надява при нужда другите хора да постъпят по същия начин с нейните деца. Усъмнила се дали момчето не е припаднало — може би от някаква болест или алергия, от наркотик или кой знае какво друго. Затова коленичила до него и разтърсила едното му рамо, после и двете, накрая го обърнала по гръб.

Тогава видяла кръвта по тениската и около него — влажна и лъскава, стичаща се от гърдите му. Лицето му изглеждало сиво, с малки розови петна, каза Джането. Спомняше си смътно, че кожата била студена на пипане, но не помнеше да я е докосвала. Главата увиснала тежко назад, устата зейнала.

Минало време, докато осъзнае стъписващия факт, че момчето в ръцете й е мъртво. Пуснала тялото на земята. Изпищяла. Хлъзнала се назад, после се обърнала и изпълзяла обратно нагоре на длани и колене по склона към пътеката.

Тя каза, че минало малко време, през което нищо не се случвало. Стояла сама в гората и гледала тялото на момчето. Всичко това отнело по-малко от три минути, времето за една песен.

Този простичък разказ се проточи нелепо. След толкова дълъг разпит от страна на прокурора, кръстосаният разпит на Джонатан беше почти комично кратък.

— Виждали ли сте обвиняемия Джейкъб Барбър в парка през онова утро?

— Не, не съм го виждала.

— Нямам повече въпроси.

Ладжудис съвсем затъна със следващия свидетел. Не, още по-лошо — нагази в лайната. Беше призован детективът, който водеше разследването в местното полицейско управление на Нютън. Стандартен, задължителен свидетел. Ладжудис беше длъжен да започне с неколцина свидетели, чрез които да установи най-важните факти и поредността на събитията в първия ден, когато стана известно, че е извършено убийство. Първият полицай, озовал се на мястото на убийството, често се явява като свидетел, за да даде показания за местопрестъплението и първите критични моменти от разследването, преди да се намеси и да го поеме групата ПКП от щатската полиция. Ладжудис нямаше как да не призове този свидетел. Просто играеше по сценария. И аз щях да направя същото на негово място. Лошото за него беше, че не познаваше полицая толкова добре, колкото аз го познавах.

Лейтенант Нилс Питърсън бе постъпил на работа в полицията на Нютън само няколко години, преди аз да започна в прокуратурата, веднага след като завърших право. С други думи познавах Нилс от 1984 година, когато Нийл Ладжудис още е бил в гимназията и се е опитвал някак да съчетае натоварената програма за напреднали ученици, репетициите на училищния оркестър и усиленото мастурбиране. (Само налучквам, разбира се. Не знам дали е свирил в училищния оркестър.) Когато бяхме по-млади, Нилс беше привлекателен мъж, с пясъчноруса коса. Наскоро навлязъл в шестото десетилетие на живота си, сега Нилс беше с по-тъмна коса, леко прегърбен и с малко коремче. Будеше симпатия с тихия си глас и спокойното си поведение — нищо общо с дразнещата самонадеяност на някои ченгета. Съдебните заседатели направо се влюбваха в него.

Ладжудис му зададе въпросите си за основните факти. Трупът бил намерен по гръб с лице нагоре, след като бил обърнат от жената, която го открила. Посочи разположението на трите рани от нож, липсата на явен мотив и очевидци. Никакви следи от борба, никакви рани при самозащита, което подсказваше внезапно или изненадващо нападение. Снимките на трупа и околния терен бяха показани и вписани като доказателства по делото. В първите минути и часове на разследването паркът бил заграден и претърсен, но без резултат. Били намерени няколко отпечатъка от обувки, но не непосредствено около трупа, и сравнението им с обувки на заподозрените също не дало резултат. Допълни, че паркът е достъпен за всички и можеха да бъдат открити хиляди следи на минали оттам хора.

Ето какво последва.

Ладжудис зададе поредния въпрос:

— Част от установената процедура ли е веднага да бъде определен прокурор, който да ръководи разследване на убийство?

— Да.

— На кой заместник на районния прокурор бе възложено да поеме случая още в същия ден?

— Възразявам!

— Прокурорът и адвокатът да дойдат при мен — нареди съдия Френч.

Ладжудис и Джонатан отидоха при по-далечния от нас край на съдийската маса, където започна приглушен разговор между тримата. Повечето съдии само избутват стола си на колелца към края на масата или се навеждат към прокурора и адвокатите. Но не и Бърт Френч.

— Накъде биете с този въпрос? — обърна се Френч нервно към прокурора.

— Ваша чест — отговори Ладжудис, — съдебното жури има право да знае, че бащата на обвиняемия е ръководил ранните етапи от разследването, особено ако защитата има намерението да твърди, че са извършени нарушения, както подозирам, че ще им се наложи.

— Господин адвокат?

— Ние възразяваме по две причини — започна Джонатан. — Първо, няма пряко отношение към делото. Това е асоциативно внушение за виновност. Дори ако бащата на обвиняемия не е трябвало да поеме разследването или дори ако е допуснал някакво нарушение — а аз не казвам, че и двете твърдения са верни — това няма никаква връзка със самия обвиняем. Ако господин Ладжудис няма намерение да заяви, че синът е участвал в някакъв сговор с баща си за укриване на улики за престъплението, няма никакъв начин да бъде доказано, че каквито и да било обвинения срещу бащата са свързани с вината на неговия син. Ако господин Ладжудис има намерението да обвини бащата във възпрепятстване на правосъдието или нещо друго, нека го направи и някой ден ще се върнем в съда, за да участваме и в такова дело. Но днес не се занимаваме с това.

Второ, възразяваме срещу предубеждението, което се съдържа във въпроса. Това е внушение за виновност чрез алюзия. Той се опитва да настрои негативно съдебните заседатели — подсказва им, че бащата трябва да е знаел за вината на своя син, следователно има нещо гнило в този факт. Няма обаче доказателства както за това, че бащата е подозирал сина си — а той изобщо не го е подозирал — така и че е направил нещо нередно, докато е ръководил разследването. Да си го кажем направо — прокурорът се опитва да хвърли димка в съда, за да отвлече вниманието на съдебното жури от факта, че на практика не разполага с никакви преки доказателства срещу обвиняемия…

— Добре, добре, схванах позицията ви.

— Ваша чест — заинати се Ладжудис, — съдебните заседатели трябва да решат колко важно е това, но най-напред тяхно право е да знаят. Обвиняемият не може хем да твърди, че полицаите са опорочили разследването, хем да пропусне удобно факта, че ги е ръководил собственият му баща.

— Ще допусна въпроса — реши съдията. — Но ви предупреждавам, господин Ладжудис, че ако отклоните делото в посоката дали бащата е объркал нещо, съзнателно или не, веднага ще ви прекъсна. Защитата изтъкна основателно, че не се занимаваме с това в настоящото дело. Ако искате да предявите обвинения срещу бащата, направете го както е редно.

Ладжудис обърна глава и се вторачи в мен.

Върна се зад малката катедра до ложата на съдебното жури, обърна се към Ниле и продължи разпита:

— Детектив Питърсън, ще повторя въпроса си. На кой заместник на районния прокурор бе възложен случаят в първия ден?

— На Андрю Барбър.

— Виждате ли Андрю Барбър в съдебната зала?

— Да, ето го там — седи до обвиняемия.

— Познавахте ли господин Барбър през годините, когато той работеше в прокуратурата? Случвало ли се е да работите заедно?

— Ясно е, че се познавахме. Работили сме по много случаи.

— В приятелски отношения ли бяхте с господин Барбър?

— Да, бих казал, че сме приятели.

— В онзи момент сметнахте ли, че е странно господин Барбър да поеме разследване, засягащо училището на неговия син, както и съученик на сина му — момче, за което може би дори е знаел нещо?

— Не, нищо не ме притесняваше.

— А не беше ли странно според вас, че и синът на господин Барбър може да се окаже свидетел по този случай?

— Не, не ми е хрумвало.

— Но докато е водел разследването, бащата на обвиняемия е насочвал усилията към заподозрян, за когото е било установено, че не е замесен — мъж, живеещ до парка, който има досие за сексуални посегателства, нали?

— Да. Името му е Лионард Пац. Има досие за сексуални посегателства срещу непълнолетни.

— А господин Барбър — Андрю Барбър, бащата на обвиняемия — е искал този човек да бъде разследван като заподозрян, нали?

— Възразявам. Няма връзка с делото.

— Възражението се приема.

— Детектив Питърсън — подхвана Ладжудис, — докато бащата на обвиняемия водеше разследването, смятахте ли Лионард Пац за заподозрян?

— Да.

— А по-късно подозренията срещу Пац отпаднаха, след като бяха предявени обвинения срещу сина на господин Барбър?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

Този път Питърсън се поколеба, защото надуши клопката. Ако се увлече в опита да помогне на своя приятел, по неволя ще помогне и на защитата. Опита се да налучка среден път.

— Пац не беше обвинен.

— А когато вече беше обвинен синът на господин Барбър, не ви ли учуди първоначалното участие на господин Барбър в случая?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Да, учуди ме в известна степен…

— Чували ли сте някога прокурор или полицай да участва в разследването на собствения си син?

Притиснат в ъгъла, Питърсън си пое дъх и каза:

— Не.

— Това би представлявало конфликт на интереси, нали?

— Възразявам.

— Възражението се приема. Господин Ладжудис, продължете със следващия си въпрос.

Ладжудис зададе още няколко несвързани, не особено настойчиви въпроса, докато се наслаждаваше на победата. Накрая седна на мястото си с отпуснато зачервено лице, сякаш току-що беше правил бурен секс, и наведе глава, за да се овладее.

При кръстосания разпит Джонатан не си направи труда да разнищва дълго казаното от Питърсън за местопрестъплението, защото отново на практика нямаше нищо в показанията му, което да насочва към Джейкъб. Всъщност почти пълната липса на противопоставяне в спокойния разговор между двамата мъже и незначителните въпроси напомняха по-скоро за разпит на свидетел, призован от защитата.

— Детектив Питърсън, когато отидохте на мястото, трупът беше обърнат на една страна, нали?

— Да.

— Тоест с оглед на факта, че тялото е било местено, част от уликите са били изгубени преди пристигането ви. Положението на тялото би могло да ви помогне в представата за това как е извършено нападението, не е ли така?

— Да, така е.

— А когато тялото бъде обърнато, оттичането на кръвта под въздействието на гравитацията също се променя. Все едно преобръщаме пясъчен часовник — кръвта започва да се стича в обратната посока и изводите, които обикновено правите в такъв случай, вече не са възможни, не е ли така?

— Да. Не съм криминалист, но е така.

— Разбирам, но вие все пак разследвате убийства.

— Да.

— И имаме основания да кажем, че в повечето случаи при преместването и обръщането на трупа често се губят улики.

— Да, в повечето случаи. Тук конкретно няма как да преценим какво е било изгубено.

— Беше ли намерено оръжието, с което е извършено убийството?

— В този ден не го открихме.

— А след това?

— Не.

— И с изключение на единствения пръстов отпечатък върху дрехата на жертвата нищо друго не насочваше към конкретен заподозрян, така ли?

— Така е.

— Разбира се, заподозреният беше идентифициран по пръстовия отпечатък много по-късно, нали?

— Да.

— Значи на самото местопрестъпление в този ден нямаше никакви улики, които да насочват към конкретен заподозрян?

— Да, освен пръстовия отпечатък на неизвестно лице.

— Тоест може да се каже, че в началото на разследването не сте имали очевидни заподозрени?

— Да.

— Като участник в разследването при такава ситуация не бихте ли искали да знаете, не би ли било уместно да се съобразите с факта, че осъждан педофил живее точно до този парк? Човек, който неведнъж е извършвал сексуални посегателства срещу момчета на приблизителната възраст на жертвата?

— Да, това имаше значение.

Забелязвах погледите на съдебните заседатели към мен, вероятно най-после се досещаха накъде води разпита Джонатан, без да се стреми само да бележи точка след точка.

— Значи не е изглеждало неправилно, необичайно или странно, в какъвто и да е смисъл, че Анди Барбър, бащата на обвиняемия, е съсредоточил вниманието си върху този човек — Лионард Пац?

— Да, така е.

— С оглед на известните ви по онова време факти, дори би означавало, че не си върши добре работата, ако не допусне този човек да не бъде проверен, нали?

— Да, така мисля.

— И вие дори едва в хода на разследването сте научили, че Пац наистина е бил в парка сутринта, нали?

— Да.

— Възразявам — колебливо се обади Ладжудис.

Затова пък съдията изобщо не се поколеба.

— Възражението се отхвърля. Господин прокурор, вие отворихте тази врата.

Открай време не одобрявах склонността на съдия Френч да проявява симпатиите си. Изобщо не се прикриваше и обикновено пристрастията му бяха в полза на защитата. В неговата съдебна зала винаги се долавяше атмосферата на купен мач, в който трябва да победи обвиняемият. Разбира се, този път и аз бях на страната на обвиняемия, затова наблюдавах с удоволствие как съдията ни подкрепя. А и решението беше лесно. Ладжудис сам подхвана тази тема. Не можеше да попречи на защитата да задълбае в нея.

Дадох знак с ръка на Джонатан и му подадох лист хартия, върху който бях написал три въпроса. Когато ги прочете, веждите му се извиха. Той сгъна листа прилежно и продължи:

— Детектив Питърсън, възразявахте ли срещу някое от решенията на Анди Барбър, докато той ръководеше разследването?

— Не.

— А не е ли вярно, че и самият вие искахте да бъде проучен този човек — Пац, в началото на разследването?

— Вярно е.

Един от съдебните заседатели — Дебелака от Сомървил — дори прихна и поклати глава.

Погледнах красноречиво Джонатан: „Продължавай“.

Той се намръщи. Само в телевизионните сериали някой се опитва да нанесе съкрушителен удар по време на кръстосан разпит. Отбелязваш няколко попадения и си сядаш на задника. Винаги помниш, че свидетелят дърпа конците, а не ти. А и в листчето третият беше типичният „въпрос, който никога не задаваш“ — неопределен, изискващ субективно мнение и допускащ дълъг, непредсказуем отговор. За ветеран в съдебните битки такъв въпрос е като онзи момент във филм на ужасите, когато детегледачката чува шум в мазето и отваря скърцащата врата, за да слезе и да провери какво става. „Не го прави!“, мислено възкликват зрителите.

„Направи го!“, внушаваше моето изражение.

— Детектив Питърсън — започна Джонатан, — съзнавам, че сте в неловко положение. Не искам от вас да изразявате каквото и да било мнение за самия обвиняем. Разбирам, че трябва да се придържате към определени правила. Но ако се ограничим само с бащата на обвиняемия — Анди Барбър, чиито преценки и почтеност бяха подложени на съмнение тук…

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Откога познавате господин Барбър-баща?

— Отдавна.

— От колко години?

— От двайсет. Може и да са повече.

— И след като го познавате повече от двайсет години, какво е мнението ви за неговите способности, почтеност и преценки като прокурор?

— Това няма нищо общо със сина, нали? Говорим само за бащата?

— Точно така.

Питърсън впи поглед в мен.

— Той е най-добрият.

— Нямам други въпроси.

Този път „Нямам други въпроси“ означаваше „Да ти го начукам“. Ладжудис се отказа повече да ровичка моята роля в разследването, макар че я спомена мимоходом още няколко пъти в делото. Нямаше съмнение, че в първия ден успя да внуши каквото искаше на съдебните заседатели. Засега може би нямаше нужда да се стреми към нещо повече.

И все пак в този следобед ние излязохме от съдебната зала с чувството на победители.

Не за дълго.

28. Присъда

Доктор Фогъл съобщи мрачно:

— Опасявам се, че трябва да ви кажа някои неща, които ще понесете трудно.

Всички се чувствахме изтощени. След напрежението през целия ден в съда умората се просмуква чак в костите, мускулите смъдят. Но унинието на психиатърката ни накара да настръхнем като от сигнал за бойна тревога. Лори се взираше в нея нервно, Джонатан — с присъщия си поглед на любопитен бухал.

— Уверявам ви, свикнахме с лошите новини, вече сме като бронирани — опитах да разведря обстановката.

Доктор Фогъл се постара да не срещне погледа ми.

Връщам се мислено назад и сега чувам колко нелепо е прозвучало казаното от мен. Ние — родителите, често говорим със смешна храброст, когато стане дума за нашите деца. Кълнем се, че можем да понесем всеки удар, да надмогнем всяко предизвикателство. Никакво изпитание няма да е непосилно за нас. Готови сме на всичко за децата си. Само че никой не е защитен, особено родителите. Нашите деца ни правят уязвими.

Сега разбирам и че разговорът се случи точно в момент, когато можеше да ни смаже. Не повече от час бе минал след закриването на съдебното заседание и докато адреналинът в кръвта ни се нормализираше, с него затихваше и удовлетворението от победата. Приличахме на боксьори след дълъг мач. Не бяхме в състояние да се справим с лоши новини.

Седяхме четиримата в кантората на Джонатан до площад „Харвард“ около кръглата дъбова маса в неговата библиотека — Лори и аз, Джонатан и доктор Фогъл. Джейкъб беше в приемната при Елън, младата сътрудничка на Джонатан.

Когато доктор Фогъл отмести поглед, за да не срещне моя, сигурно си мислеше: „Смяташ се за неуязвим? Само почакай…“.

— А ти, Лори? — попита психиатърката със сговорчивия си тон, който използваше в терапевтичните сесии. — Можеш ли да издържиш точно сега?

— Абсолютно убедена съм.

Доктор Фогъл огледа внимателно Лори — с къдравата като пружинки коса и бледата кожа, като след прекаран хепатит, с тъмните торбички под очите. Лори отслабна толкова, че дрехите висяха от костеливите й рамене. Кога настъпи тази промяна? Изведнъж, под тежестта на делото? Или постепенно, година след година, без дори да забележа? Пред мен вече не беше моята Лори — смелото момиче, което ме създаде и което аз също сътворих във въображението си, както вече ми се струваше. Изглеждаше толкова променена, че се питах дали не умира пред очите ми. Делото я съсипваше. Тя не беше готова за такава борба. Никога не бе проявявала такава твърдост, не беше й се налагало. Не беше виновна, разбира се, но нейната крехкост ме жегна непоносимо. Бях готов да поема всичко върху себе си — заради нея, заради нас тримата, но нямаше какво да направя, за да предпазя семейството си от тази съсипия. Защото е лесно да бъдеш твърд, ако просто си си такъв, имаш такъв характер. Представете си обаче какво преживяваше Лори този ден, докато седеше с вдървен гръб на края на стола и се взираше храбро в лекарката в очакване на поредния удар. Тя никога не се отказа да защитава Джейкъб, да анализира позицията на шахматната дъска, да пресмята всеки ход и реакцията на противника. Не престана да го закриля до самия край.

— Нека първо да ви обясня малко по-подробно заключенията си — предложи доктор Фогъл, — а ако след това имате въпроси, ще ви отговоря, съгласни ли сте? Знам, че ви е много, много трудно да слушате лоши новини за Джейкъб, но опитайте да издържите няколко минути, става ли? Просто ме слушайте, после ще поговорим.

Кимнахме.

— Да сме наясно — намеси се Джонатан, — за нищо от казаното тук не сме длъжни да уведомим обвинението. Не е нужно да се безпокоите и за това. Каквото и да обсъждаме, каквото и да ви каже доктор Фогъл, информацията е поверителна. Този разговор е напълно конфиденциален. Нищо няма да бъде повторено извън тази стая. Затова можете да говорите откровено. Същото важи и за доктор Фогъл. Разбрахме ли се?

Пак кимнахме.

— Не разбирам защо трябва да го правим — казах аз. — Джонатан, защо изобщо задълбаваме в това, щом позицията ни в защитата е, че Джейкъб няма нищо общо с убийството?

Джонатан приглади с ръка късата си брадичка.

— Дано си прав. Дано делото потръгне добре и никога не се наложи да говорим по този въпрос.

— Тогава защо?

Джонатан се извърна неотстъпчиво.

— Джонатан, защо?

— Защото Джейкъб изглежда виновен.

Лори ахна.

— Не казвам, че наистина е виновен, а само че има много доказателства срещу него. Обвинението още не е представило в съда най-силните си свидетели. Ще стане по-трудно за нас. Много по-трудно. И когато това се случи, искам да бъда готов. Анди, поне ти би трябвало да разбираш.

— Добре, да започваме — прекъсна ни психиатърката. — Току-що дадох своя доклад на Джонатан. По-точно това е професионално мнение, което обобщава направените от мен изводи — какво бих казала, ако някога бъда призована да дам свидетелски показания, и какво според мен можете да очаквате, ако този проблем бъде засегнат в делото. Исках да поговоря първо с вас, без да присъства Джейкъб. Не съм споделяла с него изводите си. Ако делото завърши благоприятно, можем да обсъдим по-задълбочено как да се справим с някои от затрудненията от медицинска гледна точка. Но сега главната ни грижа не е лечението, а съдебният процес. Привлякохте ме като експерт на защитата. Затова Джейкъб не е в стаята. Предстои му много работа, когато делото приключи. Но в момента е необходимо да поговорим откровено за него и ще бъде по-лесно, ако той не присъства.

Джейкъб проявява ясни симптоми на две психични отклонения — нарцисизъм и смущения в способността за привързване. Има и прояви на антисоциални нагласи, което често е свързано с другите две отклонения, но не съм сигурна в диагнозата си, затова не я включих в доклада.

Важно е да осъзнаете, че не всички поведенчески прояви, които ще ви опиша, са задължително патологични, дори в съчетанието си. Всяко дете в пубертета донякъде е нарцисист и има затруднения в привързването към други хора. Въпросът е в каква степен се случва това. Не говорим за чудовище, а за обикновено момче, но с по-проявени особености. Затова не искам да възприемете думите ми като клеймо. Искам да използвате казаното от мен, а не да се почувствате съкрушени. Искам да ви дам средствата, подходящите думи, за да помогнете на своя син. Важното е да разберете Джейкъб по-добре, нали? Лори? Анди?

Съгласихме се с нея — послушно и неискрено.

— Добре. И така, нарцистичните отклонения. За тях може би знаете нещо. Основните прояви са преувеличеното самочувствие и липсата на емпатия. В случая на Джейкъб това самочувствие не се изразява в самохвалство, наглост или надменност, както хората са свикнали да очакват. При него то се проявява в засиленото чувство за собствена значимост, в убеждението, че той е особен, изключителен. Правила, които биха могли да важат за другите, не важат за него. Той смята, че връстниците му не го разбират, особено другите деца в училището, с някои малко на брой изключения — онези, които според Джейкъб са особени като него, обикновено поради интелекта си.

Другата важна характеристика на нарцистичните отклонения, извън контекста на едно наказателно дело, е липсата на емпатия. Джейкъб проявява необичайна студенина към другите хора, дори към Бен Рифкин и неговото семейство, което ме изненада. Когато го попитах за тях по време на един от разговорите ни, той ми отговори, че всеки ден умират едва ли не милиони хора, че статистически погледнато, автомобилните катастрофи погубват повече хора от убийствата, че войниците също изтребват хиляди хора, но ги награждават с медали за това. Защо да скърбим толкова за едно убито момче? Дори когато се опитвах да го върна към темата за семейство Рифкин и го подканях да изрази някакво чувство към тях или към Бен, той не можеше или не искаше. Това е свързано и с поредицата описани от вас злополуки в детството на Джейкъб, при които се е случвало да пострадат други деца около него.

Изглежда, че за Джейкъб другите хора не само имат по-малко значение от самия него, но и не са му равностойни като човеци. Той не може да се види отразен по никакъв начин в тях. Не проявява способността да си представи, че на тях са присъщи общите за хората чувства, които той изпитва — болка, тъга, самота. За повечето подрастващи на тази възраст не е трудно да разберат това. Не преувеличавам значението на тази страна от характера му, тя е твърде важна от гледна точка на наказателното дело. Без емпатия всичко е позволено. Моралът става прекалено субективен и разтеглив.

Добрата новина е, че нарцисизмът не се дължи на нарушения в обмяната на веществата. Не е генетично обусловен. Той е комплекс от поведенчески нагласи, дълбоко вкоренен навик. А това означава, че с времето може да бъде преодолян.

Доктор Фогъл продължи, почти без да си поема дъх:

— Другото отклонение всъщност е по-тревожно. Смущенията в способността за привързване са сравнително нова диагноза, затова не знаем много за тези състояния. Не са проведени достатъчно изследвания. Не се срещат често, трудно се поддават на диагностициране и на лечение.

Най-важното за тях е, че се дължат на нарушения в нормалните процеси на привързване в ранното детство. Според възприетите засега теории бебетата обикновено се привързват към един възрастен, който се грижи за тях и на когото могат да разчитат, а това им дава сигурната основа, върху която да опознават света. Те знаят, че този човек ще удовлетворява техните основни емоционални и физиологични потребности. Но когато няма такъв възрастен или хората около него се сменят прекалено често, децата могат да стигнат до неподходящи, често напълно неприемливи отношения с останалите — агресия, ярост, лъжи, опърничавост, липса на угризения, жестокост. Или прекомерна доверчивост, хиперактивност, застрашаване на собствената безопасност.

Самата същност на това отклонение предполага, че причина за възникването му е нещо ненормално в грижите за детето, обикновено лошо отношение или нехайство от страна на родителя. Все още има спорове точно какви биха могли да са причините. Не се опитвам да внуша, че някой от вас е бил лош родител. Не говоря за това как сте възпитавали Джейкъб. Според последните изследвания отклонението може да възникне дори без сериозни нарушения в грижите за детето. Изглежда, че някои деца са по-податливи към това отклонение поради особеностите на темперамента, затова им влияят дори незначителни фактори като детската ясла или твърде честата смяна на хората, които се грижат за тях.

— Детската ясла ли? — обади се Лори.

— Само в отделни, крайни случаи.

— Джейкъб беше на детска ясла от тримесечен. И двамата работехме. Отказах се от работата в училище, когато навърши четири години.

— Лори, не знаем достатъчно, за да предполагаме какви са причините и следствията. Трябва да се съпротивляваш на желанието да обвиняваш сама себе си. Нямаме основание да смятаме, че Джейкъб е бил пренебрегван. Може да е бил едно от онези уязвими свръхчувствителни деца. Тази област от науката е съвсем нова, тепърва предстоят сериозни изследвания.

Доктор Фогъл безуспешно се опита да насърчи Лори с поглед, но след като разбра, че не може да й помогне, просто продължи:

— Каквото и да е предизвикало това отклонение у Джейкъб, има очевидни признаци за проблем в първите му години. Казахте ми, че като дете понякога с бил затворен и свръхчувствителен, а друг път — непредсказуем и склонен към избухливост.

Аз не издържах:

— Но всички деца са „непредсказуеми“ и „склонни към избухливост“. Толкова много деца посещават детска ясла и не…

— Напълно необичайно е да има признаци на нарушена способност за привързване — прекъсна ме доктор Фогъл, — без да е имало някакъв вид пренебрегване на потребностите на детето, но засега не сме сигурни в това.

— Стига! — вдигна ръце Лори. — Просто спрете! — Тя избута стола си назад и отиде в ъгъла на стаята. — Според вас той го е направил.

— Не съм казала такова нещо — измъкна се доктор Фогъл.

— Не беше нужно да го казвате направо.

— Виж, Лори, няма как да знам дали го е направил или не. А и това не е моя работа. Задачата ми беше друга.

— Лори, тя те засипа с празни приказки като всеки психиатър! — намесих се аз. — Сама призна, че всичко това в различна степен важи за всеки тийнейджър — самовлюбен, себичен. Намери ми поне един стих, който не е такъв. Глупости! И на една думичка не вярвам.

— Разбира се, че не вярваш! Никога не си искал да видиш тези неща. Толкова упорито се стремиш да бъдеш нормален, всички ние да бъдем нормални, че си затваряш очите и не обръщаш внимание на нищо, което не се вписва в схемата.

— Ние сме нормални.

— О! Господи! Анди, а всичко, което се случва сега, нормално ли е?

— Не. Но ако питаш дали смятам Джейкъб за нормален — да! Толкова ли е налудничаво?

— Анди… Не виждаш истината. Вече ми се струва, че трябва да мисля за двама, защото ти отказваш да проумееш.

Отидох при нея да я успокоя, да докосна ръцете й.

— Лори, говорим за нашия син.

Тя размаха ръце и ме отблъсна.

— Престани! Ние не сме нормални.

— Какви ги говориш?

— Ти все се преструваш. От години. През цялото време се преструваш.

— Не и за важните неща.

— Важните неща ли?! Анди, ти не ми каза истината. За толкова време нито веднъж не поиска да ми я кажеш.

— Никога не съм те лъгал.

— Всеки ден, в който не си ми казал, ти си ме лъгал. Всеки ден. Всеки ден.

Тя ме избута, за да застане пред доктор Фогъл.

— Вие смятате, че Джейкъб го е направил.

— Лори, моля те да седнеш. Разстроена си.

— Кажете го направо. Недейте да седите, да четете доклада си и да ми цитирате „Диагностичния справочник“. Мога и сама да си го прочета. Просто кажете какво си мислите — че той го е направил.

— Не мога да кажа дали го е направил. Защото не знам.

— Значи казвате, че може да го е направил. Мислите, че наистина е възможно.

— Лори, седни, моля те.

— Не искам да седна! Отговорете ми!

— Да, откривам в Джейкъб някои черти и поведенчески особености, които ме безпокоят, но това е съвсем различно от…

— И значи ние сме виновни? Моля?! Възможно е ние да сме виновни, защото сме лоши родители, защото сме проявили бездушието, едва ли не, жестокостта да го водим в детска ясла като всяко друго дете в града. Всяко дете!

— Лори, моля те, искам да разбереш. Изобщо не сте виновни, в какъвто и да е смисъл. Прогони тази мисъл от главата си.

— А онзи ген — мутацията, която търсехте. Как я наричате? Някаква елиминация…

— МАОА елиминация.

— Джейкъб има ли този ген?

— Генът не е каквото ти си представяш. Вече обясних, че евентуално той би бил причината за предразположение към…

— Доктор Фогъл! Джейкъб има ли този ген?

— Да.

— А моят съпруг?

— Да.

— А моят… да, май трябва да свикна, че ми е свекър…

— Да.

— Ето, видяхте ли? Естествено, че го има. А онова, което написахте по-рано — че Джейкъб приличал на Гринч3, защото сърцето му било твърде малко?

— Не биваше да се изразявам така. Това е глупаво. Съжалявам.

— Все едно какво точно сте казали. Още ли го мислите? Моят син твърде малко сърце ли има?

— Трябва да поработим още за изясняване на правилните понятия, с които да описваме емоционалния живот на Джейкъб. Не говорим за размера на сърцето му. Неговата емоционална зрялост не е на равнището на връстниците му.

— А на какво равнище е… емоционалната му зрялост?

Психиатърката си пое дъх.

— Джейкъб проявява някои от особеностите, присъщи за момчета на половината от възрастта му.

— Седем! Моят син има емоционалната зрялост на седемгодишен! Това ли ми казвате?!

— Не се изразих така.

— И какво да правя? Какво да правя?!

Не последва отговор.

— Какво се очаква да направя?!

— По-тихо — казах й, — той ще те чуе.

29. Горящият монах

Третият ден на делото.

Седнал до мен зад масата на защитата, Джейкъб нервно и разсеяно човъркаше загрубяло парченце кожа на десния си палец до нокътя. От известно време това се беше превърнало в негов навик и успя да направи малка рана. Не си дъвчеше нокътя, както хлапетата правят често, предпочиташе да чегърта, да отделя малки люспи кожа, докато не повдигне по-голямо парченце, след което подръпваше усърдно да махне гъвкавата издатина, а ако не се получаваше, я срязваше с ръба на нокътя. От тези упорити „разкопки“ мястото изобщо не можеше да заздравее. Случваше се дори да потече леко кръв и да се наложи да притисне към нея хартиена носна кърпичка, ако имаше в джоба си, или да пъхне пръста в устата си, за да го оближе. Явно беше убеден, противно на всякаква логика, че никой няма да се отврати от това малко представление.

Хванах ръката, която Джейкъб изтезаваше, и я бутнах в скута му, за да скрия заниманията му от погледите на съдебните заседатели, после отпуснах ръката си покровителствено върху облегалката на неговия стол.

Свидетелското място бе заето от Рутън Някоя си. Изглеждаше на около петдесет години — приятно лице, къса коса, силно прошарена. Никакви накити, само часовник и венчална халка. Носеше черни открити обувки. Тя беше от живеещите край парка, които всяка сутрин разхождаха кучетата си в парка „Колд спринг“. Ладжудис я бе призовал като свидетел, за да потвърди, че онази сутрин е минала близо до местопрестъплението покрай момче, което приличало на Джейкъб. Показания, които биха имали значение, ако тази жена можеше да ги изрече убедително, но за нея това беше огромно изпитание. Неспокойно кършеше ръце, претегляше в ума си всеки въпрос, преди да отговори. Скоро нейното безпокойство започна да привлича вниманието по-силно от онова, което се опитваше да каже.

Ладжудис я попита:

— Бихте ли могли да опишете момчето?

— Ами май беше с обикновена външност. Високо около метър и седемдесет и пет, метър и осемдесет. Слабовато. Носеше джинси и маратонки. Имаше тъмна коса.

Описанието включваше половината момчета в Нютън, а мъките й тепърва започваха. Увърташе, правеше уговорки, накрая Ладжудис бе принуден да вади насила думите от устата й, като я подсещаше с въпросите си за показанията й пред полицаите в деня на убийството. Това караше Джонатан често да се надига, за да възрази, и цялата сцена ставаше все по-смехотворна. Свидетелката беше готова да се отрече от разпознаването, но Ладжудис — прекалено изнервен, не я махна по-набързо от свидетелското място, за да не се случи това съвсем официално. Джонатан се изправяше припряно да възрази срещу поредното подсказване…

… и всичко някак избледня, превърна се във фон за мен. Не можех дори да се съсредоточа в онова, което се случва, камо ли да му обърна внимание. Обзе ме смазващото чувство, че цялото дело вече няма значение. Твърде късно беше. Присъдата на доктор Фогъл беше не по-малко важна от решението на този съд.

До мен седеше Джейкъб — загадката, която двамата с Лори създадохме. Неговият ръст, приликата ни, вероятността да натрупа мускули и още повече да заприлича на мен — всичко това ме съкрушаваше. Всеки баща познава смущаващия момент, когато вижда в детето си свой чудат двойник. Струва ти се, че самоличностите ви се препокриват. Съзираш идея, представа какъв си бил като момче, но тя стои пред теб въплътена, съвсем реална. Той е хем познат, хем странен — все едно си започнал отново, но същевременно е чужд и неразгадаем като всеки друг човек. В приливите и отливите на това объркване случайно докоснах с ръка рамото му.

Джейкъб гузно притисна длани към краката си, защото пак бе започнал да човърка разранената кожа на палеца си.

Точно зад мен Лори седеше сама на първия ред, както всеки ден по време на делото. Разбира се, вече нямахме приятели в Нютън. Исках да помоля родителите на Лори да бъдат с нея в съдебната зала — убеден съм, че щяха да се съгласят — но Лори не ми позволи. Вживяваше се донякъде в ролята на мъченица. Тя бе навлякла тази катастрофа на родителите си, като се бе омъжила за мен. Сега бе решена сама да плати цената. Останалите хора на първия ред бяха малко встрани от нея. Когато и да се обърнех, Лори беше в тази карантинна зона, с унесено изражение, опряла брадичка на едната си ръка и загледана в пода. Предишната вечер, съсипана от диагнозата на доктор Фогъл, помоли да й дам хапче за сън, но въпреки това не можа да заспи. Спомних си как промълви в мрака:

— Анди, какво ще правим, ако той е виновен?

Отговорих, че засега нищо не можем да направим, освен да чакаме решението на съдебното жури. Опитах да се гушна до нея, за да я успокоя, но това още повече я изнерви. Дръпна се до самия ръб на леглото и се опита да остане неподвижна. Знаех, че не спи, издаваха я пресекливото дишане и леките движения. Когато беше учителка, Лори изключваше лампите още в девет часа, защото трябваше да става твърде рано, и заспиваше веднага, с допира до възглавницата. Сега беше различно.

А в съдебната зала личеше, че Ладжудис е решил да стигне до края с тази свидетелка, макар да имаше всякакви признаци за провал. Трудно можех да си обясня това негово решение — чудех се дали просто искаше да лиши Джонатан от удоволствието той да накара тази жена да се откаже от показанията си, или още таеше отчаяната надежда, че тя все пак ще му свърши работа. Каквото и да бе обяснението, упоритият мръсник не се отказа. Дори можех да призная, че проявява странна доблест — подобно на капитан, потъващ в дълбините със своя кораб, или пък монах, който се залива с бензин и се самозапалва. Преди да стигне до последния въпрос (а той си бе подготвил въпросите и се придържаше към тях, макар че жената не следваше сценария), Джонатан бе оставил химикалката си на масата и само наблюдаваше.

— Момчето, което видяхте онази сутрин в парка „Колд спринг“, присъства ли днес в съдебната зала?

— Не съм сигурна.

— И все пак виждате ли в съдебната зала момче, което отговаря на даденото от вас описание на момчето в парка?

— Ами аз не… вече не съм сигурна. Много време мина. И колкото повече си мисля за това, изобщо не искам да кажа „да“ или „не“. Не искам да пратя едно хлапе в затвора с доживотна присъда, ако има риск да сбъркам. Няма да понеса угризенията след това.

Съдия Френч въздъхна протяжно и развеселено. Изви вежди нагоре и свали очилата.

— Господин Клайн, да смятам ли, че нямате въпроси към свидетелката?

— Нямам, Ваша чест.

— Не очаквах да имате.

Остатъкът от деня не беше много по-добър за Ладжудис. Той бе подредил свидетелите в групи според логиката си. Този ден бе посветен на обикновените граждани. Всички се оказаха минувачи. Никой не бе видял нищо особено, което да доказва вината на Джейкъб. Но обвинението бездруго се крепеше на слаби основи и Ладжудис беше прав да хвърли в атаката всичките си сили. Изслушахме още двама — мъж и жена, които дадоха показания, че са видели Джейкъб в парка, но не и близо до местопрестъплението. Друга свидетелка бе видяла някого да се отдалечава тичешком от района около местопрестъплението. Не можеше да каже нищо конкретно за неговата възраст или отличителни белези, но описанието на дрехите му съвпадаше приблизително с тези на Джейкъб от онази сутрин, макар че джинсите и лекото яке не означаваха нищо в парк, пълен с деца, които отиват на училище.

Ладжудис успя да направи завършека сърцераздирателен. Последният му свидетел беше някой си Сам Стъдницър, който разхождал кучето си в парка онази сутрин. Стъдницър имаше съвсем къса коса и тесни рамене, говореше кротко.

— Къде отивахте? — попита го Ладжудис.

— Има поляна, на която можем да пуснем кучетата да потичат на воля. Разхождам моето куче там повечето сутрини.

— Каква порода е кучето?

— Черен лабрадор. Името му е Бо.

— По кое време отидохте?

— Около осем часа и двайсет минути. Обикновено отиваме по-рано.

— В коя част на парка бяхте с Бо?

— На една от пътеките през гората. Кучето избърза пред мен, душеше насам-натам.

— Какво се случи?

Стъдницър се поколеба.

Семейство Рифкин седяха на първия ред зад масата на обвинението.

— Чух гласа на момче.

— И какво каза момчето?

— Каза: „Престани, боли ме“.

— Каза ли нещо друго?

Стъдницър преви рамене, намръщи се и отговори:

— Не.

— Само „Престани, боли ме“?

Стъдницър не отговори, а притисна пръсти към слепоочията си, за да заслони очите си.

Ладжудис чакаше.

В съдебната зала се възцари такава мъртвешка тишина, че шумното дишане на свидетеля се чуваше отчетливо. Накрая той отдръпна ръце от лицето си.

— Нищо друго. Чух само това.

— Видяхте ли някого наоколо?

— Не. Не се виждаше надалече. Видимостта там е ограничена. Тази част от парка е неравна, а дърветата са нагъсто. Слизахме по лек наклон. Не виждах никого.

— Можахте ли да определите от коя посока идваше гласът?

— Не.

— Огледахте ли, проверихте ли какво се случва? Опитахте ли се да помогнете някак на момчето?

— Не. Не знаех какво става. Помислих, че някакви хлапета правят нещо. Не знаех. Не ми хрумна нищо лошо. Всяка сутрин в парка има толкова деца, смеят се, вършат щуротии. Прозвуча като че играта само е станала… по-груба.

Погледът му посърна.

— Как ви прозвуча гласът на момчето?

— Като че е пострадало.

— Имаше ли други звуци след този вик? Блъскане, шум от борба, каквото и да е?

— Не. Нищо друго не чух.

— Какво се случи след това?

— Кучето беше настръхнало, държеше се странно. Не знаех какво му е. Наложи се да го дърпам, за да продължим през парка.

— Докато вървяхте, видяхте ли някого?

— Не.

— Забелязахте ли още нещо необичайно онази сутрин?

— Не, чак докато чух сирените и полицаите започнаха да нахълтват в парка. Тогава научих какво е станало.

Ладжудис си седна на мястото.

Всеки присъстващ в съдебната зала чуваше неспирното повторение на тези думи в главата си: „Престани, боли ме! Престани, боли ме!“. Аз също. Съмнявам се, че въобще ще успея да ги пропъдя от съзнанието си. Но дори тази подробност не показваше, че Джейкъб е виновен.

За да подчертае този факт, Джонатан се изправи за един-единствен въпрос, колкото да отбележи участие в кръстосания разпит:

— Господин Стъдницър, вие изобщо не видяхте това момче — Джейкъб Барбър, в парка онази сутрин, така ли?

— Не го видях.

Джонатан остана още малко пред съдебните заседатели, поклати глава и промълви:

— Ужасно, ужасно…

Показваше им, че и ние сме от добрите.

Така завърши и този ден на изпитания. Въпреки всичко — страшната диагноза на доктор Фогъл, разбитата Лори и може би последните думи на убитото момче — след тези три дни все още имахме предимство, и то огромно. Ако играехме мач в любителско първенство по софтбол, може би вече щяхме да обмисляме прекратяването му, за да избегнем унизителен разгром на противника. Както се оказа, това беше последният добър ден за нас.

30. Оголен кабел

Четвъртият ден от делото.

Пол Дъфи бе призован като свидетел. Носеше синьо спортно сако, обикновена вратовръзка и сив всекидневен панталон, което беше пределът на официалното облекло за него. Подобно на Джонатан и той беше от онези мъже, които лесно си представяш в момчешките им години, чиято външност почти те принуждава да зърнеш момчето у тях. Не заради някакви особености, просто имаше нещо момчешко в поведението му. Може би ми влияеше дългото ни приятелство. За мен Пол си остана завинаги на двайсет и седем години, възрастта му, когато се запознахме.

Разбира се, това приятелство правеше Дъфи ненадежден свидетел в очите на Ладжудис. Отначало беше сдържан, въпросите му звучаха твърде предпазливо. Ако ме бе попитал, щях да му кажа, че Пол Дъфи няма да излъже дори заради мен. Не беше такъв човек. (Освен това щях да го посъветвам да остави на масата нелепия си бележник. Приличаше на смотан аматьор.)

— Бихте ли казали името си за протокола, моля?

— Пол Майкъл Дъфи.

— Какво е вашето занятие?

— Аз съм детектив с чин лейтенант в полицията на щата Масачузетс.

— Откога работите в щатската полиция?

— От двайсет и шест години.

— Къде сте назначен в момента?

— В отдела за връзки с обществеността.

— Ще насоча вниманието ви към 12 април 2007 година. Къде работехте тогава?

— Ръководех специална група от детективи, която съдейства на районната прокуратура на окръг Мидълсекс. Групата се нарича ПКП — съкращение от „Превенция и контрол на престъпността“. В различни моменти се състои от петнайсет до двайсет детективи, всички със специална подготовка и опит, необходими за подпомагане на прокурорите и местните полицейски управления в разследването и наказателното преследване на различни сложни случаи, особено убийства.

Дъфи произнесе малката си реч монотонно, сякаш повтаряше наизустен текст.

— Участвал ли сте в много разследвания на убийства преди тази дата?

— Да.

— Какъв е приблизителният им брой?

— Над сто, макар че не съм ръководил всички.

— Добре, а на 12 април 2007 година обадиха ли ви се по телефона за убийство в Нютън?

— Да. Около девет часа и петнайсет минути сутринта звънна лейтенант Фоли от Нютън, който ми съобщи, че в парка „Колд спринг“ е убито дете.

— Какво беше първото ви действие след това?

— Обадих се в районната прокуратура, за да ги уведомя.

— Това ли е стандартната процедура?

— Да. Законът задължава местните полицейски управления да съобщават на щатската полиция за всички убийства или случаи, в които смъртта не е настъпила по естествени причини. След това ние незабавно уведомяваме районната прокуратура.

— На кого по-точно се обадихте?

— На Анди Барбър.

— Защо на Анди Барбър?

— Той беше пръв заместник-районен прокурор, което означава, че беше втори по ранг след районния прокурор.

— Какви действия очаквахте от господин Барбър, след като той получи информацията?

— Да възложи на някой от прокурорите да ръководи разследването от името на прокуратурата.

— Би ли могъл сам да се заеме със случая?

— Да, би могъл. Самият той се е занимавал с много разследвания на убийства.

— Онази сутрин очаквахте ли, че господин Барбър лично ще поеме случая?

Джонатан само се понадигна от стола.

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Детектив Дъфи, според вас какво щеше да направи господин Барбър по случая?

— Не знаех. Май предполагах, че ще се заеме лично. Още от началото изглеждаше, че случаят ще има голям отзвук. Той често поемаше такива случаи. Но нямаше да се изненадам и ако го бе възложил на някой друг. В прокуратурата имаше и други способни хора, освен господин Барбър. Откровено казано, не се замислих за това. Имах си своя работа. Оставих на него да се занимава с прокуратурата. Моето задължение беше да ръководя ПКП.

— Известно ли ви е дали районният прокурор Лин Канаван е била уведомена веднага?

— Не знам, предполагам.

— Добре, а какво направихте, след като се обадихте на господин Барбър?

— Отидох на мястото.

— Кога пристигнахте там?

— В девет часа и трийсет и пет минути сутринта.

— Опишете какво видяхте, когато отидохте там.

— Входът към парка „Колд спринг“ е откъм улица „Бийкън“. Отпред има паркинг. По-нататък са кортовете за тенис и игрищата. Зад поляните всичко е гора, в която има пътеки. На улицата и на паркинга имаше много полицейски коли.

— Вие какво направихте?

— Оставих колата на улица „Бийкън“ и тръгнах пеша към мястото. Посрещнаха ме детектив Питърсън от полицейското управление на Нютън и господин Барбър.

— Отново въпрос за присъствието на господин Барбър — имаше ли нещо необичайно във факта, че той е дошъл на местопрестъплението?

— Не. Живее сравнително наблизо, а и обикновено отива да огледа местопрестъплението, дори когато не възнамерява да се заеме лично със случая.

— Откъде знаете, че господин Барбър живее близо до парка „Колд спринг“?

— Знам, защото се познаваме от години.

— Всъщност вие сте приятели.

— Да.

— Близки приятели?

— Да. Бяхме.

— А сега?

Леко запъване преди отговора на Дъфи.

— Не мога да говоря от негово име. Аз все още го смятам за приятел.

— Все още ли се виждате извън служебните отношения?

— Не и откакто бяха предявени обвинения срещу Джейкъб.

— Кога говорихте за последен път с господин Барбър?

— Преди Джейкъб да бъде обвинен.

Лъжа, но безобидна. Истината би подвела съдебните заседатели. Те щяха да се заблудят, че не бива да се доверяват на думите му. Макар и пристрастен, Дъфи си оставаше честен за най-важните неща. Каза последното изречение, без да му мигне окото. И аз не трепнах, когато го чух. Целта на съдебния процес с да стигне до правилния резултат, което изисква непрекъснато настройване на механизма по пътя, както се борави с платната на яхтата според вятъра.

— Така, отивате в парка, срещате там детектив Питърсън и господин Барбър. А след това?

— Те ми обясниха положението в общи черти, казаха ми, че жертвата вече е разпозната като Бенджамин Рифкин и ме заведоха през парка до самото място, където бе извършено убийството.

— Какво видяхте там?

— Околността вече бе оградена с полицейска лента. Съдебният лекар и техниците от отдела по криминалистика още не бяха пристигнали. Фотограф от местната полиция правеше снимки. Жертвата още лежеше на земята, около трупа нямаше нищо особено. Бяха се постарали да запазят мястото такова, каквото го бяха заварили.

— Вие виждахте ли трупа?

— Да.

— Можете ли да опишете положението на тялото, когато го видяхте за пръв път?

— Жертвата лежеше на възвишение с главата надолу по склона. Тялото беше извито така, че главата беше обърната към небето, а долната половина и краката лежаха настрани.

— Какво направихте след това?

— Доближих трупа с детектив Питърсън и господин Барбър. Детектив Питърсън ми посочи детайлите от местопрестъплението.

— Какво ви показа той?

— Горе на възвишението, близо до пътеката, имаше много пръски от кръв. Виждах следи от капки, които бяха сравнително малки, с диаметър не повече от два сантиметра. Имаше няколко по-големи петна, които наричаме контактни петна. Те бяха по листата.

— Какво е контактно петно?

— Когато повърхност с несъсирена кръв допре друга повърхност и кръвта се пренася върху нея, се образува контактно петно.

— Опишете контактните петна.

— Те бяха няколко, надолу по склона. Първите бяха дълги десетина сантиметра, а по-надолу бяха по-плътни и дълги, имаше повече кръв.

— Разбирам, че не сте криминалист, но в онзи момент у вас възникнаха ли някакви предположения какво означаваха тези следи от кръв?

— Да, имах предположения. Изглеждаше, че убийството е извършено близо до пътеката, където бяха капките кръв, после тялото е паднало или с било блъснато надолу по склона и се е плъзнало по корем, като е оставило дългите контактни петна по листата.

— Ясно, а след като стигнахте до тези предположения, какво направихте?

— Слязох да огледам трупа.

— Какво видяхте?

— Имаше три рани на гърдите. Малко трудно беше да ги различа, защото фланелата отпред беше просмукана с кръв. Имаше много кръв и около трупа, явно изтекла от раните.

— Забелязахте ли нещо особено в тези петна от кръв, в изтеклата кръв около тялото?

— Да, няколко отпечатъка от подметки и други следи в кръвта, което означаваше, че някой е стъпвал в още несъсирената кръв.

— Какви заключения направихте от наличието на тези отпечатъци?

— Очевидно някой бе стоял или коленичил до трупа скоро след убийството, когато кръвта още е била течна, и са се образували отпечатъците.

— Знаехте ли вече за жената, която е бягала в парка и е намерила трупа — Пола Джането?

— Да, знаех.

— Това как повлия на предположенията ви за отпечатъците?

— Смятах, че тя може да ги е оставила, но нямаше как да съм сигурен в това.

— До какви други заключения стигнахте?

— Ами имаше голямо количество кръв, изтекла по време на нападението. Тя бе опръскала земята, бе размазана и по листата. От разположението на раните по гърдите на жертвата прецених, че вероятно нападателят е бил точно пред убития. Затова допусках, че човекът, когото издирваме, може би има кръв по себе си. И може би носи оръжие, макар че ножът е сравнително малък и от него е лесно да се отървеш. Но кръвта правеше най-голямо впечатление. Мястото беше направо залято с кръв.

— Забелязахте ли нещо друго по жертвата, особено по ръцете?

— Да, ръцете не бяха нито порязани, пито наранени по друг начин.

— Какво ви подсказваше това?

— Липсата на рани от самоотбрана подсказваше, че убитият не се е борил с нападателя, което може би означаваше, че е бил изненадан или изобщо не е очаквал нападението, както и че не е имал шанс да вдигне ръце, за да пресрещне ударите.

— А това би означавало, че е познавал нападателя, така ли?

Джонатан пак се намеси.

— Възразявам. Това са догадки.

— Възражението се приема.

— Добре, какво направихте след това?

— От убийството не бе минало много време. Паркът беше блокиран и ние го претърсихме незабавно, за да проверим има ли хора в района. Претърсването бе започнало, преди да пристигна там.

— Открихте ли някого?

— Намерихме няколко души, които бяха на голямо разстояние от местопрестъплението. Никой от тях не изглеждаше особено подозрителен. Нямаше никакви признаци те да са свързани, по какъвто и да е начин, с убийството.

— Нямаше ли кръв по тях?

— Не.

— И не носеха ножове?

— Не носеха.

— Значи можем да смятаме, че в първите часове на разследването не сте имали очевидни заподозрени?

— Да, така е.

— А през следващите няколко дни колко заподозрени успяхте да откриете и проучите?

— Нито един.

— Какво направихте след това? Как продължихте разследването?

— Е, разговаряхме с всеки, който можеше да има някакви сведения. Със семейството и приятелите на жертвата, с всеки, който можеше да е видял нещо в деня на убийството.

— Включително и със съучениците на жертвата ли?

— Не.

— Защо не?

— Забавихме се малко, докато стигнем до тях. Родителите в града не се съгласиха лесно да говорим с децата. Имаше спорове дали е необходимо присъствието на адвокати и дали можем да претърсим шкафчетата и личните им вещи без съдебна заповед. Спореше се и за това дали е подходящо да използваме сградата на училището за тези разговори и с кои ученици ще ни бъде разрешено да говорим.

— Вие как реагирахте на това забавяне?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Честно казано, ядосвах се. Колкото повече изстиват следите, толкова по-трудно е престъплението да бъде разкрито.

— И кой се занимаваше със случая от името на прокуратурата?

— Господин Барбър.

— Андрю Барбър, бащата на обвиняемия?

— Да.

— По онова време виждахте ли нещо нередно във факта, че Анди Барбър се занимава със случай, свързан с училището на неговия син?

— Всъщност не. Тоест разбирах, че положението е такова. Но това не беше ясен случай както в Кълъмбайн — не знаехме дали ученик или ученици са убийците. Нямахме сериозна причина да предполагаме, че е замесено дете от училището, камо ли да се насочим конкретно към Джейкъб.

— Значи изобщо не сте се усъмнил в решенията на господин Барбър по този въпрос, дори мислено?

— Никога.

— Обсъдихте ли това с него?

— Веднъж.

— Ще повторите ли пред нас този разговор?

— Само казах на Анди, че за да си покрие… задните части, нали разбирате, може би е най-добре да възложи случая на някой друг.

— Защото виждахте конфликт на интереси ли?

— Виждах, че може да има връзка с училището, а човек никога не знае какво ще открие.

— Какво ви отговори той?

— Каза, че нямало конфликт, защото ако и неговото момче е застрашено от убиец, има още по-основателна причина да се стреми към разкриване на престъплението. После добави, че се чувства отговорен, защото живее в този град, тук убийствата са рядкост и хората ще бъдат много разтревожени. Искал да направи за тях каквото може.

Ладжудис се вторачи в Дъфи при последните думи.

— Господин Барбър — бащата на обвиняемия, предлагал ли е версията, че някой от съучениците на Бен Рифкин може да го е убил?

— Не. Нито я предлагаше, нито я изключваше.

— Но не е настоявал да се занимавате с версията, че Бен е убит от съученик?

— Не е прието да „настояваме“…

— Той опита ли се да насочи разследването към друга версия?

— Не разбирам. В какъв смисъл да „насочи“?

— Той имаше ли предвид други заподозрени?

— Да. Един мъж на име Лионард Пац, който живееше до парка и чието досие показваше, че може да е замесен. Анди искаше да проверим този заподозрян.

— Анди Барбър не беше ли единственият, който насочваше подозренията към Пац?

— Възразявам. Подвеждащ въпрос.

— Възражението се приема. Господин Ладжудис, това е ваш свидетел.

— Оттеглям въпроса. Накрая проведохте разговори с децата, съучениците на Бен в „Маккормик“, нали?

— Да.

— Какво научихте?

— Ами научихме, след известни усилия, защото децата не бяха много разговорчиви, че е имало продължителни раздори между Бен и обвиняемия, между Бен и Джейкъб. Бен е тормозил Джейкъб. Това ни накара да смятаме Джейкъб за заподозрян.

— Дори когато баща му все още ръководеше разследването ли?

— Някои действия в разследването се налагаше да бъдат извършени без знанието на господин Барбър.

Почувствах се като халосан с чук. Не бях чул нищо подобно до този момент. Предполагах, че е било така, но не и че самият Дъфи е участвал в това. Вероятно видя как помръкна лицето ми, защото в очите му се мярна безпомощно изражение.

— Как организирахте това? Имаше ли друг заместник на районния прокурор, който бе назначен да разследва случая без знанието на господин Барбър?

— Да. Вие.

— С чие одобрение бе направено това?

— На районния прокурор Лин Канаван.

— Какво открихте?

— Събрахме доказателства срещу обвиняемия — имал е нож, който би могъл да нанесе такива рани, имал е достатъчен мотив и най-важното, заявил е намерението си да се защити с ножа, ако жертвата продължи да го тормози. Освен това, когато обвиняемият отишъл в училището онази сутрин, на дясната му ръка е имало засъхнали капки кръв. Научихме това от приятел на обвиняемия — Дерек Ю.

— Обвиняемият е имал кръв на дясната си ръка?

— Да, според неговия приятел Дерек Ю.

— И е заявил намерението си да използва ножа срещу Бен Рифкин?

— Да, така ни каза Дерек Ю.

— И в един момент сте научили за разказ в сайт, наречен „Транжорната“?

— Да. Дерек Ю ни съобщи и за този разказ.

— Проучихте ли този сайт — „Транжорната“?

— Да. Това е сайт, където хора публикуват разкази предимно за секс и насилие, включително някои много смущаващи…

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Намерихте ли в „Транжорната“ разказ, свързан със случая?

— Да. Открихме разказ, в който убийството е описано от гледната точка на убиеца. Имената бяха променени и някои подробности не съвпадаха напълно, но случката беше същата. Очевидно се отнасяше за същото убийство.

— Кой е написал разказа?

— Обвиняемият.

— Как научихте това?

— Дерек Ю ни съобщи, че обвиняемият му е казал.

— Потвърдихте ли това по друг начин?

— Не. Успяхме да установим мрежовия адрес на компютъра, от който разказът е качен в сайта. Така стигнахме до кафене „Пийтс“ в търговския център на Нютън.

— Идентифицирахте ли самото устройство, от което разказът е бил качен в сайта?

— Не. Някой е използвал безжичната мрежа на кафенето. Само това можахме да установим. В „Пийтс“ не съхраняват данни кои компютри влизат в тяхната мрежа, не изискват от потребителите имена, кредитни карти или пароли. Нямаше как да проследим самото устройство.

— Но имахте показанията на Дерек Ю, че обвиняемият е признал пред него за разказа?

— Точно така.

— Какво в разказа ви убеди, че само убиецът би могъл да го напише?

— Съдържаше всяка подробност. За мен решаващият факт беше описанието на ъгъла, под който са нанесени раните. В разказа ударите са предварително обмислени — ножът да прониква в гърдите така, че да влиза между ребрата и да причини колкото може по-тежки увреждания на вътрешните органи. Не ми се вярваше някой да знае под какъв ъгъл е удряно с ножа, не беше общодостъпна информация, а не беше и подробност, лесна за отгатване, защото нападателят е трябвало да държи ножа неестествено, водоравно, за да проникне между ребрата. Подробните описания, самият замисъл — звучеше като писмено самопризнание. В този момент вече знаех, че вероятно имаме основания за задържане под стража.

— Но вие не сте арестували незабавно обвиняемия?

— Така е. Все още искахме да намерим ножа и други възможни улики, които обвиняемият може би криеше в дома си.

— И какво направихте?

— Получихме заповед за обиск и отидохме в къщата.

— Какво намерихте?

— Нищо.

— Иззехте ли компютъра на обвиняемия?

— Да.

— Какъв е компютърът?

— Бял лаптоп „Епъл“.

— Компютърът беше ли проверен от специалисти, които да свалят информацията от твърдия диск?

— Да. Те не можаха да открият нищо, което да уличава пряко обвиняемия.

— А изобщо намериха ли нещо, което има някаква връзка със случая?

— Намериха програма за прочистване на диска. Тя премахва от него всякакви следи от стари или изтрити документи или програми. Джейкъб работи много умело с компютри. Не намерихме разказа на диска и все пак е възможно да е бил изтрит от компютъра.

— Възразявам. Безпочвени догадки.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели да не вземат под внимание последното изречение.

Ладжудис попита:

— А намериха ли порнография?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Успяха ли да намерят порнография?

— Да.

— Има ли други истории за насилие или каквото и да било, свързано със случая?

— Не.

— Успяхте ли да докажете, по какъвто и да е начин, твърдението на Дерек Ю, че Джейкъб е имал нож? Например с някакви документи за покупката на ножа?

— Не.

— Беше ли намерено оръжието, с което е извършено престъплението?

— Не.

— Но в парка „Колд спринг“ е бил намерен нож, нали?

— Да. Продължихме да претърсваме парка известно време след убийството. Смятахме, че извършителят вероятно е изхвърлил ножа някъде наоколо. Накрая намерихме нож в едно плитко езерце. Имаше приблизителните размери на оръжието на убийството, но впоследствие анализът на криминалистите показа, че това не е ножът, с който е извършено убийство.

— Как беше установено това?

— Острието на ножа е по-широко, отколкото може да бъде установено по размера на раните, освен това не е назъбено, което би обяснило разръфаните краища на раните.

— До какви заключения стигнахте от факта, че ножът е бил хвърлен в езерото?

— Помислих, че е бил подхвърлен, за да ни насочи по грешна следа. Вероятно от някой, който не е имал достъп до докладите на криминалистите, където се описваха с подробности раните и предполагаемите характеристики на оръжието.

— Имате ли предположения кой би могъл да подхвърли ножа?

— Възразявам. Въпросът подтиква свидетеля към догадки.

— Възражението се приема.

Ладжудис се замисли за малко, после въздъхна дълбоко и доволно — най-после бе успял да си свърши работата с професионален свидетел. Дъфи ме познаваше, смяташе ме за свой приятел, а и искаше да помогне по някакъв начин на Джейкъб. Личеше колко неловко се чувства на стола за свидетели, но това само правеше показанията му още по-заклеймяващи. Ладжудис очевидно си казваше: „Най-сетне, най-сетне…“.

— Нямам други въпроси — реши накрая той.

Джонатан се изправи пъргаво, отиде в далечния край на ложата на съдебното жури и се облегна на парапета. Ако можеше да влезе в самата ложа, сигурно би го направил.

— Или пък ножът може да е хвърлен там без никаква причина? — обърна се към Дъфи.

— Възможно е.

— Защото в парковете непрекъснато се изхвърлят какви ли не вещи, нали?

— Вярно.

— Значи когато казвате, че ножът може да е бил подхвърлен, за да ви подведе, това е догадка, нали?

— Да, обоснована догадка.

— Напълно безпочвена догадка, бих казал аз.

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Лейтенант, нека ви върна малко назад. Според вашите показания на местопрестъплението е имало много кръв — пръски, контактни петна, а разбира се, и тениската на жертвата е била просмукана с кръв.

— Да.

— Всъщност е имало толкова много кръв, че според вашите показания, когато сте започнали да търсите заподозрени в парка, всъщност сте издирвали човек, изцапан с кръв. Нали това казахте?

— Да, търсихме някой, по когото би могло да има кръв.

— Много кръв ли?

— Не бях сигурен в това.

— Хайде де. Според вашите показания особеностите на раните показват, че нападателят на Бен Рифкин вероятно е стоял точно пред него, нали?

— Да.

— Според вашите показания е имало пръски от кръв.

— Да.

— Тоест кръвта е изскачала под налягане от раните, така ли?

— Да, но…

— Всъщност при наличие на толкова изтекла кръв, при толкова тежки наранявания бихме могли да допуснем, че по нападателя е останала много кръв, защото с шуртяла от раните, нали?

— Не е задължително.

— Не е задължително, но е твърде вероятно, нали, детектив Дъфи?

— Вероятно е.

— Разбира се, нападателят е трябвало да стои съвсем наблизо до жертвата при намушкването, на една ръка разстояние — очевидно е, нали?

— Да.

— И не е могъл да избегне този фонтан от кръв?

— Не бих използвал думата „фонтан“.

— И не с могъл да избегне пръскащата кръв, нали?

— Не мога да твърдя това.

— А описанието на Джейкъб с кръв по него, когато е отишъл на училище… чули сте го от неговия приятел Дерек Ю, нали?

— Да.

— И Дерек Ю е казал, че на дясната ръка на Джейкъб е имало малко кръв, нали?

— Да.

— А на дрехите?

— Не.

— На лицето или друга част от тялото?

— Не.

— На обувките?

— Не.

— И това напълно съответства на казаното от Джейкъб, когато е обяснил на своя приятел Дерек Ю, че е намерил тялото след нападението и тогава го е докоснал с дясната си ръка?

— Да, съответства, но не е единственото възможно обяснение.

— Разбира се, Джейкъб е бил на училище онази сутрин, нали?

— Да.

— И знаем, че е дошъл в училището само минути след убийството, нали?

— Да.

— Кога започват учебните занятия в „Маккормик“?

— В осем часа и трийсет и пет минути.

— Известно ли ви е кога е извършено убийството според заключението на съдебния лекар?

— Между осем часа и осем часа и трийсет минути.

— Но Джейкъб е бил на мястото си в осем часа и трийсет и пет минути без никаква кръв по себе си?

— Да.

— А ако ви предложа хипотезата, че написаният от Джейкъб разказ, който ви е впечатлил толкова и според вас е едва ли не писмено самопризнание, ако ви предложа доказателства, че Джейкъб не е съчинил фактите в този разказ, че всички подробности в него вече са били добре известни сред учениците в „Маккормик“, това би ли повлияло на мнението ви за значението на този разказ като доказателство?

— Да.

— Да, разбира се!

Дъфи го гледаше безстрастно като играч на покер. Неговата задача беше да казва колкото може по-малко, да премълчава всяка излишна дума. Ако се впуснеше в подробности, можеше само да улесни защитата.

— А сега относно ролята на Анди Барбър в разследването — твърдите ли, че вашият приятел Анди е направил нещо неправилно или неуместно?

— Не.

— Можете ли да посочите някакви негови грешки или подозрителни решения?

— Не.

— Нещо, което сте подлагал на съмнение тогава или сега?

— Не.

— Тук бе споменато лицето Лионард Пац. Дори след като знаем всичко, което ние известно сега, смятате ли за неправилно, че Пац е бил заподозрян в някакъв етап от разследването?

— Не.

— Не, защото в ранните етани от разследването тръгвате по всяка възможна следа, хвърляте мрежата колкото може по-нашироко, така ли?

— Да.

— Ако ви кажа, че Анди Барбър все още смята Пац за истинския убиец, това ще ви изненада ли, лейтенант?

Дъфи се смръщи леко.

— Не. Той вярваше в това от самото начало.

— Не е ли вярно, освен това, че вие сте детективът, който е привлякъл вниманието на господин Барбър към Лионард Пац?

— Вярно е, но…

— Обикновено можеше ли да се разчита на преценките на Анди Барбър в разследванията на убийства?

— Да.

— Виждате ли нещо странно във факта, че Анди Барбър е искал да разследва Лионард Пац за убийството на Бен Рифкин?

— Странно? Не. Това беше логично при ограничената информация, с която разполагахме тогава.

— И все пак Пац никога не е бил разследван сериозно, нали?

— Да, разследването бе прекратено, щом бе взето решението да бъде обвинен Джейкъб Барбър.

— И кой взе решението да не се занимавате с Пац?

— Районният прокурор Лин Канаван.

— Тя самостоятелно ли взе това решение?

— Не, доколкото знам, така я е посъветвал господин Ладжудис.

— В онзи момент имаше ли доказателства, които изключваха Лионард Пац от кръга на заподозрените?

— Не.

— Появиха ли се доказателства, които го оневиняват пряко?

— Не.

— Не. Защото тази насока в разследването просто е била изоставена, нали?

— Предполагам.

— И е била изоставена, защото господин Ладжудис е искал това, нали?

— Имаше обсъждане с всички участници в разследването, включително районния прокурор и господин Ладжудис…

— Изоставена е, защото на това обсъждане господин Ладжудис е настоял, не съм ли прав?

— Е, сега сме тук за това дело, така че отговорът очевидно е „да“.

В гласа на Дъфи се усети досада.

— И така, след като знаем всичко, което вече ни е известно, имате ли някакви съмнения в почтеността на вашия приятел Андрю Барбър?

— Не. — Дъфи се замисли или поне се престори, че го прави. — Не, според мен Анди никога не е подозирал Джейкъб.

— Значи според вас Анди не е подозирал нищо?

— Да.

— Собственият баща на момчето, който е бил с него през целия му живот? И нищо не е знаел?

Дъфи сви рамене.

— Не мога да твърдя категорично. Но не мисля, че е знаел.

— Как е възможно да живееш с едно дете четиринайсет години и да знаеш толкова малко за него?

— Не мога да предложа обяснение.

— Ясно. Всъщност и вие познавате Джейкъб, откакто се е родил, нали?

— Да.

— И отначало вие също не сте имал никакви подозрения спрямо Джейкъб, нали?

— Нямах.

— За толкова години нито веднъж ли не ви хрумна, че има нещо опасно в Джейкъб? Не сте имал причини да го подозирате, нали?

— Така е.

— Разбира се, че е така.

— Възразявам. Настоявам господин Клайн да не добавя свои коментари към отговорите на свидетеля.

— Възражението се приема.

— Моля за извинение — с великолепна неискреност каза Джонатан. — Нямам други въпроси.

Съдията попита:

— Господин Ладжудис, ще подложите ли свидетеля на кръстосан разпит?

Ладжудис се подвоуми. Можеше да не рови повече. Несъмнено разполагаше с достатъчно доводи, за да твърди пред съдебните заседатели, че съм нечестен и съм пречил на разследването, за да прикрия своето побъркано хлапе. По дяволите, дори не се налагаше да го твърди — заседателите чуха няколко пъти такива намеци в свидетелските показания. Бездруго аз не бях подсъдимият в това дело. Можеше да се задоволи със спечеленото и да продължи нататък. Но той се бе разгорещил от набраната инерция. По лицето му се познаваше, че се чувства обзет от величаво вдъхновение. Явно вярваше, че има сили още сега да нанесе смъртоносния удар. Поредното непораснало момче в тяло на зрял мъж, което не може да устои на кутията с бонбони пред очите му.

— Да, Ваша чест — отговори той и застана точно пред свидетеля.

Хората в залата се поразмърдаха на местата си.

— Детектив Дъфи, вие казахте, че нямате никакви възражения срещу начина, по който Андрю Барбър е разследвал този случай?

— Вярно.

— Защото не е знаел нищо, не е ли така?

— Да.

— Възразявам. Насочващ въпрос. Това е свидетел на обвинението.

— В правото си е да зададе въпроса.

— Според вас откога познавате Анди Барбър, от колко години?

— Възразявам. Няма връзка с делото.

— Възражението се отхвърля.

— Познавам Анди повече от двайсет години.

— Значи го познавате доста добре?

— Да.

— Знаете си и кътните зъби, както се казва?

— Ами да.

— Кога научихте, че неговият баща е убиец?

Трясък. И двамата с Джонатан скочихме от столовете и разтърсихме масата.

— Възразявам!

— Възражението се приема! Нареждам на свидетеля да не отговаря на този въпрос, а на съдебните заседатели да не го вземат предвид! Изобщо не му обръщайте внимание. Смятайте, че въпросът не е бил зададен. — Съдия Френч се обърна към юристите. — Елате веднага при мен.

Наблюдавах Френч и мога да ви кажа, че беше побеснял. Зачервен, той опря длани в ръба на съдийската маса и се надвеси над Ладжудис, съскайки му.

— Шокиран съм, стъписан съм от постъпката ви. Изрично ви предупредих, и то съвсем недвусмислено, да не припарвате до тази тема, иначе ще обявя процеса за невалиден. Какво може да ми кажете, господин Ладжудис?

— Защитата избра да подхване този въпрос за характера на бащата на обвиняемия и дали разследването е било възпрепятствано. Щом желае да се занимава с този проблем, обвинението е в пълното си право да изложи своите доводи. Аз само следвах насоката, която господин Клайн зададе с въпросите си. Той реши да се заеме с въпроса дали бащата на обвиняемия е имал някаква причина да подозира сина си.

— Господин Клайн, предполагам, че ще поискате обявяване на процеса за невалиден4.

— Да.

— Върнете се на местата си.

Съдия Френч остана прав, както бе свикнал, когато се обръщаше към съдебното жури. Дори дръпна ципа на тогата си надолу и стисна с пръсти краищата на яката си, сякаш позираше.

— Дами и господа, моля да не взимате под внимание последния въпрос. Заличете го напълно от умовете си. Сред юристите имаме поговорка: „Не можеш да върнеш звука на ударена камбана“. Но аз искам от вас да направите точно това. Въпросът беше неуместен и прокурорът не биваше да го задава, искам от вас да осъзнаете това. Сега ще ви освободя от задълженията ви в този ден, за да се заеме съдът с други въпроси. Заповедта да останете в изолация от външния свят е в сила. Напомням ви да не обсъждате с абсолютно никого това дело. Не слушайте новини, не четете във вестниците за него. Изключете радиоапаратите и телевизорите. Отделете се напълно от отразяването на делото. Така, съдебните заседатели са свободни. Ще се видим утре сутринта точно в девет часа.

Докато се изнизваха от залата, съдебните заседатели се споглеждаха. Неколцина се озърнаха крадешком към Ладжудис.

Щом излязоха, съдията кимна на Джонатан.

— Господин Клайн.

Джонатан стана.

— Ваша чест, обвиняемият внася искане процесът да бъде обявен за невалиден. Този въпрос бе обсъден изчерпателно преди да започне делото, защото по същество е толкова спорен и поражда такова предубеждение, че споменаването му ще доведе до прекратяване на делото. Това беше оголеният кабел под напрежение и прокурорът бе предупреден изрично да не го докосва. А той го направи.

Съдията потърка челото си. Джонатан продължи:

— Ако съдът не е склонен да обяви процеса за невалиден, обвиняемият внася искане за допълване списъка на своите свидетели с две имена — Лионард Пац и Уилям Барбър.

— Уилям Барбър е дядото на обвиняемия, така ли?

— Така е. Може би ще се нуждая от заповед на губернатора, за да бъде докаран тук. Но ако обвинението държи на твърде странното внушение, че обвиняемият някак си е виновен поради своята наследственост, че принадлежи към род на престъпници и е роден убиец, ние имаме правото да го оборим.

Съдията постоя, стиснал зъби.

— Ще обмисля проблема и ще ви уведомя за решението си. Съдът се оттегля до утре, в девет часа сутринта.

Когато отидохме при колата си в гаража на една пресечка от съдебната палата, под чистачката на предното стъкло имаше бял лист хартия, сгънат на четири. Разгънах го и прочетох:

Джонатан още беше с нас. Прочете начумерено бележката и я прибра в куфарчето си.

— Аз ще се погрижа за това. Ще съобщя в полицейското управление на Кеймбридж. Вие се прибирайте у дома.

— Само това ли може да направим? — попита Лори.

— Трябва да уведомим и полицията в Нютън за всеки случай — предложих аз. — Може би е време да има патрулна кола пред къщата. Светът е пълен с побъркани.

Някой в ъгъла на гаража привлече вниманието ми — беше далеч от нас, но несъмнено ни наблюдаваше. Възрастен мъж, може би на около седемдесет. Носеше яке, фланела и шапка с козирка. Из Бостън можеш да видиш поне милион като него. Палеше цигара (погледът ми се бе насочил към пламъчето) и си спомних за колата, спряла пред дома ни преди няколко вечери. Помислих си, че тъкмо такъв дъртак като него би карал скапан „Линкълн Таун Кар“.

Погледите ни за миг се срещнаха. Той пъхна запалката в джоба на панталона си, излезе през врата към стълбата и изчезна. Но дали вървеше, когато го зърнах? Май стоеше и ни зяпаше. Може би бе спрял за малко, колкото да си запали цигарата.

— Видяхте ли онзи тип?

— Какъв тип? — сепна се Джонатан.

— Който стоеше ей там и ни гледаше.

— Не. Кой беше?

— Не знам. Не съм го виждал досега.

— Мислиш, че може да има нещо общо с бележката ли?

— Не знам. Дори не знам дали ни гледаше. Но така ми се стори, нали разбираш…

— Хайде — Джонатан ни побутна към колата. — Напоследък мнозина ни гледат. Това скоро ще свърши.

31. Прекъснат разговор

Около шест часа довършвахме вечерята си — аз и Джейкъб си позволихме предпазлив оптимизъм и оплюхме Ладжудис и неговата тактика на отчаянието, а Лори се стараеше да поддържа илюзията, че всичко е сигурно и нормално, макар у нея вече да се прокрадваха смътни подозрения и към двама ни.

Телефонът звънна.

Вдигнах слушалката. От централата ме уведомиха, че обаждането е за наша сметка и попитаха дали го приемам. Изненадах се, че хората още се обаждат за сметка на събеседника. Да не ни разиграваха? Останаха ли изобщо телефонни будки, от които някой може да се обади така? Само в затворите…

— От кого е обаждането?

— Бил Барбър.

— Господи… Не, няма да приема. Чакайте! Задръжте така. — Притиснах слушалката към гърдите си, сякаш сърцето ми щеше да говори с него. — Добре, приемам да е за моя сметка.

— Благодаря. Моля, изчакайте да ви свържа. Приятен ден!

Щракане.

— Ало?

— Какво има?

— Какво има ли? Мислех си, че пак ще дойдеш.

— Бях малко зает.

— „О, аз бях малко зает!“ — присмя ми се той. — Отпусни се, бе. Бъзикам те, тъпчо. Ти к’во си мислиш? „Ей, младши, ела ми на гости, ще те заведа на риболов!“ И знаеш ли какво ще ловим? Ами риби, бе.

Изобщо не се досещах за какво говори. Може би беше някакъв затворнически жаргон. Гръмогласният му смях отекна в слушалката.

— Исусе Христе… Много си приказлив.

— Че как да не съм, като няма с кого да си дърдоря в това шибано място. А синът ми ме е забравил.

— Искаш ли нещо? Или се обади само да си побъбрим?

— Искам да знам какво става с делото срещу хлапето.

— Защо те е грижа?

— Той ми е внук. Искам да знам.

— През целия му живот досега ти дори не знаеше как се казва.

— И кой е виновен?

— Ти.

— Сигурен бях, че си го мислиш. — Той млъкна за малко. — Чух, че днес са споменали името ми в съда. Тук следим делото внимателно. За пандизчиите то си е като финал на световното.

— Ами да, споменаха и твоето име. Виждаш ли — дори в затвора още си бедствие за семейството си.

— Младши, стига си се вкисвал. Хлапето ще се отърве.

— Така ли било? Значи се смяташ за много печен адвокат, господин Доживотен-затвор-без-право-на- помилване?

— Знам това-онова.

— Брей, знаеш това-онова. Я ми направи услугата да не звъниш повече тук и да не ми обясняваш за моята професия. Пък и вече си имам адвокат.

— Младши, не си прав. Когато твоят адвокат приказва, че ще ме призове като свидетел, вече става и моя работа, а?

— Няма да се случи. Само ти ни липсваш в съдебната зала. Ще превърнеш всичко в цирк.

— Ти по-добра стратегия ли имаш?

— Аха, имаме.

— И каква е тя?

— Изобщо няма да представяме контратеза. Ще оставим обвинението да се мъчи. Те имат… Защо си губя времето да говоря с тебе за това?

— Защото ти се иска. Когато едно хлапе закъса, има нужда от своя старец.

— Това шега ли беше?

— Не! Още съм твой баща.

— Не си.

— Не съм ли?

— Не, не си.

— А кой тогава ти е баща?

— Нямам баща.

— Нямаш баща, а? Да не си някакво дърво?

— Точно така, нямам. Не ми трябва.

— Всеки има нужда от баща, всеки. А сега съм ти нужен повече от всеки друг път. Иначе как ще докажеш оная измишльотина за „неудържимия подтик“?

— Не е нужно да я доказваме.

— Виж ти. И защо?

— Защото Ладжудис не може да подкрепи с убедителни доказателства обвинението. Очевидно е. Затова нашата защита е лесна — Джейкъб не го е направил.

— Ами ако това се промени?

— Няма.

— Тогава защо се домъкна чак дотук и ме попита? И поиска да вземеш проба от слюнката ми? За какво беше цялата щуротия?

— За всеки случай.

— За всеки случай… Значи малкият не го е направил, но в случай че го е направил…

— Нещо подобно.

— А твоят адвокат какво иска да кажа?

— Не иска да казваш нищо. Не биваше дори да споменава за това в съда днес. Просто сбърка. Вероятно си мислеше как ще дотичаш в съда да заявиш, че никога не си имал нищо общо със своя внук. Вече ти казах, че изобщо няма да припариш до тази съдебна зала.

— По-добре го обсъди с адвоката си.

— Слушай какво ще ти кажа, Кървав Били, и то за последен път. Ти не съществуваш. Ти си само кошмар, който сънувах в детството си.

— Ей, младши, искаш да ме заболи ли? Ще трябва да ме изриташ в ташаците.

— Това пък какво означава?

— Означава, че си губиш времето да ме обиждаш. Не ми дреме. Аз съм дядо на малкия, каквото ще да приказваш. Нищо не можеш да направиш. Можеш да се преструваш колкото си искаш, че ме няма. Все тая. Истината си остава същата.

Седнах, притиснат от внезапно безпокойство.

— Какъв е тоя Пац — попита той, — за когото говореше твоето приятелче ченгето?

Бях ядосан и объркан, прекалено развълнуван, затова не се замислих, а избълвах:

— Той го е направил.

— Значи той е убил онова хлапе?

— Ъхъ.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Имам свидетел.

— И ще оставиш моя внук да си го отнесе вместо него?

— Не, няма да го оставя.

— Ами тогава направи нещо, младши. Разкажи ми за тоя Пац.

— Какво искаш да знаеш? Пада си по момчета.

— Значи блудства с деца?

— В известен смисъл.

— Как така в известен смисъл? Или го прави, или не го прави. Как може да блудства „в известен смисъл“?

— Както и ти беше убиец още преди наистина да убиеш някого.

— Младши, не се хаби. Казах ти, че няма да ме засегнеш.

— А ти престани да ме наричаш „младши“.

— Дразня ли те?

— Да.

— И как да ти казвам?

— Никак.

— Дрън-дрън. Все някак трябва да ти казвам. Иначе, как ще си говорим?

— Няма за какво да говорим.

— Младши, много гняв си събрал, знаеш ли?

— Искаш ли още нещо?

— Да искам ли? Че аз нищо не искам от тебе.

— Помислих си, че може би искаш да ти пратя кекс с ножовка в него.

— Ха, майтапчия. С ножовка. Стоплих какво намекваш. Щото съм в панделата.

— Позна.

— Чуй ме сега, младши, не ми трябва кекс с ножовка, ясно? И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Щото не съм в затвора.

— Я-я… Кога те освободиха?

— Няма нужда да ме освобождават.

— Няма ли? Ще ти подскажа нещо, смахнат дъртак такъв. Сещаш ли се за онази сграда с решетките? От която никога не те пускат да излезеш? Нарича се затвор, а ти несъмнено си в него.

— Младши, ти си тоя, дето нищо не разбира. В тая дупка са затворили само тялото ми. Това имат — тялото ми. А не мен. Аз съм навсякъде, ясно? Накъдето и да погледнеш, младши, накъдето и да погледнеш. Стопли ли? И гледай да държиш моя внук настрана от това място. Разбра ли, младши?

— Защо не се погрижиш ти за него? Нали си навсякъде.

— Може и да се погрижа. Може да долетя там при вас…

— Виж какво, имам работа. Трябва да затварям.

— Недей, още не сме…

Прекъснах разговора. Но той беше прав — остана с мен, гласът му още дрънчеше в ушите ми. Хванах слушалката и я натиснах ядно в гнездото, после повторих и потретих, докато не престанах да го чувам.

Джейкъб и Лори ме гледаха ококорено.

— Обади се дядо ти.

— Схванах.

— Джейк, не искам никога да говориш с него, чуваш ли? Говоря сериозно.

— Добре.

— Изобщо няма да си отваряш устата, дори да ти се обади. Просто прекъсваш връзката. Разбра ли?

— Добре де, добре.

Лори се вторачи сърдито в мен.

— Анди, това важи и за тебе. Не искам този човек да се обажда в дома ми. Той е като отрова. Следващия път и ти прекъсваш връзката, ясно ли е?

Кимнах.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Не знам.

32. Липса на доказателства

Петият ден от делото.

Точно в девет часа съдия Френч застана на мястото си като буреносен облак и съобщи през зъби, че искането на обвиняемия процесът да бъде обявен за невалиден е отхвърлено.

— Възражението на обвиняемия срещу споменаването на неговия дядо е отбелязано в протокола и въпросът може да послужи като основание за обжалване. Дадох на съдебните заседатели изрични указания. Според мен това е достатъчно. Предупредих прокурора да не споменава повече този въпрос и повече няма да обсъждаме тази тема. Ако няма други възражения, съдебният пристав да доведе заседателите и да започваме.

Не бях изненадан. Рядко се случва съдебният процес да бъде обявен за невалиден. Съдията би се възползвал от всяка възможност, за да не хвърли в боклука огромните усилия на обвинението да доведе това дело до неговия завършек. А и такова прекратяване на процеса можеше да посрами самия него. Хората биха си казали, че е изгубил контрол над съдебната зала. Разбира се, Ладжудис знаеше всичко това. И може би нарочно прекрачи границата, като разчиташе на особено големия залог в това дело, който правеше прекратяването почти невероятно. А може би съм несправедлив към него.

Делото продължи своя ход.

— Кажете името си, моля.

— Карън Раковски.

— Какво е занятието ви и къде работите в момента?

— Аз съм криминалист в щатската полиция на Масачузетс. В момента работя в лабораторията по криминалистика на щатската полиция.

— В какво по-точно се състои работата на криминалиста?

— Прилага закономерностите на естествените науки, за да открие, запази и анализира веществени доказателства от местопрестъплението. След това дава показания в съда за заключенията си.

— Откога сте криминалист в щатската полиция?

— От единайсет години.

— Какъв е приблизителният брой на местопрестъпленията, които сте проучила досега?

— Около петстотин.

— Членувате ли в някакви професионални организации?

Раковски изброи набързо имената на пет-шест организации, след това научните си степени, работата си като преподавател и няколкото публикации. Всичко това с устрема на товарен влак: трудно е да различиш подробностите, но пък дължината впечатлява. Всъщност никой не се заслушваше в тази стоварена върху главите ни информация, защото никой не се съмняваше в компетентността на Раковски. Тя беше известна и уважавана специалистка. Трябва да призная, че работата на криминалистите стана много по-професионална и точна в сравнение с времето, когато започнах в прокуратурата. Дори вече беше модерна. Криминалистиката ставаше все по-сложна наука, особено с използването на ДНК като веществено доказателство. Не се съмнявам, че и различните сериали като „От местопрестъплението“ я направиха толкова популярна. Каквато и да е причината, тази професия привличаше повече и по-способни кандидати напоследък, а Карън Раковски принадлежеше към първата вълна криминалисти в нашия окръг, които бяха нещо повече от полицаи, заели се с ролята на учени-любители. Тя беше от истинските професионалисти. По-лесно си я представях с бяла престилка в лабораторията, отколкото в полицейска униформа. Радвах се, че са поверили случая на нея. Знаех, че няма да е пристрастна.

— Обадиха ли ви се по телефона около десет часа сутринта на 12 април 2007 година, за да ви съобщят за убийство в парка „Колд спринг“ в Нютън?

— Да.

— Какво направихте след обаждането?

— Отидох в парка, където ме посрещна лейтенант Дъфи. Той ми обясни какво е заварил на местопрестъплението и какво иска да направя. Заведе ме на мястото, където лежеше трупът.

— Забелязахте ли признаци, че тялото е местено?

— Казаха ми, че не е местено след идването на полицията.

— Съдебният лекар беше ли дошъл?

— Не.

— Желателно ли е криминалистът да отиде на местопрестъплението преди съдебния лекар?

— Да. Съдебният лекар не може да извърши огледа на трупа, без да го мести. А след като трупът е преместен, очевидно е, че не може да се правят изводи от положението му.

— В този случай вие сте била осведомена, че тялото е местено от жената, която е тичала в парка и го е намерила.

— Да.

— Въпреки това стигнахте ли до някакви изводи от положението на тялото и околността, когато огледахте за пръв път?

— Да. По всичко личеше, че нападението е било извършено на билото до пътеката и че след това тялото се е плъзнало надолу по склона. Това показваха кървавите следи по склона, продължаващи до мястото, където трупът е спрял.

— Това са контактните петна, за които чухме вчера, нали?

— Да. Когато отидох там, самото тяло беше обърнато с лицето нагоре и видях, че тениската на жертвата е напоена с кръв, която още не беше засъхнала.

— Какво значение придадохте на голямото количество кръв по тялото на жертвата?

— В онзи момент никакво. Раните очевидно бяха тежки и смъртоносни, но аз вече знаех това.

— Но голямото количество кръв на местопрестъплението не показва ли, че е имало ожесточена схватка?

— Невинаги. Кръвта циркулира постоянно в нашите тела. Това е хидравлична система — кръвта се помпа непрекъснато. Движи се в кръвоносната система под налягане. Когато човек бъде убит, кръвта вече не се изпомпва под налягане и движението й зависи само от физическите закони. Така че голямото количество кръв, която се виждаше и по жертвата, и по земята наоколо, може и да бе изтекла под въздействието на гравитацията поради положението на тялото — краката по-високо от главата, с лицето надолу. Затова беше възможно тази кръв по жертвата да е изтекла след настъпването на смъртта. Още не можех да преценя.

— Ясно. Какво направихте след това?

— Огледах мястото по-подробно. Забелязах петна от кръв и близо до билото на възвишението — там, където изглеждаше, че е извършено нападението. Имаше само няколко по-малки петна.

— Нека се спрем на това. В криминалистиката има ли метод за анализ на петната от кръв?

— Да. Изучаваме вида и разположението на петната и можем да извлечем важни данни от това.

— В този случай успяхте ли да получите важни данни от вида и разположението на петната?

— Да. Както вече казах, на мястото на нападението имаше няколко съвсем малки петна от кръв, с диаметър около два сантиметра. По размера им личеше, че са падали почти отвесно на земята и са се разпръснали равномерно във всички посоки. Това понякога се нарича „пасивно кървене“.

— Вчера чухме — подхвана Ладжудис — разсъждения на защитата дали може да се очаква, че по тялото или дрехите на извършителя ще има кръв след такова нападение. Можете ли да изкажете мнение по този въпрос въз основа на вашите наблюдения?

— Да. Не може да се твърди, че нападателят непременно ще има кръв по себе си. Ще се върна на кръвоносната система — спомнете си, че щом кръвта излезе от тялото, вече й действат физическите закони във външната среда. Да, вярно е, че когато бъде прерязана артерия, в зависимост от мястото й в тялото, очаквате да има силна струя. Нарича се „артериална струя“. Същото се случва и с вените. Но ако е засегнат капиляр, може да наблюдавате тъкмо такова прокапване. Не открих на това място никакви петна, които да показват, че кръвта е изтичала под налягане. Тогава капките кръв падат под ъгъл и се разпръскват неравномерно. — Тя плъзна юмрук по другата си ръка, за да покаже нагледно как кръвта би се разпростряла по повърхността при падането. — Освен това е възможно нападателят да е стоял зад убития, когато го е намушкал, което не би го изложило на пътя на изтичащата кръв. Разбира се, възможно е и нападателят да се е преоблякъл след убийството. С всичко това искам само да изтъкна, че в този случай не може да се смята за задължително нападателят да е бил облян в кръв след убийството само поради факта, че на местопрестъплението е намерено голямо количество изтекла кръв.

— Известна ли ви е поговорката „Липсата на доказателства не е доказателство за липсата им“?

— Възразявам. Насочващ въпрос.

— Може да го зададе. А вие можете да отговорите.

— Да.

— Какво означава?

— Означава, че дори ако няма веществени доказателства за нечие присъствие на определено място и конкретно време, не може да се правят категорични заключения, че човекът наистина не е бил там. Може би е по-лесно да бъде разбрано, ако се изразя по друг начин — човек може да присъства на местопрестъплението и да не остави никакви материални следи.

Показанията на Раковски се проточиха. Те бяха съществена част от обвинението и Ладжудис се постара да извлече всичко от свидетелката си. Тя обясни подробно, че на местопрестъплението е намерена само кръв от жертвата. Непосредствено около трупа нямало никакви веществени доказателства, които могат да бъдат свързани с друг човек — никакви отпечатъци от пръсти, длани или от обувки, никакви косми или нишки от плат, никаква кръв или друг органичен материал. С едно-единствено изключение — онзи проклет отпечатък от палец.

— Къде по-точно се намираше отпечатъкът?

— Жертвата беше облечена с горнище, чийто цип бе свален надолу. От вътрешната страна на дрехата, приблизително тук — тя посочи лявата страна на хастара на сакото си, където често има вътрешен джоб — имаше етикет от синтетика с марката на производителя. Открихме отпечатъка върху този етикет.

— Материалът на етикета има ли значение за използването му като доказателство?

— Е, на някои повърхности отпечатъците са по-ясни. Тази повърхност беше плоска и напоена с кръв почти като тампон за печат, затова отпечатъкът беше съвсем ясен.

— Тоест имали сте ясен отпечатък?

— Да.

— И след като го проучихте, кого идентифицирахте като човека, оставил отпечатъка?

— Обвиняемия Джейкъб Барбър.

Джонатан се изправи и каза с такъв тон, сякаш свиваше рамене:

— Ние приемаме твърдението, че отпечатъкът е оставен от обвиняемия.

— Без възражения — уточни съдията и се обърна към съдебните заседатели. — Когато твърдението се приема, това означава, че защитата признава факта и прокурорът не е задължен да го доказва. И двете страни по делото приемат истинността на този факт, затова можете да го смятате за неоспоримо доказан. Добре, господин Ладжудис, продължавайте.

— Какво значение придадохте на факта, че отпечатъкът е с кръвта на жертвата?

— Очевидно кръвта трябва да е попаднала върху етикета преди пръстът на обвиняемия да се е притиснал до него. Това означава, че отпечатъкът е оставен, след като нападението е започнало, във всеки случай, след като жертвата е била намушкана поне веднъж, и то достатъчно скоро след нападението, за да бъде кръвта по етикета все още течна, защото на съсирена кръв палецът не би оставил такъв отпечатък или изобщо не би оставил отпечатък. Тоест отпечатъкът е направен по време на нападението или съвсем скоро след това.

— За колко продължителен период говорим? Колко време е можело да мине, преди кръвта върху етикета да засъхне прекалено, за да не остане отпечатък?

— Много фактори влияят в случая. Но не може да са минали повече от петнайсетина минути.

— Вероятно и по-малко от петнайсет?

— Не може да се определи точно.

„Добро момиче си, Карън. Не се хващаш на въдицата.“

Ладжудис се опита да представи като веществено доказателство един нож — изящен и зловещ предмет, модел „Спайдърко Сивилиън“, който Джейкъб бе назовал в разказа, описващ убийството на Бен Рифкин. Джонатан възрази гневно срещу показването на този нож пред съдебните заседатели, защото нямаше никакви доказателства, че Джейкъб някога е притежавал тъкмо такъв нож. Бях изхвърлил ножа на моя син дълго преди обиска в стаята му, но сигурно пребледнях, когато зърнах „Спайдърко Сивилиън“. Приличаше твърде много на онзи нож. Не посмях да се обърна към Лори, но по-късно тя ми каза: „Едва не умрях, когато го видях“. Съдия Френч накрая не разреши на Ладжудис да представи ножа като веществено доказателство, тъй като реши, че външният му вид е прекалено „провокиращ“, а обвинението не може да го свърже с Джейкъб. По този начин казваше на Ладжудис, че не му позволява да размахва наглед смъртоносен нож из съдебната зала, за да вдъхне у съдебните заседатели кръвожадността на тълпа, готвеща се да линчува някого. Не и докато обвинението не представи свидетел, който може да заяви, че Джейкъб е притежавал такъв нож. Френч разреши на Карън Раковски да даде само най-общи показания за ножа.

— Този нож би ли могъл да нанесе раните, открити по тялото на жертвата?

— Да. Сравнихме размера и формата на острието с раните и установихме съответствие. Острието на този конкретен нож е извито и назъбено, което би обяснило разкъсванията в краищата на раните. Това е нож, предназначен за насичане на противника, като при бой с ножове. Когато ножът е предназначен за равен разрез, обикновено има гладко, много добре наточено острие като на скалпел.

— Значи е възможно убиецът да е използвал такъв нож?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Да, би могъл.

— Възможно ли е по раните и формата на ножа да прецените как убиецът би могъл да нанесе тези смъртоносни рани, какви движения е направил?

— Въз основа на факта, че раните са на практика хоризонтални, изглежда най-вероятно нападателят да е стоял точно пред жертвата, да е бил със същия ръст и да е нанесъл прави мушкащи удари, като ръката му е оставала в хоризонтално положение.

— Моля ви да покажете движенията.

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

Раковски се изправи, мушна напред три пъти във въздуха с дясната си ръка и седна на мястото си.

Ладжудис не каза нищо няколко секунди. Залата беше притихнала, чух някой зад мен да издишва дълго и шумно.

Джонатан се хвърли в битка при кръстосания разпит. Не нападна пряко Раковски. Нямаше съмнение, че тя е компетентна и се старае да остане обективна, затова нямаше да спечели нищо, ако се заяжда с нея. Съсредоточи се върху веществените доказателства и очевидните слабости в тях.

— Обвинението спомена фразата „Липсата на доказателства не е доказателство за липсата им“. Помните ли я?

— Да.

— Но не е ли вярно и че липсата на доказателства може да означава именно липса на доказателства и нищо друго?

— Вярно е.

Джонатан се обърна с лукава усмивка към съдебното жури.

— В този случай имаме доста сериозна липса на доказателства, не е ли така? Няма следи от кръв, доказващи вината на обвиняемия, нали?

— Няма.

— Генетични проби? ДНК?

— Няма.

— Косми?

— Няма.

— Нишки от дрехи?

— Няма.

— А нещо друго, освен пръстовия отпечатък, което да доказва присъствието на обвиняемия на местопрестъплението?

— Няма.

— Отпечатъци от длани? От пръсти? От обувки? Всичко това липсва, нали?

— Така е.

— Виж ти! Ето какво наричам аз липса на доказателства!

Съдебните заседатели се разсмяха. Двамата с Джейкъб също се засмяхме, по-скоро от облекчение. Ладжудис скочи, за да възрази, и възражението беше прието, но това едва ли имаше значение.

— А сега за намерения пръстов отпечатък — отпечатъкът на Джейкъб върху дрехата на жертвата. Не е ли вярно, че има огромно ограничение при пръстовите отпечатъци като веществени доказателства — не можете да определите кога са оставени?

— Вярно е, с изключение на изводите, които могат да бъдат направени от факта, че кръвта още е била течна, когато пръстът на обвиняемия я е докоснал.

— Да, течната кръв. Именно. Позволете да ви представя една хипотеза, госпожо Раковски. Да допуснем само като предположение, че обвиняемият — Джейкъб, се е натъкнал на жертвата, негов приятел и съученик. Намерил го е лежащ на земята, докато е вървял към своето училище. Да допуснем също само като предположение, че това се е случило броени минути след нападението. И накрая да допуснем, че е хванал дрехата на убития в опит да му помогне или да провери състоянието му. Това не би ли обяснило напълно факта, че отпечатъкът е намерен точно на това място?

— Да.

— Стигнахме до ножа, за който чухме — ножа модел… как беше… „Спайдърко Сивилиън“. Не е ли вярно, че има много модели ножове, които биха могли да причинят такива рани?

— Да, предполагам, че има.

— Защото можете да правите изводите си само по характеристиките на тези рани, размера и формата им, дълбочината на проникване на острието и така нататък, нали?

— Да.

— Следователно онова, което знаете, е само, че оръжието на убийството изглежда е имало назъбено острие с определени размери, не е ли така?

— Така е.

— Опитахте ли се да установите колко от съществуващите модели ножове отговарят на направеното от вас описание?

— Не. От прокуратурата поискаха само да установя дали този конкретен нож съответства на раните по жертвата. Не са ми давали други ножове, за да сравнявам.

— Е, и това ако не е нагласена работа…

— Възразявам!

— Възражението се приема.

— Значи разследващите престъплението изобщо не са се опитали да установят колко от съществуващите ножове биха могли да причинят тези рани?

— Не са ме питали за други модели.

— А вие имате ли съвсем приблизителна представа? Колко различни ножове биха могли да причинят рана, широка три сантиметра, и да проникнат осем-десет сантиметра в тялото?

— Не знам. Това са само предположения.

— Хиляда? Хайде де, сигурно са поне толкова.

— Не бих могла да кажа. Броят им вероятно е голям. Не бива да забравяте, че и малък нож може да направи разрез, по-широк от самото острие, ако нападателят го използва, за да разсече допълнително раната. Скалпелът например е сравнително малък, но е всеизвестно колко големи разрези може да прави. Затова когато говорим за размера на раната, съотнесен с острието, всъщност говорим за максималния размер на острието, тоест горната граница, защото е очевидно, че острието не може да бъде по-голямо от раната, поне когато става дума за прободна рана. Но размерът на раната не може да е точен показател за големината на ножа. Затова и не мога да отговоря на въпроса.

Джонатан изви глава настрана, докато я гледаше. Нямаше да се откаже толкова лесно.

— Петстотин?

— Не знам.

— Сто?

— Възможно е.

— Аха, значи е възможно. Значи шансовете ни в случая са едно към сто?

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Госпожо Раковски, защо разследващите проявиха интерес към конкретния модел нож — „Спайдърко Сивилиън“? Защо поискаха от вас да сравните точно този модел с раните?

— Защото е споменат в описанието на убийството, написано от обвиняемия…

— Според Дерек Ю.

— Така е. И същият свидетел твърди, че е видял подобен нож в обвиняемия.

— Значи пак Дерек Ю?

— Доколкото ми е известно.

— Значи единственото нещо, което свързва ножа с Джейкъб, са показанията на това объркано момче — Дерек Ю?

Тя не отговори. Ладжудис възрази припряно, но това нямаше значение.

— Ваша чест, нямам други въпроси.

33. Отец О’Лиъри

Вече не бях уверен как ще завърши делото, но продължавах да съм оптимист. Ладжудис се надяваше да направи печеливша комбинация от слаби карти. Но и нямаше друг избор. Не можеше да сложи асо на масата — толкова неоспоримо доказателство, че да задължи съдебните заседатели да обявят Джейкъб за виновен. Последната му надежда беше в цяла група свидетели, подбрани измежду съучениците на моя син. Не можех да си представя, че децата от „Маккормик“ толкова ще впечатлят съдебното жури.

И Джейкъб беше съгласен с мен. Отнасяхме се с подигравки към скалъпеното от Ладжудис обвинение и коментирахме, че всяка показана от него досега карта означава сигурна загуба. Особено удоволствие ни доставяха ударът на Джонатан с „липсата на доказателства“ и хокането от съдията, което Ладжудис отнесе, защото си позволи да спомене „гените на убиец“. Не се опитвам да внуша, че Джейкъб не беше уплашен до полуда. Защото беше. Всички бяхме. Просто облекчаваше малко страховете си с тупане по гърдите. И аз го правех. Чувствах се агресивен, преливащ от адреналин и тестостерон. Надвисналата ужасна катастрофа на обвинителната присъда изостряше всичките ми сетива.

Лори беше много по-посърнала от нас. Тя смяташе, че в едно толкова неясно дело съдебното жури ще сметне за свой дълг да обяви Джейкъб за виновен. Не биха рискували да сбъркат. Ще пратят зад решетките това момче-чудовище, за да опазят невинните дечица — край на проблема. Те не биха оставили безнаказано убийството на Бен Рифкин. В противен случай справедливостта нямаше да възтържествува. И щом, за да постигнат това, трябваше да нахлузят примката на шията на Джейкъб, нямаше да се поколебаят. В нерадостните предсказания на Лори долавях нещо още по-мрачно, но не смеех да я попитам направо. Някои чувства е най-добре да не бъдат изразени. Не бива да принуждаваш майката да казва някои неща за детето си, дори ако тя вярва в тях.

Затова в онази вечер обявихме примирие. Решихме да не предъвкваме повече веществените доказателства, за които слушахме цял ден, да не обсъждаме безкрайно подробностите за контактните петна, ъглите на прободните рани и всичко останало. Предпочетохме да седнем на дивана и да гледаме телевизия в доволно мълчание. Когато Лори се качи горе около десет часа, ми се прокрадна смътната идея да отида при нея. Преди бих го направил. Либидото щеше да ме повлече подире й, сякаш съм датски дог на каишка. Но с това беше свършено. Лори загуби всякакво желание за секс, а аз не можех да си представя как ще заспя до нея, как ще заспя изобщо. Пък и все някой трябваше да изключи телевизора и да накара Джейкъб да си легне по някое време.

Малко след единайсет часа — тъкмо започваше Шоуто на Джон Стюарт, Джейк каза:

— Онзи пак е тук.

— Кой?

— Онзи тип с цигарата.

Надникнах през външните щори на хола.

Същият „Линкълн Таун Кар“ бе спрял нагло точно срещу къщата под една от уличните лампи. Прозорецът до шофьора беше леко отворен, за да тръска пепелта.

— Да се обадим ли на ченгетата? — предложи Джейкъб.

— Не. Аз ще се погрижа за това.

Отидох в антрето и извадих от гардероба малка червена бейзболна бухалка от алуминий, зарязана там от години между чадърите и обувките, може би след последния мач на Джейкъб в детския отбор.

— Татко, това може би не е добра идея.

— Няма по-добра, повярвай ми.

Всъщност, Джейкъб се оказа прав, наистина не беше добра. Не си затварях очите за вероятността да съсипя още повече и без това променената представа на хората за нас, особено за Джейкъб, но бях се настроил само да сплаша Човека-с-цигарата, без да се стига до насилие. И все пак ме бе обзело чувството, че мога да пробия и стена е главата си, желанието най-сетне да направя нещо. Честно казано, не знам докъде бях готов да стигна. Впрочем не се и наложи да разбера.

Когато излязох на тротоара пред къщата, пред мен профуча полицейска кола — черен „Форд Интерсептър“, без всякакви отличителни знаци. Появи се сякаш от нищото, с мигащи сини лампи, които осветиха улицата. Спря под ъгъл пред другата кола, за да й попречи да потегли.

Отвътре изскочи Пол Дъфи — само якето с емблема и значката на колана му показваха, че е от щатската полиция. Изгледа ме (бях отпуснал надолу ръката си с бухалката, но това не пречеше да изглеждам нелепо) и повдигна вежди.

— Прибирай се вкъщи, шампионе!

Не помръднах. Толкова се стъписах, а и отношението ми към Дъфи вече беше толкова объркано, че нямах желание да го послушам.

Той ме загърби и отиде при досадника.

Стъклото откъм шофьора се спусна с бръмчене и мъжът в колата попита:

— Проблем ли има?

— Искам да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон на колата.

— Имам право да седя в собствената си кола, нали?

— Господине, отказвате ли да представите поисканите документи?

— Нищо не отказвам. Искам да знам защо ме безпокоите. Седя си, на никого не преча, улицата е достъпна за всички.

Мъжът пъхна цигарата в уста и се наклони напред, за да измъкне портфейла от задния си джоб. Когато Дъфи взе шофьорската книжка и се върна при полицейската кола, мъжът се вторачи в мен изпод козирката на шапката си и подхвърли:

— Как я караш, мой човек?

Не отговорих.

— Всичко наред ли е с теб и семейството?

Продължихме да се зяпаме.

— Хубаво е да имаш семейство.

Мълчах, а той продължи да пуши с пресилено безгрижие.

Дъфи излезе от колата, върна му книжката и талона и го попита:

— Вие ли бяхте спрял тук онзи ден вечерта?

— Не, господине.

— Господин О’Лиъри, защо не отидете другаде? Пожелавам ви приятна вечер. И повече не се връщайте тук.

— Улицата не е ли на всички?

— Не се отнася за вас.

— Както кажете, господин полицай. — Пак се сгъна и натика с пъшкане портфейла си в задния джоб. — Съжалявам, малко съм тромав. Остарявам. — Ухили се първо на Дъфи, после на мен. — Господа, приятна вечер и на вас. — Сложи си предпазния колан и го заключи показно. — Щрак, иначе глоба. Господин полицай, май трябва да преместите колата. Пречите ми.

Дъфи седна в полицейската кола и я премести два-три метра назад.

— Лека ви нощ, господин Барбър — каза О’Лиъри и бавно потегли.

Дъфи застана до мен.

— Искаш ли да ми обясниш какво става? — попитах го аз.

— Да, добре е да поговорим.

— Ще влезеш ли?

— Виж какво, Анди, ще те разбера, ако не желаеш да влизам в къщата ви и да се мотая наоколо. Няма проблем. Можем да говорим и тук.

— Не, всичко е наред. Просто ела вътре.

— Предпочитам да…

— Дъф, казах ти, че всичко е наред.

Той се намръщи.

— Лори будна ли е?

— Притесняваш се от нея ли?

— Да.

— Но не и от мен?

— Не очаквам с нетърпение този разговор, откровено казано.

— Не се тревожи. Мисля, че тя заспа.

— Нещо против да взема това?

Подадох му бухалката.

— Наистина ли мислеше да я използваш? — попита Дъфи.

— Имам право да не отговарям на въпроси.

— Да, може би така е най-добре.

Той пъхна бухалката в колата си и влезе с мен в къщата. Лори стоеше със скръстени ръце на площадката на вътрешната стълба по долнище на пижама и фланела. Не каза нищо.

— Здрасти, Лори — каза Дъфи.

Тя се завъртя и се върна в спалнята.

— Здрасти, Джейкъб.

— Здрасти — отвърна Джейкъб, възпитанието и навикът не му позволиха да покаже, че се чувства разгневен или предаден.

Отидохме в кухнята и там попитах Дъфи защо се навърта около нас.

— Обади ми се твоят адвокат. Каза, че полицията в Нютън и Кеймбридж не му обръща внимание.

— И е решил да помоли тебе? Нали сега си в отдела за връзки с обществеността?

— Е, да, но правя това по лични подбуди.

Кимнах. Не знам какво чувствах спрямо Дъфи в този момент. Все пак разбирах, че когато даде свидетелски показания срещу Джейкъб, той само изпълняваше дълга си. Не можех да видя в него свой враг. Но нямаше и да бъдем приятели занапред. Ако затвореха моето момче в килия до края на живота му, Дъфи щеше да е сред хората, пратили го там. И двамата съзнавахме, че е така. Не можехме да намерим подходящи думи, за да си кажем това направо, затова го пренебрегнахме. Най-доброто в мъжкото приятелство е, че почти винаги неловките моменти могат да бъдат загърбени по мълчаливо съгласие и ако истинската близост е немислима, задоволяваш се с по-лесната задача на взаимната търпимост.

— Кой беше този човек?

— Името му е Джеймс О’Лиъри. Прякорът му е Отец О’Лиъри. Роден е през февруари 1943 година, на шейсет и четири.

— Значи по-скоро е Дядо О’Лиъри.

— Не се отнасяй пренебрежително към него. Той е стар гангстер. Досието му обхваща половин век и е побрало едва ли не целия Наказателен кодекс. Има всичко, за което се сетиш. Оръжия, дрога, насилие. Федералните го подхванали през 80-те години заедно с цяла банда по обвинения за трафик на наркотици, но до присъда не се стигнало. Казаха, че е бил и „горила“, пребивал по поръчка. Сега е твърде стар за такава работа.

— И с какво се занимава?

— Оправя проблеми. По-точно ги отстранява. Предлага услугите си на дребно. Каквото поискаш — събира стари дългове, гони хора от домовете им, кара ги да си затварят устите.

— Отец О’Лиъри… Защо се е наежил срещу Джейкъб?

— Самият той не е настроен срещу Джейкъб, убеден съм в това. Въпросът е кой му плаща и за какво.

— А какъв е отговорът?

Дъфи вдигна рамене.

— Нямам представа. Трябва да е някой, който мрази Джейкъб. А тази група е твърде многобройна в момента — всеки, който е познавал Бен Рифкин или… по дяволите, може да е всеки, който гледа новини по телевизията.

— Страхотно. И какво да правя, ако го видя отново?

— Мини на другия тротоар. След това ми се обади.

— И ти ще пратиш отдела по връзки с обществеността да се разправя с него ли?

— Ако е нужно, ще пратя и цялата Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия.

Усмихнах се.

— Още имам приятели тук-там — увери ме Дъфи.

— Ще те върнат ли в ПКП?

— Зависи дали Распутин ще им позволи, когато стане районен прокурор.

— Все още има нужда от голям удар, преди да се кандидатира за длъжността.

— Вярно си е и тъкмо в това е проблемът — няма да му се усмихне щастието.

— Мислиш ли?

— Да. Порових около твоето приятелче Пац.

— Заради кръстосания разпит ли?

— И заради него, и защото помня как ме питаше за Пац и Ладжудис, дали ги свързва нещо. Защо Ладжудис не искаше Пац да бъде заподозрян за това убийство?

— Е, и?

— Може и да не е нищо особено, но има връзка. Ладжудис е работил по обвинения срещу него, когато е бил в групата по престъпления срещу непълнолетни. В онзи случай е имало изнасилване, но Ладжудис го смекчил до сексуално посегателство и всичко приключило със споразумение в съда.

— Какво следва от това?

— Може би нищо. Може би потърпевшият не е искал да даде показания в съда или е оттеглил обвиненията, а Ладжудис е взел правилното решение. А може би е сгафил зле, Пац се е отървал леко и след време е извършил убийство. Ладжудис няма да се хвали с такава история в предизборната кампания, нали? — Дъфи пак сви рамене. — Нямам достъп до материалите на прокуратурата. Само толкова успях да изровя, без да привличам излишно внимание. Знам, че не е много, но поне е нещо.

— Благодаря ти.

— Ще видим има ли за какво — промърмори той. — Пък и може да няма значение дали е вярно. Ако просто ей така подхвърлиш това в съда, хвърлиш малко прах в очите на хората — сещаш се за какво говоря, нали?

— Сещам се, господин велик детектив.

— И ако Ладжудис си отнесе пердаха, още по-добре, а?

— Ъхъ — засмях се аз.

— Знаеш ли, Анди, съжалявам за всичко това.

— Знам.

— Работата ми понякога е гадна.

Постояхме няколко секунди загледани един в друг.

— Е, ще те оставя да се наспиш — каза той накрая. — Утре е важен ден. Искаш ли да поседя отвън, за да не се върне новият ви приятел?

— Не. Благодаря, но мисля, че всичко ще бъде наред.

— Добре. Пак ще се видим.

Легнах си двайсетина минути по-късно, но първо отместих леко щората в спалнята, за да погледна улицата. Черната полицейска кола още беше там, както очаквах.

34. Дерек Ю

Шестият ден на делото.

Отец О’Лиъри беше сред зрителите в дъното на залата, когато заседанието на съда започна.

Лори, посивяла и изцедена, беше на самотния си пост на първия ред.

Ладжудис, натрупал самочувствие след поредицата свидетелски показания на професионалисти, се държеше наперено. Една от чудатостите на съдебните процеси е, че макар привидно свидетелят да е звездата в представлението, често прокурорът и адвокатът крачат насам-натам, привличайки вниманието върху себе си. Добрите юристи обикновено не се движат много, защото искат погледите на съдебните заседатели да останат приковани в свидетеля. Ладжудис през цялото време като че не можеше да си намери място — пърхаше от мястото на свидетеля към ложата на съдебното жури, после към масата на обвинението и пак обратно, накрая кацна при водещия разпита. Подозирам, че беше превъзбуден заради предвидените за този ден свидетели — съучениците на Джейкъб, и бе решен да не им позволи да му съсипват делото, както се случи с предишните свидетели.

Пръв беше Дерек Ю — същият този Дерек, който бе похапвал хиляда пъти в нашата кухня, бе се разполагал на дивана да гледа футбол и да ръси чипс по килима. Дерек, който бе подскачал из хола, докато играеше на някоя от видеоконзолите с Джейкъб. Дерек, който часове наред бе клатил блажено глава, вероятно напушен с трева, в тежкия ритъм на баса от своя „Айпод“, а Джейкъб правеше същото до него. Музиката обикновено беше толкова силна, че чувахме мърморенето й от слушалките им, все едно слушахме мислите на момчетата. Сега виждах същия Дерек Ю на стола за свидетели и с удоволствие бих го одрал жив с провисналата му невчесана коса на непризнат талант от гаражна банда и сънливото изражение на лентяй. Този Дерек, който застрашаваше моя син с доживотна присъда. За случая се бе пременил със спортно сако, което висеше на тесните му рамене. Яката на ризата му беше прекалено широка. Стегната от вратовръзката, тя се нагъваше около хилавата му шия като примка.

— Дерек, откога познаваш обвиняемия?

— Ами май от детската градина.

— Били сте в едно начално училище, така ли?

— Да.

— В кое училище?

— „Мейсън-Райс“ в Нютън.

— И оттогава сте в приятелски отношения?

— Да.

— Добри приятели ли сте?

— Ами така си е.

— Гостували сте взаимно в домовете си?

— Ами да.

— Прекарвали сте заедно времето след училище и в почивните дни?

— Да.

— А били ли сте в една паралелка?

— Да.

— Кога беше последният път?

— Преди две години.

— Но дори през годините, когато не сте били в една паралелка, сте си оставали добри приятели?

— Ами да.

— Значи от колко години ти и обвиняемият сте добри приятели?

— От осем.

— Осем… А на колко години си?

— Сега съм на петнайсет.

— Може ли да се каже, че по времето, когато бе убит Бен Рифкин — 12 април 2007 година, Джейкъб Барбър е бил най-добрият ти приятел?

Дерек отговори приглушено, може би натъжен или засрамен.

— Ами да.

— Добре. Ще насоча вниманието ти към утрото на 12 април 2007 година. Помниш ли къде беше тогава?

— В училището.

— В колко часа влезе в училището?

— Осем и половина.

— Как отиде на училище?

— Пеша.

— Мина ли през парка „Колд спринг“?

— Не, дойдох от другата посока.

— Добре. Когато влезе в училището, къде отиде?

— Отбих се до моето шкафче да си оставя нещата, после отидох в нашата класна стая.

— През тази година не сте били в една паралелка с обвиняемия, така ли?

— Така е.

— Видя ли го онази сутрин, преди да влезеш в класната стая?

— Ами да, при шкафчетата.

— Какво правеше?

— Само си слагаше нещата вътре.

— Имаше ли нещо необичайно във външния му вид?

— Не.

— А по дрехите?

— Не.

— Имаше ли нещо на ръката му?

— Имаше голямо петно. Приличаше на кръв.

— Опиши петното.

— Ами просто беше червено петно, колкото монета от четвърт долар.

— Ти попита ли го от какво е?

— Да. Казах му: „Пич, какво ти е на ръката?“. Той май каза: „Нищо ми няма. Драскотина“.

— Ти видя ли обвиняемия да се опитва да махне кръвта?

— Не веднага.

— Той отрече ли, че петното на ръката му е от кръв?

— Не.

— Добре, какво стана след това?

— Отидох в класната стая.

— Тогава в една паралелка ли бяхте с Бен Рифкин?

— Да.

— Но той не е бил в класната стая онази сутрин.

— Не беше.

— Това не ти ли се стори странно?

— Не. Не знам дали изобщо забелязах. Може да съм помислил, че е болен.

— Какво се случи в класната стая?

— Нищо. Същото както винаги: кой отсъства, малко съобщения, после отидохме по стаите за първия час.

— Какъв беше първият час в твоята програма?

— Английски език.

— Ти отиде ли?

— Ами да.

— И обвиняемият ли беше в часа по английски?

— Да.

— Говори ли с него?

— Казахме си „здрасти“, това беше.

— Имаше ли нещо необичайно в поведението и в думите на обвиняемия?

— Не.

— Не ти ли се стори, че е разстроен?

— Не.

— Нещо необичайно във външния му вид?

— Нищо.

— Кръв по дрехите или нещо подобно?

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Би ли описал външния вид на обвиняемия, когато го видя в стаята за часа по английски език?

— Май носеше обикновени дрехи — джинси, маратонки, де да знам още какво. Нямаше кръв по дрехите му, ако това ме питате.

— А на ръцете?

— Петното го нямаше.

— Значи си е измил ръцете?

— Така излиза.

— Имаше ли порязвания или драскотини по ръцете му? Нещо, което да е причинило кървене?

— Не помня да е имало. Не съм се заглеждал.

— Добре, какво се случи след това?

— Ами часът по английски продължи към петнайсетина минути, после обявиха, че блокират училището.

— Какво означава това?

— Прибираме се по класните стаи, пак ни преброяват, заключват вратите и всички оставяме вътре.

— Знаеш ли кога се прилага блокиране на училището?

— Когато има някаква опасност.

— За какво си помисли, когато чу, че блокират училището?

— За стрелбата в „Кълъмбайн“.

— Значи помисли, че в училището е проникнал въоръжен човек?

— Ами да.

— Уплаши ли се?

— То се знае. Всички се уплашиха.

— Помниш ли как реагира обвиняемият, когато директорът обяви блокадата?

— Нищо не каза. Само се позасмя. Щом чухме, всички хукнахме към класните стаи.

— Обвиняемият изглеждаше ли неспокоен или уплашен?

— Не.

— В този момент някой знаеше ли причината за блокадата?

— Не.

— Някой свърза ли случката с Бен Рифкин?

— Не. Да де, по-късно сутринта ни казаха, но не в началото.

— Какво се случи след това?

— Просто си седяхме в класните стаи със заключени врати. По уредбата обявиха, че нямало опасност за нас, нямало оръжия в училището, затова учителите отключиха вратите и чакахме. Беше нещо като учебна тревога.

— И преди това сте се упражнявали за блокада, така ли?

— Ъхъ.

— Какво се случи след това?

— Останахме по стаите. Казаха ни да си извадим учебниците, да четем или да си пишем домашните, каквото решим. После отмениха часовете и към единайсет си тръгнахме.

— Никой ли не ви разпита — теб, други ученици?

— В този ден не.

— Никой ли не претърси училището или шкафчетата, или някого от учениците?

— Не съм видял такова нещо.

— Така… Когато ви разпуснаха и накрая ви разрешиха да излезете от стаята, какво видя?

— Много родители чакаха отвън децата си, бяха се събрали при училището.

— Кога видя отново обвиняемия?

— Ами следобед на същия ден си разменихме есемеси.

— За какво бяха тези съобщения?

— Е, тогава вече знаехме, че Бен е убит. Не че знаехме точно какво се е случило. И само си пускахме текстчета като „Ти чу ли нещо? Какво чу? Какво става?“.

— И какво ти написа обвиняемият?

— Ами аз го подпитвах: „Пич, нали минаваш оттам на път за училище? Видя ли нещо?“. А Джейк само написа: „Не“.

— Значи „не“?

— Това написа.

— Не е споделял с теб, че Бен е лежал на земята, а той се е опитал да провери как е?

— Не.

— Какво друго си писахте?

— Ами нещо като майтапи, защото Бен напоследък доста се заяждаше с Джейкъб. И ние си подмятахме „Що се случи на такъв симпатяга“ и „Сбъдна ти се мечтата“, ей такива неща. Знам, че направо си звучи зле, но беше само на майтап.

— Каза, че Бен Рифкин се е заяждал с Джейкъб. Обясни какво имаш предвид. Какво точно се е случвало между тях?

— Бен, такова… той беше в друга тайфа. Той просто… не искам да приказвам лоши неща за него след това, което стана, нали разбирате… но не се държеше добре с Джейк, с мен, изобщо с нашата тайфа.

— Кой беше във вашата тайфа?

— Ами аз, Джейк и едно друго момче — Дилън.

— И каква беше вашата тайфа? Като какви се славехте в училището?

— Ние бяхме смотаняци — отговори Дерек без никакво смущение.

Това не го засягаше. Такъв си беше животът му.

— А Бен какъв беше?

— Де да знам. От хубавите.

— Значи беше хубав?

Дерек се изчерви.

— Не знам. Той беше в друга тайфа.

— Бяхте ли приятели с Бен Рифкин?

— Не. Тоест знаехме се, казвахме си „здрасти“, но не бяхме приятели.

— Но не се е заяждал с теб, така ли?

— Де да знам. Може да ми е викал „педалче“ или нещо друго. Това не го смятам за тормоз. Някой като ти вика „педалче“, не е нищо особено.

— Бен обиждал ли е и други ученици?

— Да.

— Как?

— Ами как… Педалче, смотаняк, курва, кучка, загубеняк, разни други думи. Такъв си беше, така си приказваше.

— С всеки ли?

— Е, не с всеки. Само с онези, които не харесваше. Онези, които не са готини.

— Джейкъб не беше ли от готините?

Смутена усмивка.

— Не. Никой от нас не беше.

— Бен харесваше ли Джейкъб?

— Не. Изобщо.

— А защо?

— Ей така.

— Без причина ли? Имаше ли някакви разправии между тях? Нещо конкретно?

— Не. Бен просто не смяташе Джейк за готин. Никого от нас не смяташе. Подхвърляше ни разни приказки.

— Но с Джейкъб се държеше по-зле отколкото с теб или с Дилън?

— Да.

— Защо?

— Според мен, защото виждаше, че на Джейк му пука. Нали ви казах — ако на мен някой ми каже, че съм педалче, смотаняк или нещо друго, какво да направя? Аз не отвръщах. Но Джейк много се нервираше, затова Бен продължаваше.

— Какво продължаваше?

— Да го обижда.

— Как?

— Най-често го наричаше „педалче“. Или с по-лоши думи.

— Какви по-лоши думи? Хайде, можеш да ги кажеш тук.

— Ами все му разправяше, че бил гей. И все питаше Джейк дали е вършил разни гейщини. Все това му приказваше и не спираше.

— Какво точно е приказвал?

Дерек пое дълбоко въздух.

— Не знам дали мога да го кажа…

— Всичко е наред. Продължавай.

— Ами питаше „Духал ли си на някого наскоро?“… Не искам да повтарям какво казваше. Ей такива неща бяха. Не преставаше.

— Някой в училището смяташе ли наистина Джейкъб за гей?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Не. Тоест така си мисля. Не че на някого му пукаше. На мен не ми пукаше. — Дерек погледна Джейкъб. — И сега не ми пука.

— Джейкъб споменавал ли е пред теб нещо за това?

— Каза, че не е гей.

— В какъв контекст? Защо ти го каза?

— Ами аз само му разправях да не слуша Бен. Казах му нещо от рода на „Ей, Джейк, ти и без това не си гей, защо ти пука?“. И той ми каза, че не бил гей и било важно не дали е гей, а лайната… да де, глупостите, с които го залива Бен, и докога щяло да продължава това, без никой да направи нищо. Той знаеше, всички знаехме, че не бива да е така, но никой не си мърдаше пръста да спре Бен.

— Значи Джейкъб беше ядосан?

— Да.

— Струваше му се, че е подложен на тормоз?

— Той наистина беше подложен на тормоз.

— Ти опита ли да се намесиш поне веднъж, за да престане Бен да тормози твоя приятел?

— Не.

— Защо не?

— Защото щеше да е все тая. Бен нямаше да ме чуе. Не става така.

— Тормозът само словесен ли беше? Стигаше ли до физическо насилие?

— Понякога Бен го блъскаше или го буташе с рамо, когато се разминаваха, понякога вземаше неща на Джейк от раницата или обяда му, или каквото му хрумне.

— Обвиняемият обаче ми се вижда едро момче. Защо Бен се е заяждал безнаказано с него?

— Бен също беше едър, а и по-як. И имаше повече приятели. Май всички ние — Джейк, Дилън, аз — си знаехме, че не сме от важните хора в училище. Тоест… де да знам, оплетена работа. Малко е трудно да го обясня. Но ако се бяхме сбили наистина с Бен, всички щяха да ни отрежат.

— В смисъл че щяха да прекъснат отношенията си с вас?

— Ъхъ. Как щяхме да я караме в училище, ако всички ни обърнат гръб?

— Бен държеше ли се така и с други деца или само с Джейкъб?

— Само с Джейкъб.

— Имаш ли представа защо го правеше?

— Щото знаеше, че Джейк побеснява от това.

— Ти виждаше ли, че Джейк побеснява?

— Всички виждаха.

— Джейкъб често ли побесняваше?

— Заради Бен ли? Разбира се.

— А заради други неща?

— Да, от време на време.

— Разкажи ни по-подробно за характера на Джейкъб.

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Хайде, Дерек, разкажи ни за характера на Джейкъб.

— Ами той се вкисваше сериозно от разни неща. Кипваше отвътре, но не го показваше. Навиваше пружината до скъсване и понякога избухваше заради някоя дреболия. После все беше гузен, защото изглеждаше, че прекалява, но никога не беше само заради дребния повод. А заради всичко друго, за което все си мислеше.

— Как научи всичко това?

— Той ми казваше.

— Някога вбесявал ли се е на теб?

— Не.

— А вбесявал ли се е в твое присъствие?

— Ами да, понякога ставаше малко шизо.

— Възразявам.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели няма да вземат предвид последното изречение.

— Дерек, би ли описал някой случай, когато обвиняемият е бил вбесен?

— Възразявам, няма връзка с делото.

— Възражението се приема. Господин Ладжудис, преминете към други въпроси.

Ладжудис сви устни. Обърна страница от жълтия си бележник — страница с въпроси, от които трябваше да се откаже. Отново закрачи като подплашена птица из съдебната зала, докато задаваше въпросите си, и накрая се настани повторно при катедрата до ложата на съдебното жури.

— Значи в дните след убийството на Бен Рифкин е имало причина да те разтревожи ролята на твоя приятел Джейкъб в тези събития?

— Възразявам.

— Възражението се отхвърля.

— Можеш да отговориш, Дерек.

— Да, имаше.

— Имаше ли нещо конкретно, освен характера му, което събуди у теб подозрения спрямо Джейкъб?

— Да. Той имаше нож. Нещо като армейски нож. Боен нож. Много остър, цялото острие беше… назъбено. Страх да те хване.

— Виждал ли си този нож?

— Ами да. Джейк ми го показа. Дори веднъж го донесе в училище.

— Защо го донесе в училище?

— Възразявам.

— Възражението се приема.

— Показа ли ти веднъж ножа в училище?

— Да, показа ми го.

— Обясни ли защо ти го показва?

— Не.

— Каза ли ти защо поначало е искал да има нож?

— Май си мислеше, че е готин, това е.

— А ти как реагира, когато видя ножа?

— Казах нещо като „Пич, готин е“.

— Не те ли притесни?

— Не.

— А не се ли разтревожи?

— Тогава не.

— Бен Рифкин беше ли наблизо в деня, когато Джейкъб ти показа ножа?

— Не. Никой не знаеше, че Джейк имаше ножа. Просто си го носеше. Все едно си имаше своя тайна.

— Къде държеше ножа?

— В раницата или в джобовете.

— Той показа ли го на още някого, заплаши ли някого с него?

— Не.

— Добре, значи Джейкъб е имал нож. Имаше ли нещо друго, което те накара да заподозреш своя приятел Джейкъб в часовете и дните след убийството на Бен Рифкин?

— Ами нали казах, че отначало никой не знаеше какво е станало. После се разчу, че Бен бил убит с нож в парка „Колд спринг“, и аз някак си разбрах.

— Какво разбра?

— Ами разбрах… да де, помислих си, че той може да го е направил.

— Възразявам.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели няма да вземат под внимание последния отговор.

— Как разбра, че Джейкъб…

— Възразявам!

— Възражението се приема. Господин Ладжудис, преминете към други въпроси.

Ладжудис отново сви устни и промени тактиката.

— Джейкъб говорил ли ти е някога за сайт в мрежата, наречен „Транжорната“?

— Да.

— Би ли обяснил на съдебните заседатели какво представлява „Транжорната“?

— Нещо като порно сайт, но там има само разкази, всеки може да пише и да ги качва в сайта.

— Какви разкази?

— Ами май садо-мазо. Не знам точно. Нещо като секс и насилие.

— Джейк говореше ли често за сайта?

— Ъхъ. Май му харесваше. Често влизаше в този сайт.

— А ти?

Дерек се изчерви смутен.

— Не. Не ми хареса.

— Безпокоеше ли те това, че Джейкъб влиза често в сайта?

— Не. Това си е негова работа.

— Джейкъб показа ли ти разказ в „Транжорната“, в който е описано убийството на Бен Рифкин?

— Да.

— Кога ти показа разказа?

— Май беше втората половина на април.

— След убийството ли?

— Ами да, няколко дни след това.

— Какво ти каза за този разказ?

— Само каза, че написал историята и я качил в този форум.

— Тоест, публикувал е разказа онлайн, за да го четат други хора?

— Ами да.

— Ти прочете ли разказа?

— Да.

— Как го намери?

— Джейкъб ми прати линк.

— Как? С имейл? Във „Фейсбук“?

— Във „Фейсбук“ ли? Не! Там всеки може да го види. Май беше с имейл. Влязох в сайта и прочетох разказа.

— Какво си помисли, когато прочете разказа за пръв път?

— Де да знам. Казах си, че е малко ненормално да го напише, но пък беше доста интересно. Джейкъб умее да пише добре.

— Той писал ли е други разкази като този?

— Не точно такива. Написа няколко, които бяха…

— Възразявам.

— Възражението се приема. Следващият въпрос.

Ладжудис извади лист, текстът на който, отпечатан с лазерен принтер, покриваше нагъсто и двете страници. Сложи го на поставката пред стола на Дерек.

— Това ли е разказът, за който Джейкъб ти е казал, че го е написал?

— Да.

— Тази разпечатка точно копие ли е на разказа, който ти прочете първия път?

— Ами май е така.

— Внасям документа като веществено доказателство.

— Документът се приема и регистрира като веществено доказателство на обвинението номер… Мери?

— Номер двайсет и шест.

— Веществено доказателство на обвинението номер двайсет и шест.

— Защо си убеден, че обвиняемият е написал този разказ?

— А защо да ми казва, че го е написал, ако не е вярно?

— И какво в разказа те разтревожи?

— Ами той си е пълно описание, с всяка подробност. Описал е ножа, мушкането в гърдите, всичко. Дори онзи герой, намушканото момче… в разказа Джейк го е нарекъл „Брент Малис“, но си личи, че е Бен Рифкин. Всеки, който познаваше Бен, щеше да се досети. Все едно не беше никаква измислица. Очевидно си беше.

— Ти и твоите приятели разменяте ли си съобщения във „Фейсбук“?

— То се знае.

— А три дни след убийството на Бен Рифкин, на 15 април 2007 година, ти написа ли съобщение във „Фейсбук“, което гласеше: „Джейк, всеки знае, че ти го направи. Имаш нож. Виждал съм го“.

— Да.

— Защо го написа?

— Просто не исках да съм единственият, който знае за ножа. Ами… не исках да съм само аз.

— След като написа онова съобщение във „Фейсбук“, с което обвиняваше своя приятел за убийството, той отговори ли ти?

— Аз не го обвинявах наистина. Просто беше нещо, което исках да кажа.

— Обвиняемият отговори ли ти по някакъв начин?

— Не съм сигурен какво искате да кажете. Тоест той пишеше във „Фейсбук“, но не за да отговори на това.

— Добре, той отрече ли някога, че е убил Бен Рифкин?

— Не.

— След като ти публикува своето обвинение във „Фейсбук“ пред целия му клас?

— Не съм го публикувал. Само го написах във „Фейсбук“.

— Той отрече ли обвинението?

— Не.

— Ти обвини ли го пряко, лице в лице?

— Не.

— Преди да видиш разказа в „Транжорната“, сподели ли по някакъв начин подозренията си относно Джейкъб с полицията?

— Всъщност не.

— Защо?

— Защото не бях съвсем сигурен. А и бащата на Джейкъб ръководеше полицаите, които разследваха.

— Ти какво си помисли, когато научи, че бащата на Джейкъб ръководи разследването?

— Въз-ра-зя-вам — натърти с отвращение Джонатан.

— Възражението се приема.

— Дерек, последен въпрос. Ти сам се свърза с полицията, за да споделиш тази информация, нали? Никой не е идвал при теб да те разпитва?

— Така е.

— Значи смяташе, че си длъжен да разобличиш своя най-добър приятел?

— Ами да.

— Нямам други въпроси.

Джонатан се изправи. Наглед оставаше напълно невъзмутим след това, което чу. Знаех, че предстои битка в кръстосания разпит. Но нямаше съмнение, че нещо се промени в съдебната зала. Долавяше се огромно напрежение, сякаш всички току-що бяхме стигнали до някакво решение. Можеше да се види по лицата на съдебните заседатели и съдия Френч, да се чуе в тягостната тишина на събраното тук множество: накрая Джейкъб нямаше да излезе от тази зала заедно с всички останали. Във възбудата се примесваше и облекчение (най-после изчезнаха съмненията дали Джейкъб го е направил и дали ще се измъкне безнаказано), и напираща жажда за мъст. Дори моят приятел Ърни, съдебният пристав, оглеждаше Джейкъб преценяващо, вероятно се питаше дали ще се съпротивява, когато му слага белезниците. Но Джонатан като че не забелязваше как внезапно налягането в залата се промени. Отиде при катедрата, сложи на носа си очилата за четене, които иначе висяха на шнурчето, и се захвана да чопли показанията късче по късче.

— Всичко това, което ни каза, те тревожеше, но не достатъчно, за да прекъснеш дружбата си с Джейкъб, така ли?

— Така е.

— Всъщност вие двамата си останахте приятели в дните и седмиците след убийството, не е ли така?

— Така е.

— А не е ли вярно, че си ходил в дома на Джейкъб дори след убийството?

— Вярно е.

— Значи може да се каже, че не си бил много сигурен по онова време дали Джейкъб наистина е убиец?

— Ами да.

— Защото ти не би останал приятел с убиец, нали?

— Не ми се вярва.

— И дори след като написа съобщението във „Фейсбук“, с което обвини Джейкъб за убийството, все още оставахте приятели, нали? Поддържахте връзка, виждахте се?

— Да.

— Някога страхувал ли си се от Джейкъб?

— Не.

— Някога заплашвал ли те е? Държал ли се е лошо с тебе?

— Не.

— Твоите родители са ти казали, че не можеш да бъдеш приятел на Джейкъб, ти не си решавал сам, че няма да бъдеш негов приятел, не е ли така?

— Горе-долу.

Джонатан отстъпи, щом усети, че Дерек започва да се колебае, и продължи с други въпроси.

— Ти каза, че в деня на убийството си видял Джейкъб преди часовете и след това в часа по английски език, нали?

— Да.

— Но нямаше никакви признаци, че е участвал, в каквато и да е схватка, така ли?

— Да.

— Нямаше кръв?

— Само малкото петно на ръката му.

— Никакви драскотини, скъсани дрехи, нищо подобно? Никаква кал?

— Нямаше.

— Всъщност, когато видя Джейкъб в часа по английски език онази сутрин, изобщо не ти хрумна, че може да се е забъркал в нещо по пътя към училище, нали?

— Така е.

— А когато стигна впоследствие до извода, че Джейкъб може да е извършил убийството, както каза тук, помисли ли за това? Че след кърваво, смъртоносно нападение с нож по дрехите и тялото на Джейкъб незнайно защо не е имало никаква кръв, никакви драскотини? Дерек, помисли ли за това?

— Общо взето.

— Общо взето ли?

— Да.

— Ти каза, че Бен Рифкин е бил по-едър и по-як от Джейкъб, нали?

— Да.

— И въпреки това по нищо не е личало, че Джейкъб е имал сблъсък с него?

Дерек не отговори.

— Сега за онова, което каза за усмивката на Джейкъб, след като обявиха блокадата на училището. Имаше ли и други деца, които се усмихваха? Не е ли естествено за един ученик да се засмее — развълнувано или нервно?

— Може би.

— Просто децата се държат така понякога.

— Май е така.

— Сега за ножа, който си видял — ножа на Джейкъб. Само да изясним нещо — ти всъщност не знаеш дали това наистина е ножът, използван за убийството, нали?

— Не знам.

— И Джейкъб никога не ти е казвал, че има намерение да използва ножа си срещу Бен Рифкин заради тормоза, нали?

— Намерение ли? Не ми е казвал такова нещо.

— И когато ти е показал ножа, изобщо не ти е хрумнало, че е намислил да убие Бен Рифкин? Защото ако го бе заподозрял в това, щеше да направиш нещо, нали?

— Така си мисля.

— Значи доколкото ти е известно. Джейкъб никога не е имал план да убие Бен Рифкин?

— План ли? Не.

— Никога ли не е говорил с теб кога или как ще убие Бен Рифкин?

— Никога.

— А по-късно просто ти е изпратил разказа?

— Ами да.

— Ти каза, че ти е изпратил линк по имейл, нали?

— Да.

— Ти запази ли този имейл?

— Не.

— Защо?

— Не беше разумно. Тоест заради Джейк… от гледната точка на Джейк.

— Значи изтри имейла, защото искаше да го предпазиш?

— Така излиза.

— Можеш ли да посочиш нещо в разказа — с всички подробности, което да е било ново за теб, което да не си знаел или от мрежата, или от други новини, или от разговорите на вашите съученици?

— Нямаше нищо ново.

— Ножът, паркът, трите прободни рани — всичко това беше всеизвестно в този момент, нали?

— Да.

— Значи едва ли може да се нарече самопризнание, нали?

— Не знам.

— А той твърдеше ли в имейла, че е написал разказа? Или само е попаднал на него?

— Не помня точно какво беше написано в имейла. Май беше само „Пич, виж това“ или нещо подобно.

— Но ти си сигурен, че Джейкъб е написал разказа, а не само го е прочел, така ли?

— Доста сигурен.

— Доста сигурен ли?

— Ами да, доста сигурен.

Джонатан продължи в същия дух, правеше каквото можеше, неуморно откъртваше по някое парченце от показанията на Дерек Ю, отбелязваше всяка възможна точка. Не се знаеше какво впечатление успява да направи на съдебните заседатели, но половината от тях, които трескаво записваха нещо, докато прокурорът разпитваше Дерек, сега бяха оставили химикалките, някои дори не го поглеждаха. Може би Джонатан постигна победа и те решиха да пренебрегнат напълно показанията на Дерек. Но не изглеждаше да е така. По-скоро изглеждаше, че се залъгвам, и за пръв път започнах да си представям трезво какво ще означава да пратят Джейкъб в затвора.

35. Аржентина

Прибрахме се вкъщи. Бях се вкиснал и гадното ми настроение сякаш зарази Джейкъб и Лори. От самото начало аз бях непоклатимият. Мисля, че те съвсем рухнаха, когато ме видяха да губя надежда. Опитах се да лъжа заради тях. С обичайните приказки, че не бива да се радваме твърде много на добрия ден и да се натъжаваме прекалено от лошия. Внушавах им, че доказателствата на обвинението винаги изглеждат по-тежки на пръв поглед, отколкото по-късно в контекста на цялото дело. Напомних им, че никой не може да предвиди решението на съдебните заседатели и не бива да придаваме чак такова значение и на най-дребните им жестове. Но тонът ми ме издаваше. Мислех си, че именно в този ден вероятно загубихме делото. В най-добрия случай, за да възстановим равновесието, вече се налагаше да представим истинска защитна теза. В този момент вече беше глупаво да разчитаме на „основателните съмнения“: написаният от Джейкъб разказ наистина изглеждаше като самопризнание, а колкото и да се стара Джонатан, не успя да обори твърдението на Дерек, че Джейкъб го е написал. Не признах тези съмнения пред тях. Нищо нямаше да бъде по-различно, ако им кажа истината, затова я спестих. Само казах:

— Денят не беше добър за нас.

Но това стигаше.

Тази вечер нито Отец О’Лиъри дойде да ни наблюдава, нито който и да е друг. Тримата бяхме напълно изолирани от света. Нямаше да се чувстваме толкова самотни дори ако ни бяха изстреляли с ракета в космоса. Поръчахме си китайска храна, както направихме поне хиляда пъти през последните месеци, защото „Чайна Сити“ обслужваше всеки, а разносвачът говореше толкова зле английски, че не се притеснявахме да му отворим вратата. Изядохме си вечерята почти безмълвно и всеки се усамоти в своето кътче за остатъка от вечерта. Не можехме да понесем още разговори за делото, но то бе обсебило напълно мислите ни и не бяхме способни да говорим за друго. В това униние не искахме да търпим идиотизма на телевизията — изведнъж животът ни започна да изглежда твърде кратък, за да го прахосваме, не можехме да се съсредоточим и в четене.

Около десет часа отидох в стаята на Джейкъб да видя как е. Заварих го проснат по гръб на леглото.

— Джейкъб, добре ли си?

— Не съвсем.

Седнах на ръба на леглото. Той се дръпна на другата страна, за да ми направи място до него, но вече нямаше достатъчно и за двама ни. (Когато беше бебе, задрямваше легнал на гърдите ми.)

Той се обърна настрани и опря глава на дланта си.

— Татко, може ли да те попитам нещо? Ако смяташ, че делото е потръгнало зле, ще ми кажеш ли?

— Защо питаш?

— Просто отговори — ще ми кажеш ли?

— Да, така си мисля.

— Защото няма смисъл да… Ами ако офейкам, какво ще стане с теб и с мама?

— Ще загубим всичките си пари.

— Ще ви вземат ли къщата?

— Накрая и това ще се случи. Заложихме я за твоята гаранция.

Джейкъб обмисляше думите ми, а аз казах:

— Това е само къща. Няма да ми липсва. Не е важна колкото теб.

— Да, ама… Къде ще живеете тогава?

— За това ли си мислиш, докато се излежаваш тук?

— И за това.

Лори дойде, скръсти ръце и се облегна в рамката на вратата.

— Къде би отишъл? — попитах аз.

— В Буенос Айрес.

— В Буенос Айрес ли? Защо точно там?

— Ами изглежда готино място.

— Кой го казва?

— Имаше статия в „Ню Йорк таймс“. Градът бил „Париж на Южна Америка“.

— Хъм… Не знаех, че в Южна Америка си имат Париж.

— Но е в Южна Америка, нали?

— Да, в Аржентина. Може би е добре да проучиш страната, преди да офейкаш там.

— Имаме ли с тях… как беше… нещо като договор за бегълци?

— Договор за екстрадиция ли? Не знам. Май и това не е зле да провериш.

— Така изглежда.

— И как ще си платиш билета?

— Не знам. Ти ще го платиш.

— Ами паспорт? Твоят е в съда, не помниш ли?

— Все някак ще си изкарам нов.

— Просто така? Как ще стане?

Лори седна на пода до леглото и погали Джейкъб по главата.

— Ще се промъкне през границата в Канада и там ще получи канадски паспорт.

— Хъм. Не съм убеден, че е толкова лесно, но щом казвате… И какво ще правиш, когато отидеш в Буенос Айрес, за който вече установихме, че е в Аржентина?

— Ще танцува танго — промълви Лори и очите й се навлажниха.

— Джейкъб, ти умееш ли да танцуваш танго?

— Не съвсем.

— Брей, „не съвсем“.

— Да де, изобщо не мога — прихна той.

— Е, в Буенос Айрес има кой да те научи на танго.

— В Буенос Айрес всеки танцува танго — добави Лори.

— Но за танго са нужни двама, нали? — напомних аз.

Джейкъб се усмихна стеснително.

— Буенос Айрес е пълен с красиви жени, които танцуват танго — каза Лори. — Красиви загадъчни жени. Джейкъб ще може да избира.

— Татко, вярно ли е? В Буенос Айрес пълно ли е с красавици?

— Така съм чувал.

Той легна по гръб и сплете пръсти под главата си.

— Тази идея ми изглежда все по-страхотна…

— Джейк, а какво ще правиш, след като се научиш да танцуваш танго?

— Сигурно ще уча.

— За което ще плащам пак аз, нали?

— Разбира се.

— А след това?

— Не знам. Може пък да стана юрист като теб.

— Не мислиш ли, че ще ти се наложи да кротуваш? Щом ще бъдеш беглец, нали се сещаш?

Лори отговори вместо него.

— Не. Ще го забравят напълно и той ще живее дълго, щастливо, чудесно в Аржентина с красива жена, която танцува танго. Джейкъб ще бъде велик човек. — Тя се подпря на колене, за да го гледа в лицето, и продължи да го гали по главата. — Ще има деца, после децата му ще имат свои деца, той ще дари толкова щастие на толкова много хора и никой вече не би повярвал, че някога в Щатите хората са говорили ужасни неща за него.

Джейкъб затвори очи.

— Не знам дали ще мога да отида в съда утре. Не искам.

— Знам, Джейк. — Докоснах го с длан. — Почти свърши.

— Точно от това се страхувам.

— И аз не мисля, че мога да го понеса — призна си Лори.

— Скоро ще приключи. Само трябва да изтърпим. Доверете ми се.

— Татко, ще ми кажеш, нали? Както обеща? Ако е време да…

Той кимна към вратата.

Може би трябваше да му кажа истината. „Не става така, Джейк. Няма къде да бягаш.“ Но не го направих, а вместо това само казах:

— Няма да се наложи. Ще спечелим делото.

— И все пак ако…

— Ако. Да, Джейкъб, не се съмнявай, ще ти кажа. — Разроших косата му. — Нека се опитаме да поспим.

Лори го целуна по челото, после и аз направих същото.

— Може и вие да дойдете в Буенос Айрес — подхвърли той. — Може да заминем всички.

— Там дали ще можем да си поръчваме храна от „Чайна Сити“?

— Няма проблем, татко — ухили се Джейкъб. — Изпълняват поръчките със самолет.

— Добре, щом е така. А аз за малко си помислих, че планът ще се провали. Сега се наспи. Утре е важен ден.

— Дано не си прав — промърмори той.

Двамата с Лори си легнахме и тя зашепна:

— Когато говорихме за Буенос Айрес, почувствах се щастлива за пръв път… не знам откога. Не помня откога не съм се усмихвала.

Усещането й за сигурност бързо изчезна и само след секунди, както си лежеше с лице към мен, тя прошепна:

— Ами ако отиде в Буенос Айрес и убие някого там?

— Лори, той няма да отиде в Буенос Айрес и няма да убие никого. Той не е убил никого и тук.

— Не съм толкова сигурна.

— Не го казвай.

Тя се обърна на другата страна.

— Лори?

— Анди, ако ние сме тези, които грешат? Ако се отърве и, да не дава Господ, пак го направи? Нямаме ли никаква отговорност?

— Лори, късно е, изтощена си. Ще говорим за това друг път. Не бива да допускаш такива мисли в главата си. Сама се подлудяваш.

— Не. — Гледаше ме умоляващо, сякаш аз говорех безсмислици. — Анди, трябва да бъдем честни помежду си. Това е нещо, за което сме длъжни да мислим.

— Защо? Делото още не е приключило. Предаваш се прекалено рано.

— Длъжни сме да мислим за това, защото той е наш син. Нуждае се от нашата подкрепа.

— Лори, ние вършим нашата работа. Подкрепяме го, помагаме му да понесе делото.

— Това ли ни е работата?

— Да! Какво друго?

— Анди, а ако той се нуждае от нещо друго?

— Няма нищо друго. За какво говориш? Нищо повече не можем да направим. Ние вече правим всичко, което е в човешките възможности.

— А ако той е виновен?

— Няма да го признаят за виновен.

Гласът й зазвуча напрегнато, натъртено.

— Говоря не за присъдата, а за истината. Ами ако наистина е виновен?

— Не е.

— Анди, искрено ли го мислиш? Че той не го е направил? Толкова ли е просто? И нямаш никакви съмнения?

Не отговорих. Не можах да събера сили.

— Анди, вече не мога да те разбера. Трябва да говориш с мен, да ми кажеш. Не знам какво става в главата ти.

— Нищо не става в главата ми.

В тези думи имаше повече истина, отколкото ми се искаше.

— Анди, понякога ми се ще да те сграбча за реверите и да те принудя да ми кажеш истината.

— О, пак стигнахме до моя баща.

— Не е това. Говоря за Джейкъб. Искам да бъдеш напълно откровен — заради мен. Трябва да знам. Дори ако ти не искаш да знаеш, аз искам. Смяташ ли, че Джейкъб го е направил?

— Според мен един родител не бива да изрича някои неща за детето си.

— Не те попитах за това.

— Лори, той ми е син.

— Той е наш син. Носим отговорност за него.

— Именно. Носим отговорност за него. И трябва да бъдем на негова страна.

Протегнах се и я погалих по косата. Тя бутна ръката ми.

— Недей! Анди, разбираш ли какво ти казвам? Ако той е виновен, ние също сме виновни. Такъв е животът. И ние сме замесени. Ние го създадохме — аз и ти. И ако наистина е извършил това… можеш ли да го понесеш? Можеш ли да се справиш с тази възможност?

— Ако се наложи.

— Наистина ли? Би ли могъл?

— Да. Чуй ме — ако той е виновен, ако загубим делото, ще бъдем принудени да се справим някак с положението. Поне това ми е ясно. И ще продължаваме да бъдем негови родители. Не можеш да подадеш оставка от тази работа.

— Ти си най-вбесяващо нечестният мъж.

— Защо?

— Защото се нуждая от теб сега, но ти не си с мен.

— Напротив!

— Не си. Опитваш се да ме наставляваш. Говориш с изтъркани фрази. Ти си някъде зад тези хубави кафяви очи и аз не знам какво мислиш наистина. Не мога да те разбера.

Въздъхнах и наведох глава.

— Лори, понякога и аз не мога да се позная. Не знам какво мисля. Старая се изобщо да не мисля.

— Моля те, Анди, трябва да мислиш. Погледни в себе си. Ти си неговият баща. Направил ли го е? На този въпрос се отговаря с „да“ или „не“.

Тя ме тласкаше натам — към надвисналия черен силует на Джейкъб Убиеца. Отърках се в него, докоснах края на дрехата му… и не можах да пристъпя напред. Опасността беше твърде голяма.

— Не знам — отговорих.

— Значи мислиш, че може да го е направил?

— Не знам.

— Но поне е възможно.

— Лори, казах, че не знам.

Тя се взираше в лицето ми, в очите, търсеше нещо, на което да се довери, търсеше опора. Опитах се заради нея да си сложа маската на решимост, за да открие в моето изражение каквото й е нужно — утеха, любов, близост, каквото ще да е. Но истината? Увереността? Нямаше ги, затова не можех да ги дам и на нея.

Около два часа по-късно, към един през нощта, в далечината се чу сирена. Това беше необичайно, защото полицаите и огнеборците рядко ги използваха в нашето тихо предградие, задоволяваха се с мигащите сигнални светлини. Воят на сирената продължи не повече от пет секунди, после в тишината остана само ехото, като угасен във вода факел. До мен Лори спеше все в същата поза, обърнала ми гръб. Отидох при прозореца да надникна, нямаше нищо по-различно. Оставаха още няколко часа, за да разбера какво означаваше тази сирена и как незнайно за нас всичко се бе променило.

Ние вече бяхме в Аржентина.

36. Страхотно шоу

Мобилният ми телефон звънна в пет и половина сутринта. Отговорих, без да се замислям, по навик, създаден с годините — бях свикнал на тези спешни обаждания по всякакво време. Дори изрекох с предишния си властен глас:

— Анди Барбър!

Така убеждавах хората, че всъщност не спя, колкото ще да е часът.

Когато прекъснах разговора, Лори попита:

— Кой беше?

Усещах как еуфорията ме обзема, залива ме някакво нереално щастие.

— Анди?…

— Свърши се.

— Какво означава „свърши се“?

— Той си е признал.

— Какво? Кой си е признал?

— Пац.

— Какво?!

— Джонатан направи каквото бе казал в съда — поискал е да бъде призован като свидетел. Пац получил призовката и снощи се самоубил. Оставил бележка с пълно самопризнание. Джонатан каза, че цяла нощ са били в апартамента му. Потвърдили са, че почеркът е негов. Бележката е автентична. Пац си е признал.

— Признал си е? Изведнъж? Възможно ли е?

— Не ти се вярва, нали?

— Как се е самоубил?

— Обесил се.

— О, Господи…

— Джонатан каза, че ще поиска прекратяване на делото, щом започне заседанието на съда.

Лори се разплака и закри устата си с ръце. Прегърнахме се и хукнахме към стаята на Джейкъб, сякаш беше сутринта на Коледа… или по-скоро на Великден, защото това чудо приличаше повече на възкресение. Разтърсихме го да се събуди, прегърнахме го и му съобщихме невероятната новина.

И всичко се промени. Просто така. Приготвихме се за съда, изчакахме да мине времето, за да се качим в колата и да потеглим натам. Гледахме новините по телевизията, надничахме в сайта Boston.com, но никъде не се споменаваше за самоубийството на Пац. Споглеждахме се ухилени и клатехме глави изумени.

Това беше по-добро, отколкото съдебното жури да го обяви за невинен. Защото присъдата „невинен“ означава само липса на доказателства. Невинността на Джейкъб бе доказана. И сякаш цялата страшна случка никога не я е имало. Не вярвам нито в Бог, нито в чудеса, но си беше същинско чудо. Не мога да обясня чувството с други думи. Струваше ни се, че сме спасени от някаква божествена намеса, от истинско чудо. Имаше само едно препятствие пред радостта ни — фактът, че още не можехме да повярваме докрай, не искахме да празнуваме, докато делото официално не бъде прекратено. Поне на теория не беше изключено Ладжудис да упорства с обвинението въпреки самопризнанието на Пац.

На Джонатан изобщо не му се наложи да внася искане за прекратяване на делото. Още преди влизането на съдията в залата Ладжудис бе внесъл nolle prosequi5 — прокуратурата от името на щата оттегляше обвиненията срещу Джейкъб.

Точно в девет часа съдията нахълта бодро и застана зад масата със сдържана усмивка. Прочете драматично искането на прокуратурата и с обърната нагоре длан подкани Джейкъб да се изправи.

— Господин Барбър, виждам по вашето изражение и по това на вашия баща, че вече сте чули новината. Затова нека аз пръв ви кажа думите, които копнеехте да чуете — Джейкъб Барбър, вие сте свободен човек.

Тълпата се развика ликуващо — да, ликуващо! Двамата с Джейкъб се прегърнахме.

Съдията удари с чукчето по подложката, но го направи със снизходителна усмивка. Когато залата притихна достатъчно, той кимна на помощничката си, която зачете бездушно (явно само тя не беше доволна от края на делото):

— Джейкъб Майкъл Барбър, по дело номер нула осем тире четири четири нула седем — обвиненията са оттеглени и съдът нарежда да бъдете освободен от задължението да се явявате като обвиняем по делото. Внесената гаранция да бъде върната на вносителя. Делото се прекратява.

Мери подпечата съдебното решение, пъхна листа в папката и я сложи настрана с такава бюрократична пъргавина, сякаш имаше цяла купчина дела за разглеждане преди обедната почивка.

И делото приключи.

Или почти приключи. Провряхме се през гъмжилото от репортери, които сега се тълпяха да ни поздравят и да предадат видеорепортажите си навреме за сутрешните новини. Накрая буквално изтичахме към гаража на улица „Торндайк“, където бяхме оставили колата. Тичахме и се смеехме — свободни!

Добрахме се до колата и в първите неловки секунди всички търсехме най-силните думи на благодарност към Джонатан, който благородно отказа да си приписва заслуги за случилото се. Аз стисках ръката му, Лори го прегръщаше.

— Ти щеше да спечелиш делото — уверих го. — Убеден съм.

В цялата суматоха Джейкъб забеляза пръв какво става и промърмори:

— А сега де…

Към нас вървяха двама мъже. Отпред беше Дан Рифкин. Носеше модерен кафяв шлифер, излишно отрупан с копчета, джобчета и пагончета. По застиналото му като на кукла лице беше невъзможно да отгатнем намеренията му. Може би идваше да ни се извини?

На две-три крачки го следваше Отец О’Лиъри, който стърчеше като великан над него. Вървеше нехайно, пъхнал ръце в джобовете, нахлупил ниско шапката с козирка.

Обърнахме се бавно към тях. Май всички имахме еднакво изражение — озадачени, но доволни да видим този мъж, който би трябвало пак да е наш приятел, въпреки толкова страдания. Може би идваше да приветства благосклонно връщането ни в своя свят, в истинския свят. Но неговото изражение беше странно. Сурово.

— Дан? — промълви Лори.

Той не отговори. Извади от дълбокия джоб на шлифера си нож — обикновен кухненски нож. Разпознах го веднага, колкото и нелепо да звучи, защото беше нож за транжиране „Вюстхоф Класик“ — имахме същия комплект. Не ми стигна обаче времето да преживея напълно стъписващото изумление, че ще бъда наръган с такъв нож, защото преди Дан Рифкин да ни доближи, Отец О’Лиъри сграбчи ръката му. Тресна я веднъж в задния капак на колата и ножът издрънча на бетонния под. После изви ръката зад гърба на дребничкия мъж с такава лекота, все едно боравеше с манекен, преви го върху капака и каза:

— Кротувай.

Направи всичко това с елегантната вещина на богатия опит. Случката не продължи повече от две-три секунди, ние гледахме зяпнали от недоумение към двамата мъже.

— Кой сте вие? — успях да смънкам.

— Приятел на баща ти. Помоли ме да те наглеждам.

— На баща ми ли? Откъде го познавате? Не, недейте, не ми казвайте. Не искам да знам.

— Какво искаш да го правя тоя?

— Пуснете го! Какво ви става?

Той ме послуша.

Рифкин се изправи. В очите му имаше сълзи. Погледна ни с безпомощна омраза — очевидно още вярваше, че Джейкъб е убил сина му, но не можеше да направи нищо — и си тръгна.

Отец О’Лиъри дойде при Джейкъб и му протегна ръка.

— Поздравявам те, хлапе. Това в съда тая сутрин не се случва всеки ден. Видя ли физиономията на оня скапаняк прокурора? Безценно!

Джейкъб озадачено стисна ръката му.

— Страхотно шоу — заяви Отец О’Лиъри. — Страхотно шоу! — Засмя се. — Значи ти си момчето на Били Барбър? — обърна се към мен.

— Да.

Никога не съм признавал това с гордост. Не съм сигурен дали изобщо бях казвал това на глас дотогава. Но признанието ме свързваше някак с Отец О’Лиъри и май го развесели, защото и двамата се усмихнахме.

— Няма спор, че си по-едричък от него. В тебе могат да се поберат двамина като оня ситен мръсник.

Не знаех как да отвърна, затова си замълчах.

— Предай на твоя старец поздрави от мен — каза Отец О’Лиъри. — Господи, какви истории мога да ти разправя за него…

— Недейте. Моля ви.

Той подхвърли на Джейкъб:

— Днес си късметлия, хлапе.

Отдалечи се засмян и оттогава повече не съм го виждал.