Да защитаваш Джейкъб

9. Предявяване на обвинение

На другата сутрин Джонатан Клайн стоеше с мен и Лори в сумрачния гараж на улица „Торндайк“, докато се въоръжавахме с решителност за сблъсъка с репортерите, скупчени отсреща на улицата пред входа на съдебната палата. Клайн беше в сив костюм с обичайното черно поло отдолу. И днес не бе сложил вратовръзка, дори за явяването в съда. Костюмът падаше съвсем свободно по тялото му. Сигурно беше истински кошмар за шивачите да скроят нещо по кльощавото му тяло. Очилата му за четене бяха прикрепени на пъстро шнурче с мъниста, а в ръката си държеше неизменното кожено куфарче, лъскаво като протъркано седло. Не се съмнявах, че за един страничен човек Клайн изглеждаше напълно неподходящ за адвокат. Твърде дребничък, твърде кротък. Но нещо в него ми вдъхваше спокойствие. Сресаната назад бяла коса, бялата брадичка, благата усмивка му придаваха някакво магическо излъчване. Той внушаваше безметежност. А Господ ми е свидетел, че се нуждаехме от това.

Клайн се взря в репортерите, които се размотаваха и си бърбореха — глутницата се опитваше да надуши нещо, с което да се захване.

— Така… Анди, знам, че имаш опит, но не и такъв. Лори, за теб това е съвсем ново преживяване. Затова ви моля да ме изслушате внимателно.

Той протегна ръка и докосна леко ръкава на Лори. Тя изглеждаше съсипана от преживяното предишния ден — ареста на Джейкъб и проклятието на рода Барбър. На сутринта бяхме разменили едва по няколко думи, докато закусвахме и се подготвяхме за отиването в съда. Хрумна ми за пръв път, че може би разводът е единственият изход от ситуацията. Както и да завършеше делото, Лори щеше да ме напусне, след като всичко приключи. Долавях, че ме стрелка с поглед и се опитва да стигне до някакво решение. Какво ли означаваше за нея да научи, че съм я подлъгал да се омъжи за мен? Дали трябваше да се чувства предадена? Или да признае, че съм прав — момичета като нея не се омъжват за момчета като мен. Каквото и да си мислеше сега, докосването на Джонатан сякаш я поуспокои. Насили се за кратка усмивка и унинието пак скова лицето й.

— От този момент — започна Клайн, — откакто отидем в съдебната палата и докато не се приберете у дома и заключите вратата, искам от вас, макар и привидно спокойствие. Никакви чувства. Никакво изражение. Схванахте ли?

Лори не отговори, беше като зашеметена.

— Ще бъда като растение в саксия — уверих го аз.

— Добре. Защото всяка гримаса, всяка реакция, всеки проблясък на емоция ще бъде тълкуван във ваша вреда. Ако се засмеете, ще кажат, че не приемате сериозно съдебния процес. Ако се намръщите — че сте настроени враждебно, не се разкайвате, противна ви е принудата да се явите в съда. Ако заплачете, значи се преструвате.

Той се вторачи в Лори.

— Добре — смънка тя не много уверено, особено заради последните му думи.

— Не отговаряйте на никакви въпроси. Не сте длъжни. По телевизията само изображенията са важни, невъзможно е да се прецени дали сте чули въпроса, който някой ви е изкрещял. Най-важното е — ще говоря за това и с Джейкъб, щом ме допуснат при него в ареста — че каквито и да е признаци на гняв, особено проявени от него, ще потвърдят най-лошите подозрения на хората. Не бива да забравяте, че в техните очи, в очите на всеки Джейкъб е виновен. Всички сте виновни. Те само искат още нещо да потвърди това, което вече знаят. Ще им стигне и най-нищожната дреболия.

— Малко късно е — промълви Лори — да се тревожим как изглеждаме в очите на хората, не мислиш ли?

Тази сутрин в „Глоуб“ водещото заглавие на първа страница беше: „Синът на прокурор — обвинен за убийството в Нютън“. В „Хералд“ бяха търсили сензацията, но в тяхна защита можеше да се каже, че поне са откровени. На първата страница на таблоида се мъдреше като фон снимка, вероятно от местопрестъплението — безлюден склон в гора, и снимка на Джейкъб, може би копирана от интернет, с надпис „Чудовище“. Отдолу с едри букви беше изписано: „Прокурор, отстранен от работа поради твърдения за прикриване на виновника, след като собственият му син е обвинен за убийството с нож, извършено в Нютън“.

Лори беше права — след всичко това да влизаме в съда с ледени физиономии изглеждаше малко безсмислено.

Но Клайн само вдигна рамене. Правилата си оставаха неоспорими. Все едно божи пръст ги бе изписал върху каменни скрижали. Той изрече с присъщия си равен и разсъдлив тон:

— Ще извлечем възможно най-голямата полза от това, с което разполагаме.

Затова го послушахме. Крачехме упорито през все по-гъстата тълпа от репортери пред входа. Не издавахме чувства, не отговаряхме на въпроси и се преструвахме, че не чуваме какво ни крещят в ушите. Но те продължаваха с въпросите си. Около нас подскачаше гора от микрофони.

— Как понасяте това?

— Какво ще кажете на всички хора, които ви вярваха?

— Искате ли да кажете нещо на семейството на жертвата?

— Джейкъб ли е извършил убийството?

— Само искаме да чуем вашата версия.

— Той ще даде ли показания?

Един се опита да ме предизвика:

— Господин Барбър, как се чувствате от другата страна на барикадата?

Държах Лори за ръка, докато си пробивахме път към фоайето. Вътре беше изненадващо тихо. Репортерите нямаха достъп тук. При контролния пункт хората се отдръпнаха, за да ни направят път. Подчинените на шерифа, които обикновено ме пропускаха с усмивка и махане на ръка, този път ме провериха с детектора за метал и поискаха да видят какво имам в джобовете си.

За малко пак останахме насаме в асансьора. Изкачвахме се към шестия етаж, където беше съдебната зала за първо изслушване по делото, и аз се опитах да хвана ръката на Лори. Беше доста по-ниска от мен, затова трябваше да вдигна ръката й до хълбока си. Сянка на неприязън се мярна по лицето й — клепачите трепнаха, устните се свиха. Едва доловими промени, но аз ги забелязах и пуснах ръката й. Клайн тактично бе впил поглед в таблото с бутоните.

Когато вратата шумно се отвори, тръгнахме през пълното с хора фоайе към съдебна зала 6Б, където трябваше да изчакаме на пейката отпред, докато обявят нашето дело.

Знаехме, че делото ще бъде едно от първите, беше насрочено за десет часа, за да се отърве съдът от нас, както и от цирка с журналисти и зяпачи, и да си върши останалата работа на спокойствие. Пристигнахме четвърт час по-рано. Времето се проточваше. Гъмжилото от юристи, повечето от които познавах, стояха на разстояние, сякаш ни разделяше невидимо магнитно поле.

Пол Дъфи беше тук, заедно с Ладжудис и още двама от ПКП. Дъфи, който почти можеше да се смята за чичо на Джейкъб, ме погледна само веднъж, после се извърна. Не се обидих. Не се почувствах зле. В такива случаи си има общоприето поведение. Дъфи беше длъжен да застане на страната на своя отбор. Такава му беше работата. Може би щяхме да си останем приятели, след като Джейкъб бъде оневинен, а може би не. Засега приятелството ни нямаше значение. И така трябваше да бъде, без да се чувствам оскърбен. Знаех, че за Лори нещата не стояха по същия начин. За нея беше ужасно да види как изведнъж умират приятелства. Бяхме си същите хора както до вчера и затова трудно можеше да приеме, че околните виждат — и нас, не само Джейкъб — в съвсем друга светлина. Според Лори те поне трябваше да осъзнаят, че каквото и да е направил Джейкъб, ние двамата с нея несъмнено сме невинни. Аз изобщо не си позволих тази илюзия.

В зала 6Б имаше допълнително място за съдебни заседатели, което тази сутрин беше празно. Там се мъдреше телевизионна камера, която щеше да осигурява излъчване за всички местни програми. Операторът бе насочил камерата към нас. Седяхме с безизразните маски на обвиняеми, не разменяхме нито дума. Не е лесно да те наблюдават толкова дълго. Започнах да забелязвам разни подробности, както се случва при принудително бездействие. Взирах се в ръцете си — едри и бледи, с изпъкващи и наглед ожулени кокалчета на юмруците. Хрумна ми, че не са ръце на юрист, и беше странно да се подават от ръкавите на сакото ми. Този четвърт час в съдебната зала, в който чакахме и всички погледи бяха в нас, беше по-лош дори от онова, което последва.

В десет часа съдийката по първото изслушване влезе забързано с развята черна тога. Съдия Ривера не я биваше много, но точно затова ни провървя с нея. Зала 6Б беше нежелано назначение за съдиите, изреждаха ги тук на всеки няколко месеца. Тук задължението на съдията по първото изслушване беше всичко да върви по график — да разпредели делата в останалите съдебни зали равномерно, да облекчи работата, като накара несговорчивите обвиняеми и адвокатите им да пледират „невинен“ или „виновен“, и да се справи с останалата административна купчина колкото може по-резултатно. Тягостно занимание — разпределяш, отхвърляш, отлагаш. Прехвърлила петдесетте, Лурдес Ривера имаше уморен вид и беше потресаващо неподходяща за ролята на съдия, който се грижи всичко да протича гладко и в срок. Самата тя трудно смогваше да се добере до съда навреме със закопчана тога и изключен мобилен телефон. И адвокати, и прокурори никак не я харесваха. Мърмореха как навремето получила тази работа, или защото била хубавица и сключила брак с адвокат със солидни връзки, или за да има достатъчно съдии от латиноамерикански произход. Лепнаха й прякора Дебелогъзата. Едва ли можехме да се надяваме на по-голям късмет онази сутрин. В прокуратурата все по-упорито й се носеше славата на „съдийка на обвиняемите“. Повечето съдии в Кеймбридж бяха като нея — мекушави, откъснати от действителността, либерално настроени. Но сега си мислех, че за нас тя е много добър шанс. Изведнъж проумях, че и консервативният човек става либерал, когато седне на скамейката на обвиняемите.

Щом обявиха делото — „Обвинение номер: нула осем тире четири четири нула седем. Обществото срещу Джейкъб Барбър, едно обвинение в убийство първа степен“, двама съдебни пристави докараха Джейкъб и го накараха да застане по средата на залата срещу ограждението за съдебните заседатели. Той огледа тълпата, видя ни и веднага заби поглед в пода. Смутен и потиснат, започна да подръпва костюма и вратовръзката си, които Лори избра за него, а Клайн му предаде. Джейкъб не бе свикнал да носи костюм и вероятно се чувстваше неудобно. А и сакото вече му умаляваше. Лори понякога се шегуваше колко бързо растял — щом къщата притихнела нощем, тя чувала как се удължават костите му. Сега мърдаше рамене, за да намести сакото по тялото си, макар и неуспешно. Заради това по-късно репортерите написаха, че Джейкъб бил суетен и дори му харесвало да бъде в центъра на вниманието. С началото на процеса щяхме да чуваме обидни лъжи отново и отново. Всъщност той беше стеснително момче и толкова се бе уплашил, че не знаеше къде да си дене ръцете. Истинско чудо беше, че поне донякъде успя да запази самообладание.

Джонатан мина през прохода в преградата, отделяща местата за зрители в залата, остави куфарчето си върху масата на защитата и застана до Джейкъб. Докосна с длан гърба му не за да го насърчи, а за да направи внушение: „Това момче не е чудовище и аз не се боя да го пипна“. Имаше и друго: „Аз не съм само наемник, който изпълнява задълженията си към отвратителен клиент. Вярвам в това хлапе. Аз съм негов приятел“.

— Ще изслушаме доводите на обвинението — обяви Дебелогъзата Ривера.

Ладжудис се изправи зад масата на обвинението. Плъзна длан надолу по вратовръзката си и опъна сакото си отзад.

— Ваша чест — започна той опечалено, — това е гнусно злодеяние.

Изведнъж ми хрумна каква може да е истинската причина в много съдебни зали да няма прозорци — рискът да полетят юристи през тях беше голям. Ладжудис изреди фактите по делото, които вече бяха станали всеизвестни през последното денонощие на неспирни новини в медиите, и ги украси съвсем леко, за да угоди на жадуващата кръв тълпа, която се взираше в телевизорите. Гласът му дори звучеше малко напевно, все едно подчертаваше, че всички вече сме чували тези факти, станали едва ли не досадни.

Но когато стигна до доводите си по освобождаването под гаранция, тонът му стана мрачно сериозен.

— Ваша чест, всички познаваме и изпитваме симпатия към бащата на обвиняемия, който присъства днес в съдебната зала. И аз го познавам лично. Уважавах го, възхищавах му се. Аз чувствам и привързаност към този човек, и съчувствие към него, както всички тук, убеден съм в това. Той винаги е бил най-умният сред нас. Вършеше всичко с изумителна лекота. Но…

— Възразявам!

— Възражението е прието.

Ладжудис се озърна за мен, без да извива тяло, само погледна през рамо.

„Вършеше всичко с изумителна лекота.“ Този вярваше ли си?

— Господин Ладжудис — каза Дебелогъзата, — очаквам от вас да сте наясно, че срещу Андрю Барбър няма никакво обвинение.

Ладжудис пак се загледа право напред.

— Да, Ваша чест.

— Тогава да се върнем на въпроса за гаранцията.

— Ваша чест, обвинението настоява да бъде определена много висока гаранция — петстотин хиляди долара и глоба от пет милиона долара при нарушаване на гаранцията. Обвинението смята, че с оглед на твърде необикновените обстоятелства в семейството на обвиняемия съществува особено висок риск той да се укрие от правосъдието — поради жестокостта на престъплението, голямата вероятност от произнасяне на осъдителна присъда и нетипичните за възрастта на обвиняемия знания, защото е израснал в дом, където наказателното право е професия.

Ладжудис пробутва тези дивотии още няколко минути. Струваше ми се, че е наизустил речта си и сега само я повтаря, без да се престарава в убедителността.

В главата ми още звучаха странните думи, които каза за мен. „Аз чувствам и привързаност към този човек, и съчувствие към него. Той винаги е бил най-умният сред нас. Вършеше всичко с изумителна лекота.“ В съдебната зала това прозвуча едва ли не като случайно отплесване, леко високомерно отдаване на почит, породено от внезапно вдъхновение. И хората бяха трогнати. Те бяха присъствали и преди на подобни сцени — лишеният от илюзиите си по-млад ученик вече вижда наставника си като обикновен човек или низвергнат в падението му, превръзката е паднала от очите и така нататък, все в същия дух. Дрън-дрън. Ладжудис не би си позволил да бърбори необмислено, особено пред включена телевизионна камера. Представях си как е упражнявал тази реч пред огледалото. Оставаше обаче въпросът какво се надяваше да постигне, как точно се канеше да закове Джейкъб.

Дебелогъзата Ривера не се остави Ладжудис да я убеди за гаранцията. Постанови сумата да остане същата, която бяха определели първоначално при ареста на Джейкъб — нищожни десет хиляди, чиста формалност, която отразяваше факта, че моят син нямаше къде да бяга, а съдът познаваше достатъчно добре семейството му.

Ладжудис преглътна лесно поражението. И без това доводите му за гаранцията бяха само перчене.

— Ваша чест — продължи той напористо, — обвинението, освен това иска да внесе възражение срещу представянето на господин Клайн като защитник на обвиняемия по това дело. Господин Клайн вече е участвал в процесуални действия по разследването на това убийство като защитник на друго лице, чието име не мога да спомена на открито съдебно заседание. Участието му в процеса като защитник на второ лице в същото дело поражда явен конфликт на интереси. Като адвокат несъмнено е имал достъп до поверителна информация от другия заподозрян, която би могла да повлияе действията на защитата по това дело. Не мога да не предположа, че по този начин обвиняемият подготвя основания за обжалване поради неправилни действия на защитата, ако срещу него бъде произнесена осъдителна присъда.

Внушението, че си служи с нечисти похвати, накара Джонатан рязко да се изправи. Изключителна рядкост е един юрист да се нахвърли срещу друг толкова открито. Дори в разгара на ожесточена съдебна схватка винаги се спазва някаква етика между членовете на съсловието. Джонатан беше искрено уязвен.

— Ваша чест, ако обвинението си бе направило труда да проучи фактите, изобщо не би си позволило такива твърдения. В действителност не бях нает да защитавам другия заподозрян по това дело, нито съм разговарял с него на тази тема. Това е мой клиент, когото представлявах преди години по случай, който няма връзка с делото. Обади ми се напълно неочаквано, за да отида в полицейското управление на Нютън, където го разпитваха. Единственото ми участие в разследването, свързано с този заподозрян, беше моят съвет да не отговаря на никакви въпроси. И тъй като не му бе предявено обвинение, повече не съм разговарял с него. Не получих достъп до никаква информация — поверителна или не, която се отнася дори косвено към това дело. Няма никакъв конфликт на интереси.

Ладжудис сви рамене с нахална небрежност.

— Ваша чест, като представител на правосъдната система мой дълг е да осведомявам за такива проблеми. Ако господин Клайн се чувства обиден…

— А ваш дълг ли е да отричате на обвиняемия правото сам да избира кой да го представлява в съда? Или да го наричате лъжец, още преди делото да е започнало по същество?

— Престанете и двамата — скастри ги Дебелогъзата. — Господин Ладжудис, възражението на обвинението срещу участието на господин Клайн в процеса като защитник на обвиняемия е прието за сведение и отхвърлено. — Тя вдигна поглед от книжата пред себе си и за миг се взря в Ладжудис. — Не се увличайте.

Той си позволи само нямо изиграване на несъгласие — килната встрани глава, вдигнати нагоре вежди, за да не я предизвиква повече. Най-вероятно отбеляза точка в негласния съд на общественото мнение. Във вестниците на другия ден, по радиото, във форумите в интернет, където разнищваха всяка подробност от делото, щяха да спорят дали Джейкъб Барбър се е опитал да хитрува подло. А Ладжудис никога не бе имал намерението да се държи мило.

— Делото ще бъде гледано от съдия Френч — обяви Дебелогъзата Ривера безпрекословно. Тя побутна папката към деловодителя. — Съдът се оттегля за десет минути.

Изгледа намръщено телевизионния оператор, репортерите в дъното на залата, накрая, стори ми се, и Ладжудис, но може и да съм се заблудил.

Уредихме бързо формалностите по гаранцията и освободиха Джейкъб да си тръгне с нас. Излязохме заедно от съдебната палата, а репортерите ставаха все по-агресивни — опитаха да ни препречат пътя, щом тръгнахме по улица „Торндайк“, един от тях дори блъсна Джейкъб в гърдите с надеждата да го провокира да отвърне. Джейкъб не направи нищо. Застиналото му лице не трепна. Дори по-учтивите репортери се опитваха да ни надхитрят, за да ни спрат и заприказват: „Бихте ли ни казали какво се случи вътре?“. Все едно не знаеха и не бяха проследили всяка секунда на мониторите в микробусите си и в съобщенията по мобилните телефони от техните колеги в залата.

Когато най-после се добрахме до колата, за да се приберем вкъщи, се чувствахме смазани. А Лори изглеждаше като изцедена. Косата й започваше да се слепва от влагата. Лицето й беше изопнато. Откакто ни се стовари тази беда, имах чувството, че отслабва с минути и миловидното й лице вече имаше измършавял вид. Когато завих към алеята пред гаража, тя ахна:

— Господи!

Притисна длан към устата си.

На фасадата на къщата беше надраскано с дебел черен маркер:

Големи главни букви, изписани старателно, не припряно. Къщата беше облицована със светлокафяви дъски и на съединенията им писецът бе подскачал. Иначе надписът бе направен грижливо, посред бял ден, докато ни нямаше.

Огледах улицата и в двете посоки. Никой не се мяркаше по тротоарите. Малко по-нататък се виждаше камион на службата по озеленяване, косачките и резачките бръмчаха силно. Нито следа от нашите съседи. Никакви други хора. Само спретнати зелени морави, рододендрони с розови и лилави цветове, редица от големи стари кленове, които правеха улицата сенчеста.

Лори изскочи от колата и се втурна в къщата, а ние с Джейкъб седяхме и гледахме надписа.

— Джейк, не се оставяй да ти повлияят. Просто се опитват да те сплашат.

— Знам.

— Направил го е някакъв идиот. И един е достатъчен. Не всички са като него. Хората не са настроени така.

— Точно така са настроени.

— Но не всички.

— Разбира се, че са всички. Няма страшно, татко. Не ми пука.

Обърнах се назад, за да го погледна.

— Наистина ли? Не те ли притеснява?

— Не.

Седеше със скръстени на гърдите ръце, присвил очи и стиснал устни.

— Но ако те притесняваше, щеше да ми кажеш, нали?

— Ами сигурно щях.

— Защото е нормално да се чувстваш… засегнат.

Той се намръщи и завъртя глава като император, отказващ аудиенция на свой васал. „Те не могат да ме засегнат.“

— Хайде, кажи ми — какво чувстваш сега, в тази минута?

— Нищо.

— Нищо ли? Невъзможно.

— Нали и ти каза — направил го е един скапаняк. Един идиот, наречи го както щеш. Татко, да не мислиш, че другите момчета не са ми говорили гадости досега? Казват ми ги в лицето. Според теб как се държим един с друг в училище? Това — посочи той с брадичка думите на стената — е само друг начин да ми ги кажат.

Вторачих се в него. Той не помръдна, погледна през прозореца. Усъмних се дали не сбърках със съвета предишната вечер, когато му казах „да бъде силен“. Тоест исках от него да се държи като мен. Но сега виждах, че е приел думите ми присърце и се опитва да играе ролята на истински мъж. Съжалих за думите си. Искаше ми се да зърна отново другия Джейкъб — моя непохватен, заплеснат син. Само че беше късно. Пък и неговите усилия да играе тази роля странно ме трогнаха.

— Джейк, ти си чудесно хлапе. Гордея се с тебе. Говоря и за това как се държа в съда, и за сега. Ти си свястно момче.

— Добре, татко.

Вътре заварих Лори клекнала пред отворения шкаф с препарати за почистване под мивката. Още беше с морско синята пола, с която се появи в съда.

— Лори, зарежи това. Аз ще се погрижа. Отиди да си починеш.

— И кога ще се погрижиш?

— Когато ти искаш.

— Казваш, че ще се погрижиш за нещо, а после не го правиш. Не искам онази мръсотия на къщата си. Нито минута повече няма да я оставя.

— Казах ти, аз ще го почистя. Моля те. Почини си.

— И как да си почина, Анди, като го има онова нещо? Кажи ми честно. Нали видя какво са написали? На нашия дом! На нашия дом, Анди, а ти искаш да се тръшна спокойно на леглото? Страхотно. Да, страхотно. Идват пред къщата ни, пишат по нея и никой нищо не им казва, никой не си мърда пръста — нито един от нашите шибани съседи. — Тя произнесе непривичната за нея дума отчетливо и натъртено, както често правят хората, които не са свикнали да псуват. — Би трябвало да се обадим в полицията. Това си е престъпление, нали? Това е вандализъм. Не е ли по-добре да се обадим на ченгетата?

— Не. Няма да викаме полиция.

— Разбира се.

Тя взе бутилка „Фантастик“, грабна кърпа за бърсане на чинии и я намокри над мивката.

— Лори, моля те, остави това на мен. Или поне позволи да ти помогна.

— Няма ли да престанеш? Казах ти, че аз ще се оправя.

Бе свалила обувките си и излезе навън така — по чорапогащник. Захвана се да търка стената, без да спира.

Излязох с нея, но нямаше какво друго да направя, освен да гледам.

Косата й подскачаше от енергичните движения, очите й блестяха влажно, лицето й се зачерви.

— Може ли да ти помогна?

— Не. Аз ще се справя.

Накрая се отказах да стърча там и влязох. Още дълго чувах как търка стената отвън. Накрая успя да заличи думите, но от мастилото остана сивкаво петно по дъските. Вижда се и до ден-днешен.

10. Леопарди

Кантората на Джонатан беше същински лабиринт от тесни стаи в къща във викториански стил на повече от век. Намираше се на площад „Харвард“. Общо взето, той сам се занимаваше с адвокатската си практика. Помагаше му младата Елън Къртис, която наскоро бе завършила право в Съфолк. Елън го заместваше в дните, когато той не можеше да се яви лично в съда (обикновено защото беше зает с дело в друг съд) и се занимаваше с първоначалните проучвания по случаите, които той поемаше. Подразбираше се, че тя ще напусне кантората, когато е готова да започне самостоятелна практика, но сега присъствието й тук беше леко озадачаващо. Влизаха и излизаха убийци, насилници, крадци, педофили, данъчни измамници и семействата им, обречени на проклятието да живеят с тях. В нея се долавяше намек за типичните сред колежаните радикални настроения. Предполагах, че изобщо не одобрява Джонатан — някогашен богаташки син от предградията, отказал се от всички привилегии по рождение, но поведението й не издаваше нищо. Елън прояви към нас подчертана любезност. Упорито се обръщаше към мен с „господин Барбър“ и предлагаше да вземе палтото ми, за да го сложи на закачалката — все едно всяка проява на дружелюбие би свалила маската на неутралност, зад която се прикриваше.

Джонатан имаше и помощничка — госпожа Вурц, която се занимаваше със счетоводството, приемаше телефонни обаждания, а когато бъркотията съвсем й омръзнеше, неохотно почистваше кухнята и банята, мърморейки мрачно под носа си. Тя приличаше смайващо на моята майка.

Най-хубавата стая в кантората беше библиотеката. Там имаше камина с червени тухли и шкафове, запълнени със сборници по право, чиито корици в меденокафяво, армейско зелено и виненочервено всеки юрист би разпознал веднага.

Събрахме се в това топло малко убежище само няколко часа след първоначалното изслушване по делото срещу Джейкъб, още в ранния следобед, за да обсъдим какво предстои. Тримата се побрахме около старата кръгла дъбова маса, заедно с Джонатан и Елън.

Джейкъб бе облякъл тъмночервен суичър с фирмена емблема на гърдите — силует на носорог. Беше се превил на стола, покрил главата си с огромната качулка. Приличаше на някакъв друид.

— Джейкъб, свали качулката — казах му. — Не се дръж невъзпитано.

Той я смъкна рязко и продължи да седи със същото отнесено изражение, все едно тези разговори на възрастни не го интересуваха особено.

Лори изглеждаше като хиляди други майки от предградията, посветили повечето си време на децата. Беше сериозна и напрегната. Поиска бележник, за да си води записки. Стори ми се, че се опитваше на всяка цена да запази ума си ясен — да измисли път към изхода от лабиринта, да остане разсъдлива и силна дори в този кошмар. На тъпите и войнствените им е най-лесно в подобно положение. Могат просто да изключат мислите си и да се настроят за битка, да се доверят на експертите и на съдбата, да си внушат, че краят ще бъде добър за тях. Лори не беше нито тъпа, нито войнствена. Докато я гледах с химикалката и бележника, си я спомних през колежанските години, когато се увличаше в зубренето, поне в сравнение с мен. Рядко отивахме на едни и същи лекции. Интересите ни се различаваха — аз харесвах историята, а Лори предпочиташе психологията, английския език и филмите. Бездруго не искахме да се превърнем в някоя от онези противни неразделни двойки, които през цялото време се мотаеха заедно из колежа като сиамски близнаци. За четири години единственият предмет, който изучавахме заедно, беше „Увод в ранната американска история“ на Едмънд Морган в първи курс, когато тепърва се сближавахме. Взимах записките й преди изпита, за да наваксам пропуснатите лекции. Помня как гледах смаяно тетрадката й — страница след страница с четлив равен почерк. Тя успяваше да запише цели дълги изречения от лекцията, да отдели основните идеи от второстепенните и да добави в движение и свои мисли. Почти нямаше зачертани думи и неразбираеми драсканици като в моите мърляви, нахвърляни набързо записки. Всъщност тази тетрадка с лекциите на Едмънд Морган стана част от откровението, което Лори беше за мен. Не само защото се убеждавах, че може би тя е по-умната от двамата. Израснах в малък град — Уотъртаун, в щата Ню Йорк, и бях подготвен за това. Предварително си знаех, че Йейл ще гъмжи от интелигентни и обиграни мои връстници като Лори Голд. Опитвах се да ги опозная чрез разкази като тези на Селинджър и филми от рода на „Любовна история“. Но в тази тетрадка открих по-важна истина — никога не бих могъл да опозная напълно Лори. Тя беше не по-малко сложно човешко същество от мен. В детството си вярвах, че да бъдеш Анди Барбър, е особена, изключителна драма, но в живота на Лори Голд явно имаше не по-малко тайни. Тя щеше да си остане загадка за мен като всички останали. Колкото и да се опитвах да проникна в нея с разговори, целувки, секс, можех да я стигна само до малка част от нейната същност. Признавам, че това беше детинско откритие — нито един човек, когото си струва да опознаеш, не може да бъде опознат докрай, както и никого не можеш да притежаваш изцяло. Но тогава ние още си бяхме деца.

— Е, това беше само първият залп от Нийл Ладжудис — започна Джонатан, щом вдигна поглед от документите на масата. — Тук имам само предявеното обвинение и някои от полицейските доклади. Очевидно е, че не са ни известни всички доказателства, с които разполага прокуратурата. И все пак имаме обща представа за делото срещу Джейкъб. Поне имаме какво да обсъдим в началото и ще се опитаме да предвидим най-общо как ще се развие процесът срещу него. Ще се постараем да изясним какво можем да направим дотогава. Джейкъб, преди да започнем, искам да кажа две неща специално на теб.

— Добре.

— Първо, тук ти си клиентът. А това означава, че доколкото е възможно, ти вземаш решенията. Нито твоите родители, нито аз, нито който и да било друг. Това е дело срещу теб. И винаги ти трябва да контролираш положението. Няма да се случва нищо, с което ти не си съгласен. Наясно ли сме?

— Да.

— Напълно разбираемо е, ако желаеш да оставиш майка си, баща си или мен да вземем някои решения. Но не бива да се настройваш, че твоето дело не зависи от самия теб. Законът те третира като пълнолетен. За добро или за зло в щата Масачузетс съдят като пълнолетен всяко хлапе, срещу което е повдигнато обвинение в убийство първа степен. Затова и аз ще се опитам да се отнасям с теб като с пълнолетен. Разбираш ли?

— Да — отрони Джейкъб.

Нито една излишна сричка. Ако Джонатан очакваше многословни благодарности, не беше попаднал на подходящото момче.

— Другото нещо е, че не искам да се чувстваш обезверен. И държа да те предупредя — във всяко дело като твоето настъпва мигът „Олеле!“. Когато се замислиш за обвиненията срещу теб, видиш всички доказателства и всички хора в екипа на прокурора, чуеш го да говори в съда, накрая изпадаш в паника. Губиш надежда. Дълбоко в душата ти едно гласче започва да пищи „Олеле!“. Искам от теб да разбереш, че това се случва с всеки. Ако още не ти се е случило, значи тепърва предстои. Искам да запомниш, когато това чувство те сполети, че ние, хората в тази стая, разполагаме с достатъчно средства да постигнем победата. Няма причина да изпадаш в паника. Няма значение колко голям е екипът на прокурора, няма значение колко убедителни изглеждат обвиненията или колко самоуверено се държи Ладжудис. Нямат надмощие над нас. Длъжни сме да запазим хладнокръвие. Ако успеем, имаме всичко необходимо за победата. Е, вярваш ли в това?

— Де да знам. Май не.

— Аз обаче ти казвам, че е вярно.

Джейкъб сведе поглед към коленете си. Трудно доловима сянка на разочарование помрачи за миг лицето на Джонатан.

Не успя с вдъхновяващото слово.

Той се примири, сложи очилата си и прелисти документите пред него — повечето бяха фотокопия на полицейски доклади и резюмето на обвинението, внесено от Ладжудис, в което бяха изложени основните доводи на прокуратурата по делото. Джонатан носеше същото черно поло, с което се появи в съда, и без сако костеливите му рамене изглеждаха много крехки.

— Както изглежда, тяхната версия гласи, че Бен Рифкин те е тормозил, затова ти си се сдобил с нож и когато си имал удобен случай или когато той е прекалил с издевателствата, ти си му отмъстил. Май не могат да разчитат на много преки свидетели. Една жена се е разхождала в парка и твърди, че те е видяла близо до мястото в онази сутрин. Друга е чула виковете на жертвата: „Престани, боли ме!“. Тя обаче не е видяла нищо. А според Ладжудис твой съученик твърди, че си имал нож. Името му не е посочено в докладите, които имам тук. Джейкъб, можеш ли да се досетиш кой е този съученик?

— Трябва да е Дерек. Дерек Ю.

— Защо смяташ, че е той?

— Той написа същото и във „Фейсбук“. От доста дни го разправя.

Джонатан кимна, но не зададе натрапващия се въпрос: „Вярно ли е?“.

— Засега доказателствата са предимно косвени. Има и пръстов отпечатък, за който искам да поговорим. Отпечатъците обаче имат твърде ограничено значение. Няма как да бъде определено точно кога и как са се появили. Често за тях има съвсем невинно обяснение.

Той подхвърли последното изречение нехайно, без да вдига глава.

Трепнах. А Лори каза:

— Има още нещо.

Кратко мълчание. В стаята се усещаше особено напрежение. Лори огледа неспокойно другите около масата. Гласът й прозвуча дрезгаво и задавено.

— Ами ако кажат, че Джейкъб е наследил нещо? Нещо като болест?

— Не разбирам — отвърна Джонатан. — За какво говориш?

— Склонността към насилие.

— Какво?! — сепна се синът ми.

— Не знам дали моят съпруг е споделил с вас — в историята на нашето семейство е имало случаи на насилие. Неоспоримо е.

Забелязах, че тя каза „нашето семейство“. Вкопчих се в думата, сякаш ме задържаше да не падна от висока скала.

Джонатан се облегна, свали очилата от носа си и ги остави да увиснат на шнурчето. Гледаше я с недоумение.

— Не става дума за Анди или за мен — обясни Лори. — А за дядото на Джейкъб, също за неговия прадядо и прапрадядо. И така нататък.

— Мамо, за какво говориш? — обади се Джейкъб.

— Само се питах дали могат да кажат, че Джейкъб има… склонност? Вродена склонност?

— Към какво?

— Към насилие.

— Вродена склонност ли? Не. Разбира се, че не могат. — Джонатан завъртя глава, любопитството му надделя. — За чии дядо и прадядо говорим?

— За моите.

Усетих как се изчервих, как се сгорещиха и бузите, и ушите ми. Засрамих се, после се засрамих от срама, от напусналото ме самообладание. След това пък се засрамих, че Джонатан виждаше как синът ми тепърва научава всичко това, как съм разобличен като лъжец и лош баща. Едва накрая се почувствах засрамен пред собствения си син.

Джонатан отмести поглед от мен, докато се опомня.

— Не, Лори — каза той, — подобни доказателства не могат да бъдат приети от съда. А и доколкото ми е известно, не съществува вродена склонност към насилие. Дори наистина да е имало насилие в рода на Анди, неговата добронамереност и неговият живот са доказателство, че тази склонност не съществува.

— Не за Анди се тревожа, а за прокурора Ладжудис. Какво ще стане, ако той научи? Търсих в „Гугъл“ тази сутрин. Съществуват дела, в които са използвани такива доводи за наследствеността, говорят за „гени на убиец“, които са предопределили агресивността на обвиняемия.

— Това е нелепо. „Гени на убиец“! Лори, просто не може да си намерила такива дела, гледани в щата Масачузетс.

— Така е.

Реших да се намеся.

— Джонатан, тя е разстроена. Говорихме за това снощи. Аз съм виновен. Не биваше да стоварвам тази история върху нея точно сега.

Лори изпъна рамене, за да покаже, че изобщо не съм прав. Владееше се, а не реагираше под напора на чувствата.

Джонатан й заговори успокоително:

— Лори, мога само да ти кажа, че ако се опитат да използват такива доводи в съда, ще се борим срещу тях с нокти и зъби. Това би било налудничаво.

Той изсумтя и тръсна глава, а за толкова сдържан и кротък човек това си беше същинско избухване.

Дори сега, ако се върна мислено в момента, когато за пръв път бе спомената идеята за „гените на убиец“, и то не от кого да е, а от Лори, гърбът ми пак се сковава, а гневът плъзва нагоре по гръбнака ми. Това не само е идея, заслужаваща единствено презрение, не само е клевета. Тя ме оскърбяваше и като юрист. Още когато за пръв път чух израза, веднага прозрях колко е мракобесен, как извращава истинската наука за генетичния фактор в поведението, за да нахлупи върху нея псевдонауката на нечистоплътни юристи, циничния език, чиято истинска цел е да повлияе на съдебните заседатели, да ги заблуди с блясъка на научната неопровержимост. „Гените на убиец“ са лъжа. Адвокатско мошеничество.

Тази идея сама по себе си подрива основата на наказателното право. В съда ние наказваме криминалните помисли — mens rea, виновното съзнание. Има древно правило: „Aclus non facil reum nisi mens sit rea“2. Затова не осъждаме деца, пропаднали алкохолици и шизофреници — те са неспособни на решението да извършат престъпление, като разбират истинското значение на своите постъпки. Свободната воля е също толкова важна за закона, колкото и за религията, и за всяка система от морални норми. Ние не наказваме леопарда за това, че е див. Пък и дали Ладжудис би се осмелил да използва такъв довод? „Роден лош“? Аз вярвах, че би се опитал. Независимо дали имаше някакви научни или юридически основания, той би го нашепнал на съдебните заседатели като клюка, като споделена тайна. Той би намерил начин.

Разбира се, накрая се оказа, че Лори е права — „гените на убиец“ хвърлиха сянката си над нас, макар и не точно така, както тя очакваше. Но на първата среща Джонатан и аз, възпитани в хуманистичната традиция на закона, инстинктивно отхвърлихме тази идея. Присмяхме й се. Само че тя бе обладала въображението и на Лори, и на Джейкъб.

Долната челюст на сина ми буквално увисна.

— Някой ще ми каже ли за какво си говорите тук?

— Джейк… — започнах, но думите не идваха.

— Какво? Някой да ми каже!

— Баща ми е в затвора. И то от отдавна.

— Но нали изобщо не си познавал баща си?

— Не е съвсем вярно.

— Но ти така ми каза! Винаги си го казвал.

— Така е, казвах го. Съжалявам. Никога не съм го познавал истински, това поне е вярно. Но знаех кой е той.

— Значи си ме лъгал?

— Не ти казвах цялата истина.

— Лъгал си ме.

Наведох глава. Всички причини, всички мои преживявания в детството сега изглеждаха смехотворни и неуместни.

— Не знам.

— Стига бе… И какво е направил?

Поех си дъх.

— Убил е едно момиче.

— Как? Защо? Какво е станало?

— Наистина не искам да говоря за това.

— Не искаш да говориш за това ли? Да бе, как ли пък ще искаш!

— Той е бил зъл човек, Джейкъб, това е всичко. Нека не задълбаваме повече.

— И защо не си ми казал?

— Джейкъб — намеси се Лори тихо, — аз също не подозирах. Научих едва снощи. — Тя хвана ръката му. — Не се стряскай. Още се мъчим да проумеем как да се справим с това. Опитай да запазиш спокойствие, бива ли?

— Ама това… това не е истина. Защо не си ми казал? Нали той ми е… да бе, пада ми се дядо. Как така ще криеш от мен? Ти за какъв се мислиш, бе?

— Джейкъб! Внимавай как говориш с баща си.

— Няма нищо, Лори, има право да се чувства засегнат.

— Ами да, засегнат съм!

— Джейкъб, не ти казах, както не казах и на никой друг, защото се боях, че хората ще си създадат друга представа за мен. А сега се боя, че хората ще си създадат друга представа и за теб. Не исках това да се случи. Някой ден, може би съвсем скоро, ще ме разбереш. — Той впи сърдит поглед в мен. — Не исках да стигнем дотук. Исках… исках да оставя всичко това зад гърба си.

— Но, татко, това е част от мен.

— Не съм съгласен.

— Имах право да знам.

— Джейк, с това също не съм съгласен.

— Значи не съм имал право да знам, така ли? За собствения си род?!

— Имаше право да не знаеш. Имаше право да започнеш на чисто, да бъдеш какъвто ти поискаш, също като останалите деца.

— Но аз не съм като останалите деца.

— Разбира се, че си като тях!

Лори обърна глава встрани.

Джейкъб се облегна и отпусна на стола. Изглеждаше по-скоро смаян, отколкото разочарован. Въпросите и оплакванията бяха начин да отприщи чувствата си. Поседя умислен.

— Не е за вярване — промърмори той объркано. — Направо не е за вярване. Не мога да повярвам, че си го направил…

— Виж какво, ако си ми ядосан, че те лъгах, твое право е. Но аз постъпих така с добри намерения. Направих го за теб. Правех го за теб още преди да се родиш.

— Да бе, да! Правил си го за себе си.

— Да, но и за сина си — за сина, който се надявах да имам един ден, за да направя живота му малко по-лек. За теб.

— Ама не стана както си искал, нали?

— Според мен стана точно това. Мисля, че твоят живот досега беше по-лек, отколкото можеше да бъде. Искрено се надявам да е така. Поне няма съмнение, че беше по-добър от моя.

— Татко, виж докъде се докарахме.

— Е, и?

Той замълча. Лори опита пак с подкупващ тон:

— Джейкъб, сега трябва да внимаваме как говорим един с друг, не мислиш ли? Опитай се да разбереш подбудите на баща си, дори и да не ги приемаш. Постави се на негово място.

— Мамо, нали ти каза току-що, че имам „гени на убиец“?

— Не съм казвала това, Джейкъб.

— Ама се подразбираше. Каза го, то си е ясно!

— Знаеш, че не съм го казвала. Дори не вярвам в това. Говорех за други съдебни дела, за които четох.

— Мамо, не ти се сърдя. Това просто си е факт. Ако не се тревожеше, нямаше да търсиш в „Гугъл“.

— Факт ли? Ти как реши изведнъж, че е факт?

— Мамо, нека те попитам нещо — защо хората искат да говорят само за наследяването на добрите качества? Ако детето на някой атлет се прояви в спорта, никой не се притеснява да каже, че е наследило дарбата на баща си. Когато и детето на някой музикант е талант в музиката или когато детето на професор е умно — за това говоря. Каква е разликата, а?

— Не знам, Джейкъб. Но не е същото.

Джонатан мълчеше от толкова дълго време, че бях забравил за присъствието му. Той каза невъзмутимо:

— Има разлика — не е престъпление да си атлетичен, музикален или умен. Но трябва да бъдем крайно предпазливи с идеите да пращаме в затвора хора заради качествата им, а не заради постъпките им. Защото тази гнусотия твърде дълго е била част от историята на човечеството.

— А аз какво да правя, ако наистина съм такъв?

— Джейкъб, какво се опитваш да кажеш? — вметнах аз.

— Ами ако го нося това в себе си и не мога да го потисна?

— Стига глупости.

Той само завъртя глава. Мълчанието, проточило се десетина секунди, ми се стори твърде дълго.

— Джейкъб — казах накрая. — „гени на убиец“ не е нищо повече от израз. Метафора. Разбираш, нали?

Той сви рамене.

— Де да знам.

— Джейк, ти не го разбираш правилно, това е. Дори ако детето на убиец също стане убиец, нямаш нужда от генетиката, за да го обясниш.

— А ти откъде знаеш?

— О, мислил съм за това, повярвай ми, и то много. Само че е невъзможно. Представи си го така — ако Йо-Йо Ма имаше син, той нямаше да се роди с умението да свири на виолончело. И на него би му се наложило да се учи да свири, както на останалите. Можеш да наследиш само дарба, някакъв потенциал. Единствено от теб зависи какво ще направиш с нея, какъв ще бъдеш.

— Ти наследи ли дарбата на своя баща?

— Не.

— Защо си толкова сигурен?

— Погледни ме. Виж живота ми, както ти каза Джонатан. Познаваш ме. Живееш с мен четиринайсет години. Някога прибягвал ли съм до насилие, дори веднъж?

Той пак вдигна рамене, не беше убеден.

— Може би изобщо не си се учил да свириш на своето виолончело. Това не означава, че нямаш дарбата.

— Джейкъб, какво искаш да ти кажа? Невъзможно е да докажеш такива твърдения.

— Знам. Това също е проблем за мен. Как да знам какво нося в себе си?

— Нищо не носиш.

— Татко, чуй ме — мисля си, че знаеш много добре как се чувствам сега. И аз знам много добре защо не си казал на никого за това толкова години. Не е защото хората щяха да си помислят нещо за теб.

Джейкъб се облегна и скръсти ръце отпред, за да покаже, че не му се говори повече. Той се вкопчи в идеята за „гените на убиец“ и не мисля, че и по-късно се отказа от нея. Реших да не продължавам този разговор. Нямаше смисъл да му изнасям лекция за безкрайния човешки потенциал. Подобно на другите от своето поколение той предпочиташе научните обяснения пред общоприетите истини. Знаеше какво се случва, когато науката се сблъска с упованието във вярата.

11. Бягане

Не съм атлет по рождение. Имам прекалено тежки крака, твърде едър съм, с телосложение на касапин. Да си призная, не изпитвам голямо удоволствие от бягането. Правя го, защото е необходимо. Иначе напълнявам — тягостно наследство по майчина линия от тантурести селяни с източноевропейски, шотландски и още кой знае какъв произход. Затова в повечето сутрини около шест и половина се носех задъхан по улиците и кросовите пътеки в парка „Колд спринг“, докато не измина тромаво дневната си норма от пет километра.

Бях решен да продължа с това дори след като предявиха обвиненията на Джейкъб. Не се съмнявах, че съседите биха предпочели изобщо да не се показваме навън, особено в „Колд спринг“. Съобразих се донякъде с това. Бягах в ранното утро, не доближавах други хора, навеждах глава като беглец, когато се разминавах с някой. Разбира се, изобщо не припарвах близо до местопрестъплението. Но бях решил от самото начало, че за да запазя собствения си разсъдък, няма да зарежа тази част от предишния си живот.

На сутринта, след първата среща при Джонатан, преживях онова често изплъзващо ми се състояние на „хубав пробег“. Чувствах се лек и бърз. Поне този път бягането не се състоеше от ниски подскоци и тропот, а приличаше (без да изпадам в поетично настроение) на летене. Усещах как тялото ми се носи напред с някаква естествена пъргавина на хищник, сякаш поначало бе предназначено за това. Не знам точната причина, макар да подозирам, че допълнителното напрежение заради делото изпълваше организма ми с адреналин. Минавах по пътеките във влажния студ, по обиколната алея, прескачах корени на дървета, малки локви и тук-там кал, с която е осеян паркът през пролетта. Почувствах се толкова добре, че дори подминах привичния за мен изход от „Колд спринг“ и продължих още малко през гората към предната част. В главата ми още не се бе избистрило никакво намерение, затова пък го имаше подозрението, стремглаво превръщащо се в увереност, че Лионард Пац е виновен. Не разбрах как се озовах на паркинга пред блока „Уиндзър“.

Намерих колата му — ръждясващ „Форд Проуб“ от края на 90-те години с цвят на слива. Помнех описанието от доклада на Пол Дъфи, който бе започнал да събира сведения за Пац. Съвсем подходяща кола за педофил. Пац бе налепил по своя „педомобил“ разсейваща подозренията украса — емблемите на „Ред Сокс“ и на Световния фонд за природата със симпатичната панда. И двете врати на колата бяха заключени. Погледнах през стъклото откъм шофьора, за да видя какво има вътре. Всичко беше безупречно чисто, макар и доста захабено.

На най-близкия вход намерих и звънеца за неговия апартамент с табела „ПАЦ, Л.“.

Някои от живеещите в блока отиваха към колите си, други се бяха запътили към близкия „Дънкин Донътс“. Една жена задържа вратата любезно, за да вляза (ако дебнеш някого в предградията, най-добрата маскировка е да си порядъчно избръснат бял мъж със спортен екип за сутрешен крос), но аз само й се усмихнах с благодарност. Какво правя тук? Да потропам на вратата на Пац? Не. Поне засега.

В ума ми тепърва се избистряше идеята, че подходът на Джонатан е прекалено плах. Той беше впримчен в мисленето си на адвокат и се задоволяваше да остави обвинението да се мъчи, като имаше намерение да надделее в кръстосаните разпити на свидетели, да посочи пролуките в доводите на Ладжудис и да изтъкне пред съдебните заседатели, че и да има някакви доказателства срещу Джейкъб, те са недостатъчни. Аз винаги предпочитах нападението. Опитвах се да бъда справедлив към Джонатан, съзнавах, че тълкувам лошо неговите думи и прекалявам в подценяването му, но знаех (както несъмнено знаеше и Джонатан), че по-добрата стратегия е да предложим на съдебните заседатели друга версия. Естествено, те биха искали да знаят кой е извършил престъплението, ако не е Джейкъб. Трябваше да им предложим история, която да задоволи това желание. Ние, хората, сме по-склонни да повярваме на истории, отколкото на абстрактни идеи като „тежест на доказателствата“ и „презумпция за невинност“, стремим се към цялостната картина на нещата още откакто сме започнали да рисуваме по стените на пещерите. Ясно ми е, че звучи пресметливо и нечестно, сякаш всичко опираше само до тактиката в процеса. Затова нека добавя, че този път другата версия беше вярната. Знаех си, че е така. Само трябваше да покажем истината пред съдебните заседатели. Това беше единственото ми намерение спрямо Пац — да проследя доказателствата и да спазвам правилата, както винаги. Ще кажете, че се увличам с обясненията и прекалявам с изтъкването на своята добродетелност, все едно и аз се оправдавам пред съдебно жури. Да, признавам, че не е логично — Пац го е извършил, защото Джейкъб не го е извършил. Но тогава не виждах изкривената логика. Аз бях бащата на момчето. И всъщност бях прав да подозирам Пац.

12. Признания

Джонатан предложи да привлечем психиатър. Каза ни, че е стандартна процедура да поискаме „експертна оценка на компетентността и вменяемостта“. Краткото търсене в „Гугъл“ показа, че жената, на която се беше спрял, беше авторитет по ролята на наследствеността в поведението. Както и да ни бе уверявал, че „гените на убиец“ са нелепост, Джонатан подготвяше решение за този проблем, ако евентуално възникне. Бях убеден, че каквито и да са научните достойнства на тази теория, Ладжудис не би получил възможността да я пробута на съдебните заседатели. Това си бяха подлъгващи доводи, нищо повече от излъскана и уж подкрепена от науката разновидност на прастара съдебна хитрина, която юристите наричат „доказателство чрез склонност“. Иначе казано, ако обвиняемият вече е извършвал такива деяния, вероятно го е направил отново, дори ако прокурорът не може да докаже това. Просто е — щом обвиняемият е обирал банки и отново имаме обрана банка, значи всички знаем какво се е случило. С този похват прокурорите опитват чрез намигване и сръгване с лакът да подтикнат съдебното жури към присъда, макар че не им стигат доказателства. Никой съдия не би оставил Ладжудис да направи този номер безнаказано. Важно беше и това, че научните изследвания на генетичния фактор в поведението не са в стадий, когато могат да бъдат признати от съда. Тази научна област е нова, а законът съзнателно изостава от науката. Съдилищата няма да си позволят грешки, като рискуват с авангардни хипотези, които може и да бъдат опровергани. Не обвинявах Джонатан, че се готви да оспори теорията за „гените на убиец“. Добрата подготовка за съдебния процес се състои в престараването. Джонатан трябваше да бъде готов за всичко, дори за възможност от едно на сто съдията да допусне такива доводи по делото. Безпокоеше ме обаче нежеланието му да сподели с мен какво прави. Нямаше ми доверие. Явно бях се заблудил, че ще бъдем екип като юристи и колеги. За Джонатан аз си оставах просто клиент. И то смахнат, ненадежден клиент, който трябва да бъде воден за носа.

Отивахме в болница „Маклийн“ — психиатричната клиника, където работеше доктор Елизабет Фогъл. Срещнахме се в оскъдно обзаведена стая, без никакви книги, само с няколко кресла и ниски маси. На едната стена бяха закачени африкански маски.

Извън лекарската си практика в „Маклийн“ доктор Фогъл преподаваше и провеждаше изследвания в медицинския институт на Харвардския университет. Беше едра жена с широки рамене и едра глава. Беше мургава и още през май имаше тъмен загар. Посивялата й коса беше подстригана късо, не използваше грим. На ухото й се забелязваше същинско съзвездие от три малки диамантени обеци. Представях си я как през почивните дни върви бодро по прежуряни от слънцето планински пътеки или се бори с вълните в някое езеро.

Фогъл беше един от най-големите експерти в своята област, което само подсилваше внушителното й присъствие. Не можех да проумея защо такава жена се е посветила на психиатрията, изискваща търпение и спокойствие. Поведението й подсказваше, че не понася глупости, а сигурно се налагаше да ги слуша в изобилие. Тя не само седеше и кимаше, както обикновено правеха психиатрите. Навеждаше се напред и извиваше глава, сякаш за да чува по-добре, сякаш жадуваше за откровен разговор, за съкровена история.

Лори охотно говореше за всичко пред нея, с увлечение. Струваше й се, че е срещнала естествена съюзничка в това въплъщение на Богинята-майка, която ще й обясни проблемите на Джейкъб. Въобразяваше си, че тази жена е на наша страна. В дългата размяна на въпроси и отговори Лори се стремеше да почерпи от знанията на доктор Фогъл. Затова разпитваше лекарката за всичко. Как да разбере Джейкъб? Как да му помогне? На Лори й липсваше терминологията, специализираните знания. Надяваше се да ги извлече от доктор Фогъл. Изглежда не съзнаваше или пък не я тревожеше това, че и доктор Фогъл на свой ред имаше какво да вземе от нея. Не виня за нищо Лори. Тя обичаше сина си и вярваше в психиатрията, в силата на разговорите. Разбира се, бе изгубила опора под краката си. След като понасяше няколко седмици товара на обвинението срещу Джейкъб, напрежението започваше да проличава. Тя беше податлива към съчувстващ слушател като доктор Фогъл. Разбирах я, но не можех само да наблюдавам бездейно. Лори се бореше толкова решително да помогне на Джейкъб, че почти успя да стегне примката около шията му.

При първата ни среща с психиатърката Лори направи стъписващо признание.

— Когато Джейкъб беше бебе, само по звуците на пълзенето му познавах, че е изпаднал в особено състояние. Знам, че звучи неправдоподобно, но е вярно. Той шляпаше по коридора на ръце и колене, а аз вече знаех.

— Какво знаеше?

— Знаех какво ме чака. Той беснееше. Хвърляше разни предмети и пищеше. А аз нищо не можех да направя. Само го слагах в креватчето или в кошарката и се отдалечавах. Оставях го да крещи и да се мята, докато не се укроти.

— Лори, нали всички бебета крещят и се мятат?

— Но не така. Не така…

— Това е нелепо — намесих се аз. — Той беше бебе. А бебетата плачат.

— Анди — измърка лекарката, — остави я да говори. Ще дойде и твоят ред. Продължавай, Лори.

— Да, Лори, продължавай. Разкажи й как Джейкъб е късал крилцата на мухи.

— Доктор Фогъл, моля ви да не му се сърдите. Той не вярва в откровените разговори за лични преживявания.

— Напротив, вярвам.

— А защо никога не го правиш?

— Лишен съм от тази дарба.

— От дар слово ли си лишен?

— От дарбата да се оплаквам.

— Нарича се разговор, Анди, не оплакване. Освен това е умение, а не дарба, и ти би могъл да се научиш, стига да искаше. В съда можеш да говориш часове наред.

— Друго е.

— Защото юристът не е длъжен да бъде искрен ли?

— Не, Лори. Защото в съда положението е съвсем различно. Има си подходящо време и място за всичко.

— За бога, Анди, намираме се в кабинета на психиатър. Ако това не е времето и мястото…

— Да, но дойдохме заради Джейкъб, не заради нас. Не заради теб. Трябва да помниш това.

— Струва ми се, че знам защо сме тук.

— Нима? Не личи по това, което казваш.

— Не ме поучавай.

— Спрете, моля ви — прекъсна ни доктор Фогъл. — Анди, трябва да изясним нещо. Наета съм от защитата. Работя за вас. Не е нужно да криете нищо от мен. Аз съм на страната на Джейкъб. И моите изводи могат само да помогнат на вашия син. Ще представя заключението си на Джонатан, а след това вие ще решите как да го използвате. Решението зависи само от вас.

— А ако поискаме да го хвърлим в кошчето за боклук?

— Можете. Важното е, че нашите разговори са напълно поверителни. Няма смисъл да криете нещо. Няма нужда да защитавате сина си поне в този кабинет. Искам само да науча истината за него.

Смръщих се. Истината за Джейкъб… Кой би могъл да каже каква е? Каква е истината, за който и да е човек?

— Добре — продължи доктор Фогъл. — Лори, ти описваше Джейкъб като бебе. Бих искала да чуя още за този период.

— Откакто навърши две години, се случваше други деца да пострадат, когато са около него.

Вторачих се сурово в Лори. Явно тя изобщо не проумяваше колко опасна е откровеността.

Но и Лори ми отвърна с яростен поглед. Не съм сигурен какво си мислеше — след нощта на моето признание разговорите ни не бяха нито много чести, нито много лесни. Между нас се спусна рехава завеса. Виждаше се обаче, че тя не иска съветите на юрист. Имаше намерение да каже каквото е намислила.

— Случи се няколко пъти — обясни Лори. — Веднъж в яслите Джейкъб пълзял върху катерушка и друго момче паднало от нея. Наложило се да зашият раната му. После едно момиче се изпусна от успоредката с напречни летви и си счупи ръката. Момче от нашата улица се търкулна с велосипеда си по стръмнина. И то имаше шевове на раната. Момчето твърдеше: „Джейки ме бутна“.

— Колко често имаше такива случаи?

— Горе-долу веднъж годишно. Възпитателките в детската градина все ни повтаряха, че трябвало постоянно да държат под око Джейкъб, защото бил твърде груб. А аз се плашех до смърт, че ще го изгонят. Какво щяхме да правим тогава? По онова време още работех като учителка, имахме нужда от детската градина. Навсякъде имаше дълги списъци със семейства, чакащи да се освободи място. Ако изгонеха Джейкъб, трябваше да напусна работа. Дори се записахме при чакащите за друга детска градина. За всеки случай.

— Господи! Лори, той беше на четири години! Толкова време мина оттогава! Какви ги говориш?!

— Анди, наистина трябва да я оставиш да говори, иначе е безполезно.

— Но тя говори за времето, когато Джейкъб беше на четири години.

— Анди, разбирам какво те дразни. Нека тя довърши, после ти ще кажеш каквото желаеш. Разбрахме се, нали? Лори, интересно ми е как са се отнасяли другите деца към Джейкъб.

— О, децата ли… Не знам. Джейкъб си играеше с малко от тях. Предполагам, че останалите не са го харесвали.

— А родителите?

— Убедена съм, че не искаха децата им да остават насаме с Джейкъб. Но никоя от майките и думичка не каза пред мен за това. Всички бяхме толкова мили помежду си. Не казвахме нищо лошо за децата на другите. Милите хора говорят така само зад гърба ти.

— Лори, а ти какво мислеше за поведението на Джейкъб?

— Знаех, че имам трудно дете. Знаех. Разбирах, че има някакви поведенчески проблеми. Той беше буен, малко по-груб, малко по-агресивен.

— Тормозеше ли другите деца?

— Не. Не в този смисъл. Просто не мислеше как ще се почувстват те.

— Избухлив ли беше?

— Не.

— А злобен?

— Злобен ли… Това не е точната дума. По-скоро… Не знам как да го нарека. Изглеждаше, че не е способен да си представи какво ще усетят децата, ако ги бутне да паднат, затова… не се поддаваше на контрол. Да, това е — не се поддаваше на контрол. Но с много момчета е така. Така си казвахме тогава: „Много момчета минават през този период. Това е преходно. Джейкъб ще го надрасне“. Така си мислехме. Ужасявах се, когато пострада някое дете, но какво можех да сторя? Какво можехме да сторим и двамата?

— Лори, а какво направи все пак? Опита ли се изобщо да потърсиш помощ?

— О, обсъждахме го безкрайно с Анди. И той все ми казваше да не се тревожа. Говорих и с нашия педиатър, той ми каза същото: „Не се плаши, Джейк е съвсем малък, това ще отмине“. Те ме караха да се чувствам малко пообъркана, сякаш се бях превърнала в една от онези шантави, изнервени майки, които през цялото време треперят над децата си и изпадат в нервни кризи заради някоя драскотина или… или алергия към фъстъци. А Анди и педиатърът ми повтаряха: „Ще отмине, ще отмине“.

— И наистина отмина, Лори, а ти наистина се тревожеше излишно. Педиатърът беше прав.

— Така ли? Виж ни къде сме сега, скъпи. Ти изобщо не поиска да разбереш какво става.

— И какво е то?

— Джейкъб може би се нуждаеше от помощ. Може би ние сме виновни. Трябваше да направим нещо.

— Какво трябваше да направим? И какво се случи, като не сме го направили?

Тя наведе глава съкрушено. Спомените за онези случки от детството на Джейкъб я измъчваха, сякаш бе видяла плавник на акула над водата, преди хищникът да се скрие в дълбините. Същинско безумие.

— Лори, какво намекваш? Говорим за нашия син!

— Нищо не намеквам, Анди. Не превръщай това в състезание кой е по-преданият родител, нито в… в скандал. Аз само си задавам въпроси какво правехме тогава. Казвам, че не знам какъв беше отговорът, нямам представа какво трябваше да направим. Може би Джейк имаше нужда от лекарства. Или от консултации с психолог. Не знам. Но не мога да не си мисля, че сигурно сме правили грешки. Сигурно е така. Толкова се старахме, не заслужаваме всичко това. Ние сме добри, съвестни хора. Разбирате ме, надявам се. Правехме всичко както е редно. Не бяхме твърде млади. Изчакахме. Всъщност за малко щяхме да прекалим с отлагането — бях на трийсет и шест, когато родих Джейкъб. Не бяхме богати, но и двамата работехме упорито и имахме достатъчно възможности да дадем на бебето всичко, от което се нуждаеше. Правихме каквото се полага и ето докъде стигнахме. Не е справедливо. — Тя поклати глава и промърмори отново: — Не е справедливо.

Беше отпуснала ръката си на страничната облегалка на стола. Хрумна ми да я докосна, за да я успокоя, но докато се двоумях, тя отдръпна ръката си и сплете пръсти.

— Мисля си какви бяхме в миналото — каза тя — и виждам, че изобщо не бяхме готови. Май никой никога не е готов. Ние бяхме хлапета. Все едно е на каква възраст бяхме, пак си оставахме хлапета. Не знаехме какво да правим и се плашехме до побъркване като всички млади родители. Не знам, може би допускахме грешки.

— Какви грешки, Лори? Я стига. Пресилваш всичко. Не беше чак толкова зле. Джейкъб се държеше малко по-буйно и грубо. Толкова ли е страшно? Той още беше малък! Някои деца пострадаха, защото и това се случва с четиригодишните. Спъват се, залитат, а едва ли не три четвърти от телесното им тегло е в техните огромни глави, затова падат и се блъскат в разни неща. Падат от катерушки, падат с велосипедите си. Случва се. Както и да е, педиатърът се оказа прав — Джейкъб надрасна това. Всичко това спря, щом стана по-голям. Лори, ти се наказваш сама, но няма за какво да си гузна. Нищо лошо не сме направили.

— Повтаряш това през цялото време. Никога не си искал да признаеш, че нещо не е наред. А може би никога не успя да прогледнеш. Не че те укорявам, не си виновен ти. Сега разбирам защо. Разбирам с какво си бил принуден да се справяш, какво си таял в себе си.

— Недей да търсиш обяснение в това.

— Анди, сигурно е било тежък товар за теб.

— Не беше. Никога. Уверявам те.

— Щом казваш. Длъжен си обаче да обмислиш вероятността, че не се отнасяш обективно към Джейкъб. Не може да се разчита на твоята преценка. Доктор Фогъл трябва да знае това.

— На моята преценка ли не може да се разчита?

— Точно така.

— Лори, вярно ли е? — попита психиатърката. — Подобри ли се поведението на Джейкъб с възрастта?

— Да, в някои неща. Тоест… няма спор, че се подобри. Вече не се случваше деца да пострадат около него. Но той продължаваше да се държи зле.

— В какъв смисъл?

— Ами крадеше. Винаги крадеше, през цялото си детство. От магазини, от аптеки, дори от библиотеката. Случваше се да краде и от мен. Направо бъркаше в портмонето ми. Два пъти го спипах в магазина като малък. Говорих с него, но изобщо не успях да му повлияя. Какво трябваше да направя? Да му отрежа ръцете ли?

— Това е крайно несправедливо — обърнах се към Лори. — Отнасяш се несправедливо към Джейкъб.

— Защо? Говоря искрено.

— Не, говориш искрено за чувствата си сега, защото Джейкъб е загазил и ти смяташ, че някак си отговорна за неприятностите му, затова се връщаш в миналото му и виждаш всички тези страхотии, които не са съществували. Сериозно ли говориш — крадял от портмонето ти? И какво? Не даваш на доктор Фогъл вярна представа. Дойдохме тук да обсъдим делото срещу Джейкъб.

— Е, и?

— Какво общо имат кражбите от магазин с едно убийство? Какво се променя, ако е отмъкнал бонбони или химикалка, или каквото и да било? Какво, за бога, е общото между тези неща и факта, че Бен Рифкин беше безмилостно намушкан до смърт? Струпваш всичко накуп, сякаш дребните кражби и жестокото убийство са едно и също. Но не са.

— Според мен — каза психиатърката — Лори описва устойчива склонност към нарушаване на правила. Тя има предвид, че Джейкъб не е способен да се ограничава в рамките на общоприетото поведение, каквато и да е причината за това.

— Не. Вие говорите за социопат.

— Не.

— Човекът, когото вие описахте…

— Не — повтори тя.

— … е социопат. Това ли ни казвате? Че Джейкъб е социопат?

— Не. — Доктор Фогъл вдигна ръце. — Не казах това, Анди. Не употребих тази дума. Просто се опитвам да си изградя цялостна представа за него. Още не съм стигнала до никакви заключения. Готова съм да приема всякакви обяснения.

Лори изрече тежко:

— Мисля, че Джейкъб може би има проблеми. Може би се нуждае от помощ.

Завъртях глава.

— Анди, той е наш син. Длъжни сме да се грижим за него.

— Точно това се опитвам да правя.

Очите й блестяха, но нямаше сълзи, бе ги изплакала. Дълго бе таила тази мисъл в себе си, предъвкваше я и накрая стигна до ужасния си извод. „Мисля, че Джейкъб може би има проблеми.“

Доктор Фогъл каза с измамно съчувствие:

— Лори, имаш ли съмнения в невинността на Джейкъб?

Лори избърса очите си и се изправи вдървено.

— Не.

— Но така прозвуча.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. Той не е способен да го направи. Майката познава детето си. Джейкъб не е способен да го направи.

Психиатърката кимна сговорчиво, макар че не беше особено настроена да повярва. Тя дори не вярваше, че Лори си вярва.

— Доктор Фогъл, може ли и аз да ви задам въпрос? Според вас допускала ли съм грешки? Имало ли е нещо, което не съм забелязала? Можело ли е да се направи нещо повече, ако съм била по-добра майка?

Доктор Фогъл се поколеба само за миг. На стената над нея две от африканските маски сякаш виеха.

— Не, Лори. Не мисля, че си правила грешки. Откровено казано, време е да престанеш да се обвиняваш. И да е имало нещо особено, и да е имало начин да се предвиди, че Джейкъб ще си навлече неприятности, не виждам как, който и да е родител би успял да разбере. Не и ако съдя по това, което чух досега от теб. Много деца вършат бели като Джейкъб, но това не означава нищо.

— Направих, каквото ми беше по силите.

— Справила си се добре, Лори. Не си причинявай повече това. И Анди също е прав — ти не сподели нищо чак толкова особено досега. Направила си онова, което всяка майка би направила на твое място. Направила си за детето си най-доброто, на което си била способна. Никой не би могъл да иска повече от теб.

Лори вдигна глава. Долавях нейната крехкост, все едно гледах как тънички пукнатини плъзваха като паяжинки по нея. Доктор Фогъл вероятно също откриваше тази чупливост, но нямаше как да разбере, че това е нещо съвсем ново за Лори. И колко видимо се бе променила тя. Само човек, който познаваше истински Лори и я чувстваше близка, можеше да схване какво се случва. Преди тя четеше с такова увлечение, че се случваше да държи разгърната книга с лявата ръка, докато си мие зъбите с дясната. Сега изобщо не посягаше към книга, не успяваше да събере сили за това или дори не проявяваше интерес. Преди имаше навика да се съсредоточава в събеседника така, сякаш го смяташе за най-обаятелния човек в света. Сега погледът й блуждаеше и самата тя сякаш не присъстваше в стаята. В дрехите, прическата, грима й се забелязваха дребни несъответствия и небрежност. Онова, което й придаваше сияен, младежки оптимизъм, започваше да гасне. Разбира се, трябваше да си я познавал преди, за да разбереш какво губеше. Само аз съзнавах какво й се случваше.

Но тя изобщо нямаше намерение да се предаде.

— Направих най-доброто по силите си — заяви с внезапна, някак неубедителна твърдост.

— Лори, опиши ми Джейкъб какъвто е сега.

— Хъм… — Лори се усмихна, щом се замисли за нашия син. — Той е много умен. Много забавен, много чаровен. И е хубав. — Тя дори се изчерви, щом произнесе тази дума. Все пак и майчината обич си е любов. — Увлича се по компютрите, харесва модерни устройства, видеоигри, музика. И чете много.

— Някакви проблеми с характера, с насилието?

— Няма.

— Ти ни обясняваше, че Джейкъб е бил склонен към насилие в предучилищна възраст.

— Всичко изчезна, щом го записахме в подготвителната група за училище.

— Питам се дали още си загрижена за това. Дали нещо в поведението му и сега те смущава или тревожи?

— Доктор Фогъл, тя вече отговори с „не“.

— Е, аз искам да разгледаме този въпрос малко по-задълбочено.

— Няма нищо, Анди — каза Лори. — Не, Джейкъб вече изобщо не прибягва до насилие. Но може би щях да съм по-доволна, ако беше по-открит в постъпките си. Понякога ми е трудно да го разгадая. Не е словоохотлив. Изпада в мрачни настроения. Много е затворен. Не само стеснителен, а насочва чувствата си, цялата си енергия навътре. Той е твърде отчужден и не е откровен. Всичко тлее вътре. Но няма проява на насилие.

— Има ли чрез какво друго да изразява себе си? Музика, приятели, спорт, клубове — каквото се сещаш…

— Не. Не се приобщава лесно. И има малко приятели. Дерек, още двама-трима.

— А приятелки?

— Не, прекалено млад е за това.

— Дали е така?

— А не е ли?

Психиатърката сви рамене.

— Може да бъде много критичен, ехиден, язвителен — продължи Лори. — И е цинично настроен. Само на четиринайсет години е, а вече е циник! Не е преживял достатъчно, за да бъде циник, нали? Няма какво да го оправдае. Може да е само поза. Такива са днешните подрастващи. Недоволни, иронични.

— Както описваш тези качества, изглеждат неприятно.

— Нима? Не исках да прозвучи така. Джейкъб просто е със сложен характер, струва ми се. Той все е в лошо настроение. Тоест харесва му да бъде гневното момче, което казва „никой не ме разбира, мамка му“.

Тя прекрачи границата и аз се сопнах:

— Стига, Лори, описваш всеки тийнейджър — гневното момче, което казвало „никой не ме разбира, мамка му“. Хайде де! Описваш което и да е подрастващо момче по света. Това е толкова типично.

— Може би. — Тя пак наведе глава. — Не знам. Открай време си мисля, че Джейкъб трябва да поговори с психиатър.

— Никога не си казвала това!

— Не твърдя, че съм го казвала. Само се питах дали това е правилното решение.

— Анди!… — скастри ме доктор Фогъл.

— Ами не мога само да седя и да слушам!

— Опитай се. Тук сме, за да се изслушваме, да се подкрепяме, а не да спорим.

— Вижте какво — подхванах аз, загубил търпение, — това вече е прекалено. От целия този разговор се подразбира, че Джейкъб има за какво да отговаря, има какво да обяснява. А изобщо не е вярно. Да, случи се нещо ужасно. Но вината не е наша. И в никакъв случай не е на Джейкъб. Ще го кажа направо — седя тук, слушам и си мисля: „Какво говорим, по дяволите?“. Джейкъб няма нищо с убийството на Бен Рифкин, нищо! А ние обсъждаме Джейк, все едно е някакъв изрод, някакво чудовище или нещо подобно. Не е! Той е едно обикновено хлапе. Има си недостатъци като всяко друго дете, но няма нищо общо с това. Съжалявам, но все някой трябваше да го защити тук.

— Анди — отвърна доктор Фогъл, — ако се върнеш мислено в миналото, какво би казал ти за всички онези деца, които са пострадали покрай Джейкъб? Всички деца, които са падали от катерушки или са се пребивали с велосипедите си? Само лош късмет ли е било? Или съвпадение? Какво мислиш за това?

— Джейкъб преливаше от енергия и беше груб в игрите. Признавам, че е така. Трябваше да се справяме с това, когато беше малък. Но нямаше нищо повече. В края на краищата всичко спря, още когато беше в детската градина!

— А гневът? Не мислиш ли, че Джейкъб има проблеми с гнева?

— Не мисля. Случва се хората да се ядосват. Това не е проблем.

— Тук е отбелязано, че Джейкъб е пробил с юмрук дупка в стената на стаята си. Наложило се да повикате майстор, за да поправи стената. Случило се е миналата есен. Вярно ли е?

— Да, но… Как научихте?

— От Джонатан.

— Споделихме случката с него само за целите на защитата!

— И тук се занимаваме със същото — подготвяме защитата му в съда. Вярно ли е? Той проби ли дупка в стената?

— Да. И какво?

— Обикновено хората не пробиват дупки в стените, нали?

— Всъщност понякога го правят.

— А ти?

Вдишах дълбоко.

— Не.

— Лори смята, че си сляп за възможността Джейкъб да е… склонен към насилие. Ти как мислиш?

— Според нея аз отхвърлям истината.

— Така ли е?

Заклатих глава неотстъпчиво и меланхолично, досущ като кон, който тръска глава в теснотията на конюшнята.

— Не. Напротив. Аз съм свръхбдителен за тези неща. Свръхчувствителен. Вие вече знаете за произхода ми. Целият ми живот… — Поех си дъх. — Ясно е, че човек винаги е загрижен, когато пострада дете — дори да е случайност, никой не иска това. И винаги е загрижен, когато постъпките на собственото му дете будят… безпокойство. Да, виждах какво става и бях загрижен. Но аз познавах Джейкъб, познавах моето момче, обичах го и вярвах в него. Както е до ден-днешен. Аз го подкрепям.

— Всички го подкрепяме, Анди. Това е толкова несправедливо! И аз го обичам. Но това няма нищо общо.

— Лори, не казах, че не го обичаш. Чу ли ме да казвам такива думи?

— Не, но ти винаги стигаш до това: „Аз го обичам“. Обичаш го, разбира се. И двамата го обичаме. Само твърдя, че можеш да обичаш детето си и да виждаш недостатъците му. Длъжен си да ги виждаш, иначе как ще му помагаш?

— Лори, ти чу ли ме да казвам, че не го обичаш?

— Анди, не говоря за това! Ти не ме слушаш!

— Слушам те! Но не съм съгласен с теб. Ти описваш Джейкъб като насилник, приписваш му лоши настроения и го представяш като… като опасен, без да имаш никакви основания. Аз просто не съм съгласен с това. Но когато не се съгласявам с теб, ти казваш, че се държа нечестно. Или че на мен не може да се разчита. Наричаш ме лъжец.

— Не съм те нарекла лъжец! Никога.

— Да, не използва тази дума.

— Анди, никой не те напада. Няма нищо лошо да признаеш, че твоят син може да се нуждае от малко помощ. Това изобщо не е свързано със самия теб.

Думите й ме пронизаха. Защото Лори говореше тъкмо за мен. Всичко това изцяло се отнасяше за мен. Аз бях причината — единствената причина тя да мисли, че нашият син може да е опасен. Ако той не беше от рода Барбър, никой никога нямаше да рови толкова подробно в детството му, за да търси признаците за тази беда.

Замълчах. Имаше ли смисъл да говоря? Не можех да се защитя от факта, че съм Барбър.

Доктор Фогъл започна предпазливо:

— Може би е добре да спрем засега. Не съм убедена, че ще има полза, ако продължим разговора. Разбирам, че за никого не е леко. Все пак постигнахме някакъв напредък. Можем да опитаме отново следващата седмица.

Вторачих се в пода, за да не срещна погледа на Лори. Срамувах се, макар че самият аз не знаех причината.

— Нека задам последен въпрос и на двама ви. Може би ще успеем да завършим разговора по-ведро. Да приемем за момент, че това дело ще се махне от живота ви. Да допуснем, че след няколко месеца делото срещу Джейкъб ще бъде прекратено и той ще бъде свободен да отива, където поиска и да прави каквото му е приятно. Все едно това дело никога не го е имало. Никакво клеймо, никакви сенки, нищо подобно. И ако това се случи, как си представяте сина си след десет години? Ти, Лори?

— О-о… Не мога да мисля за това. Карам ден за ден, ако ме разбирате. Десет години… прекалено трудно ми е да си го представя.

— Добре, разбирам. Въпреки това опитай, само като игра на въображението. Къде виждаш сина си след десет години?

Лори се замисли и накрая поклати глава.

— Не мога. Дори не ми харесва да мисля за това. Не мога да си въобразя нищо добро. Непрекъснато мисля за положението му, доктор Фогъл, непрекъснато… и не виждам как тази история би могла да има щастлив край. Горкият Джейкъб. Само се надявам, разбирате ли? Друго не мога да правя. Но ако се замисля за времето, когато ще бъде възрастен, а ние няма да сме до него… Не знам, просто се надявам, че с него всичко ще бъде наред.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Добре, а ти, Анди? Ако това дело го нямаше, как си представяш Джейкъб след десет години?

— Ако се отърве ли?

— Да.

— Виждам го щастлив.

— Ясно. Значи щастлив.

— Може би с някоя жена, която го прави щастлив. Може би ще бъде баща. И ще има син.

Лори се размърда на стола.

— Но ще е приключил с тези тийнейджърски глупости. С цялото самосъжаление, със самовлюбеността си. Ако Джейкъб има някаква слабост, тя е в липсата на дисциплината, която му е нужна. Той си… угажда. У него я няма… как да се изразя… твърдостта.

— Твърдостта за какво? — уточни доктор Фогъл.

Лори се озърна любопитно към мен.

Мисля, че всички чувахме мислено отговора, дори доктор Фогъл: „Твърдостта да бъде Барбър“.

— Да порасне — смънках аз. — Да бъде зрял човек.

— Като тебе ли?

— Не. Не като мен. Джейк трябва да го постигне по свой начин, разбирам това. Не съм от онези бащи.

Събрах лакти на скута си, сякаш ми предстоеше да се провра през тесен процеп.

— Значи на Джейкъб му липсва дисциплината, която ти си имал в детството си?

— Да, липсва му.

— Анди, защо това има значение? За какво трябва да бъде твърд? Или срещу какво?

Погледите на двете жени се срещнаха в недоловим миг. Те ме изучаваха заедно, разбираха се помежду си.

И отсъждаха, че на мен „не може да се разчита“, според израза на Лори.

— Живота — промърморих. — Джейкъб трябва да бъде твърд, за да се справи с живота. Като всяко друго хлапе.

Лори се наведе към мен и хвана ръката ми.

13. Сто седемдесет и девет дни

След бурята, разразила се с ареста на Джейкъб, всеки ден минаваше в непоносимо напрежение. Обзе ни притъпена, постоянна тревога. Всички брояхме дните. Процесът срещу Джейкъб трябваше да започне на 17 октомври и ние се вманиачавахме по тази дата, сякаш бъдещето, което измервахме преди с целия си живот като всички останали, сега имаше крайна точка. Каквото и да ни очакваше след делото, не можехме да си го представим. Всичко, цялата вселена свършваше на 17 октомври. Можехме само да броим оставащите дотогава сто седемдесет и девет дни. Нещо, което не разбирах, докато това не беше се стоварило върху нас — много по-лесно е да понесеш важните моменти, отколкото времето между тях, липсата на събития, чакането. Драмата с ареста на Джейкъб, явяването му в съда и всичко останало, колкото и лошо да беше, профуча покрай нас и отмина. Истинското страдание започна, когато никой не ни виждаше, през онези дълги сто седемдесет и девет дни. Бездейните следобеди в притихналата къща, когато безпокойството безмълвно ни поглъщаше. Изостреният усет за времето, тежестта на редуващите се минути, замайващото чувство, че дните хем са твърде малко, хем се проточват. Накрая копнеехме най-после процесът да започне, за да се избавим поне от чакането. Бяхме като осъдени на смърт, очакващи изпълнението на присъдата.

Една майска вечер — 28 дни след ареста — тримата седяхме около масата в трапезарията.

Джейкъб беше навъсен. Рядко вдигаше поглед от чинията си. Дъвчеше шумно като малко дете, мляскаше влажно — навик, който също имаше от малък.

— Не разбирам защо трябва да го правим всяка вечер — изтърси той неочаквано.

— Какво правим?

— Ами вечеряме официално като на някакъв празник. Нали сме само тримата?

Лори отново му обясни, за пореден път:

— Лесно е да разбереш. Така правят семействата. Сядат и вечерят заедно.

— Но тук сме само ние.

— И какво от това?

— Какво… всяка вечер отделяш толкова много време да готвиш за трима. После сядаме и ядем — колко, петнайсетина минути? После отделяме още време да измием чиниите… Всичко това нямаше да е нужно, ако не превръщахме вечерята в нещо толкова важно.

— Не е чак толкова зле. Не съм те виждала да се престараваш с миенето на чинии.

— Мамо, за друго ти говоря. За хабенето на време. Защо да не хапнем пица или китайска храна и да приключим всичко набързо?

— Но аз не искам всичко да приключи набързо. Харесва ми да вечерям със семейството си.

— Значи искаш да отнема цял час всяка вечер?

— Предпочитам да са два часа, но се ще задоволя и с час — подсмихна се тя и отпи вода.

— Преди никога не се престаравахме с вечерята.

— Но сега го правим.

— Мамо, знам истинската причина.

— Брей… И каква е тя?

— Заради мен, за да не съм толкова депресиран. Мислиш си, че ако имаме приятна семейна вечеря всеки ден, делото срещу мен все едно го няма.

— Изобщо не си го мисля.

— Добре, защото делото го има.

— Джейкъб, искам само да се поразсея за малко. Само за един час на ден. Толкова ли е лошо?

— Да! Защото не помага, а става по-зле. Колкото повече се преструваш, че всичко е нормално, толкова повече ми напомняш, че е ненормално. Погледни всичко това. — Той протегна ръце объркано към старомодната вечеря, която Лори бе наредила на масата — пилешки пай, зелен фасул, домашна лимонада, дебела свещ по средата. — Фалшиво е, а не нормално.

— Нещо като дървено желязо… — промърморих аз.

— Анди, не се обаждай. Джейкъб, а ти какво искаш да правя? Никога не съм била в такова положение. Как трябва да постъпва една майка? Кажи ми и аз ще го правя.

— Де да знам. Като не искаш да съм потиснат, дай ми дрога, а не, пилешки пай.

— Опасявам се, че привърших запасите от наркотици.

— Джейк — подхвърлих между два залъка, — Дерек може би ще успее да те уреди.

— Много ми помагаш, Анди. Джейкъб, не ти ли е хрумвало, че готвя вечеря всеки ден, не ти позволявам да се храниш пред телевизора и не допускам да ядеш на крак в кухнята или изобщо да пропускаш вечерята, защото го правя за себе си? Може би всичко това е заради мен, не заради теб. На мен също не ми е леко.

— Защото не ти се вярва, че ще ми се размине.

— Не е затова.

Телефонът звънна.

— Не, ама да! То е очевидно. Иначе нямаше да броиш всяка вечеря с мен.

— Не, Джейкъб. Искам да виждам моето семейство около мен. Така правят семействата в трудни моменти. Събират се, подкрепят се. Не всичко на този свят се върти около теб. Ти също трябва да правиш нещо за мен.

В краткото мълчание Джейкъб изглеждаше непоклатим в погълналия го юношески нарцисизъм, само че не успяваше да измисли подходящо хаплив отговор.

Телефонът звънна отново.

Лори изгледа Джейкъб красноречиво: „Запуших ли ти устата?“. После се изправи и бързо отиде при телефона, за да изпревари четвъртия сигнал, когато щеше да се включи телефонният секретар.

Джейкъб леко настръхна. Защо майка му се занимаваше с телефона? Бяхме свикнали вече да не отговаряме на обажданията. Беше уверен, че не търсят него. Приятелите му обърнаха гръб. Той бездруго почти не използваше този телефон. Смяташе го за досаден, тромав и остарял. Всеки приятел, който искаше да се свърже с него, можеше да му прати съобщение по мобилния или да влезе в чата на „Фейсбук“. Джейкъб предпочиташе да трака по клавиатурата, вместо да говори.

Инстинктът ме подтикна да извикам на Лори да не вдига слушалката, но се спрях. Не исках да й развалям вечерта. Исках да я подкрепя. Тези семейни вечери бяха важни за нея. Всъщност Джейкъб беше прав — майка му искаше да съхрани колкото може повече неща от нормалния живот. Предполагам, че тъкмо затова скочи за телефона, нали се борехме да бъдем нормално семейство, а нормалните семейства не се страхуват от телефона.

Само й напомних заобиколно:

— От кой номер се обаждат?

— Не е показан.

Телефонът беше на стената в кухнята и се виждаше добре от трапезарията. Лори стоеше с гръб към мен и Джейкъб.

— Ало — каза тя и млъкна.

Забелязах как в следващите секунди раменете и гърбът й се отпуснаха, а лицето й стана бяло като платно.

— Лори? — подвикнах аз.

Тя каза с треперещ глас в слушалката:

— Кой се обажда? Откъде имате номера?

Пак се заслуша, а после добави:

— Не се обаждайте повече тук. Чухте ли ме? Да не сте посмели да ни се обаждате повече!

Внимателно взех слушалката от ръката й и я окачих на апарата.

— О, Господи… Анди…

— Добре ли си?

Тя кимна.

Върнахме се при масата и седнахме смълчани. Лори взе вилицата и сложи миниатюрно парче от пилешкия пай в устата си. Лицето й се бе смръзнало, раменете й — отпуснати.

— Какво каза онзи? — попита Джейкъб.

— Яж си вечерята.

Не можех да я докосна през масата, само я гледах угрижено.

— Набери номера за идентифициране на обажданията — предложи Джейкъб.

— Нека просто се насладим на вечерята — отвърна Лори.

Тя пак поднесе вилицата към устата си, сдъвка усърдно и изведнъж застина неподвижно като камък.

— Лори?

Тя се прокашля, смотолеви „извинете“ и стана.

Оставаха още сто петдесет и един дни.

14. Въпроси

— Разкажи ми за този нож — помоли Джонатан.

— Какво искате да знаете? — попита Джейкъб.

— Ами прокуратурата ще твърди, че си го купил, защото си се чувствал застрашен. Ще кажат, че това е бил твоят мотив. Но ти си обяснил на своите родители, че си купил ножа без причина.

— Не казах, че е без причина. Казах, че го купих, защото исках да го имам.

— Да, но защо искаше?

— Вие защо решихте да си купите тази вратовръзка? Всяко нещо ли купувате с причина?

— Джейкъб, не мислиш ли, че ножът малко се различава от вратовръзката?

— Не. И двете са предмети. Така е устроено нашето общество — прекарваш цялото си време в работа, за да изкараш пари, които пък разменяш срещу различни неща, а после…

— Ножа вече го няма, така ли?

— … после изкарваш още пари, за да си купуваш още неща…

— Джейкъб, няма ли го ножа?

— Ъхъ. Баща ми го взе.

— Анди, у теб ли е?

— Не. Няма го.

— Изхвърли ли го?

— Беше опасен. Не беше играчка. Всеки баща на мое място…

— Анди, в нищо не те обвинявам. Само се опитвам да си изясня какво се е случило.

— Извинявай. Да, отървах се от ножа.

Джонатан кимна, без да добави нищо. Седяхме около кръглата дъбова маса в библиотеката на кантората — единствената стая, където можехме да се поберем всички. Младата му сътрудничка Елън прилежно си водеше бележки. Хрумна ми, че тя може би присъства като свидетел на разговора, за да предпази Джонатан, а не за да помага на нас. Джонатан си създаваше свой архив в случай на проблеми с клиентите, които биха могли да оспорят казаното от тях пред него.

Лори наблюдаваше, отпуснала ръце отпред. Самообладанието, което доскоро й беше присъщо, вече изискваше някакви усилия, за да го поддържа. Говореше по-малко и участваше по-малко в тези сбирки за обсъждане на стратегията в съда. Изглеждаше, че пести силите си за непрестанната борба да не рухне.

Джейкъб се нацупи. Чоплеше плота на масата с нокът, защото глуповатата му пубертетска гордост бе засегната от равнодушието на Джонатан към неговите прозрения за основите на капитализма.

Джонатан приглаждаше брадичката си, улисан в мисли.

— Но ти си имал ножа в деня, когато Бен Рифкин бе убит, нали? — попита след малко.

— Да.

— Носеше ли го в парка онази сутрин?

— Не.

— Взе ли го, когато излезе от дома си?

— Не.

— А къде беше?

— В едно от чекмеджетата на стаята ми, както винаги.

— Сигурен ли си?

— Ъхъ.

— Когато тръгна към училището онази сутрин, имаше ли нещо необичайно?

— Когато тръгнах ли? Не, нищо.

— По обичайния маршрут към училището ли вървеше? През парка?

— Да.

— Значи мястото, където е убит Бен, е точно до пътеката, по която обикновено минаваш през парка?

— Ами така излиза. Не съм се сещал за това.

— Преди да намериш трупа, видя ли, чу ли нещо, докато вървеше през парка?

— Не. Както си вървях, изведнъж го видях да лежи.

— Опиши го. Как лежеше, когато го видя за пръв път?

— Просто си лежеше по корем на… такова… един полегат склон върху листата.

— Сухи или мокри бяха листата?

— Мокри.

— Сигурен ли си?

— Така си спомням.

— Така си спомняш или налучкваш?

— Не помня добре.

— Тогава защо отговори на въпроса?

— Де да знам.

— Отсега нататък отговаряй абсолютно честно, става ли? Ако точният отговор е „Не помня“, това ще казваш, разбра ли?

— Разбрах.

— Значи виждаш тяло на земята. Имаше ли кръв?

— Отначало не видях кръв.

— Какво направи, когато доближи тялото?

— Ами повиках го по име. Нещо като „Бен, Бен, добре ли си?“. Нещо подобно.

— Значи си го разпознал веднага?

— Ъхъ.

— Как? Той е лежал по лице, главата му е била надолу по склона, а ти си бил над него.

— Ами познах го, това е. По дрехите, по вида, ако се сещате.

— По вида ли?

— Ъхъ. Такова… по външността.

— Можел си да видиш само подметките на маратонките му.

— Не, виждаше се. Пък и човек се познава лесно.

— Добре. Значи намираш тялото и казваш „Бен, Бен!“. Какво се случи после?

— Е, той не отговори и не мърдаше. Реших, че трябва да е пострадал доста зле, затова слязох да видя какво му е.

— Повика ли помощ?

— Не.

— А защо? Имаше ли мобилен телефон?

— Ъхъ.

— Значи намираш жертва на кърваво убийство, имаш телефон в джоба си, но изобщо не помисляш да се обадиш на 911?

Джонатан се стараеше да задава въпросите си така, сякаш само искаше да разбере с подробности цялата история. Това си беше разпит, но не враждебен. Поне не и очевидно враждебен.

— Можеш ли да оказваш първа помощ на пострадал?

— Не, само исках да проверя дали е добре.

— Не предположи ли, че може да е било извършено престъпление?

— Май ми хрумна нещо такова, но не бях съвсем сигурен. Можеше да е злополука. Паднал е или де да знам какво.

— Как е паднал? Защо?

— Ами не знам. Само си помислих.

— Значи не си имал причина да смяташ, че е паднал?

— Нямах. Вие вече извъртате нещата.

— Джейкъб, опитвам се да разбера. Защо не повика помощ? Защо не се обади на баща си? Той е юрист, работи в прокуратурата… той щеше да е наясно какво трябва да се направи.

— Ами просто… Не знам, не се сетих за това. Това си беше лоша изненада. Не бях… подготвен, ако ме разбирате. Не знаех какво е правилно.

— Добре, какво стана след това?

— Слязох надолу по склона при него.

— Подпря ли се на колене?

— Май така беше.

— Върху мокрите листа?

— Не знам. Може и да съм останал прав.

— Останал си прав… Значи си гледал надолу към него?

— Не. Не помня. Както го описвате, сигурно съм се подпрял на коляно.

— Дерек те е видял няколко минути по-късно в училището, а той не помни панталонът ти да е бил мокър или изкалян.

— Вероятно съм бил прав…

— Добре. Значи си стоял над него и си го гледал от горе на долу. А после?

— Както казах, обърнах го леко, за да видя как е.

— Каза ли му нещо?

— Мисля, че не.

— Значи виждаш свой съученик, проснат по корем в безсъзнание, но го обръщаш ей така, без да му кажеш и една дума?

— Не, може и да съм казал нещо. Не съм сигурен.

— Когато стоеше над Бен в дъното на склона, забеляза ли някакви следи от престъпление?

— Не.

— Имало е дълга ивица кръв по целия склон от раните на Бен. Не я ли забеляза?

— Не. Аз… такова… вече превъртах малко, ако се сещате.

— Превърташе ли? Всъщност какво означава това?

— Де да знам. Май се паникьосах.

— Защо си изпаднал в паника? Каза, че не си знаел какво се е случило и не си подозирал престъпление. Предположил си, че е някаква злополука.

— Знам, ама момчето си лежеше на земята. Доста шантаво положение.

— Когато Дерек те е видял няколко минути по-късно, не си изглеждал като превъртял.

— Ами, пак така си беше. Но не се издавах. В главата си бях превъртял.

— Добре. Значи стоиш над тялото. Бен вече с мъртъв. Кървял е от три рани в гърдите, има следи от кръв по склона към тялото, но ти не си видял никаква кръв и не си имал представа какво се е случило. И си превъртял, но не ти личи. Какво стана после?

— Като ви слушам, май не ми вярвате.

— Джейкъб, налага се да ти кажа нещо — няма значение дали ти вярвам. Аз съм твой адвокат, а не баща или майка.

— Е, да, и все пак… Не ми харесва как представяте всичко. Това е моята история, нали? А вие я обръщате така, че да ме изкарате лъжец.

Лори, която не бе продумала досега, каза:

— Джонатан, моля те да престанеш. Съжалявам, но мисля, че вече внуши каквото искаше.

Джонатан се стресна.

— Добре, Джейкъб. Майка ти е права. Може би е най-добре да спрем дотук. Намерението ми не беше да те разстроя. Искам обаче да обмислиш нещо. Цялата тази история може и да е звучала подредено в главата ти, докато си бил сам в стаята си, но когато те подложат на кръстосан разпит, няма да е същото. Уверявам те, моят разпит ще ти се стори детска игра в сравнение с това, което ще направи с тебе Нийл Ладжудис, ако дадеш показания. Аз съм на твоя страна, но Ладжудис не е. Освен това съм добър човек, а той… трябва да си върши работата. Ето какво си представям, че щеше да ми кажеш. Ти си бил при онзи труп е три зейнали рани в гърдите и си пъхнал ръката си под тялото така, че да оставиш един-единствен пръстов отпечатък от вътрешната страна на неговата дреха. Но когато си дръпнал ръката си, по нея не е имало никаква кръв, затова няколко минути по-късно никой в училището не е забелязал нищо нередно. Ако ти беше съдебен заседател, какво щеше да мислиш за такава история?

— Да, ама е вярно. Не чак в подробностите — вие ме обърквахте. Той не лежеше точно по корем и тогава от него не течеше кръв. Изобщо не беше така. Вие… такова… ме разигравате. Аз говоря истината.

— Джейкъб, съжалявам, ако съм те притеснил. И не те разигравам.

— Кълна се в Господ, че казвам истината.

— Добре, разбирам.

— Не, изкарахте ме лъжец.

Джонатан не отговори. Разбира се, последният похват, към който прибягва притиснатият в ъгъла лъжец, е да предизвика съмняващия се в него да му каже в лицето, че лъже. Още по-лошото беше, че гласът на Джейкъб прозвуча рязко. Може би сянка на заплаха, а може би само страх на момче, готово да се разплаче.

— Джейк, всичко е наред — казах му. — Джонатан също трябва да си върши работата.

— Знам, но той не ми вярва.

— И да е така, той е твой адвокат независимо дали ти вярва. Адвокатите са си такива.

Намигнах му.

— Ами делото? Какво ще правя там?

— Нищо — натъртих аз. — Изобщо няма да даваш показания. Ще си седиш зад масата на защитата и ще ставаш само когато е време да се прибереш вкъщи вечерта.

— Мисля, че това е най-благоразумното — вметна Джонатан.

— Но как ще им разкажа какво се случи?

— Джейкъб, не ми се вярва, че си чул собствените си думи през последните минути. Не можеш да дадеш показания.

— Тогава как ще се защитя?

— Не сме длъжни да изложим тезата на защитата — увери го Джонатан. — От нас не се иска да представяме доказателства. Този товар е изцяло върху раменете на обвинението. Ние ще оспорваме всеки един довод, Джейкъб, докато от тях не остане нищо. Това е нашата защита.

— Татко?…

Поколебах се.

— Джонатан, не съм убеден, че това ще бъде достатъчно. Не можем само да подхвърляме заяждания с доводите на Ладжудис. Той разполага с пръстовия отпечатък, има и свидетел, който ще свърже Джейкъб и ножа. Трябва да се постараем повече. Трябва да дадем нещо на онези съдебни заседатели.

— Какво предлагаш, Анди?

— Мисля, че може би е нужно да представим реална, убедителна защита.

— За мен би било удоволствие. Какво имаш предвид? Доколкото виждам, засега всички доказателства накланят везните само на едната страна.

— Какво ще кажеш за Пац? Съдебните заседатели трябва поне да чуят за него. Да им предложим истинския убиец.

— Истинският убиец ли? Ох… Как ще го докажем?

— Ще наемем детектив, който да рови в случая.

— Какво има да рови около Пац? Няма нищо. Докато ти се занимаваше с това в прокуратурата, имаше на разположение щатската полиция, всяко местно полицейско управление, едва ли не и ФБР, ЦРУ, КГБ и НАСА.

— Винаги сме имали по-оскъдни възможности от онези, които съществуват във въображението на адвокатите.

— Може би. Но тогава възможностите ти бяха по-големи, отколкото са сега, а не откри нищо. Как един частен детектив ще постигне онова, което не успяха да направят поне дузина детективи от щатската полиция?

Нямах отговор.

— Анди, чуй ме — според мен ти разбираш, че защитата не е длъжна да представи доказателства. Знаеш това, но не съм съвсем сигурен дали наистина го вярваш. Такава е играта на отсрещната страна. Ние не си подбираме клиентите и не се отказваме от делото, ако нямаме доказателства. Ето какво имаме по делото. — Той посочи купчината листове пред себе си. — Каквито карти са ни раздали, с такива ще играем. Нямаме друг избор.

— Значи трябва да намерим и нови карти.

— Къде?

— Не знам. Ще си ги извадим от ръкавите.

— Забелязвам — каза Джонатан, — че носиш риза с къси ръкави.

15. В ролята на детектив

Сара Грьол седеше в „Старбъкс“, приковала вниманието си към своя „Макбук“. Щом ме видя, тя отмести поглед от компютъра и наклони глава първо наляво, после надясно, за да извади от ушите си малките слушалки, както жените обикновено свалят обеците си. Гледаше ме сънливо и мигаше, за да се отърси от унеса на мрежата.

— Здрасти, Сара. Преча ли?

— Не, аз само… Няма нищо.

— Може ли да поговорим?

— За какво?

Погледът ми казваше: „Я стига“.

— Ако искаш, можем да отидем на друго място.

Тя не отговори веднага. Масите бяха скупчени нагъсто, хората се преструваха, че не слушат, само за да спазят добрите обноски. Обичайната неловкост да те чуват всички наоколо се подсилваше от мрачната слава на моето семейство и собствената стеснителност на Сара. Тя се срамуваше, че я виждат с мен. Може и да се страхуваше след всичко, на което се бе наслушала. Твърде много неща трябваше да претегли в ума си и това като че я възпираше да каже нещо. Предложих й да седнем на пейка отсреща, където щеше да се чувства в безопасност пред погледите на толкова хора, които в същото време нямаше да ни подслушват. Сара отметна кичур коса от челото си и се съгласи.

— Да ти взема ли още едно кафе?

— Не пия кафе.

Седнахме на пейката до другия тротоар. Тя изпъна гръб като кралска особа. Не беше пълна, но не беше и достатъчно слаба за прилепналата тениска, която носеше. Малка гънка плът се подаваше над шортите й. Хлапетата безмилостно наричаха това „поничка“. Хрумна ми, че може да бъде подходяща приятелка за Джейкъб, след като цялата тази гадост приключи.

Още държах хартиената си чаша от „Старбъкс“. Не ми се пиеше, но нямаше къде да я хвърля. Въртях я в ръцете си.

— Сара, опитвам се да открия истината за случилото се с Бен Рифкин. Трябва да намеря истинския престъпник.

Тя ме изгледа косо.

— Какъв „истински престъпник“?

— Джейкъб не го е направил. Подозират не когото трябва.

— Нали уж вече не е ваша работа? Сега на детектив ли се правите?

— Сега е мое задължение като баща.

— А-ха…

Сара се подсмихна и поклати глава.

— Налудничаво ли ти се струва да твърдя, че Джейкъб е невинен?

— Не, май не е така.

— Чудя се дали и ти не знаеш, че той е невинен. Онова, което ми каза…

— Такова нещо не съм ви казвала.

— Сара, сигурно ти е известно, че възрастните всъщност нямат представа какво се случва във вашия живот. А и как бихме могли да знаем? Все някой обаче трябва да бъде малко по-откровен с нас. Някои от вас трябва да ни помогнат.

— Вече ви помогнахме.

— Не е достатъчно. Не разбираш ли? Твой приятел ще бъде пратен в затвора за престъпление, което не е извършил.

— Как да съм сигурна, че не го е извършил? Не е ли в това целият проблем? Кой изобщо може да знае? И за вас говоря.

— А ти смяташ ли го за виновен?

— Не знам.

— Значи имаш някакви съмнения.

— Казах, че не знам.

— Сара, аз обаче знам. От много години такава ми е работата и съм уверен, че Джейкъб не го е направил. Уверявам те — не е той. Той е напълно невинен.

— То се знае, че ще го кажете. Вие сте му баща.

— Вярно, негов баща съм. Но не само заради това. Има доказателства. Ти не си ги виждала, но аз знам.

Тя се обърна към мен със снизходителна усмивчица, сякаш за миг аз се превърнах в дете, а тя — във възрастен човек.

— Господин Барбър, не ми е ясно какво искате да кажа. Какво знам аз? Не сме били толкова гъсти нито с Джейкъб, нито с Бен.

— Сара, нали ти ми подсказа да погледна във „Фейсбук“?

— Не бях аз.

— Добре, нека го кажа иначе — ако си била ти, защо би го направила? Какво би искала да науча?

— Добре, но няма да смятаме, че аз съм ви казала нещо, нали?

— Съгласен съм.

— Защото не искам да се забърквам, нали разбирате?

— Разбрах.

— Просто… такова де… бяха плъзнали разни слухове и помислих, че може би ще искате да знаете какво си приказват учениците. Защото май никой нищо не стопляше, ако се сещате. Никой от хората, които се занимаваха с това. Без да ми се обиждате, ама всички бяхте много заблудени. А в училището се знаеше. Някои ученици разправяха, че Джейкъб имал нож и двамата с Бен се сбили. А вие само се шматкахте ей така, напразно. Бен от доста време се мъчеше да тормози Джейкъб, да ви е ясно. Не че хората стават убийци заради такива неща. Но си помислих, че и това трябва да го знаете.

— Защо Бен тормозеше Джейкъб?

— А вие защо не попитате Джейкъб? Ваше дете е.

— Питах го. Изобщо не спомена Бен да го е тормозил. Само ми казва, че всичко било наред, нямал никакви разправии нито с Бен, нито с някой друг.

— Щом така казва… не знам, може и аз да бъркам.

— Моля те, Сара, самата ти не вярваш, че бъркаш. Защо Бен тормозеше Джейкъб?

Тя вдигна рамене.

— Е, не беше чак толкова зле. Всеки го тормозят. Да де, не чак тормозят, но се заяждат с всеки. Виждам как ви светват очите, като казвам „тормозят“, все едно е много страшно. На възрастните много им харесва да дърдорят за тормоза в училище. Идват и разни психолози да ни обясняват как да се справяме с това.

Тя поклати глава.

— Да речем, че не е било тормоз, а заяждане. За какво са се заяждали?

— Ами за каквото се дърлиме в училище — Джейк бил гей, бил техноманиак, бил загубеняк.

— Кой го казваше?

— Кой ли не. Не е толкова важно. Заяждат се с някого, докато им писне, после се захващат с друг.

— Бен заяждаше ли се с Джейкъб?

— Да, ама не беше само Бен. Не го приемайте зле, но Джейкъб не го смятат за много готин.

— Така ли? А за какъв го смятат?

— Ами не знам. Не е никакъв. Трудно ми е да ви обясня. Ще ми се да кажа, че Джейк е от свежите техноманиаци, само че при нас няма такова нещо. Схващате ли?

— Не.

— Е, знаете, че си имаме спортяги, нали? А той изобщо не е от тях. Имаме си и умници, нали? А той не е чак толкова умен, че да бъде и от тях. Да де, умен си е, но не чак толкова. Трябва с нещо да изпъкваш, сещате ли се? Да свириш на някакъв инструмент, да си в някой отбор или в театралната трупа, или нещо друго, може да си от малцинствата, може да си лесбо или някакъв тъпчо, или още нещо — не че е лошо. Но като няма нищо такова, ставаш един от тълпата. Ставаш обикновен и никой не знае как да те нарича — значи си нищо, ама не в лошия смисъл. Такъв си беше и Джейкъб. Обикновен. Това вече разбирате ли го?

— Напълно.

— Наистина ли?

— Да. Ти каква си, Сара? С какво изпъкваш?

— С нищо. Същата съм като Джейкъб. Никаква.

— Но не в лошия смисъл.

— Вярно.

Хора, които влизаха или излизаха от „Старбъкс“, се заглеждаха любопитно в нас, макар че не знаех дали ме разпознават. Може би вече изпадах в параноя.

— Само исках да ви кажа, че… — тя се позапъна, за да подбере думите — … е много хубаво това, което се опитвате да направите. Искате да докажете, че Джейкъб е невинен, сещате се. Вие трябва да сте много добър баща. Ама Джейкъб не е като вас. Знаете си го, нали?

— Не… Защо?

— Ами така се държи. Много си мълчи. И е някак свит. Не казвам, че е лошо момче. Изобщо не е лош. Но няма много приятели, нали разбирате? Те са малка тайфа с Дерек и оня Джош — а това момче направо е откачено. Много е сбъркано в главата, казвам ви. Но Джейкъб няма много приятели около себе си. Искам да кажа, че май така си му харесва. Негова си работа, то се знае. Не се опитвам да го наклепам. Само дето сигурно си мисли какви ли не неща. Де да знам… Не ми се вижда щастлив.

— Сара, значи ти се струва, че той е нещастен?

— Да, малко. Но пък на всеки се случва да е нещастен, нали? Поне от време на време?

Не отговорих.

— Трябва да говорите с Дерек. С Дерек Ю, сещате се. Той знае повече от мен за тези неща.

— Сара, в момента говоря с тебе.

— Не, отидете да говорите с Дерек. Не искам да се оплитам в тази история. Дерек и Джейкъб са си гъсти от малки. Сигурна съм, че Дерек може да ви каже повече неща от мен. Сигурна съм, че той ще иска да помогне на Джейкъб. Нали уж е най-добрият му приятел?

— Сара, а защо ти не искаш да помогнеш на Джейкъб?

— Искам, само че… такова… не знам достатъчно. Дерек знае.

Идеше ми да я погаля по рамото или по ръката, но всички отдавна бяхме отучени от такива съмнителни бащински жестове. Затова се ограничих да вдигна хартиената чаша към нея като за наздравица.

— В доскорошната ми работа винаги задавахме един въпрос в края на всеки разговор: Има ли нещо, което според теб трябва да знам, но не съм попитал за него, каквото и да е то.

— Няма. Не се сещам.

— Сигурна ли си?

Тя изпъна напред ръцете си.

— Честна дума.

— Добре, Сара, благодаря ти. Знам, че Джейкъб едва ли е много популярен напоследък и мисля, че ти прояви голяма смелост, като се съгласи да говориш с мен.

— Не съм смела. Ако се искаше смелост, нямаше да говорим. Аз не съм от смелите. Просто… Джейк ми е симпатичен. Тоест не че знам много за това дело и останалото. Просто харесвах Джейк… преди, сещате се. Той беше добро момче.

— И сега е добро момче.

— Да де, и сега.

— Благодаря ти.

— Господин Барбър, знаете ли… хващам се на бас, че сте имал много свестен баща. Защото и вие ми се струвате много свестен баща. Затова се хващам на бас, че сте имал добър баща, който някак ви е научил да бъдете като него. Познах ли?

Господи, това момиче не четеше ли вестници?!

— Не съвсем — отвърнах аз.

— Не съвсем, но горе-долу?

— Нямах баща.

— Да не е бил вашият пастрок?

Завъртях глава.

— Всеки си има баща, господин Барбър — учуди се тя. — Освен Господ де.

— Аз нямах, Сара.

— А-а… Е, може пък така да е най-добре. Бащите изобщо да не се месят в живота ти.

— Може би. Не ми се вярва, че аз съм подходящият човек, на когото да зададеш такъв въпрос.

Семейство Ю живееше на една от криволичещите сенчести улици зад библиотеката, близо до основното училище, където се бяха запознали всички тези деца. Тяхната къща беше малка и спретната, в стар колониален стил, с вход по средата на фасадата, цялата бяла, но с черни капаци на прозорците. Някой от предишните собственици бе добавил пред входа антре с тухлени стени и то изпъкваше на белия фон като начервена уста. Спомних си как едва се побирахме всички в тясното помещение, когато с Лори идвахме на гости през зимните месеци. Тогава семействата ни бяха в приятелски отношения. В онези времена родителите на приятелите на Джейкъб обикновено ставаха и наши приятели. Ние сякаш подреждахме семействата като парченца от пъзел — баща с баща, майка с майка, дете с дете, за да видим дали си пасваме. Семейство Ю не беше идеалният случай, защото имаха и дъщеря Абигейл, три години по-малка от момчетата. Но приятелството ни с тях беше удобно за известно време. Започнахме да се виждаме все по-рядко не защото се скарахме, децата просто израснаха. Вече общуваха само помежду си, а приятелството ни не беше чак толкова силно, че да продължим да се търсим. И все пак вярвах, че все още сме приятели. Колко наивен бях.

Когато натиснах звънеца, ми отвори самият Дерек. Той се вцепени. Пулеше се в мен с големите си глуповати кафяви очи, докато не му казах:

— Здравей, Дерек.

— Здрасти, Анди.

И двете деца на семейство Ю винаги се обръщаха към Лори и мен със собствените ни имена — волност, с която така и не свикнах. А в сегашните обстоятелства още повече ме подразни.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

Дерек не успяваше да измисли никакъв отговор.

Стоеше и ме зяпаше.

От кухнята се чу гласът на баща му:

— Дерек, кой дойде?

— Всичко е наред, Дерек — успокоих момчето. Паниката му почти ме разсмя. Защо се втрещи така, за бога? Нали ме беше виждал хиляди пъти?

— Дерек, с кого говориш?

Краката на стол изчегъртаха по пода в кухнята. Дейвид Ю се появи в коридора, опря длан в шията на сина си и полека го придърпа навътре.

— Здравей, Анди.

— Здравей, Дейвид.

— Можем ли да ти бъдем полезни с нещо?

— Само исках да поговоря с Дерек.

— За какво?

— За делото. За това, което се е случило. Опитвам се да открия кой го е направил. Трябва да знаеш, че Джейкъб е невинен. Помагам на адвоката да се подготви за делото.

Дейвид кимна, за да покаже, че ме разбира.

И жена му Карън излезе от кухнята, поздрави ме сдържано и тримата застанаха на входа, сякаш щяха да се снимат за семеен портрет.

— Дейвид, може ли да вляза?

— Според мен не е желателно.

— Защо?

— Анди, ние сме в списъка на свидетелите. Не би трябвало да говорим с никого.

— Това е нелепо. Живеем в Америка — тук можеш да говориш, с когото пожелаеш.

— Прокурорът ни каза да не говорим с никого.

— Ладжудис ли?

— Същият. Точно така каза: „Не говорете с никого“.

— Е, имал е предвид журналистите. Искал е да не правите противоречащи си изказвания заради кръстосания разпит на делото. Аз се опитвам да науча исти…

— Анди, той каза друго. „Не говорете с никого.“

— Ясно, но няма право да го каже. Никой не може да ви наложи такава забрана.

— Съжалявам.

— Дейвид, дойдох заради сина си. Познаваш Джейкъб, и то от мъничък.

— Съжалявам.

— Добре, не може ли да вляза, за да обсъдим това?

— Не.

— Не може ли?

— Не може.

Погледите ни се срещнаха.

— Анди — изрече той, — тъкмо сме се събрали цялото семейство и твоето присъствие е нежелателно.

Понечи да затвори, но Карън му попречи, като хвана ръба на вратата. Гледаше го умоляващо.

— Моля те, не идвай повече — натърти Дейвид Ю и добави само от учтивост: — Желая ти късмет.

Дръпна ръката на Карън от вратата и затвори внимателно. Чух как сложи веригата.

16. Свидетел

На прага на апартамента на семейство Маграт ме посрещна пълна кръглолика жена с естествено къдрава и несресана черна коса. Носеше черен еластичен клин и огромна тениска с надпис „Не ми се прави на голяма работа, да не ти покажа аз каква съм“. Този образец на остроумието заемаше цели шест реда и подкани погледа ми да слезе от поклащащия се бюст към изпъкващия корем — преживяване, което и сега ми е противно да си спомня.

— Тук ли е Матю? — попитах я.

— Кой го търси?

— Идвам от името на Джейкъб Барбър.

Никаква промяна в погледа й.

— Заради убийството в парка „Колд спринг“.

— Аха… Негов адвокат ли сте?

— Негов баща.

— Крайно време беше. Вече се чудех дали момчето не е сам-самичко на този свят.

— Това пък защо?

— Ами отдавна чакахме да се весне някой. Колко седмици минаха… Къде се загубиха тия ченгета?

— Може ли само… Матю Маграт тук ли е? Предполагам, че е ваш син?

— Ама вие сигурен ли сте, че не сте някакво ченге?

— Няма как да съм по-сигурен.

— Да не сте от службата за надзор на малолетни престъпници?

— Не съм.

Тя опря ръка на хълбока си.

— Искам да му задам няколко въпроса за Лионард Пац — обясних аз.

— Знам.

Жената се държеше толкова странно — не само със загадъчните отговори, но и с особения си поглед — че не схванах веднага смисъла на последната дума.

— Е, тук ли е Мат? — настоях, за да се отърва от нея.

— Тук е. — Тя отвори вратата широко. — Ей, Мат! Дошъл е един човек да се види с теб.

Тя се затътри обратно в апартамента, сякаш изведнъж загуби всякакъв интерес към случката. Вътре беше тясно и претрупано с вещи. Макар че Нютън се слави като предградие на заможните, все пак има и места, които са по джоба на работници. Семейство Маграт се бяха настанили в малко жилище с две спални — част от къща, разделена на четири апартамента. В ранната вечер тук беше сумрачно. По огромния стар телевизор с кинескоп вървеше мач на „Ред Сокс“. Срещу телевизора имаше протъркано плюшено кресло с цвят на горчица, в което госпожа Маграт тежко се настани.

— Обичате ли бейзбол? — подхвърли тя през рамо. — Щото аз го обичам.

— Как да не го обичам!

— Знаете ли с кои играят?

— Не.

— Нали уж обичате бейзбол?

— Сега си имам други грижи.

— Срещу „Блу Джейс“.

— Вярно, „Блу Джейс“. Как забравих.

— Мат! — изрева тя и продължи разговора: — Пак се е затворил с гаджето си и кой знае какви ги вършат в стаята. Името й е Кристин. Това момиченце не благоволи и две думички да ми каже, откакто идва тук. Все едно съм някакъв боклук. Само иска да си прави кефа с Мат, все едно ме няма. И Мат е същият. Само иска да се гушка с Кристин. И двамата не ми обръщат внимание.

Кимнах.

— Тъй ли…

— А вие как научихте фамилията ни? Нали уж данните за жертви на сексуални престъпления са поверителни.

— Доскоро работех в прокуратурата.

— Да бе, четох някъде. Вие сте човекът. Имаше ваши снимки във вестниците. Значи сте прочел цялото досие?

— Така е.

— И знаете за оня тип Лионард Пац? И какво е направил на Мат?

— Да. Както е описано, награбил го е в библиотеката.

— Пипал го е по топките.

— Ами… и там също.

— Мат! — кресна тя отново.

— Ако моментът не е подходящ…

— А, не, имате късмет, че е тук. Иначе все се запилява някъде с гаджето и изобщо не мога да го зърна. Определен му е вечерен час — осем и половина, но хич не му пука. Скитосва колкото си иска. И отговорникът му в службата за надзор знае всичко това. Нали не е неправилно да ви казвам, че има отговорник? Не знам какво да го правя това момче. От службата за непълнолетни го бяха прибрали в поправително училище, после ми го върнаха. Преместих се тук от Куинси, за да не е с ония негови приятелчета, дето за нищо не стават. Дойдох тук, защото се надявах да му помогна. Хич не беше лесно да си намеря тоя апартамент. И знаете ли какво стана? Знаете ли какви ми ги дрънка сега? След всичко, което направих за него? „Мамо, ти не си същата. Откакто живееш в Нютън, стана много нафукана. Носиш нафукани очила, купуваш си нафукани дрешки, щото си мислиш, че си като другите в Нютън.“ А знаете ли защо нося очилата? — Тя ги взе от масичката до креслото. — Ами щото не виждам! Но той така ме подлуди, че не ги слагам вкъщи. Същите очила имах в Куинси, но тогава нищичко не казваше за тях. Каквото и да правя за него, все не му стига.

— На майките не им е лесно — вметнах аз.

— Той пък вече казва, че не ме щял за майка. Все това повтаря. И знаете ли защо? Мисля си, че е щото съм напълняла, щото не съм хубавица. Не съм кльощава като Кристин, не ходя на фитнес и нямам хубава коса. Такава съм си! Ама си оставам негова майка! Знаете ли как ме нарича, като иска да ме ядоса? Била съм дебело лайно. Правя всичко за това момче, ама всичко! Да не съм дочакала благодарност от него досега? Да не ми е казал поне веднъж „Мамо, обичам те“? Как пък не. Само повтаря: „Имам нужда от пари“. Иска пари от мен, а аз му казвам: „Мати, не мога да ти дам пари“. А той продължава да врънка: „Хайде бе, мамо, поне два-три долара“. Казвам му, че нямам излишни пари, щото ми трябват да му купувам всички ония неща, дето ги харесва. Като онова яке с емблемата на „Селтикс“, дето непременно трябваше да го има. Сто и петдесет долара се изръсих като глупачка, за да го зарадвам.

Вратата на стаята се отвори и Мат Маграт влезе — бос, само по шорти „Адидас“ и тениска.

— Мамо, що не млъкнеш, а? Ще пощуриш човека.

Според данните в полицейските доклади за сексуалното посегателство на Лионард Пац жертвата трябваше да е на четиринайсет години, но това момче изглеждаше с няколко години по-голямо. Беше красавец, с квадратна челюст и изражение на обигран мърльо.

Показа се и приятелката му Кристин. Не беше хубава като Мат, с тясно лице, малка уста, лунички и плоски гърди. Носеше блузка с широк разрез горе, която се смъкваше накриво и оголваше млечно бяло рамо и презрамка на лилав сутиен. Прозрях мигновено, че момчето изобщо не държи на нея. Най-вероятно съвсем скоро щеше да й разбие сърцето. Съжалих я още преди да се покаже цялата от стаята. Изглеждаше на тринайсет или четиринайсет. Още колко ли мъже щяха да й разбиват сърцето, преди да й омръзне?

— Ти ли си Матю Маграт?

— Аз съм. Защо питате? Кой сте вие?

— На колко години си, Матю? Кога си роден?

— 17 август 1992 година.

За малко ме разсея мисълта за годината — 1992-ра. Колко близко минало изглеждаше, но колко се бях отдалечил от нея в живота си. Тогава вече бях юрист от осем години, а с Лори се опитвахме да заченем Джейкъб.

— Още не си навършил петнайсет години.

— И какво от това?

— Нищо. — Погледнах за миг Кристин, която ме наблюдаваше с присвити очи, както подобава на лошо момиче. — Дойдох да те попитам за Лионард Пац.

— За Лен? Какво искате да знаете?

— „Лен“? Така ли го наричаш?

— Понякога. А вие кой сте все пак?

— Аз съм бащата на Джейкъб Барбър. Момчето, което обвиниха за убийството в парка „Колд спринг“.

— Ъхъ — кимна Матю. — Досещах се, че е нещо такова. Рекох си, че може да сте ченге. Щото така ме зяпахте. Все едно съм направил нещо лошо.

— Мат, а ти как мислиш — направил ли си нещо лошо?

— Не съм.

— Ето, няма за какво да се тревожиш, нали? Все едно ти е дали съм ченге.

— Ами тя? — кимна той към момичето.

— Защо я намесваш?

— Не е ли престъпление да правим секс, ако е прекалено малка… как го наричаха?

— Блудство с малолетни.

— Да бе. Ама не се брои, ако и аз съм препалено малък, нали? Ако двамата са малки и правят секс, сам разбирате, един с друг, ако и двамата са малолетни, но се чукат…

— Мат! — сгълча го майка му.

— В щата Масачузетс минималната възраст за секс по взаимно съгласие е шестнайсет години. Ако двама четиринайсетгодишни правят секс, значи и двамата извършват блудство с малолетни.

— Казвате, че блудстват един с друг, а?

— Формално погледнато е така.

Той изгледа Кристин заговорнически.

— Маце, ти на колко си?

— На шестнайсет.

— Ей, днес съм късметлия!

— Моето момче, не прибързвай. Има още време до края на деня.

— Я слушайте какво ще ви кажа — май ще е по-добре хич да не приказвам с вас — нито за Лен, нито за друго.

— Мат, не съм полицай. Не ме интересува на колко години е твоята приятелка, не ме интересува какво правите. За мен е важен само Лионард Пац.

— Значи сте татко на онова момче, а?

— Да.

— Вашият син не го е направил, да знаете.

Чаках, а сърцето ми щеше да изскочи.

— Лен го е направил.

— Мат, откъде знаеш?

— Просто знам.

— Как си научил? Доколкото знам, ти си жертва на сексуално посегателство. Не предполагах, че познаваш… Лен.

— Историята е малко заплетена.

— Наистина ли?

— Ъхъ. С Лени сме приятели… горе-долу.

— Той е от онзи вид приятели, срещу които подаваш оплакване в полицията ли?

— Ще ви кажа честно — онова, за което го натопих… не е направил нищо такова.

— Не е ли? Тогава защо подаде оплакване?

Мат се засмя.

— Нали ви казах — заплетена история.

— Опипвал ли те е или не те е опипвал?

— А бе, опипвал ме е.

— И какво заплетено има в историята?

— Ей, сериозно ви говоря, не ми е приятно да си приказваме за това. Не ми се вярва, че е добре да си приказвам с вас. Имам право да си мълча. И веднага ще си използвам правото, ясно?

— Имаш право да мълчиш пред полицаите. Аз не съм от тях. Петата поправка не важи пред мен. Сега в тази стая няма никаква Пета поправка.

— Може да загазя.

— Мат… моето момче. Чуй ме. Аз съм много търпелив човек. Но ти започваш да ме изнервяш. И вече се чувствам… — вдишах с пълни гърди — … ядосан, схващаш ли, Мат? Не ми харесва да се чувствам така. Затова хайде да спрем с игричките, може ли?

Усещах колко е огромно тялото ми. И колко по-едър съм от това хлапе. Струваше ми се, че ставам все по-голям и накрая стаята няма да ме побере.

— Мат, ако знаеш нещо за онова убийство в парка, кажи го. Защото, моето момче, изобщо не можеш да си представиш какво преживях досега.

— Не искам да говоря пред тях.

— Чудесно.

Пръстите ми твърдо стиснаха мишницата му и я извиха. Знаех с каква лекота бих могъл да отделя ръката от тялото му с още малко усукване, как бих могъл да откъсна тази кожа, мускули и кости… Поведох го към спалнята на майка му — неголяма стая с легло, нощно шкафче, приспособено от два кашона, обърнати с дъното нагоре, и мозайка от снимки на известни актьори, изрязани прилежно от списания и закрепени с прозрачни лепенки по стените. Затворих вратата и застанах пред момчето, скръстил ръце на гърдите си. Адреналинът се изцеждаше от мускулите ми със същата бързина, с която нахлу, сякаш и тялото ми позна, че кризата е отминала и хлапето няма да се инати повече.

— Разкажи ми за Лионард. Как се запозна с него?

— Залепи се за мен веднъж в „Макдоналдс“, един такъв мазен и смачкан. Предложи да ме почерпи нещо — сандвич или каквото поискам. Бил готов да ми купи каквото ми щукне, само за да хапнем заедно, да поседи на същата маса. Знаех си, че е педалче, ама като предлагаше да ме почерпи с „Биг Мак“, що да ми пука? Аз нали си знам, че не съм гей, тогава какво ме засяга? Съгласих се, седнахме да ядем и той взе да ми се прави на голям мъжага, на голяма свежарка, все едно сме си приятелчета. Попита искам ли да отида с него в апартамента му. Имал много дискове, можело да гледаме някакъв филм, такива неща. Ясно ми беше за какво се натиска. Аз веднага го отрязах, че нищо няма да правим, но ако има мангизи, може и да стане работата. И той изръси, че щял да ми даде петдесетачка, за да ме опипа по пакета, ама само през панталона. Аз пък му казах, че за стотачка ще го оставя да ме пипа. И той се нави.

— Значи ти даде стотачка?

— Ами да. Само за да ме пипа по гъза и останалото.

Хлапето прихна от мисълта, че е изкопчило сто долара за такава дреболия.

— Продължавай.

— После все ме врънкаше, че искал пак да го прави. И всеки път ми даваше по сто долара.

— А ти какво правеше за него?

— Нищо. Заклевам се.

— Мат, не ме занасяй. Нищо срещу сто долара?

— Истина е. Винаги му позволявах само да ме обарва по гъза и… и отпред де.

— Свалял ли си дрехи от себе си?

— Не. Винаги си бях с дрехите.

— Всеки път ли?

— Всеки път.

— И колко пъти го направихте?

— Пет.

— Значи се събраха петстотин долара?

— Така е.

Мат пак се подхилваше. Лесни пари.

— А бъркаше ли в панталона ти?

Кратко двоумене.

— Веднъж.

— Веднъж ли?

— Наистина веднъж.

— Колко продължи това?

— Няколко седмици. Разправяше, че не можел да си го позволи повече.

— И какво се случи в библиотеката?

— Нищо. Аз не съм влизал в тая библиотека. Дори не я знам къде е.

— А защо подаде оплакване срещу него?

— Той каза, че вече не искал да ми плаща. Не му харесвало да плаща, не бивало да е така, ако сме… един вид приятели, нещо такова. Аз му казах, че ако не ми плаща, ще го натопя. Знаех си, че е с условна присъда и е в списъка на сексуалните престъпници. И ако наруши условията, отива в пандиза. Той също си знаеше.

— Но не искаше да ти плати?

— Даде ми малко пари. Подмазваше ми се: „Ще ти платя половината“. Аз му викам: „Ще ми платиш всичко“. Имаше мангизи, и то много. И без това не го правех, щото много ми се иска. Ама и аз имам нужда от пари, нали разбирате? Вижте я тая дупка. Знаете ли какво е да нямаш пари? Без тях нищо не можеш да направиш.

— Значи си крънкал пари от него. Какво общо има това с парка „Колд спринг“?

— Ами това беше причината да ме зареже. Каза ми, че харесал друго момче, което сутрин минавало през парка близо до неговия блок.

— Кое момче?

— Същото, дето беше убито.

— Ти как разбра, че е същото?

— Лионард разправяше, че искал да се запознае с него. Май го дебнеше, мотаеше се в парка сутрин, за да го срещне. Дори знаеше името му. Чул го, когато оня говорел с приятелите си. Казвал се Бен. Щял да се опита да говори с него. Всички тия приказки бяха преди да стане белята. Хич не се сещах за това, докато хлапето не беше убито.

— Какво казваше Лионард за него?

— Бил хубавец. Точно тая дума каза — „хубавец“.

— Защо смяташ, че би могъл да прибегне до насилие? Заплашвал ли те е някога?

— Не. Вие майтапите ли се с мен? Щях да го направя на кайма. Лени е слабак, нищо че е грамаден. Може затова да си пада по момчета — те са по-малки от него.

— Но защо би се нахвърлил срещу Бен Рифкин, ако го е срещнал в парка?

— Де да знам. Не съм бил там. Ама знам, че Лени имаше нож и го носеше, когато си мислеше, че може да се примъкне към някого. Казваше, нали разбирате, че като си педал и сбъркаш човека, когото сваляш, може да си го отнесеш много зле.

— Виждал ли си ножа?

— Да, носеше го и в деня, когато се запознахме.

— Как изглеждаше?

— Че как да изглежда? Нож като нож.

— Приличаше ли на кухненски нож?

— Не, повече приличаше на боен нож. Щото имаше едни такива зъбци. Малко оставаше да му го отмъкна. Готин нож.

— Защо не си споменал пред никого за това? Знаел си, че онова момче е убито.

— И аз съм условно освободен. Не можех да кажа, че… такова, съм измъквал пари от Лен, или един вид съм излъгал как ме е награбил в библиотеката. Това си е нещо като престъпление.

— А, не казвай „нещо като престъпление“. Защото наистина е престъпление.

— И аз за същото говоря.

— Мат, още колко щеше да чакаш, докато решиш да кажеш това на някого? Щеше ли да оставиш да осъдят сина ми за убийство, което не е извършил, само за да не се изложиш, че си позволявал на някакъв тип да опипва топките ти всяка седмица? Щеше ли да си държиш устата затворена, докато не пратят сина ми в щатския затвор?

Той мълчеше.

Гневът, който изпитах, беше стар и привичен. Прост и праведен гняв, същински балсам за душата, който познавах като стар приятел. Не ме разгневи хитричката гадинка пред мен. Бездруго животът обикновено наказва глупаци като Мат Маграт рано или късно. Не, гневът ми беше насочен към самия Пац, защото беше убиец, и го от най-гнусните — убиец на дете. Те будят най-яростното презрение на полицаи и прокурори.

— Ами аз си казах, че никой няма да ми повярва — оправда се Мат. — Ей в това е цялата спънка — как да им обясня как е убито момчето, като вече излъгах за оная история в библиотеката? Ако бях казал истината, само щяха да отговорят: „Ти вече ни излъга веднъж. Защо да ти вярваме сега?“. Е, какъв смисъл имаше?

Разбира се, беше прав. Трудно бих могъл да си представя по-лош свидетел от Мат. Закоравял лъжец, на когото няма да повярва нито един съдебен заседател. За съжаление и той, подобно на лъжливото овчарче, този път казваше истината.

17. „Нищо ми няма!“

Във „Фейсбук“ профилът на Джейкъб беше блокиран, вероятно заради получено съдебно разпореждане да се представи копие от всичко, което някога е писал там. Но със самоубийствено упорство той си създаде нов профил под името „Марвин Гласкок“ и започна пак да си общува с предишните най-близки приятели. Не се опита да го пази в тайна и аз буквално изревах, когато научих. За моя изненада Лори застана на негова страна.

— Той е много самотен. Нуждае се от хора.

Всичко, което Лори правеше, се крепеше върху неизменното желание да помогне на Джейкъб. Тя настояваше, че той вече е напълно изолиран и неговият „живот в мрежата“ е толкова необходима, неразделна, „естествена“ част от общуването на подрастващите, че ще бъде прекалено жестоко да го лишим дори от тези минимални контакти. Принуди ме да й напомня, че прокуратурата се стреми да му отнеме несравнимо повече неща в живота му, и накрая постигнахме съгласие да наложим някои ограничения на новия му профил. Джейкъб не биваше да променя паролата си, за да имаме достъп и възможността да се намесваме. В постингите му не биваше да има и намек за нещо, дори косвено свързано с делото. Наложихме му и пълна забрана да слага в профила си снимки или видеоклипове, които неизбежно плъзват из интернет и подлежат на пристрастно тълкуване. Така започна играта на котка и мишка, в която едно иначе умно дете се опитваше да пуска за собственото си положение толкова мъгляви шегички, че баща му бе принуден да играе ролята на цензор.

Част от сутрешните ми занимания в интернет стана проверката какво е написал Марвин Гласкок във „Фейсбук“ предишната вечер. Всяка сутрин първо преглеждах пощата си в „Гугъл“, после влизах във „Фейсбук“. След това пусках търсене за новини, в които се споменава името Джейкъб Барбър. Ако всичко беше наред, потапях се за още няколко минути във виртуалния свят на мрежата, за да забравя за малко бушуващото наоколо бедствие.

За мен най-изумителната страна на новото превъплъщение на моя син във „Фейсбук“ беше фактът, че изобщо си намери „приятели“. В истинския свят той вече нямаше приятели, беше съвсем сам. Отстраниха го от учебни занятия и през септември кметството щеше да бъде задължено да му осигури индивидуално обучение. Такова е изискването на закона. Лори се пазареше седмици наред с отдел „Просвета“ на колко часа домашни уроци има право Джейкъб. Същите деца, които преди охотно се свързваха с него в мрежата, не искаха дори да забележат съществуването му. Е, да, сега само неколцина се съгласиха да приемат „Марвин Гласкок“ във виртуалната си групичка. Преди убийството на Рифкин приятелите на Джейкъб във „Фейсбук“ наброяваха четиристотин седемдесет и четири и повечето бяха от неговото училище. Сега имаше само четирима и Дерек Ю беше един от тях. Питам се дали тези четиримата или самият Джейкъб разбираха, че всяко действие в мрежата, всяко щракане с мишката или натискане на клавиш се записваха и съхраняваха в някой сървър. Нищо направено в интернет — абсолютно нищо — не оставаше скрито. И за разлика от телефонните обаждания, това беше писмена комуникация — с всеки свой разговор онлайн те създаваха запис. Мрежата е сбъднатата мечта на прокурора, записваща система, която чува и най-интимните, най-ужасните тайни, дори онези, които никога не са изречени на глас. Това е по-добре и от подслушвателно устройство, защото е поставено в главата на всеки.

Разбира се, всичко беше само въпрос на време. Рано или късно, докато тракаше на лаптопа си нощем в улисващото опиянение на мрежата, Джейкъб щеше да направи пубертетски тъпанарски гаф. Случи се към средата на август. Рано сутринта в неделя надникнах в страницата на Марвин Гласкок и открих снимка на Антъни Пъркинс в кадър от филма „Психо“. Онзи прочут кадър, в който е вдигнал нож, за да прободе героинята на Джанет Лий под душа, но на него с „Фотошоп“ бе сложено лицето на моя син — Джейкъб, като Норман Бейтс. Лицето явно бе взето от снимка, направена на някакъв ученически купон. Джейкъб бе сложил снимката на страницата си с надпис „Какво мислят хората за мен“. Имаше и коментари от приятелите му:

„Тоя тип сега прилича на мацка.“

„Страхотия. Сложи си я за снимка в профила.“ „Марвин Гласкок! Тоя пич ще ви стопи лагерите!“ Не изтрих снимката веднага. Исках първо да си поприказвам сериозно с Джейкъб. Качих се на втория етаж с лаптопа, машината бръмчеше тихичко в ръцете ми.

Джейкъб още спеше. Един от любимите му юношески романи лежеше отворен на нощното шкафче. Харесваше научната фантастика — истории за далечното бъдеще и военни фантасмагории за свръхсекретни армейски части с кодови имена като „Алфа форс“. Не си падаше по недорасли мрачни вампири. Не искаше да се откъсва чак толкова от действителността.

Наближаваше седем сутринта. Зад затворените щори се прокрадваше мъждива светлина.

Пристъпих бос към леглото. Джейкъб се събуди и обърна глава, за да ме погледне. Бях много ядосан. Обърнах лаптопа с екрана към него, за да покажа уликата за нарушението на правилата.

— Какво е това?

Той изпъшка сънен.

— Какво е това? — повторих.

— Кое?

— Това!

— Де да знам. За какво говориш?

— За тази картинка във „Фейсбук“. От снощи, не помниш ли? Нали ти си я качил на страницата?

— Пошегувах се.

— Пошегувал си се значи?

— Татко, това е шега.

— Шега, а? Какво ти става?

— Трябва ли да се караме заради…

— Джейкъб, знаеш ли какво ще направят с тази снимка? Ще я навират в очите на съдебните заседатели и знаеш ли какво ще кажат? Ще заявят, че е проява на „осъзната вина“. Тъкмо този израз ще използват — „осъзната вина“. Ще кажат: „Его как Джейкъб Барбър вижда самия себе си. Като герой от «Психо». Когато застане пред огледалото, вижда това отражение — Норман Бейтс“. Думата „Психо“ ще бъде повтаряна до втръсване, ще показват снимката, а съдебните заседатели ще се взират в нея. Досещаш ли се какво ще стане? Никога няма да я забравят, никога няма да я заличат от умовете си. Ще си остане в паметта им. Ще им въздейства. Ще изкриви преценката им, ще се лепне като петно. Може би не у всички, може би няма да повлияе силно. Но ще премести стрелката още малко в твоя вреда. Така се действа в съда. Ето какво се случи — направи неоценим подарък на обвинението. Да, подарък. Без никаква разумна причина. Ако Ладжудис научи за снимката, няма да допусне никой да я забрави. Не схващаш ли? Джейкъб, не знаеш ли какъв е залогът?

— Знам!

— Знаеш ли какво искат да ти причинят?

— Разбира се.

— Тогава защо? Обясни ми. Защото аз не виждам никакъв смисъл. Защо ти хрумна да го направиш?

— Нали ти казах — беше шега. И означава точно обратното на това, което ти казваш. Хората ме виждат такъв, а аз себе си — не. Дори не се отнася за мен.

— О, много логично. Значи е само проява на интелект и ирония. Разбира се, прокуратурата и съдебните заседатели ще бъдат ма същото мнение. Господи… Ти да не си тъп?

— Не съм тъп.

— Ако не си, какво ти има?

— Анди, стига! — сопна се Лори зад мен.

Стоеше със скръстени ръце, още по пижама.

— Нищо ми няма! — натърти Джейкъб вкиснато.

— А защо ти щукна да…

— Анди, престани.

— Защо, Джейкъб? Просто ми кажи защо. — Гневът ми набираше сила. Достатъчно побеснях, за да го насоча отчасти и към Лори. — Може ли да задам поне този въпрос? Може ли? Или и това е прекалено?

— Татко, беше само шега, нищо повече. Не може ли просто да я изтрием?

— Не! Не може просто да я изтрием. Тъкмо в това е проблемът! Няма да изчезне, Джейкъб. Можем да я изтрием, но тя няма да изчезне. Когато твоето приятелче Дерек разкаже на прокурора, че имаш във „Фейсбук“ профил с името Марвин Гласкок и си сложил на страницата си тази снимка, достатъчно е прокуратурата да им изпрати съдебно разпореждане, за да разполага с нея. От „Фейсбук“ ще им предоставят всички данни от твоя профил. Тези неща лепнат по теб като напалм. Не може да постъпваш така. Не може!

— Добре.

— Не бива да правиш такива неща. Особено сега.

— Добре де, татко. Съжалявам.

— Не съжалявай. Така няма да премахнеш проблема.

— Анди, стига толкова. Плашиш ме. Какво искаш от него? Вече го е направил. Каза, че съжалява. Защо продължаваш да викаш?

— Защото е важно!

— Вече е допуснал грешката. Още е момче. Моля те, Анди, успокой се. Моля те.

Тя влезе в стаята, издърпа лаптопа от ръцете ми (аз почти бях забравил, че го държа) и се вгледа напрегнато в снимката. Държеше лаптопа като поднос.

— Ясно. — Лори вдигна рамене. — Хайде да я изтрием и да приключим с това. Как да я изтрия? Не виждам такъв бутон на страницата.

Взех лаптопа и зашарих с поглед по екрана.

— И аз не виждам. Джейкъб, как да я изтрием?

Той седна на ръба на леглото, пое лаптопа и натисна няколко клавиша.

— Готово. Няма я.

Затвори лаптопа, върна ми го, легна и ми обърна гръб.

Лори ме изгледа, сякаш аз се държах налудничаво.

— Анди, връщам се да си доспя.

Излезе тихо от стаята, чух шумолене, когато се наместваше отново на спалнята. Лори открай време ставаше рано дори в неделя, но не и откакто ни сполетя бедата.

Постоях още малко, хванал затворения компютър като книга.

— Извинявай, че ти се развиках.

Джейкъб подсмръкна. Не успях да разгадая звука — дали му се плачеше, или ми беше сърдит. Въпреки това някак ме трогна. Спомних си го като бебе, нашето скъпоценно, прекрасно, русо и синеоко бебе. И сякаш за пръв път осъзнах, че бебето и това голямо момче, почти мъж, са един и същ човек.

Седнах до него на леглото и докоснах голото му рамо.

— Съжалявам. Изтървах си нервите. Само се опитвам да те предпазвам. Знаеш това, нали?

— Искам да спя.

— Добре.

— Остави ме на мира.

— Добре.

— Ами хайде излизай най-после.

Кимнах и погалих рамото му, все едно се опитвах да втрия в кожата му внушението „Обичам те“. Той лежеше неподвижно.

Чух под завивката да казва:

— Нищо ми няма. И разбирам много добре какво ще ми причинят. Няма нужда ти да ми го казваш.

— Знам, Джейк. Знам.

18. Отново „гени на убиец“

Един вторник към края на лятото Лори и аз седяхме в кабинета на доктор Фогъл за ежеседмичната среща под погледите на онези безмълвно виещи африкански маски. Разговорът не бе започнал — още се настанявахме на познатите кресла, разменяхме ритуални фрази за топлото време навън. Лори потрепери леко от хладния въздух на климатика. Доктор Фогъл каза напористо:

— Анди, налага се да те предупредя, че според мен ти предстои един труден час.

— Така ли? Защо?

— Необходимо е да обсъдим някои биологични проблеми, свързани с делото, по-точно генетични. — Тя се позапъна. В нашите разговори доктор Фогъл много прилежно запазваше неутрално изражение, вероятно за да не влияят нейните емоции на нашите. Този път обаче забелязах как стисна зъби и сви устни. — Трябва и да взема ДНК проба от теб. Само ще потъркам с памуче от вътрешната страна на бузата ти. Никакви игли, никакви неприятни усещания. Ще използвам стерилна разновидност на клечки за уши, за да взема проба от венците ти и малко от слюнката.

— ДНК проба? Това сигурно е някаква шега. Нали щяхме да избягваме всичко това.

— Анди, изслушай ме — аз съм лекар, а не юрист. Не мога да предвидя какви доказателства по делото ще бъдат допуснати и какви ще бъдат отхвърлени. Това можеш да обсъждаш с Джонатан. Мога обаче да ти кажа, че генетиката на поведението, тоест науката за влиянието на нашите гени върху поведението ни, може да бъде използвана двояко. Обвинението би могло да представи такива доказателства, за да покаже, че Джейкъб е насилник по природа, роден убиец и така по-лесно ще внушат, че е по-вероятно той да е извършил убийството. Но е възможно и ние да поискаме включването на такива доказателства. Ако се стигне до момент, когато прокурорът вероятно е доказал, че Джейкъб наистина е убил онова момче… Подчертавам — „ако“. Нищо не предричам и не твърдя, че вярвам в това, само казвам „ако“. Тогава и ние бихме могли да представим генетични данни като смекчаващо вината обстоятелство.

— Смекчаващо ли? — обади се Лори.

— За да бъде намалено обвинението от убийство първа степен в убийство втора степен или непредумишлено убийство — обясних й аз.

Тя трепна. Тази терминология обезсърчава, напомня колко ефективно работи системата. Съдебната зала е завод, в който сортират насилието по криминални категории и преработват заподозрените в престъпници.

Почувствах се обезнадежден. Като юрист проумях мигновено какви сметки си прави Джонатан. Подобно на генерал, подготвящ се за битка, той планираше резервните си позиции, контролираното тактическо отстъпление.

— Убийство първа степен — обясних на Лори възможно най-спокойно — означава доживотна присъда без право на предварително освобождаване. Присъдата е задължителна, съдията няма избор. При втора степен Джейкъб би имал право на условно освобождаване, след като излежи двайсет години. Ще бъде само на трийсет и четири. Ще има цял живот пред себе си.

— Джонатан ме помоли — подхвана доктор Фогъл — да проуча въпроса, да се подготвя за всеки случай. Лори, според мен най-лесно ще вникнеш в същината, ако ти я обясня така — законът наказва съзнателно извършените престъпления. В закона се подразбира, че всяко действие е целенасочено и е породено от свободната воля. Ако си го направила, приема се, че си възнамерявала да го направиш. Законът е безпощаден към доводи на защитата от рода на „да, но…“. Да, но аз имах трудно детство. Да, но аз имам психическо заболяване. Да, но аз бях пиян. Да, но ме подведе гневът. Извършиш ли престъпление, законът твърди, че си виновна въпреки всички тези неща. И все пак се съобразява с тях, когато се стигне до точното определяне на престъплението и на присъдата. В този стадий всичко, което въздейства върху свободната ти воля, включително генетично предразположение към насилие или отслабен контрол над импулсивното поведение, поне на теория може да бъде отчетено.

— Това е нелепо — изсумтях аз. — Няма съдебно жури, което да се хване на тази уловка. Какво ще им кажете: „Аз убих четиринайсетгодишно момче, но вие ме оставете на свобода въпреки това“? Забравете за това. Няма как да стане.

— Анди, може да нямаме избор. Ако…

— Глупости — натякнах на доктор Фогъл. — И сега искате да вземете проба от моята ДНК? Аз и на муха не съм сторил зло.

Тя кимна. Никаква реакция. Беше безупречна в ролята си на психиатър — просто си седеше и оставяше думите да се разпръснат около нея като прибой във вълнолом, така ме подтикваше да говоря. Добре знаеше, че ако водещият разговора запази мълчание, събеседникът ще побърза да го запълни с думи.

— Никога на никого не съм навредил. Не съм избухлив. Не съм такъв човек. Дори никога не съм играл американски футбол. Майка ми не разрешаваше. Знаеше, че няма да ми хареса. Тя знаеше! В нашия дом нямаше никакво насилие. Знаете ли с какво се занимавах като малък? Свирех на кларнет. Докато моите приятели играеха футбол, аз свирех на кларнет.

Лори плъзна ръката си върху моята в опит да ме успокои. Тези жестове между нас бяха по-редки напоследък и тя успя да ме трогне.

— Анди — каза доктор Фогъл, — знам, че си вложил големи усилия. В своята личност, в доброто си име, в човека, който си станал, в който сам си се превърнал. Обсъдихме го и аз те разбирам напълно. Именно в това е проблемът. Ние не сме само продукт на своите гени. Всички сме резултат от какви ли не фактори — гени и околна среда, природа и възпитание. Фактът, че сега си такъв, какъвто си, е най-добрият пример, който знам, за силата на свободната воля, на личността. Каквото и да открием закодирано в твоите гени, то изобщо не определя същността ти. Една и съща генетична последователност може да породи съвсем различни резултати в различни индивиди и в различна среда. Сега говорим само за генетичното предразположение. Но то не е предопределение. Ние — хората, изобщо не се изчерпваме със своята ДНК. Мнозина правят грешката да търсят еднозначни причинно-следствени връзки в нова научна област като тази. И за това вече сме говорили. Но сега не обсъждаме генетичния код за, да речем, сини очи. За човешкото поведение има много по-разнообразни причини, отколкото за простите физически особености.

— Прекрасна реч, но въпреки всичко се каните да пъхнете клечка с памуче в устата ми. Представете си, че аз не искам да знам какво има в моята ДНК. Ами ако не ми харесва онова, за което тя ме е програмирала?

— Анди, колкото и да ти е тежко, не го правим за теб. Правим го за Джейкъб. Въпросът е — докъде си готов да стигнеш за Джейкъб? Какво си готов да направиш, за да защитиш своя син?

— Не е честно да поставяте така въпроса.

— Не го поставям аз така.

— Да, вярно. Прави го Джонатан. И би трябвало да ми даде обяснение.

— Може би не иска да влиза в спор с теб. Дори не е сигурен дали ще използва тези данни в делото. Иска да ги има в джоба си, така да се каже. За всеки случай. А и може би е очаквал да откажеш.

— Тъкмо затова трябваше да говори с мен.

— Той си върши работата и ти би трябвало да разбираш най-добре това.

— Неговата работа е да прави каквото клиентът поиска.

— Анди, неговата работа е да спечели делото, не да щади нечии чувства. Впрочем не ти си клиентът в случая, а Джейкъб. И само Джейкъб има значение. Затова сме тук — да му помогнем.

— Значи Джонатан иска да заяви в съда, че Джейкъб е с „гени на убиец“?

— Ако се стигне дотам, ако нямаме друг изход — да, може да твърдим, че Джейкъб има наследствена обремененост, която повишава вероятността за агресивно или антисоциално поведение.

— Всички тези уговорки и тънкости са неразбираемо бръщолевене за обикновените хора. Във вестниците ще пишат за „гени на убиец“. Ще тръбят, че всички сме родени убийци. Цялото ни семейство.

— Можем само да им кажем истината. Ако решат да я изопачат, да я превърнат в сензация, какво можем да направим?

— Добре, да предположим, че се съглася и позволя да вземете ДНК проба от мен. Кажете ми точно какво търсите.

— Имаш ли някакви знания по биология?

— Само от гимназията.

— А добър ученик по биология ли беше?

— По-добър бях с кларнета.

— Щом е така, ще опитам накратко и по същество. Да не забравяме, че причините за човешкото поведение са безкрайно сложни и няма прост генетичен спусък, който предизвиква различните видове поведение. Винаги говорим за взаимодействието между гени и околна среда. И без това „престъпното“ поведение не е научно, а юридическо понятие. Някои типове поведение може да бъдат смятани за „престъпни“ в едни обстоятелства, но не и в други, например по време на война…

— Ясно, ясно. Сложно е. Значи трябва да ми обясните така, че да разбера. Просто ми кажете — какво ще търсите в моята слюнка?

Тя се усмихна отстъпчиво.

— Добре. Има два специфични генни варианта, които са свързани с антисоциалното поведение при мъжете, и това може би помага за обяснението на устойчивата склонност към насилие поколение след поколение в някои семейства. Първият е алел на ген, наречен МАОА. Този ген контролира отделянето на ензим, свързан с метаболизма на някои невротрансмитери като серотонин, норепинефрин и допамин. Наричат го „войнствения ген“ заради връзката му с агресивното поведение. Мутацията му се нарича МАОА елиминация. В съда вече са представяни доводи, че това е механизъм, насочващ към насилие, но те са били прекалено опростени и са отхвърлени. Оттогава представите ни за взаимодействието между гени и среда се развиха значително, и то много бързо, сега може би ще разполагаме с по-основателни доводи.

Втората мутация е в гена за пренос на серотонин. Официалното му обозначение е SLC6A4. Намира се в седемнайсета хромозома. Той кодира отделянето на белтък, който стимулира системата за пренос на серотонин, а именно тя прави възможно обратното поглъщане на серотонин от синапса в неврона.

Показах с жест, че ми стига толкова, и тя спря да ме залива с подробности.

— Важното е, че научните данни са убедителни — продължи доктор Фогъл — и се натрупват ден след ден. Само си представи — досега винаги сме се питали каква е причината за човешкото поведение. Имаме изключителен напредък в изследванията за ролята на средата. Но сега за пръв път в историята на човечеството можем да се вгледаме в проблема и от страната на природата. Това са съвсем нови постижения. Дори структурата на ДНК бе открита едва през 1953 година. Тепърва започваме да разбираме. Тепърва изясняваме какви сме. Не с абстракции като „душа“, а проучваме истинските механизми на човешките същества, винтчетата и гайките. Това — тя защипа с два пръста кожата на ръката си, — цялото човешко тяло е машина. То е система, извънредно сложна система, състояща се от молекули, поддържана от химически реакции и електрически импулси. И нашето съзнание е част от тази система. Хората охотно приемат, че възпитанието повлиява поведението. Защо не и природата?

— Доктор Фогъл, това ще помогне ли на моето дете да не влезе в затвора?

— Може би.

— Тогава го направете.

— Има още нещо.

— Защо ли не съм изненадан…

— Трябва да взема проба и от твоя баща.

— Баща ми ли? Не се занасяйте с мен. От петгодишен не съм говорил с баща си. Нямам представа дали още е жив.

— Жив е. Сега е в затвора в Сомърз, щата Кънектикът.

Замълчах, после казах:

— Ами отидете да му вземете проба.

— Опитах. Той не желае да се срещне с мен.

Гледах я и примигвах. И новината, че баща ми е жив, и фактът, че вече се бе свързала с него, ме лишиха от привичното спокойствие. Тя имаше предимство пред мен. Не само знаеше всичко за моята история, но и изобщо не усещаше тежестта на този товар. За доктор Фогъл опитът да се свърже с Били Барбър не беше по-труден от едно обаждане по телефона.

— Той каза, че ти трябва да го помолиш.

— Аз? Той няма да ме познае, ако ще да изскоча от супата в чинията му.

— Явно иска това да се промени.

— Иска… Но защо?

— На стари години един баща желае да познава сина си малко по-добре — предположи тя и сви рамене. — Кой може да разбере докрай човешката душа?

— Значи знае за мен?

— О, той знае всичко за теб.

Усетих как се изчервявам като малко дете! После настроението ми пропадна в бездната със същата бързина и мисълта за Кървавия Били Барбър ме обля като киселина.

— Кажете му да ми се разкара от главата.

— Не мога. Нуждаем се от помощта му. Необходима е проба и от него, за да твърдим, че генетичната мутация не е случайно отклонение, а семейна характеристика, предавана по наследство.

— Можем обаче да получим съдебно разпореждане за вземане на проба.

— И така да издадем на прокуратурата с какво сме се захванали.

Завъртях глава в знак на отказ. Лори най-сетне отвори уста.

— Анди, длъжен си да мислиш за Джейкъб. Докъде си готов да стигнеш заради него?

— Ще сляза в ада и ще се върна оттам.

— Значи се споразумяхме. Тъкмо това ти предстои.

19. Транжорната

През последната седмица на август (онази, която сякаш се състои само от недели, когато всички сме малко по-мудни и съжаляваме за отминаващото лято, докато се подготвяме за есента) температурата се повишаваше, въздухът се сгъстяваше, докато всички не започнаха да говорят само за жегата — кога ще отмине, още колко по-лошо може да стане и колко потискаща е влажността. Хората се криеха вкъщи както през зимата. Тротоарите и магазините бяха странно притихнали. За мен жегата не беше беда, а само симптом, както треската — на грипа. Просто най-очевидната причина защо светът наоколо твърде бързо ставаше непоносим.

Всички се бяхме побъркали по малко от жегата — и Лори, и Джейкъб, и аз. Щом се замисля за онези дни, дори не ми се вярва колко погълнат от себе си бях, как ми се струваше, че аз съм в центъра на всичко, а не Джейкъб или цялото ни семейство. Вината на сина ми и моята вина се оплитаха в ума ми, макар че никой пряко не ме бе обвинил в нищо. Разбира се, разпадах се психически. Ясно си спомням как сам се навивах да се стегна, да се крепя поне външно, да не се поддавам.

Не споделях с Лори какво преживявам, не се опитвах да я накарам и тя да говори за чувствата си, защото всички се разпадахме. Не поощрявах никакви откровени разговори за емоции и не след дълго напълно престанах да забелязвам, че имам съпруга. Не я попитах — нито веднъж! — какво е за нея да бъде майката на Джейкъб — убиеца. Мислех си, че е по-важно да остана или поне да изглеждам опора за семейството си, да насърчавам и нея да бъде силна. Това беше единственият разумен подход: да стискаме зъби, да изтърпим съдебния процес, да направим всичко необходимо, за да опазим Джейкъб, а едва после да се занимаваме с наранените си чувства. После. Сякаш наистина имаше някакво място, наречено После, и ако успеех да избутам сала със семейството си до този бряг, всичко щеше да се оправи. В земята После щяхме да имаме време за тези „второстепенни“ проблеми. Заблуждавах се. Сега мисля, че бях длъжен да разбера какво се случваше с Лори, трябваше да бъда по-бдителен. Тя вече ми бе спасила живота веднъж. Аз дойдох при нея „увреден“, но тя ме обикна въпреки това. А когато тя пострада, не си мръднах пръста да й помогна. Само забелязвах как косата й посивяваше, прическата й ставаше все по-небрежна, а по лицето й плъзваха бръчки като пукнатини по глазурата на стара ваза. Тя отслабна толкова, че костите на таза й стърчаха, а когато бяхме двамата, говореше все по-рядко. Въпреки всичко изобщо не се поколебах в решимостта си първо да спася Джейкъб, а после да се занимавам с изцелението на Лори. Сега се опитвам да оправдая някак това свое поведение — вече се бях научил майсторски да затварям в себе си опасните чувства, а съзнанието ми не издържаше това безкрайно лято. Истината е, че бях глупак. Лори, аз бях глупак. Сега знам.

Един ден, около десет часа сутринта, отидох в дома на семейство Ю. И двамата родители на Дерек работеха дори през тази седмица, привидно превърнала се във всеобща ваканция. Знаех, че Дерек ще бъде сам. Той и Джейкъб все още често си разменяха есемеси. Дори си бъбреха по телефона, макар и само през деня, за да не чуят майката и бащата на Дерек. Бях убеден, че момчето ще поиска да помогне на своя приятел, ще се съгласи да говори с мен, да ми каже истината, но се опасявах, че няма да посмее да ме пусне в къщата. Той беше добро момче. Щеше да прави каквото са му заръчали — както винаги. Затова и бях се настроил да го увещавам, дори да вляза насила, ако се наложи. Помня, че се чувствах напълно способен да направя дори и това. Отидох там, облечен с торбест къс панталон и тениска, която полепваше по потния ми гръб. Бях напълнял след началото на тези събития и панталонът ми все се смъкваше надолу от наедрелия ми корем. Винаги съм бил в добра форма и се срамувах от това мърляво ново тяло, но нямах никакво желание да се захващам с него. И това оставаше за после.

Когато отидох при къщата на семейство Ю, не почуках на входната врата. Не исках да позволя на хлапето да се крие от мен, да ме види и да откаже да отвори, да се притаи, все едно го няма. Заобиколих към задния двор покрай малките лехи с цветя, покрай отрупаната с цветове като фойерверки хортензия. Не бях забравил как Дейвид Ю цяла година предвкусваше как тя ще разцъфти.

Семейство Ю бе направило отзад пристройка към къщата — помещение за връхните дрехи и обувките и трапезария. Цялата бе остъклена. От задната веранда виждах през кухнята малкото ъгълче, където Дерек се бе проснал на дивана и гледаше телевизия. На верандата имаше маса с чадър и шест плетени стола. Ако Дерек откажеше да ме пусне вътре, може би щях да запратя някой от тежките столове през вратата, която всъщност бе един огромен прозорец. Но тя се оказа отключена. Влязох в къщата като у дома, сякаш само бях излязъл отвън да изхвърля боклука.

Потопих се в прохладата на климатика.

Дерек подскочи, но не ме доближи. Стоеше, притиснал кльощавите си прасци към дивана, по шорти и черна тениска. Босите му стъпала бяха дълги и костеливи. Пръстите на краката му се забиваха в мокета, извити като малки гъсеници. Беше настръхнал. Когато видях за пръв път петгодишния Дерек, той още беше пухкав. А сега се бе превърнал в поредното твърде слабо, източено, леко отнесено хлапе, подобно на моя син. Приличаше на Джейкъб във всичко, освен в едно: над бъдещето на Дерек нямаше надвиснали тъмни облаци, пътят му напред беше свободен. Щеше да мине през юношеските години със същото замаяно изражение, със същите боклучави дрехи, със същото тътрене на крака и отбягване на погледи, за да стигне до зрелостта. Той беше невинното хлапе, което и Джейкъб можеше да бъде, и за миг ми се мярна мисълта колко е хубаво да имаш момче без проблеми. Завиждах на Дейвид Ю, въпреки че тогава го смятах за отвратителна гадина.

— Здравей, Дерек.

— Здрасти.

— Какво ти е?

— Не бива да сте тук.

— Идвал съм поне стотина пъти.

— Да, ама сега не бива да сте тук.

— Искам да поговорим. За Джейкъб.

— И аз не бива да говоря с вас.

— Дерек, какво ти става? Защо гледаш като… шашнат?

— Не съм.

— Страхуваш се от мен ли?

— Не.

— Тогава защо се държиш така?

— Как се държа? Не правя нищо.

— Все едно вече си напълнил гащите.

— Няма такова нещо. Само че не бива да сте тук.

— Дерек, я се отпусни. И седни. Искам да знам истината, това е всичко. Какво става тук, по дяволите? Какво се случва наистина? Просто искам някой да ми каже най-после.

От кухнята влязох в дневната с телевизора — съвсем кротко, сякаш се опитвах да не стресна плашливо животинче.

— Дерек, не ме интересува какво казват твоите родители. Те грешат. Джейкъб заслужава да му помогнеш. Той е твой приятел. Твой приятел! И аз съм ти приятел, а приятелите си помагат, Дерек. В момента не искам от теб нищо друго, освен да бъдеш приятел на Джейкъб. Той има нужда от помощта ти. — Седнах и попитах: — Какво каза на Ладжудис? С какво може да си го убедил, че моят син е убиец?

— Не съм казвал, че Джейкъб е убиец.

— Какво точно му каза?

— Защо не попитате Ладжудис? Нали уж е длъжен да каже и на вас?

— Би трябвало да ми каже, Дерек, но той си има своя игра. И не е добър човек. Знам, че може би ще ти е трудно да разбереш това. Не те е накарал да дадеш показания пред голямото съдебно жури, защото тогава и аз бих получил протокол. Предполагам, че не е позволил да бъдеш разпитан и от детектив, защото полицаят после е длъжен да напише доклад. Затова, Дерек, те моля ти да ми кажеш. Да постъпиш както е редно. Кажи ми какво в думите ти е убедило Ладжудис във вината на Джейкъб.

— Казах му истината.

— О, знам. Всеки казва истината. Толкова ми с омръзнало. Но истината никога не е една и съща. Затова е необходимо да знам точно какво си казал.

— Не бива да…

— По дяволите, Дерек! Какво му каза?!

Той се дръпна и тупна на дивана, сякаш моят вик го тласна назад. Наложих си да се успокоя и заговорих тихо, на границата на отчаянието:

— Моля те, Дерек. Моля те да ми кажеш.

— Ами само му обясних, нали разбирате, за разни неща, които се случваха в училище.

— Например?

— Например как се заяждаха с Джейк. Бен Рифкин беше нещо като тартор на оная групичка. Групичката на мърдите. Те доста тровеха живота на Джейк.

— Как?

— Ами разправяха, че бил гей. Това беше най-досадното. Един вид клюкарстваха. Бен направо си измисляше. И да знаете, хич не ми пука дали Джейк е гей. Изобщо не ми пука. Ако е такъв, нищо не му пречи да си го каже направо.

— Ти смяташ ли го за гей?

— Не знам, може и да е. Но е все едно, защото не е правил онези неща, които Бен говореше за него. Бен си измисляше. Не знам защо имаше зъб на Джейк. Може за него да е било някаква игра или нещо подобно. Обичаше да тормози.

— Какво говореше Бен?

— Ами пускаше слухове. Как Джейк предложил да духа на едно момче на купон, ама това си е лъжа. Или как го дървел под душа след час по физическо. Или как един от учителите се върнал в класната стая по време на обедната почивка и заварил Джейк да лъска бастуна. Нямаше нищо вярно в тия приказки.

— Но защо е приказвал така?

— Щото Бен си беше скапаняк. Не харесваше нещо в Джейк и това го дразнеше, сещате ли се? Все едно не можеше да се сдържи. Щом видеше Джейк, отваряше уста и го заливаше с помия. Всеки път. Май си мислеше, че ще му се размине. Скапаняк си беше и толкова. Искате ли да ви кажа честно? Никой не иска да признае, щото нали беше убит. Бен си беше злобар. Който ще да го е направил — не знам кой е, нищо не казвам за това, ама Бен си беше злобар.

— Но защо се е държал така с Джейкъб? Не мога да проумея.

— Просто не го харесваше. Джейк си е… Вижте какво, аз познавам Джейк. На мен ми е симпатичен. Само че… Няма как и вие да не знаете, че Джейк не е съвсем нормален, нали?

— Защо? Защото някой е говорел за него, че е гей ли?

— Не.

— А какво означава „нормален“ в такъв случай?

Дерек се взря недоверчиво в мен.

— И Джейк е зъл.

Момчето не откъсваше поглед от очите ми. Опитвах се да не показвам никакви емоции. Стараех се гръклянът ми да остане спокоен и да не подскача нагоре-надолу.

— Мисля, че Бен не знаеше — продължи момчето. — Сбърка, като си избра тъкмо Джейк за „изродчето“, което да мачка. Нямаше си представа.

— Ти затова ли написа във „Фейсбук“ за ножа?

— Не. Имаше и друго. Джейк си купи тоя нож, защото се боеше от Бен. Очакваше да му скочи някой ден, да го набие, и искаше да може да се защити. Нищо ли не знаете?

— Не.

— Джейк изобщо ли не е говорил с вас за това?

— Не.

— Е, аз написах онова, защото знаех за ножа на Джейк и това, че се боеше от Бен. Може да съм сбъркал, като го написах. Не знам. Не знам защо го написах.

— Защото е било истина. Искал си да споделиш истината.

— Май беше затова.

— Но убийството не е извършено с този нож. Ножът на Джейкъб, който си виждал, не е оръжието на убийството. Намериха друг нож в парка „Колд спринг“. Нали знаеш?

— А, знам, ама как да съм сигурен? Намериха някакъв нож… — Дерек вдигна рамене. — И нали тогава всички питаха за ножа. Джейк пък отдавна подхвърляше, че баща му е прокурор, затова познава законите. Все едно намекваше, че знае какво може да му се размине. Ако някой го обвини де, сещате се. Това знаете ли го?

— Някога казвал ли го е направо?

— Не. Само подхвърляше.

— Това ли каза на Ладжудис?

— Не, то си е ясно! Щото не е нещо, което знам, а само си го мисля.

— Какво всъщност каза на Ладжудис?

— Само за ножа, който Джейкъб имаше.

— С който не е извършено убийството.

— Щом искате да е така, ваша работа. Аз казах на Ладжудис само за ножа и как Бен тормозеше Джейк. И как онази сутрин Джейк дойде на училище изцапан с кръв.

— Джейк признава това. Намерил е Бен. Опитал се е да му помогне. Затова се е изцапал с кръв.

— Знам, знам, Ан… господин Барбър. За нищо не обвинявам Джейк. Само ви повтарям каквото казах на прокурора. Джейк дойде на училище, аз видях кръвта по него и той ми каза, че трябва да я изчисти, защото хората щели да го изтълкуват зле. Прав си беше.

— Дерек, може ли да ти задам един въпрос? Сериозно ли допускаш, че е възможно? Да не премълчаваш нещо? Защото от това, което чух досега, изобщо не следва, че Джейкъб го е направил. Някак не се връзва.

Дерек се наместваше притеснено на дивана, дори обърна тялото си така, че да не ме гледа.

— Значи според теб го е направил, нали?

— Не. Е, може да има шанс един процент, нали разбирате? Ей толкова — събра палец и показалец, между които имаше не повече от милиметър. — Де да знам…

— Съмняваш се.

— Ъхъ.

— Защо? Защо се съмняваш в него дори малко? Познаваш Джейкъб почти откакто се помниш. Вие бяхте най-добрите приятели.

— Защото Джейк е… някак различен. Не че казвам нещо лошо, да е ясно. Но той си е малко… нали ви казах, зъл си е. И това дори не е точно. Не се сещам как да го обясня. Не налита на бой, не побеснява, няма нищо такова. Не озверява, разбирате ли? Само че си е… зъл. Не към мен, аз съм му приятел. Но с другите в училище се случва понякога. Ръси смахнати приказки. Нещо като расистки шегички. Или казва на дебелите момичета, че са дебели, или разни неприлични неща за телата им. Пък и нали чете ония истории в нета? Един вид порно, ама с мъчения. Той му вика „рязането“. И ми разправя: „Пич, седях до посред нощ, за да чета за «рязането» в нета“. Показа ми някои истории. На своя „Айпод“, сещате ли се? Аз му викам: „Пич, това си е извратено“. Те са едни истории как… как кълцат разни хора. Връзват жени, режат ги, убиват ги, нали разбирате? Връзват и мъже, тях също ги режат и… — той се намръщи — … и ги кастрират. Пълно извращение. А той продължава да ги чете.

— Как така продължава? Не може да е вярно. Проверявам компютъра. Инсталирах програма, която показва с какво се занимава в интернет.

— Влиза през своя „Айпод“.

За миг се почувствах тъп, изостанал родител. Дерек добави услужливо:

— Намира ги в едни форуми в нета. Сайтът се нарича „Транжорната“. Там май си разменят такива разказчета. Съчиняват си ги и после ги пускат в сайта, за да ги четат другите.

— Дерек, много хлапета гледат порно. Поне това знам. Сигурен ли си, че не говорим за това?

— Абсолютно сигурен! Не е порно. И не е точно в това проблемът. Нека си чете каквото ще. Не е моя работа. Но му има нещо, защото изобщо не го е грижа.

— За какво не го е грижа?

— За хората, за животните, за нищо — каза Дерек и заби поглед в пода.

Мълчах и чаках да продължи.

— Веднъж бяхме навън няколко момчета и си седяхме на една ограда, ей така, да си лафим. Беше към края на следобеда. И мина един човек по тротоара, беше с патерици. От ония, дето над ръчките обхващат ръцете, за да имаш по-добра опора. Човекът не можеше да си движи краката добре, влачеше ги по земята като парализиран. Той мина, а Джейкъб започна да се хили. Ама не тихо, а с все сила, като луд: „Ха-Ха-Ха“. Човекът със сигурност го чу, беше съвсем близо до нас. Всички ние зяпахме Джейкъб, викахме му: „Пич, какво те прихвана бе?“. А той разправя: „Вие слепи ли сте бе? Не го ли видяхте тоя? Все едно е от изложба на изроди!“. Това си беше… гадно. Да де, знам, че сте баща на Джейкъб, и на мен не ми харесва да го казвам, но Джейк от време на време си е гаден. И тогава не ми е приятно да съм около него. Малко ме плаши, честно ви казвам.

Лицето на Дерек посърна, като че за пръв път правеше трудно признание пред самия себе си. Неговият приятел Джейк бе постъпил зле. Момчето продължи по-скоро тъжно, а не с отвращение:

— А веднъж, май беше миналата есен, Джейк намери едно куче. Едно такова дребно. Май се беше загубило, но не беше помиярче, щото си имаше нашийник. Джейк го отведе на въженце. Вместо каишка, сещате се.

— Джейкъб никога не е имал куче — промърморих аз.

Дерек ми кимна със същото тъжно изражение, сякаш изпълняваше дълга си да обясни положението на хапльото, който беше баща на Джейкъб. Изглежда той изведнъж осъзна колко неосведомени могат да бъдат родителите и това го разочарова.

— После се видяхме и го попитах за кучето, а той ми изтърси: „Наложи се да го заровя“. Аз се облещих. „Значи умря?“ Той не искаше да отговори направо. Само повтори: „Пич, наложи се да го заровя“. После гледах да не се навъртам край него известно време, щото някак си знаех, нали разбирате? Знаех си, че е станало нещо лошо. Навсякъде имаше разлепени обяви от семейството, което беше изгубило кучето — по стълбове, по дървета. Имаше и снимки на кучето. Аз думичка не обелих за това, накрая престанаха да лепят обявите и се опитах да забравя.

Помълчахме. Когато се уверих, че няма да добави нищо, попитах:

— Дерек, щом знаеш всичко това, как е възможно все още да сте приятели с Джейкъб?

— Не сме приятели като преди, когато бяхме малки. Сега сме нещо като стари приятели. Друго е.

— Значи сте стари приятели, но още сте приятели?

— Де да знам. Понякога си мисля, че никога не сме били истински приятели, ако ме разбирате. С него се познаваме още от малки. Но не ми се вярва някога да му с пукало за мен. Не че съм му неприятен или нещо подобно. Просто мисля, че му е все едно повечето време.

— А през останалото време?

Дерек сви рамене. Не отговори пряко на въпроса ми, само добави:

— Отдавна си знаех, че той ще загази някой ден. Ама си мислех, че ще се случи, когато пораснем.

Поседяхме още малко, без да говорим. Струва ми се, че и двамата разбирахме — няма връщане назад, няма как да си вземе обратно думите, които изрече.

Подкарах бавно към дома си през центъра, наслаждавах се на пътуването. Може и да се залъгвам от гледната точка на настоящето, но и тогава като че знаех какво предстои. Знаех, че е настъпил краят на нещо, и си позволявах краткото удоволствие да удължа пътуването, още малко да се чувствам „нормален“.

Вкъщи бавно се качих по стълбите и влязох в стаята на Джейкъб.

Неговият „Айпод Тъч“ беше на бюрото — елегантна, лъскава плочка, която оживя в ръката ми. Устройството беше защитено с парола, но Джейкъб ни я каза, за да му позволим да го задържи. Въведох четирите знака на паролата и отворих мрежовия браузър. В отметките имаше само няколко сайта, които очевидно посещаваше често — „Фейсбук“, пощата си в „Гугъл“, няколко любими блога за технологии, видеоигри и музика. Нямаше дори следа от сайт с име „Транжорната“. Наложи се да го търся в „Гугъл“.

Оказа се форум, чиито потребители можеха да публикуват обикновени текстови съобщения, за да ги прочетат останалите. Сайтът беше препълнен със същите истории, за които ми каза Дерек — разюздани сексуални фантазии с връзване, садизъм, дори осакатяване, изнасилване и убийства. В малка част от тях нямаше сексуален елемент и бяха посветени самоцелно на изтезанията, за разлика от пищно кървавите пошли филми на ужасите, с които кината са пълни напоследък. В сайта липсваха снимки и видеоклипове, имаше само текст, който дори не беше форматиран. Простичкият браузър в устройството не можеше да ми покаже кои истории са прочетени от Джейкъб или колко време е прекарвал в сайта. Все пак забелязах, че е регистриран член на форума — името му там беше Джоб, имаше го в началото на страницата. Предположих, че или е искал да запази първите букви от името си, или чрез тази лукава игра с името на библейския Йов намекваше за изпитанията, на които е подложен.

Линкът от името ме препрати към страница, на която бе запазил любимите си истории от сайта. Бяха цяла дузина. Най-отгоре се мъдреше разказ със заглавие „Разходка в гората“ с дата 19 април, преди повече от три месеца.

Разказът започваше така:

„Джейсън Фиърс носеше нож в гората този ден, защото очакваше да му потрябва. Държеше го в джоба на суичъра. Докато вървеше, свиваше пръсти около дръжката, а оръжието насищаше с прилив на сила ръката му през рамото чак до мозъка, сгряваше слънчевия му сплит като фойерверки, избухващи в небето“.

Историята продължаваше със същите дълги, витиевати изречения — зловещ, почти неподправен разказ за убийството на Бен Рифкин в парка „Колд спринг“. Името на парка бе променено на „Рок ривър“. Нютън се бе превърнал в Бруктаун. Бен Рифкин бе представен като коварен, нагъл злодей с името Брент Малис.

Допусках, че може да е написано от Джейкъб, но нямаше как да проверя. В разказа нищо не насочваше към самоличността на автора. Стилът подхождаше за недорасъл юноша, а Джейкъб беше начетено момче, прекарало достатъчно време в „Транжорната“, за да научи тънкостите на „жанра“. Авторът познаваше парка „Колд спринг“ и описанията бяха доста точни. Можех само да съм сигурен, че Джейкъб е прочел разказа, нищо повече.

Затова се захванах с юридическа атака срещу уликите. За да ги сведа до минимум. За да защитя Джейкъб.

Този разказ не беше самопризнание. В него нямаше никаква информация, която да не е станала публично достъпна. Всичко можеше да бъде стъкмено с вестникарски материали и по-буйно въображение. Дори най-смразяващата подробност — виковете на Бен (или Брент Малис) „Престани, боли ме!“, беше предъвквана многократно във вестниците. А доколко точна беше историята в детайлите, които оставаха неизвестни? Дори следователите не биха могли да преценят дали Бен Рифкин наистина е подвикнал „Ей, педалче!“ при срещата със своя убиец онази сутрин, както Брент Малис бе постъпил с Джейсън Фиърс. Нито дали е вярно, че ножът се е забил без никаква съпротива, не се е натъкнал на кост, не е заседнал в орган, „все едно мушкаше във въздуха“. Нямаше свидетели, нямаше кой да потвърди или да опровергае.

Пък и Джейкъб би трябвало да разбира колко е идиотско да напише този боклук, независимо дали е виновен. Да, той сложи онази снимка от „Психо“ във „Фейсбук“, но не ми се вярваше да прекали чак толкова.

Дори самият той да бе написал разказа, какво доказваше това? Да, несъмнена тъпотия, но глупостите са присъщи за пубертета. Съзнанието на тийнейджъра е бойно поле на нестихващата война между Тъпотата и Разума. Този път Тъпотата бе победила. Беше разбираемо, с целия натиск, на който Джейкъб бе подложен, а и заради факта че си седеше затворен вкъщи от месеци с тревогата от наближаващия съдебен процес. Как да укоряваш едно хлапе за всяка неуместна, нетактична и слабоумна дума, която изтърси? Кое от тях не би започнало да пощурява по малко в положението на сина ми? А и кой от нас трябва да бъде преценяван по най-тъпите си постъпки в пубертета?

Втълпявах си всичко това, подреждах доводите си, както ме бяха научили, но не можех да пропъдя от главата си вика на другото момче: „Престани, боли ме!“. И нещо в мен се разкъса. Не намирам други думи, с които да го изразя. Все още не допусках съмнение в мислите си, все още вярвах в Джейкъб и бог ми е свидетел, все още го обичах, а нямаше улики, дори нямаше истински доказателства за каквото и да било. Юристът в мен разбираше това, но бащата се чувстваше наранен. Емоцията е и мисъл, признавам, тя е идея, но и усещане, физическа болка. Желание, любов, омраза, страх, погнуса — усещате ги в мускулите и костите си, не само ги преживявате в съзнанието си. Така усещах и този пристъп на покруса: като рана, дълбоко в тялото, като вътрешен кръвоизлив от драскотина, която винаги щеше да кърви.

Прочетох разказа отново и го изтрих от браузъра. Прибрах устройството в бюрото на Джейкъб. Реших да не споменавам за случката пред сина си и да не казвам на Лори. Тревожех се обаче, че този „Айпод“ може да бъде опасен. Познавах достатъчно добре както интернет, така и полицейската работа, и знаех, че дигиталните отпечатъци не се заличават лесно. Всяко натискане на мишката създава запис някъде в мрежата, в сървъри, на дисковете на персонални компютри и тези записи остават, колкото и да се мъчиш да ги изтриеш. Какво би станало, ако прокуратурата открие устройството и потърси доказателства в него? То таеше и друга опасност — достъп на Джейкъб до мрежата, който не можех да контролирам лесно. Разбирах правото му на лични тайни, но още беше дете. Не внимаваше и може би хитруваше зад гърба ми. Този „Айпод“ беше пробив, беше опасен.

Слязох с устройството в мазето, сложих го на малкия тезгях, взех чук и го натроших.

20. Единият син е тук, другия го няма

Най-близкият супермаркет — „Хоул фудс“, ни беше неприятен. С всички онези съвършени пирамиди от плодове и зеленчуци — знаехме, че ги създават, като изхвърлят огромни количества храна с „неподходящ“ външен вид, с фалшивата близост до земята, с усърдните преструвки, че това не е поредният луксозен магазин. Разбира се, и с цените. Открай време избягвахме пазаруването там заради скъпотията. Делото срещу Джейкъб застрашаваше сериозно семейния ни бюджет, затова идеята да пазаруваме точно там ставаше особено нелепа.

Вече почти бяхме съсипани финансово. Поначало не бяхме богати. Можехме да си позволим живота в този град само защото се преместихме тук рано, по времето на ниските цени, а и защото затънахме с ипотеката. Хонорарите на Джонатан вече ставаха шестцифрени. Изхарчихме всички спестявания за висшето образование на Джейкъб и започнахме да посягаме към пенсионните сметки. Не се съмнявах, че преди края на делото ще останем без пукната пара и ще стигнем до втора ипотека на къщата, за да платим всички разноски по него. Знаех и че с моята кариера на прокурор е свършено. Дори при оправдателна присъда не бих могъл да вляза отново в съдебна зала, без по мен да лепне остатъчната смрад на подозренията. Не знаех как щеше да реагира Лин Канаван, дали не би ми направила добрината да ме остави в прокуратурата, но аз нямаше да се съглася с такава благотворителност. Лори може би щеше да си намери отново работа като учителка, но как щяхме да си плащаме сметките само с нейната заплата? Досега не бях се замислял за тази страна от криминалните случаи, докато самият аз не се озовах в тази позиция — разходите по защитата са толкова катастрофални, че независимо дали подсъдимият ще бъде оправдан, самото обвинение срещу него е смазващо наказание. Всеки подсъдим плаща прескъпо — и в прекия, и в преносния смисъл.

Имаше и друга причина да отбягваме „Хоул фудс“. Стремях се да не ни виждат из града, особено ако отстрани изглеждаше, че се отнасяме лекомислено към делото. Всичко опираше до впечатлението. Исках хората да знаят, че семейството ни е съсипано, защото това беше самата истина. Исках сред съдебните заседатели да няма нито един с дори смътни спомени как семейство Барбър си угаждат в скъпи магазини, докато момчето на семейство Рифкин гние в гроба. Споменаване във вестник, пресилен слух — биха били достатъчни да настроят съдебното жури срещу нас.

Една вечер обаче и тримата отидохме в „Хоул фудс“. Нямахме време да обикаляме, предпазливостта ни беше омръзнала, а и всички бяхме гладни. Случи се точно преди Деня на труда. Градът бе опустял за празниците.

Изпитахме някакво странно спокойствие, когато се озовахме там… Поддадохме се на чудесното, опияняващо обикновено занимание да пазаруваме в магазина. Изведнъж заприличахме на себе си, каквито бяхме преди — опитната в покупките Лори, която вещо подбираше продуктите за готвене, аз — в ролята на непохватния съпруг, който взема по нещо от рафта заради прищявка, мрънкащият хлапак Джейкъб, който иска веднага да захапе нещо, още преди да сме стигнали до касата. Увлякохме се. Обикаляхме в проходите между рафтовете, радвахме се на спретнато наредените стоки наоколо, подсмивахме се на органичните храни. Пред щанда за сирена Джейкъб подхвърли шегичка за твърде миризливия грюйер, който клиентите можеха да опитат, и вероятните последствия за стомаха, ако някой прекали. Засмяхме се и тримата, не защото беше чак толкова смешно (макар че аз дори си падам по пошлите шеги), а защото Джейкъб опита да прояви чувство за хумор. През това лято той стана толкова мълчалив, превърна се в такава загадка за нас, че ликувахме от тези мигове, когато виждахме предишното ни момче. Усмихваше се и беше немислимо да повярваме, че е чудовището, за което май всички го смятаха.

Все още в добро настроение доближихме касите. Наредихме се на опашката, пред нас имаше само двама-трима. Лори бе отпуснала ръка върху дръжката на количката, аз стоях до нея, а Джейкъб — зад нас.

Дан Рифкин избута количката си към опашката до нашата. Делеше ни не повече от метър и половина. Отначало не ни забеляза. Тъмните му очила бяха вдигнати нагоре върху косата. Бе с прилежно изгладен кафяв къс панталон и риза с къси ръкави, с платнен колан с бродирани по него малки сини котви. Носеше леки обувки без чорапи. Небрежен стил за лятото, който винаги ми е изглеждал твърде неуместен за зрели мъже. Дан Рифкин не беше от хората, на които подхождат къси панталони.

Завъртях се с гръб към него и прошепнах на Лори, че е до нас. Тя притисна длан към лицето си.

— Къде?

— Точно зад мен. Не гледай натам.

Тя погледна.

Обърнах се и видях, че Джоан, съпругата на Дан, е застанала до него. Беше дребна жена, приличаше на кукла. Ниска и стройна, с хубаво лице и светлоруса коса, подстригана късо. Сигурно навремето е била изключителна красавица и още се държеше като жена, която знае как да използва външността си. Лицето й обаче бе отслабнало, очите й леко изпъкваха — от възрастта, от напрежението, от скръбта. През годините се бяхме срещали няколко пъти, но тя все не помнеше кой съм.

Двамата се вторачиха в нас. Дан почти не помръдваше. Не знам какво чувстваше — гняв, изненада, напрежение или нещо друго, лицето му не изразяваше нищо.

Джоан ни гледаше враждебно, едва ли не оскърбена от самото ни присъствие. Нямаше нужда да казва каквото и да било. Ние бяхме трима, а те — двама. Единият син беше тук, другия го нямаше. Може би самият факт, че Джейкъб е жив, за тях изглеждаше като светотатство.

Положението беше толкова болезнено и неловко, че в първия момент всички бяхме като ударени от мълния, зяпахме се насред суматохата в супермаркета.

— Защо не ни изчакаш в колата? — казах на Джейкъб.

— Добре.

Той се отдалечи.

Продължаваха да не свалят погледи от нас.

Реших на секундата да не казвам нищо, ако те не подхванат разговор. Изобщо не бях в състояние да измисля думи, които да не прозвучат обидно, нетактично или предизвикателно.

Лори искаше да им каже нещо. Желанието й да се приближи към тях лесно се долавяше. Сдържаше се с голямо усилие. Толкова трогателна и почти наивна е безогледната й вяра в общуването, в контакта с другите. За нея едва ли има проблем, който да не може да се реши с малко приказки. Тя беше искрено убедена, че делото незнайно защо е общо нещастие, че и нашето семейство страдаше, че не е лесно да гледаш как твоят син е несправедливо обвинен в убийство и животът му напразно е съсипан. Трагедията, породена от убийството на Бен Рифкин, не заличаваше трагедията на Джейкъб, също превърнал се в жертва. Съмнявам се, че Лори искаше да им каже това. Тя е твърде чувствителна към преживяванията на другите, за да си го позволи. Според мен само жадуваше някак да изрази съчувствието си, да ги докосне с изтъркан израз като „толкова съжалявам за загубата ви“.

— Аз… — започна тя.

— Лори — прекъснах я, — отиди в колата при Джейкъб. Аз ще платя и ще дойда.

Изобщо не ми хрумна просто да си тръгнем. Имахме право да бъдем там. Поне не се съмнявах, че имаме право да се храним.

Лори мина покрай мен и се отправи към Джоан Рифкин. Опитах се нерешително да я спра, но знаех, че никаква сила не би могла да й попречи, ако си е наумила нещо. Беше голям инат. Мила, чувствителна, умна, прекрасна жена, но и инат.

Доближи ги и протегна ръце с дланите нагоре, сякаш се канеше да хване ръцете на Джоан или може би само за да разберат, че не знае какво да каже… Или за да са сигурни, че не носи оръжие…

Джоан скръсти ръце на гърдите си.

Дан вдигна едната си ръка, сякаш готов да отблъсне Лори, ако реши да се нахвърли.

— Джоан… — смънка Лори.

И Джоан я заплю в лицето. Направи го съвсем неочаквано. По-скоро беше жест, може би най-подходящият според нея в тези обстоятелства — но пък кой ли е предварително подготвен за такива обстоятелства?

Лори притисна длани към лицето си, после опита да се избърше.

— Убийци! — изрече Джоан.

Сложих ръка на рамото на Лори — беше застинала като камък.

Джоан вдигна глава и ме изгледа яростно. Ако беше мъж или нямаше толкова кротък нрав, сигурно щеше да ми посегне. Трепереше от омраза като камертон. Не можех да й отвърна с омраза. Не можех да й се сърдя, всъщност не можех да изпитам нищо, освен тъга — тъга за всички нас.

— Съжалявам — казах на Дан. Нямаше смисъл да говоря с Джоан, на нас, мъжете, се падаше да се справим с емоциите, които нашите жени не успяваха да овладеят.

Хванах Лори за ръката и я изведох от магазина, като повтарях с подчертана учтивост „извинете… моля ви… извинете…“, докато се провирахме покрай хора и колички. На паркинга никой не ни разпозна и си върнахме онази привидна анонимност, която още имахме в последните седмици преди процеса, преди потопа.

— Не си взехме покупките — каза Лори.

— Няма нищо.

21. Пази се от гнева на търпеливия

Щастливата участ на адвокатите е да виждат доброто у хората. Колкото и злодейско или неразбираемо да е престъплението, колкото и смазващи да са доказателствата за вината, адвокатът никога не забравя, че неговият клиент също е човек като всички останали. Разбира се, тъкмо заради това си заслужава всеки обвиняем да бъде защитаван в съда. Трудно мога да преброя колко пъти съм чувал от адвокат, че някой, отнасял се жестоко с детето си или пребивал редовно жена си, „всъщност не е лош човек“. Дори наперените наемници от съсловието със златен „Ролекс“ на китката и куфарче от крокодилска кожа таят у себе си тази оправдаваща съществуването им искрица на хуманизъм: всеки престъпник си остава човек, сложно съчетание от добро и зло, което заслужава напълно нашето разбиране и милост. Но за полицаите и прокурорите животът не е толкова хубав. Ние се ръководим от противоположните подбуди. Веднага съзираме петното, червея, склонността към зло дори у най-добрите хора. Опитът ни подсказва, че и симпатичният съсед е способен на всичко. Свещеникът може би е педофил, ченгето може би взема подкупи, а любящият съпруг и баща може би има някаква мръсна тайна. Разбира се, вярваме в тези неща поради същата причина, както и адвокатите — хората си остават хора.

Колкото по-дълго наблюдавах Лионард Пац, толкова по-уверен бях, че той е убиецът на Бен Рифкин. Следвах го по време на сутрешните му разходки, после към „Дънкин Донътс“ и накрая до работата му в „Стейпълс“. Бях там и когато излизаше от работа. Изглеждаше смехотворно в униформата си. Червената фланела с якичка се опъваше по отпуснатото му тяло, кафявият панталон подчертаваше шкембето му, което Джейкъб и неговите приятели биха нарекли „преден гъз“. Не смеех да вляза в магазина, за да видя точно с какво се занимава. Вероятно електроника, компютри, мобилни телефони — струваше ми се подходящ за това. То се знае, прокурорът има правото да реши към кого да насочи подозренията си, но не успявах да проумея защо Ладжудис предпочете Джейкъб пред този човек. Може би се дължи на родителски пристрастия или на прокурорски цинизъм, не разбирам и до ден-днешен.

До началото на август бях дебнал Пац няколко седмици сутрин и вечер, преди и след работния му ден. Сведенията от Мат Маграт за мен бяха решаващото доказателство, но в съда щяха да бъдат отхвърлени. Никой съдебен заседател не би приел думите му сериозно. Нуждаех се от по-сериозни доказателства, за да не разчитам на онова нечестно момче. Не знам какво се надявах да постигна, като вървях по петите на Пац. Може би да сбърка, да се върне на местопрестъплението, да тръгне нанякъде посред нощ, за да се отърве от някаква улика. Каквото и да е.

Пац обаче не правеше нищо съмнително, нищо особено. В свободното си време май се задоволяваше да се мотае по магазини или да безделничи в апартамента си до парка „Колд спринг“. Обичаше да се отбива за поръчка в „Макдоналдс“ на булевард „Солджърс фийлд“ в Брайтън, а после да похапва в лилавата си кола, заслушан в радиото. Веднъж отиде на кино. Сам. Тези занимания не можеха да ми послужат за нищо. Но каквото и да правеше, моята увереност във вината му не намаляваше. Влудяващата вероятност да пожертват моя син, за да спасят него, се превърна в мания за мен. Умът ми се размътваше все повече, докато го следях, вторачен в него, и отново и отново предъвквах тази мисъл. Сивата скука на живота му не само не разпръскваше подозренията ми, а още по-силно ме вбесяваше. Беше се маскирал и очакваше Ладжудис да му свърши работата.

В горещата августовска вечер една сряда карах точно зад колата на Пац — беше тръгнал към дома си през центъра на Нютън, където е търговската част и се събират няколко натоварени улици. В пет часа слънцето още прежуряше. Имаше по-малко коли от обикновено (в град като Нютън през август е по-безлюдно) и все пак се движеха плътно една зад друга. Повечето шофьори бяха затворили прозорците на колите си, за да не влиза вътре влажният задух. Малцина като Пац и мен караха с отворени прозорци и подаден навън лакът, за да потърсят поне мъничко облекчение. Дори хората по тротоарите със сладолед в ръце изглеждаха вяло и отпуснато.

На червен светофар доближих отзад колата на Пац. Пръстите ми се впиха във волана.

Неговите спирачни светлини примигаха, а колата се поразклати.

Вдигнах крака си от педала на спирачките. Не знам защо. Не знаех докъде съм готов да стигна. Но бях щастлив — за пръв път от толкова време — когато колата ми потегли и бутна неговата с приятно дрънчене.

Той се опули към мен в огледалото и вдигна ръце: „Това пък какво беше!“.

Свих рамене, дадох на заден метър-два и тласнах задната броня на колата му малко по-грубо.

През задния прозорец на колата му видях сенчестия му силует отново да разперва ръце сърдито. Гледах го как превключва скоростната кутия в неутрално положение, отваря вратата и измъква туловището си.

Сякаш бях друг човек. И макар да се чувствах различен, движенията и постъпките ми се редуваха естествено и плавно — диво, необичайно и вълнуващо преживяване.

Излязох от колата и тръгнах към него, преди дори да осъзная какво върша, без да съм решил, че ще го предизвикам.

Той вдигна ръце с длани към мен, на лицето му се изписа изненада.

Сграбчих го за ризата и го притиснах в колата му. Наврях лицето си в неговото и изръмжах:

— Знам какво си направил!

Той не отговори и аз повторих:

— Знам какво си направил.

— За какво говорите? Кой сте вие?

— Знам за момчето в парка „Колд спринг“.

— Ох, Господи… Вие сте луд!

— Не можеш да си представиш колко си прав.

— Не знам за какво говорите. Честна дума. Сбъркали сте ме с някого.

— Така ли? Помниш ли как срещна Бен Рифкин в парка? Помниш ли как каза на Мат Маграт, че ще го направиш?

— Мат Маграт ли?

— Колко дълго наблюдаваше отдалече Бен Рифкин, колко дълго го дебнеше? Заприказва ли го? Носеше ли ножа в онзи ден? Какво се случи? Да не си му предложил същата сделка като на Маг Маграт — стотачка на опипване? Той отказа ли ти? Подиграваше ли ти се, обиждаше ли те? Опита ли се да те удари, да те блъсне, да те уплаши? От какво пощуря, Лионард? Какво те подтикна да го направиш?

— Вие сте бащата, нали?

— Не, аз не съм бащата на Бен.

— Говоря за момчето, което обвиниха. Вие сте неговият баща. Казаха ми за вас. Прокурорът ме предупреди, че ще се опитате да говорите с мен.

— Кой прокурор?

— Ладжудис.

— И точно какво ти каза?

— Каза, че сте си набили в главата тази версия и може би ще се опитате да говорите с мен някой ден, но аз не бива да се съгласявам. Той каза, че сте…

— Какъв?

— Че сте луд. И може да прибегнете към насилие.

Пуснах Пац и се отдръпнах.

Видях учуден, че съм го повдигнал над асфалта. Той се смъкна по задницата на колата и стъпи на земята. Червената му риза се бе извадила от панталоните и оголваше широкия му изпъкнал корем, но той още не смееше да си оправи дрехите. Наблюдаваше ме предпазливо.

— Знам какво си направил — уверих го, докато се опомнях. — Няма да допусна да тикнат моето момче зад решетките вместо теб.

— Но аз нищо не съм направил.

— О, направил си, и още как! Мат ми разказа всичко.

— Моля ви да ме оставите на спокойствие. Нищо не съм направил. Правя само това, което прокурорът поиска от мен.

Кимнах, почувствах се уязвим, бях изтървал нервите си. Засрамих се.

— Знам какво си направил — повторих тихо и уверено, по-скоро заради себе си.

Думите ме утешиха като кратка молитва.

22. „Сърцето му е твърде малко“

23. Северен затвор, Сомърз, щата Кънектикът

Кабината за посетители в Северния затвор като че бе създадена, с цел да обърква и да изолира. Потискащо тясна, затворена бяла кутия, широка метър и половина и около два метра и половина в дълбочина, с остъклена врата зад мен и прозорец с дебело стъкло пред мен. Бежов телефон без бутони на стената до дясната ми ръка. Бял перваз, на който да подпирам ръцете си. Разбира се, кабината трябваше всъщност да изолира затворниците — Северният затвор беше с максимален режим на сигурност и тук разрешаваха само посещения без пряк контакт. Чувствах се като погребан в нея.

Той се появи зад прозореца — моят баща, Кървавия Били Барбър — с оковани към колана ръце, с рошава пепелявосива коса. Гледаше ме от горе на долу и се подсмихваше, може би развеселен от факта, че неговият пикльо най-после се е появил. Зарадвах се, че ни дели дебелото стъкло, че може да ме вижда, но не може да ми посегне. Леопардът в зоопарка пристъпва небрежно към границите на клетката си и през решетката презрително се взира в теб, защото си по-низше същество, защото се нуждаеш от тази преграда. В този миг двамата се разбирате без думи, но си остава истината, че леопардът е хищникът, ти си жертвата и само преградата позволява на нас — хората, да бъдем надменни и уверени. Застанал пред клетката му, изпитваш и мъничко срам заради толкова по-голямата сила на звяра, заради неговото високомерие, заради насмешката му. За моя изненада чувствата ми през първите мигове в присъствието на моя баща бяха като смътния срам на посетител в зоопарка. Тези напиращи емоции неочаквано ме завладяха. Не предполагах, че така ще се развълнувам. Признавам си искрено — Били Барбър беше чужд човек за мен. Не го бях виждал около четирийсет и пет години, откакто бях съвсем малък. Но направо се вцепених, когато го зърнах. Имаше власт над мен, сякаш се бе озовал някак от моята страна на стъклото, за да ме сграбчи.

Стоеше в рамката на прозореца — портрет в три четвърти ръст на стар пандизчия, вторачен в мен. Прихна тихичко.

Откъснах поглед от него и той седна.

Няколко стъпки отзад, до невзрачната стена, стоеше надзирател.

Всичко беше старо, захабено — стените, вратите, повърхностите. Стените бяха с бяла мазилка и сив бетон. Строителството на този нов затвор бе завършено през 1995 година и аз предположих, че липсата на цвят е част от някакъв шантав замисъл за въздействие върху затворниците. В края на краищата не е по-трудно да боядисаш стената жълта или синя вместо бяла.

Баща ми вдигна слушалката на своя телефон. Когато си спомням за това, усещам лека тръпка и мислено връщам филма на живота си назад до 1961 година, когато го видях за последен път в залата за свиждания на затвора на „Уоли авеню“. Моментът на последното отчуждение, от който започнаха различните ни пътища. Взех своята слушалка.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнем.

— Май нямаше опашка от желаещи.

Видях на ръката му синята татуировка, която помнех толкова години. Оказа се съвсем малка и размита, дребно разпятие с неясни очертания, което с възрастта бе потъмняло до лилаво като натъртено. Не бях я запомнил правилно. И него не бях запомнил добре — среден ръст, слаб, по-мускулест, отколкото си го представях. Дори на седемдесет и две години имаше жилавите мускули на печен пандизчия. Имаше си и нова татуировка, много по-сложна и изкусно направена. Около шията му се увиваше дракон, чиито глава и опашка се срещаха като медальон отпред.

— Крайно време беше да ме навестиш.

Изсумтях. Не приемах дразнещия намек, че неговите чувства за засегнати, че от нас двамата той е жертвата. Ама че наглост. Наистина беше от типичните пандизчии — вечно мрънкащи, хитруващи, търсещи изгода.

— Колко мина, а? Май цял живот — продължи той. — Цял живот си гния в килиите, а ти нямаш време да наминеш при своя старец. Дори веднъж. Що за син си ти? Кой син се държи така?

— Да не си репетирал тази реч?

— Недей да ми се репчиш. Какво съм ти направил, а? Нищо. Но цял живот те няма. Аз съм твоят баща. Що за син си, да не потърсиш баща си цели четирийсет години?

— Нали съм твой син. Това е достатъчно обяснение.

— Мой син ли? Не си мой син. Не те познавам. Никога не съм те виждал.

— Да ти покажа ли удостоверението си за раждане?

— Да бе, пука ми за шибаното ти удостоверение. Това ли те прави мой син? Едно празнене преди петдесетина години — ей това си ти за мен. Ти какво си мислиш? Че много ще ти се зарадвам ли? Ще скачам от радост и ще викам „Йее, какъв шибан кеф!“?

— Можеше да откажеш. Не съм в списъка на хората, на които е разрешено да идват при теб.

— В моя шибан списък няма никой. Ти какво очакваше? Кого да впишат? И без това не разрешават на странични хора да идват. Само от семейството.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не. Чу ли ме да казвам, че искам? — Той тръсна глава и се намръщи. — Това шибано място… То е най-лошото. Не бях тук през цялото време, да знаеш. Местят ме. Като направиш нещо гадно някъде, натикват те тук. Ама че дупка.

Той като че загуби интерес към темата и млъкна.

Не казвах нищо. От играта на въпроси и отговори в съда, при разпити и където още ми се е случвало научих, че често най-добрата тактика е да чакаш, да не продумваш. Свидетелят ще поиска да запълни неловкото мълчание. Ще изпита смътно желание да говори още, да докаже, че не крие нищо или че е голям умник и ги разбира тия работи, да спечели доверието ти. Струва ми се, че този път мълчах по навик. Нямах никакво намерение да си тръгвам. Не и докато той не каже „да“.

Настроението му се промени. Прегърби се. Почти видимо свадливостта му отстъпи място на примирението, дори на самосъжалението.

— Е, поне си пораснал голям. Тя сигурно те е хранила добре.

— Тя се справи добре с всичко.

— Как е тя — майка ти?

— Защо те е грижа?

— Хич не ме е грижа.

— Тогава не я споменавай.

— Защо пък не?

Отместих поглед от него, а той добави:

— Познавам я по-дълго от теб.

Ухили се мръснишки и раздвижи таза си, имитирайки секс.

— Твоят внук има неприятности — казах му. — Знаеш ли?

— Дали съм знаел ли?… Не бях и чувал, че имам внук. Как се казва?

— Джейкъб.

— Джейкъб?!

— Какво смешно има?

— Що за шибано педалско име е Джейкъб?

— Име като име!

Той се разтресе от смях и проточи пискливо:

— Дже-е-е-ейкъб!

— Мери си приказките. Той е добро момче.

— Брей? Не ще да е толкова добро, щом си тук.

— Казах да си мериш приказките.

— И как загази малкият Джейкъб?

— Заради убийство.

— Убийство? Убийство, значи… На колко години е?

— На четиринайсет.

Замълча, свали слушалката в скута си и се облегна отпуснат на стола. Когато се изправи отново, попита:

— Кого е убил?

— Никого. Той е невинен.

— Да бе, и аз съм невинен.

— Но той наистина е невинен!

— Добре бе, добре.

— Нищо ли не си чул?

— Тук никога нищо не се чува. Това място е скапан кенеф.

— Ти сигурно си най-старият затворник тук.

— Един от най-старите.

— Чудя се как си оцелял досега.

— Никой не може да нарани стомана. — Белезниците го принудиха да вдигне и двете си ръце, стиснал телефонната слушалка в лявата, за да стегне мускулите на дясната. После желанието му да се перчи премина. — Тук съм като в дупка, все едно съм в шибана пещера.

Той се люшкаше между двете крайности на пресилената коравост и хленченето. Трудно ми беше да позная кое състояние е преструвка. Може би никое от двете. Навън би изглеждал като побъркан с тази емоционална неустойчивост. Но тук… Знам ли? Може и да беше естествена реакция в неговото положение.

— Ти сам се напъха тук — казах му.

— Да, сам се напъхах тук, излежавам си присъдата и не се оплаквам. Чу ли ме да се оплаквам?

Не отговорих.

— Е, какво искаш от мен? Искаш да направя нещо за горкия, невинен, малък Джейкъб ли?

— Може би ще поискам да дадеш показания.

— Какви показания?

— Нека те попитам нещо. Когато уби онова момиче, какво почувства? Не физически. Какво ставаше в главата ти, за какво мислеше?

— Как какво съм мислел?

— Защо го направи?

— Какво искаш да ти отговоря? Ти ми кажи.

— Само искам да чуя истината от тебе.

— Да бе. Това никой не го иска. И тъкмо хората, дето ти разправят, че искали истината — от мен да знаеш, хич не я искат. Ти ми кажи какво искаш аз да кажа, за да помогна на момчето, и ще го кажа. Не ми дреме.

— Ще те попитам с други думи — когато се случи, мислеше ли изобщо за нещо? За каквото и да било? Или беше някакво непреодолимо желание?

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Непреодолимо желание ли?

— Просто ми отговори.

— Това ли си намислил, а?

— Няма значение какво съм намислил. Само ми кажи какво почувства.

— Почувствах непреодолимо желание.

Издишах шумно и продължително.

— Знаеш ли, ако беше по-умел лъжец, може би нямаше да си тук.

— А ако ти не беше толкова умел лъжец, може би нямаше все още да си отвън. — Той се загледа втренчено в мен. — Щом искаш да ти помогна, за да отървеш хлапето, ще ти помогна. Той мие внук. Само кажи какво трябва да направя.

Бях решил, че Кървавия Били Барбър изобщо няма да припари до съдебната зала, за да даде показания. Той беше нещо по-лошо от лъжеца — той беше неумел лъжец.

— Добре, щом искаш да научиш защо дойдох, ето за какво. — Показах му малкото пакетче, в което имаше стерилна клечка с памуче. — Искам да потъркам венците ти с това. За ДНК проба.

— Надзирателите няма да разрешат.

— Нека аз се занимавам с надзирателите. От теб искам да се съгласиш.

— И за какво ти е моята ДНК?

— Търсим една конкретна мутация. Нарича се МАОА елиминация.

— Що за чудо е тази МАОА елиминация, мамка му?

— Генетична мутация. Някои мислят, че предразполага към по-агресивно поведение в определени обстоятелства.

— Кой го мисли?

— Учени.

Очите му се присвиха. Можех да прочета мислите му, себичния стремеж на стария затворник да се възползва от всяка пролука — може би надушваше нещо, с което да опита да отмени собствената си присъда.

— Като те слушам, почвам да си мисля, че Джейкъб май не е толкова невинен.

— Не дойдох тук да чуя мнението ти. Дойдох да взема проба от твоята слюнка с тази клечка. Ако откажеш, ще получа съдебно разпореждане, ще се върна и ще го направим по трудния начин.

— Защо да откажа?

— А защо да правиш каквото и да е? Никога не съм разбирал такива като теб.

— Какво има да разбираш? Същият съм като другите. Същият като теб.

— Аха, ясно. Щом казваш.

— Не ми ги пробутвай тия „щом казваш“. Някога замислял ли си се, че без мен нямаше да те има?

— Всеки ден си го мисля.

— Видя ли?

— Само че не се радвам на тази мисъл.

— Е, няма значение дали ти харесва, момко, още съм твоят старец. Не е задължително да се радваш.

— Няма на какво.

След кратки спорове и разговор със заместник-директора на затвора се уговорихме как да го направим. Не ми позволиха лично да взема пробата, както щеше да е най-добре, защото доказателството щеше да е неоспоримо — можех да дам показания под клетва, че пробата е валидна, защото през цялото време е била в моите ръце. В Северния затвор обаче нямаше изключения от правилото „без преки контакти“. Накрая ми разрешиха да дам пакетчето на един надзирател, който пък го предаде на баща ми.

Дадох му подробни указания по телефона в кабината.

— Трябва само да отвориш пакета и да потъркаш отвътре бузата си с върха на клечката. Колкото да поеме малко слюнка. После пъхни клечката навътре, където се съединяват челюстите. След това искам да сложиш клечката в пластмасовото шишенце, без да е допирала нищо друго, и да завинтиш капачето. После сложи онзи етикет на масата пред себе си, подпиши се и посочи датата. Трябва да наблюдавам действията ти през цялото време.

С ръце в белезници той успя да разкъса хартиената опаковка на клечката — беше дървена и по-дълга от обикновена клечка за уши. Баща ми я пъхна в устата си като близалка и се престори, че я захапва. Вторачен в мен през прозореца, той оголи зъбите си и потърка с памучето по горните венци. След това я пъхна по-навътре в устата и потърка бузата. Накрая ми показа клечката през прозореца.

— Сега е твой ред.