Да защитаваш Джейкъб

37. Животът след това

Животът продължава, може би дори твърде тягостно се проточва, ако трябва да сме откровени. Ако ти е отредено да живееш дълго, минаваш през трийсет хиляди, може би трийсет и пет хиляди дни, но само няколко десетки от тях имат значение — Големите дни, когато се случва Нещо Важно. Останалите, огромното мнозинство от тях, десетки хиляди дни си остават невзрачни, подобни, дори еднообразни. Плъзгаме се през тях и тутакси ги забравяме. И когато обръщаме поглед към миналото, не сме склонни да мислим за тази аритметика. Спомняме си малкото Големи дни и захвърляме в кошчето другите. Подреждаме своя дълъг безформен живот в спретнати кратки истории, както правя и аз сега. Но животът ни се състои предимно от боклук, от обикновени незапомнени дни, а Краят никога не е край.

Разбира се, денят, когато оневиниха Джейкъб, беше Голям ден. Но след него малките дни продължиха неумолимо.

Ние не се върнахме към „нормалния“ живот. И тримата бяхме забравили какво е нормално. Поне нямахме илюзии, че някога ще се върнем в него. Но в дните и седмиците след като снеха обвиненията срещу Джейкъб блаженството избледня и ние свиквахме с новото празно всекидневие. Почти не излизахме. Не смеехме да отидем на ресторант или на места, където се събират много хора, защото винаги долавяхме враждебен присмех. Аз поех пазаруването, защото Лори не би рискувала да се натъкне повторно на семейство Рифкин. Натоварих се със задължението да обмислям седмичното меню, докато правя покупки (понеделник — спагети или лазаня, вторник — пиле, сряда — бургери…). Отидохме на кино няколко пъти, обикновено в средата на седмицата, когато салоните не са толкова пълни, и въпреки това се вмъквахме вътре едва след като изгасваха осветлението. Повечето време се размотавахме вкъщи. Неуморно сърфирахме из мрежата с унесено, изцъклено изражение. Използвахме пътеката за бягане в мазето, вместо да излизаме за кросове навън. Разширихме абонамента си в „Нетфликс“, за да гледаме филми колкото ни се иска. Чувствахме се великолепно, радвахме се на свободата или поне на някакво нейно подобие.

Обмисляхме дали да не се преселим — уви, не в Буенос Айрес, а на по-прозаично място, където бихме могли да започнем на чисто: Флорида, Калифорния, Уайоминг. Представяхме си, че хората отиват там, за да преобразят живота си. Известно време умувах за градчето Бъзби в Аризона — казваха, че там е лесно да се скриеш от хорските погледи и никой не те притеснява. Не забравяхме и друго възможно решение — да напуснем страната, което имаше своето очарование. Впускахме се в безкрайни спорове за всичко това. Лори се съмняваше, че можем да избягаме от вдигналия се шум около делото, колкото и далече да отидем. А и казваше, че нейният живот бездруго е в Бостън. Аз жадувах да се преместим. Не се привързвах към определено място, моят дом беше там, където е Лори. Но изобщо не успявах да я убедя.

В Нютън мнозина изпитваха към нас лоши чувства. Повечето ни съседи бяха стигнали до собствена присъда: не е виновен, но не е и съвсем невинен. Дори Джейкъб да не бе убил Бен Рифкин, чуха предостатъчно за него, за да не са спокойни. Ножът, фантазиите му за насилие, порочният му род. За някои дори внезапният край на делото си остана съмнителен. Присъствието на Джейкъб в града тревожеше и смущаваше хората. Дори по-благосклонните се безпокояха, ако е близо до техните деца. Защо да разчитат на шанса? Дори ако бяха деветдесет и девет процента убедени в неговата невинност, кой би рискувал да сбърка, когато залогът е толкова голям? И кой би рискувал да му лепнат клеймото, че са го видели с Джейкъб? Той беше отхвърлен завинаги, независимо от истината за вината му.

Заради всичко това не посмяхме да го пратим в някое от училищата на Нютън. Когато бе обвинен и тутакси отстранен от училище, кметството имаше задължението да му осигури домашен учител. Наехме отново същата госпожа Макгауън, за да продължи да се занимава с него вкъщи. Тя беше единствената редовна посетителка в нашия дом, всъщност само тя виждаше нашето всекидневие. Когато тази малко старомодна жена с широк ханш влезеше, погледът й започваше да шари по купчините непрани дрехи, неизмитите съдове в мивката, мазната коса на Джейкъб. Сигурно в нейните очи бяхме леко побъркани. Но тя неизменно идваше всяка сутрин в девет часа, за да седне с Джейкъб в кухнята, да се занимава с уроците му, да му се кара за ненаписаното домашно.

— Никой няма да те съжали — казваше му право в очите.

Лори също се зае дейно с обучението на Джейкъб. Според мен тя беше изключителна учителка, търпелива и блага. Дотогава не я бях виждал да преподава, но когато наблюдавах как се занимава с него, си казвах: „Тя трябва отново да бъде учителка. Изобщо не биваше да се отказва от професията си“.

Седмиците отминаваха, а Джейкъб се задоволяваше напълно със самотния си живот. Той си беше отшелник по природа. Твърдеше, че не му липсват нито училището, нито приятелите. Всъщност може би от самото начало домашните уроци щяха да бъдат най-подходящи за него. Така получаваше най-доброто от училището — „съдържанието“ (според собствения му израз), без безбройните усложнения с момичета, секс, спорт, грубияни, съобразяване с връстниците, разни враждуващи групички. Тоест усложненията с другите деца. Джейкъб просто беше по-щастлив сам. И кой би могъл да го упрекне след всичко, което преживя? Когато си говорехме за преместване на друго място, той беше най-въодушевен от идеята. Колкото по-далече, колкото по-затънтено, толкова по-добре. Смяташе, че Бъзби в щата Аризона ще му пасне чудесно. Такъв си беше Джейкъб — невъзмутим и уравновесен, наполовина безметежен, наполовина отнесен. Знам, че може да изглежда чудато, но Джейкъб, за когото делото беше най-тежко, нито веднъж не се прекърши, не заплака, не се почувства смазан. Понякога се ядосваше, мусеше се, затваряше се в себе си, затъваше в самосъжаление, както се случва с всички подрастващи, но не се разпадна на парчета. И след края на делото си остана същото хладнокръвно момче. Не беше трудно да проумея защо неговите съученици са се дразнели от това странно негово самообладание. Но у мен то будеше възхищение.

Не се налагаше да тръгвам на работа, поне за известно време. Формално все още бях в платен отпуск от прокуратурата. Превеждаха редовно цялата ми заплата в моята банкова сметка, както беше от самото начало. Не се съмнявах, че Лин Канаван е изправена пред труден проблем. Тя заложи на губещия кон. Сега нямаше никакъв повод да ме уволни, защото не бях направил нищо лошо, но не би могла и да ме върне в прокуратурата като свой старши заместник. Накрая щеше да ми предложи някаква длъжност, аз щях да откажа и с това проблемът щеше да се реши. Но засега явно нямаше нищо против да ме държи на щат, ако в замяна не си отварям устата излишно. Не смятах, че цената е висока. И без това щях да си мълча, тя ми беше симпатична.

Канаван си имаше по-големи главоболия. Трябваше да измисли какво да прави с Ладжудис, този Распутин сред нейните придворни, чийто професионален провал погуби безвъзвратно собствените му политически амбиции, а ако тя не внимаваше, можеше да погуби и нейните. Но и в този случай не можеше да изрита ей така прокурор, загубил дело, защото кой тогава би поискал да работи за нея? Преобладаваше мнението, че Канаван скоро ще се кандидатира за главен прокурор на щата или дори за губернатор и ще остави на наследника си да се оправя с бъркотията. Но засега можеше само да наблюдава и да изчаква. Може би Ладжудис щеше да възстанови някак доброто си име. Никога не се знае.

Самият аз не прекалявах с размишленията за кариерата си. Ясно ми беше, че няма да бъда прокурор. Не бих понесъл подхилването зад гърба си. Предполагам, че бих могъл да продължа с друга работа като юрист. Нищо не пречеше да стана адвокат, връзката ми с делото на Джейкъб дори щеше да бъде като медал на гърдите — драмата на несправедливо обвинения младеж, който се опълчил на властта, или кой както би пожелал да го тълкува. Струваше ми се обаче, че е малко късно да се прехвърля от другата страна на барикадата. Не знаех дали бих могъл да защитавам същите тези отрепки, които през целия си досегашен живот пращах в затвора. Не можех да определя съвсем в какво положение бях изпаднал, май си бях в чистилището, при другите от моето семейство.

Лори пострада най-зле от делото. През следващите седмици малко се посъвзе, но не стана отново предишната Лори. Не натрупа отново килограмите, които бе загубила, лицето й все ми изглеждаше бледо и изпито. Сякаш се бе състарила с десет години за броени месеци. Но истинските промени настъпиха в главата й. През онези първи седмици след тревогите с Джейкъб у Лори се долавяше някаква хладина и сдържаност. Тя беше нащрек. Можех да разбера тази нова за нея предпазливост — бе превърната в жертва и реагира както е присъщо на жертвите. Това промени отношенията в нашето семейство — нямаше я вече Мама, която умоляваше Джейкъб и мен, заблудените овчици, да споделяме чувствата си и да дърдорим за проблемите си, да се обръщаме с хастара навън, за да ни огледа хубавичко. Тя се отказа от това, поне за малко. Сега се взираше в нас от разстояние. Не можех да й се сърдя. Животът я бе предизвикал накрая и тя малко заприлича на мен, стана по-корава. Всички загрубяваме от раните си. Рано или късно това се случва на всеки.

38. Северен затвор, Сомърз, щата Кънектикът

Пак бях в нишата за свиждане — в теснотията сред белите стени, с дебелото стъкло пред себе си. Чувах равномерния шум наоколо от приглушените разговори в съседните ниши, отслабените от разстоянието викове и врява в затвора, съобщенията по системата за оповестяване.

Кървавия Били се появи с тътрене зад прозореца, окованите му ръце бяха вързани с верига за колана, втора верига се спускаше от кръста му към окованите глезени. Това не му пречеше да влезе като тираничен крал, вирнал брадичка с гадна усмивчица. Сивата му коса бе сресана назад, в претенциозна прическа на побъркан старец.

Двама надзиратели го насочиха към стола, без да го докосват. Единият освободи ръцете му от колана на кръста, другият само наблюдаваше, после двамата се отдръпнаха заднешком и вече не ги виждах.

Баща ми взе слушалката и със събрани ръце като за молитва я доближи до ухото си.

— Младши!

Прозвуча като „Каква приятна изненада!“.

— Защо го направи?

— Какво съм направил?

— Говоря за Пац.

Очите му се извиха от лицето ми към телефона на стената и обратно, за да ми напомни да внимавам с приказките, вероятно линията се подслушваше.

— Младши, какви ги дрънкаш? Тук съм си през цялото време. Може и да не си чул, но аз не се размотавам насам-натам.

Извадих федерално досие, обобщаващо данните от всички щати. Разгънах го и притиснах първата страница към стъклото с длан, за да може да прочете името: „Джеймс Майкъл О’Лиъри, известен и като Джими, Джими-О. Отец О’Лиъри, дата на раждане 18 февруари 1943 г.“.

Той се наведе напред и примижа.

— Никога не съм чувал за него.

— Никога ли? Сериозно?

— Никога.

— Лежали сте заедно тук.

— Оттук минават мнозина.

— Шест години сте били в един затвор. Шест години!

Той сви рамене.

— Аз не завъждам аверчета. Това е затвор, а не колеж. Може би ако носиш снимка или нещо подобно… — Намигна ми палаво. — Но никога не съм чувал за тоя.

— Но той е чувал за теб.

Пак вдигнати рамене.

— Мнозина ме знаят. Аз съм легенда.

— Каза, че си го помолил да ни наглежда, да се погрижи за Джейкъб.

— Глупости.

— Да ни закриля.

— Глупости.

— Пратил си някого да ни закриля? Мислиш, че имам нужда от теб, за да опазя детето си?

— Ей, аз не съм говорил такива неща. Това са си твои приказки. Казах ти вече, че не съм чувал за тоя тип. Хич не разбирам какви ми ги дрънкаш.

Прекарате ли достатъчно време в някоя съдебна плата, ставате познавач на лъжите. Трупате опит в различаването на всевъзможните гаври с истината, както ескимосите различават видовете сняг. Това отричане с намигване (в което думите „не съм го направил“ означаваха „направих го, разбира се, но нищо не можеш да докажеш“) сигурно доставяше най-голямо удоволствие на всеки престъпник. Да се изсмееш в лицето на ченге! Поне нямаше съмнение, че моят пропаднал баща наистина се забавляваше. Като полицай е безсмислено да се бориш с това самопризнание чрез отричане. Научаваш се да приемаш положението. То е част от играта. Такава е дилемата на полицая: понякога не можеш да докажеш обвиненията без самопризнание, но не можеш да изтръгнеш самопризнания без вече да имаш доказателства.

Затова само свалих листа от стъклото и го пуснах на малката пластмасова подложка пред себе си. Облегнах се и разтрих челото си.

— Ама че си глупак. Дърт тъпанар! Знаеш ли какво направи?

— Глупак ли? Ти мен ли наричаш глупак? Нищичко не съм направил.

— Джейкъб беше невинен! Какъв глупак си само…

— Младши, мери си приказките. Не съм длъжен да седя тук и да си бъбря с теб.

— Нямахме нужда от твоята помощ.

— Нямахте, а? Не изглеждаше да е така.

— Щяхме да спечелим делото.

— А ако не бяхте спечелили? Тогава какво? Искаш хлапето да изгние в някое място като това ли? Младши, знаеш ли какво е това място? Гроб. Бунище. Голяма дупка в земята, където хвърлят боклука, дето никой не ще да го гледа повече. А и нали ти ми каза по телефона оная вечер, че ще загубите делото?

— Слушай, не можеш да… просто не можеш…

— За бога, младши, не ми се разкапвай пред очите. Срамота е, мамицата му! Виж какво, не казвам нищо за онова, което е станало, ясно? Щото не знам. Но каквото и да е станало с оня… как му беше името… Пац, каквото и да е станало с него, аз нищо не знам. Заврян съм в тая дупка. Какво мога да знам, по дяволите? Но ако ще искаш от мен да цивря, щото някакъв изрод, дето е опипвал и насилвал дечица, бил убит или се самоубил… Забрави тая работа. На света му е олекнало. Един скапаняк по-малко. Майната му. Няма го. — Той поднесе юмрук към устата си, духна и разтвори пръсти като магьосник, накарал монета да изчезне. „Няма го.“ — Един задник по-малко в света, нищо повече. Без такива като него е по-добре на тоя свят.

— Но и с такива като теб, нали?

Той ме изгледа ядно.

— Ей, аз още съм тук. — Изпъчи се. — Все едно е какво си мислиш за мен. Още съм тук, младши, ако ще да не ти харесва. Не можеш да се отървеш от мен.

— Както от хлебарките.

— Вярно, аз съм стара, яка хлебарка. И се гордея с това.

— И какво направи? Поиска да ти върне услуга ли? Или просто се свърза със стар приятел?

— Нали ти казах, че не знам за какво дърдориш…

— Знаеш ли, интересното е, че мина време, докато се досетя. Имам приятел полицай, който ми каза, че този Отец О’Лиъри е стар бияч и още урежда проблеми, а после добави: „По-точно ги отстранява“. Това си направил, нали? Обадил си се на стар приятел и си отстранил проблема.

Той не каза нищо. Защо да ме улеснява? Кървавия Били разбираше дилемата на полицая не по-зле от мен. Няма самопризнание — няма обвинения; няма обвинения — няма самопризнание.

Но и двамата знаехме какво се е случило. Убеден съм, че си мислехме за едно и също: Отец О’Лиъри отива там една вечер, сплашва дебелака, навира му пистолет в лицето, принуждава го да напише самопризнание. И младокът сигурно пълни гащите още преди Отец О’Лиъри да го провеси на въжето.

— Знаеш ли какво причини на Джейкъб?

— Ъхъ. Спасих му живота.

— Не. Отне му победата в съда. Отне му шанса да чуе от съдебното жури „невинен“. И отсега нататък винаги ще има сянка на съмнение. Винаги ще има хора, които са убедени, че Джейкъб е убиецът.

Той се разсмя. Не прихна, а се разкикоти оглушително.

— Победата в съда, а? И ще ми казваш, че аз съм глупак. Младши, да знаеш, не си толкова умен, колкото си мислех. — Той продължи с шумния, смахнат, напиращ смях. — Олеле — „победата в съда“! За бога, младши! Цяло чудо е, че ти си навън, а аз съм тук. Как става това, мамка му? За какво ти е тая глава, бе?

— Да, светът се е побъркал, щом пращат в затвора хора като теб.

Той пусна думите ми покрай ушите си. Наведе се напред, все едно се канеше да ми прошепне някаква тайна през дебелото три сантиметра стъкло.

— Я слушай. Искаш да си голям праведник ли? Искаш пак да хвърлиш хлапето в лайната ли? Това ли искаш, младши? Обади се на ченгетата. Хайде, обади се и им разкажи твоята слабоумна измишльотина за Пац и оня О’Лиъри, дето уж го познавам. Що да ми пука? Тук съм до края на живота си. На мен нищо няма да направиш. Хайде, хлапето си е твой син. Прави с него каквото искаш. Нали каза, че можело да се отърве? Рискувай.

— Не могат да съдят Джейкъб повторно за същото престъпление.

— И какво? Така е още по-добре. Ти май си мислиш, че оня О’Лиъри е извършил убийство. На твое място веднага щях да го изтропам. Това ли ще направиш, господин прокурор? Или няма да е чак толкова добре за хлапето, а?

Вторачи се в очите ми за няколко секунди и накрая се усетих, че примигвам нервно.

— Знаех си — натърти той. — Приключихме ли?

— Ами да.

— Добре. Ей, надзирателите!

Двамата надзиратели влязоха и го изгледаха недоверчиво.

— Край на свиждането със сина ми. Ей, вие, познавате ли сина ми?

Те не отговориха, дори не ме погледнаха. Явно сметнаха това за хитрина, за да се отплеснат за секунда, но нямаше да се хванат на номера. Тяхната работа беше да върнат дивия звяр в клетката му. Това си беше достатъчно опасно. Нищо нямаше да спечелят, ако нарушават правилата.

— Добре — каза баща ми, докато единият надзирател търсеше във връзката ключове този, с който щеше да закачи отново белезниците за колана. — Младши, ела пак скоро. Помни, че още съм ти баща. Винаги ще бъда твой баща.

Надзирателите се заеха да го вдигнат от стола, но той продължи да говори.

— Ей — каза им, не е зле да се запознаете с тоя отсреща. Той е юрист. Може скоро да ви потрябва…

Единият взе слушалката от ръката му и я сложи на телефона. Изправи го, закрепи белезниците към кръста и подръпна цялата система от вериги, за да се увери, че сигурно е окован. Погледът на Били не се откъсваше от мен през цялото време, дори когато надзирателите го побутваха насам-натам. Кой знае какво виждаше. Може би само един чужд човек в рамката на прозорец.

Помня как Нийл Ладжудис стоеше пред мен със скръстени ръце и гневът тлееше в него. Преди щях да го потупам по гърба и да му кажа: „Свидетелите лъжат. Нищо не можеш да направиш. Отиди да пийнеш бира, да се отпуснеш. Знаеш как е с престъпниците, Нийл, рано или късно се връщат в съдебната зала“. Но Ладжудис не беше от хората, които можеха да изтърпят невъзмутимо един нагъл свидетел. Вероятно и пет пари не даваше за убийството на Пац. Не правеше това заради Лионард Пац.

Чак в късния следобед Ладжудис успя да ме тласне към дребно, безобидно лъжесвидетелство. Давах показания цял ден и бях уморен. През април дните ставаха все по-дълги. Навън вече започваше да притъмнява.

В този момент Ладжудис сигурно вече знаеше, че няма да си върне доброто име, особено с моя помощ. Скоро след това напусна прокуратурата. Сега е адвокат в Бостън. Не се съмнявам, че и кариерата му на адвокат ще е толкова забележителна чак до деня, когато го лишат от правото да се явява в съда. Но засега се утешавам със спомена как в залата с голямото съдебно жури той виждаше и делото, и неговата кариера да се срутват пред очите му. Харесва ми да си спомням този последен урок, който дадох на бившето си протеже. Такава с дилемата на полицая, Нийл. След време свикваш.

39. Раят

Оказва се, че човек може да се приспособи към почти всичко. Каквото някога е било за теб непоносимо възмутително, с времето започва да изглежда обикновено, нищо особено.

С времето всичко свързано с делото срещу Джейкъб загуби постепенно силата си да ни разярява. Направихме всичко, което можахме. Това уродливо събитие просто сполетя нашето семейство. Завинаги щяхме да останем известни с него, вероятно щеше да е първото изречение и в некролозите ни. И завинаги щяхме да останем белязани от това преживяване по начин, за който тогава дори не се досещахме. Всичко това започна да ни изглежда нормално, незаличимо и незаслужаващо повече коментари. И когато се случи, когато започнахме да свикваме с новия си живот като семейство с печална слава, когато най-после погледнахме напред, нашето семейство постепенно започна да се възстановява.

Най-напред това се случи с Лори. Тя поднови приятелството си с Тоби Ланзмън. Тоби не ни търсеше по време на делото, но първа сред нашите приятели в Нютън ни се обади след това. Тя си беше все същата, жилава и властна — същото слабо лице, същото пъргаво тяло със стегнат задник. Подхвана Лори със страховити тренировки, в които включи и дълги кросове, дори в студа. Лори казваше, че иска да бъде по-силна. Скоро упорстваше в изтощителните упражнения дори без Тоби. Връщаше се от все по-дългите бягания с пламнало лице, обляно в пот посред зима.

— Трябва да съм по-силна.

Пое отново ролята си на семеен капитан и се впусна в трудното начинание да съживи и Джейкъб, и мен. Приготвяше смайващо внушителни закуски, а тъй като не бързахме за работа, можехме да си четем на воля вестниците — Джейкъб — в своя „Макбук“, а двамата с Лори си разменяхме печатните издания на „Глоуб“ и „Таймс“. Тя организираше семейни филмови вечери и дори ми позволяваше да избирам любимите си гангстерски филми, а после търпеше добродушно, докато аз и Джейкъб повтаряхме до втръсване фрази като „Кажи «здрасти» на малкото ми приятелче“ или „До този ден не знаех, че Барзини го е правел през цялото време“. Веднъж ме подкачи, че наподобявам не Марлон Брандо, а Елмър Фъд и след това трябваше да поровим в „Ютюб“, за да покажем на Джейкъб кой е Елмър Фъд. Колко странно беше да чуваме отново смеха си.

Когато Лори откри, че Джейкъб и аз не можехме бързо да се отърсим от всичко онова, което ни се беше случило през последната година, реши да приложи по-силно лекарство.

— Защо не заминем някъде за малко? — предложи оживено една вечер. — Можем да отидем на семейна почивка, както някога.

Една от онези зашеметяващо очевидни идеи, които те разтърсват като откровение. Разбира се! В мига, когато тя предложи това, ние вече знаехме, че трябва да заминем. Как не бяхме се сетили за това по-рано?

— Блестящо! — възкликнах аз. — Ще си прочистим главите!

— Ще рестартираме компютъра! — вметна Джейкъб.

Лори чак опря юмруци в бузите си от вълнение.

— Толкова ми писна всичко това. Мразя тази къща. Мразя този град. Мразя да се чувствам така по цял ден — в капан. Наистина искам да отида на друго място.

И тримата се скупчихме веднага около компютъра и още същата вечер решихме къде да заминем. Избрахме курорт в Ямайка, името му беше „Вълните“. Не познавахме мястото, но на сайта на курорта бяха качени фантастични снимки, подправени, разбира се, с „Фотошоп“: палми, плажове с бял пясък, наситена синева на морето. Всичко беше толкова съвършено и очевидно измамно, че не можахме да устоим. Същинско туристическо порно. Виждаха се засмени двойки — тя, стройна и загоряла по бикини и ефирна кърпа около бедрата, той, с посивели слепоочия, но с коремни мускули на културист. Типичното професионално мамче от предградията и типичният мениджър на средно равнище, но преобразени от „Вълните“, за да отприщят у себе си палавницата и жребеца. Хотелският комплекс беше целият с дървени капаци на прозорците и веранди, боядисан пъстро — една фантастична версия на карибско село. Хотелът се издигаше над поредица от лазурни басейни с фонтанчета и барчета до самата вода. Емблемата на „Вълните“ трептеше по дъното на басейните, които преливаха един в друг и накрая водата стигаше до ръба на ниска скала. Асансьор се спускаше до малко заливче с форма на подкова, а в далечината океанското синьо се простираше чак до безкрайната синева на небосвода без ясно очертан хоризонт — това би провалило илюзията, че „Вълните“ сякаш не са на същото земно кълбо, което всички обитаваме. Един свят на мечтите, в какъвто копнеехме да избягаме. Не искахме „истинско“ място — в Париж или в Рим не можеш да се отървеш от мислите си, което беше най-силното ни желание. Имахме чувството, че във „Вълните“ лошите мисли не могат да издържат дълго. Нищо не биваше да разваля забавлението.

Най-забележителното в това емоционално шарлатанство беше, че то наистина въздействаше. Потопихме се във фантазиите на пътешественика, как оставя старото „аз“ зад гърба си заедно с всички тревоги. Пренесохме се там и тялом, и духом. Не изведнъж, разбира се, а малко по малко. Усетихме как бремето намалява още щом резервирахме чудесната двуседмична почивка. Още повече ни олекна, щом самолетът излетя от Бостън и особено когато стъпихме на асфалта под яркото слънце и топлия ветрец в малкото летище на Монтего Бей. Вече бяхме други. Изпитвахме странно, чудно, омайващо щастие. Споглеждахме се с изненада, сякаш си казвахме: „Може ли да е вярно? Наистина ли сме… щастливи?“. Бяхме си заслужили ваканцията.

На летището Джейкъб се ухили. Лори стисна ръката ми.

— Това е раят! — грейна усмивката й.

Минахме през залата за пристигащи и приближихме при малък автобус. Шофьорът държеше бележник с емблемата на „Вълните“ и списък на гостите, които трябваше да откара в хотела. Имаше малко неугледен вид с тениската, шортите и джапанките, но пък ни се хилеше лъчезарно и щедро използваше възклицанието „Мой човек!“, докато и ние започнахме да му пригласяме. Справяше се доста добре с ролята на щастлив абориген. Ние — бледите туристи, веднага се хванахме на въдицата. „Мой човек!“

Пътуването с автобуса продължи почти два часа. Друсахме се по изронената настилка, която следваше северния бряг на острова. Вдясно беше пищната зеленина на планините, вляво — морето. Нямаше как да не забележим в каква бедност е затънала Ямайка. Минавахме покрай овехтели къщички и бараки, сковани от стари дъски и ламарини. Оръфани жени и хилави деца вървяха покрай пътя. Пътниците в автобуса притихнаха. Мизерията на местните хора потискаше, но ние бяхме дошли да се повеселим, не беше наша вината, че островът е толкова беден.

Джейкъб се озова на широката седалка отзад до момиче на неговата възраст. Тя приличаше на хубава отличничка. Заприказваха се предпазливо. Джейкъб отговаряше кратко, сякаш всяка дума беше калъп тротил. Глуповатата усмивка не изчезваше от лицето му. Момичето, разбира се, не знаеше нищо за убийството, дори май не проумяваше, че той е смотаняк, който трудно събира смелост да погледне момиче в очите. (Но пък изглеждаше, че не му липсва смелост да я зяпа в гърдите.) Това беше толкова вдъхновяващо нормално, че ние с Лори се постарахме да не развалим всичко.

Прошепнах на Лори:

— А аз си мислех, че първо на мен ще ми провърви…

— И сега бих заложила на теб — отвърна тя.

Когато автобусът се добра най-после до „Вълните“, минахме през величава порта, после покрай грижливо поддържани цветни лехи в червено и жълто и спряхме под колонада пред главния вход на хотела. Ухилени пикола взеха багажа ни. Носеха елементи от британска униформа — полирани до бяло сияние високи каски и черни панталони с дебели червени кантове по крачолите — и шарени ризи на цветя. Съчетанието беше приказно, тъкмо като за армията на Рая, на хубавата почивка.

Регистрирахме се и разменихме пари за местната валута в хотела — малки сребърни монети, наречени „пясъчни долари“. Един войник на хубавата почивка с лъскава каска черпеше за добре дошли с пунш. В напитката имаше сок от нар и много ром. Веднага взех и втора чаша, за да изпълня своя патриотичен дълг към въображаемата държава „Вълните“. Дадох бакшиш на войника и само бог знае каква беше сумата — обменният курс на „пясъчните долари“ беше трудничък за разбиране, но сигурно проявих щедрост, защото той прибра монетата с широка усмивка и кимна щастливо.

— Мой човек!

Нататък спомените ми за първия ден не са съвсем ясни. Както и за втория.

Най-важното е, че бяхме адски щастливи. И ни олекна. Най-сетне се отърсихме от напрежението на последната година и дори малко оглупяхме. Знам, че цялата тази история е твърде нерадостна. Бен Рифкин го нямаше, независимо че Джейкъб не бе виновен. А синът ми бе спасен чрез второ убийство, с намесата на невидима ръка, протегнала се чак от затвора, и само аз знаех тази тайна. Разбира се, заради делото мнозина вярваха, че все за нещо сме виновни и поначало нямаме право на щастие. И тримата бяхме взели прекалено присърце строгите наставления на Джонатан да не си позволяваме дори усмивка пред чужди очи, за да не си помисли някой, че се отнасяме несериозно към положението си, че не сме съсипани. След толкова време най-после можехме да си отдъхнем, да се почувстваме свободни и пияни, дори когато не бяхме пили никакъв алкохол. И изобщо не се чувствахме убийци.

През първите дни сутрин бяхме на плажа, следобед — до някой от многобройните басейни. Всяка вечер в курорта предлагаха някакво развлечение — музикално шоу, караоке, състезания между гостите. Каквото и да беше, хората от хотела ни подтикваха да се забавляваме без задръжки. Подвикваха от сцената с напевното си произношение: „Хайде, всички, да вдигнем малко шум!“. Гостите пляскаха с ръце и се забавляваха с огромно удоволствие. После следваха танците. За да издържи човек, трябваше да се подкрепя с много пунш.

Преяждахме неуморно. Храната беше на шведски маси и ние наваксвахме за месеците, в които едва хапвахме по нещо. Лори и аз харчехме своите „пясъчни долари“ за бира и пиня колада. Джейкъб дори опита първата си бира и заяви мъжествено, че му харесва, макар че не я допи.

Повечето време не се отделяше от новата си приятелка, чието име беше Хоуп6. Заседяваше се и при нас, но двамата все по-често изчезваха сами някъде. По-късно научихме, че Джейкъб й се бе представил с друго фамилно име — като Джейкъб Голд, затова Хоуп изобщо не научи за делото. Тогава не знаехме за малката му хитрост и флиртуването на момичето ни озадачаваше. Изглеждаше странно да не потърси в „Гугъл“ нещо за него. Ако бе написала „Джейкъб Барбър“, щяха да излязат около триста хиляди резултата от търсенето. (Оттогава станаха повече.) А може би знаеше и изпитваше странна тръпка от сближаването с този чудат изгнаник. Джейкъб ни каза, че Хоуп нищо не знаела за делото и ние не посмяхме да я попитаме направо, за да не развалим първата хубава случка в живота му от толкова много време. И без това виждахме рядко Хоуп в малкото дни на познанството ни с нея. Тя и Джейк предпочитаха да се усамотяват. Дори ако всички се събирахме при басейните, двамата идваха да ни кажат „здрасти“ и сядаха на разстояние от нас. Веднъж ги зърнахме да се държат за ръце крадешком, докато се излежаваха на шезлонгите.

Искам да ви кажа, важно е да знаете — харесвахме Хоуп, особено защото Джейкъб беше щастлив с нея. Той грейваше, когато тя беше наблизо. Момичето се държеше сърдечно, беше мила и любезна. Имаше руса коса, а мекото й произношение от щата Вирджиния звучеше прекрасно в нашите уши, свикнали с говора в Бостън. Беше леко пълна, но се чувстваше добре в тялото си и не се стесняваше да се разхожда по бикини. Харесвахме я и заради това, заради нейната освободеност от типичните мъчителни комплекси на недораслите момичета. Дори рядко срещаното име прилягаше идеално на приказната й поява на сцената.

— Най-после имаме Надежда — подхвърлях лукаво на Лори.

Всъщност вниманието ни не беше единствено върху Джейкъб и Хоуп. Лори и аз трябваше да се заемем със собствените си отношения, да се опознаем отново, но и да се върнем към старите навици. Върнахме се и към секса, не трескаво, а бавно и нерешително. Може би бяхме непохватни също като Джейкъб и Хоуп, които несъмнено се опипваха в потайни кътчета. Лори бързо се сдоби с тъмен загар, както винаги. За мен, мъжа на средна възраст, тя беше неустоимо привлекателна. Питах се дали пък сайтът на курорта не е истински — тя все повече приличаше на най-сексапилното професионално мамче от предградията, което можех да си представя. Лори все още беше най-хубавата жена, която някога съм виждал. За мен си беше чудо, че избра и остана с мен.

Струва ми се, че в тази първа седмица Лори започна да си прощава за смъртния грях (в собствените й очи) да загуби вяра в сина си, да се усъмни в невинността му по време на делото. Личеше по спокойствието й, когато беше до него. Това беше нейна, вътрешна борба, нямаше нужда да се сдобрява с Джейкъб, защото той не научи за съмненията, камо ли за страховете й. Само Лори можеше да си прости. За мен не беше чак толкова важен проблем. Не можеше да се нарече тежко предателство, а и беше съвсем разбираемо в такива обстоятелства. Може би единствено друга майка би разбрала защо Лори го преживя толкова зле. Когато Лори се почувства по-добре, цялото ни семейство започна да се връща към нормалния си ритъм. Всичко в семейството ни се въртеше около Лори. Открай време беше така.

Тук, в този свят на мечтите, започвахме да придобиваме нови навици. Моят любим ритуал стана тримата да гледаме залеза от брега. Всяка вечер си вземахме бира и придърпвахме три шезлонга до водата, за да потопим краката си. Веднъж Хоуп дойде и тактично се настани до Лори като придворна дама до кралицата. Но повечето пъти бяхме само тримата Барбър. Около нас, в гаснещата светлина, дечица си играеха на пясъка и в плитчините, имаше току-що проходили малчугани и дори няколко бебета с младите си родители. Плажът постепенно притихваше, постепенно хората се изнизваха да се преоблекат за вечеря. Спасителите влачеха празните шезлонги по пясъка, за да бъдат подредени през нощта. Накрая тракането преставаше и спасителите също си отиваха, на плажа оставахме само неколцина, загледани в залеза. Реехме поглед в далечината, където двете издатини на сушата се събираха, за да оградят залива, и хоризонтът пламтеше в жълто, после в червено, накрая потъмняваше до мастилено синьо.

Когато се връщам мислено в това време, виждам своето щастливо семейство на брега по залез и ми се иска времето да бе спряло. Изглеждахме толкова нормални — Лори, Джейкъб и аз, толкова неразличими от останалите туристи, дошли да отдъхнат в този курорт. Приличахме на всички останали — нещо, което толкова отдавна жадувах.

40. Без изход

Свечеряваше се. Навън дневната светлина ставаше мъждива, небето потъмняваше в познатата зимна сивота. Залата на голямото съдебно жури вече не бе обляна в слънчеви лъчи, а в жълтата светлина на флуоресцентните лампи.

През изминалите часове вниманието на съдебните заседатели ту се бе изостряло, ту притъпявало, но сега всички наостриха слух. Знаеха какво предстои.

Седях на стола на свидетеля през целия ден. Ладжудис кръжеше развълнувано около мен като боксьор, твърдо решен да нокаутира зашеметения противник.

Но се случи нещо друго и това беше най-откровената, спонтанна реакция на Нийл Ладжудис, която някога съм виждал. Обзет от безсилен гняв, той захвърли бележника си, който изпърха подобно на улучена от сачми птица към далечния ъгъл на залата.

Една от по-възрастните жени в голямото съдебно жури ахна.

За миг помислих, че е поредният театрален жест на Ладжудис, насочен към съдебните заседатели: „Не виждате ли, че лъже?“. Още по-добре за него беше, че това нямаше да бъде отразено в протокола. Но той просто си стоеше, опрял юмруци в хълбоците, и загледан в обувките си, само поклащаше леко глава.

Скоро се овладя. Скръсти ръце на гърдите си и пое дълбоко въздух. „Да се върнем към схемата — подмамвай, впримчвай, прецаквай.“

Вдигна поглед към мен и видя… Какво ли? Престъпник? Жертва? Поне личеше, че съм разочарование за него. Имам сериозни съмнения, че здравият разум му стигаше, за да съзре истината: има рани, които са по-лоши от смъртоносните, и разграниченията на закона „виновен-невинен“, „престъпник-жертва“ не могат да стигнат тях, камо ли да ги изцерят. Законът е чук, а не скалпел.

Извън съдебната палата безмилостен вятър фучеше по улица „Торндайк“. Поредният архитектурен гаф — високите плоски стени от всичките четири страни предизвикваха същинско торнадо около подножието на сградата. В бурна априлска вечер като тази вятърът се вихреше така около нея, че човек трудно можеше да стигне до входа. Все едно имаше защитен ров около съдебната палата. Загърнах се плътно с палтото и тръгнах по „Торндайк“ към гаража, а вятърът ме блъскаше в гърба. За последен път излизах от тази съдебна палата. Облегнах се назад под напора на вятъра като човек, затискащ врата с гръб.

Разбира се, някои неща не можеш да оставиш зад гърба си. Представях си постоянно онези последни мигове. Всеки ден преживявам отново последните секунди от живота на Джейкъб, а когато заспя, пак ги сънувам. Няма значение, че не съм бил там. Не мога да попреча на ума си да ги вижда.

Виждам как Джейкъб се изтяга на средната седалка в микробуса, опънал напред дългите си крака. Винаги сядаше по средата, сякаш беше малко дете, дори когато в колата пътуваха само той и майка му. Не е сложил предпазния колан. Често проявяваше подобна небрежност. Обикновено Лори му мърмореше, докато не го сложи. Тази сутрин не го направи.

Джейкъб и Лори не говорят много по време на пътуването. Няма какво да си кажат. Лори е мълчалива и навъсена, откакто се прибрахме от Ямайка преди няколко седмици, а Джейкъб — достатъчно схватлив, за да не й досажда. Вероятно вече бе усетил, че е загубил майка си — загубил е нейното доверие, а не обичта й. Затова след като разменят неохотно няколко думи по шосе 128, двамата млъкват. Стигат до отбивката и завиват на запад по магистралата. Микробусът се влива в движението и набира скорост — поредното дълго еднообразно пътуване.

Има и друга причина за мълчанието на Джейкъб. Отива за събеседване в частно училище в Нейтик. Честно казано, не вярвахме, че в което и да е училище ще се съгласят да го приемат. Кой би се примирил с правните рискове, дори ако е готов да понесе зловещата слава, че сред учениците му е проклетникът Джейкъб Барбър? Решихме Джейкъб да продължи с домашните уроци до края на средното образование. Осведомиха ни обаче, че градската управа няма да ни възстанови разходите за индивидуално обучение, докато не изчерпим всички останали възможности, затова уговорихме няколко формални събеседвания. Всичко това беше трудно за Джейкъб — трябваше да докаже, че не го искат, като понася да го отхвърлят отново и отново. Мислеше си, че в училищата се съгласяват да проведат тези разговори само за да имат шанса да го позяпат, да видят чудовището отблизо.

Моли майка си да включи радиото. Тя пуска новинарската станция WBUR, но не след дълго го спира. Големият свят продължава своя ход, без да им обръща внимание.

След няколко минути по бузите на Лори потичат сълзи. Тя впива пръсти във волана.

Джейкъб не забелязва. Погледът му е прикован напред между двете седалки. Взираше се през стъклото в гъмжилото от коли, устремили се по пътя.

Лори включва мигача, минава в дясното платно, където движението е по-спокойно, и започва да ускорява — 120 километра в час, 122, 125, 128… Откопчава предпазния колан и го връща в гнездото му над лявото си рамо.

Джейкъб щеше да възмъжее, разбира се. След две-три години гласът му щеше да звучи по-плътно. Щеше да има нови приятели. Щом навършеше двайсет години, щеше да прилича все повече на баща си. Мрачният му поглед щеше да се смени с по-ведро изражение, щом загърбеше тревогите и несгодите на тийнейджърските години. Костеливото му тяло щеше да натрупа мускули. Вероятно нямаше да бъде едър колкото грамадния си баща, но все пак по-висок и широкоплещест от повечето връстници. Щеше да умува дали да учи право. Всички деца си представят какво би било да изберат професиите на своите родители. Но той нямаше да стане юрист. Щеше да реши, че тази работа е прекалено показна, театрална, скована от правила, не подхожда на неговата сдържаност. Щеше дълго да търси, да пробва с неща, които не му допадат.

Микробусът вече се движи с над 135 километра в час. Джейкъб казва без особено безпокойство:

— Мамо, не прекаляваш ли малко със скоростта?

— Така ли?

Щеше да се запознае със своя дядо. Вече го глождеше любопитството. След сблъсъка си със закона ще поиска да разрови миналото, да разбере какво означава да си внук на Кървавия Били Барбър. Щеше да отиде на свиждане и да остане разочарован. Легендата — прякорът, страховитата слава, убийството, за което мнозина буквално не можеха да продумат — беше много по-голяма от съсухрения старец зад нея, който в края на краищата си оставаше бандит, ако ще и да беше бандит от сой. Джейкъб все някак щеше да се примири с тази история. Не като мен, като я заличава, пренебрегва, изтрива насила. Той беше прекалено склонен към размисъл, за да се залъгва така. И накрая щеше да я приеме, да види колко незначително всъщност е всичко това.

По-късно, след като попътува, щеше да заживее в някое далечно място, където никой не е чувал за рода Барбър или поне не е научил достатъчно, за да задълбава в историята му. Мисля, че би отишъл някъде на запад. Може би в Бъзби, щата Аризона. Или в Калифорния. Кой би могъл да каже? И някъде там един ден той щеше да носи своя син на ръце, да се взира в очите му, както аз често гледах Джейкъб, и да се чуди: „Кой си ти? За какво мислиш?“.

— Мамо, добре ли си?

— Разбира се.

— Какво правиш? Това е опасно.

140, 142, 145. Нашата „Хонда Одисея“ беше доста тежка и никак не съответстваше на категорията си „микробус“ с този мощен двигател. Ускоряваше лесно. И оставаше много устойчива при висока скорост. Когато карах, често се случваше да погледна надолу към таблото и да открия с изненада, че се движа със 130 километра в час. Но щом скоростта надхвърлеше 145, колата започваше да се тресе леко, а гумите нямаха много добро сцепление с пътя.

— Мамо?

— Обичам те, Джейкъб.

Джейкъб притиска гръб в седалката. Ръцете му търсят предпазния колан, но вече е твърде късно. Остават само няколко секунди. Той още не разбира какво става. Съзнанието му трескаво прехвърля възможните обяснения за тази скорост, за странното спокойствие на майка му — заклещен педал на газта, желание да не закъснеят за събеседването или просто разсеяност.

— Обичам и теб, и баща ти.

Микробусът се премества в аварийното платно отдясно, първо десните колела пресичат бялата линия, после и левите (остават броени секунди), плавният наклон надолу помага на двигателя, стигнал до пределната си мощност — 155, 157, 160…

— Мамо! Престани!

Тя насочва микробуса право към подпората на насрещния надлез — вградена в склона до пътя конструкция от железобетон. Пред подпората има наклонена предпазна ограда, която би трябвало да отклони микробуса от челен удар. Но колата се движи прекалено бързо и под остър ъгъл, затова когато Лори стига до оградата, тя повдига десните колела, микробусът се килва и се превърта фатално. Лори мигновено изгубва контрол над колата, но не пуска волана. Микробусът изчегъртва нагоре по оградата, инерцията го изстрелва над нея като от катапулт и го завърта почти с колелата нагоре, подобно на кораб, преобърнал се към левия си борд.

Докато колата се превърта във въздуха, двигателят бучи, Лори пищи — всичко само за частица от секундата. Сигурен съм, че Джейкъб непременно бе помислил за мен — за онзи, който бе държал своето дете на ръце, за да се взира в неговите очи, и бе разбрал, че го обича, независимо от всичко, до самия край, когато видя бетонната стена да връхлита върху него.