Дамата на лорда

Глава 10

При думите на Джеймс Чандра едва не припадна. Алек се вцепени. „Това е лудост“ — помисли си тя. Искаше й се да изкрещи възражението си, но не можеше. Кралят беше взел решение и заповедта му трябваше да бъде изпълнена. Да му се противопостави, щеше да доведе до катастрофални последици. Арабела беше пренебрегнала заповедта му и сега гниеше в Тауър.

Чандра изслуша унесено как кралят излагаше подробностите. Още на следващата сутрин щеше да се състои частна годежна церемония. Сватбата трябваше да се обяви до края на седмицата. При създадените обстоятелства за предпочитане беше сватбата да е скромна. Въпреки това щеше да има празненство. Естествено, средствата за организирането му щяха да дойдат от джоба на Монтбърн, но кралят разрешаваше да се използват кралският параклис и банкетната зала и щеше да осигури епископа, който да проведе церемонията.

— До една година очаквам наследник от съюза ви. Така ще се продължат и ще се слеят родовете ви, както и двете страни. Монтбърн, знам, че си противник на обединена Британия. Гледай на този брак като на началото на такъв съюз. Запомни ми думите — някой ден той ще бъде факт.

Алек и Чандра се сбогуваха с краля с поклон и реверанс. В мига, в който той и свитата му напуснаха стаята, Чандра се нахвърли върху Алек.

— Това е смехотворно! — изкрещя тя. — Трябва да направите нещо. Ние не можем да се оженим.

Той бавно обърна глава към нея.

— И какво искаш да направя? — попита, като се чудеше дали тя наистина го смяташе за толкова отвратителен. — Кралят взе решението си. Не можем да не го изпълним. Не и ако не искаме да си навлечем гнева му.

Чандра не можеше да повярва на ушите си. Как можеше да се предава толкова лесно?

— Значи не възнамерявате да поискате частна аудиенция и да го помолите да промени решението си?

— И какъв е смисълът? Нали чу. Той вече е решил да ни венчае. Когато ни намери в това състояние, просто затвърди решението си. Очевидно кралят смята, че сме… че се харесваме.

— Да се харесваме? — изкрещя тя толкова силно, че ушите на Алек го заболяха. Хвърли й мрачен поглед, но Чандра не го забеляза. — Трябва да я сляп. Как изобщо може да си помисли подобно нещо?

— Вероятно заради положението, в което ни намери. Ние не сме облечени така, както би трябвало да бъдем, когато посрещаме гости.

Едва сега момичето забеляза твърде неофициалното облекло на Алек. И тя не изглеждаше облечена по-добре. Въпреки че нищо не се бе случило, външният им вид лесно можеше да убеди човек в противното. На пода до вратата лежеше нейният кринолин. Джеймс почти се бе спънал в него, когато бе влязъл в стаята. Какво друго можеше да си помисли кралят?

Изведнъж тя се сети за нещо друго. Представи си роклята и долните си дрехи захвърлени върху пода на спалнята заедно с останалите дрехи на Алек. Продължи да си представя какво щеше да се случи след това и внезапно й стана горещо и цялата затрепери. Ако кралят се бе забавил още малко, щеше да ги намери в леглото на настойника й. Със сподавен стон Чандра изпита благодарност, че Джеймс бе нахълтал в стаята точно в този момент.

— За всичко сте виновен вие — обвини ядосано настойника си тя. — Вие сте човекът, който забърка цялата тази каша. Намерете начин да ни измъкнете от нея.

Алек знаеше, че беше виновен за голяма част от последните събития, но не искаше да поеме цялата отговорност.

— Доколкото си спомням, кралят каза, че и двамата сме еднакво виновни. Това, че ни намери полуоблечени, няма нищо общо с решението му. — Тя не му повярва. — Той можеше също така да ни изненада голи в леглото. Казвам ти, вече беше взел решението си. Няма начин да се измъкнем, Чандра. Затова ти предлагам да приемеш факта. След няколко дни ние ще се венчаем.

— Не е честно — настоя тя. — Как може да очаква от нас да се венчаем? Ние не можем да се понасяме. Той не знае ли, че сме врагове?

— Врагове?

— Вие сте англичанин, а аз съм шотландка. Това е като олиото и водата — невъзможно е да се смесят.

— Сигурна ли си? — попита Алек.

— Напълно. Ние никога няма да бъдем заедно.

— О, напротив! — Тя го погледна въпросително. — Джеймс очаква от нас наследник, преди да е изминала една година от сватбата ни. Има само един начин да си направим бебе, Чандра. Ние със сигурност ще бъдем заедно.

Чандра потрепери при тази мисъл. Ако му позволеше да се наложи над нея, щеше да загуби своята свобода. Силата на неговата мъжественост лесно я правеше беззащитна. Когато той се намираше близо до нея, когато я докосваше, когато устните му се впиваха в нейните, независимо дали целувката беше причинена от гняв или от желание, тя усещаше, че се предава. Знаеше, че скоро щеше да се предаде изцяло, и това я плашеше. Трябваше да намери начин да се противопостави на Алек и на чувствата си; в противен случай щеше да бъде обречена. Вече нямаше да бъде самостоятелно същество. Щеше да съществува само той, а тя щеше да бъде негова робиня. Прикри страховете си зад предизвикателно изражение и се втренчи гневно в Алек.

— По-скоро бих умряла, вместо да легна с вас — заяви тя, след което се обърна и тръгна към вратата.

Думите й пронизаха мъжката гордост на Монтбърн като копие. Елинор бе произнесла почти същите думи. „По-скоро бих умряла…“ И беше направила точно това. Той се зарече, че през втория си брак няма да бъде принуден да спи сам, и тръгна след момичето. В мига, в който вратата се отвори, ръката му удари дървото и вратата се затръшна. Чандра се обърна и застана срещу него.

— Не се съмнявай, че ще бъдем съпруг и съпруга във всяко едно отношение, Чандра. Беше ни заповядано да дадем наследник и ние ще изпълним заповедта. Знай, че ще споделяш леглото ми дотогава, докато семето ми не намери целта си. Докато не сме сигурни, че си заченала, можеш да очакваш това да бъде всяка нощ. Или ще участваш доброволно и ще получиш наслада от съюза ни, или можеш да лежиш заровила лице във възглавницата и да се преструваш, че си припаднала. И в двата случая тялото ти ми принадлежи и мога да правя с него каквото си поискам. Ако решиш, че се отвращаваш от докосването ми — въпреки че се съмнявам в това — моли се първото ни дете да бъде момче, защото в моето семейство само мъже могат да бъдат наследници. Запомни, че ще спиш с мен дотогава, докато не ми родиш момче.

Да не би да я смяташе за кобила за разплод? Или може би за курва? За него тя беше просто жена, приемник на семето му, предмет, с който можеше да задоволява желанието си и да получава удоволствие. Всички мъже ли бяха толкова безчувствени?

— А след като изпълня задължението си и родя наследник?

— Когато това стане, ако не изпитваш никакви чувства към мен, можеш да се върнеш в Шотландия и замъка Лохли. — Тя изглеждаше облекчена и това за пореден път нарани гордостта на Алек. — Но ако си тръгнеш, синът ни ще остане при мен. — Той не знаеше дали от чиста арогантност, или защото имаше нужда да вярва, че ще бъде така, но бе уверен, че дотогава нещата щяха да бъдат различни. Чандра нямаше да го напусне. Тя никога не би изоставила детето си. — Имаш няколко дни да вземеш решението си. Ела при мен доброволно и аз обещавам да ти доставя удоволствие. Дръж се като първата ми жена и се опитай да ме отблъснеш и ще откриеш, че търпението ми е изчерпано. — Погледът му се смекчи и той заговори по-спокойно. — Не ми се противопоставяй, мъниче. Нека да се опитаме да извлечем най-доброто от ситуацията. Особено след като съдбите ни вече се срещнаха.

Чандра огледа лицето му. Изражението му беше искрено, почти извинително. Тя осъзна, че заплахите му се дължаха на онова, което е бил принуден да изстрада по време на първия си брак. Честолюбието му не му позволяваше да приеме повторно отхвърляне. Чандра се опита да не се изчерви, защото според нея той беше нежен и грижлив любовник, който не само искаше, но и доставяше удоволствие. Алек не можеше да се наслади на акта, ако не беше така. Но между тях се бяха случили твърде много неща, които ги разделяха. Да го приеме без възражения за свой съпруг, означаваше да предаде собственото си съществуване. Кланът й никога нямаше да й прости.

— Ще си помисля над думите ви, но не очаквайте от мен някакви чувства. Заради Девин не съм сигурна, че някога бих могла да изпитвам нещо към вас.

Алек се загледа внимателно в лицето й. Въздъхна, наведе се да вдигне кринолина й и го закачи на ръката й. След това отвори вратата и я изтласка в коридора.

— Отърви се от гнева и чувството за вина, Чандра, и може би ще откриеш, че вече го изпитваш.

Тя остана загледана във вратата дълго след като тя се затвори. Думите му не излизаха от ума й. Възможно ли беше да харесва този мъж и чувствата й да оставаха скрити зад вината му и гнева й, както бе казал той? Тя реши, че това са празни приказки. Настойникът й се надяваше да я манипулира, да я убеди, че между тях има истински чувства само за да я накара да сподели с желание леглото му. Според нея това беше ненужен ход, тъй като тя не изпитваше подобни чувства. Или поне така й се искаше да вярва.

Чандра се обърна и тръгна към стаята си. Неколцина слуги в коридора я изгледаха с любопитство, но тя не ги забеляза, нито пък осъзнаваше каква смешна гледка представлява. Отвори вратата на стаята си и влезе вътре.

Когато Уини я видя, направо не можа да повярва на очите си.

— Дете, толкова си бледна — каза тя и тръгна към нея. — Болна ли си? — След това жената забеляза кринолина. — Какво се е случило? Нали не са те нападнали? Мастър Алек трябва да научи!

— Мастър Алек знае всичко, което трябва да знае. Той сам направи това. — Кринолинът излетя във въздуха, удари се в един от резбованите колони на леглото и падна на земята. — И той е причината за нещастието ми.

Уини я погледна с широко отворени очи, които след това заблестяха гневно.

— Разбойникът не те изнасили, нали? — Чандра поклати глава и жената си поотдъхна. Тя обви с ръка раменете на момичето. — Предполагам, че поне се е опитал да се възползва. Ела, дете — каза тя и поведе Чандра към леглото. — Да седнем и можеш да разкажеш на старата Уини какво се е случило.

Двете седнаха на леглото и Чандра разказа на жената събитията от вечерта. Тъй като отдавна не бе имала на кого да се довери, тя не премълча нищо. Лейди Емори, лорд Уитфийлд, опитът на Алек да се възползва от нея, намесата на краля — не пропусна нищо.

— Той ни заповяда да се венчаем, Уини! — изстена Чандра, положила глава върху едрите гърди на жената. — Сватбата трябва да се състои до края на седмицата.

— Мисълта, че мастър Алек ще ти бъде съпруг наистина ли те разстройва толкова много? — попита нежно Уини. Чандра се отдръпна и я погледна в очите. — Познавам го от деня на раждането му — продължи възрастната жена. — Той има много недостатъци, най-лошият, от които е характерът му, но има и много добродетели. Той е любезен — понякога прекалено — и проявява голяма загриженост към онези, които не са имали неговия късмет. Тъй като сама каза, че нито един от вас не е имал избор — решението е на Джеймс, нали? — може би е дошло времето да потърсиш в него мъжа, който е останал скрит от теб. Може пък да откриеш, че е мъжът, когото харесваш.

Чандра се намръщи.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да приема безропотно онова, на което ме принуждават? Че трябва да отстъпя пред желанията на краля и на бъдещия ми съпруг?

— И какви са техните желания?

— Заповядано ми беше да родя наследник или поне да забременея, преди да е изтекла една година от сватбата.

— И ти не си съгласна?

— А не трябва ли?

— Като жена и съпруга, да не споменаваме като поданичка на кралството, каква друга възможност имаш?

— Никаква — отвърна след кратък размисъл момичето.

— Точно така — каза жената. — Резултатът ще бъде един и същ. Вие с мастър Алек ще се венчаете. От брака се раждат деца. Това е житейски факт.

— Но аз не го обичам — възрази Чандра.

— Вярваш ли, че задължително трябва да го обичаш, преди да си го опознала? — попита без заобикалки Уини и Чандра се изчерви. — Ако е така, скъпа моя, половината от браковете никога няма да бъдат консумирани. Може би дори повече. Не говоря само за благородниците. Вярно е, че те се женят, за да комбинират власт и пари. Любовта няма нищо общо с това. Хората от по-низшите съсловия също не се венчават само по любов. Когато с моя Феликс се оженихме, се познавахме само от няколко седмици. Аз бях най-голямата от шестте дъщери. Времената не бяха най-добрите за семейството ми. Храната не достигаше, а майка ми беше болна. Затова, когато Феликс поиска ръката ми, баща ми настоя да се омъжа. Направих го само за да намаля тежестта на бремето, което носеха останалите. Едва когато забременях с третото ни дете, осъзнах, че бях започнала да харесвам Феликс Марлоу. Когато родих последното си, шесто дете, вече го обичах. Ако нещо се случи с него, не знам как ще оцелея, защото го обичам толкова много. Ако сега не обичаш мастър Алек, не означава, че няма да го обикнеш в бъдеще.

— Разказът ти много ми прилича на детска приказка — каза Чандра, — но съпругът ти не е убил братовчед ти. И за двама ви е имало надежда. За нас обаче такава няма.

— Ти използваш думата убийство твърде свободно. Да не би мастър Алек да е издебнал братовчед ти в тъмнината и да го е наръгал в гърба? Доколкото знам, мастър Алек се е опитал да се защити от друг, когато младежът неочаквано изскочил между тях и острието на мастър Алек го пронизало неволно. Бих казала, че смъртта на братовчед ти е случайна и непреднамерена. Мастър Алек страда за това. Знам го със сигурност. Ако той можеше да промени нещо, щеше да го направи. Въпреки това ти сякаш не искаш да му простиш. Защо?

Чандра не каза нищо. Тя не можа да издържи на погледа на Уини и отмести очи.

— Може би не е моя работа — каза жената и стана от леглото, — но според мен ти избягваш истината. Удобно ти е да се криеш зад смъртта на братовчед ти като зад щит. Според мен е дошло времето да погледнеш вътре в себе си и да откриеш защо го правиш.

Дълго след като Уини бе помогнала на Чандра да се измъкне от роклята си и се бе оттеглила в малката стаичка до нейната, Чандра не спираше да мисли върху думите на жената. Истината ли? Тя я беше избягвала, но сега това беше невъзможно. Изправи се лице в лице с истината и се почувства още по-разкъсана отпреди. Намираше се някъде по средата между лоялността и нещо, което някой ден можеше да се превърне в любов, ако му се дадеше възможност, и не знаеше какво да прави.

Беше шотландка и водачка на клана си. От нея се очакваше да бъде силна, лоялна и да има чувство за дълг. Не можеше да им даде по-малко. Като предводителка на клана си трябваше да мисли първо за членовете му и после за себе си. От нея се очакваше толкова много! Да бъде жена с присъщите й надежди, мечти и желания не й беше позволено. Особено ако мъжът, когото искаше, беше англичанин. Да признае честно, че изпитваше нещо към Алекзандър Хоук, означаваше да бъде отлъчена от семейството си. Тя искаше да остане водачка на клана и затова се бе постарала да задържи в тайна чувствата си — дори от самата себе си — и го правеше още от мига, в който бе срещнала погледа на сините му очи. Това беше причината да се крие зад вината за смъртта на Девин, да я използва като щит; това беше причината, поради която трябваше да продължи да се крие зад нея. Как иначе можеше да държи на разстояние човека, когото желаеше? Той беше забранен за нея.

Сега, когато беше принудена да се омъжи за него — за саксонеца, който бе нахлул в земите й, бе убил един от роднините й и я бе отвлякъл — нямаше ли кланът й да я помисли за предателка? Дали щяха да разберат, че не е могла да направи нищо и да я извинят? Нали в крайна сметка кралят й беше заповядал да се омъжи за Монтбърн? Чандра разчиташе, че кланът ще прояви разбиране, но за да го получи, трябваше да му остане вярна. За клана саксонецът беше враг; следователно той беше и неин враг. Ако можеше да бъде другояче! Но, уви, не беше възможно.

Знаейки, че не й остава друг избор, освен вечно да отрича чувствата си, защото верността й бе дадена преди всичко на клана й, Чандра отново отхвърли истината и забрави, че изобщо я беше разкрила. Да, те щяха да се венчаят. Да, те щяха да консумират брака си. И да, тя щеше да му даде наследник. Но не можеше да му даде сърцето си. Поне не открито.

С тежка въздишка Чандра се мушна под завивките на леглото си. Заспа бързо. Сънят й я отнесе на север, към родното й място, където се чувстваше в безопасност и защитена. От хълма срещу замъка Лохли видя дома си. Там, над крепостта, кръжеше крилатият ловец. Търпеливо и безмълвно, голямата хищна птица търсеше плячката си. Дори и в съня си момичето не можеше да избяга от легендата. Той винаги беше с нея и винаги щеше да остане с нея, властният ястреб, който управляваше съдбата й.

Студените пръсти на Чандра почиваха върху предмишницата на Алек, докато той я извеждаше от параклиса. След края на церемонията тържествената процесия се бе отправила към банкетната зала, за да отпразнуват събитието. Уверена, че краката й ще се подкосят всеки момент, Чандра се бе вкопчила в съпруга си. Тя се чувстваше безпомощно от внезапната липса на сили и се опитваше да стои сама, но коленете й се огъваха и тя не можеше да направи нищо. Ако Алек не я подкрепяше, нямаше да бъде способна да направи дори една стъпка. Зачуди се дали и бракът й нямаше да бъде такъв — дали нямаше вечно да разчита на силата на съпруга си, за да оцелее.

След като толкова дълго бе разчитала само на себе си, тази мисъл я отвращаваше. Зарече се, че никой мъж нямаше да бъде неин владетел. След това си спомни, че като бе дала верността си на граф Монтбърн, се беше отказала от свободата си на избор. Той беше нейният съпруг и този факт го поставяше над нея. Беше длъжна да му се подчинява за всичко. Чандра изстена тихо, тъй като едва сега осъзна какво беше загубила. Защо се бе съгласила на този брак? Дори в Тауър вероятно щеше да се чувства по-свободна. Там поне килията й щеше да бъде миниатюрното й кралство.

— Да не би да ти се иска да беше избрала друго? — попита Алек, като се наведе до ухото й. Той я попиваше с поглед. Облечена в синя копринена рокля, бродирана със сребърна нишка, с пусната свободно до кръста й коса — така в деня на сватбата се показваше нейната девственост — тя беше възхитителна. Но около всяка от стройните й ръце имаше по една дебела черна лента, която разваляше гледката и дразнеше Алек — Какво оплакваш — Девин или загубата на свободата си? — Тя не отговори. Алек се вгледа в нея. — Ако ми разрешиш да предположа, бих казал, че е второто. Очевидно е, че искаш да кажеш нещо.

Чандра го изгледа гневно.

— Е, в такъв случай грешиш — излъга тя, въпреки че траурните ленти наистина бяха нейният начин да изрази непокорството си.

Алек повдигна вежди.

— Греша ли и когато мисля, че сега ти се иска да беше избрала Тауър пред сватбата с мен?

— Не, не грешиш. Не отричам, че Тауър ми се струва по-привлекателен. Ако бях в състояние да мисля по-ясно, щях да кажа това на Джеймс.

Те бяха преминали през лабиринта от галерии и дворове и се намираха на входа на банкетната зала. Алек се усмихна на съпругата си.

— Но, уви, нашият владетел никога не чу тези думи и сега е твърде късно. Тц, тц! Ти си моя съпруга и никой не може да промени това — подразни я той, след което се разсмя и й намигна. — Скоро ще си промениш предпочитанията, мъниче. — Той вдигна ръката й от предмишницата си и я целуна по кокалчетата. — Особено след като споделим леглото си.

При допира на устните му по ръката й се разля гореща вълна. Думите й я накараха да затаи дъх. Очите му срещнаха нейните над ръката й и на Чандра й се зави свят. Усети, че не може да издържи на погледа му, без да полудее, и бързо отвърна очи. Тя издърпа ръката си от неговата и двамата влязоха в залата; сега Чандра усещаше още по-голяма слабост в краката си и това я дразнеше. Все едно, че беше пила твърде много вино, въпреки че не беше изпила и капка. Пияна — така я караше да се чувства Алекзандър Хоук. Прииска й се той да не й въздействаше по такъв начин. Как можеше да се бори срещу силата на мъжествеността му, когато останеха сами? Тя реши, че това щеше да бъде невъзможно. Не беше честно.

Бяха врагове и нямаха нищо общо помежду си; въпреки това сега двамата бяха съпруг и съпруга. След сватбения банкет, който бе подготвен само за малък брой близки и приятели, графът щеше да я вземе в леглото си. По всичко личеше, че нито една жена не можеше да устои на чара му. Дори и Уини донякъде се поддаваше на въздействието му, въпреки че умело прикриваше това зад маската на майчинска строгост. Чандра обаче се тревожеше дали щеше да бъде способна да му се отдаде напълно, без след това постоянно да изпитва съжаление.

По време на церемонията бе мислила само за клана си. Предателка! Курва! Уличница! Тези думи не бяха излезли от ума й и тя за малко да ги изрече, когато бе дошло време да каже брачната клетва. За нейно щастие, се бе овладяла и това й бе спестило голямо неудобство. Страхуваше се от онова, което я очакваше след края на празненството, когато щяха да се оттеглят в стаята на съпруга й. Чандра си бе обещала да остане вярна на клана си, но кой в крайна сметка щеше да притежава сърцето й? Семейството й или лордът от легендата, както го бе нарекъл Девин? Тя беше напълно убедена, че щеше да бъде лордът. Предателка!

Една силна ръка обхвана кръста й и я побутна към масата.

— Благодаря — прошепна тя, докато сядаше на стола си.

— За мен е удоволствие — отвърна Алек и седна на мястото си.

Чандра обърна поглед към него. Облечен в красиви дрехи в черно и сребърно, съпругът й беше най-красивият мъж в залата. Тя се запита защо изглеждаше толкова спокоен. Дори не бе възразил, че го принуждават да се ожени. Сякаш приветстваше загубата на свободата си — ако изобщо беше я загубил. Бе забелязала, че през последните няколко дни лейди Емори няколкократно бе разговаряла с него. Чандра не знаеше за какво си бяха говорили, тъй като всеки път се бе намирала твърде далеч, за да чуе разговора им. По някаква странна причина се дразнеше от това, че бившата любовница на Алек — ако наистина беше бивша — си позволяваше такова нахалство. Тя бе направила същото и на годежната церемония! Без да сваля очи от съпруга си, Чандра се запита каква ли роля й бе отредил той в брака им. Дали изобщо трябваше да му служи за нещо друго, освен за разплод?

— Съдейки по намръщеното ти изражение, бих казал, че нещо те тревожи — каза Алек. — Смея ли да попитам какво?

Гласът му изтръгна Чандра от мислите й.

— Нищо не ме тревожи — отвърна тя и сведе поглед към ръцете си.

— Погледни ме, Чандра — каза Алек. Когато тя продължи да гледа ръцете си, той я улови за брадичката и нежно я повдигна нагоре. — Не крий чувствата си от мен. Ако нещо те тревожи, кажи ми какво е то.

Тя се загледа за кратко в очите му и си помисли колко са прекрасни. И властни. Почувства се, сякаш потъваше в синевата им, и премигна, за да се отърси от това усещане.

— Просто си мислех, че твърде спокойно приемаш всичко — годежа ни, сватбата ни. Чудех се защо.

Алек потисна желанието си да се ухили.

— Да не искаш да припадна? Ако е така, мога да опитам веднага.

Чандра гледаше с удивление как съпругът й се надига от стола си, като си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да изкрещи с всички сили.

— Седни — нареди тя шепнешком с рязък тон. — Сега не е моментът да се правиш на глупак. Не и заради мен.

Алек се изсмя, докато сядаше на стола си.

— Вече говориш като истинска съпруга. Добре издаваш заповеди.

— Само когато е необходимо — отговори тя и огледа залата. — „Неколцината“ близки и познати, които графът беше поканил, вече наброяваха около двеста души. — Всички ли са твои приятели? — попита тя, когато забеляза, че край масите нямаше достатъчно места за всички присъстващи.

— Първоначалният списък наброяваше едва една четвърт от присъстващите. Известно е, че такива неща се разчуват много бързо. В нашия случай, предполагам, че всички са любопитни да видят жената, която е успяла да впримчи великия Алек Хоук — мъжът, който твърдеше, че никога няма да се ожени повторно.

Чандра се вгледа внимателно в него.

— Ако това, което казваш, е вярно и не си искал да се жениш повторно, тогава защо не се възпротиви на това, че те карат да се ожениш насила? Не те разбирам.

— Скъпа, ти си много по-привлекателна от Тауър. Нека да забравим за това.

Следващите думи на съпругата му замряха в гърлото й, когато няколко души се втурнаха към подиума, за да ги поздравят. Засега на Алек му бяха спестени по-нататъшни обяснения. Той наблюдаваше как Чандра разговаря с една възрастна графиня, чието име не помнеше, и се чудеше какво обяснение да й даде. Че не беше възразил на заповедта на Джеймс, беше неоспорим факт; бе постъпил така, защото всъщност нямаше нищо против да вземе лейди Лохли за своя съпруга. Но как можеше да очаква от нея да разбере подобно обяснение, след като той самият едва го разбираше? Дали го беше направил, за да успокои чувството си за вина, дали от нужда да я защитава, или пък по някаква съвсем друга причина, не можеше да каже. Но истината беше, че я искаше. Възможно беше да я желае, защото представляваше предизвикателство за него, защото знаеше, че тя не го иска. Независимо от причината, сега тя беше негова. И щеше да си остане негова.

Все повече гости, канени и неканени, се отправяха към подиума. Докато приемаха поздравленията и пожеланията им, Чандра се чувстваше малко не на място. Жените на възраст около тази на Алек или по-млади от него я оглеждаха внимателно, като очевидно търсеха недостатъците й. Думите им бяха приятелски, но тя подозираше, че след като си тръгнеха, щяха да се съберат някъде, за да обсъдят какво липсваше по тяхна преценка на новата графиня Монтбърн. Много малко от жените, които й пожелаваха всичко най-хубаво, бяха искрени, но Чандра забеляза, че тези жени бяха по-възрастни и вече бяха загубили интерес към мъжкия пол, включително и към собствените си съпрузи.

Докато няколко млади жени безсрамно флиртуваха с Алек, може би, за да видят дали съпругата му е от ревнивите, Чандра оглеждаше морето от лица. Обзе я тъга, защото не познаваше нито един от тези хора. Но от друга страна, тя никога не бе очаквала да бъде принудена да се омъжи за Алек Хоук. Заключи, че съдбата невинаги изпълняваше желанията на хората.

Докато оглеждаше залата, Чандра забеляза едно познато лице. Лорд Уитфийлд се бе облегнал лениво на една колона в задната част на залата и вниманието му очевидно беше насочено към масата на младоженците. Тя се зачуди каква щеше да бъде реакцията на Алек, когато научеше, че братовчед му също е тук. Тогава пред погледа й се появи лейди Емори. Тя спря до Джейсън и му каза няколко думи. Той сви рамене и се отблъсна от колоната. Уитфийлд хвана Фелисия под ръка и я поведе напред и Чандра забеляза, че те вървяха срещу нея и Алек.

— На копелето не му липсва смелост.

Думите на Алек накараха Чандра да обърне рязко глава.

— Мога да кажа същото и за твоята любовница. Или и тя е била една от поканените?

— Бившата ми любовница — заяви Алек, без да сваля очи от двойката, която вървеше към тях. — Вече нямам никакви чувства към лейди Емори. Между другото, и тя също като братовчед ми не беше поканена.

„Вече нямам никакви чувства към лейди Емори.“

Но някога той сигурно я беше обичал. Фелисия вървеше грациозно към масата и Чандра не можеше да отрече, че тази жена е изключително красива. Знаейки, че двамата бяха споделили възможно най-интимната връзка, Чандра не можеше да не се почувства обидена; на нея й липсваха опитът и красотата на съперницата й. Поради не толкова голямата си красота и наивността си Чандра беше уверена, че лорд Монтбърн щеше да се разочарова от новата си съпруга. Тя се запита кой беше прекратил връзката им — съпругът й или лейди Емори.

— Братовчеде — обърна се Джейсън към Алек и Чандра насочи вниманието си към него. Уитфийлд и Фелисия стояха пред масата на младоженците. — Изглеждаш доста мрачен за човек, който току-що е уловил най-красивото момиче в околността. А може би изражението на лицето ти се дължи на моето присъствие? — Той се качи на подиума и седна в края на масата. — Няма за какво да се тревожиш. Аз скоро ще се оттегля, а заедно с мен и очарователната Фелисия. Просто искахме да ви изразим най-добрите си пожелания.

— Най-добрите ли? Не мога да си представя подобно нещо от теб, Уитфийлд — каза Алек с враждебен тон. — Както и да е, изрази поздравленията си и махни задника си от покривката. Мачкаш я.

Джейсън се усмихна.

— Тц, тц, братовчеде. Надявам се настроението ти да се оправи, за да не уплашиш съпругата си. — Той се обърна към Чандра. — Ръката ви, милейди — нареди той, протегна своята с дланта нагоре и размърда пръсти. Чандра сложи ръката си в неговата. Джейсън намигна, усмихна се и я вдигна до устните си. Докато целуваше опакото на пръстите й, той забеляза как братовчед му се напряга. — Имам един подарък за милейди — каза той и се отдръпна. След това обърна ръката на Чандра с дланта нагоре. Със свободната си ръка Уитфийлд извади една златна верижка с окачен на нея медальон, украсен със смарагди, който представляваше умалено копие на огърлицата на Алек. Пусна украшението в ръката й и затвори пръстите й около него. — Беше на баба ни, подарък за сватбата й. Украшението представлява точно копие на семейния наследствен знак, който се предава от поколение на поколение. Вярвам, че оригиналът виси на врата на твърдоглавия ви съпруг. Сега по-нежното копие е ваше. Желая ви съвместният ви живот да бъде изпълнен с вечно щастие.

Джейсън скочи от подиума и Фелисия пристъпи напред.

— Ако не намериш щастието — каза тя, без да сваля очи от Алек, — знаеш къде да ме потърсиш.

Сега беше ред на Чандра да се напрегне. Тази жена беше безочлива. Очевидно лейди Емори смяташе, че онова, което тя и Алек бяха споделили, й даваше правото да говори съвсем открито на бившия си любовник, без да обръща внимание на съпругата му. Когато Джейсън и Фелисия се отдалечиха, Чандра чу как Алек изруга тихо. Не знаеше за кого беше предназначена ругатнята му, но се съмняваше да е за лейди Емори. Без да му обръща внимание, тя отвори ръка и погледна подаръка си.

— Красив е. — Наистина ли е бил на баба ти?

— Да.

— Би трябвало да го даде на своята съпруга — каза тя, като опипваше смарагдите.

— Всеки нормален човек би си помислил същото, но да се предвиди какво ще направи Джейсън съвсем не е лесно. Това, че го даде на теб, изобщо не ме изненадва.

— Вие двамата защо се държите толкова враждебно един към друг?

— Това е семеен проблем, Чандра. Някой ден ще ти обясня защо не се разбираме, но не сега.

— Както желаеш — каза тя и отново погледна украшението. — Имаш ли нещо против да си го сложа?

— Това е твоят подарък и можеш да правиш с него каквото искаш.

Тонът му беше студен, но въпреки това тя сложи верижка на шията си. И без това нямаше къде да я прибере и трябваше да я държи в ръка по време на цялото празненство. Медальонът потъна между гърдите й, които отново бяха притиснати болезнено към гръдния й кош; беше облечена в още една от роклите, които й бе подарила кралицата. На Чандра й се прииска да се освободи от тази рокля, но бързо промени мнението си, защото се сети, че когато останеше без дрехи, щеше да се намира в спалнята на Алек. Страхуваше се от момента, в който щеше да й се наложи да му се отдаде. Уличница! Тази дума отекна в съзнанието й, защото отново се бе сетила за клана си. Тъй като вече не знаеше на кого трябваше да бъде вярна, Чандра усети как настроението й се разваля. Защо трябваше да бъде подложена на всичко това?

Появата на краля бе предизвестена от звука на тромпет и това привлече вниманието на Чандра. Когато Джеймс седна на мястото си и придворните му отдадоха почит, веселието най-после започна. Цяла редица слуги се появиха откъм кухнята, всеки с поднос печено месо на рамото си. Скоро масите бяха отрупани с храна. След месото бяха сервирани сосове, плодове и зеленчуци, сирена и хляб. Виното се лееше по време на цялата вечеря и дълго след като тя беше приключила. Ако Алек се бе притеснявал, че храната няма да стигне за всички присъстващи, притесненията му се оказаха неоснователни. Всички ядоха до насита и въпреки това остана хвана.

Бе изпълнена сватбена музикална драма, забавляваха ги музиканти и жонгльори. Погълната от играта им, Чандра забрави тревогите си.

Алек забеляза зачервените й бузи и блясъка в очите й. Знаеше, че бе яла малко и бе пила твърде много и се чудеше дали не е пияна. Чандра вдигна за пореден път чашата към устните си.

— Достатъчно, скъпа — каза той и хвана китката й, преди тя да успее да отпие от виното. Забелязал намръщването й, Алек се разсмя. — Виното няма да те спаси от онова, което те очаква. Ела. Гостите ни очакват с нетърпение да открием танците.

Той взе чашата от ръката й, сложи я на масата, хвана я за ръка и я издърпа от стола й, след което я заведе в средата на залата и я пусна. По негов знак музикантите засвириха. Гостите бързо се събраха около младоженците.

— Милейди — каза Алек и се поклони, след което й подаде ръка. — За мен ще бъде удоволствие, ако ме удостоите с тази чест.

— Не мога — каза тя и поклати глава. — Не знам нито един от танците ви.

— Тогава ще се научиш.

На Чандра не й остана време да възрази, тъй като Алек вече я бе повел. Докато се опитваше да следва стъпките му, гостите се присъединиха към тях. Всички танцуваха отлично — всички, освен Чандра. Тя все пак успя да направи някак си няколко обръщания, въпреки че не бяха твърде грациозни. След това усети допира на лявото бедро на Алек; лявата му ръка срещна диафрагмата й и тя беше повдигната във въздуха.

— Добре се справи — похвали я Алек.

— Според кого? — възрази тя и го чу да се разсмива високо. — Не е смешно — скастри го тя, докато отново се опитваше да следва стъпките му. — Присмей ми се още веднъж и ще те оставя да стоиш сам тук.

Очите му я гледаха насмешливо, докато се опитваше да потисне усмивката си.

— Ще внимавам много — обеща той и я завъртя отново. — Това беше любимият танц на покойната ни кралица. И преди и сега той се танцува много.

— Вероятно е станал причина за смъртта й — отбеляза Чандра, като знаеше, че след малко й предстои поредният подскок. Когато дойде времето за него, тя го изпълни по-грациозно от първия, но все още се чувстваше тромава. Роклята и кринолинът й изобщо не я улесняваха. Тя не можеше да разбере защо всички тези жени позволяваха да бъдат натъпкани в такива неудобни дрехи. Както изглежда, в двора удобството отстъпваше на модата. Докато беше в двора, тя също трябваше да се облича по същия начин. Изпита желание да се махне от това място и отново да облече обичайните си дрехи и попита Алек:

— Кога най-рано можем да си тръгнем оттук?

Алек я изгледа.

— Изненадан съм, че си толкова нетърпелива да напуснеш гостите ни. Но ако наистина желаеш точно това, спалнята ни е приготвена и ни очаква.

Чандра се изчерви.

— Нямах предвид това.

— Но това е моят отговор — отвърна усмихнато той. — Довечера, скъпа моя, няма да стигнем по-далеч от стаята ни.

Двамата бяха спрели да танцуват. Чандра се втренчи в съпруга си. Искаше й се думите му да не й се струваха омайващи, но не можеше да отрече това. Може би причината беше виното, което бе изпила, или пък празничното настроение, а може би причината беше просто Алек, но докато той я гледаше, тя усети тръпка на възбуда да преминава по тялото й. Усещането я остави почти без дъх.

— Какво има, Чандра? — попита Алек, защото тя изглеждаше, сякаш бе изпаднала в транс.

Чандра премигна, но тъкмо когато щеше да му отговори, една група мъже изскочиха изневиделица и я разделиха от съпруга й. Алек наблюдаваше как веселата групичка отнася Чандра към другия край на залата. Един от мъжете се поклони и й подаде ръка и Алек предположи, че я кани на танц. Тя погледна към Алек, след това явно се съгласи, защото двамата с кавалера й се смесиха с танцуващите.

— Виждам, че вече те е изоставила — каза иззад него Фелисия. Алек се обърна и тя по погледна с провокираща усмивка. — Тъй като вече загуби партньорката си, може би искаш да си потърсиш друга.

— Предпочитам само да гледам, Фелисия. Ако ме извиниш, ще си тръгна.

Алек й кимна и я остави сама, след което отиде да си намери уединено кътче, откъдето можеше да наблюдава съпругата си, готов да се намеси, ако някой от мъжете, които я бяха отмъкнали, започнеше да се държи неприлично. Музикантите изсвириха последните акорди и танцуващите се спряха в очакване на следващия танц. Някой тикна една чаша с вино в ръцете на Чандра и тя погълна сладката течност. Алек се отблъсна от колоната, на която се беше облегнал с намерението да се намеси, преди да станеше твърде късно. Но в този миг музикантите засвириха отново и той се отпусна, когато видя как Чандра оставя чашата си. Облегнат отново на колоната, той гледаше как младежът, който се надяваше да танцува с Чандра, й обясняваше въведението на танца. Трима мъже отведоха дамите, които бяха избрали, в единия край на залата и ги оставиха там. Когато се върнаха, всеки от тях помоли дамата си да се присъедини към него. Както се очакваше, дамите им обърнаха гръб в знак на отказ. Мъжете коленичиха и отново се помолиха. Разбира се, след много увещания жените най-после приеха поканата. След това двойките се отправиха към средата на залата.

Чандра, изглежда, гореше от нетърпение да опита този нов танц. След като младежът й бе показал леките подскачащи стъпки, които тя бързо научи, той я поведе към мястото, от което след малко трябваше да я вземе. След това се оттегли. Бузите на Чандра бяха зачервени и изглеждаше, че тя се забавлява добре, затова Алек реши да не се натрапва. Щеше да има достатъчно време за още един танц със съпругата си, но точно сега трябваше да я остави да се забавлява сама. Той можеше да почака още малко.

Внезапно Алек се вцепени и погледът му се закова върху новодошлия, който бе застанал на едно коляно и молеше Чандра да му подаде ръка. Мъжът беше Джейсън. Когато Чандра спря да се прави на недостъпна и прие поканата на Джейсън, Алек се отдръпна от колоната. Докато двойката тръгваше към средата на залата, той се отправи към друг ъгъл и зачака там.

Чандра следваше стъпките на Джейсън и се чудеше дали съпругът й ги наблюдава. Бе почувствала огромно облекчение, когато я бяха отделили от Алек. Пленена от омайващите му сини очи, не разбираше какво става с нея. Емоциите й се изплъзваха от контрола й. Всичките й сетива бяха насочени само към Алек и беше готова да му даде всичко, което той поискаше от нея.

Това чувство я плашеше и объркваше, защото винаги бе успявала да контролира изцяло чувствата си. Досега никой не бе имал силата да я обърка. Властта, която Алек, изглежда, имаше над нея я удивяваше и Чандра беше благодарна за малкото прекъсване. Тя само можеше да си представя какво щеше да се случи, ако не я бяха отмъкнали в другия край на залата! Там се бе отдала на забавления, опитвайки се да успокои нервите си; но сега, когато партньор й беше братовчедът на Алек, тя се страхуваше, че бе отишла твърде далеч.

— Виждам, че носите моя подарък — каза Джейсън, докато държеше ръката й. Двамата бяха застанали един срещу друг. — Мислех си, че братовчед ми ще ви нареди да не го показвате.

— Той каза, че подаръкът си е мой и мога да правя с него каквото си искам — отвърна тя и се вгледа в него. — Защо се държите толкова враждебно един към друг? Предполагам, че вие сте единственият му роднина.

— Точно така.

— Е?

— Най-добре ще бъде съпругът ви да отговори на въпроса ви. — Той забеляза колко разочаровано го погледна Чандра. — Е, добре, ще направим размяна. Моята история срещу вашата. — Тя изглеждаше озадачена. — В градината ми казахте, че между вас има твърде много неща, които ви разделят. Предполагам, че каквито и да са те, имат нещо общо с траурните ленти, които носехте тази сутрин. Прав ли съм?

— Прав сте.

— Тогава или моята история срещу вашата, или няма да ви кажа нищо.

— Съгласна — отвърна Чандра и се остави да бъде отведена в един тих ъгъл.

Джейсън беше уверен, че братовчед му ги наблюдава, и се постара двамата да застанат така, че да се виждат добре. След това разказа на Чандра историята на враждата си с Алек.

— Бащите ни бяха близнаци, въпреки че бащата на Алек беше роден по-рано. През целия си живот те се съревноваваха помежду, както правехме и ние с Алек, когато бяхме млади. Ние просто не се разбирахме. Винаги едните Хоук бяха срещу другите Хоук. Честно казано, така и не разбрах защо. Когато Алек и аз бяхме още малки — той на осем, аз на шест — почина дядо ни. Всичко в Монтбърн бе дадено на бащата на Алек. Шест лета по-късно, след смъртта на баба ни, се появи една стара акушерка, която заяви, че бащата на Алек не бил роден преди моя, а тъкмо обратното. Няколко месеца преди това ние се бяхме преместили в стария замък, тъй като баща ми беше изхарчил всичките си пари. Той гореше от желание да се възползва от думите на жената, защото винаги бе искал титлата и земите, които принадлежаха на наследника. Разбира се, не трябва да забравяме и за парите. Баща ми изпрати петиция до кралицата, но Елизабет му отказа, тъй като старата жена, която бе единственият му свидетел, очевидно не беше съвсем с ума си. Баща ми не прие добре отказа, но ние останахме в Монтбърн. Чичо ми беше единственият ни източник на средства. Баща ми винаги е обичал виното и бирата, но сега започна да пие много. Твърде много. Няколко години по-късно, през една ужасна зимна нощ, той успял да предизвика на бой бащата на Алек. Двамата се били с мечове и чичо ми бил ранен смъртоносно. — Джейсън млъкна и погледна ръцете си. — Казват, че чичо ми успял да победи баща ми в честен бой и го ранил леко в рамото, след което прекратил двубоя. Когато чичо ми обърнал гръб, баща ми се нахвърлил върху него. Мечът му минал през гърба на брат му. Осъзнал какво е направил, баща ми избягал от замъка. На следващата сутрин го намерили замръзнал от студ.

— Да не би да ми казвате, че Алек ви обвинява за смъртта на баща си?

Джейсън сви рамене.

— За греховете на баща ми, предполагам. Но и аз не съм го улеснявал никога. Баща ми не беше идеален, но аз го обичах. Аз също загубих баща си и мен ме болеше също толкова, колкото и Алек. Но вниманието на всички беше насочено към него, новия граф Монтбърн. В крайна сметка ние двамата също се скарахме. С майка ми напуснахме стария замък. Така беше най-добре, защото аз получих независимост и въпреки че не съм толкова богат, колкото съпруга ви, мога да се грижа сам за себе си. Освен това си имам и собствена титла.

— А майка ви?

— Тя живее спокойно в имението ми близо до Нотингам. — Джейсън наклони глава. — Вече знаете моята история. Време е и аз да науча вашата.

Чандра обясни тихо какво се беше случило между нея и Алек, без да пропуска нищо.

— Това беше причината да нося траур тази сутрин, Джейсън. Също като при вас с Алек, нас ни дели смъртта на един любим за мен човек. Девин не трябваше да умира.

Той я погледна нежно.

— Може да не ми вярвате, но братовчед ми не би наранил никого — освен, когато се налага да защити някого, който означава много за него. Случилото се с вашия Девин е било случайност. Повярвайте ми, Алек също страда заради това. Познавам го. Това е истината.

— Уини ми каза почти същото.

— Тогава е време да повярвате. Не го гледайте като англичанин и като мъжа, който случайно е убил братовчед ви, а като човека, който е в действителност. Отървете се от омразата и отвращението, защото ви очаква щастие. Отворете сърцето си за него, Чандра, и го оставете да влезе.

Той я целуна по бузата и се изгуби в тълпата. Когато Джейсън изчезна от погледа й, тя огледа залата за Алек. Не го забеляза и тръгна по края на залата. Алек все още не се виждаше. Чандра забеляза лейди Емори и видя, че той не е с нея; това я накара да въздъхне облекчено. Озова се в един ъгъл и се надигна на пръсти, за да огледа отново тълпата. Една ръка хвана нейната. Чандра се обърна и видя Алек.

Безизразният му поглед я огледа от глава до пети.

— Момичешките ти забавления свършиха, скъпа моя. Време е да се погрижиш за забавленията на съпруга си.