Дамата на лорда

Глава 3

Алек се протегна в горещата вода и въздъхна облекчено, докато студът напускаше костите му. Той бе наредил на сър Джон да се погрижи войниците да бъдат настанени удобно, след което да се върне при него, за да обсъдят затруднението, в което бяха изпаднали, и бе отведен до покоите си от дребния шотландец, който бе въвел групата му в замъка. Когато отвори вратата на стаята си и видя очакващата го гореща вана, изпита огромно задоволство и мислено благодари на червенокосото момиче за това, че се бе намесила в негова полза пред господарката си. Може би кланът Морган не беше чак толкова нецивилизован, колкото си мислеше Алек.

Той взе грубия калъп сапун, поставен върху кърпата, и се намаза с него от главата до петите, след което се потопи във водата, за да измие косата си. Когато излезе над водата, забеляза една кана с топла, чиста вода и я изля над главата си. След това се облегна назад и се отпусна. Когато водата поохладня, излезе от ваната и се изсуши. На вратата се почука и Алек чу гласа на сър Джон.

— Влез — каза той, докато увиваше дългата вълнена кърпа около бедрата си.

Сър Джон влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Той огледа Алек на слабата светлина на свещите и се намръщи.

— Добре ли си? — попита той.

Алек се втренчи в рицаря.

— Чувствам се отлично. Защо питаш?

— Изглеждаш малко зелен и си помислих, че от сладкишите може да си получил стомашно разстройство.

Алек се намръщи и се приближи към свещта, която бе поставена на ниска масичка до леглото. Обърна ръцете си под светлината, след това свали кърпата от кръста си и повдигна крака си. Крайниците му определено имаха зеленикав цвят. Той изруга и се върна при ваната, взе каната, напълни я с вода и я изля обратно във ваната — зелено.

— Това е цветът на тревата — каза той.

— По-скоро е „английско зелено“, не мислиш ли? — отбеляза сър Джон.

Двамата се втренчиха един в друг и Алек изруга повторно.

— Онази малка мръсница… трябваше да усетя, че проявява твърде голяма готовност да изпълни желанията ми. Вместо това бях омагьосан от красотата й като някакво неопитно хлапе. Тя ще си плати скъпо за това. Никоя жена не може да се подиграва с мен.

— Нямаш доказателство, че момичето ти е скроило този номер — подсети го сър Джон.

— Кой друг чу думите ми? Никой, освен нас тримата. Не може да бъде никой друг.

— Тя щеше да говори с лейди Лохли, нали? Ако й е предала нелюбезните ти забележки за клана Морган и откровената ти неприязън към тази страна, лейди Лохли може да е наредила да сложат боята във ваната ти. — Алек го погледна с недоверие и сър Джон поклати глава. — Монтбърн, не забравяй, че сме тук по работа на краля. Не можем да си позволим да излагаме Джеймс, нито пък ще бъде умно да се оставиш да те убият. Овладей се. Боята скоро ще падне. Смъртта обаче е вечна.

— Прав си — каза след кратко мълчание Алек, като си мислеше, че ако отново срещне онова момиче, ще й се прииска да си е прехапала езика. Той огледа тялото си и реши, че прилича на натопена в саламура краставица. Зелената плът обаче беше много по-привлекателна от разложената плът, която беше неизбежният резултат от заравянето в гроба. — Като си почина една нощ, сигурно ще ми стане смешно.

На сър Джон му беше смешно и сега и той не се сдържа и се изсмя.

— Дори и ако онова момиче ти е скроило този номер, — каза той, когато се успокои, — трябва да признаеш, че си го заслужаваше. Ти не се държа много учтиво с нея. Първо обиди родината и клана й, а след това взе, че употреби думата обслужване. Какво очакваше след всичко това? Розови листа във ваната ли?

— Не исках да го кажа в този смисъл — настоя Алек. — Думата ми се изплъзна от езика, преди да осъзная как ще прозвучат. Нали й се извиних?

— Да, но изражението ти показваше нещо съвсем различно. Един съвет, Монтбърн — докато сам не се научиш да показваш по-добри обноски, по-добре си дръж очите на четири. В противен случай имам чувството, че отново ще бъдеш направен на глупак.

— Може би един път, сър Джон, но никога два — обеща Алек с арогантната увереност, че никога повече няма да се остави да бъде подведен. — Ще си държа очите отворени постоянно. — Той уви отново кърпата около кръста си. — Преди да се оттеглим, трябва да обсъдим положението. Смятам да пиша на Джеймс и да му кажа, че сме пристигнали, но лейди Лохли отказва да се срещне с нас. Освен това ще поискам от него да ми изпрати още войници. С малцината, с които разполагаме в момента, се чувствам твърде неудобно.

— Съгласен съм, но ако Джеймс изпрати още войници в земите на Морган, това може да предизвика още по-голяма враждебност. Мислиш ли, че си струва да поемаме такъв риск?

— Мисля, че ще бъде много по-рисковано да не поискаме подкрепления. Това място ме притеснява. Омразата на клана към англичаните, изглежда, се излива дори от стените, които ни заобикалят. Нямам никаква представа какво мисли за нас лейди Лохли, но знам, че баща й се е заклел във вярност пред Джеймс преди смъртта си. Тя може би няма лошо отношение към нас, но аз нямам доверие на останалите и особено на онзи, който разговаря с нас от бойниците. Потръпвам само като си помисля какви жертви щяхме да дадем, ако стрелците им бяха пуснали стрелите си. Всъщност, аз съм изненадан, че вече не лежим в гробовете си. Нещо или някой трябва да е попречило на онзи човек, защото той беше решил да ни избие до един. Не, сър Джон, за нас ще бъде по-безопасно Джеймс да ни изпрати още войници, що се отнася до предизвикването на още по-голяма враждебност, подкреплението може да остане скрито в гората, без да се приближава до замъка.

— Мислиш ли, че никой няма да ги забележи и да докладва за присъствието им?

— Сигурен съм, че някой ще ги забележи, но по същата логика, ако кланът знае, че друга група войници на Джеймс се намира отвъд хълма, по-войнствените членове на клана може би ще размислят, преди да решат да ни нападнат. Ако знам, че мога да разчитам на допълнителна подкрепа, ще спя много по-спокойно.

— Без съмнение си прав — каза рицарят. — Утре сутрин ще изпратя куриер с няколко души охрана за Лондон. След две седмици подкрепленията ни би трябвало да са вече тук.

На вратата се почука и двамата погледнаха натам.

— Влез — каза Алек. Сър Джон сложи ръка върху дръжката на меча си. Когато вратата се отвори, Алек разпозна младежа, който стоеше на входа — същият, когото бе срещнал на пътеката, която водеше към замъка. Зад него стояха още двама души.

— Свършихте ли с къпането, милорд? — попита Девин, като се опитваше да се държи сериозно, но не можеше да прикрие веселите пламъчета в очите си. — Ако сте свършили, ние трябва да изпразним ваната и да я отнесем.

Алек забеляза веселието в очите на младежа. То потвърди подозренията му — огненокосата красавица беше виновна за боята във ваната му.

— Да, свърших — отвърна той и даде знак на тримата да влязат в стаята. Той гледаше как изхвърляха кофа след кофа зелена вода през прозореца, а раменете им се тресяха от едва потискания смях. Когато свършиха, обърнаха ваната настрани и я изнесоха през вратата. Между другото — обърна се Алек към младежа, — моля те да предадеш на хубавото момиче с червената коса — мисля, че се нарече Морган — че й благодаря, задето се погрижи за нуждите ми и се надявам някой ден да й се отплатя както подобава.

Лукавата усмивка изчезна от лицето на Девин.

— Бъдете сигурен, че ще й го предам, сър. — Той затвори вратата зад себе си с намерението да отиде да предупреди Чандра.

— Прав си, Монтбърн — каза сър Джон, който също бе познал Девин. — Без съмнение момичето е оцветило кожата ти. Когато най-после се срещнеш с лейди Лохли, всичко трябва да мине добре, тъй като няма да има лоши чувства, които да се отразят на първата ви среща.

— Съмнявам се, сър Джон — отвърна Алек. — Първата ни среща може наистина да мине добре, но когато тя научи за какво съм дошъл тук, сигурно бързо ще ме намрази.

— Че защо да те мрази?

Сър Джон очевидно не знаеше нищо за мисията на Алек.

— Защото кралят ме е определил за настойник на лейди Лохли. Заповядано ми е бързо да й намеря съпруг, който се е заклел във вярност на Джеймс. Не мога да си представя как една млада жена, която е предводителка на цял клан и не отговаря пред друг, освен пред себе си, ще приеме въодушевено факта, че има господар, на когото трябва да се подчинява. Приготви се за бунт, сър Джон, защото това може да се очаква, когато лейди Лохли и аз се срещнем.

Челото на рицаря се сбърчи.

— Желая ти успех, Монтбърн. Задачата ти не е лесна. Бъди сигурен, че аз и хората ми ще застанем зад теб. С малко късмет въстанието няма да бъде голямо. — Сър Джон се отправи към вратата и Алек го последва. — Става късно. Ще се видим утре сутрин.

Рицарят затвори вратата зад себе си и Алек пусна резето и отиде до леглото, което беше покрито с груб матрак. Той дръпна завивките и се огледа внимателно за пълзящи гадини между тях. Когато не забеляза нищо необичайно, свали кърпата от кръста си и седна върху леглото. Голият му меч бе поставен на пода, на една ръка разстояние. Духна свещта, изтегна се по гръб с ръце под главата си и се втренчи през тъмнината в грубия каменен таван.

Значи онази свадливка бе решила, че той трябва да бъде наказан за грубостта си. Вярно, че не се бе държал като кавалер. Но пък и кланът Морган не бе показал особена щедрост. Алек реши, че малката лисица скоро щеше да си получи заслуженото. Наказанието й нямаше да бъде тежко, тъй като той не искаше да бъде строг с нея. Тя го интересуваше, възбуждаше го, изкушаваше го. Уверен, че ще й се реваншира и ще си открадне една-две целувки от нея, Алек се ухили в тъмнината. Голяма изненада очакваше малката лисица. Проклетият саксонец щеше да направи живота й черен.

В другия край на същия коридор, в една добре обзаведена стая, Чандра лежеше в леглото си и се тресеше от смях. Смехът й изпълваше ушите на Девин, но той стоеше със сериозно изражение на лицето си.

— Чандра, казвам ти, че той знае кой е отговорен за тази шега и смята да ти се отплати както подобава.

— О, Девин, я стига! — каза тя и седна в леглото си. — Тревожиш се твърде много. — Тя скочи от огромното легло с балдахин. — И какво може да ми направи саксонецът? Преди да се озове на две крачки от мен, главата му ще се търкулне на пода.

— Ти невинаги си пред очите на Седрик. Възможно е англичанинът да те намери, когато си сама. Какво ще направиш тогава?

— Ще изпищя. Това би трябвало да го откаже.

— Чандра, много скоро няма да бъдеш толкова уверена. Запомни ми думите. По-добре не тръгвай никъде без кама.

— Не искам саксонецът да бъде наранен, Девин. Джеймс няма да остави подобно нещо ненаказано. Освен това, Монтбърн вече си плати за прегрешенията. Утре лейди Лохли ще нагости богато гостите си. С тях ще се държат като с крале. А сега ми се иска да разбера защо той е дошъл тук. — Жените, които бяха прислужвали по време на вечерята, бяха докладвали на Чандра, че англичаните не искали да говорят. — Ангус успя ли да претърси нещата му, преди да бъдат отнесени в стаята му?

— Не. Графът сам си занесе багажа. — Чандра тропна раздразнено с крак. — Защо просто не му се представиш? Така ще можеш да разбереш какво търси той тук.

Чандра се обърна и бавно прекоси стаята.

— Имам странното чувство, че когато науча, ще изгубя свободата си на избор.

— Какво искаш да кажеш? — попита Девин и се приближи до нея. — Ти си предводителката на клана Морган и лейди Лохли. Никой, освен кралят не може да те лиши от властта ти.

— Точно от това се страхувам — каза тя и се обърна да го погледне. — Монтбърн е изпратен от Джеймс. Може би кралят смята, че съм неспособна да управлявам клана… че не мога да контролирам фракциите, които се противопоставят на короната.

— Освен Седрик и неколцината му последователи, в клана няма други фракции. Никой от нас не обича кой знае колко Джеймс, но всички те почитат също както почитаха баща ти. Предчувствието ти се дължи на лошото време.

— Може и да си прав, Девин, но не съм уверена, че е от времето. Помниш ли деня, в който бяхме в гората и наблюдавахме ястреба?

— Да. Тогава ти си спомни за древната легенда на клана, за онази суеверна глупост, че да видиш ястреб да кръжи над замъка е лошо знамение. Това са глупости, Чандра.

Може и да са глупости, но почти в същия момент бях обладана от силно лошо предчувствие. Появата на ястреба сигурно означаваше нещо, защото само след няколко минути се затичахме по хълма и срещнахме Монтбърн.

— Ти да не мислиш, че той е част от легендата „крилатия ловец“? А ти си „жената птичка“, слабото създание, което той отнася в острите си нокти?

— Не, не мисля така, но се страхувам, че той има властта да промени живота ми. Промяната ще настъпи, когато той разбере коя съм. Затова не смятам да се разкривам засега. Искам първо да разбера за какво е дошъл тук.

— Ако това искаш, знаеш, че ще ти помогна. — Той сложи ръце върху меките рамене на братовчедка си и я целуна леко по бузата. — Денят беше дълъг и се изморих. Един дълъг сън ще се отрази добре и на двама ни. Може би утре нещата няма да ти се струват толкова лоши.

Заета със собствените си грижи, Чандра бе забравила за състоянието на Девин. Тя се вгледа внимателно в братовчед си. Около тъмнокафявите му очи се виждаха тъмни кръгове, а лицето му беше бледно. Той си поемаше дъх на пресекулки.

— Задържах те твърде дълго — каза тя, като се опитваше да прикрие загрижеността си, защото Девин сякаш всеки момент щеше да припадне от изтощение. Братовчед й беше все още болен, но тя знаеше, че ако му го напомни, той щеше да се опита да я убеди в противното и без съмнение щеше да се опита да направи някаква лудост с надеждата да я убеди, че е здрав и силен, а това щеше да доведе до поредния пристъп на кашлица. Девин не можеше да си позволи подобно издевателство над вече отслабналия си организъм. — И аз съм изморена каза Чандра с престорена прозявка. Тя се надигна на пръсти, целуна го по бузата и се усмихна. — Както каза, един дълъг сън ще се отрази добре и на двама ни.

— Ще се видим утре сутрин — отвърна Девин и тръгна към вратата. Чандра го последва. — Заключи я добре — каза той, докато я отваряше. — Сигурен съм, че англичанинът има избухлив характер, въпреки че на пръв поглед се държи хладнокръвно. Докато си лежи и мисли за грубото посрещане, което му оказа кланът Морган — и особено след толкова желаната от него баня — гневът му може да избухне и той може да тръгне да търси измамничката, която го боядиса в зелено.

— В английско зелено — поправи го Чандра с лукава усмивка. Девин повдигна вежди. — Ще заключа вратата и ще спя с остър нож под възглавницата. Обещавам.

— По-добре вземи меч вместо нож — каза братовчед й и излезе.

Чандра заключи вратата след него и започна да крачи из стаята си. Думите на древната легенда не излизаха от ума й: „Птиченце, птиченце, бягай, преди крилатият ловец да промени съдбата ти. Птиченце, птиченце, бягай, лети нависоко към небето. Остри нокти искат да разкъсат гръдта ти; бързай, бързай, за да не те отнесе той в чуждо гнездо“.

Внезапно Чандра спря и мислено се укори за това, че се беше оставила да се разтревожи толкова много. Легендата беше просто една глупава приказка, чиста измислица, предназначена да забавлява децата. Въпреки това момичето не можеше да се отърси от странното чувство, което я бе обзело на полянката.

Тя погледна към широкото си легло и реши, че неприятното предчувствие се дължеше на физическото й и емоционално изтощение. За толкова кратко време се бяха случили толкова много неща — неочакваната, внезапна смърт на баща й; обезпокояващата болест на Девин; постоянната намеса на чичо й в задълженията й при управлението на клана; нежеланата поява на саксонеца. Особено последното! Тя трябваше да разбере каква бе мисията на англичанина, и то бързо. Като се имаше предвид настроението на Седрик, не можеше да си позволи да вземе грешно решение, ако не искаше да се случи нещо ужасно. Да, един дълъг сън щеше да възстанови силите й и щеше да отпъди мрачното предчувствие.

Чандра отпъди мислите за легендата, съблече се и отиде до умивалника, където се изми. Облечена в лека вълнена риза, тя се пъхна под завивките на леглото. Докато се навеждаше, за да духне свещта, видя ножа си върху шкафа срещу леглото. Спомни си за обещанието, което бе дала на Девин, скочи на крака, взе оръжието и отново се върна в леглото си.

Миг по-късно в стаята настъпи пълна тъмнина. Чандра пъхна ножа под възглавницата си и се загледа в очертанията на вратата, като мислено предизвикваше арогантния англичанин да се опита да влезе в стаята й. Това щеше да бъде последният път, когато саксонецът щеше да се натрапи на територията на клана Морган. Тя се закле в това!

Тъмните облаци се бяха разпръснали и сега слънчевите лъчи проникваха през отворения прозорец. Застанал под топлината им, Алек се беше втренчил в ръцете си и постоянно ги обръщаше. Те бяха зелени като тревата и това го вбесяваше. Когато се беше събудил, почти толкова изморен, колкото и когато бе легнал в малкото легло, той се бе надявал, че споменът за предишната вечер не е бил нищо повече от един лош сън. За съжаление, това не беше така. Той изруга и прекара пръсти през косата си, като се чудеше дали и тя беше оцветена в зелено.

На вратата се почука и Алек отиде да я отключи. От другата страна стоеше сър Джон. Рицарят огледа лицето на Алек, след което спусна поглед към ръцете му единствената част от мускулестото му тяло, която не беше покрита от дрехите му.

— Надявах се да не е чак толкова зле, колкото си мислехме снощи. — Сър Джон поклати глава и въздъхна. — Ако нямаше слънце, нямаше да се забелязва толкова. Може би трябва да се помолим да завали отново.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо ободрително? — попита недоволно Алек.

Сър Джон се изхили.

— Само това, че пратеникът вече е на път за Лондон и че долу ни очаква банкет. Дойдох да проверя дали искаш да прекратиш постите.

— Банкет ли? — попита графът. Той пристъпи към масата, взе пакета, който му бе изпратил Джеймс, и го затъкна в пояса под кожения си елек. Алек заглади кожата над пергамента, запаса меча си и тръгна към вратата. — Сигурен ли си, че храната не е отровна?

— Досега никой не е проявил признак на отравяне — отвърна сър Джон, докато Алек затваряше вратата зад себе си. — Разбира се, можем да изчакаме и да видим, но ми се струва, че това е предложение за мир. Лейди Лохли вероятно изпитва съжаление за лошото отношение на клана й към нас и най-вече към теб. Ако е така, уверен съм, че храната е добра.

— Ще видим — изръмжа Алек и тръгна надолу по стълбите. Докато слизаше, силната миризма на печено месо изпълни ноздрите му. Празният му стомах се разбунтува, слюнка се събра в устата му, а малките жлези по брадичката му изгаряха. Когато зави зад ъгъла, вниманието му беше приковано от залата, където множеството маси бяха отрупани с апетитна храна. — Ако ми е писано да умра днес — каза Алек, докато вървеше към мястото си и оглеждаше залата за красавицата, която му бе прислужвала предишната вечер, — поне ще умра с пълен стомах.

Сър Джон се разсмя високо.

— И аз — каза той и седна на пейката до Монтбърн. Той отряза парче от една патица на шиш и захапа добре изпеченото месо. — Много е вкусно, Монтбърн. Яж до насита.

Докато двамата поглъщаха печения дивеч, топлия кафяв хляб, отлежалото сирене и изсушените плодове и отпиваха от потири с козе мляко, Алек чуваше приглушения смях на прислужниците, които допълваха най-близките до него чинии. Той стискаше зъби и не обръщаше внимание на присмеха им. След няколкото първоначални възклицания на учудване и удивление, хората му също се бяха умълчали и гледаха само в чиниите си. Когато се нахрани до насита, Алек огледа повторно залата, но червенокосата лисица не се виждаше никъде.

— Защо винаги става така, че виновният изчезва — каза той на сър Джон, когато разпозна повечето от прислужниците от предишната вечер.

— Без съмнение става въпрос за оцеляване.

— Правилно — съгласи се Алек, като се опитваше да потисне гнева си, предизвикан от високото хилене зад гърба му. — За нейно щастие, тя е проявила достатъчно здрав разум и се е изпарила, а заедно с нея и онова хлапе.

Двойката, за която говореше Алек, стоеше на няколко сантиметра зад каменната стена и чакаше Седрик да се успокои. Той току-що беше излязъл от покоите си и не беше виждал англичанина от предишната вечер. При първото надникване зад завесата Седрик се заля в неудържим смях. Стиснала здраво устни, Чандра се втренчи в него.

— Не мърдай, чичо — прошепна му остро тя, — за да не го раздразниш толкова, че да откаже поканата на лейди Лохли да се срещне с него.

— Но той е зелен — заяви Седрик, когато най-сетне успя да се успокои.

— Да, така е, но единственото, което има значение за мен сега, е ти да разбереш правилно инструкциите ми.

— Разбирам ги. Но все пак защо той трябва да се срещне с теб извън замъка?

— Защото така искам — отвърна Чандра. Тя бе казала на Седрик само да предаде поканата й на англичанина, като го информира, че лейди Лохли ще се срещне с него в едно безлюдно тресавище на няколко мили от замъка.

— Ами ако откаже поканата ти? — попита чичо й. — Ако заподозре, че му се готви капан, може да реши да не излиза извън тези стени. Какво да му кажа тогава?

— Той не е глупав, чичо. Знае, че може да бъде нападнат и вътре в замъка, но ако все пак попита защо искам да се срещна с него извън замъка, кажи му, че… — Чандра млъкна, за да се опита да измисли правдоподобно обяснение, което да накара англичанина да излезе от крепостта. — Кажи му, че лейди Лохли е извън замъка по работа на клана и когато я приключи, ще отпътува на север, за да присъства на сватбата на своя приятелка и ще отсъства един месец. Той трябва да се срещне с нея в тресавището, защото това ще бъде единствената му възможност за среща, освен ако не желае да дочака завръщането й.

— И защо е необходима цялата тази измама? — поинтересува се Седрик.

— Имам си причини — отказа да обясни Чандра. — Просто направи както ти казах. — Седрик изглеждаше, сякаш искаше да спори с нея, но за облекчение на Чандра чичо й излезе иззад завесата и тръгна към саксонеца. Чандра се обърна и видя, че братовчед й я гледа.

— Не ме укорявай, Девин. Знам, че смяташ, че постъпвам глупаво, но няма да се появя пред него в ролята на лейди Лохли, преди да разбера защо е дошъл тук.

— И смяташ, че в яда си той ще изплюе камъчето?

— Да.

— Чандра, мислила ли си, че планът ти може да има обратния ефект?

— Как така? — попита тя, уверена, че подобно нещо беше невъзможно. — Нещастието, което сме му уредили, може само да го направи за посмешище.

— Ти каза, че се страхуваш от последствията, ако нещо се случи с него и причината за това е Седрик. Въпреки това ти самата предизвикваш съдбата. Ами ако той си счупи врата?

Чандра се намръщи. Дали пък наистина не предизвикваше съдбата? Тя обаче отказа да повярва в това и реши, че думите на Девин са лишени от основание.

— Той е отличен ездач, а и земята е омекнала от дъжда. Нищо няма да му се случи — каза тя, уверена, че единственото нараняване на англичанина ще бъде върху гордостта му. — Замълчи, Девин. Не искам да слушам повече такива неща. Ще направим каквото съм замислила. — Братовчед й въздъхна тежко, но не каза нищо и тя надникна зад завесата. Седрик говореше на англичанина. Когато свърши да говори, графът погледна първо мъжа до себе си, а след това заповяда на хората си да излязат от залата. — Отиват право към вратата — каза тя и се обърна. — Ела, да се върнем в конюшнята.

Докато Алек и рицарят се отправяха към вратата, рицарят му прошепна:

— Това не ми харесва.

— И на мен — съгласи се графът, втренчен в гърба на Седрик.

— Цялата работа смърди на измама.

— Съгласен съм, но ако ще се бием с тези варвари, предпочитам да го направим на открито. Ако не успеем да ги победим, поне ще можем да се опитаме да избягаме. Заключени между тези стени, нямаме никакви шансове. Кажи на хората да са готови за нападение.

Думите му бързо бяха предадени на останалите, които го следваха. Когато и последният войник излезе от залата, рицарят отново се върна при Алек.

— Предупредени са — осведоми го той.

Алек му кимна и се загледа в коня си, който тъкмо излизаше от конюшнята, воден от едно младо момче. Жребецът изглеждаше уплашен и пристъпваше нервно, като се дърпаше. Алек се зачуди на какво се дължеше странното поведение на коня му, но реши, че жребецът най-вероятно бе надушил някоя кобила. Щеше да се наложи да се държи по-твърдо с животното, за да го успокои.

Алек пое юздите от момчето и даде рязка команда на жребеца; конят успокои резките си движения, но честото му пръхтене показваше на Алек, че животното е все още възбудено. Докато останалите коне излизаха от конюшнята, Монтбърн огледа мъжете от клана, които щяха да придружат групата, с надеждата да разбере какво е настроението им. Те изглеждаха спокойни и предстоящото пътуване до тресавището сякаш не ги безпокоеше твърде много. Може би там наистина щеше да го очаква лейди Лохли.

Алек освободи с въздишка напрежението, което бе стегнало мускулите на врата и раменете му. Той се обърна да огледа своите хора и случайно забеляза проблясък на червена коса. Миг по-късно видя красавицата, която бе привлякла вниманието му. Намираше се на около шест метра от него, придружена от болнавия си приятел.

Двамата, изглежда, имаха сериозен разговор, защото по лицето й се четеше загриженост. Младежът я слушаше мълчаливо с изражение на раздразнение.

За кратко Алек се запита какъв ли щеше да бъде вкусът на тези сладки устни под неговите. Ако не му се налагаше да тръгне незабавно за срещата си с лейди Лохли и ако роднините на момичето не бяха наблизо — и особено поради последната причина — той щеше да изтича няколкото метра и да я нацелува до припадък, за да задоволи любопитството си. И тя като своите сънародници мразеше англичаните, но той беше уверен, че когато устните му се впиеха в нейните, отвращението й щеше бързо да изчезне. Когато тя осъзнаеше това, щеше да получи наказанието, което заслужаваше. Кожата му може и да беше зелена, но като любовник той съвсем не беше зелен. Напълно уверен, че целувките му ще накарат момичето да падне в краката му, Алек се усмихна на себе си.

За нещастие, той не разполагаше с време да изпълни намеренията си, защото скоро щеше да напусне замъка, но нямаше нищо лошо в това да използва въображението си. И затова, докато хората му оседлаваха конете си, той измисляше най-различни начини да я накаже, всеки по-порочен от предишния. Усмихнат, Алек продължаваше да гледа палавницата, която го бе направила на глупак, и се чудеше какво ли казва тя.

— Страхувам се повече за коня, отколкото за ездача — казваше Чандра на Девин. — Животното вече страда. Трънът не беше много голям, нали? Нали няма да го нарани твърде зле?

— Точно сега му е времето да изразиш загрижеността си, братовчедке. Особено след като трънът вече е сложен под седлото. — Девин забеляза изпълнения й със съжаление поглед. — Няма да му се отрази по-зле от ухапване от пчела. По-добре ще е да запазиш малко от страха за себе си.

Чандра прехапа устни, без да проумее последните му думи. Мислено тя се укоряваше за жестокостта, която бе проявила към горкия жребец. Беше ядосана на англичанина, а не на коня му. Дяволите да го вземат! Защо беше дошъл тук?

Някакво странно чувство обзе Чандра. Някой я наблюдаваше. Тя се обърна и погледът й срещна небесносините очи на саксонеца, които сякаш я поглъщаха. Докато графът я оглеждаше, тя усети някаква странна топлина да се разлива по тялото й, след което потръпна конвулсивно.

Англичанинът несъмнено беше привлекателен мъж, а също така и изключително мъжествен. Но той си оставаше англичанин — арогантен и надут. Само тази причина беше достатъчно основание тя да желае вниманието му колкото желаеше да заболее от чума. Чандра присви очи и се вгледа в лицето му. На слънчевата светлина Алек приличаше на купчина трева. Тя не можа да се сдържи и се разсмя високо. Алек стисна зъби и извика:

— Ще видим кой ще се смее последен.

Той се обърна и сложи крак в стремето, за да се качи на коня. Вбесен от присмеха на момичето — как смееше да му се присмива в очите! — Алек не обърна внимание на нервното пръхтене на жребеца си. Но когато той се отпусна в седлото, животното изцвили ядосано, задните му крака се издигнаха във въздуха и конят подскочи рязко. Два пъти Алек успя да се задържи на седлото, но на третия излетя във въздуха и се приземи по гръб в калта.

Първо настъпи пълна тишина, която след няколко секунди бе последвана от оглушителен смях. Над басовия мъжки смях, който нараняваше гордостта му и го вбесяваше още повече, Алек чуваше звънкия смях на Чандра, който отекваше в ушите му като кристален звън. Той скочи на крака и тръгна към нея. Само след няколко секунди стоеше пред момичето, което за втори път го бе направило за посмешище.

Чандра се опитваше да потисне веселостта си, но очите й бяха изпълнени с насмешка, когато срещнаха леденостудения поглед на англичанина. Тя не обърна внимание на предупреждението, изписано в сините очи на саксонеца. Гледката на покритото му с кал лице я накара да се разсмее още по-силно.

Дълго сдържаният гняв на Алек изби внезапно. Пръстите му се вкопчиха в ръцете й и той я придърпа плътно към себе си.

— Вещица — изсъска той. — Изкушавам се да те бия, докато не започнеш да ме молиш за милост. — Едната му ръка бавно се премести към гърлото й. — Но като си помисля, май трябва да ти счупя малкото вратле още сега.

Алек чу звука на студена стомана, разцепваща въздуха сто пъти, и се напрегна. Уверен, че множеството мечове са насочени към гърба му, той се вгледа в очите на червенокосата красавица. Тя бяха изпълнени с гордостта на Морган и сякаш го подканяха да изпълни заплахите си. Зад него целият клан стоеше готов да го заколи заради тази жена, която все още бе почти момиче. Но защо?

Булото на объркването, което бе покрило съзнанието му бързо се разпръсна и той бе обзет от внезапно прозрение.

— Предполагам, че вие сте неоткриваемата лейди Лохли.