В памет на чичо ми, бригаден генерал Харолд Ричард Сандиландс (1876–1961), командвал района на Пешавар в индийската провинция Северозападен граничен район през 1927–1932 година.
Завършвайки този роман през август 2001 година, се питах колко ли читатели познават мястото на действието — провинция Северозападен граничен район на индийската империя, или дори нейния съсед Афганистан. Колко ли са чували за пущуните — неговите яростно отстояващи независимостта си жители? За съжаление, след събитията в Ню Йорк и последвалото преследване на заподозрени терористи в Афганистан екраните на нашите телевизори са пълни с реални образи от там — голи жълто-кафяви хълмове, стръмни планински проходи, брадясали лица с ястребов поглед, които крещят предизвикателства, жилести ръце, стиснали автомати „Калашников“. С мрачно предчувствие прочетох отново оценката на Дизраели: „Земята е бедна и неплодородна. Страната е пресечена от стръмни планини, където войската е изложена на абсолютно унищожение. Хората са пословично неверни.“
Страхувам се, че предстоящите събития отново ще докажат тази истина. Александър Велики, монголските императори, сикхите, англичаните и руснаците — всички оставиха свои гробове в тези хълмове. Дали ще се повтори отново? Обаче ми идва наум и един друг цитат. През 1904 година вицекралят на Индия лорд Кързън заявява: „Никой, който е чел дори една страница от индийската история, не може да прогнозира нещо за границата.“
Прогнозира? Не бих посмяла. Но тази история може да подскаже нещо за характера на тази земя и на нейните жители, които според мен са останали непроменени през вековете.
Б. К.