Дамски кинжал

Глава шеста

Джо обиколи безшумно крилото за гостите. За момент се изкуши да обяви на висок глас: „Минава единайсет и всичко е спокойно.“ А можеше и да не бъде заради този тъпанар Ратмор! Да го вземат дяволите! Можеше да предизвика четвърта афганска война със своите патриотарски дивотии. Точно такива неща можеха да предизвикат Земан, да не говорим пък за още по-чувствителния Искандер. Да се обижда един гост беше против всички правила на пущунското гостоприемство, а също и против представите на Джо за гостоприемството. Добре, че за негов късмет Земан беше приел нещата твърде леко.

Джо, Джеймс и Фред останаха с двамата афганци, след като другите се разотидоха, и Джеймс нареди да донесат бренди. С бутилка в ръка Фред влезе в ролята на сервитьор, разливайки щедро в чашите хубав стар коняк. Джо си помисли, че щедростта на Фред е показателна за облекчението, което и петимата бяха почувствали, когато цивилните си бяха отишли. Не можеше да отрече, че сега, след вечерята, той се чувства много по-добре в компанията на Земан и Искандер, отколкото в тази на Ратмор и Бъроус. За изненада на Джо и двамата пущуни приеха да изпият по чаша бренди. Той се изненада още повече на готовността им да се отдадат на това, което пущуните обичаха да правят най-много след добро ядене: да си разменят новини и клюки, да разказват истории и дори да се посмеят за сметка на Ратмор. Неочаквано Искандер направи една сполучлива и подигравателна имитация на декламаторските умения на лорда. Това стопи и последните останки от леда и всички с готовност се отдадоха на онази непринудена атмосфера, която цари след вечеря в някой офицерски стол.

Накрая всички се отправиха към леглата в доста добро настроение, надхвърлящо всичко, което Джо и Джеймс бяха очаквали. Придружен от бдителни скаути, Джеймс обиколи по-ниската част от форта, Еди Фрейзър околността, а на Джо се падна да провери какво е положението в крилото за гости.

— Помни — беше му казал Джеймс, — границата никога не спи.

След това благодарен, че всичко беше приключило, най-после се беше оттеглил с Бети в двойната стая за гости на първия етаж. Тук нямаше кой знае какви удобства за брачен живот. Два железни кревата, два тесни дюшека, четири закачалки за дрехи, два свещника, две свещи и две нощни масички.

— Няма никакви удобства — беше предупредил той Бети. — Няма дори за мемсахиб10. Не искаме да ни излезе име, че сме станали мекушави. Това е казарма, а не хотел „Риц“.

Обаче присъствието на жена му превръщаше стаята в рай. Джеймс не копнееше за облечени в коприна хурии, полегнали върху обшити с дамаска възглавници. Всичко, от което имаше нужда за през нощта, бяха Бети и едно военно одеяло.

Джо се увери, че мерките за отбрана са безупречни. Спря за момент, заслушан в леките стъпки над тях на часовоите, обути в чапли с подметки от трева. Да, безупречни. Тук контролът беше по-стриктен, отколкото човек би могъл да желае. Въпреки това мигновеното проблясване на байонета на часовой на лунната светлина събуди у Джо добре познатия страх, свиващ стомаха. За момент си спомни, че фортът се обслужваше от над хиляда местни войници, братовчеди на същите мъже, срещу които те енергично защитаваха тези стени. Какво поддържаше тяхната лоялност? Шепата английски офицери? Заплатите, които им плащаше кралят? Джо се подпря на стената, замисляйки се върху това. Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво правеше Джеймс тук? Каква работа имаха те в тази негостоприемна пустош? Все едно, че беше решил да се присъедини към пикника на някакви ненормалници в полите на вулкан. Всичките му сетива крещяха предупредително.

Реши да се успокои и бръкна в джоба си за цигара. Драсването на клечката върху кутията беше достатъчно някой да изсъска предупредително от стената над него.

— Не, не, сахиб! Пушенето в тъмното не е разрешено! — Джо се усмихна. Напрежението го напусна. С мерките по отбраната нямаше проблеми, но той продължи да се безпокои за вътрешните мерки за сигурност. Фортът не беше построен с цел да преодолява вътрешни безредици. Джо беше сигурен само в едно — че е неспокоен. Беше се научил да се доверява на инстинктите си и никога да не пренебрегва и най-малкия повод за безпокойство, колкото и неоснователен да беше той. Прехвърли в главата си всеки обитател на крилото за гости и стигна до заключението, че безпокойството му е свързано най-вече с Ратмор. Арогантен, нетърпелив да впечатли Лайли с властното си поведение и дори с желанието си да постави Земан и всеки друг проклет туземец на мястото му, Ратмор го тревожеше. Дали си беше извлякъл някаква поука? Джо се съмняваше в това, но поне Лайли — основният обект на грижите му, сега беше на сигурно място в леглото, и то сама. Джо й се обади, за да се увери, че е заключила вратата си, а тя я открехна за малко и с подигравателна усмивка му каза:

— Не се безпокой за мен, Джо! Аз съм идеално екипирана да се защитя сама, но ако това ще те накара да се почувстваш по-спокоен… — И тя с решителен жест затвори вратата. Той чу как пъха ключа в ключалката и щракването го увери, че поне в това отношение го е послушала.

„Какво искаше да каже с това? — запита се Джо, докато вървеше по коридора. — Трябваше да проверя дали не е скрила в багажа си някой колт.“ Спомни си забележката й по повод Уайът Ърп, а и как майсторски беше застреляла фазана. Това отново го накара да се замисли за госпожица Кобленц. Стаята й също беше на първия етаж, между тази на Джеймс и неговата. В края на коридора беше Грейс Холбрук. За добро или лошо, всички се бяха наредили в една редица.

Освен това всички стаи на първия етаж можеха да се заключват. При това внезапно нахлуване на цивилни посетители Джеймс беше накарал дърводелците да монтират ключалки на стаите в крилото за гости, но бравите бяха стигнали само за стаите на първия етаж и той реши да настани в тях жените, а също и Джо в ролята му на охранител. Мъжете на долния етаж просто трябва да подложат стол под дръжката на вратата, ако се чувстват нервни, помисли си с усмивка Джо.

Завърши обиколката си в крилото за гости, проверявайки стаите в приземния етаж. През процепите под вратите на първите две стаи, в които бяха настанени Земан и Искандер, мигаха светлините на свещи. В следващата стая царяха мрак и тишина, като се изключи някакво пъшкане. Този нещастник Бъроус! В стаята до Бъроус една газена лампа все още светеше и Фред Мор-Симпсън си подсвиркваше тихичко някаква мелодия. Стаята в дъното на коридора беше на Ратмор. Там беше тихо и тъмно. Джо се поколеба. Дали да го обезпокои? Заслужава си го!

— Ратмор! — каза той и почука на вратата. — Всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна лордът и побърза да добави: — В седем чай. И вестниците, ако обичате.

Когато мина покрай стълбите за горния етаж, чу тихо ръмжене. Някой беше решил, че е добра идея да приюти там до вратата ужасния Минто в набързо скована дървена кутия. Джо съзря в тази работа ръката на Джеймс. Явно не беше искал да прекара толкова ценното за него време с Бети, отбранявайки се от Минто, и Джо предположи, че животинчето не е било допуснато в спалнята. Ако се съди по звуците, които издаваше, то не беше много доволно от това разрешение на въпроса. Джо се наведе и потупа колибката.

— Има ли някой вътре?

Минто открито показа раздразнението си.

— Хей, та това съм аз, Джо! Помниш ли ме? Очевидно не. Не е нужно да се държиш така недружелюбно, приятел. — Джо вдигна Минто за врата, почеса го по косматите гърди и пак го остави на земята. — Хайде обратно в колибата! Сядай долу! Стой мирен! — Кучето го погледна злобно. — Проклето животинче! — каза Джо и си припомни, че леопардите по хълмовете често обичаха да похапват кучета. — Питам се дали има някаква надежда това да ти се случи? — Обаче си спомни, че отбраната на форта беше много силна.

Джо излезе през отворената външна врата в градината, за да му се проясни главата, преди да си легне. Мястото беше много уединено, оградено от двете страни от крилото за гости и от празните сега стаи за занимания. Хладен полъх, идващ от планините, размърда бадемовите дървета и от тях бавно се посипаха цветове върху потъналия в мрак басейн. Единственият слаб звук идваше от изпомпването на вода от реката, с която непрекъснато се опресняваше тази в басейна, и за момент Джо се изкуши да свали дрехите си и да се гмурне в него. Студената вода беше тъкмо това, което му беше нужно, за да отмие напрежението и безпокойствата, които предизвикваха сърбежи по кожата му. Вместо това вдъхна дълбоко аромата на жасмин и рози, както винаги придружаван в Индия от още един, непознат мирис. Поразходи се за малко между розите и спря, заслушан във внезапно запелия славей в овощната градина зад стената. Обхванат от меланхолия, копнеещ да сподели този вълнуващ момент с някой близък човек, той си спомни за подобна вечер в една градина в Калкута. „Нанси! Добре ли си, Нанси? Мисля за теб, проклето момиче.“

Изкачи се обратно горе до стаята си. Сподавеният смях и щракването на ключа в ключалката, когато минаваше покрай стаята на Джеймс, засилиха чувството му за самота.

„Няма да мога да заспя тази нощ — помисли си той. — Беше грешка, че изпих и втората чаша бренди. Винаги ме кара да изпадам в пиянска сантименталност.“

Обаче не позна и противно на всичките му очаквания моментално заспа. Засънува поредица от несвързани помежду си сънища, в които хора от племената се биеха с лондонски полицаи, а откъслечни английски фрази се смесваха с тъжните песни от района на границата. Изведнъж чрез всичко това дойде и предупреждението. Нещо го накара да се събуди внезапно.

Навън все още беше тъмно и всичко беше спокойно. Вътре също. Но дали беше така? През процепа на прага се процеждаше светлина. Измъкна се от леглото и застана при вратата. Отвори я предпазливо и надникна навън. Като видя две познати фигури да пристъпват тихо по коридора, той направи крачка напред и попита:

— Да ви помогна ли с нещо?

Джеймс, който държеше в ръка трептяща свещ, замръзна на мястото си и рязко се обърна. Не се усмихна и не проговори. Джо си помисли, че дори изглежда изненадан да го види на прага. Джеймс се намръщи, сложи пръст на устните си и изсъска:

— Ш-ш-т!

Зад него вървеше Грейс Холбрук, внушителна в стар плетен халат и чехли, с кожената си лекарска чанта в ръка. Тя се усмихна успокоително на Джо и прошепна:

— Не се безпокой, Джо. Става въпрос за Бети. Джеймс дойде да ме повика. Нали знаеш какви са мъжете, които ще стават бащи! Пак й се гади. Нищо чудно след такава вечеря. Търсеше си белята. Както и да е, предполагам, че малко хлородин ще я оправи. Лека нощ и не се тревожи. Ще те повикам, ако има нещо сериозно. Мисля, че Джеймс ще иска да си наблизо.

Когато се върна в стаята си, Джо запали една свещ и провери колко е часът. Беше три. Бедният Джеймс! Нищо чудно, че изглеждаше толкова не на себе си. И бедната Бети. Какъв лош късмет пак да я сполети това, след като си беше помислила, че вече няма да й се гади. Джо се надяваше, че неразположението й не беше провалило напълно вечерта им. Беше се справила успешно с рисковете това парти да завърши с пълен провал и Джо си даваше сметка, че благодарение на нейната любезност, чувство за хумор и съобразителността й ръцете не посегнаха към кинжалите и гостите продължиха да се усмихват. Може би когато се върнеше в Лондон, щеше и той да намери някоя дъщеря на свещеник, която да му помогне да осъществи намеренията си за бъдещето. Да, тъкмо това щеше да потърси — едно момиче, което знае какви са правилата и има достатъчно силно желание да ги нарушава. Прозявайки се, той изчака няколко минути, в случай че потрябваше на Грейс, а после пак се унесе и се върна към сънищата си. „Вече си стар за цяло пущунско угощение“, каза си той, преди да заспи.

Събуди се при първия шум, нарушил тишината на ранната утрин. Чу бързи стъпки на горния етаж, врати се отваряха и затваряха, хора говореха припряно на хинди. Горе ставаше нещо нередно. Присъединиха се още гласове на английски и хинди. Чу как някой остави на земята кана за вода и тропот на сандали по каменните стъпала. Джо навлече бързо дрехите си и отиде при вратата. Човекът, оставил каната, стоеше пред вратата на Джеймс. Той тропаше с все сила по нея, очите му бяха широко отворени и виеше от отчаяние.

— Какво се е случило? — попита Джо.

Мъжът се обърна с облекчение към него и от устата му се изсипа поток от думи на пущу. Замаян и още не напълно разбуден, Джеймс отключи вратата и се появи на прага, като се мъчеше да облече куртката си. Двамата погледнаха надолу по стълбите, а после към тропащия и бясно жестикулиращ слуга. Джеймс стоеше като парализиран, но най-после се окопити.

— Ела, Джо! Случило се е нещо страшно.

Вратата на стаята на Грейс се отвори и тя излезе в коридора, събудила се и напълно готова за предстоящия ден.

— Джеймс? Джо? Какво става, за бога? Имате ли нужда от мен?

— Вече е твърде късно, ако това, което слугата ми каза, е вярно — отвърна Джеймс. — Но все пак ела с нас, Грейс.

Отидоха бързо до горната площадка на стълбите и погледнаха надолу. Проснато диагонално на стълбите, точно по средата им лежеше едно тяло, явно безжизнено. Ръка със загоряла от слънцето кожа беше протегната напред, сякаш за да поиска помощ, а един развързан червеникавокафяв тюрбан се спускаше като водопад по белите каменни стълби. Военната униформа — риза и бричове, лъскави ботуши и несъмнено познатото лице, обърнато в профил, показваха кой е човекът.

— Земан — каза изумен Джо. — Това е Земан Хан.

Напълно разбудил се и осъзнаващ огромното значение на случилото се, в Джеймс политикът надделя над войника. Той пое контрола на ситуацията в свои ръце и тихо започна да дава нареждания. Джо го чу да произнася името на Искандер.

— За момента нищо да не се пипа — нареди комендантът на форта.

Пристъпвайки предпазливо, те слязоха по стълбите и коленичиха до тялото.

— Някой да отвори шибания капак на прозореца, за бога! Нищо не мога да видя! О, извинявай, Грейс! Забравих, че си тук. Случило се е нещо доста неприятно.

— Така изглежда — каза спокойно Грейс Холбрук.

Последва отчаяният глас на Искандер Хан.

— Земан! Тежко ли е ранен? Да не е паднал по стълбите? Кога се е случило?

Той пристигна от стаята си, вече облякъл униформата, и започна да запасва колана с револвера си. Изкачи се нагоре по стълбите. Джо го хвана за лакътя.

— Току-що го намерихме… обаче, как да ти кажа, макар да ми звучи невъзможно, мисля, че приятелят ти е мъртъв.

Отчаян и със заплашителен вид, Искандер изгледа единия и другия, а после погледът му се насочи към Грейс, която бързо се намеси и пое нещата в свои ръце.

— Може пък да не е мъртъв. Отдръпнете се. Трябва да видя какво мога да направя! Искандер, бихте ли се приближил?

Искандер погледна през рамото й, а Джеймс и Джо коленичиха на стълбите. Нещо привлече вниманието на Грейс, когато тя провери пулса на китката и на врата му.

— Страхувам се, че е мъртъв, но — боже господи! — вижте там и там! Всички внимавайте къде стъпвате и гледайте да не променяте нищо.

Тя посочи към следа от повърнато, което се беше стекло изпод тялото и беше засъхнало на стълбите. Внимателно обърна трупа и от устата му се изля още от същото. Искандер пребледня и извърна глава настрани, за да прикрие отвращението си. Мълчаливо Грейс посочи следата, която започваше от вратата на стаята на Земан, продължаваше по стълбите и се събираше под тялото. Отново започна да оглежда трупа. Огъна крайниците, огледа очите, леко опипа черепа.

— Защо е на стълбите? Къде е отивал? — Разтреперан и уплашен, отгоре се чу гласът на Лайли, която зададе въпроса, който беше в устата на всички. — И не ми казвайте, че трябва да се прибера в стаята си — добави тя.

Джо подсъзнателно отбеляза, че вече бе облечена в кафява пола-панталон за езда и бяла блуза.

— Дали пък не е идвал при мен? — запита се на глас Грейс. — Очевидно през нощта се е почувствал зле и е потърсил помощ. Имате ли някакво мнение по въпроса, Искандер?

— Мисля, че сте права, д-р Холбрук — отвърна бавно, без да се замисли, Искандер като човек, изпаднал в шок. — Ако му е прилошало, би се обърнал към вас за помощ, но само в краен случай. Пущуните са такива. Не би потърсил мен, защото съм мъж и съм пущун. — Забелязвайки недоумението на другите, той поясни: — На подобно неразположение при нас се гледа с презрение. — Посочи с ръка следите от повърнатото. — Това е женска работа и говори за слабост. Ако имате късмета да страдате от такова нещо, трябва да го изтърпите сам и да не му обръщате внимание. Сигурно се е уплашил, че ще умре, ако се е опитал да стигне до докторката.

— Това е вярно — обади се Джеймс и Грейс кимна в знак на съгласие.

Мъртвото тяло на Земан и доказателствата, че е умрял сам, агонизирайки, изцяло приковаваха вниманието на всички. Те съзнаваха, че тялото пред тях е по-опасно мъртво, отколкото живо. Достатъчно е само един афганец да извика „убийство“, помисли си Джо, и фортът ще експлодира. А и не само фортът. Тук трябваше да се вземат предвид и редица други съображения, свързани с ислямските разбирания за гостоприемство и отмъщение. Беше невъзможно да се оплаква мъртъв човек, докато фактите за смъртта му не бъдат установени.

За момент Джеймс остана на мястото си, неспособен да се помръдне.

— Джеймс, защо не ме оставиш аз да се занимая с тази работа? — каза Джо. — Викни някой да ми помогне да закараме тялото в болницата. Грейс, може би ще искате да го огледате по-внимателно. Искандер, съгласен ли си?

Искандер се замисли за момент. Всички чакаха как ще реагира.

— Да — рече той, — разбира се. Естествено, бих предпочел просто да погребем приятеля ми, но това са необикновени обстоятелства и необикновена смърт. Никой не може да каже със сигурност как е умрял Земан. Д-р Холбрук е единствената, която може да ни каже това, и тя се ползва както с вашето, така и с нашето доверие. Запозната е с обичаите и с религиозните ни ритуали и аз съм уверен, че ще се отнесе с уважение към тях и към мъртвия. Но ще помоля да бъдат повикани трима от моите хора, за да могат също да присъстват. Емирът би очаквал това — добави той. Направи крачка напред, заставайки почти демонстративно между тялото на приятеля си и останалите от групата. — Ако бъдете така добри да донесете носилка за нашия съотечественик, ние ще го отнесем до болницата. През това време аз ще пазя тялото.

Тялото на Земан беше положено на една маса в моргата на болницата. Той беше мръсен и безжизнен, но властен дори мъртъв.

„Каква нелепа смърт — помисли си Джо. — По-голямата част от живота беше още пред него. Харесвах го и му се възхищавах. Този човек би могъл да бъде мой приятел.“

Инструктирани от Искандер, трима афгански офицери стояха отстрани и наблюдаваха с подозрение как Грейс извършва прегледа за установяване на причините за смъртта.

— Всички добре разбирате, че не съм патолог — каза тя, слагайки си очилата. — Обаче аз съм наясно с обичая на мюсюлманите да погребват много бързо своите мъртъвци и ще положа всички усилия, за да установим причината за смъртта на Земан. Сигурна съм, че сър Бърнард Спилсбъри ще намери много недостатъци на свършената от мен работа.

— Грейс — обади се Джеймс, — той е в Лондон, а ти си тук. Ти си най-добрият лекар в Индия и което е по-важно, ти си единственият цивилен доктор в радиус от триста мили, така че започвай. Както добре ти е известно, нашият фелдшер тук е доста свястно момче.

Ти сама си го обучавала. Той няма равен, когато трябва да се лекуват рани от куршум или пък слънчев удар, но пръв ще каже: „Нека д-р Холбрук да го направи.“

Грейс свали дрехите от тялото на Земан, подпомогната от Искандер, и започна работа, без да бърза, с твърда ръка, като обясняваше на английски и на пущу какво прави. Измери температурата на тялото. Разгледа клепачите и долната челюст, обяснявайки, че тези места дават най-ранната и ясна индикация, когато е започнало вкочаняването на плътта, обаче направи уговорката, че сравнително ниската температура на каменните стълби би могла да забави този процес. Тя накара присъстващите да отбележат началото на хипостаза11, посочвайки появата на петна по местата, където тялото е било в съприкосновение с твърдите каменни стъпала. Забелязаха синьовиолетовия цвят, който беше започнал да се събира около кръста и по дясното бедро. Това беше доказателство, както всички бяха видели, че тялото е лежало на мястото, където беше намерено, с часове, а не е било преместено и поставено на стълбите. Прегледа внимателно крайниците и трупа, но не откри рани, пробиви на кожата или нещо необикновено.

Подобен обстоен преглед на тялото на техния началник сигурно ще е извънредно шокиращ за афганците, помисли си Джо, но и обстоятелствата около смъртта на човека бяха напълно необичайни. Нуждата да се разбере истината беше толкова належаща, че те продължиха да наблюдават в мълчание, без нещо да убягва от погледа им. Всичко това беше възможно само благодарение на безпристрастния, делови и напълно научен подход, показван от Грейс.

Най-накрая, след като измина един мъчителен час, тя беше готова със заключението. Посочвайки към бялата чиния от китайски порцелан, в която имаше проба от повърнатото, взето от устата и гърлото, тя каза:

— Е, добре, приключихме. Субстанцията, която е изхвърлил, се състои, както виждате, от полусмлени частици от храната, която Земан е ял на банкета — пилешко, ориз, плодове и прочее. Не виждам доказателства за наличието на някаква друга субстанция, но при липсата на възможности за химически анализ това е всичко, което мога да кажа. Процесът на храносмилане, както можете да видите от размера на частиците, не е много напреднал и това ни дава указания за времето, когато е настъпила смъртта. Времето се определя също от температурата на тялото и процеса на вкочаняване.

— Но защо Земан? — прекъсна я Искандер. — Всички ядохме от храната. Никой друг не е пострадал!

Джеймс и Грейс ужасени се спогледаха и едновременно възкликнаха:

— Боже господи!

— Какво? Какво казахте? Кой… — започна да пита Искандер.

— Тя е добре, Грейс — извика Джеймс, сграбчвайки ръката й. — Когато излязох тази сутрин, спеше като бебе и лицето й имаше същия розов цвят. Тя е добре!

— Мисля, че ще е по-добре да ни кажеш какво се случи през нощта, Грейс — подкани я Джо. Обръщайки се към Искандер, той каза: — Мисля, че трябва да знаеш. Към три часа през нощта чух шум и се събудих. Когато погледнах в коридора, мина Грейс, която отиваше при госпожа Линдзи.

— Джеймс ме повика. Да, трябва да е било около три часа. Аз… и двамата предположихме, че гаденето, от което страдаше напоследък, без съмнение се е влошило от необичайно обилната храна. Тя ми каза, че има болки в стомаха, повърна и имаше висока температура. Дадох й няколко капки хлородин и се почувства по-добре. Останах при нея половин час и тя спокойно заспа, след което се прибрах в стаята си.

Изразявайки общата тревога, Джеймс каза:

— Вижте какво, ще изпратя един прислужник да почука на вратите на всички, които бяха на вечерята снощи, и да провери дали през нощта са се чувствали зле. Кои останаха? Това са Фред, Бъроус и Ратмор. Лайли, както можахме сами да се уверим с очите си, не е пострадала.

Той даде нареждания на застаналия мирно скаут.

— Докато чакаме… има ли някое друго обстоятелство, което сме пропуснали да вземем предвид? Някаква друга причина за това повръщане? Опитвам се да избегна споменаването на думата, от която ме е страх…

— Не е холера. Не — каза категорично Грейс. — Нито е дизентерия. Обаче ти си прав. Ние съсредоточихме вниманието си върху вътрешни обстоятелства. Дали пък не е отровно ухапване от животно или влечуго? Както всички можахте да видите, няма следи от рана по тялото. Понякога повръщането може да се дължи и на удар по главата, въпреки че може би не толкова… как да кажа… не толкова обилно. Никъде нямаше следи от кръв. — Тя беше свалила тюрбана на Земан и беше прегледала внимателно главата, но сега вкара внимателно пръсти в гъстата му черна коса и опипа черепа сантиметър по сантиметър. Когато пръстите й стигнаха непосредствено зад дясното слепоочие, тя спря. Придвижи ги отново бавно по заинтересувалото я място, след което въздъхна. — Ето го! За малко да го пропусна. Има вдлъбнатина, дълга около седем сантиметра и съвсем права. Искате ли да я пипнете, Искандер?

Той кимна и й позволи да насочи пръста му към мястото. После отново кимна.

— Точно както казахте — потвърди Искандер.

Напрежението в стаята нарасна. Афганските войници започнаха да мърморят помежду си.

„Удар по главата! Само това ни липсваше! — помисли си отчаян Джо. Кръвният братовчед на емира, син на местен афридски непокорен главатар, убит при подозрителни обстоятелства, докато се е намирал под покрива на Джеймс, закрилян от законите на гостоприемството. Убит от един от нас! Никога няма да излезем живи от тук! Грейс, не можа ли да си замълчиш?“

Обаче сега Грейс беше изцяло съсредоточена върху работата си на професионалист. Той я наблюдаваше внимателно, докато бързо обръсна косата върху въпросното място.

— Ето! — обяви доволна тя. — Нищо чудно, че не го забелязах. Както виждате, няма кръв и вдлъбнатината е много малка.

— Много странно — отбеляза Искандер и очите му заприличаха на котка, готова за скок.

— Да, наистина — съгласи се, явно не особено впечатлена от забележката му Грейс. — Тъй като кожата не е била пробита, очевидно ударът не е бил нанесен с остър предмет. Черепът не е счупен, така че не е бил нанесен и с приклад на пушка или с някакво друго тъпо оръжие, каквото, предполагам, използвате ежедневно в работата си, командире.

Джо усети някакъв подтекст в тона на Грейс. Тя се обръщаше към него с молба да й помогне. „Бедната, сигурно напрежението от всичко й се е отразило, макар че успява да не го показва“ — помисли си той. До този момент се беше справила съвсем сама, и то много добре, но имаше нужда от помощ.

— Вие сте права, докторе. Това не е удар от някой, който се е опитал да го убие. Имаме само един удар и абсолютно нетипична рана — каза Джо. — В опита, който имам с наранявания по главата, често съм имал случаи, когато причината са удари. Тогава обикновено ще откриете следи от няколко удара по черепа, нанесени или поради неконтролирана ярост, или с цел нападателят да е абсолютно сигурен, че си е свършил работата. Няма също и наранявания при самоотбрана. Имам предвид рани по ръцете, които жертвата би получила при опити да отбие атаката. — Той отново огледа внимателно ръцете на Земан. — Няма нито една драскотина. Нито дори счупен нокът. — О, господи! Знам от какво е това! Искандер, Земан лежеше леко извърнат на една страна, когато го намерихме. Нали така? На коя страна? Спомняш ли си?

Искандер го изпревари и каза:

— На дясната. Ето така. — Той показа положението. — А главата на Земан лежеше върху стъпалото… ето така. Сандиландс, да не би да искаш да кажеш, че е паднал на стълбите и си е ударил главата в острия ръб? Това са каменни стъпала.

— Така е и имат много остри ръбове. Ударих си глезена в едно, докато носехме тялото. Ето, вижте. — Той запретна крачола на панталона си и показа зачервеното, охлузено място. — Същата следа.

— Хм… въпреки че това е само едно предположение. Я да огледаме по-внимателно раната — каза Грейс.

„Проклета жена! Нима не знае кога да си замълчи?“ — зачуди се Джо.

Грейс взе лупа от чантата си и огледа с нея раната, след което изсумтя и мрачно се усмихна. Взе едни пинсети и извади нещо, което остана невидимо за хората около нея.

Искандер разбра какво се искаше от него.

„Двамата като че ли играят някаква двойна игра“ — помисли си Джо.

— Какво става?

Искандер взе лупата и погледна към края на пинсетите. После изпусна дълбока въздишка, може би на облекчение.

— Парченце бял камък — обяви тържествено той.

Афганците се наредиха на опашка да го видят, като всички въздишаха и кимаха с глави.

— И така — каза уверено Искандер, — явно имаме случай на смърт от естествени причини. Земан е ял нещо развалено по време на вечерята, забавил се е твърде много, преди да се опита да потърси помощ, умрял е на стълбите и си е ударил главата при падането.

Един от другите афганци плахо каза нещо и Искандер мрачно кимна.

— Д-р Холбрук, приятелят ми пита каква вероятност има Земан да е бил отровен нарочно?

Тя отново заговори на два езика.

— Възможно е. Дори е вероятно. По тази причина трябва да съберем всички, които бяха на вечерята, и да разберем дали някой друг е пострадал. Трябва да възстановим точно реда, по който бяха сервирани ястията, точно какво е ял и пил всеки. Джеймс, можем ли да се съберем веднага в библиотеката? Не, по-добре ще е в трапезарията. Това може да помогне на хората да си спомнят по-ясно. Няма да е зле да присъстват и тези, които снощи са работили в кухнята, в случай че се наложи да говорим с тях. Искандер, бих искала офицерите ви да присъстват на обсъждането.

Джеймс даде нареждания на хората си и те бързо излязоха.

— Наредих да се съберем в трапезарията след десет минути. Надявам се, че това ви устройва.

Когато се събраха, залата беше почистена и добре осветена, а от нощното угощение нямаше и следа. Джо и Джеймс разстлаха един килим по средата на пода, а когато другите шестима пристигнаха, ги накараха да седнат там, където са били предишната вечер.

Новината за смъртта на Земан се беше разчула. Фред Мор-Симпсън седна на мястото си до Искандер, сложи за малко ръка на рамото му и прошепна:

— Ужасно съжалявам за случилото се. Ужасно, просто ужасно! Беше свестен мъж. Кажи ми, ако мога да направя нещо, каквото и да е.

Ратмор влезе, според Джо, разстроен и разтревожен. Полицаят машинално регистрираше вида на всеки влязъл, без самият да бе много сигурен какво иска да види. Просто си отбелязваше всички подробности, които биха могли да му послужат в по-късен етап. Освен че беше загубил обичайната си надутост, у Ратмор имаше и нещо друго. Походката му беше неуверена. Да, определено накуцваше с десния крак. Неспособен да погледне Искандер в очите, той каза, кимайки с глава на всеки:

— Джеймс, Искандер, ужасно лоша новина. Чувам, че е било хранително отравяне. Аз, за моя радост, не съм пострадал. Нали това искаше да знаеш? — Когато го подканиха да седне, той зае мястото си от дясната страна на Искандер както предишната вечер.

Следващият, който пристигна блед и изтощен, беше Едуин Бъроус. Той само кимна и зае мястото си. Лайли, хванала за ръка Бети, влезе последна. Загрижен, Джеймс побърза да помогне на Бети да седне на нейната възглавница. Тя изглеждаше зле, беше бледа и притеснена и мачкаше нервно в ръце носната си кърпичка. Тримата афгански офицери се наредиха отстрани. Тяхното мрачно присъствие се чувстваше осезателно.

— И така — каза с дрезгав глас Бъроус, — ще ни каже ли някой защо сме тук? Това ли е моментът, в който човекът от Скотланд Ярд ще ни съобщи, че всички сме арестувани?

— Едуин — обади се спокойно Грейс, — никой не обвинява никого в каквото и да било. Смятаме, че Земан е умрял от естествена смърт, вероятно от хранително отравяне. Събрахме се тук, за да се опитаме да установим какво точно го е убило.

— Можем да започнем от теб, Бъроус — обади се Джо. — Мисля, че през нощта се чувстваше зле.

— Това е доста смущаващо — отвърна ядосан Бъроус. — Не мога да разбера откъде ти е известно това, нито пък защо си мислиш, че е твоя работа да ме разпитваш пред всички за здравето ми. Обаче щом като искаш да знаеш, аз имам язва — язва, която реагира зле на някои видове храна. Миналата нощ се беше раздразнила доста и спах зле. Не съм имал необичайни симптоми.

— Можеш ли да ни кажеш от кои ястия яде, за да можем да елиминираме някои.

Бъроус леко се смути, но отговори:

— От всичките, с изключение на тези с къри. Изпих три чаши шампанско и една с онзи плодов сок.

— И хапчето бисмут — напомни му рязко Лайли. — Не го забравяй! Земан също си взе едно. Ти му го даде.

— Какво беше това, госпожице? За какво намеквате?

— Джо, моля те — намеси се Бети с тих, но решителен глас, прекъсвайки зараждащия се скандал. — Мисля, че можем да прекратим това. Разбрах от какво е. От фазана. Разбира се, остава въпросът как фазанът е бил заразен или отровен, както щете го наречете. Обаче според мен причината е той. Повдига ми се само като си помисля за него!

Когато свърши, тя притисна кърпичката до устните си, а Лайли бързо стана, за да й донесе чаша вода. Бети отпи няколко глътки и продължи:

— Земан и аз бяхме единствените, които опитахме фазана на Лайли. Помните ли, че той се появи накрая на вечерята, когато повечето хора бяха хапнали доста? Помня, че Земан яде много от него. — Тя погледна към Искандер за потвърждение. Той кимна. — Аз самата хапнах съвсем малко. През нощта ми беше зле, както Грейс може би вече ви е казала. — Тя погледна Джо с големите си очи и каза: — Мислиш ли, че месото може да е било заразено или че някой нарочно е решил да отрови Земан? Или мен? А може би всички ни? Всички или конкретно някой?

— Никой не е искал да трови когото и да било — каза Джо с по-голяма увереност, отколкото наистина чувстваше. — Според мен това е една трагична случайност. Помислете: никой не би могъл да предположи кой от нас, ако изобщо има такъв, ще реши да яде от фазана (ако той наистина е виновникът). Ястието беше просто донесено и предложено на всеки от присъстващите на трапезата. Чиста случайност е, че Земан и ти, Бети, решихте да го опитате. Далеч по-вероятно би могло това да бъде Лайли. В края на краищата тя го застреля и всички мислим за него като за „фазана на Лайли“. Всички можеха да ядат от ястията колкото пожелаят. При такава вечеря не е възможно да бъде подбрана определена жертва. При преднамерен опит да бъде убит някой или всички, трябваше да бъдат отровени всички ястия или поне по-голямата част от тях. Това не стана. Ще продължим с изброяването на това, което е ял всеки по време на вечерята, просто за да бъдем по-изчерпателни в разследването, но аз съм съгласен с теб, Бети, че в крайна сметка ще стигнем до заключението, че причината е фазанът. При това положение мисля, че е време да се говори с готвачите.

След десетминутно колебливо припомняне кой какво е ял всички бяха съгласни, че причината е във фазана и тримата пущунски готвачи, които бяха приготвили вечерята, бяха повикани. Те влязоха, облечени в спретнатите си скаутски униформи. Държаха се гордо и съвсем не се уплашиха от това необичайно събиране на гостите и афганците. Бяха се разбрали помежду си главният готвач Абдула да говори от името на всички и Джеймс започна да го разпитва на пущу, като същевременно превеждаше какво е казал.

Абдула заяви, че бил изпълнен със скръб и гняв, когато чул какво се е случило, и енергично отрече да е имало нещо необичайно в храната, която е приготвил. Попита дали преди това някой се е оплаквал от храната, която е готвил за персонала. Когато Джеймс побърза да каже „Никога, Абдула, никога“, той продължи. Помоли да му бъде позволено да нареди на хората си да отидат в кухнята, за да потърсят остатъци от фазана, за да може той сам да ги изяде пред всички и да им покаже, че му няма нищо. Каза, че лично е опитал соса.

— Сосът наистина беше много добър, Абдула — прекъсна го Бети. — Исках да те поздравя за него.

Изпратиха човек в кухнята да потърси дали не е останало нещо от подозрителната птица, а през това време Абдула им изброи съставките в ястието с фазана и начина, по който е бил приготвен сосът.

— Казваш, че си опитал соса, Абдула — рече Джо, — но се питам дали действително си хапнал от месото на птицата?

— О, не, сър. Птицата, макар да беше великолепен екземпляр — рече Абдула и любезно се поклони на Лайли, — до голяма степен беше неизползваема. Стрелецът е бил толкова точен, че много малка част от месото беше останала незасегната, която бих могъл да използвам за ястието. Дами и господа, трябва да знаете, че при диви птици като златния фазан обикновено се готви само месото от гърдите, тъй като останалата част е твърде жилава. А дори и това от гърдите изисква дълго и внимателно приготовление. Това бе причината ястието да бъде поднесено по-късно от другите.

От кухнята беше съобщено, че останките от сготвения фазан и трупът са били изхвърлени.

— Така си и помислих — каза Джеймс. — Абдула е наложил в кухнята най-строга дисциплина и чистотата там е пословична. Заради горещия климат, нали разбирате, не можем да рискуваме.

Грейс, която до този момент беше изслушала внимателно всичко, което беше казано, изведнъж се намеси, разпервайки ръце от възбуда:

— Джеймс, Искандер! Това няма нищо общо с кухнята. Мисля, че ми е ясно какво е станало. Би трябвало да се сетя по-рано. Как съм могла да го пропусна? Всъщност знам защо не съм се сетила. Това е толкова необичайно! Случва се изключително рядко, направо е фантастично! Знам за него от години, но никога не съм предполагала, че ще имам такъв случай. О, съжалявам, Искандер. Изненадата ми и професионалното любопитство ме завладяха прекалено силно. Нека повторя пак: съзнавам, че обсъждаме трагичната смърт на твоя приятел, но мисля, че ти… всички ние… ще бъдем благодарни и ще въздъхнем с облекчение, след като чуете, че тук няма никаква мистерия. Мисля, че е много вероятно Земан да е починал от андромедотоксин!

Като видя озадачените лица на всички наоколо, Грейс побърза да продължи:

— Андромедотоксин! Случва се много рядко. Никога досега не съм виждала такъв случай, макар да съм чувала за него и да съм чела. Кажи ми, Искандер, сигурно ти е известно дали има едно растение, нарича се планински лавър, което расте по тези места?

Искандер изслуша описанието му и кимна, назовавайки името на растението на пущу. Джеймс също потвърди, че знае за такова растение.

— Ето, виждате ли? Тогава случаят е ясен. Фазанът, а мисля, че и яребиците се хранят с този планински лавър, който произвежда в месото им силната отрова андромедотоксин. Всеки, който е ял от такъв фазан, без да знае, поглъща отровата.

— Какви са симптомите на тази отрова, Грейс? — попита Джо.

— Гадене, повръщане, виене на свят, загуба на равновесие.

Настъпи мълчание, докато всички приемат доказателството. Накрая заговори Джо, гледайки всеки поотделно в очите.

— В такъв случай има ли някой, който да не е съгласен с присъдата, ако това беше официално съдебно разследване на смъртен случай, че става дума за случайна смърт, дължаща се на хранително отравяне, причинено от консумиране на заразена птица? — попита той.

Всички се спогледаха, а после заедно се вторачиха в Искандер. С достойнство, без да бърза, той каза:

— При доказателствата, с които разполагаме, мисля, че това е единодушното ни заключение. Ужасно тъжна случка, но в никакъв случай не е предизвикана от зъл умисъл. Това е нещо, което никой от нас не би могъл да предвиди или да му попречи, а то отне живота на моя скъп роднина Земан и за малко не отне живота на съпругата на коменданта. — Той се обърна към Бети и се поклони. — Трябва да благодарим на Аллах, че госпожа Линдзи оцеля и че не загинаха още хора от групата ни.

Всички кимнаха и изразиха тихо съгласието си, очаквайки да се измъкнат от тягостната атмосфера на разследването. Внезапно навън настана някаква суматоха и един хавалдар влезе в залата. Той заговори на Джеймс, който объркан и разтревожен преведе казаното на останалите от компанията.

— Пред вратата чака птицегледачът Ахмед. Той настоява да се яви пред коменданта и да даде информация. Дали да го…?

— Боже господи, кой още може да дойде? — възкликна с нетърпение Бъроус. — Ще се запознаем ли и с мнението на човека от пералнята? Ще ни запознаете ли и с това на пчеларя?…

— Нека влезе — нареди твърдо Джеймс.

Ахмед влезе много зачервен и треперещ от вълнение. Беше с мръсните си работни дрехи и очевидно идваше направо от птичарника. След като Джеймс му кимна с глава, той започна бързо да разказва своята история на пущу. След няколко изречения Джеймс го прекъсна, за да преведе, а лицето му доби мрачно изражение.

— Какво казва той? — попита Лайли от името на всички.

— Твърди, че фазанът е бил отровен с арсеник. Казва, че е било арсеник.