Дамски кинжал

Глава единайсета

След като си проправи ловко път през комуникационните връзки между форта и Пешавар и между Пешавар и военновъздушната база в Мирам Шах, Фред — единственият човек в крепостта, който знаеше точно какво иска, успя да го получи. Сваляйки слушалката, той се усмихна заговорнически на Джо и Джеймс и погледна часовника си.

— След половин час ще излети самолет. Щях да бъда по-доволен, ако бяха половин дузина, но и един ще свърши работа. Ще кацне тук… след малко повече от час и тогава ще обясним на летеца за какво става дума. Ще отида да потърся някоя карта на района, в който ще се извърши търсенето, и ще накарам да подготвят футболното игрище за кацане. Ще мога ли да взема един взвод от твоите хора с мен, Джеймс? — Той тръгна, компетентен, целеустремен, доволен, че най-после е могъл да наложи възгледите си. Но когато излезе от стаята, увереността си отиде заедно с него и Джеймс отново изпадна в мрачно настроение.

— Ти направи всичко, каквото можа, като първа бърза ответна реакция — рече Джо, — но трябва да имаме предвид, че сме изправени пред много сериозна ситуация, която далеч надхвърля твоите непосредствени отговорности, Джеймс. Очевидно ще трябва да докладваме в Пешавар и да поискаме техните инструкции.

— И какво предлагаш да направя? — рече отчаян Джеймс. — Кажи ми как да обясня всичко това с няколко думи?

— Ето ти телефона, Джеймс! — рече Джо. — Това е твое задължение, не мое. Аз съм никой. Единствената ми работа е, или по-скоро беше, да наглеждам тази проклетница Лайли и аз се издъних! Сега си запиши какво трябва да кажеш. Вземи телефона. Позвъни на сър Джон Дийн в Пешавар и поискай инструкции. Най-напред му кажи, че Ратмор е изчезнал. Ние можем да го считаме за досаден малоумник, за чиято лична участ не ни е грижа, но той е доста виден гражданин. С мнението му се съобразяват някои от висшите военни чинове в Делхи и в Калкута, които вероятно ще се заинтересуват от съдбата му. Първото нещо, което трябва да кажеш на Пешавар, е: „Вашата търговска делегация от един човек е отвлечена. Съжалявам!“ Второто е, че „Земан Хан, виден афганистанец, който е свързан тясно с емира на Афганистан и всъщност е негов роднина, почина, докато беше наш гост. Според достоверен медицински източник диагнозата е хранително отравяне. Приятелят на Земан, негов роднина и негов заместник, не прие тази диагноза и както изглежда, е взел Ратмор за заложник. Той заплашва, че ще постъпи така и така, ако случаят не бъде разследван отново.“ Докато бедният човечец се опитва да смели тази толкова очаквана информация, ти трябва да добавиш, че Лайли Кобленц, американска гражданка и гост на английското правителство, очевидно е била отвлечена. Освен, разбира се, ако доброволно не се е присъединила към групата. Ще се изненадам, ако от тази толкова объркана информация не му се изправи косата. Обаче това, от което имаме нужда, са инструкциите. Ти не си вицекрал, а аз още по-малко. Хвърли му цялата ужасна бъркотия в скута и се отдръпни. Това е съветът ми. Защо не го направиш още сега, Джеймс? А докато се занимаваш с тази работа, защо не изпратиш един твърд отговор на Искандер? Заплаши го, че върху него ще се стовари цялата тежест на индийската армия. Извикай лорд Робъртс от гроба… той ще знае какво да направи!

— Ще изпрати канонерка, така ли? — рече Джеймс.

— Нещо подобно. А като стана дума за канонерка, тук ти имаш някои твърде способни хора. Естествено, не е твоя работа да обявяваш война на Афганистан, но няма да е зле да получиш разрешение да подрънкаш оръжие!

— По дяволите, Джо! — рече отчаян Джеймс. — Не ми се случва често да не знам какво да правя, но… мисля, че това ще ми коства кариерата — добави мрачно той.

— Ще ти коства кариерата? Глупости! Няма такова нещо! Бих искал да знам къде е отишъл старият свободолюбив дух на рода Линдзи? Я да чуем писъка на гайдите… Никога повече Лохейбър и т.н.!

Джо вдигна телефонната слушалка и я сложи в ръката на Джеймс.

— Оставям те на спокойствие — каза той, потупа го по рамото и посочи към прозореца. — Ще бъда там да изпуша една цигара. Осмелявам се да кажа, че тя ще бъде първата от многото, които ще изпуша, преди да се оправим с тази работа. Обаче просто трябва да започнем! Ако нямаш нищо против, ще съчиня писмото до Искандер.

— Трябва да ти кажа, че това ще бъде за мен голямо облекчение!

Джо едва беше сварил да запали цигарата, когато Джеймс се появи едновременно развеселен и объркан. Не мога да повярвам! Копелето е на шибаното игрище за голф! На игрището за голф, представяш ли си! Решава се съдбата на цели държави, а комисарят е на игрището за голф! Нямаш представа колко често става това.

— А ти какво направи? — попита Джо.

— Ами този път реших да възприема по-решителна позиция. Казах, че „въпросът е спешен и от първостепенна важност и не искам да разговарям с никой друг за това. Накарайте го да се върне в кабинета си колкото е възможно по-скоро.“ Правилно ли постъпих?

— Разбира се, че си постъпил правилно.

Джо взе един лист и започна да пише.

— Бърза, решителна и ефикасна! — повтори Джеймс. — Звучи добре…

— Не е много добре — каза Джо, — но ако разговаряш с комисаря, може би ще е добре да му го прочетеш. Мисля, че не би трябвало да си служиш със сериозни заплахи без неговото одобрение.

— Тук съм напълно съгласен с теб — рече Джеймс. — Какво ще правя през това време?

— Ами направи това, което имам намерение да направя аз — рече Джо, — изпий едно уиски със сода, за да си оправиш нервите.

В този момент телефонът иззвъня.

— От Пешавар е — каза Джеймс и хвана слушалката.

— Оставям те — рече Джо. — Бъди смел и решителен! В края на краищата няма какво да криеш.

— Човек никога не знае как той ще реагира — каза изнервен Джеймс. — Понякога е самата любезност и е напълно разбран, но понякога е абсолютен мръсник!

— Има само един начин да разбереш — каза Джо и след като го потупа по рамото, излезе навън. Огледа форта и продължи да се чуди защо обичайната решителност на неговия приятел сега явно го беше напуснала.

Чуваше слабо как Джеймс говори и преценяваше интервалите за отговорите, които получаваше. Това продължи доста дълго. Дори, според Джо, прекалено дълго. Пребори се с изкушението да застане до Джеймс и да слуша. Чака доста време, докато най-после Джеймс се появи. Беше се зачервил, но Джо със задоволство забеляза, че явно е облекчен и в по-добро настроение.

— Е? — попита Джо.

— Ами… мисля, че мина добре — отвърна Джеймс. — Първото нещо, което му казах, беше, че сам не мога да се справя с тази работа…

— Не мога да разбера защо си му казал това — рече Джо. — Ти се справяш много добре.

— Не чак толкова добре. Обясних му, че тя изисква сложно полицейско разследване, а аз имам достатъчно работа, свързана с командването на форта, за да лазя наоколо с лупа в ръце. Докато разговаряхме, той накара да го свържат със Симла. Не знам какво е станало с министерството на телеграфните връзки и пощите на Индийската империя, но скоростта, с която тези неща стават, продължава да ме изненадва. Накратко казано, разговарях със самия сър Джордж Джардайн. Надявам се, приятелю, да не се ужасиш прекалено много от това, което ще ти кажа, но ти все още си придаден към бенгалската полиция и независимо дали ще ти хареса или не, си натоварен да започнеш, да извършиш и да доведеш до край разследването! С една дума, Шерлок Холмс се завръща. Честно казано, няма да повярваш колко ми олекна. Съжалявам, Джо! Нямах намерение да те накисвам в тези лайна. Но сега поне имаш официален статут. След като изяснихме този въпрос и аз му обясних точно какво е станало, той каза: „Тази работа е твърде важна, за да се решава на местно равнище. Въпросът трябва да бъде поставен за разглеждане от Съвета. Имаме нужда от участието и на политиците.“

— Това пък какво означава, по дяволите? — зачуди се Джо.

— Според мен това означава, че голямата стратегия трябва да бъде поверена на някой богопомазан, а не да бъде оставена в ръцете на един скромен майор от кавалерията, прикрепен към скаутите.

— Искаш да кажеш на някой висш служител на индийската гражданска администрация, така ли?

Лицето на Джеймс стана по-ведро, докато говореше, и той почти се засмя, когато отговори:

— Той каза: „Я да видим за кого ще се сетя? Кой е под ръка?“ О, Джо! Това сигурно ще ти хареса! Едно официално лице с достатъчно пълномощия е не само на разположение, но се намира на самото място. Знаеш ли кого имаше предвид? Не някой друг, а самия Уорън Хастингс на двадесети век — Едуин Бъроус!

Джо направо зяпна от изненада.

— Боже господи! Не му ли обясни, че това е същият Едуин Бъроус, чието име е в началото на списъка на заподозрените лица? Как би могъл той да ръководи операцията, след като е под подозрение?

Джеймс хвърли на Джо студен, решителен поглед.

— Виж какво, Джо. Никой от нас не е убил Земан, ако намекваш за това. Искам да престанеш да го повтаряш. Имаме мнението на Грейс Холбрук — смърт по естествени причини или в най-лошия случай нещастно стечение на обстоятелствата, ако теорията за арсеника се окаже вярна, и аз ще ти бъда задължен, ако оставиш нещата дотам. Както сам каза, не е нужно да се впускаме в глупави теории само защото Искандер не е доволен от официалното заключение. Като имаш това предвид, мисля, че трябва да отидеш при Бъроус и да му обясниш какво е станало.

— Поправка. Ти трябва да отидеш и да му обясниш.

— Още една поправка — каза Джеймс. — Ще отидем заедно.

Те се запътиха да почукат на вратата на Бъроус.

— Влез! — чу се сърдит глас.

Влязоха вътре и завариха Бъроус седнал на леглото, държейки в едната ръка шишенце, пълно с таблетки бисмут, и чаша с вода в другата. Очилата му с позлатени рамки висяха на края на носа му, почервенял от лошото храносмилане, а самият той беше облечен в пижама на широки райета.

— Стоя тук — каза без предисловия той — като пълен глупак и се надявам, че някой най-после ще дойде, за да ми каже какво, по дяволите, става. Затова бих казал, че съм доволен да ви видя. Какво имате да ми кажете?

— Добро утро, сър Едуин — рече Джо. — Има доста неща за казване.

— Добре, но по-накратко. Интересува ме само едно нещо — прекъсна го сър Едуин, — кога ще мога да си тръгна? В Делхи ме чака работа, която не търпи отлагане. Не съм предвиждал да отсъствам от бюрото повече от един-два дни, но поради забавянето в Пешавар вече мина повече от седмица. Наистина трябва да се връщам. Сега какво искате да ми кажете?

— Има малка промяна — започна колебливо Джеймс Линдзи.

— Промяна, която засяга вашето място в цялата работа — обади се Джо. — Всъщност промяната засяга и мен.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? — попита Бъроус. — Свърших това, заради което дойдох тук — да се запозная със сегашното положение в тази част от провинция Северозападен граничен район. Видяното ме убеди, че т.нар. изнесена напред политика е грешка и веднага, щом се върна в Делхи, ще продължа да твърдя това!

— Нещата не са толкова прости — рече Джо и те му обясниха за какво става дума.

От зачервено лицето на Бъроус стана бяло, а после пак почервеня. Изправи се в леглото и се развика. От устата му се изля поток от несвързани думи и фрази:

— Безобразие!… Това е смешно!… Некомпетентно… Не е моя работа… Чисто местен проблем… Имам по-важни неща за правене…

Възползвайки се от една пауза в тирадата му, Джеймс каза:

— Сандиландс е подготвил това писмо за Искандер Хан. Текстът е представен и одобрен от сър Джордж Джардайн. При променилите се обстоятелства се нуждаем от вашето одобрение и подписа ви. След това мисля, че ще успея да направя така, че писмото да стигне до него, макар че за ваше сведение сегашното му местоположение все още е неизвестно.

— Моето одобрение? Нищо няма да одобрявам!

— Готов съм да изпратя писмото, тъй като времето е от съществено значение, но аз наистина се нуждая от вашето разрешение — каза Джеймс. Той го подаде на Бъроус заедно с една писалка и изчака да го подпише.

Бъроус се облегна върху възглавниците.

— Точно такава ситуация бих искал да избегна — рече сърдито той. — Линдзи, ще ви държа отговорен, че позволихте да стане така, и ще го кажа където трябва!

Докато говореше, в небето над тях се чу бръмчене.

— Какво, по дяволите, е това? — каза Бъроус подозрително.

— Въздушно разузнаване.

— Въздушно разузнаване ли? По чие нареждане, ако смея да попитам? Ситуацията е деликатна! Кой глупак е позволил да се лети над територията на племената? След като сами се опитвате да ме убедите, че обстановката е взривоопасна, едва ли нещо друго би могло повече да ни вкара в сериозна беля от това шайка агресивни младши офицери от въздушния корпус да нарушават въздушното пространство на една приятелска съседна държава! Предполагам, че това е работа на онзи проклет глупак Мор-Симпсън! Къде, по дяволите, е той? Трябва да му поискам обяснение! Къде е той?

— Мисля, че се подготвя за следващия полет. Между другото, бихте ли искали да го придружите? Сигурен съм, че ще се намери място за вас на задната седалка, определена за наблюдателя — рече любезно Джо.

Оставиха Бъроус с пяна на устата от изумление и се отправиха към футболното игрище навреме, за да видят как след дълго подскачане един изтребител „Бристол“ спря на метри от края му. Скаутите, определени да маркират мястото за кацане, угасиха запалените факли, които бяха поставили във всеки ъгъл на игрището, и разговаряйки възбудено, побързаха да се приближат до самолета. Фред вече беше там, за да поздрави двамата мъже, които слязоха от него, и той ги представи на Джеймс и Джо.

Пилотът свали авиаторския си шлем и очилата и подаде ръка, усмихнат и весел. Хю Блекит беше много млад, много рус и с много сини очи. Лицето му още нямаше загар, което означаваше, че е отскоро в Индия. Съвсем млад е, помисли си Джо и с болка си спомни за стотиците млади хора, които беше видял да загиват, напредвайки към вражеските позиции. Крилете на гърдите му бяха съвсем нови. Вторият човек, който поздрави небрежно и веднага започна работа по самолета, беше представен като сержанта от авиацията Томас Едуардс. Единственото крило на гърдите му беше доста избледняло.

— Трябвало е да вземете със себе си механика си за този труден терен — обясни Фред. — Сега това, което предлагам да направим, докато Томи си свърши работата, е да отидем до оперативната стая и да разгледаме заедно картата на района. Ще я взема със себе си за следващия полет, докато Хю закуси. Джо? Джеймс? Някой от вас иска ли да се качи в кабината на наблюдателя?

Те се отправиха към варосаната кирпичена постройка в центъра на форта. Подредена само с най-необходимото, оперативната стая беше позната на всички. Централно място в нея заемаше голяма маса, а покрай стените бяха наредени етажерки и рафтове. В единия ъгъл стоеше единственият необичаен предмет в стаята — старо кресло, единият крак на което беше подпрян с Алманаха на Уитейкър от 1910 година, а върху едната облегалка лежеше екземпляр на списание „Пънч“ от преди една година.

Четиримата се надвесиха над картата, която Фред беше взел от стаята, където се съхраняваха картите, и Джеймс започна да отбелязва топографските детайли.

— Тук е фортът, а тук Афганистан. Това, което търсим, е някъде между двете точки — започна той.

За тяхно облекчение пилотът схвана веднага какъв е проблемът, като задаваше разумни въпроси и добавяше информация, с която той разполагаше. Посочи им какви са разстоянията между приятелските фортове, къде има запаси от гориво, къде са възможните места за кацане и проследи пътя на избягалите афганци.

— Да са съобщили нещо от Ланди Котал? — попита той.

— Чухме се с тях преди около час, но все още не ги бяха забелязали. Ще ни съобщят веднага, щом като забележат нещо. Единственото нещо, което се движи в прохода Кибер, е един керван от племето повиндах. Придвижват се към нас и ще изкарат една нощ край реката. Правят го всяка година. Идват от Самарканд и Бухара на път за Пешавар. Мисля, че можем да ги спрем и да поговорим с тях. Ако нашите приятели са били в Кибер, те със сигурност ще знаят. Повиндах са циганско племе. Викат им „пощальоните на провинцията“ и нищо не може да убегне от тяхната система на разузнаване. Техният Малик ми е задължен. Миналата година местните африди бяха отвлекли две техни малки момчета, изостанали от кервана, за да търсят отклонила се от стадото овца. Съобщиха ми за това и аз изкарах навън един патрул.

— Изкарал си патрул да търси две момчета и една овца? — зачуди се Джо.

— Излязоха петдесет скаути. Не беше трудно. Намерихме бандата да пирува с липсващата овца, а един от тях пазеше момчетата. Заловихме двама от техните часовои, опряхме пушките в главите им и не ги свалихме, докато не освободиха децата. Обаче афридите се оплакаха, че са ги отвлекли само за да си отмъстят за две техни момчета, които били похитени от повиндахците преди година. Продали малчуганите като роби.

Джеймс въздъхна.

— Никога не можеш да кажеш кога са започнали тези неща и кога ще свършат — рече с досада Джеймс. — Това, което искаме да покажем, е, че няма да търпим подобни отвличания.

— Добре — каза Фред, нетърпелив да привлече отново вниманието им към картата. — Значи това е районът ни и ние няма да обръщаме внимание на кервана, който се спуска надолу. Вие ще ги разпитате, когато пристигнат тук. — Той очерта с пръст района на търсенето. — Изтребителите „Бристол“ могат да летят три часа, преди да се наложи да презаредят, така че за по-голяма сигурност ще можем да разчитаме на един час полет в едната посока и един час за връщане. Самолетът може да развива скорост до 123 мили в час, но ще се стараем да летим по-бавно. При по-малка скорост можете да видите много повече неща, но — той въздъхна и направи широк жест с ръка над оцветените в кафяво контури на картата — аз не съм много обнадежден. В такъв терен можеш да скриеш цяла дивизия. Чак до афганистанската граница е пълно с високи скали, които закриват видимостта. Това е задният двор на афганците. Тук те имат приятели, които ще ги скрият. Сега вече могат да бъдат навсякъде в едно пространство от петдесет квадратни мили.

— Не забравяй също, че те са в камуфлажни униформи — дрехите им са кафяви и безформени и дори конете им се сливат с околната среда — предупреди Джеймс. — Имат извънредно остър слух. Ще ви чуят, че се приближавате, от мили разстояние и ще имат достатъчно време да се скрият. Работата е твърде безнадеждна.

— Е, поне няма да има съпротива от въздуха, но какво ще кажете за възможността да се стреля от земята? Не се ли страхувате от това?

— Винаги има подобна опасност — каза Фред, поглеждайки за миг Хю.

— Мисля, че по пътя насам можеше да имам такива неприятности — каза весело той. — Беше над долината Базар. Не знаех, че тя е на мили извън района, който искате да претърсите, затова наблюдавах зорко терена. На около двайсет мили навътре в територията на афридите ми се стори, че забелязах малка ивица пушек в небето. Ето тук — той посочи картата. — Беше доста високо и без каквито и да било признаци от земята. Дали не бяха остатъци от загасващ огън? Отклоних се, за да огледам по-добре мястото, но в този момент забелязах отражение на слънчев лъч от метал. Заприлича ми на опит за хелиосигнал, но след това си спомних къде се намирам и си казах: „Това е цев на пушка. По дяволите! Афридите ме дебнат!“ Направих няколко акробатични номера и продължих нататък. Нямаше изстрели.

— Е, добре, ако сме изяснили всичко, тогава да излитаме — рече Фред, навивайки на руло картата. — Идваш ли, Джо? Хю, момчето ми, ще те лишим за малко от шлемовете, очилата и другите ти пособия.

Десет минути по-късно Джо седеше изнервен на задната седалка на самолета, който беше завъртян на 180 градуса, и наблюдаваше как Фред с абсолютна увереност и дори ентусиазъм боравеше с уредите и проверяваше всичко до най-малката подробност. Когато най-после остана доволен, той каза на застаналия до перката сержант:

— Готово!

Томи Едуардс завъртя голямата перка.

— Контакт, сър! — провикна се той.

— Контакт!

Дванайсетцилиндровият двигател „Ролс-Ройс“, който още не беше изстинал напълно, запали още при първия опит. Фред изчака, заслушан в рева на мотора, и провери отново уредите на контролното табло. Вдигна ръце над главата си, за да покаже, че трябва да махнат подложките под колелата, и двама скаути, които стояха наблизо, веднага изпълниха нареждането. Хвана здраво дръжката за газта и самолетът се понесе бавно по футболното игрище. Томи отдаде чест, според Джо, без да има много нужда, за да им покаже, че небето е чисто, и самолетът се втурна напред, набирайки скорост. Фред изтегли назад лоста за управление и машината плавно се издигна във въздуха.

Джо докосна сгънатия лист хартия, който беше мушнал в колана си. Хю му го беше дал миг преди да се качи в самолета.

— По-добре вземете това с вас, сър — каза с безразличен тон той. — Всички носим по един, за всеки случай.

Джо хвърли бърз поглед на краткия текст. Написан на английски и на урду, документът декларираше, че правителството на Негово величество ще даде много голяма сума на този, който върне притежателя му жив и здрав. Посочваше се също, че колкото е по-добро състоянието на летеца, толкова по-голяма ще бъде сумата.

„Я да направим малко аритметика на границата!“ — помисли си Джо. — Започна да пресмята колко струват обучението и опитът на Фред, както и неговият, след което прибави стойността на самолета, превръщайки сумата в рупии, за да разсее ужаса, който винаги изпитваше, когато му се наложеше да напусне твърдата почва под краката си. Провери револвера си. Запозна се с монтираните в задната кабина две картечници „Люис“. По тези хълмове можеше да има хора, които не могат да четат нито на английски, нито на урду. Другият проблем беше, че перспективата хората от племената да получат награда за това, че са върнали летците обратно в базата, вместо да ги убият, се беше оказала един неочакван източник на доходи и сега на всеки самолет, който летеше над тяхна територия, се гледаше като на законна плячка — златна мина за селото. Последицата от всичко това беше, че броят на свалените като патици самолети се беше увеличил. Както беше казал Джеймс, как би могъл човек да отдели причините от последиците в тази страна?

Погледна към човека, който сега държеше живота му в ръцете си. Начинът, по който Фред беше наклонил на една страна главата си, му показваше, че поне той е доволен от положението. Джо се запита кои бяха движещите сили, накарали го да се залови с този занаят. Умението и удоволствието, с които Фред контролираше тази дяволска летяща машина, бяха съвсем очевидни и скоро увереността, с която той се оправяше с нея, започнаха да действат успокояващо на Джо. Каза си, че за момента може да престане да стиска с две ръце седалката, въобразявайки си, че така ще задържи самолета във въздуха.

Погледна с отвращение към хълмовете, заради които безброй векове са се водели яростни войни. Те можеха да предложат толкова малко и това се виждаше особено ясно от хиляда метра височина. Кафяви, голи, отблъскващи — помисли си той. В далечината се виждаха зелените речни долини, изпъстрени с полета захарна тръстика и овощни градини, което още повече подчертаваше голотата на териториите, населени с племената. Нищо чудно, че обитателите на тази пустош си изкарваха прехраната с разбойничество. Зан, зар, замин — жени, злато, земя бяха достъпни само за тези, които бяха готови да грабнат пушката и да я използват, за да получат това, което искат.

Навеждайки се откъм лявата страна, Джо огледа голите зъбери. Отгоре дълбоките клисури изглеждаха като малки вълнички върху покрит с чакъл плаж, всяка от които можеше да даде подслон на невидима група от трийсет ездачи. След минути те летяха над прохода Кибер, който се виеше като змия, черна и зловеща, дори гледана от високо, която с мъка си проправяше път, следвайки буйното корито на река Кибер в продължение на трийсет мили. Единственият признак за живот беше огромен облак прах, под който не се виждаше нищо. Това номадите от племето повиндах ли бяха, които се придвижваха към форта? Джо предположи, че са те. Когато стигнаха до него, фортът в Ланди Котал едва се различаваше от заобикалящите го жълто-кафяви скали, но Джо се оживи, когато видя приятелския сигнал да проблясва за поздрав, докато прелитаха над него. Завиха надясно към линията „Дюранд“, която обозначаваше докъде стига контролираната от англичаните територия, и тъй като нямаше желание да предизвика международен инцидент, Фред обърна обратно самолета, преди да стигнат афганистанска територия, но не и преди да могат да огледат от още по-голяма височина пътищата, които водеха във вътрешността на страната. И тук нямаше никакви следи от конници. Фред наведе палец надолу, показвайки, че се кани да насочи самолета обратно.