Дарби

13

Пролетта и лятото се изтърколиха, без да се случи нищо знаменателно. Научихме, че след гостуването ни разпрата между брантор Огге и сина му Харба се задълбочила, че започналото по време на лова като обикновен спор е прераснало във вражда. Харба отвел жена си и помощниците си в Риммант и сега живеел там, а Себб се е настанил в Каменната къща на Дръмант и към него се отнасяли като към наследник и бъдещ брантор. Но дъщерята на Себб и Даредан Вардан изкарала на легло цялото лято заради постоянните пристъпи. Чухме за това от жената на един странстващ ковач. Търговци и занаятчии като него пътуваха на големи разстояния и разнасяха новини от едно владение в друго из цялото Предпланиние. Поглъщахме жадно вестите, въпреки че подробностите, с които жената описваше страданията на момичето, малко ме подразниха. Чувствах се донякъде отговорен за нещастието на Вардан.

Понякога, докато си припомнях мигове от онова ужасно гостуване, пред погледа ми изникваше образът на Огге Дръм, набръчканото му лице и прихлупените клепачи, изпод които надзъртаха очи на усойница.

Грай не можеше да ме навестява често по време на жътвата, когато всяка ръка беше от полза. А и вече нямаше нужда да ни обучава със Сажда, тъй като от известно време се бяхме превърнали — по думите на мама — в шестокрако момче с необичайно развито обоняние.

Но в началото на октомври Грай се появи отново и след като със Сажда й демонстрирахме новите си постижения, седнахме, както винаги, да поговорим. Обсъдихме разприте в Кордемант и Дръмант и отбелязахме мъдро, че докато са заети помежду си, шансът да ни нападнат е много по-малък. Споменах Вардан. Грай бе чула, че детето умира.

— Как мислиш, дали това не е дело на Огге? — попитах. — Онази нощ. Когато майка ти е била там и чула… Може заклинанието да е било предназначено за момичето.

— А не за Мелле?

— Може би не. — От известно време и на мен ми се въртеше подобна мисъл в главата, но не смеех да я споделя.

— Защо ще му е да убива собствената си внучка?

— Защото се срамува от нея. Иска да умре. Нали тя е слабоумна. — Припомних си немощния гласец: „Как си как си как си“. После се сетих за кучето Хамнеда.

Грай не отговори. Имах усещането, че иска да каже нещо, но не знае какво.

— Мама е много по-добре — рекох. — Онзи ден вървя с мен и Сажда чак до Малко дере.

— Това е чудесно — възкликна Грай, но пропусна да отбележи, че само преди половин година подобна разходка щеше да е напълно естествена, по-вероятно щеше да е да се покатерим до високите хълмове и да се върнем с песен на уста. Аз самият избягвах подобни мисли, което не означаваше, че не ми минават през главата.

— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.

Това беше молба, на която Грай никога не отказваше — да ми бъде очи, да ми върне отнетото зрение.

— Много е слаба — каза.

Знаех го от ръцете й.

— Изглежда ли болна?

— Не. Само слаба. Уморена и натъжена. Откакто изгуби бебето…

Кимнах. След известно време рекох:

— Сега ми разказва една много дълга история. Част от легендата за Хамнеда. За неговият приятел Омнан, който си изгубил ума и се опитал да го убие. Ако искаш, ще ти кажа някои части.

— Разбира се! — възкликна доволно Грай и я чух да се настанява до мен. Протегнах ръка и я сложих на гърба на Сажда. Допирът до нея бе моята котва към невидимия, истинския свят, докато пристъпвах в приказните предели на историята.

Нищо от това, което бяхме казали за мама, не намекваше, че тя е болна, че не се поправя, ала съзнанието, че се влошава, витаеше между нас. И двамата го знаехме.

И мама го знаеше. Беше притеснена, но търпелива. Опитваше се да изглежда бодра. Не можеше да повярва, че не е в състояние да върши нещата, които доскоро й се удаваха с лекота. „Толкова е глупаво“ — ядосваше се тогава и това бе единственото й оплакване.

Баща ми също го знаеше. Със скъсяването на дните работата намаляваше и той прекарваше все повече време у дома. Нямаше как да не забележи, че Мелле е слаба, че лесно се изморява, че яде малко и е изнемощяла, че понякога по цели дни седи край огнището, загърната в шала, придремва и трепери.

— Ще се оправя, когато отново се стопли — обещаваше тя. Той разпалваше огъня и я питаше дали може да направи още нещо за нея. — Какво да ти донеса, Мелле?

Не виждах лицето му, но чувах гласа и нежността в него ме караше да потръпвам болезнено.

Слепотата ми и болестта на мама обаче имаха една обща полза: и двамата разполагахме с повече време да се отдаваме на обичта си и за разказване на истории, които ни отнасяха надалеч от мрака и прогонваха досадата на ежедневието. Понякога мама забравяше някоя част от историята и тогава, също като мен, измисляше нещо на момента, дори заимстваше от други истории и легенди, защото кой би могъл да я обвини за това? Веднъж й казах, че е като кладенец за разкази, като преобърнато ведро, от което се изливат всякакви случки. Тя се разсмя. А после рече:

— Ще ми се да запиша някои от нещата във ведрото.

Не можех да приготвя нито листове, нито мастило, но помолих за това Раб и Соссо, нашите най-млади помощнички, и те много се зарадваха, че могат да направят нещо за Мелле.

И двете бяха Каспро по баща, но нямаха дарба. Бяха наследили постовете си в имението от майките си, които ги бяха обучили старателно. След като Мелле се разболя, постепенно бяха поели цялото управление на домакинството: стараеха се всичко да си остане така, както беше при мама, и същевременно да й облекчат живота. Силни и енергични жени с добри сърца. Раб беше сгодена за Аллок, макар че никой от двамата не припираше да се женят. Соссо пък бе обявила, че вече е завладяла достатъчно мъжки сърца.

Двете бързо се научиха да колосват платно и да забъркват мастило, а баща ми скова нещо като масичка за легло, на която мама да пише полуизлегната. Прекарваше дълги часове там, опитваше се да си спомни всички предания и песни, които бе научила като малка. Нито веднъж не ми обясни защо се е заела да пише. Нито веднъж не каза, че го прави, защото се страхува някой ден да не замлъкне завинаги. Каза само — когато Канок я укори, че се преуморява:

— Така чувствам, че всичко, което съм научила като момиче, не е било само загуба на време. Докато го пиша, мога да мисля за него.

И тъй, тя пишеше цяла сутрин, а следобед почиваше.

Привечер я навестявахме със Сажда, често идваше и Канок и тя продължаваше да разказва поредната история за времето, когато царувал Къмбело, а ние слушахме, настанени около огнището в стаичката на кулата, в сърцето на зимата. Понякога казваше:

— Оррек, а сега продължи ти.

Искала да знае, каза ми, дали помня добре историите и дали ще мога да ги преразказвам.

Все по-често се случваше тя да започне история, а аз да я завърша. Един ден ми рече:

— Днес нещо не ми се разказва. Разкажи ми ти.

— Коя история?

— Измисли някоя.

Откъде знаеше, че си съчинявам сам истории и ги повтарям мислено в дългите часове на тъмнина?

— Мислех си какво би могъл да прави Хамнеда, докато е бил в Агаланда — неща, които ги няма в историята.

— Разкажи ми.

— Ами, след като Омнан го изоставил в пустинята, сещаш се, нали, той трябвало сам да намери пътя… та си представях как го е измъчвала жаждата. Докъдето му стигал погледът, виждал само прах и ситен червеникав пясък. Никакво растение, нито следа от вода. А без вода бил обречен скоро да умре. И тъй, той се отправил на север, ориентирал се по слънцето, по едничката причина, че на север бил родният му дом Бендараман. Вървял и вървял, слънцето изгаряло гърба му, а вятърът вдигал облаци прах и му пречел да диша. Вятърът се усилвал и скоро се вдигнала вихрушка и се изпречила на пътя му като завеса от червеникав прах. Вместо да побегне, той разперил ръце, вихрушката го обгърнала, подхванала го и го запремятала във въздуха. Отнесла го надалеч през пустинята, като го въртяла толкова силно, че той едва си поемал въздух. Най-сетне слънцето доближило хоризонта. Вятърът утихнал. Заедно с него утихнала и вихрушката и Хамнеда се озовал пред вратите на някакъв град. Все още му се виело свят и бил твърде замаян, за да може да се изправи, целият бил покрит с прахоляк. Останал да седи там, свел глава, мъчел се да си поеме дъх, а стражите пред вратата втренчили погледи в него. Било по здрач. Единият страж казал: „Някой е оставил тук голяма глинена делва“. „Не е делва — възразил вторият, — това е фигура, статуя. Статуя на куче. Сигурно е подарък за краля“. — И решили да отнесат подаръка в града…

— Продължавай — прошепна Мелле.

И аз продължих… Но ето че сега самият аз доближавам едно място в моята история, което бих предпочел да избегна. Пустинята. Но без вихър, който да ме вдигне и да ме изнесе от нея.

Напротив. Всеки ден бе една крачка към пустинята.

Настъпи време, когато мама побутна настрани листовете и мастилото и каза, че е твърде уморена, за да пише. После един ден поиска да й разкажа някоя история, но трепереше толкова силно, че едва ли чуваше гласа ми.

— Не спирай — помоли ме, когато усети, че се колебая.

— Продължавай.

— Когато си в покрайнините на пустинята, си мислиш, че може да е много голяма. Смяташ, че ще ти отнеме цял месец, за да минеш през нея. Но минават два месеца, сетне три, и всеки ден краката ти оставят следи в пясъка.

Раб и Соссо бяха всеотдайни в помощта си, но когато Мелле стана твърде слаба, за да може дори да се грижи за себе си, Канок заяви, че той ще се грижи за нея. Правеше го с деликатно търпение, носеше я на ръце, почистваше я, успокояваше я и се опитваше да я стопли. Близо два месеца почти не напускаше стаята на кулата. Денем ние със Сажда също се качвахме горе, ако не за друго, то за да сме мълчалива компания. Нощем баща ми бдеше край леглото на мама сам.

Понякога през деня заспиваше на тясното легло до нея, изтощен от грижи и умора, а тя му шепнеше:

— Полегни си, любов моя. Сигурно си страшно изморен. Стопли ме. Гушни се до мен под шала. — Той се притискаше до нея и се унасяше в неспокоен сън.

Дойде май. Една сутрин седях на перваза на прозореца и се радвах на слънчевите лъчи и на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата. Канок повдигна Мелле, за да може Соссо да смени чаршафите. Тежеше толкова малко, че можеше да я държи на ръце като малко дете. Мелле изпищя от болка. Костите й бяха станали толкова чупливи, че когато я вдигнал, те се натрошили — ключицата и бедрената кост се счупили като съчки.

Той я сложи на леглото. Мама беше изгубила съзнание. Соссо изтича да повика помощ. Това бе единственият случай през всичките тези месеци, когато Канок рухна. Коленичи до леглото и зарида на глас, заровил лице в чаршафите. Не смеех да мръдна от прозореца, заслушан в риданията му.

Предложиха му да пристегнат костите й с летви, но той не им позволи да я докоснат.

На следващия ден, докато се разхождах със Сажда из двора, чух Раб да ме вика. Качихме се в стаята на кулата. Мама лежеше сред възглавници, загърната с вълнения шал, и аз се наведох да я целуна. Ръката й бе леденостудена, но въпреки това тя също успя да ме целуне.

— Оррек — прошепна. — Искам да ти видя очите. — Усети, че ще възразя, и ме изпревари: — Вече не можеш да ми направиш нищо по-лошо, миличък.

Продължавах да се колебая.

— Хайде — подкани ме Канок с тих глас, с какъвто говореше винаги в тази стая.

Свалих си превръзката и махнах двете подложки от очите си, после се опитах да ги отворя. Отначало си помислих, че няма да успея. Наложи се да повдигна клепачите си с пръсти и когато го направих, видях само разсеяна светлина, ярки проблясъци без форма и контур.

После очите ми си възвърнаха способностите и видях лицето на мама.

— Ето, така е по-добре, миличък — прошепна тя. Лицето й се бе смалило, тялото й бе крехко и сгърчено в леглото. — По-добре е, нали? Исках да ти дам това. — Тя разтвори ръка. На дланта й лежеше опалът със сребърната верижка. Нямаше сила дори да го повдигне към мен. Взех го и нахлузих верижката на шията си. И тогава тя затвори очи.

Погледнах баща ми. Лицето му бе сурово и мрачно. Той кимна едва забележимо.

Целунах мама по бузата, сложих подложките на очите си и стегнах превръзката върху тях.

Сажда дръпна съвсем леко ремъка и аз я оставих да ме изведе от стаята.

Същия ден, малко преди залез-слънце, мама издъхна.

Да скърбиш е също толкова странно и необичайно, колкото да се научиш да преодоляваш слепотата. В началото търсим някой друг, с когото да споделим мъката си, но след сълзите и воплите, след плача и риданията, след като бъде зарит гробът, никой не може да ни помогне. Това е бреме, което всеки носи сам. Всеки решава как да се справя с него. Или поне така ми се струваше. Може би като го казвам, проявявам неблагодарност към Грай и всички обитатели на нашето владение, към другарите ми, без които навярно нямаше да преживея онази черна година.

Така я наричах мислено: черната година.

Да се опитам да ви разкажа за нея е като да опиша как преминава една безсънна нощ. Нищо не се случва. Мислите се гонят безпорядъчно, понякога заспиваш за кратко и се пробуждаш отново, страхът те навестява и изчезва, в ума ти се оформят лишени от смисъл и значение думи, понякога се мярка сянката на кошмара, а времето сякаш е застинало, тъмно е и не се случва нищо.

С Канок не бяхме близки в мъката. Нямаше как да сме. Колкото и ужасна да бе моята загуба, бях изгубил само нещо, което рано или късно щях да изгубя и да открия наново. За него нямаше да има замяна, беше си отишло щастието на неговия живот.

Мъката му бе още по-неизлечима, защото винеше и себе си за загубата, гневеше се и не намираше облекчение.

След смъртта на мама някои хора във владението взеха да се плашат от Канок и мен. Аз притежавах дива дарба, а какво ли можеше да стори той в мъката си? И двамата бяхме наследници на Кадард. Освен това имахме оправдана причина да се гневим. Всяка жива душа в Каспромант вярваше, че тъкмо Огге Дръм е убил Мелле Аулита. Тя умря година и един ден, след като напусна Дръмант. Никой не знаеше историята, която ми бе разказала — за нощта, прекарана край леглото на момичето, — но и нямаше нужда. Достатъчно бе да се каже, че е пристигнала здрава и жизнерадостна в Дръмант, а си е тръгнала болна и малко след това е изгубила детето, което е носела.

Канок беше силен мъж, но последните месеци бяха оставили отражението си върху ума и тялото му. Изглеждаше напълно изтощен. Спеше почти непрестанно през първия месец след смъртта й — в стаята й, в леглото, където тя бе издъхнала. Прекарваше дълги часове там. Раб и Соссо, както и другите, се бояха от него. Използваха ме за посредник. „Качи се горе и попитай брантора има ли нужда от нещо“ — шепнеха ми настойчиво. „Дали да занесем на коня овес?“ — защото Гъсока напоследък нямаше никакъв апетит и те се безпокояха за него. Качвах се горе със Сажда, престрашавах се и почуквах. Понякога ми отговаряше, друг път — не. Когато отваряше вратата, гласът му бе студен и безизразен. „Кажи им, че не искам нищо — отвръщаше. Или: — Аллок да се погрижи за коня“. После хлопваше вратата.

Страхувах се да го навестявам, защото усещах, че съм нежелан, но не чувствах заплаха от него. Знаех, че никога не би използвал силата си срещу мен, също както Мелле бе уверена, че няма да използвам своята срещу нея.

Бях потресен първия път, когато осъзнах това. Не беше обикновено предположение, а самата истина. Аз знаех, че той няма да ми стори зло. Нито че аз бих сторил зло на Мелле. Бих могъл да свалям превръзката, когато я навестявах. Да я виждам, през цялата тази последна година. Да се грижа за нея, да й бъда полезен, да й чета, да й разказвам глупавите си истории. Да не свалям очи от скъпоценното й лице.

Тази мисъл ме накара да избухна в сълзи, но и същевременно пробуди гнева ми и аз осъзнах какво изпитва баща ми — пламтящата ярост на безсилното съжаление.

Нямаше върху кого другиго да стоваря вината освен върху себе си.

През нощта, когато тя умря, аз се хвърлих в обятията му и той ме притисна към гърдите си. Оттогава почти не ме бе докосвал нито бе разговарял с мен — беше се затворил в стаята на кулата и не излизаше. Искаше сам да преживее цялата мъка — и това ме огорчи.