Дарби

17

Рано сутринта излязох от стаята си без превръзка. Както се опасявах, че ще стане, жените се развикаха изплашено и побягнаха. Само Раб не избяга, а ме укори с разтреперан глас:

— Оррек, изплаши момичетата.

— Няма от какво да се страхуват — отвърнах. — Нищо не мога да ви сторя. Страх ли те е от Аллок? Неговата дарба е по-силна от моята! Кажи им да се успокоят и да се върнат.

Точно тогава Канок слезе по стълбите. Изгледа ни и двамата с мрачния си поглед.

— Раб, той каза, че не бива да се страхуваш от него. Редно е да вярваш на думата му. Оррек, не успях да ти кажа снощи. Тернок се опасява, че Дръмови искат да отвлекат бялото му стадо. Днес ще охранявам границите с него.

— И аз мога да дойда — предложих.

Той ме погледна колебливо, после кимна и рече:

— Както желаеш.

В кухнята ни дадоха хляб и сирене — щяхме да закусим по пътя. Нямах друго оръжие освен жезъла на Кадард Слепия, доста неудобна тояга, ако трябва да яздиш с нея. Канок ми подхвърли дългия си ловджийски нож и аз върнах жезъла на мястото му в голямата зала. Той оседла Бранти, а аз взех Гъсока: Пъстра вече само унило се разхождаше из двора. Аллок чакаше — баща ми го бе помолил да не се отдалечава от къщата, да е нащрек и да събере колкото се може повече мъже, в случай че ни нападнат. Младият мъж ме погледна ужасено и извърна глава, но не попита защо съм без превръзка.

Пришпорихме конете към Роддмант и поддържахме добро темпо, докато Гъсока не показа първите белези на умора. През целия път мълчахме.

Аз ликувах от възможността да съм господар на самия себе си. Какво удоволствие — да седиш на коня, без да се страхуваш, че ще паднеш, да се наслаждаваш на ярките цветове на света, да бършеш сълзите от вятъра в очите си. Да препускаш към приятелско владение, за да помогнеш на хора, които може би са в беда. Да яздиш редом с един храбър мъж, който не би трепнал пред никаква опасност. Баща ми стоеше изправен на красивия си червен кон и гледаше право напред.

Спуснахме се към югозападната граница на Роддмант и срещнахме Тернок близо до нашето владение. Каза, че се навъртал тук от изгрев-слънце. Снощи едно момче от близката ферма му съобщило, че откъм Геремант се приближавал конен отряд, по пътя през гората.

Тернок и мъжете с него ме погледнаха озадачено, но също като Аллок не попитаха нищо. Без съмнение се надяваха, че съм се научил да владея дарбата си.

— Може би Еррой ще забележи, че Дръмови са нарушили границата, и ще ги усуче като тирбушони — подметна Тернок с обичайния си хумор. Канок не отговори. Беше вглъбен, сякаш погълнат от някакво видение, и разговаряше с Тернок само когато уточняваха посоката.

Общо бяхме осмина. Очаквахме още четирима от нашите гранични ферми. Планът на Тернок бе да се разпръснем на разстояние, на което да можем да се чуваме, и да сме нащрек. Тернок и Канок щяха да заемат позиция на мястото, където бе най-вероятно да се появят хората от Дръм. Останалите — бяхме въоръжени само с ножове и копия — щяхме да охраняваме фланговете, а двамата мъже с арбалети щяха да са на краищата.

И тъй, разпръснахме се из блатистите долчинки и невисоките хълмчета покрай рехавата горичка. От лявата ми страна беше един от фермерите на Тернок, а от дясната — Канок. Стараехме се да не се изпускаме от поглед, което бе по-лесно за мен, тъй като бях на хълма, откъдето се откриваше отлична гледка към гората. От време на време виждах и Тернок, той също се оглеждаше бдително. Слънцето вече се бе вдигнало високо, но денят си оставаше сив и студен. От време на време започваше да вали. Слязох от Гъсока, за да го оставя да попасе, и продължих да гледам на юг, запад и север. Можех да гледам! Да използвам очите си! Да съм полезен, а не безпомощен слепец, воден от куче или момиче! Какво като нямах дарба? Имах очите си, ножа и своя гняв.

Часовете минаваха. Изядох и последните остатъци от хляба и сиренето и съжалих, че не бях взел още. Три пъти повече.

По някое време ми се доспа. Започнах да се чувствам глупаво, щръкнал така до стария кон на хълма.

А времето течеше. Слънцето вече бе преполовило пътя надолу към хълмовете. Крачех напред-назад и рецитирах това, което си спомнях от „Преобразяване“, и религиозните поеми, които бе записала майка ми. Но всъщност непрестанно мислех за ядене.

Дребната облечена в черно палто фигура вляво под мен бе седнала до един храсталак, конят пасеше до нея. Тази отдясно, с червения кон, го разхождаше за юздите. Други дребни фигурки щъкаха между дърветата, но нямаха коне. Видях ги, премигнах объркано, после извиках с цяло гърло:

— Канок! Пред теб са!

Изтичах при Гъсока, който се бе стреснал от вика ми, улових го за юздите, метнах се на седлото и го подкарах надолу по склона.

Бях изгубил от погледа си Канок и мъжете, които бях видял — дали наистина ги бях видял? Гъсока се подхлъзна по влажния склон — беше прекалено стръмен за него. Успяхме все пак да слезем на равното, но се озовахме пред мочурище и някакви храсти, от които не виждах нищо. Пришпорих коня към дърветата и след малко за мое облекчение излязохме на твърда земя. Тъкмо бях забелязал, че Гъсока накуцва с левия преден крак, когато зърнах някакъв мъж в гората, право пред мен. Държеше арбалет и натягаше тетивата, загледан надясно. Обърнах коня към него и го пришпорих. Старият жребец, който нямаше никакъв опит в битка, свърна встрани да го избегне, но не беше достатъчно чевръст и вместо това го събори със задните крака и продължи в галоп между дърветата. Подминахме нещо на земята, приличаше на човешко тяло, но страшно изменено, пропукано като диня. Друг мъж лежеше като спукан свински мехур, загърнат в черно палто. Гъсока изскочи от гората и отново се озовахме на открито.

Видях баща ми недалеч пред мен. Тъкмо обръщаше Бранти, за да го насочи назад към гората. Държеше лявата си ръка високо и напред и лицето му бе озарено от радост и гняв. Изведнъж изражението му се промени, той ме погледна за миг, макар че не съм сигурен дали ме видя, наведе се от седлото и се хлъзна напред и встрани. Помислих, че го прави нарочно, но не разбирах защо. Бранти спря, както беше обучен. Чух някой да вика, зад мен и вляво, но аз препусках към баща ми. Скочих от Гъсока и изтичах при него. Лежеше върху купчина торф и между лопатките му стърчеше краят на стрела от арбалет.

Тернок дотърча заедно с още неколцина — всички разговаряха гръмогласно. Двама-трима изтичаха обратно в гората. Тернок коленичи до мен, вдигна главата на баща ми и изпъшка:

— Ох, Канок! Канок, недей…

— Огге мъртъв ли е? — попитах.

— Не зная — отвърна Тернок. — Нямам представа. — Огледа се. — Няма ли кой да ни помогне?

— Той е, той е — развикаха се мъжете, които бяха отишли в гората, тичаха към нас. Бранти изцвили изплашено.

— Усойницата, Дебелата усойница! Пръснал се е, мъртъв, развален! И до него онзи крадлив копелдак, синът му!

Изправих се и отидох при Гъсока. Наистина си беше ударил крака. Отведох го при Бранти и хванах и неговите юзди. После казах:

— Трябва да го качим на коня.

Тернок ме погледна объркано.

— Трябва да го откарам у дома. Ще ми помогнеш ли да го качим на коня?

Още викове и суматоха, после някой донесе една греда, явно служила за мост през някакво поточе. Положиха Канок върху нея — сложиха го да легне по гръб, стрелата го беше пронизала целия и стърчеше цяла стъпка от гърдите му — и така го отнесохме нагоре към хълмовете на Роддмант. Аз вървях до него. Лицето му беше спокойно и строго. Не исках да му затварям очите.