Дарби

5

През всички тези години баща ми също се занимаваше с образованието ми, но тъй като не проявявах никакви признаци, че ще стана втори Кадард и ще ужасявам света с невероятните си сили, можеше да ме учи само как да владея нашата дарба и търпеливо да чака тя да се прояви. Той самият бил деветгодишен, когато успял да свали един комар насред полет. По природа баща ми не беше търпелив човек, по-скоро беше дисциплиниран. И пълен с оптимизъм. Доста често ме подлагаше на изпитания. Стараех се с всички сили, напрягах поглед, сочех с ръка и шепнех, опитвах се да призова своята загадъчна и все още непроявена воля.

— Какво е волята? — го попитах веднъж.

— Изява на намеренията ти. Трябва да желаеш да използваш дарбата си. Ако я прилагаш без воля, може да причиниш зло.

— Но какво чувстваш, когато я прилагаш?

Той се намръщи и помисли малко.

— Усещам, сякаш нещо се събира в мен. — Забелязах, че неволно помръдва лявата си ръка. — Сякаш съм възел на десетки върви, всичките опънати към мен, и че ги държа здраво. Сякаш съм тетива, на която са наредени десет стрели. Опъвам я, тя също ме изопва и чака да кажа: „Сега!“ И тогава волята ми литва като стрелите.

— Значи нареждаш на силата си да разваля нещата, които гледаш?

Той отново замислено смръщи вежди.

— Това не е нещо, което да обясниш с думи. Мисля, че няма точен израз.

— Но нали каза… откъде знаеш какво да произнесеш? Изведнъж си дадох сметка, че когато използва дарбата си, Канок никога не казва едни и същи думи, а може би това дори не бяха думи. Звучеше ми като „ух!“ — като рязко издишване на човек, който полага голямо усилие с цялото си тяло, но имаше и нещо повече, нещо, което не можех да имитирам.

— Това идва, когато… когато силата премине към действие — бе всичко, което успя да каже. Беше му трудно да отговаря на подобни въпроси. Не биваше да ги задавам, не биваше да упорствам повече.

Навърших дванадесет, после тринадесет и започнах да се безпокоя, че дарбата ми не се проявява. Тези страхове владееха не само мислите, но и сънищата ми, в които неизменно се озовавах в положение, в което трябваше да разруша канара, къща или да унищожа цяла армия… друг път пък току-що го бях извършил… Но никога не сънувах самия момент.

Будех се от подобни кошмарни видения потен, сърцето ми лумкаше. Опитвах се да овладея волята си така, както ме учеше Канок. Целият разтреперан, протягах ръка към една от топките на леглото, която едва се виждаше в предутринния здрач, и твърдо решен да я разваля, издишвах рязко и произнасях „ух!“ После зажумявах и започвах да се моля с всички сили волята ми да се изпълни. Но когато отварях очи, топката си беше на мястото, непокътната. Времето ми още не бе дошло.

Преди да навърша четиринайсет, нямахме много вземане-даване с хората от Дръмант. Съседът, когото държахме под око заради враждебните ни отношения, бе Еррой от Геремант. На нас с Грай ни бяха забранили строго да доближаваме границата на владенията му — тя преминаваше през една ясенова гора. Не ни оставаше друго, освен да се подчиним. И двамата бяхме виждали нещастника с извърнатите наопаки ръце. Брантор Еррой му го бе сторил при един от поредните си шеговити изблици — той наричаше това шега. Мъжът бе от неговите ратаи. „Чудна работа — клатеха глави нашите селяни. — Сам се е лишил от него“. Но по-силни укори така и не чухме. Еррой беше луд, ала никой не смееше да го каже на глас. Хората мълчаха и извръщаха глави.

Еррой също избягваше Каспромант. Вярно, че бе усукал гърба на нашия ратай Гунен, но Гунен сигурно бе преминал отвъд границата, за да краде дърва от Геремант. Тъй че според законите на планинците си бе получил заслуженото. Баща ми не предприе нищо да отмъсти, но отиде в ясеновата гора и изчака, докато не дойде Еррой, за да види какво ще направи. И тогава призова силата си и прокара черта на опустошение през гората, точно по границата, все едно там бе минала светкавица, унищожила всичко по пътя си и оставила след себе си само мъртви дървета и храсти. Не каза нито думичка на Еррой, който гледаше всичко това. Еррой също не каза нищо, но повече не го видяха в тази част на гората.

След нападението на Дънет баща ми си бе осигурил славата на опасен човек. Всъщност едва ли е било необходимо да предприема подобни зрелищни действия. „Окото на Каспро е бързо“ — казваха хората. Изпитвах неописуема гордост всеки път, когато го чувах. Гордост от него, от рода ни и от нашата сила. Геремант беше бедно и зле управлявано владение, което не можеше да ни сплаши, но Дръмант бе нещо друго. Дръмант беше богат и ставаше все по-богат. Дръмови си въобразяваха, че са брантори на карантагите и непрестанно искаха да им се плащат данъци заради закрилата, която уж осигурявали — данъци, все едно че са господари на Предпланинието! Ала по-слабите владения предпочитаха да се откупват с овце и крави, или вълна, а понякога дори с ратаи, защото се бояха от дарбата на Дръмови. Силата им действаше бавно и невидимо, не беше като ножа, развалянето или огъня, но ако Огге се разтъпче върху нивата ти или пасището, на идната година зърното ще изсъхне, а трева може и да не порасте години наред. Той умееше да праща мор по овцете и кравите, по всички животни и птици всъщност.

Имаше едно селце, Риттмант, дребно владение отвъд югозападната граница на Дръмант, където бяха измрели всички. Брантор Огге отишъл там да им съобщи исканията си. Бранторът на Ритт го посрещнал на вратата, готов да използва огнеметната си дарба, и го отпратил да си върви. Но същата нощ Огге се прокраднал до къщата му и наложил заклинанието си — поне така казват, — защото силата му не се проявява с поглед или дума, а с шепот, врачуване и махане с ръце, което изисква известно време. И още на другия ден всички в Ритт внезапно се разболели и след четири години измрели до един.

Канок не вярваше особено на тази история, въпреки че хората я разказваха често.

— Дръм не би могъл да го направи на тъмно и когато е отвън, а те вътре — обясняваше уверено баща ми. — Силата му е като нашата, тя действа с очите. Може да е оставил някаква отрова. Или да са издъхнали от болест, която няма нищо общо с него.

Но каквото и да бе станало, всички сочеха Огге за виновник и той със сигурност имаше полза от това, след като бе добавил Риттмант към владенията си.

Всичко това не ни засягаше пряко. Но след това двамата братя Кордеви се сдърпаха за това кой да наследи бранторското място на тяхното владение и Огге прехвърли част от хората си в южната половина на Кордемант: твърдеше, че са там, за да пазят границата. Братята продължиха да се карат и да предявяват претенции, защото си бяха глупаци, а през това време Огге присвои най-хубавата част от земите им. Това докара Дръмант до Каспромант, покрай югозападната ни граница. Сега Огге беше наш съсед.

Оттогава баща ми изпадна в мрачно настроение. Чувстваше, че ние, всичките обитатели на владението му, сме изложени на заплаха и че той е единственият, който може да ни пази. Беше човек със силно чувство за отговорност, може би дори прекалено. За него привилегията беше задължение, властта бе служба, силата, дори дарбата, ограничаваше личната свобода. Ако беше някой безразсъден младеж, без жена и дете, навярно щеше да предприеме нападение срещу Дръмант, да заложи всичко на карта, за да разреши проблемите с един удар, но той беше стопанин, човек, обременен от ежедневните трудности, от грижите, които съпровождат всекидневието на едно малко и бедно владение и неговото население, към което се числеше беззащитната му съпруга, и нито един роднина, който да може да се изправи редом с него и да използва дарбата си — освен навярно неговия син.

Това беше винтът, който натягаше безпокойството му. Аз бях вече тринадесетгодишен, а не показвах никакви признаци за дарбата си.

Бях прекрасно обучен да я прилагам, само дето нямаше какво да прилагам. Все едно да те научат да яздиш, без никога да си яхвал кон.

Знаех добре, че това безпокои Канок, защото нямаше как да го скрие. Мелле не можеше да му бъде съветник и подкрепа в този въпрос, както бе по всички останали, нито да посредничи помежду ни или да намали бремето, с което се товарехме взаимно. Защото какво знаеше тя за дарбата и начина, по който се проявява? Тя й бе напълно чужда. В жилите на майка ми не течеше кръвта на планинците. Никога не бе виждала баща ми да използва силата си, освен веднъж, на площада в Дънет, когато бе убил един от нападателите и бе парализирал другия. Баща ми нямаше никакво желание дай показва силата си, нито тя бе проявявала интерес. Силата му я плашеше, тя не я разбираше, може би дори не вярваше напълно в нея.

След като остави онази черна диря на границата с Еррой, за да го предупреди, баща ми използваше дарбата си само за дребни неща, най-вече за да ми покаже как действа. Никога не я бе използвал по време на лов, защото въздействието й върху животинската плът, която се изменяше до неузнаваемост, предизвикваше такива ужасяващи последствия, че хората отказваха да ядат месото. Във всеки случай баща ми бе дълбоко уверен, че дарбата не е за ежедневна употреба, а само при истинска нужда. В този смисъл Мелле спокойно можеше да забрави, че той я притежава, и нямаше никаква причина да се безпокои, ако се окажа лишен от нея.

И наистина, тя се изплаши едва когато чу, че най-сетне съм показал силата си.

Но същото се случи и с мен.

Бях излязъл на езда с баща ми, той бе взел Гъсока — стария сив жребец, а аз се поклащах върху Пъстра. С нас беше и един млад фермер, Аллок, той бе от Каспровия род и притежаваше слаба дарба — можеше да развързва възли с поглед и някои други дребни трикове. Може би дори би могъл да убие плъх, ако го гледа достатъчно дълго, но нито веднъж не успя да намери плъх, който да стои колкото е нужно, за да се убеди в способностите си. По природа бе добродушен младеж, обичаше конете и умееше да се оправя с тях и затова баща ми му възлагаше големи надежди. Този ден бе яхнал последното жребче на Пъстра. Полагахме големи грижи за него, защото баща ми виждаше прилики с якия червеникав жребец, който бе яздил в Дънет.

Обикаляхме из югозападните пасища на владението, оглеждахме и границата за признаци, че дръмантците са минавали през нея и по-специално дали овцете им не са се смесвали с нашите — стар номер, след който пастирите прибират своите заедно с чуждите. Кордеви ни бяха предупредили за това, те имаха по-продължителен опит от съседството си с Дръм. И наистина забелязахме, че сред стадата ни се мяркат непознати животни, с различна от гъстата груба планинска вълна на нашите. Освен това нашите пастири поставят жълто петно от лучена боя зад ушите на животните, за да ги различаваме лесно от тези на Еррой, който навремето пускаше стадата си да навлизат в нашите пасища и после твърдеше, че сме ги били откраднали — макар че спря да го прави, откакто баща ми прокара изгорената линия в ясеновата гора.

Свърнахме на юг, срещнахме един овчар с кучетата му и му казахме да събере Дръмовите овце и да ги натири, където им е мястото. След това се отправихме на запад, за да открием къде е била повредена оградата и да я поправим. Канок се беше навъсил. Ние с Аллок яздехме мълчаливи и изплашени зад него. Движехме се с доста добро темпо по склона. Неочаквано Гъсока стъпи на един камък, скрит в тревата, подхлъзна се и едва не падна. Канок с мъка съумя да се удържи на седлото. Тъкмо се навеждаше да види дали Гъсока не си е навехнал крака, изпод преобърнатия камък се подаде усойница, готова да нападне. Извиках и я посочих с ръка, Канок замръзна, както си беше приведен, погледна ме, погледна змията, изправи се на седлото и изпъна лявата си ръка — всичко това за по-малко от секунда. Гъсока подскочи във въздуха, едновременно с четирите крака, настрани от усойницата.

А тя лежеше на камъка като захвърлен смачкан чорап.

Двамата с Аллок едва удържахме конете си, насочили левите си ръце към змията.

Канок овладя Гъсока и внимателно слезе от седлото. Погледна мъртвата змия върху камъка, после мен. Имаше странно изражение — сурово, дори свирепо.

— Добра работа, сине — каза само.

Седях в седлото и го гледах, премигвах глупаво.

— Добра работа, наистина! — присъедини се Аллок, ухилен до уши. — В името на Камъка, тая змия беше ужасно ядосана и като нищо щеше да клъвне брантора.

Бях забил поглед в яките мускулести крака на баща ми.

Аллок скочи на земята и се приближи до змията — жребчето отказваше да пристъпи към нея.

— Мъртва е! — каза доволно, макар че вече и тримата го знаехме. — Силно око се иска за таз работа! Ама че зла твар! — Той плю. — Силно око — повтори замислено.

— Но аз не… — запелтечих.

Погледнах объркано баща ми.

— Змията беше развалена, когато я посочих — рече Канок.

— Но ти…

Той се намръщи, но не изглеждаше ядосан. Каза тихо:

— Ти вече я беше ударил.

— Така е — добави Аллок. — Видях те, когато го направи, Оррек. Бърз като светкавица.

— Ама аз…

Канок продължаваше да ме гледа; лицето му беше напрегнато, сериозно.

Помъчих се да обясня.

— Беше като всеки друг път, когато се опитвах… и когато не ставаше нищо. — Млъкнах, защото трябваше да удържа напиращите си сълзи. Изглежда, че в объркването си бях направил нещо, без да го осъзнавам. — Не се чувствам различен — добавих сподавено.

Баща ми не сваляше от мен тежкия си поглед.

— Но все пак е станало — рече. После се обърна и се метна на седлото. Аллок подтичваше зад червеното жребче, което не му позволяваше да го яхне. Странният миг отмина. Не смеех да погледна онова, което бе останало от змията.

Продължихме да яздим покрай оградата и скоро открихме мястото, където бяха преминали овцете на Дръмови: някой бе разместил камъните. Останалата част от сутринта поправяхме оградата, както и още няколко места наблизо, които също имаха нужда от подсилване.

Все още не вярвах в това, което се бе случило, и много се изненадах, когато вечерта баща ми спомена за това пред мама. Беше лаконичен и сдържан, както винаги, и на майка ми й трябваше известно време, преди да осъзнае какво точно й казва. Когато накрая разбра, извърна очи към мен, но не знаеше дали да се радва и да ме поздрави, или да я е страх.

— Толкова ли са опасни тези усойници? — попита накрая. — Не знаех, че тук има отровни змии. А пък децата си играят навън.

— Опасни са — каза Канок. — Но не са чак толкова много.

Това, че в живота ни дебнат опасности, бе ново и неочаквано за Мелле. Вкъщи баща ми бе човекът, който ни пазеше от опасностите, а майка ми бе тази, която живееше с надежди. Канок бе нейната сигурна опора, макар да не криеше нищо от нея.

— Някога са наричали нашата дарба „усойницата“ — рече баща ми и отново ме погледна навъсено, както сутринта на хълма. — Змийската отрова и нашата сила действат по сходен начин.

Майка ми трепна, после събра сили и рече:

— Зная, че се радваш, задето дарбата му най-сетне се прояви. — Виждах, че й коства усилия да го каже.

— Никога не съм се съмнявал, че ще се прояви — отвърна той. Думите му бяха предназначени както за нея, така и за мен.

Тази нощ не можах да заспя. Затварях очи и си припомнях отново и отново случката, мига, когато зърнах змията, и онова, което последва. Все повече се обърквах. Когато най-сетне заспах, сънувах кошмари и се събудих много рано. Станах и слязох в конюшнята. За първи път отивах там преди баща ми, но скоро се появи и той, прозяваше се сънено.

— Здравей, Оррек — рече.

— Татко — отвърнах. — Исках само… за змията.

Той завъртя леко глава.

— Зная, че използвах ръката и очите си. Но не смятам, че съм я убил. Волята ми… не беше различна. Като всеки друг път беше. — Усетих нарастващо напрежение в гърлото и зад очите.

— Нали не мислиш, че е Аллок? Защото не е той.

— Но ти… ти я удари…

— Беше развалена, когато я посочих — повтори баща ми също като предния ден, но ми се стори, че за миг на лицето му се мярна съмнение. — Истина е, че я ударих — продължи той и отново се навъси. — Но след теб. Сигурен съм, че ти беше пръв. С бърза ръка и силно око.

— Но как ще знам кога да използвам волята си, след като беше като всеки друг път, когато съм се опитвал?

Въпросът ми го затрудни. Продължаваше да ме гледа, но вече замислено. Накрая рече колебливо:

— Искаш ли да опиташ сега, Оррек? На нещо дребно — например на онзи бурен там? — И посочи няколко глухарчета, подали се между камъните в двора.

Погледнах го. В очите ми отново напираха сълзи и вече не можех да ги сдържам. Захлупих лице в длани и заплаках.

— Не искам, не искам! — повтарях. — Не мога да го направя!

Той се наведе към мен и ме прегърна през рамо. Остави ме да се наплача.

— Няма нищо, миличък — рече накрая тихо. — Не е лесна тази работа.

После ме прати да си измия очите.

Доста време след това не говорехме за дарбата.