Дарът на орела

1ФИКСИРАНЕТО НА ВТОРОТО ВНИМАНИЕ

НАБЛИЖАВАШЕ ОБЯД, когато стигнахме до дома на Ла Горда и малките сестрички. Ла Горда беше сама и стоеше пред вратата, зареяла поглед към далечните планини. Като ме видя, тя се сепна. Обясни, че била изцяло потънала в някакъв спомен, и се намирала на косъм от мига да си спомни нещо много смътно, свързано с мен.

Късно вечерта, след вечерята, Ла Горда, трите сестрички, тримата Хенароси и аз седнахме на пода в стаята на Ла Горда. Жените се настаниха една до друга.

Кой знае защо, макар да бях прекарал с всеки поотделно еднакъв период от време, бях разграничил Ла Горда като човек, който най-добре разбира притесненията ми. Другите сякаш не съществуваха за мен. Сметнах, че е така, вероятно защото Ла Горда ми напомняше за дон Хуан, а другите — не. Имаше нещо много естествено у нея и все пак тази естественост не се отнасяше толкова до действията й, колкото до чувствата, които изпитвах към нея.

Пожелаха да знаят с какво съм се занимавал. Разказах им, че току-що съм бил в град Тула, щата Идалго, където съм разглеждал някакви археологически разкопки. Направила ми е впечатление една редица от четири колосални, подобни на колони, каменни фигури, наречени „Атланти“, изправени на горната основа на една пресечена пирамида.

Всяка от почти цилиндричните фигури с височина четири и половина метра и диаметър около метър, беше изградена от четири отделни парчета базалт, издялани така, че да представляват, по мнението на археолозите, толтекски фигури на воини с военните си амуниции. На около шест метра зад всяка от предните фигури на горната основа на пирамидата имаше друга редица с четири правоъгълни колони със същата височина и ширина като първите, изработени също от четири отделни каменни блока.

Внушителната група Атланти ме беше пленила и заради това, което приятелят ми, завел ме на това място, ми беше разказал за тях. Пазачът на развалините му бил разкрил какво е чувал: че нощем Атлантите се разхождат и земята под тях трепери.

Попитах Хенаросите как биха обяснили думите на моя приятел. Те се престориха на смутени и се закикотиха. Обърнах се към Ла Горда, която седеше до мен, и направо я попитах за мнението й.

— Никога не съм виждала тия фигури — каза тя. — Никога не съм стъпвала в Тула. Плаши ме дори идеята да ида там.

— Защо те плаши, Горда? — попитах.

— Из развалините на Монте Олбан в Оаксака ми се случи нещо — отвърна тя. — Обичах често да се разхождам безцелно из тия развалини, след като навремето нагуалът Хуан Матус ми беше наредил кракът ми да не стъпва там. Не зная защо, но обичах това място. Всеки път, когато отивах в Оаксака, ходех и там. Но тъй като самотните жени винаги биват преследвани, обикновено ходех с Паблито, който е много смел. Ала веднъж отидох с Нестор. Той видя нещо да блещука на земята. Поразкопахме и намерихме странен камък, който пасваше идеално в дланта ми; в камъка беше пробита гладка дупка. Поисках да пъхна пръст в нея, но Нестор ме спря. Камъкът беше гладък и ръката ми страшно се затопли. Не знаехме какво да направим с него. Нестор го взе в шапката си и го отнесохме, сякаш беше някакво животинче.

Всички се разсмяха. В разказа на Ла Горда имаше, изглежда, скрита шега.

— И къде го отнесохте? — попитах я аз.

— Донесохме го в тази къща — отговори тя и думите й предизвикаха несдържан смях у останалите. Те се разкашляха и буквално се задавиха от смях.

— Смеем се на Ла Горда — обясни Нестор. — Трябва да си наясно, че друг инат като нея няма. Нагуалът вече й беше казвал да не се занимава нито с камъни, нито с кости, нито с каквото и да е, което намери заровено в земята. Но тя все го издебваше и си намираше всевъзможни боклуци.

— Тогава в Оаксака — продължи Нестор, — именно тя настоя да вземем проклетия камък. Качихме се с него в автобуса и го носихме чак до тоя град, а после и до тази стая.

— Нагуалът и Хенаро бяха заминали за някъде — продължи Ла Горда. — Събрах смелост и пъхнах пръст в дупката и тогава проумях, че камъкът е бил нарочно издялан, за да пасне в дланта. Тутакси изпитах чувството на оня, който бе държал камъка в ръката си. Беше камък на силата. Настроението ми се промени. Изплаших се. В тъмнината нещо започна да шава застрашително — нещо, което нямаше нито форма, нито цвят. Не можех да стоя сама. Будех се с писъци, а след няколко дни не можех вече и да спя. Всички започнаха да се редуват да стоят при мен — и денем, и нощем.

— Когато Нагуалът и Хенаро се върнаха — поде отново Нестор, — Нагуалът ме изпрати заедно с Хенаро да върна камъка обратно на същото място, откъдето го бяхме изровили. Три дена Хенаро се мъчи да намери мястото. Най-накрая успя.

— А какво се случи с теб, Горда, след това? — попитах я аз.

— Нагуалът ме зарови — каза тя. Девет дена лежах гола в ковчег от кал.

Думите й предизвикаха нов дружен смях.

— Нагуалът й каза, че не може да излиза от него — обясни Нестор. — Нещастната Горда трябваше да ходи в ковчега и по малка, и по голяма нужда. После Нагуалът я напъха в клетка, която бе стъкмил от клонки и кал. От едната й страна имаше вратичка, за да й се подава храна и вода. Всичко останало беше запечатано.

— И защо я затвори така? — попитах.

— Това е единственият начин да предпазиш някого — обясни Нестор. — Трябваше да бъде поставена под земята, за да я изцели пръстта. Няма по-добър целител от пръстта; освен това Нагуалът трябваше да отстрани усещането от този камък, което се беше фокусирало върху Ла Горда. Калта е филтър, който не позволява нищо да минава през него, и в двете посоки. Нагуалът знаеше, че няма да й стане по-зле, ако постои заровена девет дена; можеше да й стане само по-добре. Както и се случи.

— Как се чувстваше заровена така, Горда? — попитах.

— Едва не полудях — каза тя. — Но бях длъжна да го сторя. Ако Нагуалът не ме беше напъхал там, сигурно щях да умра. Силата на този камък беше прекалено голяма за мен; собственикът му сигурно е бил грамаден човек. Убедена бях, че ръката му е двойно по-голяма от моята. Стискал е този камък, за да спаси кожата си, и най-накрая някой го е убил. Неговият страх ме ужасяваше. Усещах как нещо се е упътило към мен да изяде месата ми. Същото е изпитвал и оня човек. Бил е човек на силата, но го е нападнал някой още по-силен.

— Нагуалът казваше — продължи тя, — че щом веднъж си се сдобил с подобна вещ, тя ти носи беда, защото силата й влиза в предизвикателство с други подобни вещи и собственикът се превръща или в преследвач, или в жертва. Нагуалът каза, че естеството на тия вещи ги въвлича във воина, защото частта от нашето внимание, фокусирана върху тях, за да им вдъхне сила, е много опасна, агресивна част.

— Ла Горда е много алчна — намеси се Паблито. — Представила си е, че ако намери нещо, в което вече се е вселила огромна сила, тя също ще стане победител, защото в днешно време никой не предпочита да си прави труда да предизвиква силата.

Ла Горда потвърди това с леко движение на главата.

— Не знаех, че човек може да поеме и други неща, освен силата, която те съдържат — каза тя. — Когато за пръв път пъхнах пръст в дупката и задържах камъка в дланта си, ръката ми се стопли и по нея нагоре плъзна някаква вибрация. Усетих се наистина силна и голяма. Аз съм потайна и затова никой не узна, че държа камък в ръката си. След като го държах няколко дни, настъпи истинският ужас. Усещах, че някой е преследвал собственика на камъка. Изпитвах неговия страх. Без съмнение е бил могъщ магьосник и преследвачът е искал не само да го убие, но и да изяде месата му. Това вече истински ме изплаши. Още тогава щях да захвърля камъка, но чувството, което изпитвах, беше толкова ново, че като последна глупачка продължих да стискам камъка в ръката си. Когато най-после го пуснах, беше вече твърде късно. Нещо в мен се беше променило. Появиха ми се видения на мъже, които идваха към мен, мъже, облечени в странни дрехи. Усещах, че ме хапят, късат плът от краката ми с остри ножчета и със зъбите си. Направо обезумях!

— Как обясни дон Хуан тия видения? — попитах аз.

— Каза, че не са й останали никакви защитни сили — отвърна Нестор. — И поради това е могла да възприеме фиксирането на оня човек, второто му внимание, което [???]

— He. He разбирам какво имаш предвид, Паблито — казах аз. — Но то е защото дон Хуан никога не ми е разказвал нищо за това. За мен темата е абсолютно непозната. Моля те, разкажи ми всичко, което знаеш.

— Атлантите са нагуала; те са сънувачите. Те са редът на второто внимание, изведен напред, и именно затова са толкова страховити и загадъчни. Те са създания на войната, но не на разрушението.

— Другият ред колони — продължи той, — правоъгълните, са редът на първото внимание, тоналът. Те са прикривачите, и именно затова са покрити с надписи. Те са особено миролюбиви и мъдри, обратното на предния ред.

Паблито спря да говори и ме погледна почти предизвикателно, а после по лицето му се разля усмивка.

Реших, че ще продължи да обяснява думите си, но той остана безмълвен, сякаш чакаше моя коментар. Казах му колко съм озадачен и го подканих да продължи да говори. Стори ми се нерешителен, за момент се взря в мен, а сетне пое дълбоко дъх. Едва беше заговорил отново, когато гласовете на останалите се надигнаха в знак на протест.

— Всичко това Нагуалът вече ни го е обяснявал — каза нетърпеливо Ла Горда. — Има ли смисъл да се повтаря?

Опитах да ги накарам да разберат, че наистина нямам никаква представа за какво говори Паблито. Наложих се над тях той да продължи с обясненията си. Последва нова вълна от гласове, които говореха едновременно. По облещените погледи на малките сестри прецених, че вече са много ядосани, особено Лидия.

— Не искаме да говорим за тия жени — обърна се примирително към мен Ла Горда. — Самата мисъл за жените от пирамидите страшно ни изнервя.

— Какво ви става бе, хора? — извиках аз. — Защо се държите така?

— Не знаем — отговори Ла Горда. — Това е някакво чувство у всички ни — чувство, което ни разстройва. Само преди минута се чувствахме много добре, точно преди да започнеш да ни задаваш въпроси за тия жени.

Думите на Ла Горда послужиха като сигнал за тревога. Всички занаставаха и заплашително се насочиха към мен, говорейки високо.

Дълго време ми беше нужно, за да ги успокоя и да ги накарам отново да седнат. Малките сестри бяха много възбудени и настроението им като че ли се отрази и на Ла Горда. Тримата мъже останаха по-сдържани. Обърнах се към Нестор и направо го помолих да ми обясни защо жените са така развълнувани. Очевидно правех неволно нещо, което ги вбесяваше.

— Наистина не зная какво е — каза той. — Сигурен съм, че никой тук не е наясно какво ни става, само дето всички се чувстваме много тъжни и нервни.

— Защото разговаряме за пирамидите ли? — попитах.

— Възможно е — отвърна мрачно той. — Самият аз не знаех, че фигурите са жени.

— Как да не си знаел, идиот такъв! — подскочи Лидия. Нестор като че се изплаши от избухването й. Сви се и овчедушно се усмихна.

— Може и така да е — съгласи се той. — В момента преживяваме много странен период. Вече никой не знае нищо със сигурност. Откакто ти влезе в живота ни, не сме на себе си.

Настъпи тягостно мълчание. Продължих да настоявам, че единственият начин да го разсеем, е да говорим за загадъчните колони на пирамидите. Жените разпалено се възпротивиха. Мъжете останаха мълчаливи. Имах чувството, че по принцип те са съгласни с жените, но тайно искат още да обсъждаме темата, точно каквото исках и аз.

— Разказвал ли ви е дон Хуан още нещо за пирамидите, Паблито? — попитах. Намерението ми беше да насоча разговора встрани от специфичната тема за Атлантите и все пак да се придържам към нея.

— Каза ни, че една пирамида в Тула е водещата — веднага откликна Паблито.

От тона на гласа му направих заключение, че той наистина има желание да говори. А вниманието на останалите чираци ме убеди, че всички тайно желаят да разменят мнения.

— Нагуалът каза, че тя насочва към второто внимание — продължи Паблито, — но че била плячкосана и всичко е разрушено. Каза също, че някои пирамиди били гигантски „неправения“. Не са били жилища, а места за воини, които там да сънуват и да упражняват второто си внимание. Всичко, което са правили, е запечатано в рисунки и фигури по стените.

— А след това — продължи той — дошъл навярно друг вид воини, които не одобрявали направеното от магьосниците на пирамидата с второто им внимание, и разрушили пирамидата и всичко вътре.

— Нагуалът смяташе, че новите воини са били воини от третото внимание, какъвто е самият той: воини, ужасени от злото при фиксирането на второто внимание. Магьосниците на пирамидите се занимавали прекалено много с фиксирането, за да осъзнаят какво става. И когато го постигнали, било вече късно.

В стаята беше тихо. Всички, включително и аз, бяхме като омагьосани от това, което той разказваше. Разбирах идеите, които той излагаше, защото дон Хуан ми ги беше обяснявал.

Дон Хуан казваше, че цялото ни същество се състои от два доловими сектора. Първият е познатото ни физическо тяло, което всички ние сме в състояние да възприемаме; вторият е сияйното тяло, което представлява нещо като пашкул, възприеман само от ясновидците1 — пашкул, който ни придава вид на гигантски сияйни яйца. Казваше също, че една от най-важните цели на магьосничеството е да се достигне този сияен пашкул; цел, която се изпълнява посредством сложната практика на сънуването, както и чрез строго, системно усилие, което той наричаше неправене. Той определяше неправенето като необичайно действие, което ангажира цялото ни същество, като го принуждава да осъзнае сияйния си сектор.

За да обясни тези схващания, дон Хуан бе разделил съзнанието ни на три неравномерни части. Най-малката част беше назовал „първото внимание“ и беше казал, че това е съзнанието, което всеки нормален човек е развил у себе си, за да се справя с всекидневния свят; то обхваща възприятията на физическото тяло. Друга, по-голяма част, бе нарекъл „второто внимание“ и го беше описал като| съзнанието, от което се нуждаем, за да долавяме нашия сияен пашкул и да се държим като сияйни същества. Беше казал, че докато сме живи, второто ни внимание остава на заден план, освен ако не бъде изведено напред чрез умишлена тренировка или в резултат на случайна травма, и че обхваща съзнанието на сияйното тяло. Последната част, най-голямата, беше назовал „трето внимание“ — неизмеримо съзнание, което ангажира неопределими аспекти на съзнанието на физическото и на сияйното тела.

Бях го попитал дали той самият е изпитвал третото внимание. Казал ми беше, че се намира на периферията му и че ако някога навлезе напълно в него, аз моментално ще го узная, защото той целият ще се превърне в това, което е в действителност — един изблик на енергия. Добавил беше, че бойното поле на воините е второто внимание, нещо като тренировъчна площадка за постигане на третото внимание. Било доста трудно за постигане състояние, но много плодотворно, след като бъде достигнато.

— Пирамидите са зловредни — продължи Паблито. — Особено за незащитени магьосници като нас. Още по-лоши са те за безформени воини като Ла Горда. Нагуалът ни е казвал, че няма нищо по-опасно от злонамереното фиксиране на второто внимание. Когато воините се научат да се съсредоточават върху слабата страна на второто внимание, нищо не може да се изпречи на пътя им. Превръщат се в ловци на хора, в таласъми. Дори и да не са вече живи, могат да настигнат жертвите си през времето, все едно че ги има тук и сега; защото именно жертви ставаме ние, щом нахълтаме в някоя от пирамидите. Нагуалът ги наричаше капани на второто внимание.

— И какво no-точно каза той, че ще се случи? — попита Ла Горда.

— Нагуалът каза, че можем да издържим евентуално едно посещение на пирамидите — обясни Паблито. — При второто посещение ще изпитаме непозната тъга. Ще ни прилича на студен бриз, от който ще се почувстваме неспокойни и изтощени; умора, която скоро ще се превърне в несполука. Няма да мине и миг и ще бъдем урочасани; всичко може да ни се случи. Всъщност Нагуалът каза, че нашите собствени нишки на несполуката се дължат на желанието ни да посетим тия пирамиди, въпреки обратните препоръки.

— Елихио например — не спираше да говори Паблито — винаги се е подчинявал на Нагуала. Там няма да го намерите мъртъв; както и този Нагуал тук; те винаги са имали късмет, докато останалите от нас са урочасани, особено Ла Горда и аз. Не помните ли как ни ухапа едно и също куче? И как едни и същи гнили греди от тавана в кухнята на два пъти се стоварваха върху нас?

— Това Нагуалът никога не ми го е обяснявал — каза Ла Горда.

— Обяснявал ти го е — настоя Паблито.

— Ако знаех, че е толкова лошо, кракът ми нямаше да стъпи по тия прокълнати места — запротестира Ла Горда.

— На всеки от нас Нагуалът ни е казвал едно и също — намеси се Нестор. — Проблемът е в това, че не всеки от нас е слушал внимателно, или по-скоро всеки го е слушал по своя си начин и е чул онова, което е искал да чуе.

— Нагуалът казваше, че фиксирането на второто внимание има две лица. Първото и най-лесно лице е злонамереното. Понякога се случва сънувачите да използват своето сънуване, за да фокусират второто си внимание върху проблемите на света, като парите и властта върху хората. Другото лице е най-трудно за постигане и това може да стане, когато сънувачите фокусират второто си внимание върху проблеми, които не са нито в, нито от тоя свят, като например пътуването в неизвестното. Воините се нуждаят от безкрайна безупречност, за да достигнат до това лице.

Обясних им колко съм сигурен, че дон Хуан е разкрил някои неща пред някои от нас, а други неща — пред другите. Не можех например да си спомня дон Хуан някога да е обсъждал с мен злонамереното лице на второто внимание. А после им казах какво ми е обяснил дон Хуан във връзка изобщо с фиксирането на вниманието.

Беше подчертал пред мен, че всички археологически развалини в Мексико, особено пирамидите, са вредни за съвременния човек. Описал ми беше пирамидите като чужд израз на мисли и действия. Казал ми беше, че всяка вещ, всяка рисунка в тях, е била премерено усилие да се регистрират страни на вниманието, съвършено чужди за нас. За дон Хуан не само руините на културите от миналото съдържат в себе си опасни елементи; всичко, което представлява обект на маниакален интерес, има зловреден потенциал.

Веднъж бяхме разговаряли подробно за това. Беше станало в резултат на някои мои коментари относно недоумението ми къде да скрия записките си. Отнасях се с тях най-егоистично и се бях вманиачил за тяхната безопасност.

— Какво да направя? — бях го попитал.

— Навремето Хенаро ти беше предложил едно разрешение — беше ми отговорил той. — Както винаги, ти си помисли, че той се шегува. А той никога не се шегува. Каза ти, че трябва да пишеш с връхчето на пръста, вместо с молив. Ти не му повярва, защото не можеше да си представиш, че това е неправенето на воденето на записки.

Бях възразил, че предложението е било на шега. Мнението ми за мен самия беше, че съм специалист по обществени науки, който трябва да записва всичко казано и сторено, за да си направи съответните правдоподобни изводи. За дон Хуан едното нямаше нищо общо с другото. Да бъдеш сериозен студент нямаше нищо общо с това да си водиш записки. Лично аз не виждах никакво разрешение; предложението на дон Хенаро ми изглеждаше смешно, а не реална възможност.

Дон Хуан бе доразвил възражението си. Казал бе, че воденето на записки е начин да се ангажира първото внимание в задачата да се запомни, и че аз съм си водил записки, за да запомня какво е казвал и правил той. Препоръката на дон Хенаро не била шега, защото писането с върха на пръста ми върху лист хартия като неправене на воденето на записки щяло да подтикне второто ми внимание да се фокусира върху запомнянето и по този начин няма да трупам листа. Според дон Хуан крайният резултат би бил по-точен и по-мощен, отколкото ако съм си водил записки. Доколкото знаел, такива опити никога не били правени, но принципът бил непоклатим.

Известно време настояваше да го правя. Бях се обезпокоил. Воденето на записки играеше роля не само на мнемонично средство, но ме и успокояваше. Беше най-услужливата ми патерица. Натрупването на листове укрепваше чувството ми за цел и душевното ми равновесие.

— Когато се тревожиш какво да правиш с листата си — обясняваше ми дон Хуан, — ти фокусираш една много опасна страна от себе си върху тях. Всички си имаме такава опасна страна, това фиксиране. Колкото по-силни ставаме, толкова по-смъртоносна е тази страна. Препоръката към воините е да не притежават никакви материални вещи, върху които да фокусират силата си, а да я фокусират върху духа, върху истинската борба в неизвестното, не върху дребнавите щитове. В твоя случай записките са твой щит. Те няма да те оставят да живееш на мира.

Сериозно усещах, че нищо на тоя свят не би ме разделило със записките ми. Тогава дон Хуан ми измисли задача, свързана именно с неправенето. Каза ми, че за човек, егоист като мен, най-подходящият начин да се освободя от бележниците си, е да ги разкрия, да ги хвърля най-явно, да напиша книга. По онова време си мислех, че шегата му е още по-голяма от шегата да си водя записки с върха на пръста.

— Твоята натрапчивост да притежаваш и да не се разделяш с вещите не е единствена — беше ми казал той. — Всички, които искат да вървят по пътеките на воина, да следват пътя на магьосника, трябва да се освобождават от това фиксиране.

— Моят покровител — беше продължил той — ми казваше, че настъпва момент, когато воините наистина имат вече материални предмети, към които се привързват. Това пък пораждаше въпроса кой предмет би бил по-мощен или най-мощен. Останки от тия предмети все още се намират на тоя свят, отломки от надпреварата за сила. Никой не може да каже какво фиксиране са получили тия предмети. Мъже, далече по-могъщи от теб, са вливали в тях всичките страни на вниманието си. Ти едва си започнал да вливаш дребнавите си безпокойства върху своите записки. Още не си достигнал до другите нива на вниманието. Помисли си колко ужасно би било да се озовеш в края на пътеката си на воин и все още да носиш на гръб вързопчето със записките си. До това време записките ти ще са оживели, особено ако се научиш да ги пишеш с върха на пръста си, и пак ще трябва да трупаш листа. При тия обстоятелства никак няма да се учудя, ако някой забележи, че вързопчетата ти са започнали да ходят.

— За мен е лесно да разбера защо Нагуалът Хуан Матус не е искал да притежава нищо — обади се Нестор, след като свърших своя разказ. — Ние всички сме сънувачи. Той не е искал да фокусираме сънуваното си тяло върху слабата страна на второто внимание.

— По онова време не проумявах маневрите му — продължи Нестор. — Противен ми беше фактът, че ме кара да изхвърля всичко, което имам. Смятах, че постъпва несправедливо. Струваше ми се, че се опитва да попречи на Паблито и Бениньо да ми завиждат, защото те самите си нямаха нищо. В сравнение с тях аз бях заможен. Нямах и представа тогава, че така той предпазва сънуваното ми тяло.

Дон Хуан ми беше описвал сънуването по различни начини. Най-неясният от всички сега ми се струва този, който най-добре определя нещата. Казваше, че сънуването по своята същност неправенето на спането. Като такова сънуването дава възможност на практикуващите да прекарат в дрямка тази част от живота си. Все едно че сънувачите вече не спят. И все пак не се разболяват от това. На сънуващите не им липсва сън, но ефектът от сънуването изглежда като увеличено време на будуване, което се дължи на така нареченото допълнително тяло, сънуваното тяло.

Дон Хуан ми беше обяснил, че понякога сънуваното тяло се нарича „двойник“ или „другият“, тъй като е съвършено копие на тялото на сънувача. По същество то е енергията на едно сияйно същество — възбяла, призракоподобна еманация, която се проектира вследствие на фиксирането на второто внимание върху един триизмерен образ на тялото. Дон Хуан беше обяснил, че сьнуваното тяло не е дух, а е истинско като всичко, с което ce занимаваме в тоя свят. Казал беше, че второто внимание i неизбежно се фокусира върху цялостното ни същество като енергийно поле и трансформира тази енергия в нещо подходящо. Най-често това е образът на физическото тяло, с което ние вече сме напълно запознати от нашето всекидневие и поради използването на първото ни внимание. Онова, което канализира енергията на цялостното ни същество да произведе нещо в границите_на възможното, е известно под думата воля. Дон Хуан не можеше да каже какви са тия граници, освен дето на нивото на сияйните същества обхватът бил толкова широк, че било безсмислено да се опитваме да установим предела — така енергията на едно сияйно същество може да бъде трансформирана чрез волята в каквото и да било.

— Нагуалът твърдеше, че сънуваното тяло се включва и прикрепва към всичко — намеси се Бениньо. — То нямало сетива. Казваше, че мъжете са по-слаби от жените, защото сънуваното тяло на един мъж било по-егоистично.

Сестричките се съгласиха, като едновременно закимаха с глава. Ла Горда ме погледна и се усмихна.

— Нагуалът ми казваше, че ти си цар на чувството за собственост — каза ми тя. — Хенаро пък твърдеше, че ти се сбогуваш дори с лайната си, преди да ги отмиеш.

Сестричките се претърколиха на земята от смях. Хенаросите явно се мъчеха да изглеждат сдържани. Нестор, който седеше до мен, ме потупа по коляното.

— Нагуалът и Хенаро ни разправяха големи истории за теб — каза той. — Години наред ни забавляваха с разкази за някакъв чудак, техен познат. Сега вече знаем, че това си бил ти.

Усетих вълна на притеснение. Струваше ми се, че дон Хуан и дон Хенаро бяха извършили предателство спрямо мен, като те самите са ми се подигравали пред чираците. Обзе ме самосъжаление. Започнах да се вайкам. На глас казах, че са имали предубеждение спрямо мен, като са ме мислели за глупак.

— Не е вярно — каза Бениньо. — Ние страшно се радваме, че си с нас.

— Така ли? — троснато подхвърли Лидия. Всички захванаха разпалено да спорят. Мъжете и жените се разделиха. Ла Горда не се присъедини нито към едните, нито към другите. Остана да седи до мен, докато другите се изправиха и се развикаха.

— Минаваме през труден период — каза ми тихо Ла Горда. — Толкова много сънувахме и пак не ни стигна.

— Колко ще ви стигне, Горда? — попитах я.

— Не знаем — каза тя. — Надявахме се ти да ни кажеш. Малките сестри и Хенаросите пак насядаха, за да чуят какво ми казва Ла Горда.

— Нужен ни е водач — продължи тя. — Ти си Нагуал, но не си водач.

— За да стане един Нагуал съвършен, е нужно време — каза Паблито. — Нагуалът Хуан Матус ми разправяше, че сам той като млад също бил голям некадърник, докато нещо не го разтърсило от самодоволството му.

— Не вярвам — извика Лидия. — На мен никога не ми го е казвал.

— Казваше, че бил голям паралия — добави тихичко Ла Горда.

— Нагуалът ми казваше, че на младини бил урочасан точно като мен — обади се Паблито. — И на него покровителят му казал да не стъпва в пирамидите и точно заради това той на практика живял там, докато не бил изгонен от цяла орда призраци.

Очевидно никой друг не знаеше тази история, защото всички се ококориха.

— Съвсем бях забравил за това — обясни Паблито. — Чак сега си го спомних. Точно както стана с Ла Горда. Един ден след като Нагуалът най-накрая станал безформен воин, злонамерените фиксации на ония воини, които практикували сънуването и другите неправения в пирамидите, тръгнали да го гонят. Намерили го да работи на нивата. Казваше как видял от рохкавата земя на една току-що разорана бразда да се подава една ръка и да го сграбчва за крачола на панталоните. Помислил, че е някой селянин, по случайност заровен там. Опитал се да го изрови. После осъзнал, че разкопава ковчег от кал: в него бил заровен човек. Нагуалът разправяше, че човекът бил много слаб и мургав и нямал коса. Нагуалът се помъчил набързо да запечата пак ковчега. Не искал да го видят съселяните му, а не искал и да навреди на човека, като го изрови против желанието му. Толкова се заплеснал в действията си, че не забелязал кога около него се насъбрали другите селяни. После Нагуалът каза, че ковчегът от кал се разпаднал и тъмнокожият човек се разкрил — бил напълно гол. Нагуалът опитал да му помогне и помолил хората наоколо да му се притекат на помощ. Те му се изсмели. Помислили, че е пиян, че е в делириум тременс, защото на полето нямало нито човек, нито ковчег от пръст, нито нещо подобно.

— Нагуалът разправяше — продължи Паблито, — че бил потресен, но не посмял да съобщи за това на своя покровител. Било без значение, защото посред нощ след него тръгнали цял орляк призраци. Отишъл да отвори входната врата, след като някой почукал, и вътре нахлули цяла орда голи мъже с облещени жълти очи. Хвърлили го на пода и се накачили връз него. Щели да му изпочупят всичките кости, ако не били светкавичните действия на покровителя му. Той видял призраците и издърпал Нагуала на безопасно място в дупка в земята. Заровил там Нагуала, а призраците наклякали около дупката в очакване на сгоден момент.

— Нагуалът ми съобщи — каза накрая Паблито, — че така се изплашил, та най-драговолно продължил да си влиза в пръстения ковчег всяка нощ, дълго след като призраците били вече изчезнали.

Паблито спря да говори. Всички се приготвиха като че ли да излизат. Суетяха се и се наместваха, сякаш да покажат, че са се уморили вече да седят на едно място.

В този момент аз им съобщих колко съм се смутил, като съм чул какво разказва моят приятел за нощните разходки на Атлантите из пирамидите на Тула. До този ден не бях осъзнал дълбините на това, на което ме бяха научили дон Хуан и дон Хенаро. Разбрах, че напълно съм се отказал да преценявам, макар да ми беше станало ясно, че възможността тия колосални фигури от камък да се разхождат така, не влиза в сферата на сериозните размишления. Реакцията ми направо ме удиви.

Обясних им надълго и нашироко, че идеята за нощните разходки на Атлантите е ясен пример за фиксиране на второто внимание. Бях стигнал до това заключение, използвайки следната група предположения: първо, че ние сме просто това, което нашият здрав разум изисква от нас да вярваме, че сме. Второ, че в действителност ние сме сияйни същества, осъзнали своята сияйност; ние сме способни да разгадаем различни страни на нашето съзнание или на нашето внимание, както го наричаше дон Хуан. Трето, че разгадаването можеше да се осъществи посредством умишлено усилие, както и ние самите се мъчехме да направим, или случайно, с помощта на телесна травма. Четвърто, че едно време магьосниците нарочно са насочвали различни страни от вниманието си към материални обекти. Пето, че Атлантите, съдейки по будещата страх околна среда, навярно са били обекти за фиксиране от страна на магьосници от други времена.

Казах още, че пазачът, който бе дал на приятеля ми информацията, без съмнение разгърнал друга страна на неговото внимание; че е станал, навярно без да иска, дори само за миг, приемник на проекциите от второто внимание на древните магьосници. Тогава за мен не беше чак толкова невероятно човекът да си е представял визуално фиксирането на тия магьосници.

Ако магьосниците бяха привърженици на традицията на дон Хуан и дон Хенаро, щяха да бъдат безупречни изпълнители, и в такъв случай нямаше да има граница за това, което биха постигнали с фиксирането на второто си внимание. Ако те биха решили Атлантите да се разхождат нощем, Атлантите наистина щяха да си се разхождат нощем.

Докато говорех така, трите сестрички много се ядосаха и явно се настроиха против мен. Когато свърших, Лидия ме обвини, че освен да говоря, нищо друго не правя. После станаха и излязоха, без дори да се сбогуват. Мъжете ги последваха, но спряха до вратата и се ръкуваха с мен. В стаята останахме само с Ла Горда.

— С тия жени нещо не е наред — казах аз.

— Не. Просто се измориха от разговора — каза Ла Горда. — От теб очакват някакви действия.

— Как пък Хенаросите не се измориха от разговора? — попитах аз.

— Те са по-глупави от жените — отговори суховато тя.

— А ти, Горда? — попитах. — И ти ли се измори от разговора?

— Не зная какво ми е — заяви тържествено тя. — Когато съм с теб, не се изморявам, но когато съм със сестричките, изпитвам смъртна умора, точно като тях.

През следващите няколко безинтересни дни, прекарани с тях, стана съвсем очевидно, че сестричките са напълно враждебно настроени спрямо мен. Хенаросите ме приемаха някак безусловно. Само Ла Горда ми се струваше на едно ниво с мен. Зачудих се защо. Преди да замина за Лос Анджелис я попитах за това.

— Не зная как е възможно, но свикнах с теб — каза ми тя. — Сякаш ние двамата сме заедно, докато сестричките и Хенаросите са от друг, различен свят.

2ВИЖДАНЕ ЗАЕДНО

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ след като се върнах в Лос Анджелис започнах да изпитвам някакво неприятно чувство, което си обясних като световъртеж или внезапна загуба на дъха вследствие на физическо усилие. Една нощ то стана вече непоносимо: събудих се ужасен, неспособен да дишам. Лекарят, при когото отидох, постави диагноза на състоянието ми като свръхвентилация, най-вероятно поради пренатоварване. Предписа ми успокоително и ми препоръча да дишам в хартиена кесия, в случай че пристъпът се повтори.

Реших да се върна в Мексико, за да потърся съвет от Ла Горда. Споделих с нея каква е диагнозата на лекаря, а тя спокойно ме увери, че не става дума за болест, а че най-накрая съм загубил щитовете си и че това, което изпитвам, е „загубата на моята човешка форма“ и аз навлизам в ново състояние на отделяне от човешките дела.

— Не се противи — каза ми тя. — Естествената ни реакция е да се преборим с това състояние. Постъпвайки така, ние го разпръсваме. Откажи се от страховете си и тръгни стъпка по стъпка след загубата на човешката си форма.

И тя добави, че в нейния случай разпадането на човешката й форма е започнало от утробата й с остра болка и необичаен натиск, който се придвижил бавно в две посоки — към краката, и нагоре, към гърлото. Каза ми също, че резултатът се усещал незабавно.

Поисках да запиша всеки нюанс от навлизането ми в това ново състояние. Подготвих са да правя пълен отчет за всичко, което ставаше с мен, но за мое огромно съжаление не се случи нищо повече. След няколко дни безплодно очакване аз се отказах, след като Ла Горда ми беше вече обяснила за какво става дума, и реших, че лекарят е поставил правилна диагноза за състоянието ми. За мен беше съвършено разбираемо. Носех отговорност, която пораждаше непоносимо напрежение. Бях приел да стана водач, както настояваха чираците, но нямах представа как да се държа.

Напрежението в живота ми имаше и по-сериозни прояви. Обичайното ниво на енергията ми рязко спадаше. Дон Хуан би казал, че губя личната си сила и че евентуално мога да загубя и живота си. Дон Хуан ме беше подготвил да живея изцяло благодарение на личната си сила, под което разбирах, че се отнася за състоянието на съществуване. Това е съотношение, което не може да се наруши, без да настъпи смъртта на субекта: Тъй като не виждах никакъв начин да променя тази ситуация, реших, че животът ми идва към своя край. Усещането, че съм обречен, като че ли вбеси всичките чираци. Реших да се махна от тях за няколко дни, за да разсея мрачното си настроение и тяхната напрегнатост.

Когато се върнах, заварих ги да стоят пред входа на къщата на сестрите, сякаш ме очакваха. Нестор изтича до колата ми и още преди да изключа двигателя изломоти, че Паблито е избягал. Отишъл да умре в град Тула, мястото на неговите прадеди. Бях потресен. Чувствах се виновен. Ла Горда не сподели безпокойството ми. Тя сияеше, излъчваше доволство.

— По-добре оня мърльо да умре — каза тя. — Сега вече всички ще живеем в хармония, както трябва. Нагуалът ни казваше, че ти ще промениш живота ни. Е, ти го промени. Паблито вече няма да ни досажда. Ти ни отърва от него. Виж колко сме щастливи. Без него ни е по-добре.

Лекомислието й ме вбеси. Заявих колкото е възможно по-категорично, че дон Хуан е дал на всички нас, по най-изобретателен начин, образеца на воинския живот. Подчертах, че безупречността на един воин изисква да не оставям Паблито да умре просто така.

— И какво смяташ да направиш? — попита Ла Горда.

— Ще наредя на някой от вас да живее с него — казах, — докато всички вие, включително и Паблито, успеете да се изнесете от тук.

Те ми се изсмяха, дори Нестор и Бениньо, които смятах за най-близки до Паблито. Ла Горда се смя повече от останалите, очевидно за да ме предизвика.

Обърнах се към Нестор и Бениньо за морална подкрепа. Те извърнаха погледи.

Помолих Ла Горда да ме разбере. Няколко пъти я помолих. Използвах всичките аргументи, за които се сещах. Тя ме изгледа с пълно презрение.

— Да тръгваме — каза тя на останалите.

Отправи ми най-безизразната си усмивка. Сви рамене и лекомислено нацупи устни.

— Можеш и ти да дойдеш с нас — каза ми тя, — стига да не задаваш въпроси и да не говориш за оня мърльо.

— Ти си безформен воин, Горда — казах аз. — Сама ми го призна. Защо тогава осъждаш Паблито?.

Ла Горда не отговори. Но усети удара. Намръщи се и избегна погледа ми.

— Ла Горда е с нас! — изкрещя с тъничък глас Жозефина.

Сестричките се скупчиха около Ла Горда и я задърпаха навътре в къщата. Последвах ги. Нестор и Бениньо също влязоха.

— Какво смяташ да правиш — да вземеш някой от нас насила ли? — попита ме Ла Горда.

Казах на всички, че считам за свой дълг да помогна на Паблито и че бих направил същото за всеки от тях.

— Наистина ли мислиш, че ще успееш? — попита ме Ла Горда и от очите й се разхвърчаха гневни искри.

Прииска ми се да ревна от ярост, както бях направил веднъж в тяхно присъствие, но този път обстоятелствата бяха различни. Не можех да го направя.

— Ще взема Жозефина със себе си — казах. — Аз съм Нагуалът.

Ла Горда насъбра сестричките и ги прикри с тялото си. Понечиха да се хванат за ръце. Нещо ми подсказваше, че ако го сторят, съчетанието на силата им би станало страшно и усилията ми да издърпам Жозефина биха се оказали безполезни. Оставаше ми единствено да ги атакувам преди да успеят да се групират. Блъснах Жозефина с дланите на ръцете си и я запратих в центъра на стаята. И преди още да имат време отново да се съберат, ударих Лидия и Роза. Те се превиха от болка. Ла Горда се насочи вбесена към мен: досега не я бях виждал такава. Приличаше на диво животно. Цялата й концентрация се беше насочила в един-единствен скок на тялото й. Блъснеше ли ме, щеше да ме убие. Мина покрай гърдите ми на сантиметри. Сграбчих я отзад в мечешка прегръдка и се повалихме на земята. Затъркаляхме се напред-назад, докато напълно се изтощихме. Тялото й се отпусна. Тя започна да гали опакото на ръцете ми, здраво сплетени на корема й.

В този миг забелязах, че Нестор и Бениньо стоят до вратата. И двамата изглеждаха на границата на физическото рухване.

Ла Горда се усмихна кротко и ми пошепна в ухото, че много се радва, задето съм я надвил.

Отведох Жозефина при Паблито. Усещах, че единствено тя от учениците има истинска нужда някой да се погрижи за нея, а и Паблито най-малко я ненавиждаше. Бях сигурен, че кавалерското му чувство ще го принуди да й подаде ръка, тъй като тя наистина щеше да има нужда от помощ.

След месец се върнах още веднъж в Мексико. Паблито и Жозефина се бяха върнали. Живееха заедно в къщата на дон Хенаро, където живееха и Бениньо и Роза. Нестор и Лидия живееха при Соледад, а Ла Горда обитаваше сама къщата на сестричките.

— Изненадва ли те прегрупирането ни? — попита Ла Горда.

Учудването ми беше повече от очевидно. Поисках да разбера всички подробности за тази нова организация.

Ла Горда ми съобщи с равен тон, че не знае никакви подробности. Решили били да живеят по двойки, но не като двойки. Добави, че, противно на това, което може би си мисля, те били безупречни воини.

Новата конфигурация беше по-скоро приятна. Всички изглеждаха съвършено спокойни. Вече нямаше кавги, нито изблици на съперничество. Бяха започнали да се обличат с индиански дрехи, типични за областта. Жените носеха тесни рокли, които почти стигаха пода. Носеха и тъмни шалове и сплитаха косите си, с изключение на Жозефина, която винаги носеше шапка. Мъжете бяха обути с тънки, подобни на пижама, панталони, носеха ризи и сламени шапки. На краката си всички имаха домашно изработени сандали.

Поинтересувах се от причината за този нов начин на обличане и Ла Горда ми каза, че се готвели да си тръгват. Рано или късно, с моя помощ или от самосебе си, щели да напуснат тази долина. Щели да отидат в един нов свят, да започнат нов живот. Щом направели това, щели да усетят промяната; колкото по-дълго носят индианските си костюми, толкова по-драстична щяла да бъде промяната, когато облечели градските си дрехи. Каза също, че били научени да са гъвкави, с лекота да приемат всяка ситуация, в която се озоват, и че и аз съм бил научен на същото. Предизвикателството към мен било да се справям с лекота с тях, независимо как те се отнасят с мен. На свой ред предизвикателството към тях било да напуснат долината и да се установят някъде другаде, за да разберат дали са толкова гъвкави, колкото трябва да бъдат всички воини.

Попитах я за чистосърдечното й мнение относно шансовете ни за успех. Тя каза, че по лицата на всички ни бил изписан неуспехът.

После Ла Горда рязко смени темата и ми каза, че в сънуването тя се озовала, вперила поглед в гигантско тясно дефиле, между две огромни заоблени възвишения; мислеше, че те са й познати, и ме помоли да я закарам до някакъв близък град. Без да знае защо, вярваше, че двете възвишения се намират именно там и че посланието на нейното сънуване било да отидем там двамата.

Поехме на път с пукването на зората. Бях минавал веднъж през този град. Беше съвсем малък и никога не бях забелязвал в околностите му нищо, което и най-смътно да напомня за видението на Ла Горда. Около него се простираха само ерозирали хълмове. Оказа се, че такива хълмове там няма, а може и да имаше, но ние не успяхме да ги намерим.

Двата часа, през които останахме в градчето обаче, и двамата изпитахме чувството, че знаем нещо неопределено; чувство, което на моменти се превръщаше в сигурност, а после отново се стопяваше в тъмнината, за да се превърне в най-обикновено раздразнение и разочарование. Посещението в тоя градец ни развълнува по най-загадъчен начин; по неизвестни причини, и двамата много се развълнувахме. Аз потънах в бездната на някакво крайно нелогично противоречие. Не си спомнях някога да съм спирал в града и въпреки това можех да се закълна, че не само съм бил в него, но и съм живял там известно време. Споменът ми не беше ясен; в паметта ми не бяха останали нито улици, нито къщи. Изпитвах само смътното, но силно усещане, че в ума ми нещо ще се проясни. Не бях сигурен какво, навярно спомен. На моменти това смътно усещане се разрастваше, особено когато видях една къща. Паркирах пред нея. С Ла Горда я гледахме от колата около половин час, но нито тя, нито аз предложихме да излезем от колата и да влезем в къщата.

И двамата бяхме много навъсени. Заговорихме за видението й на две планини; скоро разговорът ни се превърна в свада. Тя си мислеше, че не съм взел сънуването й насериозно. От дума на дума се разпалихме и накрая завършихме, закрещели един срещу друг, но не толкова от гняв, колкото от нерви. Усетих се и спрях.

На връщане паркирах колата встрани от селския път. Излязохме да се поразтъпчем. Повървяхме малко; беше твърде ветровито, за да ни бъде приятно. Ла Горда изглеждаше още нервирана. Върнахме се при колата и седнахме вътре.

— Защо не вземеш да възстановиш познанията си? — с умоляващ тон се обърна Ла Горда към мен. — Щеше да се сетиш, че загубата на човешката форма…

И спря по средата на изречението; навярно навъсеното ми лице я беше пресякло. Разбираше вътрешната ми борба. Ако съществуваше някакво познание, което да мога съзнателно да възстановя, досега да го бях направил.

— Но нали сме сияйни същества — рече тя със същия умолителен тон. — Имаме толкова много у себе си. Ти си Нагуалът. У теб има дори още повече.

— Какво според теб трябва да направя? — попитах аз.

— Трябва да се отърсиш от желанието си да се вкопчваш — каза тя. — Същото се случваше и с мен. Хващах се за нещата, като например за храната, която харесвах, за планините, където живеех, за хората, с които ми беше приятно да разговарям. Но най-много от всичко се бях вкопчила в страстното си желание да се харесвам.

Обясних й колко безсмислен за мен е светът й, защото нямах чувството да съм се вкопчил в нещо. Тя настоя, че по някакъв начин знам, че поставям бариери пред възможността да изгубя човешката си форма.

— Вниманието ни е тренирано да се фокусира най-упорито — продължи тя. — По такъв начин ние крепим света. Първото ти внимание е научено да се фокусира върху нещо, съвсем неизвестно за мен, но много познато за теб.

Казах й, че мислено се занимавам с абстракции — не абстракции като например в математиката, а по-скоро с теореми за разумност.

— Сега е моментът да се отърсиш от всичко това — каза тя. — За да загубиш човешката си форма, ще трябва да отхвърлиш целия този баласт. Ти се опитваш толкова настойчиво да контрабалансираш, че направо се парализираш.

Нямах настроение да споря. Това, което тя наричаше загуба на човешката форма, беше понятие прекалено смътно за непосредствени разсъждения. В момента бях зает с преживяванията в този град. Ла Горда нямаше желание да разговаряме за това.

— Единственото, което има значение, е ти да възстановиш познанията си — каза тя. — Ако е нужно, можеш да го направиш както в деня, когато Паблито избяга и двамата с теб се сбихме.

Ла Горда каза, че случката от оня ден била пример за „възстановяване на познанието“. Без напълно да съзнавам какво правя, бях изпълнил сложни маневри, които изисквали виждане.

— Ти не само ни нападна — каза тя. — Ти видя.

В определен смисъл тя беше права. Нещо съвсем необикновено бе станало тогава. Бях го премислил в пълни подробности, ограничавайки се обаче до чисто личните разсъждения. Нямах правдоподобно обяснение за това, освен дето казах, че емоционалният заряд на оня момент ми е повлиял по непонятен начин.

Когато бях пристъпил в къщата и видях четирите жени, за част от секундата осъзнах, че съм способен да изменя обикновения си начин на наблюдение. Съгледах пред себе си четири аморфни петна от много силна кехлибарена светлина. Едното беше по-меко, по-приятно. Другите три бяха неприветливи, резки млечно-кехлибарени отблясъци. Мекият отблясък беше Ла Горда. В един момент трите неприветливи отблясъка застрашително се насочиха към мен.

Петното с възбяло сияние най-близко до мен, което беше всъщност Жозефина, бе малко извън равновесие. То се накланяше напред, така че аз го бутнах. Другите две сритах по хлътванията, които имаха на дясната си страна. Нямах ясна представа, че именно там трябва да ги сритам. Просто осъзнах, че това хлътване ми е удобно — то някак ме приканваше да поставя крака си точно там. Резултатът беше унищожителен. Лидия и Роза припаднаха на място. Бях ги изритал по дясното бедро. Не беше ритник, с който се чупят кости, а просто бях бутнал с крак петната от светлина пред себе си. Въпреки това ги бях повалил с удар сякаш в най-уязвимата част на телата им.

Ла Горда имаше право — аз наистина бях възстановил известни познания, за които нямах и понятие. Ако това се наричаше виждане, по логиката на моя интелект това означаваше, че виждането е понятие на тялото. Преобладаващите визуални възприятия у нас влияят върху това телесно познание и то изглежда свързано с очите. Това, което аз изпитвах, съвсем не беше визуално. Петната от светлина виждах с нещо друго, освен с очите си, тъй като съзнавах, че четирите жени бяха в зрителното ми поле, докато се разправях с тях. Петната светлина дори не съвпадаха точно със силуетите им. Двете групи образи бяха отделни. Сложното за мен беше въпросът с времето. Всичко беше сгъстено в рамките на няколко секунди. Ако наистина се бях пренесъл от едната сцена на другата, движението трябва да е било толкова бързо, че практически нямаше значение, затова си спомних единствено, че възприемам едновременно две отделни сцени.

След като бях ритнал двете петна от светлина, мекото петно — Ла Горда — се насочи към мен. Не дойде право при мен, а се придвижи под ъгъл към лявата ми страна от момента, в който се размърда; очевидно имаше намерение да се изплъзне, затова когато отблясъкът мина край мен, аз го сграбчих. Докато се затъркалях по пода с него, почувствах как се разтапям в петното. За първи път тогава аз наистина загубих усет за свързаност между отделните събития. Осъзнах се отново едва когато Ла Горда вече галеше опакото на ръцете ми.

— При нашето сънуване сестричките и аз се научихме да сплитаме ръце — каза Ла Горда — Знаем как да правим редица. В оня ден проблемът ни беше, че никога не бяхме правили редица извън нашата стая. Именно затова ме въвлякоха вътре. Твоето тяло знаеше какво е да сплетем ръце. Ако го направехме, аз щях да изпадна под техен контрол. Те са далече по-свирепи от мен. Телата им са здраво запечатани; сексът не ги занимава. А мен ме прави по-слаба. Сигурна съм, че при теб именно сексът е причината да се затрудняваш с възстановяването на познанието си.

Тя продължи да говори за омаломощаващите влияния след секса. Почувствах се неловко. Опитах да извъртя разговора встрани от темата, но тя, изглежда, твърдо беше решила да се върне към нея, независимо от моето неудобство.

— Да отидем с колата до Мексико Сити — предложих в отчаянието си аз.

Помислих, че ще я стресна. Тя не отговори. Нацупи устни и присви очи. Стегна мускулите на брадичката си, вдигайки долната устна нагоре, докато стигна почти до носа. Лицето й така се изкриви, че направо ме порази. Тя реагира на изненадата ми и отпусна лицевите си мускули.

— Хайде, Горда — подхванах аз. — Да отидем до Мексико Сити.

— Давай. Защо не? — каза тя. — Да взема ли нещо? Не очаквах такава реакция и сам се стреснах.

— Нищо — казах. — Ще отидем както сме си така.

Без да казва нищо повече, тя се отпусна на седалката и запрашихме към Мексико Сити. Беше още рано, преди дванайсет по обяд. Попитах я дали би посмяла да дойде с мен до Лос Анджелис. За момент тя остана безмълвна.

— Току-що зададох този въпрос на сияйното си тяло — каза тя.

— И какво ти каза то?

— Каза ми така — само ако позволява силата.

В класа й се долавяше такова богатство от чувства, че аз спрях колата и я прегърнах. В този момент привързаността ми към нея беше тъй дълбока, та чак се изплаших. Нямаше нищо общо нито със секса, нито с необходимостта от физиологично потвърждение; беше чувство, съдържащо всичко, което знаех.

Когато прегърнах Ла Горда, у мен се възвърна чувството, което бях изпитал преди това, че нещо в мен, струпано и натъпкано в ниши, до които не можех съзнателно да достигна, се готвеше да избликне всеки момент. Почти ми беше ясно вече какво е то, но когато се насочих към него, го загубих.

В град Оаксака пристигнахме с Ла Горда рано привечер. Паркирах колата в една странична уличка и се отправихме пеша към центъра, на площада. Огледахме се за скамейката, където обикновено седяха дон Хуан и дон Хенаро. Беше празна. Седнахме там в почтително мълчание. Накрая Ла Горда каза, че е идвала тук много пъти с дон Хуан, но и с някого, който не може да си спомни. Не беше сигурна обаче дали не беше сънувала всичко това.

— Какво правехте с дон Хуан на тази пейка? — попитах аз.

— Нищо. Седяхме и чакахме автобуса или товарния камион, който ни взимаше да отидем до планините — отговори тя.

Аз пък й казах, че когато съм седял на тази пейка с дон Хуан, с часове сме разговаряли.

Разказах й подробно за голямото пристрастие, което той питаеше към поезията, и как аз обичах да му чета стихове, когато нямахме какво друго да правим. Скланяше да слуша поезия при условие, че си заслужаваше да се прочете само първата или понякога и втората строфа; останалото, според него, бяха глезотии от страна на поета, От стотиците стихотворения, които навярно му бях чел, имаше съвсем малко, които можеше да изслуша докрай. Отначало му четях онова, което аз харесвах; предпочитанията ми бяха към абстрактната, спираловидна, умозрителна поезия. По-нататък той ме караше да му чета и препрочитам онова, което на него му харесваше. По негово мнение едно стихотворение трябва да е компактно, за предпочитане кратко. При това трябва да е сътворено с точни, запомнящи се образи с изключителна простота.

В късния следобед, седнал на пейката в Оаксака, едно стихотворение от Сесар Валйехо винаги събуждаше у дон Хуан някакво особено чувство на копнеж. Издекламирах го по памет на Ла Горда, не толкова заради нея, колкото заради мен самия.

Невероятно жив беше този мой спомен за дон Хуан. Не беше спомен на нивото на мислите ми, нито пък беше на нивото на осъзнатите ми чувства. Беше някакъв непознат вид спомен, от който ми се доплака. От очите ми се застичаха сълзи, но те съвсем не ме утешаваха.

Последният час от следобеда имаше винаги особено значение за дон Хуан. Бях приел неговото отношение към този час и убеждението му, че ако ми се случи нещо важно, сигурно ще бъде в тоя час.

Ла Горда склони глава на рамото ми. Аз пък положих глава върху нейната. Останахме известно време така. Усетих, че се отпускам, а вълнението в мен съвсем се бе стопило. Странно ми се стори, че тази простичка постъпка — да положа глава на рамото на Ла Горда — може да ми донесе такъв покой. Прииска ми се да се пошегувам и да й кажа, че ще трябва да вържем в едно главите си. После реших, че тя може да се докачи от това. Тялото ми се разтресе от смял и установих, че съм заспал, но въпреки това очите мм бяха отворени; стига да пожелаех и можех да стана. Нямах обаче никакво желание да помръдна, затова останах така абсолютно буден и все пак заспал. Виждах как хората минават покрай нас и втренчено ни гледат. Не обръщах никакво внимание на това. Обикновено никога не бих допуснал да ни оглеждат така. И тогава изведнъж хората пред мен се превърнаха в много големи петна от бяла светлина. Бях с лице към сияйните яйца за пръв път в живота си! Дон Хуан ми беше казвал, че човешките същества се появяват на ясновидеца като сияйни яйца. Подобни фрагменти ми се бяха привиждали, но никога досега не бях фокусирал зрението си върху тях, както се беше случило през този ден.

Отначало петната светлина бяха съвсем аморфни. Сякаш очите ми не бяха на фокус. Но в един миг аз като че ли най-сетне настроих зрението си и петната бяла светлина се превърнаха в овални сияйни яйца. Бяха големи, бих казал дори огромни, може би два метра на един или повече.

По едно време забелязах, че яйцата вече не се движат. Съгледах пред себе си твърда маса сияйност. Яйцата се бяха вторачили в мен; и се надвесваха застрашително върху ми. Нарочно се раздвижих и седнах по-изправено. Ла Горда спеше дълбоко на рамото ми. Около нас се беше насъбрала група младежи. Мислеха ни може би за пияни. Правеха ни някакви гримаси. Най-нахалният опипваше гърдите на Ла Горда. Аз я разтърсих и я събудих. Станахме и набързо си тръгнахме. Те тръгнаха след нас, като ни закачаха и подвикваха всевъзможни мръсотии. Присъствието на някакъв полицай на ъгъла явно ги разубеди да продължават с простащините си. Изминахме в пълно мълчание разстоянието от площада до мястото, където бях оставил колата си. Почти се беше свечерило. Внезапно Ла Горда сграбчи ръката ми. В очите й се четеше безумство, устата й бе отворена. Тя посочи с ръка.

— Гледай! Гледай! — закрещя тя. — Нагуалът и Хенаро!

Видях двама мъже да завиват край ъгъла на продълговат блок пред нас. Ла Горда се откъсна от мен и хукна нататък. Затичах след нея и я попитах дали е сигурна. Не можеше да се овладее. Каза ми, че като вдигнали очи, и дон Хуан, и дон Хенаро я гледали втренчено. В мига, в който погледите им се срещнали, те си тръгнали.

Когато стигнахме до ъгъла, двамата бяха на същото разстояние от нас. Не успях да различа чертите им. Бяха облечени като мексикански селяни. Носеха сламени шапки. Единият беше здравеняк като дон Хуан, другият — слаб, като дон Хенаро. Двамата свиха покрай още един ъгъл и ние отново хукнахме с викове след тях. Улицата, в която бяха свърнали, беше пуста и водеше към покрайнините на града. Извиваше леко наляво. Двамата се намираха точно на кривата. И точно тогава се случи нещо, което ме накара да си помисля, че те наистина може да са дон Хуан и дон Хенаро. Беше някакво движение, което направи по-дребният от двамата. Той се обърна на три-четвърти към нас и наклони глава, сякаш да ни каже да го последваме, също както дон Хенаро ми кимаше, когато скитахме из горите. Вървеше винаги пред мен, напет, примамвайки ме да го настигна със същото движение на главата.

Ла Горда закрещя с пълен глас:

— Нагуал! Хенаро! Почакайте!

Тя затича пред мен. А те се бяха запътили много бързо към някакви бараки, които едва се виждаха в полумрака. Навярно бяха влезли в едната от тях или бяха свърнали по някоя от пътеките наоколо; защото изведнъж се изгубиха от погледа ни.

Ла Горда си остана така, повтаряйки кресливо имената им, без ни най-малко да се смущава. Наизлязоха хора да видят кой се е разкрещял. Прегърнах я, докато се успокои.

— Бяха точно пред мен — каза тя разплакана. — Нямаше и три-четири метра. Когато се развиках да привлека вниманието ти към тях, в един миг бяха вече с една пресечка по-нататък.

Опитах да я успокоя. Беше в състояние на крайна криза. Държеше се здраво за мен и трепереше. Кой знае защо, бях абсолютно сигурен, че двамата мъже не са били дон Хуан и дон Хенаро; затова и не споделях вълнението на Ла Горда. Тя ми предложи да се връщаме с колата у дома, защото нямало сила, която да я накара да отиде с мен до Лос Анджелис, нито дори до Мексико Сити. Още не било настъпило времето за нейното пътешествие. Беше убедена, че след като ги е видяла, това е предзнаменование. Бяха си заминали в посока на изток, към нейния роден град.

Нямах нищо против веднага да си тръгнем. След всичко, което ни се беше случило през тоя ден, редно беше да съм изморен до смърт. Вместо това целият тръпнех от някаква изумителна сила, напомняща ми времето с дон Хуан, когато бях готов да разбивам стени с голи ръце.

На път към колата отново ме изпълни страстна обич към Ла Горда. Никога нямаше да мога да се отблагодаря достатъчно за помощта й. Мислех, си че каквото и да беше направила, за да ми помогне да видя сияйните яйца, беше успяла. Показала се беше тъй смела, рискувайки да й се присмеят и дори физически да я накърнят, сядайки на онази пейка. Изразих й благодарността си. Тя ме погледна така, сякаш бях изгубил разсъдъка си, а после избухна в разтърсващ смях.

— Същото си мислех и аз за теб — каза тя. — Мислех си, че си го направил единствено заради мен. Аз също видях сияйни яйца. И на мен ми беше за пръв път. Видели сме ги заедно1. Както ставаше с дон Хуан и Хенаро.

Отворих й вратата на колата, поразен до дъното на душата си от това, което беше станало. До този момент бях като ням, нещо в мен бе притихнало. Но сега ме обзе такава еуфория, също като въодушевлението на Ла Горда от преди малко. Прииска ми се да хукна по улиците и да се разкрещя. Този път беше ред на Ла Горда да ме задържи. Тя приклекна и разтри прасците ми. Не зная защо, но тутакси се успокоих. Усетих, че ми е трудно да говоря. Мислите ми бягаха пред способността ми да ги изразя с думи. Не ми се искаше веднага да се върнем в родния й град. Имаше да се правят още толкова неща. Тъй като не можех да изразя точно какво искам, на практика буквално задърпах нежелаещата Ла Горда към площада, но в този час нямаше свободни пейки. Бях огладнял, затова я повлякох към ресторанта. Тя мислеше, че няма да може да яде, но когато донесоха храната, се оказа гладна колкото мен. Яденето съвсем ни отпусна.

Късно вечерта пак седнахме на скамейката. Бях решил да не говоря за това, което ни се беше случило, докато не седнем там. Отначало Ла Горда не желаеше да проговори. Моите мисли пък бяха в някакво особено състояние на въодушевление. С дон Хуан бях преживявал подобни мигове, но по правило свързани с резултатите от халюциногенните растения.

Започнах да описвам на Ла Горда какво бях видял. Най-силно впечатление ми беше направило движението на тия сияйни яйца. Те не ходеха, а се движеха някак плавно, въпреки че бяха на земята. Начинът, по който се движеха, не беше приятен. Движенията им бяха спънати, вдървени и гьрчави. Раздвижеха ли се, яйцевидната им форма се смаляваше и закръгляше; те сякаш подскачаха или се кривяха, или пък се тресяха с голяма скорост нагоре и надолу. В резултат на това се получаваше крайно неприятно невротично треперене. Най-близкото обяснение на физическото притеснение, което тяхното движение причиняваше, беше може би усещането, което човек изпитва, когато филмовата лента се пусне на по-висока скорост.

Заинтригувало ме беше още и това, че не забелязвах никакви крака. Веднъж бях гледал балетен спектакъл, където балетистите имитираха движенията на войници на зимни кънки; за целта носеха свободно падащи туники, дълги до земята. Нямаше начин да им се видят краката; оттам идваше илюзията, че се плъзгат по леда. Сияйните яйца, които минаваха пред очите ми, създаваха впечатлението, че се плъзгат по твърда повърхност. Сияйността им се разтърсваше по височината почти незабележимо, но все пак достатъчно, за да ме накара да се почувствам зле. Когато яйцата оставаха в покой, те се удължаваха. Някои от тях ставаха толкова дълги и твърди, че напомняха на дървени икони.

Друга, още по-смущаваща особеност на сияйните яйца, беше липсата на очи. Никога досега не бях осъзнавал толкова ясно как ни привличат очите на живите същества. Сияйните яйца бяха абсолютно живи; разглеждаха ме с голямо любопитство. Виждах ги как се гърчат нагоре и надолу и се привеждат над мен да ме наблюдават, но без никакви очи.

Много от сияйните яйца имаха черни, големи петна под средната си част. Други нямаха. Ла Горда ми беше казвала, че създаването на поколение оставя отпечатък по телата както на мъжете, така и на жените, като под стомаха им се появява дупка, но петната по сияйните яйца не ми приличаха на дупки. Бяха просто места без сияние и без дълбочина. Яйцата с черните петна изглеждаха като че ли меки, отпуснати; връхчето на яйцето беше спаружено; в сравнение с останалата част то изглеждаше матово. От друга страна, яйцата без петна бяха ослепително ярки. Въобразих си, че са опасни. Те вибрираха, изпълнени с енергия и белота.

Ла Горда каза, че в момента, в който съм положил глава на рамото й, тя също изпаднала в състояние, което приличало на сънуване. Била будна, но въпреки това не можела да се движи. Съзнавала, че около нас сноват хора. И тогава видяла как те се превръщат в сияйни петна и накрая — в яйцевидни създания. Не знаела, че аз също ги виждам. Отначало помислила, че я наблюдавам, но по едно време тежестта на главата ми станала тъй осезаема, та съвсем съзнателно решила, че сигурно и аз виждам. Едва след като съм се поизправил и съм съгледал как младежът я гали, докато тя изглеждала заспала, нещо й подсказало какво се е случило.

Виденията ни се различаваха по това, че тя можеше да отличи мъжете от жените по формата на някои жилки, които тя наричаше „корени“. Жените имали гъсти снопчета жилки, които наподобяват лъвска опашка. Растели от мястото на гениталиите навътре. Обясни ми, че тия корени представлявали създателите на живота. За да постигне растежа си, ембрионът се прикрепя към един от тия хранителни корени и изцяло го изяжда, оставяйки само една дупка. Мъжете пък имат късички жилки, които са живи и плуват почти отделно от сияйната маса на телата им.

Попитах я коя е според нея причината да виждаме заедно. Тя отказа да даде обяснение, но ми се примоли да продължа с разсъжденията си. Казах й, че единственото, което ми хрумва в момента, е очевидното: навярно факторът са емоциите.

След като Ла Горда и аз бяхме седяли на любимата пейка на дон Хуан в късния следобед на тоя ден и аз й бях изрецитирал стихотворението, което той така харесваше, бях вече изцяло зареден с емоции. Именно те навярно бяха подготвили тялото ми. Трябваше обаче да имам предвид и факта, че от сънуването се бях научил да влизам в състояние на пълно мълчание. Способен бях да преобърна диалога си, да остана все едно в пашкул и да надничам от една дупчица. В такова състояние или бих излязъл от контрола, в който се намирах, и бих навлязъл в сънуването, или бих се задържал за тоя контрол и бих останал пасивен, без да мисля, без никакви желания. Едва ли именно това бяха важните фактори. Вярвах, че катализаторът е Ла Горда. Реших, че само чувството ми към нея е създало условията за виждането.

Когато го споделих с нея, Ла Горда плахо се усмихна.

— Не съм съгласна с теб — каза ми тя. — Според мен се е случило това, че тялото ти е започнало да си спомня.

— Какво искаш да кажеш, Горда? — попитах. Настъпи продължителна пауза. Изглежда, че или тя се бореше да каже нещо, което не искаше да каже, или отчаяно се опитваше да намери подходящи думи.

— Има толкова неща, които знам — каза тя, — и въпреки това не зная какво знам. Спомням си толкова много неща, че най-накрая вече не си спомням нищо. Смятам, че и ти самият си в същото затруднение.

Уверих я, че не го съзнавам. Тя отказа да ми повярва.

— На моменти наистина вярвам, че не знаеш — каза тя.

— В други моменти си мисля, че си играеш с нас. Нагуалът ми казваше, че самият той не знае. Сега си възстановявам много неща, които ми е казвал за теб.

— Какво означава тялото ми да започне да си спомня? — настоях аз.

— Не ме питай за това — отвърна с усмивка тя. — Не зная какво би могъл да си спомняш, нито на какво прилича това спомняне. Сама никога не съм го правила. Само толкова знам.

— Има ли някой от чираците, който да ми каже? — попитах.

— Няма — отвърна тя. — Смятам, че аз съм ти куриер, който този път ти носи само половин съобщение.

Тя стана и ме помоли да я отведа с колата до родния й град. Бях прекалено въодушевен и не ми се тръгваше. Разходихме се из площада, както аз предложих. Накрая седнахме на друга скамейка.

— Не ти ли се струва странно, че с такава лекота можем да виждаме заедно? — попита Ла Горда.

Не знаех какво става в главата й. Колебаех се дали да отговоря.

— Какво би казал, ако ти заявя, че и преди сме виждали заедно? — попита ла Горда, внимателно изричайки думите.

Не ми беше ясно какво има предвид. Тя повтори още веднъж въпроса си, но пак не разбрах смисъла на думите й.

— Когато може да сме виждали заедно? — попитах аз. — Въпросът ти няма смисъл.

— Точно там е работата — отговори тя. — Няма смисъл и въпреки това имам чувството, че и преди сме виждали заедно.

Усетих хладна тръпка и станах. Спомних си отново вълнението, което бях изпитал в града. Ла Горда отвори уста да каже нещо, но се спря по средата на думата. Взря се изумена в мен, сложи ръка на устните ми, а после буквално ме задърпа към колата.

Карах цялата нощ. Искаше ми са да говорим, да анализираме, но тя заспа като че ли нарочно, за да избегне всякакво обсъждане. Беше права, разбира се. От нас двамата тя беше тази, която познаваше опасността от прекалените анализи да разпилеем хубавото си настроение.

На излизане от колата, когато пристигнахме до дома й, тя каза, че въобще не можем да говорим за онова, което се е случило с нас в Оаксака.

— А защо, Горда? — попитах аз.

— Не искам да пилеем силата си — каза тя. — Така постъпват магьосниците. Никога не пилей това, което си постигнал.

— Но ако не говорим за това, никога няма да узнаем какво точно ни се е случило — запротестирах аз.

— Трябва да си мълчим поне девет дена — каза тя.

— Можем ли да си говорим само между нас двамата?

— Трябва да избягваме именно разговора между нас двамата — каза тя. — Ние сме уязвими. Трябва да се оставим на времето да ни излекува.

3ПСЕВДОСПОМЕНИ НА ДРУГОТО „АЗ“

Можеш ли да ни кажеш какво става? — попита ме Нестор, когато се събрахме вечерта. — Къде ходихте двамата вчера?

Бях забравил препоръката на Ла Горда да не говорим за случилото се помежду ни. Започнах да им разказвам, че най-напред сме се отбили в близкия град и там сме открили някаква много интересна къща.

Всички бяха обхванати, изглежда, от някакъв внезапен трепет. Ококориха се, спогледаха се, а после впериха очи в Ла Горда, сякаш в очакване тя да им разкаже за това.

— И каква беше тази къща? — попита Нестор.

Понечих да отговоря, но Ла Горда ме прекъсна. Заговори забързано, почти неразбираемо. Стана ми ясно, че импровизира. Използваше дори думи и фрази от езика на мацатеките. Отправяше ми потайни погледи, в които се таеше мълчаливата молба да не казвам нищо за това.

— А какво ще кажеш за сънуването си, Нагуале? — попита ме тя с облекчението на човек, намерил изход. — Искаме да знаем всичко, което правиш. Смятам, че е много важно да ни го разкажеш.

Тя се наведе и най-нехайно прошепна в ухото ми, че заради това, което ни се е случило в Оаксака, трябва да им разкажа за сънуването си.

— Защо пък да е важно за вас? — казах високо аз.

— Смятам, че сме много близко до края — заяви тържествено Ла Горда. — Всичко, което ти казваш или правиш с нас, е вече от ключово значение.

Разказах им за събитията, които счетох за най-важни от сънуването. Дон Хуан ми беше казвал, че няма никакъв смисъл да се набляга на опитите. Беше ми подсказал едно основно правило: ако три пъти подред имам едно и също видение, трябва да му обърна специално внимание; иначе казано, опитите на новака са просто трамплин към изграждането на второто внимание.

Веднъж сънувах, че се събуждам и скачам от леглото само и само да се изправя пред самия себе си, спящ в леглото. Започнах да се наблюдавам как спя и си наложих самоконтрола да си спомня, че сънувам. След това спазих препоръките на дон Хуан — да избягвам внезапни движения или изненади и всичко да приемам със зрънце сол. Сънувачът трябва да се включи, казваше дон Хуан, в непредубедено експериментиране. Вместо да разглежда спящото си тяло, сънувачът излиза от стаята. Изведнъж, без да зная защо, и аз се озовах извън стаята си. Имах абсолютно ясното съзнание, че мигновено съм бил поставен там. Когато за пръв път застанах пред вратата, антрето и стълбището ми се видяха монументални. Ако тази нощ нещо ме беше изплашило, то това беше размерът на тия помещения — в реалния живот най-обикновени, сега антрето беше с дължина около петнайсет метра, а стълбата имаше шестнайсет стъпала.

Не ми идваше наум как да измина огромните разстояния, които се простираха пред мен. Отначало се подвоумих, после нещо ме накара да тръгна. Но не тръгнах. Не усещах стъпките си. Изведнъж се оказа, че съм се хванал за перилата. Виждах ръцете си и горната им част, но не ги чувствах. Държах се по силата на нещо, което нямаше нищо общо с мускулатурата ми, каквато я познавах. Същото се случи и когато се опитах да сляза по стълбите. Не можех да направя и стъпка. Краката ми бяха сякаш запоени един за друг. Наведох се да видя краката си, но не можех нито да ги придвижа напред, нито странично, нито пък можех да ги вдигна към гърдите си. Все едно че бях залепен за най-горното стъпало. Усещах, че съм като ония надуваеми кукли, които могат да се навеждат във всички посоки, докато легнат хоризонтално, а после отново се изправят поради тежестта в плътните им закръглени основи.

Направих върховно усилие да тръгна и затопурках от стъпало на стъпало като несръчна топка. Нужно ми беше невероятно внимание, за да стигна до долния етаж. По друг начин не бих могъл да го опиша. Необходима беше някаква форма на съсредоточаване, за да задържа границите на вниманието си, та да му попреча да се разпадне на бягащите образи от обикновения сън.

Когато най-накрая стигнах до входната врата, не можах да я отворя. Отчаяните ми опити останаха без резултат; после си спомних, че бях излязъл от стаята си, изплъзвайки се навън, сякаш вратата беше отворена. Нужно ми беше да си спомня единствено това усещане за плъзгане, за да се окажа изведнъж на улицата. Изглеждаше тъмно — някакъв особен оловносив мрак, който не ми позволяваше да различа никакви цветове. Интересът ми беше незабавно привлечен от огромна лагуна от ярка светлина точно пред мен, на нивото на очите ми. Извадих си по-скоро заключение, отколкото да забележа, че това беше уличната лампа, тъй като знаех, че точно на ъгъла има такава. И тогава разбрах, че не мога да направя възприятийното подреждане, необходимо да преценя къде — нагоре, надолу, тук или там — става това. Всичко изглеждаше просто „тук“. Нямах никакъв механизъм, както в обикновения живот, за да подредя възприятията си. Всичко беше пред мен и аз нямах никаква воля да си изградя адекватна процедура на рамкиране.

Както си стоях удивен на улицата, започнах да изпитвам чувството, че левитирам. Хванах се за металния стълб, на който бяха прикрепени лампата и уличният знак на ъгъла. Поднасяше ме силен вятър. Захлъзгах се нагоре по стълба, докато съгледах ясно името на улицата: Аштън.

След месеци, когато отново се озовах в един такъв сън, загледан в спящото си тяло, вече имах репертоар от неща, които трябваше да направя. По време на редовното си сънуване бях научил, че в това състояние значение има волята, докато материалността на тялото е нищо. Само споменът намалява скоростта на сънуването. Плъзнах се от стаята навън без да се бавя, тъй като не ми се налагаше да се мъча нито да отварям вратата, нито да ходя, за да се придвижвам. Антрето и стълбището не бяха толкова необятни, както ми се бяха сторили предния път. Плъзнах се по тях с голяма лекота и този път стигнах до улицата, където си наложих да се придвижа на три блока по-нататък. И тогава осъзнах, че лампите представляват все така силно смущаваща гледка. Щом фокусирах вниманието си върху тях, те се превръщаха в езера с неизмерими размери. Другите елементи на този сън лесно можех да овладея. Сградите бяха неимоверно големи, но ми изглеждаха познати. Замислих се как да постъпя. И тогава съвсем случайно проумях, че ако не се вглеждам в нещата, а само им хвърлям по един поглед, точно както правим във всекидневния си свят, ще подредя възприятията си. С други думи, ако спазвам препоръките на дон Хуан до последната буквичка и приема за даденост своето сънуване, мога да се възползвам от възприятийните способности в своето всекидневие. След няколко минути сцената стана ако не съвсем позната, то поне контролируема.

Следващият път, когато имах подобен сън, отидох до любимото си кафене на ъгъла. Причината да го избера беше защото бях свикнал да ходя там винаги в ранните часове на утрото. В моето сънуване видях същите келнерки, които работеха в тази нощна смяна; видях редичката от хора, които се хранеха на тезгяха, а в самия му край съгледах и един особен образ — някакъв мъж, когото виждах почти всеки ден да се разхожда безцелно из двора на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Беше единственият човек, който всъщност ме погледна. В мига, в който влязох, той като че ли ме усети. Обърна се и се вторачи в мен.

Заварих същия човек в часовете на разходките ми след няколко дни в същото кафене в ранните часове на утрото. Той ме погледна веднъж и сякаш ме позна. От това той се ужаси и хукна навън, без да ми даде възможност да поговоря с него.

Още веднъж се върнах в същото кафене, когато се промени ходът на моето сънуване. Докато гледах ресторанта откъм улицата, сцената стана друга. Вече не виждах познатите сгради. Вместо това пред очите ми се разкри праисторическа сцена. Не беше и нощ. Беше ясен ден и аз съзирах тучна ливада. Навсякъде из нея се виждаха блатни, яркозелени, подобни на тръстики растения. Точно до мен се издигаше скалист зъбер с височина два и половина-три метра. На върха седеше огромен праисторически тигър с извити кучешки зъби. Вкамених се. Загледахме се продължително един друг от упор. Размерите на този звяр бяха поразителни и въпреки това в него нямаше нищо гротескно, нито непропорционално. Беше с превъзходна глава, големи очи с цвят на тъмен пчелен мед, масивни лапи, огромен гръден кош. Най-силно впечатление ми направи цветът на козината му. Беше изцяло тъмнокафява, почти шоколадова. Цветът й ми напомняше за печени зърна кафе, само че по-лъскави; беше странно дългичка козина, но не рошава, нито мека като на плъх. Не приличаше на козината на пума, нито на вълк, нито на полярна мечка. Приличаше на нещо, което до този момент не бях виждал.

От този миг нататък за мен стана обичайно да виждам тигъра. От време на време сцената беше облачна и хладна. Виждах как в долината вали дъжд — гъст, обилен дъжд. Друг път долината се къпеше в слънце. Много често виждах в долината и други тигри с извити зъби. Чувах дори уникалния им писклив рев — за мен удивително отблъскващ звук.

Тигърът нито веднъж не ме докосна. Взирахме се един в друг на разстояние от три-четири метра. И все пак можех да кажа какво той иска. Показваше ми как да дишам по един специфичен начин. В сънуването си стигнах дотам — да имитирам тъй добре дишането на тигъра, че усещах как сам се превръщам в тигър. Казах на чираците, че най-осезаемият резултат от сънуването ми е моето тяло, което беше станало по-мускулесто.

След като изслуша моя разказ, Нестор остана удивен колко различно е тяхното сънуване от моето. В тяхното те си имали определени задачи. Нестор например трябваше да изнамери лек за всички болести, от които може да заболее човешкото тяло. Задачата на Бениньо беше да предскаже, да предвиди, да намери разрешение за всичко, от което човек се интересува. Задачата на Паблито беше да изнамери начини да строи. Нестор каза, че тия задачи били причината той да се занимава с медицински растения, Бениньо да си има оракул, а Паблито да бъде дърводелец. Добави също, че засега те само са се докоснали до повърхността на сънуването и не няма нищо съществено, за което да разкажат.

— Сигурно мислиш, че сме направили нещо голямо — продължи той, — но не е така. Хенаро и Нагуалът правеха всичко вместо нас и тия четири жени. Нищо не сме направили сами.

— На мен ми се струва, че към теб Нагуалът е подходил различно — каза Бениньо, говорейки много бавно и натъртено. — Ти сигурно си бил тигър и сто на сто ще се превърнеш отново в такъв. Това се случи и е Нагуала: навремето е бил врана и още в този живот отново се превърна във врана.

— Проблемът е там, че този вид тигър вече не съществува — каза Нестор. — Никога не сме чували какво става в такива случаи.

Той завъртя глава така, че да обхване всички в този си жест.

— Аз зная какво става — намеси се Ла Горда. — Спомням си, че Нагуалът Хуан Матус наричаше това „сънуване на призраци“. Казваше, че никой от нас никога не е правил сънуване на призраци, защото постъпките ни не са нито стихийни, нито разрушителни. Самият той никога не го бил правил. Казваше също, че който го прави, е белязан от съдбата да има духове за помощници и съюзници.

— Какво означава това, Горда? — попитах аз.

— Означава, че ти не си като нас — отвърна мрачно тя. — Ла Горда изглеждаше крайно развълнувана. Тя стана и закрачи из стаята, като я прекоси четири-пет пъти преди пак да седне до мен.

В разговора настъпи пауза. Жозефина измърмори нещо неразбираемо. И тя изглеждаше доста нервна. Ла Горда се опита да я успокои, като я прегърна и я потупа по гърба.

— Жозефина иска да ти каже нещо за Елихио — каза ми Ла Горда.

Всички се извърнаха към Жозефина без да проговарят, но с въпросителни погледи.

— Независимо от факта, че Елихио е изчезнал от лицето на земята — продължи Ла Горда, — той е все още един от нас. И Жозефина разговаря с него през цялото време. Останалите изведнъж наостриха слух. Спогледаха се един друг, а после извърнаха очи към нея.

— Срещат се в сънуването — каза Ла Горда с драматизъм в гласа.

Жозефина пое дълбоко дъх, сякаш беше олицетворение на нервността. Тялото й конвулсивно потръпна. Паблито легна върху нея на пода и задиша силно с диафрагмата си, надувайки я и прибирайки я, като по този начин принуждаваше Жозефина да диша в унисон с него.

— Какво прави? — попитах Ла Горда.

— Какво прави ли? Нима не виждаш? — троснато отвърна тя.

Пошепнах й, че съм наясно — опитваше се да я накара да се отпусне, — но че процедурата е нова за мен. Тя ми отвърна, че Паблито предава на Жозефина енергия, като полага средния си сектор, където мъжете я имат в излишък, върху утробата на Жозефина, където пък жените съхраняват своята енергия.

Жозефина седна и ми се усмихна. Изглеждаше съвършено успокоена.

— Аз наистина се срещам много често с Елихио — каза тя. — Той ме чака всеки ден.

— Защо никога не си ни разказвала за това? — попита навъсено Паблито.

— На мен ми е казвала — прекъсна го Ла Горда и се впусна в продължителни обяснения какво означава за всички нас тази достъпност до Елихио. Добави още, че очаквала от мен да направя знак, за да разкрие думите на Елихио.

— Не го увъртай, жено — разкрещя се Паблито. — Кажи ни думите му.

— Те не се отнасят до теб! — разкрещя се в отговор Ла Горда.

— За кого са тогава? — попита Паблито.

— За Нагуала — изкрещя отново Ла Горда и ме посочи. Ла Горда се извини, че е повишила тон. Онова, което Елихио й казал, обясни тя, било сложно и загадъчно и тя нищо не разбрала.

— Аз просто го изслушах. Само това можех да направя — да го изслушам — продължи тя.

— Да не искаш да кажеш, че и ти си се срещала с Елихио? — попита Паблито с тон, който беше смесица от гняв и надежда.

— Да — отговори Ла Горда почти шепнешком. — Не можех да говоря за това, защото трябваше да го изчакам.

Тя посочи към мен, а после ме блъсна с двете си ръце. Моментално изгубих равновесие и се катурнах на едната си страна.

— Какво е това? Какво правиш с него? — попита Паблито съвсем ядосано. — Да не би да е израз на индианска любов?

Обърнах се към Ла Горда. Тя сви устни да си мълча.

— Елихио казва, че ти си Нагуалът, но не си за нас — каза ми Жозефина.

В стаята настъпи мъртва тишина. Не знаех как да разбирам думите на Жозефина. Трябваше да изчакам някой друг да проговори.

— Изпитваш ли някакво облекчение? — сръчка ме Ла Горда.

Заявих пред всички, че нямам никакво мнение — нито положително, нито отрицателно. Приличаха ми на деца — объркани деца. Ла Горда имаше вид на церемониал-майстор, изпаднал в пълно недоумение.

Нестор стана и се обърна към Ла Горда. Изрече някаква фраза на езика на мацатеките. Звучеше като команда или упрек.

— Разкажи ни всичко, което знаеш, Горда — продължи той на испански. — Нямаш право да си играеш с нас, да премълчаваш нещо толкова важно и да го пазиш само за себе си.

Ла Горда бурно запротестира. Обясни, че премълчавала това, което знае, защото така я помолил Елихио. Жозефина се съгласи с кимване на главата.

— На теб ли е казал всичко това или на Жозефина? — попита Паблито.

— Бяхме заедно — отвърна Ла Горда толкова тихо, че едвам се чуваше.

— Искаш да кажеш, че с Жозефина сте сънували заедно! — възкликна Паблито, останал вече без дъх.

Учудването в гласа му съответстваше на вълната от изненада, която сякаш премина през всички останали.

— И какво точно ви каза Елихио на вас двете? — попита Нестор, когато учудването попремина.

— Каза, че трябва да направя опит да помогна на Нагуала да си припомни своята лява страна — отвърна Ла Горда.

— Знаеш ли за какво приказва! — попита ме Нестор. Нямаше откъде да зная. Казах им, че трябва да се обърнат за отговор към самите себе си. Но никой не предложи някакъв вариант.

— Казал е на Жозефина и други неща, които тя не може да си спомни — продължи Ла Горда. — И сега наистина не знаем как да постъпим. Елихио спомена, че ти си Нагуалът и трябва да ни помогнеш, но че не си за нас. Едва след като си припомниш своята лява страна, ще можеш да ни заведеш там, където трябва да идем.

Нестор заговори бащински на Жозефина и я накара тя да си спомни какво е казал Елихио, вместо да настоява аз да си спомням нещо, което беше навярно закодирано, тъй като никой от нас не можеше да го разгадае.

Жозефина примигна и се намръщи, сякаш се намираше под някаква тежест, която я натиска към земята. Приличаше всъщност на парцалена кукла, която се смалява под натиск. Наблюдавах я в истинско недоумение.

— Не мога — каза накрая тя. — Знаех какво ми говори, когато се обръщаше към мен, но сега не мога да кажа какво беше. Не се сещам.

— Спомняш ли си някои думи? — попита Нестор. — Една дума поне?

Тя изплези език, разтърси глава на двете страни и в същото време изкряска.

— Не, не мога — каза след малко.

— Какво е сънуването ти, Жозефина? — попитах.

— Такова, каквото го зная — тросна се тя.

— Аз съм ви казвал как го правя — настоях отново. — Сега ми разкажете как вие го правите.

— Затварям си очите и виждам една стена — започна тя. — Тя е като от мъгла. Там ме чака Елихио. Превежда ме през нея и ми показва разни неща. Не зная какво правим, но го правим заедно. После ме връща до стената и ме пуска. И аз се връщам и забравям какво съм видяла.

— А как стана така, че си ходила с Ла Горда? — попитах пак аз.

— Елихио ми каза да я взема — отвърна тя. — Двамата изчакахме Ла Горда и когато тя навлезе в сънуването си, ние я грабнахме и я издърпахме зад стената. Два пъти сме го правили.

— И как я грабнахте? — попитах аз.

— Не зная! — отвърна Жозефина. — Но ще изчакам и теб, когато извършваш сънуването, и ще те грабна; тогава вече и ти ще знаеш.

— Всеки ли можеш да грабнеш2 — попитах.

— Естествено — усмихна се тя. — Но не го правя, защото се хабя. Грабнах Ла Горда, защото Елихио ми каза, че иска да й предаде нещо, тъй като била с по-хладен разум.

— Значи Елихио ти е казал сигурно и на теб същото, Горда — обърна се Нестор към нея с непозната за мен твърдост в гласа си.

Ла Горда направи необичаен жест, като сведе глава, отвори уста, с повдигнати устни в ъгълчетата; сви рамене и вдигна двете си ръце над главата.

— Жозефина току-що ти каза какво се случи — отговори му тя. — Няма начин да си спомня. Елихио говори с различна бързина. Той говори, но тялото ми не може да го разбере. Не, не. Тялото ми не може да си спомни, това е. Зная, че каза, че Нагуалът тук ще си спомни и ще ни заведе там, където трябва да отидем. Повече не можа да ми каже, защото имаше много неща за казване, а времето ни беше малко. Каза, че някой, но не си спомням кой, специално ме чака мен.

— И това ли е всичко, което каза? — настоя Нестор.

— Когато го видях за втори път, той ми каза, че всички ние трябва да си спомним нашата лява страна, рано или късно, ако искаме да отидем там, където трябва да отидем. Но той трябва да си я спомни пръв.

Тя ме посочи и ме блъсна, както беше направила преди малко. Стори го толкова силно, че аз се претърколих като топка.

— Защо правиш това, Горда? — попитах я аз леко раздразнен.

— Опитвам се да ти помогна да си спомниш — каза тя. — Нагуалът Хуан Матус ми казваше, че от време на време трябва да те бутам, за да те разтърся.

Най-неочаквано Ла Горда ме прегърна.

— Помогни ни, Нагуал — замоли се тя. — Ако не го направиш, все едно че сме умрели.

Щях да се разплача. Не заради тяхната дилема, а защото усетих, че нещо в мен се раздвижи. Нещо, което си пробиваше път навън, откакто бяхме ходили в оня град.

Сърцето ми се късаше от умолителния тон на Ла Горда. И тогава получих нов пристъп на онова, което приличаше на свръхвентилация. Обля ме студена пот и стомахът ми се надигна. Ла Горда се зае абсолютно нежно с мен.

Вярна на практиката си да изчаква, преди да разкрие какво е установила, Ла Горда нямаше намерение да обсъждаме нашето виждане заедно в Оаксака. Дни наред тя остана разсеяна и категорично равнодушна. Не искаше да обсъждаме дори моето разболяване. Не го искаха и другите жени. Дон Хуан обичаше да набляга на необходимостта да се изчаква най-подходящият момент, за да се каже нещо, което дълго е кътано. Разбирах механизма на действията на Ла Горда, макар да считах настойчивостта й да изчаква прекалено досадна и в разрез с нашите нужди. Не можех да остана твърде дълго с тях, затова помолих да се съберем и да споделим това, което знаем. Тя обаче беше непреклонна.

— Трябва да изчакаме — каза тя. — Трябва да дадем възможност на телата ни сами да дойдат до някакво разрешение. Задачата ни е да си спомним не с ума, а с телата. Всички го разбират така.

Тя ме погледна изпитателно. Търсеше, изглежда, някакъв намек, който да й подскаже, че и аз съм разбрал задачата. Признах, че съм крайно озадачен, тъй като съм външен човек. Аз бях сам, докато те се крепяха един друг.

— Това е мълчанието на воините — каза тя и се разсмя, а после добави примирително: — Мълчанието не означава, че не можем да говорим за нещо.

— Може би трябва да се върнем към стария ни разговор за изгубването на човешката форма — предложих аз.

В очите й се появи искрица на отегчение. Обясних надълго и нашироко, че — специално когато се намесват чужди понятия — смисълът им трябва да ми бъде постоянно изясняван.

— Какво по-точно искаш да знаеш? — попита тя.

— Всичко, което ти би искала да ми кажеш — отвърнах аз.

— Нагуалът ми казваше, че загубата на човешката форма носи свобода — каза тя. — Вярвам го. Но все още не съм усетила такава свобода.

За момент настъпи мълчание. Очевидно преценяваше реакцията ми.

— И каква е тази свобода, Горда? — попитах.

— Свободата да си спомниш своето „аз“ — каза тя. — Нагуалът казваше, че загубването на човешката форма е като спирала. Тя ти дава свободата да си спомняш, а това от своя страна те прави още по-свободен.

— А ти защо още не си усетила тази свобода? — попитах.

Тя цъкна с език и сви рамене. Изглеждаше смутена, или пък не искаше да продължим разговора.

— Аз съм вързана за теб — каза тя. — Докато ти не загубиш своята човешка форма, за да си спомниш, аз няма да мога да разбера какво представлява тази свобода. Но вероятно ти няма да можеш да загубиш човешката си форма, освен ако първо не си спомниш. И бездруго не бива да говорим за това. Защо не отидеш да поговориш малко с Хенаросите?

Беше като майка, която изпраща детето си да поиграе. Ни най-малко не се смутих от това. Ако беше някой друг, лесно бих проявил арогантност или презрение. Разликата беше в това, че ми е приятно да съм с нея.

Заварих Паблито, Нестор и Бениньо в къщата на Хенаро да играят на някаква непозната игра. Паблито висеше на около метър и половина над пода в нещо подобно на кожен хамут, привързан на гърдите му през подмишниците. Хамутът приличаше на дебела кожена жилетка. Насочих вниманието си към нея и забелязах, че всъщност Паблито е стъпил на плътни прашки, увиснали от хамута като стремена. Висеше в средата на стаята от две въжета, прехвърлени през дебела кръгла напречна греда, която служеше за подпора на покрива. Всяко въже беше вързано към самия хамут около раменете на Паблито с помощта на метална халка.

И Нестор, и Бениньо държаха по един край от въжето. Стояха прави, с лице един към друг, и задържаха Паблито във въздуха, като придърпваха въжето. Паблито се беше хванал с цялата си сила за два дълги, тънки пръта, опрени в земята и пасващи удобно в свитите му ръце. Нестор беше от лявата страна на Паблито, а Бениньо — от дясната.

Играта приличаше на тристранно дърпане на въже — жестока игра между тези, които теглеха, и другия, който висеше.

Когато влязох в стаята, чух единствено тежкото дишане на Нестор и Бениньо. Мускулите на ръцете и шиите им бяха изпъкнали от тегленето.

Паблито гледаше ту единия, ту другия, като фокусираше очите си за части от секундата. И тримата бяха тъй погълнати от играта, че дори не забелязаха присъствието ми, или даже това да бе станало, не можеха да си позволят да прекъснат концентрацията си, за да ме поздравят.

В продължение на десет-петнайсет минути Нестор и Бениньо се взираха един в друг в пълно мълчание. После Нестор се престори, че пуска въжето. Бениньо не се улови на номера, но Паблито се улови. Той се хвана още по-здраво с лявата си ръка и засука крака около въжето, за да прилепне още по-плътно. Тогава Бениньо използва момента и в секундата, в която Паблито отпусна хватката си, дръпна силно въжето.

С това свое дръпване Бениньо изненада както Паблито, така и Нестор. Паблито увисна на въжето с цялата си тежест. Нестор беше надиграй. Паблито отчаяно се помъчи да запази равновесие. Беше безсмислено — Бениньо печелеше рунда.

Паблито се измъкна от хамута и дойде при мен. Попитах го за необикновената им игра. Стори ми се, че не желае да разговаря. След като оставиха такъмите си настрана, Нестор и Бениньо дойдоха при нас. Нестор каза, че играта била измислена от Паблито, който открил структурата й в сънуването и след това я изградил като игра. Отначало това било средство за упражняване на мускулите едновременно на двама им. Редували се на висилката. Но после сънуването на Бениньо им дало възможност да се включат в игра, където и тримата да напрягат мускулите си; като оставали понякога с часове в състояние на пълна готовност, те започнали да изострят визуалната си сила.

— Сега Бениньо смята, че с това помагаме на телата си да си спомнят — продължи Нестор. — Ла Горда, например, играе много особено. Всеки път печели, независимо в коя позиция играе. Бениньо мисли, че е така, защото тялото й си спомня.

Попитах ги дали още спазват правилото за мълчанието. Те се разсмяха. Паблито каза, че Ла Горда искала повече от всичко да бъде като Нагуала Хуан Матус. Нарочно го имитирала до най-абсурдните детайли.

— Мислиш ли, че можем да поговорим за онова, което се случи онази вечер? — попитах аз почти удивен, тъй като Ла Горда толкова силно се беше противопоставила.

— Това нас не ни интересува — отговори Паблито. — Ти си Нагуалът.

— Бениньо си спомни нещо наистина, ама наистина особено — каза Нестор, без да ме поглежда.

— Мисля, че е някакъв смесен сън — каза Бениньо. — Но Нестор не мисли така.

Зачаках нетърпеливо. Подканих ги с глава да продължат.

— Оня ден той си спомни, че си го учил как да гледа за следи в мека пръст — каза Нестор.

— Сигурно е било сън — отвърнах аз.

Прищя ми се да се изсмея на нелепата идея, но и тримата ме погледнаха умолително.

— Абсурд — казах аз.

— Така или иначе, по-добре сега да ти кажа, че и аз имам подобен спомен — каза Нестор. — Заведе ме при някакви скали и ми показа как да се крия. Моят сън обаче не беше смесен. Аз бях буден. Разхождахме се с Бениньо един ден да търсим растения и изведнъж си спомних, че си ме учил, и тогава се скрих, както ти ме беше научил, и изкарах акъла на Бениньо.

— Аз да съм те научил! Не може да бъде! Кога? — попитах изумен аз.

Започвах да се изнервям. Май не се шегуваха.

— Кога ли? Точно там е работата — каза Нестор. — Не можем да се досетим кога. Но и Бениньо, и аз знаем, че беше ти.

Усетих някаква тежест, угнетение. Дишането ми се затрудни.

Страхувах се, че отново ще ми прилошее. И точно тогава реших да им разкажа за това, което Ла Горда и аз бяхме видели заедно. От този разговор малко се поотпуснах. В края на моя разказ отново се владеех.

— Нагуалът Хуан Матус ни е оставил малко отворени — каза Нестор. — Всички можем малко да виждаме. Виждаме дупки в хората, които са имали деца, а от време на време виждаме и мъничко сияние у хората. Тъй като ти изобщо не виждаш, изглежда като че ли Нагуалът те е оставил абсолютно затворен, за да можеш да се отвориш отвътре. В този случай ти си помогнал на Ла Горда и тя или вижда отвътре, или просто те е яхнала.

Казах им, че събитията в Оаксака може да са само щастлива случайност.

Паблито реши, че трябва да отидем при любимата скала на Хенаро и да седнем там, сбрали глави в едно. Другите двама приеха предложението му като бляскаво. Аз нямах възражения. И макар да седяхме дълго там, нищо не ни се случи. За сметка на това моите нерви наистина съвсем се отпуснаха.

Докато още седяхме на скалата, аз им разказах за двамата мъже, които Ла Горда бе взела за дон Хуан и дон Хенаро. Те се спуснаха тутакси надолу и направо ме завлякоха в къщата на Ла Горда. Най-много се вълнуваше Нестор. Беше направо като побъркан. От тях разбрах само, че са очаквали именно такъв знак.

На вратата ни чакаше Ла Горда. Знаеше вече какво съм им разказал.

— Исках просто да дам малко време на тялото си — каза тя, преди да изречем и дума, — Трябваше да съм абсолютно сигурна, и вече съм. Бяха Нагуалът и Хенаро.

— Какво имаше в ония бараки? — попита Нестор.

— Не влязоха вътре — отговори Ла Горда. — Отправиха се към нивите, на изток. Към нашия град.

Искаше сякаш да ги укроти. Помоли ги да останат; те не пожелаха. Извиниха се и си тръгнаха. Сигурен бях, че в нейно присъствие чувстваха неудобство. А тя ми се стори много ядосана. Харесваха ми тия нейни пристъпи на гняв, а това беше съвсем противоположно на нормалните ми реакции. Винаги се дразнех в присъствието на хора в такова състояние, с изключение, кой знае защо, на Ла Горда.

Рано привечер се събрахме в стаята на Ла Горда. Всички изглеждаха много загрижени. Седяха безмълвни и се взираха в пода. Ла Горда опита да започне разговор. Каза, че не си е губила времето, че е направила някоя и друга сметка и е стигнала до някои решения.

— Не става дума да се прави някоя и друга сметка — каза Нестор. — Задачата е да си спомняме с тялото.

Сякаш вече си бяха говорили за това един на друг, ако можехме да съдим по одобрителните кимания, които му отправиха. Това ни остави с Ла Горда като в изолация.

— Лидия също си спомни нещо — продължи Нестор. — Помислила, че е заради нейната наивност, но след като чула какво съм си спомнил аз, тя ни каза, че този Нагуал тук я бил завел на лечител и я оставил там да й лекуват очите.

Извърнахме се с Ла Горда към Лидия. Тя сведе глава, сякаш се смущаваше. Измърмори нещо. Споменът изглеждаше особено мъчителен за нея. Каза, че когато дон Хуан я открил за пръв път, очите й били инфектирани и тя не можела да вижда. Някой я откарал с кола много далеч, чак до лечителя, който я бил излекувал. Досега била убедена, че дон Хуан е сторил това, но като чула гласа ми, разбрала, че именно аз съм я завел. От деня, в който се срещнала с мен, несъответствието в тоя спомен я хвърлило в истинска агония.

— Ушите ми не ме лъжат — добави Лидия след продължително мълчание. — Точно ти ме заведе там.

— Не е възможно! Не е възможно! — разкрещях се аз.

Тялото ми се разтресе, не можех да го овладея. Изпитвах някакво чувство за двойнственост. Онова, което навярно наричах рационалното си същество, сега бе неспособно да контролира останалата част от мен и зае ролята на зрител. Някаква част от мен наблюдаваше, докато друга се тресеше.

4ПРЕКРАЧВАНЕ ГРАНИЦИТЕ НА ОБИЧТА

КАКВО НИ СТАВА, ГОРДА? — попитах аз, след като другите се разотидоха по домовете си.

— Телата ни си спомнят, но още не мога да се сетя какво — каза тя.

— Вярваш ли в спомените на Лидия, Нестор и Бениньо?

— Разбира се. Те са много сериозни хора. Не казват нещата просто така, пък после каквото ще да става.

— Но това, което твърдят, е невъзможно. Вярваш ми, нали, Горда?

— Вярвам, че не си спомняш, но тогава…

Не завърши изречението. Дойде до мен и зашепна в ухото ми. Каза, че имало нещо, което Нагуалът Хуан Матус я накарал да обещае да не казва, докато не настъпи подходящият момент; един коз, който да бъде използван едва когато вече няма друг изход. После добави с драматичен шепот, че Нагуалът е предвиждал новата им конфигурация на живеене, която се получила в резултат на това, че съм отвел Жозефина при Паблито в Тула. Каза още, че ако следваме естествения ред на тази организация, имало нищожен шанс да успеем като група. Ла Горда обясни, че тъй като сме се разделили на двойки, образуваме жив организъм. Така приличаме вече на змия, гърмяща змия. Змията има четири сектора и е разделена по дължина на две половини, мъжка и женска. Каза, че тя и аз представляваме първата половина от змията — главата. Това е една хладна, пресметлива, отровна глава. Вторият сектор, образуван от Нестор и Лидия, представлява твърдото и честно сърце на змията. Третият е корема — подвижен, на настроения, стомах, на който не може да се разчита — това са Паблито и Жозефина. И четвъртият сектор — опашката, където се намират роговите пръстени, се състои от двамата, които в реалния живот могат да си тракат на своя език цоцил в продължение на часове: това са Бениньо и Роза.

Ла Горда се поизправи от положението, което бе заела, за да ми шепне в ухото. Усмихна ми се и ме потупа по гърба.

— Елихио беше казал една дума, за която най-после се сетих — продължи тя. — Жозефина се съгласи с мен, че е казал на няколко пъти думата „пътека“. Ще тръгнем по някаква пътека!

Без да ми даде повече възможност да й задавам въпроси, тя каза, че ще поспи малко, а после всички ще се съберем и ще отидем на излет.

Тръгнахме преди полунощ, на ярката лунна светлина. Отначало никой от другите не искаше да тръгва, но Ла Горда много хитро им скицира уж описанието на дон Хуан за змията. Преди да потеглим, Лидия предложи да си вземем храна, в случай че излетът се окаже дълъг. Ла Горда отхвърли предложението й, тъй като не сме знаели нищичко за естеството на тоя излет. Каза още, че Нагуалът Хуан Матус веднъж й посочил началото на една пътека и й казал, че при подходяща възможност трябва да стъпим на това място и да оставим силата на пътеката да се разкрие пред нас Ла Горда добави, че това не била обикновена козя пътека, а естествена линия на земята, която според Нагуала щяла да ни даде силата и познанието, стига да я следваме и да станем едно с нея.

Придвижвахме се под комбинирано ръководство. Ла Горда ни заразяваше със своята импулсивност, а Нестор познаваше терена. Тя ни поведе към някакво място в планината. После Нестор се зае със задачата да намери пътеката. Формацията ни беше очевидна — главата водеше напред, а другите се подреждаха според анатомичния модел на змията: сърцето, червата, опашката. Мъжете бяха от дясната страна на жените. Всяка двойка беше на петнайсетина метра зад тази отпред.

Вървяхме колкото можем по-бързо и по-тихо. По едно време залаяха кучета; но когато се изкачихме по-нагоре в планината, останаха само гласовете на щурците. Вървяхме дълго. Изведнъж Ла Горда спря и сграбчи ръката ми. Посочи пред нас. На двайсет-трийсет метра, точно насред пътеката, бе застанал масивен силует на огромен мъж, висок над два метра. Беше се изпречил на пътя ни. Скупчихме се в плътна група. Очите ни бяха вперени в тъмнеещия силует. Той не помръдна. След малко Нестор направи сам няколко стъпки към него. Едва тогава фигурата се раздвижи. Запъти се към нас. Независимо че беше като великан, движенията му бяха гъвкави.

Нестор хукна назад. В момента, в който се присъедини към нас, мъжът спря. Ла Горда тръгна смело към него. Мъжът направи още една стъпка към нас. Стана явно, че ако продължим да се движим напред, ще се сблъскаме с великана. Не бяхме равностойни противници, който и да беше той. Без да чакам да ни бъде доказано това, поех инициативата и задърпах всички назад, като ги отклоних набързо от това място.

Върнахме се обратно в къщата на Ла Горда в пълно мълчание. Стигнахме там след няколко часа. Бяхме крайно изтощени. Когато вече седяхме в безопасност в стаята, първа заговори Ла Горда.

— Ние сме обречени — каза ми тя. — Ти не желаеше да продължим напред. Онова нещо на пътеката беше един от съюзниците ти, нали? Те излизат от скривалищата си само когато ти ги повикаш.

Не отговорих. Нямаше смисъл да протестирам. Спомних си за безбройните случаи, когато вярвах, че дон Хуан и дон Хенаро са се наговорили. Все подозирах, че докато дон Хуан ми говори в тъмното, дон Хенаро се маскира, за да ме изплаши, а после дон Хуан настояваше, че това бил съюзник. Идеята, че навсякъде има съюзници, или свободни елементи, които убягват на всекидневното ни внимание, беше прекалено крайна за мен. Но доживях да разбера, че съюзниците, както ги описваше дон Хуан, наистина съществуват; имаше, както казваше той, свободни елементи навсякъде в този свят.

Най-авторитарно, рядко за мен във всекидневието ми, аз станах и заявих на Ла Горда и останалите, че имам за тях предложение, което те или ще приемат, или аз повече няма да се занимавам с тях. Ако са готови да излязат от къщата, аз ще поема отговорността да ги заведа другаде. Ако не са готови, ще се чувствам свободен от всякакво задължение спрямо тях.

Почувствах в себе си вълна на оптимизъм и сигурност. Никой не каза нищо. Погледнаха ме безмълвно, сякаш вътрешно преценяваха това, което казвам.

— За колко време ще си вземете нещата? — попитах аз.

— Нямаме неща — каза Ла Горда. — Ще тръгнем така. Ако се налага, можем да тръгнем и на минутата. Но ако можем да изчакаме три дена, за нас ще е по-добре.

— А домовете ви? — попитах.

— Соледад ще се погрижи — отвърна тя.

За пръв път, откакто се бях запознал с нея, тя споменаваше името на Соледад. Бях толкова заинтригуван, че тутакси забравих за драматичния момент. Седнах. Ла Горда не се решаваше да отговори на въпросите ми относно доня Соледад. Намеси се Нестор и каза, че доня Соледад се намира някъде насам, но никой не знае с какво се занимава. Тя идва и си отива, без да дава обяснения никому, като споразумението им с нея било те да се грижат за нейната къща и обратното. Доня Соледад знаела, че рано или късно те ще я напуснат, и поела отговорността да направи необходимото и да се разпореди с вещите им.

— Как ще й съобщите? — попитах.

— Това е грижа на Ла Горда — каза Нестор. — Ние не знаем къде се намира.

— Къде е доня Соледад, Горда? — попитах аз.

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна ми се Ла Горда.

— Но нали ти й се обаждаш? — попита Нестор.

Ла Горда ме погледна. Направи го случайно и въпреки това потръпнах. Познавах този поглед, но откъде? Нещо се размърда в недрата на тялото ми: слънчевият ми сплит беше твърд, както не го бях усещал никога досега. Диафрагмата ми като че се надигаше от самосебе си. Тъкмо се чудех дали да не легна, когато изведнъж се оказах прав.

— Ла Горда не знае — казах. — Само аз знам къде се намира.

Всички се вцепениха, а аз навярно повече от всеки друг. Бях изрекъл думите без никакво рационално основание. В момента, в който ги казвах на глас, обаче, бях напълно убеден, че зная къде се намира. Нещо като светкавица бе преминало през съзнанието ми. Видях някаква планинска местност с много остри зъбери и върхове; неравен терен, пуст и неприветлив. Щом заговорих, следващата ми осъзната мисъл беше, че трябва да съм виждал този пейзаж на филм и че напрежението от съжителството с тия хора навярно е причинило пробив в съзнанието ми.

— Искаш да кажеш, че не ти е ясно защо го каза? — попита ме Нестор.

Подбрал беше думите си внимателно. По-естественото, поне за мен, беше да каже: „Значи наистина не знаеш къде е“. Заявих им, че ме е връхлетяло нещо непознато. Описах терена, който бях видял във въображението си, и увереността, която бях изпитал, че доня Соледад се намира именно там.

— Често ни се случва — каза Нестор.

Обърнах се към Ла Горда и тя кимна с глава. Поисках някакво обяснение.

— Такива налудничави размесени неща непрекъснато ни се привиждат — каза тя. — Попитай Лидия или Роза, или Жозефина.

Откакто се бяха разпределили по нов начин, Лидия, Роза и Жозефина не бяха споделяли нищо с мен. Ограничаваха се до поздравите и случайните забележки за храната и времето.

Лидия избягваше погледа ми. Само измърмори как на моменти има чувството, че си спомня и други неща.

— Понякога мога истински да те мразя — съобщи ми тя. — Според мен ти се преструваш на глупав. После си спомням, че ти се разболя заради нас. Ти ли беше всъщност?

— Разбира се, че той беше — намеси се Роза. — И аз си спомням някои неща. Помня една дама, която беше много любезна с мен. Учеше ме как да се пазя чиста, а този Нагуал ми подряза за пръв път косата, докато дамата ме държеше, защото много ме беше страх. Дамата ме обичаше. През цялото време ме гушкаше. Беше много висока. Спомням си как лицето ми се притискаше до гърдите й, докато ме гушкаше. Беше единственият човек, който се е грижил за мен. С радост бих умряла за нея.

— И коя беше тази дама, Роза? — попита Ла Горда с притаен дъх. Роза ме посочи с брадичка — жест, натежал от униние и презрение.

— Той знае — каза тя.

Всички ме загледаха в очакване на отговора. Аз се ядосах и креснах на Роза, че не й е работа да разправя неща, които всъщност са обвинения. Въобще не ги лъжех.

Роза не се смути от избухването ми. Спокойно обясни как си спомня когато дамата й казала, че някой ден, след като оздравея, аз ще се върна. Роза разбрала, че дамата се грижи и за мен, за да оздравея по-бързо; затова трябвало да знам коя е и къде се намира, защото изглеждам вече здрав.

— И от какво съм бил болен, Роза? — попитах я аз.

— Разболя се, защото не можеше да удържиш твоя свят — каза тя, напълно убедена в думите си. — Някой ми беше разправял, преди много време, струва ми се, че ти не си създаден за нас, точно както е казал Елихио на Ла Горда в сънуването. И си напуснал именно заради това и Лидия никога не ти го е пропила. Тя винаги ще те мрази.

Попитах Жозефина дали и тя си спомня за мен.

— Спомням си, как не — отвърна тя ухилена. — Но ти ме знаеш, аз съм луда. Не можеш да ми повярваш. На мен не може да се разчита.

Ла Горда настоя да чуе какво си спомня Жозефина. Тя пък се беше заинатила да не казва нищо и двете се скараха за туй-онуй; накрая Жозефина ми каза:

— И каква е ползата от цялото това спомняне? Само си приказваме. Пукната пара не струва това.

Изглежда Жозефина бе уцелила всички точно по болното място. Нямаше какво повече да се казва. Поседяха още няколко минути в пълно мълчание и станаха да си тръгват.

— Помня, че ми купи хубави дрехи — изведнъж се обърна към мен Жозефина. — Не помниш ли как паднах по стълбите в един магазин? Едва не си счупих крака и ти трябваше да ме носиш на ръце.

Всички отново насядаха и впериха очи в Жозефина.

— Помня също някаква луда жена — продължи тя. — Искаше да ме набие и ме гонеше навсякъде, докато най-накрая ти се ядоса и я спря.

Усетих, че се ожесточавам. Като че ли всички се бяха заловили за думите на Жозефина, след като самата тя ни беше казала да не й вярваме, защото е побъркана. Права беше. За мен спомените й бяха истинско умопомрачение.

— Зная и защо се разболя — продължи тя. — Там бях. Но не мога да си спомня къде. Пренесоха те отвъд стената от мъгла, за да намерите тая глупава Горда. Предполагам, че се беше изгубила. Не можеше да се върнеш. Когато те изведоха оттам, беше почти като умрял.

Мълчанието, което настъпи след тия нейни разкрития, беше направо угнетително. Страхувах се да попитам каквото и да е.

— Не мога да си спомня защо тя беше отишла там, а също и кой те върна — продължи Жозефина. — Помня обаче, че ти беше болен и вече не ме познаваше. А глупавата Горда се кълне, че не те е познавала, когато за пръв път дойде в тая къща преди няколко месеца. Аз пък веднага те познах. Помня, че ти беше Нагуалът, който се разболя. Искаш ли да знаеш още нещо? Според мен тия жени просто ти се подмазват. А също и мъжете, особено оня глупак Паблито. Те са длъжни да си спомнят, защото и те бяха там.

— Можеш ли да си спомниш къде бяхме? — попитах аз.

— Не, не мога — отвърна Жозефина. — Ако ме заведеш там обаче, ще си спомня. Когато всички бяхме там, наричаха ни пияници, защото бяхме капнали от умора. На мен най-малко ми се виеше свят, затова си спомням почти всичко.

— Кой ни наричаше пияници? — попитах.

— Не теб, всички нас — отговори Жозефина. — Не зная кой. Предполагам Нагуалът Хуан Матус.

Погледнах ги и всички отклониха очи.

— Стигаме до края — измърмори Нестор, сякаш говореше на себе си. — Краят ни е да се взираме в очите. Изглежда всеки момент щеше да се разридае.

— Трябва да съм доволен и горд, че сме стигнали до края — продължи той. — И въпреки това съм тъжен. Можеш ли да ми го обясниш, Нагуале?

Внезапно всички се натъжиха. Дори непокорната Лидия се натъжи.

— Какво пък ви прихвана сега? — попитах оживено аз.

— За какъв край говорите?

— Мисля, че всички знаят за какъв край — каза Нестор.

— Напоследък изпитвам странни чувства. Нещо ни вика. И не трябва да се оставяме така. Прилепваме се.

Паблито изпадна в някакво кавалерско настроение и каза, че Ла Горда е единствената между тях, която не се прилепва за нищо. Той ме увери, че всички останали са почти безнадеждни егоисти.

— Нагуалът Хуан Матус казваше, че когато дойде времето да тръгваме, ще има знак — намеси се Нестор. — Нещо, което истински харесваме, ще дойде и ще ни вземе.

— Казваше, че не е нужно да е нещо велико — допълни Бениньо. — Достатъчно е да го харесваме.

— За мен знакът ще дойде под формата на оловните войничета, каквито никога не съм имал — каза ми Нестор.

— Ще дойдат да ме вземат цяла редица хусари на коне. А за теб какво ще бъде?

Спомних си как веднъж дон Хуан ми беше казал, че смъртта може да е зад всяко нещо, което човек може да си представи, дори зад някоя точица върху бележника ми. Тогава той си бе послужил с метафора за моята смърт. Аз пък му бях разказал как веднъж, докато си ходех по булевард „Холивуд“ в Лос Анджелис, бях дочул звуците на тромпет, на който изпълняваха стара, идиотски популярна мелодия. Музиката се носеше от магазина за плочи насреща. Никога преди не бях чувал по-красиви звуци. Бях като омагьосан. Наложи ми се да седна на бордюра. Благият меден тон на този тромпет се забиваше право в мозъка ми. Усещах го точно над дясното си слепоочие. Успокояваше ме така, че най-накрая се почувствах като пиян. Когато мелодията свърши, разбрах, че по никакъв начин това преживяване няма да се повтори, и направих всичко възможно да се сдържа да не хукна в магазина и да си купя плочата и стерео уредбата, на която да си я пускам.

Дон Хуан беше казал, че това е знак, даден ми от силите, направляващи човешката съдба. Когато настъпи времето да напусна тоя свят, в каквато и да е форма, ще чуя същите звуци на този тромпет, същата идиотска мелодия, същия несравним тромпетист.

Следващият ден беше за тях един невъобразим ден. Сякаш имаха да правят безброй неща. Ла Горда каза, че всичките им домашни задължения са лични и трябва да се изпълнят от всеки без никаква чужда помощ. Зарадвах се, че ще поостана сам. Отправих се с колата до близкия град, в който така се бях разстроил. Отидох право в къщата, която ни беше омагьосала — Ла Горда и мен; почуках на вратата. Отвори ми една жена. Измислих някаква история, че навремето като дете съм живял в тая къща и че искам отново да я разгледам. Жената беше много изискана. Пусна ме да мина през къщата, като през цялото време се извиняваше за безпорядъка, какъвто всъщност нямаше.

Къщата изобилстваше от скрити спомени. Бяха там, усещах ги, но нищо не можех да си припомня.

На другия ден Ла Горда тръгна в зори; очаквах да не се върне целия ден, но към обяд тя се появи. Изглеждаше много развълнувана.

— Върнала се е Соледад и иска да се видите — каза тя равнодушно.

Без да обяснява повече, тя ме заведе в къщата на доня Соледад. Стори ми се по-млада и по-силна от последния път. Имаше съвсем слаба прилика с дамата, която познавах от преди години.

Ла Горда щеше да се разплаче сякаш всеки момент. Добре разбирах състоянието й след напрегнатите дни, които бяхме прекарали. Излезе без да промълви думичка.

Доня Соледад каза, че има съвсем малко време за разговор с мен и че ще използва всяка минута. Кой знае защо беше съвсем резервирана. Във всяка изречена от нея дума съзирах особена вежливост.

Понечих да я прекъсна с ръка, за да й задам въпрос. Исках да знам къде е била през цялото това време. Тя ми попречи много деликатно. Каза, че подбира грижливо думите си и че малкото време ще й позволи да каже само същественото.

Взря се в очите ми за момент, който ми се стори прекалено продължителен. Това ме подразни. За същото време можеше да поприказва с мен и да отговори на въпросите ми. После наруши мълчанието си и заговори нещо, според мен съвсем абсурдно. Каза, че ме е атакувала, както аз я бях помолил да направи, в деня, когато за пръв път сме прекосили успоредните линии, и че тя се надява атаката й да е имала резултат и да е улучила целта си. Прииска ми се да се разкрещя, че никога не съм я молил да прави нещо подобно. Не знаех нищичко за никакви успоредни линии и това, което сега ми разправяше, бяха врели-некипели. Тя затисна устните ми с ръка. Автоматично се дръпнах. Изглеждаше натъжена. Каза, че няма как да разговаряме, защото в момента сме на две успоредни линии и никой от двама ни няма енергията да ги пресече; само очите й ми подсказваха какво е нейното настроение.

Без никаква причина започнах да усещам, че се отпускам, нещо вътре в мен като че бе намерило покой. Усетих как по бузите ми се стичат сълзи. А после изведнъж ме облада съвсем невероятно чувство — за един кратък миг, но достатъчно дълго, за да разбута основите на съзнанието ми, или на личността ми, или на онова, което мислех и изпитвах. През тоя кратък миг осъзнах, че се намираме много близко в своите стремежи и темперамент. Обстоятелствата бяха едни и същи. Искаше ми се да й призная, че борбата е била искрена, но тази борба още не е завършила. И никога няма да завърши. Тя се сбогуваше с мен, защото след като беше такъв безупречен воин, сигурно знаеше, че пътищата ни вече никога няма да се пресекат. Бяхме стигнали до края на пътеката. От някакво непредвидимо кътче на душата ми избликна заблудена вълна на обич, родство, братска привързаност. Подобна на искра, тя подейства като електрически заряд на тялото ми. Прегърнах я; устните ми се размърдаха да промълвят неща, които за мен нямаха никакъв смисъл. Очите й се проясниха. И тя мълвеше нещо, което не проумявах. Единственото ясно чувство беше, че съм пресякъл успоредните линии и че това в момента няма никакво практическо значение. Вътре в мен напираше да излезе някаква запечатана горест. Необяснима сила се мъчеше да ме разкъса на парчета. Вече не можех и да дишам и всичко пред мен почерня.

Усетих как някой ме размърдва, побутва ме. Във фокуса на зрението ми се появи Ла Горда. Бяхме сами.

— Къде е тя? — попитах.

— Отиде си — отговори Горда.

Прииска ми се да й разкажа всичко. Тя ме спря. Отвори вратата. Отвън ме чакаха всичките чираци. Бяха облекли най-дрипавите си дрехи. Ла Горда обясни, че са разкъсали всичко, което притежават. Беше късно следобед. Спал бях много часове. Без да проговорим, ние се отправихме към дома на Ла Горда, където бях паркирал колата си. Накачулиха се вътре като деца, тръгнали на неделна разходка с кола.

Преди да вляза в колата, останах да погледам долината. Тялото ми леко се олюляваше въртеливо, описвайки пълен кръг, сякаш имаше собствена воля и цел. Усещах, че долавям есенцията на тази местност. Исках да я задържа в мен, защото знаех най-категорично, че в тоя си живот повече никога няма да я видя.

Другите вероятно вече го бяха сторили. Бяха се отърсили от меланхолията, смееха се и се закачаха помежду си.

Запалих мотора и потеглихме. Когато стигнахме последния завой на пътя, слънцето вече залязваше и Ла Горда ми изкрещя да спра. Слезе от колата и се затича към някакво възвишение встрани от пътя. Изкачи се на върха и обгърна с последен поглед своята долина. Протегна ръце към нея и я вдъхна.

Пътуването ни из тия планини беше неочаквано кратко и без никакви премеждия. Всички се бяха укротили. Опитах да започна някакъв разговор с Ла Горда, но тя направо отказа. Заяви, че планините, които са големи егоисти, упражняват някаква власт над тях и ако не пестят енергията си, планините никога няма да ги пуснат.

Щом стигнахме по-ниските места, хората се оживиха, и по-специално Ла Горда. Сякаш бълбукаше от енергия. Дори предложи сведения без да я подканям. Едно от нещата беше, че Нагуалът Хуан Матус й казвал, а Соледад го потвърдила, че ние имаме и друга страна. Като го чуха, останалите също започнаха да задават въпроси и да коментират. Бяха пообъркани от странните си спомени за събития, които нямаше как да са се случили, преценявайки ги логически. Тъй като някои се бяха запознали с мен преди по-малко от няколко месеца, да си спомнят за мен от далечното минало беше извън пределите на разума им.

Затова им разправих за срещата си с доня Соледад. Описах и усещането си, че я познавам интимно отпреди, и чувството, че безпогрешно съм пресякъл онова, което тя наричаше успоредни линии. Реагираха на думите ми с известно объркване; като че бяха чували този термин и преди, но не бях сигурен дали всички разбират какво означава. За мен това беше метафора. Не можех да гарантирам, че и за тях беше същото.

Когато наближихме град Оаксака, те изразиха желание да посетим мястото, където според Ла Горда бяха изчезнали дон Хуан и дон Хенаро. Насочих колата право към това място. Наизскачаха от колата и сякаш сами се ориентираха, душейки нещо, търсейки за следи. Ла Горда показа посоката, в която бяха поели двамата.

— Направила си голяма грешка, Горда — високо каза Нестор. — Това не е изток, а север.

Ла Горда възрази и защити мнението си. Жените я подкрепиха, същото направи и Паблито. Бениньо остана безпристрастен; той не отклоняваше поглед от мен, сякаш аз трябваше да отговоря, което и сторих. Позовах се на една карта на град Оаксака, която имах в колата. Посоката, показана от Ла Горда, наистина беше север.

Нестор отбеляза как през цялото време мислел, че отпътуването от техния град не било нито преждевременно, нито принудително; моментът бил съвсем подходящ. Другите обаче не мислеха така и колебанието им се пораждаше от грешката на Ла Горда. Също като нея те вярвали, че Нагуалът ги е насочил към родния им град, което означавало да си останат там. След като размислих, признах, че в крайна сметка бях виновен аз, защото макар да имах картата, по онова време не я бях погледнал.

След това споменах, че съм забравил да им кажа как единият от мъжете, оня когото за миг бях взел за дон Хенаро, ни е кимнал с глава да го последваме. Очите на Ла Горда се разшириха в неподправено учудване или дори уплаха. Не била схванала този жест, обясни ни тя. Явно кимването е било предназначено само за мен.

— Точно така! — възкликна Нестор. — Съдбата ни е решена!

Извърна се към останалите. Всичките говореха едновременно. Започна неистово да им прави жестове с ръце, за да ги успокои.

— Надявам се единствено да сте направили всичко необходимо, все едно че никога няма да се върнем там — каза той. — Защото наистина никога няма да се върнем.

— Истината ли ни казваш? — попита ме Лидия със свиреп поглед, докато другите се взираха очакващо в мен.

Уверих ги, че нямам причини да си измислям. Фактът, че бях видял как оня човек ми кима с глава, за мен нямаше абсолютно никакво значение. Освен това не бях дори убеден, че мъжете са били дон Хуан и дон Хенаро.

— Голям хитрец си ти — каза Лидия. — Може би ни разправяш тия неща само и само безропотно да те последваме.

— Я почакайте — заяви Ла Горда. — Възможно е този Нагуал да е хитър колкото си иска, но никога няма да постъпи по този начин.

Всички тутакси заговориха. Опитах да се намеся и се наложи да ги надвикам, за да им кажа, че това, което съм видял, така или иначе не променя нещата.

Нестор обясни много вежливо какво им е казвал Хенаро — когато настъпи моментът да напуснат долината, той ще им го съобщи някак с кимване на главата. Те се смълчаха, когато им заявих, че ако съдбите им са запечатани заради това събитие, моята съдба е също запечатана; и всички трябва да тръгнем на север.

Тогава Нестор ни заведе в един пансион, в който сам бил отсядал, когато идвал по работа в града. Духът им се беше повишил, дори повече отколкото беше нужно, за мое успокоение. А Лидия направо ме прегърна и ми се извини, че ме е притеснявала. Обясни, че повярвала на Ла Горда и поради това не се потрудила да пререже хубаво връзките си. Жозефина и Роза преливаха от добри чувства и непрекъснато ме потупваха по гърба. Пожелах да говоря с Ла Горда. Нужно ми беше да обсъдя хода на действията ни. Но вечерта нямаше начин да остана насаме с нея.

Рано сутринта Нестор, Паблито и Бениньо тръгнаха за покупки. Лидия, Роза и Жозефина също излязоха да пазаруват. Ла Горда помоли да й помогна да си купи нови дрехи. Искаше аз да й избера рокля — най-хубавата, — която да й повиши самочувствието, та да бъде безупречен воин. Не само намерих такава рокля, но и всички други елементи от облеклото й — обувки, найлонови чорапи и бельо.

Заведох я да се поразходим. Обиколихме из центъра на града като туристи, зяпнали индианците в характерните за областта костюми. Като безформен воин тя се чувстваше вече отлично в елегантното си облекло. Изглеждаше направо възхитителна. Сякаш никога не се беше обличала другояче. По-скоро аз не можех да свикна с това.

Но въпросите, които исках да задам на Ла Горда и с които трябваше да я затрупам, някак не се оформяха в мен. Нямах представа какво да я попитам. Казах й най-сериозно, че новата й външност някак ми въздейства. Съвсем трезво тя ми отговори, че това е от пресичането на границите.

— Снощи пресякохме известни граници — каза тя. — Соледад ми каза какво да очаквам и аз бях готова за това. Само дето ти не си бил готов.

Започна кротко и бавно да ми обяснява, че миналата нощ сме пресекли някакви граници на обичта. Произнасяше всяка сричка така, сякаш говореше на дете или на чужденец. Аз обаче не можех да се съсредоточа. Върнахме се в квартирите си. Имах нужда от почивка, но въпреки това накрая пак излязох. Лидия, Роза и Жозефина не бяха успели да намерят нищо, а искаха да си купят като дрехите на Ла Горда.

Следобед се върнах в пансиона, за да изразя възхищението си от сестричките. Роза имаше известни затруднения с високите токчета. Точно се шегувахме с краката й, когато вратата бавно се отвори и драматично влезе Нестор. Носеше моден тъмносин костюм, светлорозова риза и синя вратовръзка. Косата му беше прилежно сресана и леко бухнала, сякаш я бяха обработвали със сешоар. Той погледна жените, а те на свой ред също го погледнаха. Влезе Паблито, а след него и Бениньо. И двамата направо нахълтаха. Обувките им бяха чисто нови, а костюмите им изглеждаха ушити като по поръчка.

Не можех да възприема как всички толкова добре се адаптираха към градските си дрехи. Много ми напомняха на дон Хуан. Беше също толкова изненадващо да видя тримата Хенароси в градски дрехи, колкото и навремето, когато бях видял дон Хуан с костюм, но въпреки това възприех промяната моментално. От друга страна, макар и да не се изненадах от преобразяването на жените, кой знае защо не можех съвсем да свикна с това.

Реших, че Хенаросите са имали вероятно луд късмет на магьосници да намерят такива превъзходни дрехи. Като ме чуха колко съм въодушевен от техния късмет, те се разсмяха. Нестор каза, че някакъв шивач им бил ушил костюмите още преди месец.

— Всеки от нас си има по още един костюм — каза ми той. — Имаме си дори кожени куфарчета. Знаехме, че времето ни из тия планини вече изтича. Готови сме да тръгваме! Най-напред обаче ти трябва да ни кажеш къде. А също и колко ще останем тук.

Обясни, че има да урежда още някои сметки и затова му е нужно време. Приближи се Ла Горда и с голяма сигурност и авторитет заяви, че същата нощ тръгваме и ще стигнем докъдето ни позволява силата; следователно до края на деня трябва да си свършат работите. Нестор и Паблито стояха нерешително до вратата. Погледнаха ме в очакване на потвърждение. Помислих си, че най-добре ще е да съм искрен с тях, но Ла Горда ме прекъсна точно когато понечих да кажа, че недоумявам какво по-специално ще правим.

— По здрач ще се срещнем при скамейката на Нагуала — каза тя. — Ще тръгнем оттам. Дотогава трябва да направим всичко, което имаме или искаме да правим, след като знаем, че никога вече няма да се върнем.

След като всички излязоха, останахме сами с Ла Горда. С рязко и някак недодялано движение, тя се намести в скута ми. Беше толкова лека, че усетих как тялото й се разтърси, когато мускулите на прасците ми се стегнаха. Косата й ухаеше особено. Тя се смееше и се полюляваше, когато кой знае откъде у мен възникна някакво чувство, или може би спомен? Изведнъж в скута ми се оказа друга Ла Горда — дебела, два пъти по-едра от познатата ми Ла Горда. Лицето й беше кръгло и аз я закачах за уханието на косата й. Изпитвах чувството, че съм поел грижата за нея.

Въздействието на този бегъл спомен ме накара да стана. Ла Горда се строполи шумно на пода. Описах какво съм си „спомнил“. Казах й, че съм я виждал като дебела жена само веднъж и толкова за кратко, че не съм имал представа за чертите й и въпреки това току-що пред очите ми се беше появило видение на лицето й, когато е била дебела.

Тя не направи никаква забележка. Свали си дрехите и отново облече старата си рокля.

— Още не съм готова за това — каза тя, сочейки новите си одежди. — Имаме да направим още нещо преди да сме свободни. Според напътствията на Нагуала Хуан Матус всички ние трябва да седнем на някое място на силата, избрано от него.

— И къде е това място? — попитах.

— Някъде из планините наоколо. Прилича на врата. Нагуалът ми казваше, че на това място има естествена пукнатина. Казваше ми също, че някои места на силата в този свят са дупки; ако си безформен, можеш да преминеш през една от тия дупки в неизвестното, в друг свят. Оня свят и тоя свят, в който живеем, са на две успоредни линии. По всяка вероятност всички ние в един или друг момент сме прекосявали тия линии, но не си спомняме. Елихио е в оня, другия свят. Понякога го достигаме чрез сънуване. Жозефина, разбира се, е най-добрата в сънуването между нас. Тя пресича тия линии всеки ден, но тъй като е луда, Тя е безразлична, дори безчувствена. Елихио иска да си спомним нашата „лява страна“. Соледад ми каза, че лявата страна е успоредната линия на тази, в която живеем сега. Значи, щом той иска да си я спомним, трябва да сме били вече там. А не в сънуването. Затова и всички си спомняме от време на време странни неща.

Заключенията й бяха логични, като се имаха предвид предпоставките й. Разбирах какво иска да каже; тия случайни неканени спомени бликаха от реалността на всекидневния живот и въпреки това не можехме да намерим време, в което да ги вместим, отвор в непрекъснатостта на живота ни, където да ги скътаме.

Ла Горда полегна на кревата. В очите й се появи тревога.

— Притеснява ме мисълта как да намерим това място на силата — каза тя. — Без него няма възможност да направим пътешествието.

— Мен пък ме тревожи мисълта къде да ви заведа всичките и какво да правя с вас — казах аз.

— Соледад сподели с мен, че ще отидем далеч на север, до границата — каза Ла Горда. — Някои от нас навярно и още по на север. Но ти нямало да дойдеш с нас чак дотам. Имал си друга съдба.

За момент Ла Горда се замисли. Намръщи се, явно полагаше усилие да подреди мислите си.

— Соледад каза, че ти ще ме заведеш да изпълня съдбата си — продължи Ла Горда. — Аз съм единствената между нас, която ти е подвластна.

По лицето ми вероятно се беше изписала уплаха. Тя се усмихна.

— Соледад ми каза също, че ти си задръстен — не спираше Ла Горда. — Имаш моменти обаче когато си Нагуал. Останалото време, казва Соледад, ти си като побъркан, чието съзнание се избистря за няколко мига, а после отново се връща към лудостта.

Доня Соледад беше използвала подходящ образ, за да ме опише, образ, който можех да разбера. За нея навярно бях имал миг на избистряне, когато осъзнах, че съм пресякъл успоредните линии. Същият този момент, според моите стандарти, беше най-неуместният. С доня Соледад явно бяхме на две различни линии на мислене.

— И какво друго ти каза? — попитах аз.

— Каза ми да се насиля да си спомня — заяви Ла Горда. — Тя съвсем се изтощи в опитите си да върне паметта ми; именно затова не можа да се оправи с теб.

Ла Горда стана; готова беше да си тръгне. Взех я да се разходим из града. Изглеждаше много щастлива. Ходеше от едно място на друго да разгледа всичко; очите й преливаха от радост при вида на тоя свят. Дон Хуан ми беше описвал тоя образ. Казвал ми беше, че воинът знае, че чака, и знае също за какво чака; и докато чака, очите му преливат при вида на тоя свят. Според него пределното постижение на един воин е радостта. През този ден в Оаксака Ла Горда спазваше учението на дон Хуан до последната буквичка.

Късно следобед, преди да се здрачи, седнахме на скамейката на дон Хуан. Първи се появиха Бениньо, Паблито и Жозефина. След няколко минути към нас се присъединиха и останалите трима. Паблито седна между Жозефина и Лидия и ги обгърна с ръце. Бяха се преоблекли със старите си дрехи. Ла Горда стана и започна да им разказва за мястото на силата.

Нестор й се изсмя, останалите последваха примера му.

— Никога вече няма да се хващаме на желанието ти да ни командваш — каза Нестор. — Освободихме се от теб. Снощи пресякохме границите.

Ла Горда не се смути от думите му, но останалите се ядосаха. Трябваше да се намеся. Казах високо, че държа да зная повече за границите, които сме пресекли предната нощ. Нестор обясни, че това се отнася само до тях. Ла Горда не се съгласи. За малко да се сбият. Дръпнах Нестор настрана и му наредих да ми каже за границите.

— Чувствата ни очертават граници около всичко — каза той. — Колкото повече обичаме, толкова по-здрава е границата. В този случай ние обичаме нашия дом; преди да го напуснем, трябваше да приповдигнем чувствата си. Чувствата ни за нашия дом се извисиха до върха на планините на запад от нашата долина. Това беше границата и когато пресякохме върха на ония планини, знаейки, че никога няма да се върнем, ние я разрушихме.

— Но нали и аз знаех, че няма да се върна? — попитах.

— Ти не си обичал тия планини така, както ние ги обичахме — отвърна Нестор.

— Ще видим — каза загадъчно Ла Горда.

— Бяхме под нейно влияние — намеси се Паблито, стана и посочи Ла Горда. — Държеше ни за вратовете. Сега виждам колко глупаво сме постъпили и то само заради нея. Не можем да плачем след свършен факт, но никога няма пак да се хванем на играта й.

Лидия и Жозефина взеха страната на Нестор и Паблито. Бениньо и Роза гледаха така, сякаш тази борба вече не ги засягаше.

Точно тогава у мен настъпи нов момент на сигурност и авторитарно поведение. Станах и без да съзнавам, им съобщих, че аз поемам отговорността за тях и че освобождавам Ла Горда от всякакво понататъшно задължение да коментира или да представя идеите си за единствено разрешение. Когато привърших да говоря, бях изумен от нечуваната си наглост. Всички, включително Ла Горда, бяха във възторг.

Силата зад този мой изблик отначало беше като някакво физическо усещане, че синусите ми се разтварят, а след това като сигурност, че зная какво е имал предвид дон Хуан и точно къде е мястото, на което трябва да идем, преди да можем да се освободим. Докато синусите ми се разтваряха, получих видение на къщата, която ме бе заинтригувала.

Казах им къде трябва да отидем. Те приеха указанията ми без никакъв спор, дори без забележки. Разплатихме се в пансиона и отидохме да вечеряме. След това се поразходихме из площада докъм единайсет. Докарах колата си, те се качиха шумно в нея и потеглихме. Ла Горда остана будна, за да ми прави компания, докато останалите заспаха, а после пред кормилото седна Нестор, за да поспим и ние с Ла Горда.

5ОРДА РАЗГНЕВЕНИ МАГЬОСНИЦИ

Пристигнахме в града призори, тук аз поех кормилото и насочих колата към къщата. Няколко блока преди да стигна дотам, Ла Горда ме помоли да спра. Слезе от колата и тръгна по стръмния тротоар. Един по един слязоха и останалите. Тръгнаха след Ла Горда. Паблито дойде при мен и ми каза, че трябва да паркирам на площада, който беше след един блок. Сторих го.

В мига, в който видях Ла Горда да се задава откъм ъгъла, разбрах, че нещо й става. Беше изключително бледа. Дойде при мен и ми пошепна, че ще отиде да послуша утринната литургия в църквата. Лидия пожела същото. Двете тръгнаха да прекосяват площада и влязоха в църквата.

Паблито, Нестор и Бениньо бяха мрачни, каквито винаги си бяха. Роза имаше уплашен вид, устата й се бе отворила, очите й бяха неподвижни, немигащи, отправени по посока на къщата. Само Жозефина сияеше. Тя ме плесна приятелски отзад.

— Постигна го, майчин сине! — радостно извика тя. — Изби им джигера на тия кучи синове!

И се разсмя така, че дъх не й остана.

— Това ли е мястото, Жозефина? — попитах я аз.

— Съвсем сигурно — отвърна тя. — Ла Горда обичаше винаги да ходи на църква. По онова време не пропускаше литургията.

— А помниш ли ей оная къща там? — посочих й аз къщата.

— Къщата на Силвио Мануел — каза тя.

Като чухме името, всички подскочихме като ужилени. Лично аз усетих нещо подобно на лек удар от електрически ток през коленете си. Името определено ми беше непознато и въпреки това като го чух, подскочих. Силвио Мануел беше извънредно рядко име; звучеше изключително плавно.

Тримата Хенароси и Роза се развълнуваха точно като мен. Забелязах как пребледняха. Съдейки по това, което изпитвах аз, навярно и аз бях пребледнял като тях.

— Кой е Силвио Мануел? — все пак успях да попитам накрая Жозефина.

— Сега вече ме хвана натясно — каза тя. — Не зная.

Тя започна да повтаря, че е луда и нищо от това, което казва, не бива да се приема на сериозно. Нестор я помоли да ни разкаже всичко, което си спомня.

Жозефина се опита да мисли, но тя не беше човек, който може да направи нещо насила. Знаех, че ще се справи по-добре, ако никой не я моли за това. Предложих да потърсим хлебарница или място, където да похапнем.

— Не ме оставяха да правя кой знае какво в къщата, това е което си спомням — каза най-внезапно Жозефина.

Тя се завъртя, сякаш търсеше нещо или се ориентираше.

— Тук липсва нещо! — извика тя. — Не е точно както беше преди.

Опитах да й помогна, като й задам няколко въпроса, според мен уместни, например дали липсват къщи или са пребоядисани, или пък са построени нови. Но Жозефина не можеше да се досети защо беше различно.

Отидохме до хлебарницата и си купихме сладки кифлички. После се упътихме към площада, за да почакаме Ла Горда и Лидия, когато внезапно Жозефина се удари по челото, сякаш й беше хрумнало нещо.

— Зная какво липсва! — изкрещя тя. — Оная тъпа стена от мъгла! Тогава я имаше. Сега я няма.

Тутакси заговорихме всички, питахме я за стената, но Жозефина продължи да приказва най-невъзмутимо, сякаш не бяхме там.

— Беше стена от мъгла, която се точеше чак до небето — каза тя. — Точно тук беше. На където и да обърнех глава и тя беше там. Направо ме подлуди. Така беше, дявол да го вземе. Нищо ми нямаше, но тая стена направо ме побърка. Виждах я с отворени очи, виждах я и със затворени. Мислех си, че стената направо ме преследва.

За момент Жозефина загуби обичайната си оживеност. В очите й се появи отчаяние. Виждал бях такъв поглед у хора, които преживяват отново психотичен епизод. Набързо й предложих да си изяде кифличката. Тя тутакси се успокои и я захапа.

— Какво мислиш за всичко това, Нестор? — попитах аз.

— Това ме плаши — отвърна смирено той.

— Спомняш ли си нещо? — попитах отново.

Той тръсна глава в знак на отрицание. Запитах Паблито и Бениньо с движение на веждите. Те също тръснаха глава за „не“.

— А ти, Роза? — обърнах се към нея аз.

Като ме чу да говоря на нея, Роза подскочи. Беше като онемяла. Държеше в ръка кифличката и се взираше в нея, сякаш не знаеше какво да я прави.

— Помни, разбира се — отвърна Жозефина със смях, — но се страхува до смърт. Не виждаш ли, че още малко и ще се напишка през ушите?

Жозефина, изглежда, реши, че това е най-голямата шега. Запревива се от смях и изпусна кифлата си на земята. После я взе, изтупа я и я изяде.

— Лудите всичко ядат — каза тя и ме плесна отзад.

Нестор и Бениньо изглеждаха неспокойни заради закачките на Жозефина. А Паблито се забавляваше. В очите му се четеше истински възторг. Тръсна глава и зацъка с език, сякаш не вярваше на цялото това забавление.

— Да вървим в къщата — подкани ни Жозефина. — Там ще ви кажа невероятни неща.

Казах, че трябва да изчакаме Ла Горда и Лидия. Освен това беше още твърде рано да безпокоим очарователната дама, която живееше там. Паблито каза, че когато работел като дърводелец, идвал в тоя град и знаел една къща, където стопаните приготвяли храна за преминаващи пътници. Жозефина не искаше да чакаме; според нея трябваше или да отидем в къщата, или да идем да хапнем нещо. Аз исках да закусим и казах на Роза да отиде до църквата и да вземе Ла Горда и Лидия, но Бениньо кавалерски си предложи услугите да ги изчака и да ги доведе до мястото, където щяхме да закусваме. Очевидно и той знаеше къде е това място.

Паблито не ни заведе направо там. Вместо това по моя молба направихме дълга обиколка. В края на града имаше стар мост, който исках да разгледаме. Бях го видял от колата си в деня, когато бяхме идвали с Ла Горда. По своята конструкция приличаше на мост от колониалната епоха. Излязохме на моста и тогава изведнъж спряхме по средата. Попитах един човек, който стоеше там, дали мостът е много стар. Той каза, че цял живот го е виждал, а беше над петдесет. Според мен мостът представляваше великолепна гледка единствено за мен, но като гледах другите, трябваше да заключа, че и на тях им оказваше въздействие. Нестор и Роза дишаха тежко, дъх не им беше останал. Паблито се държеше за Жозефина; тя пък се държеше за мен.

— Спомняш ли си нещо, Жозефина? — попитах аз.

— Оня дявол Силвио Мануел е от другата страна на моста — каза тя и посочи другия край, на около десетина метра нататък.

Погледнах Роза в очите. Тя кимна с глава и прошепна, че веднъж прекосила с голям страх този мост и че на другия край нещо я очаквало да я погълне.

Двамата мъже не ми помогнаха. Те ме гледаха като изумени. Всеки каза, че изпитва безпричинен страх, а аз можех да се съглася с тях. Усещах, че не бих посмял да прекося моста нощем, колкото и пари да ми дават. Не знаех защо.

— Какво друго си спомняш, Жозефина? — попитах аз.

— В момента тялото ми е изплашено — каза тя. — Нищо друго не мога да си спомня. Оня дявол Силвио Мануел винаги е в мрака. Питай Роза.

С движение на главата си подканих Роза да говори. Тя кимна три-четири пъти утвърдително, но не можа да изрече гласно нито дума. Напрежението, което изпитвах, беше безпричинно, но реално. Всички ние стояхме на моста, точно по средата, неспособни да направим и една стъпка повече в посоката, която Жозефина ни бе показала. Накрая тя взе инициативата и се обърна кръгом. Върнахме се в центъра на града. Ла Горда, Лидия и Бениньо вече се хранеха; дори бяха поръчали храна и за нас. Вече не бях гладен. Паблито, Нестор и Роза бяха в унес; Жозефина си хапна здраво. На масата настъпи зловещо мълчание. Опитах ли да захвана разговор, всички избягваха погледа ми.

След закуската отидохме до къщата. Никой не проговаряше. Почуках и когато дамата излезе, аз й обясних, че имам желание да покажа къщата й на приятелите си. За момент тя се поколеба. Ла Горда й подаде някакви пари и се извини, че я поставяме в неудобно положение.

Жозефина ни отведе право в задната част. При предишното си идване не бях виждал тази част на къщата. Там имаше калдъръмен вътрешен двор със стаи, подредени около него. Под навесите бяха струпани обемисти селскостопански сечива. Имах чувството, че съм виждал този двор, когато в него нямаше такава глъчка. Стаите бяха осем, по две на всяка от четирите страни на двора. Нестор, Паблито и Бениньо бяха като че ли готови да се разболеят физически. Ла Горда обилно се потеше. Седна с Жозефина в някаква ниша на една от стените, докато Лидия и Роза влязоха в една от стаите. Изведнъж Нестор сякаш се сети да потърси нещо и се скри в друга от стаите. Същото направиха Паблито и Бениньо.

Останах сам с дамата. Поисках да й кажа нещо, да й задам някой въпрос, да разбера дали познава Силвио Мануел, но не можах да събера смелост. Стомахът ми беше целият сякаш на възли. От ръцете ми се стичаше пот. Това, което ме гнетеше, беше някаква неуловима тъга, копнеж по нещо, което не присъстваше, нещо неопределимо.

Не можех да издържам повече. Тъкмо се готвех да се сбогувам с дамата и да изляза от къщата, когато до мен се доближи Ла Горда. Пошепна ми, че трябва да седнем в голямата стая до антрето, отделено от двора. От мястото, където бяхме застанали, се виждаше точно тази стая. Отидохме там и влязохме вътре. Беше голяма, празна стая с висок таван с греди — тъмна, но проветрива.

Ла Горда повика всички в стаята. Дамата само ни изгледа, но самата тя не дойде. Всички знаеха съвсем точно къде да седнат. Хенаросите седнаха отдясно на вратата, откъм стаята, а Ла Горда и трите сестри седнаха отляво, от другата страна. Всички бяха близо до стената. Макар да ми се искаше да седна до Ла Горда, седнах почти в средата на стаята. Това място ми се стори подходящо. Не знаех защо, но сякаш някакъв върховен ред беше определил местата ни.

Докато седях там, ме обля вълна от странни чувства. Бях пасивен и отпускат. Представях си, че съм филмов екран, върху който се прожектират чужди чувства на тъга и копнеж. Но не различавах никакъв конкретен спомен. Повече от час останахме в стаята. Към края усетих, че съм готов да разкрия източника на неземната тъга, от която ми идваше да се разридая почти неутешимо. И тогава неволно, също както бяхме насядали там, станахме и излязохме от къщата. Дори не благодарихме, нито се сбогувахме с дамата.

Събрахме се на площада. Ла Горда тутакси заяви, че тъй като е безформена, все още е в подчинение. Каза, че е заела тази позиция поради изводите, които си е направила в къщата на Силвио Мануел. Ла Горда като че ли очакваше да коментираме думите й. Мълчанието на останалите ми беше непоносимо. Накрая се наложи аз да кажа нещо.

— До какви изводи стигна в тази къща, Горда? — попитах я аз.

— Смятам, че всички ги знаем — отговори надменно тя.

— Не ги знаем — казах аз. — Никой не е казал нищо.

— Няма защо да говорим, знаем ги — настоя Ла Горда.

Заупорствах, че не мога да приема за безспорно такова важно събитие. Трябваше да поговорим за чувствата си. Колкото се отнасяше до мен, от всичко това аз изпитвах само някакво опустошително чувство на тъга и отчаяние.

— Нагуалът Хуан Матус беше прав — каза Ла Горда. — За да се освободим, трябваше да поседим на онова място на силата. Сега аз съм свободна. Не зная как ми се случи, но докато седях там, нещо се отдели от мен.

Трите жени се съгласиха с нея. Тримата мъже обаче не се съгласиха. Нестор заяви, че бил на ръба да си спомни действителни лица, но както и да се опитвал да прочисти ума си, нещо го изкривявало. Накрая изпитал единствено чувството на копнеж и тъга, че бил все още в тоя свят. Паблито и Бениньо казаха горе-долу същото.

— Разбираш ли какво имам предвид, Горда? — казах.

Стори ми се, че не е доволна; пъшкаше така, както не я бях виждал досега. А не бях ли я виждал някъде и преди, цялата напушена като сега? Тя изнасяше тиради пред групата. Но не можех да отделя внимание на това, което казваше. Бях погълнат от един спомен, в момента безформен, но почти готов да се появи. За да го задържа, имах сякаш нужда от прилив на енергия откъм Ла Горда. Бях прикован от звука на гласа й, на яда й. В определен момент, когато тя утихваше, аз й изкрещявах, че се държи като командир. Тя наистина се обезпокои. Започнах да я наблюдавам. Спомнях си друга Горда, друг път; ядосана, дебела Горда, която блъска гърдите ми с юмруци. Спомних си как се разсмях, като я видях така ядосана, все едно че беше дете. Споменът свърши в мига, в който гласът на Ла Горда спря. Изглежда беше разбрала какво правя.

Обърнах се към всички и им заявих, че сме в несигурно положение — над нас витаеше нещо непознато.

— Не витае над нас — каза сухо Ла Горда. — Вече ни е поразило. И според мен ти знаеш какво е.

— Не зная и мисля, че изразявам мнението и на останалите мъже — казах аз.

Тримата Хенароси кимнаха в знак на съгласие.

— Докато бяхме от лявата страна, сме живели в тая къща — каза Ла Горда. — Обикновено сядах в оная ниша да си поплача, защото не можех да измисля какво да направя. И според мен, ако днес бях останала в стаята, щях да си спомня всичко. Само дето нещо все ме избутваше навън. Седяла съм в тази стая и когато в нея имаше повече хора. Не можех обаче да си спомня лицата им. И други неща ми се изясниха, докато днес бях там. Аз съм безформена. Хрумват ми неща — и добри, и лоши. Например отново ми се възвърнаха старата арогантност и желанието да разсъждавам на глас. Но ми се възвърнаха и други, хубави неща.

— На мен също — каза Лидия пресипнало.

— И какви са хубавите неща? — попитах.

— Струва ми се, че не съм права да те мразя — каза Лидия. — Омразата няма да ми позволи да излетя. Именно това ми казаха в стаята и мъжете, и жените.

— Какви мъже и какви жени? — попита Нестор с глас, изпълнен от уплаха.

— Аз бях там, когато и те бяха там, само това знам — каза Лидия. — И ти беше там. Всички бяхме там.

— Кои бяха тия мъже и жени, Лидия? — попитах аз.

— Зная само, че аз бях там, когато и те бяха там — повтори тя.

— А ти, Горда? — попитах пак.

— Казах ти вече, че не мога да си спомня никакви лица, нищо конкретно — каза тя. — Но знам едно: каквото и да сме правили в тая къща, беше от лявата страна. Пресякохме, или някой ни накара да пресечем, успоредните линии. Странните спомени, които имаме, идват от онова време, от оня свят.

Без да се уговаряме словесно, тръгнахме от площада и се отправихме към моста. Ла Горда и Лидия тичаха пред нас. Когато стигнахме там, заварихме и двете да стоят точно където преди това бяхме спрели и ние.

— Силвио Мануел е самият мрак — прошепна ми Ла Горда, а очите й бяха фиксирани на другия край на моста.

Лидия трепереше. И тя понечи да ми каже нещо, но не можех да разбера какво шепнат устните й.

Издърпах всичките назад от моста. Помислих си, че може би, ако сглобим онова, което всеки от нас знае за този мост, ще се получи нещо цяло, което да ни помогне да разрешим дилемата си.

Седнахме на земята на няколко метра встрани от моста. Наоколо се разхождаха какви ли не хора, но никой не ни обръщаше внимание.

— Кой е Силвио Мануел, Горда? — попитах аз.

— Никога досега не съм чувала това име — заяви тя. — Не познавам тоя човек и въпреки това го знам. Когато чух името, ме обляха някакви вълни. Жозефина ми го каза, когато бяхме в къщата. От този миг нататък започнаха да ми хрумват разни неща и да ми идват на езика точно както при Жозефина. Никога не съм си мислила, че ще доживея да стана като Жозефина.

— Защо каза, че Силвио Мануел е самият мрак? — попитах аз.

— Нямам представа защо — отвърна тя. — Макар и всички тук да знаят, че това е истина.

Тя подкани жените да говорят. Никоя не промълви и думичка. Захванах се с Роза. На три-четири пъти тя се накани да каже нещо. Обвиних я, че ни задържа. Дребното й тяло се затресе конвулсивно.

— Пресякохме моста и на другия край ни чакаше Силвио Мануел — каза тя с едва доловим глас. — Аз отидох последна. Когато поглъщаше останалите, чувах писъците им. Поисках да избягам, но дяволът Силвио Мануел беше и в двата края на моста. Нямаше откъде да избягам.

Ла Горда, Лидия и Жозефина се съгласиха. Попитах дали това е било само чувство или действителен спомен за даден момент от някоя случка. Ла Горда каза, че за нея било точно както го описала Роза — спомен за всеки момент поотделно. Другите две се съгласиха с нея.

Зачудих се на глас какво се е случило с хората, които живееха около моста. Щом жените са пищели, както твърдеше Роза, минувачите може и да са ги чули; писъците сигурно са предизвикали суматоха. За момент почувствах, че целият град участва в някакъв заговор. Ледена тръпка премина през тялото ми. Обърнах се към Нестор и най-открито изразих пълния спектър на безпокойството си.

Нестор поясни, че Нагуалът дон Хуан и Хенаро били наистина воини с върховни постижения и като такива били самотни същества. Контактите им с другите хора били едно към едно. Не е имало възможност целият град или дори хората, които са живеели около моста, да са били в конфликт с тях. За да се случи това, каза Нестор, всички тия хора е трябвало да са воини, а това е една абсолютно невероятна възможност.

Жозефина започна да обикаля около мен, оглеждайки ме подигравателно от главата до петите.

— Бива си те теб! — подхвърли тя. — Преструваш се, че нищо не знаеш, а сам си бил тук! Ти ни доведе тук! Ти ни наблъска на тоя мост!

Очите на жените заплашително заблестяха. Обърнах се за помощ към Нестор.

— Нищичко не си спомням — каза той. — Това място ме плаши, само това знам.

Обръщането ми към Нестор беше отлична маневра от моя страна. Жените се облещиха насреща му.

— Разбира се, че си спомняш! — изкрещя Жозефина. — Всички бяхме тук. Глупаво магаре такова!

Разпитването ми изискваше все пак някакъв ред. Отведох ги надалеч от моста. Помислих си, че след като са дейни личности, биха разбрали, че ще се отпуснат повече, ако се поразходят и поговорят за нещата, отколкото да стоят на едно място, както пък предпочитах аз.

Докато се разхождахме, гневът на жените се изпари така бързо, както се беше появил. Лидия и Жозефина станаха още по-приказливи. През цялото време изразяваха чувството си, че Силвио Мануел е страховит. Въпреки това нито едната, нито другата не можеха да си спомнят да са накърнени физически. Роза не обелваше дума, но с жест изразяваше съгласието си с всичко, което другите казваха. Попитах ги дали е било нощ, когато са прекосявали моста. И Лидия, и Жозефина казаха, че е станало през деня. Роза прочисти гърлото си и прошепна, че е било нощем. Ла Горда изясни противоречието, като обясни, че е било в сутрешния здрач или малко преди това.

Стигнахме до края на къса уличка и автоматически се обърнахме назад към моста.

— Съвсем просто — каза изведнъж Ла Горда, сякаш току-що бе обмислила нещо. — Пресичахме, или по-скоро Силвио Мануел ни караше да пресичаме, успоредните линии. Този мост е място на силата, дупка в този свят, врата към другия. Ние минахме през нея. Сигурно ни е заболяло, докато сме минавали, защото тялото ми е изплашено. Силвио Мануел ни чакаше от другата страна. Никой от нас не си спомня лицето му, защото Силвио Мануел е мракът и никога няма да покаже лицето си. Можем да видим само очите му.

— Едното око — каза Роза тихо и извърна поглед.

— Всички тук, включително и ти — ми каза Ла Горда, — знаят, че лицето на Силвио Мануел е в мрака. Само гласът му се чува — мек, като приглушено кашляне.

Ла Горда спря да приказва и ме заразглежда така, че се смутих. Очите й бяха предпазливи; оставяше у мен впечатлението, че крие нещо, което знае. Попитах я. Тя отрече, но си призна, че изпитва десетки чувства без никакво основание, които обаче няма намерение да обяснява. Подканих, а после помолих и другите жени да се помъчат да си спомнят какво им се беше случило на другата страна на тоя мост. Всяка можа да си спомни единствено, че е чула писъците на другата.

Тримата Хенароси останаха извън нашия разговор. Попитах Нестор има ли някаква представа какво се е случило. Мрачният му отговор беше, че всичко това е извън способността му да проумее нещо.

И тогава взех светкавично решение. Струваше ми се, че единственият път, открит за нас, беше да прекосим моста. Събрах ги, за да се върнем до моста и да го прекосим в група. Мъжете се съгласиха моментално, жените — не. След като изчерпих всичките си доводи, накрая се наложи да бутам и дърпам Лидия, Роза и Жозефина. Ла Горда нямаше желание да тръгва, но изглеждаше заинтригувана от перспективата. Тя се движеше без моя помощ заедно с жените; същото правеха и Хенаросите — хилеха се нервно на усилията ми да ръчкам сестрите напред, но не си помръдваха и пръста да ми помогнат. Стигнахме до точката, където преди това бяхме спрели. Там усетих, че изведнъж бях станал твърде слаб да задържам трите жени. Разкрещях се на Ла Горда да ми помогне. Тя направи хилав опит да хване Лидия, групата загуби спойката си и всички, освен Ла Горда, се пръснаха, препъвайки се и пъшкайки, да се спасят на улицата. Ла Горда и аз останахме като залепени на моста, неспособни да тръгнем напред, но изпитвайки нежелание да се предадем.

Ла Горда пошепна в ухото ми, че изобщо не бива да се страхувам, защото от другата страна именно аз бях тоя, който чака. Убедена била също, че аз съм помощникът на Силвио Мануел, но не смея да го разкрия на никого.

Точно тогава тялото мп беше обзето от ярост, която някак не можех да овладея. Усещах, че Ла Горда няма друга работа, а прави просто ей-така тия забележки или изпитва тия чувства. Сграбчих я за косата и я извъртях. Стигнал бях върха на моя гняв, когато се осъзнах и спрях. Извиних се и я прегърнах. На помощ ми дойде по-трезва мисъл. Казах й, че нервите ми на водач вече не издържат; напрежението все повече нараства с нашето напредване. Тя не се съгласи. Упорито се придържаше към своето тълкуване, че Силвио Мануел и аз сме безкрайно близко и че когато ми било напомняно за моя учител, съм реагирал гневно. Късмет било, че е поверена на грижите ми, каза тя; в противен случай сигурно съм щял да я хвърля през моста.

Обърнахме се. Останалите бяха в безопасност извън моста и ни гледаха с истински страх. Преобладаваше сякаш някакво особено състояние на безвремие. Наоколо нямаше никакви хора. Бяхме стояли на тоя мост най-малко пет минути и нито един човек не го беше прекосил, нито пък наоколо се виждаше някой. И тогава изведнъж около нас започнаха да се движат хора, както по всяка пътна артерия в натоварените часове.

Без да продумаме, тръгнахме назад към площада. Бяхме опасно слаби. Изпитвах неясното желание да остана още малко в града, но се качихме на колата и се отправихме на изток, към Атлантическия бряг. Нестор и аз се редувахме на кормилото, спирахме само да налеем бензин и да похапнем, докато стигнахме Веракруз. Градът беше неутрална почва за нас. Бях ходил там само веднъж; от другите никой не беше стъпвал там. Ла Горда вярваше, че такъв неизвестен град е най-подходящото място да се отърсим от старите си обвивки. Отседнахме в един хотел и там те продължиха да разкъсват старите си дрехи на парчета. Вълнението от един нов град вършеше чудеса за морала и чувството ми за благополучие.

Следващата ни спирка беше Мексико Сити. Останахме в хотел край парк „Алмеда“, където веднъж бях ходил с дон Хуан. Два дена бяхме като истински, съвършени туристи. Пазарувахме и посещавахме всевъзможни туристически забележителности. Жените изглеждаха буквално зашеметяващи. В един заложен магазин Бениньо си купи фотоапарат. Направи четиристотин двайсет и пет снимки без филм. На едно място, докато се възхищавахме на изумителните мозайки по стените, полицай от охраната ме попита откъде са тия пищни чужденки. Решил беше, че съм екскурзовод. Казах му, че са от Шри Ланка. Той ми повярва и започна да се удивлява от факта, че приличали почти на мексиканки.

На другия ден в 10 часа сутринта бяхме в самолетната агенция, в която навремето ме беше натикал дон Хуан. Когато ме бе бутнал, аз нахлух през едната врата и излязох през другата, не на улицата, както очаквах, а на някакъв пазар на най-малко половин километър по-нататък, където останах да наблюдавам как работят хората.

Ла Горда започна да ръзсъждава на глас, че самолетната агенция, също като моста, е място на силата; врата, през която се прекрачва от едната успоредна линия в другата. Каза още, че явно Нагуалът ме бил блъснал през тоя отвор, но на средата на пътя съм бил хванат между двата свята, между двете линии; така съм наблюдавал какво става на пазара, без да бъда част от него. Каза, че Нагуалът, разбира се, е имал намерението да ме бута през целия път, но моята воля му попречила и аз съм се върнал на линията, откъдето съм бил тръгнал, от този свят.

От самолетната агенция отидохме до пазара и оттам до парк „Алмеда“, където дон Хуан и аз бяхме седнали след премеждието в агенцията. Неведнъж бях ходил с дон Хуан в този парк. Имах чувството, че мястото е много подходящо за разговори относно хода на бъдещите ни действия.

Намерението ми беше да обобщя всичко, което бяхме направили, за да оставя силата на това място да реши каква да бъде следващата ни стъпка. След умишления ни опит да преминем моста, аз неуспешно се помъчих да измисля начин да задържа приятелите си в група. Насядахме на някакви каменни стъпала и аз се заех с идеята, че за мен познанието е здраво споено с думи. Изразих им искрената си вяра, че ако едно събитие или преживяване не е формулирано в идея, то е обречено да се разпилее; затова ги помолих да ми дадат индивидуалните си оценки на нашето положение.

Пръв заговори Паблито. Реших, че е странно, тъй като до този момент той бе останал изключително мълчалив. Той се извини, тъй като това, което се готвел да каже, не било нещо, което си спомня или изпитва, а извод на основата на всичко, което знае. Каза, че не вижда проблем да се разбере това, което казват жените за случката на моста. Това е, твърдеше Паблито, въпрос на принуда — да се премине през моста от дясната страна, тонала, до лявата — нагуала. Всички се били изплашили от факта, че ни владее някой друг, който ни принуждава да преминаваме. Той не виждал защо да не приеме, че аз съм този, който навремето е помагал на Силвио Мануел. Подкрепи извода си с думите, че само преди два дни ме видял да правя същото, като съм тикал всички към моста. Но не е имало кой да ми помогне от другата страна, нямало го Силвио Мануел да ги издърпа.

Опитах да променя темата и заобяснявах, че да се забравя, както ние бяхме забравили, се нарича амнезия. Малкото, което знаех за амнезията, не беше достатъчно, за да хвърля някаква светлина върху нашия случай, но достатъчно да повярвам, че не можем да забравяме по команда. Казах им, че някой, най-вероятно дон Хуан, е направил сигурно нещо незабележимо за нас. Исках да открия точно какво.

Паблито настоя, че за мен е много важно да разбера аз ли съм бил в съучастие със Силвио Мануел. После сподели, че Лидия и Жозефина са разговаряли с него за ролята, която аз съм играл, когато съм ги принуждавал да пресекат успоредните линии.

Не се чувствах особено спокоен да обсъждам тази тема. Обясних, че до деня, в който съм разговарял с доня Соледад, не бях чувал за успоредните линии; и въпреки това нямах никакви угризения, че съм възприел незабавно тази идея. Казах им, че светкавично бързо съм осъзнал за каква става дума. Дори съм се убедил, че сам съм ги пресякъл, когато си помислих, че съм си ги спомнил. Всички, с изключение на Ла Горда, потвърдиха, че за пръв път са чули за успоредните линии именно когато аз съм заговорил за тях. Ла Горда заяви, че за пръв път научила за тях от доня Соледад, точно преди аз да науча за тях.

Паблито направи опит да заговори за връзката ми със Силвио Мануел. Прекъснах го. Казах, че докато всички сме били на моста и сме се опитвали да го преминем, аз не съм съумял да установя, че аз — и вероятно всички останали — сме изпаднали в състояние на необикновена реалност. Осъзнал съм промяната едва когато съм разбрал, че на моста няма други хора. Там сме били само ние осемте. Денят е бил ясен, но внезапно небето се е заоблачило и светлината на утрото се е помрачила. Аз съм бил толкова зает с моите страхове и личностни тълкувания, че не съм проумял изключителната промяна. И едва когато сме се оттеглили от моста, съм забелязал, че наоколо отново минават други хора. Но къде бяха те, докато се опитвахме да преминем?

Ла Горда и останалите не бяха забелязали нищо — всъщност те не бяха осъзнали никакви промени до момента, в който не им ги бях описал. Всичките ме гледаха зяпнали с някаква смесица от раздразнение и страх. Паблито отново взе думата и ме обвини в опит да ги насоча към нещо, което те не желаят. Не уточни за какво се отнася, но красноречието му беше достатъчно, за да събере останалите зад себе си. Изведнъж аз се озовах срещу орда разгневени магьосници. Дълго време ми трябваше да обяснявам нуждата си да проуча от всяка възможна гледна точка нещо тъй странно и поглъщащо вниманието ни като нашето преживяване на моста. Накрая те се успокоиха, не защото бяха убедени, а поради емоционално изтощение. Всички, включително и Ла Горда, ревностно защитиха становището на Паблито.

Нестор предложи нова линия на разсъждения. Подхвърли, че е възможно аз да съм неволен пратеник, който не разбира напълно обсега на своите действия. Добави, че не би могъл да повярва, както са сторили другите, че умишлено съм бил натоварен със задачата да ги подведа. Усещаше, че в действителност не съм знаел, че ги водя към тяхната гибел, и въпреки това съм постъпвал именно така. Според него имаше два начина да се пресекат успоредните линии: единият — посредством нечия друга сила, а другият — със собствената сила. Финалното му заключение беше, че Силвио Мануел ги е разсърдил и ги е изплашил тъй силно, че някои от тях дори не си спомнят за това. Оставала им задачата да преминат със собствената си сила; моята задача била само да ги отклоня.

После заговори Бениньо. Според него последното нещо, което дон Хуан е направил за учениците си от мъжки пол, било да ни помогне да пресечем успоредните линии, като ни накара да скочим в пропаст. Бениньо вярваше, че вече имаме много познания за пресичането, но още не е дошло времето да го извършим отново. На моста те били неспособни да направят още една стъпка, защото не бил настъпил моментът за това. Ето защо били прави, като вярвали, че съм се опитал да ги унищожа, принуждавайки ги да преминат. Мислеше, че пресичането на успоредните линии в пълно съзнание означавало последна стъпка за всички тях, стъпка, която можели да предприемат едва когато са готови да изчезнат от тая земя.

След това пред мен се изправи Лидия. Тя не направи никакви оценки, но ме призова да си спомня как отначало съм я примамил към моста. Най-нагло заяви, че аз не съм ученик на Нагуала Хуан Матус, а на Силвио Мануел; че Силвио Мануел и аз сме си изяли един другиму телата.

Обзе ме нов пристъп на гняв, както с Ла Горда на моста. Навреме се опомних. Успокои ме една логична мисъл. Не преставах да си казвам, че ме интересуват предимно анализите.

Обясних на Лидия, че е безсмислено да се заяжда така с мен. Но тя не спираше. Разкрещя се, че Силвио Мануел ми бил господар и че това била причината да не съм част от тях. Роза добави, че Силвио Мануел ми бил дал всичко, което съм.

Изразих съмнение в подбора на думите на Роза. Предложих й следния словесен вариант: Силвио Мануел ми е дал всичко, което имам. Тя защити своите думи. Силвио Мануел ми бил дал това, което съм. Дори Ла Горда я подкрепи и заяви, че помни как веднъж съм се разболял така, че не ми останали никакви сили — всичко в мен било напълно изчерпано; именно тогава се бил намесил Силвио Мануел и вдъхнал нов живот в тялото ми. Ла Горда каза още, че аз наистина съм се усъвършенствал, знаейки истинския си произход, вместо да продължавам, както съм правил досега, да допускам, че Нагуалът дон Хуан Матус ми е помагал. Настоя, че съм се вкопчил в Нагуала поради неговото предпочитание към думите. От друга страна, Силвио Мануел бил мълчаливият мрак. Обясни, че за да го последвам, аз ще трябва да пресека успоредните линии. Но за да последвам Нагуала дон Хуан Матус, ще ми е нужно единствено да разговарям за него.

Това, което казваха, за мен беше чиста глупост. Тъкмо се готвех да направя нещо, според мен много разумно, когато линията на разсъжденията ми буквално забуксува. Не можех да се сетя какво точно искам да кажа, макар само преди секунда да ми беше абсолютно ясно. Вместо това ме споходи един страшно интересен спомен. Не беше чувство, а фактическият, неоспорим спомен за едно събитие. Спомних си как веднъж бях с дон Хуан и някакъв друг човек, за чието лице не се досещах. Тримата разговаряхме за нещо, което възприемах като едно от качествата на тоя свят. Това нещо беше на три-четири метра от дясната ми страна и представляваше незабележимо кълбо жълтеникава мъгла, която, доколкото разбирах, разделяше света на две. Простираше се от земята до небето, до безкрайността. Докато говорех на другите двама, половината от света от лявата ми страна остана непокътната, а половината от дясната ми страна беше забулена в мъгла. Помня, че се бях ориентирал с помощта на някои земни белези и бях осъзнал, че оста на това кълбо от мъгла върви от изток на запад. Всичко на север от тази линия представляваше светът, какъвто го познавах. Помня, че попитах дон Хуан какво се е случило със света на юг от линията. Дон Хуан ме беше накарал да се извъртя с няколко градуса надясно и тогава аз съгледах стената от мъгла, която се придвижи в момента, в който завъртях главата си. Светът беше разделен на две, на ниво, каквото можеше да бъде разбрано само с помощта на интелекта ми. Разделението изглеждаше реално, но границата не беше на физическа плоскост; тя трябваше да бъде някак вътре в мен. А беше ли?

Този спомен имаше още една страна. Другият човек беше казал, че да се раздели светът на две е голямо постижение, но още по-голямо е когато един войн бъде споходен от бистротата и контрола да спре въртенето на тази стена. Казал бе още, че стената не е вътре в нас; тя е със сигурност вън от нас, в света, и го разделя на две, а когато обърнем глава, се завърта, сякаш е залепена на дясното ни слепоочие. Голямото постижение да се задържи стената да не се върти, давало възможност на воина да се изправи с лице пред стената, като му предоставя силата да мине през нея.

Когато разказах на другите това, което току-що си бях спомнил, жените бяха вече напълно убедени, че другият мъж е бил Силвио Мануел. Жозефина, като познавач на стената от мъгла, обясни, че предимството на Елихио пред всеки друг, е способността му да задържи стената неподвижна, за да мине през нея, когато пожелае. Добави още, че е по-лесно да се пробие стената от мъгла по време на сънуването, защото тогава тя не се движи.

Ла Горда беше, изглежда, развълнувана от серията вероятно мъчителни спомени. Тялото й неволно заподскача, докато най-накрая тя избухна в словесен порой. Каза, че вече й е невъзможно да отрича факта, че съм помощник на Силвио Мануел. Самият Нагуал я бил предупредил, че ако не внимава, аз ще я заробя. Дори Соледад й била казала да ме наблюдава, защото моят дух бил взимал пленници и ги държал като слуги — нещо, на което бил способен единствено Силвио Мануел. Той ме бил заробил, а аз на свой ред съм щял да заробя всеки, който се приближи до мен. Тя потвърди, че е живяла в плен на магията ми до момента, в който седнала в онази стая в къщата на Силвио Мануел, когато нещо изведнъж се вдигнало от раменете й.

Станах и буквално се запрепъвах от думите на Ла Горда. В стомаха ми се беше получил вакуум. Досега бях убеден, че мога да разчитам на нея за подкрепа при всякакви обстоятелства. Сега се чувствах предаден. Мислех, че би било правилно да ги осведомя за чувствата си, но на помощ ми дойде трезвият разсъдък. Затова им казах, че моето най-безпристрастно заключение като воин е, че дон Хуан е променил хода на живота ми към по-добро. Няколко пъти оттогава бях преценявал какво е направил той за мен и изводът ми е бил винаги един и същ. Беше ми донесъл свободата. Свободата беше всичко, което знаех, всичко, с което бих могъл да даря всеки, дошъл при мен.

Нестор ми направи знак на солидарност. Подкани жените да се отърсят от враждебността си към мен. Погледна ме с очите на човек, който не може, но иска да разбере. Каза, че не съм от тях, че наистина съм самотна птица. За момент те имали нужда от мен, за да разчупят границите си на обич и рутината. Сега, когато вече били свободни, небето било техният предел. Да останат с мен било несъмнено приятно, но смъртоносно за тях.

Изглеждаше дълбоко развълнуван. Дойде при мен и сложи ръка на рамото ми. Чувствал, че повече няма да се видим на тая земя. Съжаляваше, че се разделяме като дребнави хорица, раздирани от незначителни свади, оплакващи се, обвиняващи. Каза ми, че от името на останалите, а не от свое име, ще ме помоли да си отида, защото вече нямало никаква възможност да останем заедно. Добави, че се изсмял на Ла Горда, когато ни разказвала за змията, която сме образували. Но че вече е променил решението си и не намира идеята за смехотворна. Това била последната ни възможност да успеем като група.

Дон Хуан ме бе научил да приемам смирено съдбата си.

— Ходът на съдбините на един воин е неизменен — ми бе казал веднъж той. — Предизвикателството се състои в това — докъде ще може да стигне той в тия строги граници, колко безупречен ще бъде в тия строги граници. Ако има пречки по пътя му, воинът се старае безупречно да ги преодолее. Ако попадне на непоносими трудности и мъки по пътя си, той плаче, но всичките му сълзи не биха могли да изместят дори на косъм линията на съдбините му.

Първоначалното ми решение да оставя силата на мястото да ни посочи следващата стъпка беше правилно. Станах. Другите извърнаха глави. Ла Горда дойде при мен и каза, сякаш нищо не се беше случило, че сега аз трябва да си тръгна и че тя ще ме настигне, за да се присъедини към мен по-късно. Понечих да се възпротивя, че не виждам причини да се присъединява към мен, тъй като беше избрала да се присъедини към другите. Изглежда тя прочете чувството ми, че съм предаден. Спокойно ме увери, че заедно трябва да изпълним съдбите си като воини, а не като дребнави хорица, каквито всъщност сме.