Дарът на орела

6ИЗГУБВАНЕ НА ЧОВЕШКАТА ФОРМА

Няколко месеца по-късно, след като помогна на всеки поотделно да се настани отново в различни части на Мексико, Ла Горда си намери жилище в Аризона. Тогава започнахме да разгръщаме най-странната и най-увлекателната част от времето на нашето чиракуване. Отначало връзката ни беше доста напрегната. За мен беше много трудно да преодолея чувствата си относно начина, по който се бяхме разделили в парк „Алмеда“. Макар Ла Горда да знаеше местонахождението на останалите, тя никога не ми каза и думичка за това. Изпитваше усещането, че е съвсем излишно за мен да зная с какво се занимават.

На повърхността всичко изглеждаше съвсем наред между Ла Горда и мен. Независимо от това обаче аз пазех горчивия спомен спрямо нея за това, че беше взела страната на другите против мен. Не го изразявах с думи, но той беше винаги там. Помагах й и правех всичко за нея, сякаш нищо не се беше случило, но това влизаше в графата за безупречност. Беше мой дълг; за да го изпълня, бях готов да ида и на смърт. Нарочно се задълбочих в напътствията и грижите за нея в сложната плетеница на живота в съвременния град; тя започна дори да учи английски. Напредъкът й беше феноменален.

Почти незабележимо изминаха три месеца. Но един ден, докато бях в Лос Анджелис, аз се събудих в ранните утринни часове с непоносимо напрежение в главата. Не беше главоболие; беше по-скоро много осезаема тежест в ушите. Чувствах я и по клепачите си, и по небцето в устата. Знаех, че имам температура, но топлината беше само в главата ми. Направих плах опит да седна. Мина ми през ума, че съм получил удар. Първата ми реакция беше да повикам помощ, но някак се успокоих и се помъчих да се отърся от страха си. След малко напрежението в главата ми започна да намалява, но пък се запридвижи към гърлото. Задъхах се, известно време се давих и кашлях; после напрежението бавно се придвижи към гърдите ми, после към стомаха, към слабините, към бедрата, към ходилата, преди накрая съвсем да напусне тялото ми.

Каквото и да ми се беше случило, беше станало в рамките на около два часа. През тия два мъчителни часа нещо вътре в тялото ми като че ли наистина се движеше надолу, мъчеше се да излезе от мен. Въобразих си, че се навива като килим. Друг образ, който ми хрумна, беше на петно, което се движи в кухината на тялото ми. Отхвърлих тоя образ в полза на първия, защото чувството беше на нещо, което се е навило на спирала. Също като килим, който се навива; със спускането си надолу то ставаше по-тежко и поради това още по-мъчително. Двете области, където болката направо ме разпъваше, бяха коленете и ходилата, особено дясното ми ходило, което остана топло трийсет и пет минути, след като цялата болка и напрежение бяха вече изчезнали.

След като изслуша разказа ми, Ла Горда заяви, че този път със сигурност съм загубил вече човешката си форма, че съм изоставил всичките си щитове или поне повечето от тях. Беше права. Без да зная как, или без дори да съзнавам какво се е случило, аз се озовах в изключително непознато за мен състояние. Чувствах се разцентрован, без никаква посока. Нямаше никакво значение как бе постъпила Ла Горда с мен. Не само че й бях простил оскърбителното й поведение спрямо мен; сякаш никога не беше имало никакво предателство. В мен не бе останала и капчица от откритата или прикрита неприязън нито към Ла Горда, нито към когото и да било. Това, което изпитвах, беше не умишлено безразличие или пренебрегване на факта; нито пък беше отчуждение или дори желание да остана сам. Беше по-скоро едно непознато чувство на равнодушие, способност да се потопя в момента и да нямам никакви мисли за нищо друго. Деянията на хората вече не ме засягаха, защото вече нямах никакви очаквания. Някакъв странен покой беше станал ръководна сила в живота ми. Чувствах, че съм възприел някак едно от ония особени схващания за воинското битие — дистанцирането. Ла Горда поясни, че не само съм го възприел — фактически то се е въплътило в мен.

Дон Хуан и аз бяхме разговаряли надълго върху възможността някой ден да направя именно това. Беше казал, че дистанцирането не означава автоматически мъдрост, но че въпреки всичко е предимство, защото позволява на воина в един миг да спре, за да оцени положението, да премисли позициите си. За да се възползва пълноценно и правилно от този изключителен момент обаче, воинът трябва, според дон Хуан, да се бори неотклонно през целия си живот.

Беше ме обзело отчаянието дали някога ще мога да изпитам такова чувство. Доколкото бях способен да преценя, не съществуваше начин изкуствено да го предизвикам. Безполезно беше да мисля за изгодата от него или да разсъждавам относно възможностите за възникването му. През годините, когато познавах дон Хуан, със сигурност бях изпитал върху себе си солидното намаляване на личните ми връзки със света, но това беше станало в интелектуален план; във всекидневния си живот бях останал непроменен до момента, в който загубих човешката си форма.

Започнахме да размишляваме с Ла Горда, че идеята да загубиш човешката си форма се отнася до телесното състояние, което спохожда ученика, когато той достигне някакъв праг в хода на обучението. Така или иначе, крайният резултат от загубването на човешката форма за Ла Горда и за мен, макар и доста странно, беше не само търсеното и жадувано усещане за дистанциране, но и изпълнението на изплъзващата ни се задача да си спомняме. В тоя случай интелектът отново играеше минимална роля.

Една нощ Ла Горда и аз обсъждахме някакъв филм. Беше ходила да гледа един забранен филм и аз с нетърпение очаквах да чуя мнението й. Филмът никак не й беше харесал. Тя твърдеше, че преживяването й било изтощително, защото в битието си на воин тя трябва да води строго аскетичен живот в пълно безбрачие, като Нагуала Хуан Матус.

Казах й, че ми е известно, че дон Хун обича жените и не е безбрачен, а освен това че намирам това за превъзходно.

— Ти си ненормален! — извика тя с весела нотка в гласа. — Нагуалът беше прекрасен воин. Не е бил улавян в никакви паяжини на чувствеността.

Поиска да научи защо смятам, че дон Хуан не е бил безбрачен. Разказах й за един инцидент, случил се в Аризона в началото на моето чиракуване. Почивах си в къщата на дон Хуан един ден след някакво изтощително катерене. Неизвестно защо дон Хуан ми изглеждаше нервен. Постоянно ставаше да наднича през вратата. Изглежда очакваше някого. И тогава съвсем внезапно той ми каза, че току-що по пътя е минала кола и се отправя към къщата. Било момиче, негова приятелка, която му носела някакви одеала. Никога дотогава не бях виждал дон Хуан смутен и ми беше станало много неловко заради него; той почти не знаеше къде да се дене от неудобство. Реших, че сигурно не иска да се срещам с момичето. Предложих му да се скрия, но в стаята нямаше подходящо място. Затова той ме накара да легна на пода и ме покри със сламена рогозка. Чух как навън изключиха мотора на кола, а после през процепите на рогозката видях на вратата да застава момиче. Беше високо, стройно и много младо. Помислих си дори, че е хубаво. Дон Хуан сподели с нея нещо с нисък, интимен глас. После се обърна и ме посочи.

— Карлос се крие под рогозката — каза той на момичето с висок, ясен глас. — Поздрави го.

Момичето ми махна с ръка и каза „здравей“ с най-приветливата си усмивка. Почувствах се като глупак и се ядосах, че дон Хуан ме поставя в такова неудобно положение. Явно се опитваше да облекчи нервността си за моя сметка или дори по-лошо — да се перчи пред мен.

Когато момичето си отиде, аз сърдито поисках да ми обясни поведението си. Той каза най-чистосърдечно, че се е видял в чудо, като забелязал как краката ми стърчат изпод рогозката и не знаел какво друго да направи. Като чух това, номерата му съвсем ми се изясниха: беше намерил начин да ми покаже младата си приятелка. Нямаше как да ми стърчат краката, тъй като бяха свити под мен. Изсмях се многозначително, а дон Хуан се почувства задължен да ми обясни, че харесва жените, и по-специално това момиче.

Не забравих този инцидент, но дон Хуан вече не проговори за него. Когато и да го споменавах, той винаги ме възпираше. Почти се бях вманиачил относно тази млада жена. Надявах се някой ден тя да ми се обади, след като прочете книгите ми.

Ла Горда се беше развълнувала извънредно много. Крачеше напред-назад из стаята, докато аз говорех. За малко не се разплака. Представях си всевъзможни сложни плетеници на взаимоотношения, които може би имаше предвид. Помислих я дори за ревнива и че реагира като истинска жена под заплахата от друга жена.

— Ревнива ли си, Горда? — попитах аз.

— Не бъди наивен — каза ядно тя. — Аз съм безформен воин. У мен няма да намериш капчица завист или ревност.

Напомних й нещо, което ми бяха казали Хенаросите: че Ла Горда е била жената на Нагуала. Гласът й едва се долавяше вече.

— Струва ми се, че бях — каза тя и като погледна встрани, седна на леглото си. — Имам чувството, че бях точно такава. Не зная защо. В този живот Нагуалът Хуан Матус бе за мен това, което е бил и за теб. Не беше мъж. Беше Нагуал. Не се интересуваше от секс.

Уверих я, че съм чувал дон Хуан да изразява отношението си към това момиче.

— Споделял ли е с теб, че е имал секс с нея? — попита Ла Горда.

— Не, но от начина, по който говореше, ставаше ясно — отвърнах аз.

— Много ти се иска Нагуалът да е бил като теб, нали? — попита подигравателно тя. — Но Нагуалът беше безупречен воин.

Помислих си, че имам право и няма нужда да ревизирам мнението си. Но само за да развеселя Ла Горда казах, че ако не любовница, младата жена сигурно е била ученичка на дон Хуан.

Настъпи продължителна пауза. Казаното от мен произведе върху ми обезпокоителен ефект. До този момент никога не бях мислил за такава възможност. Бях заклещен в една предубеденост, която не ми оставяше никаква вратичка.

Ла Горда ме помоли да й опиша младата жена. Не можах да го направя. Всъщност не бях я виждал как изглежда. Бях твърде притеснен, твърде смутен тогава, за да я разглеждам подробно. А и тя беше пообъркана от неловкото положение и бе побързала да си отиде.

Ла Горда заяви, че без каквато и да е логическа причина счита, че младата жена е била ключова фигура в живота на Нагуала. Твърдението й ни доведе до разговор за познатите нам приятели на дон Хуан. Часове наред се мъчихме да сглобим цялата информация, която имахме за сподвижниците му. Аз й разказах как дон Хуан няколко пъти ме беше водил да взема участие в церемониите за пейота. Описах всички, които бях видял там. Тя не можа да разпознае никого.

Осъзнах, че може би аз познавам повече от сподвижниците на дон Хуан, отколкото тя. Но нещо, което казах, отприщи спомена й за някакъв случай, когато видяла една млада жена да вози в малка бяла кола Нагуала и Хенаро. Жената оставила двамата мъже пред вратата на къщата на Ла Горда и преди да си замине, се вгледала в нея. Ла Горда решила, че младата жена просто била взела на стоп Нагуала и Хенаро. Тогава пък аз си спомних как бях излязъл изпод рогозката в къщата на дон Хуан точно навреме, за да видя как потегля някакъв бял „Фолксваген“.

Споменах за още един инцидент с друг приятел на дон Хуан — един мъж, който веднъж ми бе дал няколко стръка пейот на пазара в един град в Северно Мексико. И той беше занимавал мислите ми години наред. Името му беше Висенте. Като чу това име, тялото на Ла Горда реагира така, сякаш бях докоснал някакъв неин нерв. Гласът й стана писклив. Помоли ме да повторя името и да опиша мъжа. И отново аз не можах да опиша нищо. Бях видял човека само веднъж, за няколко минути, преди повече от десет години.

Ла Горда и аз минахме през периоди на почти гневно състояние — не един към друг, а към нещото, което ни държеше в плен.

Последният инцидент, който ускори нашето пълноценно припомняне, настъпи един ден, когато бях настинал и имах висока температура. Бях останал на легло; ту придремвах, ту се будех, а мислите ми се мятаха безцелно в ума ми. През целия ден из главата ми се мотаеше мелодията на стара мексиканска песен. В един момент засънувах, че някой я свири на китара. Оплаках се, че е много монотонна, и този, пред когото запротестирах, запрати китарата към корема ми. За да избегна удара, отскочих назад и чукнах главата си в стената, от което се събудих. Сънят ми не беше ясен, преследваше ме единствено мелодията. Не можех да избия от главата си звука на китарата; той не преставаше да минава през ума ми. Останах полубуден и заслушан в мелодията. Струваше ми се, че изпадам в състояние на сънуване — пред очите ми се появи пълна и подробна сцена на сънуване. В сцената имаше млада жена, седнала до мен. Различавах всеки детайл от лицето й. Не знаех коя е, но като я видях, се изплаших. В един миг бях абсолютно буден. Смущението, което това лице предизвика у мен, беше толкова силно, че аз станах и съвсем механично закрачих напред и назад. Потях се обилно и не смеех да изляза от стаята си. Не можех да викна за помощ и Ла Горда. Тя се беше върнала в Мексико за няколко дена, за да се види с Жозефина. Вързах един чаршаф през кръста си, за да пристегна средния си сектор. Това ми помогна да приглуша някои вълнички на нервната енергия, която минаваше през мен.

Докато крачех напред-назад, образът в ума ми започна да се топи, но не в успокоителна забрава, както бих искал, а в сложен, абсолютно ясен спомен. Сетих се, че веднъж бях седял на някакви чували с пшеница или ечемик, складирани в един хамбар. Младата жена пееше старата мексиканска песен, която се беше загнездила в ума ми, докато свиреше на китарата. Когато се пошегувах с изпълнението й, тя ме сръга в ребрата с грифа на китарата. Заедно с мен бяха насядали и други хора — Ла Горда и двама мъже. Познавах много добре тия мъже, но още не можех да си спомня коя беше младата жена. Опитвах се, но беше безнадеждно.

Отново легнах, потънал в студена пот. Исках за момент да си почина, преди да си съблека подгизналата пижама. Докато полагах глава на високата възглавница, паметта ми някак се избистри още повече и чак тогава разбрах коя е изпълнителката на китарата. Беше жената Нагуал — най-важното същество на тая земя за Ла Горда и за мен. Тя беше женският аналог на мъжа Нагуал; не съпругата му, нито жена му, а неговата противоположност. Притежаваше ведростта и овладяността на истински водач. И тъй като беше жена, тя се грижеше за нашето отглеждане.

Не смеех да напрягам паметта си по-нататък. Интуитивно знаех, че нямам силата да удържа на пълния спомен. Спрях на нивото на абстрактните чувства. Знаех, че тя е въплъщението на най-чистата, най-безпристрастната и дълбока обич. Съвсем уместно би било да кажа, че Ла Горда и аз обичахме жената Нагуал повече от самия живот. Какво ни беше сполетяло на тая земя, че я бяхме забравили?

Същата нощ лежах в леглото си и така се вълнувах, че дори се изплаших за живота си. Започнах да припявам някакви думи, които се превърнаха за мен във водеща сила. Едва когато се успокоих, аз си спомних, че думите, които непрекъснато си повтарях, бяха също спомен, върнал се в ума ми през тая нощ; спомен за някаква формула, заклинание някакво, което да ме изведе пред едно извисяване — като това, което бях преживял.

Състоянието ми на болен и с температура беше послужило един вид като възглавница; може би достатъчно да отклони главния удар от това, което бях направил, или по-скоро от това, което ме беше сполетяло, защото умишлено не бях направил нищо.

До тази нощ, в случай че бъдеше разгледан списъкът ми от премеждия, бих могъл да обясня последователността на съществуването ми. Мъглявите спомени, които имах за Ла Горда, или предчувствието, че бях живял в тази къща в планините на Централно Мексико, представляваха сякаш реална заплаха за идеята за моята последователност, но нищо в сравнение със спомена за жената Нагуал. Не толкова поради емоциите, които самият спомен бе възвърнал, а защото я бях забравил; но не както се забравя име или мелодия. Преди този миг на прозрение за нея в ума ми нямаше нищо. Нищичко! После нещо ме сполетя, или нещо падна от мен, и се оказа, че си спомням едно много важно същество, което от гледна точка на емпирическата ми същност до този момент никога не бях срещал.

Наложи се да почакам още два дена, докато се върне Ла Горда, за да й разкажа за спомените си. В момента, в който описах жената Нагуал на Ла Горда, тя се сети за нея; осъзнаването й някак зависеше от моето.

— Момичето, което съм видяла в бялата кола, е била жената Нагуал! — възкликна Ла Горда. — Тя се е върнала при мен, а аз не си я спомних.

Чух думите и разбрах смисъла им, но ми беше нужно продължително време, за да се съсредоточа върху казаното от нея. Вниманието ми блуждаеше; пред очите ми беше поставена сякаш някаква светлинка, а след това беше замъглена. Имах усещането, че ако не спра замъгляването, ще умра. Изведнъж почувствах гърч и разбрах, че съм сглобил две парчета от себе си, които досега са били разделени; проумях, че младата жена, която бях видял в къщата на дон Хуан, е жената Нагуал.

В този миг на емоционална възбуда Ла Горда не ми помагаше. Настроението й беше заразително. Тя се разрида безутешно. Емоционалният шок от спомена за жената Нагуал й действаше като травма.

— Как съм могла да я забравя? — въздишаше Ла Горда. Когато се обърна с лице към мен, зърнах пламъче на подозрителност в очите й.

— И ти нямаше представа, че съществува, така ли? — попита тя.

При всички други обстоятелства бих си помислил, че въпросът й е нагъл, обиден, но за същото се чудех и аз относно нея. Хрумна ми, че тя може да е знаела повече, отколкото показва.

— Не. Не съм имал — казах. — А ти, Горда? Знаеше ли, че тя съществува?

По лицето й се изписа такава невинност и слисване, че съмненията ми напълно се разпръснаха.

— Не — отговори тя. — До днес не. Сега зная със сигурност, че имахме навика да сядаме с нея и с Нагуала Хуан Матус на онази скамейка на площада в Оаксака. Винаги съм си спомняла за това, спомняла съм си и чертите й, но съм го мислила за сън. Знаела съм всичко и въпреки това не съм го знаела. Но защо ли съм го мислила за сън?

Обзе ме паника. А след малко изпитах абсолютна физическа сигурност, че докато тя говори, някъде в тялото ми се е отворил канал. И внезапно разбрах, че и аз съм имал навика да седя на онази скамейка с дон Хуан и жената Нагуал. Спомних си и какво изпитвах при всеки от тия случаи. Беше някакво физическо доволство, щастие, пълнота, каквито човек е неспособен да си представи. Мислех, че дон Хуан и жената Нагуал са съвършени същества и че да бъда в компанията им е наистина голям късмет за мен. Седнал на онази скамейка, обграден от двете страни от най-изумителните същества на земята, аз изпитвах може би в умален вид цялата гама на човешките си чувства. Един път бях казал на дон Хуан, без да го заблуждавам, че в такъв момент ми се приисква да умра, за да съхраня това чувство чисто, непокътнато, неподлежащо на разруха.

Споделих спомена си с Ла Горда. Тя каза, че разбира какво имам предвид. За момент останахме безмълвни, а после впускането ни в спомени ни запрати опасно към тъгата, дори към отчаянието. Наложи ми се да призова най-необикновения контрол върху чувствата си, за да не се разплача. Ла Горда вече хлипаше, покрила лицето си с ръка.

След малко се поуспокоихме. Ла Горда се взря в очите ми. Знаех какво мисли. Сякаш четях въпросите в погледа й. Бяха същите въпроси, които дни наред бяха гнетили и мен. Коя е била жената Нагуал? Къде сме се срещали с нея? Къде й е мястото? Познават ли я и останалите?

Тъкмо се готвех да изразя гласно въпросите си, когато Ла Горда ме прекъсна.

— Аз наистина не зная — каза бързо тя, изпреварвайки моя въпрос. — Разчитах на теб да ми кажеш. Не зная защо, но чувствам, че ти можеш да ми кажеш кое как е.

Тя разчиташе на мен, а аз — на нея. Разсмяхме се на иронията на положението ни. Помолих я да ми разкаже всичко, което си спомня за жената Нагуал. Ла Горда понечи два-три пъти да каже нещо, но изглежда беше неспособна да организира мислите си.

— Наистина не зная откъде да започна — каза тя. — Зная само, че я обичах.

Казах й, че същото чувство гнети и мен. Някакво неземно чувство ме сграбчваше всеки път, когато си помислех за жената Нагуал. Докато изричах това, тялото ми се разтърси.

— И ти, и аз сме я обичали — каза Ла Горда. — Не зная защо го казвам, но ми е ясно, че тя ни е притежавала.

Подтикнах я да ми обясни това свое изявление. Не можа да обясни точно защо го беше казала. Говореше напрегнато, борейки се с чувствата си. Вече не можех да й обръщам внимание. Усетих размърдване в слънчевия си сплит. Някъде в мен започваше да се оформя смътен спомен за жената Нагуал. Сръчках Ла Горда да продължи да говори, да повтаря казаното, в случай че няма нищо друго за казване, но да не спира. Звукът на гласа й сякаш ми подейства като насочване в друго измерение, в друг вид време. През тялото ми като че ли преминаваше кръв с необичайно налягане. Усетих как целият настръхвам, а после у мен нахлу непознат телесен спомен. С тялото си знаех, че жената Нагуал е съществото, което е допълняло Нагуала. Тя беше дарила Нагуала с покой, пълнота, усещане за закрила, избавление.

Казах на Ла Горда за прозрението си, че жената Нагуал е била партньорка на дон Хуан. Ла Горда ме погледна смаяно и бавно заклати глава.

— Тя няма нищо общо с Нагуала Хуан Матус, идиот такъв! — каза тя с тон на абсолютен познавач. — Тя е била за теб. Именно затова ти и аз й принадлежахме.

Ла Горда и аз се взряхме един друг в очите си. Бях сигурен че неволно изрича гласно мислите, които не означават нищо за нея на нивото на разума.

— Какво искаш да кажеш с това — че тя е била за мен, Горда? — попитах аз след продължително мълчание.

— Била е твой партньор — отвърна тя. — Двамата сте били в един екип. Аз пък съм й била довереник. И тя те е натоварила някой ден да ме заведеш при нея.

Помолих Ла Горда да ми разкаже всичко, което знае, но тя като че ли нямаше понятие от нищо друго. Чувствах се напълно изтощен.

— И къде ли е отишла тя? — попита изведнъж Ла Горда. — Не мога да си го представя. Била е с теб, а не с Нагуала. И сега трябва да е тук с нас.

В този миг тя получи нов пристъп от недоверие и уплаха. Обвини ме, че крия жената Нагуал в Лос Анджелис. Опитах се да разсея подозренията й. Бях изненадан от себе си, като се чух да увещавам Ла Горда, сякаш беше дете. Тя ме слушаше с всички външни признаци на пълно внимание; очите й обаче бяха празни, лишени от фокус. После ми хрумна, че използва звука на моя глас точно както аз използвах нейния — като насока. Знаех, че и тя го съзнава. Продължих да говоря, докато се свършиха нещата, които имах да казвам в рамките на темата ни. Тогава се получи нещо друго, при което аз се оказах полузаслушан в собствения си глас. Говорех на ла Горда без никаква воля от моя страна. Думи, които изглеждаха като бутилирани в мен, сега излизаха свободни и достигаха до неописуеми нива на абсурда. Не преставах да говоря, докато нещо не ме накара да спра. Бях си спомнил, че дон Хуан бе казал на жената Нагуал и на мен, на онази скамейка в Оаксака, за едно особено човешко същество, чието присъствие синтезирало за него всичко, до което той можел да достигне или да очаква от човешкото приятелство. Била някаква жена, която за него представлява онова, което е жената Нагуал за мен — партньор, противоположност. Тя го изоставила точно както жената Нагуал бе изоставила мен. Чувствата му към нея останали непроменени и се подклаждали от меланхолията, която някои стихове събуждали у него.

Аз си спомних също, че именно жената Нагуал ме снабдяваше с поетични книги. Имаше купчина такива в багажника на колата си. Именно тя беше подбудата да чета стихове на дон Хуан. Изведнъж физическият спомен за жената Нагуал, седнала с мен на онази скамейка, така се проясни, че неволно поех дълбоко въздух, гърдите ми се издуха. Завладя ме някакво смазващо чувство на загуба, по-голямо от всяко чувство, изпитано от мен досега. Прегънах се напред от раздираща болка в дясната плешка. Имаше и още нещо, което знаех: спомен, който някаква част от мен не искаше да разкрие.

Потопих се в останките на моя интелект като единственото средство да възстановя самообладанието си. Не преставах да си казвам, че през цялото време Ла Горда и аз сме действали на две абсолютно различни плоскости. Тя си спомняше много повече от мен, но не беше любознателна. Не беше обучена да задава въпроси нито на другите, нито на себе си. Но после изведнъж ми хрумна, че и аз не бях по-добър; все още си бях немарлив, както веднъж ми беше казал дон Хуан. Не бях забравил, че съм чел стихове пред дон Хуан и въпреки това досега не ми беше хрумвало да установя защо до момента не притежавам томче с испанска поезия, нито пък нося такова в колата си.

Ла Горда ме извади от разсъжденията ми. Обзе я истерия. Закрещя как току-що се сетила, че жената Нагуал може да е съвсем близо до нас. Точно както нас са ни оставили да се намерим един друг, така и жената Нагуал е била оставена да ни намери. Силата на разсъжденията й почти ме убеди. Нещо в мен знаеше, че въпреки всичко не е точно така. Беше споменът вътре в мен, който не се осмелявах да извадя на повърхността.

Прищя ми се да започна спор с Ла Горда, но нямаше никакъв смисъл — моят щит от интелект и думи беше недостатъчен да поеме удара на спомена за жената Нагуал. Ефектът върху мен беше зашеметяващ, по-унищожителен дори от страха пред смъртта.

— Жената Нагуал е претърпяла злополука някъде — започна кротко Ла Горда. — Сигурно е изоставена някъде и ние не правим нищо, за да й помогнем.

— Не! Не! — развиках се аз. — Тя вече не е тук!

Не зная точно защо казах всичко това и все пак знаех, че е вярно. За момент потънахме в дълбините на меланхолията, която ни бе невъзможно да разгадаем по разумен начин. За пръв път в спомена на своето „аз“, което познавах, аз усещах истинска, безпределна тъга, една ужасяваща нецялостност. Имаше у мен някъде една рана, която отново се беше отворила. Този път не можех да избягам, както бях правил толкова пъти в миналото, зад булото на загадъчност и незнание. Било е благодат за мен да не зная. В миг се хлъзнах опасно към униние. Ла Горда ме спря.

— Воин е оня, който търси свобода — каза тя на ухото ми. — Тъгата не е свобода. Трябва да се измъкнем от нея.

Дистанцирането, както бе казал дон Хуан, води до моментна пауза за преоценка на положението. В недрата на моята тъга разбирах какво точно имаше той предвид. Наистина бях дистанциран; от мен зависеше да се възползвам правилно от тази пауза.

Не можех да бъда сигурен дали волята ми изигра, или не, някаква роля, но изведнъж тъгата ми изчезна; сякаш никога не беше съществувала. Скоростта на промяната в настроението ми и неговата преходност направо ме изплашиха.

— Сега си там, където съм и аз! — извика Ла Горда, когато й описах какво се е случило. — След всички тия години все още не съм научила как да се оправям с безформието. Местя се непрестанно от едно чувство на друго в рамките на един миг. Заради безформието си не можах да помогна на сестричките, но и бях зависима от тяхното благоволение. Всяка от тях беше достатъчно силна да ме разлюлее от едната крайност в другата.

— Проблемът беше — продължи тя, — че загубих човешката си форма преди теб. Ако я бяхме загубили заедно, можехме да си помогнем един на друг; но така аз се издигах и смъквах по-бързо, отколкото бих искала да си спомням.

Трябваше да призная, че нейното твърдение за безформие винаги ми се беше струвало неискрено. Според моите разбирания, загубата на човешката форма включваше необходимото съпътстващо обстоятелство: последователност на характера, а това — в светлината на емоционалните й издигания и спадове — беше извън нейните възможности. Поради това я бях оценявал безпощадно и несправедливо. След като бях загубил своята човешка форма, бях вече в положение да разбера, че безформието е, ако не друго, то поне пагубно за уравновесеността и умереността. В него няма включена автоматична емоционална сила. Една от характерните страни на състоянието на дистанцираност — способността да се потопяваш в това, което правиш — естествено се отнася и за всичко, което правиш, включително и да бъдеш непоследователен и откровено педантичен. Състоянието да бъдеш безформен има това предимство, че ни позволява моментна пауза, но при условие че притежаваме самодисциплината и смелостта да я използваме.

Най-накрая досегашното поведение на Ла Горда стана разбираемо за мен. Тя беше безформена от години, но без необходимата самодисциплина. По този начин беше попаднала под влиянието на драстични промени в настроението и невероятни несъответствия между действията и целите си.

След първоначалния ни спомен за жената Нагуал, Ла Горда и аз призовахме на помощ всичките си сили и в продължение на няколко дни се опитвахме да изтръгнем още спомени, но като че ли такива нямаше. Самият аз се бях върнал там, където бях преди да започна да си спомням. Интуитивно подразбирах, че сигурно има огромно количество като че ли заровено в мен, но не мога да го достигна. Умът ми беше изпразнен и от смътния намек за други спомени.

Ла Горда и аз преминахме през период на огромно объркване и съмнение. В нашия случай да бъдеш безформен означаваше да бъдеш разкъсван от най-лошото недоверие, което можехме да си представим. Чувствахме се като опитни мишки в ръцете на дон Хуан — същество, за което се предполагаше, че ни е познато, но за което в действителност не знаехме нищо. Запалвахме се един друг със съмнения и страхове. Най-сериозната нишка беше, разбира се, жената Нагуал. Съсредоточехме ли вниманието си върху нея, паметта ни за нея така се избистряше, че ни беше невъзможно да си обясним как сме могли да я забравим. Това пък даваше насока на разсъждения, за кой ли път, за това, което дон Хуан наистина беше направил с нас. Всички тия планове съвсем лесно водеха до чувството, че сме били използвани. Бяхме разгневени пред неизбежното заключение, че той ни е манипулирал, направил ни е безпомощни и неизвестни пред самите нас.

Когато гневът ни се уталожваше, над нас започваше да витае страхът — защото се изправяхме пред ужасяващата възможност дон Хуан да е правил и други вредни за нас неща.

7СЪНУВАНЕ ЗАЕДНО

ЕДИН ДЕН, ЗА ДА ОБЛЕКЧА нашето злощастие, предложих да се потопим в сънуване. Щом изрекох гласно предложението си, осъзнах, че мрачното ми чувство, което ме беше преследвало дни наред, може драстично да се промени само като си наложа воля за промяна. Ясно разбирах какъв е проблемът ни с Ла Горда: неразумно се бяхме съсредоточили върху страха и бедата, сякаш това бяха единствените ни възможности, докато през цялото време бяхме имали на разположение, без да съзнаваме, алтернативата умишлено да фокусираме нашето внимание върху противното — загадката, учудването от това, което ни се бе случило.

Разказах на Ла Горда за моите разсъждения. Тя незабавно се съгласи с мен. Тутакси се оживи; само за секунди булото на мрачното й чувство се разсея.

— Какъв вид сънуване предлагаш? — попита тя.

— Колко вида има? — попитах на свой ред аз.

— Можем да направим сънуване заедно — отговори тя. — Моето тяло ми казва, че вече сме правили това с теб. Изпадали сме в сънуване като екип. За нас ще бъде дреболия, както беше когато виждахме заедно.

— Но ние не знаем процедурата на сънуването заедно — казах аз.

— Не знаехме и как да виждаме заедно и въпреки това виждахме — каза тя. — Сигурна съм, че ако опитаме, ще го направим, защото нищо, което един воин прави, няма етапи. Има само лична сила. А точно сега ние я притежаваме.

— Трябва да започнем сънуването от две различни места — продължи тя, — колкото е възможно по-далеч едно от друго. Щом се намерим, ще сключим ръце и ще се потопим още по-дълбоко.

Казах й, че нямам представа как да я изчакам, щом веднъж навляза в сънуването преди нея. Самата тя не можеше да обясни какво се налага, но каза, че изчакването на другия сънуващ е именно действието, описано от Жозефина като „сграбчване“. Ла Горда била сграбчвана два пъти от Жозефина.

— Причината Жозефина да го нарича сграбчване беше, защото едната трябваше да сграбчи ръката на другата — обясни тя.

След това демонстрира една процедура на сплитане на лявата й ръка с моята дясна, като всеки от нас трябваше да хване другия за подлактието.

— Как бихме могли да направим това в сънуването? — попитах аз.

Лично аз смятах сънуването за едно от най-интимните състояния, които човек може да си представи.

— Не зная как ще те хвана — каза Ла Горда. — Тялото ми сигурно знае. Колкото повече говорим за това обаче, толкова по-трудно ще ни изглежда.

Започнахме сънуването си от две отдалечени места. Споразумяхме се единствено за времето, когато да легнем, тъй като навлизането в сънуването беше нещо, което предварително не може да се уговори. Предвижданата възможност да изчакам Ла Горда ме притесняваше извън редно много и аз не можех да навляза в сънуването с обичайната за мен лекота. След около десет-петнайсет минути неспокойствие, най-накрая успях да навляза в състояние, което аз наричам будност в покой.

Преди години, когато бях достигнал известна практическа степен в сънуването, бях попитал дон Хуан дали има етапи, които да са общи за всички. Той ми бе казал, че в крайна сметка всеки сънувач е различен. Но когато говорих с Ла Горда, открих такива подобия в нашата практика на сънуването, че си позволих да направя една възможна класификация на различните етапи.

Будността в покой е предварителната фаза — състояние, в което сетивата заспиват, но все пак човек съзнава какво става. В моя случай винаги съм усещал в това състояние приток на червеникава светлина точно като тази, която виждаме, когато гледаме слънцето с плътно стиснати клепачи.

Второто състояние на сънуването нарекох динамична будност. В това състояние червеникавата светлина се разпръсва, както се разпръсва мъглата и човек става свидетел на сцена, някакъв вид статично пано. Вижда се триизмерна картина, замръзнало парченце от нещо — пейзаж, улица, къща, човек, лице — каквото и да е.

Третото състояние нарекох пасивно наблюдение. В него сънувачът вече не гледа замръзнало парченце от света, а наблюдава, става свидетел на събитие, така както то се случва. Приоритетът на визуалните и слуховите сетива сякаш превръщат това състояние на сънуването главно в работа за очите и ушите.

Четвъртото състояние е това, в което се действа. В него човек е принуден да върши нещо, да предприеме стъпки, да използва пълноценно времето си. Нарекох това състояние динамична инициатива.

Предложението на Ла Горда да ме изчака щеше да засегне второто и третото състояние на нашето сънуване заедно. Когато навлязох във второто състояние, динамичната будност, видях една сцена от сънуване с дон Хуан и разни други хора, включително и дебелата Ла Горда. Преди да имам време дори да разсъдя какво виждам, усетих едно страшно силно придърпване на ръката ми и разбрах, че до мен е „действителната“ Ла Горда. Беше от лявата ми страна и със своята лява ръка беше хванала дясното ми подлактие. Ясно усетих как тя вдигна ръката ми до нейното подлактие, така че да вкопчим един друг подлактията си. След това се озовах в третото състояние на сънуването — пасивното наблюдение. Чувах дон Хуан да ми казва, че трябва да се грижа за Ла Горда и да я наглеждам в най-егоистичен смисъл — тоест, като че ли тя — това съм аз.

Неговата игра с думите ме забавляваше. Изпитвах неземно щастие да съм с него и с другите. Дон Хуан бе продължил да обяснява тогава, че моят егоизъм може да се използва за нещо грандиозно и че не е невъзможно да се впрегне за нещо полезно.

Сред всичките хора, събрани там, съществуваше всеобщо чувство на другарство. Те се смееха на това, което дон Хуан ми казваше, но без да се подиграват. Дон Хуан каза, че най-сигурният начин да се впрегне егоизмът, е с помощта на всекидневната дейност, докато сме живи, и че аз съм производителен, каквото и да направя, защото няма кой да ме пришпорва, и че за мен не представлява никакво предизвикателство да се извисявам сам като стрела. Ако ми бъдеше възложена задачата да се грижа за Ла Горда обаче, независимата ми производителност би се разпаднала на парченца и за да оцелея, щеше да ми се наложи да насоча егоистичните си грижи към самия себе си, като включа към мен и Ла Горда. Единствено чрез помощта ми към нея, казваше дон Хуан с най-убедителния си тон, щях да намеря насоките за изпълнение на истинската си задача.

Ла Горда обви врата ми с дебелите си ръце. Наложи се дон Хуан да спре да говори. Разсмя се толкова силно, че не можеше да продължи. Всички останали направо ревнаха от възторг.

Стана ми неловко и се ядосах на Ла Горда. Опитах да се измъкна от прегръдката й, но ръцете й бяха здраво сключени около врата ми. Дон Хуан ми направи с ръце знак да престана. Каза, че минималното неудобство, което изпитвам, било нищо в сравнение с онова, което ме очаквало.

Смехът стана направо оглушителен. Чувствах се много щастлив, макар и да бях разтревожен, че трябва да се разправям с Ла Горда, защото не знаех докъде може да доведе това.

На това място в сънуването промених гледната си точка — или по-скоро нещо ме задърпа извън сцената и аз започнах да се оглеждам като зрител. Бяхме в някаква къща в Северно Мексико; можех да позная по това, което ме заобикаляше, което се виждаше отчасти от мястото, където стоях. В далечината съзирах планини. Спомнях си и дреболиите в къщата. Бяхме в задната част, под покрита отворена порта. Някои хора седяха върху обемисти столове; повечето обаче или бяха прави, или седяха на пода. Познавах всички до един. Ла Горда стоеше права до мен, с лице към дон Хуан.

Осъзнах, че мога да изпитвам едновременно две различни чувства. Можех или да навляза в сцената на сънуването и да почувствам, че възстановявам отдавна забравено увлечение, или да наблюдавам сцената с настроение, каквото имах в обикновения си живот. Когато се потопих в сцената на сънуването, изпитах чувството на сигурност и закрила; когато я наблюдавах с обичайното си настроение, се чувствах погубен, несигурен, опечален. Не ми допадаше обичайното настроение, затова се потопих в сцената на сънуването.

Една дебела Горда попита дон Хуан с глас, който можеше да се чуе въпреки всеобщия смях, дали ще стана неин съпруг. Настъпи мълчание. Дон Хуан като че ли пресмяташе какво да каже. Потупа я по главата и заяви, че ще говори от мое име и че аз бих се радвал да й стана съпруг. Хората наоколо щяха да се пръснат от смях. Разсмях се заедно с тях. Тялото ми се гърчеше от съвсем неподправено веселие и въпреки това не усещах да се смея на Ла Горда. Не я възприемах като клоун, нито като глупачка. Беше дете. Дон Хуан се обърна към мен и каза, че трябва да уважавам Ла Горда, независимо от това, което ми е направила, и че трябва да тренирам тялото си чрез взаимодействия с нея, да се чувствам спокоен и пред най-големите изпитания. Дон Хуан се обърна към цялата група и каза, че е много по-лесно да се каже сбогом под въздействието на максимален стрес, отколкото да бъдеш безупречен при нормални обстоятелства, като например играта с такава като Ла Горда. Добави още, че нямам никакви основания да се сърдя на Ла Горда, защото тя е наистина моя покровителка; само чрез нея ще бъда способен да впрегна егоизма си.

Така се бях потопил в сцената на сънуването, че съвсем забравих, че съм сънувач. Внезапно някой притисна ръката ми, което пък ми напомни, че сънувам. Усетих присъствието на Ла Горда до себе си, без да я виждам. Беше там само като осезание, усещане за докосването на подлактието ми. Съсредоточих вниманието си върху това; беше си сериозно стискане, а после Ла Горда като цялостна личност се материализира, сякаш беше направена от припокриващи се кадри на фотографски филм. Беше като трикова фотография в киното. Сцената на сънуването се разми. Вместо това Ла Горда и аз се взирахме един в друг с преплетени подлактия.

Отново съсредоточихме в унисон вниманието си върху сцената на сънуването, която бяхме наблюдавали. В този момент знаех извън всяко съмнение, че и двамата гледаме едно и също нещо. Сега дон Хуан казваше нещо на Ла Горда, но аз не можех да го чуя. Вниманието ми се издърпваше ту назад, ту напред между третото състояние на сънуването — пасивното наблюдение, и второто_ — динамичната будност. _В един момент бях с дон Хуан, дебелата Горда и шестнайсетина други хора, а в следващия — със сегашната Горда, загледан в някаква замръзнала сцена.

И тогава едно силно разтърсване на тялото ми ме издигна на съвсем друго ниво на вниманието: почувствах нещо като пропукване на сухо парче дърво. Беше слаба експлозия и все пак звучеше повече като изключително силно пукане на кокалчетата на ръцете. Озовах се в първото състояние на сънуването — будността в покой. Бях заспал и все пак бях в пълно съзнание. Искаше ми се да остана възможно по-дълго в това състояние на покой, но още едно разтърсване ме накара да се събудя на секундата. И внезапно разбрах, че Ла Горда и аз сме сънували заедно.

Горях от нетърпение да поговоря с нея. Тя изпитваше същото. Надпреварвахме се кой да говори пръв. Когато се поуспокоихме, аз я помолих да ми опише всичко, което й се е случило в нашето сънуване заедно.

— Дълго те чаках — започна тя. — Някаква част от мен си мислеше, че съм те пропуснала, но друга част разбираше, че си нервен и имаш проблеми, затова почаках.

— Къде чакаше, Горда? — попитах аз.

— Не зная — отвърна тя. — Знаех, че съм извън червеникавата светлина, но не виждах нищо. Като си помисля сега, май нямах зрение, движех се пипнешком. Навярно съм била още сред червеникавата светлина, макар да не беше червено. Мястото, където се намирах, беше с цвят на светла праскова. После отворих очи и ти се оказа там. Изглеждаше готов да тръгваш, затова те хванах за ръката. После погледнах и видях Нагуала Хуан Матус, тебе, себе си и други хора в къщата на Висенте. Ти беше по-млад, а аз — дебела.

Споменаването на къщата на Висенте изведнъж разкри нещо в мен. Разказах на Ла Горда как веднъж, докато пътувах с колата през Сакатекас, в Северно Мексико, кой знае какво ме бе подтикнало да отида на гости на един приятел на дон Хуан, Висенте, без да разбирам, че с постъпката си неразумно пристъпвах в една забранена област, защото дон Хуан никога не ме бе запознавал с него. Висенте, както и жената Нагуал, принадлежаха към друга сфера, друг свят. Никак не се учудих, че Ла Горда така се разстрои, когато й разказах за това посещение. Познавахме Висенте много добре; беше ни близък колкото дон Хенаро, може би дори по-близък. И въпреки това го бяхме забравили, точно както бяхме забравили жената Нагуал.

На това място Ла Горда и аз направихме огромно отклонение. Спомнихме си заедно, че Висенте, Хенаро и Силвио Мануел бяха приятели на дон Хуан, негов отряд. Бяха свързани един с друг чрез особена клетва. Ла Горда и аз не можехме да си спомним какво точно ги обединяваше. Висенте не беше индианец. На младини бил аптекар. Беше ученият на групата и действителният лечител, който се грижеше за здравето им. Имаше страст към ботаниката. Бях абсолютно убеден, че знае за растенията повече от всяко друго живо същество. Ла Горда и аз си спомнихме, че именно Висенте бе обучил всички, включително и дон Хуан, да разпознават медицинските растения. Интересуваше се специално от Нестор и всички мислехме, че Нестор ще стане като него.

— Като си спомням за Висенте, се замислям и за себе си — каза Ла Горда. — Мисля си каква непоносима жена съм била. Най-лошото, което може да се случи на една жена, е да има деца, да има дупки в тялото си и пак да се държи като малко момиче. Това беше моят проблем. Исках всички да ме харесват и бях съвсем празноглава. А те ме оставяха да ги забавлявам, насърчаваха ме да се държа като магарица.

— Кои са тия те, Горда? — попитах аз.

— Нагуалът и Висенте, и всички ония, които бяха в къщата на Висенте, когато се държах като магаре с теб.

Ла Горда и аз проникнахме в нещата в пълен унисон. Бяха й позволили да се държи така непоносимо само с мен. Никой друг не понасяше глупостите й, макар тя да опитваше да ги пробутва на всеки.

— Висенте наистина ме търпеше — продължи Ла Горда. — Играеше си с мен. Наричах го дори чичо. Когато реших да нарека Силвио Мануел чичо, той едва не ми одра кожата с подобните си на лапи ръце.

Направихме опит да съсредоточим вниманието си върху Силвио Мануел, но не можахме да си спомним как изглежда. Усещахме присъствието му в спомените си, но той не беше лице, беше само чувство.

Що се отнася до сцената в сънуването, спомнихме си, че е била вярно копие на онова, което наистина се случи в живота ни на определено място и по определено време; и пак не ни беше по възможностите да си припомним кога. Знаех обаче, че се грижех за Ла Горда с цел да се тренирам за трудностите в отношенията ми с хората. Наложително беше да усвоя лекотата на настроението си пред трудните ситуации на общуване, а никой не можеше да свърши тази работа по-добре от Ла Горда. Именно от тези обстоятелства се пораждаха искриците неясни спомени, които имах за дебелата Горда, защото аз се подчинявах на заповедите на дон Хуан до най-незначителните подробности.

Ла Горда ми каза, че не харесвала настроението на сцената в сънуването. Предпочитала само да я наблюдава, но аз съм я бил издърпал навътре, за да изпита старите си чувства, които за нея бяха отблъскващи. Неудоволствието й беше толкова силно, че тя нарочно стисна ръката ми, за да ме принуди да приключа с нашето участие в нещо тъй противно за нея.

На другия ден уговорихме час за нов сеанс да сънуваме заедно. Тя тръгна от спалнята си, а аз — от моя кабинет, но нищо не се получи. Само се изтощихме от опитите си да навлезем в сънуването. Седмици след това се опитвахме да постигнем отново резултатите от първото ни изпълнение, но без никакъв успех. С всеки провал ставахме все по-отчаяни и по-неудовлетворени.

Изправени така пред безизходно положение, реших да отложим за известно време нашето сънуване заедно и да погледнем отблизо процеса на сънуването, да анализираме идеите и процедурите му. Отначало ла Горда не беше съгласна с мен. За нея предложението да прегледаме всичко, което знаехме за сънуването, представляваше друг начин да се предадем на отчаянието и неудовлетвореността си. Предпочиташе да продължим с опитите, пък били те и неуспешни. Аз настоях на своето и накрая тя прие моята гледна точка единствено заради това, че нямахме друг изход.

Една нощ седнахме и, колкото може по-непринудено, отново започнахме да обсъждаме онова, което знаехме за сънуването. Много скоро стана ясно, че съществуват няколко основни точки, на които дон Хуан специално беше наблягал.

Първата беше само действие. То започваше като че ли с единствено по рода си състояние на осъзнаване, до което се достига, като се фокусира остатъкът от съзнанието, което човек все още има докато спи, върху елементите или характерните особености на сънищата му. Остатъкът от съзнанието, който дон Хуан наричаше „второто внимание“, се привеждаше в действие, или се впрягаше, посредством упражнения в неправене. Според нас съществена помощ на сънуването оказва състоянието на душевен покой, което дон Хуан бе нарекъл „спиране на вътрешния диалог“, или „неправенето на разговор със себе си“. За да ме научи как да го овладея, той ме караше да ходя километри наред пеша с очи, които не се отклоняват, но и не се фокусират, гледайки точно над хоризонта, така че да наблегна на периферното зрение. Методиката му се оказа сполучлива само след два опита Това ми позволи след дълги години в опити да спра вътрешния си диалог и да тренирам вниманието си. Принуждавайки ме да се концентрирам върху периферното зрение, дон Хуан бе подсилил способностите ми да се, съсредоточавам за продължителни периоди от време върху една единствена дейност.

По-късно, вече овладял контрола на вниманието си и способен да работя с часове върху някоя неприятна задача без да се разсейвам — нещо, на което никога преди не съм бил способен, — той ми казваше, че най-добрия начин да навляза в сънуването е да се концентрирам върху областта между ребрата в горния край на корема. Казваше също, че необходимото внимание за сънуването идва именно от тази област. Докато енергията, нужна за да се движим и да търсим в сънуването, тръгва от мястото на четири-пет сантиметра под пъпа. Дон Хуан наричаше тази енергия воля, или силата да подбираме, да обобщаваме. При жените вниманието, а също и енергията за сънуването, произлизат от утробата.

— Сънуването на една жена трябва да идва от утробата й, защото там е нейният център — каза Ла Горда. — За да мога да започна сънуването или да го спра, трябва само да насоча вниманието си към моята утроба. Научила съм се да я чувствам отвътре. За миг съзирам червеникавия блясък и после изчезвам.

— Колко време ти е нужно, за да съзреш червеникавия блясък? — попитах аз.

— Няколко секунди. В момента, в който вниманието ми е върху утробата, вече съм в сънуването — продължи тя. — Никога не съм се мъчила, никога досега. Всички жени са така. Най-трудната част за една жена е да научи как да започне; трябваха ми няколко години, за да спра вътрешния си диалог, като концентрирам вниманието си върху моята утроба. Навярно затова жената има нужда винаги от някого, който да я подтиква.

— Нагуалът Хуан Матус — продължи да говори тя, — поставяше студени, мокри речни камъчета на корема ми, за да ме накара да чувствам тази област. Или поставяше някаква тежест; беше ми намерил парче олово. Караше ме да затворя очи и да фокусирам вниманието си върху мястото, където е тежестта. Всеки път заспивах. Но това не го смущаваше. Всъщност няма значение какво прави човек, след като веднъж е насочил вниманието си върху утробата. Накрая се научих да се концентрирам върху тази точка без нищо върху мен. Един ден навлязох в сънуването съвсем сама. Чувствах корема си точно в мястото, където Нагуалът бе поставял толкова пъти тежестта, когато съвсем ненадейно заспах както обикновено, освен дето нещо ме теглеше направо в утробата ми. Съгледах червеникава светлинка и тогава ми се яви най-красивият сън. Но щом опитах да го разкажа на Нагуала, разбрах че не е бил обикновен сън. Нямаше начин да му разкажа какъв е бил сънят; просто се чувствах много щастлива и силна. Той каза, че това било сънуването.

Ла Горда поясни, че дон Хуан й разказвал как всяко нещо можело да е достатъчно като неправене, за да помогне на сънуването, при условие че помага и на вниманието да остане фиксирано. Например той я накарал, както и всички останали ученици, да седят втренчени в листа и камъни, и насърчил Паблито да си изгради собствен способ за неправене. Паблито започнал с неправене на ходенето назад. Той се движел, хвърляйки кратки погледи встрани, за да насочва пътя си и да избягва препятствията. Аз му предложих една идея — да използва огледало за обратно гледане, — а той я разшири като конструира дървен шлем с приспособление за закрепване на две малки огледалца на около двайсет сантиметра от лицето му и на седем сантиметра под нивото на очите му. Двете огледала не пречеха на фронталната му гледка и поради страничния ъгъл, под който бяха поставени, обхващаха всичко зад него. Паблито се хвалеше, че има периферно зрение на 360 градуса от света. Подпомаган от това устройство, Паблито можеше да ходи назад на всякакво разстояние или с всякаква продължителност.

Позата, която човек заема, за да прави сънуване, беше също много важна тема.

— Не зная защо Нагуалът ми казваше от самото начало — сподели Ла Горда, — че най-доброто положение, от което една жена може да започне, е да седне с кръстосани крака и да остави тялото си само да се наведе напред, както става ако вниманието ни се съсредоточи върху сънуването. Нагуалът ми каза за това може би година след като бях започнала учението. Сега аз сядам за момент в това положение, усещам утробата си и тутакси започвам да сънувам.

В началото, също като Ла Горда, аз го правех легнал по гръб, докато един ден, когато дон Хуан ми каза, че за да постигна най-добрите резултати, трябва да седна на меко или на тънък дюшек, с долепени пети на краката и с допрени до дюшека бедра. Той изтъкна, че тъй като имам еластични тазови връзки, трябва да ги напрягам докрай като целта ми бъде да допра бедрата си съвсем плътно до дюшека. Добави, че ако ще навлизам в сънуването в седнало положение, тялото ми не бива да се накланя нито на едната, нито на другата страна, но торсът ми трябва да се огъва напред и челото ми да почива на ходилата.

Друга много важна тема беше времето за правене на сънуването. Дон Хуан ни беше казвал, че най-подходящи са часовете в късната нощ или ранното утро. Причината да предпочита тия часове беше наричаното от него „практическо приложение на магьосническото познание“. Тъй като човек трябвало да прави сънуване в рамките на обичайната си социална среда, нужно било да потърси възможно най-подходящите условия за усамотяване и ненамеса. Намесата, за която намекваше, се отнасяше за вниманието на хората, а не за тяхното физическо присъствие. За дон Хуан беше безсмислено да се отдръпваш от света и да се криеш, защото дори да си сам в изолирано, пусто място, преобладава намесата на себеподобните, защото не може да се изключи фиксирането на първото им внимание. Човек може да отклони част от това фиксиране за кратък период от време само локално, в часовете когато повечето хора спят. Именно по това време първото внимание на хората около нас е спящо, инертно.

Това отвеждаше до описанието му на второто внимание. Дон Хуан ни обясняваше, че вниманието, от което имаме нужда в началото на сънуването, трябва насила да остане върху даден предмет в някой сън. Само като мобилизираме нашето внимание, един обикновен сън може да се превърне в сънуване.

Освен това той обясняваше, че в сънуването човек трябва да използва същите механизми на внимание като в ежедневния си живот и че нашето първо внимание е било научено да се фокусира с голяма сила върху предмети от света, за да превърне хаотичната и аморфна област на възприятията в подредения свят на осъзнаването. Дон Хуан ни казваше също, че второто внимание служи да повика шансовете. Колкото повече се упражняваме, толкова по-голяма е възможността да постигнеш желаните резултати. Но това била функцията на вниманието изобщо, функция тъй очевидна в ежедневния ни живот, че е станала незабележима; ако попаднем в непредвидена ситуация, говорим за нея като за инцидент или съвпадение, а не че нашето внимание е повикало събитието.

Разговорът ни за второто внимание подготви почвата за друга ключова тема, сънуваното тяло. Като средство за насочване на Ла Горда към него дон Хуан й дал задачата да мобилизира второто си внимание колкото е възможно по-стабилно върху компонентите на чувството за летене в сънуването.

— Как се научи да летиш в сънуването? — попитах я аз. — Учил ли те е някой?

— На тая земя ме научи Нагуалът Хуан Матус — отговори тя. — А в сънуването ме научи някой, когото никога не успях да видя. Беше само глас, който ми казваше какво да правя. Нагуалът ми беше възложил задачата да се науча да летя в сънуването, а гласът ме учеше как да го правя. А след това трябваше години наред да се уча сама да се отмествам от собственото си тяло, от това, което може да се докосва, до моето сънувано тяло.

— Трябва да ми го обясниш, Горда — казах аз.

— Ти си се учил да стигаш до сънуваното си тяло, когато си сънувал, че излизаш от тялото си — продължи тя. — Но както разбирам, Нагуалът не ти е възлагал никаква специална задача, затова ти си вървял по старите, познати пътища. Аз, от друга страна, получих задачата да използвам моето сънувано тяло. Сестричките имаха същата задача. В моя случай веднъж имах сън, в който летях като хвърчило. Разказах за него на Нагуала, защото ми хареса това чувство за плавно движение. Той го прие много сериозно и го превърна в задача. Каза, че щом човек се научи да прави сънуването, всеки сън, който бъде запомнен, вече не е сън, а сънуване.

— Тогава започнах да се стремя да летя в сънуването. Но не можех да го постигна; колкото повече се опитвах да повлияя на сънуването си, толкова по-трудно ставаше то. Накрая Нагуалът ми каза да спра опитите и да го оставя само да си дойде. Малко по малко започнах да летя в • сънуването. Това ставаше, когато някакъв глас започна да ми казва какво да правя. Винаги съм имала чувството, че гласът е женски.

— Когато се научих да летя съвършено — продължаваше Ла Горда, — Нагуалът ми обясни, че всяко движение в летенето, което правех в сънуването си, трябва да го повтарям в будно състояние. Ти си имал същата възможност, когато тигърът с извитите кучешки зъби ти е показвал как да дишаш. Но никога не си се превърнал в тигър в своето сънуване, затова не си могъл да направиш опит да го сториш в будно състояние. Аз обаче наистина се научих да летя в сънуването. Премествайки вниманието си към сънуваното си тяло, докато съм будна, можех да летя като хвърчило. Веднъж ти показах как летя, защото исках да видиш, че съм се научила да използвам сънуваното си тяло, но ти недоумяваше какво става.

Ла Горда имаше предвид оня момент, когато ме бе изплашила с неразбираемия акт на действително подскачане във въздуха като хвърчило. Случаят беше толкова краен за мен, че по никакъв логичен начин не можех да си наложа да го разбера. Както обикновено, когато неща от такова естество се изпречваха пред мен, аз ги препращах в една аморфна категория на „възприятия в условията на тежък стрес“. Възразих, че в случаите на тежък стрес възприятието може да бъде страшно деформирано от сетивата. Пояснението ми не обясняваше нищо, но изглежда поддържаше разума ми укротен.

Казах на Ла Горда, че в това, което тя беше нарекла преместване в сънуваното си тяло, има навярно нещо повече от най-обикновено повторение на действието летене.

Тя помисли малко, а после отговори:

— Смятам, че Нагуалът сигурно ти е казвал и това — сподели тя, — че единственото, което наистина има значение при осъществяването на това преместване, е приковаването на второто внимание. Нагуалът казваше, че именно това внимание прави света; и разбира се бе абсолютно прав. Имаше си причини да го каже. Беше майстор на вниманието. Предполагам нарочно ме бе оставил да разбера, че всичко, от което се нуждая, за да се преместя в сънуваното си тяло, е да фокусирам вниманието си върху летенето. Най-важното е било да натрупам внимание в сънуването, за да наблюдавам всичко, което правя, докато летя. Това е бил единственият начин да се грижа за второто си внимание. След като веднъж се стабилизира, мога да го фокусирам леко върху детайлите и чувствата при летенето, което води още повече до сънуване за летене, докато за мен стане вече рутина да сънувам, че се нося из въздуха.

— По въпросите за летенето — продължи тя, — второто ми внимание вече е било изострено. Когато Нагуалът ми възложи задачата да се преместя в сънуваното си тяло, имаше предвид докато съм будна да се обърна към второто си внимание. Така го разбирам аз. Първото внимание, вниманието което прави света, никога не може да бъде напълно преодоляно; то може само да се изключи за моменти, да се замести с второто внимание при условие, че в тялото има достатъчен запас от него. Сънуването е начин да се натрупва второ внимание. Бих казала, че за да се преместиш в сънуваното си тяло, докато си буден, трябва да практикуваш сънуване дотогава, докато започне да ти идва до гуша.

— Можеш ли да стигнеш до сънуваното си тяло винаги, когато го пожелаеш? — попитах я аз.

— Не, не е толкова лесно — отговори тя. — Научила съм се да повтарям движенията и чувствата на летене, докато съм будна, и въпреки това не мога да летя винаги, когато поискам. Съществува бариера към сънуваното ми тяло. Понякога имам чувството, че бариерата е спусната; в такива моменти тялото ми е свободно и аз мога да летя, сякаш сънувам.

Казах на Ла Горда, че в моя случай дон Хуан ми бе възложил три задачи, за да тренирам второто си внимание. Първата беше да намеря ръцете си в сънуването. След това ми препоръча да си намеря място, да фокусирам вниманието си върху него, а после — да правя сънуване денем и да разбера дали наистина мога да отида там. Предложи ми да оставя някой познат на това място, за предпочитане жена, за да направя две неща: най-напред да проверя някои дребни промени, които да могат да ми покажат, че съм бил там в сънуването, и второ, да изолирам натрапчивите подробности, където именно ще бъде изходната точка на второто ми внимание.

Най-сериозният проблем на сънувача в това отношение е непреклонното фиксиране на второто внимание върху подробностите, които са незабележими за вниманието ни в ежедневния живот, като по този начин се създава едно почти непреодолимо препятствие за утвърждаването на преживяното. Това, което човек търси в сънуването, не е същото, на което той обръща внимание в ежедневния си живот.

Дон Хуан твърдеше, че само в периода на обучението човек се мъчи да прикове второто си внимание. След това той трябва да се бори с почти непреодолимото притегляне на второто внимание и да хвърля само бегли погледи на всичко. При сънуването трябва да си доволен и от най-кратката гледка. Фокусираш ли се върху нещо, загубваш контрол.

Последната обобщена задача, която той ми бе възложил, беше да изляза от тялото си. Успях отчасти и през цялото време считах успеха си за единственото истинско постижение в сънуването. Дон Хуан си отиде преди да съм усъвършенствал чувството в сънуването, че мога да се оправям със света на обикновените работи, докато сънувам. Заминаването му прекъсна онова, което според мен щеше да бъде неизбежното припокриване на времето ми за сънуване с времето от ежедневния ми живот.

За да избистри контрола на второто ми внимание, дон Хуан ми бе представил идеята си за волята. Той казваше, че волята може да бъде описана като максимален контрол над сияйността на тялото като енергийно поле; или може да се опише като ниво на умение или състояние, което настъпва рязко в ежедневието на един воин в даден момент. То се усеща като сила, която се излъчва от средната част на тялото след миг на абсолютно безмълвие или миг на стопроцентов ужас, или на дълбока тъга; но не след миг на щастие, защото щастието е прекалено разрушително, за да осигури на воина необходимата концентрация да използва сияйността на тялото и да я превърне в безмълвие.

— Нагуалът ми казваше, че за човешкото същество тъгата е силна колкото ужаса — каза Ла Горда. — Тъгата принуждава воина да пролива кървави сълзи. И двете могат да доведат до момента на безмълвие. Или — безмълвието идва от самосебе си, защото воинът се опитва да го постига през целия си живот.

— Ти самата чувствала ли си някога този момент на безмълвие? — попитах аз.

— Разбира се, но не мога да си спомня точно на какво приличаше — отвърна тя. — И ти, и аз сме го изпитвали, но никой от нас не може да си спомни нищо. Нагуалът казваше, че това е миг на чернота, миг по-тих и от мига, в който изключваме вътрешния си диалог. Тази чернота, това безмълвие, пораждат намерението, което насочва второто внимание, командва го, кара го да върши разни неща. Затова го наричат воля. Намерението ефектът са воля. Нагуалът казваше, че те са свързани помежду си. Казваше ми всичко това, когато се опитвах да се науча да летя в сънуването. Намерението да летиш произвежда ефекта на летенето.

Аз пък й казах, че почти съм отписал възможността да изпитам някога воля.

— Ще я изпиташ — каза Ла Горда. — Бедата е там, че ти и аз не горим от желание да разберем какво ни се случва.

Не чувстваме своята воля, защото смятаме, че е нещо, което правим или чувстваме, като например да се ядосаме. Волята е много тиха, незабележима. Волята принадлежи към другото „аз“.

— Какво друго „аз“, Горда? — попитах.

— Знаеш за какво говоря — набързо каза тя. — Когато сънуваме, ние сме в другото си „аз“. Досега сме влизали безброй пъти в другото ни „аз“, но още не сме цялостни.

Настъпи продължително мълчание. Признах пред себе си колко права е тя като казва, че още не сме цялостни. Разбирах го в смисъл, че сме просто ученици на едно неизчерпаемо изкуство. Но после ми хрумна мисълта, че тя има предвид може би друго. Тази мисъл обаче не беше рационална. Най-напред усетих гъделичкаща тръпка в слънчевия си сплит и тогава си помислих, че може би говори за друго. Сетне усетих отговора. Дойде у мен наведнъж като някаква буца. Знаех, че всичко това е там, най-напред на върха на гръдната ми кост, а после в ума ми: Проблемът ми се състоеше в това, че не можех достатъчно бързо да разплета онова, което узнавах, за да го изрека с думи.

Ла Горда не прекъсна мисловните ми процеси с понататъшни коментари или постъпки. Остана съвършено безмълвна, чакаща. Изглеждаше вътрешно свързана с мен до такава степен, че нямаше нужда да казваме нищо.

Задържахме това чувство на взаимност още миг и тогава то ни облада. Ла Горда и аз се успокоявахме на етапи. Накрая заговорих аз. Не за да разнищим онова, което заедно бяхме почувствали и разбрали, а просто да възстановим почвата за разговор, аз й казах, че зная в какъв смисъл сме незавършени, но че не мога да облека знанието си в думи.

— Съществуват купища неща, които знаем — каза тя. — И въпреки всичко не можем да ги накараме да ни служат, защото в действителност не знаем как да ги изтръгнем от нас. Ти току-що си започнал да усещаш тази тежест. Аз я имам от години. Зная и въпреки това не зная. Повечето време се препъвам в себе си и приличам на малоумна, когато се опитам да кажа нещо, което знам.

Разбрах какво има предвид, разбрах я на физическо ниво. Знаех нещо абсолютно практическо и само по себе си очевидно за волята и за онова, което Ла Горда беше нарекла другото „аз“, и въпреки това не можех да произнеса една-единствена думичка за всичко, което знаех; не защото бях сдържан или притеснителен, а защото не знаех откъде да започна, нито как да организирам знанието си.

— Волята е пълното овладяване на второто внимание и затова се нарича другото „аз“ — каза Ла Горда след продължителна пауза. — Въпреки всичко, което сме направили, ние познаваме само една частичка от другото „аз“. Нагуалът ни остави сами да завършим своето знание. Това е задачата ни да си спомним.

Тя удари челото си с длан, сякаш току-що й беше хрумнало нещо.

— Господи Боже мой! Та ние си спомняме за другото „аз“! — възкликна тя с глас, който граничеше с истерията. После се успокои и продължи да говори по-тихо. — Очевидно вече сме били там и единственият начин да си го спомним е начинът, по който го правим — като изстрелваме сънуваните си тела, докато сънуваме заедно.

— Какво имаш предвид с това да изстрелваме сънуваните си тела? — попитах.

— Самият ти беше свидетел, когато Хенаро изстрелваше сънуваното си тяло — каза тя. — То изхвръква като бавен куршум, фактически се залепва и отлепва от физическото тяло с гръмко припукване. Нагуалът ми казваше, че сънуваното тяло на Хенаро може да прави повечето от нещата, които ние нормално си правим; той обичаше да идва при тебе така, за да те разтърси. Сега вече зная каква е била целта на Нагуала и на Хенаро. Искали са да си спомниш и с тази цел Хенаро е изпълнявал невероятни подвизи пред очите ти, като е изстрелвал сънуваното си тяло. Но не е стигнал доникъде.

— Никога не съм знаел, че е бил в сънуваното си тяло — казах аз.

— Никога не си знаел, защото не си наблюдавал — каза тя. — Хенаро се е опитвал да ти го съобщи, като е правел неща, които сънуваното тяло не може да прави: да яде, да пие и така нататък. Нагуалът ми разказваше как Хенаро обичал да се шегува с теб, че като отиде по голяма нужда, чак планината ще потрепери.

— Защо да не може сънуваното тяло да прави тия неща? — попитах аз.

— Защото сънуваното тяло не може да се справи с намерението на яденето или пиенето — отговори тя.

— Какво искаш да кажеш с това, Горда? — попитах.

— Голямото постижение на Хенаро се състоеше в това, че в своето сънуване той е научил намерението на тялото — поясни тя. — Той е довършил онова, което ти си започнал да правиш. Той можеше да сънува съвършено цялото си тяло. Но сънуваното му тяло имаше различно намерение от намерението на физическото тяло. Например сънуваното тяло може да премине през стена, защото знае намерението на изчезването яко дим. Физическото тяло знае намерението на яденето, но не и на изчезването. За физическото тяло на Хенаро преминаването през стена би било толкова невъзможно, колкото за сънуваното тяло е яденето.

Ла Горда замълча за малко, сякаш премерваше това, което току-що беше казала. Исках да почакам, преди да й задам въпрос.

— Хенаро беше усвоил само намерението на сънуваното тяло — каза тя тихо. — Силвио Мануел от своя страна беше най-големият майстор на намерението. Сега вече зная причината да не можем да си спомним лицето му: не е бил като останалите.

— Кое те кара да говориш така, Горда? — попитах.

Тя се зае да обяснява какво има предвид, но беше неспособна да говори свързано. Изведнъж се усмихна. Очите й светнаха.

— Сетих се! — извика тя. — Нагуалът ми казваше, че Силвио Мануел е майстор на намерението, защото постоянно бил в другото си „аз“. Бил е истинският шеф. Бил е зад всичко, което Нагуалът е правил. Всъщност той е бил човекът, накарал Нагуала да се грижи за теб.

Когато чух Ла Горда да казва това, изпитах огромна физическа болка. Стана ми почти лошо на стомаха и положих изключителни усилия да го скрия от нея. Обърнах се гърбом и си запуших устата. За момент тя спря да говори, сякаш решила да не обръща внимание на състоянието ми. Вместо това започна да ми крещи. Каза, че е крайно време да се отърсим от тревогите си. Напомни ми за моето прозрение след случилото се в Мексико Сити. Добави, че язвителността ми не се дължи на това, че е застанала на страната на останалите чираци против мен, а защото е взела участие в демаскирането ми. Аз пък й обясних, че всички тия чувства отдавна са изчезнали от мен. Остана непреклонна. Продължи да твърди, че ако не се изправя лице в лице с тях, те пак ще се върнат по някакъв начин при мен. Настоя, че в центъра на всичко стои сдружаването ми със Силвио Мануел.

Докато слушах всичко това, не можех да повярвам в промените на настроението ми. Превърнал се бях в двама души — единият вбесен, с пяна на устата, другият — спокоен, наблюдаващ. В стомаха ми настъпи финален, мъчителен спазъм и се почувствах съвсем зле. Но не усещането за гадене беше причината за спазъма. Беше по-скоро несдържан гняв.

Когато най-накрая се успокоих, бях смутен от поведението си и притеснен, че подобен инцидент би могъл да ми се случи и друг път.

— Веднага щом приемеш истинската си природа, ще се освободиш от гнева си — каза най-безгрижно Ла Горда.

Прииска ми се да й възразя, но видях колко е безполезно. Освен това този пристъп на гняв беше изцедил от мен цялата ми енергия. Разсмях се на факта, че не зная какво бих направил в случай, че е права. Хрумна ми, че ако мога да забравя за жената Нагуал, всичко ще е възможно. Изпитах странното усещане на топлина или дразнене в гърлото си, сякаш бях изял нещо много люто. Усетих пристъп на телесна уплаха, сякаш току-що бях видял някой да се промъква зад гърба ми, и в тоя миг установих нещо, за което само секунда преди това нямах никаква представа. Ла Горда беше права. За мен се беше грижил Силвио Мануел.

— Не го помня като личност, както си спомням жената Нагуал — продължи тя, — но си спомням какво ми казваше Нагуалът за него.

— И какво ти казваше? — попитах.

— Казваше, че докато Силвио Мануел е на тая земя, ще бъде като Елихио. Веднъж изчезнал, без да оставя никаква следа, и отишъл в другия свят. Нямало го с години. И после, един ден се върнал. Нагуалът казваше, че Силвио Мануел не си спомнял къде е бил или какво е правил, но тялото му било променено. Бил се върнал в нашия свят, но в другото си „аз“.

— И какво друго ти казваше, Горда? — попитах пак.

— Не мога да си спомня нищо повече — отвърна тя. — Беше ми като в мъгла.

Знаех, че ако се насилим, веднага ще разберем кой е Силвио Мануел. Казах й го.

— Нагуалът твърдеше, че навсякъде има намерение — внезапно заговори Ла Горда.

— Какво означава това? — попитах.

— Не знам — отговори тя. — Изричам гласно неща, които ми идват наум. Нагуалът казваше също, че намерението прави света.

Знаех, че съм чувал тия думи и преди. Реших, че навярно дон Хуан е казвал и на мен същото, а после съм го забравил.

— Кога ти каза дон Хуан това? — попитах.

— Не си спомням — отвърна тя. — Но ми казваше, че хората и поради това всички други живи създания, са роби на намерението. Ние сме в неговите лапи. Заради него правим всичко, което то поиска. То ни кара да действаме в този свят. То ни кара дори да умираме.

— Казваше още, че когато станем воини обаче, намерението се превръща в наш приятел. За момент то ни оставя на свобода; понякога дори идва при нас, сякаш чака някъде наоколо. Казваше ми, че той самият бил само приятел на намерението — не като Силвио Мануел, който му бил господар.

Вътре в мен се надигаха вълни от скрити спомени, които напираха да излязат. Бяха вече като че ли на повърхността. За момент изпитах дълбоко разочарование, а после нещо в мен се предаде. Успокоих се. Интересът ми да разбера нещо за Силвио Мануел беше изчезнал.

Ла Горда изтълкува промяната в настроението ми като знак, че не сме готови да посрещнем спомените за Силвио Мануел.

— Нагуалът показваше на всички ни какво би могъл да направи с намерението си — заговори рязко тя. — Призовеше ли намерението, можеше да накара някои неща да се появят.

— Казваше ми още — не спираше тя, — че ако искам да летя, трябва да призова намерението си да летя. После ми показа как той самият може да го призове и подскочи във въздуха и се понесе в кръг, като огромно хвърчило. Или можеше да направи така, че в ръката му да се появят разни неща. Казваше, че знае намерението на много неща и може да призове тия неща чрез намерение. Разликата между него и Силвио Мануел била, че Силвио Мануел, като истински майстор на намерението, знаел намерението на всичко.

Казах й, че обяснението й има нужда от повече пояснения. Тя се постара, изглежда, да подреди мислите в главата си.

— Научих намерението на летенето — каза тя, — като повтарях всичките чувства, които изпитвах, докато летях в сънуването. Това беше едното. Нагуалът беше научил през живота си намерението на стотици неща. Но Силвио Мануел бил стигнал до самия източник. Той го каптирал. Не му е било нужно да научава намерението на каквото и да е. Станал едно цяло с него. Проблемът бил в това обаче, че нямал повече никакви желания; защото намерението си нямало свои желания; затова се наложило да разчита на Нагуала за воля. С други думи Силвио Мануел можел да прави всичко, което Нагуалът пожелаел. Нагуалът насочвал намерението на Силвио Мануел. Но тъй като Нагуалът също нямал никакви желания, повечето време не правели нищо.

8ДЯСНОСТРАННО И ЛЯВОСТРАННО СЪЗНАНИЕ

Разговорът ни за сънуването много ни помагаше — не само защото облекчаваше нашето безизходно положение в сънуването заедно, но защото извеждаше възприятията до едно интелектуално ниво. Разговорите за него ни създаваха занимание; те ни осигуряваха моментни паузи, за да се отпускаме от вълнението си.

Една вечер, докато бях навън по мои задачи, позвъних от една телефонна будка на Ла Горда. Тя ми каза, че докато била в някакъв универсален магазин изпитала усещането, че аз се крия там зад някакви подредени манекени. Била сигурна, че го правя, за да я дразня и много се ядосала. Хукнала из магазина да ме хване, за да ми покаже колко е ядосана. После разбрала, че всъщност си спомня нещо за мен, което доста често правела в такива мигове на избухване.

Така в пълен синхрон стигнахме до заключението, че е настъпило времето отново да опитаме с нашето сънуване заедно. Както говорехме, усетихме отново да ни обзема оптимизъм. Незабавно се прибрах вкъщи.

Много лесно навлязох в първата фаза — будност в покой. Изпитах някакво телесно удоволствие, гъделичкащо излъчване от слънчевия ми сплит, което се превръща в мисълта, че ще постигнем огромни резултати. Тази мисъл прерасна в нервно очакване. Съзнавах, че мислите ми се отделят от някакво трептене в средата на гръдния ми кош. В момента, в който обаче насочих вниманието си натам, трептенето спря. Беше като електрически ток, който можех да включа и изключа.

Трептенето отново започна, дори по-изявено отпреди, и изведнъж се озовах лице в лице с Ла Горда. Сякаш бях свърнал край ъгъла и бях налетял на нея. Захласнах се да я гледам. Беше тъй невероятно реална, толкова истинска, че ми се прииска да я докосна. В тоя момент от мен избликна най-чистата, най-неземна обич към нея. Заридах, без да мога да се владея.

Ла Горда бързо се опита да сплете ръцете ни, за да спре моето удоволствие, но не можеше да помръдне. Огледахме се наоколо. Пред очите ни нямаше фиксирана никаква жива сцена, нито някаква статична картина. Изведнъж прозрях и казах на Ла Горда, че именно защото сме се наблюдавали един друг, сме пропуснали появяването на сцената на сънуването. Едва след като заговорих, разбрах, че се намираме в нова ситуация. Звукът на гласа ми ме изплаши. Беше странен глас, дрезгав, неприятен. Изпитах някакво физическо отвращение.

Ла Горда ми отговори, че нищо не сме пропуснали, но нещо друго е уловило второто ни внимание. Усмихна се и нацупи устни — смесица от изненада и раздразнение при звука на собствения й глас.

Намирах за опияняващо новото изживяване да разговаряме по време на сънуването, защото ние не сънувахме сцена, в която говорим, а просто разговаряхме. И това изискваше единствено по рода си усилие, много подобно на началното ми усилие да слизам по стълба в сънуването.

Попитах я дали смята гласа ми за особен. Тя кимна и високо се разсмя. Звукът на смеха й беше направо шокиращ. Спомних си, че дон Хенаро правеше най-невероятните и страховити шумове; смехът на Ла Горда беше в същата категория. И точно тогава ме порази мисълта, че Ла Горда и аз съвсем спонтанно бяхме навлезли в нашите сънувани тела.

Поисках да я хвана за ръка. Колкото и да се мъчех, не можех да раздвижа ръката си. Тъй като имах известен опит с движенията в това състояние, наложих си да премина в нейната страна. Имах желание да я прегърна, но вместо това се приближих толкова близко до нея, че се сляхме. Съзнавах, че съм индивидуално същество, но в същото време чувствах, че съм част от Ла Горда. И това чувство беше страхотно хубаво.

Останахме слети докато нещо не ни разкъса. Усетих нареждане да разгледам околността. Когато се огледах, ясно си спомних, че съм я виждал и преди. Бяхме заобиколени от малки заоблени могили, които много приличаха на пясъчни дюни. Бяха навсякъде около нас, във всички посоки, докъдето ни виждаха очите. Приличаха на бледожълтеникав пясъчник или неравни гранули от сяра. Небето имаше същия цвят и беше много ниско и потискащо. Тук-там от него висяха едри парчета жълтеникава мъгла или някаква жълта пара.

Тогава забелязах, че Ла Горда и аз като че ли дишаме нормално. Не усещах гръдния си кош с ръце, но можех да го почувствам как се издува при вдишване. Жълтите пари очевидно не бяха вредни за нас.

Започнахме да се движим в унисон — бавно, предпазливо, почти ходехме. След като изминахме не особено дълго разстояние, аз много се изморих, Ла Горда — също. Плъзгахме се малко над земята и явно този начин на движение беше безкрайно уморителен за второто ни внимание; изискваше необикновена степен на концентрация. Нарочно не имитирахме обикновеното си ходене, но ефектът беше точно такъв. Движението изискваше изблици на енергия, нещо като малки експлозии, с паузи помежду им. В нашето движение нямаше никаква цел, освен самото движение, така че накрая трябваше да спрем.

Ла Горда заговори с много слаб глас, почти не се чуваше. Каза, че безразсъдно сме се запътили към по-тежки области и ако продължаваме да се движим в тази посока, налягането ще стане толкова голямо, че ще умрем.

Автоматически се извъртяхме и се отправихме обратно в посоката, откъдето бяхме дошли, но чувството за умора не ни напускаше. И двамата бяхме толкова изтощени, че вече не можехме да се движим изправени. Строполихме се и съвсем спонтанно заехме сънуващо положение.

На мига се събудих в кабинета си. Ла Горда се събудила в спалнята си.

Първото нещо, което й съобщих след като се събудих, беше, че няколко пъти досега съм бил в оня безлюден пейзаж. Виждал съм поне две страни от него — едната съвършено равна, другата покрита с неголеми, подобни на пясъчни дюни, могили. Докато говорех осъзнах, че дори не съм се потрудил да потвърдя, че сме имали едно и също видение. Спрях и й казах, че съм като отнесен поради собствената си възбуда; бях постъпил така, сякаш сравнявах с нея бележките си за някое ваканционно пътешествие.

— Много е късно за такъв разговор помежду ни — каза с въздишка тя, — но ако от това ще се почувстваш по-щастлив, ще ти кажа какво сме видели.

И тя търпеливо ми описа всичко, което бяхме видели, казали и направили. Добави още, че и тя е бивала на това безлюдно място и е сигурна, че е пространството между света, който познаваме, и другия свят; то е ничия земя.

— Това е областта между успоредните линии — продължи тя. — До нея можем да отидем в сънуването. Но за да напуснем тоя свят и да отидем до другия, оня отвъд успоредните линии, трябва да преминем през тази област с целите си тела.

Изпитах ледена тръпка при мисълта да навлезем в онова голо място с целите си тела.

— Ти и аз сме били вече там с целите си тела — продължи Ла Горда. — Не помниш ли?

Спомнях си единствено, че съм виждал този пейзаж два пъти под насоките на дон Хуан. И двата пъти бях описвал преживяванията си като станали под въздействието на погълнатите халюциногенни растения. Следвайки постановките на своя интелект, аз ги сметнах за лични видения, а не за консенсуални преживявания. Не си спомнях да съм виждал сцената при никакви други обстоятелства.

— Кога сме били ти и аз там с телата си? — попитах.

— Не зная — каза тя. — Когато ти спомена, че и преди си бивал там, в ума ми просто изскочи някакъв неясен спомен. Мисля, че сега е твой ред да ми помогнеш да довърша това, което съм започнала да си спомням. Още не мога да се фокусирам на него, но наистина си спомням, че Силвио Мануел взе жената Нагуал, теб и мен и ни заведе в онова безлюдно място. Не зная обаче защо ни заведе там. Не бяхме в сънуването.

Не я чух още какво каза. Умът мп насочваше всичките си усилия към нещо все още неясно. Помъчих се да подредя мислите си, които блуждаеха безцелно. За момент почувствах сякаш съм върнал годините назад към времето, когато не можех да спра вътрешния си диалог. После мъглата взе да се прояснява. Мислите ми се подредиха без да ги насочвам съзнателно и резултатът се изрази в пълния спомен за събитие, което вече частично си бях спомнял в една от ония неструктурирани искрици спомен, които навремето бях имал. Права беше Ла Горда: веднъж бяхме отведени в област, която дон Хуан бе нарекъл „лимбо“2, явно извличайки термина от религиозната догма. Знаех, че Ла Горда е права и като казва, че не сме били в сънуването.

В оня случай, по молба на Силвио Мануел, дон Хуан беше ни подбрал — жената Нагуал, Ла Горда и мен. Дон Хуан ми беше казал, че причината за срещата ни се криела във факта, че със собствени средства, но без да зная как, аз съм навлязъл в специална ниша на съзнанието, която представлява най-изострената форма на вниманието. Преди съм бил достигал до това състояние, което дон Хуан наричаше „лявата лява страна“, но за много кратко и винаги подпомаган от него. Една от главните черти на това състояние — тази, която имаше най-голяма стойност за всички нас, заедно с дон Хуан, беше, че в него можем да възприемаме колосален отрязък жълтеникава пара — нещо, което дон Хуан наричаше „стена от мъгла“. Всеки път, когато бивах способен да я възприема, тя беше винаги от дясната ми страна и се простираше до хоризонта и до безкрайността, като по този начин разделяше света на две. Щом извърнех глава, стената от мъгла се обръщаше или на дясно, или на ляво, така че нямаше начин никога да бъда с лице към нея.

Във въпросния ден и дон Хуан, и Силвио Мануел бяха разговаряли с мен за стената от мъгла. Спомням си, че след като Силвио Мануел беше привършил да говори, беше сграбчил Ла Горда отзад за врата като някое котенце и беше изчезнал с нея в отрязъка от мъгла. Имах само частица от секундата, за да зърна изчезването им, защото дон Хуан беше успял някак да ме накара сам да се окажа с лице към стената. Не ме беше вдигнал за врата, а ме беше блъснал в мъглата; другото, което знаех, беше, че пред погледа ми се простираше безлюдна равнина. Там бяха и дон Хуан, и Силвио Мануел, и жената Нагуал, и Ла Горда. Не ме интересуваше какво правят. Обзет бях от някакво много неприятно, заплашително чувство на угнетеност: изнемога, влудяващо затруднено дишане. Забелязах, че се намирам в душна жълта пещера с нисък таван. Физическото усещане за потиснатост ставаше тъй осезаемо, че вече не можех да дишам. Сякаш бяха спрели всичките ми физически функции; не можех да усещам нито една част от тялото си. Все пак можех да се движа, да ходя, да протягам ръце, да въртя глава. Положих ръце на бедрата си; не усещах докосване по дланите си, нито по бедрата. Краката и ръцете ми бяха видимо там, но на пипане ги нямаше.

Подтикван от безграничния страх, който изпитвах, сграбчих за ръка жената Нагуал и я блъснах. Но не силата на мускулите ми я извади от равновесие. Беше някаква сила, натрупана не в мускулите ми или в костите, а в самия център на тялото ми.

В желанието си още веднъж да приложа тази сила, аз се вкопчих в Ла Горда. От силата на дръпването тя се олюля. И тогава разбрах, че енергията бе дошла от един пръчковиден израстък, който действаше като пипало. Той се крепеше на някаква точка в средата на тялото ми.

Всичко това беше отнело само миг. В следващия момент бях отново в същото положение на физическа изнемога и страх. Погледнах Силвио Мануел в безмълвна молба за помощ. Начинът, по който той отвърна на погледа ми, ме убеди, че съм загубен. Очите му бяха студени и безизразни. Дон Хуан ми обърна гръб и аз се разтресох отвътре навън от необясним физически ужас. Помислих си, че кръвта в тялото ми завира, но не защото изпитвах топлина, а защото някакво вътрешно налягане се покачваше до точката на избухване.

Дон Хуан ми нареди да се отпусна и да се оставя на смъртта си. Каза, че трябва да остана там, докато умра, и че имам възможност или мирно и спокойно да си умра, ако направя върховно усилие и оставя ужаса да ме обладае, или да умра в агония, ако реша да се боря.

Силвио Мануел ми заговори — нещо, което рядко правеше. Каза, че енергията, от която имам нужда, за да приема ужаса, се намира в пъпа ми и че единственият начин да успея, е да се примиря, да се предам без да отстъпвам.

Жената Нагуал и Ла Горда останаха съвършено спокойни. Бях единственият, който умира. Силвио Мануел заяви, че както изхабявам енергията си, краят ми ще настъпи едва ли не след няколко мига и да се считам вече за умрял. Дон Хуан направи знак на жената Нагуал и на Ла Горда да го последват. Те ми обърнаха гръб. Не видях какво още направиха. Усетих как през мен преминава мощна вибрация. Реших, че подрънква смъртта ми; борбата ми приключи. Вече нищо не ме интересуваше. Предадох се на непреодолимия ужас, който ме убиваше. Тялото ми или конфигурацията, която считах за мое тяло, се отпусна, отдаде се на своята смърт. Щом пуснах ужаса да навлезе в мен, или навярно да излезе от мен, почувствах и видях разредена пара — възбяло петно на фона на жълта като сяра среда — да напуска тялото ми.

Дон Хуан се върна при мен и започна любопитно да ме разглежда. Силвио Мануел си тръгна и отново сграбчи Ла Горда за врата. Ясно видях как я захвърли като огромна парцалена кукла в облака от мъгла. После пристъпи в него и изчезна.

Жената Нагуал направи жест да ме подкани и мен в мъглата; аз тръгнах към нея, но преди да я стигна дон Хуан ме бутна силно и аз се завъртях през гъстата жълта мъгла. Не се запрепъвах, а се понесох и накрая паднах с главата напред на земята в ежедневния свят.

Щом й разказах историята, Ла Горда си спомни всичко. После добави още няколко подробности.

— Жената Нагуал и аз не се страхувахме за живота ти — каза тя. — Нагуалът ни беше казал, че ти насила трябва да се отървеш от притежанията си, но че това не е нищо ново. Всеки мъж воин трябва да бъде насилен чрез страха.

— Силвио Мануел — продължи тя, — вече ме беше отвеждал три пъти зад стената, за да се науча да се отпускам. Каза, че като ме видиш спокойна, ще се повлияеш от това; така и стана. Ти се предаде и се отпусна.

— И на теб ли ти беше трудно да се научиш да се отпускаш? — попитах.

— Не. За една жена това не е нищо — отвърна тя. — Това е предимството ни. Единственият проблем е, че трябва да бъдем пренесени през мъглата. Не можем да го правим сами.

— Защо не, Горда? — попитах пак.

— Трябва да си много тежък, за да преминеш, а жената е лека — каза тя. — Всъщност прекалено лека.

— Ами жената Нагуал? Не видях никой да я пренася — казах аз.

— Жената Нагуал беше специална — отговори Ла Горда. — Тя можеше да прави всичко сама. Можеше да вземе там и мен, и теб. Можеше дори да мине през оная безлюдна равнина — нещо, което според Нагуала е задължително за всички пътешественици, тръгнали към неизвестното.

— Защо жената Нагуал отиде там с мен? — попитах.

— Силвио Мануел ни взе със себе си, за да те подкрепим — отвърна тя. — Каза, че имаш нужда от закрилата на две женски и две мъжки същества от двете си страни. Според Силвио Мануел ти се нуждаеше от закрила срещу елементите, които витаят и се спотайват там. От тази безлюдна пустиня излизат съюзниците. И още по-страховити неща.

— И ти ли имаше закрила? — попитах отново.

— На мен не ми е нужна закрила — каза Ла Горда. — Аз съм жена. Свободна съм от всичко това. Но всички смятахме, че ти здравата си го закъсал. Ти беше Нагуалът, освен това беше много наивен. Решихме, че всеки от тия страховити съюзници — или ако искаш ги наречи демони — може да те взриви или да те накъса на парчета. Така каза Силвио Мануел. Той ни взе, за да застанем от четирите ти страни. Най-смешното обаче беше, че нито Нагуалът, нито Силвио Мануел знаеха, че ти нямаш нужда от нас. Трябваше да изминем доста голямо разстояние, та да загубиш енергията си. Тогава Силвио Мануел щеше да те изплаши, като ти посочи съюзниците и им кимне да тръгнат след теб. Планът им беше да ти помагат малко по малко. Такова е правилото. Но нещо не стана както трябва. Щом стигна там, ти направо обезумя. Не беше мръднал и на сантиметър, а вече умираше. Беше се изплашил до смърт, а още не беше видял съюзниците.

— Силвио Мануел — продължи тя, — ми каза, че не знаел какво да прави, и ти пошепнал на ухото последното, което трябваше да ти каже — да се откажеш, да се предадеш без да отстъпваш. Изведнъж ти се успокои от самосебе си и не им се наложи да правят нищо от заплануваното. На Нагуала и Силвио Мануел не им оставаше нищо друго, освен да ни изведат оттам.

Разказах на Ла Горда, че когато се озовах отново в света, край мен стоеше някой, който ми помогна да се изправя. Само това си спомнях.

— Бяхме в къщата на Силвио Мануел — каза тя. — Сега не мога да си спомня кой знае какво за тая къща. Някой ми казваше, не зная кой, че тази къща я бил избрал Силвио Мануел и я бил купил, защото била построена на място на силата. Друг пък казваше, че Силвио Мануел открил къщата, харесал я, купил я и после довел мястото на силата тук. Лично аз имам чувството, че Силвио Мануел е довел силата. Усещам, че неговата безупречност е задържала силата в тая къща, докато там са живели той и неговите другари.

— Когато настъпил моментът да се местят — продължи тя, — силата на това място изчезнала заедно с тях и къщата се превърнала в това, което си била преди да я открие Силвио Мануел — най-обикновена къща.

Докато Ла Горда говореше, умът ми като че ли още повече се проясни, но не достатъчно, че да разкрие какво ни се беше случило в къщата, която ме изпълваше с такава тъга. Неизвестно защо бях сигурен, че имаше нещо общо с жената Нагуал. Къде ли беше тя сега?

Ла Горда не ми отговори, когато я запитах. Настъпи продължително мълчание. Тя се извини, като каза, че трябва да приготви закуската, защото вече беше сутрин. Остави ме сам с изпълнено с болка натежало сърце. Повиках я обратно. Тя се ядоса и хвърли паниците на пода. Разбрах защо.

При един друг сеанс на сънуване заедно затънахме още по-надълбоко в плетениците на второто внимание. Това се случи след няколко дена. Ла Горда и аз, без каквито и да било надежди и без никакво усилие, се оказахме застанали един до друг. Тя опита три-четири пъти напразно да преплете ръка с моята. Заговори ми, но речта й беше неразбираема. Знаех обаче какво означават думите й: че сме в нашите сънувани тела. И ме предупреждаваше, че всичките ни движения трябва да се пораждат от пъпната област.

Както при последния опит, не ни се представи никаква сънувана сцена за разучаване, но аз като че ли разпознах една географска местност, която в продължение на цяла година бях виждал в сънуването почти всеки ден; това беше долината на древния тигър с извитите кучешки зъби.

Изминахме няколко метра; този път движенията ни не бяха нито скокливи, нито експлозивни. Всъщност движехме се някакси от корема, без никакво участие на мускулите. Трудното беше, че ми липсваше практика; беше все едно, че се качвах за пръв път на велосипед. Лесно се изморих и загубих ритъма си, станах нерешителен и несигурен в себе си. Спряхме. Ла Горда също беше излязла от синхрона.

После се заехме да разучаваме какво има около нас. Всичко беше пропито с неоспорима реалност, поне за окото. Намирахме се в неравна местност с мършава растителност. Невъзможно ми беше да разпозная непознатите храсти, които виждах. Приличаха ми на дребни дървета с височина метър и осемдесет-два метра. Имаха по няколко листа, плоски и плътни, бледозелени на цвят, и огромни, великолепни тъмнокафяви цветове със златни ръбчета. Стеблата не бяха дървени, но изглеждаха леки и гъвкави като тръстики; покрити бяха с дълги, ужасни на вид игловидни шипове. Направиха ми впечатление някои мъртви растения, които бяха изсъхнали и нападали на земята; стеблата им бяха кухи.

Земята беше много тъмна и изглеждаше влажна. Опитах да се наведа и да я докосна, но не можех да се движа. Ла Горда ми направи знак да използвам пъпната си област. Когато го сторих, не ми се наложи да се навеждам, за да докосна земята; в мен имаше нещо като пипало, с което да се опипва. Но не можех да кажа какво усещам. Не възприемах никакъв допир, на който да базирам усещанията си. Земята, която докосвах, имаше вид на пръст, но не от усещането ми за допир, а от това, което, изглежда, беше зрително ядро в мен. И тогава се потопих в интелектуална дилема. Защо сънуването ми се струваше продукт на визуалните ми способности? Защото в ежедневния ми живот преобладаваше визуалното възприятие ли? Въпросите бяха безсмислени. Не бях в състояние да им отговоря и единственото, което постигаха запитванията ми, беше да омаломощя второто си внимание.

Ла Горда ме извади от размишленията ми, като грубо ме блъсна. Усещането беше за силен удар; по тялото ми премина тръпка. Тя посочи нещо пред нас. Както обикновено, тигърът с извитите кучешки зъби бе полегнал на скалната площадка, където винаги го бях виждал досега. Приближихме, докато стигнем на два метра от площадката, и се наложи да вдигнем глави, за да видим тигъра. Спряхме. Той се изправи. Размерите му бяха удивителни, особено широчината му.

Знаех, че Ла Горда иска да се промъкнем покрай тигъра, за да отидем от другата страна на хълма. Понечих да й кажа, че това може да се окаже опасно, но не намирах начин да предам посланието си. Тигърът изглеждаше ядосан, разярен. Приклекна на задните си крака, сякаш се готвеше да скочи върху нас. Ужасих се.

Ла Горда се обърна усмихната към мен. Разбрах какво ми казва: да не се предавам на паниката си, защото тигърът е само призрачен образ. С движение на главата тя ме подкани да продължа. И все пак на някакво подсъзнателно ниво аз знаех, че тигърът е цялост, навярно не във фактическия смисъл на нашия ежедневен свят, но въпреки това реален. И тъй като Ла Горда и аз сънувахме, бяхме загубили чувството си за фактите в тоя свят. В този миг бяхме равностойни с тигъра: нашето съществуване също беше призрачно.

Заради досадната настойчивост на Ла Горда направихме още една стъпка. Тигърът скочи от площадката. Съгледах как огромното му тяло прелетява във въздуха директно към мен. Загубих чувството, че сънувам — за мен тигърът беше реален и аз щях да бъда разкъсан на парчета. Навсякъде около мен засвяткаха светлини, образи и много силни основни цветове, каквито виждах за първи път. Събудих се в кабинета си.

След като станахме съвсем вещи в нашето сънуване заедно, аз се уверих, че сме успели да усвоим дистанцирането и вече не ни се налага да бързаме. Но не резултатът от нашите усилия ни подтикваше към действия. По-скоро някакво задължение извън нас ни импулсираше да действаме безупречно, без да мислим за отплата. Следващите ни сеанси приличаха на първите, с изключение на скоростта и лекотата, с които навлизахме във втората фаза на сънуването — динамичната будност.

Вещината ни в сънуването заедно вече беше на такова ниво, че с успех го повтаряхме всяка нощ. Без никакво намерение от наша страна, сънуването ни заедно се фокусираше произволно върху три области: върху пясъчните дюни, върху свърталището на древния тигър с извитите кучешки зъби и, най-важното, върху забравени минали събития.

Когато сцените, които се разкриваха пред очите ни, имаха общо със забравени събития, в които Ла Горда и аз бяхме играли важна роля, тя не изпитваше никакво затруднение да сплете ръка с моята. Това действие ми вдъхваше ирационалното чувство за сигурност. Ла Горда обясняваше, че то задоволява нуждата да се разсее върховната самота, пораждана от второто внимание. Казваше също, че сплитането на ръцете ни предизвиква усещане за обективност и в резултат на това можем да наблюдаваме действията, които стават във всяка сцена. На моменти се оказвахме принудени да бъдем част от тия действия. В други моменти бяхме напълно обективни и наблюдавахме сцената, все едно че сме в киносалон.

Попаднехме ли обаче в пясъчните дюни или в свърталището на тигъра, бяхме неспособни да сплетем ръце. В такива моменти поведението ни никога не биваше едно и също. При това действията ни не бяха предварително обмислени, а като че ли бяха спонтанни реакции на новите ситуации.

Според Ла Горда по-голямата част от сънуването ни заедно се обособяваше в три категории. Първата и най-голямата беше възобновяването на събития, изживени заедно. Втората беше преглед от двама ни на събития, които сам бях „изживял“ — в тази категория попадаше земята на тигъра с извитите кучешки зъби. Третата беше действително посещение в местност, която съществуваше така, както я виждахме в момента на посещението ни. Тя твърдеше, че жълтите могили присъстват тук и сега и че точно така изглеждат те на воина, който пътува из тях.

Прииска ми се да оспоря този довод. И тя, и аз бяхме имали загадъчни връзки с хора, които бяхме забравили по необясними за нас причини, но които независимо от това всъщност познавахме. Тигърът с извитите кучешки зъби, от друга страна, беше създание от моето сънуване. Не можех да допусна, че двете неща попадат в една и съща категория.

Преди да имам време да изразя гласно мислите си, получих отговора й. Сякаш тя наистина беше съзнанието ми — четеше го като текст.

— Те принадлежат към един и същи клас — каза тя и нервно се разсмя. — Не можем да обясним защо сме ги забравили, нито как става така, че сме си ги спомнили. Не можем нищо да обясним. Тигърът с извитите кучешки зъби е там някъде си. Никога няма да разберем къде. Но защо да се безпокоим за някаква измислена несъстоятелност? За другото ни „аз“ няма никакъв смисъл да казваме дали едното е факт, а другото сън.

Ла Горда и аз използвахме сънуването заедно, за да постигнем един невъобразим свят от скрити спомени. Сънуването заедно ни даваше възможност да си припомним събития, към които бяхме неспособни да се върнем чрез паметта от ежедневния ни живот. Когато тълкувахме тия събития в будните ни часове, те отключваха още по-подробни спомени. По този начин изравяхме, така да се каже, големи количества от спомени, заровени в нас. Трябваха ни почти две години неимоверни усилия и концентрация, за да стигнем до минимално разбиране на това, което ни се беше случило.

Дон Хуан ни беше казвал, че човешките същества са разделени на две. Дясната страна, която наричаме тонал, обхваща всичко, което умът може да измисли. Лявата страна, наречена нагуал, е царството на неописуемите качества: царство, което не се съдържа в думите. Лявата страна навярно се възприема, ако наистина се възприема, с цялото тяло; оттам и нейната съпротива да се вмести в категорията на понятията.

Дон Хуан ни беше казал също, че всички способности, възможности и постижения на магьосничеството, от най-елементарното до най-удивителното, се съдържат в човешкото тяло.

Приемайки за основа схващането, че сме разделени на две и че всичко е в самото тяло, Ла Горда предложи обяснение за нашите спомени. Тя вярваше, че през годините на връзката ни с Нагуала Хуан Матус нашето време е било разделено между състоянията на нормалното осъзнаване, от дясната страна, тонала, където преобладава първото внимание, и състоянията на повишено осъзнаване, от лявата страна, нагуала, или мястото на второто внимание.

Според Ла Горда Нагуалът Хуан Матус се е помъчил да ни заведе при другото „аз“ посредством самоконтрола на второто внимание чрез сънуването. Той ни е поставил обаче в директен досег с второто внимание посредством телесни манипулации. Ла Горда си спомняше, че той я карал насила да минава от едната страна в другата, като я побутвал или масажирал по гърба. Каза, че понякога дори я удрял силно по или около дясната плешка. Така тя навлизала в някакво необикновено състояние на бистрота. Струвало й се, че всичко в това състояние се движи по-бързо и въпреки това светът оставал непроменен.

Седмици след като Ла Горда ми разказа това, аз си спомних, че същото се беше случвало и с мен. В даден момент дон Хуан ме удряше по гърба. Винаги усещах удара върху гръбнака си, високо между плешките. Всеки път настъпваше необикновена бистрота. Светът беше същият, но по-откроен. Всичко се виждаше ясно. Възможно е способностите ми да разсъждавам да са се вцепенявали от удара на дон Хуан, като по този начин той ми е позволявал да възприемам без тяхното участие.

Можех да стоя така безкрайно или докато дон Хуан не ми нанесеше нов удар на същото място, за да ме върне към нормалното състояние на съзнание. Никога не ме побутваше или масажираше. Ударът винаги беше як и директен — не като удар с юмрук, по-скоро пестник, който за миг ми взимаше дъха. От него аз зяпвах и бързо поемах няколко дълбоки глътки въздух, докато отново задишам нормално.

Ла Горда отчиташе същия ефект: от удара на Нагуала й бивал изтръгвай целият въздух от дробовете и й се налагало да диша още по-усилено, за да ги изпълни отново. Ла Горда считаше, че това дишане било най-важният фактор. Според нея именно глътките въздух, които трябвало да поеме след удара, довеждали до разликата; и все пак не можеше да обясни по какъв начин дишането влияе на възприятията й и на съзнанието. Каза също, че никога не я удряли след това, за да я възвърнат към нормалното съзнание; към него се връщала сама, макар и без да знае как.

Забележките й ми изглеждаха съвсем уместни. Като дете и дори като по-голям, от време на време ми излизаше въздухът в случай, че паднех по гръб. Но ефектът от удара на дон Хуан, макар да ме оставяше без дъх, съвсем не беше същият. Болка нямаше; вместо това от него се получаваше някакво усещане, което не може да се опише с думи. Най-добре бих могъл да го уподобя с пораждането на чувство за сухота. Ударите по гърба сякаш пресушаваха дробовете ми и замъгляваха всичко останало. После, както го бе видяла Ла Горда, всичко което ставаше мъгляво след удара на Нагуала, се превръщаше в кристално чисто, докато дишах, сякаш вдишването беше катализаторът, най-важният фактор.

Същото ми се случваше и когато се възвръщах към съзнанието на ежедневния ми живот. Въздухът ми излизаше, светът, който наблюдавах, се замъгляваше, а после, докато изпълвах дробовете си, той отново се проясняваше.

Друга черта на тия състояния на повишено съзнание беше несравнимото богатство на личните взаимоотношения; богатство, което нашите тела разбираха като усещане за увеличаване на скоростта. Движението ни напред и назад между дясната и лявата страни улесняваше разбирането ни, че от дясната страна се консумират прекалено много енергия и време в действията и взаимодействията на ежедневието ни. От лявата страна обаче съществува свойствената нужда от икономия и скорост.

Ла Горда не можеше да опише точно каква беше тази скорост, не можех и аз. Можех най-много да кажа, че от лявата страна схващам смисъла на нещата с точност и прямота. Всеки детайл от дейността беше освободен от предварителни действия или въведения. Аз действах и почивах; отивах напред и се връщах без нито един от мисловните процеси, обичайни за мен. Това разбирахме, Ла Горда и аз, като увеличаване на скоростта.

В един момент с Ла Горда установихме, че богатството на възприятията ни от лявата страна беше осъзнаване пост фактум. Взаимодействието ни се оказа богато по отношение на способността ни да си го спомняме. Разбрах, че в тия състояния на повишено съзнание сме възприемали всичко наведнъж, в едно обемисто количество от неразединими детайли. Тази способност да възприемаме всичко наведнъж нарекохме „интензитет“. Години наред намирахме за невъзможно да изследваме отделните съставни части на тия откъслеци от преживяното; бяхме неспособни да синтезираме частите в поредица, която да има смисъл за интелекта. Тъй като бяхме неспособни на такива синтези, не можехме и да си спомняме. Неспособността да си спомняме беше в действителност неспособност да поставим спомена за нашето възприятие на линейна основа. Така да се каже, не можехме да разпрострем нашите преживявания върху плоскост и да ги подредим в последователен ред. Преживяванията бяха достъпни за нас, но в същото време беше невъзможно да си ги припомняме, защото от тях ни отделяше една стена от интензитет.

Следователно задачата да си спомняме беше всъщност задачата да свързваме лявата и дясната си страни, да примиряваме тия две разграничени форми на възприятие в едно общо цяло. Това беше задачата за укрепване на тоталността на самия себе си чрез пренареждане на интензитета в линейна поредица.

Хрумна ни, че дейностите, в които си спомняхме да сме взимали участие, може да не са изисквали особено дълго време да бъдат извършвани, в смисъла на времето, измервано с часовник. Поради способността ни да възприемаме в условията на интензитет, можехме само подсъзнателно да усещаме продължителните отрязъци от време. Ла Горда чувстваше, че ако успеем да пренаредим интензитета в линейна поредица, най-чистосърдечно ще повярваме, че сме живели хиляди години.

Прагматичната стъпка, която дон Хуан бе предприел, за да ни помогне в задачата да си спомним, имаше за цел да ни накара да си взаимодействаме с някои хора, докато сме в състояние на повишено съзнание. Той много внимаваше да не допусне да се виждаме с тия хора, когато бяхме в състояние на нормално съзнание. По този начин създаваше подходящи за спомняне условия.

След като привършихме със спомнянето, Ла Горда и аз изпаднахме в чудновато състояние. Имахме подробни познания за социалните взаимоотношения с дон Хуан и неговите другари. Това не бяха спомени в смисъла на спомените на епизоди от моето детство; бяха повече от живи възпоминания за всеки момент от всевъзможни събития. Възстановявахме разговори, които сякаш ехтяха в ушите ни, сякаш ги чувахме. И двамата чувствахме, че е повърхностно да правим опити да размишляваме за онова, което ни се беше случило. Това, което си спомняхме, от гледна точка на нашите емпирични същества, ставаше сега. Такъв беше характерът на нашето спомняне.

Най-накрая Ла Горда и аз можехме да отговорим на въпросите, които толкова ни бяха гнетили. Спомнихме си коя е жената Нагуал, къде се вместваше сред нас, каква беше ролята й. По-скоро заключихме, отколкото си спомняхме, че бяхме прекарали равни отрязъци от време с дон Хуан и дон Хенаро в нормалното състояние на съзнание, и с дон Хуан и другите му приятели в състояние на повишено съзнание. Уловихме отново всеки нюанс на тия взаимоотношения, забулени от интензитет.

След като обмислихме онова, което бяхме открили, установихме, че сме свързали с мост двете страни на своето „аз“ в минимален вид. След това се насочихме към други теми, нови въпроси, изместили по важност старите. Имаше три теми, три въпроса, които обобщаваха всичките ни безпокойства. Кой беше дон Хуан и кои бяха другарите му? Какво бяха сторили всъщност с нас? И къде бяха отишли всички те?