Дарът на орела

9ПРАВИЛОТО НА НАГУАЛА

Дон ХУАН БЕШЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО пестелив по отношение на сведенията за биографията си и за личния си живот. Поначало неговата потайност беше дидактическо средство; според него, времето му започваше от момента, в който бе станал воин; всичко, което се е случило преди това, нямаше почти никаква стойност.

Единственото, което знаехме с Ла Горда за предишния му живот, беше, че е роден в Аризона от родители от индианските племена яки и юма. Като дете родителите му го взели да живее с племето яки в Северно Мексико. На десет години бил въвлечен във вълната от войни на яките. Тогава била убита майка му, а баща му бил задържан от мексиканската армия. Заедно с баща си дон Хуан бил изселен от Центъра за разселване в най-далечния южен щат Юкатан. Там и израснал.

Нищо от живота му през този период не ни беше разкрито. Дон Хуан вярваше, че няма никаква нужда да ни разказва за него. Лично аз мислех другояче. Значението, което отдавах на този отрязък от живота му, произлизаше от убеждението ми, че именно от този личностен инвентар от преживявания се пораждаха отличителните черти и ударението върху качествата му като водач.

Не този инвентар обаче, колкото и важен да беше, му придаваше първостепенна значимост в нашите очи и в очите на останалите му другари. Тоталното му превъзходство се дължеше на щастливия факт, че е бил въвлечен в „правилото“.

Въвличането в правилото може да се опише като изживяването на един мит. Дон Хуан изживяваше един мит; мит, който го беше уловил и го беше издигнал в Нагуал.

Дон Хуан казваше, че когато правилото го е уловило, той бил агресивен, буен човек в изгнание, както по онова време живеели хиляди други мъже от племето яки от Северно Мексико. Работел в тютюневите плантации на Южно Мексико. Един ден след работа, в един почти фатален сблъсък с работник като него по парични въпроси, той бил застрелян в гърдите. Когато дошъл отново в съзнание, над него бил надвесен стар индианец и бъркал с пръстите си в малката рана на гърдите му. Куршумът не бил проникнал в гръдната кухина, а бил заседнал в мускула под едно ребро. На два-три пъти дон Хуан припаднал от шока, от загубата на кръв и, по негови думи, от страха от смъртта. Старият индианец извадил куршума и тъй като дон Хуан нямал къде да отиде, той го взел при себе си в своята къща и се грижел за него повече от месец.

Старият индианец бил внимателен, но суров. Един ден, когато дон Хуан бил вече доста поукрепнал, почти оздравял, старецът му нанесъл силен удар по гърба и го принудил да изпадне в състояние на повишено съзнание. После, без повече уговорки, той разкрил на дон Хуан частта от правилото, което се отнасяло за Нагуала и за неговата роля.

Дон Хуан: беше направил точно същото с мен, а и с Ла Горда: беше ни накарал да сменим нивото на съзнание и ни беше обяснил правилото на Нагуала по следния начин:

Силата, която направлява съдбата на всички живи същества, се нарича Орел; не защото е орел или има нещо общо с орела, а защото се появява на ясновидеца като неизмерим смолисточерен орел, със стойката на орел, и височината му стига до безкрайността.

Докато ясновидецът гледа чернотата, каквато Орелът представлява, четири пламъка разкриват всъщност какво е Орелът. Първият пламък, който прилича на мълния, помага на ясновидеца да различи контурите на тялото на Орела. По него има бели петна, които приличат на орлови пера и нокти. Вторият пламък като светкавица разкрива увисналата, ветрообразуваща чернота, наподобяваща орлови крила. При третия светкавичен блясък ясновидецът съзира едно пронизващо, нечовешко око. Четвъртият и последен пламък показва какво прави Орелът.

Орелът поглъща съзнанието на всички създания, които, живи на земята преди миг, а сега мъртви, са полетели към човката на Орела като безкраен рояк от светулки, за да се срещнат със своя господар, с причината да са имали живот. Орелът разчленява тия малки пламъчета, изравнява ги, както кожарът изглажда кожата, а после ги поглъща; защото съзнанието е храната на Орела.

Орелът, тази сила, която направлява съдбите на всички живи твари, отразява по равно и наведнъж всички тия живи същества. Ето защо не съществува начин човек да се моли на Орела, да иска услуги, да се надява на милост. Човешката част от Орела е твърде незначителна, за да трогне цялото.

Единствено по действията на Орела ясновидецът може да каже какво иска. Орелът, макар и да не се трогва от обстоятелствата на която и да е жива твар, е принесъл дар на всяка от тях. По свой начин и по свое право всяка от тях, стига да пожелае, има силата да запази пламъка на съзнанието, силата да не се подчини на призивите да умре и да бъде погълната.

Всяка жива твар е получила силата, стига да я желае, да търси излаз към свободата и да премине през него. За ясновидеца, който съзира този излаз, и за създанията, които преминават през него, е очевидно, че Орелът е принесъл този дар, за да увековечи съзнанието.

С цел да направлява живите твари към този излаз, Орелът е създал Нагуала. Нагуалът е двойно същество, на което е било разкрито правилото. Дали то е във формата на човек, животно, растение или друга жива твар, поради своята двойност Нагуалът е призван да търси този скрит коридор.

Нагуалът идва по двойки — мъжка и женска. Един двоен мъж и една двойна жена стават Нагуал, само след като правилото е казано на всеки от тях и всеки от тях го е разбрал и напълно го е приел.

За окото на виждащия един мъж Нагуал и една жена Нагуал се появяват като сияйно яйце с четири отделения. Противно на обикновения човек, който има само две страни, лява и дясна, Нагуалът има лява страна, разделена на два продълговати сектора, и дясна страна, също разделена на две.

Орелът е създал първите мъж Нагуал и жена Нагуал като ясновидци и незабавно ги е сложил в света да гледат. Предоставил им е четири жени воини, които са прикривачи, трима мъже воини и един мъж куриер, които те трябва да хранят, да развиват и да доведат до свобода.

Жените воини ги наричат четирите посоки, четирите ъгъла на квадрата, четирите настроения, четирите вятъра, четирите различни типа женски личности, съществуващи в човешката раса.

Първата е изток. Тя се нарича ред. Тя е оптимист, с леко сърце, спокойна, устойчива, като силен, нестихващ летен бриз.

Втората е север. Тя се нарича сила. Тя е изобретателна, неотклонна, директна, твърда, като силен вятър.

Третата е запад. Тя се нарича чувство. Тя е вглъбена, съзерцателна, лукава, хитра, като студен порив на вятъра. Четвъртата е юг. Нарича се растеж. Тя е като майка-хранителка, шумна, стеснителна, топла, като горещ вятър.

Тримата мъже воини и куриерът са представители на четирите типа мъжка дейност и темперамент.

Първият тип е знаещият мъж, ученият; благороден, надежден, открит човек, изцяло посветен на изпълнението на своята задача, каквато и да е тя.

Вторият тип е мъж на действието, силно подвижен, голям шегобиец и непостоянен другар.

Третият тип е организаторът зад сцената, загадъчният, непознаваем човек. За него не може да се каже нищо, защото той не позволява да се изплъзне нищо от него.

Куриерът е четвъртият тип. Той е асистентът, мълчаливецът, мрачният човек, който се справя много добре, стига да бъде майсторски направляван, но който не е самостоятелен.

За да се улеснят нещата, Орелът е показал на мъжа Нагуал и на жената Нагуал, че всеки от тия типове сред мъжете и жените на земята си има специфични черти в своето сияйно тяло.

Ученият има плитка вдлъбнатина, ярка ямка на слънчевия си сплит. При някои мъже тя прилича на езерце от силно сияние, понякога гладко и лъскаво, като огледалце без отражение.

Мъжът на действието има влакна, които излизат от областта на волята. Броят на влакната варира от едно до пет, като размерът им върви от проста нишка до плътно, камшикообразно пипало с дължина до два и половина метра. Някои имат и три такива влакна, развити в пипала.

Мъжът зад сцената се разпознава не по някой белег, а по способността си да сътворява съвсем неволно изблик от сила, която успешно блокира вниманието на ясновидците. В присъствието на този тип мъже ясновидците се озовават потопени в неприсъщи подробности, а не във виждане.

Асистентът няма явна конфигурация. За ясновидците той се явява като ясен блясък в идеална черупка от сияйност.

Жената Изток се разпознава по почти незабележимите петънца в сияйността, нещо като малки обезцветени области.

Жената Север има всеобхватно излъчване; тя изпуска червеникави блясъци, почти като жега.

Жената Запад е обгърната от тънък слой, който я прави да изглежда по-тъмна от останалите.

Жената Юг има постоянен блясък; за момент тя лъсва, после потъмнява, само за да блесне отново.

Мъжът Нагуал и жената Нагуал имат в сияйните си тела две различни движения. Дясната им страна се вълнува, докато лявата се вихри.

По отношение на личността, мъжът Нагуал е опора, твърд, непроменлив. Жената Нагуал е същество войнствено и все пак отпуснато, винаги нащрек, но без напрежение. И двамата отразяват четирите типа на своя пол, като четири начина на поведение.

Първата заповед, която Орелът е наложил на мъжа Нагуал и на жената Нагуал, е да намерят, всеки сам за себе си, друга група от четири жени воини, четири посоки, точни копия на прикривачите, но които да са сънувачи. За ясновидците сънувачите се отличават с това, че имат в пъпната си област завеса от прилични на косъмчета влакна. Прикривачите имат подобна завеса, но вместо от влакна, тя се състои от безброй малки, обли издатъци. Осемте жени воини се делят на две групи, наречени дясна и лява планети. Дясната планета се състои от четири прикривача, лявата — от четири сънувача. Воините на всяка планета са научени от Орела на правилото на специфичната си задача: прикривачите са научени на прикриване; сънувачите — на сънуване.

Двете жени воини от всяка посока живеят заедно. Те така си приличат, че са огледално отражение една на друга и единствено чрез безупречност могат да намерят утеха и предизвикателство в това отразяване една в друга.

Мъжете воини и куриерът могат да образуват също независимо звено от четирима мъже, или всеки може да функционира като самотно същество — както го налага необходимостта.

След това на Нагуала и неговия екип се заповядва да намерят още трима куриери. Те могат да бъдат мъже или жени, или смесено, но мъжете куриери трябва да бъдат от четвъртия тип мъже, на асистента, а жените трябва да бъдат от юга.

За да е сигурно, че първият мъж Нагуал ще води групата към свобода и няма да се отклонява от пътя или да е продажен, Орелът е взел в другия свят жената Нагуал, за да служи като маяк, направляващ групата към излаза.

После на Нагуала и неговите воини е заповядано да забравят. Те са били пуснати в тъмнината и са им били дадени нови задачи: задачата да си спомнят за себе си и задачата да си спомнят за Орела.

Заповедта да забравят е била тъй категорична, че всеки е бил отделен от другите. Те не си спомняли кои са. Орелът имал намерение, в случай че те са способни отново да си спомнят за себе си, да ги накара да открият тоталността на самите себе си. Едва тогава щели да имат силата и търпението, нужни да търсят и да намерят отреденото им пътешествие.

Последната им задача, след като вече си били възвърнали тоталността на самите себе си, била да се сдобият с нов чифт двойни същества и да ги превърнат в нов мъж Нагуал и нова жена Нагуал, като им разкрият правилото. И точно както първите мъж Нагуал и жена Нагуал били снабдени с минимален екип — те трябвало да снабдят новата двойка Нагуали с четири жени воини — прикривачи, трима мъже воини и един мъж куриер.

Когато първият Нагуал и неговата група били готови да преминат през коридора, първата жена Нагуал ги чакала, за да ги насочи. Тогава на тях им било наредено да вземат новата жена Нагуал със себе си в другия свят, за да служи като маяк за нейните хора, а да оставят новия мъж Нагуал в света, за да повтори цикъла.

Докато са в света, минималният брой под водачеството на Нагуала е шестнайсет: осем жени воини, четирима мъже воини, включително Нагуала, и четирима куриери. В момента на напускането на света, когато с тях е жената Нагуал, броят на групата на Нагуала е седемнайсет. Ако личната му сила позволява да има повече воини, могат да се добавят още, но кратно на четири.

Бях запитал направо дон Хуан по какъв начин правилото е станало известно на хората. Той обясни, че правилото е безкрайно и обхваща всяка страна от поведението на воина. Тълкуването и „натрупването“ на правилото е дело на ясновидците, чиято единствена задача през вековете е била да виждат Орела, да наблюдават безспирното му излъчване. От своите наблюдения ясновидците заключили, че ако сияйната черупка, обгръщаща човешкото, се счупи, много е възможно в Орела да се открие слабото отражение на човека. Неопровержимите повели на Орела могат в такъв случай да бъдат разбрани от ясновидците, правилно изтълкувани от тях и натрупани като едно ръководно цяло.

Дон Хуан обясни, че правилото не е приказка и че да прекосиш към свободата не означава вечен живот, както обикновено се разбира вечността — тоест, да живееш вечно. Това, което постановява правилото, е, че човек може да запази съзнанието, което обикновено се отделя в момента на умирането. Дон Хуан не можеше да обясни какво означава да се запази съзнанието или навярно не можеше да го схване. Неговият покровител му бил казвал, че в момента на прекосяването човек навлиза в „третото внимание“, а тялото се изпълва цялото с познание. Всяка клетка тутакси осъзнава себе си, осъзнава също и тоталността на тялото.

Неговият покровител му казвал също, че този вид съзнание е безполезен за нашите умове, разпределени на сектори. Ето защо проблемът относно борбата на воина не се състои толкова в това той да разбере, че прекосяването, заявено в правилото, означава преминаване в третото внимание, а да се схване, че въобще съществува такова съзнание.

Дон Хуан твърдеше, че в началото за него правилото било нещо строго ограничено в царството на думите. Не можел да си представи как би могло да се приложи в областта на реалния свят и неговите изисквания. Обаче под успешното напътствие на своя покровител и след огромно количество труд, най-накрая той съумял да усвои истинската природа на правилото и да го приеме напълно като комплект от практически насоки, а не като мит. Оттогава нататък нямал проблеми в отношенията си с реалността на третото внимание. Единствената пречка по пътя му произлизала от убедеността му, че правилото е географска карта; той вярвал, че трябва да търси буквален излаз в света, коридор. Кой знае защо, той ненужно се придържал към първото ниво от развитието на воина.

В резултата на това работата на дон Хуан като водач и учител била насочена да помага на учениците и специално на мен да избягваме неговите грешки. Успехът му в работата с нас бил именно в това да ни преведе през трите етапа от развитието на воина, без да се набляга прекомерно на някой от тях. Най-напред той ни беше насочил да приемем правилото като карта; после ни беше насочил да разберем, че можем да постигнем първостепенно съзнание, защото такова нещо съществува; и накрая ни беше насочил към един действителен коридор в оня друг, скрит свят на съзнанието.

За да ни преведе през първия етап, приемането на правилото като карта, дон Хуан беше взел частта, която се отнася до Нагуала и неговата роля, и ни беше показал, че тя съответства на недвусмислени факти. Беше постигнал това, като ни бе позволил да имаме, докато сме в етапа на повишено съзнание, неограничено взаимодействие с членовете на групата му, които бяха живото олицетворение на осемте типа хора, описани в правилото. При взаимодействието ни с тях пред нас се разкриваха и други сложни и всеобхватни страни на правилото, докато най-накрая установихме, че сме хванати в мрежата на нещо, което отначало определихме като понятието мит, но което по същество беше карта.

Дон Хуан ни казваше, че в това отношение неговият случай бил идентичен на нашия. Неговият покровител му помогнал да премине през първия етап, като му разрешил същия тип взаимодействие. За целта го карал да се премества назад и напред от дясностранното към лявостранното съзнание, точно както беше направил дон Хуан с нас. На лявата страна той го запознал с членовете на групата си — осемте жени, тримата мъже воини и четиримата куриери — които задължително най-точно съвпадали с типовете, описани в правилото. Въздействието от това запознанство и общуване с тях било поразително за дон Хуан. То не само го принудило да счита правилото за фактическо напътствие, но го и накарало да признае величината на нашите неизвестни възможности.

Обясняваше ни също, че до момента, когато се събрали всички членове на групата му, той бил вече така посветен в пътя на воина, че приел за абсолютен факта, че без да насилва открито когото и да било, те се оказали съвършени копия на воините от групата на неговия покровител. Сходството на личните им симпатии, антипатии, пристрастия и така нататък не било резултат от подражание; дон Хуан твърдеше, че те принадлежали, както се казвало в правилото, на специфични групи хора с еднакви предимства и недостатъци. Единствените различия между членовете на една група били във височината на гласовете им, в звука на смеха им.

В опита си да ми изясни ефектите, които оказало върху него взаимодействието с воините на покровителя му, дон Хуан се докосна до темата за многозначителната разлика между покровителя му и него самия в тълкуването на правилото, а също и в обучението на другите воини да го приемат като географска карта. Казваше още, че съществуват два вида тълкувания — универсално и индивидуално. Универсалните тълкувания приемат постановките, съставляващи съдържанието на правилото, за абсолютна истина. Такъв пример е фактът, че Орелът не се интересува от действията на човека и въпреки това е осигурил на тоя човек коридор към свободата.

Индивидуалното тълкуване, от друга страна, е текущото заключение, до което стигат ясновидците, използвайки за предпоставка универсалните тълкувания. Пример за това е фактът, че поради липса на заинтересованост от страна на Орела, аз трябва да съм сигурен, че шансовете ми да стигна до свободата се увеличават, навярно за да им се посветя напълно.

Според дон Хуан, той и покровителят му използвали различни методи за подвеждане на чираците си. Дон Хуан казваше, че подходът на покровителя му бил строгостта; той водел с желязна ръка и с убеждението, че при Орела свободните подаяния са изключени, затова никога не правел нищо за никого директно. Вместо това активно помагал на всички сами да си помогнат. Считал, че дарът на Орела, свободата, не е подарък, а шанс да имаш шанс.

Макар, че оценяваше високо способите на своя покровител, дон Хуан не беше съгласен с него. По-късно, когато вече бил сам, видял с очите си, че се губи ценно време. За него било по-експедитивно да се предложи на всички дадена ситуация и те да бъдат принудени да я приемат, вместо да се изчаква готовността им сами да се сблъскат с нея. Такъв беше методът му с мен и останалите ученици.

Моментът, който най-добре ориентирал дон Хуан по отношение на различията във водачеството, бил по време на задължителното му взаимодействие с воините на неговия покровител. Правилото повелявало покровителят да намери за дон Хуан първо жена Нагуал, а после група от четири жени и четирима мъже, за да се сформира екипът на воина. Покровителят му видял, че дон Хуан още няма лична сила, достатъчна да поеме отговорността за жена Нагуал, и затова обърнал последователността и помолил жените от своята група да намерят за дон Хуан най-напред четири жени, а после и четирима мъже.

Дон Хуан признаваше, че бил очарован от идеята за едно такова обръщане. Бил разбрал, че жените са за негова употреба, а според него това означавало сексуална употреба. Падението му обаче било пълно, когато разкрил надеждите си пред своя покровител, а той незабавно свързал дон Хуан с мъжете и жените на собствената си група и го оставил сам да си взаимодейства с тях.

За дон Хуан срещата с тия воини се оказала истинско изпитание, не само защото умишлено му създавали затруднения, а защото предназначението на срещата е да служи като пробив.

Дон Хуан твърдеше, че взаимодействието в лявостранното съзнание не може да стане, освен ако всички участници не са в едно и също състояние. Именно затова той не ни е пускал да навлизаме в лявостранното съзнание, освен за да провеждаме взаимодействия с неговите воини. Това била процедурата, която изпълнявал с него и покровителят му.

Дон Хуан беше направил кратка равносметка относно случилото се на първата му среща с членовете на групата на покровителя му. Идеята му беше аз да използвам опита му като образец за това, което евентуално да очаквам. Казваше, че светът на покровителя му се отличавал с великолепна праволинейност. Членовете на групата му били индиански воини от цяло Мексико. По времето, когато ги срещнал, те живеели в отдалечена планинска област в Южно Мексико.

Когато пристигнал в къщата им, дон Хуан бил пресрещнат от две еднакви жени, най-едрите индианки, които някога бил виждал. Били начумерени и одърпани, но иначе с приятни черти. Опитал да мине между тях, но те го заклещили между огромните си кореми, стиснали го под мишниците и захванали да го налагат. Хвърлили го на земята и седнали отгоре му, като едва не му счупили гръдния кош. Държали го така притиснат повече от дванайсет часа, докато водели преговори на място с неговия покровител, който трябвало да говори без прекъсване цялата нощ, докато накрая, някъде призори, пуснали дон Хуан. Разправяше, че най-много го изплашила решителността, която излъчвали очите на тия жени. Мислел си, че с него е свършено, че ще седят върху него докато умре, както се били заканили в началото.

По принцип било нужно да има период на изчакване от няколко седмици, за да се срещне със следващата група воини, но поради факта, че покровителят му планирал да го остави с тях, дон Хуан бил незабавно отведен да се срещне и с другите. Срещнал се с всичките в един ден и всички се отнесли с него като с пълен некадърник. Заспорили, че не е човек за тая работа, че е прекалено глуповат и страшно наивен, млад, но вече състарен от навиците си. Покровителят му блестящо оспорил всичко това и го защитил; казал им, че могат да променят тия условия и че както за тях, така и за дон Хуан ще бъде изключително удоволствие да се заемат с това предизвикателство.

Дон Хуан настояваше, че първото му впечатление било съвсем правилно. От този миг нататък за него имало само работа и неприятности. Жените видели, че дон Хуан е неуправляем и не могат да му вярват за изпълнението на сложната и деликатна задача да ръководи четири жени. Тъй като и самите те били виждащи, изработили си собствено индивидуално тълкуване на правилото и решили, че за дон Хуан ще бъде по-полезно да се заеме най-напред с четиримата мъже воини, а после с четирите жени. Дон Хуан казваше, че тяхното виждане било правилно, защото, за да се справи с жени воини, един Нагуал трябва да бъде в състояние на ненадмината лична сила, състояние на ведрина и контрол, в което човешките чувства играят минимална роля — състояние, немислимо за него в оня момент.

Покровителят му го оставил под прякото наблюдение на двете му западни жени, най-свирепите и безкомпромисни от всичките воини. Според правилото, твърдеше дон Хуан, всички западни жени са бесни и трябва се слушат. Под принудата на сънуването и прикриването те губят десните си страни, умовете си. Разумът им лесно пламва поради факта, че лявостранното им съзнание е извънредно будно. Щом веднъж загубят рационалната си страна, те става несравними сънувачи и прикривачи, тъй като вече нямат рационален баласт, който да ги възпира.

Тия жени излекували дон Хуан от похотливостта му. В продължение на шест месеца той прекарвал по-голямата част от времето си в хамут, окачен на тавана в селската им кухня като пушен бут, докато напълно се пречистил от мислите за лична изгода.

Дон Хуан обясняваше, че един кожен хамут е превъзходно средство за лекуване на известни болести, които не са физически. Идеята е, че колкото по-високо е окачен човек и колкото по-продължително се държи да не докосва земята, увиснал във въздуха, толкова по-добри са възможностите за истински пречистващи резултати.

Докато западните жени го пречиствали, другите жени били заети с намирането на мъже и жени за неговата група. За това били нужни години. Междувременно дон Хуан бил принуден да общува лично с всички воини на покровителя. Присъствието на тия воини и контактът му с тях били абсолютно задължителни за дон Хуан: той вече вярвал, че никога няма да излезе изпод опеката им. Резултатът бил тоталното му и буквално придържане към цялото правило. Дон Хуан разправяше, че прекарвал безвъзвратно изгубено време в размисли за съществуването на фактически коридор към другия свят. Според него това занимание представлявало клопка, от която на всяка цена трябвало да се бяга. За да ме предпази от нея, той разрешаваше да провеждам необходимото общуване с членовете на неговата група, докато я няма Ла Горда или някой от другите ученици.

В моя случай срещата с воините на дон Хуан представляваше крайният резултат от един продължителен процес. В нито един разговор с дон Хуан не беше споменавано за тяхното съществуване. Знаех за съществуването им единствено по дедукция от правилото, което той ми разкриваше на малки части. По-късно той си призна, че те съществуват и че аз трябва евентуално да се срещна с тях. Подготви ме за срещата, като ми даде някои общи насоки и ориентири.

Предупреди ме за една обичайна грешка — да се надценява лявостранното съзнание, да се заслепяваме от неговата яркост и сила. Казваше, че да се изпадне в лявостранно съзнание не означава човек веднага да се освободи от собствените си волности, а означава само разширена способност за възприятията, по-обхватна лекота на разбирането и научаването и преди всичко — по-голяма възможност да се забравя.

Когато наближи времето да се срещна с воините на дон Хуан, той ми даде оскъдно описание на групата на неговия покровител, отново като насока за моето поведение. Каза, че за страничния наблюдател светът на покровителя му на моменти може да изглежда като съставен от четири домакинства. Първото се състои от южните жени и куриера на Нагуала, второто — от източните жени, учения и мъжа куриер, третото — от северните жени, мъжа на действието и друг мъж куриер; и четвъртото — от западните жени, мъжа зад сцената и третия мъж куриер.

В друго време този свят може да е изглеждал като съставен от групи. Имало е група от четирима напълно различни възрастни мъже — покровителят на дон Хуан и тримата му мъже воини. После група от четирима мъже, много подобни един на друг, и куриери. Група, съставена от две подгрупи явно идентични жени близнаци, които живеят заедно и са южните и източните жени. И две други подгрупи от явни сестри, които са северните и западните жени.

Тези жени не са роднини помежду си — те просто си приличат поради огромното количество лична сила, която имал покровителят на дон Хуан. Дон Хуан описваше южните жени като два мастодонта, страшни на вид, но отличаващи се с приятни маниери и топлота. Източните жени били много красиви, свежи и забавни — истинска наслада за очите и ушите. Северните жени били изключително женствени, суетни, кокетни, загрижени, че остаряват, но също страшно прями и нетърпеливи. Западните жени били на моменти като необуздани, а в други моменти — олицетворение на строгост и целенасоченост. Те най-много тревожели дон Хуан, защото той не можел да се помири с факта, че след като са толкова трезви, любезни и сговорчиви, в даден момент могат да изгубят спокойствието си и да се разбеснеят неузнаваемо.

Мъжете, от друга страна, нямали с какво да бъдат запомнени от дон Хуан. Според него в тях нямало нищо забележително. Били като че ли абсолютно погълнати от шокиращата сила на женската непоколебимост и от вездесъщата личност на покровителя.

Що се отнася до собственото му събуждане, дон Хуан каза, че след като бил хвърлен в света на своя покровител, той установил колко лесно и удобно е за него да прекара останалата част от живота си без задръжки. Разбрал, че греши, като приема своите цели за единствено правилни. Целият си живот бил прекарал като просяк; поради това унищожителната му амбиция била да има материална собственост, да бъде някой, а не кой да е. Бил толкова завладян от желанието си да върви напред и поради отчаянието си, че нямал успех и че нямал време нищо да проучва. С радост подкрепял покровителя си, защото разбирал, че му се предлага възможност да направи нещо за себе си. Ако не друго, то поне можел да се изучи за магьосник. Схващал, че потопяването в света на покровителя му може да окаже върху него въздействие, аналогично на въздействието на Испанското нашествие върху индианската култура. То разрушило всичко, но наложило едно разтърсващо самоизучаване.

Моето отношение към подготовката за срещата с групата воини на дон Хуан не беше, колкото и странно да изглеждаше, страхопочитание или уплаха, а една дребнава интелектуална загриженост относно две неща. Първото беше предположението, че в света има само четири типа мъже и четири типа жени. Проведох спор с дон Хуан, че обхватът от индивидуални различия сред хората е прекалено голям за такава проста схема. Той не се съгласи с мен. Каза, че правилото било категорично и не допуска неопределен брой типове хора.

Второто нещо беше културният контекст на знанията на дон Хуан. Самият той не го знаеше. Разглеждаше го като продукт на някакъв вид пан-индианизъм. Обяснението за неговия произход беше, че навремето, в индианския свят преди испанското нашествие, третирането на второто внимание било нарушено. В продължение на може би хиляди години то се развивало без никакви препятствия до момента, в който загубило своята сила. Хората от онова време, които го практикували, вероятно не са имали нужда от контрол и така, освободено от ограничения, второто внимание вместо да се засили, е отслабнало поради увеличаващата му се сложност. Тогава дошли испанските нашественици и със своята по-висша техника унищожили индианския свят. Според дон Хуан покровителят му бил убеден, че оцелели само шепа от ония воини, останали способни да съберат отново познанията си и да пренасочат своя път. Каквото и да знаеха дон Хуан и покровителят му за второто внимание, това беше една преструктурирана версия, нов вариант с вградени резерви, тъй като е бил изграден при най-тежки условия на робство.

10ГРУПАТА ОТ ВОИНИ НА НАГУАЛА

КОГАТО ДОН ХУАН ПРЕЦЕНИ, че за мен е настъпил моментът да направя първата си среща с неговите воини, той ме накара да променя нивата си на съзнание. След това съвсем определено ми каза, че той няма да има нищо общо с начините, по които те ще се срещнат с мен. Предупреди ме, че ако решат да ме набият, няма да ги спре. Можели да правят каквото си пожелаят, освен да ме убият. Непрекъснато подчертаваше, че воините от неговия екип били съвършено копие на тия на покровителя му, с изключение на това, че някои жени били по-свирепи, а всичките мъже били изключително неповторими и могъщи. Ето защо първата ми среща с тях можела да прилича на главоломен сблъсък.

Бях нервен и изпълнен с предчувствия, от една страна, но пък любопитен, от друга. Умът ми направо се побъркваше от безконечни размишления, повечето за това на какво ще приличат воините.

Дон Хуан казваше, че можел да избира: или да ме тренира в запаметяването на един сложен ритуал, както той бил накаран навремето, или да направи възможно най-обикновена среща. Чакал за предзнаменование, което да му посочи алтернативата. Неговият покровител бил направил същото, само че настоял дон Хуан да научи ритуала, преди да се появи предзнаменованието. Когато дон Хуан разкрил своите сексуални мечтания да спи с четирите жени, покровителят му го изтълкувал като знак, зарязал ритуала и накрая завършил с молби за живота на дон Хуан.

В моя случай дон Хуан искаше да получи знак преди да ме научи на ритуала. Знакът се появи, когато дон Хуан и аз минавахме с колата през граничния град в Аризона и един полицай ме спря. Помислил ме беше за незаконен чужденец. Едва след като му показах паспорта си, който отначало той взе за подправен, и другите документи, той ме пусна да мина. През цялото време дон Хуан беше на предната седалка до мен, но полицаят не го погледна втори път. Беше се съсредоточил изцяло върху мен. Дон Хуан реши, че именно този случай е знакът, за който чака. Неговото тълкуване беше, че за мен ще е много опасно да привлека вниманието върху себе си, и заключи, че моят свят трябва да бъде съвършено прост и прозрачен, за мен би бил немислим един сложен ритуал и помпозност. Призна обаче, че няма да е лошо да се съблюдават, дори и минимално, някои ритуални модели, когато се запознавам с воините му. Трябвало да започна като се приближа откъм юг, защото това била посоката, следвана от силата и безспирния приток. Житейската сила тече към нас откъм юг и ни оставя, като продължава да тече към север. Казваше, че единственият излаз към света на Нагуала бил през юга и че портата е направена от две жени воини, които трябвало да ме поздравят и да ме пуснат, стига да го решат.

Заведе ме в някакъв град в Централно Мексико, до една къща в провинцията. Когато я наближихме пеша откъм южната посока, видях две масивни индианки, застанали на метър и нещо една от друга, лице в лице. Бяха на около десетина-дванайсет метра от главния вход на къщата, на място със спечена пръст. Двете жени бяха извънредно мускулести и набити. И двете имаха дълги, смолисточерни коси, сплетени в дебели плитки. Приличаха си като сестри. Бяха почти еднакви на ръст и тегло — според мен бяха към един и шейсет и два-три и тежаха по около шейсет и осем кила. Едната беше изключително мургава, почти черна, другата — по-светла. Облечени бяха като типични индианки от Централно Мексико — с дълги широки рокли и шалове, както и саморъчни сандали.

Дон Хуан ме накара да спра на десетина метра от тях. Обърна се към жената вляво от нас и ме накара да застана с лице към нея. Каза, че името й е Сесилия и че тя е сънувач. После рязко се обърна, без да ми дава време да продумам, и ме накара да застана с лице към по-мургавата жена вдясно от нас. Каза, че нейното име е Делия и че тя е прикривач. Жената ми кимна. И двете нито се усмихнаха, нито понечиха да се здрависат с мен, нито пък направиха някакъв жест за добре дошъл.

Дон Хуан мина между тях сякаш бяха колони, обрамчващи порта. Направи няколко стъпки и се обърна, като че да изчака жените да ме поканят да мина и аз. За момент жените спокойно ме изгледаха. После Сесилия ме повика да вляза, сякаш бях на прага на истинска врата.

Дон Хуан ме поведе към къщата. На входа заварихме мъж. Беше много строен. На пръв поглед изглеждаше изключително млад, но като го разгледах по-отблизо, се оказа, че е някъде към шейсет. Заприлича ми на старо дете: дребен, жилест, с проницателни тъмни очи. Имаше вид на елф, на сянка. Дон Хуан ми го представи като Емилито и каза, че е негов куриер и всестранен помощник, който ще ме посреща от негово име.

Емилито ми се стори наистина най-милия човек на този свят. Усмивката му грееше; ситните му зъби бяха съвършено равни. Той се ръкува с мен или по-скоро кръстоса подлактията си и хвана двете ми ръце. Излъчваше сякаш радост; всеки би се заклел, че е много въодушевен от срещата с мен. Гласът му беше много благ, очите му искряха. Влязохме в просторна стая. Там имаше друга жена. Дон Хуан каза, че името й е Тереза и че е куриер на Сесилия и Делия. Беше навярно към трийсетте и определено приличаше на дъщеря на Сесилия. Беше много тиха, но съвсем приветлива. Последвахме дон Хуан към задната част на къщата, където имаше портичка с покрив. Денят беше топъл. Седнахме около маса и след един оскъден обяд говорихме до след полунощ.

Емилито беше домакинът. Той очароваше и забавляваше всички с екзотичните си истории. Жените се отпуснаха. За него те бяха чудесна публика. Удоволствие беше да се наслаждаваш на женския смях. Бяха изключително мускулести, агресивни, физически силни. По едно време Емилито каза, че Сесилия и Делия са му като две майки, а Тереза като дъщеря, a те го вдигнаха и го заподхвърляха във въздуха като дете.

От двете жени Делия изглеждаше по-рационална, по-земна. Сесилия беше навярно по-надменна, но изглеждаше с no-голяма вътрешна сила. Правеше ми впечатление на по-неотстъпчива или по-нетърпелива; струваше ми се, че се дразни от някои историйки на Емилито. Поради това едва седеше на ръба на стола си, когато той разказваше, както ги наричаше, своите „приказки за вечността“. Всяка история той предхождаше с фразата „Знаете ли, мили приятели, че…?“ Историята, която ми направи най-силно впечатление, беше за някакви създания, които според него съществували във вселената, били най-близките до човешките същества твари, без да са хора; създания, обладани от движение и способни да улавят и най-незабележимите вълни в себе си и около себе си. Тези създания били толкова чувствителни към движението, че за тях то било като проклятие. Оказвало им такава болка, че върховната им амбиция била да намерят покой.

Емилито разнообразяваше приказките си за вечността с най-откровени мръсни шегички. Поради невероятната му дарба на разказвач, възприемах всеки от разказите му като метафора, притча, с които той някак ни обучаваше.

Дон Хуан разправяше, че Емилито просто давал отчет за неща, на които ставал свидетел по време на пътешествията си през вечността. Ролята на куриера била да пътува пред Нагуала като разузнавач във военна операция. Емилито стигнал до пределите на второто внимание и забелязаното предавал на другите.

Втората ми среща с воините на дон Хуан беше също толкова добре скроена, колкото и първата. Един ден дон Хуан промени нивото на съзнанието ми и ми съобщи, че ще имам втора среща. Нареди ми да отидем с колата до Сакатекас в Северно Мексико. Пристигнахме там много рано сутринта. Дон Хуан каза, че това било само междинна спирка и че можем да се поотпуснем до другия ден, преди да се отправим към мястото на втората ми официална среща, за да се запозная с източните жени и учения воин от групата му. После обясни някакъв заплетен и деликатен момент на своя избор. Каза, че сме се срещнали с Юга и куриера следобед, защото той е направил индивидуално тълкуване на правилото и е подбрал този час, за да представи нощта. Реално Югът бил нощта — топла, приятелска, уютна нощ — и правилно било да се срещнем с двете южни жени след полунощ. Това обаче щяло да бъде неблагоприятно за мен поради това, че общата ми посока била към светлината, към оптимизма — оптимизъм, който се вплитал хармонично в загадката на тъмнината. Каза, че именно това сме вършили оня ден: радвали сме се на взаимната си компания и сме говорили, докато е станало тъмно като в рог. Пък аз се чудех защо не бяха запалили фенерите.

Дон Хуан заяви, че изтокът, от друга страна, бил утрото, светлината, затова на другия ден сутринта ще се срещнем с източните жени.

Преди закуска отидохме до площада и седнахме на една скамейка. Дон Хуан ми съобщи, че искал аз да остана тук и да го почакам, докато той изтича да изпълни някаква поръчка. Тръгна; малко след това дойде някаква жена и седна на другия край на скамейката. Не й обърнах никакво внимание и зачетох вестник. След миг при нея пристигна друга жена. Понечих да се преместя на друга скамейка, но си спомних, че дон Хуан специално бе поискал да седя тук. Обърнах гръб на двете жени и дори бях забравил, че са там, тъй като те бяха много кротки, когато някакъв мъж ги поздрави и застана с лице към мен. От разговора им разбрах, че жените го бяха чакали. Мъжът се извиняваше, че е закъснял. Очевидно искаше да седне. Аз се отместих да му направя място. Той ми благодари чистосърдечно и се извини, че ме притеснява. Каза, че съвсем са се изпозагубили в тоя град, защото били селски хора, и че веднъж били в Мексико Сити и едвам не загинали сред колите. Попита ме дали живея в Сакатекас. Казах, че не, и се готвех да приключа разговора, но в усмивката му забелязах нещо много привлекателно. Беше старец, забележително запазен за възрастта си. Не беше индианец. Приличаше на провинциален аристократ в малък градец от селски тип. Носеше костюм и сламена шапка. Лицето му се отличаваше с много фини черти. Кожата у беше почти прозрачна. Носът му беше леко прегърбен, устата — малка, а бялата му брада — отлично подрязана. Изглеждаше необикновено здрав и въпреки това деликатен, крехък. Беше средно висок и хармонично сложен, но в същото време правеше впечатление на слаб, почти хилав.

Стана пъргаво на крака и ми се представи. Каза ми името си — Висенте Медрано — и че предния ден е дошъл в града по работа. После посочи двете жени и заяви, че са негови сестри. Жените станаха и ни погледнаха. Бяха много тънки и по-мургави от брат си. Бяха и много по-млади. Едната можеше да му е и дъщеря. Забелязах, че кожата им не беше като неговата; изглеждаше суховата. Двете жени бяха много хубави. И те имаха фини черти като мъжа, очите им бяха ясни и спокойни. Високи бяха около метър и шейсет. Носеха красиво ушити рокли, но с шаловете си, ниските обувки и тъмните памучни чорапи приличаха на заможни селянки. По-възрастната беше вероятно към петдесет, а младата — на около четирийсет. Мъжът ми ги представи. По-възрастната се наричаше Кармела, а по-младата — Хермелинда. Изправих се и се ръкувах с тях. Попитах ги дали имат деца. Този въпрос беше за мен изпитано средство за започване на разговор. Жените се изсмяха и едновременно пригладиха с ръце коремите си, за да ми покажат колко са слаби. Мъжът спокойно обясни, че сестрите му са стари моми, а той самият е стар ерген. Довери ми с полушеговит тон, че за нещастие сестрите му били истински мъжкарани, липсвала им оная женственост, дето прави жената желана и затова не успели да си намерят съпрузи.

Аз пък казах, че така са си по-добре, имайки предвид подчинената роля на жената в нашето общество. Жените възразиха; нямали нищо против да са слугини, стига да се намерят мъже, които да им станат господари. По-младата заяви, че истинският проблем бил всъщност баща им — не ги бил научил как да се държат като жени. Мъжът обясни с въздишка колко властен бил баща им, как и на него му бил попречил да се задоми, като нарочно не го бил научил да бъде мачо3. И тримата въздъхнаха и лицата им помръкнаха. Прииска ми се да се разсмея.

След продължително мълчание седнахме отново и мъжът каза, че ако поостана още малко на скамейката, ще имам възможност да се запозная и с баща им, който бил доста запазен за напредналата си възраст. Добави стеснително, че баща им щял да ги вземе да отидат на закуска, защото самите те никога не носели пари. Баща им държал здраво връзките на кесията.

Бях изумен. Тези възрастни хора, които изглеждаха толкова силни, си бяха всъщност слабохарактерни, несамостоятелни като деца. Сбогувах се с тях и станах да си тръгвам. Мъжът и сестрите му настояха да остана. Започнаха да ме уверяват колко щял да се зарадва баща им, ако отида с тях на закуска. Не ми се искаше да се срещам с баща им и въпреки това бях любопитен. Казах им, че самият аз чакам един човек. При тия думи жените се закискаха, а после избухнаха в невъздържан смях. Мъжът също се самозабрави и буйно се разсмя. Почувствах се като глупак. Прищя ми се да се махна оттам. В този миг се появи дон Хуан и аз осъзнах маневрата им. Не ми се струваше особено забавна.

Всички станахме. Те още се смееха — докато дон Хуан ми обясняваше, че тия жени са източни, че Кармела е прикривач, а Хермелинда — сънувач, и че Висенте е воинът учен и най-старият му другар.

Точно си тръгвахме от площада, когато към нас се присъедини друг мъж — висок и мургав индианец, навярно към четирийсетте. Носеше дънки „Левис“ и каубойска шапка. Изглеждаше страшно силен и навъсен. Дон Хуан ми го представи като Хуан Тума, куриерът на Висенте и помощник по проучванията.

Запътихме се към някакъв ресторант на няколко пресечки по-нататък. Жените ме поставиха помежду си. Кармела каза, че се надява да не се обиждам от шегите им и че трябвало да избират или да ми се представят, или да се пошегуват с мен. Онова, което наклонило везните към шегата, било изключително снобското ми поведение, като съм им обърнал гръб и съм понечил да се преместя на друга скамейка. Хермелинда добави, че човек трябва да е пределно смирен и да не се чуди къде да се крие, дори да има защо; че човек трябва да се защищава, а не да се предпазва. Като съм ги загърбил, аз съм се предпазвал, а не съм се защищавал.

Усетих, че ще се скарам. Честно казано, с техния маскарад ме бяха изкарали от релсите. Започнах да споря, но преди да изясня позицията си, дон Хуан дойде до мен. Каза на двете жени, че трябва да ми простят за моята агресивност и че ще мине дълго време докато се прочистя от боклуците, с които едно сияйно създание се отрупва в тоя свят.

Собственикът на ресторанта, в който отидохме, познаваше Висенте и беше приготвил за нас разкошна закуска. Всички бяха в чудесно настроение, но аз не можех да се отърся от мрачните си мисли. И тогава, по молба на дон Хуан, Хуан Тума започна да разказва за пътешествията си. Беше човек на фактите. Усещах как ме хипнотизира със суховатите си оценки за неща извън моите възприятия. Най-опияняващо за мен беше описанието му на някакви енергийни или светлинни лъчи, които най-вероятно опасвали земята. Казваше, че тия лъчи не пулсират като всичко останало във вселената, а са фиксирани в някаква плетеница. Тази плетеница съвпада със стотиците точки в сияйното тяло. Хермелинда била разбрала, че всички точки са в нашето физическо тяло, но Хуан Тума обясни, че тъй като сияйното тяло е много голямо, някои точки са на около деветдесет сантиметра от физическото тяло. В известен смисъл те са извън нас и все пак не са; те са по периферията на нашата сияйност и затова все още принадлежат към цялото тяло. Най-важната от тия точки се намира на трийсет сантиметра от стомаха, четирийсет градуса надясно от една въображаема линия, излизаща право напред. Хуан Тума ни каза, че това е центърът на събирането на второто внимание и че е възможно той да се обработва, като се гали нежно въздуха с дланите на ръцете. Заслушан в Хуан Тума, аз забравих за гнева си.

Следващата ми среща със света на дон Хуан беше със запада. На няколко пъти той ме предупреди, че първият контакт със запада е много важно събитие, защото с него може да се реши по един или друг начин какво трябва да правя по-нататък. Той насочи вниманието ми и към факта, че това ще е мъчително събитие, особено за мен, тъй като съм много скован и честолюбив. Каза, че към запада по принцип се пристъпва към здрачаване, времето от деня, което само по себе си е трудно, и че неговите воини на запада са много могъщи, дръзки и могат направо да те подлудят. Едновременно с това щях да се срещна и с мъжа воин, който е мъжът зад сцената. Дон Хуан ми препоръча да взема всички предпазни мерки и да се въоръжа с търпение; не само защото жените били бесни, но и защото той не познавал по-могъщи воини от тях и от мъжа. По негово мнение те били най-големите авторитети по въпроса за второто внимание. По-нататък дон Хуан не се задълбочи.

За мой късмет един ден той внезапно реши, че е време да тръгваме на път, за да се срещнем със западните жени. Отправихме се с колата за един град в Северно Мексико. Вече по здрач дон Хуан ми нареди да спра пред голяма неосветена къща в покрайнините на града. Слязохме от колата и се упътихме към входната врата. Дон Хуан почука няколко пъти. Никой не отговори. Имах чувството, че не сме дошли навреме. Къщата изглеждаше празна.

Дон Хуан продължи да чука, докато явно се умори. Направи ми знак аз да почукам. Каза ми да не преставам, защото хората, които живеели там, не чували добре. Попитах го дали няма да е по-добре да се върнем по-късно или на другия ден. Той ми каза да продължа да удрям по вратата.

След като чакахме като че ли безкрайно, вратата започна бавно да се отваря. Зловеща на вид жена подаде глава и ме попита да не би да имам намерение да счупя вратата или да ядосам съседите и да разлая кучетата им.

Дон Хуан пристъпи напред да каже нещо. Жената също направи крачка напред и насила го отмести встрани. Заклати показалец към мен и се разкрещя, че се държа така, като че ли светът ми е длъжен, като че ли само аз живея в него. Възразих, че постъпвам така, както ми е наредил дон Хуан. Жената попита не са ли ми наредили да разбия вратата. Дон Хуан понечи да се намеси, но отново беше отместен настрана.

Жената имаше вид на току-що станала от леглото. Не приличаше на нищо. С чукането си навярно я бяхме разбудили и тя си бе навлякла набързо рокля от коша с мръсните дрехи. Беше боса; косата й сивееше и беше в ужасно състояние. Очите й бяха зачервени, кръгли. Беше неугледна, но някак внушителна; доста висока, около един и седемдесет, мургава и изключително мускулеста; голите й ръце бяха целите на възли от твърдите й мускули. Забелязах, че има добре оформени прасци.

Тя ме изгледа от главата до петите някак отвисоко и извика, че още не е чула извиненията ми. Дон Хуан ми пошепна да се извиня високо и ясно.

Щом сторих това, жената се усмихна и се обърна към дон Хуан, като го прегърна така, сякаш беше дете. Избоботи, че не е трябвало да ме кара да чукам, защото ударите по вратата били кой знае защо изменчиви и обезпокоителни. Задържа ръката на дон Хуан и го поведе навътре, като му помогна да прекрачи високия праг. Нарече го „най-скъпото старче“. Дон Хуан се разсмя. Поразен бях, като го гледах как се преструва, че е доволен от нелепиците на тая страховита жена. Щом помогна на „най-скъпото старче“ да влезе в къщата, тя се обърна към мен и направи жест с ръка, сякаш да ме отпъди, като че бях куче. После се развесели от удивлението ми; зъбите й бяха едри и неравни, на всичко отгоре мръсни. После реши като че ли друго и ми каза да вляза.

Дон Хуан се беше запътил към някаква врата, която едва се забелязваше в дъното на тъмното преддверие. Жената му се скара, че не знае къде върви. Поведе ни през друго тъмно коридорче. Къщата изглеждаше огромна и никъде нямаше никаква светлина. Накрая жената отвори някаква врата на много просторна стая, почти празна, с изключение на две-три стари кресла по средата под най-мъждивата електрическа крушка, която бях виждал през живота си. Крушката беше старомодна и продълговата.

В едното от креслата се беше настанила друга жена. Първата седна на малка рогозка на пода и опря крака на другия стол. После вдигна бедра към гърдите си, откривайки се цялата. Не носеше гащи. Загледах я онемял.

С грозен, прегракнал глас жената ме попита какво съм се загледал така във вагината й. Не знаех какво да кажа, освен да отрека. Тя стана и сякаш замахна да ме удари. Настоя да си призная, че съм я гледал така, защото никога през живота си не съм виждал вагина. Почувствах се виновен. Бях напълно объркан, а също и раздразнен, че съм попаднал в такава ситуация.

Жената попита дон Хуан какъв Нагуал съм, след като не съм виждал вагина. Заповтаря това безкрайно, крещейки с целия си глас. Затича из стаята и спря до стола, на който седеше другата жена. Разтърси я за раменете и като ме посочи каза, че аз съм мъж, който никога през живота си не е виждал вагина. Разсмя се и не престана да се заяжда с мен.

Умирах от яд. Чувствах, че дон Хуан трябва да направи нещо, за да ме спаси от това унижение. Спомнях си, че ми беше казал как тия жени направо могат да те подлудят. Подценил ги беше — жената тук си беше готова за лудницата. Погледнах дон Хуан за подкрепа и съвет. Той извърна поглед. Изглеждаше също като мен в недоумение, макар да ми се стори, че улових някаква дяволита усмивка, която набързо прикри, като си обърна главата.

Жената легна по гръб и си вдигна полите, като ми заповяда да се нагледам до насита, вместо да поглеждам крадешком. Лицето ми трябва да е почервеняло, като съдех по горещината, която обля главата и врата ми. Бях толкова смутен, че почти не можех да се владея. Изпитвах желание да й счупя главата.

Изведнъж жената, която седеше на стола, стана и сграбчи другата за косата, принуждавайки я тутакси да стане, почти без никакво усилие. Взря се в мен с полупритворени очи, доближавайки лицето си на не повече от шест-седем сантиметра от моето. Ухаеше изненадващо свежо.

Тя извиси тъничък глас и каза, че трябва да се заемем за работа. Двете жени застанаха съвсем близо до мен под крушката. Не си приличаха. Втората жена беше по-възрастна или изглеждаше така, а лицето й беше покрито с плътен слой козметична пудра, която й придаваше вид на клоун. Косата й беше сресана на стегнат кок. Изглеждаше спокойна, с изключение на непрекъснатото треперене на долната й устна и на брадичката.

Двете жени бяха еднакво високи и силни на вид; надвесиха се заплашително над мен и продължително ме загледаха. Дон Хуан не направи нищо, за да прекъсне това тяхно взиране. По-възрастната поклати глава, а дон Хуан ми каза, че името й е Сулейка и че е сънувач. Жената, която бе отворила вратата, се казваше Сойла и беше прикривач. Сулейка се обърна към мен и с глас на папагал ме попита дали е вярно, че никога не съм виждал вагина. Дон Хуан не можа вече да се сдържи и се разсмя. Направих му знак, че не зная какво да кажа. Той ми пошепна, че за мен ще бъде по-добре да кажа „не“; в противен случай ще се наложи да съм готов да опиша една вагина, защото именно това щяла да поиска Сулейка от мен.

Отговорих съответно и Сулейка заяви, че изпитва жал към мен. После нареди на Сойла да ми покаже отново нейната вагина. Сойла легна по гръб под крушката и си разтвори краката.

Дон Хуан направо се задави от смях. Помолих го да ме изведе от тая лудница. Той пак ми пошепна, че е по-добре хубаво да погледам и да се направя, че внимавам и че ми е много интересно, защото ако не го сторя, ще ни държат тук до второто пришествие.

След като я разгледах внимателно и съвсем прилежно, Сулейка заяви, че отсега нататък мога да се фукам, че съм голям познавач, и ако случайно попадна на жена без гащи, няма да постъпвам толкова грубо и нетактично, че да оставя очите си да изскочат от орбитите им, защото вече знам какво е вагина.

После Сулейка ни поведе съвсем кротко към вътрешния двор. Пошепна, че там ме чака някой. На двора беше черно като в рог. Едвам различавах силуетите на останалите. Забелязах тъмните очертания на мъж, застанал на няколко метра от мен. Тялото ми изпита неволен тласък.

Дон Хуан заговори с много нисък глас на мъжа и му каза, че ме е довел да се запозная с него. Каза му и името ми. След_, _минута мълчание дон Хуан се обърна към мен да мп съобщи името на мъжа — Силвио Мануел — и да ми каже, че той е воин на мрака и фактическият водач на цялата група от воини. После Силвио Мануел започна да ми говори. Гласът му беше приглушен и думите идваха от него като изблици на лека кашлица, затова помислих, че има някакво нарушение в говора.

Нареди ми да го доближа. Понечих да го сторя, но той се отдръпна, сякаш плаваше. Отведе ме в една още по-тъмна ниша в някакво коридорче, движейки се, както изглеждаше, безшумно назад. Мърмореше нещо, което не можех да доловя. Поисках да заговоря: гърлото ме смъдеше, сякаш беше пресипнало. Той повтори нещо два-три пъти, докато проумея, че ми нарежда да се съблека. Имаше нещо повелително в гласа му, а също и в мрака наоколо. Не смеех да не се подчиня. Свалих дрехите си и останах чисто гол, разтреперан от страх и студ. Беше толкова тъмно, че не виждах дали дон Хуан и двете жени са още тук. Чух меко протяжно съскане от някакъв източник на няколко метра от мен; после усетих лек повей. Осъзнах, че Силвио Мануел издишва дъха си по цялото ми тяло.

После ме помоли да седна върху дрехите си и да погледна в една ярка точка, която лесно можех да различа в мрака; точка, от която идваше като че ли слаба кехлибарена светлинка. Стори ми се, че с часове се взирам в нея, докато внезапно установих, че светлата точка е лявото око на Силвио Мануел. Едва тогава разграничих очертанията на цялото му тяло и лицето. Коридорчето вече не беше толкова тъмно, колкото изглеждаше. Силвио Мануел пристъпи до мен и ми помогна да стана. Бях очарован, че виждам толкова ясно в тъмното. Дори не ме интересуваше, че съм гол или, както в този миг забелязах, че двете жени ме наблюдават. Явно и те можеха да гледат в тъмното, защото се взираха в мен. Понечих да си обуя панталоните, но Сойла ги грабна от ръцете ми.

Дълго време ме гледаха двете жени и Силвио Мануел. После, все едно отникъде, се появи дон Хуан и ми подаде обувките, а Сойла ме поведе през един коридор към открита площадка с дървета. Съгледах тъмен силует на жена, застанала в средата на площадката. Дон Хуан я заговори и тя измънка нещо в отговор. Той ми каза, че е южна жена и се нарича Марта и че е куриер на двете западни жени. Марта заяви, че се обзалага, че никога досега не съм се запознавал така гол с жена; нормалното било най-напред да се запозная и тогава да се събличам. После високо се разсмя. Смехът й беше толкова приятен, така чист и младежки, че тръпки ме побиха; той отекна из цялата къща и сякаш се пръсна из мрака и тишината. Погледнах дон Хуан за подкрепа. Нямаше го, нямаше го и Силвио Мануел. Бях сам с трите жени. Чувствах се нервен и попитах Марта знае ли къде е отишъл дон Хуан. Точно в този момент някой ме стисна за кожата под мишниците. Изкрещях от болка. Знаех, че е Силвио Мануел. Той ме повдигна, сякаш бях перце, и като ме разтърси, ми изу обувките. После ме постави в някакво плитко корито с ледена вода, която ми стигна до коленете.

Дълго стоях в коритото, докато всички ме разглеждаха най-обстойно. След това Силвио Мануел отново ме вдигна и ме остави до обувките ми, които някой старателно бе подредил до коритото.

И отново дон Хуан се появи отникъде и ми подаде дрехите. Пошепна, че трябва да се облека и да поостана малко от вежливост. Марта ми даде кърпа да се изтрия. Огледах се за другите две жени и Силвио Мануел, но те никакви не се виждаха.

Марта, дон Хуан и аз останахме в мрака и дълго разговаряхме. Тя като че ли се обръщаше само към дон Хуан, но аз бях, струва ми се, истинската й публика. Изчаквах за сигнал от дон Хуан да си тръгваме, но той като че ли се радваше на оживения разговор с Марта. Тя му разказа как тоя ден Сойла и Сулейка направо били пощурели. После добави, по-скоро за мен, че друг път били изключително разумни.

Сякаш разкривайки някаква тайна, Марта ни съобщи, че причината за рошавата коса на Сойла била защото поне една трета от нея била косата на Сулейка. Всъщност двете изпаднали в състояние на безгранично приятелство и взаимно си помогнали да си пооправят косите. Сулейка сплела косата на Сойла, както стотици пъти до този момент, само дето, загубила контрол над себе си, сплела в косата на Сойла части от своята. Марта каза още, че когато станали от столовете си, се нахвърлили една връз друга. Тя хукнала да ги спасява, но докато да влезе в стаята, Сулейка вече надделявала и тъй като този ден била по-ловка от Сойла, решила да отреже онази част от косата на Сойла, вплетена в нейната. Но в суматохата така се объркала, че отрязала вместо това собствената си коса.

Дон Хуан се разсмя така, сякаш чуваше най-смешното нещо на света. От тъмнината на вътрешното дворче дочух глухо кашляне, примесено със смях.

Марта добави, че сега трябвало да измайстори някакъв кок, докато косата на Сулейка израсте. Разсмях се заедно с дон Хуан. Харесваше ми тази Марта. Другите две жени ме отвращаваха; от тях направо ми се повръщаше. Марта пък изглеждаше като олицетворение на спокойствието и разумната целенасоченост. Не виждах чертите на лицето й, но си я представях много красива. Звукът на гласа й ме опиваше.

Тя попита много любезно дон Хуан дали бих приел нещо за ядене. Той отговори, че не съм се чувствал особено уютно със Сулейка и Сойла и че най-вероятно ще ме присвие стомахът. Марта ме увери, че двете жени са си отишли, и като ме хвана за ръката над лакътя, тя ме поведе през най-тъмното коридорче в яркоосветена кухня. Контрастът беше прекалено силен за очите ми. Останах на вратата, мъчейки се да свикна със силната светлина.

Кухнята имаше много висок таван и беше сравнително модерна и добре подредена. Настанихме се в нещо като кът за хранене. Марта беше млада и изглеждаше много здрава; имаше закръглена, пищна фигура, кръгло лице и малки нос и уста. Смолисточерната й коса беше сплетена и навита около главата.

Помислих си, че навярно и тя проявява същото любопитство към мен. Седяхме, хапвахме си и говорехме часове наред. Тя направо ме опияняваше. Беше необразована жена, но ме хипнотизираше с приказките си. Изброи ни подробно абсурдните неща, които Сойла и Сулейка правели, когато ги прихванели бесовете.

Когато си тръгнахме с колата, дон Хуан изрази възхищението си от Марта. Каза, че тя е може би най-чудесният пример, според него, как решителността може да повлияе на едно човешко същество. Без каквато и да било подготовка или подръчни средства, освен с непреклонното си намерение, Марта успешно беше изпълнила възможно най-тежката си задача — да се справи със Сойла, Сулейка и Силвио Мануел.

Попитах дон Хуан защо Силвио Мануел не ми беше разрешил да го погледна на светло. Той отговори, че Силвио Мануел е в силата си на тъмно и че аз ще имам безброй възможности да го видя. За нашата първа среща обаче било наложително той да остане в рамките на силата си — тъмнината на нощта. Силвио Мануел и двете жени живеели заедно, защото били екип от невероятни магьосници.

Дон Хуан ме посъветва да не правя прибързани оценки на двете западни жени. Бил съм ги срещнал в момент, когато не се владеели, но това се отнасяло само за повърхността на поведението им. Те имали сърцевина, която била несменяема; така например, дори в момент на най-неприятната им лудост, те били способни да се надсмиват над собствената си непривлекателност, сякаш това било представление, подготвено от някой друг.

Случаят със Силвио Мануел бил различен. Той съвсем не бил луд; всъщност именно дълбоката му трезвост го правела годен да се справя така сполучливо с двете жени, защото той и те били на двете крайности. Дон Хуан ми каза, че Силвио Мануел така си бил роден и всички около него признавали, че е различен. Дори покровителят му, суров и безпощаден с всички, обграждал Силвио Мануел с голямо внимание. Години минали преди дон Хуан да разбере причината за това предпочитание. Поради нещо необяснимо в характера му, щом веднъж Силвио Мануел навлязъл в лявостранното съзнание, повече не излязъл от него. Склонността му да остане в състояние на повишено съзнание, в съчетание с превъзходната дарба на водач на неговия покровител, му позволили да стигне преди всеки друг не само до заключението, че правилото е като карта и че всъщност има друг вид съзнание, но и до действителния коридор към другия свят на съзнанието. Дон Хуан каза, че Силвио Мануел по най-безупречен начин балансирал излишните си придобивки, като ги е поставил в служба на общата им цел. Именно така той се превърнал в мълчаливата сила зад дон Хуан.

Последната ми среща за опознаване на воините на дон Хуан беше със Севера. За тази среща дон Хуан ме беше завел в град Гуадалахара. Казваше, че мястото на срещата ни било недалеч от центъра на града и че тя трябвало да се състои по обяд, защото Северът бил по средата на деня. Излязохме от хотела в единайсет часа и тръгнахме да се разходим из града.

Вървях без да наблюдавам къде минаваме, притеснен от предстоящата среща, когато неволно се сблъсках с дама, забързана да излезе от някакъв магазин. Носеше пакети, които изпопадаха на земята. Извиних се и се заех да й помогна да събере пакетите. Дон Хуан ме подкани да побързам, защото щяхме да закъснеем. Дамата, изглежда, онемя. Хванах я за ръката. Беше много стройна, висока жена, някъде около шейсетте, изключително елегантно облечена. Имаше вид на дама от доброто общество. Беше извънредно учтива и призна, че вината била нейна, като обясни колко разсеяна била, тъй като се оглеждала за слугата си. Помоли ме да го открия сред тълпата. Обърнах се към дон Хуан; той пък каза, че най-малкото, което бих могъл да направя, след като едва не съм я убил, било да й помогна.

Поех пакетите й и се върнахме в магазина. Недалеч зърнах смотан на вид индианец, който изглеждаше съвсем не на място в тоя магазин. Дамата го повика и той застана до нея като някое загубено паленце. Гледаше така, сякаш всеки момент щеше да я близне по ръката.

Дон Хуан ни чакаше пред магазина. Обясни на дамата, че бързаме, а после й съобщи името ми. Дамата вежливо се усмихна и понечи да се ръкува. Помислих си колко възхитителна е била навярно на млади години, защото и сега беше все още красива и привлекателна.

Дон Хуан се обърна към мен и рязко заяви, че името й е Нелида и е от севера, и че е сънувач. После ме накара да погледна слугата и каза, че неговото име било Хенаро Флорес и че той пък бил човек на действието, воинът на всички дела в групата. Изненадата ми беше пълна. И тримата се разсмяха издълбоко; колкото повече се удивлявах, толкова повече те сякаш се радваха на това.

Дон Хенаро подаде пакетите на група деца, обяснявайки им, че господарката му, милата дама, която в момента разговаряла ей-там, им била купила тия подаръци; това било доброто й дело за тоя ден. После повървяхме мълчаливо до средата на пряката. Езикът ми се беше вързал на възел. Неочаквано Нелида посочи някакъв магазин и ни помоли за момент да я почакаме, защото трябвало да вземе кутия с чорапи, които й били запазили там. Погледна ме с присвити усмихнати очи, от които сякаш излизаха искри, и ми каза, тоя път без да се шегува, че с магьосничество или не, тя трябва да носи найлонови чорапи и дантелени гащи. Дон Хуан и дон Хенаро се разсмяха като ненормални. Взрях се в Нелида, защото друго не можех да направя. В нея имаше нещо съвършено земно и в същото време приличаше на призрак.

Тя шеговито напомни на дон Хуан да не ме изоставя, защото май всеки миг ще изгубя свяст. После любезно помоли дон Хенаро да изтича вътре до някакъв продавач и да вземе от него поръчката й. Той се накани да тръгва, но Нелида като че промени решението си и го викна да се върне, само че той очевидно не я чу и изчезна в магазина. Тя се извини и хукна след него.

Дон Хуан ме натисна по гърба, за да ме извади от объркването ми. Каза, че трябва да се запозная с другата северна жена, чието име е Флоринда, но когато е сама и по друго време, защото щяла да бъде връзката ми с друг цикъл, друго настроение. Описа ми Флоринда като същинско копие на Нелида, или обратното.

Отбелязах колко изтънчена и стилна е Нелида; можех да си представя как я виждам в някое модно списание. Фактът, че беше красива и тъй светлокоса, може би от френски или североиталиански произход, ме беше изненадал. Макар Висенте също да не беше индианец, поради селския си вид изглеждаше по-малко като аномалия. Попитах дон Хуан защо в неговия свят има не-индианци. А той ми отговори, че силата избира воините от групата на Нагуала и че е невъзможно да се знаят предварително нейните планове.

Пред магазина чакахме може би половин час. Стори ми се че, дон Хуан губи търпение, защото ме помоли да вляза вътре и да им кажа да побързат. Влязох в магазина. Не беше голям, нямаше задна врата и въпреки това не се виждаше никой. Попитах продавачите, но те не можаха да ми помогнат.

Върнах се при дон Хуан и поисках да знам какво се е случило. Той ми каза, че или са се стопили във въздуха, или са се изнизали навън, докато той ме е тупал по гърба.

Аз му се развиках, че повечето от хората му са фокусници. А той се разсмя така, та чак сълзи му потекоха от очите. Каза, че съм идеалният будала. Моето честолюбие ме превръщало в чудесен екземпляр. Разсмя се тъй силно, като ме гледаше как се дразня, че трябваше да се подпре на някаква стена.

Ла Горда ми беше разказвала подробно за първата си среща с членовете от групата на дон Хуан. Нейната версия се различаваше само по съдържанието; формата беше същата. С нея воините като че били по-невъздържани, но тя го приела като опит да я разбудят от дрямката й, а също и като естествена реакция на онова, което мислела за своята грозна особа.

Докато обсъждахме света на дон Хуан, проумяхме, че той е копие на света на покровителя му. Виждаше се, че се състои или от групи, или от домакинства. Имаше една група от четири независими двойки явни сестри, които работеха и живееха заедно; друга група от трима мъже на възрастта на дон Хуан и негови близки; екип от двама малко по-млади мъже — куриерите Емилито и Хуан Тума; и накрая екип от две млади южни жени, които изглеждаха сродници — Марта и Тереза. В други моменти можеше да се забележат четири отделни домакинства, разположени съвсем далеч едно от друго в различни райони на Мексико. Едното беше съставено от двете западни жени, Сулейка и Сойла, Силвио Мануел и куриера Марта. Другото се състоеше от двете южни жени, Сесилия и Делия, куриера на дон Хуан Емилито и куриера Тереза. Третото домакинство пък беше от двете източни жени, Кармела и Хермелинда, Висенте и куриера Хуан Тума; и последното — от северните жени Нелида и Флоринда и дон Хенаро.

Според дон Хуан, светът му не се отличаваше с хармонията и равновесието на света на неговия покровител. Единствените две жени, които напълно се уравновесяваха една друга и които изглеждаха като абсолютни близначки, бяха северните войни Нелида и Флоринда. Веднъж Нелида между другото ми беше казала, че така си приличат, че имали дори и еднаква кръвна група.

Една от най-приятните изненади в нашите взаимоотношения за мен беше метаморфозата на Сулейка и Сойла, които се бяха показали толкова отблъскващи. Както беше казал дон Хуан, те се оказаха най-трезвите и прилежни воини, които можех да си представя. Когато отново ги видях, не повярвах на очите си. Пристъпите на лудост бяха попреминали и сега те приличаха на две добре облечени мексикански дами, високи, мургави и набити, с искрящи тъмни очи като парченца бляскав черен обсидиан. Те се развеселиха и се пошегуваха с мен за онова, което се беше случило в нощта на нашата първа среща, сякаш не те, а някой друг бе взел участие в нея. Лесно можех да разбера смущението, обладало дон Хуан при срещата му със западните воини от групата на покровителя му. Невъзможно ми беше да приема, че Сулейка и Сойла се превръщаха понякога в крайно противните и гадни създания, с които се бях сблъскал в началото. Щях да бъда много пъти свидетел на техните превъплъщения и все пак никога нямаше да ги съдя така сурово, както го бях сторил при първата ни среща. Изблиците им на лудост ме бяха натъжили повече от всичко друго.

Но най-голямата изненада за мен беше Силвио Мануел. В мрака на първата ни среща аз си го бях представил като някакъв импозантен мъж, всемогъщ гигант. Всъщност той беше въздребен, но не с дребни кости. Тялото му беше като тяло на жокей — дребно, но съвършено пропорционално. Приличаше ми на гимнастик. Владееше физиката си тъй удивително, че можеше да се издува като жаба близо двойно повече от размерите си, като свиваше всички мускули на тялото си. Обичаше да прави изумителни демонстрации, като отделяше ставите си и след това ги събираше без никакви видими признаци на болка. Като гледах Силвио Мануел, винаги изпитвах дълбоко, непознато до момента, чувство на уплаха. Приличаше ми на пришълец от друго време. Беше бледомургав, същинска бронзова статуя. Чертите му бяха изострени; леко прегърбеният му нос, пълните устни и силно раздалечените очи му придаваха вид на стилизирана фигура във фреска на майте. През деня се държеше приятелски и топло, но паднеше ли нощта, ставаше неузнаваем. Гласът му се променяше. Той сядаше в някой тъмен ъгъл и се оставяше на тъмнината да го погълне. Единственото видимо нещо у него беше лявото му око, което оставаше отворено и придобиваше странен блясък, напомнящ очите на праисторическа котка.

Вторият въпрос, възникнал в процеса на взаимоотношенията ни с воините на дон Хуан, беше темата за контролираното безумие. Веднъж, когато разговаряхме с Дон Хуан, той ми даде изчерпателни обяснения за двете категории, на които се делят всички жени воини — сънувачите и прикривачите. Всички членове на групата му практикували сънуване и прикриване като част от ежедневния си живот, но жените, които оформяли планетата на сънувачите и планетата на прикривачите, били първокласни специалисти по съответните дейности.

Прикривачите са тези, които поемат главния удар в ежедневния свят. Те са бизнес ръководителите, тези които работят с хората. Всичко, свързано със света на обикновените дела, минава през тях. Прикривачите практикуват контролираното безумие точно както сънувачите практикуват сънуването. С други думи контролираното безумие е основата на прикриването, също както сънищата са основата на сънуването. Дон Хуан казваше, че в общи линии най-голямото постижение на един воин във второто внимание е сънуването, докато в първото внимание най-голямото му постижение е прикриването.

При първата ни среща аз не бях разбрал правилно това, което правеха с мен воините на дон Хуан. Бях възприел действията им като примери на фокусничество — такова би било впечатлението ми и до днес, ако не съществуваше идеята за контролираното безумие. Дон Хуан твърдеше, че техните действия с мен били майсторски уроци по прикриване. Казваше ми също, че именно в изкуството на прикриването го бил изучил неговият покровител преди каквото и да било друго. За да оцелее сред воините на своя покровител, той трябвало да изучи бързо това изкуство. Той казваше, че в моя случай, тъй като не се налага да се справям сам с воините му, трябвало най-напред да изуча сънуването. В подходящ момент щяла да дойде Флоринда и да ме поведе из лабиринтите на прикриването. Никой друг нямало да може нарочно да разговаря за това с мен; можели само да ми правят преки демонстрации, както го бяха сторили при първата ни среща.

Дон Хуан ми обясни надълго и нашироко, че Флоринда е една от най-изявените специалисти по прикриване, защото е изучена във всяка негова мъчнотия от покровителя му и четиримата му воини, които били прикривачи. Флоринда била първата жена воин, дошла в света на дон Хуан, и именно поради това трябвало да е първият ми водач — не само в изкуството на прикриването, а и в загадката на третото внимание, при условие че някога стигнех до него. По тоя въпрос дон Хуан не се задълбочаваше. Казваше само, че трябва да се изчака, докато стана готов; първо да науча прикриването, а след това да навляза в третото внимание.

Според дон Хуан, покровителят му имал нужда от допълнително време и грижи за него и воините си във всичко, свързано с усвояването на изкуството на прикриването. Използвал дори сложни дяволии, за да създаде подходящ контекст за противопоставяне между повелите на правилото и поведението на воините в ежедневния свят, във взаимоотношенията им с хората. Той вярвал, че именно това е начинът да ги убеди, че когато липсва чувството за лична значимост, единственият начин воинът да се справи със социалната среда е в условията на контролирано безумие.

Докато разработвал триковете си, покровителят на дон Хуан настройвал действията на хората и действията на воините срещу повелите на правилото, а после сядал и оставял да се разгърне естествено драмата. За известно време безразсъдството на хората вземало връх и повличало със себе си и воините, според естествения ход на нещата, но в крайна сметка бивали победени от по-всеобхватните схеми на правилото.

Дон Хуан ни казваше, че отначало се отнасял с презрение към контрола на покровителя му над играчите. Дори му го заявил в лицето. Покровителят му никак не се развълнувал. Възразил, че контролът е просто илюзия, сътворена от Орела. Той бил само безупречен воин и действията му били смирен опит да бъде огледален образ на Орела.

Дон Хуан твърдеше, че силата, с която покровителят му провеждал плановете си, произлизала от убеждението му, че Орелът е реален и неоспорим, и че това, което хората правят, е пределно безразсъдство. Двамата заедно сътворили контролираното безумие, което покровителят на дон Хуан описвал като единствения мост между безразсъдството на хората и неоспоримостта на повелите на Орела.

11ЖЕНАТА НАГУАЛ

ДОН ХУАН РАЗКАЗВАШЕ, че когато бил оставен да бъде прочистен от западните жени, бил останал и под насоките на северната жена, която можела да се сравни единствено с Флоринда — прикривач номер едно; именно тя го изучила в принципите на това изкуство. Тя и неговият покровител го снабдили с фактическите средства да осигури тримата мъже воини, куриера и четирите жени прикривачи, от които щял да бъде съставен екипът му.

Осемте жени ясновидци от групата на покровителя му търсили упорито определената конфигурация на сияйността и не бяха срещнали никакво затруднение да намерят съответните типове мъже и жени воини за групата на дон Хуан. Неговият покровител обаче не позволил на ясновидците да правят каквото и да е, за да съберат намерените воини. На дон Хуан било отредено да приложи принципите на прикриване и да осигури хората.

Първият появил се воин бил Висенте. Дон Хуан още не бил съвсем вещ в прикриването, за да го привлече сам. По-голямата част от работата трябвало да свършат покровителят му и северният му прикривач. След това дошъл редът на Силвио Мануел, после на Хенаро и накрая на Емилито, куриерът.

Флоринда била първата жена воин. Била последвана от Сойла, после от Делия, а след това и от Кармела. Дон Хуан казваше, че покровителят му неотклонно настоявал да се оправят със света изключително при условията на контролираното безумие. Крайният резултат бил един изумителен екип от практикуващи специалисти, които измисляли и изпълнявали най-заплетените схеми.

Когато всички те придобили висока степен на майсторство в изкуството на прикриването, техният покровител решил, че за него е настъпил моментът да им намери жена Нагуал. Верен на тактиката си да помогне на всеки да си помогне сам, той изчакал довеждането й в техния свят не само докато всички те не станали първокласни прикривачи, но и докато дон Хуан не се научил да вижда. И макар дон Хуан дълбоко да съжалявал за времето, пропиляно в чакане, признаваше, че съвместните им усилия да си я намерят е създало по-здрава спойка помежду им. Тя съживила готовността им да търсят свободата си.

Покровителят му започнал да разгръща своята стратегия как да привлече жената Нагуал, като изневиделица се превърнал в ревностен католик. Накарал дон Хуан, като наследник на неговото познание, да се държи като син и да ходи на църква заедно с него. Почти всеки ден той го влачел със себе си на утринните литургии. Дон Хуан разправяше, че покровителят му, много обаятелен и безкрайно свободен в общуването си с хората, го представил на всички в църквата като свой син, който се занимава с наместване на кости.

Дон Хуан пък, по онова време нецивилизован езичник, направо си умирал от срам, че се е озовал в социална ситуация, където трябва да разговаря и да дава обяснения за себе си. Единственото, което го успокоявало, било, че покровителят му имал някакъв върховен мотив за всичко, което прави. Опитал се да разбере, като го наблюдава, какви биха могли да бъдат мотивите му. Действията на покровителя му били последователни и изглеждали съвсем неприкрити. Като безупречен католик, той се ползвал с доверието на десетки хора, особено с това на енорийския свещеник, който високо го ценял и го считал за свой приятел и довереник. Дон Хуан не можел да се досети каква е целта му. През ума му минала мисълта, че покровителят му най-искрено се е посветил на католическата вяра, или пък е полудял. Не бил разбрал още, че един воин никога не губи контрол, при никакви обстоятелства.

Опасенията на дон Хуан относно ходенето на църква изведнъж изчезнали, когато покровителят му започнал да го запознава с дъщерите на местните хора, на които дни наред го представял. Зарадвал се на това, макар да се чувствал неловко. Помислил си, че покровителят му помага да си развърже малко езика. Защото дон Хуан не бил нито разговорлив, нито обаятелен, а покровителят му твърдял, че един Нагуал трябва задължително да бъде и двете.

Една неделя по време на църковната литургия, след близо година почти ежедневни посещения, дон Хуан установил истинската причина за ходенето им на църква. Бил на колене до някакво момиче на име Олинда, дъщеря на един от познатите на покровителя му. Обърнал се той да размени поглед с нея, както било станало вече обичайно след месеци всекидневни контакти. Очите им се срещнали и внезапно дон Хуан я видял като сияйно същество, а после видял и нейната двойнственост. Олинда била „двойна“ жена. Покровителят му знаел за това от дълго време и бил извървял най-трудния път, за да постави дон Хуан в досег с нея. Дон Хуан си призна пред нас, че за него този момент бил невероятно вълнуващ.

Покровителят му знаел, че дон Хуан е видял. Мисията му да постави заедно двойните същества била изпълнена успешно и безупречно. Той се изправил и очите му обходили всяко кътче на църквата, а после си излязъл, без да се обърне назад. За него тук вече нямало нищо.

Дон Хуан разправяше, че когато покровителят му излязъл по средата на църковната служба, всички глави се обърнали след него. Дон Хуан понечил да го последва, но Олинда смело стиснала ръката му и го задържала Тогава той разбрал, че силата на виждането не е само негова. Нещо преминало през двама им и те се вцепенили. В миг дон Хуан установил, че не само службата е свършила, а че и двамата са извън църквата. Покровителят му се опитвал да успокои майката на Олинда, която била направо разярена и засрамена от тази неочаквана и недопустима тяхна изява на близост.

Дон Хуан се чудел какво да направи. Знаел, че сам трябва да измисли някакъв план. Имал всички възможности, но значимостта на това събитие го карало да губи вяра в способностите си. Отказал се от наученото като прикривач и потънал в интелектуалната дилема дали да се отнесе с Олинда с контролирано безумие или не.

Неговият покровител му казал, че не може да му помогне. Бил задължен само да ги събере заедно — дотук свършвала неговата мисия. Сега се налагало дон Хуан сам да направи необходимите стъпки, за да си я осигури. Дори намекнал пред дон Хуан дали да не помисли да се ожени за нея, ако трябва. Едва след като тя доброволно дойде при него, той би могъл да помогне на дон Хуан в качеството си на Нагуал.

Дон Хуан опитал да я ухажва официално. Не бил добре приет от родителите й, които не можели да се примирят дъщеря им да бъде ухажвана от човек с различен социален произход. Олинда не била индианка; семейството й било от градската буржоазия, развивало дребен бизнес. Бащата имал съвсем други планове за бъдещето на дъщеря си. Заплашил да я изпрати далече, щом дон Хуан бил толкова настойчив в намеренията си да се ожени за нея.

Дон Хуан ни казваше, че двойните същества, особено жените, са необикновено консервативни, дори плахи. Олинда не правела изключение. След първоначалното въодушевление в църквата, тя станала предпазлива, дори уплашена. Собствените й реакции я безпокоели.

Като стратегическа маневра покровителят на дон Хуан го накарал да се оттегли, като се престори, че се примирява с решението на баща си, който уж също не одобрява момичето — така предполагали всички, които били свидетели на инцидента в църквата. Хората разправяли, че публичната им проява толкова не се харесала на баща му, че като ревностен католик той не издържал и оттогава вече не се върнал в църквата.

Покровителят на дон Хуан му обяснил, че един воин никога не попада в обсада. Да бъдеш в обсада, предполага да имаш лични притежания, които могат да бъдат блокирани. Един воин няма на света нищо, освен своята безупречност, а безупречността не може да бъде заплашвана. Особено в битката за собствения си живот, каквато дон Хуан водел, за да си осигури жена Нагуал, един воин трябвало да използва стратегически всички достъпни му средства.

Като чул това, дон Хуан решил да използва всяка частичка от своите познания на прикривач, за да се добере до момичето. За тази цел той наел Силвио Мануел, който да приложи изкуството си на магьосник, което дори на този ранен етап било страхотно, за да похити момичето. Силвио Мануел и Хенаро, който пък бил истински храбрец, се промъкнали в къщата на момичето, преоблечени като стари перачки. Било посред бял ден и всички в къщата били заети с приготовлението на обяда за голяма група роднини и приятели. Неофициалната причина за това празненство било заминаването на Олинда. Силвио Мануел разчитал, че като видят две непознати перачки да идват с вързопи за пране, хората ще си помислят, че те имат нещо общо с празненството в чест на Олинда и няма да ги заподозрят. Предварително дон Хуан бил дал на Силвио Мануел и Хенаро всякакви сведения за обичайната програма на членовете от семейството. Казал им, че обикновено перачките внасяли вързопите с изпраните дрехи в къщата и ги оставяли за гладене в големия килер. Понесли голям вързоп с дрехи, Силвио Мануел и Хенаро влезли направо в стаята, уверени, че Олинда ще бъде там.

Дон Хуан разказваше как Силвио Мануел отишъл при Олинда и използвал хипнотичната си сила да я накара да припадне. Напъхали я в един чувал, завързали го с чаршафите й и си излезли, оставяйки зад гърба си вързопа, който носели. На вратата се сблъскали с баща й. Той дори не ги погледнал.

Покровителят на дон Хуан бил направо вбесен от тази тяхна маневра. Наредил на дон Хуан да върне незабавно момичето в къщата. Задължително било, казал той, двойната жена по своя собствена воля да дойде в къщата на покровителя, евентуално без намерение да се присъедини към тях, а поне защото се интересува от тях.

Дон Хуан усетил, че всичко е загубено — твърде голям бил рискът момичето незабелязано да бъде върнато в къщата. Но Силвио Мануел измислил решение. Предложил четирите жени от групата на дон Хуан да я заведат до някакъв безлюден път и там дон Хуан уж да я спаси.

Силвио Мануел настоял жените да се престорят, че я отвличат. В един момент по пътя някой ще ги види и ще хукне да ги гони. Преследвачът ще ги настигне и те ще пуснат чувала с такава сила, че да бъде убедително. Преследвачът, естествено, ще бъде дон Хуан, който като по чудо ще се намира точно на това място и точно по същото време.

Силвио Мануел изисквал действия, наподобяващи истинския живот. Наредил на жените да запушат устата на момичето, което вече със сигурност щяло да се е събудило и да пищи вътре в чувала, а след това да тичат повече от километър с чувала на гръб. Казал им и да се крият от преследвача си. Накрая, след наистина изтощителното премеждие, трябвало да пуснат чувала така, че момичето да стане свидетел на лютата битка между дон Хуан и четирите жени. Силвио Мануел казал на жените, че всичко това трябва да бъде изключително реалистично. Въоръжил ги с пръчки и им заръчал най-убедително да налагат дон Хуан, преди той да ги прогони.

От всички жени Сойла била най-лесно спохождана от истерия; щом се заели да налагат дон Хуан, тя се вживяла в ролята си и направила вледеняващо изпълнение, като го удряла толкова силно, че от гърба и раменете му се разхвърчали парчета кожа. В един момент изглеждало, че похитителките ще спечелят битката. Наложило се Силвио Мануел да излезе от прикритието си и като се преструвал на най-обикновен минувач, той им напомнил крадешком, че това е само шмекерия и че е време да избягат. По този начин дон Хуан станал спасител и закрилник на Олинда. Казал й, че самият той не може да я върне у дома й, защото бил силно наранен, но ще я изпрати с набожния си баща. Тя му помогнала да стигнат до къщата на неговия покровител. Дон Хуан разправяше, че никак не му се налагало да се преструва на ранен — отвсякъде по тялото му се стичала кръв и те едвам се добрали до вратата. Когато Олинда разказала историята на покровителя му, желанието на покровителя да се изсмее било толкова неудържимо, че му се наложило да се престори, че ридае.

Превързали раните на дон Хуан, а после той си легнал. Олинда се заела да му обяснява защо баща й бил против него, но не успяла да довърши. В стаята влязъл покровителят на дон Хуан и й съобщил, че като я наблюдава как ходи, е убеден, че похитителите са наранили и нейния гръб. Предложил да се погрижи за нея преди положението да е станало критично.

Олинда не се решавала на това. Покровителят на дон Хуан й напомнил, че похитителите не се шегували — в края на краищата те едва не убили сина му. Тия думи били достатъчни — тя се доближила до покровителя и се оставила на грижите му. Той й нанесъл силен удар по плешката. Чул се пукот и Олинда изпаднала в състояние на повишено съзнание. Той й разкрил правилото; и също като дон Хуан тя го възприела изцяло. Нямало нито съмнения, нито колебания.

Жената Нагуал и дон Хуан намерили пълнота и мълчание във взаимната си компания. Дон Хуан казваше, че чувствата им един към друг нямали нищо общо нито с привързаността, нито с необходимостта; това било по-скоро споделено физическо усещане как някаква зловеща бариера се разбива вътре в тях и те се превръщат в едно и също същество.

Дон Хуан и неговата жена Нагуал, според предписанията на правилото, работили заедно години наред, за да намерят групата от четирите жени сънувачи, които се оказали Нелида, Сулейка, Сесилия и Хермелинда, както и тримата куриери Хуан Тума, Тереза и Марта. В перипетиите по тяхното намиране на дон Хуан се изяснила практическата страна на правилото. Всички те представлявали точно това, което повелявало правилото. Възкачването им бележело нов цикъл за всеки, включително за покровителя на дон Хуан и за неговата група. За дон Хуан и воините му това означавало цикъл на сънуване, докато за покровителя и неговата група означавало период на несравнима безупречност в делата им.

Покровителят на дон Хуан му обяснил, че когато бил млад и за пръв път се запознал с идеята на това правило като средство за свобода, той се въодушевил и направо онемял от радост. За него свободата била съвсем близка реалност. Когато обаче разбрал естеството на правилото като карта, надеждите и оптимизмът му се удвоили. По-късно в живота му настъпила трезвостта; колкото по-остарявал, толкова по-малки ставали шансовете да успеят и той, и екипът му. Най-накрая се убедил, че каквото и да правят, едва ли има някаква възможност крехкото им човешко съзнание да полети някога свободно. Примирил се със себе си и своята съдба и се предал на неуспеха си. Казал на Орела от вътрешното си „аз“, че се радва и е горд, че е обогатявал своето съзнание. Орелът можел свободно да разполага с него.

Дон Хуан ни казваше, че подобно настроение имали и всички останали членове от групата на покровителя му. Свободата, предлагана в правилото, била нещо, което всички считали за непостижимо. Били зърнали някои елементи от унищожителната сила, каквато бил Орелът, и чувствали, че срещу нея нямат никакви шансове. Всички били съгласни обаче, че ще изживеят живота си безупречно, защото няма причини да не бъдат безупречни.

Според дон Хуан покровителят му и неговата група, независимо от чувството си за некомпетентност, или може би именно поради това, наистина намерили свободата си. Те наистина навлезли в третото внимание — не като група обаче, а един по един. Фактът, че намерили коридор, било окончателно потвърждение на истината, която се съдържала в правилото. Последният, напуснал света на съзнанието в обикновения живот, бил неговият покровител. Той се съобразил с правилото и взел със себе си жената Нагуал на дон Хуан. Докато двамата се разтопявали в тотално съзнание, дон Хуан и всички негови воини били принудени да експлодират отвътре — той не можеше да намери други думи, за да опише последвалото чувство, — да бъдат насилени да забравят всичко, на което станали свидетели в света на своя покровител.

Този, който никога не забравил нищо, бил Силвио Мануел. Именно той ангажирал дон Хуан в непосилната задача да съберат отново членовете на групата им, разпилени къде ли не. А след това ги хвърлил в задачата да намерят тоталността на самите себе си. Години им били нужни да постигнат и двете задачи.

Дон Хуан беше обсъждал надълго и нашироко темата на забравянето, но само във връзка с огромната им трудност да се съберат отново и да започнат без своя покровител. Така и не ни каза точно какво води след себе си факта да забравиш или да възвърнеш тоталността на самия себе си. В това отношение беше верен на уроците на своя покровител: само ни помагаше да си помогнем сами.

За тази цел той тренираше Ла Горда и мен да виждаме заедно и можеше да ни покаже, че макар човешките същества да изглеждат на един ясновидец като сияйни яйца, яйцевидната форма е един външен пашкул, една черупка от сияйност, която обвива една крайно интригуваща, омайна, хипнотична сърцевина, съставена от концентрични кръгове от жълтеникава сияйност с цвят на пламъка на свещ. При последния ни сеанс той ни беше накарал да видим хора, които обикалят около една църква. Беше късен следобед, почти на мръкване и въпреки това съществата в твърдите си сияйни пашкули излъчваха достатъчно светлина, за да превърнат всичко около себе си в кристално прозрачно. Гледката беше удивителна.

Дон Хуан ни беше обяснил, че яйцевидните черупки, които ни изглеждаха тъй ярки, всъщност са матови. Сияйността се дължи на лъчистата сърцевина, черупката дори намалява нейния блясък. Дон Хуан ни разкри, че черупката трябва да бъде счупена, за да освободи това същество. Трябва да се счупи в подходящ момент, точно както създанията, които се излюпват от яйца, счупват черупката си. Ако не успеят да го сторят, те се задушават и умират. Както при създанията, които се излюпват от яйца, за един воин няма начин да счупи черупката на своята сияйност, докато не е настъпил подходящият момент.

Според дон Хуан загубването на човешката форма е единственият способ да се счупи тази черупка, единственият способ да се освободи тази влудяваща сияйна сърцевина — сърцевината на съзнанието, която е храната на Орела. Да се счупи черупката означава да си припомним другото „аз“ и да се стигне до тоталността на собственото „аз“.

Дон Хуан и неговите воини наистина бяха стигнали до своята тоталност и едва тогава се бяха заели с последната си задача — да намерят нов чифт двойни същества. Дон Хуан твърдеше, че те смятали това за много проста работа — всичко друго било относително лесно за тях. Нямали представа, че очевидната леснина на постиженията им като воини е последица от майсторството и личната сила на техния покровител.

Търсенето на нов чифт двойни същества се оказало безплодно. През цялото време докато търсели, не се натъкнали на двойна жена. Намерили няколко двойни мъже, но всички те били добре ситуирани, заети, заможни и толкова доволни от живота, че било безполезно да се залавят с тях. Нямали никаква нужда от цел в живота. Мислели, че вече са я постигнали.

Един ден дон Хуан разбрал, че той и групата му остаряват и изглежда нямало никаква надежда да изпълнят задачата си. За пръв път почувствали жилото на отчаянието и безсилието.

Силвио Мануел настоял да се оттеглят и да живеят безупречно, без да намерят свободата си. На дон Хуан се сторило правдоподобно това да е ключът към всичко. В това отношение той се оказал последовател на стъпките на своя покровител. Стигнал дотам да приеме, че в определена точка по пътя си един воин може да бъде завладян от непреодолим песимизъм. Почти изневиделица го връхлетяло някакво чувство на поражение или може би по-точно някакво чувство на недостойност. Дон Хуан разправяше, че преди той обичал да се надсмива над съмненията на своя покровител и някак не можел да повярва, че оня се тревожи сериозно. Въпреки протестите и предупрежденията на Силвио Мануел, дон Хуан си мислел, че всичко е някаква огромна шмекерия, стъкмена за да ги научи на нещо.

И тъй като не вярвал, че съмненията на покровителя му са реални, не повярвал и в истинността на решението на покровителя му да живее безупречно без надеждата за свобода. Когато накрая схванал, че покровителят му с цялата си сериозност се е предал на провала, хрумнало му също, че твърдото решение на един воин да живее безупречно въпреки всичко, не е достатъчно като стратегия за успеха. Дон Хуан и екипът му доказали тази истина за себе си, когато разбрали като абсолютен факт, че вероятността за провал е много голяма. Според дон Хуан в такива моменти надделява тренировката, продължила цял живот, и воинът навлиза в състояние на крайно унижение; когато истинската бедност на неговите човешки ресурси стане неоспорима, воинът няма никаква друга алтернатива, освен да отстъпи и да сведе глава.

Дон Хуан се удивляваше, че проумяването на този факт като че ли не оказва въздействие върху жените-воини от един екип; този безпорядък като че ли въобще не ги трогвал. Забелязал това и в групата на своя покровител: жените никога не се тревожели и не унивали за съдбините си така, както мъжете. Те сякаш просто се примирявали с оценката на покровителя на дон Хуан и го следвали, без да показват признаци на терзание. Щом жените били разместени на известно ниво, оставали безразлични към това. Единственото, което ги засягало, било да са заети с нещо. Като че ли само мъжете се жертвали за свободата и реагирали остро на всяко противодействие.

В собствената си група дон Хуан забелязвал същия контраст. Жените с готовност се съгласяваха с него, когато той твърдеше, че вътрешните му сили, ресурсите му, са неадекватни. Можеше единствено да заключи, че жените, макар и никога да не го споменаваха, по начало никога не вярват, че имат някакви вътрешни сили. Именно поради това нямаше как да изпитват разочарование или отчаяние, щом откриеха, че са безсилни. Знаеха си го цял живот.

Дон Хуан твърдеше, че причината Орелът да изисква два пъти повече жени воини, се дължи именно на това, защото жените притежават присъщото им равновесие, което при мъжете липсва. В критичния момент мъжете са тия, които стават истерични и извършват самоубийство, щом преценят, че всичко е загубено. Една жена може да се самоубие поради липса на насока и цел, но не защото има провал в системата, към която тя случайно принадлежи.

След като дон Хуан и групата му воини се отказали от всякаква надежда, или по-скоро, както го каза дон Хуан, след като той и мъжете воини ударили на камък, а жените намерили подходящ начин да се пригодят към тях, дон Хуан най-накрая се натъкнал на един двоен човек, към когото можел да подходи по своите критерии. Този двоен човек съм бил аз. Тъй като нито един нормален човек не би се наел доброволно с един такъв абсурден проект като борбата за свобода, дон Хуан трябвало да последва учението на своя покровител и като истински прикривач да ме изтърколи в групата си, както беше изтърколил всички останали членове. Трябвало да ме доведе сам до едно място, където да приложи физическа сила върху тялото ми, при това да съм отишъл там по собствено желание. В къщата си ме беше примамил съвсем лесно — както казваше, да осигуриш двоен мъж никога не е особен проблем. Трудното е да намериш такъв, който е достъпен.

Първото посещение в къщата му беше, от гледна точка на ежедневното ми съзнание, сеанс без никакви особености. Дон Хуан беше обаятелен и се шегуваше с мен. Насочваше разговора към умората, която тялото изпитва след продължително шофиране на кола — тема, която ми изглеждаше съвсем несъстоятелна, след като бях студент по антропология. После той направи между другото забележка, че гърбът ми бил като че ли не съвсем изправен и без да каже нищо повече, сложи ръка на гърдите мп и ме изправи, като ме чукна яко по гърба. Направи го така изневиделица, че направо ми причерня. Когато отново отворих очи, имах чувството, че е счупил гръбнака ми, но вече знаех, че съм различен. Бях друг човек, не този, когото познавах. Оттогава нататък, винаги когато се виждах с него, той ме караше да се измествам от дясностранното ми съзнание към лявостранното, а после ми разкриваше правилото.

Почти веднага след като ме намерил, дон Хуан се срещнал с една двойна жена. Не ме свърза с нея по предварително подготвен план, както бил направил с него покровителят му, а измислил една шмекерия, резултатна и изпипана като тия на покровителя му, чрез която сам примамил и осигурил двойната жена. Приел тази тежка задача, защото вярвал, че е дълг на всеки покровител да осигури и двете двойни същества веднага, след като ги намери, а после да ги ангажира като партньори в едно невъобразимо начинание.

Разказа ми как един ден, когато още живеел в Аризона, отишъл в едно министерство да попълни някаква молба-формуляр. Дамата на гишето му препоръчала да занесе документа на чиновничката в съседния отдел и без да поглежда, посочила наляво. Дон Хуан се упътил по посока на протегнатата й ръка и видял до едно бюро да седи двойна жена. Когато й занесъл молбата, установил че тя е само младо момиче. Тя му казала, че няма нищо общо с молбите. Въпреки това, от съчувствие към бедния стар индианец, тя намерила време да му помогне да я придвижи.

Нужни били юридически документи, каквито дон Хуан носел в джоба си, но нарочно се престорил на напълно неграмотен и безпомощен. Направил да изглежда така, че бюрократичната машина за него е абсолютна загадка. Никак не му било трудно да изрази пълното си невежество, обясняваше дон Хуан; трябвало единствено да се обърне към онова, което навремето било неговото нормално състояние на съзнание. Целта му била да удължи взаимоотношенията си с това момиче по възможност повече. Навремето му го бил казал неговият наставник и докато търсел двойни жени, той сам се убедил в правотата му, че такива се срещат извънредно рядко. Наставникът му го предупредил също, че те притежават вътрешни сили, които ги правят силно непостоянни. Затова сега дон Хуан се страхувал, че ако не изиграе майсторски картите си, тя ще си отиде. За да спечели време, въздействал върху състраданието й. Измислил още нещо, за да я забави, като се престорил, че е изгубил юридическите документи. Почти всеки ден й носел някакъв друг документ. Тя го прочитала и със съжаление му казвала, че не този е нужният. Момичето толкова го съжалявало заради окаяното му състояние, че предложило дори да плати на адвокат, който да изработи идентично копие на документите му.

След три месеца истории от тоя род, дон Хуан решил, че е настъпил моментът да представи документите си. Дотогава тя свикнала дотолкова с него, че почти всеки ден нетърпеливо го очаквала. Дон Хуан дошъл за последен път да изрази благодарностите си и да се сбогува. Казал й, че много би искал да й донесе подарък, за да покаже признателността си, но нямал пари дори за храна. Тя останала трогната от щедростта му и го поканила на обяд. Докато се хранели, той разсъдил на глас, че подаръкът не трябва задължително да се купува. Той може да бъде и нещо, което да е само за очите на получателя. Нещо, което да се запомни, а не да се притежава.

Думите му я заинтригували. Дон Хуан й напомнил, че тя е изразила съчувствие към индианците и бедняшкото им състояние. Попитал я дали би искала да види индианците в различна светлина — не като бедняци, а като артисти. Казал й, че познава един старец, последният от поколението танцьори на силата. Уверил я, че ако го помоли, старецът ще потанцува за нея; освен това й обяснил, че едва ли някога през живота си е виждала такова нещо, нито пък би видяла оттук нататък. Такова нещо можели да виждат само индианци.

Идеята страшно я зарадвала. След работа тя го взела и двамата се отправили към възвишенията, където той й казал, че живеят индианците. Дон Хуан я отвел в своя дом. Накарал я да спре колата на доста голямо разстояние, а останалата част от пътя извървели пеша. Преди да стигнат къщата, той спрял и начертал с крак линия в песъчливата, засъхнала пръст. Казал й, че тази линия е граница и я накарал да я прекрачи.

Самата жена Нагуал ми беше казвала, че до този момент била много заинтригувана от възможността да види с очите си истински индианец танцьор, но когато старият индианец изтеглил чертата в пръстта и я нарекъл граница, тя се разколебала. После направо се изплашила, когато той й казал, че тази граница е само за нея и че щом веднъж я прекрачи, няма да има начин да се върне назад.

Индианецът очевидно забелязал как тя се вцепенила и опитал да я успокои. Любезно я потупал по ръката и я уверил, че докато той е наоколо, нищо лошо няма да й се случи. Границата можела да се обясни, казал й той, като форма на символично възнаграждение за танцьора, защото той не искал пари. Ритуалът бил вместо парите и изисквал тя да прекрачи границата по свое желание.

Старият индианец прекрачил развеселен границата и й казал, че за него това си е чисто индианска измишльотина, но че танцьорът, който ги наблюдава от вътрешността на къщата, трябва да бъде прилъган, след като тя иска да го види как танцува.

Жената Нагуал разправяше как изведнъж толкова се уплашила, че не могла въобще да прекрачи линията. Старецът се помъчил да я придума, като й казал, че прекрачването на границата е от полза за цялото тяло. Като я прекрачвал, не само се чувствал по-млад, но и наистина ставал по-млад — такава сила имала тая граница. И за да демонстрира този момент, той я прекрачил обратно и раменете му тутакси се смъкнали, краищата на устните му увиснали, очите му загубили блясъка си. Жената Нагуал не можеше да отрече разликата, до която водело това прекрачване.

Дон Хуан прекрачил линията трети път. Задишал дълбоко, гърдите му се издули, движенията му станали живи и напети. Жената Нагуал казваше как й минало през ума, че той може да й направи някакво сексуално предложение. Колата й била доста далече, за да изтича до нея. Единственото, което имала възможност да направи, било да си каже наум, че е глупаво да се бои от такъв стар индианец.

После старецът призовал още веднъж разума й и чувството й за хумор. С глас на съзаклятник, който сякаш й разкривал тайна с известна неохота, той й съобщил, че само се преструва на млад, за да угоди на танцьора, и че ако тя не му помогне като прекоси линията, всеки момент той ще припадне от стреса поради това, че не ходи приведен. Прекрачвал няколко пъти назад и напред линията, само за да й покаже какво невероятно усилие влага в цялата тази пантомима.

Жената Нагуал казваше, че умоляващите му очи й разкрили болката, през която преминавало старческото му тяло, за да имитира подмладяването. И за да му помогне и да свърши веднъж завинаги с това, тя прекрачила линията; искала вече да се прибира вкъщи.

В мига, в който прекрачила линията, дон Хуан направил изумителен скок и плавно се понесъл над покрива на къщата. Жената Нагуал разправяше, че полетял като огромен бумеранг. Когато се приземил до нея, тя паднала по гръб. Уплахата й надминавала всичко преживяно от нея до този момент, но също толкова силно било и изумлението й, като съгледала това чудо. Не попитала дори как е постигнал този удивителен подвиг. Искало й се само да изтича до колата си и да се прибере вкъщи.

Старецът й помогнал и се извинил, че я е изиграл. Всъщност, казал той, самият той бил танцьорът и именно полетът му над къщата бил неговият танц. Попитал я дали е обърнала внимание на посоката на полета му. Жената Нагуал извила ръка по посока, обратна на часовниковата стрелка. Той я потупал бащински по главата и й казал, че вниманието й е благоприятен знак. После подхвърлил, че може би си е наранила гърба при падането и че той не може да я остави да си иде, без да е сигурен, че е добре. Най-нахално й разкършил раменете и повдигнал брадичката и тила, сякаш я насочвал как да изпъне гръбнака си. След това я плеснал яко между плешките, изкарвайки буквално целия въздух от дробовете й. За момент тя загубила способност да диша и припаднала.

Когато отново дошла в съзнание, била вече вътре в къщата му. От носа й течала кръв, ушите й бръмчели, дишането й било ускорено, не можела да фокусира погледа си. Той й наредил да поеме осем пъти дълбоко дъх. Колкото повече дишала, толкова по-ясно й ставало всичко. В един момент, казваше ми тя, цялата стая се нажежила до бяло; всичко блестяло в келхибарени отблясъци. Тя направо се вцепенила и вече не можела да диша дълбоко. Кехлибарената светлина била тъй гъста, че напомняла мъгла. После мъглата се превърнала в кехлибарени паяжини. Накрая те се разсеяли, но светът останал доста дълго равномерно кехлибарен.

Тогава дон Хуан захванал да й говори. Извел я от къщата и й показал как светът е разделен на две половини. Лявата страна била ясна, а дясната — забулена в кехлибарена мъгла. Казал й колко чудовищно е да се мисли, че светът е разбираем или че ние сме разбираеми. Това, което тя забелязва, казал й той, е загадка, тайна, която човек може да приеме само в смирение и страхопочитание.

А после й разкрил правилото. Умът й бил толкова прояснен, че тя разбрала всичко, което й казал. Правилото й изглеждало правдоподобно и съвсем закономерно.

Обяснил й, че двете страни на едно човешко същество са напълно отделни една от друга и че е нужна огромна самодисциплина и решителност, за да бъде разчупен този печат и да се премине от едната страна в другата. Двойното същество има голямо предимство: обстоятелството, че си двоен, позволява сравнително лесно придвижване между отделенията на дясната страна. Големият недостатък на двойните същества е в това, че, тъй като имат две отделения, те са заседнали, консервативни, страхуват се от всяка промяна.

Дон Хуан й казал, че намерението му било да я накара да се придвижи от крайното дясно отделение към по-бистрата, по-отчетлива ляво-дясна страна, но вместо това, по някакъв необясним обрат, ударът му я изпратил през цялата й двойност, от всекидневната й крайна дясна страна до крайната й лява страна. Четири пъти се опитвал да я върне в нормалното състояние на съзнанието, но без успех. Ударите му й помогнали обаче да включва и изключва по желание възприемането на стената от мъгла. Макар да нямал това предвид, дон Хуан имал право, като казвал, че линията за нея е еднопосочна граница. Щом веднъж я прекрачила, точно както Силвио Мануел, никога не се върнала обратно.

Когато дон Хуан изправи жената Нагуал лице в лице с мен, никой от нас не знаеше за съществуването на другия и все пак моментално усетихме, че сме познати един на друг. От собствен опит дон Хуан знаеше, че утехата, която двойните същества изпитват във взаимната си компания, е неописуема и прекалено краткотрайна. Каза ни; че сме събрани от сили, неразбираеми за нашия разум, и че единственото, което нямаме, е времето. Всяка минута можела да бъде последна, затова трябвало да се изживее с дух.

Щом дон Хуан ни събра, на него и воините му им оставаше единствено да намерят четири жени прикривачи, трима мъже воини и един куриер, за да бъде сформиран нашият екип. За целта дон Хуан намери Лидия, Жозефина, Ла Горда, Роза, Бениньо, Нестор, Паблито и куриера Елихио. Всеки от тях беше копие в недоразвита форма на членовете от групата на дон Хуан.

12НЕПРАВЕНЕТО НА СИЛВИО МАНУЕЛ

Дон ХУАН И ВОИНИТЕ MV СЕ ЗАЕЛИ да оставят жената Нагуал и мен да приложим правилото в действие — тоест да развием, да разгърнем и да поведем осемте воини към свободата. Всичко изглеждало съвършено и все пак нещо не било наред. Първата група жени воини, които дон Хуан намерил, били сънувачи, а трябвало да бъдат прикривачи. Той не знаеше как да обясни тази аномалия. Можеше само да заключи, че силата била поставила тия жени на пътя му така, че било невъзможно да им откаже. Имаше още една поразителна аномалия, още по-обезпокоителна за дон Хуан и групата му: три от жените и трима от мъжете воини били неспособни да навлязат в състояние на повишено съзнание, въпреки титаничните усилия на дон Хуан. Били съвсем изпаднали, извън фокус, и не можели да разчупят печата, мембраната, която разделяла двете им страни. Дадено им било прозвището пияници, защото се препъвали наоколо без никаква мускулна координация. Куриерът Елихио и Ла Горда били единствените с изключителна степен на съзнание, и по-специално Елихио, който бил на равнището на всеки от хората на дон Хуан.

Трите момичета се скупчили ведно и направили непоклатимо звено. Същото направили и тримата мъже. Групи по трима, след като правилото предписвало четирима, било нещо прокобно, вещаело зло. Числото три е символ на динамиката, промяната, движението и преди всичко на съживяването.

Правилото вече не служело като карта. И все пак нямало начин да е извършена грешка. Дон Хуан и воините му заспорили, че силата не допуска грешки. Умували по този въпрос в своето сънуване и виждане. Чудели се дали не са прибързали и просто не са видели, че трите жени и тримата мъже са негодни.

Дон Хуан ми беше доверил, че пред него стоели два съществени въпроса. Единият бил прагматичният проблем за нашето пътешествие сред тях. Другият бил въпросът за валидността на правилото. Техният покровител ги бил насочил към убедеността, че правилото обхваща всичко, което може да засяга един воин. Той обаче не ги бил подготвил за евентуалността, че правилото може да се окаже неприложимо.

Ла Горда каза, че жените от групата на дон Хуан никога не са имали проблем с мен; били объркани единствено мъжете. За тях било неразбираемо и неприемливо правилото да не действа в моя случай. Жените обаче били уверени, че рано или късно причината за моето появяване сред тях ще се изясни. Бях наблюдавал как жените се предпазват от емоционални вълнения, външно изцяло необвързани с резултата. Те, изглежда, знаеха без ни най-малко съмнение от страна на разума, че моят случай по някакъв начин е включен в правилото. В крайна сметка аз определено им бях помогнал, приемайки ролята си. Блгодарение на жената Нагуал и мен дон Хуан и групата му бяха завършили своя цикъл и бяха почти свободни.

Отговорът им се явил най-накрая с помощта на Силвио Мануел. Неговото виждане разкрило не че трите сестрички и Хенаросите са негодни, а по-скоро, че аз не съм подходящият Нагуал за тях. Бил съм неспособен да ги водя, защото съм имал неподозирана конфигурация, която не съвпадала с образеца, изискван от правилото; една конфигурация, която дон Хуан като ясновидец бе пропуснал. Моето сияйно тяло изглеждало като че притежава четири отделения, докато в действителност те били само три. Имало друго едно правило — за така наречения „триделен Нагуал“. Аз съм принадлежал именно към това друго правило. Силвио Мануел казвал, че съм като птица, излюпена под топлината и грижите на птици от съвършено различен вид. Всички те все още били длъжни да ми помагат, както и аз бях длъжен да правя всичко за тях, но въпреки това не бях един от тях.

Дон Хуан беше поел отговорността за мен, защото той ме бе довел сред тях, но присъствието ми там ги принуждаваше да се напрягат максимално в търсенето на две неща: обяснение за това какво правех между тях, и разрешение на проблема как да постъпят.

Силвио Мануел беше уцелил много бързо начина, по който да ме измести от средата им. Беше се заел със задачата да ръководи този свой план, но тъй като нямаше нито търпението, нито енергията лично да се справи с мен, беше изпратил дон Хуан като свой заместник да го стори. Целта на Силвио Мануел била да ме подготви за момента, когато ще ми се представи куриер, носещ правилото, отнасящо се за триделния Нагуал. Разправяше, че не на него се полага ролята да разкрива тази страна на правилото. Аз трябваше да изчакам, точно както и всички други трябваше да изчакат подходящия момент.

Съществуваше още един сериозен проблем, който внасяше още по-голямо объркване. Беше свързан с Ла Горда и с продължителното й съжителство с мен. Ла Горда бе приета в моя екип като южна жена. Поръчители за това бяха дон Хуан и останалите от неговите ясновидци. Тя беше, изглежда, в същата категория като Сесилия, Делия и двете жени куриери. Сходството помежду им беше безспорно. После Ла Горда изгуби цялото си повърхностно тегло и изтъня до половината от размерите си. Промяната беше тъй радикална и дълбока, че тя направо се превърна в нещо друго.

Беше останала за дълго незабелязана, просто защото всички други воини бяха прекалено заети с моите затруднения да й обръщам някакво внимание. Промяната в нея обаче беше тъй драстична, че те се видяха принудени да се съсредоточат върху нея, и това, което видяха, беше, че тя съвсем не е южна жена. Обемистото й тяло ги беше подвело при предишното им виждане. Чак тогава те си спомниха, че още от първия момент на идването си сред тях Ла Горда не можеше да се разбира истински нито със Сесилия, нито с Делия, нито с другите южни жени. От друга страна, тя беше крайно очарована и спокойна с Нелида и Флоринда, защото фактически през цялото време е била като тях. Това означаваше, че в моя екип има две северни сънувачки, Ла Горда и Роза — крещящо несъответствие с правилото.

Дон Хуан и воините му бяха повече от смутени. Възприемаха всичко, което се случваше, като прокоба, като указание за непредвидим обрат, който нещата поемат. И тъй като не можеха да приемат идеята правилото да е накърнено от човешка грешка, допускаха, че са били накарани да сгрешат вследствие на някаква върховна заповед по причина, трудна за проумяване, но реална.

Замислиха се над въпроса какво да правят по-нататък, но преди някой от тях да стигне до отговора, една истинска южна жена, доня Соледад, се появи в картината с такава сила, че вече им беше невъзможно да й откажат. Тя съответстваше изцяло на правилото. И беше прикривач.

Известно време присъствието й ни разсейваше. Тя сякаш се готвеше да ни изтегли до различно ниво. Предизвикваше буйно раздвижване. Флоринда я пое под крилото си, за да я напътства в изкуството на прикриването. Но колкото и хубаво да беше това, то не бе достатъчно да запълни странната загуба на енергия, която сякаш нарастваше.

И тогава един ден Силвио Мануел заяви, че в своето сънуване бил получил съвършен план. Беше силно въодушевен и се зае да обсъжда подробностите с дон Хуан и другите воини. Жената Нагуал бе включена в обсъжданията, аз — не.

Това ме накара да се усъмня, че не искат аз да разбера какво е открил за мен Силвио Мануел.

Изразих подозренията си пред всеки от тях. Всичките ми се изсмяха, с изключение на жената Нагуал, която ми каза, че съм прав. В сънуването на Силвио Мануел била разкрита причината за моето присъствие сред тях, но аз трябвало да се примиря със съдбата си, която била да не знам естеството на задачата си, преди да съм готов за нея.

Тонът и беше тъй категоричен, че можех само да приема думите й, без да задавам въпроси. Струваше ми се, че ако дон Хуан и Силвио Мануел ми бяха казали същото, нямаше да се примиря толкова лесно. Тя ми обясни и това, че не се съгласила с дон Хуан и другите — според нея трябвало да бъда осведомен за общата цел на действията им, дори и само за да избегна ненужните търкания и непокорството.

Силвио Мануел възнамерявал да ме подготви за моята задача, като ме въведе директно във второто внимание. Планирал серия от смели действия, които щели да възбудят моето съзнание.

В присъствието на всички останали той ми каза, че поема да ме напътства и че ме премества в своята сфера на силата — нощта. Обяснението му беше, че в своето сънуване му били представени множество неправения. Те били предназначени за екип, съставен от Ла Горда и мен като правещи, и от жената Нагуал като надзирател.

Силвио Мануел изпитваше някакво страхопочитание към жената Нагуал и говореше за нея само с възхищение. Каза, че тя е в отделен, самостоятелен клас. Можела да действа заедно с него или с всеки друг от воините в групата му. Нямала опит, но когато й се наложело, можела да борави с вниманието си. Призна още, че смелостта й била голяма загадка за него, каквато била и моето присъствие сред тях, и че нейното чувство за цел и убеждението й били тъй изострени, че лично аз не бих й пасвал. Всъщност той помоли Ла Горда да ми окаже специална подкрепа, за да устоя на контакта с жената Нагуал.

За първото ни неправене Силвио Мануел измайстори дървен сандък, голям колкото да побере Ла Горда и мен, седнали гръб o гръб с вдигнати колене. Сандъкът имаше капак от летвички, през който да влиза въздух. Ла Горда и аз трябваше да се наместим вътре и да седим в пълна тъмнина и пълно мълчание, без да заспиваме. Най-напред ни остави да влизаме в сандъка за кратки периоди; след това започна да увеличава времето, докато свикнем с процедурата, така че да можем да прекарваме цялата нощ вътре, без да се движим или задрямваме.

Жената Нагуал седеше при нас, за да е сигурна, че няма да променяме нивото на съзнание поради умората. Силвио Мануел обясни, че естествената ни тенденция при необичайни условия на стрес е да преминаваме от състояние на повишено съзнание към нормалното ни състояние и обратно.

Общият ефект от неправенето всеки път, когато го изпълнявахме беше някакво неизпитвано досега чувства на отмора, което за мен беше крайно озадачаващо, тъй като ние никога не заспивахме по време на целонощните ни бдения. Приписвах усещането за почивка на факта, че бяхме в състояние на повишено съзнание, но Силвио Мануел твърдеше, че едното няма нищо общо с другото и че чувството за почивка е резултат от сядането с вдигнати колене.

При второто неправене трябваше да легнем на земята, свити като кучета, почти в ембрионална поза, обърнати на лявата страна, с чела върху свитите ни ръце. Силвио Мануел настояваше да държим очите си колкото можем по-дълго затворени и да ги отворим едва когато той ни каже да сменим положението си и да легнем на дясната си страна. Целта на това неправене била да се позволи на сетивата ни за чуване да се отделят от сетивата ни за гледане. Както и преди, той увеличаваше постепенно продължителността на времето, докато можехме да прекарваме цялата нощ в слухово бдение.

Едва тогава Силвио Мануел беше вече готов да ни премести в друга сфера на дейност. Обясни, че при първите две неправения сме били разбили някаква възприятийна бариера, докато сме били прилепени до земята. По аналогия той сравни човешките същества с дърветата. Били сме като подвижни дървета. Вкоренени сме били някак в земята; корените ни били преносими, но това не ни освобождавало от земята. Казваше, че за да постигнем равновесие, трябва да извършим три неправения, докато се люлеем във въздуха. Ако съумеем да канализираме нашето намерение, докато висим от някое дърво, стегнати в кожен хамут, ще направим триъгълник с нашето намерение; триъгълник, чиято основа е земята, а върхът му е във въздуха. Силвио Мануел мислеше, че с първите две неправения ще съберем внимание до точката, когато ще можем съвършено да извършим третото от самото начало.

Една нощ той окачи Ла Горда и мен на два отделни хамута, които приличаха на висящи столчета. Седнахме в тях и той ни заповдига с помощта на макара на най-високите големи клони на огромно дърво. От нас се искаше да обърнем внимание на съзнанието на дървото, което според него щеше да ни даде сигнал, тъй като ние му бяхме гости. После накара жената Нагуал да остане на земята и през цялата нощ от време на време да вика имената ни.

Докато висяхме така от дървото през тия безброй пъти, изпълнявайки неправене, ние изпитвахме някакъв превъзходен приток на физически усещания, подобни на леки зареждания с електрически импулси. През първите три-четири опита дървото сякаш протестираше срещу нахалството ни; после импулсите се превърнаха в сигнал за покой и равновесие. Силвио Мануел ни казваше, че съзнанието на дървото черпи хранителни сокове от недрата на земята, докато съзнанието на подвижните същества го черпи от повърхността й. В дървото нямало настървение, докато движещите се същества са препълнени с такова.

Задоволството му идваше от това, че когато сме поставени в състояние на покой в мрака, възприятието ни е сполетяно от страхотен трус. Тогава приоритет има нашето чуване и ние можем да уловим сигналите от всички живи и съществуващи цялости около нас — не само с чуването си, но и с комбинацията от слуховите и визуалните ни сетива в същия ред. Казваше още, че в тъмното, особено докато човек виси, очите остават в подчинение на ушите.

Беше абсолютно прав, както установихме с Ла Горда. Посредством упражненията в третото неправене, Силвио Мануел даваше ново измерение на възприемането ни на околния свят.

Освен това той ни казваше, че следващият комплект от три неправения е съществено различен и по-сложен. Щял да се занимава с изучаването на това как да се оправяме с другия свят. Задължително било да максимизираме този ефект, като придвижим времето си за действие към вечерта или предутринния здрач. Казваше ни още, че първото неправене от втората група имало две фази. В първата фаза трябва да се поставим в най-изостреното си състояние на повишено съзнание, за да уловим стената от мъгла. След като това бъде постигнато, фаза номер две се състои в това да се спре въртенето на тази стена, за да се пристъпи в света между двете успоредни линии.

Предупреждаваше ни, че целта му е да ни постави направо във второто внимание без никаква интелектуална подготовка. Искаше да изучим лабиринтите без да разбираме с разума си какво правим. Твърдеше, че един магически елен или магически койот може да се справи с второто внимание без никакъв интелект. Чрез умишлена практика в пътуването зад стената от мъгла ние щяхме да претърпим рано или късно постоянна промяна в тоталните си същества, промяна, която да не накара да приемем, че светът между успоредните линии е реален, защото е част от тоталния свят, също както нашето сияйно тяло е част от нашето тотално същество.

Силвио Мануел твърдеше също, че е използвал Ла Горда и мен, за да изпробва възможността някой ден да помогнем на останалите ученици, като ги въведем в другия свят, в който случай те ще могат да придружат Нагуала Хуан Матус и групата му в тяхното окончателно пътуване. Обясняваше, че тъй като жената Нагуал трябва да напусне този свят заедно с Нагуала Хуан Матус и воините му, учениците трябва да я последват, защото тя е единственият им водач в отсъствието на мъж Нагуал. Уверяваше ни, че тя разчитала на нас и че това била причината да надзирава работата ни.

Силвио Манеул ни накара с Ла Горда да седнем на земята в задната част на къщата му, където бяхме извършили всички неправения. Нямахме нужда от помощта на дон Хуан, за да навлезем в най-изостреното си състояние на съзнание. Почти веднага видях стената от мъгла. Ла Горда също я видя; но колкото и да опитвахме, не можехме да спрем въртенето й. Всеки път, щом си раздвижех главата, стената се раздвижваше ведно с нея.

Жената Нагуал можеше да я спре и да премине през нея, но въпреки всичките си усилия, не можеше да ни вземе със себе си. Накрая дон Хуан и Силвио Мануел трябваше да спрат стената вместо нас и физически да ни изблъскат през нея. Усещането, което изпитвах, навлизайки в стената от мъгла, беше сякаш извиваха тялото ми като сплитките на въже.

От другата страна беше ужасната безлюдна равнина с малки заоблени пясъчни дюни. Около нас се диплеха ниски жълтеникави облаци, но не се виждаше нито небе, нито хоризонт; видимостта беше нарушена от кълбета бледожълта пара. Трудно беше да се върви. Налягането изглеждаше много по-силно от това, на което бе свикнало тялото ми. Ла Горда и аз вървяхме без никаква цел, но жената Нагуал като че знаеше накъде върви. Колкото повече се отдалечавахме от стената, толкова по-тъмно ставаше и по-трудно се ходеше. С Ла Горда вече не можехме да вървим изправени. Трябваше да пълзим. Губех сили, същото ставаше и с Ла Горда; наложи се жената Нагуал да ни издърпа назад до стената и да ни измъкне оттам.

Повторихме пътешествието си безброй пъти. Отначало ни помагаха дон Хуан и Силвио Мануел, като спираха стената от мъгла, но след това и Ла Горда, и аз започнахме да се справяме почти колкото жената Нагуал. Научихме се да спираме въртенето на тази стена. Стана съвсем естествено. Аз лично един път осъзнах, че ключът е в намерението ми, в определен аспект от намерението ми, защото такава беше моята воля. Беше някакво силно желание, съсредоточено в центъра на тялото ми. Беше някаква особена нервност, която ме караше да потръпвам, и не след дълго се превърна в сила, която не само спря стената, но накара част от тялото ми неволно да се обърне на деветдесет градуса надясно. В резултат на това за миг имах две гледни точки. Гледах света, разделен на две от стената от мъгла, и в същото време се взирах право в едно кълбо от жълтеникава пара. Последната гледка започна да преобладава и нещо ме дръпна в мъглата и ме отведе през нея отвъд.

Другото, което научихме, беше да разглеждаме мястото като реално; пътешествията ни придобиха за нас фактуалността на екскурзия в планините или морско пътешествие с платноходка. Безлюдната равнина с подобните на пясъчни дюни могилки беше за нас реална като всяка друга част на света.

Ла Горда и аз изпитвахме рационалното чувство, че тримата прекарваме цяла вечност в света между успоредните линии, и все пак бяхме неспособни да си спомним какво точно ни беше пренесло там. Спомняхме си ужасяващите моменти, когато трябваше да тръгнем, за да се върнем в света на нашето всекидневие. Тези моменти винаги ни причиняваха потресаваща мъка и несигурност.

Дон Хуан и всичките му воини следяха усилията ни с огромно любопитство, но имаше един, който неизвестно защо отсъстваше от всичките ни дейности; това беше Елихио. Макар и сам несравним воин, който може да се мери само с воините от групата на дон Хуан, той никога не взимаше участие в нашите битки, нито ни помагаше по някакъв начин.

Ла Горда твърдеше, че Елихио е успял да се присламчи към Емилито и така директно до Нагуала Хуан Матус. Той никога не ставаше част от нашия проблем, защото можеше да навлезе във второто внимание без да му мигне окото. За него пътешествията в пределите на второто внимание бяха все едно да щракне с пръсти.

Ла Горда ми напомни за деня, когато необичайните дарби на Елихио му бяха позволили да открие, че аз не съм техен човек, дълго преди някой друг да бе прозрял истината.

Седях пред задната вратичка на къщата на Висенте в Северно Мексико, когато отнякъде внезапно се бяха появили Емилито и Елихио. Всички възприемаха като съвсем обичайни изчезванията на Емилито за дълги периоди от време; появеше ли се отново, възприемаха го нормално като завърнал се от дълго пътешествие. Никой не му задаваше въпроси. Той съобщаваше за откритията си най-напред на дон Хуан, а след това и на всеки, който пожелаеше да ги чуе.

В този ден ми се стори, че Емилито и Елихио току-що бяха влезли в къщата през задната врата. Емилито беше по-поривист отвсякога. Елихио си беше същият — мълчалив и мрачен. Винаги си бях мислел, че изключителната личност на Емилито превъзхожда Елихио и това прави последния още по-навъсен.

Емилито влезе да потърси дон Хуан, а Елихио се обърна най-приятелски към мен. Усмихна се и ме доближи. Прегърна ме през раменете и доближи уста до ухото ми да ми пошепне, че е разчупил печата на успоредните линии и може вече да навлезе в нещо, което Емилито наричал „слава“.

Продължи да ми обяснява някои неща за славата, които бях неспособен да проумея. Сякаш умът ми не можеше да се съсредоточи върху периферията на това събитие. След като ми го обясни, Елихио ме хвана за ръката и ме накара да застана по средата на дървената тераска, загледан в небето с леко вдигната брадичка. После застана от дясната ми страна в същото положение като мен. Каза ми да се отпусна и да падна назад под тежестта на темето си. Отзад нещо ме грабна и ме дръпна надолу. Зад мен сякаш имаше бездна. Паднах в нея. И тогава изведнъж се озовах в безлюдната равнина с подобните на дюни могилки.

Елихио ме подкани да вървя след него. Каза ми, че ръбът на славата е отвъд възвишенията. Вървях с него, докато вече не можех да се движа. Той тичаше пред мен без никакво усилие, сякаш беше от въздух. Застана на върха на огромна могила и посочи отвъд. Дотича пак при мен и ме помоли да пропълзя нагоре по склона, за който беше казал, че е ръбът на славата. Беше може би само на триста-триста и петдесет метра от мен, но аз не можех да мръдна нито сантиметър повече.

Опита се да ме изтегли нагоре; не успя да ме помръдне. Теглото ми се беше увеличило сякаш стократно. Накрая Елихио трябваше да призове дон Хуан и групата му. Сесилия ме повдигна на раменете си и ме отнесе.

Ла Горда добави, че Емилито накарал Елихио да направи това. Емилито действал според правилото. Моят куриер пък се беше запътил към славата. Задължен беше да ми я покаже.

Спомнях си напрегнатото очакване, изписано по лицето на Елихио, и усърдието му, с което ме подканваше да направя последната стъпка, за да съгледам славата. Спомнях си също тъгата и разочарованието му, когато се провалих. Той вече никога не ми проговори.

Ла Горда и аз бяхме така погълнати от нашите пътешествия зад стената от мъгла, че бяхме забравили за задължението си относно следващото неправене от серията на Силвио Мануел. Той ни казваше, че то може да бъде опустошително и че се състои в пресичането на успоредните линии със сестричките и тримата Хенароси направо през входа към света на тоталното съзнание. Не включи доня Соледад, защото неговите неправения били само за сънувачи, а тя беше прикривач.

Силвио Мануел добави, че очаква от нас да опознаем третото внимание, като непрекъснато се поставяме в краката на Орела. Подготви ни за сблъсъка; обясни, че пътешествията на един воин из безлюдните пясъчни дюни са подготвителна стъпка за истинското прекосяване на границите. За да се осмели да премине зад стената от мъгла, докато е в състояние на повишено съзнание или докато прави сънуването, воинът използва само една много малка част от тоталното си съзнание, а за да премине телесно в другия свят, той ангажира тоталното си същество.

Силвио Мануел беше приел идеята да използва моста като символ на истинското прекосяване. Според неговите разсъждения мостът е в съседство с някое място на силата; а местата на силата са процепи, коридори към другия свят. Той мислеше, че е възможно ние с Ла Горда да сме придобили достатъчно сила, за да издържим едно зърване на Орела.

Заяви ни, че е мой личен дълг да събера трите жени и тримата мъже и да им помогна да изпаднат в най-изостреното си състояние на съзнание. Това беше най-малкото, което можех да направя за тях, тъй като бях вероятно виновен за унищожаването на шансовете им за свобода. Той придвижи времето ни за действие към часовете точно преди зората, или утринния здрач. Направих опит да ги накарам да изместят съзнанието си, както беше направил с мен дон Хуан. Тъй като нямах представа как да обработя телата им или какво точно да направя с тях, приключих, като ги заудрях по гърбовете. След няколко жестоки опита от моя страна, най-накрая се намеси дон Хуан. Подготви ги възможно най-добре и ми ги предаде да ги водя като стадо животни по мост. Задачата ми беше да ги прекарам един след друг по тоя мост. Мястото на силата беше на южната страна — много съществено предзнаменование. Силвио Мануел реши да премине пръв, да ме изчака да му ги предам и после да ни поведе като група към неизвестното.

Силвио Мануел прекоси, последван от Елихио, който дори не се обърна да ме погледне. Държах в стегната група шестимата ученици в северната част на моста. Всички бяха ужасени: по едно време се откъснаха от мен и се пръснаха в различни посоки. Улових една по една трите жени и съумях да ги предам на Силвио Мануел. Той ги задържа на входа на процепа между световете. Тримата мъже се оказаха прекалено бързи за мен. Пък и аз бях твърде уморен, за да ги гоня.

Насочих поглед за указание към дон Хуан. Той и останалата част от групата му, както и жената Нагуал, се бяха скупчили заедно и ме гледаха; бяха ме примамили с поглед да подгоня или жените, или мъжете, и се подиграваха на неумелите ми опити. Дон Хуан ми кимна с глава да не обръщам внимание на тримата мъже и да прекося заедно с Ла Горда към Силвио Мануел.

Пресякохме. Силвио Мануел и Елихио като че ли държаха вертикално някакъв процеп с размерите на човек. Жените изтичаха и се скриха зад Ла Горда. Силвио Мануел ни повика да пристъпим в отвора. Аз му се подчиних. Жените обаче не се подчиниха. Отвъд този вход нямаше нищо. И все пак беше пълно догоре с нещо, което беше нищо. Отворих широко очи; всичките ми сетива бяха нащрек. Напрегнах се да видя какво има пред мен. Но пред мен нямаше нищо. Или ако имаше нещо, не можех да схвана какво е. Сетивата ми нямаха такова разпределение, каквото бях свикнал да считам за съществено. Всичко идваше към мен изведнъж или по-скоро това нищо идваше при мен на степен, каквато никога досега, а и след това, не бях изпитвал. Почувствах как тялото ми се разкъсва на части. Някаква сила от дълбините ми се мъчеше да излезе навън. Аз се разбивах и то съвсем не фигуративно. Внезапно усетих някаква човешка ръка, която ме измъкна преди съвсем да се разпадна.

Жената Нагуал беше прекосила и ме беше спасила. Елихио не бе имал възможност да помръдне, защото държеше отвора, а Силвио Мануел здраво стискаше четирите жени за косите им, по две във всяка ръка, готов да ги захвърли.

Предположих, че цялата тази случка е продължила не по-малко от четвърт час, но в оня момент въобще не ми беше хрумнало да се безпокоя за хората около моста. Времето, кой знае как, бе спряло. Точно както бе спряло, когато се бяхме върнали на моста по пътя си към Мексико Сити.

Силвио Мануел разправяше, че макар опитът да изглежда като провал, всъщност бил пълен успех. Четирите жени наистина видели отвора и през него — другия свят; а това, което изпитах аз вътре, беше истинско усещане за смърт.

— Няма нищо нито величествено, нито спокойно в смъртта — каза ми той. — Защото истинският ужас започна в момента на умирането. С онази неизчислима сила, която ти почувства вътре, Орелът ще изстиска от теб всяко пламъче от твоето съзнание, което някога си имал.

Силвио Мануел подготви Ла Горда и мен за още един опит. Обясни, че местата на силата са действителни дупки в нещо като балдахин, който не позволява на света да загуби своята форма. Едно място на силата може да се използва едва когато човек събере достатъчно сила във второто внимание. Каза ни също, че ключът за отстояването на присъствието на Орела е потентността на човешкото намерение. Не можеше да обясни обаче какво е намерение. Шегуваше се, че само Нагуалът Хуан Матус може да го обясни, но в момента не бил при нас.

За зла участ следващият ни опит не се състоя, защото бях с напълно изчерпана енергия. Беше бърза и опустошителна загуба на жизненост. Изведнъж се бях оказал толкова слаб, че припаднах в къщата на Силвио Мануел. Попитах Ла Горда дали знае какво се беше случило след това; самият аз нямах никаква представа. Ла Горда каза, че Силвио Мануел разправил на всичките как Орелът ме отделил от тяхната група и как накрая съм бил готов те да ме подготвят за изпълнението на предначертанията на моята съдба. Планът му бил да ме заведе в света между успоредните линии, докато съм в безсъзнание, и да остави оня свят да изсмуче от тялото ми цялата останала безполезна енергия. Идеята му издържаше преценката на всичките му другари, защото според правилото човек можеше да навлезе там само осъзнато. Да влезеш в безсъзнание води до смърт, тъй като в състоянието на безсъзнание силата на живота се изчерпва поради физическия натиск на оня свят.

Ла Горда добави, че не я взели с мен. Но Нагуалът Хуан Матус й разказал, че щом съм бил изпразнен от жизнената си енергия, т.е. практически мъртъв, всички те един след друг вдъхнали нова енергия в тялото ми. Всеки, който има сила за живот в оня свят, може да я дава на другите, като им я вдъхва. Чрез дъха тя се разнася по всички места, където има точки за съхранение. Пръв ми вдъхнал сила Силвио Мануел, а после жената Нагуал. Останалата част от мен била възобновена от всички членове от групата на Нагуала Хуан Матус.

След като ми вдъхнали от своята енергия, жената Нагуал ме извела от мъглата и ме отнесла в дома на Силвио Мануел. Оставила ме на земята с глава на югоизток. Ла Горда казваше, че съм имал вид на умрял. Тя, Хенаросите и сестричките също били там. Жената Нагуал им обяснила, че съм болен, но че един ден ще се съвзема и ще им помогна да намерят свободата си, защото самият аз нямало да се освободя преди да сторя това. После Силвио Мануел ми дал от своя дъх и ме възвърнал към живот. Именно затова тя и сестричките си спомняли, че той е моят господар. Отнесъл ме до леглото и ме оставил да спя, сякаш нищо не се е случило. След като съм се събудил, аз съм излязъл и вече не съм се върнал. А после тя забравила, защото никой не я тласнал отново в лявата страна. Отишла да живее в града, където по-късно я намерих заедно с останалите. Нагуалът Хуан Матус и Хенаро сформирали две различни домакинства. Хенаро се заел с мъжете; Нагуалът Хуан Матус се погрижил за жените.

Заспал съм с чувството за депресия, отмалял. Когато се събудих, бях се овладял отлично, кипях от живот, бях изпълнен с необикновена и непозната за мен енергия. Доброто ми състояние беше помрачено единствено от думите на дон Хуан, че трябва да се разделя с Ла Горда и сам да се помъча да усъвършенствам вниманието си, докато не настъпи денят, в който да се върна и да й помогна. Каза ми също да не се терзая, нито да се обезсърчавам, защото евентуално носителят на правилото ще ми се представи, за да ми разкрие истинската ми задача.

След това задълго не видях дон Хуан. Когато се върнах, той продължи да настоява да се измествам от дясностранното към лявостранното си съзнание с две цели: първата, за да мога да продължава връзката с неговите воини и жената Нагуал, и второ, за да може той да ме постави под директното наблюдение на Сулейка, с която имах солидно взаимодействие през останалите години от връзката ми с дон Хуан.

Той ми казваше, че причината да ме предостави на Сулейка била, защото според майсторския план на Силвио Мануел за мен трябвало да има два вида напътствия — едно за дясната страна и едно за лявата. Напътствието за дясната страна се отнасяло до състоянието на нормалното съзнание и било свързано с отвеждането ми към рационалното убеждение, че в човешките същества е скрито друг вид съзнание. Дон Хуан отговаряше именно за това напътствие. Напътствието за лявата страна било възложено на Сулейка; то засягало състоянието на повишено съзнание и било свързано изключително с работата по второто внимание. Затова всеки път, когато ходех в Мексико, прекарвах половината от времето си със Сулейка, а другата половина — с дон Хуан.

13ТЪНКОСТИТЕ НА СЪНУВАНЕТО

Дон ХУАН СЕ ЗАЕ СЪС ЗАДАЧАТА да ме въведе във второто внимание, като ми каза, че вече имам голям опит с навлизането в него. Силвио Мануел ме бил завел до самия вход. Имало един недостатък — не ми била дадена достатъчна обосновка. Преди да се осмелят да пристъпят в неизвестното, мъжете воини трябвало да получат сериозни основания за това. Жените воини не били подложени на такова нещо и го правят без никакви колебания, при условие че имат абсолютно доверие в човека, който ги води, независимо кой е той.

Казваше ми още, че трябва да започна с изучаването на тънкостите на сънуването. А после ме остави под наблюдението на Сулейка. Препоръча ми да бъда безупречен и да упражнявам добросъвестно всичко, което съм научил, а преди всичко да бъда безкрайно внимателен и целенасочен в действията си, за да не изтощавам излишно силата на своя живот. Казваше още, че предпоставката за навлизането в която и да е от трите фази на вниманието, е притежаването на житейска сила, защото без нея воините не могат да имат посока и цел. Обясняваше ми, че след като умрем, съзнанието ни също преминава в третото внимание; но само за миг, като пречистващо действие, точно преди Орелът да го погълне.

Ла Горда спомена, че Нагуалът Хуан Матус накарал всички свои ученици да се научат на сънуване. Според нея тази задача била възложена на всички тогава, когато беше възложена и на мен. Тях също ги обучавали отделно за лявата и дясната страна. Каза още, че Нагуалът и Хенаро отначало давали напътствията за състоянието на нормалното съзнание. Щом преценели, че учениците са готови, Нагуалът ги премествал в състояние на повишено съзнание и го оставял със съответните им противоположности. Висенте обучавал Нестор, Силвио Мануел обучавал Бениньо, Хенаро обучавал Паблито. Лидия била обучавана от Хермелинда, а Роза — от Нелида. Ла Горда добави, че тя и Жозефина били оставени на грижите на Сулейка, за да изучат заедно по-фините точки на сънуването, така че някой ден да могат да ми се притекат на помощ. Освен това Ла Горда си направи собствени изводи, че мъжете били заведени и при Флоринда, за да бъдат обучени в прикриване. Доказателство за това била драстичната промяна в поведението им. Преди да си спомни каквото и да било, тя знаела със сигурност, че била обучена в принципите на прикриването, но много повърхностно; не била накарана да се упражнява, докато на мъжете им били дадени практически познания и задачи. Доказвала го промяната в поведението им. Станали безгрижни и весели. Радвали се на живота си, докато тя и другите жени, поради своето сънуване, ставали все по-мрачни и навъсени.

Ла Горда предполагаше, че мъжете били неспособни да си спомнят за напътствията, когато ги бях помолил да ми разкрият познанията си за прикриването, защото го практикували без да знаят какво правят. Тяхната опитност обаче проличавала в общуването им с хората. Били ненадминати артисти, щом се налагало да склонят хората да правят това, което те искат. Чрез своя опит в прикриването, мъжете изучили дори контролираното безумие. Държали се така примерно, като че ли Соледад е майка на Паблито. За всеки външен човек изглеждало, че те са майка и син, настроени един срещу друг, докато в действителност двамата само се правели на такива. Всички им вярвали. Понякога Паблито правел такива изпълнения, че дори сам си вярвал.

Ла Горда признаваше, че всички били повече от стреснати от моето поведение. Не знаели ненормален ли съм или сам съм майстор на контролираното безумие. Проявявал съм бил всички външни признаци, че вярвам на маскарада им. Соледад им казала да не се залъгват, защото наистина съм бил ненормален. На вид съм изглеждал с ума си, но разумът ми бил така помрачен, че не съм можел да се държа като Нагуал. Тя придумала всяка от жените да ми нанесе смъртоносен удар. Казала им, че навремето сам съм го поискал, още когато съм бил с всичкия си.

Ла Горда спомена, че й били нужни няколко години, под напътствията на Сулейка, за да изучи сънуването. Когато Нагуалът Хуан Матус преценил, че вече се е изучила, той я завел при истинската й противоположност — Нелида. Именно Нелида й показала как да се държи в света. Тя я възпитала не само да носи с лекота западните дрехи, но и да има изискан вкус. Затова когато облякла градските дрехи в Оаксака и ме беше изумила със своя чар и изящни обноски, тя вече бе имала опит в подобно преобразяване. Сулейка беше изпитан мой водач в овладяването на второто внимание. Настояваше нашите взаимоотношения да стават само нощем и то в пълен мрак. За мен Сулейка беше само един глас в тъмното, глас, който бележеше началото на всеки наш контакт, като ми нареждаше да фокусирам вниманието си върху думите й и нищо друго. Гласът й беше женският глас, за който Ла Горда твърдеше, че чува в сънуването си.

Сулейка ми беше казала, че ако сънуването трябва да се върши на закрито, най-добре е да става в пълна тъмнина, докато човек седи или лежи на тесен креват, или още по-добре, докато седи в ковчегоподобен сандък. Според нея навън сънуването трябва да става близо до някоя пещера, в пясъчните зони на естествени кладенци или до скала в планината; никога на равно в долината или близо до река, езеро или море, защото равните местности, както и водата били противопоказни на второто внимание.

Всеки от сеансите ми с нея беше пропит от загадъчни обертонове. Тя обясняваше, че най-сигурният начин да улучиш право във второто внимание е с помощта на ритуални действия, монотонно припяване, сложни повторени движения.

Учението й не включваше предварителната подготовка за сънуването, което аз вече бях научил от дон Хуан. Тя допускаше, че който идва при нея, вече знае как да прави сънуването, затова се занимаваше изключително с езотеричните моменти на лявостранното съзнание.

Напътствията на Сулейка започнаха един ден, когато дон Хуан ме заведе в къщата й. Стигнахме там късно следобед. Къщата изглеждаше като изоставена, макар входната врата да се отвори още докато приближавахме. Очаквах да се покажат Сойла или Марта, но на входа нямаше никой. Изпитвах чувството, че който и да ни беше отворил, сигурно много бързо се беше изместил от вратата. Дон Хуан ме въведе вътре в покрития двор и ме накара да седна на една щайга с възглавница, превърната в столче. Възглавницата беше цялата на буци, твърда и много неудобна. Прекарах ръка под нея и напипах остри камъни. Дон Хуан каза, че положението ми е необичайно, защото трябва бързо да изуча фините моменти на сънуването. Твърдата повърхност, върху която седях, ме подсещаше да не позволявам на тялото си да се чувства в нормално седнало положение. Само няколко минути преди да пристигнем в къщата, дон Хуан ме беше накарал да сменя нивата си на съзнание. Казваше, че напътствията на Сулейка трябвало да се провеждат в това състояние, за да постигна необходимата скорост. Нареди ми да се отпусна до самозабрава и да се оставя изцяло на Сулейка. След това ми нареди да съсредоточа погледа си колкото е възможно повече и да запомня всеки детайл на вътрешния двор в обсега на зрението ми. Настояваше също да запомня всеки детайл на вътрешния двор в обсега на зрението ми. Настояваше също да запомня както детайлите, така и чувството, че седя там. След това повтори напътствията си, за да е сигурен, че съм го разбрал. А после излезе.

Стъмни се много бързо и докато седях там, започнах да се притеснявам. Не бях имал достатъчно време да се съсредоточа върху детайлите на вътрешния двор. Точно зад себе си чух нещо да шумоли и внезапно се сепнах от гласа на Сулейка. Тя ми пошепна бързешката да стана и да тръгна след нея. Автоматично й се подчиних. Не виждах лицето й; тя представляваше само някакъв тъмен силует, който вървеше на две крачки пред мен. Заведе ме до една ниша в най-тъмния коридор на къщата. Макар очите ми да бяха свикнали вече на мрака, все още бях неспособен да видя каквото и да е. Препънах се в нещо и тя ми нареди да седна в тесен сандък и да се подпра на нещо, което реших, че е твърда възглавница.

След малко почувствах, че тя се отдръпна на няколко крачки зад мен — нещо, което окончателно ме обърка, тъй като си мислех, че гърбът ми е на няколко сантиметра от стената. Говорейки зад мен, тя ми нареди с тих глас да се съсредоточа върху думите й и да ги оставя да ме водят. Нареди ми и да държа очите си отворени и да ги фиксирам в точка точно пред мен на нивото на очите ми, като ми каза, че тази точка ще започна да се превръща от мрак в ярко и приятно оранжевочервено.

Сулейка говореше много тихо и с равна интонация. Чувах всяка нейна дума. Мракът около мен сякаш бе изрязал идеално всички външни дразнители, които могат да ме разсеят. Чувах думите на Сулейка като във вакуум и тогава установих, че тишината в този коридор съответства точно на тишината вътре в мен.

Тя ми обясни, че сънувачът трябва да започне от цветна точка; в първоначалната атака силната светлина или абсолютният мрак са безполезни за един сънувач. От друга страна цветовете мораво, светлозелено или наситеножълто са изумителни начални точки. Тя лично предпочитала оранжевочервеното, защото от опит знаела, че то предизвиква у нея най-силно усещане за покой. После ме увери, че щом веднъж успея да навляза в оранжевочервения цвят, ще преодолявам постоянно второто внимание, при условие че съумея да осъзнавам поредицата от физически събития.

Нужни ми бяха няколко сеанса с гласа на Сулейка, за да разбера с тялото си какво искаше тя да направи. Предимството ми на човек в състояние на повишено съзнание се състоеше в това, че можех да правя прехода си от състояние на будуване до състояние на сънуване. При нормални обстоятелства този преход е замъглен, но при тези специални обстоятелства аз действително усетих в течение само на един сеанс как ме завладява второто внимание. Първият признак беше необикновено затруднение в дишането ми. Не ставаше дума за затруднение във вдишването и издишването, или че не ми стигаше въздух — по-скоро съвсем изведнъж дишането ми изгуби своя естествен ритъм. Диафрагмата ми започна да се свива, принуждавайки коремната ми област да се движи с голяма скорост ту навътре, ту навън. В резултат се получиха най-бързите кратки вдишвания и издишвания, които някога бях правил. Дишах с долната част на дробовете си и изпитвах огромно налягане в червата. Напразно се опитвах да прекъсна спазмите на диафрагмата си — колкото повече опитвах, толкова по-мъчително ставаше състоянието ми.

Сулейка ми нареди да оставя тялото си да прави това, което е необходимо, и да забравя да го насочвам или контролирам. Поисках да я послушам, но не знаех как. Спазмите, които продължиха навярно десет-петнайсет минути, утихнаха точно така внезапно, както се бяха появили, но бяха последвани от друго непознато, шокиращо усещане. Отначало го почувствах като крайно особен сърбеж, физическо усещане — нито приятно, нито неприятно; напомняше на нервно треперене. Постепенно то се усили до такава степен, че се видях принуден да се съсредоточа върху него, за да определя точното му място в тялото ми. Бях изумен, когато установих, че не беше във физическото ми тяло, а извън него, но въпреки това го усещах.

Не послушах думите на Сулейка, която ми нареждаше да навляза в едно цветно петно, което започваше да се оформя точно на нивото на очите ми, и се отдадох изцяло на изследването на това непознато усещане извън мен. Сулейка сигурно виждаше през това, което преминавах; изведнъж започна да обяснява, че второто внимание принадлежи на сияйното тяло така, както първото внимание принадлежи на физическото тяло. Точката, обясняваше тя, където се събира второто внимание, е разположена точно където Хуан Тума я беше описал при първата ни среща — приблизително на трийсет-четирийсет сантиметра пред средата между стомаха и пъпа и на десет сантиметра вдясно.

Сулейка ми нареди да направя масаж на това място, да го обработя като движа пръстите на двете си ръце точно по тази точка, сякаш свиря на арфа. Уверяваше ме, че рано или късно ще приключа с усещането, че пръстите ми ще се движат по нещо по-плътно, като вода, и че накрая ще усетя сияйната си черупка.

Докато продължавах да движа пръсти, въздухът все повече се сгъстяваше, докато започнах да усещам някаква особена маса. По цялото ми тяло се разнесе неопределена физическа наслада. Реших, че съм напипал някой нерв в тялото си и при този абсурд се почувствах глупаво. Спрях.

Сулейка ме предупреди, че ако не движа пръстите си, ще ме тупне по главата. Колкото по-дълго поддържах това плавно движение, толкова по-близо усещах гъдела. Накрая той стигна до петнайсетина сантиметра от тялото ми. Нещо в мен сякаш се беше сгърчило. Наистина реших, че напипвам вдлъбнатина. След това изпитах ново призрачно усещане. Заспивах и въпреки това бях в съзнание. Нещо в ушите ми бръмчеше, напомняйки ми за шума на булдозер; след това усетих как някаква сила ме претъркулва на лявата страна без да ме събужда. Бях завит на руло много плътно, като пура, и бях натъпкан в гъделичкащата вдлъбнатина. Съзнанието ми остана да се рее, неспособно да се събуди, но тъй стегнато навито, че не можех и да заспя.

Чух гласа на Сулейка да ми казва да се огледам. Не можех да отворя очи, но сетивото ми за пипане ми подсказваше, че се намирам в канавка, легнал по гръб. Чувствах се удобно, на сигурно място. Тялото ми беше толкова стегнато, толкова компактно, че въобще не ми се ставаше. Гласът на Сулейка ми нареди да се изправя и да отворя очи. Не можех да го направя. Каза да си наложа да се движа и че вече не става дума да свивам мускулите си, за да стана.

Помислих, че се е раздразнила от бавните ми движения. И тогава установих, че съм в пълно съзнание, може би повече отколкото през целия си живот. Разсъждавах рационално и въпреки това ми се струваше, че съм дълбоко заспал. Хрумна ми, че Сулейка ме е поставила в състояние на дълбока хипноза. За момент това ме притесни, после вече нямаше никакво значение. Изоставих се на чувството, че се рея, че се нося напълно свободно.

Вече не чувах нищо от това, което тя казваше. Беше така, защото или беше спряла да ми говори, или се бях затворил за всеки звук от гласа й. Не ми се искаше да напускам този приятен пристан. Никога до този момент не се бях чувствал тъй спокоен и удовлетворен. Лежах там без никакво желание нито да ставам, нито да променям нещо. Можех да чуя ритъма на дишането си. Внезапно се събудих.

При следващия ми сеанс със Сулейка тя ми каза, че съм успял съвсем сам да направя хлътване в сияйността си и че да се направи хлътване, означава да се доведе една далечна точка в сияйната ми черупка по-близо до физическото ми тяло, а следователно и по-близо до нейното контролиране. Повтори няколко пъти, че от мига, в който тялото ми се научава да прави това хлътване, то по-лесно навлиза в сънуването. Съгласих се с нея. Бях придобил някакъв особен импулс, усещане, че тялото ми в един момент се е научило да се възпроизвежда. Беше някаква смесица от лекота, сигурност, сънливост, реене без сетива и в същото време абсолютна будност, съзнаване на всичко.

Ла Горда твърдеше, че Нагуалът Хуан Матус години наред се бил мъчил да причини това хлътване в нея и в сестричките, а също и в Хенаросите, така че винаги да могат да фокусират второто си внимание. Казвал й, че обикновено хлътването се постига неочаквано от сънувача, когато това стане възможно, а после сияйната черупка се превръща отново в оригиналната си форма. Но в случая с чираците, тъй като те нямаха за водач Нагуал, хлътването се появявало отвън и ставало постоянна черта на сияйните им тела и много им помагало, но и пречело. Заради него всички се чувствали уязвими и мрачни.

Тогава си спомних как веднъж бях видял и ритнал едно хлътване в сияйните черупки на Лидия и Роза. Бях си помислил, че хлътването е на височината на горната част от външната страна на дясното бедро, или може би точно на ръба на хълбока. Ла Горда обясни, че съм ги ритнал по хлътването на второто им внимание и че едва не съм ги убил.

Ла Горда разправяше, че няколко месеца Жозефина и тя живеели в къщата на Сулейка. Нагуалът Хуан Матус ги бил оставил едни ден при нея, след като ги накарал да преместят нивото на съзнанието си. Не им казал какво ще правят, нито какво да очакват, просто ги оставил сами в коридора на къщата и си тръгнал. Останали да седят там, докато се стъмнило. И тогава при тях дошла Сулейка. Те не я виждали, но чували гласа й, сякаш им говорела от точка в стената.

От момента, в който ги поела, Сулейка била много взискателна. Още там ги накарала да се съблекат и наредила и на двете да се напъхат в плътни мъхести памучни чували и да облекат някакви подобни на пончо одежди, които се въргаляли по пода. Покривали ги от главата до петите. След това им наредила да седнат, опрели гърбове една o друга, на чердже в същата ниша, където бях седял и аз. Съобщила им задачата — да се взират в тъмното, докато започне да придобива някакъв оттенък. След множество сеанси те наистина започнали да виждат цветове в мрака и тогава Сулейка ги карала да седят една до друга и да се взират в една и съща точка.

Ла Горда ми казваше, че Жозефина се научила много бързо и че една нощ драматично навлязла в петното от оранжевочервено, като физически се избушила от пончото. Ла Горда решила, че или Жозефина се е пресегнала за цветното петно, или то е стигнало до нея. В резултат на това в същия миг Жозефина се измъкнала от пончото. Оттогава нататък Сулейка ги държала отделени и Ла Горда започнала своето бавно, самотно обучение.

Разказът на Ла Горда ме накара да си припомня, че и на мен Сулейка ми беше наредила да навлека някаква пухкава одежда. Всъщност думите, с които тя ми заповядваше да навличам дрехата, ми разкриваха причината за употребата й. Нареждаше ми да усещам пухкавостта й по голата си кожа, особено по кожата на прасците. Повтаряше непрекъснато, че човешките същества имат превъзходен център за възприемане от външната страна на прасците и че ако кожата в тази област бъде накарана да се отпусне или да се успокои, обсегът на нашите възприятия ще се разшири дотолкова, че ще бъде невъзможно да се проумее с разума. Дрехата наистина беше много мека и топла и внушаваше изключителното усещане за приятно отпускане в краката. Нервните окончания на прасците ми бяха силно стимулирани.

Ла Горда ми съобщи, че имала същото усещане на физическо удоволствие. Стигна дори дотам да ми каже, че именно силата на това пончо я насочило да намери петното с оранжевочервения цвят. А дрехата й беше направила толкова силно впечатление, че тя си ушила сама същата, като прекопирала оригиналния модел, но въздействието й не било същото, макар все пак да й носело усещането за спокойствие и удобство. С Жозефина стигнали дори дотам, че прекарвали цялото си свободно време с пончо на гърба, което тя била ушила и за двете.

Лидия и Роза също били поставяни в такава дреха, но те не я харесали особено. Не я харесвах и аз.

Ла Горда обясняваше причината за своята и на Жозефина привързаност — това било пряко последствие от намирането на цвета на сънуването им, докато били под наметалото. Казваше още, че причината за моето безразличие се криела във факта, че аз въобще не съм навлязъл в оцветената област — по-скоро оцветяването било дошло при мен. Права беше. Нещо друго покрай гласа на Сулейка ми беше продиктувало резултата от тази подготвителна фаза. Най-вероятно Сулейка ме беше превела през същите етапи, през които беше превела Ла Горда и Жозефина. Бях се взирал в мрака в продължение на много сеанси и вече можех да съгледам петното на оцветяване. Всъщност бях станал свидетел на цялостната му метаморфоза — от пълния мрак до точно очертаното петно със силна яркост, а след това бях разлюлян от външния гъдел, върху който съсредоточих вниманието си, докато накрая навлязох в състоянието на будност в покой. Именно тогава за пръв път се потопих в оранжевочервеното оцветяване.

След като се научих да оставам като в безтегловност между съня и будуването, Сулейка като че забави крачка. Дори повярвах, че вече не бърза толкова да ме извади от това състояние. Оставяше ме така, без да се намесва, и нито веднъж не ме попита за нищо, може би защото гласът й беше само за да ми нарежда, а не да ми задава въпроси. Всъщност ние никога не разговаряхме, най-малкото не така, както разговарях с дон Хуан.

Докато бях в състояние на будност в покой, в един момент осъзнах, че за мен е безполезно да седя така и че независимо колко ми е приятно, ограниченията на това състояние са безспорни. И тогава изпитах треперене по цялото си тяло и отворих очи, или по-скоро очите ми се отвориха от самосебе си. Сулейка се взираше в мен. В миг се обърках. Помислих, че съм се събудил, а не бях очаквал да се срещна лице в лице с нея. Бях свикнал да слушам единствено гласа й. Учуди ме също, че вече не беше нощ. Огледах се. Не бяхме в къщата на Сулейка. А след това ме порази прозрението, че сънувам, и се събудих.

След това Сулейка се зае с друга страна на обучението. Научи ме как да се движа. Започна напътствията си, като ми заповяда да поставя съзнанието си в централната точка на тялото си. При мен централната точка се намира под долния край на пъпа ми. Нареди ми да я прекарвам по пода, тоест да люлея корема си по пода така, все едно че на него е прикрепена метла. По време на безбройните сеанси аз се опитвах да усвоя всичко, което гласът й ме подканваше да правя. Тя не ми разрешаваше да изпадам в състояние на будност в покой. Намерението й беше да ме насочи да извлека възприятието от метенето на пода с корема си, докато съм в будно състояние. Казваше също, че състоянието на лявостранно съзнание е достатъчно предимство, за да имам успех в това упражнение.

Един ден, без никаква причина според мен, успях да изпитам неясно усещане в областта на стомаха си. Не беше нищо определено, но когато съсредоточих вниманието си върху него, установих, че е гъделичкане в коремната ми кухина, не точно в областта на стомаха, а над него. Колкото по-внимателно го изучавах, толкова повече подробности забелязвах. Тази неяснота на усещането скоро се превърна в сигурност. Между слънчевия ми сплит и десния ми прасец имаше странна връзка на нервност или гъделичкане.

Когато усещането се избистри, неволно вдигнах дясното си бедро към гърдите. Така двете точки се доближиха, доколкото позволяваше анатомията ми. За момент потреперих от необичайна нервност, а после ясно почувствах, че мета пода с корема си; усещах допира, което се случваше непрекъснато всеки път, когато разклатех тялото си в седнало положение.

При следващия сеанс Сулейка ми позволи да навляза в състояние на будност в покой. Този път обаче състоянието не беше както преди. У мен имаше като че ли някакъв контролен механизъм, който пречеше да му се насладя свободно, както бях правил в миналото — контролен механизъм, който ме накара също да се съсредоточа върху извършените от мен стъпки, за да го постигна. Най-напред забелязах гъдела в точката на второто ми внимание в сияйната ми черупка. Масажирах тази точка, като прокарах пръсти по нея, сякаш свирех на арфа, и точката потъна към стомаха ми. Усетих я почти по кожата. Изпитах гъделичкане от външната страна на десния си прасец. Беше някаква смесица от удоволствие и болка. Гъделичкането се разнесе по целия ми крак, а после и към долната част на гърба ми. Усетих как бутовете ми се затресоха. Цялото ми тяло бе обзето от нервни тръпки. Реших, че е хванато в мрежа от горе до долу. Челото и пръстите на краката ми сякаш се допираха. Бях като почти затворена U-образна форма. После почувствах как се сгъвам надве и се увивам в чаршаф. Нервните ми спазми бяха тия, които увиваха чаршафа от самосебе си, като аз оставах по средата му. Когато увиването свърши, вече не можех да усещам тялото си. Бях се превърнал в аморфно съзнание, нервен спазъм, увит в самия себе си. Това съзнание от самосебе си спря в някакъв улей, в някакво хлътване.

Едва тогава осъзнах невъзможността да опиша какво бе станало по време на сънуването. Сулейка каза, че дясностранното и лявостранното съзнание са увити в едно. И двете са се установили в един общ пакет в хлътването, вдлъбнатия център на второто внимание. За да сънува, човек трябва да обработва както сияйното си тяло, така и физическото тяло. Първо центърът за събирането на второто внимание трябва да стане достъпен, като се побутва отвън навътре от някой друг, или се всмуче навътре от самия сънувач. Второ, за да се измести първото внимание, центровете на физическото тяло, разположени в централния сектор или в прасците, особено в десния, трябва да се стимулират и да се поставят колкото е възможно по-близо един до друг, докато почти се съединят. Тогава настъпва усещането като че си в пакет и второто внимание се появява автоматически.

Обяснението на Сулейка, дадено под формата на команди, беше най-неопровержимият начин да се обясни какво се е случило, защото нито едно от сетивните усещания, свързани със сънуването, не са част от нашия нормален инвентар от сетивни данни. За мен всички те бяха объркани. Усещането на гъдел, онова гъделичкане извън мен, е било локализирано и поради това вълнението на тялото ми, когато съм го почувствал, е било минимално. Усещането, че съм бил увит в себе си, от друга страна, е било най-обезпокоително. То е включвало цяла гама от усещания, които са оставили тялото ми в състояние на шок. Бях убеден, че в един момент пръстите на краката ми докосват челото, което е едно положение, непостижимо за мен. И все пак знаех, без капчица съмнение, че се намирам в мрежа и вися с главата надолу във формата на круша, с пръстите на краката опрени o челото ми. Във физически план аз седях нормално с бедра до гърдите си.

Сулейка каза също, че усещането да се увивам като пура и да се поставям в хлътването на второто внимание било в резултат на сливането на дясностранното и лявостранното ми съзнание в едно, при което приоритетният ред бил обърнат и лявото взело връх. Тя ми отправи предизвикателство, като каза да внимавам, за да уловя обратното движение, когато двете внимания отново се върнат към нормалното, като дясното държи юздите.

Не успях да уловя тия чувства, но предизвикателството й така ме завладя, че изпаднах в смъртни колебания, мъчейки се да наблюдавам всичко. Наложи се тя да оттегли предизвикателството си, като ми нареди да спра наблюденията си, защото имам да правя други неща.

Сулейка ми казваше, че най-напред трябва да усъвършенствам контрола на движението по желание. Започна напътствията си, като ми нареди от време на време да отварям очи, докато съм в състояние на будност в покой. Много сили ми струваше да го постигна. Веднъж очите ми се отвориха внезапно и аз съгледах как Сулейка се надвесва над мен. Лежах, но не можех да определя къде. Светлината беше необикновено ярка, сякаш се намирах под силна електрическа крушка, но тя не блестеше пряко в очите ми. Без никакво усилие виждах Сулейка.

Тя ми нареди да стана, като приложа воля за движенията си. Каза, че трябва да се изтласкам и да стана с помощта на централния си сектор, че там имам три плътни пипала, които мога да използвам като патерици, за да повдигна цялото си тяло.

Опитах всевъзможни начини да стана. Не успях. Изпитвах чувството на отчаяние и физическа мъка, напомняща на кошмарите, които имах като дете, от които бях неспособен да се събудя, и въпреки това бях абсолютно буден в отчаяните си опити да крещя.

Накрая Сулейка заговори. Каза, че трябва да направя няколко последователни неща и че е губене на време и направо глупаво от моя страна да се тормозя и вълнувам, сякаш се намирам във всекидневието на своя живот. Тормозенето било подходящо само за първото внимание; второто внимание било олицетворение на спокойствието. Поиска от мен да повторя усещането, което бих изпитвал, метейки пода със средата на тялото си. Реших, че за да го повторя, ще трябва да седна. Без никаква умисъл от моя страна, седнах и заех положението, което имах когато за първи път бях постигнал това усещане. Нещо в мен се залюля и изведнъж се оказах прав. Не можех да проумея какво бях направил, за да се раздвижа. Помислих си, че ако отново започна всичко отначало, ще хвана последователността. Щом ми хрумна това, отново се озовах легнал. След като пак станах, разбрах, че няма никаква процедура и че за да се раздвижа, трябва на много дълбоко ниво да имам намерението да се движа. С други думи, трябваше да бъда напълно убеден, че искам да се движа, или може би ще е по-точно да кажа, че трябваше да бъда убеден, че имам нужда да се движа.

Щом установих този принцип, Сулейка ме накара да упражнявам всеки възможен аспект на волевото движение. Колкото повече се упражнявах, толкова по-ясно ми ставаше, че сънуването е всъщност рационално състояние. Сулейка го обясни. Каза, че при сънуването дясната страна, рационалното съзнание, е увито в лявостранното съзнание, за да даде на сънувача чувството за трезвост и рационалност; но че влиянието на рационалността трябва да е минимално и да се използва само като забраняващ механизъм, за да предпази сънувача от ексцесии и чудатости.

Следващата стъпка беше обучението в направляване на сънуваното ми тяло. Още от първия път, когато се видяхме със Сулейка, дон Хуан бе предложил задачата да се взирам във вътрешния двор, докато си седя на сандъка. Най-всеотдайно се бях заел с това, понякога го правех часове наред. В къщата на Сулейка винаги бивах сам. В дните, когато отивах там, всички други изглежда излизаха или се криеха. Тишината и самотата работеха в моя полза и аз успявах да запомня наизуст детайлите на този вътрешен двор.

Сулейка ми постави съответно задачата да си отварям очите от състояние на будност в покой, за да гледам в двора. Нужни ми бяха множество сеанси, докато го постигна. Отначало отварях очи и виждах нея, а тя, с едно помръдване на тялото, ме оттласкваше като топка обратно в състоянието на будност в покой. При едно от тези оттласквания получих силно треперене; нещо, което се намираше в краката ми, се изтърколи шумно към гърдите ми и аз го изкашлях; сцената на нощния двор излезе от мен, сякаш се бе откъртила от бронхиалните ми тръби. Беше нещо като рев на животно.

Чух гласът на Сулейка да се носи към мен като тихичко мърморене. Не можех да разбера какво ми казва. Смътно забелязах, че седя на сандъка. Поисках да стана, но се оказа, че не съм стабилен. Някакъв вятър сякаш ме вееше. После чух гласа на Сулейка много ясно да ми казва да не се движа. Опитах да остана неподвижен, но някаква сила ме дръпна и аз се събудих в нишата в коридора. Пред мен беше Силвио Мануел.

След всеки сеанс сънуване в къщата на Сулейка, дон Хуан ме чакаше в тъмния като рог коридор. Извеждаше ме от къщата и ми променяше нивото на съзнание. Този път там беше Силвио Мануел. Без да промълви и дума, той ме сложи в един хамут и ме окачи на гредите на покрива. Държа ме там до пладне, когато дойде дон Хуан и ме спусна долу. Обясни, че висенето за известно време без да се докосва земята настройва тялото и че е много важно то да се прави преди да се предприеме опасно пътуване — като това, което аз се готвех да предприема.

Нужни ми бяха множество сеанси, докато се науча накрая да си отварям очите, за да видя Сулейка или тъмния вътрешен двор. Едва тогава установих, че и тя самата през цялото време сънува. Всъщност тя никога не бе заставала тялом зад мен в нишата в оня коридор. Бил съм прав първата нощ, когато си бях помислил, че гърбът ми е точно до стената. Сулейка е била просто глас от сънуването.

През един от сеансите със сънуването, когато нарочно отворих очи, за да видя Сулейка, бях изненадан от факта, че намирам Ла Горда, както и Жозефина, да се надвесват над мен заедно със Сулейка. Последният дял от нейното обучение започна именно тогава. Сулейка научи и трима ни да пътуваме с нея. Казваше, че първото ни внимание е закачено за излъчванията на земята, докато второто ни внимание е закачено за излъчванията на вселената. С това тя искаше да каже, че по начало сънувачът е извън пределите на всекидневните грижи. Следователно, като пътник в сънуването, последната задача на Сулейка с Ла Горда, Жозефина и мен, беше да насочи второто ни внимание да я последваме в пътешествията й из неизвестното.

При последователните сеанси гласът на. Сулейка ми казваше, че нейната „мания“ щяла да ме отведе на една среща, че по въпросите на второто внимание манията на сънувача служи като водач и че нейната била съсредоточена върху действително място отвъд тази земя. Оттам тя щяла да ме повика и аз ще трябва да използвам гласа й като въже, по което да се изтегля.

Два сеанса подред нищо не се случи; гласът на Сулейка все повече отслабваше, докато тя говореше, и аз се разтревожих, че съм неспособен да я последвам. Тя не ми беше казала какво да правя. Беше ми също и необичайно тягостно. Не можех да се противопоставя на някаква обвързваща ме сила, която ми пречеше да изляза от състоянието на будност в покой.

При третия сеанс внезапно отворих очи, без дори да се опитвам. Сулейка, Ла Горда и Жозефина се взираха в мен. Бях застанал прав до тях. Тутакси разбрах, че се намираме на някакво абсолютно неизвестно ми място. Най-очевидната му страна беше бляскавата непряка светлина. Цялата сцена беше потопена в бяла, силна светлина, подобна на неонова. Сулейка се усмихваше, сякаш ни подканяше да се огледаме наоколо. Ла Горда и Жозефина бяха като че ли предпазливи също като мен. Поглеждаха към мен и Сулейка почти крадешком. Сулейка ни направи знак да се раздвижим. Бяхме на открито, в средата на някакъв ярък кръг. Земята изглеждаше твърда, тъмна скала и въпреки това отразяваше голяма част от ослепителната бяла светлина, която се спускаше отгоре. Най-странното беше, че макар да знаех колко силна е тази светлина за очите ми, когато вдигнах поглед и установих откъде е, това въобще не подразни зрението ми. Беше слънцето. Гледах право в слънцето, което, може би поради факта, че сънувах, беше изключително бяло.

Ла Горда и Жозефина също гледаха слънцето, явно без това да нарани очите им. Изведнъж проумях всичко. Светлината ми беше чужда. Беше безмилостна светлина; сякаш ни атакуваше, създавайки вятър, който усещах. Не усещах обаче никаква топлина. Убеден бях, че е злонамерена. В същия миг и Ла Горда, и Жозефина, и аз се скупчихме заедно като подплашени деца около Сулейка. Тя ни прегърна и тогава бялата ярка светлина започна да намалява на степени, докато напълно изчезна. На нейното място остана мека, много успокояваща жълтеникава светлина.

И тогава осъзнах, че не сме на тоя свят. Земята беше с цвят на глина. Нямаше планини, но там, където стояхме, не беше и равно. Земята беше напукана и изсъхнала. Приличаше на неравно сухо море от глина. Виждах я навсякъде около себе си, сякаш се намирах насред океана. Вдигнах поглед нагоре; небето беше изгубило влудяващия си блясък. Беше тъмно, не не синьо. Съвсем близо до хоризонта грееше ярка, нажежена до бяло звезда. Й в този миг ми хрумна, че се намираме в свят с две слънца, две звезди. Едната беше огромна и потъваше зад хоризонта, другата беше по-малка и навярно по-далечна.

Поисках да задам няколко въпроса, да се разтъпча наоколо и да потърся някои нещица. Сулейка ни направи знак да се отпуснем и търпеливо да изчакаме. Но нещо като че ли ни дърпаше. Внезапно Ла Горда и Жозефина изчезнаха. И аз се събудих.

От този момент нататък вече никога не се върнах в къщата на Сулейка. Дон Хуан променяше нивото ми на съзнание в неговия дом или където и да бяхме, и аз навлизах в сънуването. Сулейка, Ла Горда и Жозефина винаги ме изчакваха. Връщахме се в същата неземна сцена, докато накрая съвсем свикнахме с нея. Когато можехме да го сторим, винаги прескачахме времето на блясъка денем и отивахме там нощем, за да бъдем свидетели на изгрева на едно колосално небесно тяло над хоризонта: тяло с такива размери, че когато се подаваше иззад начупената линия на хоризонта, покриваше най-малко половината от тия сто и осемдесет градуса пред нас. Небесното тяло беше красиво и изкачването му до хоризонта беше тъй изумително, че за да бъда свидетел на тази гледка бях готов да стоя там цяла вечност.

Стигаше ли зенита си; небесното тяло заемаше почти целия свод. Ние неизменно лягахме на земята по гръб, за да го гледаме. То имаше особена конфигурация, която Сулейка ни беше научила да разпознаваме. Знаех, че не е звезда. Светлината му беше отразена; навярно е било някакво плътно тяло, защото отразената светлина беше мека в сравнение с монументалните му размери. По шафраненожълтата му повърхност имаше огромни, непроменящи се кафяви петна.

Сулейка системно ни водеше на пътешествия, които не можеха да се опишат с думи. Ла Горда казваше, че Сулейка е водила Жозефина дори по-навътре и по-надълбоко в неизвестното, защото Жозефина била, също като самата Сулейка, съвсем откачена; нито едната, нито другата имаха онова зрънце рационалност, което осигурява на сънувача трезвост — затова те нямали бариери и никакъв интерес да намират нашите рационални причини или разум във всичко.

Единственото, което Сулейка ми беше казвала за нашите пътешествия под формата на обяснение, беше, че силата на сънувачите да се съсредоточават върху второто внимание ги превръща в живи прашки. Колкото по-силни и безупречни били сънувачите, толкова по-далеч в неизвестното проектирали второто си внимание и по-дълго щели да продължават сънуваните им проекции.

Дон Хуан казваше, че моите пътешествия със Сулейка не били илюзия и че всичко, което съм правел с нея, било стъпка към овладяването на второто внимание; с други думи, Сулейка ме обучавала във възприятийната наклонност на онова друго царство. Той не можеше да обясни обаче точната природа на тия пътешествия. А може и да не искаше да се обвързва. Казваше, че ако се опита да обясни възприятийната наклонност на второто внимание със средствата на възприятийната наклонност на първото, само ще се оплете безнадеждно в думите. Искаше аз сам да си направя изводите. Но колкото повече си мислех за цялата тази работа, толкова по-ясно ми ставаше нежеланието му да бъда зависим от него.

Под напътствията на Сулейка по време на уроците й за второто внимание, аз направих някои фактически посещения до загадките, които със сигурност бяха отвъд обсега на моя разум, но очевидно във възможностите на тоталното ми съзнание. Научих се да пътувам в нещо неразбираемо и накрая стигнах, също като Емилито и Хуан Тума, до това да си имам собствени сказания за вечността.

14ФЛОРИНДА

ЛА ГОРДА И АЗ бяхме напълно съгласни, че докато Сулейка ни е обучавала в тънкостите на сънуването, ние сме приели неоспоримия факт, че правилото е като карта, че в нас има скрито друго съзнание и че е възможно да навлезем в това съзнание. Дон Хуан бе постигнал предписаното от правилото.

Според правилото следващата му стъпка беше да ме запознае с Флоринда, единствената от воините му, която не бях срещал. Дон Хуан ми каза, че трябва да отида до дома й сам, защото това, което щяло да се случи между Флоринда и мен, не засягало никого другиго. Каза още, че Флоринда щяла да бъде личният ми наставник, като че ли аз бях Нагуал като него. Именно такива били отношенията му със съответния на Флоринда воин от групата на неговия покровител.

Един ден дон Хуан ме остави пред прага на дома на Нелида. Каза ми да вляза, защото вътре ме очаквала Флоринда.

— За мен е чест да се запозная с вас — казах на жената, която ме гледаше откъм антрето.

— Аз съм Флоринда — отговори ми тя.

Гледахме се без да говорим. Бях поразен. Състоянието ми на съзнание беше изострено както никога досега. И никога след това не изпитах подобно усещане.

— Красиво име — съумях да кажа аз, но имах предвид повече.

Мекото и удължено произношение на испанските гласни придаваше на името плавност и звучност; особено и-то след р-то. Името не беше рядко; просто до този ден не бях срещал някой, който да отговаря точно на това име. Жената пред мен си пасваше с името така, като че ли беше измислено за нея, или може би тя самата бе направила така, че личността й да пасне на името.

Физически тя приличаше изцяло на Нелида, освен дето изглеждаше по-самоуверена, по-силна. Имаше маслинената кожа на хората от Средиземноморието. Като испанка, или може би французойка. Беше възрастна и все пак не беше нито немощна, нито стара. Тялото й изглеждаше гъвкаво и стройно. Дълги крака, остри черти, малка уста, красиво оформен нос, тъмни очи и сплетена бяла коса. Нямаше издадени челюсти и отпусната кожа нито по лицето, нито по шията. Беше стара така, като че ли беше създадена да изглежда стара.

Като си спомням сега първата си среща с нея, идва ми на ум нещо съвършено различно, но на място. Веднъж бях видял в един седмичен вестник препечатка на двайсетгодишна снимка на някаква навремето млада холивудска актриса, направена да изглежда с двайсет години по-възрастна, за да играе ролята на застаряваща жена. До снимката във вестника беше отпечатана снимка на актрисата в момента, така както изглеждаше вече след двайсет години тежък живот. Флоринда, по моята субективна преценка, беше като първата снимка на филмовата актриса — младо момиче, гримирано така, че да прилича на стара жена.

— Я да видим как е? — каза тя и ме ощипа. — Нищо кой знае какво. Меко. Угаждаш си докрай, без съмнение.

Прямотата й ми напомни за поведението на дон Хуан; за това напомняше и вътрешният живец на очите й. Хрумвало ми беше, оглеждайки живота си с дон Хуан, че очите му бяха винаги в покой. В тях човек не можеше да види никакво вълнение. Не че очите на дон Хуан бяха особено красиви, за да се гледат. Виждал съм великолепни очи, но те никога не са ми казвали нищо. Очите на Флоринда, като тия на дон Хуан, ми предаваха чувството, че са станали свидетели на всичко, което има да се вижда; бяха спокойни, но не празни. Вълнението бе обърнато навътре и се беше превърнало в нещо, което можех да опиша само като вътрешен живот.

Флоринда ме заведе през гостната в един покрит вътрешен двор. Седнахме на удобни тапицирани столове. Очите й сякаш търсеха нещо в лицето ми.

— Знаеш ли коя съм и какво трябва да направя за теб? — попита тя.

Казах, че за нея и за връзката й с мен зная единствено това, което дон Хуан е намислил. Докато обяснявах позицията си, аз я наричах доня Флоринда.

— Не ме наричай доня Флоринда — каза тя се детински жест на раздразнение и притеснение. — Не съм чак толкова стара, нито пък толкова достопочтена.

Попитах я как би искала да я наричам.

— Достатъчно е само Флоринда — каза тя. — Що се отнася до това коя съм, мога веднага да ти кажа, че съм жена воин, запозната с тайните на прикриването. А що се отнася до това какво трябва да направя за теб, мога да ти кажа, че ще те науча на първите седем принципа на прикриването, на първите три принципа на правилото за прикривачите и на първите три маневри на прикриването.

Добави още, че за всеки воин е нормално да забрави какво се случва, когато взаимодействието е от лявата страна, и че ще минат години, докато схвана това, на което тя ще ме научи. Каза също, че нейните напътствия са само началото и че някой ден тя ще привърши с обучението ми, но при други обстоятелства.

Попитах я дали има нещо против да й задам няколко въпроса.

— Както пожелаеш — отвърна тя. — От теб искам само да се посветиш на упражненията. В края на краищата ти знаеш горе-долу това, за което ще разговаряме. Недостатъкът ти е, че нямаш самоувереност и не желаеш да предизвикаш знанието си, както силата. Нагуалът, бидейки мъж те е омагьосал. Ти не можеш да действаш сам. От това може да те освободи само жена.

— Ще започна, като ти разкажа — продължи тя — историята на моя живот и докато го правя, нещата ще ти се изяснят. Ще трябва да ти го разказвам на части, затова ще се наложи често да идваш тук.

Явната й готовност да ми разкаже живота си ми се стори странна, след като всички останали нямаха никакво желание да разкриват нищо лично за себе си. След толкова години, прекарани с тях, бях приел техния подход тъй безусловно, че доброволното й намерение да ми разкрие личния си живот ми се стори съвсем необичайно. Думите й ме поставиха тутакси нащрек.

— Извинявай — казах аз. — Нима ще ми разкриеш личния си живот?

— А защо не? — отвърна тя.

Отговорих й с едно продължително обяснение за това, което дон Хуан ми беше казвал за обременяващата сила на личната биография и за необходимостта един воин да я изтрие. Допълних думите си, като й обясних, че той ми е забранил въобще да говоря за своя живот.

Тя се разсмя с висок фалцет. Изглежда много се забавляваше.

— Това се отнася само за мъжете — каза тя. — Непдавенето на твоя личен живот е да разправяш безкрайни истории, а не една-единствена за твоето реално същество. Разбираш ли, след като си мъж, това означава да имаш зад гърба си солидна биография. Имал си семейство, приятели, познати и всички те имат определена представа за теб. Да бъдеш мъж означава, че си човек отговорен. Не можеш лесно да изчезнеш. За да заличиш себе си, е нужна много работа.

— Моят случай е различен — продължи тя. — Аз съм жена и това ми дава едно превъзходно предимство. Нямам отговорности. Нима не знаеш, че жените нямат отговорности?

— Не разбирам какво имаш предвид под отговорности — казах аз.

— Имам предвид, че една жена може лесно да изчезне — отговори тя. — Една жена може, ако не друго, да се омъжи. Жената принадлежи на мъжа. В едно семейство с много деца, дъщерите много рано биват отхвърляни. Никой не ги брои за нищо и съществува възможност някоя от тях да изчезне, без дори да остави някакви следи. Изчезването им лесно се приема.

— Един син — продължи тя по-нататък, — от друга страна е нещо, на което човек разчита. За сина не е лесно да се изниже и да изчезне. И дори да го стори, ще остави зад себе си следи. Синът се чувства виновен, че е изчезнал. Дъщерята не чувства вина.

— Когато Нагуалът те е учил да си държиш устата затворена — каза още тя — за личната си биография, той е искал да ти помогне да преодолееш чувството си на вина към семейството и приятелите ти, които са разчитали на теб по един или друг начин.

— След пожизнена борба мъжът воин завършва, разбира се, като се заличава, но борбата взима данъка си от мъжа. Той става потаен, винаги нащрек срещу самия себе си. Една жена няма защо да се съобразява с такова бреме. Тя е готова вече да се разтопи като въздух. Всъщност точно това се очаква от нея.

— След като съм жена, аз не съм принудена да съм потайна — продължи да говори тя. — Хич не ме интересува. Потайността е цената, която вие, мъжете, плащате, защото сте били от значение за обществото. Борбата е отредена само за мъжете, защото те ненавиждат това да се заличават и си изнамират най-любопитни начини как да изскочат някъде, някак. Вземи себе си например — ти непрекъснато даваш уроци.

Флоринда ме изнервяше по много особен начин. В нейно присъствие изпитвах непознато безпокойство. Бих си признал без колебание, че дон Хуан и Силвио Мануел също ме бяха карали да се чувствам нервен и неспокоен, но онова чувства беше различно. Аз наистина се боях от тях, особено от Силвио Мануел. Той ме ужасяваше и все пак се бях научил да живея с този свой ужас. Флоринда не ме плашеше. Нервността ми идваше по-скоро от раздразнението ми, защото се боях от нейната всезнайщина.

Тя не се взираше в мен като дон Хуан или Силвио Мануел. Двамата винаги фиксираха погледи в мен, докато аз извиех глава в знак на покорство. Флоринда ми хвърляше само кратки погледи. Очите й се движеха от една вещ на друга. Тя като че изучаваше не само очите ми, но и всеки сантиметър от лицето и тялото ми. Докато говореше, тя местеше бързи погледи от лицето на ръцете ми, или на краката си, или на покрива.

— Карам те да се чувстваш неспокоен, нали? — попита ме тя.

Въпросът й ме свари напълно неподготвен. Изсмях се. Тонът й съвсем не беше заплашителен.

— Така е — казах.

— О, съвършено разбираемо — каза тя. — Ти си свикнал да си мъж. За теб жената е създадена да ти служи. Считаш я за глупава. Фактът, че си мъж и Нагуал, още повече затруднява нещата.

Почувствах се задължен да се защитя. Дамата ми се струваше много опърничава и поисках да й го кажа. Започнах много разпалено, но почти веднага млъкнах, защото чух как тя се разсмя. Смееше се весело, по младежки. Дон Хуан и дон Хенаро се забавляваха с мен през цялото време и смехът им също беше младежки, но този на Флоринда имаше различна вибрация. В нейния смях нямаше припряност, нямаше напрежение.

— По-добре да влезем вътре — предложи тя. — Нищо не бива да ни разсейва. Нагуалът Хуан Матус вече те е довел тук, като ти е показал света; това е било важно за всичко, което аз ще ти кажа. Но имам и други неща за разказване, които изискват друга обстановка.

Седнахме на кожена кушетка в един кът встрани от вътрешния двор. Тук, на закрито, се чувствах по-спокоен. Тя веднага започна да разказва биографията си.

Родена била в доста голям мексикански град в заможно семейство. Като единствено дете, от момента на раждането й родителите и започнали да я глезят. Без капчица фалшива скромност Флоринда призна, че винаги е съзнавала красотата си. Подчерта, че красотата е демон, който се храни и развива именно от възхищението на околните. Увери ме, че без сянка на съмнение може да заяви колко трудно е да се пребори човек с този демон и че ако се огледам да намеря красавиците, ще установя какви клетници са те.

Не исках да споря с нея и все пак изпитвах непреодолимото желание да й кажа, че говори някак догматично. Навярно бе схванала какво чувствам и ми намигна.

— Клетници са, повярвай ми — продължи тя. — Опитай и ще видиш. Не се оставяй да те подведат, че са красиви и поради това имат някаква стойност. Ще видиш какво имам предвид.

За своята надменност, продължи тя, едва ли можела да вини родителите или себе си. От самото й детство всички околни се стараели да й внушават колко забележителна и неповторима е тя.

— Когато бях на петнайсет години — не спираше тя, — аз си мислех, че съм най-великата личност на тая земя. Всички говореха така, особено мъжете.

Тя сподели, че през всичките години, докато била девойка, се радвала на вниманието и ухажването на десетки почитатели. На осемнайсет благоразумно си избрала възможно най-добрия съпруг от редицата на не по-малко от единайсет сериозни обожатели. Омъжила се за Селестино — човек състоятелен, петдесет години по-стар от нея.

Блаженството й обаче продължило само шест месеца, които отминали почти незабелязано. Всичко свършило съвсем внезапно и брутално, когато я сполетяла загадъчна и осакатяваща болест. Лявото й ходило, глезен и прасец започнали да се подуват. Линията на изящния й крак била изцяло нарушена; подуването толкова се увеличило, че кожната тъкан започнала да се издува на мехури и да се пука. От коляното надолу целият й крак се превърнал в място на струпеи и гнойна секреция. Кожата се втвърдила. Диагнозата била елефантиаза. Опитите на лекарите да я излекуват се оказали несръчни и мъчителни, а окончателното им заключение било, че единствено в Европа съществуват достатъчно специализирани медицински центрове, за да бъде проведено необходимото лечение.

В рамките на три месеца раят на Флоринда се превърнал в ада на земята. Отчаяна и в истинска агония тя искала по-скоро да умре, отколкото да продължава живота си така. Страданията й били тъй сърцераздирателни, че един ден някакво момиче от прислугата, което повече не можело да търпи това положение, си признало пред нея, че било подкупено от предишната любовница на Селестино да сипе някакво прахче в храната й — отрова, произведена от магьосници. В пристъп на угризение момичето обещало да я заведе на лечител: жена, за която се твърдяло, че била единственият човек, който може да се пребори с тази отрова.

При спомена за тази своя дилема, Флоринда прихлъцна. Била отгледана като ревностна католичка. Не вярвала нито в магии, нито в индиански знахари. Но болките й били толкова нетърпими и състоянието й толкова сериозно, че била готова да опита всичко. Селестино свирепо се противопоставил. Поискал дори да предаде момичето на властите. Но Флоринда се намесила, не толкова от състрадание, колкото от страх, че сама няма да може да намери лечител.

Внезапно Флоринда стана. Каза ми, че трябва да си тръгвам. Хвана ме за лакътя и ме придружи до вратата, сякаш бях най-старият и най-скъпият й приятел. Обясни ми, че вече съм се изтощил, защото да бъдеш в лявостранно съзнание е специално и много крехко състояние, което трябва да се прилага пестеливо. А това в никакъв случай не е състояние на сила. Доказателство било, че едва не съм умрял, когато Силвио Мануел беше опитал да възстанови второто ми внимание, като най-безцеремонно ме бе насилил да вляза в него. Каза ми още, че няма абсолютно никакъв начин да наредим на някой или на себе си да възстанови познанието. Това е бавна работа; тялото, в подходящия момент и при съответните обстоятелства на безупречност, възстановява своето познание без намесата на желанието.

Постояхме на вратата, за да си разменим някои приятни забележки и дреболии. Изведнъж тя каза, че причината Нагуалът Хуан Матус да ме доведе при нея била, защото той знаел, че времето му на тая земя наближава края си. Двете форми на напътствие, които съм бил получил според майсторския план на Силвио Мануел, били вече изпълнени. Оставало само онова, което тя трябвало да ми каже. Наблегна, че нейното не било точно напътствие, а по-скоро установяване на моята връзка с нея.

Следващия път, когато дон Хуан ме заведе да се видя с Флоринда, малко преди да ме остави пред вратата, той повтори казаното от нея — че за него и групата му наближава времето да навлязат в третото внимание. И преди да смогна да му задам въпрос, той ме блъсна в къщата. Така ме беше блъснал всъщност, че не само влязох в къщата, а изпаднах в най-изостреното си състояние на повишено съзнание. Видях стената от мъгла.

Флоринда стоеше в коридора, като че бе чакала дон Хуан да ме блъсне вътре. Хвана ме за лакътя и кротко ме поведе към гостната. Седнахме. Поисках да започна разговор, но не можех да говоря. Обясни ми, че блъсването от безупречен воин като Нагуала Хуан Матус може да стане причина за изместване в друга сфера на съзнанието. Според нея грешката ми през цялото време била, че вярвам колко са важни процедурите. Процедурата на блъскане на един воин в друго състояние на съзнанието е приложима само ако и двамата участници, особено тоя, който блъска, са безупречни и пропити отлична сила.

Фактът, че виждах стената от мъгла, ме караше да изпитвам на физическо ниво крайна нервност. Тялото ми се тресеше най-неконтролируемо. Флоринда казваше, че тялото ми се тресе, защото се е научило да жадува за дейност, докато остава в такова състояние, и че тялото ми може да се научи да фокусира най-изостреното си внимание по-скоро върху всичко, което се казва с думи, отколкото върху всичко, което се прави.

Допълни, че да бъда поставен в лявостранното съзнание било изгодно. Като ме насилвал да изпадна в състояние на повишено съзнание и ми разрешавал да имам взаимоотношения с неговите воини само докато съм в такова състояние, Нагуалът Хуан Матус бил сигурен, че ще имам на какво да се облегна. Флоринда твърдеше, че стратегията му била да култивира малка част от другото ми „аз“, като умишлено го изпълни със спомени за тези взаимоотношения. Спомените се забравят, само за да се появят отново някой ден, и да послужат като рационална отправна точка, откъдето да се насочат към неизмеримата необятност на другото „аз“.

И тъй като съм бил много нервен, тя предложи да ме успокой, като продължи да ми разправя биографията си, която, както тя поясни, не била действително нейна биография като жена в тоя свят, а история за това как на една апетитна и привлекателна жена е било помогнато да стане воин.

И така, решила веднъж да се срещне с лечител, вече нищо не можело да я спре. Отправила се натам, понесена на носилка от момичето и четирима мъже, на двудневно пътешествие, което променило целия й живот. Пътища нямало. Местността била планинска и понякога мъжете трябвало да я носят на гръб.

Пристигнали в къщата на лечителката по здрач. Навсякъде било добре осветено, а вътре имало много хора. Флоринда обясни как някакъв много любезен мъж й съобщил, че лечителката я няма — отишла била при някакъв пациент. Мъжът изглеждал много добре осведомен за дейността на лечителката и на Флоринда й се сторило приятно да разговаря с него. Той я изслушал и споделил, че сам е пациент. Описал й своята болест като неизлечимо състояние, което го било накарало да забрави целия свят. До късно разговаряли най-приятелски. Старецът така я успокоил, че дори отстъпил леглото си на Флоринда, за да може тя да си отпочине и да изчака до другия ден, когато щяла да се върне лечителката.

На сутринта Флоринда се събудила внезапно от остра болка в крака си. Някаква жена го раздвижвала, като го притискала с излъскано парче дърво.

— Лечителката беше много симпатична жена — продължи разказа си Флоринда. — Тя разгледа хубаво крака ми и разтърси глава. „Зная кой ти е направил това? — каза ми тя. — Трябва хубавичко да са му платили, или трябва да е решил, че ти си едно безполезно човешко същество. Кое от двете според теб?“

На това място Флоринда се разсмя. Тогава помислила лечителката за луда или за прекалено недодялана. За нищо на света не можело да й хрумне, че е безполезно човешко същество. И макар болката да я разпъвала на кръст, съобщила многословно на жената, че е богата и достопочтена личност, а не някаква си глупава безделничка.

Флоринда си спомняше, че лечителката тутакси променила отношението си към нея. Сякаш се изплашила. Почтително се заобръщала към нея с прозвището „госпожичке“, станала от стола си и наредила на всички да излязат от стаята. Когато останали сами, лечителката седнала на гърдите на Флоринда и заблъскала главата й на ръба на леглото. Флоринда разказваше как започнала да се бори. Помислила, че искат да я убият. Опитала да извика, да разбуди слугите си, но лечителката бързо покрила главата й с едно одеало и запушила носа й. Флоринда се задъхала, наложило се да диша през устата. Колкото повече натискала лечителката гърдите на Флоринда, и колкото повече затискала носа й, толкова по-широко отваряла Флоринда устата си. Когато усетила какво всъщност прави лечителката, била вече погълнала отвратителната течност от някакво голямо шише, което лечителката изливала в отворената й уста. Флоринда поясни, че лечителката така добре я изиграла, та дори не се задавила въпреки факта, че главата й висяла извън леглото.

— Толкова течност изпих, че за малко не повърнах продължи Флоринда. — После тя ме накара да седна и ме погледна право в очите, без да мига. Имах желание да бръкна с пръст в гърлото си и да повърна. Тя започна да ме бие с плесници, докато устните ми не се разкървавиха. Индианка да ме бие! И да разкървавява устните ми! Нито баща ми, нито майка ми не бяха ме докосвали с пръст. Изненадата ми беше тъй голяма, че забравих неприятното чувство в стомаха си.

— А после тя повика мъжете и им каза да ме отведат в къщи. След това се наведе и доближи устни до ухото ми, за да не чуе никой. „Ако не дойдеш пак тук след девет дни, никаквице такава — промълви тя, — ще се издуеш като жаба и ще молиш Бога по-скоро да умреш.“

Течността раздразнила гърлото и гласните струни на Флоринда. Не можела да изрече нито дума. Това обаче била най-малката й беда. Когато си пристигнала вкъщи, Селестино я очаквал, побеснял от гняв. Неспособна да говори, Флоринда останала в положението на наблюдател. Забелязала как гневът му няма нищо общо с тревогата за нейното здраве, а само с грижата за положението му на богаташ в обществото. Не можел да понесе влиятелните му приятели да разберат, че се занимава с лечители индианци. Вилнеел и крещял, че ще се оплаче в главната квартира на военните, че ще накара войниците да хванат лечителката и да я доведат в града, за да бъде набита и хвърлена в тъмница. И това не били само празни заплахи; той наистина настоял пред военния комендант да изпрати патрул да хванат лечителката. След няколко дни войниците се върнали с новината, че жената е избягала.

Флоринда била успокоена от прислужницата си, която я уверила, че стига тя да пожелае да се върне при нея, лечителката ще я чака. Макар възпалението на гърлото й да се било влошило до такава степен, че не можела да яде твърда храна, а само да пие течности, Флоринда едва изчакала деня, когато трябвало да се върне при лечителката. Лекарството чувствително облекчавало болката в крака й.

Когато съобщила намеренията си на Селестино, той така се разгневил, че се заел сам да сложи край на тия глупости. Заедно с трима от доверените си мъже се отправили на коне пред нея.

Флоринда си спомняше, че когато пристигнала до къщата на лечителката, очаквала да я завари може би мъртва, но вместо това заварила Селестино сам. Бил изпратил хората си на три различни страни в околността със заповед да върнат лечителката, ако е необходимо и насила. Флоринда съгледала същия старец, когото видяла и преди; той се опитвал да успокои мъжа й, като го уверявал, че все един от хората му в най-скоро време ще се върне с жената.

Щом Флоринда била поставена на носилката пред портичката, лечителката излязла от къщата. Започнала да обижда Селестино, наричайки го с какви ли не прозвища, крещяла му мръсотии, докато така го разгневила, че той се нахвърлил да я удари. Старецът го възпрял и го помолил да не я удря. Паднал на колене да му се моли, отбелязвайки, че жената е много стара. Селестино не се трогвал. Заканил се да я наложи с камшика си, независимо от възрастта й. Пристъпил да я хване, но спрял вцепенен. Иззад храстите излезли шестима страшни на вид мъжаги, размахали своите мачете. Флоринда каза, че от страх Селестино замръзнал на място. Побелял като пепел. Лечителката приближила до него и му заявила или да й даде камшика да го наложи по задника, или помощниците й ще го насекат на парчета. Колкото и горделив да бил, той се навел смирено да го наложат с камшика. В миг лечителката го превърнала в безпомощен човечец. Изсмяла му се в лицето. Знаела, че няма накъде да мърда и го оставила да потъне още повече. Сам бил влязъл в капана й като същински нехаен глупак, опиянен от собствената си надута представа за своята стойност.

Флоринда ме погледна и се усмихна. За момент не проговори нищо.

— Първият принцип от изкуството на прикриването се състои в това воинът сам да избере бойното си поле — каза тя. — Един воин никога не влиза в битка, без да знае какво представлява околността. Възползвайки се от битката си със Селестино, лечителката ми показа първия принцип на прикриването.

— След това дойде при мен, където бях легнала — продължи Флоринда. — Аз ридаех. Не ми оставаше нищо друго освен това. Стори ми се, че е загрижена. Затъкна одеалото около раменете ми, усмихна ми се и ми намигна. „Сделката е още в сила, никаквице — каза ми тя. — Ако ти се иска да живееш, върни се колкото можеш по-скоро. Но не ми води своя господар със себе си, малка негоднице. Ела само с тия, които са ти абсолютно необходими.“

За момент Флоринда спря погледа си на мен. Мълчанието й ми подсказваше, че иска да чуе моето мнение.

— Да отхвърлиш всичко ненужно е вторият принцип на прикриването — допълни тя, без да ми дава възможност да кажа каквото и да е.

Разказът й ме беше погълнал така всецяло, че не забелязах как бе изчезнала стената от мъгла, или кога. Просто установих, че вече я няма. Флоринда стана от стола си и ме поведе към външната врата. Останахме за малко там, както бяхме направили и в края на първата ни среща.

Флоринда казваше, че гневът на Селестино позволил на лечителката й да покажа не на разума, а на тялото й, първите три предписания на правилото за прикривачите. Въпреки че мислите й били съсредоточени върху нея самата, тъй като за нея не съществувало нищо освен физическата болка и мъката, че е загубила красотата си, тялото й все пак признавало това, което се случило, и по-късно имало нужда само от едно леко припомняне, за да постави всичко на място.

— Воините не искат от света да ги приютява, та да си прилагат правилото — каза ми тя. — И все пак правилото на прикривачите се отнася за всички.

— Арогантността на Селестино беше неговата гибел и началото на моето обучение и освобождение. Самолюбието му, каквото имах и аз, ни принуждаваше да вярваме, че сме практически над всички. Лечителката ни спусна долу до това, което всъщност си бяхме — нищожества.

— Първото предписание на правилото е, че всичко, което ни заобикаля, е неразгадаема загадка.

— Второто предписание на правилото е, че трябва да се опитваме да разбулваме тази загадка, но без да се надяваме, че някога ще я разгадаем.

— Третото е, че воин, съзнаващ неразгадаемата загадка, която го заобикаля, и съзнаващ дълга си да опита да я разбули, заема достойно място сред загадките и счита и себе си за такава. Следователно за един воин загадката на съществуването няма край, независимо дали се отнася за камъчето, за мравката или за човека. Това е смирението на воина. Човек е равен с всички останали.

Настъпи продължително умишлено мълчание. Флоринда се усмихна, играейки с върха на дългата си плитка. Каза, че това ми е достатъчно.

Третият път, когато отидох да се видя с Флоринда, дон Хуан не ме остави пред вратата, а влезе с мен. Всички членове на групата му се бяха събрали в къщата и ме поздравиха, сякаш се връщах у дома след дълго пътешествие. Беше изключително събитие: в моите чувства то сля Флоринда с останалите, тъй като за пръв път тя се присъединяваше към останалите в мое присъствие.

Следващият път, когато отидох в къщата на Флоринда, дон Хуан неочаквано ме блъсна, както бе правил и преди. Изненадата ми беше огромна. Флоринда ме очакваше в коридора. Бях навлязъл моментално в състоянието, където стената от мъгла е видима.

— Вече ти казах как ми бяха показани принципите от изкуството на прикриването — заяви тя, още щом седнахме на кушетката в нейната гостна. — А сега и ти трябва да направиш същото пред мен. Как ти ги показа на теб Нагуалът Хуан Матус?

Отвърнах, че не мога веднага да си спомня. Трябваше да помисля, а не можех да мисля. Тялото ми беше уплашено.

— Не усложнявай нещата — каза тя повелително. — Стреми се да бъдеш обикновен. Приложи цялата си способност за концентрация, за да решиш дали да влезеш в битката или не, защото всяка битка е битка на живот и смърт Това е третият принцип от изкуството на прикриването. Един воин трябва да има желание и готовност да бъде „тук и сега“ за последен път. А не както дойде.

Просто не можех да организирам мислите си. Легнах на кушетката и изпънах крака. Задишах дълбоко, за да отпусна централния си сектор, който беше като вързан на възел.

— Добре — каза Флоринда. — Виждам, че прилагаш четвъртия принцип от изкуството на прикриването: да се отпуснеш, да забравиш всичко, да не се страхуваш от нищо. Едва тогава силите, които ни напътстват, ще отворят пред нас пътя и ще ни помогнат. Само тогава.

Помъчих се да си спомня как ми беше показал дон Хуан принципите от изкуството на прикриването. Но по някаква необяснима причина мислите ми отказваха да се съсредоточат върху миналия ми опит. Дон Хуан представляваше съвсем неясен спомен. Станах и започнах да се оглеждам наоколо.

Стаята, в която се намирахме, беше изискано подредена. Подът беше от големи кафеникави плочки, положени майсторски. Понечих да разгледам мебелите. Упътих се към красива тъмнокафява маса. Флоринда скочи и застана до мен, като енергично ме разтърси.

— Ти правилно приложи петия принцип от изкуството на прикриването — каза тя. — Не се разсейвай.

— Какъв е петият принцип? — попитах я аз.

— Когато се сблъскат с някои странности, с които не могат да се справят, за момент воините се отдръпват — каза тя. — Оставят мислите си да поблуждаят. Прекарват времето с нещо друго. С каквото и да е.

— Ти постъпи точно така — продължи тя. — Но след като вече си го постигнал, трябва да приложиш и шестия принцип: воините сгъстяват времето; значение има дори един миг. В битката на живот и смърт секундата е цяла вечност; вечност, която може да реши изхода. Воините се стремят към успех и затова сгъстяват времето. Воините не губят дори мига.

Изневиделица в съзнанието ми нахлу цял куп спомени. Развълнувано казах на Флоринда, че със сигурност мога да си спомня първия път, когато дон Хуан ме беше запознал с тия принципи. Флоринда доближи пръст до устните си в жест, който изискваше да замълча. Каза ми, че тя се интересувала само от това да ме доведе лице в лице с принципите, но не искала да й разказвам за преживелиците си.

Флоринда продължи със своята биография. Разказа ми как след като лечителката й я накарала да се върне при нея без Селестино, тя изпила дадената й смес, която облекчила болката й почти мигновено, а след това жената пошепнала на ухото й, че тя, Флоринда, трябва да вземе на мига и съвсем сама решение да успокои мислите си, като направи нещо друго, но че не бива да губи нито минута, щом веднъж е стигнала до това свое решение.

Вкъщи тя изразила желанието си да се върне. Селестино не виждал никакъв смисъл да й се противопоставя, защото решението й било непоклатимо.

— Почти веднага се отправих обратно при лечителката — продължи Флоринда. — Този път тръгнахме на коне. Взех със себе си най-доверените ми слуги — момичето, което ми беше дало отровата, и един мъж, който да се грижи за конете. Не беше лесно да минем през планината; конете бяха много нервни поради неприятната миризма от крака ми, но някак се оправихме. Без да го зная, бях използвала третия принцип от изкуството на прикриването. Бях заложила на карта живота си или каквото беше останало от него. Бездруго щях да умра. Факт е, че когато човек е на прага на смъртта, както беше в моя случай, не толкова от голяма болка, колкото от голямо неудобство, човек обикновено става толкова мързелив и немощен, че не може да положи никакво усилие.

— В къщата на лечителката останах шест дена. Още на втория ден се почувствах по-добре. Подуването беше спаднало. Сълзенето от крака спря. Болка вече нямаше. Още бях немощна и изпитвах слабост в коленете, когато се опитвах да пристъпя.

— На шестия ден лечителката ме заведе в стаята си. Беше много внимателна с мен, показваше ми своята загриженост; накара ме да седна на леглото й, като ми предложи кафе. Самата тя седна на пода до краката ми с лице към мен. Помня точните й думи. „Ти си много, много болна и само аз мога да те излекувам — каза ми тя. — Не го ли сторя, ще умреш от страшна смърт. Тъй като си вироглава, ще се мъчиш много. От друга страна, бих могла да те излекувам за един ден, но няма да го направя. Ще продължиш да идваш тук, докато разбереш какво искам да ти покажа. Едва тогава ще те излекувам напълно; иначе, след като си толкова вироглава, ти никога няма да се върнеш тук.“

Флоринда каза, че лечителката й обяснила най-търпеливо особено деликатните точки на решението си да й помогне. Не проумявала нито думичка. Обяснението я убедило единствено в това, че лечителката е малко откачена.

Когато лечителката установила, че думите й не стигат до Флоринда, тя станала по-строга и я накарала да повтаря многократно, че животът й е свършен и че единствено лечителката може да реши дали тя да се откаже от лечението, или да я остави най-безнадеждно да умре. Но когато Флоринда я помолила да свърши с лечението и да я изпрати обратно в къщи при семейството й, жената вече загубила всякакво търпение; взела шишето с лекарството и го разбила на пода, а после казала на Флоринда, че няма повече работа с нея.

Флоринда разказваше как при тия думи се разплакала — единствените истински сълзи през целия й живот. Казала на лечителката, че иска да бъде само излекувана и че повече от всичко желае да си плати. Жената отвърнала, че е твърде късно да се плаща с пари и че това, което иска от Флоринда, е нейното внимание, а не парите й.

Флоринда ми призна, че животът й я бил научил да получава всичко даром. Проявила упорство и заявила, че сигурно има хиляди пациенти, които са идвали при лечителката на прага на смъртта като нея самата, и че лечителката им е взимала парите — защо нейният случай да е различен? Отговорът на лечителката бил, според Флоринда без никакво основание, че тъй като тя е ясновидец, е видяла сияйното тяло на Флоринда, и че тя и лечителката са абсолютно еднакви. Флоринда си помислила, че жената навярно е луда да не разбира, че помежду им има безброй различия. Лечителката била недодялана индианка, необразована и примитивна, докато Флоринда била богата, красива и бяла.

Флоринда попитала жената какво смята да прави с нея. Лечителката й казала, че й е поставена задачата да я изцели, а след това да я научи на нещо много важно. Флоринда поискала да знае кой й е поставил такава задача. Жената отговорила, че е Орелът — отговор, който окончателно убедил Флоринда, че жената е напълно луда. И все пак Флоринда не виждала как иначе да се съобрази с изискванията на жената. Казала й, че е готова да направи всичко.

Жената моментално променила агресивното си отношение. Дала на Флоринда да занесе лекарството вкъщи и й заръчала да се върне колкото е възможно по-скоро.

— Както сам знаеш — продължи Флоринда, — един учител е длъжен да прилъже ученика си. Тя ме прилъга майсторски с моето лечение. И е била права. Бях такава глупачка, че ако тя ме беше излекувала веднага, щях да се върна към предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Нима не постъпваме всички така?

На следващата седмица Флоринда се върнала. Посрещната била от стареца, с когото се запознала преди. Той я заговорил така, сякаш били най-близки приятели. Казал, че лечителката е заминала преди няколко дена и няма да се върне след още толкова, и че му е поверила някакво лекарство за нея, в случай че тя се появи. Казал на Флоринда много приятелски, но повелително, че поради отсъствието на лечителката на нея й остават само две възможности: или да се върне вкъщи, вероятно в още по-лоша физическа форма от преди поради изтощителното пътуване, или покорно да изпълни препоръките на лечителката. Добавил, че ако тя реши да остане и веднага да започне лечението си, след три-четири месеца ще бъде като нова. Имало обаче едно условие: реши ли да остане, трябва да прекара в къщата на лечителката осем последователни дни и поради това ще трябва да отпрати прислугата си.

Флоринда казваше, че не й оставало нищо друго, освен да остане. Старецът веднага й дал дозата от лекарството, което лечителката явно е оставила за нея. Стоял при нея през по-голямата част от нощта. Бил много убедителен и приятелските приказки с него подхранили надеждата и доверието на Флоринда.

На другата сутрин след закуска двамата прислужници си заминали. Флоринда не изпитвала никакъв страх. Вътрешно се доверявала на стареца. Той й казал, че се налага да скове сандък за лечението й в съответствие с наставленията на лечителката. Накарал я да седне на нисък стол, поставен в средата на кръгло място без никаква растителност. Докато седяла там, старецът я запознал с трима младежи, за които й казал че са му помощници. Двамата били индианци, а третият — бял.

За по-малко от час четиримата измайсторили сандък около стола, на който седяла Флоринда. Когато свършили, Флоринда останала затворена в сандъка, който имал и капак от летви за проветряване. Едната от стените му била на панти, за да служи като врата.

Старецът отворил вратата и помогнал на Флоринда да излезе. Отвел я в къщата и я помолил да му помогне да й приготви лекарството, за да му е под ръка за момента, в който се върне лечителката.

Флоринда била направо очарована от начина, по който той работел. Приготвил доза от растения с тръпчив мирис, както и ведро с гореща течност. За нейно удобство й предложил да потопи крака си във ведрото и щом усети, че е готова, да изпие приготвената смес преди да е загубила силата си. Флоринда се подчинила без да задава въпроси. Изпитала невероятно облекчение.

След това старецът посочил стаята, където щяла да остане тя, и наредил на младежите да внесат там сандъка. Казал й, че могат да минат няколко дена преди да се появи лечителката; междувременно тя трябва добросъвестно да спазва всички наставления, които са й оставени. Тя се съгласила с него и той веднага извадил списък със задачи. Те включвали много ходене, за да се берат билките, необходими за лекарството й, както и нейното участие при обработката им.

Флоринда разказваше, че прекарала дванайсет дни там вместо осем, защото слугите й закъснели поради поройните дъждове. Едва на десетия ден тя установила, че жената никога не е заминавала и че всъщност истинският лечител е старецът. Флоринда се разсмя, описвайки изумлението си. Старецът я изиграл, като я накарал активно да участва в собственото си лечение. Освен това под претекст, че лечителката го изисква, той я затварял всеки ден в сандъка за най-малко шест часа, за да изпълнява някаква специална задача, която той наричал „рекапитулация“.

На това място от разказа си Флоринда ме загледа и приключи с думите, че засега това ми стига и че е време да си тръгвам.

При следващите ни срещи тя обясни, че старецът станал неин покровител и че тя била първият прикривач, намерен от жените от групата на покровителя й за Нагуала Хуан Матус. Но по онова време тя не знаела въобще за тия неща. И макар покровителят й да я накарал да промени нивата на съзнание и да й бил разкрил всичко, резултат не се получил. Тя била отгледана като разглезена хубавица и това създавало около нея толкова непроницаем щит, че не подлежала на никакви промени.

Накрая покровителят й решил, че й трябва време. Измислил план да доведе Селестино на бойното поле на Флоринда. Накарал я да види някои неща около личността на Селестино, за които и тя самата знаела, че са верни, но нямала смелостта да си ги признае. Селестино бил много голям егоист по отношение на всичко, което притежавал; на първо място сред притежанията му били богатството му и Флоринда. Принуден бил да преглътне гордостта си пред унижението в ръцете на лечителката, защото лечителката била някакво си нищожество, а Флоринда наистина се възстановявала. Затова отмервал времето си и изчаквал момента, когато щяло да завърши лечението, за да потърси отмъщение.

Флоринда каза, че според нейния покровител имало опасност изцеляването й да настъпи твърде бързо и Селестино да реши, тъй като именно той взимал всички решения в дома им, че Флоринда няма да има вече нужда да ходи при лечителката. Затова покровителят й дал доза и за другия крак. Мазилото било много люто и кожата и така се разлютила, че напомняла много за някаква болест. Покровителят й я посъветвал да използва мазилото винаги, когато пожелае да се върне, за да се види с него, дори и да няма нужда от лечение.

Цяла година се лекувала. През това време покровителят й я запознал с правилото и я обучил като воин в изкуството на прикриването. Накарал я да приложи принципите на прикриването върху нещата, които правела всекидневно; отначало за дребните неща, а после и за най-важните страни от живота й.

През същата година покровителят й я запознал и с Нагуала Хуан Матус, когото тя описваше като много остроумен и разсъдлив, но и като най-неуправляемия и ужасяващ младеж, когото била срещала. Казваше още, че именно Нагуалът Хуан Матус й помогнал да избяга от Селестино. Той и Силвио Мануел я извели тайно от града през полицейските постове и военните патрули по пътищата. Селестино подал официално оплакване за бягство от дома и тъй като бил страшно влиятелен човек, използвал всичките си връзки, за да я върне при себе си.

Поради това покровителят й трябвало да се премести в друга част на Мексико, а тя години наред останала скрита в къщата му; тази ситуация се понравила на Флоринда, тъй като тя имала да изпълнява задачата на рекапитулирането и затова се нуждаела от абсолютна тишина и усамотение.

Тя ми обясни, че рекапитулацията е отличителна способност на прикривачите, също както сънуваното тяло е отличителна способност на сънувачите. Тя се състои в това да си припомниш живота до най-незначителните подробности. Така нейният покровител предоставил сандъка като средство и като символ. Средство бил, защото й позволявал да се научи как да се съсредоточава: трябвало години наред да седи в него, докато целият й живот минавал пред очите й. А символ бил заради тесните граници на човешката личност. Покровителят й казал, че когато и да свърши с рекапитулацията, тя трябва да счупи сандъка, с което да покаже образно, че вече не се подчинява на ограниченията на своята личност.

По-нататък тя разправяше, че прикривачите използват сандъци или ковчези от пръст, за да се запечатат вътре и отново да изживеят, а не само да си припомнят, всеки момент от своя живот. Причината прикривачите да рекапитулират своя живот по такъв краен начин се състои в следното: дарът на Орела за човека включва и готовността на Орела да приеме един сурогат вместо истинското съзнание, ако този сурогат е съвършено копие. Флоринда ми обясни, че тъй като съзнанието е храната на Орела, вместо със съзнание, Орела може да се задоволи и с една съвършена рекапитулация.

След това Флоринда ми представи основите на рекапитулацията. Първият етап бил кратко изброяване на всички случки от живота ни, които очевидно имат нуждата да бъдат разучени.

Вторият етап е по-подробно припомняне, което започва системно в момент, който може да е малко преди прикривачът да седне в сандъка, а теоретично може да стигне до момента на раждането ни.

Тя ме уверяваше, че съвършената рекапитулация може да промени много повече един воин, отколкото цялостният контрол на сънуваното тяло. В това отношение сънуването и прикриването водят до една и съща цел — навлизането в третото внимание. За един воин е важно обаче да знае и да практикува и двете. Казваше, че за жените са нужни различни конфигурации в сияйното тяло, за да се овладее едната или другата. Мъжете пък могат да правят и двете доста лесно и все пак никога да не стигнат до майсторското ниво, каквото жените постигат във всяко изкуство.

Флоринда ми обясни, че ключовият елемент при рекапитулацията е дишането. За нея дъхът бил нещо магическо, защото има функцията да дава живот. Припомнянето според нея било лесно, стига човек да намали сферата на стимулиране около тялото си. Именно затова бил сандъкът; после дишането довеждало до все по-дълбоки и по-дълбоки спомени. На теория прикривачите трябвало да си спомнят всяко чувство, изпитано през живота им, а този процес започвал с дишане. Тя ме предупреди, че нещата, на които ме учи, са само предварителната част, и че по-късно, в по-различна обстановка, ще ме научи на по-съществените неща.

Флоринда ми казваше, че покровителят й наредил на направи списък със събитията за възстановяване. Според него процедурата започвала с първоначално вдишване. Прикривачите започват, като полагат брадичка на дясното рамо и бавно вдишват, докато главата им описва дъга от180 градуса. Вдишването приключва на лявото рамо. След като свърши вдишването, главата се връща в отпуснато положение. Издишва се с поглед напред.

След това прикривачът поема събитието от началото на списъка и остава с него, докато бъдат изброени всички чувства, характерни за събитието. Докато прикривачите си спомнят чувствата, изпитвани относно това, за което е споменът, те бавно вдишват, придвижвайки глава от дясното рамо към лявото. Функцията на това дишане е да се възстанови енергията. Флоринда твърдеше, че сияйното тяло постоянно създава паяжинни нишки, които се проточват от него и се задвижват от всякакви емоции. Ето защо всяка ситуация на взаимодействие или всяка ситуация, където са намесени чувства, потенциално се просмуква от сияйното тяло. При дишане от дясно на ляво, докато си спомнят някое чувство, чрез магията на дишането прикривачите събират нишките, които са оставили зад гърба си. Следва веднага ново дишане от ляво на дясно, но то е издишване. С него прикривачите изпускат нишки, оставени в тях от Други сияйни тела, намесени в събитието, за което си спомнят.

Тя твърдеше, че това са задължителните предварителни особености на прикриването, през които минават всички членове на нейния екип, като въведение към по-взискателната част упражнения в това изкуство. Ако прикривачите не са минали през тази предварителна част, за да си възвърнат нишките, оставени от тях в света, и особено за да отхвърлят онези, които другите са оставили в тях, те нямат възможност да се справят с контролираното безумие, защото тия чужди нишки са основата на безграничния капацитет на човека в неговото самолюбие. За да се практикува контролираното безумие, тъй като това не е начин да измамиш или заблудиш хората, или да чувстваш превъзходство над тях, трябва да си способен да се надсмиваш над себе си. Флоринда ми казваше, че един от резултатите на подобна рекапитулация е неподправеният смях, когато застанеш лице в лице с досадното повторение на собствената си самооценка, което е сърцевината на цялото човешко взаимодействие.

Флоринда подчертаваше, че правилото определя прикриването и сънуването като изкуства; поради това те са нещо, което човек изпълнява. Тя ми каза, че животодаряващото естество на дъха придава и пречистваща способност. Именно тази способност придава на рекапитулацията практическо значение.

При следващата ни среща Флоринда обобщи това, което наричаше наставления в последната минута. Тя потвърди, че тъй като съвместната оценка на Нагуала Хуан Матус и групата му от воини била такава, че аз съм нямал нужда от нея в света на всекидневния ми живот, те ме научили на сънуване, вместо на прикриване. Обясни ми, че тази оценка радикално се е преобразила и че те са се оказали в неудобно положение; нямали повече време да ме научат на прикриване. Наложило се тя да остане отзад, по периферията на третото внимание, за да изпълни задачата си на по-късен етап, когато аз бъда готов. От друга страна, ако аз трябва да напусна света заедно с тях, тя щяла да се освободи от тази своя отговорност.

Флоринда казваше, че покровителят й считал трите основни техники на прикриването — сандъкът, списъкът от събития за рекапитулацията и дишането на прикривача — за евентуално най-важните задачи, които един воин може да изпълни. Покровителят й считал задълбочената рекапитулация за най-бързото средство да се загуби човешката форма. Затова за прикривача е по-лесно след като рекапитулира своя живот, да се възползва от всички неправения на „аз“-а, като заличаването на личната биография, изгубването на самолюбието, разчупването на рутината и тъй нататък.

Флоринда казваше, че нейният покровител дал на всички пример за това, което имал предвид, най-напред като изпълнил докрай предварителните условия, а после като им дал войнската мотивировка за своите действия. В нейния случай, бидейки майстор в изкуството на прикриването, той изиграл номера с болестта и лечението й, което не само отговаряло на поведението на воина, но било и майсторско въведение към седемте основни принципа от изкуството на прикриването. Най-напред привлякъл Флоринда на своето бойно поле, където тя изпаднала под неговата милост; принудил я да отхвърли всичко несъществено; научил я да поставя живота си на карта с едно-единствено решение; научил я как да се отпуска; за да й помогне да прегрупира вътрешните си сили, я накарал да навлезе в ново и различно настроение на оптимизъм и самоувереност; научил я да сгъстява времето; и накрая й показал, че прикривачът никога не излиза на предна линия.

Най-силно била заинтригувана Флоринда от последния принцип. За нея той обобщавал всичко, което искала да ми каже при последните си наставления.

— Моят покровител беше шефът — каза Флоринда. — И все пак, външно никой не би повярвал на това. Винаги имаше за фасада една от жените си воини, докато той направо се смесваше с пациентите, като се преструваше, че е един от тях, или пък се представяше за някакъв стар наивник, който постоянно събира сухи листа със саморъчно направена метла от клонки.

Флоринда обясняваше, че за да се приложи седмият принцип от изкуството на прикриването, трябва да се приложат преди това останалите шест. Така нейният покровител винаги наблюдавал иззад сцената. Благодарение на това той бил способен да избягва или отблъсква всякакви сблъсъци. Имало ли атака, тя никога не била насочена към него, а към неговата фасада — жената воин.

— Надявам се досега да си разбрал — продължи тя, — че само един майстор прикривач може да е съвършен в контролираното безумие. Контролираното безумие не означава да мамиш хората. То означава, както ми беше обяснил покровителят, че воините прилагат седемте основни принципа от изкуството на прикриването към всичко, което правят: от най-незначителните действия до ситуации на живот и смърт.

— Прилагането на тия принципи — продължи Флоринда — води до три резултата. Първият е, че прикривачите се научават да не се приемат никога на сериозно; научават как да се надсмиват над себе си. Щом не се боят да изглеждат глупаци, могат да изкарат глупак всеки друг. Вторият е, че прикривачите се научават да бъдат безкрайно търпеливи. Прикривачите никога не бързат; те не се притесняват. И третият е, че прикривачите се научават да имат безкрайната способност да импровизират.

Флоринда стана. Както обикновено, седяхме в нейната гостна. Веднага реших, че разговорът ни е свършил. Тя каза, че има още една тема, която трябва да обсъдим преди да си кажем довиждане. Заведе ме до друг вътрешен двор в къщата й. Никога до този момент не бях идвал в тази част на сградата. Тя повика тихо някого и от една стая излезе жена. Отначало не я познах. Жената ме повика по име и тогава разбрах, че това е доня Соледад. Беше станала неузнаваема — по-млада и по-силна. Флоринда съобщи, че Соледад е прекарала пет години в сандък за рекапитулации и че Орелът е приел рекапитулацията й вместо нейното съзнание и я е пуснал на свобода. Доня Соледад се съгласи с тия думи с кимване на главата. Флоринда рязко приключи срещата и ми каза, че е време да си тръгвам, защото вече нямам никаква енергия.

Много пъти след това ходих в къщата на Флоринда. Виждах я винаги, но само за няколко минути. Тя ми каза, че е решила да не ме напътства повече, защото за мен било по-добре да се занимавам само с доня Соледад.

С доня Соледад се срещнахме няколко пъти, но какво се беше случило по време на тия срещи, така и си остана неустановено за мен. Всеки път, когато бивахме заедно, тя ме караше да седна до вратата на стаята й с лице към изток. Тя сядаше от дясната ми страна и ме докосваше; после спирахме въртенето на стената от мъгла и двамата оставахме в нейната стая, обърнати на юг.

С Ла Горда се бях научил вече да спирам въртенето на стената; изглежда доня Соледад ми помагаше да осъзная друга страна на тази способност за възприемане. Правилно бях установил с Ла Горда, че само една частица от нас спира стената. Сякаш изведнъж се бях разделил на две. Част от цялостното ми същество гледаше право напред и виждаше една неподвижна стена от дясната ми страна; докато другата, по-голяма част от цялостното ми същество, се обръщаше на 90 градуса и се взираше в стената.

Всеки път когато с доня Соледад спирахме стената, оставахме взряни в нея; но никога не навлязохме в сферата между успоредните линии, както бяхме правили десетки пъти с жената Нагуал и с Ла Горда. Доня Соледад ме караше да се втренчвам всеки път в мъглата, сякаш тя беше отразяваща повърхност. И тогава аз изпитвах най-невероятното отнасяне. Като че ли карах с безумна скорост. Виждах откъслеци от пейзаж, образуващи се в мъглата, и изведнъж се озовавах в друга физическа реалност; беше някаква планинска местност, неравна и враждебна. Доня Соледад беше винаги там в компанията на една прекрасна жена, която гръмогласно ми се надсмиваше.

Неспособността ми да си спомня какво бяхме правили отвъд тази точка ставаше още по-болезнена от неспособността ми да си спомня какво бяхме правили между успоредните линии с жената Нагуал и с Ла Горда. Изглежда доня Соледад и аз навлизахме в друга зона на съзнанието, непозната за мен. Вече бях в нещо, което според мен бе най-изостреното състояние на съзнанието и все пак имаше нещо още по-изострено. Тази страна на второто внимание, която доня Соледад очевидно ми показваше, беше по-сложна и недостъпна от всичко друго, на което бях ставал свидетел до този момент. Всичко, което можех да си спомня, беше някакво усещане, че много съм се движил; физическо усещане, сравнимо с това, когато си извървял няколко километра или си се изкачвал по неравни планински пътеки. Изпитвах и телесната сигурност, макар и да не проумявах защо, че доня Соледад, жената и аз си разменяме думи, мисли, чувства; но аз не можех да ги възстановя.

След всяка среща с доня Соледад Флоринда незабавно ме подканваше да си тръгна. Доня Соледад използваше минимални словесни контакти. Струваше ми се, че почти не може да говори поради това, че е в състояние на повишено съзнание, което дълбоко й въздейства. Имаше нещо, което виждахме в този насечен пейзаж, освен прекрасната жена, или пък нещо, което правехме заедно и което ни оставяше без дъх. Но тя не можеше да си спомни нищо, макар и да се опитваше.

Помолих Флоринда да изясни естеството на моите пътешествия с доня Соледад. Тя ми каза, че част от последното й наставление ще бъде да ме накара да навляза във второто внимание, както правят прикривачите, и че доня Соледад била по-умела от нея да ме въведе в измеренията на прикривачите.

На срещата, която щеше да ни бъде последна, Флоринда, както в началото на нашите уроци, ме чакаше в коридорчето. Хвана ме за лакътя и ме поведе към гостната. Седнахме. Тя ме предупреди още да не опитвам да търся смисъла на пътешествията си с доня Соледад. Обясни също, че прикривачите са съществено различни от сънувачите, защото използват света около себе си, и че доня Соледад просто се опитвала да ми помогне да си завъртя главата.

Когато дон Хуан беше описвал идеята за обръщането на главата на воина към нова посока, бях разбирал думите му като метафора, с която се описва смяната в отношението към нещата. Според Флоринда това описание било вярно, но не било метафора. Вярно било, че прикривачите си обръщат главите; те обаче не ги обръщат, за да бъдат към нова посока, а за да се срещнат по различен начин с времето. Прикривачите се обръщат към предстоящото време. Нормално ние се обръщаме към времето, когато то се отдалечава от нас. Само прикривачите могат да променят това и да се обърнат към времето, докато то напредва към тях.

Обръщането на главата според Флоринда не означаваше, че човек гледа към бъдещето, а че човек вижда времето като нещо конкретно и въпреки това неразбираемо. Ето защо било повърхностно да се опитвам да измислям какво сме правили с доня Соледад. Всичко това щяло да има смисъл, когато мога вече да проумявам своята тоталност и тогава щях да имам енергията, необходима да разбуля тази загадка.

Флоринда ми казваше, със самочувствието на човек, който дава премия, че доня Соледад е един върховен прикривач; нарече я дори най-голямата от всички прикривачи. Казваше още, че доня Соледад може да прекоси по всяко време успоредните линии. Освен това нито един воин от групата на дон Хуан Матус не е могъл да направи това, което тя е правила. С помощта на своята безупречна техника на прикриване доня Соледад била намерила своето успоредно същество.

Флоринда обясняваше, че каквото и да съм преживял с Нагуала Хуан Матус или със Силвио Мануел, с Хенаро, със Сулейка, това са били само миниатюрни частици от второто внимание; това, което доня Соледад ме накарала да видя, било също миниатюрна, но различна частица.

Доня Соледад не само ме накарала да се изправя пред предстоящото време, но и ме завела при успоредното си същество. Флоринда определи успоредното същество като противовес, който всички живи същества имат поради факта, че са сияйни същества, изпълнени с необяснима енергия. Едно успоредно същество на което и да е лице, е другото лице от същия пол, което е интимно и необратимо свързано с първото. Те съществуват съвместно в света по едно и също време. Двете успоредни същества са като двата края на една пръчка.

Почти невъзможно е за воините да намерят своето успоредно същество, защото в живота на един воин има твърде много разсейващи фактори, други приоритети. Но този, който съумее да извърши този подвиг, ще открие в своето успоредно същество, точно както била сторила доня Соледад, един безкраен източник на младост и енергия.

Флоринда рязко стана и ме заведе в стаята на доня Соледад. Сигурно защото знаех, че това ще е последната ни среща, бях силно смутен от някакво неизпитвано притеснение. Когато й казах какво ми беше разправила току-що Флоринда, доня Соледад ми се усмихна. Каза смирено, според мен присъщо на истинския воин, че не ме е научила на нищо; че всичко, което се стремяла да направи, било, за да ми покаже своето успоредно същество, защото именно там щяла да се върне тя, когато Нагуалът Хуан Матус и воините му напуснат тоя свят. Нещо друго се случило обаче, което не можела да проумее. Флоринда й обяснила, че ние взаимно сме си тласнали енергиите и това ни е накарало да се изправим пред предстоящото време не в малки дози, както би искала от нас Флоринда, а с необяснимо големи глътки, както искала това буйната ми природа.

Резултатът от последната ни среща беше още по-смущаващ. Доня Соледад, успоредното й същество и аз останахме, както ми се стори, необикновено дълго време заедно. Виждах всяка черта от лицето на успоредното същество. Усещах, че се опитва да ми каже коя е. Като че ли също разбираше, че това е последната ни среща. В очите й имаше непреодолимо усещане за крехкост. А после някаква ветроподобна сила ни издуха в нещо, което за мен вече нямаше никакъв смисъл.

И тогава внезапно Флоринда ми помогна да стана. Хвана ме за лакътя и ме поведе към вратата. Доня Соледад тръгна с нас. Флоринда каза, че ме очакват трудни дни в спомени за всичко, което бе минало, защото аз се отдавах на своята рационалност — състояние, което само можеше да се влоши, тъй като те се готвеха да си тръгват и тогава нямаше да има кой да ми помага да променям нивата на съзнание. Добави още, че някой ден доня Соледад и аз отново ще се срещнем в света на всекидневния живот.

Именно тогава се обърнах към доня Соледад и я помолих да ме изведе от моите пристрастия; казах й, че ако не успее, ще трябва да ме убие. Не исках да живея в нищетата на моята рационалност.

— Не е хубаво да се говори така — каза Флоринда. — Ние сме воини, а воините имат в ума си само едно: свободата си. Да умреш и да бъдеш изяден от Орела не е предизвикателство. От друга страна, да се измъкнеш покрай Орела и да бъдеш свободен — това граничи със смелостта.

15ПЕРНАТАТА ЗМИЯ

СЛЕД КАТО ПОСТИГНАХА всяка от целите, които правилото повеляваше, дон Хуан и екипът му от воини бяха готови за окончателната си задача — да напуснат света на всекидневния си живот. За Ла Горда, другите ученици и мен оставаше само да ги наблюдаваме. Имаше един-единствен неразрешен проблем: какво да се прави с учениците! Дон Хуан казваше, че по принцип те трябва да заминат с него, като се вградят в собствената му група; те обаче не бяха готови. Реакциите им, докато се опитваха да преминат през моста, му бяха показали слабостите им.

Дон Хуан изразяваше усещането, че изборът на неговия покровител да чака с години преди да събере група от воини за него, бил мъдър избор и дал положителни резултати, докато неговото собствено решение да ме събере бързо с жената Нагуал и моята собствена група, беше едва ли не фатално за нас.

Разбирах, че той изразява гласно това не като съжаление, а като потвърждение на свободата на воина да избира и да приема своя избор. Освен това каза, че сериозно се замисля дали да не последва примера на своя покровител и че ако беше направил така, съвсем скоро щеше да установи, че аз не съм Нагуал като него и че никой друг освен мен нямаше да се ангажира отвъд тази точка. Както се оказа, Лидия, Роза, Бениньо, Нестор и Паблито бяха в много неизгодно положение; Ла Горда и Жозефина имаха нужда от време, за да се усъвършенстват; само Соледад и Елихио се намираха в безопасност, защото бяха може би дори по-квалифицирани от воините в неговия собствен екип. Дон Хуан добави, че от тях деветимата зависи да приемат своите неблагоприятни или благоприятни обстоятелства и, без да съжаляват или да се отчайват, или взаимно да се потупват снизходително по гърба, да превърнат своето проклятие или благословия в истинско предизвикателство.

Дон Хуан беше подчертал, че не всичко при нас било провалено — малката роля, която сме играли сред неговите воини, била съвсем успешна, доколкото правилото беше паснало на всеки един от моя екип, освен на мен. Съгласих се изцяло с него. Първо, жената Нагуал отговаряше на всичко, което правилото предписваше. Имаше осанка, владееше се; водеше воини и въпреки това беше напълно спокойна. Без никаква предварителна подготовка тя поемаше и водеше всички надарени воини на дон Хуан, макар и до един да бяха два пъти по-възрастни от нея. Тези мъже и жени твърдяха, че тя била същинско копие на другата жена Нагуал, която те познавали. Отразявала съвършено всяка от жените воини и следователно можеше да отрази и петте жени, които дон Хуан бе намерил за моята група, защото те пък бяха точните копия на по-възрастните. Лидия беше като Хермелинда, Жозефина — като Сулейка, Роза и Ла Горда — като Нелида, а Соледад — като Делия.

Мъжете също бяха копия на воините на дон Хуан: Нестор беше като Висенте, Паблито — като Хенаро, Бениньо — като Силвио Мануел, а Елихио — като Хуан Тума. Правилото беше действително гласът на една непреодолима сила, изваяла тия хора в едно хомогенно цяло. Единствено поради някакво странно изкривяване на съдбата те бяха оставени сами, без водач, който да им намери коридор към другото съзнание.

Дон Хуан беше казал, че всички членове на групата ми трябва да навлязат в това друго съзнание сами и че той няма представа какви са шансовете им, защото това било индивидуално. Беше помогнал на всеки безупречно; така неговият дух бил свободен от тревоги и притеснения и мисълта му била свободна от ненужни разсъждения. Оставало му само да ни покаже прагматично какво означава да се прекосят успоредните линии в тоталността на самия себе си.

Дон Хуан ми казваше, че най-многото, което мога да направя, е да помогна на един от учениците, и че той ще избере Ла Горда заради нейното безстрашие и защото аз вече я познавам. Казваше ми още, че нямам повече енергия за другите, защото имам други задължения, други пътеки на действие, съвместими с моята истинска задача. Обясняваше ми, че всеки от воините му знаел каква е тази задача, но не ми я бил разкрил, защото аз трябвало да докажа, че съм достоен за нея. Фактът, че те са в края на пътеката си, и фактът, че вярно съм изпълнил наставленията, повелявало това разкритие да се състои, макар и само частично.

Когато настъпи моментът дон Хуан да си тръгне, той щял да ми го съобщи, докато съм в състояние на нормално съзнание. Пропуснах значението на това, което казваше. До самия край дон Хуан се опитваше да ми внуши да съединя двете си състояния на съзнание. Всичко щеше да бъде тъй просто, ако лично аз бях способен на такова сливане. Но тъй като не бях, а само рационално бях докоснат от това разкритие, той ме накара да преместя нивата на съзнание, за да ми позволи да оценя по-всеобхватно това събитие.

Той постоянно ме предупреждаваше, че да си в лявостранно съзнание е предимство само в смисъл, че е ускорен обхватът ни за нещата. А понякога е недостатък, защото ни позволява да се фокусираме с невероятна бистрота само върху едно нещо в един момент; това ни прави уязвими и зависими. Ние не можем да бъдем сами в лявостранното съзнание, а трябва да бъдем прикривани от воини, постигнали своята тоталност и способни да се оправят в това състояние.

Ла Горда казваше, че един ден Нагуалът Хуан Матус и Хенаро събрали всички ученици в нейната къща. Нагуалът ги накарал да се преместят в лявостранното съзнание и им съобщил, че неговото време на земята е стигнало до своя край.

Отначало тя не му повярвала. Помислила, че той се опитва да ги сплаши, за да действат като воини. Но после осъзнала, че в очите му има блясък, какъвто никога дотогава не била виждала.

След като ги накарал да изместят нивата си на съзнание, той поговорил поотделно с всеки от тях и ги накарал да направят сумиране, за да опреснят всички идеи и процедури, с които ги бил запознал. Направи същото и с мен. Моята среща се състоя в деня преди да го видя за последен път. В моя случай той проведе това сумиране в двете състояния на съзнание. Всъщност той ме накара да се местя напред и назад по различно време, сякаш да се увери, че напълно ще бъда проникнат от тях.

Отначало бях неспособен да си припомня какво бе станало след това сумиране. Един ден Ла Горда най-накрая успя да разчупи бариерите на моята памет. Каза ми, че била вътре в ума ми, все едно че ме чете. Според нея онова, което държало паметта ми заключена, бил моят страх от спомена за болката. Случилото се в къщата на Силвио Мануел в нощта преди те да си отидат, било невъзвратимо преплетено с моя страх. Каза още, че отдавна усещала как се страхувам, но не знаела причината. Не можеше и да си спомни какво точно се беше случило в онази къща, и по-специално в стаята, където бяхме седнали.

Докато Ла Горда говореше, аз усетих как политам сякаш в някаква бездна. Установих, че нещо в мен се опитва да направи връзка между двете отделни случки, на които бях станал свидетел в моите две състояния на съзнание. В лявата си страна имах заключени спомените за дон Хуан и неговата група от воини в последния им ден на земята, а в дясната имах спомени, че този ден съм скочил в някаква бездна. Опитвайки се да съединя двете страни, аз изпитах тоталното чувство за физическо падане. Коленете ми се подкосиха и аз паднах на пода.

Когато й описах какво съм изпитал и споделих своето тълкуване за него, Ла Горда каза, че в дясностранното ми съзнание без съмнение е дошъл споменът, изплувал у нея, докато съм говорел. Спомнила си била току-що, че с Нагуала Хуан Матус и неговата група сме направили още един опит да прекосим успоредните линии. И че ние двамата, заедно с останалите ученици, сме се опитали още веднъж да минем по моста.

Не можех да доведа във фокус този спомен. Имаше сякаш някаква ограничителна сила, която ми пречеше да организирам мислите и чувствата си за него. Ла Горда разказа как Силвио Мануел казал на Нагуала Хуан Матус да подготви мен и всички чираци за това преминаване. Не искал да ме остави в света, защото считал, че нямам никакъв шанс да изпълня своята задача. Нагуалът не се съгласил с него, но провел подготовката, независимо какво изпитвал.

Ла Горда ми каза как си спомнила, че съм отишъл с колата до дома й да я взема и да я заведа заедно с другите чираци в къщата на Силвио Мануел. Те останали там, докато аз съм се върнал при Нагуала Хуан Матус и Хенаро, за да се приготвя за преминаването.

Това аз въобще не си спомнях. Тя настоя, че трябва да я използвам като водач, след като сме така плътно свързани; увери ме, че мога да чета мислите й и да намеря там нещо, което ще събуди всичките ми спомени.

Умът ми беше в състояние на невероятен хаос. Някакво чувство за притеснение ми попречи да се фокусирам дори върху това, което казваше Ла Горда. Тя продължи до говори, описвайки какво си е спомнила за втория ни опит да преминем през оня мост. Каза, че Силвио Мануел ги залял с поток от думи. Казал им, че били обучени достатъчно да се опитат отново да го преминат; онова, от което се нуждаели, за да навлязат напълно в другото си „аз“, било да изоставят намерението на първото си внимание. Щом бъдат вече в съзнанието на другото си „аз“, силата на Нагуала Хуан Матус и на неговата група ще ги вдигне и ще ги отнесе в третото им внимание изключително лесно — нещо, което те не могат да направят, ако чираците им са в нормалното си съзнание.

В един момент аз вече не слушах Ла Горда. Звукът на гласа й ми служеше наистина като ключ. Изведнъж споменът за цялото това събитие изплува в паметта ми. Бях замаян от въздействието на спомена. Ла Горда спря да говори и докато описвах своя спомен, тя също си спомни всичко. Бяхме сглобили последните парченца от отделните спомени за двете ни състояния на съзнание.

Аз си спомнях, че дон Хуан и дон Хенаро ме подготвиха за преминаването, докато бях в състояние на нормално съзнание. Сериозно си помислих, че ме готвят за скок в бездната.

Ла Горда си спомняше, че за да ги подготви за преминаването, Силвио Мануел ги вързал за покривните греди, овесени в кожени хамути. Във всяка стая на къщата му имало по един. Учениците останали да висят така почти целия ден.

Ла Горда разсъждаваше, че да си имаш хамут в стаята е нещо идеално. Хенаросите, без наистина да знаят какво правят, бяха уцелили псевдо-спомена за хамутите, на които се окачвали и си създали своя игра. Било игра, която комбинирала лечителските и пречистващите качества на това да си далеч от земята, с възможността да се упражняваш в концентриране, от което човек има нужда, за да се измести от дясностранното към лявостранното съзнание. Тяхната игра била фактически средство, което им помагало да си спомнят.

Ла Горда каза, че след като тя и всички чираци останали да висят целия ден, по здрач Силвио Мануел ги свалил. Всички отишли с него до моста и зачакали там с останалата част от групата, докато се появи Нагуалът Хуан Матус и Хенаро, заедно с мен. Нагуалът Хуан Матус обяснил на всички, че за подготовката ми било необходимо повече време, отколкото очаквал.

Аз пък си спомних, че дон Хуан и воините му преминаха през моста преди ние да тръгнем. Доня Соледад и Елихио автоматически отидоха с тях. Последна мина жената Нагуал. От другата страна на моста Силвио Мануел ни направи сигнал да тръгнем и ние. Без да промълвим и дума, всички тръгнахме едновременно. На средата на моста Лидия, Роза и Паблито като че се оказаха неспособни да направят и стъпка повече. Бениньо и Нестор стигнаха почти до края и там спряха. Само Ла Горда, Жозефина и аз пристигнахме там, където стояха дон Хуан и останалите.

Това, което се случи после, много приличаше на случилото се първия път, когато се опитахме да преминем моста. Силвио Мануел и Елихио държаха отворено нещо, което аз си мислех за реален отвор. Имах достатъчно енергия, за да фокусирам вниманието си върху него. Не беше отвор на хълма, който се намираше в края на моста, нито пък беше отвор в стената от мъгла, макар да различавах около него мъглоподобна пара. Беше тъмен, загадъчен отвор, който ясно се открояваше; голям беше колкото човек, но тесен. Дон Хенаро се пошегува и го нарече „космическа вагина“ — забележка, която разтърси от смях приятелите му. Ла Горда и Жозефина се хванаха за мен и заедно пристъпихме вътре.

Моментално се почувствах като смазан. Същата неизчислима сила, която първия път едва не ме беше накарала да експлодирам, сега отново ме сграбчи. Усещах как Ла Горда и Жозефина се сливат с мен. Бях като че ли по-широк от тях и силата ме разлепваше и по двете едновременно.

След това усетих, че лежа на земята с Ла Горда и Жозефина върху мен. Силвио Мануел ни помогна да станем. Каза ми, че ще ни бъде невъзможно да се присъединим към тях в пътешествието им този път, но че може би по-нататък, когато се усъвършенстваме, Орелът ще ни пусне да минем.

Докато се връщахме в къщата му, Силвио Мануел ми каза почти шепнешком, че техният път и моят път тази нощ са се разделили. Каза, че нашите пътища никога вече няма да се срещнат и че аз съм сам. Посъветва ме да бъда пестелив и да използвам всяко късче енергия, без да прахосвам нищичко от нея. Увери ме, че ако постигна своята тоталност без излишно да се изцеждам, ще имам енергията да изпълня своята задача. Ако се изцеждам излишно преди да загубя човешката си форма, с мен ще бъде свършено.

Попитах го дали има начин да избегна изцеждането. Той поклати глава. Отговори, че има начин, но не за мен. Дали ще успея или не, не е въпрос на моята воля. После разкри задачата ми. Но не ми каза как да я изпълня. Каза, че някой ден Орелът ще постави някого на пътя ми, който ще ми каже как да я изпълня. И докато не успея, няма да бъда свободен.

Когато стигнахме до къщата, всички се събрахме в голямата стая. Дон Хуан седеше в средата на стаята, обърнат към югоизток. Заобикаляха го осемте жени воини. Седяха по двойки в четирите посоки на света, също обърнати на югоизток. После тримата мъже воини образуваха триъгълник извън кръга; като на върха, сочещ югоизток, беше Силвио Мануел. Двете жени куриери седяха от двете му страни, а двамата мъже куриери седяха пред него почти до стената.

Жената Нагуал накара мъжете чираци да седнат до източната стена, а жените накара да седнат до западната стена. После ме заведе до едно място точно зад дон Хуан. Там седнахме заедно.

Останахме да седим така, както ми се стори, само миг и въпреки това усетих как в мен се надига необикновена енергия. Смятах, че бяхме седнали, а после веднага бяхме станали. Когато попитах жената Нагуал защо ставаме толкова бързо, тя отговори, че сме седели така няколко часа и че някой ден, преди да навляза в третото внимание, ще разбера всичко това.

Ла Горда заяви, че не само изпитала усещането, че сме седели в тази стая само един миг, но и че никога не са й казвали обратното. Това, което Нагуалът Хуан Матус й бил казал след това, било, че тя има задължението да помогне на другите чираци, по-специално на Жозефина, и че един ден аз ще се върна да й дам последния тласък, от който тя има нужда, за да премине изцяло в другото си „аз“. Била вързана за мен и Жозефина. При нашето сънуване заедно под надзора на Сулейка ние си бяхме разменили огромни части от нашата сияйност.

Именно затова сме били способни да издържим заедно натиска на другото си „аз“ при навлизането му в плътта. Казал й още, че именно силата на воините от групата му улеснила този път преминаването и че когато се наложи тя сама да осъществи преминаването, трябва да е подготвена да го направи в сънуването.

След като бяхме вече станали, Флоринда дойде при мен. Хвана ме за лакътя и тръгна да обикаля стаята с мен, докато дон Хуан и воините му разговаряха с чираците.

Каза ми, че не бива да позволявам да ме объркват събитията от онази нощ на моста. Не бивало да вярвам, както навремето бил повярвал дон Хуан, че има действителен материален коридор към другото „аз“. Процепът, който бях видял, бил просто конструкция на тяхното намерение, уловена в капан от комбинацията между манията на Нагуала Хуан Матус относно коридорите и странното чувство за хумор на Силвио Мануел; смесицата от двете произвела космическата вагина. Според Флоринда в минаването от едното към другото „аз“ нямало нищо физическо. Космическата вагина е физически израз на силата на двамата мъже да придвижват „колелото на времето“.

Флоринда обясни, че когато тя или нейните приятели разговаряли за времето, те нямали предвид нещо, което да се измерва с часовник. Времето е същността на вниманието; излъчванията на Орела произлизат от времето; и когато в най-тесен смисъл човек навлиза в който и да е аспект от другото „аз“, той се запознава с времето.

Флоринда ме увери, че същата онази нощ, докато сме седели подредени така, те имали последния шанс да помогнат на мен и на чираците да се изправим пред колелото на времето. Каза още, че колелото на времето е като състояние на повишено съзнание, което е част от другото „аз“, както лявостранното съзнание е част от всекидневния живот, и че това може да се опише физически като тунел с безкрайна ширина и дължина; тунел с отразителни бразди. Всяка бразда е безкрайна, а такива има също безброй. Живите същества са принудени от силата на времето да се „взират“ в една бразда. Да се взираш в нея означава да бъдеш хванат в капан от нея, да „изживееш“ тази бразда.

Тя заяви, че онова, което воините наричат воля. принадлежи на колелото на времето. То е нещо като ластара на лозата, или неосезаемо пипало, каквото всички ние притежаваме. Каза също, че окончателната цел на един воин е да се научи бързо да фокусира пипалото върху колелото на времето, за да го върти. Воините, които са успели да завъртят колелото на времето, могат да се взират във всяка бразда и да извличат от нея всичко, което пожелаят, като например космическата вагина. Да бъдеш уловен принудително от една бразда, води до виждане на образите на тази бразда само като се отдалечават. Да бъдеш свободен от омагьосващата сила на тия улеи означава, че човек може да гледа във всички посоки, независимо дали образите се отдалечават или се приближават.

Флоринда спря да говори и ме прегърна. Пошепна на ухото ми, че някой ден, когато аз постигна своята тоталност, тя ще се върне да довърши наставленията си.

Дон Хуан повика всички да Дойдат при мен. Наобиколиха ме. Пръв ми заговори дон Хуан. Каза, че аз не мога да отида с тях на пътешествието им, защото е невъзможно да се оттегля от задачата си. При тия обстоятелства единственото нещо, което могат да направят за мен, е да ми пожелаят всичко добро. Добави още, че воините нямат собствен живот. От момента, в който разберат естеството на съзнанието, те престават да бъдат личности и човешкото състояние вече не ги интересува. Аз имам свой дълг като воин и нищо друго не е така важно, защото аз ще бъда оставен да изпълнявам една много неясна задача. Тъй като вече съм се отказал от живота си, нямат какво повече да ми кажат, освен да ми пожелаят успех. Аз от своя страна също няма какво повече да им кажа, освен че съм прозрял и приел своята съдба.

След това при мен дойде Висенте. Заговори много тихо. Каза, че предизвикателството на един воин е да достигне до трудно уловимото равновесие на положителните и отрицателните сили. Това предизвикателство не означава, че един воин трябва да се стреми да посреща всяка възможна ситуация — и очаквана, и неочаквана — с еднаква способност. Да бъдеш съвършен при съвършени обстоятелства, значи да бъдеш книжен воин. Моето предизвикателство е да остана тук. Тяхното е да се стремят напред към неизвестното. И двете предизвикателства са унищожителни. За воините вълнението да стоят на едно място е равносилно на вълнението от пътешествието. И двете са еднакви, защото и двете водят до изпълнението на свещен завет.

След това при мен дойде Силвио Мануел; него го интересуваше практическата страна. Даде ми една формула, заклинание за времето, когато задачата ми ще бъде по-голяма от силите ми; беше заклинание, което за пръв път ми хрумна, когато си спомних за жената Нагуал.

Той ми каза, че се готви да ми разкрие една практическа маневра на второто внимание, и точно тогава се превърна в сияйно яйце. Върна се в предишния си вид и повтори това преобразяване още три-четири пъти. Разбирах абсолютно добре какво прави. Не беше нужно да ми обяснява и все пак не можех да изразя с думи какво знам.

Силвио Мануел се усмихна, съзнаващ моя проблем. Каза, че е нужна огромно количество сила, за да се отървем от намерението на всекидневния ни живот. Тайната, която току-що бе разкрил, беше как да избързваме с това отдръпване от намерението. За да стори това, което той беше направил, човек трябва да насочи вниманието си към сияйната черупка.

Той се превърна още веднъж в сияйно яйце и тогава ми се изясни нещо, което бях знаел през цялото време. Очите на Силвио Мануел за момент се извърнаха, за да се фокусират върху точката на второто внимание. Главата му беше изправена, сякаш той гледаше пред себе си, само очите му гледаха встрани. Каза, че един воин трябва да извика намерението. Тайната е в погледа. Очите приканват намерението.

В този момент ме беше обхванала еуфория. Най-накрая бях способен да мисля за нещо, което знаех, без всъщност да знам. Причината виждането да ни изглежда визуално е защото имаме нужда да фокусираме очите си върху намерението. Дон Хуан и групата му от воини знаеха как да използват очите си, за да уловят друга страна от намерението си, и наричаха това действие виждане. Това, което Силвио Мануел ми беше показал, беше истинската функция на очите — да уловят намерението.

И тогава аз използвах нарочно очите си, за да повикам намерението. Фокусирах ги в една точка от второто внимание. Внезапно дон Хуан, воините му, доня Соледад и Елихио станаха сияйни яйца, но не и Ла Горда, сестричките и Хенаросите. Продължих да движа очите си напред-назад между петната от светлина и хората, докато чух пукот в основата на врата си и всичко в стаята се превърна в едно сияйно яйце. За момент усетих, че не мога да ги разгранича, но след малко очите ми като че се настроиха и аз възприех две страни от намерението, едновременно два образа. Виждах физическите им тела, а също и сияйностите им. Двете сцени не бяха наложени една върху друга, а отделни, и въпреки това не можех да схвана как. Очевидно имах два канала на зрението, а виждането беше свързано изцяло с очите ми и все пак независимо от тях. Когато затворех очи, можех все още да виждам сияйните яйца, но не и физическите им тела.

В един момент изпитах най-ясното усещане, че зная как да преместя вниманието си към моята сияйност. Знаех също, че за да се върна на физическо ниво, е нужно единствено да фокусирам очите върху тялото си.

Дон Хенаро дойде при мен и ми каза, че за раздяла Нагуалът Хуан Матус ме е дарил с дълг, Висенте ме е дарил с предизвикателство, Силвио Мануел ме е дарил с магия, а той ще ме дари с хумор. Огледа ме от горе до долу и каза, че съм най-жалкият Нагуал, когото е виждал. Огледа чираците и заключи, че не ни остава нищо друго, освен да бъдем оптимисти и да гледаме положителната страна на нещата. Разправи ни един виц за някакво селско момиче, което било прелъстено и омърсено от градски мошеник. Когато й казали в деня на сватбата, че младоженецът е напуснал града, тя се стегнала от трезвата мисъл, че не всичко е загубено. Била загубила девствеността си, но още не била заклала прасето за сватбената гощавка.

Дон Хенаро ни каза, че единственото, което ще ни помогне да излезем от това положение — положението на изоставената невеста — е да се държим за прасетата си, каквито и да са те, и да се смеем до пръсване. Само със смях можем да променим плачевното си състояние.

С жестове на главата и ръцете той ни подкани да му покажем едно „ха-ха-ха“ от сърце. Като гледах как чираците се мъчат да се разсмеят, стана ми смешно, както явно бях смешен и аз. И изведнъж се разсмях заедно с дон Хуан и воините му.

Дон Хенаро, който винаги ми се беше присмивал, че съм поет, ме помоли да прочета на глас едно стихотворение. Искал да обобщи чувствата си и препоръките си чрез стихотворение, което приветства живота, смъртта и смеха. — Имаше предвид един откъс от стихотворението на Хосе Горостиса „Смърт без край“.

Жената Нагуал ми подаде книгата и аз прочетох частта, която дон Хуан и дон Хенаро винаги бяха харесвали.

Обстановката за това стихотворение беше съкрушителна. Усетих, че изтръпвам. Емилито и куриерът Хуан Тума дойдоха при мен. Не промълвиха нито дума. Очите им блестяха като черни топчета. Всичките им чувства сякаш бяха съсредоточени в очите им. Куриерът Хуан Тума каза много тихо, че веднъж ме бил подтикнал в тайните на Мескалито в дома си и че това било предшествано от друг случай в колелото на времето, когато щял да ме подтикне във върховната тайна.

С глас, който беше сякаш ехо на гласа на куриера Хуан Тума, Емилито каза как и двамата вярват, че ще изпълня задачата си. Те щели да ме чакат, защото съм щял да се присъединя към тях един ден. Куриерът Хуан Тума добави, че Орелът ме е поставил до групата на Нагуала Хуан Матус като спасителен отряд. Прегърнаха ме отново и заедно пошепнаха, че трябва да имам вяра в себе си.

След куриерите при мен дойдоха жените воини. Всяка ме прегърна и пошепна на ухото ми по едно послание — пожелание за успех.

Последна дойде при мен жената Нагуал. Седна и ме взе в скута си като дете. Излъчваше любов и чистота. Не смеех да дишам. Станахме и тръгнахме из стаята. Говорихме и размишлявахме за съдбата си. Непонятни сили ни бяха довели до този върховен момент. Страхопочитанието, което изпитвах, беше неизмеримо. Неизмерима беше и тъгата ми.

След това тя ми разкри частица от правилото, което се отнася до триделния Нагуал. Беше в състояние на крайно вълнение и все пак оставаше спокойна. Интелектът й беше несравним и все пак не се опитваше да обяснява нищо с разум. Последният й ден на земята вече я бе обладал. Тя ме изпълваше със своето настроение. Сякаш до този момент още не бях разбрал напълно безвъзвратността на положението ни. Тъй като бях в лявата си страна, предимство имаше първенството на непосредственото, което практически не ми оставяше никаква възможност да предвидя какво ще бъде след този момент. Въздействието от нейното настроение обаче ангажираше голяма част от дясностранното ми съзнание и способността му да предопредели чувствата, които предстояха. Разбрах, че никога вече няма да я видя. А това беше непоносимо!

Дон Хуан ми беше казал, че в лявата страна няма сълзи, че един воин не може да ридае и че единственият израз на мъката е трепетът, който идва от самите недра на вселената. Мъката е сякаш едно от излъчванията на Орела. Трепетът на воина е нескончаем. И докато жената Нагуал ми говореше и ме държеше, аз усетих този трепет.

Тя ме прегърна и притисна глава до моята. Помислих си, че ме извива като парче плат. Усетих как нещо излиза от тялото ми или се влива от нейното тяло в моето. Мъката ми беше тъй дълбока и толкова бързо ме обгърна, че свят ми се зави. Паднах на земята с жената Нагуал, която още ме прегръщаше. Помислих като в сън, че докато падахме, сигурно съм ударил челото й. Лицето й и моето се обляха в кръв. Кръв замрежи и очите й.

Дон Хуан и дон Хенаро бързо ме вдигнаха. Задържаха ме. Изпитвах неконтролируеми спазми като при апоплектичен припадък. Жените воини наобиколиха жената Нагуал; после застанаха в редица насред стаята. Мъжете се присъединиха към тях. В един момент се оформи безкрайна верига от енергия, която се движеше помежду им. Редицата се раздвижи и запреминава пред мен. Всеки един идваше за миг и заставаше пред мен, но без да прекъсва редицата. Сякаш бяха на конвейр, който ги придвижваше и ги спираше точно пред мен. Най-напред минаха мъжете куриери, после жените куриери, после мъжете воини, после сънувачите, прикривачите и накрая жената Нагуал. Минаваха покрай мен и оставаха за секунда-две в пълния си ръст, достатъчно дълго, за да си кажем „сбогом“, а след това изчезваха в чернотата на тайнствения отвор, който се беше появил в стаята.

Дон Хуан ме натисна по гърба и ме облекчи малко от непоносимата ми мъка. Каза, че разбира болката ми и че афинитетът между мъжа Нагуал и жената Нагуал не може да се формулира. Той съществува като резултат от излъчванията на Орела; щом веднъж двама души са заедно и се разделят, няма начин да се запълни празнотата, защото това не е социална празнота, а движение на тия излъчвания.

След това дон Хуан ми каза, че ще ме измести в крайната ми дясна позиция. Каза, че това е милостива, макар и временна маневра; тя щяла да ми позволи за момент да забравя, но няма да ме успокои, когато отново си го припомня.

Каза ми също, че актът на припомняне е изцяло неразбираем. В действителност това е акт на припомняне на самия себе си, който не спира при спомена за взаимодействието между воините в лявостранното им съзнание, но продължава да си спомня всяко нещо, което сияйното тяло е съхранило от мига на раждането.

Системното взаимодействие, през което воините минават в състоянията на повишено съзнание, е само средство да се примами другото „аз“ да разкрие себе си по отношение на спомените. Този акт на спомняне, макар и да изглежда свързан с воините, е нещо, което е в пределите на всяко човешко същество; всеки от нас може да отиде диретно в спомените на своята сияйност с непредвидими резултати.

После дон Хуан каза, че в този ден те ще си заминат по здрач и че единственото, което имат още да направят за мен, е да сътворят отвор, прекъсване в непрекъснатостта на моето време. Щяха да ме накарат да скоча в бездната като начин да прекъсна излъчванията на Орела, които са свързани с чувството ми, че съм цял и непрекъснат. Скокът ще бъде направен, докато съм в състояние на нормално съзнание, а идеята е да настъпи второто ми внимание; вместо да умра на дъното на бездната, аз ще навляза изцяло в другото „аз“. Дон Хуан каза, че е възможно, щом се изтощи енергията ми, да изляза от другото „аз“, но няма да изляза на същия планински връх, откъдето щях да скоча. Той предвиди, че ще се поява на любимото ми място, където и да е то. Това щяло да бъде прекъсването в непрекъснатостта на моето време.

И тогава той ме избута напълно от лявостранното ми съзнание. И аз забравих моята мъка, моята цел, моята задача.

Същият следобед по здрач Паблито, Нестор и аз наистина скочихме в една бездна. Ударът на Нагуала беше толкова точен и толкова милостив, че нищо от моментното събитие на тяхното сбогуване не се пренесе отвъд границите на другото моментно събитие — скачането в сигурна смърт без умиране. Колкото и страшно да беше това събитие, то беше бледо в сравнение с онова, което ставаше в други предели.

Дон Хуан ме накара да скоча точно в момента, когато той и всичките му воини бяха подкладили своето съзнание. Получих съноподобно видение на редица от хора, които ме гледаха. След това го осмислих просто като една брънка от дългата серия видения или халюцинации, които бях имал при скачането. Това беше само скромното тълкуване на моето дясностранно съзнание, обладано от внушаващото страх тотално събитие.

В лявата си страна обаче установих, че съм навлязъл в другото си „аз“. Това навлизане нямаше нищо общо с моята рационалност. Воините от групата на дон Хуан ме бяха хванали за един вечен миг, преди да изчезнат в тоталната светлина, преди Орелът да ги беше пуснал да минат. Знаех, че са в обхвата от излъчвания на Орела, който беше извън моя обсег. Чакаха дон Хуан и дон Хенаро. Видях дон Хуан да застава начело. А после в небето се появи само една редица от изящни светлинки. Нещо като вятър сякаш извиваше и разлюляваше редицата светлинки. В единия й край струеше плътна ярка светлина — там, където беше застанал дон Хуан. Сетих се за Пернатата змия от легендата на Толтеките. А след това светлинките изчезнаха.