Децата на Арбат

1.

Най-големият жилищен блок на Арбат се намира между уличките „Николский“ и „Денежний“, сега те се казват „Плотников“ и „Веснин“. Трите осеметажни сгради са подредени в плътна колона, фасадата на първата е облицована с бели гледжосани плочки. Накачени са табелки: „Ажурпико“, „Лекувам от заекване“, „Венерически и пикочно полови болести“… Ниски тунели, облицовани по ъглите с ламарина, съединяват двата дълбоки двора.

Саша Панкратов излезе от къщи и сви наляво — към Смоленския площад. Пред кино „Арбатский Арс“ вече се разхождаха по двойки момичета, момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, с небрежно вдигнати яки на палтата, с начервени устни, с подвити клепки, очите им — пълни с очакване, на вратлетата — пъстри шалчета — последната есенна арбатска мода. Прожекцията беше свършила, изходът за зрителите беше през двора, тясната външна врата едва процеждаше тълпата, а на туй отгоре отпред весело се мотаеше групичка момчетии — вечните владетели на тези места.

Арбатският ден беше на свършване. По платното, асфалтирано по краищата, но още с павета между трамвайните релси, се носеха, изпреварвайки каруците, първите съветски автомобили ГАЗ и АМО. Трамваите излизаха от депото с по един, че и с по два прикачени вагона — безнадежден опит да бъдат задоволени транспортните нужди на огромния град. А под земята вече се строеше първата линия на метрото и на Смоленския площад над шахтата стърчеше дървена кула.

Катя чакаше Саша на Девиче поле, пред клуба на завод „Каучук“, скулесто сивооко степно девойче с пуловер от дебела селска вълна. Лъхна му на вино.

— С момичетата си пийнахме червено. Ами за тебе няма ли празник?

— Какъв празник?

— Какъв… Покров Богородичен.

— А…

— А я…

— Къде ще идем?

— Къде… У една моя приятелка.

— Какво да вземем?

— Там има за хапване. Купи водка.

По „Болшой Савинский“, покрай старите работнически общежития, откъдето долитаха пиянски гласове, нестройни песни, звуци на хармоника и грамофон, после по тясната пътечка между дървените фабрични стобори те слязоха до крайбрежната улица. Отляво — широките прозорци на фабриките „Свердлов“ и „Ливерс“, отдясно — Москва река, отпред — стените на Новодевичия манастир и металните решетки на моста на Обиколната железница, а по-нататък — блата и ливади, Кочки и Лужники…

— Къде ме водиш? — попита Саша.

— Къде, та къде… Върви сега, канят ли те, яж…

Той я прегърна през рамото, тя се опита да махне ръката му.

— Имай малко търпение.

Саша още по-силно стисна рамото й.

— Не се бунтувай.

Четириетажната неизмазана сграда стоеше малко встрани от останалите. Те минаха по дълъг коридор, слабо осветен, с безброй врати от двете страни. Пред последната врата Катя каза:

— Тук е приятелят на Маруся… Не задавай въпроси.

На дивана, с лице към стената, спеше мъж, до прозореца бяха застанали десетина-единайсет годишни момче и момиче, те погледнаха към вратата, поздравиха Катя. Пред кухненската масичка в ъгъла, до мивката, шеташе дребничка жена, много по-възрастна от Катя, с миловидно добродушно лице. Именно тя беше Маруся.

— Откога ви чакаме, вече си мислехме, че няма да дойдете — каза тя, докато си бършеше ръцете и сваляше престилката, — рекохме си, веселят се някъде… Ставайте, Василий Петрович, гостите дойдоха.

Мъжът стана, слаб, мрачен, приглади рядката си коса, прокара длан по лицето си, като да отпъди дрямката. Яката на ризата му се бе поомачкала, възелът на вратовръзката бе разхлабен.

— Млиновете изстинаха. — Маруся вдигна месала от наредените на масата ръжени млинове. — Този е със соя, този е с картофи, а оня — със зеле. Тома, дай чиниите.

Момиченцето сложи чинии на масата. Катя си свали жакета, извади от бюфета ножове и вилици, веднага занарежда трапезата, знаеше кое къде е, явно много пъти бе идвала тук.

— Я поразтреби малко! — нареди тя на Маруся.

— Поуспахме се следобед — заоправдава се Маруся, зараздига дрехите от облегалките на столовете — и децата са рязали някакви хартии, събери хартийките, Витя.

Пълзейки по пода, момчето събра хартиените изрезки.

Василий Петрович се изми на мивката, постегна си вратовръзката.

Маруся отряза на децата по парче от всеки млин и им ги сложи на перваза.

— Яжте!

Василий Петрович наля водка в чашите.

— Честит ни празник!

— Ще се срещнем под масата! — Катя погледна поред всички, освен Саша. За пръв път го водеше у свои познати, тук пиеше водка, а с него бе пила само червено вино.

— Какво черноочко си си хванала! — весело избъбри Маруся, като кимна към Саша.

— Черноочко и къдрокосичко — засмя се Катя.

— На млади години косата се къдри, на стари капе — прогласи Василий Петрович и пак взе бутилката. Сега не изглеждаше мрачен на Саша, в неговата разговорливост се чувствуваше желание познанството им да се укрепи. И Маруся ги гледаше дружелюбно, разбиращо.

На Саша му харесваше покровителството на Маруся, харесваше му този дом в покрайнините, песните и хармониката зад стената.

— Ама защо не ядете? — попита Маруся.

— Ям, благодаря, хубави са ви млиновете.

— То да имаше от какво, къде по-хубави щяха да бъдат — щото и мая не се намира. Пак добре, че Василий Петрович донесе.

Василий Петрович сериозно рече нещо по повод маята.

Децата поискаха още млин.

Маруся им отряза по още едно парче.

— Да не мислите, че само за вас съм ги правила?! Вашият гуляй свърши, хайде да се миете!

Тя вдигна постелите им и ги занесе при съседката. Децата отидоха да си лягат. После се надигна и Василий Петрович. Маруся тръгна да го изпрати. На излизане каза на Катя:

— Чист чаршаф си вземи от гардероба.

— За какво й е този човек? — попита Саша, когато вратата след Маруся се затвори.

— Мъжът й се крие, да не го хване за издръжка, иди, че го търси, пък нали трябва да се живее.

— Пред децата?

— По-добре ли е да гладуват?

— Стар е.

— И тя не е млада.

— Ами защо не се ожени за нея?

Тя го погледна изпод вежди.

— А ти защо не се ожениш за мен?

— Искаш да се омъжиш ли?

— Дали искам… Хайде стига! Дай да си лягаме.

И това беше необичайно. Инак той винаги трябваше дълго да настоява, за да я има, сякаш се срещаха за пръв път, а сега тя сама приготвяше леглото, сама се събличаше. Само дето каза:

— Угаси лампата.

После зарови пръсти в косата му…

— Ти си силен, сигурно момите те обичат, само че не внимаваш много. — Тя се наведе над него, надникна в очите му. — Не те ли е страх, че ще ти родя едно черноочко бебе?

Рано или късно това трябваше да се случи. Какво тогава, ще направи аборт, нито на него, нито на нея им трябва дете.

— Бременна ли си?

Тя свря глава в рамото му, притисна се до него, сякаш търсеше защита от злочестините и несгодите в живота си.

Какво знае той за нея? Къде живее? У леля си? В общежитие? Или в стая под наем? Аборт! Какво ще каже вкъщи, какво медицинско ще представи в работата си? Ами ако е пропуснала срока? Къде ще се дене с детето?

— Ако си загазила, роди го, ще се оженим.

Без да повдига глава, тя попита:

— Ами как ще го кръстим?

— Ще решим, има много време.

Тя пак се засмя, отдръпна се.

— Няма да се ожениш ти за мене, пък и аз не искам. На колко си години? На двайсет и две? Ето, хем съм и по-голяма. Ти си образован, а аз? Учих до шести клас… Ще се омъжа, само че не за тебе.

— Ами за кого? Интересно.

— Интересно било… Имам едно момче от наше село.

— Къде е той?

— Къде, къде… На Урал, ще дойде и ще ме вземе.

— Какво работи?

— Какво… Механик е.

— Отдавна ли го познаваш?

— Нали ти казах, от едно село сме.

— Ами защо досега не се е оженил за тебе?

— Не се беше налудувал, затова.

— А сега налудувал ли се е?

— Сега вече е на трийсет. Знаеш ли какви госпожици го обикаляха…

— Обичаш ли го?

— Ами обичам го…

— А защо ходиш с мене?

— Е, защо, та защо… И на мене ми се живее. Я стига си ме разпитвал като в милиция!

— Ама кога пристига той?

— Утре.

— И вече няма ли да се видим с тебе?

— На сватба ли да те каня?… Яко момче е, ако те фрасне и без тебе.

— Абе то не се знае.

— Де, де.

— Но нали си бременна.

— Кой ти каза?

— Ти ми каза.

— Нищо не съм ти казвала. Измисляш си.

На вратата тихичко се почука. Катя отвори на Маруся и пак си легна.

— Изпратих го — Маруся запали лампата, — ще пиете ли чай?

Саша се пресегна за панталона си.

— Какво така? — каза Маруся. — Не се притеснявайте.

— Той е срамежлив — позасмя се Катя, — срамува се да ходи с мене — иска да се женим.

— Женитбата е лесна работа — каза Маруся, — и разводът е лесна.

Саша си сипа в чашата останалата водка, хапна и от млина. Като помисли човек, би трябвало да е благодарен на Катя, задето всичко свърши благополучно. Този механик сигурно наистина съществува, но не това е най важното. Важното е, че тя пак си прави шеги с него, а той се хваща, глупчото. Саша стана.

— Къде тръгна? — попита Катя.

— Ще се прибирам.

— Ама защо, моля ви се — разтревожи се Маруся, — спете тук, сутринта ще си идете, а аз ще пренощувам у съседите, на никого не пречите.

— Трябва да си вървя.

Катя го загледа мрачно.

— Ще улучиш ли пътя?

— Няма да се загубя.

Тя го привлече към себе си.

— Остани.

— Ще тръгвам. Всичко хубаво.

Все пак е добро момиче! Жалко, разбира се. И ако не му се обади, никога вече няма да се видят: той не й знае адреса, тя не си го дава — „Леля ще ми вдигне скандал“, дори не казва в коя фабрика работи: „Ще киснеш пред портала.“

По-рано от време на време му се обаждаше от автомат, отиваха на кино или в парка, после се свираха из потайните кътчета на Нескучний сад. Брезентовите шезлонги се белееха на луната, Катя се извръщаше. „Я го виж ти… Какво така се натискаш…“ А после се прилепваше до него, устните й бяха сухи, изпръхнали, ровеше с грапави пръсти косата му.

— Първия път те помислих за циганин. До нашето село веднъж беше спрял цигански катун, и те бяха такива черни. Само че твоята кожа е гладка.

Лете, когато майка му отиваше при сестра си на вилата, тя идваше у тях, очите й бяха гневни, стесняваше се от жените, насядали пред входа. „Като ме зяпнаха! Никога вече няма да дойда.“

Когато се обаждаше, обикновено мълчеше, после затваряше телефона, отново набираше…

— Катя, ти ли си?

— Ами аз съм…

— Защо мълчеше?

— Изобщо не съм ти звъняла…

— Искаш ли да се видим?

— Че къде да се видим?…

— Пред парка?

— Какви ги измисляш… Ела на Девичка…

— В шест, в седем?

— Ха, в шест, как пък не съм се затърчала…

Сега Саша си припомняше всичко това, очакваше тя да му се обади. На другия ден му се прииска по-рано да се прибере от института — дали няма да се обади. Но остана да прави стенвестника за октомврийските празници. А после го извикаха на заседание на партийното бюро.

До вратата нямаше свободни места. Саша се промъкна между редовете столове, препъвайки се в гъсто насядалите хора, с което предизвика недоволния поглед на Баулин, секретаря на партийното бюро, русокос здравеняк с обло, простодушно, упорито лице, с широки гърди, опънали синята му сатенена рубашка, закопчана на късия врат с две бели копченца. След като проследи как Саша седна в ъгъла, Баулин отново се обърна към Криворучко.

— Именно вие, Криворучко, провалихте строителството на общежитията. Обективните причини никого не интересуват! Фондовете били прехвърлени на ударните строежи? Вие отговаряте не за Магнитка, а за института. Защо не ни предупредихте, че сроковете са нереални? Вие сте двайсет години член на партията!… За миналите ви заслуги поклон до земята, но за грешките ще ви кастрим.

Тонът на Баулин изненада Саша. Студентите изпитваха страхопочитание към заместник директора Криворучко. В института се говореше за знаменитата му военна биография: до ден днешен той носеше гимнастьорка, брич и ботуши. Този попрегърбен мъж е дълъг оклюман нос, с торбички под очите никога никого не заговаряше, дори на поздрав обикновено отговаряше само с кимване.

Криворучко се бе подпрял с ръка на облегалката на стола. Саша видя, че пръстите му треперят. Слабостта у човек, винаги така страховит, изглеждаше жалка. Но материали за строителството наистина не им даваха. А сега никой не иска да мисли за това. Само Янсон, деканът на факултета, в който учеше Саша, невъзмутим латиш, примирително се обърна към директорката на института Глинска:

— Защо да не определим нов срок?

— Какъв срок?! — със зловещо добродушие попита Баулин.

Глинска мълчеше. Седеше с наскърбения вид на човек, с когото са си направили лоша шега с тоя некадърен заместник. Стана Лозгачов, висок, самодоволен, театрално вдигна ръце.

— Нима и лопатите са изпратили на Магнитка? И студентите са ровили с пръсти замръзналата земя? Ето го тук комсорга на групата, да каже как са работили без лопати.

Баулин с любопитство погледна Саша. Саша стана.

— Не сме работили без лопати. Само веднъж складът се оказа затворен. После се върна склададжията и ни даде лопати.

— Дълго ли чакахте? — без да повдигне глава, попита Криворучко.

— Десетина минути.

Лозгачов, който така несполучливо бе призовал Саша за свидетел, укорно поклати глава, сякаш тази грешка не беше негова, а на Саша.

— И всичко потръгна, така ли? — криво се позасмя Баулин.

— Потръгна — отговори Саша.

— А колко време работихте и колко стояхте?

— Та нали нямаше материали?

— Ти откъде знаеш това?

— Всички го знаят.

— Не е хубаво да адвокатствуваш, Панкратов — строго натърти Баулин, — не е уместно!

Като внимаваха да не поглеждат Криворучко, членовете на бюрото гласуваха за изключването му от партията. Въздържа се само Янсон.

Още по-прегърбен, Криворучко излезе от стаята.

— Постъпило е заявление от доцент Азизян — съобщи Баулин и погледна Саша, сякаш питаше: Какво ще кажеш сега, Панкратов?

Азизян водеше в групата на Саша основи на социалистическата счетоводна отчетност. Ала говореше не за отчетността, дори не за нейните основи, а за хората, които извращават тези основи. Саша направо му каза, че не е зле да им даде представа за счетоводството като такова. Азизян, къдрокосичък хитър пройдоха, тогава се засмя. А сега обвиняваше Саша, че се е изказал против марксисткото обосноваване на науката за отчетността.

— Така ли беше? — Баулин загледа Саша със студени сини очи.

— Не съм казал, че не ни трябва теорията. Казах, че не сме получили знания по счетоводство.

— Партийността на науката не те ли интересува?

— Интересува ме. Конкретните знания също.

— Между партийността и конкретността има разлика, така ли?

Отново се надигна Лозгачов.

— Е, другари… Когато открито се проповядва аполитичността на науката… И друго: Панкратов се опита да натрапи на партийното бюро своето особено мнение за Криворучко, перчеше се като представител на широките студентски маси. Но кого всъщност представлявате тук вие, Панкратов?

Янсон седеше мрачен, барабанеше с дебелите си пръсти по претъпканата си чанта.

Глинска се обърна към Баулин.

— Бихме могли да предоставим на комсомолската организация… — В гласа й звучеше умората на високопоставена личност: Въпросът е дребен, фигурата на студента е незначителна.

Лозгачов погледна Баулин, струваше му се, че той трябва да е недоволен от предложението на Глинска.

— Партийното бюро не бива да остава встрани…

Тази непредпазлива дума реши всичко.

— Никой не остава встрани — навъси се Баулин, — но си има ред. Комсомолът да обсъди положението. Да видим каква е политическата му зрелост.

На закачалката висеше кафяво кожено палто… Вуйчо Марк!

— По разходки, а?…

Саша целуна Марк по гладко избръснатата буза. Марк миришеше на хубав тютюн за лула, на мек одеколон, „уютни ергенски миризми“, както казваше майка му. Марк изглеждаше по-възрастен от своите трийсет и пет години — пълничък оплешивяващ веселяк. И само острият поглед зад жълтеникавите стъкла на очилата издаваше желязната воля на този човек, един от командуващите армията на промишлеността, почти легендарен като своя гигантски строеж на изток — новата металургична база на Съветския съюз, недостъпна за авиацията на врага, стратегическия тил на пролетарската държава…

— Мислех, че няма да те дочакам, рекох си, останал е някъде за през нощта…

— Саша винаги се прибира вкъщи — каза майка му.

На масата имаше червено вино, хубав розов салам, шпроти, „турски хлебчета“ — лакомствата, които Марк донасяше всеки път. Беше сложен и традиционният мамин млин, който тя печеше в „чудото“. Явно Марк беше успял да я предупреди, че пристига.

— Ще поостанеш ли? — попита Саша.

— Днес пристигнах, утре си тръгвам.

— Извикал го е Сталин — каза майка му.

Тя се гордееше с брат си, гордееше се със сина си, нямаше с какво друго да се гордее — самотна жена, изоставена от мъжа си, дребничка, пълничка, с още красиво бяло лице и гъста чуплива побеляла коса.

Марк посочи оставения на дивана пакет.

— Развий го.

Софя Александровна се помъчи да развърже възела.

— Я дай на мене!

Саша отряза канапа с нож. Марк бе донесъл на сестра си плат за палто и пухен шал. На Саша — костюм от тъмносиньо английско сукно. Поомачканото сако му седеше чудесно.

— Като излято — одобри го Софя Александровна, — благодаря ти, Марк, нямаше какво да облече.

Саша с удоволствие се разглеждаше в огледалото. Марк винаги му подаряваше точно каквото му беше нужно. Като дете веднъж го заведе при обущаря и той уши на Саша високи хромови ботуши, никой нямаше такива, нито в двора им, нито в училище, тогава той много се гордя с ботушите и досега помнеше миризмата им, не бе забравил и миризмата на кожа и катран в стайчето на обущаря.

Тази вечер на няколко пъти търсиха Марк по телефона. С нисък властен глас той даваше нареждания за фондове, лимити, ешелони, предупреди, че ще нощува на Арбат, и заръча да му пратят кола в осем сутринта. Когато се върна в стаята, Марк погледна бутилката.

— Охо!

— Пий, другарю, дорде ти се пие, на живота мъките залей! — запя Саша любимата песен на Марк. Отдавна, още хлапе, я беше чул от него.

— Тихо, о, тихо, стига грижи в тази нощ — подхвана Марк, — така ли беше?

— Точно така! — Саша отново запя:

Беше наследил гласа и слуха на майка си, навремето я бяха канили да пее в радиото, но баща му не я пусна.

— Хубава песен — каза Марк.

— Само че вие я пеете лошо — обади се Софя Александровна, — като хор от слепци.

— Дует от слепци — разсмя се Марк.

Постлаха му на дивана, Саша легна на походното легло.

Марк си свали сакото, тирантите, ризата и като остана по долна фланелка, обточена по врата и ръкавите с тясна небесносиня шевица, отиде в банята.

Саша го очакваше легнал, с ръце зад главата…

След заседанието, на слизане по стълбата Янсон го потупа по рамото. Този единствен мил и ободряващ жест само подчерта самотата, която изпитваше Саша. Другите се правеха, че бързат — кой за вкъщи, кой за стола. По пътя към трамвайната спирка, по разкаляната улица в разкопаното предградие го задмина черна лека кола. Глинска седеше на предната седалка и извърнала глава, говореше нещо на седналите отзад. И този разговор на хората, които префучаха наблизо, без да го забележат и без да се сетят за него, отново пробуди усещането за самота, за несправедлива отритнатост.

Саша познаваше Глинска още от училище, беше я виждал на заседанията на родителския комитет, с нейния син Ян бяха в една паралелка — мрачно, неразговорливо момче, което се интересуваше само от алпинизъм. Тя беше съпруга на функционер от Коминтерна, полският акцент придаваше на категоричните й изказвания оттенък на неестественост. И все пак беше си мислил, че Глинска няма да мълчи на заседанието, беше отговорна за общежитията не по-малко от Криворучко. А тя си замълча.

Върна се Марк — окъпан, свеж, извади от пътната си чанта одеколон, натърка лицето си, легна на дивана, повъртя се, докато се намести удобно, свали си очилата и късогледо потърси къде да ги сложи.

Известно време лежаха мълчаливо, после Саша попита:

— Защо те е извикал Сталин?

— Извика ме не лично Сталин, извикаха ме да ми предадат негово указание.

— Казват, че бил нисък на ръст.

— Като мене и тебе.

— А на трибуната изглежда висок.

— Да.

— Когато празнувахме неговата петдесетгодишнина — каза Саша, — не ми хареса отговорът му на поздравите, беше нещо от рода на „партията ме роди по свой образ и подобие“…

— Искаше да каже, че поздравите се отнасят за партията, а не за него лично.

— Вярно ли е, че Ленин е писал, че Сталин е груб и нелоялен?

— Ти откъде знаеш?

— Има ли значение… Знам. Писал е, нали?!

— Това са дълбоко лични качества — каза Марк, — те не са най-важното. Най-важното е политическата линия.

— Но може ли тези неща да се делят? — възрази Саша, който в този момент си спомни за Баулин и Лозгачов.

— Съмняваш ли се в това?

— Някак не съм се замислял. Защото и аз съм за Сталин. Но бих искал славословията да са по-малко — дразнят ухото.

— Когато едно нещо е неразбираемо, това не означава, че е неправилно — отговори Марк, — вярвай в партията, в нейната мъдрост. Започват строги времена.

Саша тъжно се позасмя.

— Днес ги изпитах на гърба си.

Той разказа за заседанието на партийното бюро.

— Счетоводството ли?! Тъкмо този ли е принципният въпрос, по който…

— А, виж какво! Принципния въпрос можеш да го очакваш цял живот…

— Нетактично е да започваш пререкания в аудиторията.

— Обвиняват ме не в нетактичност, а в аполитичност. И настояват да си го призная, разбираш ли?

— Ако си сгрешил, защо да не си признаеш.

— А, не, ще имат много здраве. Какво да си признавам? Фалшиво!

— Още ли Глинска ви е директорка?

— Да.

— Тя присъствува ли на заседанието?

— Присъствува.

2.

Марк Александрович каза на шофьора да кара напред, а той тръгна пеша.

Прозрачна есенна утрин, умерен ободряващ хлад. Служители бързаха за работа, шумна опашка от жени се бе наредила пред хлебарницата, а мълчалива мъжка — пред павилиончето за цигари.

Марк Александрович винаги бе предпочитал Соня пред другите си сестри, обичаше я и я съжаляваше, особено сега — толкова безпомощна, откакто я напусна мъжът й. Обичаше и Саша. За какво са се заяли с момчето? Нали се е изказал честно, а те му прекършват душата, настояват да се разкае за нещо, което не е вършил. Снощи и той го уговаряше да си признае грешката.

Марк Александрович прекоси Арбатския площад и тръгна по „Воздвиженка“, неочаквано тиха и пуста след оживения Арбат. Само дето една голяма тълпа чакаше да отворят магазина на Военторг и друга, по-малка, се бе събрала пред приемната на Калинин. Марк Александрович се качи в очакващата го кола и по „Моховая“, „Охотний ряд“, през Театралния и Лубянския площад стигна до площад „Ногин“, където в бившия Делови двор в едно грамадно сиво пет-етажно здание с дълги коридори и безброй стаи бе настанен Народният комисариат по тежката промишленост.

В това здание идваха хиляди хора от различните краища на страната, всичко се решаваше, планираше, утвърждаваше тук. Както винаги, Марк Александрович започна посещението си в комисариата не от началниците на главните управления, а от отделите и секторите. И фактът, че Рязанов, ръководителят на най-големия строеж в света, любимецът на Орджоникидзе, посещаваше първо обикновените служители, доставяше удоволствие на тези служители: уважава ги, разбира тяхната сила, силата на апарата. И те на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми, решаваха ги така, както го изискваха интересите на завода — тази хубост и гордост на петилетката, тоест така, както искаше Марк Александрович.

След като обиколи отделите, той се качи на втория етаж, измина няколко коридора, пак се качи по стълбището, слезе по другото и се озова в тихото, немноголюдно крило на зданието, където се намираха кабинетите на народния комисар и неговите заместници. В застланата с килими приемна зад бюра с телефони седяха секретарките. Познаваха Рязанов, така че той влезе при Будягин без предварителен доклад.

Будягин, член на ЦК на партията, който се познаваше със Сталин още от заточението, преди няколко месеца бе отзован от чужбина. Доскорошният посланик в една голяма европейска държава бе назначен за заместник на народния комисар. Говореше се, че отзоваването му от дипломатическа работа не било случайно, горе били недоволни от Будягин. Но по изпитото черномустакато лице на Будягин, в неговите сиви очи под гъстите вежди нищо не можеше да се прочете. Тези работници интелигенти, заменили шинела на военния комисар с посланически фрак, кожената куртка на председател на губернска ЧК с костюм на директор на обединение, винаги олицетворяваха за Марк Александрович страховития дух на Революцията, всесъкрушителната сила на Диктатурата.

Разговаряха за четвъртата висока пещ. Тя трябваше да бъде пусната в експлоатация по случай Седемнайсетия конгрес на партията, след пет месеца, а не след осем, както предвиждаше планът. Жертвуването на стопанската целесъобразност в името на политическата необходимост беше очевидно и за Марк Александрович, и за Будягин. Но такава беше волята на Сталин.

Когато обсъдиха всичко, Марк Александрович попита:

— Познавате ли Саша Панкратов, моя племенник, той и вашата дъщеря бяха съученици.

— Познавам го. — Лицето на Будягин стана непроницаемо.

— Случила се е една глупава история…

Марк Александрович набързо обясни на Будягин какво всъщност е станало.

— Саша е честно момче — каза Будягин.

— Аполитичност в счетоводството — представяте ли си! Директорка им е Глинска, не се познавам с нея, вие я познавате. Поговорете й, ако това няма да ви затрудни. Жалко за момчето, ще го изтормозят. Мога да се обърна към Черняк, но не ми се иска да намесвам и районния комитет.

— Черняк вече не е секретар — каза Будягин.

— Нима?

— Да…

— Но докъде ще стигнем по този начин? Будягин сви рамене.

— Конгресът е през януари… — и без никаква пауза продължи: — Чудесно момче е Сашка, той идва у нас. Странно, нищо не ми е казвал.

— Той не е човек, дето ще тръгне да моли за помощ.

— Глинска способна ли е да му стори нещо? — усъмни се Будягин.

— Не знам. Но няма да им го оставя. Не бива да осакатяваме децата, те едва започват да живеят.

— Сега такива неща стават не само с твоя племенник — отвърна Будягин.

Марк Александрович слезе до бръснарницата, подстрига се и се избръсна, което никога не бе правил тук. И съжали: бръснарят го напръска с одеколон, острата миризма не му хареса. С това неприятно усещане за чуждия натрапчив парфюмен аромат отиде в стола за членовете на колегията.

Бюфетчийката се обърна към него.

— Другарю Рязанов, помолиха да се отбиете при другаря Сьомушкин.

Той се качи. Анатолий Сьомушкин, секретарят на Орджоникидзе, го поздрави сухо, за да покаже недоволството си, че точно когато му е трябвал, Марк Александрович не му е бил подръка. Сьомушкин говореше на всички на „ти“, не признаваше никого освен Серго. Хората му имаха страха не по-малко, отколкото на Серго. През Гражданската война той му беше адютант, от двайсет и първа година — секретар и в Закавказието, и в ЦКК-РКИ2, и тук, в Народния комисариат по тежката промишленост.

С неподражаемо важна и все така недоволна физиономия Сьомушкин набра номера…

— Другарят Рязанов е тук…

И предаде слушалката на Марк Александрович.

…В четири часа го очакват в Кремъл…

Марк Александрович се бе досещал, че тъкмо за това го викат. Но вече му бяха връчили билета за връщане и той бе сметнал, че срещата се е отменила. А сега след четирийсет минути ще бъде при Сталин.

По другия телефон Сьомушкин се свърза с Бобринския химкомбинат, оттам му казаха, че Григорий Константинович е заминал за строежа. Но Сьомушкин продължи опитите си да го намери, бавеше Марк Александрович, понеже смяташе, че е по-добре той да закъснее за срещата със Сталин, отколкото да отиде на нея, без да е получил указанията на Орджоникидзе. Но Марк Александрович не мислеше така. Сьомушкин само бе приет между големите, а той беше един от тях, действуваше на това ниво. И секретарското усърдие на Сьомушкин не биваше да му пречи.

Той беше спокоен и невъзмутим. Пречеше му само чуждият бръснарски мирис. Нелепо беше да се яви в Кремъл при Сталин такъв лъснат. Отново се отби в бръснарницата, изми си лицето и главата. Бръснарят остави клиента си, застана пред него с кърпа в ръка. Благодушният Марк Александрович, който преди половин час подхвърляше шеги за оплешивяващите мъже, вече не съществуваше. Властното лице, особено сега, когато си бе свалил очилата, изглеждаше безпощадно.

На Троицките врати Марк Александрович подаде на гишето партийната си книжка. Прозорчето се затвори, после отново се отвори, зад стъклото се мярна силует на военен, той се наведе и едва тогава Марк Александрович го видя добре.

— Носите ли оръжие?

— Не.

— Какво имате в чантата?

Марк Александрович вдигна чантата си, отвори я.

Дежурният му върна партийната книжка с пропуск вътре.

Пред вратата на специалния вход стояха двама бойци с пушки. След като огледа снимката в партийната книжка, караулният плъзна по лицето му внимателно безличен поглед. Марк Александрович се съблече в малкия гардероб и се качи на третия етаж. Пред вратата на кабинета един цивилен пак провери документите му.

В голямата работна стая зад бюрото седеше Поскрьобишев. Марк Александрович го виждаше за пръв път и си помисли колко грубо, неприятно е лицето му. Представи се.

Поскрьобишев го заведе до следващата стая — приемната, посочи му дивана, сетне влезе в кабинета и плътно затвори вратата след себе си. След малко се върна.

— Другарят Сталин ви очаква.

Просторният кабинет на Сталин беше продълговат. Отляво на стената бе окачена огромна карта на СССР. Отдясно, между прозорците, бяха библиотечните шкафове, в отсамния ъгъл стоеше голям глобус, в оттатъшния — писалище и зад него кресло. По средата на стаята имаше дълга маса, покрита със зелено сукно, и столове.

Сталин се разхождаше из кабинета и когато вратата се отвори, спря. Носеше куртка в защитен, почти кафяв цвят и също такива панталони, напъхани в ботушите. Изглеждаше по-нисък от среден ръст, набит, леко сипаничав, с малко монголоидни очи. Гъстата му коса над ниското чело беше тук там прошарена. Сталин направи няколко леки, пружиниращи крачки към Марк Александрович и му подаде ръка — без церемонии, коректно, но и съзнавайки значението на това ръкостискане. После дръпна от масата два стола. Седнаха. Марк Александрович видя съвсем отблизо очите на Сталин — светлокафяви, живи, те му се сториха дори весели.

Марк Александрович започна доклада си с общо описание на строителството. Сталин веднага го прекъсна:

— Другарю Рязанов, да не губим време. Централният комитет и неговият секретар знаят къде и какво се строи.

Говореше със силен грузински акцент. И както се убеди Марк Александрович, беше добре осведомен за хода на работите.

— Комсомолците бягат ли?

— Да.

— Затова значи ги мобилизирахме, за да бягат! Колко избягаха?

— Осемдесет и двама души.

Погледът на Сталин беше пронизващ, изпитателен…

— Покажете ми сведението!

Марк Александрович извади от чантата си таблица за движението на работната сила, посочи съответната графа.

— Защо сам се клеветите, другарю Рязанов?! Ако от някой завод бяха избягали само осемдесет и двама души, директорът му щеше да се чувствува герой.

Той се усмихна. Бръчиците около очите му рязко се откроиха.

Марк Александрович се оплака от завода, който му доставяше оборудване. Сталин попита кой е директор на този завод. Щом чу името, каза:

— Не е умен човек, всичко ще провали.

Очите му внезапно станаха жълтеникави, тежки, тигрови, в тях просветна злоба към човека, когото Марк Александрович познаваше като добър, но попаднал в трудни условия ръководител.

Рязанов премина към най-деликатния въпрос — строителството на втория мартенов цех.

— За година ще го построите ли?

— Не, другарю Сталин.

— Защо?

— Не съм технически авантюрист.

И веднага се уплаши от думите си. Сталин го загледа втренчено. Очите му пак станаха жълти, тежки, едната му вежда се вдигна почти вертикално. Бавно, провлачвайки думите, той произнесе:

— Значи ние в ЦК сме технически авантюристи?

— Не се изразих правилно, извинете. Имах предвид следното…

Марк Александрович подробно и убедително обясни защо вторият етап на мартеновия цех не може да бъде завършен през идущата година. Сталин внимателно слушаше, притискайки към гърдите си лявата ръка със стисната в юмрук лула, човек би казал, че ръката му трудно се разгъва.

— Изложихте ми всичко честно. На нас не ни трябват комунисти, които обещават каквото им падне. Трябват ни такива, които казват истината.

Сталин изрече това без усмивка, много внушително, тези думи бяха адресирани към цялата страна. Марк Александрович понечи да продължи доклада си, но Сталин го докосна по лакътя.

— Изслушах ви, сега вие ме изслушайте.

Той заговори за металургията, за Изтока, за втората петилетка, за отбраната на страната. Говореше бавно, ясно, тихо, с възглух глас, натъртено, сякаш диктуваше на машинописка, говореше общоизвестни неща, но сега, произнесени от него, те изглеждаха нови и особено важни. Но за четвъртата висока пещ не спомена, като че не искаше да предизвиква възраженията на Марк Александрович — Сталин не би ги приел и Рязанов само би си навредил с тях.

— Кога заминавате? — попита Сталин и стана.

— Днес — стана и Марк Александрович.

— Ако е възможно, отложете с ден два. Мисля, че на другарите от Политбюро ще им е интересно да ви чуят.

Усещането за неудобство и тревога, което изпита Марк Александрович в разговора си със Сталин, изчезна, остана само чувството за нещо велико, до което си се докоснал. Уникалното строителство, което той ръководеше, изискваше желязна воля. Ако над него я нямаше желязната воля на Сталин, и той не би могъл да прояви своята. Тази воля беше корава. Защо не?! Исторически поврати не се правят с милосърдие.

В Народния комисариат знаеха за разговора на Марк Александрович със Сталин и съответните хора вече подготвяха проекторешение на Политбюро. Вечерта и през нощта останаха всички, които можеше да потрябват: служителите в Главното управление, машинописките, дежурната бюфетчийка. Членовете на колегията, чийто подпис бе необходим за проекторешението, щяха да се явят в Народния комисариат веднага щом ги повикат и сутринта нарочен куриер щеше да отнесе документите в ЦК.

Никой не питаше Марк Александрович какво е говорил Сталин. Преразказът може да изопачи нещо. Сталин лично казва на народа каквото сметне за нужно. Марк Александрович диктуваше срокове, обекти — именно това беше волята на Сталин.

Най-важното беше, че срокът за завършване на строителството на втория мартенов цех се отложи с една година. Това предвещаваше нов, реалистичен подход към съставянето на втория петилетен план: металът е основата на всичко.

Будягин също взе участие в изготвянето на проекторешението, после си отиде, в осем часа сутринта се върна и мълчаливо го подписа.

Приятелството им с Марк Александрович даваше на Будягин право да го попита за разговора. Будягин нищо не попита. Марк Александрович долавяше неговото опозиционно отношение към Сталин. Но не допускаше мисълта, че тази опозиция е политическа. По скоро е нещо лично, както бива между някогашни приятели, когато приятелството е свършило. Може да е от обидата, задето го бяха отзовали от чужбина и го бяха назначили на макар и висока, но второстепенна длъжност, която можеше да се превърне в стъпало към още по-ниска.

Пристигна Орджоникидзе. Виж, с него на Марк Александрович му беше леко. Орджоникидзе бе избухлив, гневът му изглеждаше страшен, но всички знаеха колко лесно му минава и колко е човечен. На него Марк Александрович дължеше издигането си, именно Серго постави директора на малък южен завод на сегашния му висок пост, направи го пръв металург на страната. Серго имаше нюх за хората, защитаваше ги, даваше им възможност да работят.

Той седеше зад огромното си писалище, уморен мъж с месест орлов нос на подпухналото лице, с побелял перчем и гъсти, накриво увиснали мустаци. Горното копче на китела му беше разкопчано, виждаше се светлолилавата му риза, якичката й меко обгръщаше дебелия му врат. Прозорците на кабинета гледаха към тясна уличка, отсреща имаше малка старинна църквица, каквито се срещат много в старото московско предградие, затворено между Солянка и Москва река, явно беше забележителна с нещо, щом я бяха оставили, вместо да я срутят.

— Браво!

Похвалата се отнасяше и за проекторешението на Политбюро, и за спокойното поведение на Марк Александрович пред Сталин, затова, че му бе харесал. По този начин хвалеше и себе си — задето бе избрал кадърен човек и изобщо умееше да избира хора, на които може да се разчита в сложни и отговорни ситуации.

— Казвай!

Марк Александрович му преразказа разговора. Орджоникидзе го изслуша напрегнато, сякаш се мъчеше да проникне в истинския смисъл на всяка Сталинова дума.

Колкото повече време минаваше от срещата на Марк Александрович със Сталин, толкова по-величествена му се струваше тя. Такива срещи се случват веднъж в живота. Най-важното беше радостното чувство, че разбира великия човек, осенил времето със своя гений.

— Не съм технически авантюрист… Така му каза, значи? — засмя се Орджоникидзе.

— Точно така.

— Значи ние в ЦК сме технически авантюристи? — продължи през смях Орджоникидзе.

— Точно така го рече.

Орджоникидзе многозначително го изгледа с големите си светлокафяви, леко изпъкнали очи.

— В ЦК ще дойдеш към десет. Докладваш пет минути, повече няма да ти дадат, имай предвид. Не агитирай за съветска власт, говори конкретно, каквото на теб ти е необходимо. На въпросите отговаряй, на репликите — не. Не се тревожи, разчитай на мен!

В стаята за докладващите имаше подредена маса с голям врящ самовар, с нарязани лимони, сандвичи, минерална вода. Шубер и келнери нямаше. Покрай стените и под прозорците бяха поставени малки бюра — за подготовка на материалите.

Тук очакваха да ги повикат секретари на областни комитети, народни комисари и техни заместници и началници на главни управления, няколко военни, голяма група кавказци.

Възрастна секретарка съобщаваше: „Другарят еди кой си… Заповядайте на заседанието.“

Ако викаха по няколко души наведнъж, тя казваше: „Другарите от еди коя си област“ или „Другарите от еди кой си народен комисариат“…

Марк Александрович бе извикан по име.

През стаята, в която работеха секретарите, отиде до залата за заседания, видя редици кресла и хора в креслата. До масата за президиума бе застанал Молотов. Вдясно от него се извисяваше катедрата, вляво и малко отзад седеше референт, а още по вляво — стенографки.

— Другарю докладващ, моля, насам!

Молотов му посочи катедрата. От вътрешната й страна светеше надпис: „На докладващия се дават пет минути.“ Срещу катедрата над вратата бе окачен часовник, черен, със златни стрелки, напомнящ кремълския.

Сталин седеше в третата редица. Отляво до края на редицата местата бяха празни, тъй че Сталин свободно да може да излиза. Марк Александрович бе чувал за навика му да се разхожда из кабинета си. Но както и преди два дена, Сталин не ставаше и не се разхождаше.

Марк Александрович коментира накратко проекторешението. Говори лаконично, на почти технически език, убедителен за хора, свикнали на политически изрази. Подчерта предсрочното влизане в експлоатация на четвъртата висока пещ и само между другото спомена за втория етап на мартеновия цех. Второто беше по-важно от първото. Но днес на това място беше важно да се подчертае именно онова, което подчерта Марк Александрович.

— Въпроси? — попита Молотов.

Някой каза, че в проекторешението мястото, където се говори за доставянето на дървен материал, не е визирано от Народния комисариат по горската промишленост.

Марк Александрович не успя да отговори. Внезапно се възцари тишина и в тази тишина Марк чу гласа на Сталин:

— Другарят Рязанов да си заминава за комбината и да дава метал. Неправилно ще бъде да бавим другаря Рязанов заради някакви си книжа…

Той говореше не само много тихо, но и извърнат настрани и така принуждаваше всички да се напрягат, за да го чуват.

— … Мисля, че ще успеем да получим съгласие и без другаря Рязанов. Решението е добре обмислено, не съдържа пресилени изисквания и ние имаме сили да помогнем на другаря Рязанов да изпълни задачата на партията.

Той млъкна така внезапно, както бе заговорил. Никакви други въпроси не бяха зададени.

3.

Импозантна преди революцията, сградата на Арбат сега се оказа най-населената — обитателите бяха сгъстени. Но някои съумяха да се опазят от това — малката победа на еснафа над новия строй. Между победителите беше и шивачът Шарок.

Чирак в модна шивачница, крояч, майстор и Най-сетне съпруг на единствената дъщеря на собственика — такава беше кариерата на Шарок. Революцията й попречи да достигне върха си: очакваното наследство — шивачницата — бе национализирано. Шарок постъпи на работа в шивашка фабрика и поработваше по малко и вкъщи. Но за да си поръчаш дреха при него, беше нужна стабилна препоръка — предвидливост на човек, решил никога да си няма работа с финансови инспектори.

Този шивач беше още снажен, умерено пълен, красиво остаряващ мъж с почтително достолепните обноски на собственик на модно дамско ателие. Шест вечери в седмицата стоеше над масата с преметнат през врата метър и нанасяше с креда линиите на кройката върху плата, режеше, шиеше, разглаждаше шевовете с ютия. Печелеше пари. Неделята прекарваше на хиподрума, тотализаторът беше неговата страст.

Може би старият Шарок щеше да се примири с този живот, ако не беше вечният му страх от домоуправлението, от съседите, от разните неприятни изненади. Една от тях беше осъждането на по-големия му син Владимир на осем години лагери за обир на бижутерски магазин. Той и по-рано много много нямаше вяра на този лекомислен грозник, който приличаше на майка си и следователно на маймуна. Но беше що годе доволен, че Владимир завърши школата по готварство към ресторант „Прага“ и носеше заплата вкъщи. Е, то сега готвачът какво е, ресторантите не са като едновремешните! Но за физически слабия и не твърде способен в учението Владимир професията беше избрана сполучливо. И нали животът му бе запълнен само с тотализатора, старият не обръщаше внимание, че Владимир обича да играе карти. Но обир?! Не само според съветските, но и според всички закони това означаваше затвор.

По-малкият син на Шарок, Юрий, кротък, спретнат юноша, хитър и предпазлив, израсъл в арбатския двор близо до Смоленския пазар и уличките „Проточние“, тези развъдници на московски мошеници и босяци, се бе досещал за втория живот на брат си — крадеца, но вкъщи не бе казвал нищо, по драговолно следваше законите на улицата, отколкото законите на обществото, в което живееше. Не знаеше с какво революцията е накърнила интересите му, но от дете бе раснал със съзнанието, че ги е накърнила. Не си представяше как би живял при друг строй, но не се съмняваше, че щеше да е по-добре. Язвителната дума другарчетата, употребявана в тяхното семейство спрямо новите стопани на живота, той прехвърляше върху комсомолците в тяхното училище. Тези надути активисти си въобразяваха, че светът им принадлежи. Когато Саша Панкратов, тогава секретар на комсомолската ядка, излезеше на трибуната и започнеше да крещи, Юра се чувствуваше беззащитен.

Той мразеше политиката, за единствено приемлива смяташе инженерската професия, поне можеше да даде на човека някаква независимост. Тези планове бяха променени от един случай, също свързан с арестуването на брат му. Старият Шарок търси защитник, съветва се с клиентите си. Най-сетне намери адвокат, който се съгласи да участвува в процеса срещу петстотин рубли. Огромна сума. Шарок се страхуваше да я връчи на адвоката без свидетели, взе със себе си Юрий. Адвокатът не пожела да преброи парите, отвори чекмеджето на бюрото си и небрежно хвърли пачката в него. С това посещението им приключи, но Юрий успя да зърне картините с позлатени рамки, златните гръбчета на книгите зад стъклата на шкафовете. Такава къща още не беше виждал.

На улицата старият Шарок завистливо въздъхна.

— Живеят си хората…

Но още по-силно впечатление на Юра адвокатът направи в съда. Това дребно човече със сбръчкано лице и грижливо поддържана брадица въртеше страшния пролетарски съд на малкия си пръст. Така поне си мислеше младият Шарок. Адвокатът бълваше членове и закони, прибягваше до уловки и тънки хитрости, накара съда да извика нови свидетели, да поиска допълнителна експертиза, злъчно се препираше със съдиите и прокурора. В ръцете на мрачния съдия и неумолимия прокурор беше законът, но законът плашеше самите тях — откритие, което определи житейските планове на младия Шарок. Пътят към адвокатурата минаваше през следването, пътят към следването — през комсомола и завода.

Така в девети клас Юрий Шарок стана комсомолец. Син на работник, а това високо се ценеше в училището, където учеха децата на арбатската интелигенция, той се държеше независимо или според момичетата — загадъчно. Особено го харесваха умните, сериозни, активни момичета. Те смятаха, че го възпитават, че формират личността му. За тях, чистите и доверчивите, това момче — красиво и сдържано — беше много привлекателно.

По-късно в завода Шарок се сдоби с нещо, което не бе му достигало преди — самочувствие. Работник! Синият, винаги чист работен комбинезон стоеше добре на стройната му фигура. В него се появи една грубоватост, която той представяше за принципност, презрение към силно интелигентните, приемано от околните като работническо простодушие. Скромен и мълчалив в училище, тук често се изказваше по събрания, понеже с право смяташе, че умението да говори публично, ще бъде полезно на един бъдещ адвокат.

В института Шарок не изпъкваше с нищо, но си спечели име на изпълнителен общественик. Той и не искаше да изпъква. Вестниците бяха пълни със съобщения за вредители, саботьори, уклонисти. „Да бъдат разобличени! Безпощадно наказани! Мерзавци! Да ги унищожим! Да ги довършим! Да ги изтръгнем из корен! Да ги изтребим! Да ги изтрием от лицето на земята!“ Когато четеше тези фрази, кратки и неумолими като изстрел, Шарок изпитваше страх. Той добре разбираше, трезво оценяваше всичко. След института ще го пратят в някоя област, район, в народен съд или прокуратура. Не ще посмее да гъкне, че иска да стане адвокат. „Клинчиш, Шарок!“ — това ще му отговорят. Нима ще трябва да се откаже от целта, към която така упорито се стремеше?

Бащата уши на Юра костюм. По последна мода „чарлстон“ — дълги широки панталони и късо тясно сако с високи рамене и подплънки на гърдите. Синеокият Юра беше много представителен в него. Платът беше купен от магазина на Торгсин3 на „Тверская“.

— В Арбатския Торгсин е пълно със съседи, ей такива гладни усти са зяпнали — каза баща му, — ще рекат; Шарокови са си скрили злато; способни са в капка вода да те удавят.

Колкото и да му се свидеха на стареца златната гривна и златните копчета за ръкавели, той разбираше: за да се уредиш в Москва на добро място, трябва да бъдеш прилично облечен, слава богу, мина времето на кожените куртки и на рубашките. При цялото си егоистично равнодушие към семейството и децата само към по-малкия Шарок изпитваше нещо като бащинско чувство: в него виждаше себе си на младини. А беше и крайно лично заинтересован Юрий да остане в Москва: домоуправлението и без това се лакоми за втората им стая, премести ли се и Юрий — веднага ще им я отнемат.

— Познанства, познанства трябва да търсиш — напътствуваше той Юра.

Ала нито в завода, нито в института Юра намери приятели. Вкъщи му забраняваха да води колеги. Роднините им бяха бедни, в тях не виждаха нищо друго освен бреме, не ги посещаваха, не ги и канеха. Свободното си време старият Шарок прекарваше на конните състезания, майката — в църквата. За Великден децата получаваха по парче козунак, за Сирница блини — това бяха всичките им празници. Старият Шарок не вярваше в бога, не можеше да му прости своето разоряване. Още по-малко го прощаваше на съветската власт. На Първи май и на Седми ноември работеше като в делник.

Връзките му със съучениците се оказаха най-устойчиви. С трима от тях живееха в един блок. Със Саша Панкратов — секретаря на комсомолската организация в училището, с Максим Костин — синът на портиерката, другарите му го наричаха Макс, с Нина Иванова — милозливата комсомолка, която бе възпитавала и образовала Шарок. Заедно с Лена Будягина, дъщерята на известния дипломат, в училище те бяха образували сплотена група активисти. Събираха се у Лена, в Петия дом на Съветите. Будягин живееше в чужбина, апартаментът беше на разположение на децата. Юра понякога ходеше там, понеже смътно съзнаваше, че тези връзки може, да му бъдат от полза. Сега това предположение се превърна в реална надежда. Будягин, който бе отзован от чужбина и назначен за заместник народен комисар по тежката промишленост, можеше да му помогне.

От Воздвиженка Юра свърна по улица „Грановский“. Тук, в Петия дом на Съветите, здание, вдигнато от сив гранит, живееха те. В дворчето, оградено с островърха решетка, играеха техните деца. Докато старият портиер се обаждаше на Будягини по телефона, Юрий с непроницаема физиономия чакаше във входа. После се качи на третия етаж и натисна звънеца.

Както винаги, отвори Лена, срамежливо му се усмихна. Високият ръст я принуждаваше леко да навежда главата си с тежкия кок черна коса. На красивото матово продълговато лице яркочервената й уста с малко широки устни изглеждаше възголяма. Лена има левантински профил, беше казала веднъж Нина. Юра не знаеше какво е това „левантински“, но беше наясно, че Лена Будягина е най-красивото момиче в училище.

Юрий я дръпна към себе си с грубоватата фамилиарност на стар приятел. Тя не се възпротиви.

— Нашите дойдоха ли?

— Не са още.

— Иван Григориевич вкъщи ли е?

По коридора, наскоро лъскан с паркетин, тя го заведе в кабинета на баща си.

— Татко, Юра иска да те види.

И като пусна Шарок да влезе, му се усмихна с щастлива предана усмивка.

Тясна стая, полутъмна, защото една издатина на външната стена закриваше прозореца наполовина. Книги, вестници, списания, каталози, руски и чуждестранни, бяха натрупани по бюрото, на етажерката, по столовете, по пода. Карта на двете полукълба, изпъстрена с пунктирите на параходните линии, бе окачена над кушетката. Юра забеляза черния трицифрен номер на бюлетина — Будягин го затвори и отмести настрана: беше секретен документ, разпращан само на членовете на ЦК и ЦКК. Юра забеляза също и чуждестранната писалка „Паркер“, цигарите „Тройка“, обущата с каучукова подметка и сакото с особена кройка, каквито шиеше за дипломатите от висок ранг прочутият Ентин.

— Слушам те — каза Будягин със спокоен, делови тон: явно беше свикнал хората да се обръщат към него с различни молби. Очите му изглеждаха още по-дълбоки от Ленините върху неговото слабо лице с черни мустаци.

— Завършвам института, Иван Григориевич, социалистическо право. А брат ми е в затвора…

От коридора се чу позвъняване, шум на отворена врата.

— В съда, в прокуратурата няма да ме вземат — продължи Шарок, — остава ми стопанско-юридическата работа. Бих искал да отида в предприятие. Преди института работех във Фрунзенския завод. Познавам хората, производството.

Будягин разсеяно погледна Юрий. Сигурен е в правото си да ръководи другите. Какво е за него Юра и другите като Юра? Такива като него са свикнали да управляват масите, да решават съдбите на масите.

— Намини към Егерт. Ще му се обадя.

— Благодаря, Иван Григориевич.

— Брат ти за какво е в затвора?

— Криминален е. Хлапак беше, свърза се с някаква компания…

— Ние разпъдихме старата юстиция — каза Будягин, — а новата не е достатъчно обучена. Трябват ни образовани хора.

— Разбирам ви, Иван Григориевич — на драго сърце; се съгласи Шарок, — но нали не зависи от мен. Това са органи на съда, на прокуратурата, а пък брат ми…

— При Егерт, при Егерт намини — повтори Будягин, — ще му се обадя по телефона. Значи юрисконсул?

Точно така го каза — юрисконсул. Хвана го яд.

И все пак целта беше постигната. Резултатът — само той има значение. Ей-така се върши работа! За едни е трудно, за други всичко е лесно. По-рано е било лесно само на онези, които са имали пари, сега — на онези, които имат власт.

Край вече на института, край на стола, вмирисан на кисело зеле, на омразните съботници, на скучните събрания, на вечните мъмрения, на страха, че може да изтървеш някоя дума не намясто. Той дори нито веднъж не бе ходил в института с новия си костюм, не искаше да прави впечатление сред състудентите си, които крънкаха в профкомитета купон за шаячни панталони.

Те, разбира се, ще заседават, ще държат речи, Юра си представяше техните враждебни физиономии, мрачната непробиваемост на водачите. Клинчиш, Шарок, дезертираш… А той ще стои пред тях спокоен, усмихнат. Какво толкова е станало? За какво е този шум? Той се връща в колектива, който го изгради като личност. По-рано там имаше седемстотин работници, сега са пет хиляди. Първа рожба на революцията! Да работи в него, е чест за младия специалист. Той ли е настоявал за това назначение? Защо да е той? Просто не се е откъсвал от завода. И когато са го попитали иска ли след института да се върне, е отговорил „искам“. А какво да отговори? Той се гордее, че хората проявяват внимание към съдбата му, към съдбата на обикновения съветски човек.

Ей-така ще им го тръсне. И те ще подвият опашки. Дори ще го потупат по рамото: „Добре, Шарок, действувай, работи!“

Той усети силата си, своето превъзходство над онези в института, и над тези — тук, в Петия дом на Съветите. Тези властни интелигенти винаги са се държали снизходително с него. Ако Сашка Панкратов се бе обърнал с такава молба към Будягин, той щеше да му откаже — трябва да работиш там, където те прати партията! А на човек, когото не уважаваш, можеш да подхвърлиш мръвка. И тези, дето сега са насядали в просторната трапезария, неговите съученици, и те никога не са го уважавали. И сега го презират, задето прибягва до помощта на Иван Григориевич. Да си мислят каквото искат. Може пък нещо да се е съветвал с Будягин. Като с по-възрастен другар. Именно, именно като с по-възрастен другар! Впрочем те няма да попитат, деликатни са.

— Здрасти! — каза Шарок.

— Здрасти! — отговори от името на всички Максим Костин.

С изгладената си гимнастьорка и лъснатите до блясък ботуши, с грижливо сресаната си руса коса, широкоплещест, румен, Максим бе грейнал, както е нормално да грее млад курсант, получил цял ден отпуск.

До него на дивана седеше Нина Иванова и мачкаше с пети наполовина изутите си обувки. „Да си беше купила по-голям номер, глупачко“ — помисли си Шарок. Нинка изобщо не умееше да се облича, и в делник, и в празник — с една и съща дреха. Не я биваше дори да се среше, като имаш конско чело, закривай го, какво си си отметнала космалаците назад.

Потупа Вадим Марасевич по рамото. Към този безвреден дърдорко, синче на известен московски лекар, Юра изпитваше миролюбиви чувства. Пълен, разплут, с дебели устни и къси, рошави като на рис вежди над малките мътни очички, излегнат в креслото, Вадим философствуваше нещо за Уелс.

Малкият Владлен Будягин си пишеше домашните, седеше сред разпилените по бюрото тетрадки, подвил крака в дълги кафяви чорапи. Лена разсеяно следеше движението на писалката, с която брат й изписваше криви букви, усмихна се на Юра, кимна — седни…

Ето я цялата тяхна компания. Няма го само Саша Панкратов.

— Уелс предсказва войни, епидемии, разпадане на САЩ — говореше Вадим, — а после властта ще вземат учените и летците.

— Историята на човечеството не е фантастичен роман — възрази Нина, — властта се взема от класи.

— Безспорно — снизходително се съгласи Вадим, — но е интересен ходът на мислите му: учените и летците са лостовете на бъдещата власт, технокрацията, покорила пространството.

— Братлета — каза Максим, — Германия ще се въоръжава, всички се въоръжават.

— Хитлер няма да се удържи дълго — възрази Нина, — осем милиона гласуваха за социалдемократите, пет — за комунистите.

— Ама Телман не можаха да скрият — намеси се в разговора Юра, искаше да каже, че пет милиона, които не са успели да опазят един човек, за нищо не ги бива.

Но на никого и през ум не му мина да търси в думите му скрит смисъл. Твърде силно вярваха самите те, за да поставят под съмнение вярата на другаря си. Можеха да спорят, да се карат, но бяха непоколебими в онова, което представляваше смисъл на живота им: марксизмът е идеологията на тяхната класа, световната революция — крайната цел на борбата им. Съветската държава, е непобедима крепост на международния пролетариат.

— Отвикнали са от конспирацията — каза Максим.

— Димитров разтърсва тази държава като круша — подзе Вадим Марасевич — феерично зрелище, процесът на века!

Той заговори за процеса срещу Димитров, за възможността за война, тоест за нейните симптоми, които разбирал само той и никой друг от околните. Ала тук добре познаваха Вадим и не го оставиха да дърдори. Нова кланица ли? Човечеството не е забравило световната война, отнесла десет милиона живота. Нападение срещу Съветския съюз? Че нима световната работническа класа ще допусне това? И Русия вече не е предишната. Магнитка и Кузнецк дават чугун, пуснати са в експлоатация Сталинградският, Челябинският и Харковският тракторен завод, автомобилните в Горки и Москва, „Фреза“, „Калибър“, заводът за сачмени лагери, построени са първите съветски блуминги.

Гордост изпълваше сърцата им. Ето я тяхната страна, ударната бригада на световния пролетариат, крепостта на наближаващата световна революция. Да, те живеят с купони, отказват си всякакви удоволствия, но затова пък строят новия свят. Когато хората са гладни, отрупаните витрини на торгсините са отвратителна гледка. Но с това злато ще бъдат построени заводи — залогът за бъдещето изобилие.

Те винаги говореха така. И всичко тук бе както винаги. Лъснати паркети, дълга маса под нисък абажур, на масата мармалад — спокойствието на велможния дом. Когато налива чая, Ашхен Степановна пита: „Максим, с лимон ли го искаш?“, и както винаги руското име Максим, изречено от тази арменка, звучи на Шарок неестествено.

И все пак? Какво са постигнали те, за които всичко е достъпно? Нина е учителка, Лена — преводачка от английски в техническата библиотека. Максим завършва пехотната школа, ще тегли армейския ярем. Простодушни са — ето фаталната им слабост. Такива бяха мислите на Юрий Шарок. Но той попита следното:

— Момчета, а къде е Саша?

— Няма да дойде — отговори Максим.

В този кратък отговор Шарок долови неприятната за него сдържаност на комсомолските активисти, знаещи неща, недостъпни за другите.

— Случило ли се е нещо?

Лена каза, че Саша има неприятности и баща й се е обаждал на Глинска.

Непоколебимият Сашка! Я гледай ти! Настроението на Юра се подобри. Когато него, Шарок, го приемаха в комсомола, Саша произнесе краткото „нямам му вяра“ и се въздържа при гласуването. В завода изпратиха Шарок да учи при един фрезист, а Саша пожела да участвува в бързото разтоварване на някакви вагони и цяла година блъска хамалин — на страната, видите ли, й трябвали и хамали. Искаше да учи в историческия, но отиде в технически вуз: на страната и трябвали инженери. От една мая са с Будягин, затова чичката толкова го обича. Но какво ли се е случило? Ако беше някоя дреболия, Будягин е нямало да се намеси.

— В нашия институт — каза Юра — едно момче се обади на събранието: „Какво е жената? Пирон в стола…“

— Прочел го е от Мендел Маранц — обади се Вадим Марасевич.

— …А събранието беше по случай Осми март. Изключиха го от института, от комсомола, от профсъюза…

— Репликата е била неуместна — каза Нина Иванова.

— Ако вземат да изключват всички, кой ще остане? — навъси се Максим.

— Когато се превърнат в правило, изключванията престават да бъдат изключение — пошегува се остроумният Вадим.

Лена Будягина се бе родила в чужбина, в семейство на политемигранти. След революцията живя там с баща си, който беше дипломат, и се върна в Русия доста несигурна в знанията си по родния език. А не искаше да се различава от другарите си, потискаше я всяка дреболия, която подчертаваше особеното й положение. Беше болезнено чувствителна към всичко, което й изглеждаше истински народно, руско.

Юрка Шарок, обикновеното московско момче от работнически произход, независимо, самолюбиво и загадъчно, веднага привлече вниманието й. Тя помагаше на Нина Иванова да го възпитават, но сама разбираше, че прави това не само в името на обществените интереси. И Юра го разбираше. Ала в училище любовните чувства се смятаха за недостойни за истинските комсомолци. Деца на революцията, те искрено мислеха, че да те влече личното, значи да предаваш общественото.

След като завършиха, Юра, без да прави решителни стъпки за сближаване, изкусно поддържаше техните отношения на нивото, на което те се бяха задържали: понякога се обаждаше по телефона, канеше я на кино, на ресторант, ходеше у тях, когато се събираше цялата компания. Когато прегърна Лена в антрето, Юра надхвърли това ниво. Посегна неочаквано грубо, но с решителността, която покорява подобни натури.

Няколко дни Лена чака той да й се обади и като не дочака, обади се тя, просто така, както обикновено. Гласът й беше спокоен, внимаваше ясно да произнася окончанията на думите, обмисляше ударенията и говореше бавно, дори по телефона се чувствуваше срамежливата й усмивка. Но Юра бе очаквал позвъняването й.

— Тъкмо и аз се канех да ти се обадя. Имам два билета за Деловия клуб, за шести. За танците. Искаш ли да идем?

— Разбира се.

На шести ноември вечерта мина да я вземе. Тя излезе с дълга вечерна рокля, синкаво зелена, с малък шлейф. Лъхаше на непознат парфюм, в черната й гладка коса блестеше бисерен наниз — жена от съвсем друг живот, поразително красива и ефектна. Само усмивката й беше все, така срамежлива, с тази усмивка тя сякаш питаше Юра: Харесва ли му, разбира ли той, че се е облякла така заради него?

Лена отвори вратата на трапезарията.

— Владик, в десет часа да си легнеш.

— Ще си легна — отговори Владлен, който майстореше нещо на перваза.

Като й подаваше палтото, Юра попита:

— А вашите къде са?

— Татко е в Краматорск, мама — в Рязан.

— За празниците ли?

— По празниците татко винаги обикаля заводите, а мама изнася лекции.

Тя подхвана под палтото дългата си рокля и каза:

— Ей това й е неудобството.

Имаха късмет. От двора тръгваше кола. Оказа се, че шофьорът познава Лена и ги закара до „Мясницкая“. Възрастен, важен, от онези, които возят големите началства, той беше любезен с Лена и се правеше, че не забелязва Юра. Но Юра не се задълбочи в тази мисъл, не му даваше мира друга: че Лена е сама и след клуба ще може да се качи при нея. Тя седеше до него на меката седалка, близостта й го вълнуваше, но още повече го вълнуваше и плашеше мисълта, че именно днес може да се реши всичко.

Той беше ходил с жени, но то беше съвсем друго. Домашната прислужница на съседите, едно развалено момиче от техния двор, моми от селото, където ходеше с баща си. С тях всичко беше ясно, те сами отговаряха за постъпките си, а сега за всичко щеше да отговаря той, с Будягин няма шега. Друг на негово място би се оженил, но нещо плашеше Юра, прекалено висок ще е скокът. И дали Лена ще бъде съпругата, която му е нужна? Не си представяше редом със своето семейство нейното — чуждо и враждебно. Трябва да изчака. Не губеше надежда да стане адвокат, да се сдобие с независимост. Ако се ожени за Лена, ще се окаже вързан за тази колесница.

Спряха пред Деловия клуб. Юра не знаеше как да отвори вратата на колата, врътна една дръжка, друга, вратата не се отваряше. Тогава Лена се пресегна през него, натисна, където трябваше, и меко усмихната, каза:

— В тази кола дръжките са много неудобни.

Опитът й да замаже несполуката му уязви Шарок — Лена подчерта, че никога не се е возил на такива коли. Но отново не се издаде. Хвърли студен поглед на шофьора, влезе след Лена в Деловия клуб. Той ще прави това, което си иска, ще живее така, както му харесва. Сега му харесва Лена. Седеше до нея, улавяше насочените към тях погледи, беше свикнал с женски погледи, но днес те бяха други, особени: любопитството към мъжа, удостоен с вниманието на най-интересната жена тук.

Пя Русланова, Хенкин чете разкази на Зошченко. После започнаха танците. Лена танцуваше послушно. Може би не така леко както момичетата по кварталните забави, но сама се смееше на своята несръчност, доверчиво се притискаше до него.

Тя излезе да оправи прическата си, Юра остана при една колона, разглеждаше събралите се тук хора. Командири на промишлеността, научни работници, цветът на московската техническа интелигенция, хора, които работят в народните комисариати, въртят се около началството, получават високи заплати, премии, пазаруват в закритите разпределители, ходят в изгодни командировки. Юра добре знаеше колко бързо се издигат щастливците, които след института си намират служби във висшите учреждения, и какъв ярем теглят другите, изпратените в производството.

Какво ще постигне той в завода? Ще търчи по народните съдилища, ще води нищожни дела за уволнения и самоотлъчки, ще защитава жалби за лошото качество на брезентовите ръкавици. Друго нещо е юридически отдел на народен комисариат, главно управление, тръст.

Големи дела, високи инстанции — върховните съдилища на Съюза на републиките. Това може да му влезе в работа и за бъдещата адвокатура. Но ще мисли за това после. Най-важното е да се изскубне от общото разпределение, а после всичко ще тръгне по-лесно.

Стрелката на часовника показваше единайсет. Юра искаше да се върнат у Лена, преди портиерът да заключи външната врата.

— Не се ли умори? — попита той.

— Да постоим още — усмихната помоли Лена.

Минаваше дванайсет, когато излязоха от клуба. Ръмеше рядък дъждец, приятен и освежаващ след задушната зала. По стъклата на уличните фенери се стичаха струйки вода, по улицата нямаше никакви хора. Само в зданието на ОГПУ4 на Лубянския площад прозорците светеха.

Наближиха нейния дом.

— Ще се качиш ли?

Спокойният тон, с който тя произнесе тези думи, порази Юра.

Той мълчаливо я последва. Вратата им отвори същият дядка, портиерът. Не попита защо външен човек се качва толкова късно у Будягини. Школуван е. На нищо не бива да се учудва.

Лена запали лампата в антрето, открехна вратата на трапезарията.

— Спи… Постой в татковия кабинет, да се преоблека.

Тя запали в кабинета, още веднъж се усмихна на Юра и го остави сам.

Шарок прегледа купчинката книги: томче на Ленин с листчета за отбелязване между страниците, книги по металургия, „Петър Първи“ на Алексей Толстой. Нямаше официални книжа, секретни бюлетини, забранени книги, които могат да четат само те, оръжие, което всички те имат — Юра беше убеден, че имат браунинги, защото браунингът се носи удобно в задния джоб. Обзе го желание да види нещо забранено, недостъпно, да се докосне до тайната на тяхната власт.

Всеки момент можеше да влезе Лена, трябваше да побърза. Подръпна средното чекмедже на бюрото — заключено беше, опита и страничните, и те не се отваряха. Тъкмо се бе отпуснал в креслото, влезе Лена с бяла блузка и синя пола, каквато беше свикнал да я вижда.

— Да сваря ли кафе?

Минаваше покрай него, докосваше го, усмихваше му се и когато се наведе над масата, за да налее кафето, той видя гърдите й. Никога не бе оставал насаме с Лена нощем, никога не бе пил такова кафе, такъв ликьор.

— Искаш ли още?

— Стига толкова.

Той се премести на дивана.

— Да поседим…

С чашката в ръка тя също се премести на дивана. Той взе чашката от ръката й, остави я на масата. Тя го гледаше учудено усмихната. И тогава безцеремонно като уличен хаймана, загледан право в уплашените й очи, той я дръпна към себе си.

4.

На Седми ноември Саша чакаше колоната на института на ъгъла на „Тверская“ и „Болшая Грузинская“.

Колоните се движеха бавно. Над редиците се развяваха знамена, транспаранти, портрети… Сталин… Сталин… Сталин… Възрастни мъже съсредоточено надуваха тръби, хората в редиците пееха нестройно, танцуваха и тропаха по руски на асфалта. Високоговорители разнасяха звуците и шумовете на Червения площад, гласовете на радиокоментаторите, приветствията от Мавзолея, възторжените викове на минаващите през площада манифестанти.

Колоната на института се зададе към два часа и веднага спря. Редиците се разбъркаха. Саша си проправи път през тълпата до своята група. И веднага улови напрегнато любопитните погледи, насочени към него: така се гледа човек, изпаднал в беда. Не беше заради заседанието на бюрото. Нещо друго имаше.

Но никой нищо не каза и той не попита. Само приятелят му Руночкин явно искаше да му каже нещо, но не можеше да се отдели от транспаранта, който носеше.

— Строй се! Строй се! — завикаха отговорниците.

Редиците бяха с определен брой хора, Саша застана на опашката на колоната при някакви студенти от други курсове. Оттук виждаше факултетското знаме и транспаранта, който носеха Руночкин и още едно момче. Преодолявайки съпротивата на вятъра, транспарантът се изду, залитна назад, платът се разкриви, после се оправи. Колоната тръгна.

Още преди Триумфалния площад отново спряха. Саша отиде при своята група, Руночкин пое насреща му.

— Свалиха стенвестника.

Дребничък, с различно високи рамена, Руночкин на всичко отгоре беше и малко кривоглед и затова, когато говореше, леко извръщаше и навеждаше глава.

Свалили са стенвестника! Защо? Такова нещо досега не беше се случвало.

— Кой го свали?

— Баулин. Заради епиграмите. Било опошляване на ударничеството.

Редактор на стенвестника беше Руночкин. Но да се включат епиграми, бе предложил Саша и дори бе написал едната, за отговорника на групата Ковальов: „Упорен труд — такваз е модата, а той, оригиналът смел, пак губи дневник сред природата и всичко знай, макар не чел.“ Останалите три епиграми написа Роза Полужан. За Борка Нестеров: „Пържолка най-тлъста, паница ориз — ще са паметник чуден, умре ли Борис“; за Петка Пузанов — че обича да си поспива; за Приходко — че се изхитря най-много да се вози по автомобилна практика. Не е гениално, дори не е смешно, но е невинно. „Опошляване на ударничеството!“

— Къде го видяха това опошляване?

Руночкин сведе глава настрани.

— В епиграмите. Защо били само за ударниците? Казвам им: сложили сме снимки само на ударниците, та покрай тях и епиграмите.

После — защо нямало уводна статия?

Пак Саша беше предложил да не се пише уводна статия. Защо трябва да повтарят онова, което ще излезе в другите вестници? Броят трябва да бъде весел, наистина празничен, да се чете, а не да виси оклюмано в коридора. Тогава колегите се съгласиха с него. Само плашливата Роза Полужан изразително погледна Саша.

— По-добре напиши уводна статия и я подпиши.

— От Азизян ли те е страх?

Така отговори той на Роза. И ето какво стана сега. Още се влачи историята с Азизян, сега пък нова. Добре де, ще се измъкнем някак!

Преди Страстния площад колоната отново спря. Оттук вече щяха да вървят без забавяне, затова отговорниците проверяваха дали в редиците няма излишни хора, изравняваха, уплътняваха колоната, та после, без да спират, с бърза крачка да изминат последната част от пътя до Червения площад.

До групата приближиха Баулин и Лозгачов. Лозгачов носеше на ръкава си червена лента — като началник на институтската колона.

— Панкратов — Баулин строго изгледа Саша, — ти май смяташ, че не е необходимо да се явяваш в определения час за манифестация?

Баулин не беше прав. Студентите, които живееха в града, винаги се присъединяваха към колоната по пътя й. И Баулин не можеше да знае кой от хилядата студенти е дошъл в института, а кой — по-късно. Виж, обаче за Саша е попитал, а сега дойде, публично отбеляза провинението му. Несправедливостта беше още по-унизителна, защото Баулин беше сигурен: тук, пред всички, Саша няма да посмее да му възрази.

Защо пък да не посмее?

— Аз съм на манифестацията, мисля, че ме виждате. Не е ха-лю-ци-на-ция — отговори Саша с измамната учтивост, с която интелигентните арбатски момчета си говорят преди сбиване.

Баулин каза само:

— Много приказваш, ама внимавай.

И без да дочака отговора на Саша, продължи пътя си.

Потоците, прииждащи от двете страни на Историческия музей, се сливаха на Червения площад, стъпката им ставаше по-стройна и бърза и по площада вече дори подтичваха, разделени от плътните редици червеноармейци.

Колоната на Саша се движеше близо до Мавзолея. На трибуните стояха хора, военни аташета с оперетни униформи, но никой не ги гледаше, всички погледи бяха устремени към Мавзолея, само една мисъл вълнуваше всички: тук ли е Сталин, ще го видят ли?

И те го видяха. Лицето с черните мустаци, сякаш слязло от безбройните портрети и скулптури. Бе застанал неподвижно, с ниско нахлупена фуражка.

Виковете се усилваха. Сталин! Сталин! Саша крачеше като всички, не откъсваше очи от него и също викаше: Сталин! Сталин! Вече минали покрай трибуните, хората продължаваха да се обръщат, но червеноармейците ги подканяха — не се бавете! Марш! Марш!

Край храма „Василий Блажени“ колоните се разбъркаха, тълпата безредно заслиза към Москва река, качваше се по моста, изпълваше крайбрежните улици. Барабаните, тръбите, знамената, плакатите и транспарантите се товареха на камиони. Всички бързаха да се приберат, уморени, изгладнели, бързаха към Каменния мост и Пречистенските врати, към трамваите.

В тази минута възторжените викове на площада достигнаха върха си и като гръмотевичен тътен отекнаха чак до крайбрежната улица — Сталин бе вдигнал ръка, за да поздрави манифестиращите.

След празниците се проведе извънредно заседание на партийното бюро и актива. Събраха се в малката актова зала. На трибуната стоеше Лозгачов, прелистваше някакви книжа.

— Във факултета — каза той — са извършени две антипартийни прояви. Първата — нападката на Панкратов срещу марксизма в науката за социалистическата счетоводна отчетност, втората — стенвестникът, издаден от същия този Панкратов. Подгласници на Панкратов са били комсомолците Руночкин, Полужан, Ковальов и Позднякова. Комунистите и комсомолците от групата не са им дали отпор. Това говори за притъпена политическа бдителност.

В празничния брой на вестника — продължи Лозгачов — липсва уводна статия за шестнайсетата годишнина на Октомври, нито веднъж не се споменава името на другаря Сталин, портретите на ударниците са придружени със злобни клеветнически стихчета. Ето едно от тях, написано между другото от самия Панкратов: „Упорен труд — такваз е модата, а той, оригиналът смел, пак дневник губи сред природата и всичко знай, макар не чел.“ Какво значи „такваз е модата“?… — Лозгачов хвърли към залата строг поглед. — Нима трудът у нас е „мода“. Нашите хора създават с труда си основите на социализма, трудът у нас е въпрос на чест. А за Панкратов той е само поредната „мода“. Само злостен враг, целящ да измами нашите хора, може да напише такова нещо. При това на предишното заседание някои се опитаха да защитават Панкратов, уверяваха ни, че неговата нападка срещу лекцията на Азизян, фактът, че той защитава Криворучко, са случайност.

— Кои бяха тези „някои“? — попита Баулин, макар че като всички знаеше за кого става дума.

— Имам предвид декана на факултета Янсон. Мисля, че трябва да му се потърси отговорност.

— Ще му се потърси — обеща Баулин.

— Другарят Янсон — продължи Лозгачов — е създал във факултета обстановка на благодушие, безгрижие и така е дал възможност на Панкратов да осъществи своята политическа диверсия.

— Позор! — извика Карев, студент четвъртокурсник, миловидно момче, известен на целия институт демагог и подлизурко.

— Партийното бюро на института — завърши Лозгачов — решително реагира на вражеската постъпка на Панкратов и свали вестника. Това говори, че като цяло партийната организация е здрава. Нашето твърдо и безпощадно решение ще изрази това още веднъж.

Той събра листовете си и слезе от трибуната.

— Редакторът тук ли е? — попита Баулин.

Всички се раздвижиха, заоглеждаха Руночкин. Дребничкият кривоглед Руночкин се качи на трибуната.

— Обяснете ни, Руночкин, как докарахте работата дотам — проговори Баулин с обичайното си зловещо добродушие.

— Ние сметнахме, че няма смисъл да дублираме уводната статия от многотиражката.

— Какво общо има многотиражката? — навъси се Баулин. — Когато сте пускали броя, тя още не беше излязла.

— Но нали после излезе.

— И вие знаехте каква ще бъде уводната статия в нея, така ли?

— Знаехме, разбира се.

В залата се разсмяха.

— Не се правете на малоумен — ядоса се Баулин, — кой не ви разреши да напишете уводна статия? Панкратов ли?

— Не си спомням.

— Не си спомняте… Това не ви ли учуди?

Руночкин само сви рамене.

— Ами предложението на Панкратов да напишете епиграмите учуди ли ви?

— И по-рано сме писали.

— Разбирате ли грешката си?

— Ако разсъждаваме като другаря Лозгачов, разбирам я.

— А вие как разсъждавате?

Руночкин не отговори.

— Прави се на малоумен! — отново подвикна Карев.

Баулин надникна в листчето.

— Позднякова тук ли е?

Хубавелката Позднякова усмихната се качи на трибуната.

— Какво мога да кажа аз? Саша Панкратов реши да не пишем уводна статия, а нали е комсорг, трябва да го слушаме.

— Ами ако ви беше казал да скочите от петия етаж?

— Не мога да скачам — отговори Надя, — та си мислех…

— Нищо не сте мислили — прекъсна я Баулин. — Може би ви харесва да се подигравате на ударниците в учението?

— Не.

— Защо не възразихте?

— Те нямаше да ме послушат.

— А защо не дойдохте в партийния комитет?

— Аз… — Позднякова допря кърпичка до очите си. — Аз…

— Добре, седнете!? — Баулин пак надникна в листчето. — Полужан!

— Какво да ги слушаме тях, Панкратов да отговаря! — извикаха от залата.

— Ще дойде редът и на Панкратов. Говорете, Полужан!

— Мисля, че това, което направихме, е голяма грешка — започна Роза.

— Има грешки и грешки!

— Смятам, че това е политическа грешка.

— Така трябваше да започнете веднага, а не да ви вадя думите с ченгел.

— Смятам, че това е груба политическа грешка. Само моля да се вземе под внимание, че аз предлагах да се напише уводна статия.

— Да не мислите, че това ви оправдава? Вие сте си умили ръцете, искали сте да се предпазите, а че тази гадост ще виси на стената — хич не се тревожехте? Вие лично писахте ли епиграми?

— Да.

— За кого?

— За Нестеров, Пузанов и Приходко.

— Единият лакомник, другият — сънливец, третият — мошеник. Може би смятате, че така се прославя ударничеството.

— Това е моята грешка — прошепна Роза.

— Седнете!… Ковальов!

Ковальов пребледнял излезе на трибуната.

— Трябва честно да си призная: когато идвах насам, не ми беше напълно ясна политическата същина на въпроса, струваше ми се, че е шега, глупава, неуместна, но все пак шега. Сега виждам, че всички сме били оръдие в ръцете на Панкратов. Вярно, аз настоявах да има уводна статия. Но когато споменаха за епиграми, си премълчах: имаше епиграма и за мен, затова сметнах, че ако възразя, колегите ще си кажат, че лично аз бягам от критика.

— Стана ви неудобно, така ли? — позасмя се Баулин.

— Да.

— Ковальов веднага дойде в бюрото и честно разказа как е станало всичко — обади се Лозгачов.

— По-добре да беше дошъл, преди да окачат стенвестника — възрази Баулин.

Стана Сиверски, преподавателят по топография. Саша дори не беше предполагал, че той е партиен член. Този мълчалив мъж с военна стойка, със син кавалерийски брич и дълга бяла кавказка риза му приличаше на някогашен офицер от царската армия.

— Ковальов! Било ви е неудобно да се възпротивите срещу епиграмата по ваш адрес, така ли?

— Да.

— Защо тогава не се възпротивихте срещу другите епиграми?

— Демагогски въпрос! — разнесе се гласът на Карев.

— Заплита въпроса! — извика друг. Баулин посочи с ръка залата.

— Чувате ли, другарю Сиверски, как събранието оценява въпроса ви?

— Исках да кажа на младежа Ковальов, че не е хубаво така да започва живота си — спокойно произнесе Сиверски и си седна.

— Ще имате възможност да се изкажете при разискванията — отговори Баулин. — А сега да чуем главния организатор. Панкратов, заповядайте!

Саша седеше на последния ред сред студенти от други факултети, слушаше, обмисляше какво да каже. От него очакват да си признае грешките, искат да чуят как ще се разкайва, с какво ще се оправдава. Съжаляваше ли той за това, което се случи? Да, съжаляваше. Можеше да не се заяжда с Азизян, можеше да пусне вестника такъв, какъвто са го издавали винаги. И тази история, която така неочаквано и нелепо нахлу в неговия живот и в живота на другарите му, нямаше да стане. И все пак трябваше да устои, да защити колегите си, да накара всички да го изслушат. Тук са не само Баулин, Лозгачов и Карев, тук са Янсон, Сиверски. Тук са другарите му, те му съчувствуват.

Залата притихна. Онези, които бяха излезли да пушат, се върнаха. Доста хора станаха от местата си, за да виждат по-добре.

— Предявени са ми тежки обвинения — започна Саша, — другарят Лозгачов употреби изрази, като политическа диверсия, антипартийна постъпка, злостни нападки…

— Правилно ги употреби! — извика някой от залата, сигурно Карев, но Саша реши да не обръща внимание на подвикванията.

Баулин почука с молива си по масата.

— Доцент Азизян не съумя да съчетае в своите лекции теоретичната част с практическата и така ни лиши от запознаване с важни раздели от материала — продължи Саша.

Азизян скочи, но Баулин го възпря с жест.

— За стенвестника. Преди всичко аз като комсорг нося пълната отговорност за този брой.

— Колко бил благороден! — развикаха се от залата. — Позьор!

— Именно аз казах, че не е нужна уводна статия, именно аз предложих да поместим епиграми и лично написах едната от тях. Тъй че колегите може да са сметнали това за указание.

— Указание? От кого сте го получили? — втренчен в Саша, попита Баулин.

В първия момент Саша не разбра въпроса. Но когато схвана смисъла му, отговори:

— Имате право да ми задавате всякакви въпроси, освен такива, които ме оскърбяват. Още не съм изключен.

— Ще те изключим, не се безпокой! — извикаха от залата. Сега вече със сигурност беше Карев.

— По-нататък. Уводна статия не написахме, защото не искахме да повтаряме онова, което излезе в многотиражката и във факултетския бюлетин. Там има по-квалифицирани журналисти…

— Ако съдим по епиграмата, ти дори си поет — насмешливо се обади Баулин.

— Драскач! — извикаха от залата.

— Допуснах грешка — продължи Саша, — трябваше да напишем уводна статия. Сега за епиграмите. В самите тях няма нищо лошо. Грешка беше, дето ги поместихме под портретите на ударниците. Това изопачи смисъла им.

— Защо ги поместихте?

— Мислехме да развеселим колегите по случай празника.

— Весело стана, няма що — съгласи се Баулин.

Всички се засмяха.

— Но — продължи Саша — аз отхвърлям категорично обвинението в политическа диверсия.

— Кажете, Панкратов, търсили ли сте от някого съдействие? — попита Баулин.

— Не.

Баулин погледна Глинска, после Саша.

— А от заместник народния комисар Будягин?

— Не.

— Защо тогава той се е застъпил за вас пред дирекцията на института?

На Саша не му се искаше да споменава името на Марк, но нямаше друг изход.

— Споделих всичко това с Рязанов, мой вуйчо, а той очевидно е споделил с Будягин.

— Очевидно… — насмешливо повтори Баулин. — Но нали Рязанов работи далеч на изток.

— Беше дошъл в Москва.

— Рязанов случайно е дошъл в Москва, вие случайно сте споделили с него, той случайно споделил с Будягин, Будягин случайно се обадил на Глинска… Не са ли прекалено много случайностите, Панкратов? Нямаше ли да бъде по-честно направо да кажете: Да, търсих обиколни пътища.

— Обясних ви как стана в действителност.

— Шикалкави! Неискрено! Нечестно!

Към Карев се бяха присъединили още няколко викачи.

— Имате ли да кажете още нещо?

— Казах всичко.

— Седнете.

Саша слезе от трибуната.

— Кой иска думата? — попита Баулин.

— Янсон! Янсон! Да говори Янсон!

Янсон със сърдита физиономия се качи на трибуната.

— Другари, въпросът, който обсъждаме, е много важен.

— И без да ни го казваш, знаем — развикаха се от залата.

— Но ние трябва да разграничим обективните резултати от субективните подбуди.

— То е едно и също!

— Недей философствува!

— Не, не е едно и също. Но позволете ми да довърша мисълта си…

— Не позволяваме! Стига!

Отново се изправи Сиверски.

— Другарю Баулин, призовете дезорганизаторите към ред. В такава обстановка не може да се работи.

Баулин се престори, че не е чул забележката. — Панкратов е заел аполитична и следователно дребнобуржоазна позиция — упорито продължи Янсон.

— Малко е! Малко е! — разкрещя се Карев.

— Почакайте, другари — намръщи се Янсон, — изслушайте…

— Няма какво да слушаме!

— За да наречем тези постъпки антипартийни, да ги наречем политическа диверсия, ние трябва да намерим у Панкратов преднамереност. Само при наличие на умисъл…

— Не го усуквай!

— За себе си кажи, за своята роля!

— И тъй, искал ли е Панкратов да нанесе вреда на делото на партията? Аз мисля, че не е имало съзнателно намерение.

— Примиренец! Замазва работите!

— Другарю Янсон — каза Баулин, — събранието ви моли да разкажете за собствената си роля в станалото.

— Не съм играл никаква роля. Аз не съм издавал вестника и не съм давал санкции за издаването му. Доцент Азизян се е обърнал към вас, а не към мен.

— А защо вие не свалихте вестника? — попита Баулин.

— Сигурно вие сте го видели пръв.

— А защо вие не сте го видели? Мисля, че сте по-близо? Янсон сви рамене.

— Ако придавате значение на това…

— Достатъчно! Стига!

Янсон постоя малко, отново сви рамене и си отиде на мястото.

Баулин не излезе на трибуната, заговори от масата на президиума. Само окачи сакото си на стола, остана по рубашка. Вече не се усмихваше, не се подхилваше, категорично отсичаше фразите:

— Панкратов е разчитал на безнаказаност. Разчитал е на високи покровители. Бил е сигурен, че партийната организация ще се стъписа пред техните имена. Но за партийната организация делото на партията, чистотата на партийната линия стои по-високо от всяко име, от всеки авторитет…

Той направи пауза в очакване на аплодисменти. На две три места се чуха нестройни ръкопляскания и Баулин, като се престори, че не разрешава да му аплодират, продължи:

— Срамна гледка са комсомолците Руночкин, Позднякова, Полужан, Ковальов. И тези хора скоро ще бъдат инженери, съветски специалисти. Ето какви беззъби, политически безпомощни хора е възпитал другарят Янсон. Ето защо те лесно се превръщат в марионетки в ръцете на класовия враг. Ето в какво обвиняваме Янсон. Вие, Янсон, сте създали почва, благоприятна за панкратовците… Дори тук се опитвате да го защитите. И това ни кара да бъдем нащрек.

5.

Юра настояваше Лена да пази отношенията им в тайна: той я обича, тя го обича, нищо друго не им трябва. Именно затова той избягва нейните родители, дома й, познатите й. Лена отстъпваше, за да не наранява самолюбието му.

Баща му не му разрешаваше да води вкъщи момичета, но дъщерята на народен комисар — охо, това е друго нещо! Такава Юрий не бе имал. Старите се отнасяха към Лена сдържано: идва някакво момиче при Юра, какво толкова, младежка им работа, ако си подхождат — ще се оженят, ако не — ще се разделят. В този смисъл те бяха на нивото на века. А ако се оженят, тя ще трябва да тачи свекър и свекърва: какво като е щерка на народен комисар, да се благодари и на това, щото за такива, дето лягат преди сватбата, хората дип не се женят.

Но Лена възприемаше тази сдържаност като проява на достойнство. Родителите на Юра също й изглеждаха необикновени. Баща му — красив, представителен майстор, майка му — набожна старица; патриархален живот — съвсем друг свят, народен, простичък, истински.

Понякога обсъждаха писмата на Владимир от Беломорканал, писма на затворен криминален престъпник с вечните „скъпо татенце“, „скъпа майчице“, „скъпи ми роден братко Юрий“, със сълзливата затворническа поезия за погубения младежки живот, за мечтата „кат птичка лека аз да полетя“. Юра се мръщеше, явно му беше неудобно от Лена, а тя се трогваше от навъсеното внимание на бащата, от тъжната угриженост на майката, от мъжеството, с което Юра приемаше тази неприятна страна на биографията си.

Харесваше й тяхната скромна трапеза, как бащата изтупваше ръцете си от кредата, изтръскваше конците от сакото си, сядаше на масата с достойнството на работен човек, за когото обедът в семейния кръг е награда за тежкия труд, харесваше й, че именно на него майката поднасяше първата порция — той е печеловникът, втората — на Юра, той е мъж, работи, третата — на Лена, тя е гостенка, а каквото остане — на нея, майката, тя върти кухнята, няма да остане гладна. Семейство — сплотено, задружно, толкова различно от нейното, в което всеки живееше свой живот и със седмици не се виждаха.

Понякога отиваха с Юра в „Метропол“ да слушат Скоморовски, в „Грандхотел“ — Цфасман. Лена отстоя правото си да харчи пари наравно с него, тя работи, получава заплата, не е другарско да не приема нейния дял. Юра снизходително се съгласи. Ласкаеше се, че такава красавица харчи за него, ласкаеше го и любезността на келнерите. На съседните маси седяха красиви жени и добре облечени мъже, свиреше джаз, в „Метропол“ гасяха светлината, разноцветни прожектори огряваха фонтана в средата на залата, около който се танцуваше. Юра се усмихваше на Лена, стискаше ръката й, харесваше му, че всички им обръщат внимание.

Тя си отиваше късно през нощта, ако той й разрешеше, изобщо нямаше да си отива. Вратата се заключваше през нощта, тя звънеше, излизаше съненият портиер, всеки пък подозрително я оглеждаше, тя му пъхаше рубла и изтичваше навън. Токчетата й екливо потрепваха по тротоара на нощния Арбат. Вкъщи пак ще забележат, че се е прибрала късно, те за всичко се досещат, но нищо не питат. Баща й не обича Юра, говори за него насмешливо, дори презрително. В края на краищата това си е негова лична работа. Тя е привързана към семейството си, но ако трябва, ще го напусне, без да се замисля.

В началото на декември извикаха Юра в Народния комисариат на правосъдието. В отдел „Кадри“, в голяма стая с много бюра, до които обаче не седеше никой, го прие жена на средна възраст, леко рижава, слабичка в гърдите, с дребни подвижни черти на лицето. Представи се като Малкова, посочи на Юра стола срещу нейното бюро.

— Другарю Шарок, вие завършвате института, предстои ви разпределение, бих искала да се запознаем по отблизо. Разкажете ми за себе си.

За да не го вземат в съда и прокуратурата, Юра би трябвало да се представи пред Малкова в неблагоприятна светлина. Ала действуваше инерцията на самосъхранението, с години отработваното правило да изглежда безупречен, без никакво петънце, да крие всичко, което би могло да го компрометира. Юра разказа това, което разказваше винаги: син на работник от шивашката фабрика, самият той е бил фрезист, комсомолец е, няма наказания. Има едно усложнение — брат му е съден за кражба. Споменаването на това усложнение според него само придаваше искреност на разказа му.

Малкова слушаше внимателно, пушеше, после, като угаси фаса в пепелника, попита:

— Ами как така вие, комсомолец, сте изпуснали брат си?

— Когато го затвориха, аз бях на шестнайсет години.

— По време на революцията шестнайсетгодишните командуваха полкове.

Малкова изрече това така, сякаш тя самата бе командувала полк на шестнайсет години. Може пък и да е командувала?! Държи се като войник, мършава една, с кожена куртка, с цигара в устата… Е, че какво! Всички ли сме длъжни да командуваме? Полковете няма да ни стигнат! И от тоя рижав чироз зависи дали ще го пратят в завода, или ще го натирят нейде из джендемите. В института се говори, че целият випуск ще бъде разпределен в Западен и Източен Сибир.

Юра се усмихна.

— Брат ми е много по-голям от мен, как можех да му повлияя?

Малкова прегледа книжата на бюрото си, намери листа, който й трябваше.

— Главното управление на основната химическа промишленост ви е изискало за стопанско юридическа работа. Откъде знаят за вас?

— Преди влизането си в института работих в химически завод, трябва им юрист. Не съм губил връзката си със завода, затова са ме изискали.

Малкова се намръщи.

— Всички гледат да останат в Москва. А кой ще работи в провинцията? В органите на съда и прокуратурата?

Бавно, като обмисляше всяка дума, Юра отговори:

— За да работиш в органите на съда и прокуратурата, трябва да ти вярват, да имаш безупречно име. Когато брат ти е затворник, това доверие е невъзможно.

— За да работиш в органите на съда и прокуратурата, трябва преди всичко да бъдеш истински съветски човек — поучително произнесе Малкова, — нима историята с брат ви може да попречи на това?

— Но нали самата вие ме попитахте: Как съм изпуснал брат си? Освен това смятам, че и на промишлеността са нужни образовани юристи.

Малкова се изправи и каза:

— Ще докладвам вашия въпрос на началника на управлението, а после комисията по разпределението ще реши окончателно.

Стана и Юра.

— Готов съм да работя там, където ме изпратят.

— Има си хас да не сте готов — усмихна се кисело Малкова, — получавали сте стипендия, трябва да се отблагодарите.

— Безспорно аз искам да остана в Москва — внушително произнесе Шарок, — тук са моите родители, възрастни, болни хора, а аз съм всъщност единственият им син. Но това — той посочи листа на бюрото — е инициатива на завода. Трябва им юрист, който добре да познава химическото производство.

— Всички, които искат да останат в Москва, си намират сериозни доводи — каза Малкова — и всички имат ей такива авторитетни искания от различни учреждения.

Тя помълча, после неочаквано добави:

— От друга страна, партийната организация на института препоръчва да ви изпратим на друга работа. Между другото също в Москва.

— Не знам нищо за това… Къде по-точно?

Тя отговори уклончиво:

— Има вакантни места… Например в прокуратурата. Но вие предпочитате завода, нали?

— Да, предпочитам завода. Там съм работил и съм се формирал, оттам ме изпратиха да уча. На завода дължа много неща.

Достойноството, с което Юра произнесе тези думи смекчи Малкова.

— Ще имаме предвид и вашето желание, и искането на Главното управление на химическата промишленост. С една дума ще получите решението на комисията.

От такава жена да зависи съдбата му! Тя сигурно е довтасала от някакво си Орехово Зуево, а него, кореняка московчанин, е готова да запокити на края на географията. Вярно казва баща му: „Москва се напълни със селяндури, а ние, гражданите, къде да се дяваме?“ Че и друго подмята: Препоръчват ни да ви оставим в Москва, в прокуратурата. Сигурно лъже… Пък може и да не лъже… Той има жилище в Москва, това се взема предвид…

Дори наистина да са го препоръчали, това още не значи, че ще го вземат. Ще попитат: защо брат ви е криминален престъпник? В едно истинско работническо, пролетарско семейство не може да има престъпници! Има нещо значи в такова семейство, не ще да е много свястно. Малко ли други проверени, наши хора си имаме?!

Романтичният образ на независим адвокат, създаден от момчешкото му въображение, с времето беше леко помръкнал. Практиката в съдилищата му показа обратната страна на медала. Видя прочутите адвокати не само в техните блестящи пледоарии, но и в суетнята, интригите, в ламтежа им за големи хонорари, видя ги как се подмазват на секретарките в съда, как за някакви си мизерни пет рубли втълпяват на тъпи бабички съвети в юридическите консултации, научи цената на разкошните им домашни кабинети, превръщани след работата с клиентите в трапезарии и спални. И все пак само този живот го привличаше.

Но странно! Мисълта, че в инстанциите може да се откажат от него, го жегна: пак ще го пренебрегнат. За техните хора се пазят високите длъжности, а той, послушният изпълнител, ще върши черната работа. В най-добрия случай ще му подхвърлят някой оглозгай кокал, ще го пуснат в завода да стане юрисконсул, както презрително се изрази Будягин.

Шарок не каза на никого, че са го викали в Народния комисариат. Но Лена долови безпокойството му.

Бяха в театъра, успяха най сетне да намерят билети за „Негъра“.

— Нещо си угрижен май?

Тя го гледаше със своите дълбоки, любещи очи.

Той се усмихна, посочи й с поглед съседите: не бива да пречим.

Вкъщи, полегнала на ръката му, тя отново попита какво го тревожи. Той отговори, че няма нищо особено, просто се усложнява назначаването му в завода.

— Ако искаш, ще поговоря с татко — предложи Лена.

— Иван Григориевич направи всичко, което можеше.

Тя не настоя, разбираше, че баща й няма да направи повече от това, което е направил.

— Вчера у нас идва Саша, мъчно ми е за него — каза Лена.

— Защо, какво се е случило?

— Не знаеш ли? Изключили са го от комсомола и от института.

Той се надигна на лакът.

— За пръв път чувам.

— Не си ли го виждал?

— Отдавна не съм го виждал.

Това не беше вярно, Юра бе видял Саша съвсем наскоро, но той нищо не му бе казал. И Юра не искаше Лена да знае това.

— Заради онази история ли? С преподавателя по счетоводна отчетност?

— Да. И освен това заради стенвестника.

— А какво е писал в стенвестника?

— Някакви стихове.

— Че той пише ли стихове?

— Написал или поместил нечии. Бързаше, не ми разказа подробно, после си отиде. Много ми е мъчно.

Саша Панкратов — изключен! Толкова вярваше човекът, а да го катурнат! Активист, корав като камък, непоклатим — сега и той с видял звезди посред бял ден. Дори Будягин не му е помогнал. Вуйчо му Рязанов, великият човек! Да, тръпки те побиват. Щом и Сашка…

Тогава кой би помогнал на него, Шарок, ако му се случи нещо? Баща му — шивачът? Брат му — престъпникът? Не се тика между шамарите като Сашка, ама знае ли човек… Не биваше да се отказва от прокуратурата, там никой нямаше да го закача, самият той можеше да закача когото си ще, а нали, пипне ли някого, отърване няма…

На другия ден Юра се сблъска със Саша на вратата.

— Здрасти!

— Здравей!

— Чух, че си имал неприятности в института?

— Кой ти каза?

— Срещнах Лена.

— Всичко се уреди — мрачно отговори Саша.

— Така ли? Е, чудесно! — Шарок не скри подигравателната си усмивчица. — Бързо си успял да изплуваш.

— Успях. Е, довиждане.

6.

„Всичко се уреди.“ Така Саша отговаряше на всички, не искаше някакъв слух да стигне до майка му.

Заповедта на Глинска бе окачена на таблото още на другия ден след заседанието на бюрото. Саша като „организатор на антипартийни действия“ бе изключен от института. Руночкин, Полужан бяха наказани с мъмрене, Ковальов — със забележка.

Машината се завъртя, търсеха се документи, подготвяха се служебни бележки. Лозгачов, вече назначен за декан на мястото на Янсон, бързо и дори любезно оформи студентската книжка на Саша, гладкото му лице сякаш говореше: Лично аз нямам нищо против теб, така се подредиха обстоятелствата, но ако те възстановят, искрено ще се радвам.

Саша се сбогува с всички в групата, само на Ковальов не подаде ръка.

— С гадове не искам да си имам работа.

Руночкин потвърди, че Ковальов е гадина и изобщо всички са гадове. Той не се боеше от никого, този дребничък, изкривен на една страна Руночкин.

Иззвъня звънецът. Коридорът опустя. Никой вече не се интересуваше от Саша. Документите си бе получил, оставаше да им се сложи печат, за да си тръгне.

Криворучко още беше заместник-директор по административните въпроси. Докато слагаше печата, той полугласно измърмори:

— Стандартните служебни бележки за декември са изпратени в купонното бюро.

— Благодаря — отговори Саша. Бележките се изпращат по-късно — просто Криворучко иска той да получи купони. А можеше и да не получи.

Сега до края на декември майка му няма да подозира нищо. А дотогава ще го възстановят.

От едно учреждение в друго, мъчително очакване да го приемат, тягостни обяснения, недоверчиви физиономии, неискрени обещания да изяснят нещата. Никой нищо не искаше да изяснява — да отмениш едно изключване означаваше да поемеш отговорност, кой ще вземе да се бърка!

В районния комитет с неговия въпрос се зае някаква Зайцева, миловидна млада жена. Саша знаеше, че тя добре играе баскетбол, макар че е нисичка. Изслуша Саша, зададе му няколко въпроса, които му се видяха несъществени, кой знае защо, бяха свързани с Криворучко, посъветва го да си вземе характеристика от завода, където е работил по-рано, предупреди го, че въпросът му ще се разгледа на заседание на бюрото на районния комитет на партията и комсомола.

Когато наближи завода, Саша си спомни колко рано беше ставал, прохладата на утринната улица, потока хора, вливащ се през портала, студената пустота на утринния цех. Никога не беше се увличал по техниката, но искаше да работи в завода, примамваше го самата дума „пролетарий“, включването му във великата революционна класа. Началото на живота му, поетично и незабравимо.

Още първия ден го изпратиха спешно да товари вагони. Можеше да откаже, Юрка Шарок например отказа и го пратиха в механичния, стана ученик на един фрезист. А Саша отиде, забравиха го и той не напомни: нали все някой трябва да товари вагоните. Тогава му се струваше, че животът никога няма да свърши, че всичко предстои, всичко ще дойде тепърва. С брезентовата роба и брезентовите ръкавици под дъжд и сняг, в жега и студ той разтоварваше и товареше вагоните на откритата площадка в задния двор, вършеше това, което бе нужно на страната. Презираше чистичкия Юра, който се бе уредил в топлия светъл цех.

Цялата им бригада вкупом нахълтваше в стола, хората се отдръпваха от тях — техните роби и ватенки бяха изцапани с боя, вар, гипс, въглища. Те бяха шумни, псуваха. Саша си спомняше някогашния командир на дивизия Морозов, тих човек, излязъл от партията поради несъгласието си с непа и после пропил се. Спомняше си Аверкиев, техния бригадир, който също се бе пропил — напуснала го жена му, и още няколко такива излезли от релсите хора. Те не бяха алчни за пари, стигаше им да спечелят за четвъртинка водка, кръшкаха от работата на парче, препираха се с отговорника и с десятника, пазаряха се за по-лека работа, предпочитаха почасовата, а най-вече урока — определена задача, след изпълнението на която можеш да си вървиш. Тогава работеха бързо, с всички сили, но само за да офейкат по-раничко. Саша не ги смяташе за истински работници, но в тях го привличаше нещо трогателно и човешко — бяха хора с неуреден живот. Макар да хитруваха при получаването на наряда, никога не се мамеха помежду си, нищо не прехвърляха върху другаря си. И въпреки че Саша не участвуваше в техните разпивки, не разправяше казармени вицове, не се състезаваше с тях в цинизми, те се държаха добре с него.

Тази сборна, от кол и въже, скапаняшка бригада обикновено я пращаха на случайни работи, но понякога и на основната — товаренето на готовата продукция, на кутиите с боя във вагони. Често дълго време не идваха празни вагони, кутиите с боята се трупаха на високи камари в двора, после изведнъж пристигаха вагоните, композиция след композиция, и тогава изпращаха за товарене всички бригади, включително и Аверкиевата, в която работеше Саша.

Облата кутия с боя тежеше осемдесет килограма. По подпрените дъски я изтърколваха до вагоните и нареждаха: първата редица, върху нея втората, върху втората третата. Дъските бяха стръмни, трябваше да се затичаш и да покатериш по тях кутията, във вагона да я поставиш върху основата й плътно до другите, за да се събере определената бройка. Осем часа да не изправяш гръб, да търкаляш цилиндри по осемдесет килограма всеки, да се катериш с тях по стръмните дъски, да ги поставяш върху основата им — тежка работа е тая. Хем трябва да бързаш, след теб тича другарят ти, той не може да чака на дъската, засилил се е и ако се пипкаш секунда-две повече с твоята кутия, бавиш цялата верига, нарушаваш ритъма. Отначало Саша не успяваше да поставя кутията на точно определеното място. После му показаха: трябва да хванеш с две ръце основата на цилиндъра, рязко да го повдигнеш, да го извъртиш на ръба и да го поставиш. И щом показаха това на Саша, той вече никого не бавеше.

Обикновено на боята работеха двете основни бригади: първата — от татари, дошли на гурбет от Уляновска област, втората — от руснаци, от професионални товарачи, стремящи се да припечелят повече, товаренето на боята се заплащаше добре.

Веднъж при наряда десятникът Малов каза:

— Аверкиев, дай човек за първа бригада, там един се е разболял.

— Иди ти — обърна се Аверкиев към татарина Гайнулин.

— Не искам — отговори Гайнулин.

— Лившиц!

Лившиц, як нискочел евреин, се отърва с шега:

— Не мога да ида при тях, не ядат свинско.

И тогава Малов каза:

— Нямам време да слушам вашите дебати. Щом не можете да решите, аз ще определя някого.

Малов беше решителен човек, демобилизиран командир на взвод, приличаше на борец и нали някога бе работил като товарач, съумяваше да държи изкъсо дори разюзданата бригада на Аверкиев.

— Определяй! — отговори Аверкиев. Погледът на Малов се спря върху Саша.

— Панкратов, ще идеш в първа!

Малов не обичаше твърде Саша. Може би не му харесваха образованите хамали. Саша тук минаваше за най-образования — беше завършил десети клас. И сега Малов гледаше Саша полувъпросително, полупрезрително, с очакването, че и той ще откаже. Но Саша отвърна:

— Добре, ще ида.

— Тикаш се между шамарите — недоволно подхвърли Аверкиев.

Татарите не търкаляха кутиите, а ги носеха на гръб. Бегом-бегом по дървената настилка, после по дъските, във вагона — и веднага ги поставяха на място. Така става по-бързо, но това е съвсем друга, непоносима работа: да тичаш с осемдесеткилограмовия цилиндър на гърба по нестабилните мостчета, по стръмните дъски, да го хвърляш така, че да не ти смаже краката и да застане точно където трябва, да тичаш през целия ден именно след човека, след когото си започнал смяната. Струва ти се, че кутията ей сега ще се търколи от гърба ти, ще те повлече, ще рухнеш, но не можеш да спреш дори за секунда, чуваш зад гърба си стъпките на следващия, тежкото му дишане, чувствуваш миризмата на потта му и ако спреш, той ще се стовари върху теб. И напрягаш сетни сили, вземаш дъската на един дъх, дотичваш във вагона, стоварваш кутията и хукваш обратно, за да не изостанеш от опитните, силни товарачи, които не щадят никого, а най-малко тебе, чуждия.

Свирката за обед! Саша се просна до камарата. Червени кръгове плувнаха пред очите му, монотонно бучене цепеше главата му.

Саша ту задрямваше, ту се пробуждаше. И когато се пробуждаше, мислеше само за онази минута, когато ще трябва да се надигне, да застане зад тила на якия рижав татарин, когото бе следвал и сутринта, и отново да тича по клатушкащата се дъска с кутията на гърба. Знаеше, че няма да издържи още четири часа, ще падне, ще се простре без дъх на настилката.

Можеше да иде в канцеларията, да заяви, че е пратен тук да получи квалификация, а не да мъкне на гръб осемдесеткилограмови кутии, изпратен е по разпределение в цеха, в производството. Дявол да го вземе! Доброволно се включи в спешната работа, а тия го превръщат в хамалин!… Разбира се, можеше да го направи. Ала знаеше: щом се чуе свирката, ще застане зад рижавия татарин, ще подложи гръб и ще понесе кутията към вагона.

Работниците се връщаха от стола, значи почивката скоро щеше да свърши. С усилие на волята Саша се надигна, седна, размърда ръцете, краката, главата си. Всичко го болеше, всичко му се струваше чуждо.

Някой го извика, той вдигна глава, пред него бяха застанали бригадирът Аверкиев и товарачът Морозов, някогашният командир на дивизия. Явно бяха си пийнали покрай обеда, подпухналото лице на Аверкиев беше станало съвсем мораво, сините очи на Морозов изглеждаха още по-сини, светли и мечтателни.

— Лапай! — Аверкиев подхвърли на коленете му комат хляб и парче месо.

— Благодаря.

— Поемай кутията с целия си гръб — каза Аверкиев, — с целия, разбра ли?! Я ми подхвърлете една!

Той приведе гръб, отметна ръцете си назад, Морозов и Саша сложиха на гърба му една кутия. Тя легна равно върху целия гръб.

— А ти виж какво правиш!

Аверкиев се поизвъртя, кутията се премести на раменете му, той я прихвана отпред.

— Носиш я на раменете, не е правилно, трябва на целия гръб. Опитай!

Саша стана, приведе гръб. Аверкиев и Морозов сложиха върху него кутията.

— Какво си привеждаш раменете?! — развика се Аверкиев.

Саша повдигна рамене, кутията прилепна към гърба му плътно, натежа равномерно.

— Така ще мъкнеш! Като се навираш сам, ще мъкнеш!

Сега Саша се чувствуваше по-устойчив, кутията не се хлъзгаше от гърба му. Ала тежестта й все така го притискаше, краката му се подгъваха. Как издържа втората половина от смяната, не знаеше, как се довлече до вкъщи, не помнеше, стовари се на леглото и спа непробудно до сутринта.

А на сутринта Малов каза:

— Поработи още два дена в първа, после ще те преместя.

Той пренася боя две седмици, научи се да носи кутиите. Татарите свикнаха с него, той свикна с тях, дори им пишеше заявленията до селсъвета за данъците.

Не се върна и в старата бригада, изпратиха го в гаража за товарач на камиони.

— Ще се изучиш за шофьор — каза Малов. От тона му не се разбираше дали иска да зарадва Саша, или гледа да се отърве от него.

Саша остана на работа в гаража, научи се да кара камион и често караше. Но сега, когато наближаваше завода, кой знае защо, си спомняше именно как бе работил като товарач. Това бяха първите и най-силно запечатали се в паметта му месеци от заводския живот.

Кого ли ще срещне там? Сигурно няма никого от старите колеги. А може и да има, не е минало чак толкова време, четири години.

Стария дървен портал го нямаше, на ново място бе построен тухлен, голям. И вратата беше на ново място, с каменни стълбове, широка. С фасада към площада се издигаше новото здание на заводското управление. Зад високата тухлена ограда се извисяваха нови корпуси. Площадът бе асфалтиран, сега на него имаше магазини, будки, павилиони. Заводът работеше, растеше, благоустройваше се. Ето това е то, истинското, заради което живее страната, в името на което трябва да живее и той въпреки всичко!

Оказа се, че секретар на партийната организация е Малов. Не твърде приятна изненада! Все така приличащ на борец, пооплешивял, вече не толкова червенобузест, колкото изглеждаше при товарачите, когато ги ръководеше, отслабнал, уморен, прежълтял. Зад голямото писалище седеше също както някога на перваза, подписвайки работническите купони, някак странешком, в края на писалището. Веднага позна Саша. Сякаш не бяха изминали тези четири години и Саша все така работеше в завода, попита:

— А, Панкратов… Какво става с тебе?

Саша му обясни проблема си.

— Добре — каза Малов, — аз ще присъствувам на заседанието на бюрото, ще кажа каквото трябва…

И този шикалкави, не иска да му даде характеристика…

— Зайцева каза да й занеса писмена характеристика.

— Хартишка й трябва — недоволно избуча Малов, — добре, ще напиша. Припомни ми къде си работил, какви обществени задължения си изпълнявал.

Той записа всичко, което му изреди Саша, после вдигна очи, насмешливо попита:

— Загази ли я най-сетне?

— Защо „най-сетне“?

— Натам вървеше работата. Добре де. Разходи се един час, ще я напиша тая характеристика.

— Искаше ми се да вляза в завода, да видя колегите…

Централната част на завода си бе останала в предишните сгради, новите корпуси се строяха встрани. Първи, втори, трети цех, механичния, котелното, ето го и гаража… На канала — черният директорски форд, край работния тезгях — Сергей Василиевич, шофьорът на директора. Той също позна Саша.

— В завода ли се върна?

— Дойдох по работа.

Сергей Василиевич носеше черен кожен костюм, шапка от северен елен и филцови валенки с галоши, набит, важен, независим, шофьор още отпреди революцията, приближен на директора.

Странно, колко много неща бе забравил и си ги спомни едва сега, когато дойде тук и отново видя цеховете, алеите, чу звуците на завода. Тогава всичко беше просто и ясно — работи, получавай заплата, изпълнявай комсомолски поръчения. Не си спомняше на някого да бяха приписвали политически грешки, тук се даваше продукция, строеше се завод. А може би и тук сега всичко е друго?! Интересно каква ли характеристика ще му даде Малов?

Малов му даде следната характеристика: „Дава се на А. П. Панкратов в уверение на това, че е работил в завода от 1928 до 1930 година включително като товарач, после като шофьор. Към работата се е отнасял добросъвестно, даваните му поръчения е изпълнявал. Участвувал е в обществената работа като секретар на ядката на ВЛКСМ в транспортния цех. Не е наказван.“

— Когато отида на заседанието на бюрото, ще добавя каквото трябва — обеща Малов.

7.

Когато се върна от завода, Саша видя през дупчиците на пощенската кутия син плик. Писмо от баща му, неговият почерк е. Тези писма никога не бяха им носили радост. Баща му искаше да му пратят технологичните справочници. „На долния рафт са в шкафа, сигурно знаеш къде е долният рафт. Не бих посмял да те товаря с тази молба, но нямам кого друг да помоля. А да идвам за тях в Москва… Пристигането ми няма да достави удоволствие на никого.“

Това беше гласът на баща му, той винаги така говореше. Когато майка му питаше: „Ще обядваш ли?“, той отговаряше: „Мога и да не обядвам.“ „На заседание ли отиваш?“ „Отивам на танцова забава…“ Понеже недочуваше, все си мислеше, че говорят за него, караше се. Правеше кавга, ако не получеше ябълка сутрин или чаша кисело мляко преди лягане. Майка му онемяваше от страх още щом дочуеше стъпките му в коридора, той се прибираше, предварително недоволен от дома си, от жена си, от сина си, готов да направи забележка, да смъмри, да вдигне скандал.

Майката на Саша не се страхуваше от него само когато го ревнуваше. Сърцето на Саша изтръпваше от всичко, което ставаше тогава вкъщи: крясъци, блъскане на врати; от озлобения, заешки израз на маминото лице, от плача й.

Баща му вече шест години не живееше с тях. А тя все така се страхуваше от него, дори от разстояние. И сега, щом видя писмото, по лицето й се изписа познатият и тягостен израз на тревога и страх.

— От баща ти ли е?

— Иска да му пратим справочниците.

Все така уплашено Софя Александровна взе писмото и този израз не изчезна от лицето й, докато не свърши да го чете.

Саша най-много се страхуваше от мисълта какво ще стане с майка му, когато тя научи всичко. И се държеше така, че нищо да не усети. Излизаше от къщи, уж отиваше в института, Спечели парите за декемврийската стипендия, като разтоварваше вагони на Киевската сточна гара. Когато нямаше къде да отиде, отиваше у Нина Иванова.

Тя му даде ключ и сутрин той четеше или учеше там. После от училище си идваше Варя, по-малката сестра на Нина, с тъмно палто, с миниатюрни обувчици, шала си сваляше пътем, правата й черна коса падаше върху яката. Тя сядаше на кревата, премяташе крак връз крак, издуваше пълничките си устни, издухвайки падналата коса от челото си, и вперваше в Саша поглед, с какъвто красивите петнайсетгодишни момичета хвърлят в смут момчетата.

Масата с олющената мушама разделяше стаята на две половини: частта на Нина — с книги и тетрадки, пръснати по масата, и с подпетени пантофи под кревата, и частта на Варя — с ярко шалче на възглавницата, с грамофон на перваза и бронзов атлет с лампа в протегнатата мускулеста ръка.

— За какво те изгониха от института?

— Ще ме възстановят.

— Аз пък тях всичките бих ги изключила, и в нашето училище се намират такива гадини, дето само гледат някого да изядат. Вчера имахме класно, та Лякин вика: „Иванова преписва от пищови, на коленете й са.“ Протегнах си краката и питам: „Къде е пищовът, а?“

Тя изпружи нозе, за да покаже как го направила в клас.

— А пък Кузя, математикът, се изчерви като домат: Престанете, Иванова! Аз какво съм крива? На Лякин да се кара. Миналата година беше страхотен хулиган, вземаше чантите на момичетата, а сега е в учкома. Той прави пищови, а клевети другите. Такива не мога да ги понасям.

— Ти как правиш пищовите?

— Много просто — тя се тупна по колената с опънати памучни чорапи, — написвам го с химически молив и го увивам на тръбичка.

— А без пищов не можеш ли?

— Мога, но не искам.

Тя го гледаше предизвикателно, буболечката с буболечка, с тия заголени колене. На Саша му беше смешно, но се мъчеше да остане сериозен, знаеше колко грижи създава Варя на сестра си.

Момичетата бяха израсли без баща, после почина и майка им. Саша си спомняше заседанието на бюрото — обсъждаха как да помогнат на Нина да отгледа сестра си, издействуваха й пенсия, утвърдиха Нина за платена пионерска ръководителка. После завършиха училище, разделиха се и той си спомни за Варя едва когато я видя в тунела към вътрешния двор с момичета и момчета на нейната възраст.

— Ти комсомолка ли си?

— Че за какво ми е?

— Повече ти харесва да стоиш в тунела, така ли?

— Харесва ми.

— Не се прибираш нощем.

— Ха-ха! Веднъж останах у една приятелка, във вилата им, страх ме беше да отида до гарата. И Нинка нямаше да тръгне посред нощ. Тя е още по-голяма бъзла от мен, сто пъти. Защо ли не се омъжи за тоя неин Макс, за нищо не я бива, пък и на Макс нищо не му трябва, ще ядат на стол.

— Не е ли рано за тебе да даваш такива съвети?

— Тя пък да не ми се бърка. Вдига скандали, ама какво от това.

— Каква искаш да станеш?

Вместо отговор, тя запя с висок детински гласец:

От коридора се чу позвъняване.

— Нинка е — без да помръдне от мястото си, съобщи Варя, — пак си е забравила ключовете.

— Откъде знаеш, че е тя?

— Знам как звъни всеки в тази къща.

Влезе Нина, видя Варя на кревата в поза, която сметна за неприлична, видя заголените й колена — и започна:

— В главата й само момчета, лак за нокти, червило морковен цвят — от това разбира. С часове стои пред огледалото и си подвива клепките с кухненския нож.

— С ножа? — учуди се Саша.

— Или кисне до телефона, само едно се чува: крепжоржет, кадифе, червена маркизетена, синя копринена… Пет години съм ходила с една блузка, всеки ден я перях и до ден днешен не знам от какъв плат беше. А моята сестричка три дена търча по магазините да си търси копчета за роклята. Галоши не признава, валенките презира. Задигнала ми обувките, очукала ги на танцова забава, после ги захвърлила в банята. Днес обувките, а утре може и пари да задигне и понеже аз нямам пари, ще тръгне да краде.

— Недей така! — каза Саша. — Не плаши и себе си, и нея.

Но Варя не се плашеше. Престорено се прозя, изкриви скучаещо физиономия — чувала го е всичко това, чувала го е сто пъти.

— Смаяна съм от нейната жестокост. Подиграва се на Максим.

Това нейна работа ли е? Долно е, нетактично.

— Макс не ми изглежда весел — дипломатично отбеляза Саша.

Очите на Нина помрачняха.

— Аз ценя Макс, той е чудесно, чисто момче. Но за какво мога да мисля сега. Тепърва ей това трябва да стъпи на краката си.

— Ако обичаш, не се оправдавай с мен — каза Варя.

— Възложили са й да направи стенвестник — продължи Нина. — Тя отишла в другата паралелка и преписала техния дума по дума, дори имената я домързяло да смени. Докъде ще я докара така, какво я очаква?

Варя напипа с крак обувките си, стана.

Към районния комитет Саша се запъти спокойно. Ето инстанция, която няма да се уплаши да реши всичко. Заседанието ще води първият секретар Столпер.

Саша дълго седя в коридора в очакване да го повикат. Зад вратата се чуваха гласове, отделни думи от изказвания, но един висок, рязък глас прекъсваше, пресичаше, спираше всички. Подплашени хора изскачаха от кабинета, тичаха към гардеробите, грабваха си чантите, високият, раздразнен глас сякаш ги следваше. На Саша му харесваше, че Столпер е взел страха на тези чиновници. Ей така изкъсо ще подбере той и Баулин, и всички, които лепнаха на Саша етикета „враг“.

Вратата се открехна.

— Панкратов!

— Бяха се събрали много хора, седяха покрай стените и около дългата маса, покрита със зелено сукно. Столпер, слаб мъж с ядни, уморени очи, мрачно погледна Саша, кимна на Зайцева.

— Докладвайте! И по-кратко.

Зайцева с глас на примерна ученичка съобщи материалите по делото. Когато четеше епиграмите, някой се засмя. Епиграмите звучаха глупаво. После Зайцева каза, че тези факти трябва да се разглеждат във връзка с основния въпрос.

И тогава Саша за пръв път чу, че Криворучко е бивш опозиционер, от каква именно опозиция — не разбра. Зайцева спомена Единайсетия конгрес на партията, „работническата опозиция“, после колективното писмо до ЦК на партията, подписано и от Криворучко, а какво е представлявало това писмо Зайцева не каза. После тя съобщи, че навремето Криворучко е бил изключван от партията, задето не е скъсал връзките си. Какви връзки, с кого, кога — също не каза, само добави, че той е бил възстановен в партията, но е бил наказан с мъмрене. После получил друго мъмрене — за замърсяване състава на железниците със социално чужди и класово враждебни елементи. Каква железница и какъв е бил там Криворучко, Зайцева също не каза. И ето го отново изключен, този път за проваляне на строителство. Макар че списъкът на изключванията и мъмренията на Криворучко се намираше в личното му дело, Зайцева говореше така, сякаш именно тя го е разобличила, сама потресена от факта, че е съумяла да разкрие човек, замесен в престъпления, за които е чела в учебниците.

Докато слушаше Зайцева, Саша постепенно разбираше, че делото на Криворучко далеч не е толкова просто. Над Криворучко тегне миналото му. Не можеше да разбере само какво общо има това дело лично с него.

Столпер взе делото на Саша, прелисти го. Всички мълчаха. Чуваше се само бързото шумолене на ядосано прелистваните страници.

— Какви са тия работи при тебе, Баулин?

Баулин стана, рязко проговори:

— Ние изключихме Криворучко от партията.

— Общежитието не построил — подзе Столпер, — ами ей тия неща, дето ги е вършил — той тупна с длан по папката, — през пръсти ли сте гледали? Стреснали сте се чак когато е излязъл този антипартиен вестник.

— Нямаме данни за връзки на Панкратов с Криворучко.

— Данни нямал! — Столпер изкриви устни. — Панкратов се изказва срещу марксизма в науката и след всичко това му поверявате издаването на празничния брой на вестника, а той го превръща в антипартиен позив. Панкратов защитава Криворучко, тоя декан, как беше?…

— Янсон — бързо подсказа Зайцева, за да подчертае колко добре е проучила делото. — Янсон защитава Панкратов. Та това е кълбо! Къде му е политическата оценка? Обяснете: защо именно Панкратов е защитавал Криворучко?

— Панкратов бе изключен и заради тази постъпка — отсече Баулин.

— Не, не заради тази! — развика се Столпер. — Изключили сте го, когато вече се е проявил открито. Ами дето е защитавал Криворучко, това не ви ли накара да застанете нащрек? Членовете на бюрото са предлагали да се вземе решение, а вие, другарю Баулин, не сте пожелали. Другарят Лозгачов е предлагал. А вие, Баулин, сте отложили решението и сте дали възможност на Панкратов да издаде антипартийния позив. Под носа ви Криворучко е разлагал студентите. Да не смятате, че Панкратов по своя инициатива е издал вестника, по своя инициатива е застанал срещу марксизма в науката? Кой стои зад гърба му? Не сте пожелали да изясните! От кого се боите?

— Ние от никого не се боим — грубо отговори Баулин, имайки предвид самия Столпер. И Столпер го разбра. Той втренчено погледна Баулин и неочаквано спокойно каза:

— Ще трябва да проучим обстановката в института.

— Моля — каза Баулин.

— Какво значи „моля“? — отново избухна Столпер. — Ние не ви искаме разрешение за това, другарю Баулин. Защо Янсон не се яви тук за разглеждането на делото?

— Болен е.

— Болен… А къде е директорката на института?

Баулин сви рамене.

— Не дойде.

— Бива си я тая организация — кисело се подсмихна Столпер, — не случайно ви разиграват, както си искат. Ей го, и другарят Малов се размеква, раздава хвалебствени характеристики. Ти знаеше ли, Малов, за какво, е нужна на Панкратов характеристиката?

Малов се надигна от мястото си — висок, широк, прегърбен, борец, облечен в сако. Той седеше до стената, почти до Саша, но Саша го забеляза едва сега.

— Знаех.

— Той разказа ли ти за какво е изключен?

— Разказа.

— Така ли ти разказа, както чу всичко тук?

— Точно така.

— И след всичко това ти му даде характеристиката?

— Да, след всичко това му я дадох.

— Как да разбираме постъпката ви, другарю Малов?

— Аз писах какво е било преди четири години.

— А може би той и тогава е мамил партията?

— Тогава той не мамеше партията, а мъкнеше на гръб боя.

— Каква боя?

— Ами такава — Малов посочи масата, — с каквато боядисват вашето сукно.

— Какво искаш да кажеш с това „вашето“? — пламна Столпер.

— Ами че с него е покрита масата ви.

— И какво следва от всичко това?

— Младеж, комсомолец, работеше, строеше завода. Какво трябваше да напиша? Както си беше, това написах.

— Било е едно, станало е друго — каза Столпер примирително, бащински, — ако Панкратов се беше обърнал само към тебе — то е едно, а когато един човек хуква от народен комисар при народен комисар, използува роднинските си връзки, е съвсем друго. Ей това не сте взели предвид, другарю Малов. Може и да не съм го взел предвид — упорито възрази Малов, — но аз съм виждал момчето в работата. И ми е трудно да повярвам, че е враг на партията.

— И по-стабилни хора са ставали врагове на партията — каза Столпер. — Да чуем Панкратов…

Саша стана. Изключват го, това е ясно. Всичко, което се каза тук, беше нелепо, но колкото повече се проточва делото, с толкова повече обвинения се обкичва и той по никакъв начин не ще може да се измъкне от този омагьосан кръг. Не ще успее да ги разубеди. Нелепите епиграми, инцидентът с Азизян, Криворучко — ето ги фактите. Действува една неумолима сила. И все пак трябва да се защитава.

— Колкото до Криворучко — каза Саша, — на заседанието на бюрото аз разказах случая с лопатите.

— Какви лопати? — прекъсна го Столпер.

— За лопатите на строежа, склададжията го нямаше…

— Не ни баламосвайте! — кипна Столпер. — Отговаряйте: защо защитавахте Криворучко?

— Не съм го защитавал. Казах само, че наистина нямаше строителни материали.

— Значи не само лопати, не е имало и материали — позасмя се Столпер, — тъй да бяхте казали. Добре, продължавайте — добави той уморено, подчертавайки, че е безполезно да се задават въпроси на Саша — шикалкави.

— Аз не познавах Криворучко, никога в живота си не съм разговарял с него.

Столпер поклати глава, примлясна, но нищо не каза.

— А за преподавателя по счетоводна отчетност, той водеше занятията повърхностно.

— Марксизмът според вас значи нещо повърхностно? — Столпер гледаше Саша от упор.

— Не, но…

— Млъкнете, Панкратов, стига! — Столпер стана, подръпна гимнастьорката си, тя му висеше като торба, както виси военната униформа на цивилен човек с тесни гърди и рамене. — Изслушахме ви. Не желаете да се разоръжите пред партията, и тук се опитвате да ни мамите. Свободен сте, вървете!

8.

На Нова година се събраха у Нина Иванова. Украшението на масата беше гъската със зеле, опечена от Варя, кой знае откъде се беше научила. И трябваше да се веселят до сутринта — нощем превозните средства не вървяха. А на сутринта — право на работа, първи януари беше обикновен работен ден.

В единствения фотьойл, преметнала крак връз крак, пушейки цигара, седеше Вика Марасевич, сестрата на Вадим. Дебелото лениво момиче, от онези, дето вечно питат „какво да правя?“, докато другите работят, бе се превърнало във висока, светлокоса, надменна госпожица. Такива мадами можеш да срещнеш в събота вечер в „Метропол“, а в неделя следобед — в „Национал“. Точно преди Нова година се скарала с приятеля си, затова се озовала тук — и го демонстрираше с целия си скучаещ вид.

Юра Шарок се опита да я развесели, започна да я ухажва, уж за да скрие отношенията си с Лена. Подобно поведение изглеждаше странно. Връзката им отдавна вече не беше тайна за никого, освен за Вадим Марасевич. Вадим още не познаваше жените и през ум не му минаваше, че между тях може да съществуват отношения, каквито самият той не бе изпитвал и които според него коренно преобразяват човека. У Лена той не бе забелязал такива промени.

Вадим бъбреше за какво ли не, от оправдаването на Димитров до постановката на „Мъртви души“ в МХАТ, от „новия курс“ на Рузвелт до смъртта на Луначарски в Ментона. Дори за всеизвестни неща Вадим умееше да говори така, сякаш единствен той разбира дълбоката им същина.

Преди да дойде тук, Юра Шарок си бе пийнал с баща си, беше оживен и безцеремонен. Вбесявал всички, като ухажвал Вика? Прекрасно! Тогава още повече ще я ухажва.

Варя си бе останала вкъщи уж заради гъската, не можела да я повери на Нина. Всъщност компанията на големите я привличаше повече от училищната. И Максим бе казал, че щял да доведе един свой приятел, който танцувал румба. Сега този младичък курсант със странното име Серафим навиваше грамофона.

До Серафим стоеше тъжен Макс. Бе станало решителното им обяснение с Нина. Тя му бе отказала, дори не му бе дала надежда. Чувствуваше се потиснат и от неприятностите на Сашка — обичаше го, уважаваше го, прекланяше се пред него.

Каквото и да беше настроението на Саша, той не можеше да не дойде, трябваше да живее, както бе живял по-рано. Нова година е, той ще посрещне новата година.

И ето, седят около масата, покрита с бяла покривка. На почетното място — Нина, вдясно от нея — Максим, Саша, Варя, Серафим, отляво — Вадим, Лена, Юра и Вика. Всичко блести и святка, всичко е подредено, разнасят се вкусни, апетитни миризми, развихрят веселбата. Навън е мразовита нощ, а те са на топло, момичетата са с тънки чорапи и обувки с високи токчета. Планетата лети по неумолимия си път, звездният свят следва вечното си движение, а те посрещат хиляда деветстотин трийсет и четвъртата година от рождество Христово, имат водка, червено вино и ризлинг, така посрещнаха хиляда деветстотин трийсет и третата година, имат и сельодка със сос от горчица, и шунка от свободния магазин, така ще посрещнат и трийсет и пета, и трийсет и шеста, и трийсет и седма, и още много други години. Млади са, не могат да си представят нито смъртта, нито старостта, родени са не за смърт, не за старост, а за живот, за младост, за щастие.

— Изпращаме старата година — каза Вадим Марасевич, — тя беше една година от нашия живот. Както казват в Одеса, никой не е застлал пътя ни с рози. Но път, застлан с рози, не е път на живота. Пътят на истинския живот е обсипан с тръни…

Чу се биенето на часовника, всички заразместваха столовете, станаха, вдигнаха чашите си.

— Честита да ни е Новата година, за новото щастие ура! — викна Вадим.

Зазвънтяха чаши, чиниите с мезетата тръгнаха от ръка на ръка. Макс чевръсто режеше гъската.

— Майстор си! — каза Саша.

— Е, когато има гъска… — Юра подаде своята чиния.

— Максим, на мене кълка — Най-сетне се обади Вика.

— Другата — на мене! — Вадим обичаше да си похапне.

— Марасевичите ще заграбят всичко!

— Спрете Марасевичите! Вадим почука с ножа по чинията.

— Вдигам наздравица за Макс, надеждата на Червената армия!

— Макс! Максимушка! Не ме ощетявай, миличък!

— Другари, някой ми чопна вилицата!

Вадим отново почука с ножа по чинията.

— Да пием за Серафим, единствения ни гост, който също е надежда на Червената армия.

— За ваше здраве, младежо!

— Младостта не е порок, а е голяма свинщина!

— Серафим, къде е брат ти Георгий?!

Серафим се изчерви, стана, поклони се, попритеснен в тази шумна компания.

Вадим вдигна наздравица за Лена — нашата красавица, за Вика — и тя не е лоша, на никого не искаше да отстъпва арената тоя бъбривец Вадим.

— Да пием за училището! — предложи Максим.

— Браво на сантименталното хипопотамче! — обади се Юра.

Макс го погледна изпод вежди.

— Да се отречем и да отърсим?5

— Аз подкрепям тоста на Макс — намеси се Вадим, — не бива да забравяме родното школо, алма матер, скъпите пепелища.

— За училището, единното и трудовото! — иронично възкликна Юра.

Сълзи и сополи! Но много важно! Щом искат да пият за училището, той ще пие, все му е едно за какво ще пие.

— Юра, излиза, сякаш ни правиш услуга, по-добре недей — забеляза Нина. Не й харесваше, че той ухажва Вика, не можеше да я понася, никой не бе я канил тук, възмущаваше се, че Шарок пренебрегва Лена.

Вадим заобиколи опасния риф.

— За Юрий Шарок, бъдещия генерален прокурор!

— Като ни приберат, да ни спасяваш, ей — добродушно добави Макс.

— А сега — Вадим избърса устните си със салфетка — за домакинята, за нашата Нина, сърцето, душата и мозъка на нашата компания!

— Ниночка! Нинка!

— Е, тогава за двете домакини — Саша се обърна към Варя.

Слабичка, изящна, най-младата от тях, тя мълчеше от страх да не изтърси някоя глупост. Серафим правеше плахи опити да я заговори. Смущението му развеселяваше Саша, той също се обърна към нея, като опита да включи в разговора и Серафим. Варя отговори на драго сърце, извърна се към Саша и той видя отблизо нейните малайски очи, нежното й лице.

Затрополяха столове, изместиха масата и всички станаха да танцуват. „Ах, очите черни ме плениха, не мога никога да ги забравя аз“ — пееше гласът от грамофона. Юра танцуваше с Вика, Вадим с Лена, Варя със Серафим. После към тях се присъединиха Макс и Нина.

Когато сменяха плочата, Саша каза:

— Момчета, дайте и на мен да потанцувам.

Покани Варя, почувствува гъвкавата й фигурка, леката й стъпка, радостта й. И разбра: всичко, което дразнеше Нина — пудрата, парфюмите, тунелът, момчетиите — не е нещо страшно, просто е жадно любопитство на малка женичка, навлизаща в живота, в прекрасния свят, млад и светъл свят, от който сега болезнено го изтръгваха.

Кавгата избухна неочаквано. Юра и Вика излязоха в антрето и това вече вбеси Нина.

— Нали ви помолих да не вдигате шум. Имам съ-се-ди! — с пламнало от гняв лице каза тя. — Ама вие вземате ли от дума! Защо трябва да се свирате в антрето, като че тук мястото ви е малко.

— Е, стига де, какво толкова — усмихната възрази Лена. Беше й неудобно: Нина подчерта и без това обидното поведение на Юра.

— Не се ядосвай — добродушно я посъветва Макс.

— Просто ме смайват с тяхното нахалство — все така нервирано продължи Нина. — Те ще си идат, а аз трябва да живея с тези хора.

— Хайде стига — каза Саша. Юра и Вика бяха неприятни и на него, но не искаше да става скандал.

Вадим се опита да обърне всичко на шега:

— Сестра ми рядко намира пътя до тоалетната.

Всички познаваха тези избухвания на сериозната Нина, те минаваха така бързо, както и пламваха. Пък и беше настъпил онзи преломен час от новогодишната нощ, когато всички вече са уморени, сънливи и се дразнят от дреболии.

Юра седна до Лена, сложи ръка на рамото й и студено каза:

— Поредната истерия на старата мома.

Юра изрече това спокойно, обмислено, с ръка върху рамото на Лена, сякаш подчертавайки, че техните отношения засягат само тях двамата. Не бяха моментно изтръгнали се думи.

— Мери си приказките, Шарок! — Саша го загледа изпод вежди. Сега имаше повод да си разчистят сметките. Именно майката на Юра бе казала на неговата, че е изключен от института, само и само първа да съобщи новината. Саша почувствува в това проява на недоброжелателност от страна на Юрка.

— Всички сме си пийнали… — примиряващо подзе Вадим.

— Аз отдавна знам какво си ти — продължи Саша. — Искаш и другите ли да зарадваш с това откритие?

Юра пребледня.

— Какво знаеш? Какво, кажи де!

— Не му е тук мястото и времето и не е интересно на всички!

— А откъде накъде ти ще избираш времето и мястото? Откъде накъде ти ще диктуваш? Все много нависоко хвърчиш. Ама ей го, че падна.

— Млъкни! — каза Макс.

— Непозволен удар — промърмори Вадим.

— Това засяга само мен — спокойно отговори Саша — и ни най-малко теб и твоите роднини. Моето мнение за тебе ли? Ти си дребен егоист и себелюбец. С това моята страна приключва дискусията.

— А ти си гол крал — отвърна Юра, — генерал без армия. С това и моята страна приключва дискусията. — Той стана. — Тръгваме, Лена!

— Лена! — извика я Саша.

— Какво? — Лена се обърна, с дружелюбната си усмивка опита да заглади конфликта.

— Не можа ли да си намериш по-голямо леке?

Лена пламна и побягна от стаята. Юра поспря на вратата, погледна Саша и излезе след нея.

— Не биваше така — примирително подхвърли Макс.

— Не обичам подлеците — мрачно отговори Саша.

Но му стана още по-тъжно. Не можа да се въздържи и развали новогодишната нощ.

9.

По-добре майка му да плачеше. Тя се вцепени, онемя, не питаше за подробностите. Със Саша се бе случила катастрофа — това беше важното.

Неподвижният й поглед разкъсваше сърцето на Саша. Вечер тя четеше, без да вижда буквите, машинално обръщаше страниците, денем и нощем мислеше само за едно: до Саша няма мъж, тя не можа да запази семейството, нещастният им живот го травмира още от дете.

Павел Николаевич съобщи, че ще дойде веднага щом се освободи, след около месец и половина. Софя Александровна познаваше мъжа си — той разчиташе през този месец и половина всичко да се уреди без него. Питаше: „Нима Марк нищо не може да направи?“ Вечният му упрек към нейните роднини! Тя писа на Марк. Той отговори, че скоро ще пристигне за конгреса и се надява да помогне. Тези писма не я успокоиха, Саша беше все така беззащитен.

Софя Александровна започна да излиза задълго от къщи. Саша гледаше как тя минава през двора — дребничка, пълна, с побелели коси, самотна. Сам стопляше яденето за обед, понякога нямаше какво да стопли. Къде се губеше тя? Търсеше я по телефона у сестрите й — не беше ходила у тях. Дали обикаля учрежденията, ходатайствува за него, търси влиятелни познати? Но тя нямаше такива познати, той много добре познаваше всички.

— Къде беше, къде се губиш?

Не отговаряше или нещо измисляше — никъде, разхождала се по Арбат, седяла на двора.

Саша също се разхождаше по Арбат, из познатите му от детинство улички, покрай старите богаташки къщи с колоните, гипсовите орнаменти, яркозелените покриви, с белите измазани фасади. На „Кривоарбатский 1“ на мястото на училищната площадка сега бе вдигнал къща архитектът Мелников, странно кръгло здание. В училището прозорците на мазите с басмените перденца все така светеха — както и преди, там живееше обслужващият персонал.

Саша си спомни как като отряден ръководител ходи с пионерите си на лагер в Рубльово. „На лагер тръгваме в Рубльово, за нас е всичко там готово, и кухня има, и легла, натам поели сме сега.“ Тогава стягаше дисциплината с желязна ръка, пионерите му имаха страха, не можеше да излезе наглава само с Костя Шабрин, сина на училищния дърводелец, палаво и непослушно хлапе. След поредната му беля Саша реши да го върне вкъщи.

Училищната готвачка тогава му каза:

— Не го връщай, Саша, баща му ще го убие.

Как тъй ще го убие? Никой няма право да убива. На Саша му беше жал за Костя, децата го молеха да отмени нареждането си, но това би означавало да подрони авторитета си.

Върнаха се от лагера, започнаха училище. Бащата на Костя нищо не каза на Саша, само веднъж се спря в коридора и го изгледа втренчено и продължително. Саша запомни за цял живот този поглед. Наистина колко жестоко и глупаво постъпи тогава. Интересите на колектива изискваха да има дисциплина, именно заради нея пожертвува той малкия Костя. Смяташе, че такова наказание ще бъде полезно за самия Костя. Помисли ли тогава как Костя ще застане пред баща си?

От малката уличка „Плотников“ той завиваше по „Могилцевский“, после по „Мьортвий“. Тук в голямата къща срещу датското посолство се намираше навремето Хамовническият районен комитет на комсомола, тук преди осем години го приеха комсомолец. Тогава носеше кожена куртка, презираше контетата, никога нищо не му се свидеше, освен книгите, пък и тях, щом ги прочетеше, ги подаряваше на библиотеката, дори се опита да създаде училищна комуна — въображението го повличаше в какви ли не посоки.

Защо това се случи именно с него? Дали не трябваше да се съгласи с мнението на мнозинството? Но Баулин, Лозгачов, Столпер все още не са мнозинството. Да пише на Сталин? Сталин разбира, че на страната са нужни специалисти, а не недоучени хлапаци, презира дърдорковците, а Азизян е дърдорко, Сталин не обича кариеристите, а Лозгачов е кариерист, мрази деспотите, а Баулин е деспот. Със своето чувство за хумор Сталин би оценил правилно тези невинни епиграми. Но е нескромно да се обръща към Сталин по личен въпрос.

Веднъж на връщане към къщи Саша видя майка си. Тя стоеше пред тунела към двора, чакаше някого.

Когато стигнаха заедно до техния вход, каза:

— Ти върви, аз ще се разходя още малко.

— Ще измръзнеш.

— Ще се разходя още малко — повтори тя и върху лицето й се изписа упоритият заешки израз, който по-рано бе предвестник на скандал и скарване с баща му.

Друг път Саша я видя на Арбат. Тя бавно мина покрай тунела към техния двор, спря пред часовникарска работилница, престори се, че разглежда изложените на витрината часовници, върна се обратно, като пак се взираше в отдалечения край на улицата, стигна до аптеката, спря се, върна се обратно. Причаква, следи някого, както следеше баща му, когато мислеше, че той се среща с тяхната съседка Милица Петровна. Но баща му го няма, няма ги предполагаемите любовници, вече няма ревност, а тя отново е във властта на някаква натрапчива идея, гледа в една точка със същия напрегнат, упорит израз на лицето. После пресече улицата, както винаги с ниско наведена глава, без да се оглежда, в страха си да погледне напиращите към нея коли. Шофьорите рязко удряха спирачки, подаваха глави от кабините, псуваха, а тя, без да се оглежда и извръща, без да вдигне глава, бързаше да стигне до спасителния тротоар.

Попита я:

— Кого причакваш?

Тя се притесни, страхуваше се да каже нещо, на което Саша няма да повярва.

— Какво криеш от мен?

Тя го погледна с широко отворени от страх очи.

— Следят те. Той се изненада:

— Кой ме следи?

— Единият е с вързана ушанка, другият — дребничък, с касториново палто, третият — с подшити валенки, висок, злобен, трима са, следят те поред.

— Добре правят! Защо да ходят и тримата заедно? — засмя се Саша.

— Познавам всичките по физиономия — продължи тя, — мога да ги позная по гърба, по гласа. Застанах на опашка в хлебарницата и оня с валенките спря след мен, не се извръщах, но знаех, че е там. Взех хляба, тръгнах си и той тръгна, но не взе хляб, стоеше след мен, за да ме посочи на другия, така се сменят. Вече разбраха, че ги познавам и щом се обърна, изчезват, скриват се в „Николский“, а после излизат от „Денежний“. Аз пък веднага тръгвам към „Денежний“, там го срещам, той се извръща, но аз знам, че е той.

— Кого тогава следят: мен или теб? — усмихна се Саша.

— Следят къщата ни. Кой идва, кой излиза, когато ти излизаш, с кого вървиш, с кого разговаряш. Веднъж на щанда за месо съм откъснала купон за риба, а той стои зад мен и ми казва: „Трябваше да откъснете четвъртия купон.“ Обърнах се, а той веднага застана гърбом към мен, познах го по касториновото палто.

— Така ти каза значи: трябваше да откъснете четвъртия? — съвсем се развесели Саша.

Тя кимаше в такт с думите си.

— И дежурният милиционер на Смоленския площад е с тях. Веднъж вървях след високия, той посочи с очи на милиционера някакъв или милиционерът отиде при този човек и му поиска документите, а високият тръгна в обратната посока, видя ме, изгледа ме злобно и после два дена го нямаше, а дребничкият каза, че началството го мъмрило.

— На кого каза?

— На мен. Той ми говори, когато стои зад гърба ми, та само аз да чуя. И ако се извърна, веднага застава гърбом. Вече не се извръщам, за да не го поставям в неудобно положение, нали няма право да говори с мен. Добре познавам гласа му.

Саша гледаше майка си ужасен. В живота им се промъква нещо страшно. Той отрасна в тази стая, всеки предмет тук е част от живота му; всичко това стои и ще стои на мястото си, но вече без него. Повлечен е във въртоп, който го тегли към дъното. И в тази минута мислеше единствено да не би въртопът да отнесе и майка му — това добро, най-скъпо за него същество.

— Веднъж почувствувах, че стои зад мен — продължи тя, — без да се обръщам, го попитах: „Ще арестувате ли Саша?“ Той премълча, нищо не отговори. Не издържах, обърнах се, той сложи пръст на устните си, отдръпна се заднишком и се скри в тълпата.

— Това е просто твоето болно въображение — каза Саша. — Никой не следи нито мен, нито теб, на кого сме потрябвали, хайде де, държавните престъпници! Направо е смешно! Ако трябваше да ме арестуват, отдавна да са ме арествували, защо ще си губят времето за такова идиотско следене. Освен това знай: ще ме възстановят. Но сега всички са заети с конгреса, не им е до мене, след конгреса ще разгледат въпроса ми. Изхвърли от главата си всичко останало. Не си трови живота, че и моя.

Тя мълчеше, загледана в една точка, прегърбена, клатеше глава, сякаш имаше тик. Колкото и да й говореше Саша, колкото и да я убеждаваше, тя си знаеше нейното — всичко е точно така, както го разказва. Така било днес и вчера, и утре пак ще се повтори: тя ще излезе, ще види единия от тримата и ако е дежурен оня, дребничкият, той пак ще й каже нещо, може би дори ще й отговори дали ще арестуват Саша, или няма да го арестуват.

Онзи, дребничкият, с касториновото палто, пак не отговори на въпроса й, погледна я със съчувствие и се извърна. Сега Софя Александровна очакваше нещо по-лошо. Всеки звук я караше да трепва, тишината й изглеждаше зловеща. С часове стоеше пред вратата, ослушваше се в стъпките по стълбището или се качваше на перваза и гледаше кой върви по двора. Веднъж видя някакъв милиционер и обзета от страх, панически заснова из стаята. Милиционерът не дойде у тях, значи бе отишъл у съседите да разпитва за Саша. Никой няма да каже за него нещо лошо, но хората, без да помислят, причиняват злина на другите, вероятно смятат, че така я отпъждат от себе си.

Всички знаят за неприятностите на Саша, целият блок, всички съседи, сигурно всички са ги викали, у всички са ходили. Тя седеше на пейката в двора, под малката ламаринена козирка, преценяваше кой как минава, как я поглежда, как я поздравява.

Обадиха се от домоуправлението, казаха Саша да отиде там. Винаги се бе страхувала от домоуправлението, но отиде тя. Искаха да се уточни стандартният документ за местоработата на Саша. Претекст! Тя познаваше домоуправителя Виктор Иванович Носов от двайсет години, помнеше как мъничкият Витка бе тичал из двора, познаваше и покойната му майка, и той познаваше добре и нея, и Саша. Сега почти не я погледна, не попита защо Саша е станал товарач, след като е студент, значи всичко знаеше. И за довиждане й кимна сухо. А служителката от паспортното изобщо не й каза довиждане, престори се, че е заета.

Някакъв мъж се обади по телефона, търсеше Сергей Сергеевич, тя му каза, че тук не живее никакъв Сергей Сергеевич. След пет минути пак търсиха Сергей Сергеевич, но вече с друг глас. После телефонът пак звънна, но никой не се обади, тя чу в слушалката нечие дишане. Няколко пъти търсиха по телефона тяхната съседка Галя, по-рано не я търсеха толкова често. Галя говореше със заобикалки, двусмислено и когато затваряше, свеждаше очи и бързо си отиваше в стаята.

Милица Петровна, от която навремето бе ревнувала мъжа си и с която сега пак се бе сприятелила, обеща да помогне. На младини Милица бе имала влиятелни поклонници, а сега никого нямаше, на всички бе омръзнала. Но виж, Маргарита Артьомовна, старата арменка, с която често седяха заедно на пейката, спокойна, мъдра, сериозна жена, каза, че Саша трябва временно да напусне Москва, дори предложи той да замине при нейни роднини в Нахичеван.

Софя Александровна се вкопчи в тази мисъл. Не посмя сама да я сподели със Саша и помоли съседа Михаил Юриевич. Подобен съвет трябваше да излезе от мъж.

Михаил Юриевич, самотен ерген, интелигентен човек с пенсне, колекционираше книги и гравюри. Стаята му, претъпкана с албуми, папки, старинни мебели, беше навеки просмукана от прахта на дебелите томове, от миризми на боя, лепило и туш. Обикновено той показваше придобивките си на Саша — обичаше да си поприказва с него. Този ден се похвали с „Ад“ на Данте с илюстрациите на Доре. Вихрушка от хора се носеше из преизподнята, мъже, жени, деца, глави, ръце, нозе, вечният огън на желания, страсти, изгарящи човечеството.

Освен Данте, Михаил Юриевич бе намерил издадения от Академията „Князът“ на Макиавели.

— Знам я тази книга — каза Саша, — разсъжденията за властта са наивни, нямат нищо общо с научните разбирания за нейната природа.

— Възможно е — уклончиво отговори Михаил Юриевич, — но във всяка епоха е полезно да се изучава историята на добрите и злите начала, добрите начала не бива да се погазват нито в името на голямото, нито в името на малкото. Извинете, Саша, че се намесвам, майка ви ми разказа вашите перипетии, обещайте ми само да не й се карате за това. Нали знаете, покритото мляко котки го не лочат. Защо не заминете при баща си или при вуйчо си?

— Да замина? — учуди се Саша. — Не виждам причини. Въпросът ми не може да се разглежда без мене. Мама се самонавива. Обикновена история, има много такива за съжаление. Искали да ме арестуват?! Изключено. Но дори да допуснем тази възможност, със същия успех могат да ме арестуват при татко или при вуйчо. В нелегалност ли да мина?

Той се засмя. Той, Саша Панкратов, да се крие от своите.

— Безусловно страховете на София Александровна са преувеличени — съгласи се Михаил Юриевич. — Но едно политическо дело има такава страна: с всяко обжалване въвличате в проблема все повече хора, инстанции, делото се разраства като лавина.

Саша изненадано погледна Михаил Юриевич. Този безпартиен, незанимаващ се с политика човек имаше точни съждения.

— Аз вярвам в партията — каза Саша — и нямам намерения да бягам от нея.

10.

Саша пристигна на Стария площад сутринта. На мястото на Китайгородската стена зееха мъртви ровове, под снега лежаха купчини древни тухли. Саша влезе в голямото удобно сиво здание — „Централна контролна комисия“, във вестибюла намери по указателя номера на кабинета на Солц и се качи на втория етаж.

В дългия коридор покрай стените бяха насядали мълчаливи хора, очакващи реда си. От кабинета на Солц излезе младеж с костюм от фино сукно, с бяла риза и вратовръзка. Саша сметна, че този човек е посетител и като видя, че никой от чакащите не става, отвори вратата.

В големия кабинет имаше две бюра: малко до вратата, секретарското, и огромно в дъното на кабинета, зад него седеше Солц — пълен, с чорлави бели коси, къс врат, месест нос и заешка устна, приличаше на прочутия шахматист Емануил Ласкер. До Солц бе застанал човек със заоблена фигура и безлична чиновническа физиономия, подаваше му документи за подпис.

Щом видя, че Солц е зает, Саша приседна на един стол до вратата. Солц го погледна, но беше силно късоглед и не видя кой точно бе влязъл, знаеше, че никой не може да влезе без разрешение, а щом бе влязъл и седнал, значи секретарят го бе пуснал и сигурно имаше защо. Чиновникът му подаваше документите. А тези документи бяха присъди по делата на партийни членове. Саша разбра това от кратките коментари на чиновника, който съобщаваше името на осъдения, партийния му стаж, члена от наказателния кодекс и размера на присъдата. Членовете, които той споменаваше, нищо не говореха на Саша. Солц подписваше документите мълчаливо, навъсено, долната му устна бе увиснала, лицето — изнурено и недоволно, сякаш той мислеше за съвсем друго, още по-неприятно от самите присъди, въз основа на които осъдените биваха изключвани от партията.

Саша се досети, че е попаднал тук случайно, не навреме, няма право да присъствува, но не можеше да стане и да излезе. Ако излезе, не се знае кога пак ще влезе тук и дали изобщо ще влезе. Едва сега схвана, че хората в коридора очакват да ги приемат и сигурно чакат от месец.

Солц избухна неочаквано — бялата му глава се затресе, пръстите неспокойно засноваха по бюрото.

— Осем години за четирийсет метра кабел!

— Член двайсет и шести, точка „б“.

— Член, та член… За четирийсет метра кабел осем години!

Чиновникът се наведе към документите, прегледа небрежно текста. Физиономията му пак стана равнодушна. Материалът бе оформен правилно. И колкото и да викаше, Солц нямаше право да отмени присъдата.

Солц също знаеше, че няма право да отмени присъдата, осъденият трябва да бъде изключен от партията и той трябва да потвърди това изключване, а да излива яда си върху чиновника, е безсмислено.

Погледът му отново се спря върху Саша. Този седнал до вратата човек също го дразнеше: Кой е той? Защо е тук?…

В този момент в кабинета се върна секретарят, младежът със синия костюм от фино сукно, когото Саша бе взел за посетител. Беше опитен секретар, дълги години бе работил със Солц и веднага схвана: Солц е вбесен от някаква присъда, присъствието на външен човек в кабинета го дразни, а това момче е попаднало в кабинета поради негово недоглеждане, когато той отиде до бюфета да си купи цигари.

Солц насочи треперещия си пръст към Саша и попита:

— Какво иска другарят?

В бързия поглед на секретаря Саша прочете: „Казвай какво искаш, не се мотай!“ Саша стана.

— Изключиха ме от института…

— Какъв е пък сега тоя институт — закрещя Солц. — Отде накъде някакъв институт?! Защо всички идват при мен?

— От транспортния — каза Саша.

— Другарят е от транспортния институт — каза делово секретарят, — студент, изключили са го.

И полугласно добави:

— Иди при него.

— Изключиха ме от института за един стенвестник и за един конфликт на лекция по счетоводство — каза Саша и се приближи до бюрото на Солц.

— Какъв стенвестник, какво счетоводство?! Какви ми ги приказвате?!

— Всичко бе квалифицирано като политическа диверсия.

Солц бе вперил очи в Саша, явно не разбираше какво изобщо става тук, защо този човек е влязъл в кабинета, слуша съдебните решения, разправя за някакъв стенвестник, за някакво счетоводство…

Чиновникът се поусмихна едва-едва, снизходително, от висотата на своята служебна самоувереност — на, ето какво става, когато хората пренебрегват установения ред за водене и оформяне на делата. Именно защото Солц не разбира този ред, някои довтасват направо при него, прескачайки куп инстанции.

Тази снизходителна усмивчица не убягна от вниманието на Солц. Като гледаше Саша изпод вежди, той неочаквано спокойно каза:

— Извикайте всички.

Саша не помръдна от мястото си.

— Какво стоите! — развика се Солц. — Вървете!

Саша отстъпи заднишком. Секретарят със знаци му обясни да отиде при него.

— Кого да извикаме? — полугласно попита той и сложи пред себе си лист с отпечатаните думи: „Партийна колегия на ЦКК на ВКП (б)“.

И едва тогава Саша схвана, че Солц вика всички, които имат връзка с неговото дело. За пръв път през тези месеци сърцето му трепна и на гърлото му заседна буца.

Секретарят го загледа очаквателно.

— Баулин, секретар на партийното бюро — започна Саша.

— Без длъжностите, без длъжностите — заприпира го секретарят, записвайки имената на листа.

— Глинска, Янсон, Руночкин… Колеги може ли?

— Казвай, не ме бави!

— Полужан, Ковальов, Позднякова — изреждаше Саша, а зад гърба му чиновникът пак загъгна имена и членове.

— Това ли са всички?

— Това са.

— За кога?

— Може ли за утре?

— Ще успееш ли да им съобщиш?

— Ще успея.

— Хуквай.

На вратата Саша се обърна. Солц го гледаше накокошинен.

„Партийната колегия ви моли да се явите на 17 януари т.г. в три часа при другаря Солц.“ И имената на повиканите. Само името на Саша липсваше, никой не го попита за него. Смешно е, но няма значение. Делото е спечелено. Саша не се съмняваше в това. Солц няма нужда от никакви инстанции, от никакви документи, от никакви решения. Извикайте всички! Само като си помислиш: ако не беше влязъл в кабинета, ако секретарят не беше принуден да поправи недоглеждането си, нищо нямаше да излезе. И тази чиновническа усмивчица, която вбеси Солц. А сега стана! Стана!

И все пак нещо го потискаше… Тези мълчаливи хора на пейките покрай стената, безмълвни, търпеливи, очакващи решаването на съдбите на техните близки. Диктатурата на пролетариата трябва да се защитава, безспорно е така! Но все пак в тези коридори въздухът е пропит с човешка мъка. И онзи осъден на осем години затвор заради четирийсет метра кабел. Дали Саша не изигра фатална роля в неговото дело, не си ли присвои неволно състраданието, предназначено за друг?

Но беше млад, толкова искаше да живее и се стремеше да мисли за себе си, за края на своите злощастия, а не за хората, насядали на пейките покрай мрачните служебни стени.

Глинска говореше по телефона, когато Саша, минал покрай секретаря, влезе в кабинета й. Тя го погледна учудено, после уплашено, веднага го позна, захлупи с длан слушалката.

— Какво обичате?

Саша сложи пред нея писмото.

Тя го прочете, объркано промърмори:

— Защо мене? Идете при Баулин.

Изглеждаше много жалка.

— Подпишете се, моля!

— Защо, защо? Идете в партийния комитет — мънкаше Глинска.

— Възложено ми е да ви връча писмото. Подпишете се! Тя най-сетне затвори телефона, взе листа.

— Ходил си при Солц? — изведнъж, преминавайки на ти, попита тя.

— Ходих.

Тя загледа листа. Намесила се е партийната колегия на ЦКК… То се знае, в тази работа имат пръст Рязанов, Будягин, което трябваше да се очаква. И то непосредствено преди конгреса. Представи си как на конгреса същият този Солц или Ярославски, а може би и Рудзутак ще спомене в речта си случая с Панкратов като пример за бездушно отношение към един бъдещ млад специалист. Изключили го от последния курс, тя подписала заповедта. Да, подписа я, такова бе решението на партийното бюро. Но тя предупреждаваше Баулин: беше дошло писмо, забраняващо отсяването на студенти от последния курс. Не я послуша, сега да тегли последствията.

Тя погледна Саша, усмихна се.

— Ах, това ваше Седмо училище… Там са ви научили на разни стихчета и епиграмки…

Саша побутна листа към нея.

— Подпишете, моля.

— Ще дойда.

— Ако обичате, подпишете!

Тя се навъси и се подписа срещу името си.

Баулин прочете писмото, язвително се усмихна.

— Много нависоко хвърчиш, да не паднеш?

И се подписа с такъв оскърбен вид, сякаш Саша му бе нанесъл лична обида.

Янсон погледна Саша иззад дебелите стъкла на очилата си, в очите му се мярна надежда, попита на кой етаж е кабинетът на Солц.

В групата си запредаваха листа от ръка на ръка.

— Ще им затреперят мартинките — зарадва се Руночкин. — Ковальов, сега ще се каеш ли?

— Браво на тебе, Сашка — каза Позднякова.

Плахата Роза Полужан тихо попита:

— Победа ли?

Солц явно беше забравил за Саша. С недоумение загледа как в кабинета му влизат осем души и си помисли, че е свикал някакво съвещание. Но на календара нищо такова не беше записано.

Глинска му подаде ръка, бяха се запознавали, Солц я позна, понадигна се с тромава галантност. Разбра се, че е съвсем нисичък.

— По делото в транспортния институт — съобщи секретарят.

Това нищо не говореше на Солц, той не познаваше делото в транспортния институт, а нали беше късоглед, не позна и Саша. И все пак с привичен жест покани всички да седнат.

Глинска разгърна пред Солц стенвестника. Той непрекъснато се навиваше на руло, затова Глинска го притисна в краищата с тежкото преспапие и с масивната чаша за моливи. Солц слисано следеше действията й.

— Ето ги епиграмите — каза Глинска.

Солц се наведе над вестника, присви късогледите си очи.

Той вдигна очи, не разбираше защо са тук тези епиграми. И тогава видя Саша, който го гледаше напрегнато. Едва тогава Солц си спомни вчерашния младеж, седнал в кабинета му… Отново прочете епиграмата, навъси се.

— Къде виждате тук контрареволюция?

— Епиграмите са няколко — отговори Глинска.

Солц отново се наведе над листа.

— Броят е посветен на шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция — каза Баулин.

Солц огледа всички с присвити, късогледи очи, опита да разбере на кого принадлежи този глас. Пред него седяха хубавичката руса Надя, Саша, дребничкият, изкривен Руночкин, уплашената Роза, притесненият Ковальов.

— Октомврийската революция не е отменяла епиграмите — сурово отвърна Солц.

— Те са поставени под портретите на ударниците — не отстъпваше Баулин.

Сега вече Солц видя кой спори с него.

— По-рано са били забранени само епиграмите за височайши особи… И пак са ги писали.

— Трудът бил „на мода“ — нима това е правилно? — упорствуваше Баулин.

— Трудът, та трудът! — Лицето на Солц се разкриви. — Буржоазните конституции също започват с думи за труда. Важното е какъв е трудът и в името на какво се полага. Какво в тази епиграма говори против труда?

— Вижте сега…

— Виждам, че прекършвате младежки съдби! — Солц посочи с широк жест насядалите пред него младежи. — Виждам как ги тормозите. Именно за тях Илич каза: „Вие ще живеете при комунизма.“ А какъв комунизъм им предлагате вие?! Изхвърлили сте го от института, къде да иде сега? Хамалин ли да стане?

— Той работи именно като хамалин — обади се Янсон.

— Ние сме го изучили, той е наш бъдещ съветски специалист. А вие го изхвърляте на улицата. Защо? Заради епиграмите? Младостта има свои права. И нейното първо право е да се смее.

И отново с тромава галантност се обърна към Глинска.

— На техните години и ние се смеехме. Сега се смеят те, и слава богу! Щом младите се смеят, значи всичко е добре, значи те са с нас. А вие им запушвате устата! Написали си един за друг епиграми… За кого да пишат? За мене ли? Те не ме познават. На кого тогава да се смеят?

— Изключването е утвърдено от Районния комитет — предупреди Баулин.

— Утвърдено, та утвърдено! — Солц поморавя. — Много бързо ги вършите тия работи, гледам!

Глинска, която тук се чувствуваше много по-уверена, отколкото в института, с примирителен тон попита:

— Как да постъпим?

— Ще го възстановите! — мрачно и решително отговори Солц.

11.

Младежите излязоха на улицата.

Руночкин хитро изви очи.

— Трябва да го полеем.

— Аз съм „за“ — радостно се съгласи Надя.

— Ще ходя да свърша една работа — отказа Роза.

— Всъщност и аз трябва да тръгвам — каза тъжният Ковальов.

— Много здраве на Лозгачов — иронично го напъти Руночкин. Двете момчета имаха няколко рубли, Надя също.

— Да отскочим до нас, ще увеличим капиталите — предложи Саша.

Вкъщи той прегърна и целуна майка си.

— Запознай се! Възстановиха ни… Ура! Софя Александровна се разплака.

— И таз добра! — каза Саша.

Тя изтри сълзите си, усмихна се. И въпреки това сърцето й беше изпълнено с тревога.

— Търси те Нина.

— Ще минем да я вземем.

Нина я нямаше вкъщи. В коридора Варя говореше по телефона.

Саша сложи ръка на вилката.

— Обличай се!

— Къде отиваме? — тя любопитно огледа хубавичката Надя.

— Ще гуляем.

Бързо се мръкваше, уличните лампи светнаха. Саша обичаше здрачения зимен, деен Арбат, последното му оживление. Всичко е наред, всичко е на мястото си. Той крачи по Арбат, както е крачил винаги, онова свърши.

На ъгъла на „Афанасиевский“ срещнаха Вадим, той беше облечен с еленово кожухче, с якутски калпак с дълги чак до кръста пухкави уши.

— Покорителю на Арктика! Хайде с нас!

— Ще поливаме нещо май? — веднага се сети Вадим.

— Именно.

— Да идем във „Въженцето“, чудно място — предложи Вадим, поглеждайки Надя.

— Нина ще ни търси тук.

Те слязоха по стръмната стълба в „Арбатски зимник“, нисък, разделен от дебели квадратни колони, и намериха свободна маса в дъното. Миришеше на кухня, на разлята бира, кръчмарските миризми на полуресторант полупивница. Мъждиво светеха грозноватите аплици, окачени косо по ниските извивки на сводовете. На подиума стърчеше контрабас в калъф, на стола беше оставен саксофон — музикантите вече бяха дошли.

Саша подаде през масата менюто.

— Какво ще поръчаме?

— Колко е скъпо — въздъхна Надя.

— По един силаж и по едно земетресение — предложи Руночкин.

— Дошли сме не за салата и за пача — възрази Саша.

— Единственото, заради което хората идват тук, е кафето с ликьор „какао шоа“ — съобщи Вадим със самочувствието на ресторантски лъв.

На съседната маса над синьото пламъче на спиртник бе поставен кафеник и двама изконтени типове посръбваха от мънички чашчици кафе с ликьор.

— Ние сме гладни — каза Саша. — Варя, какво искаш да ядеш?

— Бьоф-строганов.

Поръчаха бутилка водка за момчетата, бутилка вино за момичетата и на всички по един бьоф-строганов.

— По на сметка е да се поръчват различни ястия — обади се Вадим.

— А ето я и Нина — полугласно, сякаш на себе си избъбри Варя, която бе седнала с лице към вратата.

— Сврели сте се чак в ъгъла… — оживено подхвана Нина, приближавайки към масата. — Сашенка, честито! — Тя го целуна. — Щом прочетох бележката ти, всичко разбрах. Пък и не съм се съмнявала — погледът й се спря върху Варя, — и ти си тук, значи…

— И аз съм тук.

— Жалко, че Макс не знае — продължи Нина, докато се настаняваше между Вадим и Руночкин.

Гръмна оркестърът… „Ах, лимончета, вие, лимончета, растете си на Соня на балкончето…“ Келнерите се разтичаха по-бързо по тесните пътечки между масите.

— Солц е човек — каза Руночкин.

— Само че е ужасно нервен — добави Надя.

Дъвчейки месото, Вадим избъбри:

— Саша мина през огъня на страданията. А без страдания…

— Мразя страдалците — прекъсна го Саша.

— Перифразирам Прудон. — Вадим продължаваше да се прави на интересен пред Надя. — След потисниците най-много мразя потиснатите. Но има случаи… Например този…

Той извъртя очи към съседната маса. При контетата вече седеше дама с красиво изпито лице.

— Социално зло — каза Нина.

— А може би — патологично явление — възрази Вадим.

— Нито е патология, нито е социология, ами е обикновена проституция — каза Саша. — Не ме интересува защо си вади хляба по този начин, не желая да се замислям за нейната психика. Ето Нина, Варя, Надя — тях съм готов да ги обичам, уважавам, почитам. Човекът има морал, това го отличава от животното. И неговата жизнена функция не е страданието.

Пригласяйки на оркестъра, Варя тихичко заприпява:

— „Ние те обичахме, нежна и наивна… Искаше да бъде всеки само с теб.“

— Защо толкова обичат уличните песни? — попита Вадим. И сам си отговори: — Мурка умира, горкото момче е забравено, изоставено и никой няма да научи къде е гробът му студен. Човекът страда — ето смисъла на всичко.

— Недей, че ми се гади — прекъсна го Саша.

Вадим обидено изду устни.

— Е де, то бива нетърпимост, ама чак пък толкова.

— Не се обиждай — каза Саша, — не съм искал да те обидя. Но за тебе е абстракция, а мен това ме прегази. Сега да си преброим ресурсите, може пък да ни стигнат за още една бутилка.

Парите щяха да стигнат за още една бутилка за момчетата и за сладолед за момичетата.

— Само да не бързаме — предупреди Вадим, — да си я пием цялата вечер.

— Варя, утре си на училище — напомни Нина.

— Искам да послушам музика.

— Остави я на мира — каза Саша, — нека поседи.

Искаше му се да достави удоволствие на Варя. И самият той беше щастлив. Не беше най-важното, че доказа на всички. Той беше защитил нещо много по-значително, беше запазил вярата на тези младежи. Повече от когато и да било сега го измъчваше мисълта за незащитеността на хората. На негово място Руночкин щеше да зареже всичко и да замине. Надя Позднякова щеше да си поплаче и също да замине. Ако Вадим попаднеше в такава ситуация, веднага щеше да се прекърши.

И само Варя не придаваше особено значение на неговата история. Ако я бяха изключили от училище, тя само щеше да се радва. Сега седи до него в ресторант, тази кръчма за нея е прекрасно място и тези младежи с „чарлстоните“, оркестрантите на подиума, саксофонистът, издул бузи, барабанистът, жонглиращ в забрава с палките — всичко е прекрасно за Варя. Двама пияни вече закачаха мадамата от съседната маса, а контетата се бяха уплашили, не можеха да я защитят. Мадамата псуваше, плачеше, келнерът заплашваше, че ще я изгони.

— Мераклиите тръгнаха на лов — черните очи на Саша се присвиха.

— Не се намесвай — предупреди го Вадим и тутакси се отдръпна, понеже знаеше, че е невъзможно да удържиш Саша.

Саша стана, приведе се и разкърши рамене, приближи до съседната маса, мрачно се усмихна.

— Май ще е по-добре да не се закачате, а? — Той умееше да бие и биеше лошо.

Две тлъсти нахални мутри, люлякови ризи, единият с плъстени ботушки, другият със свръхширок клоширан панталон, кучи синове, хулигани.

Оня с ботушите пренебрежително оттикна Саша с ръка, вторият се вмъкна помежду им, уж да ги разтърве.

— Я недейте, момчета!

Но Саша познаваше и тази хватка: именно оня, който ги разтървава, пръв ще го удари. И му нанесе къс, бърз удар, който те кара да се превиеш одве, да се хванеш за корема и да гълташ въздух с отворена уста. Саша се извърна към втория, но оня отстъпи една крачка, блъсна масата, издрънчаха чинии, мадамата се разпищя, контетата станаха от столовете си… Саксофонистът ги попоглеждаше, както издуваше бузи, пианистът се обърна, но пръстите му продължаваха да сноват по клавишите, барабанистът жонглираше с палките… „Хау ду ю ду, мистър Браун… Хау ду ю, ду ю, ду ю, ду!…“ Оркестърът свиреше, всичко е наред, граждани, танцувайте фокстрот и танго, пийте кафе с ликьор „какао шоа“, не обръщайте внимание, малко недоразумение — ето вече свърши… Ботушите и клошираните панталони си отиват на масата, седна на мястото си черноокият, седна и другият, кривогледият, дето също искаше да се включи в сбиването, контетата платиха и си тръгнаха с мадамата, келнерът вече изтръсква покривката от тяхната маса… Всичко е наред, граждани!

— Ще изчакат да излезем и там ще напират да се бием — каза Вадим.

— Май те хвана шубето! — засмя се Нина.

Саша беше спокоен, когато се биеше, а сега изпадна в нервна треска и се мъчеше да се съвземе.

— Варя, хайде да потанцуваме…

Оркестърът свиреше бавен валс. „Рамона, навеки моя ще си ти…“ Саша пристъпваше с Варя по тясната площадка пред оркестъра и чувствуваше погледите, насочени към него. Чудо голямо, да си мислят каквото щат! Поглеждаха го и онези двамата, да гледат, много важно! Той танцува инглиш валс… „Рамона, навеки моя ще си ти…“ Танцува с хубавото момиче Варенка… Тя го гледа, усмихва се, възхищава се на него, на постъпката му, той се държа като герой на улицата, защити леката жена, която преди това бе укорявал. Варя го чувствуваше някак свой, като нея е, само се прави на съзнателен, както и тя се преструва в училище на примерна ученичка. Тя го гледа, усмихва се, притиска се до него. Плаче оркестърът, ридае саксофонът, палките на барабаниста замират във въздуха, пианистът се е привел над клавишите… „Където и да скитах в пролетта цъфтяща, сънувах дивен сън, че ти си с мен.“

— Браво, добре танцуваш — каза Саша.

— Хайде да идем вдругиден на пързалката — предложи Варя.

— Защо именно вдругиден?

— Събота е, ще има музика. Нали караш кънки?

— Карах някога.

— Ще идем ли?

— Аз дори не знам къде ми са кънките.

12.

„Предвид обстоятелството, че Панкратов призна грешките си, да бъде възстановен в института и да се накаже със строго мъмрене.“

Празник не се получи. Изключването му разбуни духовете, възстановяването му не развълнува никого. Само Криворучко, когато подписваше новата студентска карта на Саша, каза:

— Радвам се за тебе.

Толкова страховит преди, сега той изглеждаше смачкан — самотен човек, прекарващ последните си дни в своя кабинет.

— Вие как сте? — попита Саша. Криворучко кимна към купчината папки в къта.

— Предавам работата.

Извади печата от чекмеджето на огромното писалище. Студентите наричаха това писалище палуба. Те често ходеха при Криворучко, от него зависеха стипендиите, общежитието, купоните за продукти и облекло.

— Между другото, с твоя вуйчо се познаваме. Били сме в една партийна организация. Отдавна, около двайсет и трета година. Как е той със здравето?

— Добре е.

— Предай му много поздрави, когато го видиш.

Саша се срамуваше от своя късмет, бе се измъкнал, а Криворучко не можа.

— Вие защо не се обърнете към другаря Солц?

— Солц е безсилен по моето дело. То зависи от друг… Без да поглежда Саша, сякаш на себе си, той добави:

— Този готвач ще готви лютиви гозби.

И се навъси. Саша разбра кой готвач има предвид той. После Саша отиде при Лозгачов. Лозгачов се усмихна така, сякаш се радваше на неговия успех.

— Ходи ли при Криворучко?

Знаеше, че Саша е ходил при Криворучко, и все пак попита.

— Оформих си картата и пропуска — отговори Саша. Влезе Баулин, чу отговора на Саша, сухо попита Лозгачов:

— Нима печатът е при Криворучко?

— Новият идва на работа от понеделник.

— Тя можеше да вземе печата при себе си.

Лозгачов сви рамене, искаше да каже, че Глинска се смята за твърде високопоставено лице, за да удря печати.

Продължават да се занимават със своите работи, със своите интриги, сякаш нищо не се е случило, без да изпитват чувство на вина или угризения на съвестта: тогава трябваше така, а сега, когато го възстановиха, може и другояче… И Саша трябва да се държи другояче…

Говорят присмехулно за Глинска пред него, не крият враждебността си към нея — нима подобна откровеност не говори за доверие?…

Всичко това означаваше: „И ти, Панкратов, трябва да се държиш другояче. Сега си бит, втори път няма да се измъкнеш. Солц е далече, а ние сме близо, дръж се за нас. Младо и неопитно момче си, не си закален, затова сгреши, ние разбираме, на всеки може да се случи. Сега знаеш какво представлява Криворучко, бий го заедно с нас. Взаимно доверие се поражда само там, където има общи врагове. «Кажи ми кои са приятелите ти!» — това остаря! «Кажи ми кои са враговете ти и ще ти кажа кой си» — така стои въпросът сега!“

— Оплака ли ти се Криворучко? — попита Лозгачов.

Защо да си има работа с тях? Нали все пак не той, а те са победените, не на него, а на тях им натриха носовете. Да не забравят това.

— Защо ще се оплаква на мене, аз не съм партийна колегия. Лозгачов поощрително се засмя.

— Все пак сте другари по нещастие.

— „Другари“ ли? — насмешливо повтори Саша. — Но нали него още не са го възстановили.

В мрачния поглед на Баулин Саша почувствува желание да го предпази. Но този поглед само го предизвика. От какво го предпазва? Да не го изключат пак? Къси им са ръцете! Опариха се, а искат да изглеждат победители. Да знаеш, не Солц ти прости, прости ти партията. А понеже именно ние сме партията, значи ние сме ти простили… Не, другарчета, все още не представлявате цялата партия!

Лозгачов го погледна с подигравателно любопитство.

— Смяташ ли, че ще възстановят Криворучко?

— Мен ме възстановиха.

— Ти си друго, ти допусна грешка, а Криворучко е закоравял…

— Него навремето са го изключвали за политически грешки и пак са го възстановили, какво остава за общежитията…

— Охо, това е нещо ново — отпусна се в креслото и се втренчи в Саша Баулин, — по-рано ти не говореше такива неща.

— По-рано не ме питахте, а сега ме питате.

— По-рано ти се разграничаваше от Криворучко — продължи Баулин: — „Не знам, не го познавам, и две думи не сме разменили“.

— И сега повтарям: Не знам, не го познавам, и две думи не сме разменили.

— Така ли? — Гласът на Баулин прозвуча зловещо.

— Не си прав, Панкратов — намеси се Лозгачов, — партията трябва да прочиства редиците си…

Саша го прекъсна:

— Преди всичко от кариеристите.

— Кого имаш предвид? — навъси се Лозгачов.

— Кариеристите изобщо, никого конкретно.

— Не, ще прощаваш — Лозгачов поклати глава, — партията прочиства редиците си от идейно неустойчиви, от политически враждебни елементи, а ти разправяш: трябва преди всичко от кариеристите. Безспорно трябва. Но защо е това противопоставяне?

Монотонният фалшив глас на Лозгачов, неговото студено лице, тъпата ограниченост на назубрените му формулировки дразнеха Саша.

— Хайде да не си лепим етикетчета, другарю Лозгачов! Вече се поупражнявахте в тази дейност. Аз смятам така: един кариерист нанася на партията повече вреда, отколкото всички грешки на стария болшевик Криворучко. Криворучко ги е допускал и същевременно е милеел за делото на партията, а на кариериста са му скъпи само собствената му кожа и собственото му кресло.

Настъпи мълчание.

После Баулин бавно произнесе:

— Лошо резюмираш, Панкратов.

— Толкова мога аз — отговори Саша.

Те, разбира се, ще извъртят, ще изопачат думите му. Саша разбра това още щом затвори вратата на кабинета на Лозгачов.

Намери пред кого да говори откровено! Не че го е страх от тях. Но беше глупаво.

В аудиторията Саша седна на своето място, името му дори не бе зачеркнато от дневника. И все пак не му се вярваше, че всичко бе свършило. Цялата история със Солц му изглеждаше нереална. Реалното бе институтът, Баулин, Лозгачов, оклюманият Криворучко…

Пое за вкъщи с препълнения трамвай. Навън бързо се мръкваше — ранна, мрачна зимна вечер. Срещу него седеше раздърпан дребничък селянин с рядка рижава брадица, краищата на ушанката му висяха върху окъсаното кожухче. С грамадните си подшити валенки той стискаше чувал, друг чувал беше сложен на скамейката, неугледните селски чували, натъпкани с нещо твърдо и остро, пречеха на всички в тесния вагон. Той неспокойно се озърташе, питаше къде трябва да слезе, макар че кондукторката беше му обещала да го предупреди. Но в дълбините на неговия търсещ поглед Саша долавяше нещо сурово, дори жестоко. У дома си този плах селяк сигурно беше съвсем друг. Мисълта колко се променя човек в различни условия Саша си записа на корицата на тетрадката по мостове и пътни съоръжения, та вкъщи да я препише в дневника си, който ту започваше, ту изоставяше, но сега твърдо реши да си води.

13.

Късно вечерта, когато Саша вече си лягаше, неочаквано се обади Катя.

Както и преди, отначало слушалката мълчеше, после телефонът даде свободно и след малко отново иззвъня.

— Катя, ти ли си?

— Не ме ли позна? — Гласът й се чуваше отдалече, сякаш се обаждаше от извънградски автомат.

— Как да те позная, като мълчиш?

— Мълчала съм… Мога ли да се развикам тук? Как си?

— Живея, спомням си за тебе.

— Спомнял си… Малко ли момичета има?

— Разбягаха се моите момичета. Ти как си?

— Как, как… Маруся се е затъжила за тебе, спомняш ли си Маруся?… Влюбила се е в тебе, доведи го, вика, твоя черноокия.

— Аз съм готов. Кога ще идем?

— Ще идем… Виж го ти какво му се дощяло, аз съм омъжена жена.

— Омъжи ли се за твоя механик?

— Механик… Техник-механик, специалист по джобовете.

— Да не си си пийнала?

— Ти да си ме черпил случайно?

— Кога ще се видим?

— Че къде пък ще се видим? Трийсет градуса е, ще ти измръзнат карантиите.

— Ама нали Маруся ни чакала.

— Чака ни тя… Мъжът й пристигна. Добре де, ела на Девичка.

— А къде ще идем?

— Там, където няма да питаш „къде“…

— Значи утре на Девичка. В шест, в седем?

— Ха, как пък не съм хукнала в шест…

Ето че Катя се обади, върна се. И желанието, което винаги бе изпитвал към нея, отново го завладя, пък и не беше угасвало. Бяха се виждали през септември или през октомври, сега беше януари — четири месеца. Тя, разбира се, не се е омъжила, мъжът на Маруся не се е върнал и именно у Маруся ще идат утре, затова Катя бе заговорила за нея. Все със заобикалки говори, странно момиче!

Мислеше за нея в леглото и колкото повече мислеше, толкова повече я желаеше. Утре ще целува сухите й устни, ще я прегръща и тази мисъл дълго не го остави да заспи.

Звънецът, ясно прозвучал в антрето, веднага го събуди. Минаваше един, сигурно току-що беше задрямал. Звъненето се повтори настойчиво и уверено. Саша излезе в антрето по гащета и фланелка, свали верижката.

— Кой е?

— От домоуправлението.

Саша позна гласа на портиера Василий Петрович и завъртя ключа.

На вратата бе застанал Василий Петрович, зад него непознат младеж с палто и шапка и двама червеноармейци в шинели с малинови петлици. Като отмести отначало Василий Петрович, после Саша, младежът влезе в апартамента, единият червеноармеец остана на входа, другият последва Василий Петрович в кухнята и застана пред задния вход.

— Панкратов?

— Да.

— Александър Павлович?

— Да.

Без да откъсва от Саша напрегнат поглед, младежът му подаде заповед за обиск и арестуване на гражданина Александър Павлович Панкратов, постоянно местожителство Арбат…

Влязоха в стаята на Саша.

— Документите!

Саша извади от джоба на сакото си, метнато на облегалката на един стол, паспорта и студентската си карта. Младежът внимателно ги прегледа и ги остави на края на масата.

— Оръжие?

— Нямам оръжие.

Младежът кимна към вратата на стаята на майка му.

— Кой е там?

— Стаята на майка ми.

— Събудете я.

Саша си обу панталона, облече ризата, обу си чорапите и обувките. Оперативният работник стоеше с палтото и шапката, докато чакаше Саша да се облече. Саша стана, отвори вратата внимателно, за да не събуди отведнъж майка си, да не я уплаши.

Майка му седеше на леглото прегърбена, придържайки нощницата на гърдите си, бялата коса падаше върху челото и очите й и тя се взираше с кос, неподвижен поглед в оперативния работник, който влезе след Саша.

— Мамо, не се тревожи… Ще правят обиск при мен. Това е недоразумение. Всичко ще се изясни. Лежи си спокойно.

Косо, изпод вежди, тя се взираше покрай Саша в онзи, непознатия, застанал на вратата.

— Хайде, мамичко, нали ти казах, това е недоразумение, успокой се, моля ти се, лежи си.

На връщане към своята стая той понечи да затвори вратата, но оперативният работник я задържа с ръка: вратата трябвало да остане отворена. Оперативният работник е просто технически изпълнител, безполезно беше да спори и протестира. Трябваше да бъде уверен, весел, само така можеше да успокои майка си.

— Какво смятате да търсите, може би сам ще ви го дам?

Оперативният работник свали палтото, шапката си, окачи ги в ъгъла. Беше облечен в тъмносин костюм и тъмна риза с вратовръзка, обикновен младеж, започнал да напълнява, такива често можеш да видиш в канцелариите.

На бюрото бяха натрупани институтски тетрадки, конспекти, учебници. Оперативният работник ги вземаше, прелистваше, хвърляше по един поглед върху страниците и ги нареждаше на спретната купчинка.

Вниманието му привлече изречението, което си бе записал днес. Саша на тетрадката по мостове и пътни съоръжения: „Селянин й трамвая, объркан, жалък, а вкъщи властен и деспотичен!“

Тетрадката бе поставена до паспорта и студентската карта.

В чекмеджетата на бюрото имаше документи, снимки, писма. Оперативният работник се интересуваше не от съдържанието на писмата, а от кого са написани. И ако не можеше да разчете подписа, питаше. Саша отговаряше кратко. Оперативният работник отделяше писмата вдясно, те не му трябваха. Актовете за раждане, дипломата от гимназията, документите от работата му и другите документи си останаха на мястото, комсомолската и профсъюзната книжка бяха поставени вляво.

— Защо вземате комсомолската ми книжка?

— Засега нищо не вземам.

Детските и училищните снимки също не привлякоха вниманието му, интересуваха го само онези, на които имаше възрастни. И той отново питаше: кой е този, ами този?

Майка му стана. Саша чу скърцането на леглото, тътренето на чехлите, тропването на вратичката на гардероба, където беше окачен пеньоарът й. Но тя излезе не по пеньоар, а с рокля, набързо облечена върху нощницата. С нажалена усмивка тя приближи до Саша, прокара трепереща ръка по косата му.

— Гражданко, останете в стаята си — каза оперативният работник.

В гласа му прозвуча служебната категоричност, която винаги я плашеше, беше направила нещо, което можеше да навреди на сина й. Софя Александровна уплашено, начесто и ситно закима.

— А защо не ни наредите всички да легнем на пода? — иронично се позасмя Саша.

Както преглеждаше книгите на рафта, оперативният работник учудено се поизвърна и нищо не каза.

— Постой оттатък — каза Саша на майка си.

Майка му още по начесто закима и като погледна със страх широкия гръб на оперативния работник, се прибра в стаята си.

Знаят ли те за Солц? Не знаят, инак нямаше да посмеят да дойдат. Някакво зъбно колелце в машината не се е завъртяло. Как да не те е яд? Това недоразумение ще усложни много неща.

Оперативният работник му нареди да отвори шкафа, да извади всичко от джобовете на сакото си, там беше тефтерчето му с адресите и телефоните, то също бе заделено на бюрото. За да провери дали е огледал всичко, оперативният работник обгърна с поглед стаята, видя зад дивана един куфар, нареди му да го отвори — куфарът беше празен. Този човек изпълнява задълженията си, той е усърден и добросъвестен чиновник. Ако Саша беше на негово място, ако партията го пратеше в органите на ГПУ, ако му възложеха да направи обиск, да арестува някого, той щеше да свърши всичко точно така, макар човекът, при когото са го пратили, да не е виновен в нищо — в такава работа грешките са неизбежни. Трябва да надвие личната си обида, той ще докаже невинността си, както я доказа в ЦКК. Затова нека човекът си върши работата.

— Да идем в другата стая.

Майка му се бе облакътила на капака на скрина, свряла ръце в бялата си коса, косо поглеждаше вратата.

— Другарят иска да огледа твоята стая. Ти седни, мамо.

Но тя остана в същата поза и само малко се отдръпна, когато оперативният работник приближи.

На скрина бяха поставени снимките на Саша, на Марк, на сестрите на майка му.

— Кой е този?

— Брат ми, Марк Александрович Рязанов.

Нека знае, че брат й е прочутият Рязанов, Саша е негов племенник, тя през цялото време бе мислила как да каже това, тогава те ще прекратят обиска и няма да арестуват Саша. Цялата страна познава Марк, познава го и Сталин. И с жална усмивка додаде:

— А това е Сашенка като малък.

Оперативният работник се намръщи, взе снимката на Марк, освободи я от рамката и я погледна откъм гърба — нямаше никакъв надпис. И върна всичко на скрина: снимката, рамката, стъклото, картона. Софя Александровна се отпусна в креслото и изстена, като захлупи лицето си с ръце.

Оперативният работник ровеше из извадените чекмеджета на скрина. Бельото излъчваше свежа миризма на пране, то миришеше така, когато майката застилаше дивана на Саша.

— Нали обискирате мен — каза Саша.

— Вие сте едно семейство — отговори оперативният работник.

Върнаха се в стаята на Саша. След тях излезе Софя Александровна — обискът беше свършил и не я накараха да се прибере. Мисълта, че ще отведат Саша, я извади от вцепенението, тя се залута, не знаеше какво да прави: ту приближаваше до Саша, ту следеше с поглед оперативния работник. Той пишеше на бюрото протокола от обиска. На еди коя си дата у еди кого си във връзка със заповед номер еди кой си… Иззет е паспорт, номера му; профсъюзна книжка, номера й; комсомолска книжка, номера; студентска карта, номера; тефтерче. Подържа тетрадката „Мостове и пътни съоръжения“ и я остави настрана, реши да не я взема.

После попита:

— Къде мога да си измия ръцете? Софя Александровна се засуети.

— Заповядайте, ще ви покажа.

Трескаво затропа с чекмеджетата на скрина, взе чиста кърпа и докато оперативният работник си миеше ръцете, стоя на вратата на банята с кърпата в ръка, подаде му я с жална, угодлива усмивка: може би там този човек ще облекчи участта на сина й.

Оперативният работник си избърса ръцете, излезе в антрето, обади се по телефона, каза нещо неразбираемо, условно, само една дума изрече ясно — Арбат. После затвори телефона и поспря, опрян на вратата с безучастния израз на човек, който си е свършил работата. Червеноармеецът до вратата бе застанал в стойка „свободно“ и вторият червеноармеец се върна в кухнята, сега и главният, и задният вход бяха свободни, портиерът Василий Петрович си беше отишъл. И макар никой да не бе казал на съседите, че обискът е приключил, в антрето излязоха Михаил Юриевич и Галя.

Майката събираше багажа на Саша, ръцете й трепереха.

— Сложете дебели чорапи — каза оперативният работник.

— Вероятно трябва да вземе нещо за ядене — учтиво се обади Михаил Юриевич.

— Пари — каза оперативният работник.

— Ах, дявол да го вземе, цигарите ми са свършили — сети се Саша.

— Сега ще взема от моя.

Галя изнесе пакет „Бокс“.

— Саша, имате ли пари? — попита Михаил Юриевич.

— Имам малко.

Саша порови в джобовете си.

— Десет рубли.

— Достатъчни са — каза оперативният работник.

— Там в лавката е евтино — поясни червеноармеецът.

Всичко беше мирно и тихо, сякаш Саша заминаваше по работа за непознат град, на север или на юг, та затова го съветват какво да си вземе.

Оперативният работник пушеше цигара, подпрян на вратата, единият червеноармеец разговаряше с Галя, вторият беше приклекнал и също пушеше. Михаил Юриевич окуражаващо се усмихваше на Саша и Саша се усмихваше, чувствуваше, че усмивката му е насилена, но другояче не можеше.

— Сашенка, виж какво ти сложих — Софя Александровна с треперещи ръце разтвори вързопчето, — ето сапуна, праха за зъби, четката, кърпата, бръснача…

— Бръснач не слагайте — предупреди оперативният работник.

— Извинете — тя извади бръснача, — ето чорапи, чифт бельо, носни кърпи…

Гласът й трепереше.

— Ето гребен, ето… шалчето ти… шалчето…

Думите й преминаха в ридания, тя изнемогваше, умираше, докато докосваше тези вещи, вещите на нейното момче, което й отнемат, което отвеждат в затвора. Софя Александровна рухна в креслото, ридания разтърсваха дребничкото й пълно тяло.

— Ама успокойте се, всичко ще се уреди — говореше й Галя и я галеше по рамото, — ето и на Алмазови взеха сина, подържаха го, па го пуснаха. Защо ще плачете, и това се случва.

А тя трепереше и тихичко нареждаше:

— Това е краят, краят, краят…

Оперативният работник погледна часовника си.

— Обличайте се!

Хвърли фаса, стегна се, навъси се. Часовите също се изопнаха, отново поемаха задълженията си. Вече не даваха съвети, застанаха с пушки при нозе, готови за конвоирането. Оперативният работник направи с ръка жест, който предлагаше на Михаил Юриевич и Галя да се отдръпнат от пътя, по който сега ще преведат арестувания.

Саша си облече палтото, сложи си калпака, взе вързопчето.

Единият червеноармеец несръчно се мъчеше със секретната ключалка и най сетне отвори входната врата. Този звук стигна до Софя Александровна — тя го очакваше и се страхуваше от него. Изтича в антрето, видя Саша с палтото и калпака, притисна се до него, трепереше и се давеше в ридания.

Михаил Юриевич меко я прихвана за раменете.

— Софя Александровна, недейте така, хайде недейте.

Саша целуна майка си по главата, по разрешената бяла коса. Михаил Юриевич и Галя я придържаха, тя ридаеше и се мяташе в ръцете им.

Саша излезе от къщи.

Колата ги чакаше наблизо. Саша седна на задната седалка, от двете му страни се наместиха оперативният работник и конвоирът, вторият конвоир седна до шофьора. Мълчаливо пропътуваха няколко московски улици. Саша само не можа да разбере от коя страна пристигнаха до затвора. Отвориха се високите железни врати, пуснаха колата в дългия тесен покрит двор. Първи слязоха конвоирите, после Саша и накрая — оперативният работник. Колата веднага потегли. Въведоха Саша в огромно ниско празно помещение със сводове, гигантска маза без мебели, нито пейки, нито маси, миришеща на хлорна вар, с олющени стени и протрит от безброй крака циментов под. Саша се сети, че това е приемник разпределител, оттук арестуваните се разпращат по килиите, формират се групи за заминаване в други градове — тук бе входната и изходна врата на затвора, нейният последен етап. Сега разпределителят бе пуст.

Оперативният работник и конвоирите вече не следяха всяко движение на Саша — оттук не можеш избяга. Те благополучно бяха завършили своята акция, бяха довели арестувания, вече не отговаряха за него.

— Постойте тук — нареди оперативният работник и излезе.

Конвоирите също отидоха в караулното помещение; от отворената врата лъхна миризма на мокро шинелено сукно и войнишка зелева супа.

Саша стоеше до стената, беше пуснал вързопчето до краката си. Никой не го пазеше, не го следеше — паузата между приключването на акцията по арестуването и началото на затворническия живот. Но именно в тези минути, предоставен на себе си, той почувствува, че в него вече живее съзнанието за новото му положение. Дори крачка да направи, ще го спрат, ще му заповядат да стои, където е стоял, ще бъде принуден да се подчини, а това още повече ще го унижи. И не бива да дава повод за това. Само така ще може да запази достойнството си, достойнството на съветски човек, погрешка попаднал тук.

Мина един военен с две квадратчета на петлиците и в движение, без да го погледне, каза:

— Елате!

Саша вдигна вързопчето си и тръгна, вече без да изпитва нищо друго освен любопитство.

Още зад първия свод беше поставено малко канцеларско бюро. Военният седна, извади бланка. Фамилно? Име? Бащино? Година на раждане? Особени белези? Татуировки? Белези от рани? От изгаряния? Бенки?… Записа цвета на очите и косата му… Подаде му нещо като тампон за печати. Саша постави на бланката отпечатъците от пръстите си. Описа вещите: палто, шапка, обуща, пуловер, панталон, сако, риза.

— Парите!

Той преброи парите, записа цифрата в бланката, даде му да се подпише и прибра всичко в чекмеджето.

— Ще ви донесат квитанцията. — Той посочи вратата. — Идете там!

В стайчето очакваше Саша разплут, сънен дебелак с цивилни дрехи.

— Събличайте се!

Саша си свали палтото и калпака.

— Обущата!

Саша събу обущата и остана по чорапи.

— Извадете връзките.

Дебелакът сложи връзките на обущата на масата и му посочи ъгъла.

— Застанете там!

В ъгъла бе поставена летва с деления за измерване на ръста. Дебелакът намести върху главата на Саша плъзгача и силно, за да го чуе онзи зад стената, произнесе:

— Сто шейсет и седем!

После опипа палтото и калпака на Саша, разпори с ножче хастара, порови вътре, сложи ги на дървената пейка, кимна към костюма.

— Свалете го!

Саша свали сакото.

— Всичко съблечете!

Саша остана по гащета и фланелка.

Дебелакът опипа панталона и сакото, разпра хастара му, разпра маншетите на панталона, извади колана, сложи го до връзките от обущата, а сакото и панталона хвърли на пейката.

— Отворете си устата!

Приближи до Саша съненото си лице, огледа устата му, изтегли устните, погледна дали нещо не е скрито зад устните или между зъбите. После кимна към фланелката и гащетата.

— Съблечете ги!

Дебелакът търсеше татуировки, белези, следи от изгаряния или рани, но не намери.

— Обърнете се!

Саша почувствува по бедрата си студено докосване на пръсти.

— Обличайте се!

После, като крепеше панталона си без колан и шляпаше с разхлабените си обуща, Саша, придружен от конвоира, вървя по къси коридори, качва се и слиза по стълбища, обвити в метална мрежа, конвоирът тракаше с ключа по металните перила, скърцаха ключалки, наоколо имаше само мъртви килии и мъртви метални врати.

В един коридор спряха. Надзирателят, който ги очакваше, отвори една килия. Саша влезе. Вратата се затвори.

14.

Както бе настоял Сталин, запалиха четвъртата висока пещ предсрочно, на трийсети ноември в седем часа вечерта, при трийсет и пет градуса под нулата. Марк Александрович можеше да замине само след като се увереше, че с нея няма да се повтори катастрофата, станала с първата висока пещ, също запалена в големи студове. Затова изостана от областната делегация и тръгна за Москва на двайсети януари.

Служебният вагон вече беше закачен за локомотива, снегоринът беше заминал напред. Вятърът свиреше, намиташе преспи и люлееше редките мъждиви фенери — гарата и градът имаха ограничен лимит за електроенергия, тя трябваше на завода, където се лееше металът.

В мъничкото здание на гарата около кахлената печка се бяха събрали служители от заводоуправлението, пристигнали да съгласуват въпроси, които се подготвят дълго преди заминаването на началството за Москва, но се приключват в последната минута. След Марк Александрович те се качиха във вагона с мокрите си валенки, с галошите, с отрупаните със сняг калпаци и яки, та ядосаха шафнера: всичко е излъскал както винаги, когато пътува шефът, затоплил е хубавичко, а те се отръскват, цапат, пушат.

Марк Александрович си съблече шубата, свали калпака и въпреки това му беше горещо, особено на краката в плъстените валенки. Крушките горяха колебливо, но ярко. Той бързо разглеждаше документите и се убеждаваше, че всичко, което му е нужно за Москва, е налице. В тезисите на ЦК за пръв път бе посочен срокът за завършване строителството на завода — 1937 година. И планът за производство на чугун бе намален от двайсет и два милиона тона на осемнайсет — бе победил реалистичният подход. Значи бе дошло време с пълен глас да поиска онова, което едва до вчера се искаше полугласно: жилища, механизация, социални и битови учреждения.

— Влакът потегля, Марк Александрович — докладва появилият се на вратата началник-гара.

Шафнерът, облечен в черно униформено палто и с черна ушанка, обиколи вагона с фенер в ръката, мрачно мърморейки:

— Потегляме, граждани, потегляме.

Изпращачите заслизаха от вагона. Нахлу струя студен въздух. Шафнерът избута с крак снега, полепнал по прага, и затвори вратата. Чу се железничарска свирка, отговори й свирката на локомотива, вагонът трепна и с клатушкане затрака по стиковете на релсите.

Марк Александрович си събу валенките, извади от куфара домашни чехли, с удоволствие се разтъпка с тях, раздвижи краката си. После отиде до прозореца и дръпна перденцето.

Малкият влак се движеше през заснежената степ, заобиколи хълма, на който се издигаше градът, огрян от пламъците на високите и мартеновите пещи. Преди четири годините бяха дошли на голо място, а сега тук имаше двеста хиляди население, завод на световно равнище, гигант, вече дал на страната един милион тона чугун, стотици хиляди тона стомана, три милиона тона руда. Марк Александрович не се отдаваше на спомени, нямаше време, едва успяваше да мисли за това, за което трябваше да мисли в момента. Предстоеше конгрес и мисълта му се връщаше към Ломинадзе, който вече бе заминал за Москва с областната делегация.

За политически грешки Ломинадзе, член на ЦК, бе свален от всички високи постове и изпратен при тях като секретар на градския комитет, а на практика — като секретар на партийния комитет на завода, защото градът фактически беше заводът. Връстник на Марк Александрович, макар и с малко по-дълъг партиен стаж — Рязанов беше партиен член от деветнайсета, а Ломинадзе от седемнайсета — беше си създал име на голям политик, умен и тактичен, с размах и воля. Но ако на конгреса се поведе борба срещу бившите опозиционери, значи ще пострада и Ломинадзе, тогава може и заводът да пострада. Металът е важен, но политиката е още по-важна.

Преценявайки обстановката, Марк Александрович засега стигаше до мисълта, че конгресът ще мине спокойно, за това говореше самият му девиз — конгрес на победителите. Трите предишни конгреса бяха преминали под знака на борбата и бе дошло време да се демонстрира единството и сплотеността на партията около новото ръководство. И все пак трябваше да бъдат готови за всякакви изненади.

Във времената, когато не му даваха отделен вагон и той пътуваше до Москва с товарен, на платформата, на покрива, с шинел и торба на гърба, и през ум не му минаваше да се опасява от нещо. Сега от него зависят съдбите на стотици хиляди хора, има власт, твърдо вярва в правилността на партийната линия, не се присъединява и не се е присъединявал към никакви опозиционни групи, Серго го обича и Сталин го цени, но именно сега трябва да претегля всичко, трябва да очаква усложнения само защото преди година за секретар на техния градски комитет изпратиха Ломинадзе, който навремето си допуснал грешки, с които нито Марк Александрович, нито възглавяваният от него колектив имат нещо общо.

И това неочаквано и нелепо арестуване на Саша… Когато получи писмото от сестра си, обзе го мъчително чувство на тъга и безизходност. Но нали той не знае как се е случило. Инцидентът с преподавателя по счетоводна отчетност не е основание за арестуване, още повече че Солц е възстановил Саша. Причините по-скоро се крият в онова, което Саша тогава, оная нощ му бе говорил: нескромността на Сталин, писмото на Ленин… Той е чел писмото на Ленин? Къде, кога, кой му го е дал? Нескромността на Сталин… Само на него ли е говорил за това? На кого друг? Дали изказваше свои мисли, или внушения от някого? От кого? Той има право да знае всичко, става дума за неговия племенник, има право да разчита на внимателно и обективно разследване.

В Свердловск го посрещна представителят на завода при областния изпълком Киржак. Бързият влак Владивосток — Москва, на който трябваше да се прехвърли Марк Александрович, закъснявал, тъй че началник гарата направо от перона го поведе през гарата към стаята за членове на правителството и за други високопоставени лица.

Бюфетчийката донесе чай и сандвичи. Киржак, дребничък, нервен, суетлив, му докладва за състоянието на работата: доставките били нередовни, транспортът не достигал, фондовете били нереални, Счетоводството правело спънки, областните организации почти не помагали. Марк Александрович беше свикнал с обидения му тон, с него Киржак компенсираше недостатъчната си пробивна сила. Щом свърши с Киржак, Марк Александрович излезе на гарата. Пътечките в чакалнята бяха задръстени с бохчи, чували, сандъчета. На пода, по пейките седяха и лежаха хора, трупаха се на опашки пред касите, край големите бойлери, от които си наливаха гореща вода за чай, повечето бяха жени и деца. И всичко това — миришещо на овчи кожи, обуто с цървули, несвикнало с промени и пътуване, беше селото с неговата плахост, тъжна нищета и затънтеност, селската Русия, раздвижена, изместена от земята.

За Марк Александрович това не беше нещо ново, така е по всички пътища в страната. Маси хора с бохчи и чували, с жените и децата си идват и в неговия завод. И бараките на завода са просмукани от същата остра, кисела, потна, овчо-чесънова миризма. Такива са безпощадните закони на историята, такъв е законът на индустриализацията. Това е краят на старото село, диво, кално, полусляпо, съдрано и неуко, краят на собственическото начало. Сега се твори нова история. И всичко старо се руши с болка и загуби.

Международният вагон, в който пътуваше Марк Александрович, беше полупразен, в купето Марк Александрович седна да поработи и едва когато започна да се мръква, към три часа, излезе в коридора.

Килимените пътечки смекчаваха равномерното тракане на колелата. Вратите на купетата бяха затворени, освен една, откъдето се чуваха гласовете на мъж и жена, разговарящи на френски.

После жената излезе в коридора и щом видя Марк Александрович, смутено се усмихна. Тя се смути, помисли си Марк Александрович, защото не бе очаквала да срещне някого в пустия коридор. Излязла е по пеньоар и чехли, не е вчесана, отива до тоалетната и я вижда непознат руснак, когото тя не е срещала преди тук: Марк Александрович се бе качил, когато те са спели. Жената изглеждаше на около трийсет и пет години, беше висока, с големи рогови очила. На връщане от тоалетната тя пак се усмихна и когато влезе в купето, затвори вратата след себе си.

После вратата се отвори, в коридора излезе мъж, също едър, снажен, приличаше на Луначарски. Марк Александрович веднага позна известен белгийски социалдемократ, един от лидерите на Втория интернационал. Преди около месец във вестниците се бе мярнало съобщението, че през Съветския съюз и Китай е отпътувал за Япония, за да изнася там лекции. Още тогава Марк Александрович си бе помислил, че това съобщение говори за нови контакти, естествени и разумни в днешната международна обстановка.

Помежду им бързо се завърза разговор, както става между спътници, на които предстои дълъг път. Марк Александрович добре знаеше английски, а френски достатъчно, за да се разберат. В коридора излезе и съпругата на белгиеца със сива вълнена пола и пуловер, подчертаващ едрия й бюст. Усмивката й този път изразяваше приятна изненада от факта, че бяха срещнали спътник, който говори френски.

Разговаряха за руската зима, за огромните разстояния в Русия, за трудностите на съобщенията и придвижването. В Токио и Осака било топло, в Нагасаки горещо, а тук — студено. Очевидно студът държи бодър руснака. Белгиецът се оплака, че когато минавали през Сибир и Урал, не можал да види прочутия Кузбас, прочутия Магнитострой. От прозореца на влака се виждал само прочутият руски сняг. Искало му се да види руския експеримент, добави той и с усмивка се извини за баналността на израза.

Той донесе от купето днешния брой на „Правда“ с картата на най-големите строежи на втората петилетка, публикувана по случай конгреса. Строежите бяха обозначени е пещи, камиони, трактори, комбайни, локомотиви, вагони, автомобилни гуми, хидроцентрали… Марк Александрович обясни: топовете плат означават текстилни комбинати, буците захар — захарни заводи, ей тези кръгчета са лагери. Белгиецът одобрително се смееше, но отбеляза, че тази грандиозна програма е изпълнима само за сметка на други отрасли на икономиката, преди всичко за сметка на селското стопанство.

Марк Александрович бе чувал тези меншевишки аргументи. В Русия се извършва втора революция, а този охранен, солиден господин, този лустросан парламентски политик не я разбира, тъй както не бе разбрал и първата революция.

Марк Александрович премълча — не искаше да подхваща политическа дискусия. Много пъти бе ходил в чужбина, беше свикнал да общува с чужденци, но избягваше политическите разговори с тях; никой на никого нищо не може да докаже. И сега се въздържа от съблазънта да разговаря с известния политик. Но не искаше събеседникът му да сметне, че той се страхува от спор с него. В този смисъл Марк Александрович беше самолюбие и не беше свикнал да се оттегля победен от арената. Затова, споделяйки впечатленията си от Съединените щати, където бе работил две години в стоманолеярен завод, Марк Александрович разказа една смешна сценка, която бе видял в Ню Йорк.

От една църква излезе немощна старица в старомодна черна рокля до петите и с черна шапка, увенчана с някакво подобие на птиче гнездо. За лакътя я крепеше младо момиче, явно нейна внучка или може би дори правнучка. Тя внимателно водеше баба си по стъпалата, а когато стигнаха до спрелия до тротоара пакард, грижливо я настани вътре, нежно я целуна и затвори вратата. А бабичката, едва стигнала до колата, щом се озова зад волана, включи мотора. Пакардът сякаш подрипна от мястото си, полетя напред.

Марк Александрович не коментира случката, просто я разказа, като добродушно си смучеше лулата, но я вмъкна на такова място в разговора, че умният му събеседник не можеше да не схване алегорията — отживял времето си социален строй, въоръжен с най-нова техника, ето това е Америка. Белгиецът оцени такта на Марк Александрович, който тъй дипломатично му бе посочил нивото, на което е свикнал да разговаря. Марк Александрович обичаше да блесне пред чужденците с ерудиция, с остроумие, с широта и свобода на възгледите, смяташе, че именно така трябва да се държи човек, натоварен в страната си със сила и власт.

Съпругата на белгиеца не схвана алегорията. Но сценката, разказана от Марк Александрович, й се видя комична и тя дълго се смя.

От гарата Марк Александрович отиде на „Садово-Каретная“, в Третия дом на Съветите. Залата, където работеше организационната комисия, беше празна, всички делегати бяха пристигнали, но дежурните бяха на местата си. Марк Александрович се регистрира, получи мандата си, резервацията за хотела, купоните за хранене, бележник „Делегат на 17-ия конгрес на ВКП (б)“. Навлизаше в познатата атмосфера на партийния конгрес с неговия твърдо установен ред, регламент, дисциплина, на които трябва и е приятно да се подчиняваш, превключваше мислите си към нещо по-важно и висше от онова, с което живееше вчера, отърсвайки се от бремето на делничните грижи — чувство, напомнящо преживяванията на стар войник, отново призован в частта си.

В хотела го настаниха в стая с още двама. Легло, нощно шкафче — повече не му трябваше. Марк Александрович знаеше, че сред делегатите ще види много стари другари, няколко вече бе срещнал във вестибюла. Те бяха радостни, възбудени и като ги гледаше, Марк Александрович още повече се изпълни със съзнанието за стабилността и правилността на всичко, което се вършеше. Има партия, има партийни кадри, зрели, проверени, закалени, знаещи как и накъде да водят делото. Фактът, че те подкрепят Сталин, говори само за тяхната сила. Тези хора, честни, самоотвержени, справедливи, никога няма да допуснат беззаконие. Това, което се е случило със Саша, е нелепост. Той получи последното писмо на Соня преди десет дена. Може пък вече да са пуснали Саша?

Обади се на сестра си. Още от първия звук на гласа й разбра, че нищо не се е променило.

— Ще дойдеш ли? — попита Софя Александровна.

Сега не му се ходеше до Арбат. Късно беше, нямаше кола, в съседната стая го чакаха приятелите. Но ако не тръгнеше сега, не се знае кога щеше да успее да отскочи.

— Ако не си легнеш, след час, час и половина ще бъда при тебе.

— Че то аз сега спя ли?…

Посещението у сестра му потисна Марк Александрович. Тя разговаряше с него раболепно, трескаво търсеше някакви хартишки, разглаждаше ги с треперещи пръсти, гледаше го с надежда, смесена със страх тази минута той беше за нея не брат, а един от силните на деня: може да помогне на сина й, а може и да не помогне, може да го спаси, но може и да не го спаси. Страданието бе изострило нейната наблюдателност, тя разбираше, че този проблем му е неприятен, той иска да прецени всички обстоятелства, докато за нея не съществуват никакви други обстоятелства, освен едно — Саша е в затвора.

Марк Александрович отново изпадна в мъчителното и потискано състояние на безизходност, усети тъпите болки в тила си. Той обича Соня, обича Саша. Но не може да дава празни обещания. Опитен човек е. Комунист.

— Още утре ще се заема. Ако Саша не е виновен, ще го пуснат.

Тя го загледа уплашено и объркано.

— Саша да е виновен… Допускаш ли?

Жесток е с нея. Но тя трябва да бъде подготвена за всичко. Инак ударът после ще бъде още по-тежък.

— Обвиняват го в нещо… Няма да замина от Москва, докато не изясня в какво именно…

Марк Александрович отиде при Будягин. Заради него Будягин бе изпаднал в двусмислено положение — беше ходатайствувал за човек, който сега е арестуван.

Будягин беше мрачен, нито веднъж не отвори дума за конгреса, вършеше си работата както винаги делнично. Може да беше обиден, дето не бе избран за делегат? Но той беше делегат със съвещателен глас, както и много други членове на ЦК и ЦКК, това никак не е обидно, такъв е редът открай време. Може би за него конгресът не е празник, а още по-тежка, главоболна работа? И все пак… Днес у него се чувствуваше особена потиснатост, съсредоточеност, неприветливост.

— Знаете ли за моя племенник? — попита Марк Александрович.

— Знам.

— Като се обърнах тогава към вас, изобщо не очаквах подобно развитие на събитията.

— Естествено — отговори Будягин спокойно, изтъквайки, че няма претенции към него.

— Той ми е племенник — продължи Марк Александрович — и аз имам право на информация.

Будягин мълчеше. Седеше с лакти на бюрото, със събраните длани подпираше брадичката си и гледаше Марк Александрович.

— На конгреса ще опитам да поговоря с Ягода или с Березин — каза Марк Александрович и така приключи разговора, който Будягин явно не поддържаше.

Но Будягин каза:

— Те са знаели, че той ти е племенник.

Марк Александрович втренчено погледна Будягин.

— Какво искате да кажете?

— Разбрали са, че ще се намесиш. Предвидили са този факт. — И с някакъв странен израз на лицето добави: — Саша не е случайност.

Изрече тези думи със същия тон, с който предишния път бе казал, че Черняк вече не е секретар на районния комитет. Но тогава беше съобщение, а сега — покана за разговор.

Нима се готви нещо на конгреса? Но какво? Група, фракция, вербуване на съмишленици и гласове? Пак ли има груповщина в ръководството? Но с кого искат да го сменят? Старите лидери са компрометирани. Нови ли има? Кои именно?… Подобна идея е обречена на провал, партията няма да я подкрепи, Сталин е олицетворение на нейната линия, на нейната политика.

За твърде сериозни неща разговарят с Будягин, твърде сериозни последствия може да има срещата им, за да оставят макар и най-малък намек за недоизказаност, за неяснота в позициите си.

— Не мисля, че в арестуването на Саша трябва да се влага толкова дълбок смисъл. Случайностите не са причина за толкова сериозни изводи — твърдо изрече Марк Александрович.

Той отправи към Будягин открит, ясен, непримирим поглед. Жалко. Добър комунист, израсъл в работническа среда, голям държавен деец. Но бе живял дълги години в чужбина, откъснал се бе от страната си, не знаеше основното сега в живота на народа, в живота на партията, в неговия живот, на Марк Александрович… Отдръпват се, правят погрешни стъпки, губят ума и дума пред необичайността на времето, пред жертвите, които то иска.

— Партията не е сляпа, Иван Григориевич, вие знаете това не по-зле от мен.

Той се вглеждаше в Будягин. С него са свързани младостта му, Гражданската война, всичко най-скъпо и незабравимо. Но сега най-важното е неговият град на хълма, огрян от пламъка на високите и мартеновите пещи. Това е днешната революция. Тя продължава и ще продължава дори ако от нея се отдръпне Будягин, както се отдръпнаха други.

Марк Александрович вече не мислеше какво ще му отговори Иван Григориевич. Всичко, което той може да каже сега, ще е дребно, незначително. И затова гласът на Будягин прозвуча за него глухо, отдалече, той почти не чу думите, чиято горчивина стигна до съзнанието му много, много по-късно…

— Тикаме в затвора комсомолци — каза Будягин.

Вестибюлите на големия Кремълски дворец, широкото мраморно стълбище, водещо нагоре, фоайето пред заседателната зала бяха изпълнени е делегати. Те стояха на групи, разхождаха се, подвикваха си, трупаха се около масичките, където им даваха материалите на конгреса.

Марк Александрович също получи материалите, и него го извикаха — колегите от делегацията на Донбас, където бе работил по-рано. После дръннаха звънците, всички поеха към залата. Тя беше преустроена, имаше нова голяма галерия за гости, всичко беше ново, свежо, миришеше на дърво и боя. Както писаха на другия ден във вестника: „Залата е станала по-строга и същевременно величествено опростена. Премахната е безвкусната пищност на позлатата, изчезнали са колоните, гербовете, регалиите — боклукът на няколко епохи е изметен от тези стени. Станало е просторно и светло.“

Местата, определени за тяхната делегация, бяха на четвъртия и петия ред точно срещу трибуната. До нея бяха застанали Каганович, Орджоникидзе, Ворошилов, Косиор, Постишев, Микоян, Максим Горки. На стъпалата седеше Калинин, бързо пишеше нещо в бележника си и току поглеждаше към залата през селяшките си очилца с телени рамки.

Аплодисментите, с които делегатите приветствуваха появяването на Молотов в президиума, избухнаха с нова, още по-голяма сила — отстрани излезе Сталин. Аплодисментите нарастваха, смесваха се с тракането на седалките и поставките за писане, всички станаха, някой отгоре извика: „Да живее другарят Сталин! Ура!…“ Всички завикаха: „Ура! Да живее великият щаб на болшевизма! Ура! Да живее великият вожд на световния пролетариат! Ура! Ура! Ура!“

Овациите за Сталин се повториха няколко пъти… Когато Молотов назова името му: „Около вожда и организатора на нашите победи, другаря Сталин…“ В края на речта му… „Начело с другаря Сталин — напред, към нови победи…“ После, когато Хрушчов предлагаше състава на президиума… И най сетне най-продължителната овация — когато председателят обяви: „Има думата другарят Сталин.“

Като всички, и Марк Александрович ставаше, ръкопляскаше, викаше „ура!“. С куртка военен образец, но по-светла от куртките на другите членове на президиума, Сталин бе застанал на трибуната, прехвърляше листовете, спокойно изчакваше да свършат овациите. Изглеждаше, сякаш възприема аплодисментите като адресирани не до него, а до онова, което той олицетворява — до великите победи на страната и партията, и самият той ръкопляскаше на този условен Сталин. Фактът, че Сталин разбира това и дори иронично го отбелязва в доклада: „Нали изпратихме поздрави до другаря Сталин — какво още искате от нас“, създаваше усещане за близост и разбирателство между него и хората, които възторжено го бяха приветствували.

— Докато на Петнайсетия конгрес — каза Сталин — все още се налагаше да доказваме правилността на партийната линия и да водим борба с известните антиленински групировки… то на този конгрес няма нужда нищо да доказваме, пък май няма и с кого да се борим. Всички виждат, че линията на партията победи.

Тези думи потвърждаваха прогнозата на Марк Александрович, че конгресът Ще мине спокойно, няма да се появят усложнения заради Ломинадзе. Сталин сам се стреми към сплотеност. Борбата е приключена, трябва да изчезнат и свързаните с нея крайности. И тези кратки парадни речи също ще изчезнат. Мислите на Марк Александрович намериха потвърждение и във факта, че Сталин се отказа от заключително слово:

— Другари! Разискванията на конгреса показаха пълното единство във възгледите на нашите партийни ръководители, може да се каже, по всички въпроси на партийната политика. Както знаете, нямаше никакви възражения срещу отчетния доклад. С една дума прояви се необичайната идейно политическа и организационна сплотеност на редиците на нашата партия. Пита се необходимо ли е след всичко това заключително слово? Аз мисля, че не е необходимо. Затова разрешете ми да се откажа от заключително слово.

Ломинадзе се бе изказал почти веднага след доклада на Сталин, после се изказаха и другите някогашни опозиционери: Риков, Бухарин, Томски, Зиновиев, Каменев, Пятаков, Преображенски, Радек. Това бяха не разкаяни като на Шестнайсетия конгрес, а делови анализи на собствените им грешки, те присъединиха гласа си към гласа на партията. Никой не ги прекъсваше, не искаше от тях повече, не намираше изказванията им недостатъчни. Само веднъж нетърпелив възглас: „Регламента!“ прекъсна изказването на Риков.

Пятаков бе предложен за член на ЦК; Риков, Бухарин, Томски и Соколников — за кандидат членове. И раздаденият за гласуване списък на новия ЦК беше почти същият като на предишния конгрес с онези естествени промени, които стават на всеки конгрес: някой влиза в ръководството, друг излиза. Марк Александрович видя в списъка и своето име — беше предложен за кандидат член на ЦК. Марк Александрович видя в това признание на ролята, която играе строителството на неговия завод през втората петилетка. Намери в списъка и имената на други началници на големи строежи и на директори на големи заводи — белег на времето, белег на индустриализацията на страната.

Будягин го нямаше в списъка.

А Саша често бе ходил в дома на Будягин. Дали Иван Григориевич не бе говорил пред него разни неща? Дали именно той не му бе дал да прочете Лениновото писмо? Може пък да го е въвлякъл не само в разговори?…

Марк Александрович не се познаваше нито с Ягода, нито с Березин. Да се обърне към Ягода, председателя на ОГПУ, не би отговаряло на значението на делото на Саша. Пък и този свъсен, затворен човек му беше неприятен. А към Березин беше съвсем естествено да се обърне: именно той се занимаваше с такива дела. Но в почивките все някой забавяше Марк Александрович или пък той не можеше да намери Березин. Березин току изчезваше. Намери сгоден момент на трийсет и първи януари по време на манифестацията в чест на Седемнайсетия конгрес на партията.

Беше най-грандиозната от всички манифестации, които бе виждал Марк Александрович, а той беше виждал доста. Над един милион души минаха през Червения площад за два часа и нещо в януарския студ, в мрака, под светлината на прожекторите, това придаваше особена внушителност на манифестацията.

„Сталин!“ Тази единствена дума, изписана на всички плакати и транспаранти, извикваха и скандираха хората, тя висеше в мразовития въздух и всички погледи бяха обърнати към трибуната на Мавзолея, където стоеше той с шинел и обикновена ушанка със спуснати уши. Всички на трибуната бяха с калпаци, но само на Сталиновата ушанка ушите бяха спуснати, студено му беше и това правеше облика му още по-простичък и човешки за този милион хора: и на тях им е студено, но на него повече — те вървят, а той няколко часа стои неподвижно на трибуната на Мавзолея, за да ги приветствува.

Заедно с другите делегати на конгреса Марк Александрович стоеше на трибуната пред кремълската стена. На своя строеж той беше свикнал и с по-големи студове и въпреки това краката му измръзнаха, беше дошъл с обувки, а трябваше да обуе валенки. Намери Березин, той бе застанал наблизо и когато митингът свърши и започна манифестацията, отиде при него.

Върху бронзовото ескимоско лице на Березин се изписа напрегнато очаквателният израз на човек, когото хората търсят само по въпроси на живота и смъртта. Той учтиво кимна — към него се обръщаше делегат на конгреса, а когато Рязанов се представи, се здрависа с него дори доброжелателно. Марк Александрович изложи накратко делото на Саша, спомена за стенвестника, за Солц, каза, че гарантира за племенника си, макар да допуска, че в отговор на несправедливите обвинения в младежкия си гняв той може да е казал нещо, което не е бивало да казва. Ако пък Саша е арестуван по друго дело, той моли да го информират, делото на племенника му не може да не го вълнува. Березин слушаше внимателно, от време на време поглеждаше към крачещите по площада хора, тогава светлината на прожекторите озаряваше лицето му, то изглеждаше уморено, подпухнало и състарено. Слушаше мълчаливо Марк Александрович, само повторно попита за фамилното име на Саша и в отговор на молбата за информация по делото усмихнат промълви: „В тъма дълбока се укрива той…“ — в смисъл че и той не знае нищо за делото, а и да знае, не му е мястото и времето да говори за него. Дори и на подходящо място пак не би могъл да каже нещо, такава му е работата.

— Ще проуча делото и ще направя всичко възможно. Следствието ще бъде проведено внимателно и обективно.

Този отговор прозвуча на Марк Александрович сериозно, искрено и добросърдечно. Успокоен, той се сбогува с Березин.

Марк Александрович искаше да поговори и със Солц. Но Солц не присъствуваше на конгреса, бил болен. А да отиде вкъщи при болен човек Марк Александрович сметна за неудобно, пък и след разговора с Березин — и за ненужно.

15.

В момента, когато московчани крачеха по осветения от прожекторите Червен площад, поздравявайки застаналия на Мавзолея Сталин, в Бутирския затвор настъпи часът за вечеря. В коридора тихо се затътриха валенки, чуха са разни шумове, скърцане на ключалка, удар с лъжица по тенекиена паница, звук на наливана в канче вряла вода. Отмести се крилото капаче на ключалката, за миг се появи светла точка и веднага изчезна, затулена от главата на надзирателя — той огледа килията, после пусна капачето, отвори прозорчето.

— Вечерята!

Саша подаде паницата си. Бакарят, един криминален, сложи в нея лъжица каша, загребана от тенджерата, която неговият помощник, също криминален, държеше с две ръце, наля му в канчето вряла вода от чайника. Надзирателят следеше да не би Саша да предаде нещо на бакаря, бакарите да не гледат Саша.

В този коридор бяха политическите. Те всички се приближаваха до прозорчето, подаваха паница и канче, получаваха кашата и врялата вода.

Кои са тези хора? За две седмици освен бакарите Саша успя да види само двамина затворници. Бръснаря, мършаво старче с ниско чело, остра брадичка и безжалостни очи на убиец. Той бръснеше с тъп бръснач. Саша не отиде втори път при него, реши да си пусне брада. Втория — млад криминален с брашнесто на цвят женско лице. Той метеше коридора и когато водеха Саша, застана с лице към стената — нямаше право нито да гледа минаващия затворник, нито да му показва лицето си. И въпреки това Саша почувствува неговия кос, любопитен и дори весел поглед.

Когато извеждаха Саша на разходка или до тоалетната, всички килии изглеждаха мъртви. Но първата вечер след вечеря Саша чу предпазливо почукване по дясната стена — бързи, ситни удари, къси паузи и шумолене, сякаш прокарваха някакъв предмет по стената. После всичко утихна — съседът очакваше отговор. Саша не отговори, не знаеше сигнализацията.

На другия ден, пак след вечеря, почукването се повтори.

За да покаже на съседа си, че го чува, Саша няколко пъти чукна по стената с кокалчето на пръста си. Сега правеше зова всяка вечер. Не можеше да разбере какво иска да му каже съседът, макар да долавяше в звуците някаква закономерност: няколко удара, кратка пауза, пак удари и накрая шумоленето. И въпреки че Саша не разбираше какво иска да му каже съседът, вълнуваше го това предпазливо почукване, изпълнено с упорита затворническа надежда.

Отляво никой не чукаше на Саша, не отговориха и на неговото чукане.

Саша дояде кашата, облиза лъжицата, разбърка с нея запарката и захарта в канчето, изпи студения чай, стана, разтъпка се из килията, шест крачки от стената до вратата, пак толкова от единия ъгъл до другия. Вярно, зова противоречеше на законите на геометрията — хипотенузата е по дълга от катета, но разликата беше толкова незначителна че не се забелязваше. В единия ъгъл — гърнето, в другия — нарът, в третия — масичка, четвъртият ъгъл беше празен. На тавана светеше слаба крушка в телена мрежа. Високо горе, в дълбоката, силно скосена ниша на прозореца, зад решетка от дебели метални прътове беше мъничкото мръсно стъкло.

Обущата без връзки се тътреха и шляпаха по бетонния под. С панталона без колан се бе справил, като бе закопчал горния илик за копчето за тиранти. Панталонът се кривеше и му пречеше да ходи. Затова пък не изпитваше унизителното чувство, че му падат гащите.

Никой не викаше Саша, не го разпитваха, не му предявяваха обвинения. Той знаеше, че трябва да му предявят обвинението след определен срок. Но какъв е този срок, не знаеше и не можеше да научи.

Понякога му се струваше, че са го забравили, че е зазидан тук навеки. Не си позволяваше да мисли за това, потискаше тревогата си. Трябва да чака. Ще го извикат, ще го разпитат, всичко ще се изясни и ще го освободят.

Представяше си как ще се прибере вкъщи. Ще позвъни на вратата… Не, прекалено изненадващо е. Ще предупреди по телефона: „Саша скоро ще се върне“ — и после ще се появи. „Здравей, мамо, аз си дойдох…“

Мисълта за нейните страдания беше непоносима. Може би тя дори не го знае къде е, обикаля затвор след затвор, стои на безкрайни опашки — дребничка, уплашена. Всичко ще се забрави, само тя нищо няма да забрави, няма да се съвземе от този удар. И му се дощяваше да блъска по тези стени, да раздрусва желязната врата, да крещи, да се бие…

Изскърца ключалката, вратата се отвори.

— До тоалетната!

Саша метна през рамо кърпата, взе гърнето и тръгна по коридора пред надзирателя.

В клозета миришеше на хлор още по-силно, отколкото в килията. Саша изплакна гърнето, плисна го с хлорен разтвор, той почти не го използуваше, но пак миришеше. После се върна, желязната врата се затвори, сега вече до сутринта.

Звездите още не бяха угаснали в мътното стъкло чак под тавана, а из коридора пак се дочу някакво движение. Изщрака ключалката на неговата врата.

— До тоалетната!

Започна обикновеният затворнически ден. Завъртя се колелцето на шпионката, отвори се прозорчето.

— Закуската!

На гърдите на бакаря висеше голяма шперплатова табла с филии черен хляб, с купчинки захар, чай и сол, с пакети цигари „Бокс“, разкъсани по средата, с кибритени клечки и късчета фосфор от кибритена кутия. На Саша му провървя. На ден даваха по осем цигари, а в пакета са двайсет и пет. Третият поред получаваше девет и освен това остатъка от пакета — парченце картон, който все пак си е хартия. И ето че днес Саша има късмет — да получи това парченце — може би ще успее да прати бележчица напън. Само не знаеше къде да го скрие и го мушна зад радиатора.

Хлябът, който им даваха, беше клисав, недопечен, кората му се отлепваше, но все пак сутрин той миришеше на истински пресен черен хляб. Тази миризма напомни на Саша един отдавнашен случай, когато майка му даде във фурната брашното, което баща му бе получил от работата си вместо хляб, дажбата за половин година. От фурната получиха повече хляб от даденото брашно, този тайнствен добив дълго владя въображението му. Те с майка му докараха хляба с детската шейна и усещането за онази гладна зима, и хрупкащите по скрежа, обковани с ламарина плазове, и топлият аромат на пресния хляб, и радостта на майка му — ще опекат сухари и ще преживеят зимата — всичко това се върна в спомена му сега, когато пиеше чай с коричка хляб. И сърцето му нажалено потръпна — тези детски спомени бяха прекалено човешки за затвора, за полутъмната килия, в която бе заключен неизвестно защо.

Издрънча ключалката, вратата се отвори, пред него застана конвойният с кожух, с пушка в ръце.

— На разходка!

Трябва да се облече, да излезе от килията, да тръгне наляво до края на коридора, да изчака конвойният да отвори вратата към дворчето. После по същия път, със същото отваряне и затваряне на вратите да се върне обратно. И за всичко това заедно с разходката се даваха двайсет минути.

Квадратното дворче бе оградено от двете страни със стените на затвора, от третата — с висок каменен зид, от четвъртата имаше кръгла тухлена кула, по-късно Саша научи, че тя се казва Пугачовска. Саша обикаляше в кръг по утъпкана в снега пътечка. Пътечки бяха утъпкани и по диагонал на дворчето, някои затворници предпочитаха да го кръстосват, а не да обикалят. Часовият стоеше до вратата на зданието, подпрян на касата, държеше пушката, понякога пушеше, понякога гледаше Саша изпод полупритворените си клепачи.

Утъпканият сняг скърцаше под краката… Синият небесен свод, синкавите мразовити звезди, далечният шум от улицата, миризмите на пушек и горящи въглища човъркаха душата на Саша. Светлинките в прозорците на килиите му говореха, че не е сам. След смрадния задух в килията свежият въздух го опияняваше. И животът в затвора е живот, човек живее, докато диша и се надява, а на двайсет и две години целият живот е една надежда.

Конвойният отлепваше рамо от вратата; тракваше пушката, отваряше втората врата.

— Влизайте!

Саша свършваше обиколката и напускаше дворчето. Качваха се по стълбата, отново издрънчаваха ключове, вратата на килията се затваряше, отново голите стени, нарът, гърнето, шпионката на вратата. Но споменът за ободряващия студен въздух и за далечния шум от улицата дълго не го напускаше и Саша стоеше под прозореца, взираше се в късчето зимно небе, този син безметежен свод, който току-що бе висял над него.

Имаше още една радост — банята. Там го водеха нощем, веднъж в седмицата. Вратата се отваряше и конвойният събуждаше Саша с въпроса:

— Скоро къпали ли сте се?

— Не, отдавна беше.

— Пригответе се!

Саша скачаше, бързо се обличаше, вземаше кърпата и излизаше от килията. В съблекалнята конвойният му даваше миниатюрно кубче сив сапун и Саша влизаше в кабинката. Лееше се ту гореща, ту студена вода, нямаше с какво да се регулира. Саша заставаше под душа, наслаждаваше се, пееше. Струваше му се, че гласът му, заглушавай от шуртенето на водата, не стига до конвойния, седнал на перваза в съблекалнята. Този дребен на ръст червеноармеец, весел и сговорчив наглед, не припираше Саша, седеше търпеливо — не е ли все едно кого ще изчаква, ако не този, друг ще е. Саша се къпеше дълго, сапунчето се превръщаше в размекната топчица, а той все така стоеше под душа, обръщаше се, подлагаше на водата гърба си, корема, краката… „И летеше тройка със звънчета, и трептяха светлинки пред нас. Ех, кога ли с вас ще съм, момчета, да разсея мъката си аз…“

Връщаше се в съблекалнята, избърсваше се, конвойният го гледаше любопитно, може би недоумяваше за какво ли държат тук това младичко и както личи, образовано момче, а може би се възхищаваше на мускулестото тяло на Саша.

Една нощ конвойният го събуди с обичайния въпрос:

— Скоро къпали ли сте се?

Саша се бе къпал предишната нощ, конвойният нещо беше объркал.

— Не, отдавна беше.

— Пригответе се!

Вече след като излезе от кабината, докато се бършеше, Саша каза:

— Добре ще е да идвам по-често…

Дребничкият конвоен нищо не отговори, но на другата нощ пак дойде. Саша взе да ходи на баня почти всяка нощ. Понякога не му се ставаше, спеше му се, но ако откажеше, конвойният нямаше да дойде следващата нощ. Какви ли са тези привилегии лично за него? Може би другите отказват, не искат да се къпят нощем и конвойният скучае — пестеливо селско момче, жал му е за водата, дето изтича напразно от душа. А може да е благосклонен към Саша, задето цени банята, за която той отговаря.

Изскърцването на ключалката събуди Саша. В килията влезе конвойният. Но не онзи, който го водеше на баня, а друг, непознат, с огромна връзка ключове на колана. На вратата бе застанал мирно коридорният надзирател.

— Име?

— Панкратов.

— Обличайте се.

Саша стана от леглото… Къде?… Освобождават ли го?… Но защо нощем? И колко е сега часът? Понечи да си облече палтото.

— Няма нужда.

Конвойният с кимване му посочи да върви надясно и тръгна след него. Ключовете подрънкваха на кръста му. Вървяха дълго по късите коридори, покрай стълбищните площадки, оградени с метална решетка. Преди да отключи желязната врата на поредния коридор, конвойният почукваше по нея с ключа. Оттатък му отвръщаха със същото метално почукване. И чак тогава той отключваше.

Саша вървеше пред конвойния, опитваше се по посоката да определи към коя част на затвора се движат. Те ту се изкачваха по стълбища, ту слизаха, според неговите сметки стигнаха до първия етаж.

И тук имаше много врати, но не железни, а обикновени, от дърво, без малки прозорчета и шпионки. Конвойният почука на една.

— Влезте!

Лъч светлина заслепи Саша. Човекът, който седеше зад бюрото, извъртя лампата и я насочи към лицето му. Саша стоеше, заслепен от тесния лъч, и не знаеше какво да прави, къде да върви.

Лампата се наведе, огря бюрото и човека.

— Седнете!

Саша седна. Пред него беше следователят, сух, светлокос млад мъж с големи рогови очила и три лентички върху петлиците на гимнастьорката, добре познатият и приятен на Саша тип на селски комсомолски активист, културмасовик и учител, ако човек си го представи без униформа. На бюрото имаше бланка и той започна да я запълва… Фамилно име?… Име?… Бащино?… Година на раждане?… Място на раждане?… Адрес?…

— Подпишете!

Саша подписа. В бланката фигурираше и името на следователя — Дяков. Той остави перодръжката до мастилницата, вдигна очи към Саша.

— За какво сте тук?

Такъв въпрос Саша изобщо не беше очаквал.

— Мислех, че вие ще ми кажете.

С нетърпеливо движение Дяков се облегна на стола.

— Я ги зарежете тия работи! Не забравяйте къде се намирате. Тук аз задавам въпросите, а вие отговаряте. И ви питам: за какво сте арестуван?

Каза го така, сякаш някой друг е арестувал Саша, а той, Дяков, е принуден да изяснява защо. И Саша не може да не знае за какво е арестуван, и не бива да си губят времето, колкото по-бързо се заемат със същественото, толкова по-добре. Стаята потъна в мрак. Само бюрото беше осветено от настолната лампа, а когато Дяков се облягаше назад, лицето му изчезваше, гласът му се чуваше някъде от тъмното.

— Вероятно е заради оная история в института — каза Саша.

— Каква история? — попита Дяков незаинтересувано, сякаш тази история му беше известна и нямаше нищо общо с арестуването на Саша. Ей с такива номера започват всички подследствени, налага се да ги изслушваш, макар че ти е дошло до гуша от тяхното безполезно упорство.

Преструвка? Или наистина следователят нищо не знае?

Всичко вървеше съвсем различно от очакванията на Саша, за друго се бе готвил. Обзе го тягостното, непоносимо чувство, което го спохождаше като малък, когато се покатерваше на покрива по пожарната стълба — горните й пръти се бяха откачили от стената, краят се люшкаше и той трябваше да издебне момента, когато е най близо, за да прескочи. От височината на осмия етаж виждаше момчетата в дълбокия кладенец на двора, вирнали глави, те го гледаха и чакаха. Обземаше го страх, струваше му се, че няма да скочи сполучливо, че няма да успее да откъсне навреме краката си от стълбата и ще се строполи върху асфалта на двора.

Същото усещане за смъртно опасна и фатална игра го владееше и сега, когато седеше пред следователя, пак тъй жално и обречено се свиваше сърцето му. Неговото дело е глупост, дреболия, но облечено във формата на политическо престъпление, с арест, затвор, разпити, става страшно. Насреща му седи другар, комунист, но за него Саша е враг.

И все пак трябва да се защитава, трябва да говори онова, което бе мислил да говори. И с думите, които много пъти си бе повтарял в килията, Саша разказа за конфликта с Азизян, за стенвестника, за Солц.

— Но нали казахте, че ЦКК ви е възстановила?

— Да, възстанови ме.

— Значи сте арестуван не за същата постъпка, а за нещо друго…

— Друго няма.

— Помислете, Панкратов, възможно ли е да са ви арестували заради спора ви с преподавателя по счетоводство или заради някакъв си несполучлив брой на стенвестника? Ние тук да не гърмим с топ по врабци? Странна представа имате за органите на Чека.

— В какво ме обвиняват?

— Искате формално обвинение? Смятате, че ще спечелите от това ли?

— Искам да знам за какво съм арестуван.

— А ние искаме сам да си го кажете. Даваме ви възможност да бъдете честен и открит пред партията.

— Кажете в какво ме подозирате и аз ще отговоря.

— С кого сте водили контрареволюционни разговори?

— Аз? С никого! Не бих могъл да говоря такива неща.

— А кой ви е говорил?

— Никой не ми е говорил.

— Настоявате ли на този си отговор?

— Да, настоявам.

Дяков се намръщи, поразмести книжата по бюрото си…

— Е, няма що, много жалко. Друго очаквахме от вас. Не искате да бъдете правдив и искрен. Това няма да подобри положението ви.

— Освен историята в института, не знам да съм виновен в нищо.

— Значи са ви арестували за нищо и никакво? И ние затваряме невинни хора? Дори тук продължавате контрареволюционната си агитация, а ние не сме жандармерия, не сме Трето отделение6, не сме просто наказателни органи. Ние сме въоръжен отряд на партията. А вие сте двуличник, Панкратов, ето какъв сте вие!

— Как смеете да ме наричате така!

Дяков трясна с юмрук по бюрото.

— Ще ви покажа аз какво смея и какво не смея! В санаториум ли мислите, че се намирате? Тук имаме и други условия за такива като вас! Двуличник! Кулаците не са стреляли по вас. Цял живот сте живели на гърба на работническата класа и досега лежите на гърба на държавата, тя ви учи, плаща ви стипендия, а вие я мамите.

Известно време той мрачно мълча, после недоволно, сякаш изпълняваше ненужно, безполезно задължение, каза:

— Добре де, да запишем какви ги наприказвахте тук.

Той започна да пише, като от време на време задаваше на Саша кратки въпроси: кога и с кого е издавал вестника, кога е станал конфликтът с преподавателя и по какъв повод, кога и къде са го изключили, в какво са го обвинили тогава.

Свърши и подаде листа на Саша.

— Прочетете и подпишете.

И се облегна назад. Саша чувствуваше втренчения му поглед, Дяков следеше израза на лицето му, използуваше свободната минута, за да го разгледа хубавичко. Всичко беше записано правилно, но някак едностранчиво. По случай празника издали стенвестник, включили в него епиграми, опорочаващи ударничеството, участвували в това еди-кои си, изключен от ядката и от районния комитет… Вярно, всичко това се пише проформа, за да се фиксира разпитът, причината за арестуването очевидно е друга.

Все пак той каза:

— Тук не пише, че по решение на ЦКК съм възстановен като студент.

Дяков се навъси и взе листа.

— А какво пишеше в заповедта за възстановяване в института?

— Не беше съвсем правилно написано… Дяков го прекъсна:

— Не ви питам какво е трябвало да пише, а какво пишеше?

— „Предвид обстоятелството, че Панкратов призна грешките си…“

Дяков взе перодръжката и добави отдолу: „По-късно ме възстановиха като студент, понеже признах грешките си.“

Той отново подаде листа на Саша.

Саша подписа. Дяков взе листа, остави го настрана.

— Съветвам ви да си помислите, Панкратов. Ние не искаме да ви загубим за общото дело. Само затова сме толкова търпеливи с вас. Щадим ви, разберете. И го оценете. Поровете в паметта си, поровете!

Той стана от бюрото, отвори вратата, кимна на конвойния.

— Отведете го!

Саша се върна в килията, ключалката изскърца след него. В мътното стъкло все така светеха зимните звезди. Нощ ли е или сутрин?

Чу потропване по стената. Очевидно съседът питаше къде са го водили. Саша отговори с обичайните три потропвания и легна, без да се съблича.

Какво иска от него Дяков? Какво трябва да си признае? „С кого сте водили контрареволюционни разговори?“ Какви разговори? Той се чудеше какво да мисли. По-рано беше убеден, че е арестуван заради историята в института. Новината, че не е така, го смая, обърка, заплете всичко. Беше се надявал да срещне разбиране, доверие. Стана обратното. Щом институтът не е поводът за арестуването, значи има друг повод, прокурорът го е сметнал за убедителен. Да го обвинят в контрареволюционни възгледи — на кого може да е хрумнало? Той няма разногласия с партията. Да, подмазвачите и нагаждачите превъзнасят Сталин до небесата, но той никога на никого не е говорил за това — друго е най-важното у Сталин. Каза само на Марк, но нали не е възможно Марк да е предал някому този разговор. Може би и той е арестуван? При обиска оперативният работник обърна по-специално внимание на неговата снимка, въртя я и я разглежда от всички страни. Дяков може би иска той да даде показания срещу Марк? Надява се Саша да прояви малодушие?

Будягин? Възможно е. Той май беше близък с Ейсмонт или със Смирнов? И Смирнови живееха в Петия дом. Дъщерята на Смирнов учеше в тяхното училище, едно набито русоляво момиче. Иван Григориевич бе отзован от чужбина през пролетта, точно след процеса на Смирнов Ейсмонт. И ето, научили са, че Будягин се е обаждал на Глинска, че Саша ходи у тях, и искат да получат показания срещу Иван Григориевич. Глупости! Той си внушава, пресилва нещата. Никого не арестуват, задето е нечий племенник, задето е бил съученик с някого. Има нещо друго, заради което го държат тук… Следователят няма да му играе комедии я.

Ден след ден преравяше Саша последните месеци от живота си. Да е изтърсил нещо в яда си? Но на никого не бе разказвал дори онова, което се случи в института. Знаеха само приятелите: Нина, Лена, Вадим, Макс, Юра… Юра Шарок! Тяхното скарване на Нова година… Но Юра не е способен на такава подлост. Колегите от групата? Ковальов? Но нали причината не е в институтската история. Къде е тогава?

Следобед в килията дойде офицер от затвора с две лентички.

Саша се надигна машинално, както бе свикнал вкъщи, движение, което после не можа да си прости.

— Име?

— Панкратов.

— Молби?

— Не получавам нищо от къщи.

— Обърнете се към вашия следовател.

— Също така вестници, книги.

— За всичко това — към следователя.

И излезе. Надзирателят заключи килията.

Затворническият опит се придобива в самия затвор. Затворникът в единична килия, за пръв път попаднал тук, сам научава комплекса от неписани правила, които всъщност формират облика на затворническия живот, изработен от предишните поколения затворници. Посещението на офицера показа на Саша, че вече се води в друга категория — следствието по неговото дело е започнало. Офицерът всъщност не се интересуваше от молбите му. Той даде на Саша да разбере, че от следователя зависи не само бъдещата му съдба, но и какво ще бъде държането към него тук.

От този ден животът на Саша, на пръв поглед същият, както и през предишните седмици, в действителност рязко се промени.

По-рано той очакваше разпита с нетърпение и надежда, сега с таен страх. Плашеше го неизвестното, което неочаквано можеше да му поднесе следователят, нещо, за което Саша не е подготвен, за което вероятно не би съумял да се оправдае и което още повече ще задълбочи пропастта на недоверието и подозрителността помежду им.

16.

Родителите на Шарок не обичаха семейство Панкратови. Не обичаха бащата — инженер, майката — „прекалено образована“, а най-вече вуйчото — един от онези, началствата. На двора майката на Саша сядаше при „интелигентните“, а майката на Шарок — при портиерките и чистачките. Арестуването на Саша те изкоментираха така: началствата се хапят, дай боже да си прегризят гърлата.

Но Юра Шарок не можеше да остане безучастен към арестуването на Саша. Колкото и да е, от една компания бяха.

А какво го свързваше него с тази компания? Не са истински приятели, те само го търпят, истеричката Нина, мухльото Максим, дърдоркото Вадим. Сега те ще оплакват Саша — той обаче не.

Лена… Добра женичка, приятна, чиста, но чужда. И не е за съпруга. Какво умее тя? Да вари кафе? Гледа уж да му угоди, ама той само се дразни от несръчността й. Освен това са връстници. Я какъв е баща му на шейсет! А тя още на четирийсет ще стане дебела като майка си, Ашхен Степановна. Сталин е недоволен от Будягин, Лена сама му го каза. А той добре знае какво значи „Сталин е недоволен“, как свършва такова недоволство. Домът на Съветите, луксозният апартамент — всичко е илюзия. Будягин му прочете нотация за съветското право, но какво ли разбира от него? Изостанал е с тази негова наивна партийна съвест. На сцената излезе сила, която огъва и по-яки дъбове. Как ли ще изглежда в очите на баща си, ако Будягин изгори? На ти една щерка на народен комисар!

Стига! Москва е пълна с хубави момичета. Вика Марасевич — само чака да й свирне. Ами Варка Иванова! Момиче един път!

Цяла седмица не потърси Лена. Тя ще го потърси. Ами добре, така ще и отговори, че повече няма да го търси. Но когато чу по телефона гласа й: „Юрочка, къде се изгуби?“ — притесни се, замънка, че е зает, готви дипломна работа, действува за разпределението си, прибира се към дванайсет, а в института има само един автомат, че и той развален.

Тя закри слушалката с длан.

— Затъжих се.

— Щом се освободя, ще ти се обадя. Може би другата седмица. Не й се обади нито другата седмица, нито следващата. Изобщо няма да се обади. Никакви обяснения! Но се обади отново Лена.

— Юра, трябва да те видя.

— Казах: щом се освободя, ще се обадя.

— Трябва да те видя спешно.

— Добре — ядосано отговори той. — В девет пред Художествения театър.

Обиколиха Арбатския площад и тръгнаха по Никитския булевард. Беше лют студ. Лена беше с кожухче, с червени плетени ръкавички, с кръгла кожена шапчица, нахлупена върху вълнен шал, който закриваше ушите й. Високите боти плътно обхващаха пълните й стройни прасци, това винаги вълнуваше Юра. И този познат парфюм. Може би днес… за последен път? Че то бива ли да скитат из улиците в тоя студ?

— Саша! Какъв ужас! — каза Лена. Той сви рамене.

— Арестували са го…

— Не ти ли е жал за него?

— Не е въпросът дали ми е жал. Той презира всички. И аз му нямам вяра, не, нямам му вяра.

— На Саша нямаш вяра?!

— Когато ме приемахте в комсомола, Саша каза: Аз нямам вяра на Шарок. Тогава никой не се засегна. А когато аз казвам — нямам му вяра, това ви възмущава.

Тя се стъписа, уплашена от гнева му.

— Повярвай ми, всички приятели имат добро отношение към теб.

— Това е снизхождение. И твоето е снизхождение.

Тя го погледна объркано. Иска да се скарат, не й се обади две седмици. И не посмя да му каже онова, заради което бе дошла.

В мълчание стигнаха до Никитските врати.

— Да се върнем обратно?

— Да идем до паметника на Пушкин. Кажи как вървят твоите работи.

Той сви рамене, какво да й разказва, омръзнало му е.

— Какво става с разпределението?

— Нищо.

Побелелият от снега Пушкин се издигаше над площада.

— Да поседнем. Уморих се.

Юра с недоволна физиономия почисти за нея снега от скамейката. А той ще постои прав, ще стои ей така и ще гледа към Страстния манастир… Не чу, а почувствува как тя тревожно си пое дъх.

— Юра, аз съм бременна…

— Сигурна ли си?

— Да.

— Може да е само закъснение?

— Вече от две седмици.

Тъкмо тези две седмици, през които не бяха се виждали. Преди две седмици щяха да измислят нещо, а сега аборт… Но как се е случило това? Той толкова внимаваше. Пък и тя няма ли си някакви чужбински хапове, таблетки за такива случаи?

— Вземала ли си някакви мерки?

— Исках да се посъветвам с тебе.

— Аз не съм лекар.

Мрачно, с такъв вид, сякаш Лена беше забременяла само за да му създава неприятности, добави:

— Не искам да вляза във вашето семейство по такъв начин. Тя се оживи.

— Какво значение има?

— Трябва да почакаме.

Той седна до нея, взе ръката й, намери ивичката топла кожа между ръкавицата и ръкава. Само да се съгласи, само да не се заинати.

— Разбери, институтът, разпределението, всичко е неуредено, неясно… И това със Саша. Не може да го зачеркнем от компанията си… Всичко се усложни и не бива да го усложняваме още повече. Не е моментът сега. Операцията е неприятна, знам, но е само няколко минути. Да потърпим, да почакаме, ще имаме деца. И моите родители… Те са хора със стари разбирания: първо гражданското, после детето. Вярно, еснафщина е, но не искам да плъзнат клюки, това обижда, ти трябва да разбереш.

— Разбирам — оклюмано каза Лена.

— Да вървим, че ще измръзнеш.

Той стана, подаде й ръка и не се стърпя, бързо огледа фигурата й, макар да разбираше, че две седмици са нищо. И все пак му се стори, че е напълняла, че тежко се надигна от скамейката. Обзе го страх от това, което е можело да се случи. След седем или осем месеца, без дори да подозира, щеше да стане баща. А това е за цял живот.

Тя се усмихна срамежливо.

— Засега нищо не личи.

Такава нощ още не бяха прекарвали. Тя се съгласи да абортира заради него, той е най-скъп за нея на този свят. Покорството й го трогваше, изпълваше го с гордост, той беше нежен с нея, стремеше се още повече да я предразположи и привърже към себе си, да я направи съвсем послушна. Всичко на света се повтаря и ще се повтаря милиони пъти, не е тя първата, не е и последната, това е нещо обикновено за жените. Майка му е направила седем аборта, в тяхното село бременните моми скачат от портата и нищо им няма. Защо да си усложняват живота, през лятото ще идат в Сочи, разправят, че сега бил прекрасен курорт, поне ще види морето, какво е виждал той, освен Москва? Лена си е добре — обиколила е света, а той?

Юра засегна нейната най-чувствителна струна, аргументите му й се видяха изпълнени с ясни, трезви, народни разбирания. Наистина бива ли сега да го товари с деца, с грижи, с това няма да го привърже, само ще го отблъсне. Няма да му пречи, той никога за нищо не ще може да я упрекне. И за бременността си му каза просто така, с кого друг да сподели? Нека не мисли за това, да не се тревожи.

Случилото се ги сближи. Той за пръв път беше толкова мил, искрен и толкова слаб. Тя за пръв път го видя объркан, уплашен, сърцето й се изпълни с жал към него, обичаше го още по-силно. На сутринта той дремеше с ръка, отпусната върху гърдите й, а тя пазеше съня му. По-рано той не я оставяше вкъщи, отпращаше я незабелязано, нощем, а този път не я пусна. И когато най сетне я пусна, изпрати я до вратата не както друг път, на пръсти, а открито, високо разговаряше с нея, не мислеше за скърцането на вратите, за шума от ключалката, усмихна се, притисна буза до нейната буза.

И портиерът не я гледаше с подозрение, прие подадената рубла не като нещо задължително, а с благодарност: „Благодаря.“ Токчетата й затропаха по Арбат спокойно и уверено, тя вървеше по неговата улица, по своята улица. И едва когато наближи Арбатския площад, се сети, че когато слизаше по стълбището, мина покрай жилището на Саша. Защо чак сега се сети за това? Всичко ли забрави покрай любовта си? А Софя Александровна лежи нощем сама с отворени очи и мисли как ли е сега Саша…

Три дена в болницата не могат да се запазят в тайна. Будягини и сега могат да изтръгнат от нея истината, от майка трудно се скрива, майките разбират от тези неща. Ленка не умее да лъже, пък и защо да лъже, това е недостойно. А от кого е — ще се сетят. И ще я разубедят: роди си, ще минем и без твоя Шарок.

Какво ли може да й хрумне? Юра се обаждаше на Лена в службата, говореше мило с нея, но в гласа му се долавяше умора — работа, грижи, да не вземе и тя да му досажда със своите работи и грижи. Обикновените арбатски момичета никога не му причиняваха подобни неприятности, сами вземаха мерки… Оцет? Калиев перманганат? Хинин?! Това не го интересуваше. А тази глезла, мамина щерка, нищо не знае, нищо не умее, чужбинска госпожица, дявол да я вземе! Ако сега не се откачи от нея, никога няма да се откачи. Как пък не можа да пометне! Колко хора се подхлъзват на тротоара, особено такива като нея, късогледи и тромави.

В семейство Шарок рядко се водеха откровени разговори и все пак Юра реши да поговори с майка си. Тя знае тайните средства, които използува простият народ, или поне познава хора, които могат да помогнат. Виждал беше как майка му си шепне с жените на двора, по физиономията й личеше, че говорят за това.

И сега тя впи очи в него, лицето й се покри с петна. Загазила е Ленка, забременяла е тая уличница, къде е гледала, проклетницата! Ей това са те, образованите, по-лоши са от простите. Гледа да върже момчето тая кучка! Да му е мислила, не е на петнайсет години, стара мома такава!

Тъкмо днес се бе хвалила, че Юра ще се ожени за дъщеря на народен комисар, ще живее в Кремъл, а сега кипеше от злоба. Тези другарчета само ни командуват, няма да пуснат родителите на Юра да припарят до тях. И Юра няма да пуснат. Ще кажат на Ленка — живей с детето при мъжа си, той има стая. Той има стая, ама те имат три. Щото нали мъжът и има майка ще гледа малкото. Не, лошо случиха, не е тя за тяхното семе. Не е дори рускиня! По носа й личи — чифутка! Сега това Иродово племе ще крънка пари за аборт!

— Престани! — викна й Юра. — Какво трябва да направим?

Тя сви устни, делово попита:

— Кой месец е?

— Няколко дена — излъга Юра, страх го беше, че ако тя научи истинското изтекло време, ще откаже да помогне.

— Синапена баня да си направи, да си напари краката. Хем по-гореща, колкото може да търпи. Ама те сигур и кофа нямат.

— Ще намерят.

Не каза, че Лена не може да направи това у дома си. Ще трябва да дойде у тях.

На Арбат нямаше синап, той отиде на Усачовка, купи, прибра го в чантата си, където майка му не смееше да наднича, страх я беше да не счупи сложната ключалка. Отиде в кухнята, провери — имаха кофа, дори две.

Вечерта отидоха на „Човекът с чанта“ в Театъра на революцията. Юра харесваше Гранатов. Във фаталното стечение на обстоятелствата в живота на Гранатов долавяше нещо общо с онова, което преживяваше и той.

Във фоайето оглеждаше тълпата, вдишваше ароматите на парфюми и пудра, всяко театрално представление беше празник за него. Затова никога не бе разбирал Саша Панкратов, Нина, които се отбиваха в театъра между другото, без подготовка, или Вадим, който анализираше спектаклите, сякаш препарираше жаба. В антракта каза:

— Нося ти добра новина. В нашия факултет имаме едно момче, Коля Сизов… Баща му е много известен лекар, чувала ли си?

— Сизов… Не, не съм го чувала.

— Професор от Втори медицински факултет. Гинеколог.

Тя се сви зиморничаво, разбра за какво й говори, но това нямаше да е скоро.

Шарок безжалостно продължи:

— Имало едно безопасно средство — синапена вана за краката, нали знаеш, прави се при настинка.

Тя се поуспокои.

— Помага ли?

— Много помагало.

— Но вече мина доста време…

— Тъкмо сега е моментът.

Неговата категоричност я плашеше.

— Все пак може би е по-добре да се обърнем към лекар…

Той настоя:

— Това не е аборт, болки няма никакви, малко ще трябва да изтърпиш горещата вода. Какво рискуваме? Да не би изобщо да се отказа?

— Не съм се отказала — тихо продума тя, — но вкъщи трудно мога да го направя, ще ме видят…

— Вярно — съгласи се той.

После, сякаш му бе хрумнала внезапна мисъл, каза:

— Ела тогава у нас. Татко, когато е хремав, си прави такава процедура. Сигурно имаме и синап.

17.

— Па̀ри ли?

— Не много… Дори е приятно.

Лена седеше на леглото с крака в кофата, напълнена с кафяв разтвор, извръщаше глава, синапът й щипеше на очите.

Вдигнатата й долна риза откриваше заоблени, бели, стиснати колене, едрите й ходила едва се побираха в кофата. Тя седеше наведена напред, с ръце, събрани на корема, презрамките й бяха паднали и оголваха налетите рамене, гърдите под небесносинята дантелка, тя леко помръдваше крака, мръщеше се, опитваше се да се усмихне.

— Дори е приятно.

Той подпря чучурчето на чайника о ръба на кофата, за да не залее направо краката й, и прибави още вряла вода.

Лена помръдна рамене, още по-силно потри краката си…

— Па̀ри…

— Потърпи, сега ще изстине…

С едната ръка държеше чайника, с другата опитваше водата в кофата. Стори му се недостатъчно гореща и затова доля още вряла вода.

— Ох!

Тя се сгърчи от болка, застена, затвори очи, задиша тежко.

— Потърпи, потърпи, сега ще мине, Леночка, минутка само.

Тя се изви назад, опря глава в стената, стискаше с пръсти и отпускаше ризата си.

— Сега, сега ще мине, потърпи…

Капчици пот избиха по горната й устна и по челото.

Юра опита с пръст водата, доля още. Тя застена, загърчи се, издърпа краката си от кофата и той видя поморавелите й глезени. Синапената миризма се разля из стаята.

— Юрачка, не мога — изохка тя, — ще ги извадя за минутка, само за минутка…

— Сега всичко ще свърши, потърпи още малко…

— Краката ми отекоха, не ги чувствувам, не са мои…

Стиснала зъби, със затворени очи тя се гърчеше на леглото.

— Задушавам се…

Той се наведе над безсилно проснатото тяло, освободи го от презрамките, разкопча сутиена, погали коленете.

— Хайде, хайде, спокойно.

И внимателно доля още вода, тя тихо застена, едва помръдна крака — едро, бяло, безжизнено тяло, едва прикрито от смачканата небесносиня риза.

Юра отиде в кухнята, свали от котлона втория чайник. Дръжката предателски издрънча, и дръжката на кофата дрънчеше, стара беше, запоявана безброй пъти. Косъма на две цепят, скръндзи такива! Почувствува, че някой влезе, уплашено се озърна, на вратата бе застанала майка му. Загледаха се мълчаливо.

— Да не й свариш краката.

Той не отговори, върна се в стаята, плътно затвори вратата, чу зад гърба си щракване — майка му угаси лампата в кухнята.

Главата на Лена лежеше на възглавницата, краката й висяха навън — върху прасците й гореше пурпурна ивица.

— Леночка, спиш ли?

Ресниците й трепнаха, тя дишаше съвсем тихо, почти нечуто, по челото, по веждите, по горната устна и брадичката й блестяха едри капки пот. Той внимателно ги избърса с крайчеца на кърпата.

— Леночка!

— Повръща ми се — прошепна тя, без да отваря очи.

Той повдигна главата й, доближи едно канче до устните. Зъбите й ситно изтракаха о канчето, тя с усилие преглътна, жадно допи водата и останала без сили, се отпусна на възглавницата. Той я зави с одеялото, доля още вряла вода и колкото и да внимаваше, плисна крака й.

— Ау… — изстена тя, пак се сгърчи и отхвърли одеялото.

— Добре, добре, край! Това беше за последен път…

Тя затрепера като от треска, раменете й се гърчеха, китките трепереха. Той пак я зави с одеялото.

— Добре, добре, край.

Тя заплака тихо, безнадеждно.

— Край, край, вече няма.

Погледна часовника — беше един и петнайсет. Бяха минали четирийсет минути. Добре, още пет!

Тя престана да плаче, лежеше с лице, свряно във възглавницата, като мъртва. Шарок се наведе над нея, пипна челото й, беше студено, вслуша се — дишаше. Внимателно извади краката й от кофата — също като сварени. Ще мине… Из стаята отново се пръсна тръпчивата миризма на синапа. Сложи краката на леглото, зави я с одеялото, изнесе кофата в кухнята, изля я, изплакна от синапа мивката и всичко останало и се върна в стаята.

Лена спеше. Той отиде до прозореца, дръпна завесата. В съседния блок мъждиво светеха стълбищните площадки, крушките в телените мрежички блещукаха сиротно. Само дано не е било напразно. Глезла. Друга нямаше и да гъкне. От това не се умира. Ще се намаже с нещо.

Съблече се, угаси лампата, легна до Лена, внимателно поотмести краката й, дръпна към себе си одеялото. Почувствува горещия полъх от тялото й, тя беше безсилна, неподвижна, остро, възбуждащо миришеше на синап… И я взе такава, безучастна и затова още по-възбуждаща. В това имаше нещо пикантно, още неизпитвано, животинско. Стремеше се да предизвика сътресение, което да унищожи онова живо нещо в нея, да откъсне от тялото й нищожния зародиш, който едва не обърка живота му. И когато тя застена, си помисли, че сега онзи, другият живот, зародил се у Лена, най сетне е убит.

На сутринта тя не можеше да си обуе чорапите.

— Боли.

После не можа да си обуе ботите, не й ставаха. Той донесе едни валенки, големи, подшити, с разрязани кончови.

— Сега влязоха свободно — каза тя и внимателно и тромаво се разходи из стаята. Веднага стана по-ниска, набита, с валенките изглеждаше като селска жена с бледо подпухнало лице, със сенки под мъченическите очи.

И изведнъж седна на леглото.

— Зави ми се свят.

Той реши да я изпрати, че току-виж, паднала на улицата… Добре би било да й даде чаша чай, но майка му вече шеташе из кухнята и на Юра не му се влизаше при нея.

На двора никого не срещнаха. На Арбат той я преведе на другия тротоар — пред хлебарницата стояха на опашка познати от техния блок. Лена вървеше бавно, опираше се на ръката му — намерила кога да го хваща под ръка. Но това е последният им път заедно, трябва да го доизвърви. Само тя да не падне, само да стигне до вкъщи. Днес има почивен ден, ще полежи, ще й мине. Вече в техния двор я пусна сама, на входа тя се обърна, усмихна му се.

Следобед искаше да й се обади, да разбере как е, но не се обади, припряността само щеше да издаде тревогата му, да подчертае опасността от извършеното. Ще й се обади утре в службата. Ако е отишла на работа, значи е здрава, ако са успели, ще му каже. Тя беше на работа. И тихо, натъртено, като закриваше слушалката с ръка, каза:

— Всичко е наред.

В гласа й той долови щастливото съзнание, че тази вест ще го зарадва.

— Е, честито, браво, целувам те, пак ще се обадя — отговори Юра и затвори.

Няма да й се обади вече той, стига, пито-платено!

Когато се прибра вечерта от института, майка му каза:

— Нинка Иванова те търси по телефона.

— Какво иска?

— Да й се обадиш.

Ще въздиша за Сашка, ще разтяга локуми. Абе тия свини що не си гледат работата! Нина се обади пак.

— Знаеш ли за Лена?… Той изстина.

— Какво има?

— Странно. Вярно, не сме се виждали отдавна, но тъкмо днес говорихме по телефона. Тя беше на работа.

— Именно, от работата са я откарали.

— В коя болница е?

Нина му каза номера и адреса на болницата, някъде в Марина рошча.

Той се колеба около минута, после решително попита:

— От какво го е получила?

— Не знам.

— Кой ти каза, че е в болница?

— Ашхен Степановна. Лена била в тежко състояние.

— Благодаря ти, че ми се обади. Ще отида в болницата.

Върна се в стаята, затвори вратата, приседна до масата. Загази! Добре познава законите, все пак юрист е. Нелегален аборт, престъпление. Действия… причинили смъртта на потърпевшата… Идиот! Защо го направи вкъщи? Тя можеше да си го направи у тях, никой нямаше да я види, нали си има отделна стая. Глупак! Глупак! Глупак!!!

Ако остане жива, тя няма да го издаде. Ако умре, той ще отрича всичко. Доказателства няма. Да, знаел е, че е бременна, че не иска да ражда, че взема някакви мерки, смятал е, че са някакви чуждестранни таблетки, и досега не знае какво е направила. Предишната вечер е имала болнав вид, изпратил я е до вкъщи, на другия ден й се е обадил в службата, при техните отношения това е естествено, но не доказва съучастничество.

А може ли синапена вана да се приравнява с аборт? Защо законодателят е избрал тъкмо тази дума? Аборт! Дава ли този термин право на широко тълкуване? „Изкуствено прекъсване на бременност“ — ето този термин може да се тълкува по всякакви начини. Но законодателят се е изразил ясно — аборт, имайки предвид медицинското значение на тази дума, тоест хирургическа намеса.

Трябва да се уточни версията, да се обмислят подробностите. Къде, кога, денят, часът, минутата, мястото, всички убедителни подробности. Ако Ленка умре, от Будягин мира няма да види. А може да не пожелае да се вдига скандал? Изтъкнат обществен деец, а дъщеря му си изхвърля плода по най-селяшкия начин. Ами ако се разровим хубавичко, нали именно Будягини са виновни, върху тях лежи главната отговорност: те се противопоставяха на брака им, именно заради тях Лена не искаше детето, обективно те я тласнаха към тази постъпка. Може би не само обективно? Не искаха да се разчуе. Ето така май се оформя делото, ако се поразровим надълбоко. За какво я готвеха те? На какво я научиха? Да превежда от английски? Това е малко за един бъдещ живот. Той винаги бе мразил това семейство, те пак са господари на положението, в ръцете им е, страда в стайчето си, а те там, в Петия дом на Съветите, в тази своя непристъпна крепост, мобилизират лекарите, за да спасят Лена. И сигурно ще я спасят. А после ще си разчистят сметките с него.

Майка му мрачно мълчеше, досещаше се какво става, но не искаше да говори, страх я беше, че разговорът ще се превърне в обвинения срещу нея. А тя какво е крива? Искаше да помогне, всички правят така, виж я ти, важната госпожица! Ама и него си го бива, престара се, изгори й копитата, мярка нямаше.

Юра отиде в болницата, но не влезе, пообиколи отдалече — страх го беше да не срещне Будягини, да не увеличи свидетелите. Колкото по-малко хора го видят, толкова по-добре.

Върна се на Арбат, но не от къщи, а от автомат се обади в болницата, попита за състоянието на болната Будягина, Елена Ивановна. „Състоянието е тежко, температура трийсет и девет и осем.“ Обаждаше се всеки ден и чак към края на седмицата чу: „Средно тежко състояние, температура трийсет и осем и две.“ След още три дена: „Задоволително състояние, температура нормална.“ В края на втората седмица Ашхен Степановна прибра Лена вкъщи.

Тъкмо същата вечер майката попита Юра:

— Как е твойта красавица? Той кисело се позасмя.

— Жива и здрава.

Не й се обаждаше, не знаеше как ще приеме тя обаждането му: нито веднъж не отиде в болницата, не й писа, няма никакви оправдания. Чудо голямо! Правилно постъпи, като не отиде! Трябваше да узнае само едно: казала ли е на някого? Но не смееше да набере телефона й. И тя не се обаждаше. Обади се Нина.

— Юра, днес всички смятаме да идем у Лена, ще дойдеш ли?

— Днес съм зает.

— Ще дойдеш по-късно.

— Късно ще се освободя.

Дали се обаждаше по своя инициатива, или по молба на Лена? Трябваше да разбере.

Набра номера на Лена. Чу нейния тих, дълбок, нежен глас:

— Най-сетне. Страшно се тревожех за тебе.

— Аз се тревожех за тебе.

— Непрекъснато си мислех: как ли ще понесеш всичко това? Защо не дойде?

— Всеки ден се обаждах по телефона, питах как си.

— Така ли? — радостно възкликна тя. — Днес ще се събираме у нас, ти ще дойдеш ли?

— Не ми се ще да сме сред толкова хора.

— Разбирам те, кога тогава?

— Ще ти се обадя.

18.

Нина се върна от училище в пет часа. Пред вратата на стълбището бяха седнали Варя и приятелката й Зоя.

— Затръшнах вратата, а съм си забравила ключовете.

Забравила си ключовете… Вечните лъжи. Забранено и е да води Зоя вкъщи, затова са седнали на стълбището — стълбището не е твое, как можеш да ни забраниш?

— Давам ти половин минута за мислене, две минути за изпълнение — каза Варя на Зоя.

И тези техни плиткоумни лафове.

— Ходи ли у Софя Александровна?

— Ходих.

— Всичко ли купи?

— Всичко.

— Купоните?

— Взех продуктите.

— Колко пари ти останаха?

Варя й подаде рестото.

— Взех си петдесет копейки за пързалката.

— Ами домашните?

— Ще ги напиша.

Всеки трябва да си гледа задълженията. Нина работи като вол, хапва набързо и — във вечерната гимназия, не може да се откаже от половинката бройка. А Варя успява да иде и на пързалка, и на театър, и на кино, и у приятелка, значи домакинството не й отнема чак толкова време.

— За вечеря си стопли кашата, ще я оставя в тигана, маслото е в бюфета — каза Варя.

— Ще се върнеш най-късно в единайсет — предупреди я Нина, като си закопчаваше палтото.

Вратата се затвори след нея. Варя се обади на Зоя.

— Идвай, Нинка се измете.

Разтреби масата, приготви вечерята, изми съдовете — тъй, всичко е в ред. Нинка никога не оставя нещата по местата им.

Телефонът иззвъня. С кърпата в ръка Варя вдигна слушалката:

— Наташа, ти ли си?

Беше момчето, с което се запозна по телефона, но нито веднъж не го бе виждала, и той нея. Казваше се Володя, а тя не пожела да си каже името.

— Може би Наташа?

— Наташа да бъде.

И той започна да я нарича така. Но всеки път питаше:

— Наташа, как се казваш все пак?

Харесваше й гласът му, беше откровена с него — нали никога няма да го види, може да му казва всичко. Той също я уверяваше, че с никого не е бил така откровен, както с нея.

— Всяка Наташа трябва да има светла коса.

— Моята е именно светла.

— А очите?

— Оранжеви със синьо небе.

— Има ли такива? Как прекара снощната вечер?

— Великолепно. Бях на забава в един техникум, свиреха все неща, на които може да се танцува румба.

— Блазе ти. Аз пък учих.

— Учи, приятелю, учи, залягай, учението плод е сладък, учението път е верен, от мрака то към светлина ни води…

— Кога ще се видим?

— Никога.

— Ами ако се влюбим един в друг?

— Няма, прекалено еднакво разсъждаваме за всичко.

— Какво ще правиш днес?

— Отивам на пързалката.

— На коя?

— На заводската.

— На кой завод?

— На сапунено пиронения.

— Вземи ме и мен, аз се пързалям добре.

— Аз пък — лошо, няма да ти е интересно. И хайде, дочуване, дойдоха ми гости.

Зоя пристигна с бяла шапчица и дълги шалвари под полата, цялата беше пъпчива — цвете от бунището, както я наричаше Нина. Майката на Зоя, разпоредителка в кино „Карнавал“, пускаше приятелките на кино без билети.

— Защо си сложила бялата? — попита Варя, оглеждайки шапчицата на Зоя. — Нали се разбрахме.

— На червената й се скъса ластикът. Сложи си ти червената, отива ти.

— С бял пуловер да сложа червена шапка?! Ти ще сложиш моята червена, а аз бялата.

— Защо все трябва да става каквото кажеш ти?

— Не каквото кажа аз, а както сме се разбрали.

Зоя обидено сви рамене.

— Е, щом толкова настояваш…

— Не искам да ми правиш отстъпки! Изобщо няма да дойда на пързалката.

Варя захвърли обувките си и се качи на леглото.

— Глупости — промърмори Зоя, — добре де, ще сложа червената.

— Няма да дойда на пързалката.

Известно време мълчаха. Зоя се притесни, съжаляваше, че се скараха заради някаква си дреболия.

— Хайде да идем — започна да я моли тя.

— Никъде не мога да ида, когато той е там.

— Нали искаше.

— Исках, ама сега се отказах.

Арестуването на Саша веднага открои Варя сред приятелките й. Сега беше една от тези, чиито приятели внезапно изчезват, после пак се появяват, приятелките им ги чакат, а ако ги чакат нечестно, биват жестоко наказвани. Всички знаеха, че бе танцувала със Саша в „Арбатски зимник“, бяха ги виждали, също и сбиването. Сега Варя дружи с майката на Саша, носи колети в затвора…

Варя тръгваше рано сутрин, заемаше място на опашката, зъзнеше на студа, после пристигаше Софя Александровна и двете се приближаваха малко по малко към гишето. Софя Александровна не умееше да спори, страхуваше се да не ядоса човека на гишето, притесняваше се да не бави опашката — уморени хора, застанали от пет часа сутринта на улицата край високата, дълга и студена стена на затвора. Варя от никого не се страхуваше, не се притесняваше от нищо. Те търсеха Саша по всички затвори. На гишето им даваха да попълнят бланка: трите имена на арестувания, адрес. Софя Александровна попълваше бланката, пак се нареждаха на опашка, предаваха данните, чакаха отговор два, дори и три часа… „Не е тук…“ И тогава Варя дръзко питаше: „А къде е?“ „Не е известно.“ „А на кого трябва да е известно? Вие го прибрахте, вие трябва да знаете.“

Тя се вслушваше в съветите, които й даваше всезнаещият арбатски двор. Едно момиче от булевард „Новински“, приятелят му лежал в Таганския затвор, й показа как се слага бележка в бельото, каза, че трябвало да изпращат повече захар и ябълки, те там правели вино от захар и ябълки. Софя Александровна я слушаше, клатеше глава.

— Не, Варенка, на Саша не му трябва вино…

От красива възрастна жена Софя Александровна за една нощ се превърна в побеляла старица. Отначало й се струваше, че ако застане пред онези, които арестуваха нейния Саша, сърцата им ще трепнат, нали и те имат майки. После видя много такива майки — видът им не трогваше ничие сърце. Те стояха на дълги опашки и всяка се страхуваше, че онази капчица състрадание, която може би още не се е изпарила зад дебелите врати, ще се падне не на нея, а на жената, която влезе през тези врати по-рано.

Видя часовите с пушките, непристъпните каменни зидове, зад тях беше Саша, нейното момче бе лишено от онова, на което има право всяко живо същество: свободно да диша. Каква ли участ му готвят? Нощем не заспиваше — на какво ли спи той? Не можеше да яде — какво ли яде той, приведен над затворническата паница, той, нейното живо и скъпо същество, нейният живот, нейната кръв? Възглавниците миришеха така, както миришеше неговата главица в детските години, обущата — на сухата пръст, по която като мъничък тичаше бос, масата — на мастилото от неговите училищни тетрадки.

Обикаляше из улиците с надеждата да види онези хора, които преди арестуването го следяха. Те знаят какво го заплашва, от какво се нуждае той. Ако срещне онзи, дребничкия с касториновото палто, ще го спре и ще го попита за Саша. Ще му каже, че не им се сърди, работата им е такава. Но след като си изпълниха задължението, могат да бъдат и милосърдни, нали сега им е все едно. Тя сновеше по Арбат, и по единия тротоар, и по другия, отбиваше се в магазините, преструваше се, че чака на опашка. Но все не можеше да срещне дребничкия с касториновото палто, нито онзи с шапката, нито третия, високия и злобния.

Премръзнала, потисната от съзнанието за безсилието си, се прибираше вкъщи, в празната стая, и там, самотна и страдаща, се молеше на господ, в който отдавна не вярваше, а сега му се молеше, та дано духът на доброто и милосърдието, вездесъщ и всепроникващ, да смекчи сърцата на онези, която ще решават съдбата на Саша.

Сутрин тропването на пощенската кутия я вдигаше от леглото. Тя чакаше отговор от прокуратурата или писмо от някой таен, но влиятелен доброжелател, чакаше писмо от самия Саша, предадено по човек, лежал заедно с него, но вече заточен, от заточение писмата пристигат. Имало такива случаи, бяха й разказвали. Когато четеше вестниците, се взираше в портретите на Сталин: скромно облечен, с добродушни бръчици около очите, с мъдро, спокойно лице на човек с чиста съвест. Наскоро бе чествувана неговата петдесетгодишнина, сега е на петдесет и четири, не, на петдесет и три години, колкото Павел Николаевич, нейния съпруг. Големият му син е сигурно колкото Саша, той има и друг син, и дъщеря и разбира какво е да имаш деца, знае какво е семейна мъка — съвсем наскоро загуби жена си. Само дано делото на Саша стигне до него. Всичките си надежди тя възлагаше на Марк. Марк ще разкаже на Сталин за Саша. Сталин ще поиска делото му, дори може да го извика на разговор. И Саша ще му хареса. Саша не може да не хареса на някого.

Пристигна Павел Николаевич. Естествено беше огорчен, но не смяташе случилото се за катастрофа. Няма да разстрелят Саша, няма да го осъдят на доживотен затвор — нямаме такава присъда. Млад е, животът е пред него. Да, трябва да се действува. Но само висшите инстанции са в състояние да помогнат. Той няма достъп до тях. Достъп до тях има Марк. Как тъй тя не може, не иска да разбере това! Павел Николаевич по пътя насам твърдо бе решил да бъде търпелив, дори добър. Ала още щом влезе в този омразен дом, щом видя старицата, която някога му беше жена, щом долови взискателните интонации в гласа й, още щом видя упорития заешки израз на лицето й, а той се появи от нейния стремеж да преодолее страха — след като видя всичко това, отново го завладя яд, нетърпимост и злоба. Тъкмо тя е виновна за всичко, тя и братчето й възпитаха Саша.

И ето че седят един срещу друг: тя — побеляла, с треперещи устни и тресяща се глава, той — гладко избръснат, добре гледан, със сиви ядни, изпъкнали очи. Седят до масата, до която бяха седели дълги години, която е покрита със същата мушама под същия платнен абажур. Софя Александровна нервно прекарва длан по мушамата, разглажда я, макар че няма защо да я разглажда, и този жест дразни Павел Николаевич.

— Искаш да обикалям учрежденията ли? Безполезно е, обясних ти вече. Обжалва се след като излезе решение. Решение още няма, води се следствие.

Дали тя не иска да се възползува от това и да го върне?

— Какво целиш? Да оставя завода ли? Няма да ме пуснат. И нямам никакво намерение да се връщам в Москва, запомни! Какво?

Стори му се, че тя каза нещо, нарочно тихо, за да не я чуе. Но тя нищо не бе продумала, само беззвучно мърдаше устни.

— Нищо… Слушам те.

— Да бе, да бе, слушаш… Слушаш и си мислиш: не баща, а мръсник, не иска да си мръдне пръста за сина си. Винаги си мислила за мен така подло и тази подлост си внушила на сина ни.

И по-рано бе страдала непоносимо, когато бе слушала нападките, упреците му, сега това страдание отново се върна, тя с ужас чувствуваше, че както и преди, не може да преодолее страха си пред него, особено унизителен сега, когато ставаше дума за спасяването на сина им, на техния син. В думите му долови неприязън към Саша, той иска да остане встрани от неговите страдания. Как смее сега да говори за обидите си, за своите претенции? И как може да се страхува от него, когато става дума за живота на Саша?! Тя от никого не бива да се страхува, няма право да се страхува, тя е майка!

— Ако беше видял как го отведоха…

Изрече това с горчивина. Но с него трябваше да се говори високо, трябваше почти да крещи, та да я чуе.

— То се знае, то се знае, пак съм виновен аз, само аз… Ти си мъченица, нещастница, а аз съм негодник, развратник, гуляйджия, пияница…

Боже мой! Дори такова нещастие не го променя, поморавява, както преди, цупи устни, имитира я. Тя го чакаше да дойде, разчиташе на помощта му — нали е баща, мъж! За какво друго може да мисли, освен за Саша! Няма право да мисли за нищо друго. И тя ще го накара да мисли. Софя Александровна отиде до бюрото, извади заявлението си до прокурора.

— Виж.

По лицето му се изписа недоволство, погнуса. Тая глупава жена лак го кара да върши нещо безполезно. На кого е потрябвало нейното заявление, кой ще седне да го чете?

Ала не можеше да не го прочете. Всички биха го упрекнали, ако се скараше с нея в такъв момент. А за пред хората Павел Николаевич искаше да остане почтен човек и баща. Няма да й даде повод да каже: „Не пожела дори да прочете заявлението.“

Какви ги е измъдрила! „Пише ви една майка… Върнете ми сина…“ Наивно, сантиментално, неубедително. „Обръщам се към нашето справедливо и милосърдно правителство“ — думи, думи… „Зная, че синът ми за нищо не е виновен“ — кой ще повярва?… „Дори да е сгрешил, то е било без никакъв умисъл, той е още дете…“ Двайсет и две години — как ще е дете?! И защо пише за грешки? Нали така косвено потвърждава вината му?!

Софя Александровна седеше на дивана на Саша и с наведена глава слушаше тези забележки, без да обръща внимание на тяхната язвителност, която трябваше да докаже нейната глупост: едно заявление не я бива да напише. Нищо! Да го поправи, само да помогне на Саша. Тя сложи пред него лист и мастилницата.

— Напиши го както трябва.

Погледна я слисано, схвана, че се бе държал глупаво. Заявлението е безполезно, има ли значение как е написано. Сега ще трябва да го пише той, а какво да напише, като не знае обвинението срещу Саша?

— Знаеш ли — каза Павел Николаевич, — може да го пратиш и така. Е, като махнеш фразата за грешките и това: „Върнете ми сина.“ А останалото… Да, може да го пратиш и така.

— Добре — каза тя и взе заявлението, — ще го поправя.

Не бе очаквала нищо друго. И все пак без Марк няма да прати заявлението.

— Кога заминаваш?

Той отново избухна:

— Струва ми се, обясних ти, че утре трябва да съм на работа?

— Ако обичаш, остави пари — твърдо изрече тя, — за колетите купувам всичко от скъпия магазин.

За малко щеше да избухне в ругатни. Обикновен инженер е, живее на една заплата, но парите не му се свидят. Само го възмущава този тон, тази настойчивост, той винаги й е бил нужен само заради парите. Извади сто и петдесет рубли.

— Повече не мога да отделя.

19.

И отново е нощ. Отново металното изскърцване на резето събуди Саша. Беше дошъл вчерашният конвоен и те отново дълго крачиха по безбройните къси коридори. Отново на колана на конвойния подрънкаше връзката ключове, отново чукаше с ключа по дръжките на вратите или по металните перила на стълбата, предупреждавайки, че води затворник. Но сега Саша броеше изкачванията и слизанията и се убеди, че стигнаха до първия етаж. Зад отворената врата в края на коридора се чуваха гласове, дори смях, долавяше се присъствието на друг, не затворнически живот.

Този път Дяков не го освети с лампата, явно прилагаше този похват само при първото запознанство. Днес беше не във военна униформа, а с кафяво сако, облечено върху син пуловер. С кимане посочи на Саша стола и продължи да пише. Пишеше, препрочиташе, пак пишеше, без да обръща внимание на Саша, навел глава над бюрото. От Саша го делеше само масивният прибор за писане и също такова масивно преспапие. Саша си помисли, че като нищо би могъл да грабне преспапието и да строши главата на Дяков. На този стол сядат различни затворници, между тях може да се намери такъв, на когото ще хрумне да го стори. Всичко тук е предвидено, всяка стъпка, всяко движение, а това не е. Да не би да смятат, че никой не би се решил на такава постъпка? А може да има някакъв таен механизъм, който се задействува, щом докоснеш преспапието? Естествено оттук няма начин да избягаш, но човек може да стори това от отчаяние. И въпреки всичко Дяков не се страхува. Може пък истинските затворници да не ги разпитват тук?

Дяков събра изписаните листове и излезе от стаята, като остави вратата отворена. Беше с валенки, с прибрани вътре кафяви панталони. И понеже беше така дебело облечен, Саша със своите половинки веднага усети студа на циментовия под.

Всичко беше различно, съвсем различно от миналия път. Дяков сякаш беше зает с някаква по-важна и спешна работа и Саша, изглежда, бе доведен тук само защото Дяков го е извикал по-рано, когато още не е знаел, че ще бъде зает с друго. Цивилен и с валенки, той изглежда обикновен и неофициален, излиза и оставя Саша сам до бюрото, по което са пръснати разни книжа, не се страхува, че Саша може да надникне в тях, както не се страхува и че Саша ще го удари по главата с тежкото преспапие.

В коридора се затръшна врата, чуха се гласове, Дяков говореше с някого, после се върна, тромаво пристъпвайки с валенките си, затвори вратата, седна зад бюрото, порови в чекмеджето, извади тъничка папка — в нея бяха листовете от предишния разпит, после потърси нещо друго и така, както продължаваше да рови в чекмеджето, без да поглежда Саша, попита:

— Тъй, Панкратов, какво ще ми кажете днес?

Зададе този въпрос някак между другото, спокойно, дори дружелюбно, сякаш бе забравил за какво бяха разговаряли миналия път.

— Ами… вижте — подзе Саша.

— Аха! — Дяков най-сетне намери листа, който търсеше, и пак излезе с него.

После се върна и както беше прав, подреди листовете в чекмеджето, седна, отвори папката с делото на Саша.

— Тъй, Панкратов… Помислихте ли за онова, за което ви посъветвах?

— Да, помислих. Но не знам какво имате предвид.

— Лошо! — Дяков заклати глава. В гласа му пролича упрек, съжаление, дори съчувствие — ех, сам не се щадиш, братле!

Той се замисли, кимна към папката с делото.

— Искате да протакате ли?

— Не знам за какви контрареволюционни разговори ме питахте миналия път.

Дяков се намръщи.

— Не сте искрен, Панкратов. Искате да се занимаваме не със същественото, а с вашите институтски истории. Но дори в тях проявихте нечестност. Много неща скрихте. И това също показва какво представлявате.

— Какво съм скрил? — учуди се Саша.

В този момент в стаята влезе възрастен мъж с ескимоско лице, облечен в тъмносин костюм, който седеше добре на набитата му, дори възтежка фигура.

Дяков стана. Човекът с кимване предложи на Дяков да седне и също седна на стола до него.

— Продължавайте!

И втренчено погледна Саша: Саша разбра, че този е началник на Дяков, но в погледа му долови нещо повече от обикновения служебен интерес към поредния подследствен. У него плахо просветна надеждата, че този човек ще промени съдбата му.

— И тъй, Панкратов — каза Дяков, — докъде бяхме стигнали?

— Вие казвате, че съм скрил нещо. Какво съм скрил?

— Достатъчно е да се прегледат протоколите от партийното събрание. Дори сте прибягвали до ходатайството на високопоставени лица…

Дяков погледна Саша с очакване, изпитателно.

Тъй. Всичко е ясно. Цялата работа е в Марк, в Будягин или и в двамата. Намекът е ясен. Той нарочно не каза „високопоставени другари“, а „високопоставени лица“. И имената не каза. Не, да каже имената. От Саша няма да ги чуе.

— Кого имате предвид?

— Панкратов!…

Устните на Дяков се свиха в погнусена и укорна усмивчица.

— …Срамота, Панкратов! Не си играйте с нас на котка и мишка. Ние сме по-осведомени, отколкото си мислите. Искате нас да накарате да говорим, а ние искаме да говорите вие, това е във ваш интерес. За вас са ходатайствували Рязанов и Будягин, вие сам сте признали това на партийното събрание, а тук ни разигравате.

И пак — не „другарите Рязанов и Будягин“, а просто „Рязанов и Будягин“.

— Не съм прибягвал до ничии ходатайства — възрази Саша, — разказах на вуйчо си, Рязанов, всичко, но не съм го молил да се намесва. Той сам, без да зная аз, е помолил Будягин да се обади на директорката на института Глинска.

— Да допуснем, че е така — съгласи се Дяков. — Но защо не казахте това миналия път? Защо не посочихте точно тези имена? Споменахте маса хора. — Той извади от делото на Саша тясно листче, Саша не го бе видял по-рано. — Баулин, Лозгачов, Азизян, Ковальов, обаче не посочихте Рязанов и Будягин. Защо?

Саша трескаво мислеше. Сега всяка негова дума може да се окаже фатална и за Марк, и за Иван Григориевич. Цялата работа е в тях — ясно. В какво ги обвиняват?

— Не съм допускал, че е важно. Това са чисто роднински връзки. Дори не разбирам защо толкова ви интересуват.

Каза го твърдо, както човек говори за нещо, което не иска и няма да обсъжда. Дяков му сочи пътя, по който трябва да върви, но той няма да тръгне по този път.

Дяков го погледна, както се стори на Саша, внимателно, заинтересувано, дори някак боязливо.

— Пак вуйчо ви ли уреди Солц да разгледа вашия въпрос?

— Никой нищо не е уреждал. Аз сам отидох при Солц.

Дяков се поусмихна иронично.

— Хората с месеци чакат да ги приемат, а вие отидохте и готово: веднага ви прие, веднага разгледа въпроса ви. Кой ще ви повярва, Панкратов?

— И все пак е така — каза Саша, — така се случи. Влязох в кабинета, той ме видя, попита какво искам…

— Помогна ви щастливата случайност?

— Може би… Нима нямах право да се обърна към ЦКК? Нима моят вуйчо е нямал право да ходатайствува за мен? Каква вина имам аз? И за това ли ме държите тук? За нищо и никакво!

По лицето на Дяков се плъзна лека гримаса. Но той нищо не каза, само извъртя очи към началника си, сякаш го приканваше да се убеди с какъв човек си има работа той, Дяков, а може би очакваше онзи да каже нещо. Но човекът с ескимоското лице нищо не каза, тежко се надигна и излезе.

Дяков се навъси и вече с друг тон заяви:

— Вашата вина е, че сте неискрен, нечестен пред партията. Скрихте и много други неща. Посочихте своите обвинители, но нито веднъж не споменахте кои са били защитниците ви. При това в разглеждането на вашия въпрос са вземали участие много хора… Да речем, същият този Криворучко…

Саша почувствува опасност. Провалът можеше да дойде от най-неочаквана посока. За Марк и Будягин е ясно, той не може да каже нищо компрометиращо за тях и няма да каже. Но Криворучко… „Този готвач ще готви лютиви гозби…“ Криворучко каза това за Сталин. Ако цитира тези негови думи, Саша не само ще се оплете повече, но и ще предаде Криворучко. Ако пък премълчи, ще тръгне по пътя на неискреността и лъжата.

— Бил съм при него два пъти. Първия път той ми сложи печат на документите за изключването, втория път оформи възстановяването ми.

Дяков се засмя.

— Ту ви изключват, ту ви възстановяват, ту пък попадате в затвора… И нищо ли не ви е казвал?

— Стори ми се потиснат, нали го изключиха от партията.

— И вас са ви изключили. Нима той не намери какво да ви каже?

Дяков все така не откъсваше поглед от него. Знае ли нещо, досеща ли се или пък опипва, почувствувал колебанието му?

— Никак ли не изрази отношението си към обстоятелството, че са ви изключили, а после са ви възстановили? — настояваше Дяков. — Нима дори нищо не ви попита? Още повече че на заседанието на партийното бюро сте го защитавали?

— Просто му разказах как стана всичко…

— Ето, виждате ли?… И той просто удари печата.

Не, не бива да се поддава! Опипва, поставя клопки, отвлича вниманието му от същественото, от Марк и Будягин, оплита го…

— Никакъв по-особен разговор не можеше да има. Той е заместник-директор, а аз обикновен студент.

Дяков го пронизваше с очи.

— Ние имаме сведения, че Криворучко с други студенти е водил антипартийни разговори. А на вас, човек онеправдан, при това човек, който го е защитавал, нищо да не каже. Странно!…

Криворучко се познава с Марк, поръча да му предаде поздрави. Не, не бива да казва това.

— Така беше — каза Саша.

Дяков все не откъсваше очи от Саша и внезапно злорада усмивка се разля по лицето му. С тази злорада усмивка той дръпна към себе си чиста бланка за протокол на разпита.

— Добре, ние сме хора търпеливи, ще почакаме кога най сетне ще решите да бъдете честен, кога ще си спомните това, което трябва да си спомните.

Този път записаното от Дяков започваше с думите: „Като допълнение към показанията, които дадох по-рано…“ — и съдържаше признанието на Саша, че е ходил в кабинета на Криворучко и се е изказвал пред партийното бюро в негова защита, а Янсон и Сиверски са защитавали Саша. За Марк и Будягин в протокола нямаше нито дума.

Всичко беше записано правилно, но както и миналия път, нещо навяваше на Саша смътно чувство за опасност. Каква беше тази опасност, не можеше да схване. Само поиска да се добави, че е ходил при Криворучко по работа.

— Вие сте студент, ясно е, че сте ходили по работа.

„Ех, карай да върви!“ И Саша подписа протокола.

— Не получавам колети от майка си, това ме безпокои. Освен това моля да получавам вестници и книги от библиотеката.

Дяков поклати глава.

— Докато се води следствие, нищо не ви се разрешава. Ако се държахте по-откровено, щяхме да приключим всичко и тогава щяхте да получите това, за което молите. И имайте предвид, Панкратов, следващата ни среща ще бъде последна — той вдигна пръст към тавана — и на мен ми държат сметка. А аз искам да приключа следствието благоприятно за вас. Не изпускайте тази възможност.

Или Марк, или Иван Григориевич, или и двамата. Честни, предани на партията комунисти! Слабо познава Будягин, но познава добре Марк, може да гарантира за него, дори не допуска мисълта за някаква негова вина. Едно арестуване на Марк би било същото недоразумение, както и неговото, дори по-голямо: той поне забърка тая глупава каша в института. Марк в нищо не може да бъде обвинен: голям инженер, прекрасен стопански деец, безкористен човек, истински комунист, целият му живот е работа, работа и само работа. И него да са затворили? Може да е някъде наблизо, в същия коридор, до неговата килия? Марк, този късоглед човек с болно сърце, тук, в също такава килия?

Не знае за никаква вина на Марк, убеден е в неговата честност. И дори да сметнат, че прикрива Рязанов, нека! Готов е да сподели участта на Марк. Случило се, струпало се всичко наведнъж, какво да се прави, трябва да издържи, ще дойде време, когато и той, и Марк ще докажат невинността си.

Всичко е ясно, какво да си блъска главата. Той е честен пред партията, нищо не крие, не премълчава, не може да каже нищо лошо за Марк. Край. Точка.

Само едно го измъчваше… Криворучко… Единственото място, в което се чувствуваше уязвим. Каквото и да говорим, премълча за него. Може да е нещо маловажно, несъществено, но го премълча. Искаше съвестта му да е чиста. Криворучко пречеше на чувството му за чистота и яснота.

Следобед дойде непознат надзирател с лист хартия и молив.

— Пишете поръчка за библиотеката.

Библиотеката му е разрешена! Саша не знаеше колко книги може да вземе и докога. Ала не издаде неосведомеността си. Персоналът уважава повече опитните, отколкото неопитните затворници.

Толстой — „Война и мир“, Гогол — „Мъртви души“, Балзак — „Изгубени илюзии“, Стендал — „Пармският манастир“, последните броеве на списанията „Красная новь“, „Новый мир“, „Октябрь“, „Молодая гвардия“, „Звезда“… Пишеше, без да се замисля, нямаше време за мислене, човекът чакаше, затворникът трябва предварително да е решил какво иска, пишеше каквото му хрумнеше, важното беше да получи книги, по-дебели книги, та да му стигнат до следващия път, а не се знаеше кога щеше да дойде той.

Само едно заглавие поиска обмислено — „Наказателно-процесуалния кодекс“. Няма да го получи. И все пак написа: „Наказателно-процесуален кодекс на РСФСР“, та поне с това да изрази протест срещу положението си.

Защо Дяков му разреши да получава книги? Иска да го предразположи? В негов интерес е престоят на Саша тук да бъде непоносим, така ще го принуди да направи признания. Страх го е да не наруши закона, според който книгите са разрешени? Съжаление? Когато обвиняваш някого в контрареволюция, няма място за съжаление. Може да е станало независимо от Дяков, както беше с извънредните къпания? Жалко. Ще открият грешката и няма да му донесат книгите.

На другия ден обаче дойде друг надзирател, носеше пакет, обвит с чисто бяло парче плат с жълти следи от изгаряния. Саша веднага позна това парче, вкъщи през него си гладеше панталоните. Значи разрешени са не само книгите, но и колетите.

— Име?

— Панкратов.

— Подпишете тук.

Надзирателят му подаде описа на колета и късче молив. Описът беше направен от майка му едро, нечетливо и само думата „шоколад“ беше добавена с непознат, ясен, сякаш калиграфски почерк. Половината от описа бе плътно задраскана с химически молив.

Саша опипваше кесиите и пакетите, грижливо подредени от майка му, а после разхвърляни от чужди ръце… Един бял хляб, кашкавал, варено месо, салам — всичко беше разрязано на парченца при огледа, масло в пергаментова хартия, захар, един чифт бельо, чорапи, носни кърпи. И тъй, майка му е жива, издържала е, знае къде е.

— Мога ли да пратя бельо?

— Завийте го.

Той зави мръсното бельо в парчето плат. Това обгорено с ютията парче плат му донесе мириса на дома, на неговия дом.

— Пишете какво искате.

На гърба на листа Саша написа: „Получих всичко. Не изпращай нищо освен бял хляб, месо и бельо. Всичко е наред, здрав съм, целувам те. Саша.“

— Моливчето! — напомни му надзирателят.

20.

Софя Александровна докосва, опипва, препрочита десетки, стотици, хиляди пъти това късче хартия — символ на страданията на сина й, на горчивата му съдба, но и вестоносец, че той е жив. Показва го на всички: на Михаил Юриевич, на съседката Галя, на Милица Петровна, на сестрите си, на Варя Иванова и на Макс Костин… От нищо нямам нужда, всичко е наред, здрав съм, целувам те… Тези думи можеше да напише само той, нейното добро и мъжествено момче.

Сега всичко придоби нов смисъл. Омачканото листче, бельото с миризмата на затвора, месото и хлябът, които искаше той, тези зрими подробности бяха й липсвали по-рано, за да си го представи жив. Вечерите и нощите вече не бяха така самотни — тя е до него, знае всяка негова минута, чувствува всяко негово движение. Болеше ли я сърцето — значи той боледуваше; не можеше ли да заспи — той лежеше на затворническия си нар с отворени очи; спохождаха ли я пристъпи на мъчителен страх — него го водеха на разпит и той се измъчваше, луташе в мислите си и страдаше. Тя си спомни как веднъж, много отдавна, го наказа, защото не я пускаше да иде на театър, тогава той плака не от болка, а от обида, тя го унижи, него, мъничкия. Сега го удря животът.

Марк бе говорил за Саша с високопоставени и влиятелни хора. Тя вярваше на Марк той не лъжеше, не успокояваше, той бе направил всичко, което бе могъл. И все пак повече, отколкото на Марк, тя вярваше на жените от опашките пред затворите. Там всичко беше ясно, просто, справедливо. Тези слаби жени имаха силата да защитават своите близки, сгряваха ги с топлината си, която губеха, докато чакаха на студа, утоляваха глада им с нищожния залък, който откъсваха от оскъдните си дажби, през дебелите каменни стени им изпращаха своята любов и надежда. Сега Софя Александровна мислеше без страх за опашките пред затвора: там не се чувствуваше самотна. Това не намали страданията й, но премахна острото чувство за изключителност. Тя трябва да върши същото, което правят другите. Светът, който по-рано й изглеждаше страшен, искаше от нея да действува, а действието потиска страха. Жените я научиха как да намери Саша, как да предаде колетче и какво да сложи в него, към кого да се обръща, на кого и какво да пише. Именно адресите, които й даваха те, излизаха верни. Издействува да я приеме прокурорът по надзора над органите на ОГПУ. „Когато следствието приключи, ще научите резултата“ — отговорът, който те й бяха предсказали и който въпреки това беше важен: сега прокурорът ще обърне внимание на делото на Саша, това може да промени много неща. Жените от опашките знаеха какво трябва да се прави, ако осъдят Саша, знаеха целия път и този път бе път на живота, хората вървяха по него — и това я успокояваше повече, отколкото надеждите и обещанията. Къде ще го изпратят — зависи от това дали Саша ще се сети да поиска медицински преглед, той има слаби бронхи, може да си издействува Приволжието вместо Сибир. Ако й се обадят и й кажат да приготви топли дрехи, това означава Сибир или Севера, а ако не й кажат — значи в Средна Азия.

И когато дойде домоуправителят Виктор Иванович Носов, тя беше готова, бяха я предупредили, че ще запечатат стаята на Саша, трябва да го стори домоуправителят, макар че сигурно ще се чувствува неудобно. Страх я беше само, че той от смущение ще се държи грубо и си беше приготвила специална фраза, ако се случеше така.

„Виктор Иванович — смяташе да му каже, — ако ми говорите спокойно, ще ви разбера по-добре.“

Но Виктор Иванович не се държа грубо.

— Такъв е редът, Софя Александровна. Когато му дойде времето, ще я разпечатаме. И вие ще сте по-спокойна. Нали знаете какви са хората, намести ли се някой вътре, после иди, че го гони. Ако искате да пренесете някои мебели, ще ви пратя портиера. А каквото не ви трябва, оставете го, стаята си е ваша.

Той й намекваше, че не бива да изважда всички мебели, Софя Александровна и без това го разбираше: докато в стаята има мебели, никой не може да се настани в нея самоволно. Но не пожела портиерът да й помогне — трябваше да му плати, а нямаше пари.

Тя освободи не общата стая, в която по-рано спеше и учеше Саша, а своята спалня. Трябваше да изнесе оттам всичко, което й беше нужно, а да премести в спалнята бюрото, дивана, закачалката.

Точно когато разместваше, дойде Варя. Бързо си съблече палтото и се захвана да помага — пренасяше купчинките бельо, роклите, килимчетата, възглавниците, одеялата, нищо не изпускаше, нищо не губеше, точно знаеше кое къде да сложи и подреждаше така, че за всичко да има място.

На Софя Александровна й беше приятно, че това момиче й помага, и самото то й харесваше. Понякога си мислеше, че може би не е хубаво да въвлича Варя в своя живот, в своето нещастие, ала съчувствието на Варя, нейният стремеж да помогне бяха толкова непоколебими, че Софя Александровна не можеше да си представи как ще я отстрани.

И сега благодарение на помощта на това момиче работата им приличаше на обикновено шетане, на обикновено разместване на мебели и за да запази тази илюзия, Софя Александровна нищо не й говореше. Ала усещаше, че мъжеството я напуска. Съпругът й я остави, затвориха сина й, отнемат й стаята… Отдавна трябваше да даде тази стая на Саша. Вече бе мъж, било му е неудобно в общата стая, а тя не му я предложи, не искаше да се лиши от удобството. Колко егоистично от нейна страна! А той не отваряше дума за това, нейното скъпо, скромно момче.

Не можаха да разглобят железния креват, едното краче на гардероба се счупи, скринът не щеше дори да помръдне, макар че извадиха чекмеджетата.

Михаил Юриевич си дойде от работа, довтаса и съседката Галя, те помогнаха да преместят гардероба и скрина, разглобиха кревата, пренесоха в малката стая дивана, на който спеше Саша, неговото бюро и етажерката. Софя Александровна подреди приборите за писане, сложи няколко книги на Саша, окачи перденце.

Варя си тръгна от Софя Александровна, когато свършиха всичко, макар да знаеше, че вкъщи я чака Серафим, същият онзи младичък курсант, когото Макс беше довел на Нова година.

Този Серафим — виж го ти колко е бърз — се обади на Варя по телефона още на другия ден и й определи среща на Арбатския площад. Тя тръгна ей тъй, на шега, взе Зоя и още едно момиче. Приятелките й останаха на отсрещния тротоар, видяха как до Варя приближи младичък военен, как двамата тръгнаха по Арбат. Момичетата също вървяха по другия тротоар, правеха й знаци, които тя не разбираше, и тя им правеше знаци, които те също не разбираха. Серафим я покани на танцова забава в Дома на Червената армия. Варя не можеше да отиде тази вечер, имаше билет за кино. Но знаеше колко е трудно да идеш на забава в Дома на Червената армия, затова обеща на Серафим за следващата събота. Серафим играеше всички модерни танци, започнаха да ходят там всяка седмица, приятелките й заблазяваха.

Варя се примири със смешното му име, единият от братята Знаменски7 също се казваше Серафим. Вярно, не беше като момчетата от техния двор — кореняците московчани, арбатчаните — стеснително провинциалистче. Но той я ухажваше сериозно, това ласкаеше Варя, тя се чувствуваше голяма, пък и Нинка не можеше да има нищо против дружбата им, нали Серафим беше приятел на нейния Макс, а Макс не може да има лоши приятели.

Вкъщи Нина посрещна Варя със сърдит поглед: вече цял час Серафим скучаеше на дивана с книга в ръце, шумоленето на страниците дразнеше Нина, пречеше й да работи — тя поправяше ученически тетрадки. И нейният укорен поглед означаваше: „Щом си определила среща на човека, прибирай се навреме, не съм длъжна да забавлявам кавалерите ти.“

Варя не захвана да й обяснява защо бе закъсняла. Ще и каже после. А сега нареди на Серафим да излезе в коридора: трябваше да се преоблече.

Огледалото беше окачено на вратата на гардероба. Варя отвори вратата така, че да стои не с гръб, а странично към светлината, и започна да се преоблича. Това също ядоса Нина, нали и без това беше с хубава рокля, можеше да иде с нея. И как само си обува чорапа! Изопва си крака и чак примира, любува се на себе си. Ами този навик да снове из стаята почти гола, откъде ли се е взел пък той?! На шестнайсет години!

— Не забравяй, че те чакат.

— Да — кротко отговори Варя. И все така кротко попита: — Ще ми дадеш ли обувките си за тази вечер?

На Нина не й се даваха единствените официални обувки, но тя нямаше търпение да чака Варя най сетне да се махне.

— Вземи ги.

Варя извади обувките, дълго ги оглежда и опипва, а когато ги обу, пак ги заоглежда, изопна крак и пак му се залюбува. Най-сетне приключи с обличането, отвори вратата.

— Влез, Серафиме.

Чак когато си облече палтото, върза шала и се огледа в огледалото, Варя се обърна към сестра си.

— Бях у Софя Александровна. Помагах й да размести мебелите. Стаята на Саша се запечатва.

Варя нанесе удара на Нина инстинктивно, но точно: Нина научава от нея дори онова, което става в дома на Саша.

Разбира се, нито Нина, нито който и да било може да помогне на Саша. Какво да сторят? Без да знаят в какво е обвинен! И все пак тя е виновна пред Саша дори затова, че е на свобода, а той е в затвора. Най-добрият измежду тях! И всички си мълчат. Нина се бе надявала, че недоразумението ще се изясни, но щом са запечатали стаята, значи няма да го освободят. Тогава какво? Да признаят, че Саша е враг на съветската власт? Да се отрекат от него? Те изоставиха Саша в нещастието му, отдръпнаха се. Веднъж тя се бе отбила у Софя Александровна, за да изрази съчувствието си — на кого е притрябвало нейното съчувствие?!

Да напише писмо… Да събере подписите на съучениците, нали Саша им беше комсомолски секретар, да напише, че всички гарантират за него. Макс ще подпише, и Вадим, и Лена, и другите. И директорът на училището им, и учителите, които познаваха Саша. Нина преподаваше в същото училище, където някога бяха учили със Саша, и се надяваше, че ще успее да събере подписи. Юрка няма да подпише, да върви по дяволите. Тя се обади на Лена и Вадим, уговориха се утре да се съберат у Лена. После слезе у майката на Макс и я помоли да му предаде утре, когато си дойде в градски отпуск, да й се обади.

Тъжна среща беше. Лена мълчеше, загръщаше се в шала. Да подпише писмото — готова е. И Макс изглеждаше тъжен. Знаеше, че писмото е безполезно, разбираше какви последствия би имала подобна стъпка, но не искаше да откаже, да не би Нина да си помисли, че е страхливец. Само Вадим каза:

— Ама вижте, каква работа ще свърши това писмо? Ще помогне ли на Саша? Ами ако навреди, ако усложни работата? Ще ни извикат: Какво знаете за Панкратов? В училище той беше добър комсомолец. А това е било преди шест години. Какъв е сега? Знаете ли какво се е случило в института? Разказвал ли ви е? Какво ви е разказвал? А после ще извикат Саша: „Какво сте казали на съучениците си?“ Аз не поставям под съмнение честността на Саша. Просто искам да си представя какво би станало.

— Да оставим Саша на произвола на съдбата ли? — попита Нина.

— Защо на произвола на съдбата? Нали хората водят следствие. Какви основания имаме да смятаме, че изводите ще бъдат неправилни? Да, ние познаваме Саша, но и те сигурно са изискали характеристики за него. И са го арестували не защото е Саша Панкратов, а защото се е случило нещо нередно. А ние не знаем какво.

— Ние трябва да го подкрепим — каза Нина.

— Разсъждавай трезво — възрази Вадим. — Саша дори няма да научи за нашето писмо. Напротив, ще започнат да го разпитват за всеки от нас и това само ще го затрудни.

— Страхуваш се, че и за тебе ще попитат, така ли?

— От нищо не се страхувам — пламна Вадим.

Всички разбраха, че Вадим е прав. И Нина разбираше, но има нещо по-висше и по-важно от това разбиране. И има още нещо, болезнено и срамно — те се страхуваха от последствията. И да преодолеят този страх беше по-трудно, отколкото да изпратят писмото.

— Защо не се посъветваш с татко? — каза Лена.

— Точно така! — подзе Нина с тайната надежда, че Иван Григориевич ще се намеси и ще помогне на Саша.

Тази мисъл хареса и на Вадим: Иван Григориевич ще ги разубеди, ще им каже да не пращат такова безразсъдно писмо. Той, Вадим, и без това няма да го подпише, вече твърдо е решил. Само Максим със своя трезв селски разум разбираше, че не бива да поставят Иван Григориевич в неудобно положение.

— Знам ли — изказа съмнението си Максим, — мисля, че ние сами трябва да решим.

— Но можем да се посъветваме — категорично възрази Нина.

За чая в трапезарията излязоха Иван Григориевич и Ашхен Степановна.

— Татко — каза Лена, — как да помогнем на Саша?

— Че какво можете да направите вие?

— Искаме да напишем писмо до ОГПУ. Будягин се навъси.

— На кого е притрябвало вашето писмо?

— Но нали трябва да предприемем нещо — каза Нина.

— И без вас ще се ориентират — ядосано отговори Будягин.

21.

След завръщането на Будягин от чужбина Сталин нито веднъж не го прие, макар че Иван Григориевич би могъл да му каже много неща, за които не се пише в докладите и които не търпяха отлагане в създалата се международна обстановка. Той молеше за среща. „Чакайте, ще ви извикат.“ Чака повече от година. Това не беше случайно, както и фактът, че не го включиха в новия състав на ЦК. Като посланик в една голяма западна държава бе провеждал политиката, диктувана от Централния комитет, но имаше право да изразява пред Централния комитет своето лично мнение.

Със Сталин обаче винаги всичко беше сложно. Когато бяха на заточение, той бе престанал да говори на другаря си, който се бе пошегувал с навика му да спи с чорапи. Имаше си пъстър копринен юрган. Юрганът също беше обект на шеги. Сталин възприемаше тези шеги като подчертаване на неговата неприспособеност и слабохарактерност. Престанаха да се шегуват с него. Не биваше да стигат до скарване — той не умееше да се сдобрява. Силният грузински акцент, тромавите фрази не го правеха добър оратор: в спор също изглеждаше незащитен и също не им се искаше да бъдат несправедливи към него. Да не бъдат несправедливи означаваше да не му противоречат.

Споровете и разногласията не пречеха на заточените да общуват помежду си. И само Сталин никога не предприемаше първата стъпка към сдобряването — идейният противник се превръщаше в негов личен враг. Смяташе за нещо съвсем естествено другарят му да му даде валенките си, от които сам се нуждаеше. Но никога не би взел валенки от човек, с когото е спорил преди това. Ставаше непоносим със своите капризи, сръдни, тягостни недоразумения. Другите ходеха на лов, за риба, само той никъде не ходеше, по цели вечери седеше до прозореца и четеше на светлината на газената лампа. Този самотен непримирим грузинец в затънтената сибирска тайга, в дървената къща на края на селото будеше съчувствие у местните жители, с които трудно се разбираше. И другарите му прощаваха много неща.

Будягин единствен се посближи с него. Младичък работник от Мотовилиха, той за пръв път виждаше кавказец и съжали този южняк, запокитен в студения Сибир, в условия, чиято суровост дори не всеки руснак би издържал. Будягин му правеше услуги, помагаше му с каквото можеше, Сталин приемаше това като нещо естествено. На Иван Григориевич тук му беше по-леко, отколкото на другите: знаеше ковашкия занаят, беше и добър шлосер, умееше да върти брадвата, биваше го да поправи и плуг, и пушка, обичаше да ходи за риба, особено нощем, есенно време, със запалена борина на носа на лодката. Мълчаливо слушаше споровете на своите образовани другари, техните разговори, разсъждения, много четеше, дори учеше английски. Повечето заточени учеха немски, френски, само Сталин не учеше езици. Другарите даваха на Будягин книги, обясняваха му, помагаха му. И Сталин му обясняваше и му помагаше. В неговата праволинейност, в семинаристката му склонност към подробни разбори, в непоколебимата му увереност, че неговите знания са върхът на мъдростта, имаше убедителност, която тогава импонираше на Будягин повече, отколкото ерудираното красноречие на другите. С времето това престана да му харесва, той бързо се развиваше и срещна хора, по-образовани и бляскави от Сталин. Ала тези осем месеца на съвместното им заточение се запечатаха не само в паметта, те останаха навеки в сърцето му — първото приобщаване към делото, превърнало се в дело на живота му.

Бе срещал Сталин и в годините на Гражданската война. Именно тогава Сталин започваше да се издига. Неговата воля и енергия можеха да служат на революцията: нелоялността, грубостта, стремежът към единовластие бяха търпими, революцията прилага и крайни средства. Но в епохата на съзиданието тези недостатъци ставаха опасни. Сталин се сдобиваше с всеобхватна и безконтролна власт. Именно за това бе писал в писмото си Ленин. Предаността на идеята Сталин измерваше с предаността към него самия. В онова, в което Рязанов виждаше край, Иван Григориевич предугаждаше начало. Той предполагаше, че промените ще станат на конгреса. Промени не станаха. След като на конгреса утвърди своята изключителност, Сталин сега ще утвърждава своята единственост.

Будягин се чувствуваше отговорен за всичко: всяко революционно действие смяташе за свое действие, всяка грешка — за своя грешка, всяка несправедливост — за извършена от самия него, той притежаваше висшето мъжество на революционер: поемаше отговорността за съдбите на хората, хвърлени в кипежа на социалните сътресения. Наоколо падаха хора — виновни, невинни, но той вярваше, че прокарва път за новото поколение, величието на истинската революция се измерва не с това КАКВО разрушава, а с това КАКВИ ХОРА създава.

Сталин прие под крилото си Рязанов. Иван Григориевич не се самозалъгваше по този въпрос. Когато един човек бива въведен в състава на ЦК, хората, които го въвеждат, не може да не знаят, че племенникът му е арестуван. Арестуваният племенник ще бъде ахилесовата пета на Рязанов, ще го подтиква предано да служи на човека, игнорирал такова обстоятелство. Ако е така, намесата на Будягин в делото на Саша още повече ще усложни отношенията му със Сталин.

И въпреки това той не можеше да не се намеси. Приятелите на Лена, които седяха и обсъждаха как да помогнат на Саша, бяха зрелище, което го накара да потрепери: в тези младежи, чисти и безкористни, Будягин виждаше продължителите на делото на революцията. И ето че той, старият болшевик, който я бе подготвил и извършил, нищо не може да им отговори. Не може да им каже, че арестуването на Саша е справедливо, знае, че не е така. Но не може да каже и че арестуването е несправедливо, тогава би трябвало да им обясни защо е могло да се случи такова нещо.

И макар да разбираше, че намесата е безполезна, Будягин се обади на Березин. Познаваше го като честен, мъжествен чекист. И му каза, че гарантира за Саша Панкратов и моли делото му да бъде разгледано внимателно.

Березин знаеше по-добре от Будягин и Рязанов, че Панкратов за нищо не е виновен — беше запознат с делото. Бе присъствувал на разпита му и видя, че Саша е честен младеж. Гъстата черна брада не му попречи да види красивото младо лице, огряно от доблест, мъжество и дълбока почтеност. И това кратко, достойно „за нищо и никакво“, усмивката на младостта, която няма страх от нищо и на която всичко й предстои тепърва. Ала Березин знаеше много неща, за които не подозираха нито Будягин, нито Рязанов, и се досещаше за неща, за които те не можеха да се досетят.

Ломинадзе, в миналото един от ръководителите на Коминтерна, бе изказал за китайската революция мнение, различно от мнението на Сталин, бе обсъждал този проблем с Шацкин и Сирцов. Този техен разговор бе дал повод на Сталин да ги обяви за „дяснолевичарски дегенерати“. Ломинадзе бе свален и изпратен на Урал като секретар на градски комитет на партията.

Срещу него бе заведено дело. В делото фигурираха показанията на Чер, бивш деец на Коминтерна, че уж Ломинадзе е подготвял създаването на нов Интернационал. Чер, човек с неясна националност, поданик на много държави, бе назовал имената на доста хора, уж свързани с Ломинадзе, и сред тях Глински, бивш деец от левицата на Полската социалистическа партия, човек, който бе правил важни услуги на Ленин, докато той беше в емиграция.

Съпругата на Глински беше директорка на транспортния институт. В института уж била разкрита нелегална опозиционна организация, възглавявана от заместника на Глинска Криворучко, някога участвувал в „работническата опозиция“. Ягода веднага се вкопчи в това обстоятелство. Връзката на съпругата на Глински с нелегална опозиционна организация придаваше стабилност на не твърде убедителните показания на Чер — всяка косвена връзка прави едно дело по-обемно и по-убедително, всеки факт натежава, всяко име става важно, ако се намира в делото и бъде умело свързано с главната версия.

Березин прекрасно разбираше, че в института не е имало никаква нелегална организация, че Саша Панкратов няма нищо общо с Криворучко, както и Криворучко няма нищо общо с делото на Глински, че самият Глински не е свързан с Ломинадзе и че Ломинадзе не е възнамерявал да създава никакъв нов Интернационал. Ала делото на Ломинадзе се водеше под личното наблюдение на Ягода, тъй че то щеше да се раздува нашироко и надълбоко, а накъде точно — Березин можеше само да се досеща… За това бе осведомен Ягода, а Березин добре знаеше какво представлява той… Страшна и зловеща верига. Освобождаването на Панкратов може да бъде изтълкувано като изваждане от веригата на една брънка, макар и миниатюрна, но все пак брънка. Ягода няма да го допусне. И Вишински няма да го допусне. Солц възстанови Панкратов, Вишински санкционира арестуването му. Березин ще трябва да подържи Панкратов в сянка, не бива да привлича вниманието към него — само това може да спаси момчето. Засега всичко трябва да си остане, както е, Дяков да си продължава следствието, неговите функции са ограничени в рамките на института — той не знае нищо повече. Единственото, което направи Березин, бе разрешението Саша да получава колети и книги от библиотеката на затвора. Дяков почтително изслуша това нареждане, той винаги слушате Березин почтително — досещаше се, че Березин няма да работи още дълго тук, в централния апарат. Наистина колетите и книгите са прекалено милосърдие, но то понякога се прилага в интерес на следствието, тъй че нямаше за какво да се заяде.

— Ще бъде изпълнено — отговори Дяков.

Березин изповядваше духа на революцията, смяташе работата в ЧК за свой революционен дълг. В годините на Гражданската война беше председател на губернска ЧК и осъществяваше червен терор, но се случваше и да пусне някой жалък либерал или подплашен буржоа да си върви по пътя, ако видеше, че не е опасен за революцията. Малката, но здрава ръка на Дяков не изтърваваше никого, да се случиш при него, вече от само себе си означаваше да излезеш виновен. Дяков вярваше не в действителната виновност на хората, а в общата версия за виновност. Достатъчно е да приложиш умело тази обща версия към даденото лице и да създадеш конкретна версия. Щом създадеше тази конкретна версия, той подчиняваше на нея себе си, следствието и подследствения. Ако пък подследственият отхвърляше версията, това само служеше като поредно доказателство за вражеското му отношение към държавата, която Дяков смяташе, че представлява тук.

Версията, създадена от Дяков (а той искрено бе убеден, че тя е стройна, логична и неопровержима), се свеждаше до следното: институтът се оглавява от Криворучко, бивш опозиционер, вече пострадал и следователно обиден, тоест според логиката на Дяков — озлобен завинаги. Такъв човек не може да не действува: врагът не спи, врагът пакости където свари, най-вече сред политически незрелите младежи. И ето че една група такива младежи издава антипартиен стенвестник. Има ли връзка между тези два момента? Не може да няма! Ръководителят на тези младежи, студентът Панкратов, защитава Криворучко. Случайно ли е? Не може да е случайно! Случайно ли делото на Криворучко съвпадна по време с делото на Панкратов? Кой би повярвал в това? Панкратов има вдъхновител, стар опозиционер. Криворучко е въвлякъл в дейността си Панкратов, а това е вече контрареволюционна организация.

Дяков не се съмняваше, че Панкратов ще проговори и версията ще бъде доказана. Дяков делеше подследствените на доверяващи се на следствието, тоест вярващи в съветската власт, и на недоверяващи се на следствието, тоест невярващи в съветската власт. Освен това той ги делеше на дребнави, такива, които треперят над всяка буква в протокола, и недребнави — дето не се заяждат за такива неща. Панкратов вярва на органите, не е дребнав, потресен е от арестуването, надява се да го освободят, търси доверие, неопитен и простодушен, той ще гледа да опази другарите си, всичко ще поеме върху себе си, дори онова, за което няма вина. Лек случай.

Криворучко бе арестуван същата нощ, когато арестуваха и Саша. Той даде показания, че е чувал за делото на Панкратов, но не си спомня самия Панкратов — в института учат хиляди студенти. В действителност Криворучко не бе забравил какво говори Панкратов на заседанието на бюрото, спомняше си как бе дошъл в кабинета му за оформянето на документите. Отричаше познанството си с Панкратов не защото това можеше да навреди лично на него, на него вече нищо не можеше нито да му навреди, нито да му помогне — тази акция бе насочена срещу хората, които някога са участвували в някаква опозиция. И не защото бе отгатнал версията — дори не знаеше, че Панкратов е в затвора. Отричаше, защото знаеше: всяко изречено име може само да навреди на човека, който носи това име.

22.

Донесоха на Саша четири книги, между тях нито една от онези, които бе поръчал, макар че библиотекарят се бе придържал към известна близост. Вместо „Изгубени илюзии“ — „Цезар Бирото“, вместо „Война и мир“ — „Детство“, „Юношество“ и „Младост“, списание „Природа и люди“ от 1905 година, „Красная новь“, брой 2 от 1925 година. Всичко бе захабено, раздърпано, със син овален печат: „Библиотека на Бутирския градски затвор“. Балзак беше издаден през 1899 година, Толстой — през 1913-а. Много страници липсваха, описът на липсващите страници в края на книгата беше неточен. И все пак предстоеше му цяла седмица празници. Отначало Саша прегледа списанията, после прочете книгите, после пак списанията. В „Красная новь“ намери стихотворението на Есенин „Синя мъгла. Снеговете се ширят…“. Саша го срещаше за пръв път. Беше чел „Цезар Бирото“, тогава историята на нещастния парфюмерист му се бе сторила мелодраматична, а сега го трогна… „Нещастието е стъпало към извисяването на гения, очистителна чаша за християнина, съкровище за умелия човек, бездна — за слабия.“ Той не е гений, не е християнин, не е умел, нито слаб човек. Но все пак в тези думи почувствува нещо важно за себе си.

Една седмица се наслаждава на книгите, на чистото бельо, на лакомствата, изпратени от майка му. Пускаше късчетата месо в супата и така стоплени, ги добавяше към кашата — обедът вече ставаше за ядене. Сутрин и вечер си правеше сандвич от франзела, масло, салам и кашкавал — миризмата на тази училищна закуска надвиваше миризмата на затвор. Сит, размекнат, се наместваше на нара и четеше. Денем беше забранено да се лежи, но Саша не обръщаше внимание на забележките на коридорните пазачи и те го оставиха на мира, настояваха само когато се зададеше някое началство. Цяла седмица сит, ленив живот с книги, салам и шоколад. Май посвикна, нагоди се, обръгна… „Успокоиха се всички, всички затам сме, били и усърдни във този живот…“ Това не убеждаваше, но навяваше покой и дрямка.

Животът в книгите и списанията нямаше нищо общо с днешния му живот, пък и с миналия. Всички страдания в „Детство“ и „Юношество“ бяха различни от неговите, през неговите детство и юношество.

Тогава той бе казал на баща си:

— Няма да ти позволя да обиждаш мама.

Баща му го гледа известно време със сивите си изпъкнали очи, после оброни глава на ръцете си.

— Добър син си имам… — и заплака.

Бащата си е баща. Нищо, че ръката му беше студена, той помнеше от детинство нейното докосване. Дощя му се да го утеши, да му поиска прошка. Баща му махна ръцете от лицето си. Очите му бяха злобни, сухи.

— Кой ти е дал право да се намесваш?!

— Тя ми е майка.

Няколко дни баща му мълча още от ставането сутрин, бръснеше се, дълго се миеше, обличаше, разглеждаше се в огледалото, мълчаливо сядаше на масата, мълчаливо се хранеше, събираше книжата си в чантата, нещо мърмореше, после тръгваше за работа, без да каже довиждане. Щом се върнеше, злобно оглеждаше стаята, обядваше, без да пророни дума, шумно отблъсваше чинията, не отговаряше на плахите въпроси на майка му. Чак късно вечерта, когато си отиваха с майка му в тяхната стая, Саша чуваше оттам неговия приглушен глас, а майка му само мълчеше, мълчеше и Саша се страхуваше, че от това мълчание ще й се пръсне сърцето.

После той каза на Саша:

— Трябва да си поговорим с тебе.

Излязоха от къщи и тръгнаха по Арбат. В светлината на уличните лампи се рояха снежинки. Баща му носеше висок кожен калпак, от същата кожа беше и яката на шубата му, вървеше до Саша — висок, красив, гладко избръснат, категоричен, нетърпящ възражения.

…Той не искал да намесва сина си в техните отношения, тя била, която от детинство му внушавала неприязън към баща му. Тя била виновна за неразбирателството в семейството, тя не споделяла неговите стремежи, неговите интереси. По-близки й били сестрите и брат й. Тя била способна единствено на ревност.

Страшна мъка налегна Саша. Какво да възрази на баща си тук, насред улицата, баща му недочува, ще трябва да вика.

И каза само:

— Щом двама души не могат да живеят заедно, те трябва да се разделят.

След един месец баща му замина на работа в Ефремовския завод за синтетичен каучук. Така на шестнайсет години Саша вече трябваше да разчита само на себе си.

Дяков не го викаше и това не вълнуваше Саша. Бе очаквал първия разпит с надежда, втория — със страх, сега не изпитваше нито надежда, нито страх. Само мисълта за Криворучко не му даваше мира. Може да арестуват Криворучко и той да признае, че е казал на Саша онези думи за готвача. Тогава ще хванат Саша в лъжа, а уличеният в лъжа вече не може да разчита на доверие в най-важното, което засяга Марк.

Защо му трябваше на Криворучко да говори такива неща? В какво глупаво положение го постави. Дърдорко! Как би постъпил Саша, ако въпросът за Криворучко се разглеждаше в партийното бюро? Там нямаше да скрие думите му… Нека другарят Криворучко обясни какво е имал предвид! Но защо пък тук трябва да постъпва другояче? Защо е длъжен да прикрива Криворучко?

Ще разкаже всичко, както си беше, и ще отхвърли бремето от себе си. Съвестта му ще бъде чиста, а те там да решават… „Сибир е ужасен, Сибир е далечен, но в Сибир също хора живеят…“ Откъде ли беше това?

А той живее в затвора, лежи, чете, сладко си хапва салам, шоколад, всяка нощ пее под топлия душ, мисли, спомня си. Израсна му брада, вече я поглажда, ще му се да види как изглежда с брада, но няма огледало.

Пак дойде надзирателят с молива и листа, взе книгите. Саша написа нова заявка. Този път изреди десет книги, дано поне някоя се окаже налице. Повтори „Война и мир“ и „Изгубени илюзии“, поръча литературните списания от януари, февруари, март, Стендал, Бабел, „История на упадъка и разрухата на Римската империя“ от Гибън — беше започнал да я чете малко преди да го арестуват, поиска Гогол, когото обичаше, и Достоевски, когото не обичаше — нали все пак трябваше да го прочете. И отново кодекса, да знаят, че иска да го види. Безспорно Дяков преглежда заявките му. Тъкмо затова, да разбере Дяков, че той иска да знае правата си.

Двата дена без книги отново го върнаха в предишното състояние. Отново дебелите стени, потискащата тишина, следящата го шпионка на вратата, извеждането до нужника, отново тежката храна и киселините — продуктите, изпратени от майка му, се свършиха.

Той мислеше за Катя, спомняше си горещите й ръце, сухите изпръхнали устни. Не можеше да заспи, ставаше и ходеше. Но надзирателите забраняваха нощем да се разхождаш из килията.

— Арестуваният, легнете!

Той лягаше, не можеше да заспи, ако заспеше, сънуваше мъчителни сънища, изнурителни видения, както някога, когато беше на седемнайсет години…

Когато беше на седемнайсет години, веднъж отидоха с майка си в Липецк. У хазяйката, в чиято къща живееха, дойде на гости снаха й от Самара, мъжът й бил там железничар. Казваше се Елизавета Петровна — слабичка блондинка с пеньоар, който едва се прихлупваше върху голото й тяло. Тя се взираше в Саша с тесните си, леко дръпнати очи, двусмислено се усмихваше, кокетираше — малка еснафка от Самара. И все пак нейната двусмислена усмивка, тялото, надничащо от полуразгърнатото пеньоарче, евтиният парфюм вълнуваха Саша. Денем тя лежеше в градината с разкопчан пеньоар, изложила на слънцето белите си стройни нозе. Саша не гледаше към нея, само чувствуваше под ябълката бялото петно на възглавницата, пъстрите шарки на пеньоарчето, голите стройни нозе със заоблени колене, чувствуваше косия й поглед, усмивката.

— Саш-шша… — каза тя веднъж, удължавайки „ш“-то.

Той отиде, седна до нея.

— Саш-ш-ша — провлачи тя, обърна се към него, пеньоарчето се разтвори и оголи бялото слабичко рамо и малката гръд. — Саша… Къде се губите по цял ден? С момичета ли? Разкажете ми…

Той не можеше да продума, гледаше плътно събраните й нозе, малката гръд… Слънцето сухо приличаше, бръмчеше някаква оса, миришеше на ябълки. Саша нямаше сили да стане, да помръдне, засрамен чувствуваше, че тя вижда всичко, всичко разбира, усмихва се с двусмислената си усмивчица и вътрешно му се подиграва.

— Само четете, четете, ще се побъркате от това четене.

Тя взе от ръцете му томчето на Франс.

— Няма да ви го дам!

И скри книгата зад гърба си. Той посегна да я вземе, ръцете им се сплетоха, тялото й горещо го облъхна, тя хвърли крадлив поглед към портичката, отметна глава, тежко задиша, върху лицето й се изписа нещо отвъдно, тайно. Обгърна врата му с горещите си ръце, привлече го, устните му докоснаха нейните и тя се отпусна по гръб.

После се взираше в очите му и се смееше.

— Виж какво направи… Сега ще трябва да го пера. А на тебе неприятно ли ти е, кажи?… Нищо, миличък, само първия път е неприятно, а на тебе ти беше за пръв път, нали, хайде кажи?

Срам го беше, отбягваше я, но на другия ден, на обед, тя каза:

— Саша, проявете се като мъж, повозете ме с лодката.

— Иди, Саша — каза майка му, която се притесняваше, че на Саша му е скучно в Липецк.

С лодката прекосиха Воронеж — така се казва реката в Липецк, и тук, на поляната, тя пресметливо и делово му се отдаде.

През нощта дойде при него, той спеше на дивана в трапезарията, и идваше така всяка нощ, а денем го отвеждаше на другия бряг на Воронеж.

— Събрал се дявол с пеленаче, у, пачавра недна — съскаше свекърва й.

Майка му нищо не забелязваше.

Пристигна мъжът на Елизавета Петровна, подозрително поизгледа Саша, види се — беше научил нещо от майка си. Елизавета Петровна играеше на нежна съпруга, а Саша представяше като безнадеждно влюбено хлапе. Пред мъжа си, като провлачваше думите и се подхилваше, казваше:

— Ето го и моя кавалер…

Кокетирането й отвращаваше Саша, дразнеше го шепненето и кикотенето на съпрузите в тяхната стая. Впрочем той скоро трябваше да започне работа в завода, затова замина за Москва, като остави майка си в Липецк. Дълго време след това отбягва жените.

Веднъж в завода организираха съботник, почистваха територията, разтоварваха дърва, изнасяха снега. Една апаратчица от трети цех, Поля, високо красиво момиче, работеше близо до него, все се шегуваше и закачаше, а когато съботникът свърши, тихо му каза:

— Хайде да те водя у нас, ще се постоплиш.

И още по-тихо добави:

— Днес съм сама.

Тогава той не отиде, твърде обмислено му го предложи тя. Сега съжаляваше, че не бе отишъл.

Кръвта му вреше и мира не му даваше, знаеше до какво води понякога самотата и се страхуваше от това. Правеше гимнастика сутрин и вечер, денем не лягаше, кръстосваше килията, определи си дневна норма — десет хиляди крачки, вземаше съвсем студен душ, лягаше си колкото може по-късно, ставаше колкото може по-рано.

След два дена му донесоха книгите и той пак потъна в четене. Само че сега четеше не легнал, а седнал, дори прав, подпрян на стената. Бяха му пратили първите два тома на Гибън, „Братя Карамазови“ и вместо „Мъртви души“ — „Тарас Булба“.

Доведоха му съсед — слаб, направо мършав младеж с протрито пардесю, скъсани обуща и каскет. После донесоха нар, дюшек и одеяло.

Той се казваше Савелий Кусков, бил студент третокурсник от Московския педагогически институт, лежал в Бутирки вече пети месец. Живя при Саша два дена, после го отведоха, а нарът остана.

Впечатлението на Саша беше, че дори да не бе съвсем побъркан, младежът вече беше леко откачил. С часове лежеше и мълчеше, не помръдваше, после внезапно скачаше, обикаляше килията, като се блъскаше в наровете, тихичко си припяваше: „Метличини, метличини, тъй много са в полето.“ И това монотонно мънкане на стихотворението на Апухтин подсилваше усещането за нещо ненормално.

Не излезе на разходка, не дойде със Саша в банята, не правеше гимнастика. В Москва нямал роднини и близки, не получаваше колети, но не изяждаше веднага храната, която им носеха, а чак когато съвсем изстинеше, а тя и без това беше едва едва топла, после как да е изплакваше паницата и равнодушно гледаше как Саша мие своята. Тогава майка му изпрати втори колет, Саша сложи всичко на масата, но Савелий почти не докосна и тази храна. Подържа Гибън и го остави. За Гогол и Достоевски каза, че вече ги е чел. Не се интересуваше от делото на Саша, за своето разказа равнодушно. Бил от Себежки район, селото им било в граничната зона, преди да си замине за ваканцията, майка му му писала, че са зле с дребните пари — нито да купиш, нито да продадеш нещо, нито да получиш ресто. Той започнал да събира сребро8, при обиска намерили у него двайсет и осем рубли и четирийсет копейки и го обвинили в намерение да избяга в чужбина, още повече че учел във факултет за чужди езици. Признал се за виновен, следствието по делото приключило, сега чакал присъдата.

— Ама защо си признал?

— Че как да докажа — флегматично отговори Савелий.

— Не си длъжен да доказваш, те са длъжни.

— Ами ето, доказаха, събирал съм сребро.

Идиотска нелепа история. Впрочем сега да разкажеше на някого, че са го арестували заради стенвестника или заради вуйчо му, и на него не биха повярвали.

Савелий се оживяваше само когато разказваше затворнически легенди за бягства. Решетката на прозореца се изпилява, покатерваш се на покрива, после скачаш върху оградата, а от оградата на улицата. Съвсем наскоро избягали двама спекуланти с валута, скочили от четвъртия етаж на улицата.

Колкото и малко да бе лежал в затвора, Саша разбираше, че е невъзможно да се избяга. Но не му противоречеше. Само се изненадваше от примитивността на Савелий. Опитваше се да разговаря с него на немски, спомняше си няколко думи от училище. Савелий говореше немски добре, без засечки и Саша напълно се отърси от подозрението, че не е никакъв студент от педагогически институт.

С не по-малко оживление говореше Савелий за затворническата болница. Там имало всичко, всякакви кабинети, и електролъчение, и зъболекар. Пъпка, цирей, диария — веднага ти предписват синя лампа, ще те водят всеки ден, дори ще те оставят на лечение, а там има кифли, мляко. За кифлите и млякото Савелий говореше с възторг, съвсем необясним, като се има предвид, че нищо не ядеше.

Разказваше и някои важни за Саша неща. Ако в килията дойде лекар и попита: „От какво се оплаквате?“ — това означава, че е осъден на заточение, ако искаш да те пратят на юг, в Средна Азия или в Казахстан, трябва да кажеш, че имаш туберкулоза, ревматизъм, ишиас или радикулит; искаш ли на север — оплачи се от болно сърце. Ако пък не дойде лекар, значи — лагер, тогава вече не можеш да избираш.

От него Саша научи как се казва тяхното здание, другите и как е разположен целият комплекс. Кулата в дворчето се казва Пугачовска. Това дворче е най-малкото, има и по-голямо, най-хубавият е онзи до работилниците, където работят криминалните, по тях може да предаде писъмце до близките.

На третия ден отведоха Савелий. Той си тръгна така равнодушно, както беше дошъл. Бе дошъл при непознат човек и си тръгна от непознат.

Но когато видя на вратата тесния, превит, покорен гръб на Савелий и как той излезе от килията, без да се обърне и да каже сбогом, Саша почувствува безкрайния, затворнически път. По този път ще срещне още много хора. Савелий беше първият.

23.

— Другарю Будягин, сега ще разговарят с вас.

После добре познат глас произнесе:

— Здравей, Иване!

Иван Григориевич не беше свикнал да се обръща към Сталин по фамилно име, а не посмя да го нарече по име и бащино. Затова отговори:

— Здравейте…

— Пристигнал си и не се обаждаш, възгордял си се, забравил си пътя до мене.

— Аз съм готов. Кога?

— Щом си готов, идвай. На две крачки си.

За последен път Будягин бе ходил у Сталин преди две години, месец преди смъртта на Надя. После, когато си идваше в Съюза, обсъждаше всички въпроси с Литвинов, който се радваше на доверието на Сталин.

Сталиновата концепция беше, че противниците на Съветския съюз са Англия, Франция и Япония. Англия вижда в СССР заплаха за своята колониална империя, Япония — за властта си над Китай, Франция — за своето влияние в Европа. Същевременно Англия и Япония са главните съперници на Съединените щати на световния пазар. Победената Германия е враг на победителката — Франция.

От това следваше, че всички сложни проблеми са прости: Англия, Франция, Япония са едната страна, другата са СССР, САЩ, Германия. Сталин смяташе за свой голям талант способността да превръща сложното в просто.

Тази Сталинова концепция, оформила се още по време на Ваймарската република, Иван Григориевич смяташе за остаряла, а способността на Сталин да опростява всичко — за катастрофална. Идването на Хитлер на власт променя разположението на силите, прави германския проблем основен.

Литвинов очевидно споделяше мнението на Будягин, но не го показваше. Надяваше се, че времето ще промени позицията на Сталин. „Jaisser passer“9 — каза той на Будягин.

Сталин не познаваше Европа, презираше партийните интелигенти-емигранти, надутите всезнайковци, омесени от същото тесто като западните работнически лидери с техните смокинги и фракове. Бе водил нелегален живот в Русия, бяха го пращали на заточение, беше бягал, беше се крил, а те си бяха живели в чужбина, в безопасност, бяха си чели книжчици, бяха пописвали, бяха ставали известни. На Петия конгрес на партията в Лондон той добре ги огледа отблизо.

Преди това Сталин бе излизал от Русия само до Тамерфорс и до Стокхолм. Но онези конгреси не можеха дори да се сравняват с Лондонския, където се бяха събрали над триста делегати: болшевики, меншевики, бундовци, полски и латишки социалдемократи. За пръв и единствен път Сталин видя столицата на една държава от световна величина, град, какъвто не бе познавал, капиталистическия Вавилон, крепост на буржоазната демокрация. Сред невъзмутимите хора, израсли в неразбираеми, чужди традиции, той, нали не знаеше езика, чувствуваше своята потискаща незабележимост, отгоре на всичко си изгуби шала, този април в Лондон беше студен, тръгнаха с Литвинов да купуват нов, но дълго не можаха да изберат, острата вълна му боцкаше на врата. Купиха най-мекия скъп шал, но въпреки това Сталин капризничеше, въртеше глава и хулеше англичаните. В района на доковете Литвинов го остави за малко сам, а когато се върна, настръхнали докери вече бяха наобиколили Сталин: може би го бяха попитали нещо, а той не бе отговорил, нали не знаеше езика. Литвинов, човек смел и говорещ английски като кореняк лондончанин, пропъди докерите.

По-късно Литвинов разказа на Будягин за шала, но за докерите никога не продума. Сталин не би му го простил: слаб и хилав от дете, той беше болезнено чувствителен към всичко, което поставяше под съмнение неговата физическа сила и смелост — душевно състояние, което прерасна в мнителност.

Още при заточението бе казвал на Будягин: на грубостта трябва да се противопоставя още по-голяма грубост — хората я възприемат като сила.

Една от дългите им зимни вечери Сталин сам разказа на Будягин за случая с докерите: ето на, взели го за индус, искали да го набият, но той им разкрасил физиономиите и те избягали. Сталин много обичаше израза „разкрасявам физиономията“.

— Ей това представлява прехвалената английска работническа класа — каза Сталин, — същите колонизатори като господарите си.

Повече от година Будягин настоява Сталин да го приеме, смяташе, че е длъжен да му съобщи мнението си. Знаеше, че е трудно да разубедиш за нещо Сталин, този човек лесно се отричаше от симпатиите си, но от антипатиите — никога. Ала същевременно знаеше, че Сталин се страхува от евентуална война.

Сега Будягин разбираше, че опитът му е обречен на неуспех. Времето не бе променило позициите на Сталин, времето бе променило самия него. Сега бе убеден в своята непогрешимост повече от когато и да било. Иван Григориевич ясно съзнаваше как ще свърши всичко, ако захване да му противоречи.

Будягин тръгна за Кремъл не по Воздвиженка, откъдето минаваше обикновено, а по улица „Херцен“, пресече площада при Манежа и покрай оградата на Александровската градина стигна до Троицките врати, удължи пътя си с няколко минути, искаше по-съсредоточено да обмисли предстоящия разговор, а може би и да поотдалечи срещата, която, той предчувстваше, щеше да изиграе решаваща роля в съдбата му.

Иван Григориевич никога не бе участвувал във вътрешнопартийни разпри. Ала не се включи и в общия хор, не славословеше. Това беше достатъчно за Сталин.

Будягин стана революционер не защото се бе стремил към по-добър живот, семейството му беше сравнително заможно: и баща му, и братята, и той самият — всички бяха квалифицирани ковачи в Мотовилихинския завод. Мотовилихинският завод беше държавен и бе прочут като един от най-мощните в страната, казваха, че неговият петдесеттонен чук е най-големият в света. Самата Мотовилиха, разположена на левия бряг на Кама, на магистралната железопътна линия, беше промишлено и търговско предградие на Перм, трудово, заможно и сравнително трезво селище.

Николай Гаврилович Славянов, създателят на дъговото електрозаваряване, забеляза способния млад работник и го привлече към първите електрозаваръчни работи. Допирът до прогресивната за онова време техника, до нейни блестящи представители възпламеняваше мислите. Будягин влезе във връзка със социалдемократите, те бяха много сред заводската интелигенция и в града сред политическите заточеници. Иван Григориевич сигурно също щеше да остане редови социалдемократ. Той се записа в общообразователните курсове при Томския технологически институт, които даваха зрелостно свидетелство и право за постъпване в института. Професионален революционер го направи Първата руска революция. През декември 1905 година той участвува във всеобщата политическа стачка, после във въоръжените схватки с войската. Арестуваха го и го екстернираха в Нарим.

Всичко беше ясно, докато Будягин се бореше срещу самодържавието. Революцията също беше ясна — крайната цел на тяхната борба, победата на тяхната идея. Крайностите бяха неизбежни — яростта на народа се стовари върху вековните потисници, революцията се защитаваше.

Гражданската война свърши, всяко нещо намери мястото си. Непът означаваше не само нова икономическа политика. Зараждаше се нов начин на живот.

Онова, за което Ленин бе казал, че е „сериозно и задълго“, продължи съвсем кратко време. Сталин ликвидира непа, като при това твърдеше, че следва заветите на Ленин. Той обичаше да се кълне в името на Ленин, да се позовава на него. Вярно, още в Сибир бе казвал на Иван Григориевич, че Ленин не познава достатъчно Русия, затова е издигнал лозунга за национализация на земята, който няма да бъде последван от селячеството. А в Царицин пак той внушаваше лично на него, на Будягин, че Ленин не разбира твърде от военни работи. Ала Сталин винаги бе осъзнавал значението на Ленин, неговата роля в партията, затова никога не му бе опонирал открито. Когато в крайна сметка излизаше, че Ленин е прав, а той винаги излизаше прав, Сталин се обявяваше за негов съмишленик, провеждащ без колебание политиката му. И сега на всяка крачка се кълне в Ленин, представя се едва ли не за инициатор и вдъхновител на Лениновите решения. Обаче вместо социалистическа демокрация, към която винаги се бе стремил Ленин, Сталин създаде съвсем друг режим.

Нищо не се бе променило в малкия апартамент на Сталин от деня, когато Иван Григориевич бе идвал тук за последен път.

Сталин беше сам, седеше до масата в трапезарията. На масата имаше бутилка атенско вино, чаши, плодове във фруктиера, две бутилки минерална вода, разтворена книга. Сталин и вкъщи стоеше с полувоенен костюм, с панталон, прибран в червени сахтиянени ботуши с малинови орнаменти.

Той извърна глава. Бузите и брадичката му закриваха бялата ивица на якичката, куртката се издуваше на корема му. Ниското чело, познатите следи от сипаница, меката красива ръка. Будягин разбираше, че тази е последната им среща.

Сталин бавно стана, не подаде ръка, продължаваше втренчено да гледа Будягин. Беше по-нисък, но гледаше не отдолу, дори не направо, а сякаш през тежките си сведени клепачи.

Иван Григориевич очакваше, че Сталин ще го покани да седне и ще го освободи от неудобното положение.

Сталин кимна към прозореца.

— Плюят ли ме там?

Той питаше не за страната, откъдето бе пристигнал Будягин, не и за страната, в която се намираха сега, а за целия свят, за цялото човечество, за всичко отвъд прозореца: у неумолимия азиатски бог се бе пробудил самотният заточен грузинец в сибирската селска къща. Само че зад прозореца беше не затънтената тайга, а огромната, покорна на волята му страна.

Задава този въпрос след триумфа си на конгреса, все така на никого не вярва. И иска за пореден път да се убеди, че е прав в недоверието си, в своите подозрения, още веднъж да провери какво представлява Будягин и хората като Будягин. Вече се е настроил срещу него, не се усмихна, не го попита за семейството, не припомни дори с намек за предишните им отношения.

— Различно… — отговори Будягин. — Има и такива, дето плюят.

Сталин леко помръдна ръка. Иван Григориевич седна.

Със стисната в юмрук ръка Сталин закрачи по стаята, походката му си беше все така лека, пружинираща.

— Как е Рязанов?

Неочакван въпрос. Сталин бе приемал Рязанов, бе го слушал на заседанието на Политбюро, бе го издигнал в ЦК. Може би се бе усъмнил в него във връзка с арестуването на племенника му?

— Делови, знаещ човек — отговори Будягин.

— Разправят, че бил захванал странично строителство?

В Народния комисариат бе постъпил сигнал, че Рязанов на своя глава строи в града киносалон, спортен комплекс, дори поставя основите на курорт Уралска Мацеста.

— Пятаков изпрати там комисия — отговори Будягин.

Сталин го погледна право в очите. Будягин знаеше какво означава този поглед: той означаваше недоверие. Сталин не е доволен от отговора му. Защо? Будягин му каза истината. Впрочем той добре познаваше този Сталинов похват да смущава събеседника си: да изразиш недоверие там, където няма причина за недоверие, да се правиш, че вярваш, когато имаш причина да се съмняваш.

Сталин бавно извърна поглед, позасмя се.

— Серго предложи Рязанов да влезе в ЦК. Иска ЦК да се състои само от стопански дейци.

Замълча, очакваше реакцията на Будягин. Такъв му беше характерът на този човек: Орджоникидзе, видите ли, предложил Рязанов да влезе в ЦК, а не предложил Будягин.

Сталин повиши глас:

— При цялото ни уважение към Серго ние не можем да превърнем ЦК на нашата партия в Президиум на ВСНХ. Централният комитет на нашата партия е ареопаг, в който имат свое място и стопанските дейци, и политиците, и военните служители, и дейците на културата. В Централния комитет трябва да имат свои представители всички сили на нашата партия. Особено младите сили.

Той застана пред Будягин.

— Трябва да се дръпнем встрани и да сторим път на хората от народа. Народът иска да вижда начело на държавата свои синове, а не нови пришълци, нови дворяни. Руският народ не обича дворяните. Историята на руския народ е история на борбата с дворянството. Руският народ е обичал Иван Грозни, Петър Първи, тоест именно онези царе, които са унищожавали болярите и дворяните. Всички селски движения, от Болотников до Пугачов, са били движения за добър цар и срещу дворяните.

Думите му очевидно бяха едно от обичайните за него исторически отклонения. Той познаваше историята, особено добре познаваше историята на църквата и на църковните ереси. Но това можеше да се разбира и така: именно старите кадри, такива като Будягин, са новите дворяни. Именно тях народът вече не ги иска.

Сталин продължи:

— Защо селячеството подкрепи революцията в централните губернии и не я подкрепи в отдалечените, в Сибир, да речем? В централните губернии селянинът знаеше какво е помешчик, дворянин, а в Сибир нямаше помешчици и дворяни. А когато довтаса дворянинът Колчак; тогава сибирският селянин подкрепи революцията.

Сталин гледаше Будягин. Очите му потъмняха, станаха кафяви. После застана до прозореца и така, с гръб към Иван Григориевич, каза:

— Но не всички младежи могат да бъдат смятани за нови сили. Веднъж през лятото минавах с колата по Арбат, гледам: на ъгъла застанали млади безделници с чуждестранни шлиферчета, смеят се. Пита се: кое им е по-скъпо — съветската родина или чуждестранният шлифер?

Заговори за младежите. Значи знае, че Будягин е ходатайствувал за Саша.

— Човек може да носи чуждестранен шлифер и да обича съветската си родина — каза Будягин.

— Така ли мислиш? — Сталин се обърна към него. — Аз не мисля ТАКА. МОИТЕ деца не носят чуждестранни шлифери, на МОИТЕ деца им харесва нашето, съветското. МОИТЕ деца няма откъде да вземат чуждестранни шлифери. Пита се: откъде ги намират ОНЕЗИ?

Може би има предвид Лена? Някой ехидно е подхвърлил: „Щерката на Будягин носи само вносни рокли.“ Сталин винаги придаваше значение на дреболиите, запомняше ги и ги пускаше в ход, когато искаше да покаже своята осведоменост, гордееше се с умението си да обобщава дреболиите, да прави изводи от тях.

— И аз съм облечен в чуждестранен костюм — каза Будягин, искаше да подчертае, че след като бяха живели десет години в чужбина, той и неговото семейство естествено си бяха купували дрехи оттам.

Сталин схвана намека, насмешливо разпери ръце.

— Е… Ти си ни деец от международен мащаб, къде ще се мерим с тебе?…

Той бавно се приближи до Будягин, неочаквано протегна ръка и докосна главата му.

— Съвсем млад си, чернокос, красив…

Будягин си помисли колко лесно може да падне главата, която Сталин докосна сега. Сталин отпусна ръката си, сякаш долови мисълта на Будягин, лека усмивчица отново се плъзна под мустаците му.

— Ти, Иване, открай време обичаш да спориш, непоправим полемист си…

Той пак отиде до прозореца, пак застана с гръб към Иван Григориевич, пак заговори:

— Ние обичаме нашата младеж, младежта е нашето бъдеще. Ала трябва да я възпитаваме. Младежта трябва да се отглежда, както градинар отглежда дърво. Не бива излишно да я ласкаем, да й се умилкваме, не бива да й прощаваме грешките…

Да, за Саша говори. Изтъква осведомеността си. Една малка част от нея. А когато потрябва, ще я покаже изцяло.

— …Не бива да се стремим към евтина популярност сред младежта — продължи Сталин. — Народът не обича вождове, които се стремят към евтина популярност. Ленин не я търсеше, не се разхождаше по улиците. Народът не обича вождовете празнодумци, я Троцки какъв дърдорко беше, ама какво остана от него?

Този камък беше по Киров. Киров ходи пеша по ленинградските улици, Киров е най-добрият оратор на партията. Какво се крие зад всичко това? Не, засега той няма да се откаже от Киров и Орджоникидзе. Още не му е дошло времето. Сега започва с него, проверява го като човек, близък с Киров и Орджоникидзе още от времето на отбраната на Астрахан и военните операции в Северен Кавказ, тъкмо затова го е извикал. Международните проблеми не го интересуват. Ако го интересуваха, щеше да го извика преди една година.

Както винаги, у Сталин го порази откровеността на оценките му за близки хора, убеждението му, че Будягин няма да им предаде тези думи. Дори един намек пред Киров или Серго за чутото тук щеше да опетни Будягин като интригант. Та нали Сталин не каза нищо лошо, само подчерта стремежа на Орджоникидзе да вижда в ЦК повече стопански дейци и с право изрази опасение за свободата и откритостта, с която Киров се разхождаше по ленинградските улици.

— Между другото — попита Сталин, без да се обръща — какъв човек е Кодацки? Май по едно и също време бяхте в Астрахан?

— Да, той ръководеше областното рибно стопанство. Сигурно и ти го познаваш, сега е председател на градския съвет в Ленинград.

Сталин се престори, че не е забелязал скритата язвителност на отговора, спокойно изрече:

— Кодацки е зиновиевец.

Будягин се учуди:

— Кодацки? Той се е изказвал против Зиновиев.

— Да, уж се изказваше… — съгласи се Сталин. — А когато ленинградските работници поискаха Троцки и Зиновиев да бъдат изключени от партията, другарят Кодацки не прояви голям ентусиазъм. Колебаеше се. По такъв въпрос! И тогава сам другарят Киров предложи да го освободим от длъжността секретар на Московско-Нарвския районен комитет на партията. Освободихме го. Задържаха го на стопанска работа. А сега го издигнаха за председател на съвета. На мястото на председателя на Ленсъвета Григорий Зиновиев — нов председател, пак зиновиевец. Как трябваше да възприемат това ленинградските работници?

— Доколкото знам, Кодацки не е участвувал в опозицията — каза Будягин. — Ако е проявил колебание по организационен въпрос, от подобни колебания никой не е застрахован и сега, да не говорим за времето преди осем години.

— Никой не иска да пролее кръвта на другаря Кодацки — равнодушно произнесе Сталин и се обърна към Будягин. — И все пак в такава организация като ленинградската трябва да бъдем по-предпазливи в подбора на кадрите. Впрочем партията е доверила на другаря Киров да си избира помощниците по собствено усмотрение. Няма да се намесваме.

Последната фраза звучеше като предупреждение, че разговорът за Кодацки не е от официален, а от личен характер. И вече проформа, за приключване на аудиенцията Сталин зададе въпроса, който Будягин отдавна бе очаквал:

— Какво ще кажеш за Хитлер?

— Хитлер означава война — отговори Будягин.

Сталин помълча, после попита:

— А има ли с какво да се бие?

— Промишленият потенциал на Германия е висок. Не й е трудно да се въоръжи.

— Ще му позволят ли да се въоръжи?

— Той няма да иска разрешение.

— Ще се задържи ли на власт?

— Очевидно да.

Сталин отново помълча, прокара пръст под бялата си якичка.

— Немците ще се бият ли?

— Ако ги накарат, ще се бият.

Бавно, внушително Сталин произнесе:

— Англия и Франция натрапиха на Германия Версай, репарациите, обраха я до шушка, отнеха й колониите, Судетите, Данциг, Полския коридор, откъснаха Източна Прусия. С кого тогава възнамеряват да се бият немците?

— Англия и Франция опитват да се спазарят с Германия за наша сметка.

Сталин се обърна към Будягин. Всичко е ясно: не намира за нужно да скрие мнението си, напротив, смята, че трябва да го изкаже тук, пред него, в дома му.

И все пак запази привидно спокойствие:

— Англия и Франция никога няма да допуснат в сърцето на Европа да съществува силна Германия. Напротив, ние сме заинтересовани Германия да бъде силна — като противовес на Англия и Франция.

— Германия е съвсем реална заплаха за нас — отговори убедено Будягин.

Сталин се навъси.

— Да преувеличаваме германската опасност означава да омаловажаваме главната опасност. Безспорно английските империалисти имат интерес от това. Но ние, съветските хора, нямаме такъв интерес.

— Аз оставам на мнението си — каза Будягин.

— Затова вече не си там, където беше — без да откъсва поглед от Будягин, отвърна Сталин. Будягин издържа погледа му.

Сталин помълча, после, без да поглежда Будягин, сякаш се обръщаше към някой друг, изрече:

— На партията не й трябва парадиране с нюанси на мнения На партията й трябва делова работа. Онзи, който не разбира това не е нужен на партията.

— Дали съм нужен на партията ще реши партията — каза Будягин.

Сталин седна до масата, извърна се, взе книгата.

— Зает съм. Извинете.

24.

Вратата след Будягин се затвори. Сталин остави книгата, стана, разходи се из стаята с лулата в ръка, спря до прозореца, погледна познатото жълто-бяло здание на Арсенала, медните оръдия по фасадата му.

Дипломатът от Мотовилиха! Не разоръжената Германия, а японските войски в Манджурия, в тила на нашия Далечен изток — ето я опасността. Колкото и да е ограничен, Будягин също го разбира. Пък и дойде тук не за да му каже за Хитлер. Дойде, за да му покаже, че в партията има сили със собствено мнение, запазили правото си да го имат и в необходимия момент да го противопоставят на неговото мнение. Дойде не по собствено решение, твърде е дребен за това. Дойде по поръка. По поръка на онези, които уж му помогнаха да разгроми противниците си, които уж му бяха, са и трябва да му бъдат опора, инак ще го отстранят така, както отстраниха онези. Те са убедени, че той дължи всичко на тях.

Дълбоко се заблуждават. Истинският вожд идва САМ, дължи своята власт САМО НА СЕБЕ СИ. Инак той не е вожд, а креатура. Не те избраха него, той избра тях. Не те го изтикаха напред, а той ги изтегли след себе си. Не те му помогнаха да се утвърди, а той ги издигна до висотите на държавната власт. Те станаха това, което са, само защото бяха до него.

На кого дължеше издигането си Ленин? На лондонските и женевските емигранти ли? На кого го е дължал Петър? На Меншиков? На Лефорт? Наследствеността на властта не променя нещата по същество. За да се извиси до положението на вожд, монархът трябва да унищожи обкръжението си, свикнало да вижда в него марионетка. Така е било с Петър, така е било с Грозни.

Той стана вожд не защото съумя да разгроми противниците си. Той разгроми противниците си, защото е вожд, именно нему е отредено да води страната. Противниците му не разбираха това и бяха разгромени, не го разбират дори сега и ще бъдат унищожени. Несполучилият претендент винаги е потенциален враг.

Историята избра него, защото само той знае тайната на върховната власт в тази страна, Единствен знае как да ръководи този народ, докрай познава неговите качества и недостатъци. Преди всичко — недостатъците.

Руският народ е народ колективистичен. Открай време форма на неговото съществуване е общината, в основата на неговия национален характер е поставено равенството. Това създава благоприятни условия за обществото, което той гради в Русия. В тактическо отношение непът беше правилна маневра, но „сериозно и задълго“ вече е грешка. Маневра беше временната сделка със селячеството с цел да се сдобият с хляб. „Сериозно и задълго“ — това е политика на фермерство, а фермерството е път към неравенство, което е противопоказано на народната психика. Сталин отиде до библиотеката, извади един том на Ленин с отбелязани страници, отново препрочете: „За да се постигне чрез непа участие в кооперацията на цялото население изобщо — за това вече се изисква цяла историческа епоха… Без всеобща грамотност, без достатъчна степен на разумност, без да сме научили в достатъчна степен населението да използува книжките и без материална основа за това, без известно подсигуряване, да речем, срещу слаба реколта, срещу глад и т.н. — без това няма да можем да постигнем нашата цел.“10. Той затвори книгата, остави я на мястото й. Това е път на култивиране у селянина на чуждата му фермерска психика. А на фермера не му трябва диктатура на пролетариата. Фермерът, собственикът, индивидуалистът трябва да бъде задушен у руския селянин още в зародиш. Кооперативи ли? Да. Но такива, в които селянинът ще бъде обикновен работник. Той направи това и то беше втората революция в Русия, не по-малко значителна от Октомврийската: в Октомврийската революция селянинът беше на наша страна, при колективизацията бяхме врагове с него. Да, нужни са и книжки, и науки, и борба със слабите реколти… Всичко това е нужно. Ала не за да предшествува колективизацията, а върху основата на колективизацията. Той постъпи точно така: първо колективизацията, после културата.

Онова, което Ленин наричаше бюрократично извращение, е единствено възможната форма на управление. В нея се крие и опасност: бюрокрацията се стреми да застане между народа и върховната власт, опитва се да замени върховната власт. Този стремеж трябва безпощадно да се пресича. Апаратът е безотказен изпълнител на върховната воля, той трябва да бъде държан в страх, внушеният му страх ще се предава на народа.

Има ли той такъв апарат? Не! Няма! Апаратът, създаден в борбата за власт, все още не е инструмент на вожда, той се смята за съучастник в победата. Посещението на Будягин целеше да му го напомни.

Апаратът на истинския вожд — това е апаратът, който той си създава след идването си на власт. Този апарат не може да бъде вечен, постоянен, инак взаимовръзките в него ще се циментират здраво, той ще придобие монолитност и сила. Апаратът трябва от време на време да се разбърква като тесте карти, да се обновява, подменя.

Създаването на такъв апарат е задача, по-сложна от отстраняването на съперниците, апаратът представлява стотици хиляди хора, сплотени в организъм, свързани и споени отгоре до долу. Днешните членове на Политбюро вече не са онези хора, които се върнаха с Ленин от чужбина. Това са хора с връзки вътре в апарата, цели верижки, проточили се отгоре до долу. Достатъчно е да докоснеш една брънка, за да се раздрънчи цялата верига.

Има ли той доверие на своето обкръжение?

В политиката никой няма доверие на никого.

Най-много може да се разчита на Молотов, Каганович и Ворошилов: те не претендират за самостоятелност, добри изпълнители са. Доказаха, че са способни да провеждат необходимите акции, обвързаха се с тези акции, без него са нищо. Ворошилов може да му изменено ще се държи за него, страх го е от военните интелигенти, и най-вече от Тухачевски. В армията Ворошилов се опира на конниците — на Будьони, Тимошенко, Шчаденко, Городовиков, но и те не са сериозна подкрепа, времето на сабите мина.

Калинин и Андреев. Най-старият и най-младият член на Политбюро. Единият е на петдесет и девет, другият — на трийсет и девет. Кадри отдолу. Калинин го издигнаха селяните, Андреев — работниците, те ще бъдат с мнозинството.

И най сетне — онези, на които не може да разчита. Киров, Орджоникидзе, Косиор, Куйбишев, Рудзутак.

Тогава, по времето на онова писмо, тъй нареченото завещание, Ленин негласно бе препоръчал вместо него на поста генерален секретар да поставят Рудзутак. Възможно е Ленин да не се е съветвал по този въпрос с Рудзутак, да не е искал съгласието му. Редзутак се държи предпазливо. Няма сериозни връзки в апарата: след Лондонския конгрес почти десет години, до Февруарската революция, бе прекарал на каторга. И все пак той е човекът, с когото Ленин е искал да го замени. Това не бива да се забравя. Няма да го забрави и самият Рудзутак.

Куйбишев има дворянски произход, учил е в кадетски корпус. Човек на живота. Отдръпнал се е в личното, боледува, иска само да не го закачат. Добре работи, но в партията ще се намерят и други добре работещи хора.

Косиор идва веднъж и докато вървеше с него по коридора, току подтичваше наоколо — наляво, надясно. Защо подтичваше? Неискрен човек. Не заслужава доверие.

Орджоникидзе. Сложен въпрос. Единственият човек, който му е близък, запознаха се преди трийсет години в Тифлис. Но именно там е работата — прекалено отдавна го познава, в твърде различни ситуации го е виждал, смята се за негов съмишленик. А един вожд няма съмишленици, вождът има съратници. Апостоли се избират не измежду приятелите, а измежду учениците. Романтичен, простодушен, доверчив, твърде искрено вярва в това, което говори и върши — все опасни качества за един политик. След капитулацията на опозиционерите предлагаше да ги възстановят всичките наведнъж в партията Нима не разбираше, че хората, опълчвали се срещу него, трябва да бъдат унищожени? Народът трябва да знае, че онзи, който се опълчва срещу него, се опълчват срещу съветската власт. Защо той не пожела да унищожи враговете от съветската власт, когато тези врагове бяха не вън от партията, а вътре в нея? Това беше не грешка, а линия, желание да запази в партията негов противовес, стремеж и занапред да бъде арбитър, да има резерв, който в случай на нужда да насочи срещу него.

Доказателство за това е случаят с Ломинадзе. Серго знае за писмото на Ломинадзе до Шацкин, прехванато през трийсета година. Как реагира той? Сви рамене… „Хлапак…“ А какво пишеше за него този „хлапак“ в писмото си? В политиката няма хлапащини, политиката не е детска игра. Ломинадзе и Шацкин са се готвили за наследници, бързали са. А какво представлява Ломинадзе? Ако се беше родил три години по-рано, щеше да бъде в една компания с меншевиките, с Жордания, с Чхеидзе и Церетели, нали и те го смятаха за невежа. Тези грузински интелигенти бяха олицетворение на всичко най-лошо в грузинския национален характер: въобразяваха си, че са европейско островче на азиатския материк. Сега Ломинадзе е на Урал, но Серго продължава да го покровителствува. Случайно ли е това? Не е случайно. Ломинадзе е една от брънките на неговата политика.

Сам ли е Орджоникидзе в тази си политика? Не е сам. Двама са с обща политика, той и Киров. Неразделните другари и приятели! Когато идва в Москва, Киров отсяда само у Серго. Какво се крие зад тяхната нежна дружба? Какво ги обединява? Каква лична дружба може да съществува между политически дейци? Защо трябва двама членове на Политбюро да изпъкват сред останалите с дружбата си? И двамата са по на четирийсет и осем години, и двамата са били в Северен Кавказ и в Грузия, и двамата са членове на Политбюро от трийсета година — това все още не е причина за такава спойка. В дружбата няма равни. В дружбата е като в политиката: един води, другия го водят, един влияе, другият е под влияние. Главният в тази дружба е Киров. Честолюбив като всеки недоучен, демагог като всеки посредствен провинциален вестникар и като всички умели дърдорковци си има почитатели, които го смятат за пръв оратор на партията, едва ли не за „трибун на революцията“.

Като изпрати навремето Киров в Ленинград, Сталин искаше да покаже на ленинградчани, че Ленинград не е втора столица, а областен град в северозападната част на страната. Две столици не може да има, втората столица винаги е съперница на първата. Ленинградчани бяха свикнали с гръмки имена, а при тях от далечен Азербайджан дойде почти неизвестният Киров, дори не член на Политбюро. Питерските работници се перчат с революционното си минало, а им изпратиха човек, който преди революцията е бил обикновен служител в незначителното вестниче „Терек“. Изпратиха го като пришълец, спуснат отгоре, като изкоренител на опозиционната крамола. Предполагаше се, че ленинградчани няма да понесат това, че обстановката там ще се изостри и ще се породят условия за пълното ликвидиране на този вечно фрондиращ център.

За осем години Киров стана в Ленинград свой човек, „любимец“, сплоти около себе си партийната организация, укрепи значението на Ленинград именно като втори град в държавата, поощрява отколешния ленинградски сепаратизъм, смехотворната убеденост, че градът им е особен, че е единственият европейски град в Русия. Жаден е за популярност, парадира с простота. Живее на Каменоостровския проспект, в голям жилищен блок, населен със случайни хора, ходи на работа пеша, разкарва се из ленинградските улици, вози деца в колата си, играе с тях в двора на „котка и мишка“…

Съратникът трябва да се равнява по вожда. Начинът на живот на вожда — това е стилът на епохата, която той олицетворява, стилът на държавата, която ръководи. Като парадира със своята простота и достъпност, Киров хвърля предизвикателство към него, иска да подчертае, че Сталин живее в Кремъл, под охрана, не излиза на улицата, не играе с децата на „котка и мишка“, иска да подчертае, че Сталин се страхува от народа, а Киров не се страхува.

На Седемнайсетия конгрес Киров каза: „В Ленинград от старото останаха само славните революционни традиции на петербургските работници, всичко друго е ново…“

Не беше вярно! В Ленинград бе останало дореволюционното чиновничество, дворянството, буржоазната интелигенция, бяха останали латишите, естонците, финландците и немците — тези агенти на буржоазните разузнавателни служби, там живеят работници еснафи, които си въобразяват, че са извършили Октомврийската революция, там живеят десетките хиляди хора, подкрепили Зиновиев в неговата атака срещу партията. Ленинградската организация бе подкрепяла Зиновиев, комунистите и комсомолците бяха гласували за опозицията. Къде се дянаха те? Живи и здрави са и сега представляват мнозинството в ленинградската организация. Коренчета останаха, много коренчета. Защо Киров не иска да ги унищожи? Оправдава се с Чудов, с Комаров и други някои, дето се изказаха срещу Зиновиев. Ама защо се изказаха? Зиновиев нещо ги е засегнал, затова се изказаха. Бездарни типове! Зиновиев е разбирал това, препъвал ги е. И той ще ги препъва, тогава те ще мътят и неговата вода. Виж, другарят Киров обаче се заобикаля с такива хора.

И след всичко това как може да говори, че от старото са останали само революционните традиции?! Направо откровена защита на ленинградските опозиционери — открити и скрити, разобличени и спотаили се, умилкване пред ленинградските работници еснафи, желание още по-дълбоко да спечели техните симпатии, да покаже, че ги защитава от Сталин, опит да запази за себе си ленинградската крепост. Както и Серго, той му готви противовес. Обща тактика — обща политика. Те са намислили да измамят Сталин! Те не ще успеят да измамят Сталин! Колкото и да го славословят, колкото и да се кълнат в името му — няма да го измамят.

Миналата година прекара една седмица с Киров. С тях беше и Ворошилов. Ходиха на Беломорканал, разглеждаха пристанищата в Сорока, Мурманск и Ленинград. Почувствува сдържаното отношение на Киров към Беломор. А нали Северният морски път е излаз към Тихия океан, към тила на Япония. По този стратегически въпрос Киров е на друга позиция, той се ориентира не към Изтока, а към Запада — и това му е внушено от петербургчани, нали се смятат за европейци. На една и съща позиция са с Будягин. И следователно Будягин бе дошъл да го предупреди не само изобщо, но и конкретно.

Киров го бива да ти изиграе възторг, а по повод Беломорканал дори не се опита. Все гледаше да си мълчи. И все пак не се сдържа. Когато началникът на Мурманското пристанище показваше новия портален кран, Киров се опита да му разтълкува неговите обяснения, реши да изтъкне превъзходството си. Има си хас! Той е завършил занаятчийско училище, а не семинария, професионален механик е. Ама кой знае защо, през всичките тези двайсет години другарят Киров нито ден не е работил като механик. Във вестник „Терек“ явно му се е видяло по-чистичко. Нищо не е останало от неговото средно техническо образование, тъй че няма защо да вади на показ остарелите си и отдавна забравени знания. Ръководителят, който няма техническо образование, се стреми да разбере нещата, а ръководителят, който има повърхностни знания по въпроса, дърдори и се мъчи да поучава другите. Кого смята да поучава той?!

Тогава, онази вечер, Надя му крещеше: „Те мислят, че на тебе може да ти се повлияе за добро… Наивници! Не те познават! Невъзможно е да ти повлияе човек, ти си непоправим…“

ТЕ — бяха най-близките й приятели, Киров и Орджоникидзе. Те я изтормозиха! Те! Те!… Искаха да му влияят чрез нея, внушиха й недоверие към него. Използуваха тази политически ограничена жена, лишиха го дори от този тил, лишиха го от дом, от съпруга, от семейство, заобиколиха го и го удариха в гръб. Никога няма да им прости това. И нея си я биваше! Смъртта й също беше предизвикателство срещу него. И Надя беше от този проклет град, израсла бе там, до мозъка на костите беше петербургчанка, всичко в нея беше против него, а тези още задълбочиха нещата. На никого не бива да се вярва — дори на съпругата. Те искат да го оставят сам. Нищо! И сам може да се изправи срещу всички тях.

Да му влияят!… И Серго иска да му влияе… На него да влияе! Самонадеяни глупци!

Киров е полуинтелигент-разночинец и демагог. На Седемнайсетия конгрес — овации. Митингът на Червения площад в чест на конгреса — пак овации. А пред московчани трябва да говори член на Политбюро, който представлява ЦЯЛАТА партия, а не ленинградската областна организация. Не отказа. Говори. Не заслужава доверие!

Киров трябва да бъде прехвърлен в Москва. Тук ще му бъде пред очите, тук напълно ще се разкрие. И стига вече с тая втора столица.

Кого намислили да му пратят — Ваня Будягин! Не можаха да намерят по-умен човек. Още на първия въпрос за Рязанов той го хвана натясно: „Пятаков изпрати там комисия…“ Избегна отговора. Нали Рязанов поставил комисията под домашен арест, а после я върнал обратно в Москва. Защо крият това от него? Искат да скрият раздорите си, да покажат апарата си като единен и монолитен. Секретар на градския комитет при Рязанов е Ломинадзе, искат да скрият и неговата роля. Да скрият от него, от него, който знае всяка тяхна стъпка, всяка тяхна мисъл.

Арестът и отпращането на комисията са изключителен случай, Рязанов ще трябва да отговаря за това. Но този случай говори за сериозни процеси сред обкръжението на Орджоникидзе. Това е плесница за Орджоникидзе, макар комисията да е организирал Пятаков.

Опитаха се да скрият всичко това от него, за да локализират конфликта сами. Грешат. Той сам ще разреши въпроса.

Сталин се дръпна от прозореца, вдигна телефонната слушалка и нареди на Поскрьобишев да извика спешно Рязанов в Москва.

25.

Рязанов бе очаквал това повикване и щом то дойде, същия ден замина.

Разбираше как може да свърши всичко: ще го свалят от поста му, ще го изключат от партията. Бе постъпил така съзнателно и бе готов да отговаря.

Освен жилищния комплекс, Марк Александрович наистина бе започнал да строи киносалон, клуб на Осоавиахим, пионерски лагер, детска градина и лечебница близо до сероводородния извор, наречен Уралска Мацеста. Без нормални условия за живот не е възможно да се осигури на завода постоянна квалифицирана работна сила. Марк Александрович най-добре от всички знаеше колко е нужен метал на страната и той й го даваше. Ала знаеше също, че въпросът не е само в метала. На страната й е нужна промишленост. Не азиатска Русия с няколко завода, отделни заводи могат да се построят и в Конго, а европейска, индустриална, социалистическа Русия. За тази цел са необходими не селяни, надве натри обучени да работят на струг, а висококултурни работнически кадри, способни да използуват всички постижения на съвременната цивилизация. Културата на бита е съставна част от културата на производството. Един завод може да се построи сред мразовити вихрушки. Така обаче не може да се създаде съвременна промишленост.

Само едно кино, един клуб, детска градина, една сграда за лечебница — нищо не е. Но всички разбираха — това е само началото. Хората работеха вечер и в почивни дни с ентусиазма, с който навремето издигаха заводските пещи. А някой бе съобщил в Москва, че Рязанов се е захванал с извънпланово строителство в ущърб на завода, че кара хората да работят безплатно.

Пятаков изпрати комисия. Възглавяваше я един в миналото изтъкнат, но ограничен стопански деец, който знаеше само едно: главната задача е чугунът. Голяма работа — бараките! По време на Гражданската хората спяха на снега. За главен експерт на комисията бяха определили един известен икономист от Бухариновата школа. В края на двайсетте години той твърдеше, че Урал не е перспективен, че промишлеността трябва да се ориентира към Сибир, където има значително повече въглища, нефт, а най-важното — водни ресурси — главните предпоставки за електрификация според него.

От самото начало беше ясно, че комисията няма да подкрепи жилищно-битовата програма на Рязанов и ще постави под съмнение перспективите за развитие на завода. Да допусне такава комисия в завода, да й позволи да направи изводите си би означавало да деморализира колектива.

По заповед на Марк Александрович уважаемата комисия бе настанена в Извънградския дом, така наричаха резиденцията за членове на правителството, която имаше специална кухня и специално обслужване и бе разположена в живописна местност на двайсет километра от завода. Членовете на комисията щяха да останат доволни, ако не беше една подробност: не им изпратиха кола, а нямаше с какво да стигнат до завода. Три пъти дневно ги хранеха добре, но не ги свързваха по телефона нито с Рязанов, нито с Москва. Първия ден, след като хапнаха здравата, се развличаха с подигравки по адрес на Рязанов, задето не бе съумял да им осигури кола: на втория ден се възмутиха, на третия разбраха, че ги разиграват. На четвъртия по тяхно настояване ги закараха всичките на гарата, подпечатаха им командировъчните, връчиха им билетите за първа класа и ги изпратиха за Москва.

Марк Александрович проведе тази операция без знанието на Ломинадзе. Сталин не го обичаше, неговото участие само би навредило.

След Седемнайсетия конгрес отношенията между Рязанов и Ломинадзе се усложниха. Ломинадзе бе изведен от състава на ЦК, а Рязанов — въведен, той зае по-високо политическо положение от Ломинадзе. Марк Александрович беше инженер. Ломинадзе при целия си ум и талант не разбираше от техника. Освен това директорът на завода отдавна беше член на партията, началниците на повечето цехове, отдели, смени, участъци бяха комунисти. Те не бяха военни специалисти и сега нямаше гражданска война, комисари не им трябваха.

Блестящи речи, исторически паралели — прекрасно! Но в друго време, на друго място, друг път, ако обичате! Марк Александрович три години е живял в Америка, обиколил е цяла Европа, знае колко е пропуснато, трябва да се работи, да се догонва, всичко останало са дрънканици. Комунизмът трябва да се строи, а не да се говори за него.

Всичко би имало смисъл, ако Ломинадзе се ползуваше с предишното си влияние. Но в центъра, в областта, тук на място думата на Рязанов тежеше повече. Вярно, Ломинадзе бе любимец на Орджоникидзе, имаше пряка телефонна връзка с него, но всичко необходимо за завода Марк Александрович можеше сам да получи от Орджоникидзе. Пък и как за всяка дреболия да се обръщаш към Серго, всичко решава апаратът, а апаратът познаваше само Рязанов. Заводът — това беше той, Рязанов, неговият живот, неговата смърт.

Марк Александрович внимателно бе обмислил постъпката си с комисията, разбираше целия риск. Но в случай на успех печалбата щеше да бъде огромна, задълго щеше да укрепи положението му. Той разчиташе на подкрепата на Орджоникидзе — Пятаков бе изпратил комисията без негово знание. Освен това Серго ще оцени решението му да не намесва в историята и Ломинадзе. Марк разчиташе и на подкрепата на Ворошилов. Преди месец, на връщане от Далечния изток, той се бе отбил, бе останал доволен от всичко, приятелски бе потупал Марк Александрович по рамото.

— Имам болшевишки нюх, усещам миризмата на метал.

Рязанов се надяваше, че Сталин ще го разбере, защото на негово място би постъпил по същия начин — ето кое най-вече го ръководеше. Рязанов беше човек на Сталин, негов завод, негов Урал, Сталин не може да не цени това.

В Кремъл въпросът се обсъждаше от Сталин, Ворошилов, Орджоникидзе и Ежов — кротък, възпитан човек с теменужени очи, новия завеждащ организационно-разпределителния отдел на ЦК.

Марк Александрович даде обясненията си. Той никого не бе арестувал. Членовете на комисията можеха да идат където пожелаят. Просто бе забавил отиването им в завода, докато разговаря с другаря Орджоникидзе, бе искал да помоли другаря Орджоникидзе да върне комисията в Москва, тъй като бе смятал пребиваването й за вредно за завода. Той се бе обадил в Москва и му бяха казали, че Серго е на юг, ще се върне след няколко дена. Комисията можеше да почака през тези няколко дена, не беше фатално. Колкото до битовото строителство, то се извършва в рамките на утвърдените инвестиции и с доброволното участие на работниците. За проверка е било достатъчно да изпратят финансов ревизор, а не толкова авторитетна комисия.

Слушаха го мълчаливо, без да го прекъсват. Сталин се разхождаше из кабинета с лула в ръка, Орджоникидзе се мръщеше. Ежов скромно седеше в края на масата, държеше отворен голям бележник. Ворошилов окуражаващо се усмихна, а когато Рязанов нарече комисията авторитетна, се разсмя. Той пръв взе думата:

— Наскоро ходих в завода. Заводът бързо израства, дава метал, трябваше там да се изпраща професор, който е бил против създаването на комбината? Рязанов е постъпил правилно, не виждам нищо осъдително в действията му. Той е чакал другаря Серго, и комисията е трябвало да почака. Не пожелали. Добре, тяхна си работа. Пък и прав е Рязанов: обичаме да изпращаме комисии там, където е достатъчен един инспектор. Трябва да подкрепим другаря Рязанов.

Всички чакаха какво ще каже Орджоникидзе. Той сухо пророни:

— Всичко това е вярно. Да допуснем, че е вярно. Но вие, другарю Рязанов, сте лишили членовете на комисията не само от транспорт, но и от връзка със света. Искали сте да поговорите с мен — това е ваше право. Но и те са искали да се свържат с Москва — това пък е тяхно право.

— Неточно са ви информирали, Григорий Константинович — възрази Рязанов. — Връзката ни с Москва е лоша, това се знае. И практически е невъзможно да се свържеш с Москва по обичайния начин. А преки линии до вас, Григорий Константинович, имаме само двама души — аз и другарят Ломинадзе. Не са се обръщали към другаря Ломинадзе, той изобщо няма връзка с тая работа, а аз не сметнах за възможно да им предоставя своя апарат: щяха да се свържат с Пятаков и той щеше да потвърди мандата на комисията. А аз очаквах вас, честно казано, разчитах, че няма да потвърдите мандата.

Когато спомена за пряката линия между Ломинадзе и Серго, Марк Александрович видя как трепна гърбът на Сталин.

Сталин веднага заговори, бавно произнасяше думите, явно се вълнуваше и грузинският му акцент се чувствуваше силно:

— На Урал не ни трябват хора, които не признават Урал. Онези, които не признават Урал, да си седят в Москва, в креслата си. Изпращането на такава комисия е груба грешка. Трябва да се обърне внимание на другаря Пятаков.

Той направи пауза. Ежов бързо записваше в бележника си.

— Жилищното и битовото строителство в разумни мащаби също е необходимо — продължи Сталин, — особено там, където успешно се изпълняват производствените задачи. Работническата класа трябва да вижда реалните придобивки на социализма. Не само заплатата, заплата дават и капиталистите. Тя трябва да вижда резултатите от социализма във вид на културни и битови учреждения, като почивни станции, детски градини именно за нейните деца, за децата на работниците. Работниците от комбината изпълняват плана си и имат право на това. Именно това е грижата за хората. Реално ли е? Реално е. Нагледно ли е? Нагледно е. Убедително ли е? Убедително е.

Той напълни лулата си, после попита:

— Но каква е ролята на градския комитет на партията в този конфликт? Аз не виждам неговата роля. Къде е той изобщо? Защо директорът на завода не му е съобщил за комисията? Защо не се е посъветвал?

Рязанов понечи да отговори, но Сталин го спря с жест и продължи:

— Авторитет ли няма? Защо няма авторитет? Ако другарят Ломинадзе не се занимава със завода, тогава, пита се, с какво се занимава? Той е активен човек, не може да стои без работа. Със световни проблеми ли се занимава? А защо не изпълнява преките си функции? Там, където партийните органи не изпълняват преките си функции, стопанските ръководители са принудени да предприемат действия, които в друга обстановка биха могли да ги компрометират. Защо секретарят на градския комитет има пряка телефонна връзка с народния комисар? Би трябвало да има пряка връзка със секретаря на областния комитет.

— Какво толкова — една пряка връзка — намръщи се Орджоникидзе.

— Дреболия, да — съгласи се Сталин и изведнъж добродушно се усмихна, — но разбираш ли, разсейва. Другите секретари на градски комитети нямат пряка връзка с теб и нищо, пак работят. Защо другарят Ломинадзе да бъде в привилегировано положение? Не е педагогично спрямо младия партиен ръководител, какъвто е другарят Ломинадзе. Това му вдъхва лъжлива представа за собствената му личност. Лоша услуга правим на другаря Ломинадзе.

Марк Александрович не се бе излъгал в Сталин. И Сталин не се бе излъгал в него. Те се сближиха вътрешно и това много извиси Марк Александрович. Разделящите ги хора, инстанции, документи — всичко сякаш изчезна, изгуби значение. Сега само Сталин ръководеше Марк Александрович. Само към него се обръщаше мислено Рязанов, с него се съветваше, по него премерваше и преценяваше постъпките си.

Това изпълваше Марк Александрович с гордото съзнание за собствената му сила и значение. Властен по природа, той вече не го криеше. Не промени нито начина си на живот, нито навиците си, преди да се качи при народния комисар, обикаляше отделите и секторите, разговаряше с обикновените служители. Те все така на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми и ги решаваха така, както изискваха интересите на завода, тоест както искаше Марк Александрович. И никой не забелязваше новото, което се бе появило у Рязанов — подчертаната властност. По-рано той присядаше до бюрото, сега разговаряше прав, затова служителят също ставаше. Любезен и дружески разговор, но в движение. Това изглеждаше естествено: човекът беше не само прочут директор на прочут завод, не само любимец на Сталин и Орджоникидзе, но може би и бъдещ народен комисар. Но той продължаваше да идва при тях, редовите служители от апарата, не се възгордяваше, не се надуваше.

Леко се поусложниха отношенията на Марк Александрович и Орджоникидзе. На съвещанието при Сталин Орджоникидзе не възрази на Сталин и Ворошилов. Ала истинското му мнение беше, че Рязанов би могъл да се държи по-дипломатично, да избегне скандала, в който Народният комисариат се представи в не твърде добра светлина.

Марк Александрович забеляза недоволството на Серго, беше огорчен, но знаеше, че Серго не е отмъстителен, нито злопаметен, още повече че по същество Марк Александрович беше прав и не беше виновен, че Серго и Сталин имат разногласия относно Ломинадзе.

Марк Александрович не отиваше при Орджоникидзе, чакаше той да го извика, засега си вършеше работите в апарата, в плановата комисия, в банката. Всяко идване в Москва, дори по спешно правителствено повикване, бе винаги придружено от маса проблеми, които можеха да се решат само тук. И при Будягин трябваше да се отбие, макар че той изкарваше последни дни в народния комисариат. Марк Александрович го съжаляваше повече, отколкото Ломинадзе: не беше теоретик, нито оратор, а труженик и въпреки че не беше инженер, разбираше от работата му, веднага схващаше всичко. Но той се отдръпна встрани, времето го изпревари, времето — това е Сталин, а той не обича Сталин, противопоставя му се и значи се противопоставя на страната и партията.

Марк Александрович разговаряше с Будягин като с началник, като със заместник-народен комисар, спокойно и делово, само дето изведнъж си помисли: защо за заместници на Серго са назначени Пятаков и Будягин? В обкръжението на Серго има много хора, чиято преданост на Сталин е съмнителна. Дали самият Серго си бе подбрал такива помощници, или други му ги бяха назначили? С каква цел? Будягин също разговаряше сдържано с Рязанов, дори не го попита за комисията. В замяна на това, след като подписа документите и с работата бе приключено, го попита друго:

— Какво става с племенника?

Марк Александрович не бе очаквал подобен въпрос. Канеше се довечера да отскочи до сестра си, но за съжаление се случи така, че вечерта трябваше да замине.

— Засега е в затвора…

Будягин нищо друго не го попита и Марк Александрович излезе от кабинета му. Но го загложди неприятно чувство. Будягин и без това знаеше, че Саша е арестуван. Питаше всъщност за друго: дали Марк Александрович не се е възползувал от срещата си със Сталин, за да ходатайствува за Саша? Оскърбителен въпрос.

Има ли той право да МУ отнема времето заради хлапак, когото държат там явно не без основание? Безспорно е направил някакви глупости. Березин не може да не е обърнал внимание на молбата на Марк Александрович и въпреки това Саша е още там. Значи има защо.

Как може Марк Александрович в такава ситуация да ходатайствува пред Сталин? Сталин го въведе в състава на ЦК, въпреки че племенникът му е арестуван. Сталин го отдели от Саша, от неговото дело. Сега той сам да повдигне въпроса пред Сталин?! Нетактично! Точно така ще го приеме Сталин. И тогава вътрешната им близост, взаимното из разбиране ще рухнат. Такава е истината. Будягин обаче смята, че той просто се е страхувал да заговори за това със Сталин. „Примитивен, политически деградирал човек“ — раздразнено си помисли Марк Александрович за Будягин.

26.

Савелий показа на Саша как става връзката с чукане по стените: азбуката се дели на пет реда, по пет букви във всеки. Първите удари означават реда, вторите — мястото на буквата в реда. Между ударите има кратки паузи — това е редът: между буквите паузите са мъничко по-дълги, между думите са още по-дълги, дращенето по стената означава „свърших!“ или „стоп!“, или „повторете!“. Паузите и интервалите са съвсем кратички, опитните затворници ги съкращават до частици от секундата. Основната трудност се крие в паузите — ако не ги доловиш, звуците се сливат, чуваш друга буква и губиш смисъла.

Саша написа азбуката с изгоряла клечка кибрит върху картонче от цигарена кутия и започна да чука по стената. Чукаше бавно, с големи паузи, легнал и завит с одеялото, за да не чуе надзирателят. Съседът го разбираше, но Саша се справяше зле, молеше да повторят, макар че съседът чукаше отчетливо, ясно, с дълги паузи. Попита Саша за името и каза своето — Чернявски, член на партията. Попита дали Саша получава вестници и съобщи, че и той не получава.

Ала той разполагаше с информация, изглежда, от другия си съсед. Състоял се партийният конгрес, на него не станало нищо особено. Той всяка вечер предаваше новините на Саша. Ако до неговата килия или до килията на Саша дойдеше надзирателят, трябваше да спират и после да започват всичко отначало. Цели две вечери Саша слуша как във водите на Ледовития океан потънал параходът „Челюскин“, смачкан от ледени блокове, още две вечери — съобщението, че във Франция била обявена обща антифашистка стачка.

Саша не можеше да не изпитва благодарност към този човек, който с риск да иде в карцера разговаряше с него през стената, искаше да облекчи самотата му. Страната кипи, строи, а той седи в единичната килия и страхливо поглежда към вратата: не дай си боже надзирателят да забележи, че той, Саша Панкратов, се интересува от събитията, за които пишат съветските вестници.

Чувството за примирение с неизбежното, готовността да приеме съдбата си го напускаха. Не! Той не иска да приеме такава съдба. Не иска да се примири, не иска, не иска, не иска… Не иска този път — неговият път е пътят на партията, на народа, на държавата. Какво да направи? На кого да пише? На прокурора? Прокурорът именно е санкционирал арестуването. На Сталин? Писмото му ще стигне само до Дяков. И от какво ще се оплаче? Да пише, че няма нищо общо с делото на Марк? Но той дори не знае какво представлява това дело и дали е арестуван във връзка с него.

И тогава Саша скрои план. Нереален, но нищо не пречеше да опита.

Вечерта при разговора през стената Саша попита какво пишат за строителството, ръководено от Марк, и получи отговор: „Ще попитам и ще ти съобщя.“ На следващия ден се обади: „Запалили са пеща получили са ордени.“ Саша попита: „Рязанов?“ Съседът отговори: „Орден «Ленин.»“

Марк е на свобода, още е началник на строителството!… Причината не е в него! Как можа да му хрумне такова нещо? Причината е в института, само че е по-друга, не стенвестникът, а Криворучко. На това наблягаха и в районния комитет. Последният му разговор с Баулин и Лозгачов — той е изиграл решаващата роля. Той и тогава го разбираше, и тогава почувствува, че направи грешка, сега жъне плодовете й.

И Дяков настойчиво го разпитваше за Криворучко. „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“ Оттам значи е тръгнало всичко! Може би и Криворучко е арестуван и е признал, че е говорил със Саша за Сталин, и то от страх да не би Саша да го изпревари. Ето на, Криворучко е честен, сам си признава, а той, Саша, е нечестен, прикрива го… „Кой е водил с вас контрареволюционни разговори?“

Дяков е прав, той беше неискрен, сам пропусна момента, сам си изпроси заслуженото възмездие. Не го викат на разпит вече три седмици, може би изобщо няма да го викат вече, защо да го викат, щом се опъва, щом отрича фактите. Може би следствието е приключено и всичко е решено. Той кръстосваше килията, вслушваше се в стъпките в коридора, очакваше някой да дойде и да му съобщи присъдата, съзнавайки, че всичко е изгубено и виновният е само той. Дори още да няма решение, дори Дяков да го извика още веднъж, и тъй, и тъй вече е късно да си признае. Ако беше разказал всичко на първия разпит, такова признание щеше да изглежда доброволно, честно. Сега то ще бъде признание по принуда, тоест неискрено и нечестно.

Сутрин не му се ставаше, следобед не му се чакаше вечерното отвеждане до нужника, затова и той като Савелий започна да използува гърнето. И за баня не му се ставаше нощем, отказа веднъж, отказа втори път и конвойният спря да идва. Изпитваше само глад и с нетърпение чакаше бакарите, колет, мечтаеше за храна, съжаляваше, дето писа в бележката да му пращат само бял хляб и месо. Сега би нагънал и някое голямо парче салам! Има право поне на това. Животът свършва, каквото и да разправят! Петното на контрареволюционер не се заличава.

Почука му Чернявски. Но Саша не отговори. Не знае какъв е тоги Чернявски, защо трябва да общува с него? Какво го свързва със затворените тук хора? Отначало Мислеше, че тук са Марк и Будягин, честни, невинни комунисти. Тук ги няма нито Марк, нито Будягин, тук няма честни комунисти, тук всички са затворени заслужено. И Савелий, и Чернявски, и той, Саша, си го заслужи — съжали Криворучко, прояви слабост и плаща за това. Той не застана на ясна, непримирима позиция и затова грешките му с Азизян, със стенвестника не са случайни, както не са случайни съмненията в Сталин, във великия Сталин! Той е лекомислен, самоуверен, иска сам да проумее всичко, а има неща, които по-силни умове вече са проумели.

През мътното парче стъкло зад желязната решетка си пробиваше път априлското слънце. Първият истински пролетен ден, Саша долови неговото слънчево ликуване. Той се качи на масата, отвори прозорчето, макар че не беше редно — само при излизане на разходка. И веднага се чу желязното скърцане на резето, на вратата застана надзирателят.

— Затворете! Махнете се от прозореца! Карцер ли искате? Саша затвори прозорчето, скочи от масата.

— Въздух исках да подишам!

И все пак успя да чуе далечните звуци на улицата, звъна на трамваите, клаксоните на колите, детските гласове. Саша си представи изсъхващия асфалт по тротоарите. Момичетата вече са облекли леките си рокли: оголени шийки, ръце, стройни нозе. Нима ще го лишат от това? Сега, когато е здрав, млад… Не! Той иска да излезе там, на пролетната улица, иска да живее като всички.

Беше пак такава пролет, когато миналата година ходеше на практика в автобазата. В гаража миришеше на бензин, на изгорели газове, цареше полумрак — на стъкления покрив почти не бяха останали стъкла, кърпеха го с ламарина. В този стар гараж, един от най-старите в Москва, построен още от Мосселпром11, се бяха запазили дори еднотонни „Форд-Т“, фургони за превозване на хляб. Саша харесваше директора на автобазата Антонов, още млад, русокос, с очила, харесваше неговата съобразителност, здравия му разум, денонощното му присъствие в гаража. Този работник, издигнат на отговорен пост, олицетворяваше всичко ново, завоювано от революцията, хората от най-ниските слоеве на обществото, призовани за творчески живот, истинската работническа власт, народа! И той трябва да бъде с народа, там е неговото място, при Антонов — бившия шофьор, при Малов — бившия хамалин, те не мъдруват, не философствуват, те работят и създават. Колко прекрасен е животът и колко не го ценеше Саша. Но той ще се върне в живота, каквото и да му струва това!

Донесоха му книгите. Саша ги прегледа равнодушно. Без възторга, който бе изпитал първия път. Трети и четвърти том на Гибън, едно разръфано книжле с мукавена подвързия — „Впечатления от едно пътуване из СССР“ от френския сенатор Дьо Монзи, дребнобуржоазен политик, ляв радикал. В средата на двайсетте години той бе идвал в СССР и бе написал книжка — смела, но повърхностна. Саша не беше я поръчвал. Защо ли му я пращаше библиотекарят?

Дьо Монзи бе писал за Съветския съюз, общо взето, със симпатия, но тук-там и критично, особено за наказателното и гражданското законодателство. И като доказателство сочеше член петдесет и осми. Именно заради този член библиотекарят беше му изпратил книгата вместо кодекса, който Саша бе поръчал и който той не можеше да му изпрати.

Саша не научи от този член нищо особено важно и съществено. Пък и член петдесет и осми не беше най-важното.

Важното беше, че непознатият библиотекар на затвора се бе вслушал в гласа му, бе се отзовал на молбата му, бе показал на Саша пример за човещина, безстрашие и доверие.

Какво го бе накарало? Нарушил ли бе служебния си дълг? Да, възможно е. Затова пък бе изпълнил друг, по-висш дълг — човешкия. Законите, установени от хората, не могат да противоречат на законите на съвестта. Нарушава дълга си онези, които осъждат невинни хора, оставят беззащитните без защита, лишават от последни права безправните.

Саша не скочи от нара, не заснова из килията. Случилото се бе толкова чисто, ясно, толкова съвпадаше с всичко истинско, човешко в него, че той не изпита нито потрес, нито вълнение, нито шок. Той намери онова, което трябваше да намери. И само се засрами, задето бе изгубил мъжеството си.

Саша тръгна за последния си разпит без надежда, знаеше какво го очаква и от нищо не се страхуваше. Човекът, казал, че Сталин ще готви люти гозби, все още не е враг. Дяков не зачита прекия смисъл на думите, Даков ги тълкува, той не желае да участвува в това. Той иска да излезе оттук — да, но иска да излезе чист и пред партията, и пред собствената си съвест.

Дяков го посрещна официално.

— Да приключим с институтското дело — делово каза той, — вашите признания са фиксирани в протокола. Сега вие сам трябва да им дадете политическа оценка.

— Признавам, че издаването на стенвестника беше грешка — отговори Саша.

— Субективна… — подзе Дяков. — Но грешките имат обективни причини и обективни последствия. Нали така?

Започва тълкуването. За Дяков човекът е само единица, необходима за попълване на протокол, протоколът е необходим единствено за да бъде произнесена присъдата над този човек.

— И тъй, Панкратов, какви са обективните причини и обективните последствия от вашите грешки?

Саша разглеждаше момчешкото лице на Дяков. Да му беше паднал на Арбат…

— Да обсъдим — с лекторски тон обяви Дяков. — Ако във вашия институт имаше здрава политическа обстановка, издаването на подобен стенвестник щеше да бъде невъзможно. Но не е имало здрава политическа обстановка. Криворучко е ръководил нелегална антипартийна организация, тя е разкрита, участниците са разобличени и арестувани. Те са тук, при нас, всичко си признаха…

В завода такива се уреждаха из канцелариите — за отчетници, за нормировчици, за писарушки някакви в отдел „Кадри“. Какво ще му стори Дяков? Той умее да мъкне на гръб осемдесеткилограмови кутии, няма да пропадне и като секач, ще се върне при бригадира Аверкиев, при бившия командир на дивизия Морозов, те са навсякъде, те са народът… А именно тези дяковци са истинските врагове на партията.

Дяков известно време се взира в Саша, надяваше се да се наслади на ефекта от думите си, после продължи:

— Вие сте неопитен, Панкратов, не ги познавате. Криворучко е протакал строителството на общежитията, за да предизвика недоволството на студентите, тактика, измислена за политическо дезориентиране на студентските маси. Именно в тази атмосфера е станало възможно издаването на стенвестник, какъвто сте издали вие, Панкратов. Дали сте искали, или не, вие сте станали оръдие в ръцете на Криворучко и неговата банда, те са ви използували за контрареволюционни цели. Затова сте тук сега. Още повече че не пожелахте политически да оцените грешките си. Но още не е късно да ги оцените, Панкратов. Повярвайте ни.

„Повярвайте ни…“ Стига, достатъчно им бе вярвал! Бе вярвал на думи като тези, колкото пъти ги бе чувал, колкото пъти сам ги бе произнасял. Това не са човешки думи, това са шамански заклинания. Шаманствуваха Лозгачов и Азизян, шаманствуваше Баулин, шаманствуваше Столпер, сега шаманствува Дяков. И на този шамански олтар е принесен животът на невинни хора.

Дяков погледна Саша.

— Разбрахте ли ме, Панкратов?

— Разбрах ви.

— Много добре — каза Дяков, — така и ще запишем.

— Само че да бъде убедително — изрече Саша с онази особена интонация, която не би измамила който и да е арбатски хлапак. А този некадърник нищо не разбра, защото е сигурен в способността си да сплашва хората, в правото си да решава съдбите им, надул се е като пуяк и не знае, че тук, сред същите тези стени, други хора в униформи като неговата виждат тази лъжа, това шаманство, знаят, че рано или късно ще дойде краят на всичко това, и помагат на хората, рискувайки живота си.

— Естествено — важно отговори Дяков.

Като надничаше в листа — Дяков предварително си бе приготвил черновата на признанието на Саша, — той попълни бланката, препречете написаното наум, после го прочете на Саша:

— „След като обмислих своето поведение и постъпки и тъй като желая да им дам чистосърдечна и искрена оценка, като допълнение на дадените по-рано показания заявявам следното: признавам за своя политическа грешка издаването на антипартиен брой на стенвестника по случай шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция и факта, че въвлякох в издаването му студентите Руночкин, Ковальов, Полужан и Позднякова. Също така признавам, че направих политическа грешка, като защитавах Криворучко. Признавам, че издаването на антипартийния брой на стенвестника по случай шестнайсетгодишнината на Октомврийската революция представляваше част от антипартийния курс, който провеждаше в института Криворучко.“

Той сложи листа пред Саша.

— Проверете, Панкратов, дали съм написал всичко вярно, и подпишете.

— Аз никога няма да подпиша това — каза Саша, загледан право в очите на Дяков.

27.

Арбат живееше своя предишен живот. Априлското слънце надничаше в прозорците, сгряваше платното и тротоарите. По булевардите се слягаха и се чернееха снежните преспи, пукнатините в асфалта излъчваха топлата миризма на пробуждаща се земя. Учениците без палта и шапки ритаха из уличките футболни топки. Около къщите израснаха скели, по скелите се появиха зидари и бояджии, къщите се ремонтираха, боядисваха, надстрояваха. На Арбатския площад премахнаха градинката и къщите, които пречеха на движението. Москва обрастваше с нови заводи, предградия, бараки.

Вечер на Арбат все така пламваха светлините на кината „Арбатский Арс“, „Карнавал“, „Прага“, „Художественний“.

По тротоарите се разхождаха момичета от Арбат и Дорогомилово, момичета от Плюшчиха, яките на палтата им свалени, пъстрите шалчета развързани, на краката им — елегантни обувчици и тънки чорапи с телесен цвят. Пред входа на Саша както винаги се въртеше групичка момчетии. Варя не се спря, махна им за поздрав, бързаше за Дома на Червената армия, на тържеството по случай завършването на военните училища.

Никога още не бе присъствувала на такова грандиозно тържество. На сцената седяха в президиума известни на цялата страна военачалници. Варя позна Будьони, а от другите, които шепнешком й представи Серафим, запомни Тухачевски, той беше страшно красив, толкова красив мъж тя виждаше за пръв път. И макар че не обичаше събрания и доклади, Варя бе запленена от празничността на тази вечер, от великолепието на залата, от романтиката на воинския подвиг, към който призоваваха випускниците легендарните командири на армии, от атмосферата на мъжка, военна, войнишка близост, при която изчезват стъпалата на субординацията, младият офицер вижда своето бъдеще в прочутия командарм, а командармът — своята младост в него. И съпругите на командирите й изглеждаха по-различни жени, те споделят със съпрузите си всички несгоди и опасности на професията им. Поканените тук млади момичета също бяха сериозни, с чувството, че са приобщени към този живот. Варя внимателно ги оглеждаше, някои бяха много красиво облечени. Червеноармейският ансамбъл за песни и танци никога не бе интересувал особено Варя, но днес й хареса, хареса и как войниците пееха и танцуваха по руски вихрено и заразително.

Духовият оркестър във фоайето не по-зле от джазов свиреше фокстроти, румби и танга. И до спретнатите курсанти, похватни, простодушни и весели, младежите с широки развети чарлстони, крещящи вратовръзки и нелъснати обувки изглеждаха нелепи.

Днес и Нина е друга, не й досажда с вечните си забележки, сега е добра и мека, тъжна е, сигурно й е мъчно, че Максим заминава, а тя отказа да се омъжи за него.

Утре и Серафим заминава за Далечния изток, но Варя не тъгува, защото тази вечер се съгласи да му стане жена. Ще завърши училище и ще отиде при него. А тази година той ще й пише, тя ще му отговаря и всички приятелки в училище и в двора ще научат, че тя ще замине за Далечния изток, при мъжа си. Това пак ще я изтъкне между приятелките й — никое от познатите момичета не го очакват в Далечния изток. На театър, на пързалката, на кино ще ходи сама, на забави изобщо няма да ходи. Ако пък отиде, ще танцува със Зоя. Впрочем може и с мъже, но няма да се запознава с тях… Благодаря… Не, извинете… Не мога… Сама, самотна, привличаща вниманието, недостъпна, заминаваща за Далечния изток. Колкото до Саша, тя няма да изостави Софя Александровна, а значи и Саша. И мисълта, че в Далечния изток я очаква Серафим, а в Москва тя е необходима и на Софя Александровна, и на Саша, я правеше още по-интересна и оригинална в собствените й очи.

На Варя й беше весело. Двамата със Серафим танцуваха прекрасно, заглеждаха ги дори висшите военачалници и съпругите им. Варя все гледаше да се върти повечко край ъгъла, където бе застанал Тухачевски.

Максим танцуваше с Нина. Месестото му чипоносо лице излъчваше добродушие. При Нина идваха негови колеги, канеха я за следващия танц и Максим се усмихваше все така добродушно, чакаше я в някой ъгъл. Висок, широкоплещест, той бе надарен с изключителна физическа сила и както повечето силни хора, избягваше да я използува, страх го беше да не засегне някого, да не повреди нещо.

Баща му, огняр, много пиеше и умря от алкохолизъм; майка му, портиерка, остана с четири деца. Максим беше най-големият. От бедняшкото детство му бе останала пестеливостта, в училището неговите другари я смятаха за скъперничество, подхвърляха шеги за неговия педантизъм. Той държеше гребена си в калъф от изкуствена кожа, банкнотите в портфейл, монетите в кесийка, молива в метално калпаче, за да не се чупи графитът, бележника с телефоните и адресите го имаше от години, обичаше здравите вещи, простата и сита храна, само че не бе свикнал да харчи за нея много пари, ако се наложеше, би могъл и да погладува.

Като на най-уреден в училище му възлагаха всички изпълнителски задачи. Той водеше протоколите, събираше членския внос, подшиваше в папка инструкциите от районния комитет, съставяше отчетите. Да обиколи хората, да съобщи нещо, да напише обява, да разлепи плакати, да намери червен плат за празник, да купи билети за колективно посещение на театър, да запише хората в кръжоци и семинари, да преброи гласовете при гласуване — всичката тази работа лягаше върху Максим. Не че не го смятаха способен за нещо по-важно. Просто така си беше тръгнало, всички така бяха свикнали.

Той беше с година, че и с две по-голям от колегите си, разбираше незначителността на техните спорове, шегуваше се, обезоръжаваше с добродушието си. С пъргавия си практичен ум умееше да заобикаля рифове и плитчини, можеше понякога и да изхитрува, но никога не пренебрегваше убежденията си, предаността към своите другари. С годините в него се разви и затвърди нещо простичко, войнишко, твърдо и непоколебимо. Максим постъпи във военното училище след казармата — така се стабилизира материално, можеше да помага на семейството си, на болната си, уморена от живота майка. Освен това Максим обичаше реда. Военната професия му харесваше: командир в Червената армия, млад, силен, образован. Мястото му е там, във войската, на границата, където назрява конфликт. И все пак напускаше Москва натъжен. Мъчно му беше, че се разделяше с компанията, с Нина, със Саша Панкратов, с Лена Будягина, с Вадим Марасевич. Тези хора олицетворяваха живота, в който той и хиляди като него навлязоха от тъмните и влажни бордеи.

Като малък Максим понякога чистеше стълбището вместо майка си. Нина му помагаше. Не защото му тежеше, а за да покаже на живеещите в сградата, че това е работа като всички други, не е унизителна. Това беше комсомолска постъпка, акт на другарска солидарност, чрез него Максим по-добре, отколкото от коя да е книга, схвана същността на новия морал. После, вече в девети клас, му се случи нещо страшно… Баща му открадна от чантата му и пропи парите, събрани за фонда за построяване на самолета „Московски комсомолец“, близо трийсет рубли, много пари за онова време. Максим искаше да посегне на живота си — откъде ще вземе той трийсет рубли, как ще се оправдае пред съучениците си? Нина забеляза състоянието му, принуди го да признае всичко и веднага разказа за случилото се на Саша.

— Ех, че си — каза му Саша, — много евтино си оценяваш живота.

И му даде парите, петнайсет рубли взе от майка си, петнайсет от Марк Александрович. Ето от какви приятели се лишава сега. Саша го опази, а той не можа да опази Саша…

Нина му харесваше още тогава, когато играеха на криеница в задния двор, харесваше му и в училище: висока, снажна, решителна. Харесваше му нейната несръчност, неотстъпчивост и безпомощност. Не й вярваше, като му казваше, че не го обича; тя самата можеше да не знае. Нарочно доведе у тях Серафим — Варя да се омъжи за него, добро момче е, умно, красиво. И тогава ще отпадне основната причина, с която се оправдава Нина: не можела да реши нищо, докато не видела Варя стъпила на краката си. Нина пък мислеше другояче… Командирите безспорно имат импозантен вид, но те са политици, стратези, държавни дейци, Максим няма да стане нито стратег, нито политик, той ще обучава червеноармейците на плаца… Раз-два!… Раз-два!… Ето го, стои и я чака, широкоплещест, червенобузест, с грижливо сресани руси коси, ботушите му лъщят и копчетата му лъщят, новият колан скърца, а когато танцува, стоманените палчета на ботушите му потропват по паркета. Ще стане старателен и ограничен офицер… Жалко! Би могъл да постигне повече. Ще дойде войната, всички ще се бият, а сега трябва да се работи и живее. Тя каза това на Максим още когато той кандидатствуваше за училището. Не я послуша. Добре тогава! Той има право на собствено мнение. Но и тя има право да решава съдбата си. Нина твърдо реши да не се омъжва за Максим и да не напуска Москва.

28.

В театъра на Вахтангов поставиха „Хамлет“ с нисичкия и дебел Горюнов в главната роля. Юра Шарок обичаше вахтанговци, обади се на Вадим Марасевич и го помоли да му намери билет, каза, че ще се отбие у тях на „Староконюшенний“ довечера.

Професор Марасевич, известен московски терапевт, веднъж месечно даваше консултации в поликлиниката на ЦЕКУБУ12 на малката уличка „Гагаринский“, хората се записваха при него половин година предварително. Клиниката на „Пироговская“ беше известна като клиниката на професор Марасевич; катедрата в медицинския институт — като катедрата на професор Марасевич. Вкъщи той приемаше само близки и приятели. Далечен потомък на някакъв украински хетман, Марасевич като баща си, също лекар и професор, беше кореняк московчанин със стари и здрави връзки сред московската интелигенция. В къщата му на „Староконюшенний“ гостуваха Игумнов, Станиславски, Прокофиев, Нежданова, Гелцер, Качалов, Сумбатов, Южин, Мейерхолд, бе идвал и Луначарски. Нито един прочут западен гастрольор или модерен изпълнител не подминаваше този богат, макар и разхвърлян апартамент. Гостите приемаше красивата дъщеря на лекаря, вадеха се кристалните сервизи от Бакара, застилаха се колосаните покривки. Младите актьори, които често се отбиваха след спектакъл, с удоволствие лапаха телешкото и бледорозовата сьомга. Младежта размърдваше всички, понякога направо на масата започваха импровизации, разиграваха се сценки. Вадим начаса предлагаше устната си рецензия, според професор Марасевич, доста остроумно. Вадим бе завършил университета, имаше диплома на изкуствовед, четеше лекции, понякога водеше екскурзии из музеите, а сега правеше опити в театралната критика.

Професор Марасевич посръбваше минерална вода, от време на време разказваше по някоя смешна история от своята практика или от практиката на баща си, но след дванайсет не оставаше при гостите, пожелаваше на всички лека нощ, казваше, че хората с неговата професия са длъжни да спазват режим.

Вика също бе правила опити в театъра и киното, засега нищо свястно не излизаше, ако не броим връзките й с известни актьори, перспективни режисьори и пробивни журналисти. Любовите започваха възвишено, с цветя и писма, с ресторанти и разходки с такси, а свършваха с кавги, упреци и обяснения по телефона.

Само връзката й с Юра Шарок започна и завърши просто. Те се срещнаха случайно на Арбат, повървяха по огрения от слънцето тротоар. После Юра каза:

— Да идем у нас, ще видиш как живея.

Вика беше съвсем наясно какво означава да отиде и види как живее той. Но тази форма на покана й действуваше почти автоматично. Подтикваше я и съперничеството с Лена Будягина. Не знаеше, че Юра и Лена вече не се срещат.

Запознаването с това как живее Юра стана без излишни приказки и обяснения, сякаш връзката им беше започнала преди много години. В сравнение с другите, рефлектиращи и вече доста поживели, поклонници, Юра беше на ниво. Но тази стая, това жалко апартаментче, миризмата на огладен плат, който й напомни какво работи баща му…

Тя мислеше, че Юра ще започне да й досажда и ще се наложи да му бие шута — тя го правеше с лекотата, с която случайно се отбиваше у самотни мъже. Но Шарок излезе почтен човек. Виж го ти шивашкия син!

Ала неговата тактичност имаше просто обяснение: тя го остави равнодушен — студена, глупава. Сравняваше я с Лена — сравнението не беше в нейна полза. И как спокойно ляга в чуждото легло! В него кипваше яростта на еснафа, който вижда във всяка лековата жена собствената си съпруга.

Днес намина у Вадим заради „Хамлет“.

— Да хапнем — предложи Вадим.

Отидоха в трапезарията, по-голяма от целия апартамент на Шарокови.

Вадим ядеше лакомо, бърнест, с малки очички и къси, рошави като на рис вежди. И при тази си външност имаше смайващ глас — мъжествен, отекващ из стаята, с меки, интелигентни интонации.

Като си мажеше масло на филията, макар че ядеше супа, Вадим говореше:

— Той бърка юрисдикция с юриспруденция, раритет с паритет, прецедент с претендент. Да, но пък е нов човек, наречи го както щеш: ударник, челник. Той пробива с темата си, забележи, с главната тема и с героя си, забележи, героя на бъдещето. Но нима ние ще продадем бъдещето си срещу сто грама масло?! — Вадим отбутна масленицата. — Хем скърбящите скърбят именно по тези сто грама…

Юра слушаше философствуването на Вадим за героите на бъдещето без раздразнение — колкото и да е, те прибавяха нещичко към познанията му за този непознат нему свят. Неотдавна Вадим говореше обратното, ругаеше лошия вкус и превъзнасяше майсторството. Притежаваше невероятно умение да подушва откъде духа вятърът, винаги следваше по-силните, в училище се лепеше за Саша Панкратов, в университета за друг, а сега се държеше за един известен критик, който публикуваше статии за безумствуващата поезия. Но Юра не се заяждаше с непоследователността на Вадим. Харесваше му домът на семейството Марасевич, актьорите, потокът весели, безгрижни и прочути хора. В разговорите на тези галеници на славата той долавяше нещо леко, цинично, затова и славата им му изглеждаше лека, достъпна, въпрос на случайност и хитрост. Въпреки безгрижието си, тези хора се държаха като неприкосновени особи.

И професор Марасевич му харесваше: аристократ с охранено лице, красива брадица и меки ръце, също неприкосновен.

Сега те се виждаха с Вадим почти всеки ден. Вадим го изпрати до театъра. Юра ходеше на театър и сам, когато Вадим или някой от неговата компания му препоръчаше спектакъл.

Разкошни месеци! Юра Шарок дълго помни пролетта на трийсет и четвърта година. Кандидатурата му за прокуратурата още не беше утвърдена. Но Малкова му бе обещала, че всичко скоро ще се реши. Юра изживяваше последните месеци от своя свободен, безгрижен живот и се стремеше да му е колкото може по-интересно. Само споменът за Лена не му даваше мира. Когато влизаше в театъра, оглеждаше залата в страха си и същевременно в надеждата си да я види.

След боледуването Лена още не бе ходила на театър. Тя почти не излизаше от къщи, на никого не се обаждаше, дори приятелите си не бе виждала от деня, когато се събраха да пишат писмо за Саша.

Днес неочаквано й дойде на гости Гера Третяк, също дъщеря на посланик, като деца бяха приятелки, понякога се случваха заедно в Лондон, Берлин, Париж, а в Москва почти не бяха се виждали.

Хубавичка брюнетка, духовита и с остро езиче, Гера умееше да говори интересно дори за дреболии, Лена я слушаше и се усмихваше. Спомниха си как бяха ходили на екскурзия до Южен Уелс и бяха отседнали в Кардиф, в едно евтино хотелче и в същото хотелче живееха някакви футболисти от Шотландия, тогава двама футболисти им предложиха да избягат в някаква страна, където на жените се разрешавало да сключват брак от четиринайсетгодишна възраст. Тогава Лена и Гера бяха навършили само по петнайсет. Спомниха си как посетиха двореца Фонтенбло и как екскурзоводката им показа леглото на Наполеон и им каза ръста му — метър и петдесет и два сантиметра. Гера се изненада, обади се, че може да е бил метър и шейсет и два. Екскурзоводката се обиди и заяви, че мъжът й е висок метър и петдесет и два, а всички знаят, че ръстът му е колкото Наполеоновия. Сега това им се видя особено смешно, примираха от смях. Лена се радваше, че Гера седя при нея цялата вечер. Прегърна я, целуна я за довиждане, тъжно каза: „Не ме забравяй.“

29.

Същата вечер, когато Варя, Нина и Макс танцуваха в Дома на Червената армия, Юра вечеряше у Вадим Марасевич, а у Лена бе дошла на гости Гера Третяк, същата тази вечер, към осем часа телефонът у Софя Александровна иззвъня и някой й съобщи, че утре в десет часа сутринта тя трябва да се яви в комендатурата на Бутирския затвор за свиждане със сина си, Александър Павлович Панкратов. Да донесе дебели дрехи, пари и продукти. Гласът беше монотонен, спокоен, на човек, свикнал да говори всеки ден едно и също, лаконично, ясно. И след като каза всичко, той веднага, без да чака въпроси отсреща, затвори.

Софя Александровна се уплаши да не би той да не е доизказал, да е забравил нещо важно, съществено, поради което тя няма да направи всичко както трябва. Страхуваше се да не забрави нещо, да не обърка и затова трескаво се мъчеше да удържи в паметта си каквото й бе казал той: „Утре, в десет, в Бутирка, свиждане, дебели дрехи, продукти, още нещо… Боже, забравих какво друго… А, да, пари, пари за път…“ И за да не забрави нещо, Софя Александровна записа всичко на листче. Парите и продуктите означават заточение, дебелите дрехи — Севера или Сибир.

Всичко трябваше да се събере и приготви за една нощ, тъй че на Софя Александровна не й оставаше време да изпада в отчаяние. Само не можеше да си прости, дето нищо не беше приготвила — смяташе, че е лоша поличба предварително да готви момчето си за такъв път. Саша влезе в затвора със зимното си палто, с ушанката, с пуловера и дебелия шал, вярно, няма валенки, но където и да го изпратят, сега, през април, те няма да му трябват. Ще му потрябват през зимата, а дотогава тя ще му прати. Сега му трябват ботуши, там е кално, кишаво, загубен е с неговите половинки, ботуши — да, точно това му трябва, те ще спасят живота му. Но Саша няма ботуши. И магазините вече са затворени, пък и изобщо ботуши се продават срещу снабдителна карта, а тя няма такава. Може да се купят на битпазар на баснословна цена, и то с риск, че ще ти пробутат картон вместо гьон. Но и битпазарът е вече затворен.

Тогава си спомни, че Вера, сестра й, има на вилата здрави груби ботуши, които стават на Саша, четирийсети номер. Тя ще им купи други, колкото и да струват, а тези трябва да се дадат на Саша.

Обади се на Вера. Вера заминала с мъжа си Володя на вилата, Щели да се приберат чак вдругиден. Ей че късмет!

По-малката й сестра Полина нямаше телефон. Телефон имаше в съседния апартамент. Софя Александровна знаеше номера му от времето, когато Полина беше в приятелски отношения с тези съседи, но вече от няколко години те не я викаха на телефона и Полина помоли да не звъни у тях. Въпреки това Софя Александровна набра номера с потискащата мисъл, че ще й откажат, и то грубо.

Обади се мъжки бодър, жизнерадостен глас.

— Извинете — каза Софя Александровна, — много ми е неудобно, че ви безпокоя, но работата е спешна… Бихте ли извикали на телефона Полина Александровна?

— Коя Полина Александровна?

— Съседката ви, от двайсет и шести апартамент, но много ви моля да ме извините, сестра й се обажда.

— Е, ама вие…

Но мъжът не затвори телефона, обади се женски глас.

— Кого търсите?

— Много ви моля да ме извините — каза Софя Александровна. — Обажда се сестрата на вашата съседка Полина Александровна. Разбирате ли, случи се една неприятност, много е спешно, как да ви обясня… Не бихте ли повикали сестра ми, имайте добрината.

— Сега — с недоволен тон отговори жената.

Софя Александровна чака дълго, най-сетне слушалката взе Полина, беше развълнувана, явно беше се сетила, че става нещо лошо със Саша.

— Утре пращат Саша на заточение — каза Софя Александровна. — Някой трябва да иде при Вера на вилата, да донесе ботушите.

— Ох, лошо, лошо — завайка се Полина, — Игорьок лежи с температура, а Коля ще се прибере след единайсет, какво да правим? Щом се върне Коля, аз ще дойда при тебе, но вече ще е късно за вилата.

— Добре, ела, ще ми помогнеш да му съберем багажа — каза Софя Александровна, — за ботушите ще измисля нещо.

— Какво да донеса?

— Нищо, всичко имам.

Ще трябва да иде тя, макар да не знае ще намери ли през нощта пътя в новото вилно селище с просеки вместо улици. Никой не знаеше имената им, номерата на вилите бяха объркани, пък и виладжиите още рядко ходеха там, кого да попита? И все пак трябваше да върви. Ами ако иде на вилата, кой ще напазарува? Набра номера на Варя. Нито Варя, нито Нина бяха вкъщи. Да помоли Милица Петровна? Няма да иска, пази си сърцето, не вдига дори бидонче с мляко, а ще трябва да се купят много продукти: хляб, сухари, захар, кондензирано мляко, лимони, той не приема никакви витамини, сух салам, кашкавал, шунка… Тя написа всичко на лист и почука на Михаил Юриевич. По халат, наведен над масата, той лепеше нещо.

Михаил Юриевич я гледаше мрачно през пенснето си.

— Но как така ще тръгнете нощем извън града? И кога ще се върнете?

— Ще се върна с нощния, тръгва в един и нещо…

— Няма да вървят трамваите.

— Все някак ще се прибера.

— Вие идете на магазина — каза Михаил Юриевич, — а аз ще отида при сестра ви.

— Ама как така, Михаил Юриевич, далече е, четирийсет и осмия километър, от гарата има двайсет минути път, селището не е осветено, няма нито улици, нито тротоари, кално е, моля ви се, моля ви се, може и да ви убият.

— Пригответе ми адреса — каза Михаил Юриевич, — ако можете, начертайте маршрута, аз сега ще се облека.

Тя начерта маршрута, доколкото можа и доколкото можа — му обясни. До гарата има павилионче, зиме е заковано, най-важното е да се тръгне надясно от павилиончето, тогава веднага намираш въпросната просека. Това е най-важното — да се намери просеката. А пък вече по просеката се намира третата пресечка вляво, тя така се и казва — Трета зелена, само че няма табелка, хлапетата я смъкнаха през лятото. Вила номер двайсет и шест, номерът е написан на портичката. Вилата лесно се познава по стоборчето от тънки летвички. Съседната е с плътен стобор, следващата също, а помежду им има редичко стоборче, точно там е Верината вила. Но най-важното е да се тръгне веднага надясно от павилиончето. Михаил Юриевич стоеше пред нея с боти, с висок кожен калпак, свъсен и внушителен със старомодното си пенсне и същевременно, като си го представи човек шляпащ през калта из пустото вилно селище, безпомощен. Ще търси цяла нощ, а нали утре сутринта е на работа.

Тя погледна часовника и се ужаси — девет и петнайсет! Дежурният магазин работи до десет.

Трамваят беше пълен, Софя Александровна се качи отпред във втория вагон, нека я глобят, но пък няма да я свалят я, никой обаче не я глоби, тя предаде парите за билета и остана на платформата. Мислеше си колко много работа я чака след пазаруването, какво ли ще прави с куфара, не знае къде са му ключовете, работи ли ключалката, отдавна не са използували този куфар. А без ключалка не бива, Саша може да се случи в една група с криминални престъпници, ще го окрадат.

При мисълта, че Саша може да се случи в една група с криминални престъпници, че може да го окрадат, обидят, набият, тя отново почувствува цялата огромност на нещастието, стоварило се върху сина и: белязан, гонен, отхвърлен, безправен.

Москва, през която пътуваше сега, цялата тази грамада от улици, светлини, площади, автомобили, витрини, трамваи, й изглеждаше неправдоподобна. Всичко се движеше, устремено нанякъде, нереално, неестествено, мъгляво като тежък сън, восъчни фигури, манекени, огрени от млечната светлина на трамваите.

Тя слезе от трамвая на Охотний ряд. Десет без четвърт. От спирката видя движение пред вратата на дежурния магазин. Отворен е! Бързаше, задъхваше се от подтичването. И когато приближи, видя пред магазина тълпа, вече не пускаха, хората крещяха, ядосани, че са закъснели с някаква си половин минута. Някои се мъчеха да си пробият път до магазина и не можеха. Една дебела продавачка държеше вратата.

Софя Александровна също опита да се промъкне, но не успя. Тази малка, но буйна тълпа я изпомачка. После навалицата намаля, все по-рядко от магазина излизаха хора, вътре угасиха лампите. Малко по малко всички се разотидоха. И само Софя Александровна не си тръгваше. Когато вратата се отваряше, тя молеше продавачката да я пусне.

Продавачката — с месесто, червено, увредено от измръзване лице — повтаряше с груб глас:

— Другарке, дръпнете се, другарке, не пречете тука!

— Бъдете така добра, много ви моля.

От магазина се изсипа група весели младежи, единият се развика с млад, свеж глас:

— Пуснете бабчето да си купи бутилчица!

И веселата компания хукна към Охотний ряд.

— Моля ви се, нали все още има време — умоляваше Софя Александровна, щом вратата се отвореше.

Продавачката не й обръщаше внимание, беше свикнала с такива упорити, всяка вечер ги има, хленчат, докато не видят катинара на вратата.

— Не се навирай! Махни се от вратата!

Чистачките метяха пода, бяха пръснали жълти стърготини, продавачките прибираха продуктите от щандовете, бързаха. Софя Александровна продължаваше да стои. Продавачката пусна последния купувач да излезе и изостави поста си. Софя Александровна бутна вратата и влезе в магазина.

— Къде?! — втурна се срещу нея дебелата продавачка.

— Няма да си ида — тихо каза Софя Александровна.

— Сега ще викна милиционера! — заплаши я продавачката.

— За сина си, в затвора е. — Софя Александровна се взираше в това грубо намръзнало лице, лице на търговка, която продава на студа пирожки и сладолед. — Утре го пращат на заточение, трябва да му купя нещо да си носи.

Продавачката въздъхна.

— Всички лъжат, всички измислят по нещо. А ние кога ще почиваме?

Софя Александровна мълчеше.

Жените си обличаха палтата, приготвяха си чантите.

— Михеева, я седни малко на касата! — извика продавачката през цялата зала.

Дойде Полина, после, късно през нощта заедно с Михаил Юриевич пристигна и Вера, донесе ботушите. Излезе, че са не четирийсети, а четирийсет и първи номер, но пак щяха да свършат работа.

— Не са хромови, празнични ботушки, а походни, работнически — каза Вера, — с вълнен чорап ще му станат чудесно: топло и удобно.

Освен ботушите, Вера бе донесла раница с широки презрамки, можеха да стават по-къси и по-дълги.

— В раницата продуктите, в куфара — дрехите.

Вера беше най-енергичната, най-сръчната от трите сестри, пък и бе делова като истинска провинциалистка от Подмосковието. Мъжът й беше ловджия и въдичар, децата й — скиори и туристи, живееха си на вилата, обработваха овощна и зеленчукова градина. „Ама много си свита“ — кореше тя Софя, когато навремето настояваше тя да се разведе с мъжа си. Бранеше сестра си, караше се с Павел Николаевич, не можеше да понася забележките му и в края на краищата престана да ходи у Панкратови.

Вера сама подреди всичко, сръчно, умело, поиска вилица, лъжица, нож, канче. Софя Александровна съвсем беше забравила за тези неща, беше забравила и бръснач, изпращаше онова, което бе свикнала да изпраща в затвора, а сега стягаше Саша за път, сега можеше да сложат всичко, всичко беше разрешено.

— Не му давай много пари отсега — поучаваше я Вера, — може да му ги откраднат по пътя, по-добре да му пратиш после. На свиждането му кажи: щом пристигне, веднага да телеграфира, тогава ще му пратиш до поискване. Нищо, ще го излежи, млад е!

Но успокоително действуваха дори не самите думи, а действията на Вера, нейната енергия, деловитост, в тях кипеше живот, те приготвяха и Саша да живее.

30.

Нина не обърна внимание, че у Софя Александровна свети, а Варя видя — тя всичко забелязваше. Но това не я обезпокои — Софя Александровна понякога по цели нощи лежеше на светло — беше и казвала. Пък и мислите на Варя бяха другаде: утре вечер двете с Нина ще отидат на гарата да изпратят Макс и Серафим.

Танците в Дома на Червената армия продължиха до два часа през нощта. Много хора си тръгнаха по-рано, за да хванат трамвай. И Нина искаше да си тръгне, но Варя и Серафим я придумаха да останат. Макс добродушно се усмихваше. Нинка остана малцинство и се подчини.

Вървяха пеша през нощната студена Москва, Варя беше без галоши, на главата само с леко газено шалче. Серафим я наметна с наметалото си, нахлупи й своята фуражка, край един уличен фенер тя се огледа в огледалцето, фуражката, макар че се смъкваше над делото й, много й отиваше, с нея тя приличаше на младичко хубаво войниче. Двамата със Серафим вървяха отзад, ръката на Серафим бе върху рамото й, а когато Макс и Нина завиваха зад някой ъгъл, те се целуваха. Серафим се целуваше така, че устните я боляха. Варя никога дотогава не беше се целувала истински, тъй че не изпитваше никакво удоволствие, просто я болеше. Ала разбираше какво значи това. Това значи, че Серафим е страстен. Нина сигурно се досещаше защо Серафим и Варя изостават, но се преструваше, че не забелязва. И вкъщи нищо не и каза, само нареди по-скоро да си ляга и да угаси лампата — утре тя е на работа.

Сутринта Нина остави на масата бележка за класната ръководителка на Варя: „Моля да освободите Варя Иванова след третия час по семейни причини.“ Семейните причини бяха изпращането на Макс и Серафим. Но Варя дори не бе помисляла да ходи на училище. Искаше й се да отиде на гарата добре облечена. Заминават новопроизведените офицери, ще има много изпращачи, там ще бъдат онези красиви и добре облечени момичета, които тя бе видяла в ЦДКА, затова искаше да се облече не по зле от тях, да изглежда голяма и сериозна, нали изпраща бъдещия си съпруг. Да се облече не в черно, обаче строго, да изпъква между другите. Трябва да си направи прическа, да се гримира, тъй че ако си тръгне след третия час, а учеха следобед, времето няма да й стигне за нищо.

Тя набързо сготви за Нина, взе си учебниците и отиде у Зоя. Зоя също не отиде на училище, помогна на Варя да се приготви, да се среше, да си подвие клепките. Даде й модерните си боти със стоманените катарами и най-важното, майчиното си палто от морска котка, с което майка й й разрешаваше понякога да се разходи по улицата. И ето, сега го облече Варя и както каза Зоя, изглеждаше в него страхотна, същинска дама, и то не каква да е, а с палто от морска котка, с модерни боти, а на главата с бял шал, който също беше на Зоината майка.

Към пет часа Варя най сетне беше готова и се обади на Нина.

— Ще дойда направо на трамвайната спирка.

— Откъде се обаждаш?

— От училище.

Те стигнаха до трамвайната спирка едновременно.

Нина не можа да я познае…

— Какъв е този маскарад?

— Гардеробът беше затворен, сложих палтото и шала на Зоя.

— Ами Зоя?

— Ще облече моите дрехи.

— Къде ти са учебниците?

— Оставих ги под чина, няма да ги мъкна на гарата я!

Училищният гардероб наистина може да е бил затворен по време на час и все пак Варя лъже: и палтото на Зоя щеше да бъде заключено, ако наистина е нейно. Но не й се щеше да разпитва, да изобличава Варя. Не е малка вече, скоро ще се омъжи, пак добре, че ще се омъжи за Серафим, свястно момче е, нека животът й бъде какъвто тя го иска, нека и да изпрати своя Серафим както иска.

Гарата беше пълна с народ, перонът — претъпкан до последна възможност. Нина и Варя объркани спряха пред изхода. Но Макс и Серафим вече тичаха насреща им, махаха с ръце, после всички заедно тръгнаха покрай композицията към техния вагон, промъкваха се през тълпата, страх ги беше да не се изгубят сред хората, които също бързаха и търсеха своите близки сред мъже, жени с вързопи, с армагани за из път, сред момичета с цветя, прегръщащи и целуващи тези чудесни момчета, новоизпечените командири от Червената армия, с гимнастьорки, стегнати с колани, без фуражки: бяха оставили фуражките и шинелите си във вагона… Младо, радостно, оживено и същевременно сериозно — страховитата военна сила на съветската държава. И Нина разбра, че тези жизнерадостни червенобузести момчета първи ще тръгнат на бой, първи ще поемат удара върху себе си. Помисли си, че сигурно нейното място е до Максим, който е толкова силен и спокоен. И когато той замине, неговото спокойствие и добродушие ще й липсват.

А Варя се наслаждаваше на влюбените погледи на Серафим, на впечатлението, което правеше на другите офицери. Тя е най-красивата тук, неочаквано висока, почти колкото Нина. И никоя няма такова палто от морска котка, такъв шал. Тя беше пламнала, възбудена от суетнята на гарата, от тънките и дебели свирки на локомотивите, предвещаващи дълъг, неизвестен и примамлив път. Макс каза, че прилича на киноактриса, Серафим й пошепна, че я обича повече от живота си, дори Нина се усмихваше, доволна, че има такава сестра.

Както прилича на голяма жена, годеница, Варя гледаше само своите близки, Нина, Макс и Серафим, никого друг, да не си помислят, че й играят очите. Дори когато извиваше глава, правеше го разсеяно, уж небрежно разглежда влаковете и хората, бързащи към влаковете.

И когато погледна към съседния перон, видя Саша.

Той крачеше между двама червеноармейци, отпред бързаше дребничък офицер с дълъг шинел, угрижено проправяше път през навалицата, а след него между двамата червеноармейци крачеше Саша с раница на гърба и с куфар в ръката.

Той почувствува, че някой го гледа, озърна се и тя видя неговото бяло като хартия лице и черната му, сякаш циганска брада на масурчета. Саша плъзна поглед по заминаващите курсанти, по Макс, по Нина, по Варя, но не позна никого, извърна се и продължи към влака, композиран на някакъв далечен перон. След тях и пред тях вървяха хора с чували, куфари и сандъчета, бързаха, изпреварваха ги и те се изгубиха в тълпата.

А Варя все гледаше нататък, където изчезна Саша. Не чу как дрънна звънецът, не видя как всички започнаха да се сбогуват, как Нина целуна Макс по челото, не видя как Серафим се приближи съвсем и се взря в очите й.

— Варя, съвземи се! — каза Нина.

— Ей сега видях Саша.

— Какви ги дрънкаш?! — развика се Нина, внезапно разбрала, че Варя не лъже.

— Водеха го под конвой, има брада — мънкаше Варя и не откъсваше поглед от съседния перон, сякаш сред навалицата от хора, тичащи с чували и куфари, той все още върви, все още върви и тя ще успее да го види… — Има брада като на старец.

Давеха я сълзи.

— Същински, същински старец…

— Престани, нещо грешиш — каза Нина, а гласът й трепереше.

Максим, също развълнуван, но като се мъчеше да запази спокойствие, добави:

— Грешиш, Варя, не може да са го изпратили така.

— Не! Той беше… — Гласът й пресекваше. — Познах го… Той се обърна и ни погледна — съвсем бял, същински старец…

Серафим смутено й подаде ръка.

— Довиждане, Варя.

— Бял, бял като мъртвец! — ридаеше Варя. — И мъкне куфар, те вървят, а той мъкне…

Притеснен и изчервен, Серафим я целуна по бузата, мокра от сълзите, цялата в черни браздулици туш, капещ от клепачите й.

Влакът бавно потегляше, курсантите висяха на стъпалата, трупаха се на платформите, махаха с ръце, изпращачите също махаха, също викаха нещо напътствено и вървяха редом с влака. И Макс махаше, и Серафим махаше.

А Варя стоеше насред перона, плачеше, бършеше лицето си с кърпичка, размазваше грима, давеше се и гълташе сълзите. Нина, уплашена, потресена, я успокояваше:

— Престани, какво можем да направим, сега ще идем у Софя Александровна, ще разберем всичко.

Покрай тях минаваше някаква бабичка, спря, погледна Варя, съчувствено поклати глава.

— Момите плачат за войничетата.