Децата на Арбат

1.

За местоживеене на Саша определиха село Мозгова, на дванайсет километра от Кежма нагоре по Ангара.

С квартирата случи. Голяма заможна къща, хазайката — вдовица с двама големи сина и със съжителя си — не ангарец, външен човек, дошъл тук като войник. Навремето синовете не разрешили на майка си да се омъжи за него, за да не им е ортак на имота. Сега имотът беше включен в колхоза, но когато войникът се напиеше, в него се пробуждаше някогашната обида и той хукваше из селото зачервен, с разрошена побеляваща коса, заканваше се да убие заварениците, те го хващаха, заключваха го в килера да си отспи.

По-малкият син, Василий, хубаво момче с изваяно лице, сигурно бе преспал с всички моми в селото — тук нравите бяха свободни. Прибираше се призори, а понякога изобщо не се прибираше. Саша почти не го виждаше, а когато го виждаше, Василий мълчаливо му се усмихваше, беше неразговорлив, но дружелюбен.

По-големият, Тимофей, не се интересуваше от моми, вечер не ходеше по движението, винаги си спеше вкъщи. Без да иска разрешение, влизаше в стаята на Саша, оглеждаше вещите му: Това какво е, ами това?… Гледаше недоверчиво, мълчеше. Неговата безцеремонност дразнеше, но Саша търпеливо отговаряше на всички въпроси на Тимофей. Народът! Велик, могъщ, но все още див, необразован, пред него Саша, както и всички руски интелигенти, открай време изпитваше чувство на вина.

Веднъж Саша отиде с Тимофей да косят на острова. Не умееше да коси, но реши да опита. Саша гребеше, Тимофей беше на кърмата, управляваше лодката. На дъното имаше две коси, брус за клепане, маски против комари: една груба, от конски косми — на Тимофей, и копринената на Саша, купена в Канск по съвет на Соловейчик. Като оглеждаше мрежата на Саша, Тимофей каза:

— Това вие, гражданята, всичко си имате, пък ние, селяните, нищо си нямаме, нищо не сме виждали, хем на наш гръб живеете.

Тимофей развиваше в примитивна форма теорията за принадената стойност: той, изобщо селяните, създават материалните ценности, а Саша и хората като Саша нищо не произвеждат.

За това си мислеше Саша, натискайки с всички сили веслата, за да не ги отнесе течението по-надолу от острова — в ръкава то беше силно.

— Пращат ви тука ние да патим заради вас — продължи Тимофей, — живеете от нашата пот и кръв.

Саша не отговори. Какво можеше да отговори? Ако Тимофей бе поискал да разбере… Той нищо не искаше да разбира. Пред себе си има заточеник, безправен човек, може да му се подиграва.

— Шубето ли те подгони? Трепериш ли? — захили се Тимофей. — Като те шибна с косата, па хайде в реката — край с тебе! И нищо няма да ми направят, ще река, избяга в гората. Контри такива, троцкисти, кой ще ми дири сметка за такъв? Ясно?

Саша докара лодката до брега, нагази, изтегли я. Тимофей не се помръдна да помогне, седеше на кърмата и се хилеше и чак когато Саша съвсем изтегли лодката и хвърли веригата, слезе на брега.

— Защо не ме удави, а? — попита Саша.

— Ако знаеш много, ще те удавя, няма лъжа — закани се Тимофей.

— Ама трябваше да ме удавиш.

— Що пък?

— Защото сега ще те убия — каза Саша.

Тимофей отстъпи една крачка.

— Де, де, не си играй!

Пуст остров на края на земята. Някъде на другия му край работят косачи. Роят се и бръмкат комари, по реката никакъв друг звук не се чува. Светът не съществува, няма го човечеството, двамата са сами и ето, най-сетне Авел ще накаже Каин заради греховете, заради всичките му престъпления.

С впит в Саша напрегнат поглед Тимофей бавно отстъпваше заднишком, после се обърна и се втурна към лодката, към косите. Саша го настигна, удари го с юмрук в гърба, Тимофей падна във водата, стана, обърна се, Саша силно го удари по лицето, Тимофей пак падна и като разплискваше водата, запълзя към брега.

Не, няма да убие Тимофей, защо да загива заради някакво леке. Тимофей не ставаше, лежеше на брега и страхливо поглеждаше Саша. Гадна мутра!

Лошо… Лошо…

Саша отиде при лодката, изхвърли косите, бруса, мрежата на Тимофей, хвана веслата и загреба към селото.

На вечеря Саша заяви, че се мести в друга квартира.

— Зле ли ти е у нас? — попита войникът. — Даде на Тимошка да се разбере, добре стори. Никаквец, знае само да се заканва, от лошотията му хората мира нямат. А ти я какъв си юначага! На, ходи с Васка, всички моми са негови, може ла ти отстъпи някоя.

— По него учителката се заплесва! — разсмя се Василий.

Тимофей мълчеше и никого не поглеждаше.

Хубава къща. Но му беше неприятно да живее под заплахата на нечия отмъстителност, пък и бе рисковано в неговото положение. На сутринта Саша си пренесе багажа в друга квартира.

В тази къща освен кухнята имаше и още едно стайче, него му дадоха. Хазаите, двама старци, бяха по-бедни от предишните, но го хранеха сносно. Малко работеха в колхоза, по цял ден си седяха вкъщи, не се караха помежду си, бабата наричаше стареца си „моя сакатушко“, той беше малко патрав, дребничък. В къщата беше тихо: само старата шеташе с дилафа край печката и дядото удряше с брадвата из двора, поправяше нещо. В стаята миришеше на прясно измит под, по черните от времето дървени стени бяха окачени портрети на Ленин и Калинин и до тях изрязани от „Нива“ снимки на царското семейство в открита каляска.

Понякога стареца го нямаше по цял ден, прибираше се вечер и на въпроса какво е правил в колхоза отговаряше:

— Ми квото ми наредиха, туй правих.

Тук колхоз беше условно понятие. Колективизацията беше започнала по-късно от другите области, а след статията на Сталин „Главозамайване от успехите“ колхозите се бяха разпаднали съвсем и новото им събиране бе станало година и половина-две по-късно. Пък и какво ли имаше за колективизиране? Краткият вегетационен период позволяваше зърното да се отглежда в количество, едва стигащо за изхранване на семействата. Ако пък това зърно им се вземеше, откарването му с шейна на шестстотин километра разстояние или спускането му по Ангара през прагове и плитчини би било абсолютно невъзможно. Животновъдството? Всеки имаше по десетина крави, две хиляди глави на цяло село и около хиляда коня. Обобществиха ги, събраха ги в дворовете на изселените кулаци, умориха над половината стадо, зимите тук са сурови. Върнаха животните по дворовете, но не като собствени, а като колхозни, къде да предават млякото, на кого? Маслобойни няма, млекозаводи няма. Да го карат в Кежма за началството? Виж, за разлика от стадото, което намаляваше с дни, то се множеше. Оставаше основният поминък — ловът. Именно оттук, от Мозгова, се отделяше главната пътека към тунгусите, към Ванарава. Преди колективизацията предаваха белките в държавната кантора за доставка на кожи. А сега — трябвало чрез колхоза, колхозът обаче удържа половината от стойността. Къде да се дяват? Ловците укриваха кожите, продаваха ги на тунгусите, във факториите им плащаха истинската цена.

След година-две в центъра се сепнаха — намаля доставката на кожи! А това е валута! Изпратиха комисия, умуваха и тъй, и инак, най сетне решиха: на ловците им пречи земеделието, в него е цялото зло, не се рентира, държавата няма никаква полза от него, само вреда и загуба, затова районът трябва да се обяви за неземеделски, да се специализира за добив на кожи, а зърнени храни да му се доставят от други, земеделски райони, както се доставя зърно на евенките.

Сега вече колхозниците продаваха кожи на тунгусите заради хляба: забраниха им да сеят, а от другаде зърно не докараха, май забравиха. Пред началството се оправдаваха, че ето, белката отишла на север, до нея трябва да се ходи три седмици, да се градят зимовища на нови места, а тунгусите рушат зимовищата, стига се едва ли не до стрелба. В действителност те никога дотогава не бяха се сприятелявали толкова с тунгусите, заменяха кожите вече не само срещу хляб, а повечето срещу спирт. Във факториите има всичко за евенките. И пиеха заедно.

Затънтеното сибирско село, което бе давало на държавата до сто хиляди кожи от белки в годината, което бе карало стада в Иркутск, което само се бе изхранвало със зърно, мляко и риба, престана да ловува, да сее пшеница, намали стадата си десеторно и заедно с други приангарски села заживя на гърба на алтайския селянин, който и без това нямаше какво да яде.

И все пак Ангара не изпита глада в началото на трийсетте години. Спасиха я отдалечеността, изоставеността, вековната традиция на нейното всъщност натурално стопанство. Хранеше я реката — рибата с шапка да я гребеш: хариус, таймен, червена, която се качваше тук за мръстене; хранеше я гората с плодове и гъби; хранеше я добитъкът, който, макар че се смяташе за колхозен, си беше по дворовете, вече трета година фермата се строеше; хранеха я домашните птици, свинете и прасетата, овцете за вълна — и те не бяха обобществени. Най-важното беше, че нямаха план за доставки, освен за кожите, пък и той от година на година намаляваше, докато накрая районът бе обявен не само за неземеделски, но и за незверодобивен. Определиха го за стоково-млечен, задължиха го ежедневно да доставя мляко на районното началство, което кечгмекият колхоз вече не можеше да изхрани. Мозгова доставяше млякото редовно, не беше трудно, от две хиляди крави тук бяха останали двеста — натоварваш на каруцата десет гюма мляко и го пращаш.

Саша завари селото още не съвсем обедняло. Парите се ценяха: за квартира и храна той плащаше на хазаите двайсет рубли, понякога донасяше съдина сметана — поправяше обществения сепаратор.

Сепараторът беше шведски, от края на миналия век, тъй нареченият лаваловски „Алфа С“, с чинийки, много сложен за демонтиране и почистване. Саша бе добил представа за устройството на сепаратора преди три години, когато ходи на производствена практика от института. Изпратиха автоколоната на село за прибиране на реколтата. От някакъв разкулачен беше останал един сепаратор, никой не му разбираше. Механикът на автоколоната разглоби сепаратора, почисти го и го сглоби. От любопитство и Саша направи същото и ето че сега му влезе в работа. Апаратът беше стар, резбата на оста се бе изтрила, гайката едва се държеше, нямаше с какво да се направи нова резба.

— Кажете на вашия председател — на няколко пъти обяснява Саша — да закара сепаратора в Кежма, там ще направят нова резба, инак съвсем ще излезе от строя.

Но или колхозничките не казваха това на председателя, или председателят нямаше време да се занимава със сепаратора.

Сепараторът е клубът на омъжените жени. Да идеш на сепаратора означава поне за час да излезеш от къщи, да си побъбриш, докато ти дойде редът — кратък проблясък в тежката орисия. Тук всичко лежи върху женските плещи: полето, градината, добитъкът, къщата. Истинският ангарец е ловец, скитник, той презира работата, особено домашната. Соловейчик беше прав: на двайсет години тук жената е работен кон, на трийсет — кранта. Истинският й живот е от тринайсет до шестнайсет години, преди да се омъжи. И макар че младото момиче работеше в колхоза и по къщата наравно с възрастните, вечер то имаше движението. Отпред в две редици крачеха момичетата и пееха, след тях, също в две редици, младежите с хармониста. Стигаха до края на селото, връщаха се, пак тръгваха нататък и тъй, докато мръкне, тогава се пръсваха на двойки по хармани и сеновали. Ако съпруг натякваше нещо на съпругата си, то беше именно че е останала читава. Тоест никой не я е харесал като мома.

Обратно на очакваното, инцидентът с Тимофей укрепи престижа на Саша в селото: заточеният бе имал смелостта да насвие местен човек. На тях, заточените, още от царски времена нищо не им се прощаваше — за кражба, пиянство, сбиване мъстеше цялото село, виновен никога не се намираше. Вярно, така постъпваха с криминалните, политиканите не се биеха. А тоя, заточеният, разказваше магазинерът Федя, бил от самата Москва и от никого не се боял, защото знаел фатки — Федя употребяваше непознати думи, за да придаде повече тежест на собствената си образованост.

Именно благодарение на Федя Саша попадна в Мозгова.

За разлика от богучанския пълномощник на НКВД, онзи сънливец и мързеливец, кежемският пълномощник Алфьоров беше подвижен, болезнено мършав, той изгледа изпитателно Саша и отсечено го попита:

— С какво пристигнахте?

— С магазинера от Мозгова.

— Той замина ли си?

— Не.

— Щом е тъй, заминавайте с него за Мозгова — реши Алфьоров, като сигурно си направи сметката, че така ще има по-малко грижи — нали има вече място в лодката.

И Саша беше доволен: ще живее на дванайсет километра от Кежма, пък и вече има, колкото и да е, познат човек.

Една вечер Федя се отби у Саша, извика го да излезе. В уличката седяха на трупите парясницата Лариска, невзрачна, пъпчива, с малко кривогледи дръпнати очи, и Маруся, сестрата на Федя, квадратна добродушна мома с широко плоско лице.

Федя седна на трупите до Лариска и каза на Саша:

— Сядай до сестрата.

Маруся вдигна поглед към Саша, усмихна му се поощряващо: сядай, прегърни ме през раменете, виждаш ли какви широки, податливи рамене имам, и гърдите ми са едри, топли — ще се сгрееш.

И все пак той седна малко настрана. Нещо го възпираше. В Лукешка от Богучани имаше нещо живо, детинско, тя играеше с него наивно безсрамно, по нещо му напомняше Катя. А с тази квадратна дебелана не знаеше за какво да разговаря, сигурно не беше и нужно да разговаря, тя просто щеше да се търкули с него на сеновала…

Откъм улицата долитаха песни, звуци на хармоника. Мина учителката Зида; Нурзида Хазизовна, на 25–26 години, тук й казваха Зина, Зинка, а учениците — Зинаида Егоровна. Бавно мина покрай уличката, където седяха Саша и новите му познати, погледна ги. Добродушно усмихната, Маруся подхвърли на Саша:

— Тебе дири.

— Защо мене?

— Хвърлила ти е око. Искаш ли да я доведа?

На Саша хареса доброжелателната й откровеност: щом не искаш мене, вземи друга, аз ще ти я доведа. Простичко, без сръдни.

— Няма нужда.

— Какво не ти хареса?

— Кожа и кокал — отговори Федя вместо Саша.

— Да, ама роклите й градски, гащите й копринени — обади се Лариска.

— Пък под гащите кокалдаци — възрази Федя.

Той стана, протегна се.

— Айде, Лариска, тиганиците ще изстинат.

— А, завих ги аз в листа, топли ще са.

На двора Лариска каза:

— Качвайте се в плевнята, аз ще донеса тиганиците.

По една дървена стълба те се качиха на сеновала. Миришеше на ланшно сено. Нощта беше лунна, светла, белееше се кръглото Марусино лице, Саша чувствуваше очаквателния й поглед, чуваше дишането й. Федя порови под дъската, в ръцете му блесна бутилка, звъннаха чаши.

Саша смътно си спомняше тази нощ. Лариска и Маруся пиха малко, а той, за да не изостане от Федя, изпи половин водна чаша спирт, който опари гърлото му, после чаша вода, хапна сушена риба, а нататък си спомняше само, че се ерчеше и се хвалеше как умеели да пият в Москва. Почувствува се лек, нещо го повлече, дето се вика, морето му беше до коляно, искаше да се изтръгне от самия себе си, от горчивата си съдба, искаше още спирт. Федя вдигаше бутилката и му показваше, че няма вече.

После повръща, вече не на сеновала, а на земята, тя миришеше на тор, към него се навеждаха белите лица на Федя, на Маруся, тикаха в устата му някакво канче, наливаха вода във врата му, той се надигаше, мъчеше се да тръгне нанякъде, някаква сила пак го затискаше, повръщаше на дълги мъчителни пристъпи, звезди сияеха в далечното небе, някъде лаеха кучета, влачеха го, той не се оставяше, но вкъщи си влезе през прозореца, не искаше да буди хазаите, да става за смях.

На сутринта чу как хазаите се стягат за работа, престори се, че спи и наистина заспа, а когато се събуди, вкъщи нямаше никого. Стана, влезе в зимника, приятно го лъхна влажна прохлада на пръст, взе от полицата гърненцето със сметана, покрито с дървено капаче, качи се в кухнята, извади изпод месала един кравай, още топъл, мек, и го изяде, като го топеше в сметаната. Олекна му, спа до вечерта, излезе чак за вечеря. Хазаите нищо не го попитаха, но Саша беше сигурен — знаеха.

На другата сутрин се чувствуваше съвсем добре, но настроението му беше отвратително, не му се излизаше, страх го беше да не срещне Федя, Маруся, Лариска, да не види насмешливите им погледи, не разбираше как бе могъл да стигне до такава свинщина. Да препие — беше му се случвало, но да се фука, да се големее — това никога не бе очаквал от себе си. И все пак наложи се да мине през кооперацията, свършиха му цигарите. Федя го посрещна с приветлива усмивка. Здрасти! Здрасти! Как ти е главата? Наред ли е? Е, бива, щом е тъй! Даде му цигари, кибрит. Предложи му да си купи китара със самоучител. Изпратили му три броя, а нито тунгусите, нито чалдоните21 свирят на китара. Саша не си купи и после съжаляваше — щеше да се научи да свири.

На улицата срещна Маруся, тя вървеше с кобилица на рамо, носеше вода от реката, усмихна му се, сякаш нищо не се беше случило.

Селото не бе удостоило с внимание това произшествие, напразно се бе тревожил: напил се човекът, какво толкова. Пък и Федя беше наредил на момичетата да си траят, че спиртът бил кооперативен, аванта.

Единственият, който заговори със Саша за това, беше Всеволод Сергеевич, заточеник от Москва, слаб, жилав човек на около трийсет и пет години, но наглед по-възрастен: плешив, с месест нос, с тънки иронични устни. Той се засмя добродушно: случва се…

Не разказа за какво са го заточили — тук не беше прието. При пътуването си разказваха подробно, а тук се казваше само членът. Почти всички бяха осъдени по член петдесет и осми, алинея десета.

Всеволод Сергеевич отначало бил пратен в Кежма после го засилили в Мозгова: завъртял любов с някаква служителка от районния финансов отдел, а това било забранено на заточените. Можели да го изгонят и по-надалече, на сто километра оттук, разстоянията са големи, но го оставили на работа в Кежма, само дето бил принуден всеки ден да извървява пеша двайсет и четири километра. Но тая пролет го уволнили, от окръга изпратили друг счетоводител. Сега Всеволод Сергеевич работеше каквото намери в Мозгова: занимаваше се с дърводелство, косеше, събираше сено, копаеше зеленчукови градини, ловеше риба с мрежа, хвърляше селото в почуда с гащетата си — тук не бяха виждали такова нещо, ходеха с дълги гащи, помагаше на колхозния счетоводител — младо момче, завършило курсове в Канск.

Но смисъл на живота му бяха жените, говореше за тях откровено цинично. Щом видя, че Саша се намръщи, забеляза, без да се засяга:

— Какво ни е останало в този живот? Какво смятате да правите тук? Единствената ни радост е жената — друга няма да изпитаме. Ценете трохите, които ни подхвърля комендатурата. Мъж сте, значи все още сте човек.

Саша се дразнеше от тези разсъждения, но не отбягваше Всеволод Сергеевич. В него имаше нещо от Москва от двайсетте години, от Москва на детството му, от нейните лафове, вицове, цигански романси. Той пееше с приятен баритон: „Живет моя отрада в высоком терему, а в терем тот высокий нет ходу никому…“ Имаше нещо от непринудеността и както Саша разбра по-късно, от човещината на онова време. В него не се чувствуваше Москва от трийсетте години. Явно отдавна я беше напуснал.

Когато научи как Саша е препил, нищо не каза, само се навъси:

— Това не е компания за вас. Обърнете внимание на учителката. Обаятелна, интелигентна! И нещо я е довяло на Ангара.

— И аз се изненадах — призна Саша, — че е дошла в това затънтено място.

— Явно катаклизмите на любовта — подзе Всеволод Сергеевич, — а жена, наближаваща трийсетте, самотна, при това жена източна — тя е такъв букет, такъв аромат…

— Не прилича на татарка — забеляза Саша.

— Сибирските татари съвсем са се смесили с руснаците — поясни Всеволод Сергеевич, — тоболските, томските, кузнецките татари са си всъщност руснаци, сибиряци. Мюсюлмани ли? Какви ти мюсюлмани в днешно време? То и православни вече не се намират!… Но националният характер, темпераментът, типът — това, разбира се, е останало, особено у жените — робиня на мъжа, вярна, предана, но и надменна. В погледа й има нещо ханско… Признавам си честно: на мене ми даде пътя. Защо? Кой знае! Виж, вие сте друго нещо… На добър час, Саша! Всичко минава, остават жените, с които ни е събирал животът. Обърнете й внимание, поразвлечете се. Такива жени са рядкост днес, повярвайте ми, такава дамичка е достойна печалба дори в Москва.

— Може да си има неприятности — каза Саша.

— Не вярвам, те няма да намерят друга учителка. И конкретен доносник липсва — никой не й се натиска. Вярно, не е задължително да афиширате връзката. В краен случай ще идете в Савино или във Фролово, дамичката заслужава.

Редом с набитите, скулести селски момичета — босоноги, с дълги, развяващи се фусти, Зида, ниска, слабичка, приличаща на хлапак, с тясната си и къса градска рокля изглеждаше чужда и беззащитна: самотна учителка, дошла кой знае откъде в затънтеното село в тайгата, където учението се смята за напразно губене на време, училището — за бреме.

Тя влезе в бакалницата, когато там беше Саша. Не влезе случайно. Сивите й очи гледаха прямо, спокоен, открит, малко отнесен поглед. Мека, доброжелателна усмивка. Разговаряше със Саша простичко, като с познат, на село всички са познати. И все пак дълбоко в погледа й се четеше още нещо…

Федя се оплакваше: вече втора година не докарват сапун, не докарали и пресован чай, и газ, а басмата, дето я докарали, не била от десена, който се търсел тук. Зида слушаше внимателно, разбираше грижите на Федя, отговаряше кратко, но така, както човек би трябвало да отговаря, когато не може да помогне с нищо освен с разбиране.

Саша прелисти доставените за продажба брошури за лена и памука. Тук не се отглеждаше нито лен, нито памук.

— В училище имаме прочитни книги, искате ли? — предложи Зида.

— Прекрасно!

— Елате довечера при лодките, ще ви донеса.

Каза това простичко, естествено, но тъкмо в минутата, когато Федя беше излязъл през задната врата в склада.

Вечерта се срещнаха на брега, край лодките, които миришеха на подгизнало дърво, риба и смола. Зида беше облечена с палто, закопчано догоре, но нямаше нищо на главата. На лунната светлина лицето й, изразително и с правилни черти, изглеждаше съвсем младежко, на същинско момиченце, ако не беше погледът, издаващ опита на зряла жена.

— Не знам какви книги ви интересуват. Да идем у нас, ще ги разгледате.

Саша я привлече, целуна меките й устни, тя затвори очи и той чу как бие сърцето й… После Зида се отдръпна, бързо го погледна и като се освободи внимателно от ръцете му, прошепна:

— Почакай.

Оправи шалчето на врата си, хвана Саша за ръка и двамата тръгнаха по брега, после по някаква пътечка, покрай малки тъмни бани, изкачиха се на височина.

— Постой малко тук, когато запаля лампата, ще влезеш.

Саша чакаше, облегнат на почернелите греди на банята. В прозорчето блесна светлина. Саша прескочи плета, прекоси двора. Вратата беше отворена.

Отиде си от Зида преди разсъмване по същия път, покрай баните, по брега и от другия край на селото до вкъщи.

Не си уговориха среща, предстоеше им цял ден, спокойно щяха да се уговорят. Но стана така, че не се видяха, Зида замина за Кежма.

Късно вечерта Саша излезе. Селото спеше, но прозорецът на Зида светеше. Както и снощи, Саша прескочи плета, натисна дръжката на вратата, тя тихо изскърца и се отвори.

— Защо не си заключваш вратата?

— Ами нали може да дойдеш…

Зида говореше руски чисто, без акцент, а във всичко останало, както правилно беше забелязал Всеволод Сергеевич, беше източна жена — покорна, страстна, примираше от всяко докосване на Саша… „Какво правиш ти с мен…“ И същевременно в нея имаше източна сдържаност, дори потайност. За себе си разказваше малко и без желание, веднъж, не щеш ли, спомена за съпруг и веднага се поправи: бившия й съпруг. В Томск при родителите й останала дъщеря й Роза, карала вече шестата година… Там, в Томск, Зида завършила педагогически институт, пет години учителствувала, после дошла тук. „Там всичко ми дойде до гуша.“ Но защо е дошла именно тук, на края на света, не казваше… „Така се случи…“ Мълком се съгласи със Саша, че отношенията им трябва да се запазят в тайна, защото Саша иска да я опази от неприятности, макар прекрасно да разбираше, че такава тайна на село е невъзможна. Но не възразяваше, за нищо не настояваше, нито сълзи, нито кавги, нито прояви на бурна радост, нито любовни признания. Само веднъж през нощта Саша се събуди и видя, че Зида не спи, а подпряна на лакът, го гледа.

Той я погали по бузата.

— Защо не спиш?

— Мисля.

— За какво мислиш? Тя се засмя.

— Мисля си къде ли се раждат такива красиви момчета.

2.

Един ден дотърчаха да извикат Саша, че сепараторът пак се развалил. Наскоро го беше поправял и беше видял, че е безполезно — резбата беше изтрита, не държеше гайката, колко пъти им беше казвал да го закарат в МТС-то, още не бяха го закарали.

И все пак отиде. Край сепаратора се тълпяха жени. Тук беше и председателят на колхоза Иван Парфьонович — як набит селянин, Саша не го познаваше лично, но беше чувал, че е суров човек, че поучава колхозниците си с юмруци. Сега с него разговаряше Зида, тя хвърли поглед на Саша.

— Добър ден — весело каза Саша, — какво се е случило?

Той и без това виждаше какво се е случило: сепараторът се беше разпаднал. Това трябваше да се очаква.

— Твоя работа ли е тая? — попита Иван Парфьонович.

— Защо моя? — отговори Саша. — Шведска работа е, този сепаратор са го изработили шведите.

— Швеция, Швеция — мрачно промърмори Иван Парфьонович, — счупил си го, сега си го поправяй.

— Не съм го счупил аз, никой не го е чупил. Този сепаратор е на сто години, резбата на вала му се е изтрила, няколко пъти съм казвал — трябва да се закара в МТС-то, да му се нареже нова резба.

— На кого си казвал?

Саша посочи жените.

— На всички, всички са чували.

— Не на тях, на мен си длъжен да докладваш, мамицата ти…

— Струва ми се, че не съм назначен при вас и не съм длъжен за нищо да ви докладвам.

— Ах, гадино, вредител такъв! — избухна Иван Парфьонович. — Счупил си сепаратора, а сега ще обвиняваш жените?!

— Как смеете да разговаряте така с мен?!

— Какво?! Да не смея да разговарям с тебе ли? Троцкист проклет! Къде се намираш ти бе! — Иван Парфьонович стисна юмруци.

— Намирам се пред един глупак, ясно? — ухили се право в лицето на Иван Парфьонович Саша. — От мене да го знаеш: пред един глупак.

Извърна се и си тръгна. Иван Парфьонович каза нещо подире му, но Саша не чу какво.

Същия ден привечер пред къщата спря каруца, от нея скочи непознат селянин, влезе и подаде на Саша бележка: „До зад. заселения А. П. Панкратов. След получаване на настоящето незабавно се явете при пълномощника на НКВД за Кежемски район др. Алфьоров в село Кежма.“ И подписът на Алфьоров, доста интелигентен, без завъртулки.

И самият Алфьоров се видя на Саша интелигентен, дори беше странно, че е само районен пълномощник. Не се разбираше какъв чин има: както и миналия път, когато Саша се яви при него, той беше в цивилни дрехи.

Канцеларията му се намираше в същата къща, в която живееше, заемаше предната й половина. Но той прие Саша като на гости, в просторната стая, където едната врата водеше към канцеларията, другата към малката спалничка, третата към кухнята, оттам вееше хлад, през кухнята се излизаше на двора.

— Седнете, Панкратов. — Алфьоров му посочи стол до масата, той седна от другата страна любезен, оживен и на Саша му се стори, че е малко на градус. — Как се настанихте на новото място?

— Настаних се.

— Задоволява ли ви жилището, хазаите?

— Всичко е наред.

— Добре, много добре…

Алфьоров стана, извади шишето на висящата над масата лампа, запали фитила, регулира пламъка, сложи пак шишето. Ъглите на стаята притъмняха, масата се освети и Саша видя на нея лист хартия, веднага се сети, че това е оплакване срещу него.

— Тъй — каза Алфьоров и се намести удобно на стола си, — значи всичко е наред, всичко е благополучно, прекрасно, прекрасно… Виж, обаче това е лошо, Панкратов — той посочи листа, — оплакват се от вас: умишлено, вредителски, точно така е написано — вредителски е повредил единствения в селото сепаратор. Какво ще кажете?

— Не съм повреждал сепаратора — отговори Саша, — три пъти съм го почиствал, за тази цел той трябва да се разглобява, а това е доста сложна работа. Когато го разглобих за пръв път, видях, че резбата на вала се е изтрила, че гайката няма да се държи дълго и че сепараторът трябва да се закара в МТС-то и да се нареже нова резба. Всеки механик, всеки шлосер ще го потвърди. Веднага им казах и го повтарях, когато разглобявах сепаратора за втори и трети път. Така че нямам вина. Виновни са онези, които не го закараха своевременно в МТС-то. Аз не можех да го закарам, нямам право да напускам селото.

Алфьоров го слушаше внимателно, само на няколко пъти променя позата си, за да се намести по-удобно на стола, и при това някак особено попоглеждаше Саша. Сигурно е гаврътнал на обяд една чашка, сега е настроен да приказва, има достатъчно време.

— Добре — каза Алфьоров, — значи още при първото разглобяване сте видели, че резбата се е изтрила. Правилно ли ви разбрах?

— Правилно. И веднага предупредих…

— Това после. И казвате всеки механик, всеки шлосер ще потвърди, че с такава резба апаратът е негоден за работа.

— Разбира се, ще потвърди.

— Вижте сега какво, Панкратов. Механикът ще потвърди, че резбата е повредена сега, повтарям, сега. Но нито един механик няма да потвърди, че е била повредена преди месец, когато за пръв път сте разглобявали апарата. И ако го попитате: възможно ли е гражданинът Панкратов, когато е навивал гайката, да я е изкривил и да е повредил резбата? Какво ще отговори механикът? Да, ще каже, може и така да е станало, неправилно е навъртял гайката, затегнал е с ключа и е повредил резбата. Логично ли разсъждавам?

— Не, не е логично — отговори Саша.

— Така ли? — изненада се Алфьоров. — Пък аз мислех, че съм силен в логиката. Къде намерихте нелогичност, Панкратов?

— Когато за пръв път разглобих сепаратора, веднага казах, че трябва да го закарат в МТС-то и да нарежат нова резба.

— На кого казахте?

— На всички, които присъствуваха.

— А кои присъствуваха?

— Жени, колхознички, двайсетина бяха.

Алфьоров го загледа весело.

— Панкратов, вие сте умен, образован човек! Казали сте им, а те според вас какво трябваше да направят?

— Да докладват на председателя на колхоза.

— Панкратов! Но те са неграмотни селянки, дори не са чували такива думи: резба, гайка, вал. Те не могат да ги изговорят. Нищо няма да посмеят да кажат на председателя, нали ще им отвърне: Не се навирайте, където не ви е работа. Пък и самите те не искат да им вземат апарата, ще го откарат и няма да го върнат, а така си работи, доволни са. Трябвало е вие да кажете на председателя, а не сте и в крайна сметка апаратът е излязъл от строя. Какво ще кажете сега за логиката ми?

— Не ме убедихте напълно.

— Така ли? Защо?

— Не съм на служба в колхоза, не съм вземал пари за поправянето на сепаратора, просто исках да помогна на хората. Въпросът е поставен така: дали съм повредил апарата, или не? И щом още при първото разглобяване публично, пред всички съм заявил, че той е неизправен, значи не съм го повредил аз. А всички могат за потвърдят, че го казах.

Алфьоров го гледаше усмихнат, после неочаквано тихо, дори тъжно попита:

— А ще потвърдят ли?

— Защо да не потвърдят? — отговори не твърде уверено Саша, изведнъж започнал да разбира колко неустойчива е позицията му.

— Ах, Панкратов, Панкратов — все така тихо и тъжно каза Алфьоров, — какъв наивник сте били. Къде живеехте в Москва?

— На Арбат.

— Значи сме съседи с вас — замислено продължи Алфьоров, но не каза къде се намира московското му жилище. — Да, Панкратов, вие сте наивник. Представете си, извикват в съда тези жени. Първо, ще можете ли да кажете техните имена, пълните им имена? Едва ли. Второ, те ужасно се страхуват от съда е ще направят всичко, за да не се явят. Ако въпреки всичко успеете да закарате в съда две-три жени, те ще повтарят едно и също: Нищо не знаем, нищо не сме чули, нищо не сме видели. На едното блюдо на везните сте вие — заточен контрареволюционери другото — председател на колхоз, той е силата, властта, той се разпорежда със съдбите им. За кого ще свидетелствуват? Слезте от небесата, Панкратов, и правилно оценете положението си. Нямате нито един свидетел. А свидетели на председателя на колхоза са цялото село. И прокурорът има всички основания да ви обвини в умишлено повреждане на селскостопанска техника, тоест във вредителство. Разбира се, вие четете вестници?

— Още не получавам поща.

— Е, в Москва сте чели. Нали? Пълни са с материали за вредителството: с трактори, комбайни, вършачки, жътварки — навсякъде вредителство. Така ли е? Нарочно ли повреждат? Кой поврежда? Колхозниците? Защо? И излиза, че нямаме друг изход. Нашият селянин от векове е познавал само една техника — брадвата, а ние го качихме на трактор, на комбайн, на камион, той ги поврежда от неумение, от незнание, поради техническа и всякаква друга неграмотност. Какво да правим тогава? Да чакаме селото да се ограмоти технически, да преодолее вековната си изостаналост, селянинът да промени своя формиран с векове характер ли? А засега да повреждат трактори, комбайни, камиони, да се учат по този начин? Не можем за обречем нашата техника на унищожаване, твърде много кръв ни струва. Не можем и да чакаме — капиталистическите страни ще ни задушат. Имаме само едно средство, тежко, но единствено — страха. Страхът е въплътен в думата „вредител“. Щом си повредил трактора, ти си вредител, осъждат те на десет години! И за косачка, и за вършачка — пак десет години. Ето, тогава селянинът се замисля, тогава се почесва по врата, трепери за трактора, предлага бутилка на някой малко от малко знаещ човек — покажи, помогни, спасявай. Тия дни вървя аз по брега, гледам, едно младо момче седи в моторна лодка и плаче: „Дръпнах шнура, скъсах нещо, моторът не пали, ще ми лепнат пет години.“

Моторчето беше простичко, примитивно, отворих го, гледам, лостчето се изместило, закрепих го, моторът запали. А инак щяха да съдят момчето за повреждане на мотора, за проваляне на плана за доставка на риба или не знам за какво друго. Така се работи в съдилищата. И няма друг изход: спасяваме техниката, спасяваме промишлеността, спасяваме страната, нейното бъдеще. Защо не действуват така на Запад? Ще ви отговоря. Ние произведохме своя първи трактор през 1930 година, а те — през 1830-а, сто години по-рано, те имат вековен опит, там тракторът е лична собственост и собственикът си пази имуществото. А нашето имущество е държавно, затова се налага да го пазим с държавни средства. Ако един малограмотен селски младеж осъждаме на пет години заради неумението му, че и на десет, като вредител, на колко ли трябва да осъдим вас, заточения контрареволюционер, при това почти инженер? Пък и всеки съдия ще ви осъди без колебание, с чиста съвест, нещо повече, чрез вас ще очисти съвестта си, ще си каже — онези злочести селяни ги осъдих по заповед, но поне този си заслужава. Не разбирате положението си, Панкратов! Мислите, че в заточение сте на свобода. Грешите! Ще ви кажа нещо повече: онези в лагера са по-добре, да, да, там е тежко, секат дървета в снега, студа и гладни, там са затворени зад бодлива тел, но всеки е заобиколен от затворници като него, никой по нищо не се различава от другите. Тук няма часови, няма наблюдателни кули, наоколо е гора, река, целебен въздух, но тук сте чужд, тук сте враг, нямате никакви права. Ще дойде хазайката ви и ще каже: Хулеше другаря Сталин. Ето ви подготовка на терористичен акт.

Той гледаше Саша усмихнат.

— Та тъй стои, Панкратов, въпросът по първата точка. За нея ще получите най-малко десет години. Разбрахте ли ме, Панкратов?

— Да, разбрах ви — отговори Саша.

Той добре разбра всичко. Щом Соловейчик беше заточен заради един невинен каламбур, Ивашкин за печатна грешка във вестника, готвачът заради думите „мързелива зелева супа“, щом за две подметки според закона от 7 август дават десет години, щом него самия бяха го затопили заради някакви глупави епиграми, то заради сепаратора, заради тази „селскостопанска техника“ ще си изпати зле.

— Чудесно — каза Алфьоров, — сега да минем към втора точка: „Дискредитиране на колхозното ръководство“. В присъствието на колхозниците вие сте нарекли председателя глупак. Нарекохте ли го?

— Да. Но той пръв ме напсува на майка, нарече ме гад, вредител, троцкист, контрареволюционер и не помня какъв още.

— Прав сте, зле е постъпил — съгласи се Алфьоров. — Но, Панкратов, представете си как заставате пред съда — вие и той. Вашата вина за повредата на сепаратора е доказана. И ето, председателят на колхоза, който милее за колхозното имущество, ви е нарекъл вредител. Правилно ви е нарекъл, дори ако в яда си ви беше ударил, съдиите щяха да го разберат. А на псувните тук не обръщат внимание, за псувни не се съдят. А вие, не стига че сте повредили сепаратора, ами и публично сте го нарекли глупак. Той е председател на колхоз, неговата власт се крепи на авторитета му, а вие сте подронили този авторитет. Сега той трябва да напусне поста си. Ще ви друснат десет години, та колхозниците да знаят какво значи да оскърбяваш председател на колхоз, само така ще го уважават и ще му се подчиняват. Това е положението, Панкратов. Разбирате ли?

— Вече казах, че ми е ясно.

— Бих искал да чуя какво именно ви е ясно.

— Ясно ми е, че съм безправен човек, че всеки може да постъпи с мен както пожелае, че могат да ме съдят за вредителство, за подронване на престиж, че могат да ме оскърбяват и да плюят в лицето ми. Но имайте предвид, на оскърблението аз ще отвръщам с оскърбление, на храчката — с храчка.

Алфьоров го загледа с интерес.

— И ако искате да знаете — продължи Саша, — намирам аморални вашите разсъждения за вредителството. Допускам, че стават грешки, много грешки, на собствения си гръб ги изпитах. Но не мога да повярвам, че вредителството е измислено като метод на държавната и партийната политика, да допусна такава възможност би означавало да престана да вярвам в партията, а аз, независимо от всичко, което ми се случи, вярвам в партията.

Алфьоров продължаваше да го гледа с интерес.

— Друго?

— Казах всичко.

— Вижте какво — внушително произнесе Алфьоров, — относно теорията за вредителството ще си поговорим тепърва, ако имаме възможност, разбира се. Вие вярвате в партията, това е много хубаво. Аз съм член на партията отпреди революцията, стар болшевик съм, Панкратов, и сигурно не по-зле от вас се ориентирам в политиката на партията. Но сега разговаряме не за това, разговаряме за вас, аз трябва да реша как да постъпя с вас. Вие гледате на мен като на стражар и потисник. Безспорно аз осъществявам надзора над вас, това влиза в задълженията ми. Но същевременно отговарям за вас, за вашето поведение и между другото за вашата безопасност. Вие сте видели в Богучани тамошния пълномощник Баранов, нали? Видели сте този службаш? Ако той беше на моето място, отдавна да сте в Канския затвор и да си чакате присъдата. Но аз, както сигурно сте забелязали, не съм Баранов. Разговарям с вас. Защо разговарям? От скука ли? Донякъде, не отричам. Но само донякъде. Най-важното е, че трябва да взема решение. Ако не го взема аз, ще го вземат други, и то с по-лоши последствия за вас. Във всеки случай като начало трябва да ви махна от Мозгова, оставя ли ви в Мозгова, това ще означава, че вие сте правият, а председателят — виновният, тоест ще ви подложа на опасност от нов конфликт. Председателят ще ви скрои номер, по-лош от този със сепаратора. Какво ще кажете?

Да се мести отново, да започва всичко отначало, да остави Зида, към която се привърза, Всеволод Сергеевич, с когото се сприятели, пак ново място: първо Канск, после Богучани, после Кежма, после Мозгова, сега другаде… Какво ще си помисли майка му… Ужасно е, вярно… От друга страна, Алфьоров е прав: не бива да остава в Мозгова — от Иван Парфьонович може да се очаква какво ли не. Но защо Алфьоров не реши сам? Защо пита него?

— Вие много убедително ми доказахте, че ще ме осъдят най-малко на десет години — каза Саша. — Какво значение има тогава къде ще дочакам съда. По-добре в Мозгова — сигурно няма да чакам дълго.

Алфьоров поклати глава.

— Знае ли се — дълго или не… докато пратя запитване в Канск, докато решат, може да мине много време, а през септември пътят ще стане негоден, значи отговорът ще дойде през зимата, след половин година.

Защо го усуква? Какво е намислил? Не е длъжен никого да пита. Може още утре да го прати в Канск с обвинение във вредителство, това е в негова власт. Какво иска от него?

— Постъпете както намерите за добре, и без това ще направите това, което сметнете за необходимо.

Алфьоров стана, отиде до скрина, наля от едно шише чашка тъмна течност, изпи я, обърна се към Саша.

— Искате ли една чашчица? Чудесно ликьорче.

— Благодаря, не искам.

— Не пиете ли?

— В такива ситуации — не.

— Добре правите, ако ви удари в главата, може да кажете нещо, което не трябва, да подпишете нещо, което не бива да подписвате.

Алфьоров изпи още една чашка, хвърли в устата си две боровинки.

— Чудесно ликьорче — повтори той, — хазайката го прави от някакви горски плодове, казва, че било полезно, особено за мъже. Вие сте млад, за вас няма значение, но на моята възраст не е излишно.

Той се върна при масата.

— Е, какво решаваме, Панкратов?

— Пращайте ме в Канск и толкова. Заточените имат една поговорка: влезеш ли по-рано, по-рано ще излезеш.

Алфьоров не реагира на шегата.

— Аз, Панкратов, знам, че не сте повредили сепаратора и не искам вашите десет години да лежат на моята съвест. И изобщо мога да не бързам. Да, да! Оплакването е тук, винаги мога да му дам ход.

Той пак се усмихваше. После стана, разходи се из стаята, затвори вратата към кухнята, оттам вече лъхаше доста силен студ, седна, сериозно и внушително каза:

— Връщайте се в Мозгова. Но имайте предвид, председателят няма де ви прости, дето сте го нарекли глупак. Обмислете поведението си, разделете се с илюзиите, не влизайте в конфликт с никого.

В гласа му Саша долови нещо човешко и все пак не биваше да се поддава, да се размеква.

— Може би не бива и от къщи да излизам?

— Ако е опасно, няма да излизате.

— А от какво да живея?

— Близките не ви ли пращат колети?

— Пращат ми, но майка ми получава нищожна заплата, работи в пералня, а баща ми отдавна не живее с нас.

— Лошо, но с нищо не мога да ви помогна. Другите заточени се уреждат някак. Изобщо заточаването по тези места е анахронизъм, останало е от предколхозните времена, когато заточените можеха да работят при частните стопани. Изглежда, скоро ще ви махнат оттук, ще ви преместят по градовете. Между другото каква специалност имате?

— Взеха ме от последния курс на транспортния институт.

— Мястото ви е в МТС-то — замислено проговори Алфьоров.

— Не познавам селскостопанската техника.

Алфьоров изведнъж отново се разсмя.

— Не познавате селскостопанската техника, а сте се захванали да ремонтирате сепаратора. И на туй отгоре ме обвинявате в слаба логика. Казвам го от самолюбие, като бивш философ. Но каква ли техника има тук! Щом различаваш зъбчато колело от болт, значи си техник. Директорът на нашето МТС е шлосер, главният механик — тракторист. А вие разбирате от автомобили, ще се оправите и с трактор. Когато пристигнахте, не знаех каква специалност имате, инак щях да ви оставя в Кежма, виждате ли от какви дреболии зависи съдбата ви, ако тогава се бях сетил да попитам, щяхте да живеете в районен център и да работите в МТС… Добре де, пак ще се върнем на този въпрос, трябва да приключим с това — той посочи оплакването на Иван Парфьонович. — Връщайте се в Мозгова, но повтарям: бъдете предпазлив или както казват сега, бдителен.

Те излязоха на тъмната нощна улица.

— А каруцата ви си е отишла — каза Алфьоров. — Сигурно са сметнали, че няма да ви карат обратно.

— Нищо, ще си стигна сам.

— Дванайсет километра нощем през тайгата… Не ви ли е страх?

— Не, нощем мечките спят.

— Ако искате, останете да пренощувате — предложи Алфьоров, в съседната къща живее сестрата на моята хазайка, тя ще ви настани.

— Не, благодаря, няма нужда.

3.

Когато се върнаха от Крим, Варя и Костя заживяха у Софя Александровна. Квартирантката вече беше освободила стаята.

Софя Александровна понесе стоически омъжването на Варя: какво да се прави, още една жива душа се откъсва от Саша. Всичките му приятели го забравиха, не се обаждат, не питат, нито Вадим, нито Лена Будягина, за Юра Шарок пък да не говорим — той дори не я поздравява. Отначало Нина Иванова се отбиваше, а сега не се отбива, бойкотира Софя Александровна, задето даде подслон на Варя и Костя. Откровено казано, Софя Александровна дори се радваше, че тя не се отбива. Отначало Нина казваше, че арестуването на Саша е нелепа случайност, а после в думите й започнаха да звучат нови нотки: сложна вътрешна и международна обстановка, изостряне на класовата борба, активизиране на антипартийните групировки както никога, сега е нужна особена определеност, яснота на позицията, а Саша за съжаление понякога поставяше собственото си разбиране за нещата над мнението на колектива. Изобщо намекваше, че арестуването на Саша не е съвсем случайно.

И само Варя не изостави Софя Александровна, а значи не изостави и Саша. Нищо не бе имало помежду им и все пак тя стоеше с нея на опашка пред затворите, приготвяше колети, защитаваше я от грубите клиенти в пералнята, със съчувствието си облекчаваше самотния й живот. И го правеше не само от състрадание. Зад всичко това незримо стоеше Саша, интересът към него, съчувствието към неговата съдба.

Но какво да се прави. Животът си е живот. Софя Александровна изпитва към Варя майчински чувства, желае й доброто. Вярно, доста рано се омъжи, дали ще бъде щастлива? Костя е щедро момче, с широка ръка, носи от ресторанта всякакви лакомства, веднъж домъкна огромна торта, връчи я на Софя Александровна, тя не знаеше какво да я прави — за да не се развали, я наряза и я занесе на сестрите си; подаряваше й разни дреболии: комплект дамски носни кърпички, чорапи, подари й дори чадър. И макар че Софя Александровна всеки път отказваше да ги вземе, невъзможно беше да се устои пред неговата щедрост.

И все пак, като мислеше за него, Софя Александровна изпитваше тревога. Никъде не работи — как е възможно това в наше време? Варя й беше разказала, че той изобретил някаква амалгама за покриване на електрически крушки, получил патент, плащал данък, имал си работа с финансовия инспектор. Всичко това звучеше странно, сякаш се бяха върнали неповските времена. Думите „непман“, „непманско“ за нея бяха синоними на парвенющина, на показен разкош, на търгашество. И ето че сега от това завинаги изчезнало минало се пръкна този човек, който никъде не работи, води по телефона неразбираеми разговори, облича се с предизвикателна елегантност, именно както в онези времена се обличаха младите непмани. И на Софя Александровна й ставаше мъчно, че Варя, момиче от трудово семейство, бе влязло в чужда среда; Костя всяка вечер ходеше по ресторанти, Варя, ако не всяка вечер, в събота и неделя беше с него непременно. Самата Варя й призна, че Костя играе билярд, всъщност оттам най-вече и печели, а електрическите крушки, амалгамата само узаконяват положението му — уж живее от законни доходи. В действителност е комарджия, ресторантски билярдист, затова се прибира чак призори. Наложи се да му даде ключ от входната врата и да предупреди Варя: когато всички заспят, да сваля верижката, та Костя да може да си отключва. Това беше нарушение на установеното от години в апартамента правило: нощем вратата задължително да се обезопасява с верижка, но друг изход нямаше — ако верижката е закачена, Костя ще трябва да звъни.

Веднъж Варя забравила да свали верижката, заспала, Костя се прибра в четири часа сутринта, събуди всички със звъненето си. Михаил Юриевич нищо не каза, но съседката Галя се развика: „Мъкнат се тук всякакви, не оставят хората да спят.“

Галя беше хвърлила око на стаята на Саша, те с мъжа си и с детето живееха на четиринайсет квадратни метра, а Софя Александровна даваше под наем излишна, ненужна й стая, спекулираше с жилищна площ. Галя изостряше отношенията им, искаше да отбележи със скандал нарушаването на закона, да си извоюва стаята, това тревожеше Софя Александровна. Вярно, правото на Павел Николаевич на стая беше регистрирано в Московския градски съвет, пък че в стаята живеела Варя — кого засяга това! Варя е регистрирана в този блок, нали не може с младия си съпруг да спи в една стая със сестра си! Софя Александровна им разрешава временно да живеят в свободната стая, това никого не засяга! Но Костя? Варя казва, че той е регистриран в Соколники, дали това е вярно? А й беше неудобно да поиска паспорта на Вариния съпруг. Ако Галя извика милиция и излезе, че Костя няма московско жителство, тогава? И макар че не искаше да огорчава Варя, Софя Александровна реши да поговори с нея. Повод се намери скоро.

Варя боледуваше. Костя донесе от ресторанта ядене в канчета, той изобщо не й разрешаваше да готви, не искаше тя да мирише на кухня, да си загрозява ръцете. Носеше скъпо ядене, и то не само за Варя, но и за Софя Александровна.

Обикновено яденето затопляше Варя, но този път Софя Александровна поиска да го сгрее.

Сложи телешките пържоли на тигана, из кухнята се разнесе миризма на вкусно, ресторантско ядене.

С кисела усмивка Галя подхвърли:

— Я как мирише… Слюнките да ти потекат…

Като се престори, че не забелязва иронията Софя Александровна каза:

— Варя е болна, Константин Фьодорович донесе ядене от ресторанта.

— Хубави са тия буржоазни манджи — с все същата усмивка продължи Галя, — а ние откога сме на една риба. Техният обед сигур струва осем, че и десет рубли…

— Не знам колко струва — сухо отговори Софя Александровна и се извърна към печката.

— Откъде ли вземат пари хората — не мирясваше Галя, — нощем работи, да не е Нощен пазач, а?! Ама нощните пазачи вземат по-малко от портиерите.

— Оставете това, Галя, моля ви, недейте — каза Софя Александровна, — свястна, добра жена сте, защо говорите така?

— Сега свестните най-много ги яхат — злобно тръсна Галя, — свестните днес влачат и рало, и вода. Свестните чакат по половин ден на опашка да си вземат продуктите по купоните, висят на стъпалата на трамвая, като нищо може да паднат под колелата, а лошите се возят на таксита, от ресторанта не излизат.

Софя Александровна не отговори, занесе яденето в стаята. Но Варя забеляза в какво състояние е.

— От какво сте разстроена, Софя Александровна?

— Галя като ми ги наприказва едни сега в кухнята: буржоазни манджи, ходят по ресторанти, прибират се призори…

— Нея какво я интересува?

— Сигурно завижда…

— Мизерница! — каза Варя.

— А може би иска да заеме стаята на Саша.

— Нали се пази за Павел Николаевич.

— Тя смята така: ако докаже, че спекулирам с тази стая, ще ми я вземат.

— Страх ли ви е от Галя?

— Не ме е страх, но тези скандали…

— Мръсница! — изруга Варя. — Аз ще й дам да се разбере, бързо ще й затворя устата.

— Недей, Варенка, може да ви напакости.

— Че с какво, ако мога да знам, ще ми напакости тя?!

— Ако не на тебе, на Константин Фьодорович.

— Че той да не е крадец или мошеник?

— Какво говориш, Варя?! Но съгласи се, положението му е неопределено. Нали никъде не работи, не се води на служба.

— Не, води се — възрази Варя, — в задруга. А дето играе билярд, това е държавен билярд. На никого не е забранено.

— Варенка, аз нямам нищо против Константин Фьодорович. Но Галя може да използува обстоятелството, че не е регистриран тук.

— И аз не съм регистрирана.

— Но си регистрирана в този блок.

— А той е регистриран в друг блок, каква е разликата?

— Ти сигурна ли си, че има московско жителство?

— Ама разбира се!

В този категоричен по тон отговор Софя Александровна не почувствува увереност. Но не посмя да попита дали Варя е виждала с очите си тази регистрация. Каза само:

— И отношенията ви не са узаконени.

Варя се позасмя.

— В нашата страна фактическият брак е приравнен с официалния. Имаме общо домакинство, спим в едно легло, значи сме съпруг и съпруга.

— Варя, какво говориш?! — намръщи се Софя Александровна.

— Че какво толкова? Тия дни ходих в съда, гледаше се едно дело за издръжка. Съдията направо пита: Имахте ли общо домакинство? В едно легло ли спяхте?

Софя Александровна пак се намръщи.

— Софя Александровна, кажете ми направо: неудобно ли ви е да ни държите у вас? — сериозно запита Варя. — Страх ли ви е?

Софя Александровна отговори също сериозно:

— Докато не се настаните както трябва, в своя собствена стая, ще живеете при мен. Но трябва да направим така, че да нямаме неприятности. Съгласна ли си?

— Съгласна съм и ще помисля.

— И друго, Варенка, във вашата стая видях пушка, дори две.

— Това са ловджийски пушки. Костя е ловджия.

— Няма значение. Ти трябва да ме разбереш. Арбат е режимна улица и аз в моето положение не мога да допусна в къщата пушки. — Гласът на Софя Александровна зазвуча настойчиво. — Сега се гледа строго на тези неща. Ако Константин Фьодорович живееше в своя квартира, той щеше да отговаря, а в моята отговарям аз.

Тя помълча, после добави:

— Длъжна съм да запазя тази стая за Саша, тя е на Саша, длъжна съм да премахна от нея всякаква заплаха, дори най-незначителната.

— Добре — каза Варя, — вкъщи вече няма да има пушки.

Варя не беше виждала с очите си регистрацията на Костя. В Крим, в хотела, той представяше своя паспорт заедно с нейния, попълваше адресната карта, пишеше адреса: Москва и така нататък, тоест пишеше, каквото фигурираше в паспорта му, нали администраторката проверяваше.

И все пак Варя не бе държала в ръцете си паспорта на Костя. Ами ако греши, ако той не е писал „Москва“, а друг град? На нея й е безразлично, но тя не може да подвежда Софя Александровна.

Още същата вечер каза на Костя.

— Софя Александровна се безпокои за регистрацията ти.

— Нали й казах къде съм регистриран, тя какво, не вярва ли?

— Вярва. Но Галя, съседката, плете интриги, иска да й отнеме стаята, крещи навсякъде, че Софя Александровна спекулира с жилищна площ. И ако излезе, че нямаш московско жителство, Софя Александровна ще си има неприятности.

— Да й покажа ли паспорта?

— Най-добре ще е.

— А кога? Когато се прибирам, тя спи, когато ставам, вече е излязла.

— Остави го, аз ще й го покажа.

Той я погледна изкосо.

— Не мога да си оставям паспорта, трябва ми. Утре ме събуди по-рано, аз ще й го покажа.

— Има и друго. Тя моли да не носиш вкъщи пушки.

— Но те са ловджийски, не са забранени.

— Няма значение, Галя може да направи донос за тези пушки.

— Кажи й, че имам документ, разрешение.

— Можеш да имаш разрешение за една пушка, а вкъщи са няколко.

— Ловджийските пушки са разрешени от закона и Софя Александровна да не се безпокои — раздразнено каза Костя.

— За нас има само един закон — Софя Александровна — каза Варя, — тя се разпорежда тук. Или ще се подчиним на изискването й, или ще трябва да се омитаме от дома й.

— Добре, да бъде, както казвате — недоволно избъбри Костя.

На сутринта стана, дълго се прозява и протяга, нали не беше свикнал да става рано, навлече си халата, взе от джоба на сакото си паспорта, почука на Софя Александровна, влезе при нея, после се върна.

— Всичко е наред.

И пак си легна.

Костя не й даде да пипне паспорта му, Варя си го отбеляза, но не искаше да мисли за това. През краткото време, откак живееше с Костя, бе свикнала с мисълта, че той е човек със сложна съдба и сложно положение, че за нищо не бива да го пита, той никога няма да разкаже онова, което не иска да разкаже. Родителите му, порусначени гърци, азовски рибари, били разкулачени и изселени от Мариупол. Костя бил тогава моряк в търговския флот, намирал се в далечно плаване и само затова не го сполетяла участта на родителите му. Той призна, че когато се върнал от плаването и научил за изселването на семейството си, съжалил, че не останал в Пирея или Истанбул, сега щял да си живее живота там. Повече не опитал да работи във флота, там внимателно проверявали онези, които ще плават зад граница, тогава щели да разберат, че родителите му са разкулачени и да изселят и него. Дошъл в Москва, в столицата е по-лесно да те изгубят от очи, станал монтьор, сменял си работата, изобретил онази амалгама, влязъл в задругата, но основното му занимание бил билярдът. Бейлис, най-големият билярдист в Москва, забелязал Костя, въвел го в най-добрите билярдни зали, където били лесна плячка „баламите“, провинциалистите с натъпкани джобове, командировани с държавни пари. Към тях Костя бил безпощаден, подмамвал ги с малка печалба, а после ги обирал до шушка.

Веднъж Льовочка каза, че ако Костя живеел в Америка, щял да стане милионер. Ика насмешливо подметна, че милионери в Америка стават не само ваксаджиите, но и мафиотите. Варя избухна, посъветва Ика да си затваря устата. Но не каза на Костя за ваксаджиите, той не би го простил на Ика.

Като се омъжи за Костя, Варя прескочи много стъпала, изкачи се по-високо от Вика Марасевич, Нина Шереметева, Ноеми — те са зависими от любовниците си, а тя отива в ресторанта с мъжа си, него всички го познават, всички му се подмазват. Варя не им завиждаше и за чужбинските дрешки, които си препродаваха. Костя я водеше при най-добрите московски шивачи, обущари и кожухари. Палтото й уши Лавров, роклите — Надежда Петровна Ламанова, Александра Сергеевна Лямина, Варвара Степановна Данилова, дори Ефимова, сутиените — Лубенец, коланите — Кошке на Арбат, шапките — Тамара Томасовна Амирова, обувките й изработваха Барковски, Гутанович, Душкин. Костя не признаваше евтини майстори, неговите костюми ги шиеше Журкович, най-скъпият шивач в Москва.

С една дума външно всичко изглеждаше ярко, празнично, красиво. Но Варя чувствуваше, че връзката й с Костя не е за цял живот. Защо? Тя самата не знаеше. В миналото й имаше много неща, които тя не приемаше, но всичко беше ясно и разбираемо. Сега нямаше яснота, тя не знаеше накъде отива, накъде плува. Костя беше по-голям от нея с десет години, но нищо не беше чел, дори „Тримата мускетари“. От целия Пушкин знаеше само четири стиха: „И после сам, в борба нелека, въоръжен със тъпа щека, играеше билярд цял ден, в пресмятания вдълбочен…“22. Но той беше умен и цитираше тези стихове не за да покаже, че Пушкин не му е чужд, а че на Пушкин, както и на него, не му е бил чужд билярдът.

Обичаше ли го? Трудно е да се каже. Това се случи в хотела в Ялта. Тя не се съпротивлява, може би от желание да изпита непознатото, за което й бяха разказвали момичетата, а може би от желание да стане жена в истинския смисъл на думата.

Но дори след това между тях не се породи истинска близост, делеше ги нещо, вероятно възрастовата разлика?… Той плуваше чудесно и все пак на плажа тя се чувствуваше неудобно: набит, широкоплещест, но късокрак (костюмът прикриваше този недостатък), космат, и ръцете, и краката, и гърбът — всичко покрито с косми, а на гърдите с татуиран орел, на плажа Костя изглеждаше доста по-възрастен… Щом се приберяха в хотела, заключваше вратата, прегръщаше я, целуваше шията, гърдите й, но тя се срамуваше от дневната светлина, страхуваше се, че когато слязат в ресторанта, всички ще разберат по физиономията й, че това се е случило току-що. Когато си лягаше, Варя угасяше лампата — стесняваше се да се съблича пред Костя, стесняваше се да го милва, прегръща, целува. И не й се искаше да го прави.

Новият живот не бе я разтърсил, не се чувствуваше упоена. Онова, което по-рано й бе изглеждало недостижимо, изведнъж стана достъпно, ежедневно, сякаш винаги бе живяла така. Все така я привличаше празничността на вечерната ресторантска зала, харесваха й красивите дрехи, но й до дява ха продължителните проби, дразнеше я нелюбезността на шивачките, мъчителното чакане при фризьора Пол, макар че там се събираше целият московски бомонд.

Фризьорският салон се намираше на Арбат, до ресторант „Прага“. Костя навремето бе оборудвал този салон с лампи за сушене на косите, тъй че Варя, както и другите постоянни клиентки, влизаше през двора, през жилището. Впрочем фризьорът Пол, а всъщност Павел Михайлович Кондратиев, и жена му Вера Николаевна, маникюристка, кой знае защо, имаха по-специално отношение към Варя. Тогава излизаше на мода шестмесечното къдрене, но Павел Михайлович отказа да накъдри така Варя:

— Как може да се разваля такова лице!

Чакащите за такова къдрене дами чуха това и естествено се обидиха. Но Варя това хич не я засягаше! Тя си имаше свои познати, своя компания, същата онази, на Костя. В ресторанта те все така седяха на една маса и Варя танцуваше само с тях. Костя от време на време излизаше за малко от билярдната, изпиваше чашка водка, хапваше нещо, гальовно прегръщаше Варя през раменете, сякаш канеше всички да се убедят, че тази хубавица е негова жена и цялата тази компания е негова компания, че всички ядат и пият за негова сметка. Варя дори подозираше, че Льовочка се облича с негови пари, такива шивачи не бяха за кесията на Льовочка. Но той беше безупречно момче, не играеше билярд, почти не пиеше, беше учтив, възпитан, любезен, при това беше обикновен чертожник, трудов човек. Костя имаше нужда от такова обкръжение, интелигентни младежи от добри московски семейства, беше му необходима и такава съпруга — чисто, скромно момиче. Това беше неговата витрина, неговото положение в обществото, неговото реноме в собствените му очи. Без да чете нищо, той знаеше какво четат другите, кой е на мода сега, кой е известен, не искаше да изглежда профан, добре запомняше имената, беше интелигентен и находчив.

Веднъж на масата Ика попита с тон, сякаш задаваше въпрос от викторина:

— Перспективен режисьор, два негови филма започват с „О“. Как се казва?

Костя успя да улови погледа на Ика, обърна се и мигновено отговори:

— Барнет.

Костя не обичаше киното, не понасяше задушните зали, предпочиташе естрадата, оперетата, балета, не беше гледал филмите на Барнет, но на въпроса на Ика пръв отговори той. И приятелски кимна на Барнет.

— Ходили сме заедно на лов — небрежно каза Костя.

— Да, да, спомням си — насмешливо подзе Ика, — разказвал си ни тази история: двамата сте убили вълк.

— Не с него, а с Качалов — отговори Костя, разтегляйки устни — и не вълк, ами вълче семейство. Случайно попаднахме на вълче леговище, убихме вълка, после вълчицата, а накрая взехме трите вълчета. Ти сигурно си виждал вълци? Ако не си, иди в зоологическата градина и ги виж, ама опазил те господ да ги галиш — ще ти откъснат ръката.

Той изпи още една чашка водка, наведе се към Варя и тихо каза:

— А ти, Ляленка, ми натякваш за пушките. Тези хора — той посочи с ръка залата — са готови да дадат какво ли не само за да ида с тях на лов. Утре ще идем в клуба на майсторите на изкуствата, ще видиш как ще ме ухажват.

— Но нали там пускат само артисти. Той искрено се изненада.

— Не ми ли вярваш? Ляленка, още утре отиваме там!

На другия ден Костя се прибра рано, за да се заеме с тоалета й. Отначало тя облече синия копринен костюм с плисирания рюш на полата и плисираната яка, после сивия атлазен казакин, украсен със златна нишка, за него трябваше тясна пола с цепка, после отворената кафява рокля. Варя беше поразена: толкова безпощаден във всичко, свързано с работата, Костя беше способен с часове да се любува на премените й, изпадаше във възторг, като я гледаше, радваше се като дете.

— Шик е, Ляленка, шик е.

Варя вярваше на вкуса му, но малко се плашеше да не би тамошните знаменитости да се държат с Костя пренебрежително. Какво представлява той за тях? Билярдист. Сега излиза, че бил и водач на ловци. И тя, съпругата на разводача, ще изглежда глупаво, ако е толкова издокарана.

Опасенията й излязоха напразни.

В този клуб ходеха и прочути, и не толкова прочути хора, но всички се преструваха, че се познават добре, за да подчертаят равенството в актьорския бранш. Там имаше и две билярдни маси. Костя игра малко. Стоеше до прочутия маркьор Захар Иванович, също негов приятел, даваше съвети на играчите, а ако играеше, залагаше малко, колкото да не обиди именитите си приятели. Тук, на „Старо-Пименовский“, той си почиваше от работата, ставаше весел, добродушен и Варя обичаше да идва с него.

Клубът се намираше в двора на бивша богатска къща, в един полусутерен, обзаведен с уютни старинни мебели. От двете страни бяха наредени сепарета, малки отворени ложи за по осемдесет души. Понякога Костя вземаше в клуба Льовочка и Рина, тогава заемаха отделна маса за четирима. А в сепаретата седяха големи компании. Костя й показа Илински и Климов, Варя ги позна, беше ги гледала във филма „Процесът за трите милиона“. Позна и Смирнов-Соколски — той често изпълняваше своите фейлетони на естрадата в „Ермитаж“. Смирнов-Соколски седеше полуизвърнат към един плешив мустакат човек, нещо му говореше, прикрил устата си с ръка — може би не искаше да го чуят другите или молеше за нещо. Плешивият мълчеше, присвиваше малките си хитри очички — същински сит котарак.

— Този е Демян Бедни — каза Костя.

На Варя й харесваше тук. Не сервираха водка и вино, само минерални води и сокове, за това предупреждаваше и плакатът: „Нарзанът не се сервира в чаши за водка“. За сметка на това кухнята беше великолепна, хранеха вкусно, управител на ресторанта беше най-добрият кулинар в Москва Яков Данилович Розентал, казваха му просто Брадата.

Като знак, че заведението е благоприлично, на стената се кипреше надпис:

Рина твърдеше, че първите два стиха са написани от Третяков, а вторите два — от Маяковски, малко преди смъртта му.

Рина имаше тук не по-малко познати, отколкото Костя. Добра компаньонка, тя с всички се разбираше, но умееше да държи хората и на разстояние. Варя почти нищо не знаеше за нея, живеела на Остоженка, до Зачатиевския манастир, в дървена къщичка, никого не канеше на гости, смееше се: „Всеки момент къщата може да рухне.“ Рина ходеше в клуба и без тях, но те никога не виждаха с кого е дошла и с кого си отива. Гостите се събираха към единайсет вечерта, когато свършваха театралните спектакли, а се разотиваха в два-три сутринта. Нощем в пресечката ги чакаха файтони.

— Да те откарам ли? — питаше Костя Рина.

Тя кокетно вдигаше светлите си веждички.

— Ще ме изпратят…

Костя настаняваше Варя, тя се облягаше, наместваше се удобно. По „Старо-Пименовский“ излизаха на „Малая Дмитровка“, оттам поемаха по булевардите, градът й изглеждаше почти непознат, безлюден в тъмнината, в безмълвието на спящите здания се таеше нещо тревожно. Варя мълчеше, подреждаше в паметта си впечатленията от вечерта.

Често от ресторанта посетителите се качваха в зрителната зала, където се уреждаха непринудени естрадни спектакли. Актьорите сами си пишеха пародии, сценки, скечове, понякога това правеха и писателите, всичко се изиграваше бляскаво, пееха цигани, пееше Русланова — такова нещо не можеше да се види в никой театър. Веднъж на сцената излезе Сергей Образцов, носеше беловежда и белобрада кукла. В залата избухнаха аплодисменти, хората се заизвръщаха към Феликс Кон — началника на Главното управление по въпросите на изкуствата и председателя на клубната управа. Приликата на куклата с него бе поразителна. С гласа на Кон Образцов съобщи, че ще изнесе доклад „За съветската приспивна песен“. „Съветската приспивна песен — куклата насочи към залата показалеца си — това бил любимият жест на Кон — не е буржоазна песен, тя трябва да буди детето…“ И нищо, тук всичко се прощаваше. Изобщо Варя забеляза, че на тези хора се разрешават много неща.

Но Костя каза, че не могат да ходят в клуба повече от веднъж седмично: „Парите не се печелят в клуба, нали разбираш.“ И много твърдо спазваше това правило, само веднъж отстъпи пред молбата на Варя, когато инсценираха „Съд срещу авторите, които не пишат женски роли“. Съдия беше Наталия Сац, подсъдими — Катаев, Олеша и Яновски, а прокурор — Мейерхолд.

Варя и Костя седяха на седмия ред, на същия ред седяха Алексей Толстой, художниците Дени и Моор. Мярна се и Вика Марасевич, Варя за пръв път я виждаше тук. Виж, братчето й Вадим, който бе станал литературен и театрален критик, вечно киснеше в клуба, въртеше се около именитите люде. Сега той вървеше между редовете, късогледо присвиваше очи, търсеше свободни места. След него, очевидно той ги беше поканил, вървяха Юра Шарок и Лена Будягина. Лена позна Варя, приветливо й кимна, след нея към Варя погледна и Юра, но Варя се извърна — не можеше да го понася.

Веднага си спомни посрещането на Нова година, скарването между Саша и Юра. И ето Саша е в Сибир, на заточение, а Юра и Вадим, Лена Будягина и Вика Марасевич се веселят в този прекрасен клуб.

Така замислена, Варя не чу какво каза Наталия Сац. Сепна се, когато започнаха да извикват „подсъдимите“. Пръв на сцената се изкачи Катаев. Оказа се, че гласът му е неприятен, гъгнив, сякаш беше настинал. Публиката не посрещна защитата на Катаев с голям възторг, ръкопляскаха му вяло, също тъй вяло ръкопляскаха и на Яновски… Затова пък след всяка реплика на Олеша избухваше бурен смях. Високият, с огромен нос Мейерхолд връхлиташе Олеша като ястреб. Дребничък, с хвърчащи във всички посоки коси, Олеша мълниеносно парираше ударите. Ярон, който седеше пред Варя, току се извръщаше към Алексей Толстой, намигаше му радостно: гледаш ли го наш Юрочка, а междувременно поглеждаше и Варя. А след съда стана, обърна се направо към Варя, замря в нелепа поза, пречейки на хората да излизат, после заяви: „Погледнах една красавица и се вкамених като жената на Лот.“ Излезе смешно. Варя се разсмя.

— Вие актриса ли сте? — попита Ярон. — Защо не ви познавам?

— Не съм актриса, затова не ме познавате — сухо отговори Варя. Не искаше Ярон да възприеме смеха й като поощрение.

Тя изпитваше сложни чувства към всички прочути хора. Изобщо не споделяше възторзите на Костя и Рина: те са комедианти, затова им разрешават да бъбрят едно-друго. А тя предпочита да вижда актьорите на сцена, там им ръкопляска от сърце — талантът си е талант. Но да се запознава с тях? Защо? Позицията й харесваше на Костя, той ликуваше вътрешно, но не я пускаше сама нито в клуба, нито на други обществени места, освен на кино със Зоя или Рина.

4.

След като срещна в клуба на майсторите на изкуствата Юра Шарок, Вика Марасевич реши да не ходи вече там. Защо излишно да се появява пред очите му? Стигат й и срещите на Маросейка. Донасяше му поредния си доклад: на еди-коя си дата в еди-кой си ресторант на масата седяха еди-кои си хора, говореха за еди-кого си. Шарок изискваше тя дословно да възпроизвежда репликите на всеки, макар тези разговори да бяха толкова безлични, че тя не можеше да ги запомня. И Вика премина към съобщаване на новините…

…Ноеми все още се движи с японеца. Обаче един италианец иска да се ожени за нея и да я отведе в Италия…

…Появиха се двама нови немци, с тях ходят две момичета от „Метропол“ — Сусана и Катя. Не казват какви са тези немци.

…Хубавата Нели Владимирова се раздели с циганина Поляков и се омъжи за богатия френски търговец Жорж — голям апартамент, килими, старинни мебели, порцелан, кола…

Вика се стараеше да превръща срещите си с Юра в един вид великосветско клюкарствуване. На един шивашки син тези клюки би трябвало да допадат. Но много скоро се убеди, че всичко това малко го интересува. Може би той поначало не очакваше от нея нищо особено: щом се е изложила с чужденци, да поработи…

Не, все пак той очаква нещо от нея… Но какво? Тя попиваше всяка негова дума, всяка реакция на произнесено име… И най-накрая схвана… Юзик Либерман! Ето кой го интересува! Всички смятаха, че този висок бърнест младеж е доносник от висша категория, той открито разказваше антисъветски вицове, позволяваше си рисковани шеги и закачки, от чужденци не се интересуваше, но пък имаше (вероятно благодарение на майка си) широки връзки в средата на отговорни служители с висок ранг, и то лични, интимни връзки. Юзик Либерман интересуваше Юра именно поради връзките си с отговорните служители, Юра събираше материали именно за тях. Няма значение какво говорят те. Дърдори само Юзик Либерман, но дърдори на общата маса, всички се смеят, значи реагират, та излиза, че дърдорят всички.

Веднага щом усети това, Вика започна повече да се върти около Юзик, той на драго сърце я вземаше тук и там, после тя пишеше точни доклади у кого е била, кого е видяла, какво е чула. Това интересуваше Шарок, именно това му беше нужно, макар че Вика сигурно не му съобщаваше нищо ново в сравнение с докладите на самия Юзик. Но явно тя му беше нужна тъкмо за подобно потвърждение.

Вика не беше толкова глупава, та да покаже на Шарок, че е усетила Юзик Либерман, че е отгатнала задачата, която му е поставил Шарок. Не възнамеряваше да преувеличава ценността си за това учреждение, предпочиташе да изглежда пред Шарок малко тъпа, наивна, та да не изискват от нея нищо сериозно.

Хитрувайки с Шарок, тя пазеше от него най-важното: компанията големи архитекти, с които я бе запознал старият й приятел Игор Владимирович, също архитект.

Отдавна се бе простила с мечтите и проектите да се омъжи за прославен летец, някой нов герой на Съветския съюз: къде ще ги търси тези летци, пък и жените им са едни простачки, а са кръшнали, а са ги обадили в партийния комитет, в командуването, на самия Сталин, дори да успееш да отмъкнеш такъв, тоя „герой“ вече ще остане без никакво бъдеще, ще го пратят обикновен летец на Чукотка. Да замине за чужбина — това е химера. Ерик? Приятен мъж, но нищо особено, обикновен чужденец. Всеки ден взема вана, всеки ден се бръсне, сменя си бельото, мирише на хубаво. А по-нататък? Не бърза да й направи предложение, без маменцето и татенцето не може да си позволи такава стъпка. Честта на фирмата! Татенцето, благородният баща ще цъфне в най-добрия случай след година, а тя ще е вече на двайсет и четири.

На Вика й трябва човек с могъщо бъдеще. Такъв човек има, виден архитект, един от авторите на проекта за Двореца на Съветите — най-важния строеж в Москва, любимата рожба на Сталин. Още не е стар, на четирийсет и три години, младолик, строен, стегнат, много години е живял в Италия, изобщо европеец! Ето това ще бъде съюз! Не някакъв си летец с ботуши, а световноизвестен архитект и тя, Вика, негова съпруга, дъщеря на прочут професор, коренячка московчанка от старо интелигентско потекло. На такава връзка никакъв Шарок, никакъв Дяков не ще посмеят да посегнат, бързичко ще ги ударят през ръцете.

„Но как така, Йосиф Висарионович — ще каже в противен случай съпругът й на Сталин, — ако ми нямат доверие, могат да ме контролират чрез други хора. Но да карат жена ми да ме следи е аморално.“

Охо, ще се защурат тогава Дяков и Шарок, ще изхвърчат от топлите си местенца, а от техните местенца се отхвърчава надалече.

Е, вярно, Архитекта има съпруга. Съпругата, одесчанка като съпруга си, е живяла с него в Италия, поокършила се е там, постегнала се е: мършава брюнетка с голям нос, пуши дълги тънки цигари, примижава — късогледа е, но не носи очила. Има две вече самостоятелни деца от първия си брак, по-голяма е от Архитекта с осем години, той е на четирийсет и три, а тя на петдесет и една, хем тая гадина му изневерява с когото й падне. Сегашният й възлюбен е Коля Крилов, още съвсем дете, малък златокос хубавец от Подмосковието, време му е за казармата и тя се е захванала да го уреди за адютант при някой голям военачалник. Никъде не ходи с мъжа си, омръзнали са си за двайсет години. Той е по цял ден в ателието, понякога дори нощува там, често ходи в чужбина и съпругата му си развява байрака. А когато Архитекта заминава за краймосковския Дом на архитектите Суханово, любовниците спят в дома й, той явно знае това и не се прибира неочаквано, не иска да стават скандали, които само биха го унизили. Както Вика се убеди, съпругата не го привлича като жена.

Няма да е трудно да победи тази итало-одеска дама. Във всеки случай връзката вече е налице, той е увлечен по Вика, прекарват в леглото й упоителни часове, тя е млада, красива, опитна, умела, той е още силен и темпераментен мъж. И ден не могат да преживеят, без да се видят или поне да си телефонират.

Но те държаха тази връзка в тайна от всички. Хората познаваха като неин стар приятел само Игор Владимирович, той беше „минал етап“, знаеха, че именно с него, с Игор Владимирович, тя ходи в Дома на архитекта, в бившата къща на адвоката Плевако на Новинский булевард. Но мадамите не ходят там. Домът на архитекта още не е на мода, вярно, има ресторант, но третокласен. Организират се изложби на проекти — кой ли се интересува от тях?

Толкова по-лесно беше на Вика да крие тази връзка. В Дома на архитекта тя ходеше само с Игор Владимирович, после към тях се присъединяваше Архитекта. Той смяташе тази конспирация за излишна, но ценеше деликатността на Вика, вниманието й към неговите работи, тя идваше на обсъжданията на проектите, в които участвуваше Архитекта, внимателно слушаше споровете и препирните.

На обсъжданията идваха и възрастни архитектки, те не безпокояха Вика, безпокояха я хубавичките чертожнички от проектантското бюро, но Игор Владимирович каза, че за изтъкнат архитект, още повече за главен архитект сътрудничките на неговото бюро са неприемливи.

— Първият закон на съпромата — шегуваше се Игор Владимирович — гласи: всяка връзка ограничава една степен на свободата. А архитектът трябва да бъде абсолютно свободен в своето ателие.

Вика играеше ролята си чудесно. Дори Игор Владимирович повярва, че е влюбена в неговия приятел. За Архитекта това беше тежък период на борби между архитектурните течения, школи, направления, традиции. Италиански възпитаник, обиколил много страни и опознал съвременната западна архитектура, Архитекта възглавяваше школа, опираща се на класическото наследство, но признаваща модерните, преди всичко извисените конструкции. Много хора го нападаха, но Вика го обяви за гений, неговите здания, проекти, идеи — за гениални, говореше това на всички: и на приятелите, и на враговете му. Той е гений! Не гений, който ще бъде оценен след петстотин години, а гений съществуващ, признат. Всичко, до което се е докоснала неговата ръка, е гениално!

Да, тази роля беше правилно избрана и тя я играеше майсторски. За нищо не противоречеше на Архитекта, никога не спореше с него, не проявяваше капризи, не се сърдеше — с велик човек трябва да се държиш на високо ниво.

— Аз имам много недостатъци — му казваше, — но знаеш ли, нямам капчица женска дребнавост, гордея се с това, искам да ти е леко с мен, нищо да не те притеснява. Най-важното е ти да си спокоен.

Ако той не можеше да дойде на срещата, предупреждаваше я по телефона, съчувствено я питаше:

— Какво ще правиш?

Тя го успокояваше:

— Мили, не се тревожи, ще полежа, ще почета, ще отида до някоя приятелка, ще влезем в някое кино. Утре сутринта непременно ми се обади.

Естествено не лежеше на дивана, не отиваше у приятелка, нито на кино, тя си имаше свои работи: шивачки, обущари, Юзик Либерман и Шарок — това се спазваше строго, засечките бяха недопустими. И с Архитекта не трябваше да стават засечки. Трябва да знае, че тя е верен, предан другар. Все пак дъщеря на професор е, от хетмански род все пак! Тя не е виновна, че се е родила тук, сред простаците, тя е аристократка в края на краищата!

Само веднъж Вика си позволи да избухне.

Това се случи в Музея на изящните изкуства, където бе уредена изложба на конкурсните проекти за Дворец на Съветите. Музеят беше препълнен от сутрин до вечер, дългата опашка се точеше по Волхонка. Архитектите, включително и чужденците, стояха край своите проекти, почти всички със съпругите си, даваха обяснения, отговаряха на въпроси. Вика ходеше там всеки ден, срещаше се с Архитекта, вече имаше много познати в тази среда, някои може и да се досещаха каква роля играе в живота на Архитекта, но тя се държеше скромно.

Беше шумно, оживено, публиката не намаляваше и само един човек нито веднъж не дойде в музея — съпругата на Архитекта.

— Не я упреквай — каза Архитекта, — през тези двайсет години достатъчно се е нагледала на моите проекти, омръзнали са й.

— Но това е най-важният ти проект, делото на твоя живот!

— Виж, когато утвърдят проекта, когато връчват дипломите, тогава тя ще дойде — пошегува се Архитекта.

— О, да! Тогава тя ще стои до тебе, ще споделя триумфа ти!

Той я погледна внимателно, схвана намека й: иска тя да стои до него, тя да споделя триумфа му.

Вика почувствува грешката си, хвана го за ръката.

— Аз за нищо не претендирам. Но за мен е непоносимо това равнодушие към тебе, към работата ти. Да стои до тебе само в дните на триумф — знаеш ли, това е… — Тя презрително изкриви устни. — Извинявай, изведнъж ми стана обидно за тебе.

На другата сутрин я събуди позвъняването на Архитекта. Днес огледът щял да бъде закрит, да не идва, а да чака той да й се обади.

Закритият оглед означаваше, че изложбата ще бъде посетена от Сталин и от други членове на правителството.

Вика стоя цял ден вкъщи, не мръдна от телефона. Архитекта се обади привечер.

— Идвам.

Дойде с бутилка шампанско — беше денят на неговата, на тяхната победа. Сталин харесал проекта му.

На другата сутрин заминаха за две седмици в Суханово.

5.

Сталин седеше на верандата на вилата в Сочи, в плетено кресло, обърнал лицето си към слънцето. Обичаше Сочи — то бе негова рожба, обичаше лятото на юг, нищо че лекарите му препоръчваха юг само есенно време. Но какво знаят лекарите? Той и като дете обичаше това време, обичаше да се катери по развалините на Горис-Цихе, древната крепост на хълма, построена от византийските императори. Там падна и си повреди ръката. Сочи му напомняше за Гори, макар че в Гори няма море и такава растителност. На масичката пред Сталин лежаха няколко книги: Соловьов, Ключевски, Покровски, тук бяха и представените от референтите му „Забележки върху конспекта на учебника по история на СССР“. Тази работа се ръководеше от Жданов.

Това беше НЕГОВ избор. Тази година той взе Жданов от Горки и го направи секретар на ЦК. Не защото Жданов се справяше успешно с ръководството на края, със строителството на Горковския автомобилен завод. И други секретари на областни комитети се справят с работата си. И не защото Жданов беше само на трийсет и осем години, и другите секретари не са престарели: Хрушчов, Варейкис, Ейхе са по на четирийсет, Хатаевич е на четирийсет и една, Кабаков — на четирийсет и три… Но Жданов е интелигентен човек, разбира от литература и изкуство. Не е интелигент от типа на всезнаещия Луначарски, не се надува с образоваността си, не се изфуква с чужди думи, не претендира за ролята на теоретик като Бухарин, но е интелигент. Един интелигентен човек е нужен в ръководството. Жданов е подходящ. Явно добре подготвя първото значително мероприятие, което му е възложено — създаването на Съюз на писателите. Предстоящият конгрес ще бъде повратна точка в отношенията между партията и интелигенцията: писателите са основният отряд на интелигенцията, винаги са претендирали, че са духовни водачи на народа.

В борбата за власт Ленин се опираше на интелигенцията. Това беше правилно: интелигенцията е извечният носител на инакомислието, инакомислието е добро оръжие в борбата за власт. Но когато властта е извоювана, не бива да се опираме на интелигенцията — оръдие на властта е не инакомислието, а единомислието. РАПП23 и другите групички разделят интелигенцията, обричат я на разномислие. Необходима е организация, способна да осигури единомислие, такава организация ще стане Съюзът на писателите.

Горки е подходяща фигура за обединяване на писателите. По същината си той е ляв социалдемократ, силно клонящ към дребнобуржоазния либерализъм. Ленин много се занимава с него, и с право. Горки е голямо име, свързан е с големи западни писатели. Той не приема много неща у нас. Но животът в емиграция му показа, че там, в чужбина, няма перспективи. Истинският писател трябва да живее и да умре в родината си. Виктор Юго е можел да дочака падането на Наполеон Трети, защото онова, което е пишел зад граница, се е издавало във Франция. Руските емигранти не се издават у нас и няма да се издават, лудорията с Аркадий Аверченко няма да се повтори. Бунин. Какво постигна той? Нобелова награда на шейсет и три годишна възраст — какво от това? Кой чете Бунин? Ще умре забравен в Париж, те всичките ще умрат там, никой няма да остане в руската литература. Горки иска да остане, иска да има паметници в родината си. Разбираемо е. И той ще получи паметниците си. И събрани съчинения ще получи. Хонорари в чужда валута също. Самият той сега е валута, уважават го и западните, и нашите писатели, дори бившите „Серапионови братя“ — Федин, Тихонов, те са истински писатели, талантливи, опитни, те трябва на първо място да служат на делото на социализма. А РАПП ги изтиква от литературата, изтегля на преден план „пролетарските“ стихоплетци. Какво ще постигнеш с тези стихоплетци? Какъв литературен паметник ще оставят те на НЕГОВАТА епоха? Демян Бедни? От Демян ще остане само библиотеката му, разправят, имал хубава библиотека. Маяковски е способен човек, трябва да използуваме стиховете му, но това е по-скоро политика.

Навремето и ТОЙ пописваше. Като семинарист занесе на Иля Чавчавадзе, редактора на „Иверия“, стихотворението си „Дила“ — „Утро“, под псевдонима Сосело, на семинаристите беше забранено да подписват стихове със собствените си имена. Тогава Чавчавадзе публикува пет-шест негови стихотворения, спомени за Гори, за баща му, за пътя към Атени, за бащините му гуляи с приятели. ТОЙ не написа нищо друго — стиховете не бяха съдба за него. Хубави ли бяха онези, които написа? Никога не бе ги препрочитал. И все пак Чавчавадзе хвалеше неговото „Утро“…

А двайсет години по-късно, през 1916 година, в грузинския учебник на Якоб Гогебашвили за началните училища бе отпечатано „Утро“, пак под псевдонима Сосело. Щом двайсет години след първата публикация Якоб Гогебашвили го бе избрал за учебника, значи в него е имало нещо, имало е някаква стойност. И все пак той не е роден за поезия, поетът не може да бъде борец — поезията размеква душата. Журналистиката става за борба, перото му добре служеше на Революцията. Той пишеше много, под различни псевдоними: Давид, Намерадзе, Чижиков, Иванович, Бесошвили, Като, Коба… Коба стана и негово партийно нелегално име, то му харесваше. Коба се казваше благородният герой от романа на Казбеги „Отцеубиецът“. Но това име стана известно на полицията, вече не можеше да подписва статиите си с него, затова се върна към други, различни псевдоними — К. Стефин, К. Сталин, К. Солин — докато най-сетне, май през януари 1913 година, във вестник „Социалдемократ“ се подписа Й. Сталин. Й това е името, под което днес го познава цял свят.

Той престана да пише стихове, не стана писател, но обичаше да чете, много четеше. Вече не си спомняше своите юношески увлечения, те се смесиха с по-късни — четеше и в затвори, и на заточение, професията на революционера предоставя достатъчно време за четене, нещо повече, задължава те да четеш.

Духовната семинария даваше образование в обема на една класическа гимназия. Изучаваше се латински, гръцки, староеврейски, френски, английски, немски. Но ТОЙ трудно усвояваше чуждите езици и когато беше на заточение, пак не учеше езици, чисто губене на време! Виж, руски научи добре, в семинарията се преподаваше на руски, а той учи там пет години. Само грузинският акцент му остана от детството, той не се и опитваше да се избави от него. Акцентът не е най-важното. Знаем ги и руснаците: не ги бива да сложат правилно една запетая, едно ударение.

Второстепенни, посредствени писатели не четеше — за какво? Четеше класиците, необходимо е за един руски революционер… Гогол, Салтиков-Шчедрин, Чехов, Горки — те можеха да влязат в работа в борбата с властта, в дискусии ги използуваха и опонентите — трябва да се знаят! Не обичаше и не четеше селските писатели, разните там Златовратски, Левитов, Каронин, че и Некрасов, Никитин и Суриков — те жалеха селянина, а самият селянин никого не жали — ТОЙ знае това добре, изпитал го е на гърба си.

Толстой е голям творец, но не е разбирал същината на властта, идеализирал е човека, поучавал е, напътствувал е и така е принизявал художествената си сила. „Огледало на руската революция“ — какво ли няма да кажеш, за да угодиш на интелигентните либерали! И Достоевски не е никакъв философ, и той като Толстой не е схващал добре механиката на обществената и държавната уредба. Но за разлика от Толстой, не е идеализирал човека, разбирал е неговата нищожност, подлата му същина, проповядвал е идеята за страданието, а идеята за страданието е мощно средство за въздействие върху хората, църквата го използува умело. Само дето Достоевски е писал скучно, лошо е писал, нехудожествено.

Най-великият руски писател е Пушкин! Всичко е разбирал, за всичко се е досещал, всичко е умеел. Да вземеш само образа на Петър — какво проникновение! „Русия със ръка железна ти сам възправи отведнъж!“24. Връх на творчеството му е „Борис Годунов“: „Глупав е народът ни и лековерен, радва се на чудеса и новини; виждат в Годунов болярите само равния на себе си… Ако ти си твърд и хитър…“ Точно казано! „Глупав и лековерен“ — ето същината на народа… „Хитрост и твърдост“ — ето същината на НЕГОВАТА власт. „Виждат само равния на себе си“ — това е същината на НЕГОВИТЕ противници. „Борис Годунов“ го порази още на младини, порази го образът на Отрепиев… „Беглец разпопен, а на години е двайсет… А на ръст е дребен, гръд широка, едната ръка по-къса от другата, коси червеникави…“25. Може би беше чел Пушкин в семинарията. Пушкин беше включен в програмата, но истински той прочете „Борис Годунов“ по-късно, във физическата обсерватория, където работеше като статистик, след като го изключиха от семинарията. Сега пишат, че е бил изключен от семинарията за пропагандиране на марксизма, той самият навремето бе писал в една анкета: „Изхвърлиха ме от Тифлиската духовна семинария за пропагандиране на марксизма.“ Друга беше причината — не беше внесъл таксата, макар че майка му всеки месец му пращаше парите, получавани от Егнатошвили. Но той не искаше да завърши духовната семинария, не възнамеряваше да става свещеник, по онова време вече беше свързан с марксисткия кръжок. Инак версията, че е изключен за пропагандиране на марксизма, е правилна версия, тя служи добре за оформянето на образа на вожда и следователно служи на революцията.

Именно във физическата обсерватория той препрочете „Борис Годунов“… „Беглец разпопен… А на години е двайсет… А на ръст е дребен, гръд широка, едната ръка по-къса от другата, коси червеникави.“ И той тогава беше на 20 години, и той една година преди да завърши семинарията се отказа от духовната кариера, и той е нисък на ръст, с широки гърди, и косата му е възрижава, едната му ръка е трудноподвижна. Той вече не беше хлапе, безплоден мечтател, разбира се, не правеше никаква аналогия между себе си и Отрепиев, пък и този неудачник не го привличаше. И все пак външната прилика го порази. Порази го и прозрението на Пушкин за причината на несполуките на Отрепиев: бъбрив — издал огромната си тайна на една вятърничава полякиня, наивен и с будна съвест, измъчвал се е от средствата, към които трябва да прибягва всеки политик. „За Москва ще кажа пътя таен на вразите…“ Авантюрист-романтик, но не и политик! Всичко е имало в него: воля, честолюбие, храброст, плам, стремеж към победата, но и пълна неспособност да я укрепи, да се възползува от плодовете й. Да стигнеш до висшата власт и да не я удържиш — такава е съдбата на пишман-политиците, да удържиш властта е по-трудно, отколкото да я вземеш. Отрепиев не я е удържал. Това не би се случило, ако след възцаряването си в Москва Дмитрий бе повторил поне една десета от онова, което е вършил царят, за чийто син се е обявил.

Впрочем той мисли така сега, а как е мислил тогава, не си спомня. Ясно си спомня само как го порази външната прилика. Порази го съдбата на избягалия калугер, възнесен до върховете на светската власт. С времето този образ бе избледнял в паметта му, изместен от други исторически личности, завладели въображението му. И все пак нейде в недрата на мозъка му този образ бе съществувал. Дали не бе изплувал неосъзнато, когато срещна в Баку Софя Леонардовна Петровская, потомствената полска аристократка? Той й харесваше — пролетарски нелегален революционер, карбонар, с оръфан панталон, небръснат, мрачен, затворен, волеви и силен. Веднъж отиде в дома и, не я намери и когато отиде следващия път, тя със смях му каза:

— Съседското момиченце ми казва: Софя Леонардовна, търси ви някакъв страшен чичко.

Тогава той се позасмя, но остана доволен от характеристиката — искаше да се страхуват от него.

Софя беше деликатна жена с мек характер, грижеше се за него, всъщност тя беше най-голямата любов в живота му. Съчувствуваше на есерите, но никога не спореше с него, в нея я нямаше непримиримостта на партийните функционерки, не му натрапваше мненията си, напротив, отбягваше политическите спорове, виждаше, че всяко несъгласие го дразни. И не го дразнеше, беше единствената жена, която не го дразнеше. Ала отношенията им не продължиха много… Тя почина от туберкулоза.

Разбира се, той не е Отрепиев, тя не е Марина Мнишек. И все пак сега той допуска, че първите подбуждащи мотиви се бяха породили в него именно от тези образи, дремали нейде в далечните кътчета на мозъка му: полска аристократка и неизвестен, незавършил свещеник, нелегален, с още неясни, но амбициозни планове.

Един септември погребваха на Шиховското гробище Ханлар Сафаралиев, работник от нефтодобива, убит от черносотниците. Състоя се грандиозна демонстрация, ревяха заводските сирени, в колоната крачеше ТОЙ, крачеха Шаумян, Енукидзе, Азизбеков, Орджоникидзе, Джапаридзе, Фиолетов. ТОЙ държа реч, там беше и Соня. А половин година по-късно погребаха и нея на същото гробище. Нямаше демонстрация, не ревяха заводските сирени. Ковчега придружаваха съседки, познати поляци. Спуснаха я в ямата, засипаха я с пръст и си отидоха. А той остана, не искаше да се връща с непознати хора, нямаше за какво да разговаря с тях. Остана, приседна до прясната могилка.

Скалистият нос Шихово се вклиняваше дълбоко в морето, извисяваше се над Биби Ейбат, набучкан с безброй нефтени кули. Около тях не се виждаха работници, но кобилиците се движеха нагоре-надолу, извличаха нефт. Пролетта едва започваше, но слънцето вече грееше силно. ТОЙ седеше сам на хълма, на скалистия нос Шихово, на брега на Каспийско море, гледаше залива, безбройните нефтени кули. Бе погребал Соня, единствената жена, която ценеше, но мъката му не бе всепоглъщаща. Той бе минал през затвори — и през Батумския, и през Кутаиския — и през заточение в Източен Сибир, беше избягал от заточение, бяха си отишли неговите съратници от „Месами Даси“, в затвора бе умрял Кецховели, умрял бе и Цулукидзе. Всички си отиват и ще си отидат, човешкият живот е само миг в този кръговрат. Има само днес — и то е миг, но за революционера е миг истински живот. Само революционерът и властникът разбират нищожността на човешкия живот, но само властникът има право да щади себе си. Собственият живот не струва нищо, докато се бориш за власт, но след като човек я завладее, животът му се превръща в награда за победителя. Сега ТОЙ е победител, ще съумее да запази живота си, защото ще съумее да запази властта си.

Всички революционери рискуват живота си. И той рискуваше, но беше предпазлив. Когато пристигаше в Баку, слизаше на Баладжари и отиваше до града пеша по морския бряг, покрай нефтените кули. Умореше ли се, присядаше на пътечката, както сега, обръщаше лице към слънцето, гледаше надолу към пътя, към кулите, към морето.

Какво ръководи революционера, какво го води по трънливия път? Идеята? Идеите завладяват много хора, но нима всички стават революционери? Човеколюбието? Човеколюбието е черта на мухльовците, баптистите и толстоистите. Не! Идеята е само повод за революционера. Всеобщо щастие, равенство и братство, ново общество, социализъм, комунизъм — това са лозунги, които вдигат масата на борба. Революционерът — това е характер, протест срещу унижението, самоутвърждаване. Него пет пъти го арестуваха, заточваха го, той бягаше от заточение, криеше се, не си дояждаше, не си доспиваше — за какво? Заради селяните, дето не щат да знаят нищо освен своя оборски тор? Заради „пролетариата“, тези работари? В Баку той често нощуваше в работническите общежития на Ротшилд в Баилово, хубаво се нагледа на „работническата класа“. В онзи бакински период вече беше виден партиен деец, лидер на болшевизма в Баку. Всеки опит да се оспори това е обречен на неуспех. Той ще съумее да пресече тези опити. Сталин стана от креслото; някъде над главата му летеше пчела, бръмчеше ли, бръмчеше досами ухото му. Сталин я отпъди, тя отлетя, кацна на масата, запълзя към пепелника, смачка я с тома на Ключевски.

— Подлост — каза на грузински, — подлост! — Отново се намести в креслото и мислено се върна към онези времена, към подлата брошура на Авел Енукидзе.

На Енукидзе, не щеш ли, му бе хрумнало да разкаже в тази брошура за тайната печатница, която работеше в Баку под нелегалното име „Нина“.

Печатницата бе подчинена на Ленин, кореспонденцията се водеше чрез Крупская, непосредствената работа ръководеха Красин, Енукидзе и Кецховели. Нито един човек освен тях, както пише Авел, не знаеше за нея, следователно не знаеше и ТОЙ, Сталин. На НЕГО, на Сталин, дори не бяха казали за печатницата.

Какво е ръководило Красин, този електроинженер на служба при Ротшилдовци и Манташевци, е ясно: Ленин му е заповядал да спазва максимална конспирация. ТОЙ не му се сърди: Красин отдавна умря. Умря и Кецховели. Пък и не тази малка печатница решаваше съдбата на революцията. Така стоеше въпросът тогава.

Другояче стои въпросът сега. Той не се нуждае от бакински, тифлиски, задкавказки лаври. Нужна му е истинска история на партията, а истинска история на партията е само онази история, която служи на интересите и авторитета на нейното ръководство.

Ако ТОЙ не е знаел за съществуването на нелегална печатница в Баку, под носа му, как може сега да се твърди, че ТОЙ е ръководил партията в Русия? Ако ТОЙ е ръководил партията, значи не може да не е знаел за съществуването на печатницата. Да се отрича това значи да се отрича неговата роля на пръв Ленинов помощник. Нима другарят Авел Енукидзе не разбира това? Не може да не го разбира. Защо тогава е издал брошура, от която личи, че другарят Сталин не е имал нищо общо с печатницата „Нина“? Защо е било нужно това на другаря Енукидзе? Какво така изведнъж го привлече историята? И на този човек той довери Кремъл, довери му живота си! Защо в комендатурата на Кремъл има толкова стари членове на партията? По такъв принцип ли се избира охрана? Ако за един охранник охраната е политическа задача, такъв охранник е несигурен: политическите възгледи се променят. Дори личната симпатия е несигурна работа: от симпатията до антипатията има една крачка. Охранникът трябва да бъде предан на стопанина си като вълкодава — ето това е истински страж. Той знае само едно: за най-дребното провинение, за най-нищожното недоглеждане ще бъде лишен от живота си с все благата и привилегиите. Ето така трябва да се подбира неговата охрана. А другарят Енукидзе държи за комендант на Кремъл Петерсон, бившия началник на влака на Троцки, човек на Троцки. Да не готвят дворцов преврат?! Енукидзе е с тях, това личи от нищожната му брошурка, чрез нея той се разобличи сам!

Тази подла провокационна брошура трябва да се направи на пух и прах. Авел, разбира се, ще започне да отрича, да плаче, да се кае, а каещият се човек е политически свършен човек. След всичко това вече никой освен близките и роднините му не се интересува дали той съществува физически. Роднините и близките ще го преживеят някак.

На кого да възложи да пише за тази брошура? Най-добре на някого от старите бакинци. Но кой остана от старите бакинци?

Орджоникидзе живя в Баку, работеше в Балахнински район, в нефтеното предприятие на Шамси Асадулаев — фелдшер в амбулаторията, малка къща в покрайнините на Рамани. ТОЙ добре си спомня тази къща: две стаи, в едната Серго живееше, а в другата приемаше болните. Хубава квартира за явки беше, удобна, кой ли не ходи при фелдшера. Там Серго работи около година, после идваше в Баку от време на време. Истински свидетел, хубав свидетел, но ще се извини със заетостта си, при това е приятел на Авел Енукидзе, как ще свидетелствува срещу приятеля си.

Вишински? Абсолютен негодник. Цял живот беше меншевик, то се знае, като меншевик може да не вършиш работа, само да говориш високопарно. През 1908 година в Народния дом в Балахани организираха съд срещу бакинските зубатовци — Шендрикови. Кой им беше защитник? Вишински. За една нощ говори пет пъти, така се опиваше от ораторското си изкуство този демагог, формалист! През лятото на седемнайсета се озова в Москва, бе началник на Арбатската милиция, тогава накачи но стените заповед за издирване и арестуване на Ленин, хем я беше подписал със собственото си име, тоя глупак: „А. Вишински“. След Октомврийския преврат измоли ТОЙ да го приеме, разкайва се, плака. Но нито с думичка не припомни как в Баиловския затвор делеше с него колетите си, там бяха в една килия. Разбираше с КОГО разговаря, разбираше, че ТОЙ не би му простил такова напомняне, че в замяна на онези жалки колетчета получава живота си. През 1920 година ТОЙ му помогна да влезе в партията, през 1925-а — да стане ректор на Московския университет, през 1931-а — прокурор на РСФСР, сега Вишински е заместник на генералния прокурор на СССР, но не става за свидетел по бакинските работи — в партията го презират.

Остава Киров. Преди революцията не е ходил в Баку, но след революцията пет години ръководи Азербайджан, имаше достъп до всички архиви, добре изучи историята на бакинската партийна организация, буден човек е, има тежест. Тъкмо той би могъл да отговори на брошурата на Енукидзе, с авторитета си да опровергае ненужната на партията версия и обратното, да подкрепи версията, укрепваща авторитета на партийното ръководство. На думи той превъзнася другаря Сталин — думите не са достатъчни. Именно затова извика Киров в Сочи, да поработи пред очите му, да покаже какво представлява сега. Тримата ще бъдат добра компания. Например и тримата обичат музиката: той просто я обича, Жданов дори свири на пиано, Киров е едва ли не меломан, ходи на опера и не сяда в правителствената ложа, а в партера — на всичко отгоре е и демократ! Винаги е мечтал да прилича на интелигент, на младини е участвувал в студентски любителски спектакли, макар че е учил в занаятчийско училище. Той беше виждал някъде негова снимка, дали у Серго, дали пък у самия Киров, жена му, Маркус, как ли се казваше, Мария Лвовна, му я показа: момче с униформена куртка с копчета, с униформена фуражка с кокарда, на кокардата — кръстосани чук и гаечен ключ — емблемата на занаятчийското училище. Но за хора, дето не са наясно, изглежда като гимназиална, дори като студентска униформа.

Да, ама не щеше да дойде! Оправдаваше се с болестта си, лекарите му препоръчвали Минералнте води. Какво ти е? Киселини… Че то кой няма киселини, това киселините болест ли са, ела тук, ще те излекуваме, ще поработиш с нас. „Какво разбирам аз от история…“ „Ами ние какво разбираме? Но работим, и ти поработи с нас.“

Да поживее тук, да му се повърти пред очите, всъщност никога не са живели заедно. Преди революцията изобщо не са се срещали, два-три пъти се видяха по време на Гражданската война. По-тясна връзка възникна помежду им, когато Киров оглави азербайджанската партийна организация, тогава идваше в Москва на партийни конгреси, на пленуми на ЦК, просто по работа. Правеше благоприятно впечатление, Орджоникидзе даваше за него добри отзиви, в чужбина не е ходил, не е емигрирал, кадрови партиен деец, непримирим противник на Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин, макар че с последния поддържаше дружески отношения. Той го издигаше. На Десетия конгрес — кандидат-член на ЦК, на Дванайсетия — член на ЦК, през трийсета година го включи в Политбюро. Той го изпрати в Ленинград, повери му събарянето на тази вечна крепост на фрондьорството, високомерието и опозицията. Той не оправда надеждите. Не надви града, а напротив, оглави го, завоюва си евтина популярност, сега се стреми към всесъюзна популярност, в противовес на другаря Сталин иска да изглежда умерен, добър, великодушен. Изказа се в Политбюро срещу екзекутирането на Рютин, после срещу екзекутирането на Смирнов, Толмачов, Ейсмонт. Повлече подире си и други членове на Политбюро. Дори Молотов и Ворошилов се колебаеха. Единствен Лазар беше категорично за разстрел.

Великодушието на победените е опасно: врагът никога не ще повярва в твоето великодушие, ще го смята за политическа маневра и при първа възможност ще те нападне. Само наивник може да разсъждава другояче. Киров е опасен идеалист, изисква материални блага за работническата класа, не разбира, че материално осигуреният човек не е способен на жертви, на ентусиазъм, превръща се в дребен буржоа, в еснаф. Само страданията пробуждат най-великата народна енергия, тя може да бъде насочена и към разрушение, и към съзидание. Човешкото страдание води към бога — върху този основен постулат на християнската религия народът е бил възпитаван цели векове, той е влязъл в плътта и кръвта му и ние трябва да го използуваме. Социализмът е земен рай, по-привлекателен от митичния рай на небесата, макар че и за неговото постигане трябва да се премине през страдания. Но народът, разбира се, трябва да бъде убеден, че страданията му са временни, че служат за постигането на великата цел, че върховната власт познава нуждите му, грижи се за него, защитава го от бюрократите, каквито и постове да заемат те. Върховната власт е ВСЕЗНАЕЩА, ВСЕВИЖДАЩА и ВСЕМОГЪЩА.

За какво мислеше вчера в тази връзка? За снабдяването на населението? За отменянето на купоните за продукти? Но това е решен въпрос, от първи януари купоните се отменят. Та за какво мислеше все пак? Аха! Вчера мислеше за разговора си с градинари, естонеца Арво Иванович. Арво Иванович бе взет в правителствената вила от почивната станция „Ворошилов“, той е местен човек и както му бяха докладвали, човек абсолютно проверен, женен за рускиня, цял живот е живял в Сочи, слави се като най-добър овощар. Сталин не беше срещал естонци в Кавказ, макар да знаеше, че в началото на века от Прибалтика в Сухумски окръг са се преселили няколкостотин естонци и на Черноморското крайбрежие са се появили три-четири естонски села, естонците имат същия поминък като местните жители: овощарство, скотовъдство, само че техният добитък е по-едър от местния. Виж, че естонци са се преселили и в Сочи, това не знаеше. Арво Иванович изглеждаше петдесетинагодишен, беше набит, скулест, със светлокестенява коса и светли очи, обличаше се като всички естонци, с жилетка и винтяга, но кавказките си шалвари напъхваше в чувяки26. Руски говореше с акцент, понякога смешно изопачаваше думите. Вчера подрязваше цветята, Сталин следеше работата му, и той обичаше цветята. Арво Иванович нещо мрачно си мърмореше и Сталин го попита от какво е недоволен. Арво Иванович отговори, че в магазина ударили жена му в кантара и на туй отгоре й взели повече пари. Вечерта Сталин каза на началника на охраната: с жената на Арво Иванович постъпили така и така в магазина. Предайте на секретаря на Градския комитет: виновните да бъдат строго наказани.

Руският търговец открай време си е мошеник, мошеник е останал и днешният магазинер. След закона от 7 август ги е страх да крадат от държавата, сега крадат от населението. Народът вижда това, но нищо не може да стори. Значи вместо народа нещо трябва да направи ТОЙ. ТОЙ не ходи по магазините, но добре познава нуждите и страданията на своя народ. Сталин стана и от верандата влезе в стаята. Там зад голямото секретарско бюро седеше Товстуха. Той го взе в Сочи. Тук работят учени историци, трябва да имат подръка интелигента Товстуха, заместник-директора на ИМЕЛ27, той знае история и разбира от каква история се нуждае сега партията. Колкото до текущите работи, и Товстуха се оправя с тях — дълги години е бил негов секретар. При това е бил болен от туберкулоза, да се попече на слънце, я какъв е слаб, прегърбен, покашлюва, гледа изпод вежди, лекарите му докладваха — няма да изкара дълго. Жалко, верен човек е!

— Пригответе проекторешение на ЦК — каза Сталин. — За борба с удрянето в кантара на купувачите… Не… на потребителите… И за маменето в сметките… По-точно така: против нарушаването на цените на дребно в търговията. Трябва да се подберат факти, да се посочи, че това противоречи на грижите на партията за широкия потребител. За тези факти да се наложи мъмрене на народния комисар по търговията Микоян, на председателя на Центросоюз28. Зеленски, на председателя на ВЦСПС329. Шверник — профсъюзите също трябва да следят трудещите се да не бъдат мамени и оскърбявани. Постановлението трябва да бъде строго. ЦИК да издаде указ: за мамене на купувачите — десет години!

— Подбирането на факти ще отнеме време.

— Тогава напишете просто така: В ЦК постъпиха… Не! ЦК има на разположение факти. Така напишете.

Сталин се върна на верандата и пак седна в креслото, обърна лице към слънцето, отново се замисли за Киров. Наричат го наследник. А нали ТОЙ е по-голям от Киров само със седем години, за какво наследяване може да става дума? Не се знае кой ще умре по-рано, кавказците живеят дълго. Значи имат предвид наследяване не след смъртта МУ, а преди нея. Няма да дочакат. Конвент, какъвто е изпратил на гилотината Робеспиер, не му е нужен. Робеспиер е направил фатална грешка, като е запазил конвента. Наполеон е разформировал конвента и добре е сторил, затова Наполеон е велик човек, а Робеспиер, независимо от цялата си жестокост, си остава един бъбрив адвокат.

При едно от идванията на Киров в Москва се събраха у Орджоникидзе. Бяха той, Серго, Киров, Ворошилов, Микоян, Каганович също, макар че Серго не беше го поканил. Не можеше да го понася. Но ТОЙ каза: Хайде, Лазаре, Серго ни кани на вечеря. Вече не си спомня по какъв повод Киров спомена, че е обичал математиката, физиката, химията, че е завършил занаятчийското училище с награда, после е постъпил в подготвителните курсове към Томския технологически институт, готвил се е да стане инженер. Между другото дали именно там не се е запознал с Иван Будягин? И Будягин е карал тези курсове, сигурно оттам води началото си тяхната дружба.

Киров е човек с макар и ниско, но техническо образование, със склонност към техниката, ами прекрасно, той ще ръководи промишлеността. Да раздели промишлеността на машиностроене, химия, строителство и така нататък. Тези оформили се апарати, тези обръчи трябва непрекъснато да се разбиват, да се разбъркват, разбъркват като тесте карти. Именно такава промишленост трябва да управлява другарят Киров като член на Политбюро и секретар на ЦК. В това няма нищо срамно: в периода на индустриализацията на страната да ръководиш основното звено на икономиката — промишлеността — не е срамно. Виж, ако другарят Киров не се съгласи, ако не пожелае да се премести в Москва, значи, че иска да остане независим, автономен, иска да следва своята особена линия.

6.

Такава мъка Саша не бе изпитвал нито в Бутирка, нито при прехвърлянето насам. В Бутирка го крепеше надежда — ще разберат истината, ще го пуснат, при прехвърлянето имаше цел — да стигне до определеното място, да се настани, търпеливо да изживее тук определения срок. Надеждата го правеше човек, целта му помагаше да живее. Тук нямаше нито надежда, нито цел. Искаше да помогне на хората да използуват сепаратора, обвиниха го във вредителство. Алфьоров му го доказа с желязната си логика. И пак той всеки момент може да го смачка, като пусне в ход оплакването на Иван Парфьонович. Как се живее така? За какво му са учебниците по френски, които очаква от Москва, за какво му са книгите по политикономия и по философия? Пред кого ще се изявява, с кого ще говори на френски? С мечките в тайгата ли? Дори Алфьоров да не му направи нищо, как и с какво ще живее тук? Ще подшива валенки — на това може да се научи. Ето каква е участта му. Да забрави, всичко да забрави! Идеята, с която расна, е под властта на баулиновци, лозгачовци, дяковци, те погазват тази идея и мачкат хората, които са й предани. По-рано мислеше, че на този свят трябва да имаш силни ръце и несломима воля, инак ще погинеш, сега разбра: ще погинеш именно заради силните си ръце и несломимата си воля, защото твоята воля ще се сблъска с още по-несломима, ръцете ти — с още по-силни, в тях е властта. За да оцелееш, трябва да се подчиниш на чуждата воля, на чуждата сила, да се пазиш, да се приспособяваш, да живееш като заек, да те е страх да надникнеш иззад храста, само на такава цена можеш да се опазиш физически. Струва ли си да живееш по такъв начин?

Саша си седеше вкъщи, опитваше се да чете. Старият хазаин нещо поправяше на двора, дялкаше с брадвата, еднообразните, монотонни удари навяваха още по-силна мъка. Старецът излезе нанякъде, но Саша пак не можеше да чете, захвърли книгата. Не ще понесе такъв живот, не ще го понесе. После легна на кревата, заспа, но и насън не го напусна усещането за нещастие, събуди се уплашен, сърцето му блъскаше лудо.

Какво иска от него Алфьоров? Неговата доброжелателност не е случайна, сигурно има определена причина да го остави тук. Логично беше да му припише тази вина, за да оправдае съществуването си тук. А той го пусна да се върне в Мозгова, намекна, че може да го прехвърли в Кежма, да работи в МТС, нищо не поиска в замяна. Опитва се да го предразположи или обратното, да го деморализира? Иска да го докара до отчаяние, да го държи в неведение, в напрежение, във вечен страх — видя ли, тук имам материал срещу тебе, очаквай пак да те извикат, няма да намериш спокойствие. Страшно, страшно…

Старата му викна през вратата:

— Ще ядеш ли?

— Не, зъбите ме болят — отговори Саша.

Два дена не излезе от къщи, седя на двора, помага на стария. Знаеше, че Зида го очаква, тревожи се, но и нея не искаше да вижда, тя беше свидетелка на позора му, ще започне да го утешава, ще бъде още по-унизително. Пък и всичко, и всички са му безразлични. Трябва да сложи край! Вече няма да се измъкне от този кръг… Но майка му? Тя няма да понесе това, не може да и нанесе такъв удар, ще трябва да влачи ярема, само колкото майка му да знае, че е жив, само майка му да не губи надежда.

На третия ден намина да го види Всеволод Сергеевич.

— Какво става с вас? Защо не излизате? Болен ли сте?

— Здрав съм.

— Алфьоров ли ви притесни?

— Доказа, че съм вредител и че дискредитирам колхозната власт. Логично го доказа, убедително.

Всеволод Сергеевич се засмя.

— Какво се чудите толкова? Той е философ по образование.

— Така ли?

— Представете си. Не се заблуждавайте от длъжността му. Той е голяма фигура, величие, има три, а може би и четири ромба, повече, отколкото имат началниците му в Канск, затова не си облича униформата. Между другото бил е в чужбина, а е попаднал тук. Страхувам се, че е наш бъдещ, така да се каже, колега по съдба. А може и да изскочи пак нагоре, всичко зависи от някакви висши, неизвестни нам обстоятелства. Във всеки случай логично ви е доказал, че въз основа на председателското оплакване може да ви смачка. Повредили сте сепаратора и сте нарекли председателя глупак. Това ли ви инкриминираше?

— Това.

— Видяхте ли. Искам да ви успокоя. Още същия ден откараха сепаратора в Кежма, направиха всичко, което бяхте казали, докараха го обратно и той работи прекрасно. Можете да излезете и да се убедите.

— Нямам никакво желание.

— Така ви искам, Саша. И един съвет от мене: повече не го докосвайте. Тъй че, мисля, темата за вредителството отпада. Не се тревожете.

— Не се тревожа. Просто съм отвратен.

— Разбирам. И ако ми позволите да бъда откровен с вас, ще ви кажа още нещо. Може ли?

— Разбира се.

— Вие, Саша, безусловно сте човек. Истински човек! Съветски човек! Не е комплимент, а констатация. Това е прекрасно — да бъдеш истински, вдъхновен, съветски човек. Но искате да останете такъв дори в нашето особено положение, искате да постъпвате така, както трябва да постъпва съветският човек. А така не може, Саша: за околните вие не сте съветски, вие сте антисъветски човек. И всички гледат на вас и вашите действия само по този начин. Вървите си по улицата и гледате — сепараторът не работи, понеже знаете устройството на сепаратора, веднага отивате и го поправяте. А председателят на колхоза, а пълномощникът, имам предвид не Алфьоров, а някой друг, обикновен, те мислят по друг начин: защо тоя се вре при сепаратора? Ясно, за да го повреди. Врагът поврежда и пакости където свари — надявам се, знаете чии са тези думи?

— Знам.

— Не искате да бъдете вън от обществото, но трябва да се съобразявате с положението си. Нарекохте председателя глупак — това е основната ви грешка. Ако го бяхте напсували на майка, нищо. Но глупак е оскърбителна, унизителна дума, в нея се крие превъзходство, излиза, че вие сте умен, а той е глупак. Алфьоров не ви ли предложи да се преместите в друго село?

— Предложи ми.

— Е, какво? Отказахте ли? Заради Нурзида Хазизовна?

— Нито отказах, нито се съгласих. Казах му, решете вие, не искам да му бъда задължен.

Всеволод Сергеевич помисли малко, после каза:

— Няма нищо, може би сте постъпили правилно. Макар че в друго село щяхте да живеете по-спокойно. Тук вече имахте един инцидент със сина на бившата си хазайка, сега пък с председателя, не се ползувате с добро име. Но да се надяваме, че всичко ще се размине. Сега, Саша, вие сте в стресово състояние. Нервите ви са били стегнати като пружина: арестуването, затвора, прехвърлянето, нашата Мозгова, квартирата, грижи. И щом всичко това мина, пружината е избила от първия нов натиск. Всички сме преживели това. Важното е да не ви стане хронично. Но вие сте силен, волеви младеж, сигурно ще го превъзмогнете. И ето единствения извод: не влизайте в конфликти с тях и внимавайте с учителката, сега ще ви следят, имат ви зъб, като нищо може и за това да ви търсят отговорност.

Той отиде до кревата на Саша, потупа го по рамото.

— Стига! Ставайте! Да идем да играем преферанс.

— Слаб играч съм!

— Няма значение. Картите са ни разтухата: криминалните играят елементарно на комар, ние преферанс. Обръснете се, че я как сте обрасли, облечете се и да вървим. Време е да се запознаете с местната интелигенция.

Не му се ходеше, но Всеволод Сергеевич настоя и Саша разбра, че е полезно да види как се справят с живота тук другите хора.

Михаил Михайлович Маслов, мъж на около четирийсет и пет години с мрачно, измъчено лице, бе дошъл тук преди година от Соловки. По стойката му можеше да се предположи, че е бивш офицер.

— А ние вече мислехме, че няма да дойдете — злъчно подхвърли той на Всеволод Сергеевич, когато се появиха у тях двамата със Саша.

— Ще успеете да ни биете — добродушно отговори Всеволод Сергеевич.

По време на играта Михаил Михайлович не ги оставяше дълго да мислят, препираше ги, мъмреше ги заради несполучливите ходове. Само Саша не мъмреше — човек от друг, враждебен свят — затова го отделяше от другите със своята сдържаност. И той не беше симпатичен на Саша, Саша не обичаше такива раздразнителни, придирчиви хора, от общуването с баща си знаеше, че това не е участ, а характер.

Четвърти партньор по преферанс им беше Пьотр Кузмич, бивш търговец от град Стари Оскол, Воронежка област. Започнал излежаването на присъдата си на Нарим, завършваше го тук, на Ангара. Беше над шейсетте, набит, широкоплещест, широк и в гърдите, с къса прошарена черна брада, с ботуши с напъхан в тях панталон и старо сако, протрито и лъснало на лактите и реверите. Той единствен на драго сърце разказваше за злочестините си.

— Когато не разрешаваха, не търгувах — разказваше Пьотр Кузмич, — когато разрешиха — продавах каквото беше нужно на селяните: коси, сърпове, вили, разни бои, лепила, масла, на това между другото са ме учили от дете. В селото имаше кооперация, а селяните идваха при мене, доставях всичко навреме, знам кога какво трябва на селянина. По-нататък ясно: финансов ревизор, после друг, носят ти ту данък, ту облагане, ту самооблагане. В затвора ми искаха златото, ама откъде да го взема? Моето злато е желязото: чембери, профилна стомана, за шини, покривна ламарина. Злато съм виждал само навремето, онези царските пет и десет рубли.

Пьотр Кузмич разказваше добродушно — нали и на следователя търсели отговорност.

— Добре де, аз съм търговец, лишенец, ами какво са виновни децата? Да не са си избирали бащата и майката? И те искат да живеят, като другите да стават пионери, комсомолци, а ги гонят отвсякъде. Малкият, Альошка, му сече пипето, отиде в Москва, нареди се в завода, изпраща ми вестник: „Аз, еди-кой си, скъсвам с баща си, нямам връзки с него.“ Мъчно ми е. Гледал си го, поил си го, хранил си го, а сега — отричам се. Ама какво да прави, няма как другояче. Пък и наистина смяташе, че е вредно да се търгува, от чужд труд, викаше, живееш… Я вземи поразвърти в дюкяна бъчвите с безира или лемежите, или сандъците с пироните, та ще видиш какъв е трудът ни… Ама хайде! Влезе Альошка в института, решил да учи за агроном, той си обича земята. Живее в Москва, в общежитие, а жената по цели нощи не спи — гладувало детето. Изпратих една трийсетачка, той я върна — идеалист… Добре, щом си идеалист, стой си гладен! Да, ама сърцето на майка му пак се къса, изпратила му по земляци парче сланина, домашни млинове, поръчала да не казват, че са от нея. Земляците отишли в общежитието, Альошка го нямало, оставили му пакета на нощното шкафче, там до всеки креват имало нощно шкафче, четирима живеели в стаята. Идва си Альошка, гледа пакета — кой го е донесъл? Земляците ти го донесоха, обяснили му. Не, рекъл, това е от родителите ми, ще го върна. А момчетата му рекли: защо ще го връщаш, ще я изядем тая кулашка сланина — млади момчета, яки, пък гладни. Излапали те и сланината, и млиновете. А после един от тия, дето лапали млиновете, да вземе да пише в ядката, че моят Алексей получава колети от родителите си, демек излъгал е, че е скъсал всякакви връзки с тях. Изключили Альошка от комсомола, от института, пак работи в завода. От своите се отрече, а тия, дето се прилепи за тях, пък от него се отрекоха…

— Сто пъти сме го слушали това — прекъсна го Михаил Михайлович, — гледайте си картите.

— Защо да не разкажа на момчето — кротко възрази Пьотр Кузмич, — може и на него да му е интересно. Живи ли са родителите ви?

— Живи са — отговори Саша.

— Нищо ли не им направиха?

— Защо да им правят нещо?

— Ако искат, ще намерят защо. Пък и тъй, мигар им е леко: синът им е на заточение. По-лесно ще им е сигурно те да са в Сибир.

— Криво жалите децата си вие — укорно издума Михаил Михайлович, — изпратили сте му храна, та сте му съсипали живота. Нямало е да умре без вашата храна, другите студенти как живеят. С право се отричат от нас — ние сме свършени хора. „Революцията е локомотивът на историята“, сгази ли ви, примирете се!

— Излиза, че и синът не е син, и бащата не е баща.

— Точно така — все по-раздразнено продължи Михаил Михайлович. — „Почитай баща си и майка си“ — това е от бога, а бог на никого не е нужен. Тяхната религия е равенството. И така ще стане навсякъде, ще направят световна революция и ще изравнят всички.

— Пресилвате с вашата световна революция — намеси се в разговора Всеволод Сергеевич, — самите болшевики се отказаха от нея. Държавата — ето религията на руския човек, той тачи царя като бог. И се подчинява. И не иска никаква свобода! Свободата би се превърнала във всеобщо клане, а народът иска да има ред. Предпочитам не Степан Разин, не Емелян Пугачов, а Ленин, дори Сталин.

— Тъкмо затова сме тук я.

— Да. А при Стьопка или Емелка щяхме да висим на някое дърво. Болшевиките спасиха Русия, запазиха една велика държава. При тъй наречената свобода Русия щеше да се разпадне на части. Новият самодържец укрепва Русия — чест и хвала нему, пък после каквото даде господ.

— Държавата трябва да защитава своите граждани, а вашата държава воюва с тях — каза Михаил Михайлович, — с мен, с вас, с Пьотр Кузмич, воюва със селянина, на който се крепи държавата, дори ето — той кимна към Саша — и със своите воюва. Аз съм руснак, и аз съм за Русия, но не за такава Русия.

— Друга не ще да има — засмя се Всеволод Сергеевич.

Посещението у Михаил Михайлович не премахна мрачните мисли на Саша, не облекчи натежалата му душа, не премахна отчаянието.

Тези сменовеховски30 и антисменовеховски приказки са му познати и безинтересни. Човечен беше само разказът на Пьотр Кузмич, не можеше ли непът да се ликвидира без ексцеси… Да прекършат живота на момчето само защото другарите му го придумали да изяде изпратеното от майка му парче сланина! Страшно…

Към тази мъка се прибави и тревогата за майка му — още не бе получил от къщи нито едно писмо.

Всяка сряда заточените се събираха на брега на Ангара, чакаха пощенската лодка — главното събитие в техния монотонен живот. Жени плакнеха пране, деца се къпеха, излизаха от водата треперещи от студ, заточените се разхождаха по брега и се взираха в мъгливия речен хоризонт. Най-сетне отдолу се показваше мъничка точица, вълнението нарастваше — дали е пощата, или не е. Пощаджията, с брезентово наметало с отметната назад качулка, хвърляше на брега чувал с шперплатова табелка „Мозгова“, раздаваше пощата, вземаше писмата за изпращане.

Саша също слизаше на брега, заедно с всички чакаше пощата, но получаваше писма само от Соловейчик — „До заточения Наполеон“, точно така беше написал на плика, той все още се шегуваше, клетият Соловейчик, отново беше изпълнен с оптимизъм, изпратил молба да прехвърлят него при Фрида или Фрида при него. От Москва, от майка си Саша не получаваше нищо. Беше телеграфирал от Канск през май, тогава изпрати и първото си писмо. Да речем, че отговорът е пътувал една седмица до Канск, да предположим, че писмото е пристигнало в Канск, когато пощата за Богучани вече е била заминала, значи е стояло там още една седмица. Още една се е мотало из Богучани, докато е било преадресирано до Кежма. Общо три седмици, а той е тук повече от месец. Всеволод Сергеевич го успокояваше:

— Първото писмо винаги се чака дълго. Вие си правите ваши сметки, а пощенската служба — свои. Понякога писмата от Москва пътуват три седмици, понякога три месеца, защо — никой не знае. Хвърлили го по погрешка в друг чувал, счупила се каруцата, оставили пощата в селсъвета, половината изпогубили. Ако пощаджията изтърве чувала в Ангара, има да чакате цял живот. Пък и нашият скъп другар Алфьоров умира от скука, затова с удоволствие чете писмата ни, а ако някое особено му хареса, да речем, с литературните си качества, може да го държи цял месец, може и изобщо да си го остави за спомен. Неточно пресмятате времето, може да са объркали нещо в телеграмата ви от Канск, може първото ви писмо по някакви причини да не е стигнало до майка ви, значи е получила само второто и ще трябва да чакате отговора още месец-два. Имайте търпение, приятелю.

Всеволод Сергеевич бе прав и все пак, като гледаше как другите получават писма, вестници, колети, а той не, Саша се тормозеше. С всяка поща пращаше на майка си по две три писма, пишеше, че се е наредил добре, че жилището му е чудесно, хората наоколо също са чудесни, че няма нужда нищо да му изпраща, от нищо не се нуждае.

Тъжен се прибираше от брега, вървеше по селската улица, хората го поздравяваха, сякаш нищо не беше се случило, сякаш не него бяха обвинявали във вредителство, сякаш бяха викали в Кежма друг човек. И той разбираше, че от гледна точка на селото наистина нищо не се е случило, че той никого не интересува, както са го докарали, така и ще го откарат, такива като него тук са виждали със стотици. Свикнали са с мъртви, с убити хора, с безследно изчезнали, дори не са подслонили децата на специалните заселници.

И председателят на колхоза Иван Парфьонович не обръщаше внимание на Саша, гледаше го равнодушно, нали съобщи където трябваше, там да си решават, той си има свои грижи.

На няколко пъти срещна Зида, тя го гледаше въпросително, той й кимаше за поздрав, но не спираше, виждаше вечер светлинката в прозореца й, но не отиваше. Мъчно му беше за нея, но не можеше да надвие себе си, не му беше нито до нея, нито до друг, нито да каквото и да било.

Общуваше само с Федя, отбиваше се в бакалницата ту за едно, ту за друго. Федя се държеше с него все така приятелски, веднъж го помоли да му поправи велосипеда.

— А, без мене — отговори Саша, — вече нищо няма да ви ремонтирам, оправяйте се сами!

— Ти заради сепаратора ли? — сети се Федя.

— Ами и заради него да е!

— Може пък да се размине — неуверено проговори Федя.

Саша изтръпна. Значи в селото разбират, че въпросът изобщо не е приключен. Може да се размине… А може и да „не се размине“. Знаят, че ако някой е обвинен във вредителство, отърване няма…

— Мисля, че ще се размине — малко по-уверено продължи да размишлява Федя, — сепараторът работи, откараха го в МТС-то и там казаха, че резбата се е изтрила, значи ти си бил прав. Пък и той не е лош човек.

— Кой?

— Иван Парфьонович, председателят, не е лош човек, стопанин нали е, можем да го разберем. Белката отиде надалече, кравите изпомряха, зърно не докарват, селяните хукнаха по строежите, иди, че работи само с жените. А жените гърлото ще му прегризят за сепаратора, искат си го. Е, казал ти две приказки, да беше преглътнал, а ти се държиш на голямо.

— Добре — прекъсна го Саша, — дай ми цигари, кибрит, налей ми газ — че да си вървя!

— Хайде де, Сашка, бъди човек, веригата ми се е свлякла, не мога да я наместя, после ще пийнем по чашка, имам пушена рибка, аз да съм ти сторил нещо лошо, а? И на Иван Парфьонович казах: не биваше тъй, Иван Парфьонович, той е градско момче, московско, искал е с добро, казвал е на жените, ама жените — дървени глави! Ще се уреди, Саша…

— Добре — съгласи се Саша, — покажи ми тоя велосипед.

Федя го преведе през бакалницата в задния двор, изнесе от къщата велосипеда. Докато го разглобяваше, опипвайки втулката, зъбчатките, звената на веригата, гайките, Саша си спомни велосипеда, който имаше като дете, стар, дамски, сглобен от части на най-различни велосипеди. Тогава караше добре, изправяше се на седалката, караше гърбом към кормилото, скачаше назад, пускайки велосипеда да мине под него. Максим Костин тичаше след него по двора, по улицата, Саша му даваше да се повози, а понякога и го возеше: Макс сядаше на седалката, а Саша въртеше педалите прав — нали дамските велосипеди са без рамка.

Велосипедът припомни на Саша вилата на Клязма. Много момчета и момичета имаха велосипеди, и то не комбинирани като неговия, а „Дукс“, „Айнфилд“. Струваха скъпо, но и хората тук не бяха бедни — „специалисти“, лекари, адвокати… Децата ходеха да се къпят на Клязма, а по-често на Уча — тя е по-широка. Пътечката се виеше покрай релсите, ту се спускаше в дерето, ту се изкачваше досами платното, изпод колелата пръскаше чакъл, вятърът шибаше в лицето.

Привечер курортистите се събираха на перона, разхождаха се, до като чакаха московския влак, добре гледани жени с леки летни рокли с дълбоки деколтета посрещаха мъжете си, солидни мъже в шантунгови костюми, с тежки чанти.

Саша идваше на перона, тикайки велосипеда, чернокос, гол до кръста, широкоплещест, почернял от слънцето, с хубав равен младежки загар. Жените го гледаха, усмихваха се, питаха: „Чие е това шоколадово момче?“ Това беше приятно на Саша, беше му сладко, тревожно. Само малко го дразнеше думата „момче“.

Вечер играеха на криеница в края на гората. Едно момиче, не си спомня името му, слабичко, високо, с едри колене, се криеше заедно: с него, притискаше се уж без да иска. Саша чувствуваше сухото му горещо тяло, искаше му се по-силно да го притисне, но не се решаваше, грубо му каза: „Не се върти, мястото ли не ти стига?“

Желанието се пробуди в него рано, но той го потискаше — тази слабост е недостойна за мъж, така мислеше тогава, на своите тринайсет години. Момчетата из двора говореха цинично за момичетата, лъжеха, хвалеха се, тези приказки отвращаваха Саша, той не играеше на „оракул“ с целувки — то беше пошло, еснафско, човек трябва да има други, по-висши интереси. Беше горд, не искаше да изглежда слаб, страхлив. В училище, на двора си бе създал име на силно и храбро момче, никой не знаеше какво му струва това, какво преодолява вътрешно.

Той отхвърли момичето с едрите колена и то се лепна за Яша Рашковски, Саша досега помни името му, беше стройно момче от семейство на известни московски балетисти. И той учеше в балетната школа към Болшой театър, беше с година или две по-голям от Саша, имаше бегач „Дукс“, с него изпъкваше сред велосипедната компания и веднъж предложи да отидат да се къпят не на Уча, а на Клязма, там намерил място, от което хубаво се скачало във водата.

Отидоха до Клязма, слязоха от велосипедите, съблякоха се, момчетата останаха по плувки, момичетата по бански, но скочи само Яшка — урвата наистина беше много удобна, стръмна, надвиснала над водата, но прекалено висока, дванайсетина метра, момичетата дори се страхуваха да застанат там, надничаха към водата, легнали на ръба. Момчетата не се решаваха да скочат, прекалено високо беше. Яшка скочи изопнат, изчезна във водата, после изскочи, с размах доплува до брега, където той беше полегат, и по стръмната пътечка се изкачи до урвата. Момичетата го гледаха с възхищение, и онова, с едрите колена, също. Яшка Рашковски беше възпитано момче, не се надуваше със скока си, не се фукаше, никого не подсторваше да скочи, легна на пясъка, подложи гръб на слънцето.

Саша беше скачал от кейовете, от лодка, но от кула или от висока урва никога. Но нали Яшка скочи, защо и той да не може? Трябва да скочи, да надвие страха си. Плува добре, добре се гмурка, най-важното е да се държи изправен, да се изопне като струна, да не пльосне по корем или по гръб, да влезе във водата с крака. Подтикваше го не чувството не на съперничество, а стремежът да преодолее страха си. Ако не скочи, ще се ядосва и рано или късно пак ще дойде, ще скочи. По-добре сега.

Стана, протегна се…

— Трябва да се топна…

Пристъпи към урвата и скочи, потъна дълбоко във водата, направи няколко бързи, припрени движения, за да изплува, озова се на повърхността, легна по гръб, пое си дъх… Отгоре, от урвата, го гледаха, и Яшка го гледаше, и онова момиче…

Тези детски спомени още повече разяждаха душата му: за какво калява волята си, за какво си изковава характер?

Някой го извика, той веднага позна гласа на Зида, озърна се, тя стоеше на дървената верандичка.

— Отбих се при майката на Федя, донесох й лекарство.

Саша знаеше, че Зида носи лекарства от Кежма, лекува селяните, помага им с каквото може, знаеше също, че учениците често отсъствуват или направо напускат училище, а в самото училище учебниците, тетрадките, дори моливите не достигат. Зида се мъчеше да издействува нещо от Кежма, ако не успяваше, минаваше с това, което имаше, обикаляше родителите, уговаряше ги да върнат децата в училище, понякога успяваше, понякога не. Разбира се, браво на нея, силна е, не се оплаква, но защо й е всичко това, защо се измъчва доброволно в тази дупка?

— Защо не идваш? — тихо попита Зида.

— Настроението ми е отвратително.

— Намини, Сашенка, домъчня ми за тебе…

— Ако ме видят, ще има да патиш. Да не мислиш, че не разбират за кого гориш газ нощем?

— Вече няма да паля. Щом се стъмни, ела. Ще изпържа прясна риба, тиганици.

Нейната близост, гласът й, познатият аромат на евтиния й парфюм развълнуваха Саша.

— Ще пием с Федя, как да дойда пиян?

— Какъвто си, такъв ела.

— Не мисли за тази глупава история, не се тормози — говореше му Зида, — Алфьоров отишъл в МТС-то, казал да ремонтират сепаратора, още същия ден го поправили. Той самият не иска да се води следствие.

— Откъде знаеш?

— Каза ми директорът на МТС-то, приятелки сме с жена му.

Измислила го е за негова утеха. Алфьоров може и да е ходил в МТС-то, да се е интересувал от сепаратора, но сигурно тя самата е молила директора по-бързо да го ремонтират. На Зида той каза:

— Щом тази история свърши, ще измислят друга. Ще намерят нещо.

— Всичко, което се случи с тебе, е случайност, такова нещо тук никога не се беше случвало.

— Слушай — изведнъж се сети Саша, — а твоят познат директор не може ли да ме изиска на работа в МТС-то? Сигурно им трябват хора.

Тя се надигна на лакът, погледна го, лицето й беше съвсем близо, под лунната светлина, проникваща през малките прозорчета, изглеждаше неестествено бледо.

— Искаш да се преместиш в Кежма ли?

— Миличка моя — каза Саша, — нали трябва да работя нещо, от нещо да живея.

Тя отпусна глава на възглавницата, замълча. Не иска той да се премести в Кежма, страхува се да не го загуби. Какво да се прави, тя и тъй, и тъй ще го загуби. Дори благополучно да изтърпи срока на присъдата си, и там, на свобода, няма право да свързва бъдещето си с никого. Върху него ще тегне съдимост, завинаги ще остане в полезрението на дяковците, може ли да поеме отговорност за още една съдба, за още един живот, да обрече Зида на митарства и скитни. Ще трябва да се запилее нанякъде, да се изпари, да се скрие безследно, да скъса всичките си стари връзки, той е белязан. Трябва да бъде сам. Не знае дали ще може да защити собствения си живот, но със сигурност не ще може да защитава два живота.

— Пошегувах се — каза Саша, — недей моли за мен. И тъй, и тъй няма да ме вземат на работа. Пък и в Кежма има по-голяма опасност да се натопя в някаква история. Там всичко ще стоварват върху мен.

Зида протегна ръка в тъмното, намери главата му, погали го.

— Не се огорчавай, млад си, всичко е пред тебе. Колко ти остава? Две години.

— Две години и четири месеца — уточни Саша.

— Ще отлетят бързо, Сашенка. Ще те освободят, ще си заминеш.

— Къде? — попита Саша. — В Москва няма да ме пуснат. Значи пак ще скитам, на всичко отгоре с член петдесет и осми в биографията.

— Защо не заминеш на друго място, например при нас, в Томска област…

Той долови в думите й нещо недоизказано.

— И каква полза от това?

— Там не те познават… — отговори Зида и той отново долови недоизказаност: не се решава отведнъж да му каже каквото иска.

— Виж какво, в паспорта името ми ще бъде изписано ясно и ще личи, че съм осъждан. Това се прави така: в паспорта в графата „Въз основа на какви документи е издаден“ се пише: „Въз основа на точка II от Постановлението на СНК31 СССР от еди коя си дата…“ — а то е постановление за паспортната система и нейните ограничения. Тъй че, където и да замина, в Томск или в Омск, вече съм осъждан, разбираш ли?

— Разбирам, но паспортът може да се изгуби.

Той се разсмя.

— Ако беше толкова лесно, всички осъждани отдавна да са се отървали и от паспорти, и от съдимости. Засега, мисля, никой не е успявал. При издаването на нов паспорт се прави запитване, където трябва, и всичко се изяснява.

— Там имам познати, всичко могат да уредят.

— Нямам намерение да живея с незаконен, фалшив паспорт.

— Всичко ще бъде законно, но ще трябва да си смениш името.

— Как така? Интересно!

Зида отново се надигна на лакът, наведе се към него.

— Ако след заточението заминем оттук двамата и там се регистрираме, по закон ти можеш да вземеш моето фамилно име и ще ти издадат нов паспорт. И в графата, за която говориш, ще пише: „Издаден въз основа на брачно свидетелство.“ Ще бъдеш Ицхаков вместо Панкратов, и това име не е лошо.

— Значи ще стана мюсюлманин — засмя се Саша, — а няма ли да ме накарат да се обрежа?

— Говоря ти сериозно. Имам там сигурни хора.

— Сега ли го измисли?

— От памтивека живея в Сибир и знам, хората така правят. Не ти се натрапвам, просто мисля как най-добре да излезеш от това положение. А после, ако искаш, можем да се разделим, ти ще си останеш Ицхаков, но с чист паспорт. Ще ми направиш талак.

— Какво значи талак?

— По татарски — развод. Когато мъжът изгонва жена си, той три пъти произнася думата талак.

Горката Зида, смята, че я очаква щастие, но щастие не ще види нито тя, нито той. Тя му предлага вариант за заешки живот, под чуждо име, с чужд паспорт. И ако някъде срещне някой познат, ще трябва да му обяснява, че вече не е Панкратов, а Ицхаков, защото, видите ли, се е омъжил. И ако дяковците се доберат до него, ще злорадствуват и ще тържествуват: опитал се да се скрие зад гърба на жена си, не, драги, от нас не можеш се скри зад ничий гръб. И не случайно живееш с фалшив паспорт, на честния съветски човек не му трябва фалшив паспорт, честният съветски човек не си променя името.

Но не искаше да обяснява всичко това на Зида. Защо да я обижда.

— Разбери, Зида — каза Саша, — когато човек постъпва на работа, трябва да попълни анкета, да напише автобиографията си, къде е роден, къде е учил, какви се родителите му и какви се родителите на родителите му. Няма начин да укрия Панкратов. Ще започнат издирвания и всичко ще се разбере.

Тя настояваше:

— Ще заминем в някой отдалечен район, ще станеш шофьор или механик, за такава работа не се попълват анкети, не се правят издирвания.

— Стига — каза Саша, — разговорът ни става безсмислен. С това име съм се родил, с него ще си умра. Без промени.

7.

Финансовият инспектор обвини Костя в укриване на доходи и му наложи огромен данък, ако не го платеше, щеше да влезе в затвора. А засега описаха имуществото на Костя — там, където бе регистриран, в Соколники, макар че това имущество, както той твърдеше, принадлежало не на него, а на бившата му съпруга Клавдия Лукяновна. Така Варя научи, че той не е разведен.

Ако Костя от самото начало й беше казал, че е женен, но не е успял да оформи развода си, Варя не би обърнала на това особено внимание. Но той скри, затова не бе показвал и паспорта си, такива уловки са унизителни. Първият сигнал от другия, неизвестния живот на Костя.

— Ляленка — убеждаваше я Костя, — не можех да постъпя другояче. С Клавдия Лукяновна се разписах само заради московското жителство, като й платих много пари. Не съм ти казвал това, страхувах се, че няма да ме разбереш. Но такива сделки се правят с хиляди, инак хората не биха получили московско жителство. За да се отпиша от жилището на Клавдия Лукяновна, трябваше да се регистрирам някъде другаде. Къде? При кого? Кой ще ме регистрира? Софя Александровна ли? Кой ще й разреши? Да се регистрирам при тебе? Нина няма да го допусне, тя не ме признава за човек.

— Какъв е изходът тогава? — попита Варя. — Клавдия Лукяновна да остане твоя официална съпруга, а аз фактическа?

Той отговори с достойнство:

— Оборудвам сложни електроприбори в един научноизследователски институт при Академията на науките. Те строят блок за своите служители и ми обещаха стая.

Както винаги, Костя изрече това внушително: институт, Академия на науките, сложна техника… Но на Варя не й се вярваше.

— Щом искат да ти дадат стая, трябва да те назначат на щат.

Като разтегляше устните си и бавно изговаряше думите, Костя отвърна:

— Добре… Не исках да ти казвам, но се налага… Ти как мислиш: че ми дават поръчките заради черните ми очи ли? Не, Ляленка! Давам половината на онзи, който поръчва. И за да получават пая си, те трябва да ме държат на хонорар, на голям хонорар, но той е голям само на хартия — половината отива за тях. А данъка плащам върху цялата сума — какво ми остава? Ни-щич-ко! Нито копейка! А нали с тебе трябва да живеем от нещо. Затова не написах в декларацията две дребни суми от някакви болници. Бирникът се заяде заради тях. Повярвай ми! Отдавна бих зарязал тези работи, да вървят по дяволите. Протаках само заради този институт, надявах се на стая. И слава богу, че не се разписахме с тебе, инак щяха да описват имуществото у вас.

— Ами Клавдия Лукяновна?

— Какво Клавдия Лукяновна?

— На нея защо са й описали имуществото?

— Не се тревожи за Клавдия Лукяновна. Тя няма лесно да им се остави, изпадала е и в по-тежки положения. За нищо и за никого не се тревожи, всичко ще се уреди, всичко ще мине. Ако не ти казвам всичко докрай, то е заради твоето спокойствие, за мен най-важното е ти да си спокойна!

Той говори дълго — когато трябваше да убеди някого в нещо, намираше хиляди думи, стотици доводи.

Вярваше ли му Варя? Искаше да му вярва, инак как щеше да живее с него. Но с горчивина си мислеше, че никой не е независим, Костя също и може би той е най-зависим от всички. Льовочка зависи от службата си, макар и нищожна, но легална, от заплатата си, макар и мизерна, но законна. Костя е зависим от стотици неща, опасността го дебне на всяка крачка. Днес е богат, утре може да стане по-беден от всички, днес е на гребена на живота, утре може да го съборят чак на дъното.

Варя не знаеше как се измъкна Костя от тази история. Но явно се бе измъкнал. Две седмици почти не се прибираше, не ходеше по ресторанти, по билярдни, две седмици трескава, неизвестна за Варя дейност, докато най-сетне й каза, че е платил целия данък. Но с онази задруга е свършено завинаги. Варя не знаеше какви са сега плановете на Костя, той не я посвещаваше в тях, а и тя не го питаше.

Каза й само, че е започнал работа в ателие за ремонт на пишещи машини на улица „Херцен“, разбирал от пишещи машини. Даде й телефонния номер на ателието, но я предупреди, че е трудно да го намери там: в десет сутринта отива по различни учреждения да ремонтира пишещите им машини, а понякога, ако получи поръчката предния ден, още от къщи тръгва по клиенти. Варя много бързо се досети, а после се и убеди, че Костя само се води на работа в ателието, че други майстори изпълняват неговите наряди и съответно получават заплатата му. Това даваше на Костя официално положение — служител в ателие за ремонт на пишещи машини. А единствено негово занятие и единствен източник на доходи му стана билярдът, само билярдът.

И тогава Варя твърдо реши: Край! Стига! Време е да започне работа!

Льовочка и Рина обещаха на Варя да й помогнат. Те работеха в бюрото по проектиране на хотел „Москва“, там, където и Зоя. Всъщност Варя би могла да си намери работа без ничия помощ: чертожници-копировачи се търсеха навсякъде, на всички дъски висяха такива обяви. Но най-добре е да работиш с познати. Льовочка и Рина казваха, че хотел „Москва“ е най-големият и важен строеж в столицата, подчинен е непосредствено на Моссъвет, заплатите са завишени, столът е много добър. Новото здание ще бъде съединено с „Грандхотел“ и тогава този хотел ще бъде един от най-големите в Европа. В Бюрото са се събрали най-добрите архитекти, художници, инженери и техници. Льовочка и Рина хвалеха най-вече своя ръководител и го наричаха със странното име Игор — млад талантлив архитект, един от авторите на проекта, внимателен, добър, отзивчив. И ако Варя се изяви, Игор има властта да я издигне, както е издигнал Льовочка — той вече е техник. И на Рина предстои такова назначение. Бюрото се намира на петия етаж на „Грандхотел“, на Охотний ряд, от нейния блок на Арбат е само на седмата спирка, и трамваите са два: номера четири и седемнайсет. Това обстоятелство особено подчертаваше Зоя. Тя работеше в същото бюро, но в друг отдел.

В деня, който й определи Льовочка, Варя отиде в „Грандхотел“.

Дюкяните по Охотний ряд, църквиците и другите постройки между „Грандхотел“ и Манежа бяха съборени, строежът беше ограден със стобор. Варя влезе в хотела през входа откъм Воскресенския площад. Портиер с ливрея я сподири с поглед, но не я попита къде отива. Нищо не я попита и служителят при асансьора, който я качи на петия етаж.

Щом излезе от асансьора, Варя, както й бе обяснил Льовочка, свърна наляво и тръгна по дълъг коридор, като гледаше номерата, останали по вратите от времената, когато етажът още е принадлежал на хотела. Щом видя номер 526, отвори вратата.

В също такава стая бяха живели с Костя в Ялта, в хотел „Орианда“ — високи тавани, високи възтесни прозорци. Само че вместо хотелска мебел, тук имаше три обикновени бюра, на тях, върху скосени поставки — чертожни дъски.

До прозореца работеше Льовочка, той се извърна, приветливо се усмихна на Варя, като лъсна кривото си зъбче, остави тушовката.

— Дойде ли? Браво!

— А къде е Рина?

— Излезе. Скоро ще се върне. Донесе ли си дипломата?

Той хвърли поглед върху зрелостното свидетелство на Варя.

— Чудесно! Хайде!

Отвори вратата към съседната стая.

— Може ли, Игор Владимирович?

И без да чака отговор, влезе, повел подире си Варя.

Още щом чу това име, Варя моментално схвана всичко. Как не се сети по-рано? Игор — така са преиначили името Игор. Дори през ум не бе й минало, че това е същият Игор Владимирович, с когото Вика я бе запознала в „Национал“. Ако се беше сетила по-рано, нямаше да дойде тук. Но беше късно. Игор Владимирович я видя, веднага я позна, веждите му учудено се повдигнаха, той стана, излезе иззад бюрото, приветливо и същевременно въпросително, дори малко стъписано усмихнат.

— Ето, Игор Владимирович — каза Льовочка, — това е момичето, за което ви говорих, тъй да се каже, гражданката Иванова, има диплома. Варя, покажи си дипломата.

Варя пак извади от чантичката си свидетелството, сложи го на бюрото.

— Седнете, моля — покани Варя Игор Владимирович и си седна на мястото.

— Да си вървя ли? — попита Льовочка.

— Да, да, вървете, благодаря…

Льовочка излезе.

Игор Владимирович прочете свидетелството на Варя.

— Работили ли сте някъде?

— Не.

— Да, да, разбира се, това свидетелство е само на три месеца — той се усмихна, — каква неочаквана среща. Льова ми говори за вас, много ви хвали, но изобщо не очаквах, че сте вие.

— И аз не очаквах да видя вас — каза Варя.

Първото смущение премина, но кой знае защо й стана тъжно. Беше виждала Игор Владимирович само веднъж, преди три или четири месеца, а й се струваше, че оттогава е минала цяла вечност… Разходката из Александровската градина, разговорът за Бове, бягството от пазача, скъсаният чорап — това се върна някъде много отдалече.

— Малко сте се променили — каза Игор Владимирович, — по-точно пораснали сте малко.

— Омъжих се — обясни Варя. Струваше й се, че с това съобщение внася пълна яснота в отношенията им.

— Тези сведения стигнаха до мен — усмихна се Игор Владимирович.

„От Вика“ — помисли си Варя.

— Е, добре — каза Игор Владимирович делово, — да минем на въпроса. Нямате стаж, ще трябва да започнете като копировачка.

— Знам.

— Обичате ли да чертаете?

— Обичам.

— Чудесно. Възможни са два варианта: да работите или в общото чертожническо ателие, или в моята група заедно с Льовочка и Рина. Кой ви харесва повече?

На Варя й се искаше да работи не в общото ателие, където не познаваше никого, освен Зоя, а тук, с Льова и Рина. Но това означаваше да работи близо до Игор Владимирович и под негово ръководство. Разбира се, тя няма нищо общо с него, поседяха един час в „Национал“, разходиха се из Александровската градина, побъбриха… Сега е омъжена, но въпреки това и сега му харесва, тя го чувствуваше, виждаше смущението му — ще бъде неудобно да работят заедно.

И затова Варя отговори:

— Не знам. Все ми е едно.

— Започнете при нас — предложи Игор Владимирович, — в началото ще ви бъде по-леко, ако сте заедно с приятелите си, с Льова, с Рина. А когато посвикнете и се поогледате, ще решите къде ви е по-добре. Съгласна ли сте?

Тя кимна.

Той й подаде лист хартия и писалка, продиктува й молба за приемане на работа. Прочете го, прикрепи с кламер към него дипломата на Варя, стана и като държеше всичко това в ръка, отвори вратата към съседната стая, пусна Варя да мине напред. Там освен Льовочка, вече беше и Рина, тя окуражаващо й намигна.

— Льова — каза Игор Владимирович, — скоро ще се върна, а ти засега обясни на Варя в какво се състои работата.

Той излезе, Рина се разсмя.

— Виждаш ли каква чест ти оказва, лично отиде да оформи назначението ти.

— Страх го е кадровикът да не я уплаши — обади се Льовочка. — Всичко се нарежда. Рина преминава на длъжност техник, а ти ще се трудиш на нейно място, под моето върховно ръководство.

А нали Рина я бе видяла с Игор Владимирович в „Национал“, дали не намеква за това?

— Той ми предложи и общото ателие — отговори Варя, като така отхвърли намека на Рина.

— Странно — каза Льова, — бяхме се уговорили да работиш с нас. Обещал съм и на Костя.

— Какво си обещал на Костя? Да ме наглеждаш ли?

— Е, защо говориш така, Варя? Просто му обещах да ти помагам на първо време… Я стига! Ето твоята маса, виж: дъската, линеала, уреди ще вземаш от магазинера.

— Докато не си набавиш собствени — забеляза Рина.

— Това ще стане по-късно, когато спечели много пари — възрази трезвомислещият Льовочка. — И с нашите служебни уреди може да се работи нормално.

Той отвори шкафа, показа й чертежите, кое къде се намира, откъде какво да взема. Рина подхвърляше разни шеги, изобщо всичко беше мило, приятно, весело.

Така ги завари Игор Владимирович.

— Запознавате ли се с работата?

— Разбира се.

— Варя, елате при мен за малко.

Те се върнаха в кабинета му. След като седна и покани Варя също да седне, Игор Владимирович каза:

— На заявлението ви има резолюция на началството, утре сутринта започвате работа. Ето ви дипломата. И освен това…

Заедно със зрелостното свидетелство той й подаде огромна анкета, цели четири страници, кисело се позасмя.

— Това ще попълните вкъщи, утре ще го донесете, за да го дадем в отдел „Кадри“. За пръв път постъпвате на работа и не сте се сблъсквали с подобни анкети — по-глупаво нещо не съм виждал, но такива са формалностите, трябва да ги спазваме. Родителите ви живи ли са?

— Не.

— Аха. Значи просто ще напишете датата на смъртта на всеки, не попълвайте никакви сведения за тях. И още един въпрос… Само че ме разберете правилно, той е продиктуван от чисто делови съображения: бракът ви регистриран ли е?

— Не.

— Ето защо ви питам: в анкетата има много въпроси за съпруга, за неговите роднини, дядовци, баби, всичко това се попълва много трудно, вие и съпругът ви може да не знаете много неща, ще трябва да пишете писма, да питате… Но щом бракът ви не е регистриран и нямате деца, можете да не пишете за него и да не отговаряте на всичките тези безбройни въпроси.

Варя мълчеше, не можеше отведнъж да схване какво се крие зад думите му. Най-вероятно говореше сериозно и в това не се криеше никаква двусмисленост Но беше някак оскърбително. Вика му е надрънкала: представете си, омъжена е за един билярдист, занаятчия ли е, частник ли, изобщо тъмна личност. И ето, Игор Владимирович се опасява, че това ще усложни приемането й на работа. Чудо голямо! Хайде де! Може да отиде и на друго място, не толкова важно, дето няма такива анкети.

Точно отгатнал мислите й, Игор Владимирович каза:

— Постъпете, както сметнете за необходимо. Ние ще ви вземем на работа независимо от всичко. Просто исках да ви облекча при изпълнението на това неприятно задължение, главоболно и губещо време.

— Ще видя — сдържано отговори Варя.

— Съветвам ви отначало да напишете отговорите на отделен лист, да проверите добре всичко, а после да ги прехвърлите в анкетата, за да няма грешки и поправки, инак ще ви накарат да я попълните отново.

— Добре, така ще направя.

— Е, прекрасно — Игор Владимирович стана, — очакваме ви утре. Започваме в девет, свършваме в четири. Надявам се, че при нас ще се чувствувате добре.

За вкъщи Варя си тръгна пеша, покрай Университета, после по Воздвиженка и по Арбат.

Неприятното чувство, което й остана след разговора с Игор Владимирович за анкетата, не можеше да помрачи общото радостно настроение, пробудено от докосването до истинския живот. Льовочка и Рина са чудесни хора! За тях ресторантите, паркът „Ермитаж“ са нещо второстепенно, а главното е работата на огромния строеж в центъра на Москва. Чертожните дъски, линеалите, кривките, тушовките, миризмите на туш и тънко подострени моливи й напомняха за училище, за уроците по чертане, на тях беше най-редовна. Всичко това й обещаваше нов, интересен живот.

Колкото до Игор Владимирович, не биваше да се смущава от него, тя не беше виновна пред него, напротив, бе постъпила честно, бе отказала да иде с него и Вика във „Въженцето“, той и тогава й се бе видял човек от истинския, а не от Викиния живот, не можеше да го мами. Освен това тогава й се видя стар. А всъщност сигурно е връстник на Костя.

Съветва я да не вписва мъжа си — не иска да й се развали анкетата. Дори прочутият архитект има страхове. Но тя не се страхува от никого. Какъвто и да е Костя, не смята да го крие. Какво ги засяга мъжът й, неговите роднини, не те, а тя постъпва на работа при тях, нека я проверяват.

Вкъщи Варя седна до масата, разтвори анкетата, разгледа я.

Оказа се, че тя съдържа не четири, а осем страници, въпросите отначало я хвърлиха в недоумение, сменено от негодувание, ярост и накрая от пълно объркване.

Както я бе посъветвал Игор Владимирович, сложи пред себе си лист хартия, чернова, записваше отговорите първо в нея.

1. „Фамилно име, собствено, бащино. При промяна посочете какво име сте носили по-рано.“ Тъй, това е ясно: Варвара Сергеевна Иванова, не съм променяла името си.

2. „Година, месец, дата и място на раждане.“ И това е ясно: пети април 1917 година, Москва.

3. „Националност и гражданство (ако сте били чужд поданик, посочете)“. И това е ясно: рускиня, гражданка на СССР.

4. „Съсловие или социален произход преди революцията (селяни, еснафи, търговци, дворяни, почетни граждани, с духовно звание, военни и т.н.)“. Нейните родители са били учители, какво ли е това съсловие? Трябва да попита Нина. Но как ли се чувствуват горките хорица, чиито родители имат духовно звание — „попска дъщеря“, или са от военното съсловие — „офицерско синче“.

5. „Образование“. Това е лесно: завършила съм средно училище с усилено изучаване на чертане.

6. „Какви чужди езици владеете?“ Отговор: немски, слабо.

7. „Партийност и партиен стаж“. Безпартийна.

8. „Кога сте постъпили във ВЛКСМ?“ Не съм постъпвала във ВЛКСМ.

9. „Ако сте членували във ВКП (б) или ВЛКСМ по-рано, посочете кога, причината за излизането. Членували ли сте в други партии?“

Варя написа: не съм членувала нито във ВКП (б), нито във ВЛКСМ, нито в други партии.

10. „По време на членуването във ВКП (б) или ВЛКСМ налагани ли ви са наказания (къде, кога, от кого, какви, за какво, снети ли са, ако са снети, от кого)?“ Отговор: Тъй като не съм членувала никъде, не са ми налагани никакви наказания и съответно не са снемани.

11. „Имали ли сте колебания относно линията на ВКП (б), участвували ли сте в опозиционни и антипартийни групировки (къде, кога, в какви)?“ Тук тя ще отговори така: Тъй като не съм членувала във ВКП (б), не съм провеждала нейната линия, затова и не съм се колебала, не съм членувала в опозиционни и антипартийни групировки.

12. „Вие или ваши роднини привличани ли сте под съдебна отговорност или под следствие, подлагани ли сте на арести или наказания по съдебен и административен ред, лишавани ли сте от избирателни права, понастоящем вие или ваши роднини намирате ли се под съд и следствие, отбивате ли някакво наказание?“

Тя няма никакви роднини в затвора, под съд или следствие. Пък и изобщо няма роднини освен лелята в Козлово, но може пък някой от роднините на тази леля да лежи в затвора или да е лишен от избирателни права? Разбира се, ще пише „не“, но има чувството, че нещо крие, и там, в отдел „Кадри“, ще й посочат някой арестуван роднина, за когото тя и представа си няма. Нима и Софя Александровна е попълвала такава анкета, когато е започвала работа? И е трябвало да пише за Саша?

13. „Били ли сте в чужбина, в коя страна, кога, какво сте правили там…“ Не съм била.

14. „Имате ли вие или вашата съпруга (съпруг) в момента или имали ли сте в миналото роднини в чужбина (какви, къде)?. Поддържате ли (поддържали ли сте в миналото) връзка с тях, посочете дали някой ваш роднина е бил чужд поданик.“

В нейното училище учеха деца на бивши дворяни от арбатските улички, всички те не можеше да нямат роднини в чужбина, много потомци на Пушкин и Толстой живеят в чужбина. Интересно как ли тези нещастници отговарят на въпроса, нали трябва да се пише „къде“, а кой знае „къде“, след като всички се страхуват да си кореспондират с хора в чужбина.

15. „Вие или ваши роднини били ли сте в плен или интернирани по време на Империалистическата или Гражданската война?“ Виж ти, стигнаха вече и до Империалистическата война!

16. 17, 18, 19, 20, 21. Служба в Червената армия, партизани, нелегалност, ранявания, контузии. Всичко това — не!

22. „Посочете кой от роднините ви (изброени в т. 27) е членувал в други партии, преди революцията е работил в полицията, жандармерията, прокуратурата, съда, във ведомството на затворите, в погранична или конвойна охрана.“

Тъй, да видим какви роднини са изброени в т. 27? „Съпруга, съпруг, деца, майка, баща, братя, сестри. Съпругът посочва както своите роднини, така и роднините на съпругата, съпругата посочва както своите роднини, така и роднините на съпруга…“ Боже мой! Значи трябва да посочи не само всички свои, но и всички роднини на Костя, и да напише дали преди революцията не са служили в погранична или конвойна охрана! Дали самият Костя знае това? Откъде накъде човек трябва да отговаря за роднините на жена си или мъжа си?

24. „Сегашен адрес“. Ясно…

25. „Всички предишни домашни адреси, от деня на раждането…“ За нея е лесно — не е живяла никъде освен в този блок на Арбат. Но ако тази анкета попълва възрастен човек, колко адреса трябва да помни? И то от деня на раждането! Ами ако родителите му са починали, откъде ще знае адресите си от дете?

26. Ето най-гадния въпрос, за който я бе предупредил Игор Владимирович: „Сведения за вашите близки роднини (Посочете сведения за съпруга, деца, майка, баща, братя, сестри. Съпругата посочва в анкетата си сведения за съпруга си и своите близки роднини). Фамилно, собствено, бащино име, роднинска връзка, година, месец, дата на раждане, място на раждане, националност, партийност, месторабота, адрес и длъжност, местожителство, адрес. Същите сведения за роднините на съпругата, съпруга.“ Значи трябва да попълни тези сведения не само за Нина и покойните си родители, но и за всички роднини на Костя, а той има петима братя и две сестри и всички те са пръснати из Съюза, а баща му и майка му дори са разкулачени.

Сега разбра: предупреждението на Игор Владимирович е било предизвикано от най-добри подбуди. Но тя не желае такова съглашателство, няма да се приспособява, не знаят те с кого си имат работа!

Добре, какво друго има тук?

„Външни белези: ръст, коса, очи, други белези.“

Оставаше да поискат и пръстови отпечатъци. А, не, това е вече прекалено! По дяволите! Няма да отговаря на такъв унизителен разпит. Ще си намери място, където не искат такива анкети, и в обикновените, редови бюра са нужни чертожници-копировачи. В краен случай изобщо няма да започва работа, ще се подготви за кандидатствуване и догодина ще подаде документи за Архитектурния институт. Не иска стипендия, ще каже на Костя: „Не ми купувай скъпи дрехи, с тези пари ще уча.“ Лисичата наметка, която й подари наскоро, сигурно струва две или три годишни стипендии. Ако продаде всички парцали, парите ще й стигнат за няколко години. Да, но пък ще бъде студентка, ще учи, няма да я проверяват до кътните зъби. И когато стане дипломирана архитектка, няма да смеят да й тикат под носа такива анкети.

Варя сгъна анкетата, хвърли я на масата — утре ще я покаже на Костя, и той да се посмее.

Облече си домашния пеньоар и окачи роклята в гардероба. Но когато вече затваряше вратичката, изведнъж й се стори, че нещо в гардероба липсва… Ами да! Нямаше я същата онази лисича наметка, която Костя й бе подарил наскоро. Наметката струваше луди пари, за нея са отишли шест или дори осем лисици. Варя я беше слагала само веднъж, когато ходиха на „Старо-Пименовский“.

Варя измъкна от гардероба роклите, палтото, жакета, прерови всичко, наметката я нямаше. Всичко си беше на място, само наметката липсваше. Първата, за която помисли Варя, беше съседката Галя. Или синчето й Петка — петнайсетгодишен гамен.

Софя Александровна вече се бе прибрала от работа. Варя почука, влезе при нея и плътно затвори вратата зад гърба си.

— Софя Александровна, изчезнала е лисичата ми наметка.

— Как така е изчезнала? — смая се Софя Александровна.

— Тази сутрин висеше в гардероба, а сега я няма.

— Ти добре ли потърси?

— Прерових целия гардероб. Откраднали са я!

— Откраднали? Кой?

— Не знам кой. Може би Галя или синчето й Петка.

— Но нали те нямат ключ от твоята стая… Толкова години живея с тях. Такова нещо не се е случвало.

— По-рано Петка е бил малък, а сега порасна и е започнал да краде, няма нищо чудно.

— Трябва да се обадим в милицията — каза Софя Александровна.

Но на Варя не й се искаше да се обажда в милицията, без да пита Костя. Защо? И тя не знаеше защо. Но чувствуваше: първо трябва да каже на Костя, после да се разправя с милицията.

— Трябва да почакаме Костя.

— Какво говориш, Варенка?! Константин Фьодорович ще си дойде късно. Трябва незабавно да се обадим в милицията. Инак после те ще кажат: защо не съобщихте веднага?

— Откъде ще знаят кога съм отворила гардероба. Ще отида утре и ще кажа: току-що отворих гардероба и открих липсата.

— Утре ще им е по-трудно да търсят — настояваше Софя Александровна, — трябва да се търси по горещите следи, без отлагане. Разбирам, всичко това е много неприятно, но няма друг изход. Тази наметка струва цяло състояние. Ако ли я е откраднал Петка, не бива да му се прощава — инак той ще продължава да ни краде. Това вече няма да е живот!

— Сега ще намеря Костя и ще се посъветвам с него — каза Варя.

Тя се облече, наметна шлифера и излезе.

Какво я възпря да телефонира в милицията, от какво се опасяваше, защо хукна при Костя? Може би заради финансовия инспектор? Нали той беше описал имуществото на Костя. В милицията можеше да попитат откъде има толкова скъпа наметка, тогава ще трябва да каже, че я й е подарил Костя, значи… Какво значи? Тя самата не знаеше какво. Само ясно съзнаваше, че не бива да съобщава в милицията без знанието на Костя. Нали дори не знае откъде е тази наметка. Костя я донесе, разгъна я.

— Премери я! Наметката й стоеше чудесно.

— Подарявам ти я.

— Благодаря. Колко струва?

— Има ли значение? Струва. Скъпо струва.

Наметката беше нова, очевидно беше купена от ръка или ушита от някой нелегален кожухар, а може да беше и от торгсина. Във всеки случай не беше крадена, ако беше крадена, Костя нямаше да й позволи да я облече в актьорския клуб. И все пак не й каза откъде я е купил. Всичко, което се отнасяше до Костя, винаги бе свързано с опасението да не го подложи на удар с нещо.

Намери Костя в билярдната на „Метропол“. Варя на можеше да понася билярдните — не са място за жени. Само мъже: трезви, пияни, полупияни, гледат я — кой с любопитство, кой насмешливо, като някоя досадница, дошла да прибира мъжа си. Задимено, задушно, бледи лица, изпити мутри.

Костя не забеляза Варя, не виждаше нищо освен топките, дупките и своята щека, следеше удара на противника, нещо си записваше на плочата, веднага се обръщаше пак към масата — напрегнат, съсредоточено разпален.

Варя не разбра кой победи в завършилата партия. Костя каза нещо на маркьора, той започна да подрежда нова пирамида, Костя отново взе да натрива щеката с тебешир и едва в тази минута хвърли остър напрегнат поглед наоколо и видя застаналата до вратата Варя. Но не се изненада, сякаш я бе очаквал, само още повече се навъси и се приближи до нея с щеката в ръка.

— Ела да излезем!

Излязоха в коридорчето пред билярдната, там имаше два малки дивана, фотьойл и както си помисли Варя, сигурно беше мястото за пушене. Отведнъж се успокои: от израза на Костя разбра, че няма нужда да се обажда в милицията…

— Какво има? — попита Костя, без да поглежда Варя.

— Изчезна наметката.

— Каква наметка?

— Лисичата, дето ти ми я подари.

Няколко секунди той мълча, загледан настрана, сякаш не разбираше за какво му говори. И Варя си помисли, че пред нея стои човек, когото изобщо не познава.

Най-сетне той каза:

— Ще ти купя друга, по-хубава. Случи се така, че загубих, не можах да намеря пари и се разплатих с твоята наметка, инак щяха да ме убият. Иди си вкъщи, и аз ще се прибера скоро.

Варя се върна вкъщи.

— Е, какво? — попита Софя Александровна.

— Константин Фьодорович е занесъл наметката при кожухаря, трябвало нещо да се поправи. Добре че не се обадихме в милицията.

Варя отиде в стаята си, свали шлифера, събу обувките, седна на дивана и се замисли.

И тъй, той е проиграл наметката. Не се знае и откъде я е взел. Може да я е спечелил от играч като него, оня също да е проиграл наметката на жена си.

Не й е жал за наметката, чудо голямо! Но — днес наметката, а утре — палтото, вдругиден — обувките. Пияницата пропива вещите на жена си, комарджията ги проиграва. Вика, Ноеми, Нина Шереметева са леки момичета, но те не рискуват да видят дрехите си на раменете на друга жена. Днес той проиграва дрехите й, утре може да проиграе нея самата. Каква глупачка е била! Помами се по неговата мнима независимост. Сега научи цената на тази независимост. Сега тя зависи от търкалянето на топките по билярдната маса.

Такава съдба не я привлича, тя не може да зависи от него, не желае, подаръците, които той после проиграва, не й трябват, тя няма да завърши висше образование с негова помощ. Може да разчита само на себе си. По дяволите анкетата! Навсякъде има анкети, тази процедура съществува навсякъде, по-добре да премине през нея там, където има приятели, отколкото на друго място, сред чужди и непознати хора. Игор Владимирович е прав — няма да пише за Костя, стига им и това, което ще напише за себе си. Пък и защо да пише за Костя? Сега всичко е ясно, никога не я е напускало чувството, че този брак е случаен и не ще трае дълго.

А за себе си не е трудно да напише. На всички гадни въпроси има един отговор — не! Колкото до покойните мама и татко, трябва да пита Нинка, Нинка всичко знае.

Вярно, Нинка я бойкотира заради Костя, не идва, не се обажда, когато се срещат на двора, само сухо кима. Нейна си работа! Но е длъжна да и даде сведения за баща им и майка им, те не са само нейни родители… но дали Нина си е в къщи сега?

Набра номера, Нина си беше в къщи.

— Варя се обажда, сега ще дойда при тебе, по работа.

— Щом е по работа, ела — сухо отговори Нина.

Не биваше да се обажда, излезе, сякаш искаше разрешение.

Трябваше просто да отиде.

8.

Ако Варя се беше омъжила несполучливо, Нина би взела участие в съдбата на сестра си, би я защитила, утешила. Но това, което се случи беше не просто несполука — то беше измяна на всичко чисто, безкористно, с което бяха расли, с което ги бяха възпитавали докато бяха живи родителите им.

Веднъж Нина срещна на двора Юра Шарок и той й каза:

— Твоята Варя се е свързала с крадец.

Нина не обичаше Шарок. Но Лена Будягина пак беше с него, заради Лена Нина не искаше да се кара с Шарок. И все пак предупрежденията му не й трябваха.

— Но защо крадецът е на свобода?

— Ще го опандизят, щом му дойде времето — обеща Шарок.

Дали Юра казваше истината, или лъжеше, този така наречен съпруг на Варя безспорно бе съмнителен човек, човек от друг свят, който дълбоко отвращаваше Нина, свят на ресторанти, комарджии, спекуланти и мошеници. Те с Варя бяха от различните страни на барикадата. И не случайно бе я приютила Софя Александровна — и тя е от другата страна на барикадата, не може да прости на съветската власт интернирането на Саша. Но дори това да е грешка, съветската власт не е виновна, никоя власт не е застрахована от грешки. И когато в страната се води ожесточена класова борба, когато партията е принудена да ликвидира останките от враждебни партии, фракции и опозиции, грешките още повече са неизбежни.

А със Саша — че това грешка ли е? Лена Будягина под строга тайна й каза, че Юра Шарок й разправил за антисъветската организация, съществувала в института, където учеше Саша, как те го използували, а той ги защитавал, как го арестували заедно с тях. Наистина осъдили го само на три години задължително заселване, защото разбрали, че не е ръководителят, но той не можел да не понесе някаква отговорност, още повече, намеквал Шарок, че на следствието се държал предизвикателно, не признавал грешките си, като се надявал на могъщия си вуйчо — Рязанов. Но намесата на Рязанов, както и намесата на Иван Григориевич Будягин, не помогнали.

Софя Александровна би трябвало да се примири, възрастен човек е, редно е да разбере. Но тя е намразила всички, иска и другите да се чувствуват зле, фактът, че прие Варя с нейния аферист, е предизвикателство не само към Нина, но и към всички приятели на Саша.

Впрочем, ако си говорим честно, Варя избра този път още в училище: момчетии, червило, модни дрешки. Нина и тогава не можеше да се справи с нея, не може и сега. Значи тъй ще бъде! Сега, каквото и да се случи, да се оправя сама. Да не разчита, че ще регистрира мъжлето си тук, жилището е тъкмо за двама. За един крадец, аферист, за един играч на билярд не ще пожертвува дори сантиметър! Да живеят както щат и където щат. Варя безспорно идва заради жилището.

Но Варя дойде за съвсем друго. Трябвали й сведения за попълване на анкета, а анкетата й трябвала, за да започне работа.

Варя — на работа?! Неочаквано! Странно! Някак не подхожда на сегашния й начин на живот.

— Къде ще започваш работа, ако не е тайна?

— Не е тайна. В Бюрото за проектиране на хотел „Москва“. Нина всичко разбра: явно не започва работа от много хубав живот, мъжленцето й сигурно е загазило. Но не взе да я разпитва. Ако трябва, сама ще й разкаже.

— Какви сведения ти трябват?

Варя й подаде анкетата, посочи точка 27: „Сведения за вашите близки роднини…“

— Напиши ми ги на листче, а после аз ще ги нанеса в анкетата.

Тя седна, огледа стаята.

Нова беше само окачената на стената снимка на Максим Костин. Военна гимнастьорка, кубчета на петлиците, добродушно, простовато, хубаво лице. Значи Нина си пише с Макс. Защо ли не се омъжи за него, подхождат си. След време ще стане майчица-командирша, и това й подхожда.

Всичко останало в стаята си беше същото. На лавицата за книги, до детската енциклопедия беше снимката в рамчица — татко и мама на младини; масата с олющена мушама; подпетените чехли под кревата на Нина, а на нейния, Вариния — ярка забрадка на възглавницата, до него — бронзовият атлет с крушката в протегнатата мускулеста ръка. Варя не бе занесла у Софя Александровна дори чаршафите си и грамофона — там не й трябваха. И макар скоро да разбра, че много неща са й нужни, предпочиташе да купи нови. Отби се само веднъж — за зрелостното свидетелство, тогава Нинка я нямаше вкъщи и слава богу, че я нямаше.

Но сега, когато седеше и оглеждаше стаята, познатите вещи, когато вдишваше познатите миризми, отново се почувствува предишното момиченце, стана й чоглаво и ясно разбра, че въпреки вечните досадни забележки на Нина, може да бъде спокойна само тук, тук е домът й, тя няма друг дом и скоро не ще има.

Нина й подаде листа със сведенията.

Варя ги свери с анкетата, всичко беше наред. Нина беше отговорила на всички въпроси.

— Да, добре, благодаря ти… Е, хайде довиждане.

— Всичко хубаво.

Правилно ли се държа със сестра си? Че как другояче можеше да се държи? Да скача от щастие? Задето Варя започва работа? Всички работят. Това е нещо елементарно. Варя не ощастливява никого. Би могла да следва, но иска да бъде копировачка, всеки сам избира пътя си. Говорим за женското достойнство, но появи ли се мъж, забравяме за него.

Варя както и да е, тя е момиче, възпитано от двора, от улицата… Но Лена Будягина, боже мой, Лена, зряла жена, израснала в такова семейство! Тогава, през зимата, сега Нина знаеше, Ленка бе правила нелегален аборт от Юра, за малко не умря, а той, негодникът, нито веднъж не отиде в болницата, появи се след половин година и Ленка пак се събра с него. Не го ли вижда какво представлява? В НКВД работят не само истински чекисти, и там има доста лепки — Юрка е една от тях. Ленка не може да не го знае. И ето ти нова история, нова „трагедия“ — Юрка живеел и с някаква друга жена. И Ленка, вместо да забрави това нищожество, пак се измъчва, страда. Нина мразеше у жените тази зависимост от мъжете, виждаше това у собствената си сестра и фактът, че тя щеше да започне работа, нямаше да промени същността й. Тъй че засега няма никакъв празник, нито причини за тържествуване.

Лена призна на Нина в момент на отчаяние, че Юра й изневерява. Но без никакви подробности. „Той ми изневерява“ — тази беше единствената фраза, която произнесе.

А подробностите, тоест единствената подробност беше, че Юра й изневерява с Вика Марасевич. Те се сблъскаха лице в лице на Маросейка, в един блок на „Старосадский“, на стълбищната площадка. Лена излезе от асансьора и в същата минута Вика затвори след себе си вратата на същия апартамент, където отиваше Лена. Гледаха се слисано няколко секунди, после Вика каза „Здравей“, същото измънка в отговор и Лена. Вика влезе в още отворения асансьор, затвори вратата.

Първото, което понечи да направи Лена, беше да избяга, изтича надолу по стълбището, на по-долния етаж спря, пое си дъх и се ослуша… Долу тропна вратата на асансьора, значи Вика си бе тръгнала. Нека се отдалечи още… Лена бавно слезе на по-долния етаж… Боже мой! Значи тогава, когато посрещаха Нова година, всичко това не е било случайно, това е стара история, всички са виждали отношенията им, само тя е била сляпа. И Нина тогава вдигна скандал на Юра, и Саша направо пред Юра я попита: „Не можа ли да си намериш по-голямо леке?“ Юра не я бе щадил никога, и досега й призлява от миризмата на синап. В болницата й казаха: „По чудо останахте жива“ — а той се беше уплашил, криеше се, не дойде нито веднъж. И днес я е чакал в леглото, от което току-що е станала Вика, Сигурно не само тя ляга в това легло. Дори не се е посвенил да й определи среща в един ден с Вика, почти в един час.

И едва тогава Лена се сети, че бе дошла към четири, а Юра й беше казал да дойде в пет, но тя бе забравила и дойде в четири, както обикновено. Един час той почива! Кучи син, развратник! Можеше да поиска и двете да легнат с него в леглото. С него е свършено, завинаги! И без обяснения. Тя не желае да слуша лъжливите му оправдания.

Вечерта Юра й се обади по телефона, капризно попита защо не бе дошла днес.

— Забавиха ме в службата.

— Ще можеш ли да дойдеш във вторник?

— Не.

— А кога?

— Не знам. Ако мога, ще ти се обадя. А ти вече не ме търси. Довиждане, Юра.

От какво ли е недоволна? Шарок недоумяваше. Уж всичко вървеше добре, не се срещаха прекалено често, работата му бе такава, ходеха на театър, на кино, в Клуба на актьора, на изложби… Какво се прави на важна? Странно!

Шарок много скоро научи причината за нейното недоволство.

След като се сблъска с Лена, Вика се смути само в първия момент. Разбираше, че Лена е дошла тук по повод, съвсем различен от нейния — от Вадим знаеше, че отношенията между Юра и Лена са се възобновили. И той бе допуснал Лена да я види тук, в тайната квартира! Издал я е! Лена, разбира се, ще поиска от Юра обяснения и тогава Шарок ще признае, че тази стая не е само за интимни срещи. Но тайни сътрудници не се издават, той ще отговаря, задето бе допуснал да се срещнат.

Тази мисъл веднага я успокои, Вика схвана какъв шанс й се отваря: сега вече Юрочка ще бъде принуден да я пусне, сега вече няма как да се измъкне. Днес той й се подигра, сега ще плати за този унизителен разговор.

Разговорът беше такъв.

— Юра — каза Вика, — аз ще се омъжвам.

— Така ли? — весело отвърна той. — Интересно, за кого?

Тя каза името на Архитекта. Шарок знаеше това име. Но не се изненада особено.

— Честито. Прочута личност.

— Сталин е харесал проекта му.

— Видях този проект на изложбата — сдържано отговори Шарок, уж дори не смееше да говори за проект, одобрен от самия Сталин.

— Ще трябва да се разделим с тебе, Юра.

Той се престори, че не я разбира.

— В какъв смисъл?

— Сега съм съпруга, знаеш чия. Променя се начинът ми на живот, край на ресторантите, старият кръг от познати отпада.

— Ще се срещаш с други хора.

— Не, мъжът ми живее много затворено. От 9 сутринта до 11 вечерта е в ателието, а аз го чакам вкъщи. Сама. Но това дори не е най-важното. Не мога, нямам право да крия нищо от него.

— Ами недей да криеш — спокойно каза Шарок.

— Тоест как… Да му разкажа за нашите срещи ли?

— Ако смяташ, че е необходимо, разкажи му.

— Но аз съм се подписала, че няма да разгласявам това, което върша.

— В интерес на семейното ти огнище ти разрешавам да разгласиш — захили се Шарок.

— Но той веднага ще ме напусне. Шарок сви рамене.

— Защо? Защото изпълняваш дълга си ли?

Тя загледа Шарок с широко отворени очи. Та той чудесно разбира, че тя никога на никого не ще каже това. Но не иска да я изпусне от ноктите си, иска да долага за собствения си съпруг и нито за миг не се съмнява, че ще я накара да го прави. И все пак тя отговори така:

— Добре, ще му кажа всичко.

Той изкриви устни.

— Разкажи му, разкажи… А и ние ще добавим едно-друго. Ще му изброим всичките ти чужденци. — Той се захили. — Ти пък ще му обясниш кое какво им е на чужденците… С тях сигурно по-сладко се спи?…

— Юра, какво говориш?

Той удари с юмрук по масата, закрещя:

— Знам аз какво говоря!… Ти, курво, спиш с тях, влачиш се по стаите им, здраво си се обвързала с чуждестранните шпиони. До уши си в калта. Та тъкмо ще разкажеш на мъжленцето си какво им е привлекателното, а той да те слуша.

— Юра, как можеш? Виждала съм тези хора само на маса.

— Лъжеш! Спала си с тях. Последния път беше с шведа. Ние познаваме и него, и всички, които си имала преди него, всички до един. Какво, руснаците не ти ли стигат! С какво са по-лоши, отговаряй!

Можеше да бъде и по-учтив, тя спа и с него, нали е руснак… Но си премълча, смазана от неговата осведоменост. А той продължи, загледан с омраза във Вика:

— Ах, това са просто таткови познати, прочути хора, нали… Професор Крамер, Росолини, Курт Зандерлинг — в гласа му се долавяше погнуса. — „Талантливи цигулари“, ах, ах, Фриц, Ханс, Михел… Съвсем по роднински. Котенца! А тези котенца са активни дейци на нацистката партия, фашисти, шпиони! И японците, с които гуляеш, всичките до един са шпиони, и то големи, има и полковници. Не знаеш ли за какво идват при нас, колко ни обичат? Мърсувала си с тях, а сега идваш: Пуснете ме, инак ще кажа всичко на мъжа си. Не, драга, няма да му кажеш, ние сами ще му разкажем, пък да видим дали ще се ожени за тебе?!

Тогава тя млъкна безсилна, обречена.

Но сега, крачейки по Маросейка, Вика не се чувствуваше нито безсилна, нито обречена. Обърка сметките шивашкото синче! По негова вина тя е разобличена. Не го убеди доводът с омъжването, ще трябва да се съобрази с други доводи. Ще трябва, Юрочка, ще трябва.

В неделя Вика му телефонира вкъщи.

— Юра, здравей, Вика е на телефона, трябва бързо да се видим.

— Какво се е случило?

— Не е за телефон. Ако искаш, ще намина към тебе, ако искаш, да се срещнем навън, да се разходим.

Страх я беше да иде на Маросейка. Страх я беше да остане насаме с Шарок. Но и Шарок не можеше да й предложи Маросейка, днес не беше негов ден там. Разбираше, че Вика пак ще захленчи за мъжа си, тъй че няма нищо спешно. Но в настойчивостта на Вика се криеше нещо тревожно. И все пак той недоволно промърмори:

— Какво е това бързане? Ще се видим, когато трябва, ще поговорим.

— Въпросът не търпи отлагане — настояваше Вика. — И не е в твой интерес да отлагаме.

— Нищо, нищо, ще потърпиш.

— Добре, щом е тъй — студено произнесе Вика, — предупредих те, после се сърди на себе си.

— Това какво е, закана ли?

— Мисли каквото искаш. Питам те за последен път, можеш ли сега да излезеш на Арбат?

— Веднага ли?

— Може след един час, може след два, определи кога ти е удобно.

— Добре, след един час ще се срещнем на Собача площадка, имам път нататък.

— Да поседнем — предложи Вика и посочи една празна скамейка в градинката.

— Не — възрази Шарок, — да се разходим по онази уличка, отивам към „Воровский“.

Тръгнаха по „Трубниковский“.

— Та какво, казваш, се е случило?

— Какво се е случило ли? — повтори насмешливо Вика. — Ами това, че квартирата, в която се срещаме с тебе, Юрочка, не е редно да се превръща в място за любовни срещи.

Шарок веднага разбра всичко: тя е срещнала там Лена. Но за да спечели време, поиска тя да повтори:

— Какво, какво?

— На стълбищната площадка се срещнахме с Лена Будягина. Дори се поздравихме, все пак съученички сме. Тя естествено се досети защо идвам при тебе, нали знае къде работиш. Значи съм разкрита, вече не ставам за твоя сътрудничка, Юра. Да се разделим като приятели.

Той крачеше, мълчаливо я слушаше, обмисляше ситуацията. Работата е ясна: Лена е дошла един час по-рано, всичко е объркала тая кокошка! Сблъскала се е с Вика, обидила се е, затова не иска да се срещат, е, да върви по дяволите! Само неприятности му носи. Но и Викиният номер няма да мине, ха, решила е да го шантажира, глупачката!

Вика изведнъж го хвана под ръка, усмихна се, гальовно се взря в очите му.

— Не се сърди, Юрочка! Ти се поизложи, но си умно момче, ще оправиш всичко и никой няма да научи за резила ти. Нали аз съм още по зле: сега не мога никъде да изляза, всички ще ме избягват, ще трябва да си стоя вкъщи.

Той не си издърпа ръката. Хитра женичка е все пак, дума да няма, нагла, безпощадна. Всъщност точно такава жена му трябва на него, не като оная мокра кокошка! С тази би отишъл далече. Нищо, че оная е дъщеря на Будягин. Будягин отдавна вече го чака килията в Бутирка, а тази е от неутрално, професорско семейство.

Но беше късно да мисли за това.

— А не ти ли хрумна и друго: Лена те е видяла и е помислила, че си ми любовница?

Вика се спря, и Шарок бе принуден да спре. Тя вече не се усмихваше, гледаха го сиви безпощадни очи.

— Не ме смятай за глупачка! Поддадох се на Дяков, защото се стъписах, и подписах документа, който той ми пробута. Но ти не си Дяков, все пак познаваме се от деца, ти си приятел на брат ми, идваш у дома, освен това си спал с мене… Би могъл и да ме пощадиш — не ме пощади. Сега аз няма да те пощадя, имай предвид: Ще изпратя писмо на Ягода как си си уредил бардак на „Старосадский“ и как си ме разкрил пред една от любовниците си, а тази любовница е дъщеря на заместник-народен комисар и моя приятелка от детинство. Това писмо е готово, написано. Ако сега ме арестуваш и откараш, писмото ще замине. Имай го предвид.

— Да те арестувам, да те откарам — презрително промърмори Шарок. — На кого си потрябвала?

И тръгна напред. Тя тръгна до него, но вече не го хвана под ръка.

— Щом не съм ви потрябвала, още по-добре, да се разделим. Ще стигна до крайност, пред нищо няма да се спра, няма да отстъпя.

— Ах, колко ме уплаши!

Без да обръща внимание на думите му, тя продължи:

— Аз вършех всичко честно. Срещах се с отвратителни хора, с този Либерман, но ти ме издаде заради любовните си срещички. Ще видим дали това ще хареса на началниците ти.

— Не заплашвай, не заплашвай — кисело се усмихна Шарок, — това няма да ти помогне, само ще ти навреди.

— И ти не ме заплашвай, от нищо не ме е страх. Омъжих се, уредих си живота и ще го защитавам. Нека загина, но и с твоята кариера ще е свършено, такова нещо няма да ти простят. А ако постъпиш благоразумно, всичко ще си остане между нас. Можеш да ми вярваш.

— Виж какво — този път спря Шарок. — Лена наистина те е видяла, тя ми направи сцена, признах й, че имахме връзка с тебе, нали наистина имахме?… Обещах й вече да не се срещам с тебе. И можеш да бъдеш спокойна: Лена няма да каже това на никого. От тази страна нищо не те заплашва. Колкото до писмото ти, то няма да стигне до целта си. Лена фактически е моя жена, сблъскала си се с нея, случва се, ще накараме жена ми да се подпише, че няма да разгласява тази среща и толкоз. С писмото си ще постигнеш само едно: ще те прехвърлят при друг, не съм сигурен, че така ще е по-добре за тебе.

Вика го слушаше напрегнато, гледаше го право в очите със сивите си безсрамни очи.

После твърдо, решително и злобно каза:

— Добре тогава, всеки ще тръгне по свой път. Всичко хубаво.

Но той я възпря.

— Чакай, има още нещо. Миналия път ти ме помоли да те освободя от сътрудничество. Бях длъжен да докладвам за тази молба на началника си, още същия ден подадох рапорт. Не знам какъв ще бъде резултатът. Потърпи малко.

— Колко време трябва да чакам? — попита Вика, разбирайки, че Шарок е измислил това току-що, че не е подавал никакъв рапорт, но може би ще подаде, значи се страхува.

— На следващата ни среща ще получиш отговора. Да чака десет дена! Пак да ходи в тази квартира?

— Добре — каза Вика, — ще почакам десет дена.

9.

Вика няма да отстъпи. След като се е омъжила за Архитекта, си е въобразила, че силата е на нейна страна. Силата, разбира се, е другаде, но Вика е нахална, решителна, на всичко е способна и трябва да си признае: той й даде някакъв коз.

Затова Шарок сметна за разумно да каже на Дяков:

— Виктория Андреевна Марасевич се е омъжила за Архитекта, иска да изглежда пред мъжа си примерно момиченце.

— Хленчи ли?

— Скъсала с компанията на Либерман, не се срещала със старите си приятели, не ходела по ресторанти, седяла си вкъщи. А нови познанства още нямала. Може би не е зле да я пуснем временно, да посвикне с новото си положение, да влезе в нов кръг, да се сдобие с нови познати, около Архитекта се въртят много хора, и все интересни.

— Това е разумно — съгласи се Дяков, — нека си почине. Сега виж какво, Шарок…

Дяков поразмести листовете по бюрото си, това движение означаваше, че събира мислите си, обмисля думите, които ще произнесе.

— Да, виж какво, значи — продължи Дяков, — този разговор да си остане между нас — той внушително погледна Шарок, — от Ленинград пристигна другарят Запорожец, иска да вземе в Ленинград три четири сигурни момчета от централния апарат. Разбира се, на по-високи длъжности, с по-високи чинове и заплати. Сред набелязаните е и твоята кандидатура. Какво мислиш по този въпрос?

Шарок сви рамене.

— Какво мога да мисля? Където ми наредят, там ще отида. Надявам се, московското жилище няма да ми бъде отнето?

— Разбира се, в него живеят родителите ти. Ще поработиш година-две в провинцията, впрочем каква провинция е Ленинград? Втора столица. Ще се върнеш с по-висок чин и на по-висока длъжност. Помисли! Това не е заповед, въпросът е поставен на доброволни начала. Много хора искат да работят със Запорожец, той е добър човек, весел, умее да защитава момчетата си. Това е предварителен разговор. Той лично ще разговаря с тебе, може да се спре и на друга кандидатура. Ти помисли, според мен работата е перспективна.

Неочаквано, но интересно предложение. Не може цял живот да се стои в централния апарат, не е прието, трябва известно време да поработиш в провинцията и да се върнеш в Москва с опит от практическата работа по места. Ленинград е най-добрият вариант, не е някоя провинциална дупка, пък и е само една нощ път от Москва. И Запорожец сигурно скоро ще смени стария Медвед… Значи заедно с него ще се издигне и той, Шарок. Изобщо той трябва да има опора тук. Дяков не става за опора, той е пешка. Березин? Да, голяма фигура, но не се разбират с Ягода и вероятно ще го прехвърлят в Далечния изток. А да ходи в Далечния изток — не, по-добре в Ленинград.

С една дума предложението хареса на Шарок. И с Лена раздялата ще дойде от само себе си. И с брат му. Брат му доизлежава присъдата си, ще се върне и да си урежда живота сам, да не търси помощ от него.

На Маросейка посрещна Вика в добро настроение.

— Е, приятелко, радвай се, пускаме те където ти видят очите. Не заради Лена. Докладвах, че си срещнала жена ми и този въпрос е приключен. А отменяме нашите срещи, защото ръководството сметна доводите ми за разумни, ти си стоиш вкъщи, примерна съпруга си, каква полза от тебе? Изкарай си медения месец.

— Благодаря — отговори сдържано Вика. — Ами това… Моята декларация?

— Декларацията ли? Предадена е в архивата. Искаш си я обратно ли?

— Да.

— Е, ти вече прекаляваш! Кой ще ни позволи да извадим документ от досие? Прошнуровано е, предадено е в архивата, там го четат мишките.

Вика разбираше — с този документ той пак ще я държи в ръцете си. Но засега е свободна, а после ще видим.

— Благодаря, Юра — каза тя и стана, — надявам се, че в такава обстановка — тя посочи с жест стаята — и в такива роли вече никога няма да се срещнем.

— Никога — потвърди усмихнат Шарок.

Отговорът му беше искрен. Вече никога няма да се занимава с Вика Марасевич. Когато възникне необходимост, а необходимост безспорно ще възникне, с нея ще се занимава друг.

А той мислено вече се готвеше за отпътуването за Ленинград. Никога не беше ходил в Ленинград. Много негови съученици пътуваха дотам през ваканциите, това минаваше за особен шик — да прекараш ваканцията си в Ленинград, имаха там роднини, познати, той нямаше никого в Ленинград. И за това завиждаше на арбатските интелигенти, както впрочем и за много други неща. Сега и той заминава за Ленинград, няма да търси подслон у роднини, а ще бъде на отговорна работа, отначало ще живее в хотел, а после ще му дадат жилище.

Същия ден беше на доклад при Березин, занесе му документи за подпис.

След като подписа документите, Березин каза:

— Предстои набор за висшата школа на НКВД. Искате ли да учите?

Шарок се смути. И висшата школа е нещо примамливо, подготвя служители от най-висок ранг. Да, но Ленинград?

— Не знам — неуверено отговори Шарок, — нали другарят Запорожец искал да ме вземе в Ленинград.

Березин внимателно го погледна, после наведе глава, скри погледа си.

— Е, това е друга работа, въпросът отпада.

Лицето му беше непроницаемо.

Шарок излезе от кабинета. Березин заключи вратата след него. В същата връзка ключове намери ключ от касата в ъгъла, отключи я, сложи до нея стол и заизважда върху него папките от касата, като ги прелистваше една след друга.

Най-сетне намери папката, която търсеше, отдели я, останалите върна в касата, като ги подреди по същия начин, както бяха по-рано, а вместо отделената папка, мушна лист хартия, та после да я върне на предишното й място.

Внимателно прелисти папката, спря се на интересуващата го страница… Запали цигара.

Информацията, която Березин случайно получи от Шарок, потвърди подозренията му: в Ленинград се подготвяше някаква акция.

Първи тласък за това подозрение му даде изпращането на Алфьоров в Източен Сибир. А нали Киров искаше да го пратят при него. Но вместо в Ленинград, изпратиха Алфьоров на Ангара, като районен пълномощник: трябвало, видите ли, да се уточнят някои аспекти от дейността му в Китай, а засега да поживеел в Сибир. Алфьоров дори не бе допуснат в Москва, наредиха му да спре в Канск, а оттам бе препратен в района.

Вместо Алфьоров, за Ленинград замина Иван Запорожец. Висок, широк в раменете, „левент“, шегаджия и зевзек, любител на виното и жените, пее хубаво. Живееше на Палиха, веднъж се оплакваше, че в жилището му нямало вана, жена му го тормозела заради тази работа, тя беше красавица, Роза Проскуровская…

Березин пак се наведе над бюрото, прегледа досието на Запорожец. Бивш ляв есер, но успял да остане в централния апарат на ЧК. Разбира се, запазил го е Ягода, те винаги са заедно. В списъка на проведените от Запорожец операции най-голямата е изпращането му в щаба на Махно. Авантюрист с късмет. Сега подготвя нова авантюра. Един човек на Березин от обкръжението на Запорожец му бе предал копие на прехванато писмо от някой си Николаев. Странно и плашещо писмо… Березин го препрочете.

Леонид Николаев. Влязъл в партията през 1920 година на фронта, на шестнайсетгодишна възраст. От работническо семейство и също работник в миналото. До 1934 година работил в Ленинградската РКИ32 като инспектор по цените. От РКИ, пишеше Николаев, го махнали поради интригите на затаили се в апарата на областния комитет троцкисти и го прехвърлили в един завод. Но секретарят на заводската партийна организация, също троцкист, го изпратил по партийна мобилизация в транспорта. Той е готов да работи навсякъде, където го изпрати партията, но го изпраща не партията, а троцкистите, които искат да го изгонят от Ленинград. Той отказал да замине. Изключили го от партията, от месец март е безработен. Писал на другаря Киров двайсет писма с молба да разгледа въпроса му, писал на другаря Киров за троцкистите, надигнали глава в ленинградския апарат. Но не получил отговор на нито едно писмо. Или другарят Киров не смята за нужно да му отговори, или писмата не стигат до другаря Киров. Виновно за това е троцкисткото обкръжение, на което другарят Киров сляпо се доверява. От своите трийсет години той, Николаев, е прекарал четиринайсет в партията, не си представя своето съществуване без партията, докаран е до крайност и е способен на всичко…

„Способен на всичко…“ Какво означава това?

Самоубийство? Човекът е четиринайсет години в партията и разбира, че никого няма да уплаши с такава закана. Терористичен акт? За такова нещо не се пише, не се предупреждава, за подобна закана се разстрелва. А ето че е писал, заканва се. Може би психически не е в ред?

Към кого са отправени тези закани? И най-важното: Запорожец работи с този човек. За какво му е?

В качеството на какви взема Запорожец новите хора в Ленинград? Кого трябва да заместят те? С каква цел? Защо е тази секретност? Дори той, Березин, членът на колегията, научава за това случайно.

Сталин не е доволен от положението в Ленинград — това е общоизвестно. Иска от Киров репресии срещу така наречените участници в зиновиевската опозиция, настоява за терор в Ленинград. С каква цел? Като детонатор за терор из цялата страна? Киров отказва и очевидно задачата на Запорожец е да провокира инцидент, който би помогнал да се преодолее съпротивата на Киров. Но каквото и да организира Запорожец, следствието ще се води в Ленинград, Киров няма да изпусне от ръцете си това следствие, няма да отстъпи, ще пренесе въпроса в Политбюро.

Значи Запорожец трябва да организира нещо такова, което да зашемети всички и пред което Киров ще бъде принуден да отстъпи.

Но какво ще бъде то? Диверсия, взрив, железопътна катастрофа? С такова нещо Киров не може да бъде неутрализиран! Убийство на някой от съратниците му? Чудов, Кодацки, Позерн?… За това ли пазят Николаев? Много по-страшно е, но пак няма да отстранят Киров от следствието.

Какво тогава?

Березин добре помнеше думите, които Сталин му бе казал през 1918 година в Царицин. Сталин поиска да бъдат разстреляни няколко военни специалисти измежду бившите офицери от царската армия. Березин, тогава началник на специалния отдел, му доказваше, че обвиненията са неубедителни и разстрелът ще предизвика много усложнения и проблеми.

Сталин поучително му отговори:

— Смъртта решава всички проблеми. Няма ли го човека, няма ги и проблемите.

И Сталин излезе прав. Получи се телеграма разстрелите да се отменят, но хората вече бяха разстреляни. Не се породиха никакви проблеми.

Такава е философията на този човек. Дали ще я приложи сега? Да, безспорно да! Той, Березин, не може да заговори открито, една непредпазлива дума — и ще бъде унищожен. Но има възможност да предупреди.

Вечерта Березин се отби у Будягин. Живееха в различни входове на Петия дом на Съветите и макар че малко се познаваха и рядко се срещаха, изпитваха симпатия един към друг: и двамата бяха от желязната фаланга на старите болшевики, изминали еднакъв житейски път и необременени от честолюбиви амбиции.

Березин не изказа пред Будягин никакви подозрения. На Будягин му бе достатъчен фактът, че Березин бе дошъл в дома му, бе дошъл за пръв път в живота си, уж за някаква книга по икономика на Далечния изток, която можеше да си изиска от всяка библиотека. В достатъчна степен оцени Будягин и мярналото се в разговора съобщение на Березин, че Иван Запорожец подбира за Ленинград група свои хора и че това се пази в най-строга тайна.

След като изпрати Березин, Будягин отиде в кухнята, запари си силен чай. Жалко, че Ашхен Степановна я нямаше, искаше му се да обсъди с нея съобщението на Березин, то беше тревожно.

На сутринта Будягин подмина своя кабинет, влезе при Сьомушкин и кимна към вратата на Орджоникидзе.

— Тук ли е?

— Тук е — отговори Сьомушкин.

Като разказваше на Орджоникидзе, че на Запорожец му назначават нови хора за Ленинград, Будягин не спомена за Березин. В такива случаи източникът на информацията не се споменава.

Орджоникидзе се замисли. Ако новите назначения са обичайна ведомствена интрига в апарата на НКВД, Медвед щеше да докладва за това на Киров. Обаче заинтересовани хора го съобщават чрез Будягин на него, члена на Политбюро, личния приятел на Киров. Значи информацията е не от вътрешноведомствен, а от общополитически характер.

— Ти какво мислиш за това? — попита Орджоникидзе.

— В Ленинград се готви нещо. Целта е да компрометират Сергей Миронович.

— По какъв начин?

— Трудно е да се каже. Искат да предизвикат репресии, да го поставят пред необходимостта да ги извърши. А ако отново откаже, да го махнат от Ленинград.

— Очевидно е така — съгласи се Орджоникидзе.

И през ум не им мина онова, за което веднага се досети кадровият чекист Березин.

10.

Заболя го зъб. Той отдавна се клатеше, но под куката на бюгелната протеза се държеше устойчиво. Снощи обаче, когато си сваляше протезата, Сталин усети болка. Пак си я сложи, кукичката фиксира зъба. Но когато го докоснеше с език, зъбът се клатеше и му се струваше, че го боли венецът.

Сталин си легна, без да свали протезата, и прекара нощта спокойно. На сутринта внимателно я свали, поразклати зъба с език, после с пръсти — клатеше се, дощя му се да го изтръгне, да го изхвърли от устата си с език. Сталин нареди да извикат от Москва зъболекар. Привечер му докладваха, че доктор Липман и един зъботехник-протезист са пристигнали със самолет и ще отседнат във вила номер три.

— Щом се настани, да дойде — нареди Сталин.

След половин час лекарят дойде — красив добродушен евреин на около четирийсет години. Той вече беше лекувал Сталин, Сталин беше доволен от него, дори веднъж беше казал: „Ръцете ви са по-гальовни, отколкото на Шапиро.“

Шапиро беше предшественикът на Липман. И той беше добър специалист. Но Сталин не обичаше лекари, които разпитват, опипват, преслушват, предписват лекарства, но нищо не ти обясняват, не ти казват от какво си болен, какво целят предписанията им, държат се прекалено многозначително, превръщат професията си в тайнство, в загадка. У дребничкия мълчалив Шапиро тези черти бяха особено неприятни.

Липман, напротив, обясняваше какво прави, какви са зъбите на Сталин, как трябва да се грижи за протезата, а когато за пръв път извади зъб на Сталин, не го хвърли в плювалника, както правеше Шапиро, а го показа на Сталин, показа му в какво се бе превърнал коренът и защо този зъб непременно е трябвало да бъде изваден. Сталин казваше със смях: „Хем ти вади зъбите, хем ти замазва очите.“

Виждаше, че Липман се страхува от него, в това нямаше нищо особено — всички се страхуваха. Но ако ръцете на един зъболекар треперят от страх, той може нещо да оплеска. И затова Сталин се държеше приветливо с Липман. Днес, както обикновено, го попита:

— Как живеете, как сте вкъщи — всичко наред ли е?

Макар че не знаеше абсолютно нищо за дома и семейството на Липман.

— Всичко е наред, Йосиф Висарионович, благодаря. — Липман отвори куфара си, доста голям, почти като пътнически, извади инструментите и възглавницата, която прикрепи към креслото. Това, че слагаше възглавницата предварително, също харесваше на Сталин. Шапиро го правеше, когато Сталин вече седеше в креслото, а на Сталин винаги му беше неприятно някой да се върти зад гърба му.

След като намести възглавницата и провери добре ли е закрепена, Липман покани Сталин да седне. Сталин седна. Липман му върза салфетка, с меко движение настани главата му на възглавницата.

— Удобно ли ви е?

— Добре е.

— От какво се оплаквате?

— Зъбът ми се клати, особено когато е свалена протезата.

— Сега ще видим — Липман подаде на Сталин чаша вода, — изплакнете, ако обичате… Така, добре… Сега, моля, отпуснете глава назад… Така, чудесно…

С внимателно движение Липман свали протезата, опипа зъба. Пръстите му бяха меки, миришеха на нещо приятно — спретнат лекар… После потърси сред подредените на масата инструменти, извади ръчно огледалце, отново огледа зъбите, каза:

— Този зъб трябва да го извадим, няма друг изход, той ще ви причинява само неприятности, а полза никаква, протезата не се държи на него. Много лош зъб.

— Колко време ще отнеме това?

— Е, раничката, надявам се, ще заздравее за два-три дена, ще направим протезата за едно денонощие. Мисля, че ще отидат пет дена, не повече.

— И аз пет дена ще ходя без зъби — намръщи се Сталин.

— Защо без зъби — усмихна се Липман, ще липсват само горните кътници. Разбира се, може временно да се приспособи и тази протеза — Липман повъртя в ръцете си старата бюгелна протеза, — тогава ще ви липсва само един зъб. Но при всяко неправилно захапване може да повредите здравия зъб — твърде голямо натоварване пада върху него. Защо да рискуваме? Ще потърпите ли няколко дена?

— Добре — съгласи се Сталин. — Кога ще вадите?

— Когато пожелаете, може и сега.

— Защо не утре сутринта?

— Може и утре сутринта.

— Днес имам гости, неудобно е да приемам гостите си без зъби, как мислите?

— На гостите — усмихна се Липман, — ако искат да похапнат, им трябват техните собствени зъби.

Сталин се изправи. Липман бързо му развърза салфетката.

— Почивайте — каза Сталин, — утре сутринта, след закуска, ще ви поканят.

Киров пристигна следобед. Сталин беше наредил на Жданов да го въведе в работата им върху учебника по история и да го покани на вечеря.

Вечеряха тримата: Сталин, Киров и Жданов.

— Добре че дойде, Сергей Миронович — каза Сталин, настанявайки се като домакин на почетното място, — защото Андрей Александрович — той кимна към Жданов — нито пие, нито яде, седи на масата като Исус Христос, иска и мене да умори от глад. А по този въпрос аз съм съгласен с Чехов: всички болести са измислени от лекарите. Трябва да се яде всичко, наистина по малко, в разумни количества. Полезни са кавказките подправки: кинза, тархун, джонджоли… Плодовете са полезни, сухото вино също, грузинското е хубаво. Пий, яж — всичко ще ти е от полза. Виждаш какво има на масата, ти си кавказки човек. Да не си забравил в Ленинград какво е хачапури, какво е лобио, какво е сациви?

— Не съм забравил — отговори Киров, засмя се и си сложи в чинията по малко от всяко ястие, — всичко помня и обичам всичко.

— Не знам каква кухня е на мода сега в Ленинград — замислено продума Сталин, — по-рано сред дворяните беше на мода френската, сред народа — немската: кренвирши, салами. А сега?

— Сега е на мода пролетарската кухня — каза Киров, — зелева супа, борш, кюфтета, макарони. Каквото даваме срещу купоните, това яде народът.

— Да, купоните — все така замислено каза Сталин, — ще ги отменим.

Киров изобщо не реагира на тези думи: отменянето на купоните за продукти от първи януари беше решен въпрос.

— Тази година се очаква добра реколта — продължи Сталин, — зърното трябва да ни стигне. Получихме сведения от Казахстан, пишат, че реколтата е незапомнена, от десетки години не е имало такава, надяват се да получат по двайсет и пет центнера от хектар. Страх ме е, че твоят приятел Мирзоян няма да се справи с такава реколта.

— Мирзоян е енергичен човек, няма да се изложи.

Сякаш нечул репликата на Киров, Сталин замислено продължи:

— Богатата реколта, разбира се, е хубаво нещо, но крие и опасност: сварва хората неподготвени, донася настроения на самоуспокояване, благодушие, безгрижие. Богатата реколта е хубаво нещо, когато вече е прибрана, транспортирана, без разхищения, без разпиляване.

Киров знаеше, че Сталин нищо не говори току-така, че не случайно започна разговора за Казахстан. На масата Сталин обикновено не захващаше делови разговори, днес захвана. Започва отдалече, говори банални истини — по този начин поднася най-неочаквани решения. И пак за селското стопанство. Преди месец, на Юнския пленум на ЦК, Киров бе критикуван за неизпълнение на и без това занижените планове по доставките на зърно и месни продукти. Нямаше никакви занижени планове. Бе направено обикновено уточнение по отделни култури — за едни плановете бяха повишени, за други — намалени. Сталин не разбира много от тези неща, не познава селското стопанство. Нямаше никакво изоставане, за Ленинградска област юни не е решаващият месец за доставките. Но Киров не възрази срещу постановлението: партията се подготвя за отменяне на купонната система, всички сили трябва да се съсредоточат върху осигуряването на страната със зърно, всички трябва да се стегнат и ако някой трябва да бъде критикуван, хубаво е това да се направи с водеща партийна организация — ще бъде добро предупреждение за останалите. Нормално, Киров не съзря в това нападка лично срещу себе си, макар че още по-полезно щеше да бъде да се позоват на московската, на столичната организация. Недостатъците бяха същите, а тук доставките започваха по-рано. Но московската организация се възглавява от Каганович, а Сталин не иска да го засяга — характерното за него политиканство: да обидиш едного, да възнаградиш другиго и да ги настроиш един срещу друг. Навремето Степан Шаумян казваше: „Коба има змийски ум и нрав.“ Но Киров беше над всичко това: когато се решават партийни въпроси, няма място за лични обиди. При това Киров презираше Каганович. Във всеки случай Киров разбираше причините за юнското решение на ЦК за изоставането на Ленинград, а разговорът за доставките от Казахстан му беше необясним. Участието му в работата върху учебника по история е фикция, какъв историк е той! И Сталин не е историк, но се смята за такъв. Но защо го извикаха?

— Добре — внезапно каза Сталин, — защо тъй неочаквано заговорихме за реколтата, за Казахстан, за Мирзоян? Тук имаме една работа — въпросите на историята. — Той се обърна към Жданов: — Обяснихте ли на Сергей Миронович в какво се състои работата?

— Обясних му. Предварително — отговори Жданов.

— Трябва да поемем в свои ръце историческата наука — мрачно произнесе Сталин, — инак тя ще попадне в чужди ръце, в ръцете на буржоазните историци. Впрочем нашите историци не са по-добри. Изобщо не говоря за Покровски, в действителност и той е буржоазен историк.

— Безспорно Покровски допусна грешки — възрази Киров, — но Ленин го оценяваше другояче…

Сталин не откъсваше от Киров изпитателния си поглед.

— А как го оценяваше Ленин?

— На вас сигурно ви е известно писмото му до Покровски по повод „Руска история в най-сбит очерк“?

— Какво е писал на Покровски там?

Хем знае какво е писал Ленин на Покровски, добре знае, но иска да го улови в неточност.

— Не си спомням текста дословно… Можем да погледнем, писмото е публикувано неведнъж. Но Ленин го поздравяваше за успеха му, пишеше, че книгата му е харесала изключително много, че трябва да се преведе на чужди езици.

— Да — съгласи се Сталин, — Ленин обичаше да прави комплименти, така е. Но същевременно предложи книгата да се допълни с хронологически показалец, за да не изглежда повърхностна… Именно в тази забележка се крие истинската оценка на Ленин…

— Аз не съм историк — каза Киров, — но не мисля, че е така. Общата оценка беше ясна, точна и похвална. Предложението да се състави хронологически показалец не беше нищо друго освен частна добавка, която не изключваше общата положителна оценка. Покровски написа своята книга през 1920 година, всъщност тя бе първият опит да се осветли историята на Русия от позициите на марксизма-ленинизма. И той написа тази книга, предназначена за широките маси, по поръка на Ленин. Въпреки всичките си недостатъци тази работа имаше големи достойнства — ние сме се учили по нея. Разбира се, науката напредна и сега вероятно е нужен нов учебник, но да се хули работата на Покровски, както правят някои историци, не е правилно, гоненията срещу нея през последните години са недопустими и в бъдеще, Покровски безспорно беше честен човек…

— Ето виждаш ли — позасмя се Сталин, — а казваш, че не разбираш от история… Ти можеш всички да ни обориш по историческите въпроси. И си прав, трябва да се създаде нов учебник по история. Именно за това те поканих, ти не искаше да дойдеш, а излиза, че си нужен именно тук. Но сега не става дума за Покровски. Аз говоря за някои членове на партията, стари членове на партията. Ето, другарката Надежда Константиновна също се зае с историята. Ти чете ли спомените й за Ленин?

— Четох ги — кимна Киров.

— А статията на Поспелов в „Правда“ по повод тези спомени?

— И нея четох.

— Хубава статия, умна — Сталин се обърна, взе една папка от масичката за списания, прелисти я, извади изрезка от „Правда“, огледа отбелязаните с червено места, — ето… Поспелов пише: „Крупская безкритично преувеличава ролята на Плеханов в историята на нашата партия, а Ленин рисува като почтителен ученик на Плеханов.“ Правилна мисъл. Защо е правилна ли? Защото Крупская гледа на тези фигури от позициите на далечното минало, а Поспелов — от позициите на днешния ден. И като изхождаме от опита на днешния ден, при цялото си уважение към Плеханов, въпреки високата оценка на неговата дейност, сега не можем да поставим тези фигури една до друга.

Киров все така внимателно слушаше Сталин. Той добре си спомняше статията на Поспелов. Въпросът, разбира се, не беше в Плеханов. „Престъпно“ беше следното изказване на Крупская: „След Октомврийската революция започнаха да се издигат хора, на които условията на нелегалност не позволяваха да се разгърнат… Един от тези хора беше другарят Сталин.“ Киров чудесно си представяше как ли ще се разяри Сталин от тези редове и разбираше, че отговорът няма да закъснее. Така и стана. Отговори Поспелов с дълга статия в „Правда“, в нея той критикуваше разни страни на мемоарите с цел да изкаже следната основна постановка: „И в периода на нелегалността водещата роля на такива авторитетни организатори — вождове на партията, като Сталин и Свердлов, беше напълно очевидна за основните болшевишки кадри, работещи не в чужбина, а непосредствено в Русия.“ Разбира се, не беше вярно. Но Сталин не понасяше и най-незначителното разклащане на версията, че още преди революцията е бил вторият човек в партията, че Ленин е ръководил партията от чужбина, а той, Сталин, я е ръководил в Русия. Това твърдение не беше истина, но спомагаше за сплотяването на партията около новото ръководство и Киров го приемаше като версия. Ала едно е да приемаш една версия като политическа необходимост, друго е искрено да вярваш в нея.

Сталин се усмихна кисело.

— Всички се втурнаха да пишат мемоари. Авел Енукидзе — и той.

Сталин пак се обърна към масичката за списания и извади от същата папка брошурата на Енукидзе, показа я на Киров.

— Чете ли я?

Киров беше чел брошурата на Енукидзе и разбираше какво в нея не допада на Сталин. За момент в него пошавна желанието да каже, че не я е чел и така да избегне разговора. Но тогава Сталин ще му предложи да я прочете и разговорът пак ще трябва да се състои.

— Да… Хвърлих й един поглед… Попадна ми…

Сталин долови уклончивостта на този отговор.

— „Попадна ми“, „хвърлих й поглед“ — повтори той. — Виж сега какво, от тази брошура излиза, че за съществуването на печатницата „Нина“ са знаели само трима души: Красин, Енукидзе и Кецховели. Откъде е известно това на Авел Енукидзе?

— Той беше един от ръководителите на печатницата.

— Именно „един от“… Ръководеха я и Красин, и Кецховели. И Кецховели не криеше от мен дейността й. Но Красин и Кецховели не са живи. Жив е само Авел Енукидзе. Обаче фактът, че е жив, не му дава право да представя историята на печатницата така, както му изнася, а не както беше в действителност.

— Очевидно Енукидзе не е знаел, че сте били в течение — каза Киров, вероятно е бил сигурен, че Лениновата директива се изпълнява точно.

— Каква директива? — сепна се Сталин.

— Директивата в смисъл, че никой освен Красин, Енукидзе, Кецховели и словослагателите не бива да знае за печатницата.

— Ти откъде знаеш, че е имало такава директива?

— Това е общоизвестен факт.

— Какво значи „общоизвестен“? Измислил го е Енукидзе и всички са повярвали. Печатницата наистина бе подчинена на задграничния център. Но от какво следва, че аз нищо не съм знаел за нея? Да, ръководеше я лично Ленин, но това изобщо не означава, че, както пише Енукидзе: нито един човек освен тях не бил знаел за нея. И ако другарят Енукидзе наистина мисли така, защо не е проверил тези факти, защо не е попитал бакинци от онзи период? И защо излиза с тази брошура именно сега? Защо подчертава именно тази подробност? Защо му е нужно всичко това? Това му е нужно, за да опровергае тезиса за приемствеността на ръководството, за да докаже, че днешното ръководство на ЦК не е пряк наследник на Ленин, че преди революцията Ленин е разчитал не на днешните ръководители, а на други хора, нещо повече, оказвал е доверие на тези хора, а на днешните ръководители не е оказвал доверие. В чия мелница налива вода другарят Енукидзе?

— Не вярвам другарят Енукидзе да си е поставял такава задача — възрази Киров, — мисля, че просто е разказал това, което е знаел. Може да не е знаел, че Кецховели ви е информирал. Убеден съм.

— Не виждам защо си убеден — студено отговори Сталин, — не виждам защо си толкова сигурен. Другарят Енукидзе не е за първи ден в партията, другарят Енукидзе е член на Централния комитет на партията, другарят Енукидзе не може да не обмисля политическите последствия от постъпките си, другарят Енукидзе не може да не разбира на чии интереси служи неговата брошура. Ако тази брошура беше написал обикновен историк, можеше да не обръщаме внимание: историците могат да сгрешат, историците често са в плен на голите исторически факти, историците като правило са лоши диалектици и изобщо не разбират от политика. Но нали тази брошура е написана не от обикновен историк, а от един от ръководителите на партията и държавата. С каква цел е написана? Дощяло му се да пише мемоари ли? Рано му се е дощяло. Другарят Енукидзе още е млад човек, с него сме почти връстници, а аз още не се смятам за старец и не възнамерявам да пиша мемоари. Това не са мемоари, това е политическа акция. Акция за извращаване историята на нашата партия, акция за дискредитиране на днешното ръководство на партията. Ето каква цел си е поставял другарят Енукидзе.

— Мисля, че малко сгъстявате боите — намръщи се Киров, — просто на Енукидзе не му е работа да пише такива брошури, той не е историк, нито писател. Съмнявам се, че е искал да дискредитира партийното ръководство. Той е честен, искрен човек и ви обича.

Сталин гледаше Киров изпод вежди, от упор, очите му бяха жълти, тигрови. Все по-раздразнен и затова със силен акцент, той каза:

— Честност, искреност, обич — това не са политически категории. В политиката има само едно: политическа предвидливост.

Разговорът ставаше тягостен. Напоследък със Сталин изобщо трудно се разговаряше, а когато беше ядосан — особено.

— Можем да поправим другаря Енукидзе — примирително каза Киров, — да му посочим неговата некомпетентност по въпросите на историята.

— Да — подзе Сталин, — ако някой историк беше написал това, би могъл да го поправи друг историк. Но го е написал член на ЦК, един от изтъкнатите ръководители на страната. Трябва да го поправим на същото ниво — той гледаше Киров от упор, — ти пет години възглавява бакинската партийна организация, най-авторитетно ще бъде да го направиш ти.

Киров остана като гръмнат. Такова нещо досега не беше се случвало. Той, членът на Политбюро, трябваше публично да засвидетелствува, че Сталин е бил ръководител на печатницата „Нина“, за чието съществуване изобщо не е знаел, тук Енукидзе беше прав. Защо това предложение се прави на него? Проверяват лоялността му? Тя е достатъчно проверена и ако е необходимо да бъде проверена още веднъж, няма да е по този начин.

— Никога не съм се занимавал с история — каза Киров — и не съм в течение на конкретния въпрос. Освен това през периода, за който става дума, не съм бил в Баку.

— Добре — спокойно отговори Сталин, — щом не искате, недейте. Надявам се, че в партията ще се намерят другари, способни да отговорят на Авел Енукидзе — той се обърна към Жданов. — Централният комитет на партията не бива да се занимава с този въпрос. Това е проблем не на цялата партия, а само на една нейна организация, закавказката организация. Закавказката организация да се занимава със своята история. Извикайте другаря Берия, изложете му позицията на Централния комитет. Той е секретар на Закавказкия краеви комитет — това е в неговата компетенция.

11.

На другата сутрин след закуска Сталин нареди да извикат зъболекаря.

Липман дойде с куфара си, подреди инструментите, приготви легенчето, настани Сталин в креслото, върза му салфетката.

— Как спахте? — попита Сталин.

— Чудесно — Липман пълнеше спринцовката, — по-хубаво здраве му кажи, тихо, спокойно — с меко движение на ръката той положи главата на Сталин върху възглавницата, помоли го да си отвори устата, — не знам за другите хора, но на мен шумът на морския прибой винаги ми действува добре…

Сталин май почувствува леко убождане във венеца, може би му се стори — по физиономията на Липман нищо не личеше, той се взираше в устата му и все така се усмихваше. После се отпусна назад, постави ръцете си на коленете и все така усмихнат, каза:

— Да поседим малко, упойката да подействува, можете да си затворите устата, може да говорите, да се разходите, но по-добре е да поседите.

Венецът изтръпваше, натежаваше, сякаш се наливаше с нещо. На Сталин и по-рано му бяха вадили зъби с местна упойка, но не си спомняше колко трябва да чака, за да подействува упойката.

— Дълго ли ще чакаме? — попита той.

— Десетина минути според мен. Отворете устата още веднъж да погледна.

Той отново огледа устата, прокара по венците някакъв метален инструмент.

— Скоро ще се замрази, потърпете.

Той гледаше Сталин спокоен, добросърдечен, беше направил инжекцията успешно, без да причини болка, другарят Сталин трябваше да бъде доволен от него.

Сталин наистина ценеше хората, които си разбират от работата и я вършат добре. Този лекар сигурно ще живее сто години: доволен е от работата си, от живота си, от положението си. Работи в Кремъл, лекува членовете на Политбюро, сигурно добре му се плаща — ще се намерят завистници, непременно ще се намерят. Но този лекар, изглежда, няма да им обърне внимание: човек без честолюбие, каквито са повечето хора на земята. Някога, още съвсем млад, ТОЙ започна борбата заради тях, докато не разбра другите, истинските й мотиви. Но сега ТОЙ управлява тези хора, те вярват в него като в бог, а в бог може да се вярва само сляпо и безогледно, те ГО наричат баща, хората уважават само тежката, строга, но здрава и сигурна бащина ръка. И този му е предан само заради чувството на докосване до НЕГО, в обкръжението му трябва да има и такива хора. Не само охранници-вълкодави, не само помощници-честолюбци, но и простодушни, скромни, обичащи ГО и предани НЕМУ хора.

Липман седеше до него, поглеждаше часовника си, усмихваше се на Сталин, от време на време го помолваше да си отвори устата, опипваше венците с някакъв инструмент и след един такъв оглед показа на Сталин извадения и стиснат в клещите зъб.

— Кога успяхте?! Дори не почувствувах нищо.

— Нали го извадих с упойка. И зъбът едва се крепеше, можех да го извадя, както казваме ние, с пръсти.

— Ами защо не го извадихте?

— Е, тогава щяхте да почувствувате.

Сталин изплю в подложеното легенче дълга окървавена слюнка, изплакна устата си, още веднъж плю.

— Ще ви помоля два часа да не ядете нищо. — Липман му подаде чиста салфетка. Сталин избърса устните си. — И изобщо днес да не ядете нищо топло.

Той взе от масата протезата, повъртя я в ръцете си.

— Хубава протеза, добре е направена, от чудесен материал: сплав от злато, платина и паладий. Сега вече няма да ви трябва — ще направим нова. Само че, знаете ли, Йосиф Висарионович, не е ли по-добре да ви направим обикновена протеза?

— Какво значи обикновена?

— Ето тук, виждате ли, зъбите са съединени с метална пластинка, а ние ще я направим изцяло пластмасова.

— Защо е нужно това?

— Разбирате ли, Йосиф Висарионович, металната протеза се закрепва за зъбите с ей тези две кукички, ние ги наричаме кламери. Докато протезата е лека — и на зъбите е леко. Но на вашата има вече седем изкуствени зъба, това е тежко, прекалено тежко. А на новата протеза ще добавим още един зъб, тя ще натежи още повече, натоварването ще се увеличи. Докато плаковата протеза залепва за небцето и може да издържи всякакъв брой зъби.

— Искате да ми направите старческа протеза.

— Защо старческа? Старците носят изцяло изкуствени челюсти, те нямат зъби, а вие имате свои зъби. И дай боже, още дълго ще ги имате.

Преди няколко години, когато извадиха кътниците на Сталин и за пръв път му предложиха да му направят протеза, той се умърлуши: край! Старец с изкуствени челюсти! Беше виждал как старци си ги свалят за през нощта и ги слагат в чаша с вода. Така си сваляше протезата тогава още не толкова старият Солц, те живееха заедно в Петербург в конспиративна квартира, именно у Солц за пръв път видя изкуствена челюст. Когато говореше, а той винаги говореше развълнувано, челюстта му падаше, Солц я подхващаше с език, фъфлеше, произнасяше думите неясно — неприятна гледка.

Но зъболекарите му обясниха, че му предлагат не изкуствена челюст, а златна пластинка, на която ще бъдат закрепени изкуствени кътници, и той ще има с какво да сдъвква храната си. Направиха пластинката, той свикна с нея, не му пречеше, нямаше усещането, че е беззъб. После, когато му извадиха още два зъба, предложиха да направят частична плакова протеза, каквато предлага сега Липман, и му сочеха същите доводи, но той отказа, направиха златната бюгелна протеза, която сега Липман държи в ръцете си, и независимо от всички предупреждения, тази протеза му служи добре.

Сега Липман пак му предлага да си направи старческа протеза. Липман какво ли разбира, той вижда в НЕГО пациент и забравя, че ТОЗИ пациент го гледат милиони хора и той не може да застане пред тях с изпадаща челюст, не може да фъфли, да говори, сякаш има каша в устата.

— Направете златна — каза Сталин.

Липман не посмя да възразява повече.

— Добре, слушам. Ако раничката ви наболява, вземете хапче пирамидон, ако трябва, извикайте ме. А утре ми разрешете да видя как върви заздравяването.

— Утре по това време ще ви поканят.

Липман си тръгна. Сталин отиде до огледалото, отвори уста, озъби се… Грозновата картина, горе само пет зъба, жълти, одимени… Нищо, Жданов ще го изтърпи няколко дена с пет зъба. И Киров ще го изтърпи.

При мисълта за Киров Сталин се намръщи. Не иска да се включи в борбата, не иска да укрепи ръководството на партията!

Този ден Сталин не прие никого, да мине упойката, раничката да заздравее. Както нареди лекарят, два часа не яде нищо, за обед му сервираха студен борш от цвекло и позатоплени кюфтета — правилно, нали няма с какво да дъвче. Раничката не го болеше, венецът също, не се наложи да взема пирамидон.

На сутринта дойде Липман, огледа устата, доволно каза:

— Всичко върви прекрасно, след два дена започваме.

— Как си почивате? — попита Сталин. — Не скучаете ли?

— Какво говорите, Йосиф Висарионович, имам ли време да скучая? Наблизо е морето, плажът, пък и гледам, на бюрото хартия, подострени моливи, седнах да пиша.

— А какво пишете?

— Специален труд по протезирането.

— Желая ви успех.

Сталин обядва и вечеря сам: не му се излизаше на общата маса без зъби. Но трябваше да работи. Вечерта при него дойдоха Жданов и Киров. Седнаха на верандата, запрелистваха вестниците.

— И тъй, Хитлер е пожизнен фюрер на германския народ и райхсканцлер на империята.

— Току-виж, обявил се за император — засмя се Киров.

— Няма да направи тази глупост — забеляза Жданов.

— Да — съгласи се Сталин, — няма смисъл: императори е имало много, а пожизненият фюрер е един, само той. Пък и няма деца, не може да създаде династия… — Очите му се плъзгаха по страницата на вестника. — Ето, Зиновиев пак е изригнал статия, всеки ден пише. Който и вестник да разгърнеш, все срещаш имената на Зиновиев, на Каменев, на Радек. Пишат, пишат, пишат…

— Нямат си друга работа, затова пишат — каза Жданов.

— Но ето кое е интересно — продължи Сталин, — всяка статия възхвалява другаря Сталин — той бил такъв, онакъв, велик, гениален, мъдър, едва ли не по-голям от Маркс, Енгелс, Ленин. Защо го възхвалява? Нима може Зиновиев искрено да възхвалява другаря Сталин? Не може! Той мрази другаря Сталин. Значи лъже, не пише каквото мисли. Защо лъже? Нали добре разбира, че никой, включително и другарят Сталин, не му вярва. Страх ли го е? От кого го е страх, нали никой и с пръст не го бутва.

— Иска да докаже, че се е разоръжил, че за нищо не претендира — каза Киров.

— Да допуснем — съгласи се Сталин, — съмнително е, но да допуснем. Обаче той се унижава. А никой никога не забравя собственото си унижение. Всичко може да се забрави: оскърбления, обиди, несправедливости, но нито един човек не забравя унижението, то си е в човешката природа. Зверовете се преследват, бият се, убиват се, изяждат се, но не се унижават взаимно. Само хората се унижават. И нито един човек не забравя унижението си и никога не прощава на онзи, пред когото се е унижавал. Напротив, намразва го завинаги. И колкото повече Зиновиев възхвалява Сталин, колкото повече се унижава пред него, толкова повече ще мрази другаря Сталин. И Радек се престарава, възхвалява, но Радек е дърдорко, несериозен човек, вчера възхваляваше Троцки, днес Сталин, утре, ако трябва, ще възхвалява Хитлер. На такъв му дай сандвич с горчица — ще го излапа, ще се оближе, че и благодаря ще каже. Но Зиновиев и Каменев — не, други са техните амбиции, цял живот са се гласили за вождове, и сега се гласят. Още повече че армията им расте, към тях се присъединиха Бухарин, Риков и компания.

Киров сви рамене.

— Зиновиев и Бухарин — каква връзка има между тях?

— Сергей Миронович — меко проговори Жданов, — ами нали Бухарин тайно тичаше при Каменев, търсеше съюз с него.

Жданов харесваше на Киров, но все пак има въпроси, които членовете на Политбюро обсъждат само помежду си. Жданов не е член на Политбюро. Сталин започна този разговор пред Жданов нарочно, за да изтъкне, че не вижда разлика между Киров и Жданов.

— Вижте какво, другарю Жданов — сухо възрази Киров, — това беше преди осем години, когато ръководството на партията още не беше се стабилизирало, когато Зиновиев и Каменев претендираха за властта. Сега те добре разбират, че вече нямат шансове, примирили са се с положението си, с поражението си дори само защото дълги години се разкайваха, компрометирани са и аз мисля, че вече на нищо не разчитат.

Жданов искаше да отговори. Сталин го възпря с жест.

— Политиците винаги претендират за властта. И колкото повече се унижават, толкова повече се надяват да отмъстят за униженията си. Те на никого не ще ги простят, на първо място на мене и на тебе. Зиновиев смяташе Ленинград за бащиния, преди Четиринайсетия конгрес ленинградската организация гласува за Зиновиев, срещу партията. А сега вече осем години ленинградската организация се възглавява от другаря Киров и ленинградската организация следва другаря Киров. Ленинградската организация вече не ще да знае никакъв Зиновиев, тя знае само Киров. Ще ти прости ли това Зиновиев? Не, няма да ти го прости. И при първа възможност ще ти отмъсти.

— Не разбирам за какво говорите — Киров сви рамене. — Не разбирам, не виждам, не се досещам как, по какъв начин, с чии ръце те се канят да ми отмъстят.

— Ръце винаги ще се намерят — отговори Сталин, — за такава работа винаги се намират ръце. Още повече ще се намерят в Ленинград, там има много зиновиевски коренчета, ти не искаш да ги изскубнеш, вярваш на всичките тези уж разкаяли се и уж разоръжили се хора.

Сталин втренчено загледа Киров. Чужди очи, лице със следи от сипаница. Тези следи все пак развалят лицето. И му стана неприятно. Като помисли човек: голяма работа, следи от сипаница! Но е неприятно! Следите от сипаница по лицето на Киров му напомниха, че и той има такива.

— Другарю Сталин — твърдо каза Киров, — през двайсет и пета година ленинградската организация гласува за Зиновиев. Но нали още през двайсет и шеста тя вече гласува за нас, за Централния комитет. Това са редови членове на партията. През двайсет и пета партийните ръководители от горе до долу ги уговаряха, а ако си говорим честно, им заповядваха да гласуват за ленинградското ръководство, да не гласуват би означавало да нарушат партийната дисциплина. За съжаление такива са недостатъците на демократическия централизъм: всяка партийна организация временно може да последва своето ръководство по погрешен път. Редовите партийни членове не са виновни и ние нямаме право да ги наказваме за това.

— „Редовите партийни членове“ — позасмя се кисело Сталин, — лоши партийни членове са те, щом един секретар на районен комитет може да ги настрои срещу партията, срещу нейния Централен комитет. Ленинградските комунисти далеч не са толкова простодушия, колкото се мъчиш да ни ги представиш. И до ден днешен смятат града си за люлка на революцията, а себе си за авангард на руската работническа класа. И друго: в Ленинград останаха не само онези, които са гласували в името на партийната дисциплина, но и онези, които са ги принудили да гласуват. И те се пишат разкаяли се, но тяхното разкаяние по нищо не се различава от разкаянието на Зиновиев и Каменее, те очакват своя час, разбират, че този час може да настъпи при най-дребната безредица в партията, в страната, в държавата. Достатъчно е да премахнат мене, тебе, двама-трима члена на Политбюро и ето ти я безредицата, тогава те не ще закъснеят да се възползуват от нея — опитни политици са. Ние пък с тебе изобщо не можем да очакваме пощада от тях. Ако докопат властта, ще избият всички ни до крак. А ти им се доверяваш, либералничиш с тях. Мислиш, че ще ти кажат благодаря? Не, драги! А ти се разхождаш по улиците, сядаш в партера на театъра. Непредпазливо, много непредпазливо. Нима не разбираш? Нима Политбюро трябва да издаде специално решение за твоята охрана?

— Моля да не се вземат никакви решения — побърза да каже Киров, — моята охрана е достатъчна и сигурна.

— Ти смяташ така — възрази Сталин, — а Политбюро може да има друго мнение по този въпрос. Има определен ред за охраняване членовете на Политбюро, единствен ти го нарушаваш.

— Аз съм в Ленинград осем години — каза Киров, — през тези осем години нищо не ми се случи. Не е имало и намек за нещо подобно.

— Вчера не е имало, днес няма, утре може да се появи — възрази Сталин, — нищо не е вечно, нищо не е безкрайно. Идването на Хитлер на власт кардинално променя обстановката. Сега опозиционните сили в нашата страна ще получат подкрепа в лицето на милитаристичните стремежи на Германия. Безспорно тези милитаристични стремежи са насочени преди всичко към Запада. Но Западът се мъчи да ги пренасочи към нас. Подобен обрат може да създаде у нас кризисна обстановка. Кой ще се възползува пръв от нея? Опозиционните сили… Какви опозиционни сили имаме ние в нашата страна? Монархисти? Кадети? Есери? Меншевики? Те не съществуват, пометени са завинаги, неспособни са да се възродят, народът навеки се свърза със съветската система. Значи единствената опасност се крие в опозиционните сили вътре в съветската система, вътре в партията. Кои са те? Троцкистите, зиновиевците, бухариновците. Разбират ли това самите те? Безспорно го разбират. А засега маневрират. Главната им задача е да се опазят, да опазят кадрите си. Ама, ще кажете, били малко? Няколко хиляди души? А колко бяхме ние, болшевиките, през седемнайсета година? Също няколко хиляди души. Но ние правилно се възползувахме от ситуацията и победихме. Какви основания имаме да смятаме, че хора като Зиновиев, Каменев, Бухарин не ще съумеят да се възползуват от подходящата ситуация, щом имат зад гърба си не хиляди, а десетки хиляди спотаили се привърженици? Нима всички бивши меншевики няма да подкрепят Зиновиев? Нима разкулачените селяни, есерите, кадетите няма да подкрепят Бухарин? Те ще гледат на Зиновиев и Бухарин като на трамплин, като на временни, но единствено приемливи фигури в дадената кризисна ситуация: народът ги познава, партията ги познава. А дето са се разкайвали и са признавали грешките си — никой няма да си го спомни. Какви по-големи грешки направиха Каменев и Зиновиев през седемнайсета година — и нищо, всичко им простихме, всичко забравихме. Петнайсет години Троцки се бори срещу Ленин, но щом премина към болшевиките, веднага всичко му простихме, всичко забравихме. Народът се интересува не от миналото на политическия деец, а какво представлява той днес, в дадения момент. Зиновиев, Каменев, Бухарин отлично разбират всичко това — то е елементарна стратегия. Най-важното за тях е да се опазят, да дочакат своя час. В това отношение са по-хитри от Троцки. Троцки бе лош политик, с нищо не се съобразяваше, и кадрите му с нищо не се съобразяваха, ние ги познаваме всичките, държим ги под око. Зиновиев и Бухарин са по-хитри, навреме капитулираха, не разкриха кадрите си, тези кадри са се спотаили и са готови да надигнат глава всеки момент. Много са, твърде много: всички обидени в партията, всички обидени в страната. Голям и опасен потенциал. А ето че „ние“ се грижим за този потенциал, пазим го, не даваме косъм да падне от главата му.

— Ленинград ли имате предвид? — попита Киров.

— Да — хладно отговори Сталин, — имам предвид Ленинград като повалена опора на опозицията и другаря Киров като човек, който не желае да повали тази опора.

— Не е така — спокойно възрази Киров, — историята на партията ни учи и на друго. В партията винаги е имало разногласия по въпросите на стратегията и тактиката, имало е спорове и дискусии. Но щом партията е вземала решение, дискусиите са приключвали, никакви опозиции вече не са съществували и никой от бившите опозиционери не е бил отхвърлян. Напротив. Ленин ни учеше на грижливо, другарско отношение към онези, които са се заблуждавали по едни или други въпроси. Аз напълно отговорно заявявам: в ленинградската организация няма никакви троцкисти, зиновиевци, бухаринци. Безспорно ние се сблъскваме с отделни антипартийни, антисъветски настроения, но те подават глава най-вече от средата на буржоазните класи и нямат никакво отношение към бившата опозиция. И ленинградските работници комунисти, които през двайсет и пета година гласуваха за Зиновиев, отдавна скъсаха със Зиновиев, отдавна забравиха за него. Да ги репресирам след осем години, задето в името на партийната дисциплина са гласували за своето ръководство — не мога и няма да го направя. Ако смятате политиката ми за неправилна, можете да ме отзовете от Ленинград, но докато съм в Ленинград, няма да променя тази политика.

Напрежението, което през цялото време се усещаше у Сталин, изведнъж спадна и той спокойно, дори равнодушно каза:

— Партията не може да има отделна политика във всеки град, партията провежда единна политика в цялата страна и всеки секретар на областен комитет е длъжен да се подчинява на тази политика. Ние ще обсъдим в Политбюро линията спрямо бившите зиновиевци. Но докато я обсъдим, искам да внимаваш, да вземеш предвид моите предупреждения: зиновиевци се активизират. Разполагам с по-широка информация от твоята. Прекалено доверчив си, Сергей Миронович. Внимавай излишната ти доверчивост да не те подхлъзне.

— В какъв смисъл?

— Ти си виждал Зиновиев и Каменев само по трибуните на конгресите, а аз съм изял с тях чувал сол, с Каменев сме били заедно на заточение. Те са измамници, лъжци, лицемери и фарисеи. И онези, които ги подкрепят, са лъжци, измамници и фарисеи. Не им вярвай, те са способни на всичко. И те мразят. И колкото повече им угаждаш, толкова повече ще те намразват. Между другото това е една от причините, поради които бих искал да се прехвърлиш в Москва. Ако вместо теб там отиде друг човек и се справя също тъй добре с Ленинград, ще разберат, че причината за успехите не е само в другаря Киров, а в партията, че ленинградските комунисти следват не просто другаря Киров, а партията. И вече няма да гледат накриво твоя заместник. Нали си секретар на ЦК, отдавна трябваше да се преместиш в Москва, един секретар на ЦК трябва да живее в Москва. Ще проведеш в Ленинград отменянето на купоните, ленинградчани да те запомнят с това, това да бъде твоят, тъй да се каже, прощален акт и се прибирай в Москва.

Сдържайки избухналата ярост, Киров наведе очи. Намекът, че ламти за популярност, беше груб. Всичко беше ясно: Сталин иска да го изтегли от Ленинград, иска той да му е подръка, в Москва, иска да го подчини напълно.

— Другарю Сталин — каза Киров, — моля да не ме отзовавате от Ленинград, докато не приключим реконструкцията на града. Аз я започнах, искам аз да я завърша.

Киров произнесе тези думи с тон, който говореше, че това е окончателното му решение.

Сталин разбра и спокойно попита:

— А кога трябва да приключи реконструкцията?

— Надявам се, до края на тази петилетка.

— Добре, щом е тъй — пошегува се Сталин, — ще се постараем да изпълним петилетката за четири години, та по скоро да те имаме в Москва.

12.

Варя идваше на работа точно в девет часа, нагласяше на дъската листа кадастрон с чертежа, който й предстоеше да копира, върху него синкаво копирно ленено платно, забождаше всичко с кабарчета, леко натриваше с машинно масло, както я бе научил Льовочка, то правеше платното прозрачно като стъкло, чертежът се виждаше ясно и тушът не се разливаше. Чертежа бе подготвил Льовочка — след като бе станал техник, той бе преминал на моливна работа, с тази дума определяше своето доста високо положение. Чудесно момче, но без техническо образование, тъй че много се гордееше със званието си техник-конструктор. Игор Владимирович нахвърляше скицата, по нея Льовочка изпълняваше чертежа на кадастрон, а Варя го копираше. Чертежът се изпращаше за светлинно копиране, където от него се получаваше и отпечатваше синьо хелиокопие — работните чертежи, те се предаваха на строежа, хотелът се строеше наблизо. По чертежите на Льовочка се работеше леко, той даваше, както казваха тук, „висока графика“ — ясно, качествено изображение. Когато предаваше чертежа на Варя, Льовочка в най-общи черти й обясняваше какво представлява той — прозорци, врати, детайл от вестибюла на хотела, от хол на етаж, от банкетна зала в ресторанта. Не навлизаше в подробности. Подробностите й обясняваше Игор Владимирович, той излизаше от кабинета си, заставаше до Варя, навеждаше се над чертежа: тази линия означава еди-какво си, а онази — нещо друго… Дружелюбно казваше:

— Каквото не ви е ясно, питайте, не се стеснявайте…

Льовочка и Рина й казаха, че Игор Владимирович обяснявал по същия начин и на тях, когато били обикновени копировачи, искал да копират не механично, а с разбиране. Имало началници формалисти, дойде, погледне, па ти каже: „А, драги, лошо… Я сваляй и започвай отначало.“ Игор Владимирович никога не казвал така, държал се не само като началник, но и като педагог. Излизаше, че Игор Владимирович се държи с Варя като с всички, не прави разлика. Но Варя виждаше, че отношението му към нея е по-различно и за да не го поощрява, питаше за всичко Льовочка или Рина.

Бързо усвои работата, не изпитваше нито вълнение, нито страх, нито несигурност. Уредите — линеала, линиите, триъгълниците, кривките, пергела, тушовката — познаваше от училище, умееше добре да изопва пауса, пълнеше тушовката настрана, за да не капне върху чертежа, а ако се случеше да капне, много сръчно почистваше с бръснарско ножче, тъй че и следа не оставаше, дори Льовочка и Рина й се чудеха. Учудваше ги също и с умението си да нанася кривите линии без кривка, с тънкото перце.

В дванайсет часа тяхната голяма весела компания отиваше да обядва в закрития стол на ъгъла на „Тверская“ и „Белински“. Обедът — зеленчукова салата, зелева или някаква друга супа, каша с малка мръвка или кюфте, възрядък компот — струваше само четирийсет копейки, и то без да откъсваш купон за продукти. Освен това от бюфета човек можеше да си купи и да си вземе за вкъщи сандвичи със салам, кашкавал, сельодка също без купон. В бюрото работеха около четирийсет души, от тях половината бяха момичета — младички, хубави, някои от тях Варя беше срещала в парка „Ермитаж“, в „Национал“, в „Метропол“. Който отидеше по-рано, заемаше ред за касата, всички бяха задружни, шегуваха се и началниците на тези момичета — архитекти, инженери, техници — също се държаха скромно, приятелски.

Връщаха се на работа по двама, по трима, кой когато свършваше с обяда. Зоя й показваше оградения със стобор строеж на хотела, там сега се наливаха основите, извършваха се и другите подземни работи — нулевият цикъл. Зоя разказваше с ококорени очи:

— Миналата година сринаха Охотний ряд, разните дюкяни, складове, а в тях имаше цели пълчища плъхове, нали в Охотний ряд се продаваше месо, риба. И представяш ли си, всичките тези плъхове нахлуха в „Грандхотел“, настаниха се по етажите, сновяха из стаите, тлъсти, огромни колкото котки. Ужас! Умирахме си от страх, момичетата се качваха по масите. Специални екипи изтребиха плъховете, дори се наложи хотелът временно да бъде затворен.

Зоя изобщо не се променяше. Вечно възбудена, екзалтирана, натрапчива, многословна. Никой в бюрото не дружеше с нея, от Зоя никой не се интересуваше. Тя не беше интересна и на Варя, но Варя на можеше да я отблъсне, търпеливо изслушваше дрънканиците й — Зоя преливаше от слухове.

— Проектът на хотела е създаден от Игор Владимирович и от още един архитект — бъбреше Зоя, — те получиха първа награда на конкурса, а им друснаха за съавтор академик Шчусев, не стига това, ами назначиха Шчусев за главен ръководител. Разбира се, мъчно им е. Шчусев дори не стои тук, а в ателието си на „Брюсовский“, в блока, където живеят Качалов и други прочути артисти. Нали го знаеш?

— Не го знам, а ти откъде го знаеш: да не ходиш на гости на Качалов? — присмехулно питаше Варя.

— Не му ходя на гости, но знам къде е блокът. Носила съм чертежи на Шчусев.

Варя беше виждала Шчусев, той почти всеки ден идваше в бюрото, приятен дядка на около шейсет години. Веднъж се отби в тяхната стая. Льовочка тъкмо правеше перспективата на хотела за някакво голямо началство. Работата беше спешна, той чертаеше денонощно.

Шчусев погледна чертежа, одобрително кимна.

— Много добре, само че прозорците трябва да се начертаят по-тесни.

И излезе.

Льовочка като гръмнат се тръшна на стола.

— Какво има? — попита Рина.

— Между прозорците имам тухлена зидария. Ако изтъня прозорците, ще трябва да прерисувам всяка тухла. Още една нощ.

— Ако искаш, ще ти помогна — предложи Варя.

Не се наложи да помага на Льовочка. Игор Владимирович каза:

— Нищо не пипайте. Утре ще му кажете, че сте го направили. На другия ден Шчусев пак се отби.

— Направихте ли каквото ви казах?

— Да.

— Виждате ли, това вече е съвсем друго нещо.

После дълго се смяха на случката. Шчусев изобщо беше обект на шеги. Той бе проектирал страничната фасада на хотела, която гледаше към Манежа, във вид на колони, поддържащи корпуса, където щеше да се намира ресторантът. В бюрото наричаха този корпус „сандъка“ насмешливо, но с обич. Всички тук бяха ентусиасти на строежа, ядосваха се от поправките, радваха се на успехите, бяха малък, но задружен и сплотен колектив.

Игор Владимирович никога не критикуваше Шчусев и не разреша ваше на никого да прави това в негово присъствие, никога не оспорваше указанията му, но правеше всичко както си знаеше, като в случая с прозорците. Поведението му харесваше на Варя, все пак Шчусев е това! Ако Игор Владимирович го иронизираше, би унизил самия себе си. А Игор Владимирович е личност! Когато преглеждаше скиците и схемите на своите подчинени, той нахвърляше с черен въглен — тук го наричаха „сос“ — няколко щриха и това бяха неговите указания, те се изпълняваха безпрекословно. Коректен, сдържан, елегантен. Много момичета бяха влюбени в него, но неговата репутация в този смисъл беше безукорна.

Веднъж се връщаха от стола четиримата: тя, Игор Владимирович, Рина и Льовочка. Рина и Льовочка вървяха малко напред, а Игор Владимирович и Варя един до друг. Игор Владимирович й посочи с очи прозорците на „Национал“ и каза:

— Това нищо ли не ви напомня?

Варя минаваше покрай „Национал“ два пъти дневно, когато отиваше и когато се връщаше от стола, и той, общо взето, нищо не й напомняше. Веднъж беше идвала тук с Вика, отдавна, през пролетта, и впечатленията от другите ресторанти, където бе ходила с Костя, бяха изместили спомена за това посещение.

— Спомням си нещо — спокойно отговори Варя, — тук се запознахме с вас, тогава бях с Вика Марасевич.

— Ами спомняте ли си Александровската градина? Пейката, която преграждаше входа, свирката на пазача… Нашето бягство… Вашия скъсан чорап…

Явно тези спомени му бяха скъпи. Те накараха и Вариното сърце да трепне — друго време, друг живот, други надежди… Но в тона на Игор Владимирович долови очакване… Защо? Тя си има мъж! За дълго ли? Сега вече сигурно няма да е за дълго. И все пак…

— Да — равнодушно отговори Варя, — имаше нещо такова…

Дума да няма, Игор Владимирович й харесваше. Но само като човек. И тогава, в „Национал“, тя веднага разбра, че той не е като Вика и нейните приятели. И сега го видя в работата му, сред толкова бележити хора. Идваше Шчусев, идваше известният художник Лансере, който бе изрисувал залите на Казанската гара, сега щеше да рисува тавана в главния ресторант при новия хотел, идваше един американец, консултант по хладилниците и другата най-модерна кухненска техника, идваха архитекти и инженери, за да съгласуват някои подробности от проекта. После Льовочка й казваше имената на тези хора — кое от кое по-прочути.

Вечер на Варя не й се тръгваше от работа, не й се прибираше вкъщи — тя не може да живее живота на Костя, не го обича, просто го съжалява. Тогава той й казваше: „Може би до тебе и аз ще стана човек.“ Празни думи, не стана и няма да стане човек.

След историята с наметката се държеше така, сякаш нищо не беше се случило: такъв е животът на комарджията, днес печели, утре губи, днес е богаташ, утре може и за хляб да няма. Това е, трябва да потърпим, да преодолеем временните несполуки. Варя мълчеше, той разбираше, че тя не приема доводите му, виждаше нейната отчужденост, затвореност. И все пак упорито искаше да я приобщи към своя начин на живот. Веднъж донесе златна гривна, сложи я на ръката й, небрежно подхвърли:

— Носи я!

Тя свали гривната, остави я на масата.

— Няма да я нося.

— Защо?

— Никога не съм носила златни украшения и нямам намерение да нося.

Той я прониза с бесен поглед, но се въздържа.

— Можеш и да не я носиш, гривната е твоя.

Прибра гривната в кутийката, грижливо я зави в хартията, пъхна я в чекмеджето и го заключи, после са пошегува:

— Една дама трябва да има ковчеже за бижута. Но докато нямаш ковчеже, да остане тук.

Тя нищо не отговори, знаеше — тази гривна ще изчезне също така внезапно, както се бе появила.

Същия ден той остави в чекмеджето и пари. Варя не ги пипаше, дори не знаеше колко са.

— Защо не вземаш пари? — попита я веднъж той.

— За какво ми са? Ти не се храниш вкъщи, а аз обядвам в стола.

— И за обеда се плаща.

— Стига ми и заплатата.

Скоро парите изчезнаха, изчезна и златната гривна. Пари на нея не й трябват, гривната не й трябва, но е длъжна да му каже за изчезването им, за да няма недоразумения.

— Ляленка — гальовно отговори Костя, — прости ми и този път, ще си ги върна, не се ядосвай.

— Не се ядосвам и не е необходимо нищо да връщаш. Не ми трябват нито парите, нито гривната. Те изчезнаха и аз сметнах за необходимо да ти съобщя. Макар да ми беше ясно, че си ги взел ти.

Той повиши глас:

— А щом ти е било ясно, че съм ги взел аз, защо трябваше да ми съобщаваш?

— Неприятно ли ти е да ти съобщавам такива неща? Не носи вече скъпи вещи и пари, пази си ги на друго място.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук не е заложна къща, нито е спестовна каса. Там ще бъдат на по-сигурно място, а тук аз и Софя Александровна отговаряме за тях.

— Не искаш да разбереш в какви условия живея аз.

— Да, не искам. Не мога нито да разбера, нито да приема такъв живот.

— Разговаряш с мене като с чужд човек.

Тя се обърна, погледна го право в очите.

— Да, ние сме чужди хора и най-правилното ще бъде да се разделим.

— Ах, така значи! — Той изкриви устни, бавно изговори думите: — Когато имам късмет, съм добър, а щом късметът ме изостави, вече не съм нужен.

— Добре знаеш, че не е така. Не съм ти се натрапвала да ме водиш в Крим, не съм ти искала скъпи кожи и златни гривни. Просто се убедих: ние нямаме и не можем да имаме общ живот.

Той все така презрително процеди:

— Започваш любовчица с архитекта ли?

— Глупак! — пренебрежително му отговори Варя. Но си взе едно наум: някой е изклюкарствувал. Но кой? Льовочка или Рина?

— То се знае, глупак съм — той проточваше думите, беше вбесен, но се сдържаше, — ресторантите, видите ли, не й харесвали, а къде се запознахме, не беше ли в ресторант, а?

— Искаш да кажеш, че си ме прибрал от ресторанта, че съм ресторантска развратница ли?

Той се поопомни.

— Искам да кажа само едно: запознахме се в ресторант, и недей да изопачаваш думите ми.

— Няма какво да изопачавам и изобщо нямаме какво да обсъждаме. Трябва да се разделим. Незабавно! Още днес да освободим тази стая.

Той вдигна вежди учудено, дори насмешливо.

— Днес ли?… Интересно… А къде ще се преместим?

— Аз вкъщи. А ти имаш жилище, в което си регистриран.

Той пак изкриви устни, този път подигравателно.

— Нали ти казах: тази регистрация е формална, не мога да живея там. И никъде не мръдвам оттук. Тук ми харесва.

Усмихна се широко, победоносно, разбираше какъв удар нанася на Варя, тържествуваше, понеже видя нейната тревога. Варя наистина изпадна в смут. Не можеше да остави Костя при Софя Александровна. Тя не ще може да се справи с него, не ще посмее да го изсели чрез милицията, ще се уплаши от скандал, ще се уплаши да не й отнемат стаята. Господи, колко лекомислено постъпи, в какво положение постави Софя Александровна.

— Софя Александровна даде тази стая на мен.

Той я пресече:

— На нас! Не „на мен“, а на нас. И между другото аз я плащам.

— Ще ти върна тези пари.

— Виж какво сега, чуй ме внимателно — натъртено произнесе Костя, — когато се запознахме, още тогава, в „Савой“, ти ми каза за тази стая, обеща да поговориш с хазайката, значи я нае за мен. А сега, видите ли, трябвало да се измитам оттук. Къде да отида? На улицата ли? Не, не мога да живея на улицата, ще живея тук. А ти можеш да живееш където искаш.

Варя седеше умърлушена… Безпощаден, неподбиращ средствата, непознаващ снизхождението човек. И този човек тя бе наричала свой съпруг. И което е най-ужасно: принудена е да търпи всичко, няма право да го остави при Софя Александровна.

Костя се наслаждаваше на нейното унижение, на безсилието й.

— Щом не искаш да живееш с мене — твоя си работа, не сме сключвали брак, всеки да си върви по пътя. Не ти се натрапвам. — В гласа му пак прозвучаха горди нотки. — Изобщо на никого не се натрапвам, включително и на Софя Александровна. Ще се махна от тук, ще освободя стаята. Но не и преди да си намеря друга — в центъра, с телефон, с всички удобства. Ще ми бъдат необходими два-три месеца. Дали ще остана тук сам, или ще останем двамата — това ми е безразлично, няма да си пречим. Такива са моите условия: два-три месеца. Впрочем ако намеря стая по-рано, по-рано и ще изляза — той пак се ухили, — ако си много, ама много заинтересована, помогни ми да си намеря нова стая.

Иска да спечели време, надява се да си възстановят отношенията, надява се тя в края на краищата да се примири с неговия живот. Напразно се надява. Но има мъртва хватка, тя е в клопка и няма изход. Никога няма да изложи на опасност Софя Александровна.

— Не мога да ти помогна за стая — каза Варя, — но съм съгласна да почакам два месеца.

Той я прекъсна:

— Казах два-три месеца.

— Добре, нека са два-три. Но ти ще ми обещаеш, че след два-три месеца ще освободим стаята.

Той се усмихна с предишната си широка, обаятелна усмивка.

— Ето че се разбрахме. Защо да се караме, да си късаме нервите?! И тъй, мир! Ура! Защо не отидем да го полеем някъде?

— Вече никъде няма да ходим с тебе. Оставам тук само заради Софя Александровна, заради нейното спокойствие. За всичко останало забрави. Ще спя на това диванче.

— На това диванче ли — той се засмя, — а ще се събереш ли?

— Ще се събера, не се тревожи.

— Твоя си работа.

Как можа да се измами така? Не успя да съгледа, да разгадае какво се крие зад неговото показно благородство и независимост. Как се поддаде на евтините думи „До теб и аз ще стана човек“, той всъщност смята себе се за истински човек. В своя клас тя беше най-красивото, най-способното момиче, нейният успех беше най-високият, всички останали бяха с една глава по-долу от нея, но нито едно от тях, от тези интелигентни арбатски момичета не се остави да го прелъже играч на билярд.

Непременно трябва да помисли за живота си, най-сетне да разбере какво представлява.

Варя отново препрочете графологичното заключение на Зуев-Инсаров, пазеше го в същия плик, в който го бе получила, марката на плика представляваше три профила: работник с каскет, червеноармеец с будьоновка, брадат селянин с калпак.

„Изключително интелигентен, много надарен човек. Критичен ум. Налице е силна воля, но волевите прояви често носят импулсивен характер. В поведението си проявява самостоятелност и решава всичко без помощта и съветите на други хора. Задълбочен, умее самостоятелно да се ориентира в научни проблеми. Склонност към творчество в областта на науката, може би неизявена поради слаба целеустременост. Сърдечен човек, способен на големи жертви, но рязко променя мнението си за хората след скарване. Самолюбив и обидчив човек, не разрешава да го разубеждават в нещо, което вече е решил. Избухливост и остър език. Смел и не винаги предпазлив човек. В дълбоките преживявания затворен. По отношение на близките донякъде деспотичен. Човек със замах, не умее да си отказва удоволствия. Обича самоуверените хора, не понася мекушавите. В отношения, свързани с пари, безупречна честност, често до своя вреда. Донякъде злопаметен, но не отмъщава, а смазва враговете си с презрение. Изострена чувствителност. Крие дълбоките си душевни сътресения и ги изживява сам. Раздвоен и непостоянен характер, жизнелюбието се редува с меланхолия. В интимните отношения не понася фамилиарността и еднообразието. От гордост може да скъса всякакви отношения дори по незначителен повод. Графолог Зуев-Инсаров“.

Относно надареността и способностите — кой знае, вероятно прави такива комплименти на всички. Впрочем не беше писал това за Зоя. Но тази характеристика обяснява много неща за омъжването и семейния й живот… Обича самоуверените хора, всичко решава сама, не понася да й противоречат, не е предпазлива, не умее да си отказва удоволствия — точно тези черти я подхлъзнаха. Положителна характеристика, тя не я показва на никого само защото в нея има прекалено много хубави неща за личността й. Най-вярното е, че крие и изживява сама дълбоките си сътресения. Изживява сама и това, което й се случи.

Сега те с Костя почти не се виждаха. Както обикновено, той се прибираше след полунощ, Варя спеше на диванчето, сутрин отиваше на работа, когато той още спеше. Костя не й се натрапваше, държеше се приятелски, като че проявяваше снизхождение към женските й капризи, в чекмеджето пак се появиха пари, веднъж тя видя в гардероба боти с козината навън, нейния номер. Костя търпеливо чакаше. Тягостни можеха да станат почивните дни, но Варя не ги използуваше, в бюрото, както и във всички учреждения, имаше непрекъсната работна седмица, плаващ график за почивните дни, работата беше много и началството се радваше, когато служителите не си вземаха почивните дни. Те щяха да се прибавят към отпуска й. За вкъщи също вземаше работа, гледаше да припечели повече, та да не зависи от Костя, дори почти не ходеше на кино със Зоя.

В свободните вечери Варя отиваше при Михаил Юриевич, в стаята, претъпкана с шкафове, рафтове и етажерки с книги, албуми и папки. В нишата, образувана от книжните рафтове, беше тесният креват, в другата ниша — бюрото, отрупано с бурканчета, тубички с лепило и бои, чаши с четчици, писалки, моливи, имаше и ножици, бръснарски ножчета и други инструменти, с които работеше Михаил Юриевич. До бюрото имаше старо кресло с висока облегалка и продънена седалка. Варя се покатерваше в него и сядаше с подвити нозе.

Уютно миришеше на бои, на лепило, уютно изглеждаше Михаил Юриевич — старомоден ерген с пенсне. Той работеше някъде, излизаше рано, прибираше се от работа точно в шест, а ако се забавяше, донасяше нова книга, гравюра или репродукция — в това се състоеше животът му. Сам подвързваше книгите, подлепваше страниците, беше съставил сложен каталог, по който бързо намираше по безбройните рафтове всичко необходимо. Вземеше ли Варя книга, той с ревнив, напрегнат поглед следеше как я държи, как прелиства страниците, дали я оставя на мястото й.

Михаил Юриевич харчеше за тези книги цялата си мизерна заплата, живееше като аскет, зиме и лете ходеше с един и същ костюм, излъскан на лактите и реверите.

— От всички човешки изобретения — казваше Михаил Юриевич, залепвайки на тънък прозрачен лист хартия полуизгнила страница, — най-великото е книгата, от всички хора на земята най-удивителното явление е писателят. Ние познаваме Николай Първи и Бенкендорф само защото са имали честта да живеят в едно време с Александър Сергеевич Пушкин. Какво щяхме да знаем за историята на човечеството, ако я нямаше Библията? За Франция, ако ги нямаше Балзак, Стендал, Мопасан? Словото е единственото, което живее вечно.

— Ами пирамидите, храмовете — възразяваше Варя, — ами архитектурните паметници, великите живописци на Възраждането?

— За да се наслади на произведенията на Микеланджело и Рафаел, човек трябва да отиде в Рим, Флоренция, Дрезден, да посети Лувъра или нашия Ермитаж. Но при Данте или Гьоте не е необходимо да ходя, те са винаги с мен. — Михаил Юриевич обгърна с поглед полиците и шкафовете.

— Тази библиотека е вашата крепост, вие се криете в нея — усмихна се Варя и каза, че си е купила книга на Пилняк.

— Казват, че бил добър писател — сдържано отговори Михаил Юриевич, — сега има много интересни писатели! Зошченко, Бабел, Тинянов… Но хората на моята възраст, Варенка, предпочитат да поддържат старите си познанства. С познатия автор се чувствувам като с изпитан приятел, когато го препрочитам, се връщам в младостта си, в детството, пътешествувам из своя живот.

Понякога Михаил Юриевич измъкваше изпод кревата или иззад бюрото плетени куфари в калъфи от зебло, развързваше калъфите, изваждаше връзки списания: „Мир искусства“, „Веем“, „Аполлон“, „Золотое руно“, отпечатани на разкошна хартия, украсени с винетки и орнаменти от прочути майстори.

— Това очевидно вече никога няма да се върне — казваше с тъга той, — разцветът на символизма, разцветът на руското изкуство… Беноа, Сомов, Добужински, Бакст…

— Аз пък обичам „передвижниците“ — каза Варя, — те са велики художници, техните творби живеят вече толкова години, а „мирискусниците“33 вече почти никой не ги знае.

Михаил Юриевич я погледна косо през стъклата на пененето си.

— Сега не ги признават, не ги пропагандират, но те имат безспорни заслуги: високохудожествена графика, изящна орнаменталност, изтънченост.

Не биваше да казва, че днес никой не познава „мирискусниците“. Михаил Юриевич се огорчи.

— Михаил Юриевич, готова съм да стоя при вас с часове, не вили уморявам?

— Ама моля ви се, Варя, ни най-малко! Радвам се, че идвате.

Той често си спомняше за Саша.

— Саша е художествена натура. Той е простодушен, съзерцателен, много е наблюдателен, оценките му за прочетеното говорят за добър вкус. Ала времето стимулира активните страни на характера му и той не тръгна по пътя, който му сочеше природата. Но Саша широко използуваше библиотеката ми, много четеше.

— Какви книги обичаше той?

— Прекрасно познаваше класиката, особено Пушкин. Можеше да рецитира по цели страници от Пушкин, добре познаваше Толстой, Гогол, Чехов, Салтиков-Шчедрин. Не обичаше Достоевски.

— И аз не обичам Достоевски — каза Варя, — измъчвам се, като го чета.

— След време може и да го обикнете… Да, та за Саша. Обичаше французите, особено Балзак и Стендал, нали ги чете в оригинал.

— Така ли? — учуди се Варя. — В нашето училище се учеше немски.

— Саша е завършил сигурно пет години преди вас, а тогава се учеше и френски, и немски. По-късно е останал само немският. Имам доста хубава библиотека на френски и Саша четеше в оригинал. За съжаление не отиде да учи филология, сметна, че на страната са нужни инженери. Впрочем ситуацията, в която попадна, може да промени житейския му път: страданието изостря душевната наблюдателност, развива художествената дарба, пък и след заточението едва ли ще може да се върне към обществена работа.

— Може да преразгледат делото му, може да го освободят, нали изобщо не е виновен.

Михаил Юриевич поклати глава със съмнение.

— Да го освободят ли? Не съм чувал за такива случаи. Пак добре, ако го освободят, когато му изтече присъдата.

— Тоест как така? — смая се Варя.

— Не твърдя, но допускам: може и да не го освободят, знам такива случаи — на политическите им удължават срока. В нашия вход живее една Травкина, познавате ли я?

— Виждала съм я. Познавам дъщеря й.

— Вие познавате по-малката й дъщеря, а голямата е на заточение, мисля от двайсет и втора година, ту в Соловки, ту в Нарим. Впрочем тя е есерка, не иска да се отрече от възгледите си, може затова да е. Със Саша може да не се случи същото.

Той гледаше Варя изкосо през пенснето си.

— Не бива да казвате това на Софя Александровна. Да се надяваме, че със Саша всичко ще мине добре.

— Разбира се, нищо няма да й кажа, това ще я убие, тя живее само с тази надежда: отново да види Саша, в това се състои животът й.

— Добре тогава. И ние ще чакаме. Саша ще се върне и след време ще развие таланта, който му е дала природата. За политика Саша е твърде простодушен, доверчив, там са нужни други качества. Когато го изключиха от института, посъветвах го да замине при баща си, при вуйчо си, това щеше да го спаси, щяха да го забравят. Не ме послуша, свято вярваше в справедливостта — ето ви още едно доказателство за неговата активност.

Можело да не освободят Саша?! Това порази Варя. И през ум не й беше минавало, че вече няма да го види. Живее в неговата стая, сред неговите вещи, до майка му, фактът, че го няма тук, е сякаш нещо временно, случайно. Но никога да не се върне? Каква нелепица! Нечестно е, несправедливо, незаконно!

Какво ще стане тогава със Софя Александровна? Тя брои дните до неговото завръщане, най-важните събития в живота й са писмата от Саша. Тя ги четеше на Варя — немногословни, остроумни, изпълнени с нежност към майка му, с желание да я ободри, да я утеши. От нищо не се оплакваше, нищо не искаше, пишеше често, но писмата идваха нередовно. Саша номерираше писмата, случваше се по-късни да идват по-рано. Софя Александровна се тревожеше: може в неполучените писма да има нещо важно, затова да не са дошли. Варя я успокояваше, обясняваше й колко сложен е пощенският път от Сибир. И излизаше права — писмата пристигаха.

Варя помогна на Софя Александровна да приготви колета със зимните дрехи, Саша трябваше да ги получи, преди есенната киша да развали пътищата. Палто и ушанка той имаше, с тях го изпратиха на заточение. Софя Александровна му изпрати валенки, два чифта вълнено бельо, вълнени чорапи, шал, пуловер. Варя подреди всичко в шперплатов сандък, обши го със зебло, написа адреса с химически молив, за да не се бави с тези неща в пощата. Когато приготвяше и изпращаше колета, отново си спомни как бе обикаляла със Софя Александровна да търси Саша, какви човешки страдания и мъчения бе видяла тогава по опашките пред затворите.

Спомни си как в „Арбатски зимник“ той осъждаше лекото момиче, но се застъпи за него като за дама. Ето такъв е целият Саша. И на Нова година даде на тоя мръсник Шарок да разбере, не му позволи да обижда Нина, всички си мълчаха, а той — не. И в Сибир се озова, защото не е искал да бъде подлец. Стенвестника са издали няколко души, а той е поел цялата отговорност. Ама бил вървял покорно между конвоирите? А какво е можел да направи? Сам, без оръжие, а те бяха трима с пушки. Тогава той й се видя жалък. Каква глупост! Кръстът, който бе понесъл Саша, не го принизяваше, а само го извисяваше. Сега, след като видя други хора, тя разбра това.

В чекмеджето на бюрото бяха тетрадките му от института, моливите, писалките, някакви болтове и гайки, сигурно от велосипед, под бюрото — гири, в шкафа — книги, може би не само негови, а и на родителите му, библиотека, която се натрупва в един дом с десетки години. И все пак Варя намираше неговите книги, на Саша… Жул Верн, Фенимор Купер, „Капитан луда глава“, „Сребърните кънки“ — книгите на детството му, шесттомник на Пушкин, издание на Дервиен от 1912 година, еднотомник на Гогол, Лермонтов, „Война и мир“ на Толстой, „Тил Ойленшпигел“, „Калевала“, „Песен за Хайауата“, „Кръв и пясък“ на Бласко Ибанес, „Кира Киралина“ на Панаит Истрати, книгите на Илф и Петров, Зошченко, Бабел, Шолохов, десетте тома на Малката съветска енциклопедия.

Тя си спомни как в „Арбатски зимник“ танцуваха и тя се притискаше до него, как се притискаше до него и на Нова година, когато си спомняше това, дори сега изпитваше вълнение. Разбира се, той й харесваше, може дори да е била влюбена в него, но не го е разбирала, понеже беше свикнала да го смята за голям мъж. Не, разбираше го, затова го покани на пързалката, искаше да се пързалят заедно, да го държи за ръка…

Във всяко писмо Саша й пращаше поздрави. Две думи в края на писмото: „Поздрави Варя.“ Може би от учтивост, заради добрите й отношения със Софя Александровна. Но когато предаваше поздрави, назоваваше по име само Варя, не и другите: „Поздрави роднините и всички познати.“ Варя долавяше нещо важно в това, нещо недоизказано, но ясно за двамата. Тя също молеше Софя Александровна да му изпраща нейните поздрави.

— И ти му драсни няколко реда — предложи й веднъж Софя Александровна.

Но Варя още не беше готова за това, струваше й се срамно да пише празни думи, глупаво беше да пише „идвай си по-скоро“, това не зависеше от него. А не се решаваше да напише нещо съществено, да му даде да разбере, че мисли и тъгува за него.

И тя каза:

— Че какво ли да му пиша? За нашето бюро ли? Какво интересно има в това?

13.

При Михаил Михайлович Маслов пристигна жена му — Олга Степановна. От Калинин до Красноярск с влак, по Енисей с параход, после с попътни лодки нагоре по Ангара през плитчини и прагове. И всичко това, за да се срещне за три дена с мъжа си.

Приятна жена с бавни движения, с приветлив поглед. Не се били виждали седем години. Имали две деца. Къде, кога, при какви обстоятелства са се оженили? Той — бивш офицер, тя — счетоводителка.

Като я гледаше, Саша изведнъж реално и ясно си представи Михаил Михайлович млад, красив, видя до него Олга Степановна, млада, изпълнена с надежди и радост, техните стройни фигури, лицата им, озарени от щастие. И също тъй реално и ясно, до най-малки подробности си представи истинския им живот, пресован в седем страшни години.

Олга Степановна бе пристигнала сутринта, с пощата, а вечерта Михаил Михайлович покани всички на преферанс. Това учуди Саша, той си беше мислил, че Михаил Михайлович и Олга Степановна ще прекарат всичките тези три дена само двамата. Вярно, новият човек тук, особено от свободния живот, е събитие, но все пак… Толкова години не са се виждали и може би още толкова няма да се видят, а той ги кани на преферанс.

Още по-поразен остана Саша от раздразнението, с което Михаил Михайлович разговаряше с жена си. Това беше дори не обичайната за него злъчност, а пресилена, подчертана грубост, студените очи ставаха бесни.

Тя не играеше, седна до мъжа си, заничаше в картите му, мълчеше, но си личеше, че умее да играе. И само веднъж, след като Михаил Михайлович сбърка нещо, каза:

— Трябваше да минеш метър. Михаил Михайлович чак подскочи.

— М-мо-ля да не ми се подсказва! Аз си знам как да играя.

— Не ти подсказвам, нали играта свърши — отговори тя, кротко усмихната, прощавайки на мъжа си и призовавайки всички да извинят този осакатен от живота характер.

На всички им стана неудобно. Пьотр Кузмич изпръхтя, Всеволод Сергеевич прехвърли разговора върху друга тема и само Саша, кипнал от гняв, но въздържано стана и помоли да приключат играта.

Със Саша си тръгна и Всеволод Сергеевич. По пътя Саша му каза:

— Маслов е говедо! Жената е изминала заради него такъв път, вярна му е, а той така да разговаря с нея!

— Да, тя е самоотвержена жена — съгласи се Всеволод Сергеевич. И с двусмислената си усмивка добави: — Но дали му е вярна, не знаем.

— Всеки съди за другите по себе си…

— Мен ли имате предвид? — позасмя се Всеволод Сергеевич.

— Вас.

— Зле ме познавате — възрази Всеволод Сергеевич, — аз високо ценя постъпката на Олга Степановна. Но помислете си за нейния живот там, в Калинин. Млада, красива, самотна…

— Говорите гадости.

— Вие сте романтик, Саша — добродушно възрази Всеволод Сергеевич, — затова впрочем ви обичам. Във вашата наивност има нещо от безкористността на онези, първите… Безспорно Олга Степановна е жена от саможертвения тип, а това е висшият тип жени. Но не забрявайте, тя е майка на две деца, трябва да работи, а нашите работодатели не обичат твърде контрите, техните жени и деца. Човек ще се позамисли, Саша! Особено когато децата искат да ядат, при това не веднъж, а три пъти на ден. Вие, драги, още не познавате реалния живот, все още витаете в облаците.

— Има неща — каза Саша, — които човек не може да върши при каквито и да било обстоятелства. И вие нямате причини да твърдите, че Олга Степановна е престъпила някак принципите си.

— Не твърдя, но допускам такава възможност.

— И за това нямате причини. Знаем едно: тя не е изоставила Маслов, не се е отрекла от него, не се е омъжила за друг, изминала е такъв път, за да го види, а той я нагруби.

— Да — съгласи се Всеволод Сергеевич, — той се държа като невъзпитан човек. Тъкмо затова се опитвам да разбера защо.

— Чудно ли е — изкриви устни Саша, — простак и толкова. Вие казвате, че нашите условия принуждават жената да се дължи аморално. Но позволете, какви условия принуждават Маслов да се държи просташки? Не стоварвайте всичко върху съветската власт, тя не е виновна в случая. Маслов злоупотребява със слабостта на жена си, тя е по-слаба от него, както е слаб всеки деликатен човек пред простака и грубиянина.

— Чудя ви се, Саша — каза Всеволод Сергеевич, — вие все още боравите със забравени от вашето поколение понятия. Може би тъкмо затова сте попаднали тук? Открай време ли сте такъв или тук се променихте?

— По нищо не се различавам от другарите си — възрази Саша, — просто вие не ни познавате. И Ленин не е отричал вечните истини, той самият е израснал с тях. Думите му за особената класова нравственост са били предизвикани от изискванията на момента, революцията е война, а войната е жестока. Но по своята същина нашите идеи са човечни и хуманни. Онова, което за Ленин е било временно, предизвикано от жестоката необходимост, Сталин превърна във вечно, постоянно, превърна го в догма.

— Вие не сте говорили за Сталин и аз нищо не съм чул — пак се засмя Всеволод Сергеевич, — колкото до Маслов, страхувам се, че опростявате много неща. Животът е сложен и не се побира в никакви схеми, особено животът на хора като Маслов. При цялото си благородство, Саша, вие имате една мъничка слабост: от късчетата на вярата си се опитвате да слепите друг съд. Но няма да излезе нищо: късчетата се съединяват само в предишната си форма. Или ще се върнете към своята вяра, или ще я отхвърлите завинаги.

Пред къщата на Всеволод Сергеевич се сбогуваха.

Саша видя светлинка в прозореца, Зида го чакаше. Слезе към реката, откъдето обикновено се изкачваше към нейната къща. Но не му се отиваше. Любовта носи радост, украсява живота… Но ако живот изобщо липсва, никаква любов не може да го украси.

Добре де, ще поседи на брега, после може и да иде. Сега често се заседяваше на брега в лодката, загледан в реката, в прокараната от луната сребърна пътечка по водата.

Това, което му предлага Зида, не е изход. Тя се задоволява с малко, това говори добре за нея, но защо живее в такава дупка? Коя е тя? Натикала се е в отдалечения кът, крие се от някого или от нещо и иска и той като някоя хлебарка да се натика в дупката. Не, той няма намерение да живее живот на хлебарка. Няма да го превърнат в хлебарка.

Чу стъпки. Нима е Зида?

Лунните лъчи едва пробиваха ниско висящите облаци. Саша едва различаваше фигурите на крачещите по брега хора и едва когато те минаха съвсем наблизо, позна Маслов и Олга Степановна. Те не виждаха Саша и спряха зад накачените по колове мрежи.

— Олга, умолявам те, изслушай ме…

Саша не знаеше какво да прави. Не стана веднага, мислеше, че Маслови ще отминат, но те спряха наблизо и вече беше неудобно да покаже, че чува разговора им.

— Разбери, умолявам те — продължи Михаил Михайлович, — не мога да постъпя другояче. Остави ме, зачеркни ме от живота си, отречи се заради децата, заради себе си. Омъжи се, смени своето име и името на децата, избави се от моето име. Защо трябва да се погубвате заради мене? Не спя по цели нощи, мисля за тебе, за децата, ще те изгонят от работа, ще те заточат. Не ми причинявай тези мъки! Малко ми остава да живея, но искам да умра спокоен, трябва да знам, че ти и децата сте в безопасност.

— Боже, боже, как можеш да говориш така?!

— Мога да говоря всичко — аз съм изхвърлен от живота. Защо дойде? Как ще обясниш това там? Ще ти дам писмено съгласие за развод, ще кажеш, че си идвала специално за него. То не е нужно за развод с осъден, но не си знаела, мислела си, че е нужно, затова си дошла.

— Не аз измъчвам тебе, а ти мене — каза Олга Степановна, — да се прибираме, студено ми е.

Най-сетне получи писмата от къщи. И както правилно му бе предсказал Всеволод Сергеевич, отведнъж цяла връзка — осем, майка му ги беше писала всеки ден, и всичките до Богучани. Саша подреди писмата по датата на пощенското клеймо и ги прочете в този ред.

Майка му почти нищо не пишеше за себе си: „С мен всичко е наред, работя, и в работата ми всичко е наред“, за баща му изобщо не пишеше, значи съвсем я бе зарязал, за Марк нищо, сигурно не беше идвал в Москва, не пишеше за Нина и за другите приятели, значи не се отбиват да я видят, споменаваше за сестрите си, и с тях всичко било наред. Най-важното в писмата й бяха въпросите: „Как се чувствуваш, как се настани, как се храниш, какво ти трябва, пиши непременно, не се притеснявай, всичко ще ти намерим и ще ти изпратим.“ И беше ясно, че майка му живее само с мислите за него, със своята мъка и страдание. Но майка му бе устояла, не беше сломена, живееше заради него и той беше длъжен да живее заради нея, докато е жив той, ще бъде жива и тя. Не беше самотна, във всяко писмо пишеше за Варя. „Ние идвах: при тебе с Варя“ — това означаваше, че по затворите са го търсили заедно. „Когато с Варя стояхме по опашките“ — Саша разбираше по какви опашки са стояли.

Всички приятели го бяха изоставили. И само Варя, малката Варя не бе оставила майка му. Саша си я припомняше, нейното фино прозрачно лице, малайските очи, косата, подредена на спретнато бретонче над високото чело, погледа, с какъвто красивите петнайсетгодишни момичета смущават момчетата, голите й колене, на които в училище си пишела пищовите, тази малка женичка, грациозна, изящна… Спомняше си как тя стоеше на входа с хлапетии като нея, с тъмно палто с небрежно вдигната яка. Спомняше си колко се радваше, че седи в „Арбатски зимник“, спомняше си как танцуваха с нея… „Където и да скитах в пролетта цъфтяща, сънувах дивен сън, че ти си с мен…“ И как се притискаше до него, пускайки в ход своите простички средства за прелъстяване…

Варя единствена не е изоставила майка му, била е край нея в най-тежките дни. Именно такъв човек, устойчив и безстрашен, е нужен на майка му. Кой й е пратил тази опора? Нежност към това мъжествено девойче прониза Саша. А той й четеше нотации, гледаше на нея с очите на Нина. Колко ограничен е бил тогава!

В техния вход живееше старата Травкина с по-малката си дъщеря. По-голямата беше на Соловки, есерка ли беше, меншевичка ли, нещо такова. Никой не общуваше с Травкини. Старицата мълчаливо прекосяваше двора, слаба, изправена, с черно палто и черна старомодна шапка. Дъщеря й също мълчаливо прекосяваше двора. В живите й очи се четеше нещо жално умилкващо се, но в погледите на околните срещаше равнодушие или злорадство.

И Саша ги гледаше с неприязън — семейство на врагове.

Под също такива погледи сега минава през двора майка му, майката на врага. Но тя не е самотна, тя има Варя, Варя споделя несгодите й, облекчава страданията й.

Пощата идваше всяка седмица. Саша отнасяше вкъщи писма, понякога колет, обшит с бяло грубо платно, изпъстрено с кафеникави питки червен восък, отнасяше препоръчани пратки, стегнато увити в амбалажна хартия с жълти ивици засъхнало лепило. На пратките с четлив чертожнически шрифт бе изписано, разбира се, от Варя: „Кански окръг, Кежемски район, село Мозговая.“ Такъв беше и адресът на писмата. Саша поправяше майка си: „Не Мозговая, а Мозгова“ — но тя продължаваше да пише така, както смяташе, че е по-правилно.

За да удължи удоволствието, Саша преглеждаше писмата, прелистваше вестниците, прочиташе най-интересното, оставяше ги настрана, отваряше колета. Бисквити, бонбони, какао, сушени или консервирани плодове, все ужасно скъпи неща. Саша забраняваше на майка си да му праща продукти, но тя пак пращаше.

След като прегледаше всичко и си представеше какво удоволствие го очаква, Саша пристъпваше към самото удоволствие, към празника, очакван цяла седмица. Отново, сега вече бавно и внимателно, препрочиташе писмата. Майка му пишеше всеки ден, с продължения, като отбелязваше датите и номерираше писмата — не всички се получаваха. Във всяко писмо имаше поздрави от Варя, само поздрави, самата тя не му пишеше. Защо? И той й пращаше поздрави, а веднъж в писмото до майка си добави: „Мила Варя, благодаря ти за всичко“ — може след като прочете това, да му пише.

Щом прочетеше писмата, Саша се заемаше с вестниците, удължавайки удоволствието близо два дена, а ако имаше и списания, по цяла седмица. Вестниците бяха четени, не миришеха на прясно печатарско мастило, както миришеха в Москва, рано сутрин в павилиона на ъгъла на Арбат и „Плотников“. Понякога липсваше вестник от някоя дата, Саша потискаше в себе си яда, не биваше да се сърди на майка си — тя прави всичко за него, този яд иде от нетолерантността, сред която е израсъл. Разсеяността на майка му напомняше за техния дом, за детството — това е по-скъпо от липсващия вестник.

Спрели трамваите по Арбат, асфалтирали улицата, Саша не си представяше Арбат без трамваи. На Арбатския площад издигнали станция на метрото, дощя му се да я види с очите си… Течеше втората година от петилетката, от конвейерите слизали автомобили и трактори, високите пещи давали чугун, мартеновите — стомана, хората извършвали трудови подвизи, а край тях — безброй съдебни процеси, подсилване на репресивните органи, установено било наказание за бягство зад граница — разстрел, а за семейството на избягалия — десет години затвор, те да отговарят за престъпление, което не са извършвали. Всичко това — за укрепване властта на един човек. И този човек е символ на новия живот, символ на всичко, в което вярва народът, за което се бори, заради което страда. Значи всичко, което се върши в негово име, е справедливо?

Пристигна писмо от баща му. „Извинявай, че толкова дълго не ти писах, не можех да науча адреса ти“ — обичайният намек за глупостта на майка му — не е могла дори да съобщи точния адрес на сина си. Той не допускаше, че майка му не е знаела къде се намира Саша, бе възприел това като опит да го отдалечи от сина му — един от безбройните упреци, които Саша слушаше, откак се помнеше.

Баща му пишеше, че разбира колко голямо е нещастието, сполетяло Саша, но Саша е млад, животът е пред него, всичко ще се уреди, не бива да пада духом. Каквито и да са отношенията в тяхното семейство, а те са такива не по негова вина, той му е не само баща, но и истински и верен приятел, Саша трябва да знае това.

Саша остави писмото настрана. Обзе го тягостното чувство, което изпитваше при всеки контакт с баща си. Той никога не беше се интересувал от живота на Саша, занимаваше го само един живот — неговият собствен. И ако го тревожеше нещастието, сполетяло Саша, то само защото това нещастие бе внесло неудобства в неговия живот, бе нарушило реда в него, а редът бе същността и философията на неговия живот.

Когато Саша беше малък, той идваше в стаята му, палеше лампата, будеше го, обръщаше го на дясната страна — да се спи на лявата е вредно, човек от детинство трябва да се учи да спи правилно. Събираше учебниците и тетрадките от бюрото на Саша, подреждаше ги на спретната купчинка, всяко нещо да си знае мястото. И всичко трябва да се приготвя от вечерта, сутрин човек бърза за работа, и с тези неща трябва да се свиква от детинство. На Саша му се спеше и за да си отиде баща му по-бързо, не възразяваше, пък и безполезно беше да възразява, баща му недочуваше, искаше да му повтарят, дразнеше се, беше сигурен, че Саша нарочно говори тихо.

Редът, редът, редът! Самият той го спазваше и искаше същото от другите: вкъщи, на улицата, в работата — негодуващ, яден и агресивен педант. „Борба със загубите в производството“ — тази беше главната тема на неговата рационализаторска и изобретателска дейност. Залогът за успешно производство (той беше технолог в хранителната промишленост) е чистотата. Пак тя, чистотата, е залог за физическо и нравствено здраве, залог за порядъчност и дълголетие. Разпиленият човек не може да бъде порядъчен човек! Ред, чистота, хигиена! Плодовете, както и зеленчуците, трябва да се измиват в няколко води, после да се обелват, макар че и в кората се съдържат полезни хранителни вещества. Той белеше ябълката бавно, тъничко-тъничко, ядеше я също бавно, съсредоточено, много добре сдъвкваше храната, изяждаше всичко до троха, а и малкия Саша караше да си изяжда всичко. Нищо не бива да се разпилява, нищо не бива да остава в чинията!

Дрехите и обущата носеше с десетки години. Всяка нощ поставяше обущата си на перваза, за да се проветряват, а преди това ги лъскаше в коридора, коридорът им беше тесен, баща му с неговите обуща, четки, кутийки с вакса, с постлания на пода вестник пречеше на всички, разбираше го и предварително се подготвяше за отпор. Никой не смееше да го закача, не им се разправяше с него. Той обаче обръщаше внимание и на най-дребната немарливост на съседите. Гръмогласно, та да го чуе целият апартамент, се възмущаваше, че лампата в клозета не е угасена или че кранът на чешмата в банята не е добре затворен, всички се спотаяваха в стаите си, най сетне някой не издържаше, изскачаше в коридора, приканваше го да каже кого точно има предвид, започваше кавга с взаимни упреци и обвинения.

Този войнствуващ педантизъм, нелеп и непоносим в домашното ежедневие, беше обратната страна на уважението му към труда. Той беше добър служител, висококвалифициран специалист, обичаше работата си, притежаваше учудваща работоспособност, но не се разбираше с началството, беше във вечен конфликт с колегите си — всички са безделници, пройдохи, негодници! Не го интересуваше нищо друго освен изобретенията и рационализаторските предложения, за нищо друго не говореше. Саша го съжаляваше, търсеше контакт с него и не го намираше — общуването с баща му беше непоносимо. Когато разказваше за служебните си неприятности, той настояваше Саша да споделя омразата му към неговите врагове. Надуваше главата на Саша с безброй имена на хора, които той не познаваше и попиташе ли го „кой беше този човек?“, се ядосваше: „Нали съм ти разказвал за него още миналата година, но работите на баща ти не те интересуват!“

Даваше на Саша статиите си за литературна обработка, макар че Саша не познаваше терминологията на хранителната промишленост. Вместо да му обясни, баща му негодуваше: „Толкова ли е трудно да се запомнят елементарни неща.“ Саша не обичаше да чете работите му и това засилваше отчуждеността помежду им.

Всеки обитател на апартамента влизаше по свой начин. Галя тръшваше вратата, префучаваше по коридора, Михаил Юриевич влизаше тихо, деликатно, почти не се чуваше. А баща му раздразнено завърташе ключа в ключалката, все се намираше нещо, което да го ядоса: втората врата не била плътно притворена, та топлината от жилището изтичала към стълбището, изтривалката не била сложена където трябва. На кого може да попречи тази изтривалка! Какви хора, а!

В стаята влизаше навъсен, не поздравяваше — нали сутринта, слава богу, се бяха виждали, мрачно се оглеждаше, търсеше някаква нередност, но нищо не намираше, майката грижливо разтребваше, преди той да се прибере. Мълчаливо се събличаше, окачваше балтона си на закачалка в гардероба, сваляше сакото, обличаше кабинетната пижама, отиваше да се измие, от банята се чуваше недоволното му мърморене и най-сетне сядаше на масата, сподиряше с мрачен поглед всяко движение на майка му, гнусливо оглеждаше чинията, вилицата, лъжицата, ножа, внимателно ги избърсваше със салфетката, после мълчаливо и съсредоточено се хранеше — единственият момент, когато не правеше забележки: човек не бива да се разсейва, когато храносмила. Ако свършеше преди майка му, мрачно питаше: „Ще има ли второ? О, ще има, значи, благодаря!“ Ей така разговаряше.

И все пак — баща! Добър или лош, баща е — част от живота ти, от детството ти, от всичко онова, за което сега Саша си спомняше с тъга и нежност. Не смяташе, че баща му е жесток, жесток беше неговият егоизъм. Знаеше си само своята работа, своето здраве, своите удобства. И затова бе наказан със самота, но не разбираше истинските причини за нея, приписваше ги на хорската злоба. И това го правеше още по-самотен. Саша го съжаляваше, особено сега, когато сам изпита що е самота.

Изтичаше август, настъпваше кратката есен, тайгата започна да изжълтява. Денем беше топло, безветрено, нощем — студено, дори много студено, земята изсъхваше, втвърдяваше се, тук-там за изненада на Саша, кой знае защо, ставаше червена, тънка корица лед покри около бреговете недълбоката Мозгова, лед хрупаше под краката по коловозите и ровините из пътя. Вечерно време по брега на Ангара тичаха зайци, от тайгата се дочуваше тръбно бучене — започваше любовният период на лосовете. А след още една седмица тайгата отхвърли иглиците и листовината си, остана гола и мъртва. По езерата крещяха гъски, огромните им ята, разтеглени на триъгълник, отлитаха на юг. Слънцето се показваше за малко, вечерите ставаха дълги като зиме.

После по Ангара тръгна ледена каша, пощата секна, сега вече до зимата, до тръгването на шейните. Прекъсна се единствената връзка със света, с дома му, с майка му, с Варя, тя нито веднъж не му писа, но Саша чувствуваше присъствието й във всяко писмо. Без писмата, без вестниците, без милия Варин почерк на колетите му стана още по-чоглаво. Зида му носеше по нещо от кежемската библиотека, стари, вече четени книги, но от време на време се случваше и по някоя нова: „Педагогическа поема“ на Макаренко, „Човек мени кожата си“ на Бруно Ясенски, „Енергия“ на Гладков. Зида докарваше книгите с някоя попътна каруца, по-често обаче ги донасяше. Саша се ядосваше: защо ги мъкне? Тя се смееше: някой й помогнал, пък и не й тежало — две-три книги са.

Той отиваше да ги взема денем не защото бе загубил благоразумието си. Отношенията им си оставаха тайни, открито стана само познанството им. И той се държеше именно като обикновен познат: отбиваше се денем, понякога с Всеволод Сергеевич, поседяваха заедно вечер. Но когато оставаше за през нощта, както и преди, си тръгваше в зори, минаваше през задните дворове, прибираше се вкъщи откъм другия край на селото.

Зида усещаше неговото отчуждаване, охладняването му, веднъж каза:

— Недей да мислиш, че искам да те оженя за себе си. Ти сигурно си имаш някоя в Москва, а при мен идваш така, от тягост, от скука. И въпреки това аз се радвам на щастието си.

Той нежно я погали по бузата, но не възрази: всъщност тя вярно го каза, добре беше, че го разбираше. Беше права също, че той си има момиче в Москва, там той има Варя, това момиче се бе загнездило в сърцето му.

Саша не можеше да си представи как ще доживее до зимата без поща. Ама нали другите живеят, независимо дали е зима или лято, свикнали са с положението си, защо и той да не може да свикне? Всички еднакво са сполетени от тази участ, защо той да не може, да не иска да носи кръста си, както го носят останалите? Защо да не може да търпи, както търпят те?

Не желае да се примири, не може да търпи, защото всички тези понятия — смирение, търпение — винаги са му били чужди като признак на слабост. А силата според предишните му представи е на страната на други хора, той се бе равнявал по тях, към тях бе причислявал и себе си. Тук бе станало обратното: онези, на които бе гледал отвисоко, се бяха оказали по-силни от него именно защото умееха да страдат и търпят. По-рано той беше силен сред силните, бяха го изтръгнали от обичайната обстановка, бяха го лишили от средата, в която бе съществувал, и той бе разбрал, че няма на какво да се опре, че сам за себе си е нищо. А тези хора разчитат само на себе си, на собствените си сили, макар и мизерни, те са им достатъчни, за да изтърпяват безропотно всички несгоди, да живеят с надежда.

До такива безжалостни към себе си изводи стигаше Саша. И въпреки това не можеше да надвие отчаянието си — още едно доказателство за нищожността на волята му. Не мислеше за нищо освен за своето отчаяние. Селските новини, бъркотиите в районния отдел по образованието, разхайтените ученици — какво го интересуваха те? Безинтересно, чуждо, скучно…

Рано сутрин вземаше съчмалийката на хазаина и неговата лайка Жучок и отиваше в гората да бие лещарки, връщаше се по пладне, а два-три часа преди залез отиваше пак, дори не защото това време се смяташе за най-доброто за лов. Искаше да се изтощи с ходене, та някак да се отърве от проклетите мисли. Съчмалийката беше стара, но съчмите бяха добри, номер шест — най-подходящият. И Жучок беше хубаво куче, вълчи тип: заострена муцуна, дръпнати очи, в тъмното те светеха с червеникаво пламъче, остри щръкнали уши, як мускулест врат, пухкава опашка, завита на пръстен и метната на гърба. Съобразително куче, бързо подплашваше лещарката, тя излиташе на дървото, притискаше се до ствола му, ставаше почти незабележима, особено когато кацаше на ела, покрита с лишеи. Жучок я лаеше, привличаше върху себе си вниманието на птицата, Саша стреляше от около дванайсет крачки, лещарката падаше, Жучок се втурваше и се връщаше с птицата в зъбите. От всеки лов Саша занасяше на Зида по пет-шест лещарки, тя ги изпичаше в сметана, ставаха много вкусни и Саша ядеше с удоволствие, особено когато успяваше да се сдобие при Федя с малко спирт, а обикновено успяваше, защото носеше лещарки и на него.

Веднъж Федя каза на Саша:

— Много лещарки носиш, ама гледам, ходиш доста далеч в гората, внимавай да не те срещне мечка.

Саша сви рамене.

— Нещо не съм срещал мечки, сигурно са забравили вашите места.

— Ще срещнеш някоя, дето ще си ги спомни — загадъчно отговори Федя. Но Саша не обърна внимание на думите му: местните хора обичат да подкачат заточените, не ги признават за ловци.

На другия ден пак реши да тръгне за гората. Но Жучок го нямаше нито на двора, нито на улицата, а пък това куче беше свикнало всяка сутрин да ходи с него на лов, чакаше, подскачаше от нетърпение. Саша подсвирна, но не чу в отговор лай. Може би хазайката го беше взела на фермата или пък хазаинът в Кежма? Саша реши да тръгне без кучето, ловът няма да бъде толкова сполучлив, но той има точно око, ще успее да забележи накъде ще хвръкне обезпокоената лещарка.

По познатата пътечка излезе на полянката, също позната, тук се разхождаха лещарките… Под краката му шушнеше шумата, жълтеникава, суха, попукваха тънки клонки. Изпърха лещарка, кацна на едно дърво. На Саша му се счу, че наблизо изпърха още една, но не се обърна, страх го беше да не изгуби от погледа си първата. Саша я виждаше ясно, дори му се струваше, че тя го гледа с любопитство как вдига пушката, как се прицелва… Саша стреля и в същата секунда се разнесе друг изстрел, съвсем наблизо изсвири куршум… Саша отскочи зад дървото… Бяха стреляли по него, боен куршум беше, а не сачма и онова, което бе взел за излитане на втора лещарка, е било човешки стъпки.

Тези мисли префучаха в главата му за миг, той стоеше, притиснат до дървото, притаил дъх, вслушваше се в гората… Беше съвсем тихо. Саша понечи да стреля по мястото, откъдето бе прозвучал изстрелът, но се сети, че е заредена само едната цев на пушката му и ако стреля сега, ще остане беззащитен. Свали пушката и внимателно започна да зарежда втората цев, патроните бяха в джоба му… Ала още щом шавна, прозвуча втори изстрел, куршумът се заби в дървото…

Саша бързо вкара втория патрон, вдигна спусъците и пак се спотаи в очакване. После чу шумолене, пукане на клони и най-сетне тропот на крака — човекът, който бе стрелял, бягаше… Всичко утихна.

Саша изчака малко, вслушваше се в гората и не смееше да излезе от убежището си. После, приведен, тръгна в посока, обратна на онази, в която бе избягал човекът, вървеше не по пътеката, а напряко, като се провираше през ниско надвисналите клони на дърветата, и излезе край Ангара. Но не слезе към брега, а стигна до селото по края на гората.

Но кой бе стрелял? Случаен скитник, за да му вземе пушката? Едва ли. Той си имаше пушка. Беше стрелял човек от тяхното село, Тимофей, да, той! Федя не току-така го бе предупредил, ето каква мечка е имал предвид. Явно Тимофей се бе хвалил, че ще отмъсти на Саша, а тук отмъщават с куршум от засада, с жребие, парче олово, с което се стреля по мечка. Нали можеше Федя да го предупреди ясно — да знаеш, Тимофей се заканва да те убие, — но не, не го предупреди, не е искал да се намесва, опасявал се е, че като научи за заканите на Тимофей, Саша ще се оплаче на властите и ще го пише свидетел. Ако Тимофей бе убил Саша, всички щяха да си премълчат. Какво ги интересува Саша? Днес е тук, утре го няма, а с Тимофей и с роднините на Тимофей има тепърва да живеят. И Федя щеше да си премълчи. И никой нямаше да се занимава с този въпрос, щяха да го отпишат като умрял, на кого му се води следствие тук, на края на света.

Чак когато се прибра и се просна на леглото, Саша разбра над каква пропаст бе стоял преди малко. Животът, който му изглеждаше несвършващ, можеше да секне в един миг: от куршум, на преобърната лодка, при изнурително придвижване към мястото на заточението, от случайна болест, и никой не ще му се притече на помощ, смъртта му няма да развълнува никого, на никого не е потрябвал, никой няма да го защити, няма на кого да се оплаче! На Алфьоров? Той ще попита: защо подозирате именно Тимофей? Ах, навремето сте го били? Не е бивало да си разваляте отношенията с местното население, и те са хора, имат си свое достойнство, свои нрави, трябва да се съобразявате с тях. И друго: имате ли право толкова да се отдалечавате от мястото на заселването си? Имате ли право да използувате огнестрелно оръжие? И от факта, че жалбата му ще остане без последствие, той ще стане още по-беззащитен, враговете му ще се почувствуват съвсем безнаказани.

Разгласяването няма да промени нищо. Той трябва да се защитава сам. Но как? Да не ходи в гората? Тимофей може да го причака на брега на Ангара или просто да го убие, когато си е вкъщи, с изстрел през прозореца. И как ще живее под вечния страх от куршум в гърба? Не му стига другото, ами и това! Каква нелепост! Сам си е виновен! Защо се сближи с Тимофей? Защо отиде с него на сенокос? Трябваше да стои по-далеч от тях, а той се отпусна, държеше се като равен с равни и Тимофей е сметнал, че търси покровителството му, страхува се от него, та е решил да се погаври! А отпорът го е вбесил, решил е да отмъсти. Човек не бива да бъде високомерен, но и не бива да се умилква на хората, хората са различни.

Привечер Саша се отби в магазинчето на Федя, почака хората да се разотидат и каза:

— Прав беше, в гората ви се въдят мечки. Федя извърна очи.

— Глей ти…

Не разпитва, разбра за каква мечка става дума.

Саша излезе от магазинчето и на минаване покрай Тимофеевата къща забави крачка. Дали да влезе? Да погледне този мръсник? Не, трябва да се въздържа, никакви необмислени постъпки.

Саша разказа тази история само на Всеволод Сергеевич и го предупреди: Зида нищо не знае.

Всеволод Сергеевич помрачня.

— Това е по-сериозно, отколкото си мислите.

— Добре го разбирам. Разбирам също, че ако ме убие, ще остане безнаказан.

— Внимавайте — посъветва го Всеволод Сергеевич, — не ходете сам в гората, искате ли да ви правя компания?

— Добре, ще видим — избегна отговора Саша.

Вкъщи попита хазаите къде е бил Жучок сутринта. Оказа се, че не са го вземали никъде.

— Рекох си, че е дошъл с вас в гората — отговори хазайката.

Ясно, било е работа на Тимофей, той е скрил някъде Жучок.

А Жучок лежеше на дървената верандичка, поглеждаше ту стопанката си, ту Саша, чувствуваше, че говорят за него. Саша го потупа по муцуната.

— Утре с тебе отиваме на лов за мечки, Жучок, готви се!

Саша намери в килера на хазаина кюлче олово, насече от него жребия. Зареди едната цев със сачми, другата с олово, нека Тимофей само опита.

Но Саша не можа да отиде в гората.

Рано сутринта, когато още беше в леглото, дойде разсилният от селсъвета, донесе му бележка:

„До задължително заселения А. П. Панкратов. След получаване на настоящето ви се предлага да се явите в село Кежма при пълномощника на НКВД за Кежемски район В. Г. Алфьоров.“ — и подписът на Алфьоров, вече познатият подпис, без завъртулки.

14.

Льовочка каза на Варя, че е време да стане член на профсъюза. Чиста формалност, но трябва. Варя подаде заявление.

Излезе, че не е чиста формалност. В профсъюза приемаха на общо събрание, задаваха същите въпроси, каквито имаше в анкетата. Варя се ядоса и на въпроса „омъжена ли сте“ искаше да отговори „да, омъжена съм“, но в анкетата беше отговорила друго, ще започнат да задават въпроси, това още повече ще я унижи, затова каза „не, не съм омъжена“, видя учудването по лицето на Зоя и някои други момичета, но никой нищо не попита. Задаваха и въпроси за политиката: кой е председател на ЦИК, на Совнаркома на СССР и Совнаркома на РСФСР, каква е разликата между изграждането на социалистическото общество и изграждането на основите на социалистическото общество и какво именно вече е изградено у нас. Варя беше смаяна: добре познатите й хора, с които се виждаше всеки ден, с които беше вече в най-приятелски отношения, изведнъж бяха станали мнителни, готови да я уличат в лъжа, сякаш вършеха кой знае колко отговорна държавна работа. Дори физиономиите на Рина, на Льовочка, дори на Игор Владимирович бяха станали съсредоточени. Каква глупост, нали и без това ще я приемат в профсъюза, тя вече е проверена по анкетата, всичко й е наред. Изпълнява се някакъв ритуал, някакво привидно обсъждане, привидна работа, с която всички са свикнали.

Въпросите свършиха. Стана Игор Владимирович и каза, че Иванова работи в неговото бюро, отнася се добросъвестно към задълженията си и напълно заслужава да бъде член на профсъюза. Варя остана поразена от изтъркано-формалните думи, с които си служеше Игор Владимирович.

Всички единодушно гласуваха за. С това събранието свърши.

И щом хората напуснаха местата си, лицата им се преобразиха: служебният израз бе сменен от спокоен — бяха изпълнили обществения си дълг, поздравяваха Варя, бързаха за вкъщи.

Игор Владимирович предложи да слязат на втория етаж в ресторанта, да отпразнуват приемането на Варя в профсъюза. Рина заяви, че не е облечена като за „Грандхотел“ и предложи „Въженцето“ — по-простичко е и ще ги обслужат по-бързо. Льовочка я подкрепи — сметката ще трябва да плати Игор Владимирович, неудобно е да го вкарват в големи разходи. На Варя никъде не й се ходеше. Хайде, Рина и Льовочка както и да е, те са дребни служители, треперят за местата си. Ами Игор Владимирович?! Нима не можа с нещо да се разграничи от останалите? От какво се бои, нали е прочут архитект?! И той говори същите думи, макар да разбира тяхната баналност, нелепостта на цялата процедура. И изведнъж си каза, че Саша Панкратов, който може и да е намирал смисъл в тези събрания, все пак щеше да си остане личност. Сигурно щеше да стане и да каже, че е безсмислено да й задават въпроси, след като всичко е написано в автобиографията й, защо трябва да си губят времето, разбира се, той щеше да каже точно това, той е личност, а Игор Владимирович не е!… И затова на Варя не й се ходеше никъде, но веселбата се устройваше в нейна чест, не беше удобно да откаже.

„Въженцето“ се казваше един второразреден ресторант на ъгъла на „Рождественка“ и улица „Театралная“, срещу паметника на създателя на първата печатница Иван Фьодоров. Намираше се в сутерен, стените му бяха облицовани с немного дебело въже, от него идваше и името му. Варя никога не бе ходила във „Въженцето“. Тук нямаше билярд, затова Костя не се мяркаше там. Веднъж Вика я беше канила, между другото заедно с Игор Владимирович, но тогава тя не отиде, предпочете компанията на Льовочка и ето че е тук с Игор Владимирович.

Във „Въженцето“ не завариха никакви познати. Рина каза, че тук се събирали всички само в петък, на „печен скопен петел“. Под думата всички Рина подразбираше постоянните посетители на ресторанта.

— Все пак доста хора има — забеляза Игор Владимирович, като огледа ниския сводест салон.

— Нали е център, след работно време идват много хора — поясни Льовочка.

— Работното време на служителите свършва, а на уличниците започва — подзе Рина, без да се стеснява от Игор Владимирович. Тук не беше началник, а участник в почерпката.

Влизаха и излизаха хора, влязоха три момичета и седнаха близо до тяхната маса. Варя им обърна внимание само защото не й убягнаха мигновените и май тревожни погледи, които си размениха Рина и Льовочка.

Бяха ресторантски момичета, от онези, за които Рина подхвърли, че работното им време тепърва започва. Най-големият празник за тях било преди работа да поседят ей така в ресторант, без мъже, да похапнат със свои пари, да си побъбрят за своите женски работи, сами да бутнат бакшиш на келнера, да се почувствуват жени като другите.

Едно момиче седеше с гръб към тях. Съседката й се наведе и й каза нещо, тя се обърна към масата на Варя, небрежно кимна на Рина и Льовочка. Те също й кимнаха с престорено радостни усмивки. Но тя гледаше не тях, а Варя, усмихна се леко подигравателно, после се извърна към приятелките си, каза им нещо, те високо се разсмяха. Беше доста слаба блондинка със сближени очи, сигурно на около двайсет и пет години, с бледо, явно някога хубаво лице, облечена прилично, но без екстравагантност.

Варя пак улови тревожните погледи, които си размениха Льовочка и Рина, а и тя изпита неудобство: прекалено упорито, насмешливо, дори подигравателно я гледаше тази госпожица.

— Каква е тази мамзел? — попита Варя.

— Май съм я виждала някъде, не помня къде — отговори безгрижно Рина, но безгрижието й беше изкуствено. А мадамата познаваше и Льовочка, значи не бяха се виждали ей тъй случайно.

Явно и Игор Владимирович усети неудобството, погледна си часовника като знак, че не може да се заседява много, вдигна чашката си.

— Честито, Варя, вие вече сте пълноправен трудещ се, желая ви успех.

Всички пиха.

На онази маса момичетата отново се разсмяха на нещо, което каза блондинката.

Игор Владимирович пак погледна часовника си.

— Бързате ли? — попита Рина, също готова да си тръгне оттук.

— Ами, май че ми е време…

— Разбира се — подзе Льовочка.

Блондинката се обърна към тях.

— Льовушка!

Льовочка отиде до тяхната маса, наведе се към блондинката, заговориха. Льовочка се усмихваше мило, гальовно потупа блондинката по рамото и се върна. И на съседната маса пак избухна смях — блондинката беше казала нещо остроумно.

Когато се върна, Льовочка пак така мило заговори за джазовия оркестър на Скоморовски, който започваше гастроли в Москва. Рина слушаше бъбренето му, но Варя виждаше, че е разтревожена.

Блондинката стана, приближи се до тяхната маса, бегло огледа Варя, Игор Владимирович. Държеше цигара.

— Ще ви се намери ли кибритче?

Във всяко нейно движение се чувствуваше уж сдържана фамилиарност, скривано, но прозрачно предизвикателство. Игор Владимирович й подаде кутийка кибрит. Тя драсна клечка, запали, после внезапно се обърна към Варя.

— Как си живеете с Костя?

— Клава, Клава — Льовочка я хвана за лакътя.

— Че какво толкова? Интересувам се. Тя му е новата жена, аз съм старата, номер двеста, а тя е двеста и първи. Та как, викаш, си живеете? Още ли не ти е лепнал нещо?

Варя отначало не разбра въпроса, помисли, че Клава намеква за бременност.

— Клава, веднага престани! — строго се обади Рина.

— Стига ма! — грубо отговори блондинката — млъквай. Варя най-сетне схвана смисъла на въпроса и спокойно, ясно произнесе.

— Гражданко проститутка, я се махнете оттук!

Всички се стъписаха, онемяха в очакване да стане скандал. Игор Владимирович с неочаквано висок, изтънял глас закрещя:

— Веднага се махнете от нашата маса. Не се закачайте! Май отдавна не сте нощували в милицията? Набързо ще ви го уредя.

— Ах, ах, че ме уплаши… — истерично се разкикоти блондинката.

Приятелките й, наскачали от местата си, вече я влачеха към тяхната маса. Тя се дърпаше и крещеше:

— Аз се държа с нея като със свястна жена, а тя ме обижда, мръсницата! Свършила не свършила училище, и вече се продава, а ще обижда мене!

Игор Владимирович повика сервитьора, плати сметката.

— Въобразява си, че му е жена, а той й е мъж — вилнееше блондинката, — той има такива жени цял вагон и една каручка отгоре, всичките му влачат трипера… Що не попита Рина, и тя го беше пипнала, а сега му е подложила младичко маце, пачаври с пачаври!

Най-сетне излязоха от ресторанта.

— Аз съм наляво — каза Льовочка, той живееше на „Сретенка“, — хайде стига, зарежете я, някаква откачена, е, всичко хубаво!

Варя, Рина и Игор Владимирович тръгнаха надолу към Театралния площад.

— Каква гадина! Какви ги наприказва! Какви ги наизмисля! — възмущаваше се Рина.

— Не бива да се ходи в такива заведения — обади се Игор Владимирович.

— Където и да бяхме, можехме да се сблъскаме с тази психопатка.

— Не се огорчавайте — каза Игор Владимирович на Варя, — не обръщайте внимание, това са житейски дреболии.

— Аз не се огорчавам — мрачно отговори Варя.

Прибра се вкъщи. Беше десет часа, късно беше за работа, време за лягане, пък и да имаше време, не би могла да работи, беше потресена, зашеметена от случилото се във „Въженцето“. Не беше въпросът за Рина и Льовочка, те са приятели на Костя, а Рина явно е била и нещо повече от приятелка, фигурира в „списъка“ му, такива са нравите на техния свят. За Игор Владимирович тази истина за нейния брак, разбира се, беше неочаквана. Но и за нея бяха неочаквани поведението на Игор Владимирович на събранието и този негов изтънял от уплаха глас в ресторанта. Ако я бяха закачили хулигани, той сигурно щеше да вика за помощ с този свой изтънял глас. Овца и страхливец при това. Саша щеше да я защити другояче. Тъй че с Игор Владимирович са квит. Срамуваше се пред самата себе си, една ресторантска уличница бе разговаряла с нея като с равна, защото по-рано негова държанка е била тя, а сега държанката е Варя. Още не бе изпитвала такова унижение. Как ще иде утре на работа, как ще гледа хората в очите?

Какво да прави, господи, къде да се дене от всичко това?! Да плюе на всичко, да се върне при Нина, но не може, няма право да бъде нечестна спрямо горката Софя Александровна. Костя с неговото нахалство съвсем ще й отрови живота. Да доведе в една къща авантюрист, а после да избяга — такова нещо няма да си прости. Да му вдигне скандал? Нищо няма да постигне освен шумотевица в апартамента и още по-големи неприятности за Софя Александровна.

На вратата се почука.

— Влезте.

Беше Софя Александровна.

— Добър вечер, Варя.

— Добър вечер, Софя Александровна, седнете, как сте?

Софя Александровна седна, внимателно погледна Варя.

— Нещо си притеснена май?

— Просто съм уморена, имахме събрание, приеха ме в профсъюза.

— То е една формалност, но все някога трябваше да се направи.

Софя Александровна пак се вгледа във Варя.

— Варенка, виж какво исках да ти кажа… Днес Константин Фьодорович дойде с някакъв човек, дори не затвориха вратата, разглобяваха някакви пушки, тракаха със затворите. Нали се разбрахме, Варя, как може такова нещо?

Варя отвори гардероба. Зад дрехите бяха поставени две ловджийски пушки.

Седна на кревата, безсилно отпусна ръце.

— Много съм виновна пред вас, Софя Александровна. Нямах право да го доведа тук.

— Но нали си му жена.

— Жена… Каква жена съм му аз, какъв мъж ми е той?! Не разбирам какво ме беше прихванало. Не живея с него, почти не го виждам, отдавна не сме мъж и жена.

Софя Александровна мълчеше.

— Но нищо не мога да направя, в клопка съм — отчаяно каза Варя.

— Как така в клопка? — учуди се Софя Александровна. — Не те разбирам, в каква клопка? Не сте сключвали брак, ти си свободен човек, сама се издържаш.

— Да, така е. Но не мога да се махна оттук.

— Защо?

— Защото тогава той няма да си излезе. Точно така ми каза: можеш да си вървиш, на мен и тук ми е добре. Вярно, обеща да си намери друга стая, но лъже, няма да търси. Не мога да го оставя тук, вие няма да се справите с него. Виждате, дори когато съм тук, носи тези пушки, а няма ли ме, изобщо не очаквайте да се церемони, дори няма да ви пусне в стаята.

Софя Александровна я погали по главата, усмихна се. И Варя видя, че усмивката й е същата като на Саша, и той се усмихваше така. И очите им са еднакви.

— Варенка, Варенка — ласкаво подхвана Софя Александровна, — тревожиш се за мен, добра душице. Не бива да се тревожиш за мен. Ако наистина си решила да се разделиш с него…

— Ние сме разделени отдавна!

— Случва се човек да се скара, моето момиче, младежите вземат всичко насериозно, разделят се, после пак се събират…

— Да се скара… — Гласът на Варя потрепери. — Той проиграва дрехите ми. Спомняте ли си наметката? Тогава ви излъгах, той я беше изгубил на билярд. И мене ще заложи, ако се случи. Всичките му работи са съмнителни, разните лампи и електроприбори са само афери, имуществото му е описано, страхувах се, че ще дойдат и тук, но слава богу, не дойдоха, бившите му любовници ме оскърбяват. Не мога да го гледам, а вие казвате — скарване… — Тя се разплака.

Софя Александровна пак я погали по главата.

— Успокой се, моето момиче, бива ли така да се отчайваш, не е станала катастрофа, повярвай ми! Защо не ми разказа всичко по-рано?

— Срам ме беше — преглъщайки сълзите си, отговори Варя.

— Защо ще те е срам, глупачето ми, та аз съм стара опитна жена, двете бързо щяхме да намерим изход, отдавна да сме го намерили. Кажи, искаш ли да останеш при мен или ще се върнеш у вас?

— Разбира се, бих искала да остана при вас. Но това е невъзможно, Софя Александровна, невъзможно е. Ако остана тук, той няма да се махне, а ако се махне, ще ви безпокои по телефона, ще вдига скандали, ще ви отрови живота. Трябва да ви отърва от него.

— Не се тревожи — хладнокръвно отговори Софя Александровна, — сама ще се отърва от него. Ако си решила твърдо…

— Софя Александровна!

— Добре, добре… Тогава си събирай багажа и се връщай при Нина. Останалото ще свърша аз.

Нейната твърдост и хладнокръвие поразиха Варя. Същият беше и Саша. Господи, изобщо не я е познавала, досега бе виждала в нея само смазана от мъка майка и този образ бе засланял истинския характер на Софя Александровна.

— Няма да взема нищо, купено от него.

— Както искаш, но се стягай по-бързичко, че може да дойде.

Костя никога не се прибираше толкова рано. Но Варя разбираше, че Льовочка или Рина непременно ще му съобщят за скандала във „Въженцето“ и той всеки момент може да довтаса вкъщи. Докато събираше багажа си в куфара, Варя каза:

— Няма да мога да отнеса всичко на един път, трябва да си взема и чертожната дъска, и линеала. Може ли да оставя някои неща във вашата стая, после да ги взема?

— Защо питаш?!

Варя си облече палтото, взе в едната ръка куфара, в другата — дъската и линеала.

— Излез през задния вход, да не те срещне.

— Много важно! Само за вас ме е страх.

— Вече ти казах, не се тревожи за мен — твърдо произнесе Софя Александровна, — но все пак излез през задния вход, да не става скандал на стълбището.

— Добре.

Варя целуна Софя Александровна.

— Благодаря ви за всичко и ми простете.

— За какво има да ти прощавам, детето ми, аз съм ти благодарна, задето не ме изоставяш. Когато всичко се оправи, върни се при мен, ще се радвам.

Варя отключи вратата на техния апартамент, стаята не беше заключена, на масата Нина преглеждаше тетрадки.

Видя Варя с палтото, с куфара, с чертожната дъска.

— Свърши ли семейното щастие?

Варя остави на пода куфара, дъската — на кревата.

— Свърши.

15.

Варя беше нервна, очакваше, че Костя ще се прибере рано и ще започне да я търси по телефона. Не я потърси. Значи, както винаги, се е прибрал късно.

На другия ден в Бюрото два часа преди края на работния ден Игор Владимирович извика Льовочка на телефона в неговия кабинет. Не беше в реда на нещата това обаждане.

След няколко минути Льовочка се върна и каза, че всъщност търсят Варя.

— Костя ли е?

— Да.

— Той откъде знае този телефон?

Вместо отговор Льовочка сви рамене.

— Не е редно да говорим по телефона на Игор Владимирович. Имаме общ телефон, той знае номера му.

Льовочка пак сви рамене.

— Казва, че било спешно, трябвало да говорите незабавно. Попитах Игор Владимирович може ли да те извикам, той каза, че може.

— Иди и му кажи да се обади по общия телефон.

— Ти иди и му кажи, аз не съм предавателна инстанция.

— Не си предавателна ли? А кой му е докладвал за „Въженцето“? Ти, нали?!

Варя го каза напосоки, но улучи.

Льовочка се върна в кабинета, после излезе и мрачно каза:

— Днес в пет те чака пред входа на Парка за отдих и култура.

— Иска да се полюлеем на люлките ли? — насмешливо попита Варя.

— Предадох ти, каквото ми каза.

— Да не сте се скарали? — Рина не откъсваше очи от чертежа.

— А тебе какво те интересува?!

— Питам просто така…

— Мълчи си тогава!

Когато се прибра, Варя най-напред се обади на Софя Александровна, тревожеше се за нея.

— Какво стана, Софя Александровна?

— Всичко е наред.

— Той напусна ли?

— Да.

— И си взе багажа?

— Да.

— Как успяхте?

— Успях… Когато дойдеш, ще ти разкажа.

Не иска да говори по телефона, правилно. Варя нямаше търпение да научи как Софя Александровна е успяла да изгони Костя, но трябваше да дочака Нина, да се разберат как ще живеят занапред, не е хубаво всяка да има отделно домакинство, срамота е пред съседите.

Варя извади всичко от куфара, окачи роклите си в гардероба на старите им, познатите места, прегледа чекмеджетата на бюрото си, всичко си беше както преди, нищо не беше пипано или размествано, сякаш Нина бе знаела, че тя ще се върне. Сестра й е все пак, и домът си е нейният, родният. Тя нагласи на масата чертожната дъска и започна да работи.

Така я завари Нина. Варя й се усмихна, попита я дали е гладна, посочи й сандвичите, които бе донесла от работата си. Нина също се държеше миролюбиво, приближи се до дъската, попита какво чертае Варя, внимателно изслуша обясненията й. За домакинството каза, че тъй като и двете обядват в стол, проблеми няма. Варя възрази: има наем, телефон, газ, електричество, закуска, вечеря, тя ще участвува в тези разноски наравно със сестра си. Разбраха се да записват общите разходи и в края на месеца да делят сумата по равно.

После пиха чай с донесените от Варя сандвичи, бъбриха, Варя разказа за строителството на хотела, за колегите си, нейната разпаленост хареса на Нина. Но за Костя — нито дума. И Нина не попита, когато му дойде времето, сама ще й разкаже.

Може би чак към десет часа в коридора екна телефонен звън. Слушалката вдигна Нина.

— Варя, тебе търсят.

Нина я загледа тревожно и въпросително. И Варя почувствува — Костя е.

Той беше.

— Льова предаде ли ти молбата ми?

— Предаде ми я.

— Защо не дойде?

— Вече не се люлея на люлки, пораснах.

— Трябва да поговорим.

— Слушам те.

— Не е разговор за телефон. Трябва да се видим.

— Нямаме за какво да говорим и да се виждаме.

— Много е важно. За мене, за тебе, за Софя Александровна.

То се знае, лъже, шантажира. И все пак тя се разтревожи.

Добре, ела утре в четири пред „Грандхотел“. Ще поговорим.

— Не, трябва да говорим сега, веднага, ти дори не можеш да си представиш колко е важно, утре вече ще бъде късно. Излез на Арбат за няколко минути.

— Добре — каза Варя, — сега ще изляза.

Тя се върна в стаята, наметна си шлифера.

— Скоро ще си дойда.

— Той ли е? — кратко попита Нина.

— Да.

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Защо?

— Знам ли…

Варя се засмя.

— За нищо не се тревожи.

Костя се разхождаше край техния блок с палто с вдигната яка, с ниско нахлупен каскет, та напомняше детектив или пък гангстер от американски филм, в такъв вид той никога не беше се явявал пред Варя. Идиотски маскарад.

Тръгнаха по Арбат.

— Кой вдигна слушалката?

— Сестра ми.

— Знае ли, че дойде да се срещнеш с мен?

— Разбира се.

Завиха по „Плотников“, после по „Кривоарбатски“, стигнаха до поляната срещу училището, приседнаха на една пейка. Вече беше тъмно, смътно светеха уличните фенери, прозорците на блоковете, по улицата рядко минаваха хора.

— Не бива да ходиш по ресторанти без мъжа си — започна Костя, — може да си спечелиш неприятности. Ако беше с мен, никой нямаше да те закачи, но си отишла без мен, затова си си изпатила.

— Преди тебе — отговори Варя, — когато, тъй да се каже, нямах мъж, никой не се заяждаше с мен, никой не ме оскърбяваше. Тази особа ме оскърби именно защото бях твоя жена, затова ме сметна за уличница като нея.

— Тя е психопатка — възрази Костя, — болна жена е…

— От какво е болна?

— Нали ти казвам: психично болна. Психопатките могат да плещят каквото си щат.

— Нямам време, Костя — прекъсна го Варя, — чака ме сестра ми. Тази психопатка не ме интересува, както и случката във „Въженцето“. Ние с тебе се разделихме.

Той замълча, после изведнъж се усмихна, опита се да хване Варя за ръката.

— Почакай, Ляленка, не се горещи. Разбирам, сърдита си ми, но нали двамата не живяхме чак толкова лошо. Ти правеше каквото си искаше: пожела да работиш — започна работа, ако искаш да следваш, ще ти помогна, с мен си като в крепост.

Тя си дръпна ръката.

— Костя, не си прави илюзии. Всичко е свършено.

Устните му злобно се изкривиха.

— Не! Ти обеща да почакаш, докато си намеря стая. А сега останах на улицата, нямам къде да нощувам.

— Не е вярно. Ти сам каза: безразлично ти е къде ще живея аз — у сестра си или у Софя Александровна. Оставих ти дрехите, които си ми купувал, вземай ги, можеш да ги проиграеш на билярд, можеш да ги подариш на мадамите си. Тъй че сметките ни са чисти.

— Не — изкриви устни той, — не са чисти, далеч не са чисти. Какво си казала за мен на Софя Александровна?

— Аз ли? Нищо.

— Лъжеш!

— Не лъжа. Разказах й само за наметката, бях длъжна да й кажа, инак тя щеше да извика милиция и ти щеше да си имаш неприятности. Пък и не е необходимо да й казвам, тя добре вижда всичко. Обеща да не носиш пушки вкъщи, а вчера си донесъл. Всичко ми дойде до гуша и се махнах. А ти постъпи, както искаш.

— Знам как да постъпя, не се тревожи за мен — мрачно издума Костя, — ще си разчистя сметките с тази мадама, ще й дам да се разбере, ще й разкатая фамилията…

— За кого говориш? — не разбра Варя.

— За твоята Софя Александровна, тая дърта маймуна, ще й припомня едно-друго, ще я науча аз нея. „У нас няма закони, абсолютно беззаконие…“ И за другаря Сталин… Опандизили, значи, синчето й и тя вече плюе нашето правителство…

Варя беше очаквала всичко, но не и това.

— Костя, какви ги говориш?! Опомни се!

— Както вие с мен, така и аз с вас. Върнала ми била парцалките, с парцалки смяташе да се откупиш, а! Няма да мине!

— Ах, негоднико! — задавено кресна Варя. — Доносник излезе! Само опитай! Нищо няма да сториш на Софя Александровна, запомни! Ако кажеш макар и думичка за нея, аз ще свидетелствувам, че не тя, а ти си говорил всичко това, ти, разбираш ли, ти. Аз съм единственият свидетел и ще повярват на мен, а не на теб. Ще кажа, че си я набедил за отмъщение, задето не ти е позволявала да държиш вкъщи оръжие, а ти си държал, и то на режимна улица. Само пръста си да мръднеш, само да закачиш Софя Александровна, ще те направя на бъзе и коприва. И никой няма да ти помогне — всичките тези Рини, Льовочки, всички ще те продадат.

Тя не можеше да говори. Гняв, злоба, възмущение я давеха.

— Говори, говори, за последен път говориш, за последен — гласът на Костя премина в шепот, — за последен, защото сега ще те застрелям.

И още щом каза това, Варя моментално се успокои. Той държеше ръката си в джоба, имаше револвер „Смит и Уесън“, веднъж й го бе показвал, беше казал, че револверът е на някакъв негов именит приятел, взел го да го поправи, разбира се, лъжеше, той вечно лъжеше. Но Варя изобщо не се страхуваше от него, няма да я застреля, не ще посмее. И Софя Александровна няма да клевети, ще се уплаши. Обзе я лудешка храброст и безгрижие — само да опита, нека!

— Така ли? — подигравателно се усмихна тя. — Ще ме застреляш, значи? Ясно, затова ме попита дали сестра ми знае при кого съм тръгнала. Знае, знае, че при тебе, тъй че стреляй, ще увиснеш на бесилката, има кой да се погрижи. Страхливец! — Гласът й се надигаше до крясък. — Стреляй, страхливецо, страхливецо, стреляй!

Пердетата по прозорците се раздвижиха, хората се взираха в мрака…

Варя продължаваше да вика:

— Хайде, стреляй де, защо не стреляш, страхливецо, животно!

— Ей, какво става там? — чу се от един прозорец силен мъжки глас.

По уличката започнаха да спират минувачи.

— Недей крещя, психопатко. Каквото и да правиш, няма да се изплъзнеш от ръцете ми.

Обърна се и бързо се отдалечи.

— Вече смятах да те търся — каза Нина, когато Варя се прибра. — Какво стана, ако не е тайна?

Варя се засмя.

— Нищо особено, заканваше се да ме застреля.

— Ха, и тая си я биваше?! — възмути се Нина. — Той да не е забравил къде живее?!

— Просто е глупак, нищожество.

На другия ден след работа Варя се отби у Софя Александровна. Тя седеше до масата и пишеше, сигурно писмо на Саша.

— Е, Софя Александровна, разкажете как мина?

Софя Александровна остави настрана перодръжката, свали си очилата.

— Казах му да си върви. Той се опита да спори, после си тръгна.

— Не, разкажете ми по-подробно, моля ви.

— Казах му, че бях забранила да носи вкъщи пушки, а той продължава да носи, че съм те смъмрила и ти си отишла у сестра си, затова го моля да си върви, още повече че съседите са против вратата да не се обезопасява с верижката. Той започна да ме нагрубява, да се заканва, да дрънка разни глупости, че съм спекулирала с тази стая…

— Негодник!

— Заявих му, че още днес ще окача верижката и никой няма да му отвори, а ако тропа, ще извикаме милицията, ще заявим, че спекулира с пушки, че е човек без определена професия, всички съседи са против него, че и участъковият се е интересувал от него. Той пак започна да ме заплашва, а аз му казах: „Синът ми е арестуван и заточен, вече знам пътя и до прокурора, и до следователя, и до адвоката, с нищо не можете да ме уплашите, по-добре помислете за себе си и ако утре сутринта не напуснете, после не се сърдете на мен, пред нищо няма да се спра.“ И така си излязох. А на сутринта той си изнесе багажа, своя.

— Как така своя? Ами моите дрехи?

— Твоите ги остави.

— За да има повод да дойде да ги вземе.

— Може би се надява да се сдобрите?

— Няма да го дочака.

— А едно нещо изобщо не очаквах — каза Софя Александровна, — че ще ми върне ключовете, мислех, че ще трябва да сменяме бравите.

— Предвидлив е — позасмя се Варя. — Ако в апартамента стане кражба, заподозрени ще бъдат онези, които са имали ключове, затова ви ги е върнал.

— Възможно е — съгласи се Софя Александровна.

— А за дрехите не се безпокойте, ще ги взема вкъщи и ако дойде за тях или се обади по телефона, кажете му: Варя си ги взе, говорете с нея.

— Правилно, дрехите са твои, носи си ги.

— Ще видим — отговори неопределено Варя, твърдо решила още утре да предаде дрехите чрез Льовочка.

Тя нежно прегърна Софя Александровна.

— Толкова съм виновна пред вас, заради мене изтърпяхте какво ли не.

— Какво говориш, детето ми, забрави това, не се страхувай от него, такива са силни само със слабите, храбри са само с плахите.

— Знам това — позасмя се Варя, — снощи ме извика навън, заканваше се да ме убие.

— Така ли?

— Да, да, аз му се надсмях и си отидох.

— Браво, точно така с него!

Самата Варя беше доволна от себе си, чувствуваше своята сила, своята независимост. Да, да, най-сетне независимост! Не се подчини на чуждата воля, успя да прекрачи всичката тази кал, какво, че бе стъпила накриво, какво, че бе сгрешила, нали в края на краищата човек се учи от грешките си. По цял свят хората се борят за къшей хляб, за място под слънцето, навсякъде се приспособяват към обстоятелствата, важното е да останеш човек, да не позволиш на никого да тъпче достойнството ти. Тя постигна това и може да бъде горда.

— Писмо на Саша ли пишете?

— Да, детето ми, на Саша. Трябва да го пратя още утре, страх ме е, че няма да стигне преди развалянето на пътя. През октомври и ноември, докато Ангара не се заледи, връзките с онези места са невъзможни. Искам непременно да получи писмото ми с последната поща.

Варя си представи Саша, застанал самотен на брега на далечната сибирска река, и също и се дощя да му напише поне две думи, да му достави малко радост. Сега, след всички изпитания, през които бе минала и в които бе устояла, отново й беше леко на душата, затова й беше леко и да пише на Саша — най-добрия човек, когото познаваше.

— Може ли да му напиша няколко думи?

— Ама разбира се, Варенка — зарадва се Софя Александровна, — той ще бъде щастлив, та нали никой освен мене не му пише.

Варя взе лист пощенска хартия, помисли, топна перото в мастилницата и написа:

„Здравей, Саша! Сега съм у майка ти, пишем ти писмо. Ние сме добре, майка ти е здрава, аз работя в Моспроект…“

Помисли малко и добави:

„…Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“

16.

Пребиваването в Сочи беше тягостно за Киров. Участието му в работата върху учебника беше формално: четеше написаното от референтите, одобряваше одобреното от Сталин. Разбираше, че Сталин прекроява историята не само за да възвеличи собствената си личност, но и за да оправдае своите минали, сегашни и бъдещи жестокости. Ала не можеше да възразява, безсмислено беше да спори по теоретически въпроси, не е теоретик, нито историк, Сталин има на разположение цял легион историци и теоретици, способни да докажат каквото и да било. Не бива да се меси в тези неща. Но не бива и да пише статии за ролята на Сталин на Кавказ.

Киров пет години бе възглавявал азербайджанската партийна организация, бе опознал из основи нейната история, ролята на Сталин в Баку му беше добре известна, тя беше роля на редови професионален революционер. По-особената му роля в Баку се измисля сега, със задна дата, както впрочем и много други неща. Той, Киров, също взема участие в това. Но това бяха въпроси, свързани с глобалните проблеми на историята, с твърденията, че Сталин е наследник на Ленин, това беше необходимо на партията, той, Киров, приемаше тези твърдения, трябваше да се съгласи с някои отстъпления от истината. Обаче всичко вече бе приключено, борбата бе завършила, за какво му бяха сега на Сталин лаврите на ръководител на печатницата „Нина“? Иска чрез него, чрез Киров, да си разчисти сметките с Енукидзе ли? Той няма да участвува в това.

В Баку познаваше всяка улица, всяка къща, предприятие, нефтена кула; тогава нищо в представите му не се свързваше със Сталин. Сега Баку се превръща в мемориал на Сталин, на живия Сталин. Улици, райони, нефтени предприятия, институти, училища носят неговото име. Дори в Баиловския затвор е открит музей, макар че никой не знае в коя килия е лежал Сталин. Не посмяха да попитат самия него, в подобен въпрос той би могъл да заподозре намек за незначителността на самия факт, би могъл да си помисли, че бакинци изобщо не са сигурни дали такъв мемориал е необходим. Решиха сами въпроса, избраха килия, в която беше лесно да се пробие врата отвън, та когато я разглеждат, екскурзиантите да не минават през целия затвор. Създадоха музея, развеждат екскурзиантски групи, макар Сталин да знае, че това е измама. Впрочем Киров вече неведнъж бе подхвърлял, дори бяха разговаряли за това с Орджоникидзе: в съзнанието на Сталин, когато ставаше дума за миналото му, границите между реалността и легендата се заличаваха.

Но за Киров тези граници не бяха се заличили и той не възнамеряваше да създава нови легенди. Сталин настоява той да присъствува в Сочи — жалко за загубеното време. Мястото му е в Ленинград, предстои отменяне на купоните за продукти. След четири месеца гражданите на СССР ще могат свободно да си купуват хляб. Това събитие доказва жизнеспособността на колхозния строй, създаден с цената на неизброими загуби, страдания и жертви. Подобно мероприятие не бива да се провали, трябва внимателно да се готвят за него, особено в районите, неподсигурени със собствено зърно, един от тях е Ленинград. Вместо това той мързелува в Сочи.

Забележките по конспекта на учебника по история Киров четеше на плажа, дори не ги четеше, а ги преглеждаше отгоре-отгоре, прехвърляше лист след лист и ги притискаше с камък да не ги духне вятърът.

Ограден с гъста двойна метална мрежа, плажът беше пуст. Вдясно и вляво от мрежата беше забранената зона. Пред входа на плажа в будка с телефон седеше дежурният часови, друг се разхождаше по асфалтираната пътека покрай външната ограда. Само гостите използуваха плажа. Сталин не се къпеше и не се печеше. Обслужващият персонал на вилите и охраната се къпеха на друго място.

Киров срещаше тук само един човек — зъболекаря, който бе пристигнал от Москва. Той се държеше с Киров почтително, но без подмазване, спокойно, доброжелателно. Този човек с мек глас и сдържани обноски плуваше отлично и си личеше, че всичко тук — морето, слънцето, пясъкът на плажа — му доставя наслада. Киров винаги изпитваше удоволствие, когато виждаше как хората се радват. Разбира се, хората са умеели да се радват и преди хиляда години и ще се радват, докато на земята съществува живот. Но все пак Киров не можеше да не свързва радостта, която виждаше у съветските хора, с държавата, която представляваше той, със строя, който бе укрепвал и укрепваше, с новото общество, което строеше. Усмивката, която виждаше, смехът, който чуваше, бяха награда за него и неговата партия, оправдаваха твърдите, понякога сурови решения, които се налагаше да вземат. Като марксист той разсъждаваше мащабно и все пак сред хилядите и милионите за него винаги съществуваше отделният човек. Аудиторията не беше безлика за него. Когато се качваше на трибуната, той се стремеше към взаимно разбиране с всеки слушател, може би в това се състоеше и тайната на неговото ораторско изкуство.

Никога не пренебрегваше и личното общуване, на драго сърце се включваше във всякакви разговори. И зъболекарят му беше интересен. Разговаряха за най-обикновени неща — за температурата на водата, за сероводородните извори на морското дъно, за въздействието на мацестинските води върху човешкия организъм. На Киров му харесваше, че Липман говори за всичко не като лекар, а просто като събеседник; дори за зъбите, по които беше специалист, говореше само най-достъпни неща: коя четка за зъби е по-добра — голямата или малката, с какво е най-добре да се изплакват зъбите. Но Липман нито веднъж не спомена кого лекува, нито веднъж не изрече името на Сталин.

— Мацеста прави чудеса — говореше Липман, — един съсед от общата квартира беше пълен инвалид, не можеше да ходи, а след Мацеста тича като осемнайсетгодишен.

— Хубава квартира ли имате?

— Как да ви кажа… Прилична стая в общо жилище, деветнайсет квадрата, на „Вторая Мешчанская“ — близо е до центъра, имам личен телефон в стаята. Вярно, съседите се сърдят, настояват телефонът да се изнесе в коридора, аз нямам нищо против — нека го ползуват хората, но Санитарното управление на Кремъл не разрешава. Те поставиха този телефон, по него ме викат при пациенти.

Киров знаеше, че кремълските лекари не ги викат, а ги закарват при високопоставените им пациенти. И не им казват при кого точно ги карат. Орджоникидзе се смееше веднъж: „Разбираш ли, вземат с колата моя лекар да го докарат тук, но не му казват името ми. Лекарят обаче си знае: щом шофьорът е Иванов, значи го карат при мене. Ако е Петров, значи — при Куйбишев. Ето такива игри си играем…“

Духна вятър, по морето плъзнаха ситни вълнички.

— Край брега има много медузи, на буря е — каза Киров.

Ей такива фрази си разменяха, докато лежаха на пясъка, плуваха в морето или се обтриваха след къпането. Лекарят виждаше листовете, поставени до Киров, не искаше да му пречи, държеше се деликатно.

Но Киров четеше „Забележките“ почти без да вниква в смисъла им. И тъй, и тъй е ясно в каква насока се преразглежда историята, подробностите вече нямат значение. Мислеше за Сталин. Той изобщо много мислеше за него през последните години. Но в Ленинград от тези мисли го отвличаше работата. Тук нямаше работа, тук беше Сталин. Киров се срещаше с него всеки ден и неотстъпно мислеше за него.

През всичките тези години бе подкрепял Сталин, неговата линия, беше се борил с враговете му, беше повдигал авторитета му, беше постъпвал така искрено, убедено, макар че много лични черти на Сталин му бяха неприятни. Но човек трябва да умее да разграничава личните качества от политическите. Не вярваше твърде на обещанието на Сталин да си вземе бележка от критиката на Ленин и да се поправи. Киров вярваше в друго: лошите черти в характера на Сталин са се изострили поради вътрешнопартийните борби. Когато те се уталожат, ще отпадне необходимостта от крайности. И тогава отрицателните черти в характера на Сталин ще отстъпят място на хубавото, което трябва да бъде присъщо на един ръководител на велика страна, ако той иска да заслужи благодарната памет на потомците. А Сталин иска това.

Ала надеждите на Киров не се оправдаха. Напротив, колкото повече укрепваше положението му, толкова по-нетолерантен, капризен, злобен ставаше Сталин, плетеше задкулисни интриги, насъскваше един срещу друг ръководителите на партията, направи органите за сигурност основно оръдие на ръководството. В Ленинград при Киров началникът на НКВД Филип Медвед се подчинява на областния комитет, но другите секретари на областни комитети разказват, че на места органите стават все по-независими от местното партийно ръководство, подчиняват се само на центъра, проникват във всички държавни звена, основното им оръдие е осведомителството, принуждават дори комунистите да се следят взаимно. Мария на няколко пъти разтревожена му бе казала, че го следят. Хайде, Мария му е жена, нормално е да се тревожи за него, но и Софя, сестрата на Мария, жена хладнокръвна и закалена, член на партията от 1911 година, също го потвърждаваше. Киров не споделяше тези тревоги, в Ленинград никой няма да позволи такива работи, изглежда Борисов, началникът на неговата охрана, прекалено често разместваше хората, затова се създаваше впечатление, че го следят. В Москва е друго, там контролират всяка негова стъпка, там следят всички членове на Политбюро, кой с кого се среща, кой у кого ходи, всичко това е отвратително, в партията не се е случвало нищо подобно, а ето че сега се случва и няма спасение. Подозрителността на Сталин нараства, той на никого не вярва, невъзможно е да бъдеш откровен с него, всеки момент може да използува откровеността ти срещу теб. Всичко това създава усещане за несигурност, тревога, дори безпомощност. И в същото време не може да се опълчиш срещу Сталин. В това се състои трагедията. Методите му са неприемливи, но линията е правилна. Той превърна Русия в могъща индустриална държава. Да се опълчиш срещу Сталин означава да се опълчиш срещу страната и партията. Никой няма да те подкрепи. Пък и да те подкрепи някой, с кого може да бъде сменен? Много хора биха искали да видят него, Киров, на поста генерален секретар — той не иска това, не му е по силите, не е теоретик, а практик на революцията. Може би най-яркият спомен от революционната му младост е собственоръчно изработеният от него хектограф, на който студентите печатаха позиви. Тогава много се гордееше с този хектограф — първия му веществен, материален принос в делото на революцията. Винаги са го привличали и радвали именно такива истински, нагледни резултати от труда му и от труда на хората, които ръководи. Стига му и това, че е комунист, член на партията и партията му оказва високо доверие. Но Сталин не се съобразява с ръководството на партията, сформирано след смъртта на Ленин, с ръководството, което защити Лениновото наследство от посегателствата на Троцки и Зиновиев. Това ръководство вече не се нарича колективно и наистина не е: ръководител на партията е Сталин. Но нали ядрото остана. И Ленин беше ръководител на партията и държавата, но той се съобразяваше с ядрото, което го заобикаляше. Съобразяваше се въпреки съществуващите разногласия. Сталин пренебрегва Политбюро, сега хора като Жданов, Маленков, Берия, Ежов, Мехлис, Поскрьобишев, Шкирятов, Вишински са поставени по-високо от членовете на Политбюро. Ясно разбира каква цел преследва Сталин, като иска от него репресии срещу бившите зиновиевци: да създаде обстановка на терор в момент, когато няма никакъв повод за терор. Ала Сталин иска да управлява с помощта на страха и само на страха — това му е нужно за укрепване на неговата еднолична власт. И не се знае до какво ще доведе това. Сега Киров с горчивина съзнаваше каква грешка допусна партията, като не последва съвета на Ленин и не освободи Сталин от поста генерален секретар. Трябваше да го послушат. Троцки пак нямаше да вземе връх — той е чужд елемент в партията. Зиновиев и Каменев също нямаше да завземат ръководството — партията не им вярваше. Партията щеше да бъде възглавена от своето истинско болшевишко ядро, от днешното й Политбюро, в което щеше да се намери място и за Бухарин, и за Риков, и дори за Сталин, но като равноправен член на ръководството. Да, непоправима грешка. Невъзможно е да отстранят Сталин. Невъзможно е и да го убедят в каквото и да било. Когато му говориш, той се съгласява само привидно, един вид маневра, отдалеч подготвя политическите си ходове. Зад неговите невинни на пръв поглед предложения да напише статия срещу Енукидзе, да се премести в Москва се крият някакви далечни политически съображения. Ленин правилно бе писал: Сталин е капризен. Но същевременно е търпелив, настойчив и винаги довежда докрай замисленото. Той знае тайната на властта. Опростената му семинаристка логика, семинаристкият му догматизъм са разбираеми и импонират на хората. Успя да внуши на народа убедеността, че е всезнаещ и всемогъщ. На народа харесва неговото величие, харесва му, че след толкова години разруха, гражданска война, вътрешнопартийни борби е въведен ред, той отъждествява този ред със Сталин. Вече е невъзможно да се промени каквото и да било. Осъзнавайки собственото си безсилие, Киров изпадаше в отчаяние.

Когато през 1926 година започна работа в Ленинград, Киров разбираше сложността на задачата си. Комунистите от Ленинград гласуваха за Зиновиев. Като задействува всичките си организационни и пропагандистки средства, Централният комитет за кратко време ги убеди да гласуват срещу зиновиевската опозиция, за решенията на Четиринайсетия конгрес, за линията на ЦК. Тази беше първата в историята на партията акция, след която десетки хиляди комунисти се отказаха от вчерашните си възгледи и гласуваха за други, които до вчера бяха осъждали. И тази акция проведе той, Киров. Горчива беше победата му. И всичките му усилия през тези години бяха насочени към възстановяването на чувството на вътрешно достойнство у лениградските комунисти, към заличаването на душевната травма, която им бе нанесъл. Да, той е за желязна дисциплина в партията, но на партията не й трябва безсловесна, покорно гласуваща маса — той не желае да ръководи такава партийна организация. Революционният Питер трябва да си остане люлката на Октомврийската революция, питерските работници — авангардът на руската работническа класа, Ленинград — градът на прогресивната европейска наука, на прогресивното изкуство и култура. Именно затова беше против преместването на Академията на науките в Москва. Не срещна подкрепа в Политбюро, там се ръководеха от простото съображение: науката служи на социалистическото строителство и следователно трябва да е близо до центъра, който ръководи това строителство, близо до народните комисариати и директивните органи. Киров не беше съгласен. Но не го подкрепиха, присмяха му се: Киров не иска да пусне от Ленинград дори престарелите академици. И Сталин му се присмя. Но Сталин добре разбираше — Киров е против всичко, което наранява самолюбието на ленинградчани.

Във всеки случай неговата политика, политиката на Киров, даде резултати. Дълги години тактично, настойчиво убеждава ленинградските комунисти, че смята неправилното им гласуване в навечерието на Четиринайсетия конгрес на партията за случаен епизод без никакви последствия, че недоверието им към Сталин е неоснователно, че политиката на Сталин е единствено правилната. А не беше лесно да убеди в това ленинградските комунисти. Политическото ниво на ленинградските комунисти е високо. През тези години се проведе колективизацията с крайностите при разкулачването, с неубедителните маневри на Сталин по повод „главозамайването от успехите“. През тези години страната изтърпя глада, строгото нормиране на продукти и стоки, Киров правеше всичко ленинградчани да бъдат сити, затова често влизаше в конфликт с московските комисариати. Но и Ленинград изпълняваше задълженията си пред партията. Десетки хиляди комунисти изпрати Ленинград през тези години на село като двайсет и пет хилядници, в политотделите на МТС-тата и совхозите, в транспорта и на най-големите строежи на петилетката. Ленинград се лиши от своята партийна работническа гвардия. Изисквайки и приемайки тези жертви, партията сякаш връщаше на червения Питер неговата роля. Значи инцидентът с гласуването преди Четиринайсетия конгрес и свързаното с него недоверие към ленинградските комунисти бяха забравени изцяло и завинаги.

И ето, когато раната зарасна и вече не болеше, Сталин реши да я развреди отново, след осем години реши да напомни на ленинградчани онзи епизод, да накаже, да отмъсти, защото зад Сталиновото искане „да се ликвидират спотаилите се и неразоръжилите се“ се криеше стремежът да се разгроми ядрото на ленинградската партийна организация. Киров няма да допусне това. Политбюро ще го подкрепи. Пък и самият Сталин няма да се реши да влезе в открит конфликт по такъв въпрос, разбира, че Политбюро няма да е на негова страна. Сталин не ще успее да превърне Централния комитет на партията и неговото Политбюро в послушни изпълнители на неговата воля. И това е гаранция, че Сталин никога не ще успее да се възцари над партията.

Сталин направи много за реконструкцията на страната и като всеки исторически деец наложи върху епохата отпечатъка на своята личност. Ленин би осъществил тази реконструкция с по-приемливи средства. Но Ленин го няма, тук е Сталин. Ленин ходеше с обувки, Сталин носи ботуши. Безспорно е обаче, че Русия се превръща в една от могъщите индустриални страни в света, в страна на прогресивната наука, на мощната техника, на високата култура. Тя не може да се управлява с терор. Науката, културата, техниката изискват свободна размяна на мисли. Насилието ще стане преграда по пътя на развитието на страната. Марксизмът учи, че обективните исторически закони са над отделната личност и са по-могъщи от нея. Логиката на историческите процеси е неумолима. Сталин ще бъде принуден да се подчини на тази логика. Трябва да се даде път на историята, да се работи, да се развива промишлеността, науката, културата, естествено противодействувайки на всякакви крайности.

Най-важното е… Киров стана, беше му омръзнало да лежи, най-важното е да се пазят, да се бранят партийните кадри. Докато основните болшевишки кадри са живи и силни, партията е несъкрушима.

— Поизгорели сте — каза Липман на Киров, — облечете си ризата, че после ще трябва…

Не успя да се доизкаже, в будката на дежурния иззвъня телефонът. Киров и Липман се обърнаха нататък. Дежурният дойде при Липман и каза, че канят доктора да се качи в първа вила.

— После ще трябва да си намажете кожата със спирт, за да не ви боли — каза Липман на Киров, като се обличаше припряно.

17.

Липман прегледа венеца, съобщи на Сталин, че заздравяването върви добре и след около два дена той ще пристъпи към протезирането.

— Защо не утре? — попита Сталин.

— Може и утре — усмихна се Липман, — но по-добре вдругиден.

— Е, вие си знаете — навъси се Сталин, — как върви работата ви?

— Ще започнем работата, след като направим отпечатък.

— Имах предвид книгата ви — раздразнено поясни Сталин.

— Извинете, не се сетих веднага… Благодаря, работя.

Сталин се изправи.

— Всичко хубаво.

Не лекарят дразнеше Сталин, дразнеше го поведението на Киров. Други конфликти не бяха имали, Киров редовно се явяваше на обсъжданията на забележките по конспекта на историята, мълчаливо се съгласяваше с всичко, но се държеше като човек, когото принуждават да се занимава с безинтересна и ненужна нему работа. Тези срещи ставаха тягостни. Сталин би могъл да отпрати Киров, но не искаше открит разрив. Трябваше да търпи и Сталин търпеше. Но нервите му бяха опънати. Само той си знаеше какво му струват външното спокойствие, хладнокръвието и невъзмутимостта. Умееше да се сдържа насаме със себе си, инак не би съумявал да се сдържа и пред хора. И ако все пак избухваше, правеше го не спрямо човека, който го бе раздразнил. Този път си го изкара на лекаря.

Липман дойде в определеното време и започна да прави гипсовия отпечатък. Сталин не обичаше тази процедура, не обичаше момента на ваденето на гипса от устата, все му се струваше, че заедно с гипса лекарят ще му изпочупи останалите зъби, не обичаше трошиците гипс в устата си…

— Мисля, че всичко е наред — каза най-сетне Липман, — май не стана лошо. Само че, Йосиф Висарионович, защо все пак не направим обикновена протеза?

Сталин удари с юмрук по перваза.

— Каза ви се на руски език, искам златна!

— Добре, добре — побърза да изрече Липман, — ще я направим, както казахте, до утре сутринта ще бъде готова.

Сталин мълчаливо наблюдаваше как Липман с треперещи ръце си прибира инструментите. Уплаши се, глупакът! Какво му става на тоя народ?!

В един момент Липман спря да прибира инструментите, плахо помоли:

— Йосиф Висарионович, трябва да подбера цвета за зъба, ако обичате, седнете за още една минутка.

Сталин пак отметна глава на облегалката, отвори уста. Липман дълго сравнява зъби с неговите, един, втори, трети, изглеждаше угрижен, дори уплашен, това продължи доста, на Сталин му омръзна да седи с отворена уста.

— Кога най-сетне ще свършите?

— Сега, сега — протакаше Липман и продължаваше да сравнява различни зъби. После явно взе някакво решение. — Можете да станете, Йосиф Висарионович. Ще се постарая да свърша до утре сутринта — угрижено говореше той и затваряше куфарчето си.

На другата сутрин Сталин нареди да извикат зъболекаря.

— Другарю Сталин — каза Товстуха, — още не е свършил, каза, че ще бъде готов утре.

Сталин помрачня.

— Извикайте го при мен.

След няколко минути Липман дойде запъхтян.

— Обещахте ми да направите протезата за днес. Защо не изпълнихте обещанието си?

— Не можах, Йосиф Висарионович.

— Какво ви попречи? — Сталин гледаше лекаря със своя особен, тежък поглед, от който всички се страхуваха.

Липман разпери ръце.

— Кажете истината.

— Разбирате ли — плахо подзе Липман, — от всички изкуствени зъби, които съм донесъл, нито един не подхожда по цвят на вашите.

— Защо не сте взели от онези, които подхождат?

— Взех всичко, което имаме, включително и с цвета, използуван при вас по-рано.

— Е, и какво тогава?

— Цветът на зъбите, особено на пушачите, се променя. Зъбите, които съм донесъл, са близки по цвят до вашите, много близки, но все пак има малка разлика в оттенъка.

— Много ли се забелязва?

— Не много. Но един специалист би я забелязал.

— Какво ме интересуват специалистите?

— Не бих искал някой да каже, че не съм ви обслужил както трябва.

Сталин иронично изкриви устни.

— Заради вашето самолюбие аз трябва да ходя без зъби. И докога ще ходя така?

— Помолих да се обадят в Москва и оттам да ми пратят още зъби — посочих номерата по каталога.

Сталин втренчено погледна Липман.

— Но нали сте донесли всичко, което имаме в Москва?

— Ще намерят…

— Откъде ще намерят?

Без да повдига очи, Липман издума:

— От Берлин.

— От Берлин ли?!

— Посочих номера от немския каталог.

— Защо не ми казахте веднага?

Липман не отговори.

— Някой ви забрани, така ли? — изкриви устни Сталин.

Липман мълчеше.

— Кой ви забрани?

Липман мълчеше.

— Товстуха ли?

Липман едва забележимо кимна.

— Чуйте тогава — внушително произнесе Сталин, — имайте предвид: на другаря Сталин МОЖЕ да се казва всичко, на другаря Сталин ТРЯБВА да се казва всичко, от другаря Сталин нищо НЕ БИВА да се крие. И още: НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ СКРИЕ НЕЩО от другаря Сталин. Рано или късно другарят Сталин ще научи истината.

Забавянето с протезата, разбира се, беше неприятно, но това в края на краищата щеше да се уреди. Обаче фактът, че бяха накарали лекаря да лъже, бе възмутителен. Никой от неговото обкръжение няма право да го лъже, дори с една думичка. Малката лъжа води до голямата лъжа. Ако обкръжението му го лъже за дребни неща, то е несигурно обкръжение. Всички, като се започне с членовете на Политбюро и се свърши с готвачите в кухнята, трябва да знаят, че на другаря Сталин се казва истината, само истината и нищо освен истината.

След като пусна лекаря, извика Товстуха.

— Защо сте накарали лекаря да ме лъже?

— Причината е следната — каза Товстуха. — Вчера докторът докладва, че не разполага със зъби с нужния цвят, такива зъби можело да се намерят само в Берлин. Веднага се обадих на Литвинов, издиктувах му всички данни по каталога, Литвинов се обади на Хинчук…

— Ама Хинчук още ли е в Берлин?

— Да, Суриц едва днес заминава за там.

— Тъй… По-нататък?

Литвинов ми съобщи, че всичко вече е купено и днес ще бъде доставено в Москва. Надявам се, привечер материалът ще бъде тук, докторът каза, че за една нощ ще направят зъбите.

— През нощта да спят, нощем нищо свястно няма да направят. Но въпросът ми беше такъв: Защо сте накарали лекаря да ме лъже?

Отговорът беше неочакван:

— Страхувах се, че ще забраните да се изписва материал от Берлин.

Товстуха се бе опасявал от неговата скромност. Фино ласкателство! А може и наистина да е мислил така, решил е да поеме цялата отговорност, да рискува? Той е проверен, предан човек. И все пак не може да се търси спасение в лъжата!

— Вие сте направили всичко вчера без мое знание — каза Сталин — и следователно сте ме поставили пред свършен факт. Дори да съм недоволен от действията ви, днес е късно да ги отменям. Но защо сте принудили лекаря да ме лъже?

— Опасявах се, че той ще ви каже всичко и вие ще забраните.

Сталин направи няколко крачки по верандата, спря се, изведнъж си помисли, че не би било зле пак да започне да взема бром. След тази подла статия на Рнукидзе започна да спи зле. Киров не оправда надеждите му, отклони молбата му да разкритикува Енукидзе, пребиваването на Киров в Сочи не укрепва нервната му система. Но той трябва да разграничава сериозните неща от дреболиите. Не бива да се нервира за глупости. Зъбите, изписани от Берлин, са нищо и никакво, дреболия! Товстуха говори искрено, дори убедително. И все пак лъжата трябва да се пресече още в зародиш, веднъж завинаги!

Сталин отново помрачня, отиде и застана много близо до Товстуха, прониза го с поглед Товстуха се изчерви, отстъпи една крачка.

— Не искам да бъда заобиколен от лъжци и измамници, аз трябва да имам абсолютно доверие на хората, които ме заобикалят! Хората, които ме заобикалят, не може да лъжат дори за дребни неща, това дори през ум не бива да им минава.

На Товстуха му се стори, че Сталин произнесе последната фраза вече с по-миролюбив тон.

— Извинете ме, постъпих необмислено.

Но Товстуха бе сгрешил. Сталин отново го измери със страшен поглед.

— Ще наказвам строго и за най-дребната лъжа. Особено строго онези, които принуждават обслужващия персонал да лъже. Надявам се, че ме разбрахте?

— Да, другарю Сталин, това вече няма да се повтори.

На другия ден следобед Товстуха докладва, че лекарят е готов.

— Нека дойде.

Липман дойде, виновно усмихнат, поздрави отвори куфарчето си. Като се разхождаше из кабинета и наблюдаваше какво прави лекарят, Сталин каза:

— Мислихте ли върху вчерашния ни разговор?

— Да, разбира се, Йосиф Висарионович.

— Разговарях по този повод с другаря Товстуха, излезе, че той ви е принудил да ме излъжете.

Липман сложи ръка на сърцето си.

— Другарю Сталин, не сме искали да ви лъжем! Другарят Товстуха ме помоли да не ви безпокоя, да не ви огорчавам с такова дребно усложнение. Пази боже, как ще ви лъжем!

— Да не ме безпокоите, да не ме огорчавате — я стига, да не сме деца, ние сме възрастни хора.

Сталин седна в креслото, отметна глава назад, Липман изплакна новата протеза в чашата, отръска капките, е меко движение, внимателно я постави на мястото. Протезата беше със златна дъгичка.

После започна обичайната процедура по напасването на протезата с молив, с артикулационна хартийка… Стиснете зъбите. Разтъркайте зъбите… Впрочем тя продължи кратко време, протезата стоеше добре.

— Май че всичко е наред — каза Сталин.

На тръгване Липман го помоли да не сваля протезата до утре, а ако му пречи, да го извика.

Не се наложи да го вика, протезата стоеше добре, Сталин беше доволен и когато Липман дойде след два дена, му каза:

— Протезата е много удобна, никъде не ме убива, не ме безпокои. Имам чувството, че я нося отдавна.

Все пак Липман го помоли да седне, свали протезата, огледа венеца, после пак я сложи.

— Да — потвърди, — май е станала добре.

— Виждате ли — каза Сталин, — а вие бяхте против златото.

Липман мълчеше, после, като се поколеба малко, каза:

— Другарю Сталин, щом сте доволен от работата ми, искам да се обърна към вас с малка молба.

— Добре — навъси се Сталин, не обичаше така направо да му отправят молби. За това си има определен ред има си хора, те подготвят въпроса, знаят кои молби трябва да му се докладват и кои не. Нескромно е да се обръщат с молби лично към него.

Молбата се оказа неочаквана.

Липман извади от куфарчето си малък пакет, разви го, там имаше плакова протеза.

— Другарю Сталин, моля ви да поносите тази протеза само един ден. Вижте коя ви е по-удобна и сам решете.

Сталин изумено вдигна вежди. Та нали ясно му бе казал, че предпочита златна, дори бе ударил с юмрук по масата, та лекарят бе загубил ума и дума. И ето че сега упорито настоява. Де да го знаеш, може и да е прав.

— Добре — неохотно се съгласи Сталин.

Лимпан смени протезите. Процедурата по напасването, както и първия път, мина бързо. Май че стана добре.

— Утре, ако обичате, ме извикайте — каза Липман — и ми кажете коя ви е по-удобна. Която е по-удобна, нея ще оставим.

На другия ден предиобед Сталин извика Липман.

— Трябва самокритично да призная, че излязохте прав. С тази протеза ми е по-леко и удобно, но нали тя може да се счупи. Направете ми една резервна.

Лимпан грейна в усмивка.

— Разбира се, и десет, ако искате.

— Закусихте ли?

— Да, разбира се.

— Е, нищо, ще хапнете още веднъж с мен.

Той го заведе в съседната стая, на масата имаше вина и студени закуски.

— Водка и коняк нямам, не пия, и другите не съветвам. Виж, виното е съвсем друго нещо. Какво предпочитате?

— Не разбирам от вина — смути се Липман.

— А трябва — каза Сталин, — човек трябва да разбира от вина. Кафе изобщо не пия, пия чай, но рядко. Предпочитам виното. Две-три чашки вино хем ободряват, хем не размътват главата.

Той наля вино в две малки, почти ликьорени чашки.

— За протезата, която направихте, да живее дълго. Хапнете си.

Липман си взе сандвич с пастет.

— Искате ли още малко да си починете в Сочи? — попита Сталин.

— Тук е прекрасно, но трябва да се прибирам в Москва, на работа съм, ако, разбира се, не съм ви нужен вече.

— Ще кажа на вашето началство, че съм ви задържал. Живейте, къпете се, пишете книгата си.

— В Москва ме чакат пациентите ми. Започнал съм лечението на някои, свалил съм им протезите, извадил съм им зъби, стоят с отворени уста и ме чакат. Какво да се прави?

— Така е — съгласи се Сталин, — кога искате да летите?

— Колкото може по-скоро. Добре би било утре.

Сталин отвори вратата към кабинета, извика Товстуха.

— Утре изпратете доктора със самолет за Москва, снабдете го с всичко необходимо — той посочи бутилките, — ей с това вино например…

Излезе някъде и се върна с голям панер, пълен с грозде, подаде го на Липман.

— Ще го занесете ли до Москва? Ако ви тежи, ще ви помогнат. — Той се обърна към Товстуха: — В Москва нека го посрещнат, да го закарат до вкъщи. Довиждане, докторе! Бъдете здрав!

След като изпрати лекаря, Сталин нареди да поканят при него Киров и Жданов.

Жданов докладва забележките, разработени от референтите върху последната глава на курса по история. Сталин го слушаше и се разхожда из стаята. Киров седеше до масичката за списания, рисуваше си нещо на лист хартия. Това дразнеше Сталин, макар че самият той имаше този навик — докато слуша, да чертае или рисува. Но за него това беше начин да се съсредоточи, а за Киров, обратното, да се разсее, да покаже, че всичко това малко го интересува, че му е чуждо.

Сталин с нищо не издаде раздразнението си, напротив, когато Жданов свърши, каза:

— Мисля, че забележките са уместни, можем да ги приемем. Твоето мнение, Сергей Миронович?

— Нямам възражения — без да откъсва очи от рисунката си, отговори Киров.

Сталин взе от бюрото си сведението за зърнодоставките, подаде го на Киров.

— Виж!

В сведението с червен молив беше подчертан Казахстан — седемдесет процента изпълнение на плана, общо взето, среден показател.

— Мирзоян изостава — каза Сталин, — опасенията ни излязоха правилни.

— Не е чак толкова зле — отговори Киров, — седемдесет процента… Но наистина трябва да го поскастрим.

— Зад тези средни проценти се крият дълбоки недостатъци в отделни области — възрази Сталин и взе от бюрото още един лист, разгледа го, — например Източноказахстанската област е изпълнила плана за доставките само трийсет и осем процента. И то в условията на тази прекрасна реколта. Но тази прекрасна реколта е сварила ръководителите на края неподготвени, както и предполагахме, внесла е настроение на самоуспокояване и благодушие. В донесението от Казахстан се отбелязва лошото използуване на машините, антимеханизаторски настроения, разпиляване и разхищаване на държавни средства, проникване на чужди, престъпни елементи и мошеници с партийни билети в джобовете в апарата. Необходимо е това положение спешно да се оправи, инак после ще стане късно. Казахстан ще провали доставките, това може да се отрази тежко върху зърновия баланс на страната особено сега, когато отменяме нормирането на хляба. Мисля, че трябва да изпратим някого в помощ на другаря Мирзоян.

— Дали няма да се обиди? — усъмни се Киров. — Ще излезе, че не вярваме в неговите сили. Защо не му пишем да постегне кадрите, да му предложим помощ с хора, с транспорт?

— Защо ще се обижда? — изкриви устни Сталин. — Не може да се обижда на партията. Ако всеки вземе да се обижда на партията, какво ще остане от нея? Вярно, трябва да бъдем тактични, няма да пращаме инструктор, а ще пратим секретар на ЦК… Слушай, Сергей Миронович, защо да не идеш тъкмо ти. Приятели сте, пък и почетно е там да отиде член на Политбюро!

Киров изобщо не беше очаквал подобен обрат. Да замине за Казахстан, да се откъсне от Ленинград най-малко за месец… Впрочем Сталин може да го задържи тук, в Сочи, през целия септември. Но Сталин не иска да го задържи тук, отношенията им са обтегнати и разбира се, най-добре е да се разделят. Дали Сталин не използува Казахстан, за да го отпрати? Просто да го върне в Ленинград, би означавало, че съвместната им работа не е потръгнала, провалила се е. А така има благовиден предлог — трябва спешно да се помогне на Казахстан и по ред съображения е най-добре да изпрати Киров, включително предвид личното му приятелство с Мирзоян. В този случай внезапното му заминаване от Сочи няма да предизвика никакви приказки. Съмнение буди само едно: Сталин заговори за Казахстан още първия ден след пристигането на Киров тук. Защо ли? Предварително е очаквал, че работата няма да им потръгне? Предварително е подготвял заминаването му? Може и така да е, Сталин е предвидлив. Във всеки случай това предложение му дава възможност по-скоро да замине оттук. Разбира се, можеше да се намери и друг претекст, още по-просто би било да го пусне в Минводи — за това и претекст не е нужен, лекарска препоръка е. Но вече беше отказал да пише за Енукидзе, отказа също да се премести в Москва, един трети отказ окончателно ще изостри отношенията им.

— Добре — каза Киров, — щом трябва, ще замина.

— Трябва, ти сам добре го разбираш, пък и — Сталин посочи листовете на конспекта по история — тази работа, като гледам, не те привлича твърде, нали?

— Да, така е — потвърди Киров, — какъв историк съм аз…

— Виждаш ли! А там те чака жива работа. Няма да ти отнеме повече от месец, хем и ще помогнем на Казахстан, ще осигурим хляба. Какви са сложнотиите в Казахстан? Първо, далеч е от центъра, в покрайнините е. Второ, има пъстро и фактически ново земеделско население. Там се заселиха много бивши разкулачени селяни. Сред тях има и добри, прилежни трудови хора. — Той се обърна към Жданов: — Ако не ви затруднява, Андрей Александрович, проверете, вече помолих да се изготви указ за възстановяване правата на бившите кулаци, особено на младежта, през последните четири-пет години тя се изяви добре на новите места… Да, сред тях има и трудолюбиви хора, но много са озлобени, вредят ни. От друга страна, още не сме възпитали у нашите хора, у редовите работници, у обикновените труженици елементарен трудов морал, стремеж да вършат работата си колкото може по-добре, не сме развили в тях чувство на гордост от качеството на работата им, от професията, от собствения им работнически авторитет. Ето, при мен дойде един зъболекар от Москва, лекува ми зъбите, предложи ми свой вариант, аз отказах. Той започна да настоява, бях принуден дори да повиша тон, не се сдържах… Но интересното е друго: той направил и моя, и своя вариант и ми предложи да опитам и двата — първо моя, после неговия. Опитах — неговият вариант излезе по-сполучлив, което си признах самокритично. По този начин той доказа, че е бил прав, защити своя вариант. Защо го направи? Можеше спокойно да изпълни искането ми и спокойно да си замине. Не, той настоя на своето, не се уплаши да настои, не се уплаши да наруши ясната ми забрана. Защо не се уплаши? Надвило е професионалното му достойнство. Значи е истински професионалист, човек с високо чувство на професионална гордост, такова чувство трябва да възпитаваме и ние у нашите хора. И когато възпитаме това чувство, ще отпадне необходимостта от принудителни мерки. Но засега това го нямаме, засега много говорим за преданост към делото, кълнем се, поемаме обещания, а обещанието ни трябва да бъде само едно — пред собствената ни трудова съвест, пред собствената ни трудова гордост, като например гордостта на грузинските винари или, да речем, на този зъболекар.

— Този зъболекар е приятен човек — усмихна се Киров.

Сталин се спря.

— Той и тебе ли е лекувал?

— Не, виждахме се на плажа. Добре плува!

Сталин мълчаливо се разходи из кабинета, после каза:

— Значи никак не си скучал, пък аз мислех, нашият Сергей Миронович си умира от скука с тези конспекти.

В гласа на Сталин Киров долови добре познатите му ревниви, подозрителни нотки.

— Плажът е пуст, освен мене и доктора, никой не се къпеше. Впрочем виждал съм го само два пъти, направи ми добро впечатление.

— Да, разговорлив е — равнодушно потвърди Сталин.

Киров добре познаваше и това негово равнодушие.

Сталин пак тъй мълчаливо се разходи из кабинета, после застана срещу Киров и попита:

— Можеш ли утре да излетиш за Алма Ата?

— Разбира се.

— Е, прекрасно, щом е тъй.

Вечерта, докато подписваше документите, Сталин каза на Товстуха:

— Зъболекарят Липман да се замени с друг. И като помисли малко, добави:

— Уволнете го от кремълската болница, но не го закачайте.

18.

Както и миналия път, Алфьоров беше цивилен, както и миналия път, прие Саша в стаята си, помести един стол към масата за хранене. Проста маса, скована от дъски, а столовете — градски, с меки седалки.

— Седнете, Панкратов, искате ли чай?

Подобно гостоприемство не предвещаваше нищо добро.

— Благодаря, закусил съм.

— Чаша чай няма да ви попречи, нали идвате от път. С какво дойдохте?

— Пеша.

— Ами ето, тъкмо затова…

Алфьоров отвори вратата към кухнята.

— Анфиса Степановна, я ни сложете самоварчето.

Върна се при масата, дружелюбно погледна Саша.

— Е, как е, Панкратов, работи ли сепараторът?

— Не знам, не ме интересува.

— А трябва да ви интересува. Ще ви кажа, че работи. И трябва да благодарите за това на мен… Аз помолих в МТС-то непременно да го поправят. Още същия ден го поправиха.

Значи Зида не беше го излъгала.

Алфьоров бегло погледна Саша.

— Както разбирате, направих това далеч не от алтруизъм. А защото щом наш наблюдаван е повредил някой апарат, наше задължение е да го поправим.

— Вашият „наблюдаван“ не е повреждал апарата.

— В селото са на друго мнение по този въпрос. Така или иначе, сепараторът е поправен, инцидентът е изчерпан. Впрочем нека се изразим по-точно: притъпен е. Заявлението срещу вас е при мен — той посочи чекмеджето на бюрото си, — не смятам да ви шантажирам, но за него може да си спомни председателят на колхоза. Впрочем пак ще се върнем към този въпрос! А ето го и чая!

Жена на средна възраст, снажна и хубава, със самочувствие, с дълга пола и къса блузка, внесе самовара, сложи на масата чиния с боровинки, друга с риба, запечена с яйца, с пирожки, пълнени също с риба, с два вида боровинки.

— Аз сам си запарвам чая — говореше Алфьоров, докато го приготвяше, — голямо изкуство е, ще знаете, научих се в Китай.

Сложи чайника върху поставката отгоре на самовара, покри го със сгъната кърпа.

— Докато стане чаят, хапнете — Алфьоров посочи с широк жест масата.

— Благодаря, чай ще пия, но не съм гладен, закусил съм.

— Е, както искате, пък ако ви се прияде, хапнете, апетитът идва с яденето. Как живеете в Мозгова, скучаете ли?

— Няма нищо весело.

— Вярно, не е цвете — съгласи се Алфьоров, — впрочем там има доста интересни хора. Всеволод Сергеевич Жилински, философ, ученик на Бердяев. Навремето е можел да замине за чужбина, отказал, според собствените му думи — от обич към Русия. Сега, то се знае, би заминал, но е късно. Щом човек обича Русия, трябва да работи за нея, а не против нея. Прав ли съм?

Саша сви рамене.

— По принцип сте прав, но не знам какво е вършил той против Русия.

— И Жилински, и всички други ще ви уверяват, че са ги пратили тук невинни. Но повярвайте, тук невинни не пращат.

Саша се позасмя иронично.

Иронията му не убягна на Алфьоров.

— Имате предвид себе си, но вие сте съвсем друго нещо. Вашето заточаване иде от нашите вътрешнопартийни проблеми, както е казвал Пушкин: „Старинен братски спор…“ Попаднали сте в определена ситуация, държали сте се не твърде благоразумно в нея. Да не мислите, че аз съм дошъл в тази дупка по собствено желание? Видяхте богучанския пълномощник, нали? Тук такъв е напълно достатъчен. Аз, както и вие, надявам се, разбирате, съм нещо по-различно. Но и аз в своята ситуация не бях на висота и ето че попаднах тук. Е, та какво? Аз съм комунист и изпълнявам дълга си. Впрочем говорехме за Жилински… Умен човек, начетен, но си отваряйте очите с него.

— Почти не общувам с него, така — добър ден, довиждане.

— Волю-неволю ще трябва да общувате — възрази Алфьоров, — три години не се живее мълчешком, контактите са неизбежни. При вас е и Михаил Михайлович Маслов, бивш полковник от Генералния щаб.

— А, той пък никак не ме интересува — каза Саша, сметнал, че вече се досеща каква цел преследва Алфьоров.

— Безспорно — подзе Алфьоров, — друго поколение, друга формация. Онези, с които сте пътували насам, са ви по-близки, макар и само по възраст. Квачадзе например… Кореспондирате ли си с него?

— Не, дори не знам къде е.

— Но защо така сте забравили спътниците си? — полюбопитствува Алфьоров. — Впрочем разбирам ви: Квачадзе е троцкист, и то — закоравял. Но виж, Соловейчик…

— Със Соловейчик си пишем от време на време.

Разбира се, можеше да не му казва това, можеше да го попита: За какво ме повикахте? За разпит ли? Тогава го провеждайте, както е редно, разговори като този не ми харесват. Но Саша нищо не каза. Алфьоров не му е сторил нищо лошо, иска да разговарят човешки, добре, той ще приеме такъв разговор.

— Кога получихте последното му писмо?

— Вие не знаете ли? — отвърна Саша. — Мислех, че сте в течение на кореспонденцията ми.

— Да, понякога се налага да преглеждаме пощата на задължително заселените, това влиза в нашите задължения — потвърди Алфьоров, — но аз не го правя редовно, само когато сметна, че е нужно.

— Моите пликове винаги пристигат отворени.

— Какъв смисъл има да ги залепвам отново — засмя се Алфьоров, — и без това ще видите, че са били отваряни. Но повтарям, правя това само с някои писма, може да съм пропуснал последното от Соловейчик.

— Случило ли се е нещо с него? — попита Саша.

— Нищо особено. Моли да го преместим в Голтявино, твърди, те имал годеница там. Вярно ли е?

— Да — потвърди Саша, — там има годеница. Виждал съм я лично, когато минавахме през Голтявино.

— Допускам, че има годеница в Голтявино. Но това не му дава право да напуска самоволно определеното му местожителство. А той е ходил без разрешение в Голтявино. Бих могъл да не обърна внимание, младежка работа, любов и така нататък. Но Голтявино е под надзора на Дворцовската комендатурата те не искат да гледат на това през пръсти.

— Не знаех нищо — каза Саша. — Но можем да го разберем. Защото ако някой е попаднал тук случайно, това е именно Соловейчик, човек, който изобщо не се интересува от политика. При това е човек широк, общителен, всички тези ограничения са голямо бреме за него. Наистина странно е, че се е решил да го направи, но любовта не знае граници.

— Това е лирика, Панкратов, сантименти, на официален език го наричаме бягство! И за бягство се наказва не само избягалият, но и тези, които са му помогнали да избяга. В Рожково има и други заточени, той е напакостил на всички.

— Ако някой избяга от Мозгова, аз ще отговарям ли?

— Да, представете си: един бяга, всички отговарят. И трябва да пазим невинните хора от егоистите, които мислят само за себе си. За всяко подготвящо се бягство трябва да се съобщава на властите, такъв е редът. И трябва да ни помагате в това. Ето, вие твърдите, че сте честен съветски човек. Помагайте тогава!

— Такъв значи искате да ме направите?!

— Е, ама защо го приемате така, Александър Павлович? За провокаторство у нас е определено извънредно строго наказание. Не искаме от вас да ни съобщавате за настроенията, за разговорите. Искаме да предотвратим бягствата, да спасим лекомислените хора, които бягат, и доверчивите хора, които създават условия за това. Ще ви прехвърлим в Кежма, механики МТС-то, ще се движите свободно из района, ще се срещате със заточени, включително и с такива, които се канят да избягат. Говорете им да не го правят. В краен случай ни съобщавайте, за да можем да предотвратим бягството. Ще бъдете осигурен материално, ще живеете в районен център, а не на село и ще спасявате хората от безразсъдни постъпки.

— Напразно си губите времето — каза Саша, — няма да върша това, което искате от мен. Намирам го аморално.

— И моята работа ли намирате аморална?

— Вие сте на служба и изпълнявате служебните си задължения. А аз съм заточен и също ще изпълнявам задълженията си.

— Какви са те?

— Да изтърпявам присъдата си.

Алфьоров помълча, после се усмихна и каза:

— Александър Павлович, поставяте ме в много затруднено положение.

— Не ви разбирам.

— Вие казахте „любовта не знае граници“, да допуснем, че сте прав. Но вашата жена е учителка. Можем ли ние да поверим възпитанието на подрастващото поколение на жена на политически нелоялен човек?

— Аз нямам жена, откъде ви хрумна? Учителката ли? Отбивам се при нея само понякога, за книги, това е.

— Александър Павлович, ние с вас сме мъже и добре се разбираме. Не съм разчитал на друг отговор. Но учителката е ваша жена. И ако сте благоразумен, ще преместим в Кежма не само вас, но и нея, и тук ни трябват учители.

— Нямам никаква жена — навъси се Саша, — със същия успех можете да нарочите за моя жена коя да е жена от Мозгова. Ако сторите нещо на учителката, ще извършите огромна несправедливост.

— Никой не смята за я закача, но ние сме длъжни да я опазим от чужди влияния. Да речем, като ви преместим другаде.

— Вие решавате! — Саша въздъхна облекчено. Да прави каквото ще! Ще се премести в друго село, само да не закачат Зида.

Алфьоров стана, разходи се из стаята…

— Кажете, Панкратов, как си представяте живота си по-нататък?

— След заточението ще се върна вкъщи, ще действувам делото ми да се преразгледа.

— В Москва няма да се върнете, ще получите минус за нея.

— Не само в Москва може да се работи.

— Преразглеждане на делото ли? — продължи Алфьоров. — Едва ли ще го постигнете. Тази съдимост ще си я носите цял живот.

— Случва се да свалят съдимостта.

— Случва се — съгласи се Алфьоров, — но за заслуги пред държавата. А аз не виждам у вас особен стремеж да извършите нещо значително. Чувствате се оскърбен.

— Не съм оскърбен, но няма да забравя как мама се мяташе в коридора, когато ме арестуваха. Няма да забравя също как следователят ми приписваше несъществуваща вина.

— Е, добре — Алфьоров пак седна срещу Саша, да минем на въпроса. Соловейчик е избягал!

Той изпитателно се вгледа в Саша. Саша се втренчи смаяно в него.

— Не може да бъде. Соловейчик не е толкова глупав, той добре разбира, че няма къде да избяга.

— И все пак е избягал, писал ли ви е нещо за това?

Саша иронично се усмихна.

— Да се бяга е глупаво, а още по-глупаво е да се пише за това.

— Дума да няма — съгласи се Алфьоров, — и все пак вие сте единственият му другар тук, единственият му приятел.

— Искате да ме обвините в помагачество ли?

— Панкратов — внушително произнесе Алфьоров, — отношението ми към вас е много по-добро, отколкото смятате. Никой не ви обвинява в такова нещо. Но Соловейчик вероятно добре е обмислил маршрута на бягството си. Възможните маршрути са два: първият — по Ангара към Енисей, вторият — през тайгата към Канск. И по единия, и по другия няма да стигне далеч, още в първото село ще го задържат. Ако тръгне да заобикаля селищата, ще му е нужен голям запас продукти, а той го няма. Но е възможен и трети път — нагоре по Ангара, към Иркутск. Този път е по-дълъг, но по него е Мозгова, където живеете вие, а още по-нагоре има две селища, в които живеят съмишленици на неговата годеница. Не е изключено да е избрал именно този път, не е изключено да ви се обади.

— Как тъй ще ми се обади? Пред очите на цялото село ли?

— Това не знам. Може и да не се обади. Но може и да се обади. В такъв случай ще трябва добре да обмислите поведението си.

— Да го задържа ли? — засмя се Саша. — Ами ако не съумея?

— Не е нужно да го задържате, ние сами ще го задържим. Добре ще е да го придумате да се върне. В такъв случай обвинението в бягство ще отпадне, ще се приеме просто като самоотлъчка, ще можем да се ограничим само с мерки от административен характер. Говоря ви честно, Панкратов, не искам бягства, подобно извънредно произшествие не е от полза и за мен.

Саша чувствуваше, че Алфьоров говори искрено. Но не вярваше в бягството на Соловейчик, може да е бил на лов из тайгата и да се е загубил.

— Та така, Панкратов — заключи Алфьоров, — придумайте го да се върне, какво по-лесно от това. Ако пък не се върне, съобщете в селсъвета или в колхозната управа, те знаят как да постъпят.

Той помълча, после добави:

— Отнесете се сериозно към този въпрос, Панкратов, едно укривателство на беглец или помагачество може да имат сериозни последствия за вас. Приемете това като предупреждение.

Соловейчик е избягал! Саша не можеше да повярва. Би могъл да допусне, че Соловейчик се е обесил, удавил — с живота му и без това е свършено. Та нали и той бе помислял за самоубийство? Но да избяга?! Практичният, разумен Соловейчик отлично разбира колко нелепа е подобна постъпка. С много по-голям успех би могъл да избяга от Канск — качваш се на влака и заминаваш. Тук можеше да се надява да се съберат с Фрида, а ако е избягал, значи завинаги е изгубил тази надежда. Ще изтормозят и Фрида. А нея той никога не би подложил на такъв удар.

Но каква мрежа плете Алфьоров? Приятелят ти е избягал от заточение, внимавай да не се наложи ти да отговаряш, по-добре се скрий зад нашия широк гръб! Живееш с учителката, тя може да пострада заради тебе, и това е причина да се скриеш зад нашия широк гръб! В Мозгова си без работа, кой ще те храни три години? А аз ще ти дам работа, няма да натежаваш на близките си. И не забравяй, че още не си се отървал от историята със сепаратора, заявленийцето ей го тук, в чекмеджето е. Примитивно.

Но същевременно Саша чувствуваше у Алфьоров една необичайност, нестандартност, не е като Дяков, друго му е нивото, бил е в Китай, а Дяков друг път ще го пратят в Китай. Да, но Дяков е в Москва, в централния апарат, а Алфьоров е тук, на края на географията. Сигурно нещо е сгазил лука. Очите му са неспокойни, признак за собственото му неустойчиво положение. В него го няма грубото нахалство на Дяков. Може би не е службаш?…

На Всеволод Сергеевич Саша каза, че са го викали заради Зида, не каза нищо за бягството — не вярваше в това бягство.

Всеволод Сергеевич се отнесе към въпроса спокойно.

— В краен случай ще заминете за Савино или Фролово — не е голяма жертва за двата месеца щастие. А на Нурзида Хазизовна нищо няма да й сторят, тук тя е по-ценна от Алфьоров. Могат да намерят друг пълномощник за това място, а друга учителка — не могат.

На Зида Саша каза за Соловейчик, очакваше, че и Зида няма да повярва. Но Зида повярва.

— Бягат от мъка — каза тя, — дори и много разумни хора. Обезумяват от мъка и бягат. Често се случва.

Колкото и да е странно, разговорът с Алфьоров успокои Саша, сложи край на мъките му: Алфьоров потвърди онова, за което и той бе мислил — трябва да се прости с Москва, не може да се надява на преразглеждане на делото. Вече е отписан. Щом е тъй, трябва и той да се пренастрои. Най-сетне прие участта си, почувствува, че може да се владее. Никакви илюзии. Случаят му не е по-специален, такива като него са безброй. И трябва да намери в себе си сили да издържи.

Веднъж срещна на улицата Тимофей. Той го изгледа подплашено, понечи да подмине по-встрани, но Саша му прегради пътя.

— Дали стреляш зле, Тимофей, или пушката ти не струва?

— Кво, кво, я стига! — замънка Тимофей и заотстъпва назад, както тогава, на ливадата, сигурно се страхуваше, че Саша ще го удари.

— Не бой се — изкриви устни Саша, — тук нищо няма да ти сторя, ама паднеш ли ми още веднъж в гората, ще те застрелям като куче. Ти имаш жребие, аз пък куршум и цев с нарези — ще те уцеля! Ако аз не те уцеля, други ще те уцелят. И ние си имаме своя мъст. Запомни, животно!

Каза това и си продължи пътя. С такива — само така. Цяла Ангара знае как в затвора са видели сметката на онези момчета, дето убили заточениците на канския път. И Тимофей знае. Вече няма да припари наблизо, страхливецът! На тръгване към гората Саша зареждаше цевите със сачми, но в джоба си слагаше жребие. И не излизаше сам. И без Жучок не тръгваше. И не стоеше на открити места. И всеки път минаваше по различна пътечка.

На втория или третия ден след разговора с Тимофей Саша пак излезе в гората. Внезапно Жучок се спря, подушил нещо, и се втурна в гъсталака. Безумният му лай се чуваше съвсем отблизо, не беше призивен, а злобен, задъхващ се, явно лаеше по човек, а може би и по мечка. Саша се спотаи зад дървото, презареди пушката, вкара по едно жребие в двете цеви.

Лаят нарастваше с бясна сила, ту се отдалечаваше, ту приближаваше, изглежда, Жучок ту отскачаше, ту отново се нахвърляше срещу някого. Разбира се, не е Тимофей, Жучок познава всички хора от селото, може да лае така само срещу непознат или мечка.

На Саша му се привидя човек зад дърветата, счу му се шумолене, може би движение на въздуха или пращене на съчки… Жучок изскочи на полянката, хвърляше се срещу някакъв непознат, а оня го отпъждаше с дълга дебела сопа. Саша веднага го позна. Беше Соловейчик — с ватирани панталони и елек, с ушанка, ботуши за блато, с наскоро пусната брада, отслабнал. Не беше лесно да го познае човек, но Саша го позна по фигурата, по движенията, с които се бранеше от кучето, а може би някъде дълбоко в душата си бе допускал възможността Борис наистина да е избягал и предположенията на Алфьоров да са правилни: че е избягал именно в тази посока.

Подвикна на кучето, отиде при Соловейчик.

Прегърнаха се.

— Да влезем пак в гората — каза Саша.

Навлязоха в гъсталака и приседнаха под едно дърво, където беше сравнително сухо. Соловейчик свали раницата си, сложи я на земята, облегна глава на дървото, затвори очи.

— Зло кученце имаш.

— Понеже е видяло непознат… Гладен ли си?

— Сега не, ял съм — Борис кимна към раницата, — какво, знаеше ли вече за мен?

— Вика ме Алфьоров, пита за тебе.

Борис се беше полуизлегнал със затворени очи.

— Защо го направи? — попита Саша.

Соловейчик се закашля, дълго и мъчително го давиха храчки.

— Молих ги да ме преместят при Фрида или нея при мен. Отказаха. Тръгнах веднъж при нея. По пътя ме задържаха. Избягах. В Рожково ли да се връщам. Ще ме затворят и ще ми припишат бягство. Затова поех насам. Ще ме търсят по-надолу или по Канския път, а през това време може да успея за стигна до Братск.

— Алфьоров предположи, че и насам може да тръгнеш.

— Каза ли ти го?

— Да.

Борис замълча.

— До Братск има цял месец път. Тия дни започва зимата. Ще замръзнеш в гората — каза Саша.

— Нямам друг изход — уморено отвърна Борис, — ако стигна, ще стигна, ако не — не.

— А какво ще стане с Фрида?

— Няма да пострада. Тя нищо не знае. След пристигането ни тук не съм я виждал. Какво като съм й писал? Писал съм на много хора.

— Не е точно така — възрази Саша, — обявил си я за своя годеница, значи ти е близка, ще я викат.

— И тебе са викали, какво си могъл да кажеш? И тя нищо няма да може да каже.

— Слушай, не е ли по-добре да се явиш в Кежма при Алфьоров? Ще обясниш, че си отивал при него, за да го помолиш да ви събере с Фрида. Тогава ще бъде съвсем друго: не си бягал от района, сам си се явил в Кежма.

— Съшито е с бели конци — намръщи се Борис. — Отивал съм в Кежма — та нали ме задържаха не по пътя за Кежма, а обратното, по пътя надолу. Не, няма да ида при Алфьоров — ще ме прати в Канск.

— До Канск няма път — каза Саша, — ще има едва след месец, не по-рано. В Кежма няма и затвор, къде ще те държат? За Алфьоров е по-изгодно да приеме версията ти: дошъл си да молиш за събирането ви с Фрида. Сам ми каза: не искам извънредни произшествия. А дето са те задържали долу, няма значение. Ще кажеш, че в Рожково е нямало лодка, а си се надявал да намериш някъде към Кода или Пашино.

— Алфьоров вече със сигурност ме е обявил за беглец — възрази Борис. — Щом те е викал, значи е взел мерки.

— И все пак — настояваше Саша — това е единственият ти шанс. Не можеш да стигнеш до Братск, ще те хванат още в първото село и тогава вече не може да не ти припишат бягство.

— Няма да се отбивам в селата.

— А какво ще ядеш?

— Ще ми дадеш малко лапачка — сланина, сухари, захар, ако имаш…

— То се знае, ще ти дам! Но докога ще ти стигне, колко можеш да носиш?! Сега в гората не се намира нищо за ядене — зима е. Нямаш пушка. От глад ще се предадеш още в първото село. Разбери, става дума за живота ти. Ако се явиш при Алфьоров, ще останеш жив. И ще имаш шанс да се отървеш. Продължиш ли, ще загинеш в гората или ще те хванат — и тогава вече нямаш никакви шансове.

Борис мълчеше, полуизлегнат със затворени очи, сякаш не слушаше какво му говори Саша. Може да беше задрямал.

— При мене ли ще пренощуваш?

Без да отваря очи, Соловейчик отрицателно врътна глава.

— Ще ме пипнат. И ти ще загазиш.

— За мене не се тревожи.

Борис отвори очи, заговори неочаквано енергично:

— Ако ме видят тук, Алфьоров ще тръгне по тази следа. А аз трябва да измина само около седемдесет километра — там ще ми помогнат. И тебе не мога да излагам на опасност. Ти дори няма да можеш да кажеш, че не си знаел за бягството ми. Алфьоров те е предупредил. Хайде да се разберем така: ти не си ме виждал и аз не съм те виждал! Каквото и да се случи и когато и да се случи, ако ще след година, след две, след десет — не съм те виждал и ти не си ме виждал.

— Е, твоя си работа — каза Саша, — и все пак мисля, че правиш грешка. След два часа можеш да бъдеш в Кежма. Алфьоров ще те понакастри и толкоз. Е, гаранция няма, но мисля, че точно така ще стане. Повтарям, това е единственият ти шанс.

— Всичко е решено — твърдо изрече Соловейчик, — можеш ли да ми намериш сланина, сухари, захар?

— Сланина мога, за захар ще се помъча, сухарите трябва да се пекат, ако почакаш, ще има и сухари.

— Не мога да чакам. Донеси хляб вместо сухари.

— Борисе! — каза Саша. — Помисли си, моля те. Не мога да разбера на какво разчиташ. Да речем, че успееш да стигнеш до Братск. Това е изключено, но да допуснем. Ами после?

— Там ще ме изпратят до Иркутск, ще се кача на влака и ще ида в Москва.

— Защо?

— Ще търся правда.

Саша си помисли, че той нещо е мръднал, каква правда е решил да търси? А може би има и нещо друго, но Борис не му го казва? Може би има верни приятели по пътя? Приятели на Фрида? Щом трябва да измине още седемдесет километра, значи във Фролово, Савино или в Усолцево. Но те всичките са на острови, как ще премине Ангара? Ангара още не е замръзнала и няма да замръзне скоро — тук течението е бързо. И все пак разчита на нещо. Изглежда и тук, в заточението, има някакви връзки, възможности, за които Саша не подозира. Винаги бе смятал, че държавата е всесилна, всезнаеща, всепроникваща. В действителност не е така, държавата може да бъде измамена. Зида му предлагаше други начини. Може би и Соловейчик има свои начини, само че Саша не ги знае.

— Колко време ти трябва, за да изтичаш до селото?

Това беше молба да побърза. Саша стана.

— След около три часа ще се върна.

— Ще те чакам.

Борис пак се облегна на дървото и затвори очи.

Всичко преди — арестуването, затворът, заточението — беше несравнимо с това, което ставаше сега. Тогава нямаше абсолютно никаква вина, сега за пръв път престъпваше закона. Помагаше, след като бе предупреден. Разбира се, Борис няма да го издаде и въпреки това „помагачество за бягство“ ще фигурира в досието му. И дваж повече ще го е яд да плаща за това: бягството на Борис е нелепост — или ще погине по пътя, или ще го хванат.

Но от всяко положение е длъжен да помогне на Борис. Важно е само никой в селото да не заподозре нещо. Да помоли за сланина и хляб хазаите си? Но за кого? Явна улика. Единственият човек, който може да му помогне, е Зида. Ако няма, ще иде у съседите. Тя редовно купува продукти, никой няма да се усъмни. Парче сланина, хляб или питки, двайсетина твърдо сварени яйца, има захар, у него се намират и бонбони, прати ги майка му от Москва, сол…

Ще каже на Зида: Намери! Трябват ми, за какво — не питай и забрави това.

Зида нищо не го попита. Отиде у съседите, донесе сланина, сушене месо, питки, свари яйца, извади захар, бонбони, хубаво опакова всичко и го подреди в торба от грубо платно, с каквито местните ловджии ходеха в гората.

И тъкмо по тази торба той разбра, че тя се досеща.

На вратата се обърна.

— Не съм вземал нищо от тебе.

Каквото и да се случеше, както и да свършеше всичко, Зида нямаше нищо общо.

Зида кимна.

— Добре.

Щом чу стъпките на Саша, Борис отвори очи, понадигна се, завъртя глава, сякаш да отърси съня, премести продуктите в раницата си, не взе само солта.

— Имам.

После се изправи. Саша му помогна да пъхне ръце в ремъците на раницата.

— Е, приятелю, сбогом!

Борис несръчно — пречеше му раницата — прегърна Саша. Разцелуваха се.

— Утре от сутринта ще бъда на това място — ако решиш друго и се върнеш, ще се видим.

— Няма да реша друго — отговори Борис, — внимателно ли изпипа всичко?

— Не се тревожи.

19.

Орджоникидзе остана недоволен от инцидента с комисията на Пятаков, недоволен беше, че Марк Александрович фактически беше изгонил комисията от завода, недоволен беше и от мъмренето, което получи от Сталин по вина на Марк Александрович. Тогава Сталин подкрепи Марк Александрович, обаче няма нито един документ, узаконяващ започнатото от него жилищно, комунално и битово строителство. Има думи, а думите се забравят. Засега няма официално одобрение, положението на Рязанов е рисковано.

И затова Марк Александрович на драго сърце прие предложението на редакцията на списание „Болшевик“ да напише статия за работата на завода и за проблемите пред родната черна металургия. „Болшевик“ е най-авторитетното партийно списание, статията ще помогне на завода: доставчиците и сродните предприятия ще я възприемат като директива. И най-важното: статията ще даде възможност публично да се фиксира и следователно да се узакони започнатото строителство.

Марк Александрович написа статията за две вечери. Основните положения в нея бяха следните.

Американците прекалено набързо разработиха проекта на завода, той се нуждае от поправки. Марк Александрович изброи най-важните. Но същевременно призова нашите металурзи по-широко да бъдат запознавани с най-добрите образци в работата на американците и подробно посочи точно в какви отношения изоставаме от тях.

Но главната задача на черната металургия на Изток е да се задържат висококвалифицирани кадри. Оттук и необходимостта от широко жилищно комунално, културно и битово строителство. Марк Александрович изброи вече извършените работи (заради които бе идвала комисията), отбеляза ги като постижения, одобрени от Централния комитет на партията (имаше предвид думите на Сталин), и посочи, че заводът ще продължи тази си дейност.

В заключение Марк Александрович рязко разкритикува нередовните доставчици. В средата на ноември статията излезе на страниците на списанието, а в края на ноември Марк Александрович пристигна в Москва за пленума на ЦК.

Пленумът обсъждаше само един въпрос — отменянето на купонната система за хляба и другите продукти от първи януари 1935 година.

Във всички изказвания пролича загриженост: купоните съществуваха от 1928 година и осигуряваха макар и недостатъчно високо, но стабилно ниво на снабдяване. Сега ще бъде въведена свободна търговия, ще се задействува пазарът, който сме отвикнали да ръководим.

Сталин не държа реч, седеше мълчаливо в президиума.

Последния ден на пленума в една почивка в коридора при Марк Александрович дойдоха Орджоникидзе и Киров.

— Ето — каза усмихнат Орджоникидзе, — с тебе иска да се запознае Сергей Миронович, статията ти му е харесала.

Киров стисна ръката на Марк Александрович.

— Да, сериозна и умна статия. Всичко, за което пишете, се отнася не само за новите райони, но и за старите. Проблемът за стабилните кадри сега става първостепенен навсякъде. Харесва ми и вашият призив да се учим на някои хубави неща от американците, не е срамно да се учиш дори от капиталистите. Колкото до критиката ви срещу някои ленинградски предприятия, обещавам ви да поправя положението.

— Благодаря ви, това ще бъде най-голямата награда за нас — отговори Марк Александрович.

Орджоникидзе добродушно каза:

— Голям дипломат ни е той. Чрез тази статия узакони официално всичките си незаконни разходи.

— Недейте така, Григорий Константинович — възрази Марк Александрович, — просто фиксирах онова, което вече бе създадено и одобрено…

Орджоникидзе не успя да отговори. До тях се спря Сталин. Дори не бяха забелязали откъде се бе приближил.

— За какво спорите?

— Разговаряхме за статията на другаря Рязанов — отговори Орджоникидзе.

— Каква е тази статия? — попита Сталин и хладно погледна Орджоникидзе, Марк Александрович, но сякаш не забеляза Киров.

— В последния брой на „Болшевик“ — отговори Киров.

— Не съм я чел — все така, без да поглежда Киров, каза Сталин.

И продължи нататък.

Марк Александрович се загледа след него, в тесния му, леко приведен гръб в куртка със защитен, почти кафяв цвят, и сърцето му се изпълни с гордост. Току-що, само преди минута бе стоял до него, до Киров и Орджоникидзе, бяха разговаряли пред очите на целия пленум. Сталин не беше чел неговата статия в „Болшевик“, това е естествено, докато е подготвял пленума, отменянето на купонната система, не е имал време дори да прелисти списанието. Достатъчно е, дето я е прочел и я похвали Киров. И приятелското отношение на Орджоникидзе показва, че вече не му се сърди, действията на Марк Александрович в завода са узаконени, статията изигра ролята си. Всичко е наред, напразно се беше тревожил. В една епоха на велики дела всичко истинско, полезно неизбежно побеждава, защото е направлявано от НЕГОВАТА мъдра мисъл, от НЕГОВАТА могъща ръка. Ето, ТОЙ крачи по изпълненото с хора фоайе, уж никой не му прави път, не прави дори крачка встрани и все пак пътят е свободен, пътят пред НЕГО е свободен, той крачи спокойно, без да бърза, стъпва леко с меките си ботуши, уж никой не го поглежда, не се извръща, но всички знаят, че минава Сталин. Сталин влезе през вратата, която водеше към стаята за президиума, и едва тогава Марк Александрович забеляза, че Орджоникидзе се е подпрял на стената и с треперещи ръце вади от едно шишенце таблетка нитроглицерин, слага я под езика си.

— Какво ти е? — попита разтревожено Киров.

Орджоникидзе си пое дъх.

— Нищо ми няма.

Марк Александрович го хвана под ръка.

Орджоникидзе меко отстрани ръката му.

— Григорий Константинович, да отидем до здравния пункт, наблизо е…

— Няма нужда, мина ми.

— Не — решително каза Киров, — ще си идеш вкъщи. Хайде, ще те изпратя.

Неприветливостта на Сталин не беше неочаквана за Киров. Отношенията им се развалиха още в Сочи, Сталин всъщност го изгони оттам в Казахстан. Киров беше в Казахстан от шести до двайсет и девети септември, а когато се върна в Ленинград, Медвед, началникът на управлението на НКВД, му докладва, че заместникът му Иван Запорожец, дори без да съгласува с него, с Медвед, е довел от Москва, от централния апарат, свои хора, които своеволно е назначил на ключови постове в секретно-политическия отдел, и изобщо демонстрира, че е автономен и подчинен само на Москва. Подобно положение е нетърпимо, в НКВД не може да има двама началници, единият от които е подчинен на Областния комитет, а другият — на Москва. Затова Медвед моли да се настоява за незабавно отзоваване на Запорожец и неговите хора, назначени без съгласуване с местните органи.

Въпросът беше деликатен. Безспорно тези назначения бяха санкционирани. Вероятно бяха направени дори по личното нареждане на Сталин с цел „изкореняване остатъците от опозицията“, напук на него, на Киров — щом не искаш ти да го направиш, ще го направим без тебе, тъкмо затова Запорожец изтъква своята автономност. Да поиска отзоваването на Запорожец би означавало да влезе в пряк конфликт със Сталин, и то по деликатен кадрови въпрос, а в подобни въпроси Сталин не търпи ничия намеса.

И все пак да допусне съществуването на такъв автономен, неподчинен на областния комитет орган в Ленинград би означавало след време напълно да изтърве властта от ръцете си.

Киров събра в кабинета си членовете на бюрото на областния комитет, само членовете на бюрото, без секретарите, без техническите изпълнители, без протоколист, и предложи на Медвед да повтори информацията си, а на членовете на бюрото — да изкажат мнението си. Мнението беше единодушно: да се настоява за незабавно отзоваване на Запорожец и неговите хора.

Киров вдигна слушалката на телефона и се свърза с Москва.

— Сега ще докладвам — отговори Поскрьобишев.

Чакаха дълго. В кабинета на Киров беше тихо, всички мълчаха, разбираха, че Сталин не случайно не вдига слушалката. Най-сетне я вдигна.

— Слушам ви.

— Другарю Сталин — каза Киров, — Запорожец своеволничи, не се подчинява на началника на НКВД Медвед. Бюрото на областния комитет моли да отзовете Запорожец от Ленинград.

Сталин не отговори, после попита:

— В какво конкретно се състои своеволието му?

— Ето последния случай — каза Киров, — довел е от Москва хора на Ягода, пет души, без знанието на Медвед ги е назначил на отговорни постове в секретно-политическия отдел…

— Виж какво — отговори Сталин, — това са вътрешни размествания в апарата на НКВД.

— Но аз секретар ли съм на областния комитет или не? — гневно произнесе Киров и удари по масата с длан.

— Какви са тези детински въпроси? — възрази Сталин. — НКВД е нов народен комисариат и като във всеки нов народен комисариат, и в него е неизбежно разместването на кадри. Практически е невъзможно да се съгласува всяка кандидатура с всички местни организации.

— Бюрото на областния комитет и лично аз решително настояваме за отзоваването на Запорожец — заяви Киров.

— Обясних ви всичко, както можах, по-добре не мога — студено изрече Сталин.

И затвори.

Известно време всички мълчаха. После Киров се обърна към Медвед:

— Виж какво тогава, Филипе, в управлението командуваш ти, бюрото на областния комитет признава само тебе. Пресичай из корен всички самостоятелни действия на Запорожец, ние ще те подкрепим.

След като изпрати Серго до дома му, Киров се върна на пленума. Прозвуча звънецът, почивката свърши, участниците в пленума влизаха в залата. Но Марк Александрович чакаше Киров.

— Извинете, Сергей Миронович, как е Григорий Константинович?

— Мисля, че всичко е наред, легна си, Зинаида Гавриловна ще повика лекар.

Но Орджоникидзе забрани да се вика лекар. Чувствуваше се по-добре, стана от леглото, но реши да не се връща на пленума, знаеше какво е проекторешението, ще го гласуват и без него.

Премести се в креслото, замисли се…

Днес по време на двете минути разговор със Сталин във фоайето той съвършено ясно разбра отношението на Сталин към Киров. Орджоникидзе добре познаваше Сталин, знаеше какво означава Сталин да разговаря с един човек, без да го поглежда…

Смрачи се, в другите стаи запалиха лампите, при него надникна Зинаида Гавриловна.

— Как си?

— Добре съм, но не пали лампата тук — помоли Орджоникидзе, — искам да поседя сам.

Седеше и мислеше. След съобщението на Будягин за странните преустройства в ленинградския НКВД той на няколко пъти се опита да отвори дума пред Сталин за Киров, искаше да проучи ситуацията, но Сталин отбягваше този разговор, а после неочаквано го започна сам.

В Политбюро се обсъждаше съобщението на Киров от Казахстан за хода на зърнодоставките и Сталин сякаш между другото, без никаква връзка с обсъждания въпрос, каза:

— Предлагах на другаря Киров, като секретар на ЦК, да се премести в Москва — отказа. Докога ще стои в един и същи град? Осем години вече! Стига! Не можем да си позволим такъв разкош — да държим Киров в Ленинград. Киров е кадър от съюзен мащаб, нужен е на цялата партия.

Нищо друго не каза, премина към следващия въпрос.

А след заседанието, когато всички се бяха разотишли и в кабинета бяха останали само Сталин, Каганович, Молотов, май беше останал и Куйбишев, Сталин каза на Орджоникидзе:

— Поприказвай с Киров, нали сте приятели, да дойде в Москва. В централното ръководство ни е нужен руснак. Ние с тебе сме грузинци, Каганович е евреин, Рудзутак е латиш, Микоян — арменец. Колко руснаци имаме? Молотов, Куйбишев, Ворошилов и Калинин — малко са.

След завръщането на Киров от Казахстан Орджоникидзе отиде до Ленинград и му предаде предложението на Сталин. Киров отново отказа. Като му съобщи за търканията им със Сталин в Сочи и за последвалия конфликт във връзка със Запорожец, той спокойно и уверено заяви:

— Няма да позволим на Запорожец да вилнее из Ленинград.

Колко наивни са били всички те, колко наивни — и той, и Будягин, и Киров. Нима Сталин не е разбирал, че Киров няма да се стресне от Запорожец? „Изкореняването на остатъците“ е само прикритие, камуфлаж, Запорожец нищо няма да изкорени там, няма да му позволят.

Какво да предприеме?… Остава само едно: да спечели време. Трябва да задържи Киров в Москва поне няколко дена, седмица. Да обмислят всичко, да се посъветват с другари, може да успеят да придумат Киров да се премести в Москва. И най-важното: неочакваното оставане на Киров по-дълго в Москва може да сепне Сталин, той може и да отстъпи, може да отзове Запорожец.

Киров се прибра от пленума почти в единайсет часа. Орджоникидзе му отвори.

— Оборави ли се? — весело попита Киров с влизането. — Как се чувствуваш?

Орджоникидзе седна в креслото, пое си дъх.

— Зле съм, Серьожа, зле съм, постой при мене два-три дена.

Както си подреждаше чантата, Киров се извърна.

— Какви ги приказваш? На първи декември, вдругиден, ще докладвам пред партийния актив… За пленума…

— Е, хайде сега, един доклад… — с усилие си пое дъх Орджоникидзе, — Чудов, Кодацки не могат ли да докладват? Поживей при мене, Серьожа, може вече да не се видим…

Киров отиде при него, хвана ръката му, погледна го в очите.

— Я не мисли за такива работи. И си легни, извикай лекар. Пристъпите на стенокардия винаги са придружени с такъв страх. Стегни се. Къде да се обадя за кола?

— Аз ще се обадя.

Орджоникидзе стана от креслото, отиде в другата стая, набра гаража по вътрешния телефон, извика своя шофьор Барабашкин.

— Василий Дмитриевич, ела с колата, ще закараш Киров до гарата. — И съвсем тихо, като закри слушалката с длан, добави: — Ама ще направиш така, че да закъснее за влака. Ясно?

Орджоникидзе се върна в трапезарията, Киров вече си беше приготвил чантата и с палто, прав, разговаряше със Зинаида Гавриловна.

— Я по-добре остани с мен два-три дена, а — тъжно издума Орджоникидзе, — Серьожа, остани!

— Не мога, нали ти обясних, на първи декември имам актив.

Пред входа кратко свирна автомобил.

Киров прегърна и целуна Орджоникидзе, прегърна и целуна Зинаида Гавриловна, по приятелски строго й каза:

— Не го оставяй да ти се качва на главата, накарай го да се лекува.

Взе си чантата и бързо излезе. Часовникът показваше единайсет и половина.

Още преди пощата Барабашкин спря, слезе, вдигна капака.

— Какво стана?

— Нещо в захранването не е в ред, Сергей Миронович, сега ще го оправя.

— Не, няма да чакам.

Грешката на Барабашкин беше, че спря близо до трамвайна спирка. Към нея тъкмо приближаваше четворката, чийто маршрут беше към гарата, и Киров успя да скочи вътре. Кондукторът го пусна във вагона на „Стрелата“ минута преди тръгването на влака.

20.

Саша излезе от къщи още по тъмно и рано сутринта беше на мястото, където вчера се раздели с Борис. Ето и дървото, под което бе лежал той. Саша подсвирна, веднъж-дваж подвикна на Жучок, та Соловейчик да разбере, че е тук, но никой не се обади. Саша се въртя из гората до здрачаване, но не, Борис го нямаше, значи бе решил да не се връща. През следващите дни Саша сменяше маршрутите, обикаляше все по-надалеч. По елите като дебели възглавници вече бе натрупал сняг, той покриваше на пухкави парцали земята, нападалите съчки, скованите от лед блата. Саша се движеше с усилие, често спираше, ослушваше се, но гората беше безмълвна. Само от време на време изпъшкваха замръзващите дървета или пък потракваха кръсточовки, прелитайки от ела на ела, отърсваха скрежа от клоните и ронеха по снега люспи и излющени шишарки.

По едно време Саша вдигна от леговището му един бял заек и той хукна между дърветата, изопнал на гърба дългите си уши. Виждаше и белки, явно наскоро родени, неопитни: седи си на клона със заметната на гърба опашка, чопли шишарка, бързо-бързо я върти с лапички и отгоре гледа Саша право в очите. Зърна и една мишкуваща лисица, тя бавничко подтичваше по снега, от време на време спираше, ослушваше се дали няма да изписка под снега някоя мишка и чуеше ли писък, веднага се хвърляше към нея и бързо, като куче разравяше снега. Саша видя и как се храни един глухар: внимателно пристъпвайки по девствения сняг, откъсваше листа от хвойновите клонки, боровинкови филизи, още непокрити съвсем със сняг, та дори и връхчета от млади елички.

Цяла седмица скита Саша из гората, но Соловейчик не се появи, значи много се беше отдалечил, а може и да бе загинал в гората, да бе замръзнал, болен, може да бе потънал под леда, да се бе изгубил и умрял от глад.

Но не бяха го хванали. Ако го бяха хванали, всички щяха да научат. Едно бягство е събитие, улавянето на беглец е още по-голямо събитие, такава новина се пръсва из цялата Ангара, започва се разследване, разпити: кой е помагал, кой го е крил и му е давал храна?

Заточените в Мозгова също обсъждаха бягството на Соловейчик. Но тъй като никой освен Саша не го познаваше, а и Саша не разправяше много-много, че го познава, бягството се обсъждаше изобщо, тоест колко е безперспективно и обречено. Дори да се измъкнеше от Сибир, пак беше загубен — в нашите условия е невъзможно да живее в нелегалност. Всички бяха единодушни в това заключение.

Но същевременно всички разбираха, че бягството на Соловейчик ще има последствия, да оставят работата така би означавало да поощрят и други бягства. Щом беглецът не може да бъде наказан, трябва да накажат останалите, да ги изтръгнат от местата, с които са свикнали, да ги лишат от възможност да се издържат, заточените трябва да знаят, че ще трябва да отговарят за всеки избягал и са длъжни да предотвратяват бягствата. И наистина скоро всички заточени от Рожково бяха пръснати из други села.

В Мозгова изпратиха двама: някакъв Каюров и една жена, както разправяха, партиен член едва ли не от хиляда деветстотин и пета година, със странното фамилно име Звягуро. Казваше се Лидия Григориевна. Състарена, грозновата, с издадени зъби, тя пристигна не сама, а с едно шестгодишно момченце, Тарасик.

Докараха я вече с шейна. Тя спря пред къщата, в която живееше Саша, влезе при него и каза:

— За вас ми беше говорил Соловейчик. Бихте ли ми казали къде мога да намеря квартира?

— Ще помисля — отговори Саша, — влезте, седнете.

— Трябва да освободя шейната.

Излязоха навън. В шейната, увит в шал, седеше Тарасик. Лидия Григориевна го взе, Саша прибра багажа й — два протрити куфара, овързани с въже, всички се върнаха в къщата. На улицата изскърцаха плазове — шейната замина.

Лидия Григориевна развърза шала на Тарасик, свали му дрехата, нещо като кожухче, и калпака, каза му да седне на пейката.

Тарасик седна и току поглеждаше Саша.

Саша отвори вратата към кухнята и помоли хазайката да дойде. В стаята заедно с хазайката дойде и хазаинът.

Саша посочи Лидия Григориевна.

— Моя позната е, къде да я настаним?

Старицата погледна момченцето.

— Внук ли ви е?

— Внук — помрачня Лидия Григориевна.

— С дете гаче трудно се намира. Палави са децата…

— Той не е палав — каза Лидия Григориевна.

— Знаеш ли го! — промърмори старата.

— Нима сте имали тук заточени с деца? — попита Саша.

Хазайката не отговори, продължи да разглежда момчето.

— Как го викат?

— Казва се Тарас.

— Брюханови може да дадат една стая — каза старецът.

— Брюханови имат смахнато момиче.

— То е кротко, няма да ги закача.

Лидия Григориевна пак помрачня.

— А кой освен Брюханови може да ни вземе?

Старата се замисли.

— Сизих? — попита тя стареца.

— Голям пияч е той — одобрително отвърна старецът.

— А, не, не искам, Тарасик се страхува от пияни хора.

— Придирчива си — неодобрително забеляза старата, после се обърна към Саша: — Отскочи до Верхотурови, живеят до учителката.

По пътя към Верхотурови Лидия Григориевна каза:

— С дете трудно се намира квартира, макар че на никого не пречи. Друго ги плаши: ако ме приберат, детето ще остане при тях. И докато началството го прати в детски дом, може да мине и година, че и две, има главоболия, трябва да пишат по разни инстанции, а те не знаят да пишат.

Верхотурови поискаха трийсет рубли на месец.

По физиономията на Лидия Григориевна Саша разбра, че тя сега ще се откаже. Прихвана я за лакътя.

— Добре, днес ще се пренесат.

Лидия Григориевна беше недоволна.

— Не биваше да се съгласявате от мое име, не мога и нямам намерение да плащам толкова пари.

— Моето съгласие изобщо не ви задължава, винаги можем да се откажем. Ще постоите час-два при мен, ще си починете, ще хапнете, а аз ще пообиколя да потърся. Ако намеря нещо по-евтино, ще видите и ще решите. Ако не намерим веднага, ще се настаните у Верхотурови, пак ще търсим.

— Верхотурови направо ги изключвам — заяви Лидия Григориевна, — имам само двайсет и пет рубли. Какви са тези цени? В Рожково плащах петнайсет рубли.

— Тук е по-скъпо — съгласи се Саша, — Рожково е много отдалечено село. А Мозгова е близко до Кежма, до районния център, там цените на жилищата са високи. Аз плащам двайсет, на вас ви увеличават с десет заради момчето. Колкото до парите, ще ви дам назаем, ще ми ги върнете.

— Няма да взема от вас — възрази Лидия Григориевна, — племенникът ми от Ярославъл ми праща пари, но сега започва тая бъркотия с пощата, патила съм от преадресиране, та знам, пак добре, ако получа след половин година. В Рожково печелех от шев. Хазайката ми имаше шевна машина, а тук дали ще намеря?

— При нас е пълно с модаджийки — весело каза Саша, — гледат от районната интелигенция. Очаква ви широка клиентела. А машина ще намерим.

— Да, но както и в Рожково, ще ми плащат с яйца, сметана, риба. Племенникът ми праща по двайсет рубли на месец, това е сумата, която мога да плащам.

Саша изпрати Лидия Григориевна до вкъщи, помоли хазайката да им даде с Тарасик чай, а той тръгна към Зида. Тя познава всички хора в селото и ще може да му даде добър съвет.

Вратата на Зида беше отворена, но нея я нямаше. В печката тлееха дърва, на масата имаше учебници и тетрадки, значи вече се беше върнала от училище. Зида не даваше учебниците на учениците, караше ги да си подготвят уроците в училище след часовете: „Вкъщи не учат, с учебниците покриват гърнетата с мляко, късат тетрадките за цигари…“

Машинално заразглежда детските драскулки, после вниманието му привлече една дебела тетрадка с платнена подвързия, истинска обща тетрадка, същите използуваше и той в Москва, в института. Саша машинално отвори и нея.

Още без да чете, по датите в текста — август, септември, октомври, ноември, по главните букви „С“ — тоест Саша, „В. С“ — Всеволод Сергеевич, по мярналите се пред очите му фрази: „Вчера той каза“, „Той е много смел и благороден“, Саша разбра, че това е дневникът на Зида. Първата му реакция беше да затвори тетрадката, толкова ниско не може да падне — да чете чужди дневници. И все пак… Ако това се беше случило в Москва, в миналия му живот, не би посмял да отвори чужд дневник. Но тук, в неговото положение… Та нали тя пише за него! Какво ли пише? Защо ли се доверява на хартията? Той е длъжен да знае какво е написано тук, всяка негова стъпка, всяка негова дума може да бъдат изтълкувани превратно. Нещастието може да дойде от всяка посока, дори от жената, която го обича. Всъщност какво знае за нея? Защо е тук? В тази дупка!

Той се разходи из стаята.

И какво означават думите „той е смел и благороден“? Намек, че снабди Соловейчик с продукти, че не издаде избягалия заточеник ли?! Тези две думи са достатъчни, за да предизвикат жестока разправа със заточениците в Мозгова. Заради доверието, което й оказа, може да пострадат хора. Тя, разбира се, не желае зло никому, но защо записва? Нима не разбира неговото положение? Защо е оставила дневника на масата? Случайно ли? Забравила е да го скрие ли? От лекомислие ли?

Той пак походи из стаята, откъсна от една цепеница брезова кора, хвърли я в печката, опалената от огъня кора моментално се сви на тръбичка и в следващия миг пламна.

Да погледне ли дневника? Да прочете ли какво пише за него, веднъж завинаги да се убеди какво представлява тя в действителност? Но направи ли това, ще престъпи границата, разделяща почтения човек от непочтения. Впрочем късно е, прекалено дълго се колеба… Чу стъпките й на двора, после как си изтрива краката в пруста. Тя влезе и му се усмихна.

— Отдавна ли ме чакаш?

Вместо отговор той й посочи дневника.

— Какво е това?

Тя усети гнева в гласа му, разбра, че е отварял дневника, смути се, после погледна Саша с ясни, открити очи.

— Това е моят дневник.

— Защо водиш дневник?

Тя не отговори веднага.

— Обидило ли те е нещо в него?

— Не чета чужди дневници. Но… Очевидно пишеш нещо и за мен?

— Да, пиша.

Погледна я, после попита:

— Защо си тук, Зида?

Тя наведе глава, замълча, не отговори.

— Питам те: какъв вятър те е довял тук?!

Тя прошепна:

— Никога няма да ти кажа.

— Твоя си работа, но аз трябва да зная какво пишеш за мен.

Тя му подаде тетрадката.

— Чети.

— Няма да чета дневника ти. Но те моля да откъснеш от него всички страници, в които пише за мен, и да ги изгориш ето в тази печка. И повече нищо да не пишеш за мен. Вече съм ти обяснявал положението си, жалко, че нищо не си разбрала.

Тя замислено прелисти дневника, подгъна няколко страници, подаде тетрадката на Саша.

— Това е за тебе, прочети го.

— Казах ти ясно и разбрано: няма да чета. Откъсни ги и ги изгори.

Разбираше колко жестоко е да настоява. Но друг изход нямаше! Постъпката на Соловейчик би струвала скъпо на хората, които и без това бяха нещастни. Не искаше някой да пострада заради нейното лекомислие.

Зида отиде до печката, приклекна, отвори чугунената вратичка, откъсна от дневника една страница, хвърли й един поглед, смачка я и я пусна в огъня. Прочете, смачка и запрати в огъня втора, после трета, четвърта… Седеше на колене пред печката, с гръб към Саша, късаше страници от тетрадката, смачкваше ги и ги хвърляше в огъня, вече без да ги чете, явно последните страници от дневника всичките бяха за Саша, а може вече да й беше безразлично, късаше всичко наред.

— Горещо е — каза изведнъж.

Едва сега той забеляза, че не я е оставил да се съблече, беше с кожух, валенки, шал, както беше влязла от студа.

Сега я съжаляваше, яд го беше на себе си. Отвратително, ужасно! Той не можеше да дочака кога най-сетне ще свърши това мъчение, измислено от него.

Зида стана, сложи на масата остатъците от тетрадката, усмихна се през сълзи.

— Това беше!

Саша излезе от къщата. Ужасно, всичко е ужасно! Гадно! Но не можеше да постъпи другояче. Сега живее по други закони. Може би Зида ще разбере това и ще си останат приятели.

Отби се в магазинчето на Федя и го попита за квартира. Добави, че наемателката е с шестгодишно дете, шие хубаво и хазайката трябва да има шевна машина.

— Защо не я пратим при Лариска? — предложи Федя. — Живее сама. И машина има. Обича нови дрешки, не умее да шие, ето й шивачка вкъщи. Може и на Маруска да ушие нещо.

— Ами Лариска ще се съгласи ли?

— Като й кажа, ще се съгласи.

Уговорката стана. Саша пренесе куфарите на Лариса Григориевна у Лариска, прегледа шевната машина, смаза я. Машината беше стара, но добра марка, „Сингер“.

— Желая ви успех — каза Саша, — ако ви потрябва нещо, викайте ме…

Интересуваха го подробностите около бягството на Соловейчик. Но Лариса Григориевна нищо не му разказа и Саша сметна, че е неудобно да пита.

Когато разбра, че Саша е настанил Лидия Григориевна у Лариска, Всеволод Сергеевич с обичайната си усмивка каза:

— Съдружие на блудница със стара мома. Но тя е с дете, та няма къде да се дява. Между другото знаете ли какъв е този Тарасик?

— Каза, че й е внук, но не ми се вярва.

— Той е син на умрели тук спецзаселници или официално — кулаци.

Саша се учуди.

— Взела е детето да го гледа? Мъжествена постъпка.

Всеволод Сергеевич поклати глава.

— Или опит да намери цел в живота, да се вкопчи в нещо, каквото и да е то.

— От каквото и да е продиктувана постъпката й — каза Саша, — тя е благородна и човечна. Лично у мен тази постъпка поражда надежда, че дори в тези страшни условия се утвърждават висшите човешки ценности. Състраданието е една от тях.

— Мисля си за метаморфозите на нашата действителност — на свой ред каза Всеволод Сергеевич, — не е изключено навремето Лидия Григориевна да е разкулачила родителите на Тарасик и да ги е затопила в Сибир. А сега тя самата е в Сибир и отглежда сина им, понася заради него мъки и лишения. Този факт не подкрепя ли тезата за изкуплението?

— Зле съм запознат с християнското вероучение — отговори Саша, — но мисля, че нещо по-висше от всякакви религии и идеи е ръководило Лидия Григориевна — способността да се жертвуваш в името на другите хора. И фактът, че тя се проявява дори тук, всичко това, повтарям, ми вдъхва надеждата, че човешкото у човека не е убито и никога не ще бъде убито.

Когато предлагаше пари на Лидия Григориевна, Саша разполагаше само с трийсет рубли. Ще си остави няколко рубли за цигари и газ, все някак ще изкара, затова пък ще помогне на Лидия Григориевна. А на своите хазаи ще плати в края на ноември или в краен случай през декември, когато започнат да докарват пощата с шейна.

Както и предполагаше, пощата дойде в началото на декември. И както очакваше, беше голяма: пари, колет със зимни дрехи, надписан с четливия чертожнически почерк на Варя, много писма от майка му, много вестници. На пощенските клейма бяха отбелязани август, септември, тук-там и ноември — изпратеното преди развалянето на пътя се бе смесило с изпратеното след него, значи предстои му да получи още много пратки, които са на път.

Очакваше го цяла седмица удоволствие, та дори две — идеше великолепен декември.

Както винаги, отначало той прегледа писмата, като ги подреди според датите на изпращане. Майка му не съобщаваше нищо ново, пък и какво ли ново можеше да й се случи? Поздрави от лелите, от Варя, нищо за баща му, за Марк, за колегите. Саша отваряше всеки плик с тайната надежда да види поне две думи от Варя, нали вече й беше писал. Но писмо след писмо: „Поздрави от Варя“, „Поздрави от Варя“. И на пратките — чертожническият й почерк.

Когато вече бе загубил надежда, отвори последното писмо и долу на втората страница видя бележчицата от Варя:

„Здравей, Саша! Сега съм у майка ти, пишем ти писмо. Ние сме добре, майка ти е здрава, аз работя в Моспроект. Колко ми се иска да зная какво правиш сега. Варя.“

Той препрочете тези редове: „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“ Боже мой! Колко би искал да знае какво прави тя сега, да я види, да я чуе, да се докосне до нея, да погали лицето й… „Колко ми се иска… Колко ми се иска…“ Той изпита остро, пронизващо чувство на обич и влечение към това момиче, изведнъж си го представи тук, край себе си…

Сърцето му се разтупка, стана, обиколи стаята, посъвзе се, прегледа вестниците от август и септември, но току вземаше писмото и препрочиташе тези редове: „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“

Всичко е пред него, дявол да го вземе, всичко предстои! Той има Варя, сега го знае със сигурност. „Колко ми се иска да зная какво правиш сега…“ Има Варя, има майка, около него има хора, с него са мислите, идеите му, всичко, което прави човека човек.

През малките квадратни прозорчета в стаята проникваха слънчевите лъчи. В къщата беше добре затоплено, уютно. Какво толкова, живее се! Онези, които нямат покрив над главата, те са зле.

Някой влезе в пруста, повъртя се, избръска с метличка снега от валенките си, отвори вратата. Беше Всеволод Сергеевич.

— Влизайте — зарадва се Саша, — съблечете се.

Всеволод Сергеевич си свали кожуха, калпака, разви шала, сложи на печката ръкавиците си… Поразтъпка се из стаята, потривайки измръзналите си ръце, кимна към масата.

— Пощата ли преглеждате?

— Да, много писма получих. Сигурно и вие?

— Какво ново? — отговори с въпрос Всеволод Сергеевич.

— Нищо особено… Писмата са от мама, от приятелите. Радвам им се.

— Разбира се, разбира се — сякаш не го бе чул, отговори Всеволод Сергеевич.

— Какво ви е? — попита Саша. — Нещо сте угрижен?

— Лошо става, Саша, лошо… — Всеволод Сергеевич продължи да кръстосва стаята, търкаше ли, търкаше ръцете си.

Първата мисъл, която му се мярна, беше за Соловейчик… Нима са го хванали?

— Така ли? Какво се е случило?

Всеволод Сергеевич застана пред Саша.

— На първи декември в Ленинград е убит Киров.

— Киров ли? — слисано попита Саша. — Кой го е убил?

— Не знам подробности. Предадено е правителствено съобщение: На първи декември в шестнадесет часа и тридесет минути в град Ленинград, в Смолни, от ръката на убиец, изпратен от врагове на работническата класа, е загинал Киров. Човекът, който е стрелял, е задържан. Личността му се изяснява.

— Имате ли вестник?

— Нямам вестник, но това е сигурно. Има и второ съобщение — убиецът е някой си Николаев. И трето — делата за терор се разглеждат в течение на десет дена без участие на страните, тоест без защита, без никакви обжалвания, без никакви помилвания, разстрелват веднага след издаване на присъдата. Та тъй, Саша! „Убиец, изпратен от врагове на работническата класа“, не е лошо, нали…

— Какво особено намирате в тези думи? Не те са най-важното.

— Така ли мислите? — отвърна Всеволод Сергеевич. — „Убиец, изпратен от врагове на работническата класа“ — и веднага: „Личността на човека, който е стрелял, се изяснява.“ Как така, къде е логиката? Личността е още неизвестна, но вече е известно от кого е изпратен… Необяснимо, необяснимо… Впрочем дори е много ясно…

— Казват, че Киров бил честен човек, добър оратор, любимец на партията. Кой е посмял да вдигне ръка срещу него?

Всеволод Сергеевич седна на пейката, облегна глава на стената.

— Който и да го е направил, Саша, с абсолютна сигурност мога да ви кажа: идат черни времена.

Москва 1966–1983