Децата на Арбат

1.

Старият път към Ангара, утъпкан през тайгата от първите заселници, започва от Тайшет. Новият — от Канск: тук свършва железопътният етап на пътуването и започва пешият.

Тихо градче с дървени тротоари, без градини, прилича на степно. Отново синьо небе и упойващ мирис на живот. Вече я няма килията, Дяков, дворчето в затвора, часовия с пушката, който те следи със сънлив поглед. Не ти се вярва, че всичко това е било. Тук сякаш си като всички, свободно си вървиш по улицата, мъкнеш куфара, до теб крачи Борис Соловейчик, мърмори, задето не успял да остане в Канск.

— Да изпращат на село специалист с моята квалификация?! Каква полза има от това държавата?

Пощата — малка къща със стълбище и навесче отпред, в нея е и спестовната каса. Момичетата по домашни рокли, с пръсти, оплескани с лепило и мастило, познават Соловейчик: симпатичният, общителен московчанин получава тук писма до поискване.

„Здрав съм пиши Кански окръг село Богучани поискване целувам Саша“ — първата телеграма до майка му.

Момичето преброи думите, каза му цената, написа квитанция, взе парите. Весели, красиви момичета има тук…

Хазайката на Соловейчик, слабичка млада жена с кротко лице, сложи да хапнат. Какво я бе накарало да се събере със Соловейчик? Ще си замине и ще я забрави. Харесал ли й беше? Или бе съжалила заточеника? Редом с нея Борис с неговите маниери на столичен паркетен кавалер изглеждаше жалък.

Саша извади от куфара си кутия шпроти — само тя бе останала от майчините продукти. Борис отвори бутилка водка. Имаше си свои чашки, дори салфетки, и тук искаше да живее като човек. Всичко имаше тук, като в нормалния живот, само дето от мисълта кой си ти ставаше чоглаво, криво, страшно, впрочем вече не толкова страшно.

Още от първата чашка на Саша му се замая главата.

— Естествено е след затвора — каза Борис, — ще свикнете. На Ангара ще пием спирт, по-евтин е за транспортиране от водката — шестстотин километра с конски каруци. Общо взето, живее се. Богучани е голямо село, аз ще си намеря работа по специалността, и вие сте почти инженер, там има трактори, сеялки, веялки.

— Не разбирам от трактори, пък и от сеялки и веялки.

— Като ви застърже — ще почнете да разбирате. Навремето интелигентната младеж е ходила в странство, а ние с вас — при белите мечки. По добре е да бъдеш Соловейчик в Москва, отколкото Воробейчик на Соловецките острови. Е, какво толкова? Да седнем да плачем ли? Аз си точех зъбите за председател на Госплан13, по-точно за заместник-председател, защото съм безпартиен. От ония съм, дето ги товарят, от мулетата, на никого не пречех и на всички бях нужен. Но на пътя ми застана един препинателен знак, спря ме едно двоеточие. Имайте предвид, че тук нито един от заточените няма да ви каже истината: който е пратен заслужено, се прави, че е невинен; който е невинен, се прави, че е имал вина. Но на мен можете да вярвате. Та тъй. В нашето учреждение беше окачен лозунг: „Техниката в периода на реконструкцията решава всичко. Сталин.“ Нали го знаете този лозунг? Знаете го. Чудесно. Прочетох го пред едно прелестно младо момиче. И то ме обвини, че не знам пунктуацията. Слушайте внимателно. Сторило й се, че съм прочел лозунга така: „Техниката: В периода на реконструкцията решава всичко Сталин.“ Образовано момиче излезе, не можа да понесе невежеството ми и споделило огорчението си където трябва. Открай време си имам лоша дикция, мислех, че най-много ще си отнеса едно яко мъмрене. Лепнаха ми обаче член петдесет и осми, алинея десета, контрареволюционна агитация и пропаганда. Пак добре, сметнаха, че три години ми стигат, за да науча правописа. Тук се уредих сравнително добре: икономист съм в кантората за доставка на кожи. Може да бъдете сигурен, откак съм тук, количеството на доставените кожи не е намаляло. Ала явно град Канск е прекалено приятно място за усвояване на препинателните знаци. Още с първата група, тоест заедно с вас поемам за Ангара. Мечтая си за длъжността счетоводител в Богучанската кантора за доставка на кожи. Това, за което ние с вас, Саша, ще драпаме, ще се стори нищожно за някое московско конте. Но за нас то означава живот.

Може би Борис беше прав. Но за себе си Саша бе избрал друг път. Ще иде там, където го пратят, ще живее там, където му дадат работа. Да драпа за нещо би означавало да признае правото на дяковците да го държат тук. Той не им признаваше това право.

— Къде живеехте в Москва? — попита Борис.

— На Арбат.

— И там не е лошо. Аз пък на „Петровка“, в блока, където е пързалката, знаете ли го?

— Знам го.

— Както вече сте се досетили, младостта ми премина в парка „Ермитаж“. Прекарал съм там няколко нелоши вечери. Но както казваше моят дядо — цадикът… Знаете ли какво е цадик? Не знаете. Цадик е нещо средно между мъдрец и светец. Та ви казвам, моят дядо, цадикът, в такива случаи казваше: гинуг! Не знаете какво е и „гинуг“ ли? „Гинуг“ значи „стига“, „престани“… Та и аз сега казвам: Гинуг на спомените, гинуг на сълзите!

Сутринта хазайката беше отишла на работа, докато те още са спели. Закуската беше в зиданата печка, във фурничката.

— Ето голямото предимство на обикновената женица — каза Борис, — защо, ще речете, се разделих с моята? Тя, видите ли, не искаше да става рано, не искаше да ми приготвя топла закуска. И какво? Загуби мъжа си. Впрочем тя и без това щеше да ме загуби. И тъй, да тръгваме към могъщото обединение за доставка на кожи да си оформя напускането. Не разчитам да ми дадат компенсация за отпуските, но ще им изтръгна писмо за Богучани. Ще се бръснете ли?

— Не.

— Послушайте ме, Саша, обръснете си брадата, за какво ви е? Сега ще излезем и ще видите какви момичета има тук.

Саша вече беше видял тези момичета. Чудесни бяха — снажни русокоси сибирячки, силно тяло, силни крака. Беше си представял живота си в Сибир като живот на отшелник, ще учи френски, английски, политикономия, трите години не бива да отидат на вятъра. Сега го обзеха съмнения. Сигурно ще трябва да живее не само с това.

— Никаква козметика, всичко е натюр — бъбреше междувременно Борис, — тръгването е след три дена, ще го ударим на живот. Но, драги мой, с такава брада можете да си седите вкъщи.

— Тук не ми се бръсне.

— Чуйте съвета на един опитен човек. За първи ден сте в заточение, а аз вече трети месец. Ако отлагате живота до момента, когато ви пуснат на свобода, с вас е свършено. Само един е начинът да се запазите — да живеете така, сякаш нищо не се е случило. Тогава имате шанс да се измъкнете читав.

Ниска стая с избелели тапети, на тавана бялата хартия се е издула на мехури, цялата на жълти браздулици, оттатък плаче дете. Но мирише на одеколон и пудра. Два обикновени бръснарски стола, бръснари с бели престилки, макар и с ботуши, и физиономиите им — като на московските, строго любезни бръснарски физиономии.

Мътното, напукано огледало отрази бледото лице на Саша, черната къдрава брада, равна, сякаш току-що подстригана.

— Цялата ли да я обръснем?

Бръснарят замислено изтрака във въздуха с ножицата, после с решително движение отряза брадата. Кичурите й нападаха по не твърде чистата кърпа. Бръмчеше машинката, топлата сапунена пяна сгряваше бузите, Саша си спомни бръснарницата на Арбат, нейните аромати, яркото й осветление, предпразничната суетня.

— Вие ли сте или не сте? — разпери ръце Соловейчик. — Я какъв сте красавец, юначага.

Пак тръгнаха по улицата, Саша смело заглеждаше момичетата и те го заглеждаха.

— Ако ни бяха оставили тук, щяхме да подобрим местната порода — каза Борис. — В Канск е пълно със заточени, щяха да се увеличат с двама.

— Кого оставят?

— „Ха“… Оставяха болните, многодетните, грохналите… Ей го, задава се един, само не го зяпайте много, меншевик, един от лидерите им.

Подпирайки се на бастун, към тях идваше старец с балтон и шапка, дългата му бяла коса падаше върху яката. Соловейчик се поклони. В отговор и старецът се поклони колебливо, като човек, който не може да познае срещнатия. После го позна, привдигна шапката си, приветливо се усмихна.

— Отива да си отметне присъствието — съобщи Борис, горд с уважението, което му оказа старецът, — явяват се на пето и на двайсето число. Колко години му давате?

— Шейсет.

— А какво ще кажете за седемдесет и две?! Тук ще видите всякакви: меншевики, есери, анархисти, троцкисти, националуклонисти. Има хора, дето едно време са били прочути.

Саша никога не бе предполагал, че в Съветския съюз още има меншевики и есери. Троцкистите и той ги помнеше. Но тези? Нима не разбират?! Още се надяват на нещо… Продължават си своето?… А може би нищо не продължават?

Обядваха в стола на кантората за доставка на кожи, в нисък сутерен с квадратни маси без покривки. Зад широкия правоъгълник на шубера беше кухнята: три големи алуминиеви тенджери на печката, от тях се вдига пара, наблизо — зачервена готвачка с черпак в ръката.

— Това е закрит стол — обясни Борис, — само за служещи от кантората. Но гледат през пръсти на външните хора — и оборотът ги интересува. Имат си помощно стопанство: свине, зайци, птици. Тук се хранят половината от заточените. Ако някой ви каже, че именно аз съм го уредил тук, можете да му вярвате.

Щом видя Борис, готвачката остави черпака, избърса си ръцете в престилката излезе от кухнята.

— Днес, Борис Савелиевич, имаме борш, бьоф-строганов с пюре, ако почакате, ще изпържа картофки — тя се наведе към него, имам малко краве масло.

— Изпържете — величествено разреши Борис.

— Заминавате ли, Борис Савелиевич?

— Заминавам — навъси се Борис. — Докараха ли трици?

— Докараха, четири чувала, обещаха утре да докарат още. А калкулацията пак е объркана: гулашът върви по-евтино с осем копейки. И с печкаря не можах да се разбера, печката пуши, очите ме болят.

Тя говореше с него като с човек, благодарение на когото всичко е вървяло добре, а щом замине, ще започнат неразбории. И Борис с целия си вид показваше, че сигурно точно така ще стане, но му е приятно да съзнава, че макар да не е вече никакъв фактор тук, пак го уважават.

— Разбъбрих се, пък вие сте гладни — сепна се готвачката.

— Преди мене — каза Борис — в стола работеха пет души, сега са двама: общ работник в кухнята и тя. Готвачка е, касиерка, келнерка и управителка. Впрочем столът е нищо. Бих могъл да ви разкажа какво съм направил тук само за два месеца. Но сега вече това никого не интересува. У нас няма незаменими хора: днес съм аз, утре — ти. Впрочем като помисли човек, тези думи са безсмислени. Ако в библиотеката няма Пушкин, бих могъл да го заменя с Толстой, но това ще бъде Толстой, а не Пушкин. На моята длъжност назначават друг, но той вече е друг Пушкин.

В стола плахо влезе дребно човече. Младо, но прегърбено, неспретнато, небръснато, каскетът му с пречупена козирка, дългото опърпано яке — навлечено върху мръсна риза, много копчета липсват, обущата му подпетени. Безформеният ватиран панталон му виси като чувал, издут на колената, вързалките отдолу се мяткат.

— А, Игор! — поздрави го Борис. — Я ела, ела тука!

Игор дойде стеснително усмихнат. Саша видя сини очи, бял тънък врат.

— Свали си каскетчето — в стол се намираш — каза Борис.

Игор смачка в ръце каскетчето си, русата му, отдавна неподстригвана мръсна коса щръкна на всички страни.

— Как е? — попита Борис.

— Бива, добре е — Игор забели в усмивка редките си зъби.

— Бива е едно. А добре — съвсем друго. Пак ли те изгониха?

— Не, защо? Не ме пускат в експедиция.

Нещо особено имаше в неговия приятен интелигентен глас, но какво именно — Саша не можа да схване. Гласът се запомняше.

— Игор работеше в инвентаризационната кантора — обясни Борис, — приятна работица: измерваш здания, чертаеш планове, плаща се на парче и добре се печели. Но това приятелче го мързи, представя чертежите целите в мазни петна. Да не би да имаш масло, Игор? Ами тогава си го мажи на филия, а не по чертежите. Пък дето не те пускали в експедиция, вече ментиш! Половината група остава в Канск, и ти би могъл да останеш, ама човек ли си…

Игор виновно се усмихна, все така мачкаше в ръце каскета.

— Добре де! — приключи Борис с наставленията. — Гладен ли си? Има си хас! Пари имаш ли? То се знае — нямаш!

— Тия дни трябва да ми платят осем чертежа.

— Вече от два месеца слушам за тези чертежи…

Борис извика:

— Маря Дмитриевна, нахранете Игор, аз ще платя. Готвачката мрачно сложи на шубера чиния борш и комат хляб. Игор пъхна каскета в джоба си, стисна под мишница хляба и тръгна към една отдалечена маса, несръчно хванал чинията с две ръце.

— Какъв е този? — попита Саша.

— Лично момче е тук, колоритен тип. Поет. Син на белоемигрант. В Париж станал заклет комсомолец, дошъл в СССР и ето, моля, вече е в Канск.

— Какво е направил?

— Задавате наивни въпроси. Нали унищожаваме бунта в зародиш. Ако мой виц не хареса на някого, значи умът ми работи в определена насока и при благоприятни условия съм способен на антисъветски действия. Вие сте издали стенвестник с неуместно съдържание, утре ще издадете нелегално списание, вдругиден позиви. Това дори е хуманно: за стенвестника са ви дали три години, а за позивите щеше да се наложи да ви разстрелят — запазили са ви живота. Игор е отраснал в Париж, син е на емигрант, тоест на човек, пострадал от революцията, от него може да се очаква какво ли не. Значи трябва да бъде изолиран в негов собствен интерес.

Игор седеше в ъгъла, припряно ядеше.

Загледан в него, Борис каза:

— Обикновеният човечец сам почиства около себе си и затова навсякъде остава човек. Аристократът обаче е свикнал да търчат около него и да му чистят и ако няма кой да чисти, се превръща в животно. Господинчото не желае да работи, дояжда огризките по столовете, от квартирата го гонят — живее като свиня! От всички е взел пари назаем, на никого не връща. А както сам разбирате, сред заточените няма крезове. Но самите заточени са го развалили: треперили са му като над писано яйце. Щото нали — поет! От Париж! Париж! Франция! Тримата мускетари! Дюма-баща! Дюма-син!… Само аз го респектирам: онези, дето са му треперили, не му дават да яде, а аз му давам. Принуден е да търпи нотациите ми, макар че вътрешно ме презира, за него съм плебей и простак. Обаче сега, като замина за Ангара, без мене ще пукне от глад! Но друго е най-интересното. Той чака своята дулцинея. Ако дойде, ви предстои зрелище, каквото никога не сте виждали и няма да видите. А, ето я и нея.

В стола влезе жена на около трийсет години, поразително красива, величава богиня с рязко очертана голяма волева уста. Спокойно огледа стола, равнодушно кимна на Борис, той й кимна със сдържано достойнство. После видя Игор, наведен в ъгъла над чинията.

— Такова нищожество, пък има такава жена — покрусено промърмори Борис.

— Коя е тя?

— Дойде от Ленинград, търси заточения си съпруг и на, влюби се в това бостанско плашило. Седят тук всеки ден, той й декламира стихове, а тя го гледа, сякаш е портретът на Дориан Грей.

Жената разказваше нещо на Игор, той хихикаше, събираше трохичките от масата и ги хвърляше в устата си. Ошмулено, суетливо човече без капчица обаяние. После жената стана, отиде до шубера, готвачката все така недоволно й тикна чиния борш. Игор се сепна, понечи да помогне и си остана на мястото. Когато жената се върна за хляб и прибори, той пак уж скочи след нея, но се върна.

Тя ядеше, сега той й разказваше нещо, лицето му беше хем младо, хем похабено. Тя слушаше, от време на време кимаше. После донесе второто, половината пресипа в чинията си от борша, останалото побутна към Игор.

— Ненаситен търбух, ей! — негодуваше Борис. — Може да яде от сутрин до вечер, да подяжда любимата жена. Хората и в най-тежки условия си остават хора. А това булевардно парижко леке ей го на какво е заприличало. Хич не си мислете, че е простодушен. Не! Нахалник е, циник, вътрешно се надсмива над хората, които обира. Паразит! Щади себе си, а да щадиш себе си означава да не щадиш другите, това го казваше още моят дядо — цадикът. Дошъл в СССР! Мислел си, че е оказал голяма чест на Съветския съюз, а тук излязло, че трябва да работи. Не пожелал да работи и обществото го изблъскало, изхвърлило го от себе си.

Саша се усмихна и каза:

— По-правилно е било да го изхвърлят обратно в Париж.

Междувременно жената се нахрани, отмести чинията, облакъти се на масата, притисна брадичка до ръцете си и се загледа в Игор.

А той се накокошини, облегна се на стола, приведе глава и загъгна…

Декламираше, без да повишава глас, до Саша долитаха само отделни думи: кръстоносци, стените на Йерусалим, жълти пясъци, знойно слънце, жени, очакващи рицари, които никога не ще се върнат.

— Как ви харесва това? — тихо попита Борис. — Храбри рицари и чаровни дами. А? В Канск, в стола на кантората за доставка на кожи?!

Наистина смешно. И все пак имаше нещо хипнотизиращо в тази ситуация, в отнесеното лице на Игор, в дълбокия поглед на красивата жена.

Саша потисна в себе си моментното раздразнение. То идеше от нетърпимостта, възпитана у него.

И каза на Борис:

— Да бъдем снизходителни.

2.

Сталин дойде към края на съвещанието по генералния план за реконструкцията на Москва. Знаеше какво ще каже в уводното си слово Каганович, беше чел на Булганин. Всички мнения и предложения по реконструкцията вече му бяха докладвани, два пъти бяха обсъждани в Политбюро и той си бе изработил мнение. Именно това мнение бе заложено в генералния план за реконструкцията на Москва. Генералният план бе израз именно на неговата гледна точка.

Когато се появи в президиума, всички станаха, избухна, нараствайки, обичайната буря от аплодисменти. Сталин вдигна ръка за поздрав и веднага седна, с това покани и другите да седнат.

На трибуната някой завършваше изказването си. Като се преструваше, че го слуша внимателно, Сталин рисуваше на лист хартия развалините на древните църкви в Атени, малкото селце на десетина километра от Гори, където баща му, обущарят Висарион Джугашвили, имаше клиенти. Баща му им носеше поръчките, а понякога работеше и там ден два.

Той често вземаше и малкия Йосиф. Излизаха от Гори рано сутрин, вървяха по брега на Тана покрай лозята, докато стигаха до развалините на древните църкви, в Атени, това малко селце, те бяха деветдесет, сред тях — църквата на Сионския манастир, увенчана с кубе и според преданието построена още през седми век. На фасадата й се бяха запазили скулптурни изображения на исторически личности от онази епоха, а в храма имаше фрески, също изобразяващи исторически личности.

От паметниците най-значими са архитектурните: те са дълговечни заради материала си, стоят на открито, достъпни са за гледане и в естествен вид, и на репродукция, и на снимки. Значението на скулптурата бе разбирал и Ленин, той бе изисквал монументална пропаганда. Ленин обаче я бе схващал като средство за внедряване на новите исторически авторитети в съзнанието на масите. А истинската задача на монументалната пропаганда е да увековечи епохата. Колко от създадените тогава петдесет паметника останаха до днес? Един? Два?

Паметник на НЕГОВАТА епоха ще бъде Москва, градът, който ТОЙ ще създаде наново, само градовете живеят дълго. Скромната архитектура на двайсетте години беше грешка. Противопоставянето на революционния аскетизъм на показния разкош на непа беше прикритие за архитектите формалисти, отказали се от класическото наследство. А именно класическото наследство трябва да се използува преди всичко.

Петър е разбирал това и е създавал Петербург именно според класическите образци, затова от архитектурна гледна точка Ленинград е град. Но той е град на миналите векове — приземен е. За потомците Москва ще бъде град, устремен нагоре. Високи здания в съчетание с класически решения — ето нейния бъдещ стил. Първото високо здание ще бъде Дворецът на Съветите. Предложи го Киров през двайсет и втора година на Първия конгрес на Съветите. Кой си спомня това? Двореца на Съветите ще построи ТОЙ, ще го построи като архитектурен център на нова Москва, ще прокара нови магистрали, ще построи метро, ще издигне модерни жилищни сгради и административни здания, ще направи нови мостове и крайбрежни улици, ще украси града С хотели, училища, библиотеки, театри, клубове, градини и паркове. Всичко това ще бъде величествен паметник на НЕГОВАТА епоха.

Такива мисли пробудиха у Сталин спомените му за развалините на старите църкви в Атени.

А тогава, в детството му, тези полуразрушени храмове го поразяваха с екливата си пустота, с далечната си тайна.

И сега, седнал в края на дългата маса на президиума, той рисуваше на листа техните праволинейни очертания. Не умееше да рисува, но праволинейните фигури му се удаваха дори без линия, имаше твърда ръка.

— Има думата другарят Сталин — обяви Каганович.

Отново всички наставаха, отново обичайните овации, обичайният гръм от аплодисменти.

Сталин излезе на трибуната, с жест прекрати аплодисментите, тихо заговори:

— Тук вече се каза достатъчно за необходимостта от реконструкция на Москва. Няма смисъл и аз да го повтарям. Старата дървена Москва с нейните тесни улици и улички, пресечки и задънени кътчета, с хаотичната си планировка, бедняшки къщурки и мрачни работнически бараки, с нейните допотопни превозни средства изобщо не може да удовлетвори московските трудещи се.

Той замълча, вслуша се в напрегнатата тишина — нито трепет, нито въздишка.

— През годините на съветската власт — продължи още по-тихо Сталин — ние направихме много за подобряване бита на московските трудещи се. Работниците, които се тъпчеха в бордеи, преселихме в нормални жилища, като сгъстихме представителите на бившите експлоататорски класи. Построени са много училища за децата на работниците, работнически клубове и дворци на културата. Постиженията в тази област са значителни, те будят законна гордост в сърцата на съветските хора. Но ние сме длъжни да мислим за бъдещето. Да ръководиш — значи да предвиждаш. Ние трябва да създадем план за десетки години напред. Именно такъв ще бъде генералният план за реконструкция на Москва.

Сталин излезе иззад трибуната, направи няколко крачки по авансцената, в залата цареше същата тишина.

Върна се на трибуната и продължи:

— При осъществяването на този план ние трябва да се борим на два фронта: срещу тенденцията Москва да си остане „голямо село“ и срещу излишествата на урбанизацията. Не бива сляпо да копираме със западните образци. Москва е социалистически град, столица на социалистическа държава, именно това трябва да определя облика и. Тя не е град, където богаташите живеят в дворци, а работниците в бордеи, напротив, тя е град, където именно за работниците са създадени най-добрите, най-висшите жизнени удобства.

Следователно първата задача на плана е да направи града удобен за живеене. Ние трябва да създадем нови удобни жилищни комплекси, по възможност в паркови зони. Трябва да застроим с удобни и красиви жилищни сгради бреговете на Москва река и Яуза, това ще ни даде още петдесет километра благоустроени улици. Трябва да построим нови здания по главните улици на града, като сринем всичко старо, да разширим магистралите до петдесет-осемдесет метра и така да решим транспортните проблеми на града пак в интерес на трудещите се.

Сталин отново помълча. Знаеше, че говори общоизвестни неща, но същевременно знаеше, че всички, които го слушат, възприемат думите му като откровение, защото ги произнася ТОЙ.

— Преминавам към втората задача — продължи Сталин, — нашата втора задача е: столицата на първата в света социалистическа държава трябва да бъде красив град. Още в зората на нашата държава под ръководството на великия Ленин бе изработен план за монументалната пропаганда, великият Ленин искаше нашата епоха да остави паметници за векове — ние трябва свято да пазим и развиваме този Ленинов завет. Ала в онези години бяхме бедни и бяхме принудени да се задоволяваме със скромни архитектурни решения. За съжаление това разкри широк път пред формалистичното изкуство, а формалистичното изкуство е неразбираемо за масите, то е чуждо нам изкуство. Сега сме достатъчно богати и могъщи, затова трябва да използуваме преди всичко класическото наследство. Разбира се, не да го копираме сляпо, както са направили петербургските градостроители. В класическите форми ние трябва да влеем ново, социалистическо съдържание.

Той пак направи дълга пауза, после продължи:

— И накрая, другари, последното: в каква насока трябва да се развива Москва?

Първото предложение беше да се остави Москва такава, каквато е, като един вид музей, мемориал, а новата Москва да се строи на ново място. При цялото ни уважение към авторите на това предложение ние не можем да го приемем. Москва е историческият център на Русия, Москва е обединила и създала Русия, ние не можем, нямаме и не ще имаме право да се откажем от нея.

Второто предложение беше да оставим в сегашния му вид днешния център на Москва приблизително в границите на Садовое колцо и да го заобиколим с осем района сателити, да създадем осем жилищни конгломерата, които именно ще представляват новата Москва. Не е трудно да се забележи, че това е само облекчен вариант на първото предложение.

От какво произтичат тези две предложения? Те произтичат преди всичко от неверието в нашата способност да реконструираме Москва. Вярно, най-лесното е да се построи нов град. Но ние, болшевиките, имаме сили и за най-сложната задача: да преустроим нашата Москва, да оставим нашата Москва на мястото й, да оставим Москва като център на нашата страна, като център на световната революция. И затова ние решихме да развиваме Москва по нейната исторически формирала се радиално пръстеновидна схема. Неин архитектурен център ще стане Дворецът на Съветите, увенчан с грандиозната фигура на Владимир Илич Ленин. От Двореца на Съветите като лъчи ще се разпръскват основните магистрали на Москва, широки, благоустроени, с високи здания на всяка. Москва ще се устреми нагоре, към висините. Устремена към висините Москва в съчетание с класически, но социалистически осмислени решения — ето нейния бъдещ облик. Облика на бъдеща Москва.

В десет без петнайсет, след съвещанието, Сталин се отби в кабинета си.

Поскрьобишев му докладва:

— Шумяцки донесе филма, Йосиф Висарионович.

— Добре — каза Сталин. — Шумяцки е свободен. Кажете на Климент Ефремович да дойде да гледа.

Кинозалата се намираше зад кабинета на Сталин, делеше ги само стаята на охраната. Беше малка, със седем реда, по осем места всеки.

Обикновено Сталин гледаше филмите заедно с някой от членовете на Политбюро. В такъв случай си слагаше очилата и сядаше на последния, седмия ред от края, та да не му пречи лъчът на прожекционната машина и самата машина да не трака над ухото му. Понякога, макар и много рядко, само ако имаше гости, Сталин сядаше на средата на втория ред и не си слагаше очилата. Той пред никого не се показваше с очила, никога не го снимаха или рисуваха с очила.

Днес по нареждане на Сталин бяха докарали „Светлините на големия град“ на Чарли Чаплин. Сталин гледаше този филм за трети път. Обичаше Чаплин, той му напомняше баща му, неговия единствен близък човек. А понякога долавяше в Чаплиновия герой прилика със себе си — и той беше самотен като него в този свят. Ала пропъждаше тази мисъл — тя не отговаряше на действителността. Чаплин му напомняше баща му и само баща му. Злочестият Чарли се отдалечаваше по пътя, извръщаше се, беззащитно се усмихваше. Сталин се просълзи, избърса с кърпичка очите си…

Ворошилов се наведе към него.

— Коба, какво ти е?

— Този филм е за мен — сухо отговори Сталин.

Но този филм не беше за него, а за баща му, несретния обущар. Висарион Джугашвили… Когато отиваше на гурбет, обикновено в Телавив или другаде някъде, той също като Чаплин се извръщаше пътем, махаше на Йосиф, тъжно и беззащитно се усмихваше.

Тогава те живееха в къщата на Кулумбегашвили, също обущар. Къщата имаше две стаи, в едната живееше семейството на Кулумбегашвили, в другата се бяха подслонили те, семейство Джугашвили. Мъничка, просмукана с обущарски миризми къщичка, нали в нея работеше Кулумбегашвили, а баща му рядко се свърташе тук, пътуваше до Кахетия, скиташе, не се разбираха с майка му. Майка му беше властна жена, чистокръвна грузинка картвели, а баща му май от южните осетинци, населяващи Горийска околия. Дедите му се бяха асимилирали и дядо му бе сменил осетинското „ев“ във фамилното си име Джугаев с грузинското „швили“.

Майка му ходеше да пере и чисти у богатия вдовец Егнатошвили. Из училището се приказваше, че тъкмо той е баща на Йосиф, той го е настанил в енорийското училище, ако беше син на обущаря Джугашвили, баща му щеше да го учи на обущарски занаят вместо да скитосва из Грузия.

Всички лъжат — не може да се вярва на никого! Малкият Йосиф добре знаеше, че баща му е обущарят Висарион Джугашвили, този кротък и добър човечец, макар майка му вечно да го хокаше, да говореше, че заради него са толкова бедни, че той им е съсипал живота. Именно заради тези натяквания Йосиф не обичаше майка си.

Дума да няма, майка му му желаеше доброто, искаше той да стане свещеник, да го даде на бога. И у Егнатошвили го водеше, за да похапне добре и вкусно. А той не искаше да ходи там. Те са богати, той е беден, изнасят му на двора чиния супа, овнешко с царевица, а пък те седят в стаите, пият вино, разговарят. Когато отиваха у Егнатошвили, майка му гледаше да го облече по-прилично. И защо? С облеклото си едни подчертават своето богатство, други се мъчат да скрият бедността си. А той не се срамуваше от своята бедност. Панталонът му се разръфал? Чудо голямо! Той няма друг панталон. Обущата му били разкривени? Той няма други обуща. В Тифлис, в семинарията, дори се гордееше със сиромашките си дрехи — така трябва да изглежда истинският мъж! И сега се облича като обикновен войник…

Той не искаше да се подчинява на волята на майка си. Баща си обичаше, но и на неговата воля не се подчиняваше по простата причина, че той нямаше воля. Майка му беше волева личност и всички казват, че е наследил нейния характер, но нейната воля и характер бяха насочени към припечелването на парчето хляб. А баща му не пожела да превива гръб за копейки, обичаше да пее, да се шегува, да седи на трапеза с приятели. И в тези минути беше истински мъж, симпатичен, обаятелен, весел. А редом с майка му изглеждаше дребен, смачкан, мълчалив. Слаб човек!

После се получи писмо, че баща му е убит в Телави в пиянско сбиване. Пак лъжеха. Баща му никога не се биеше, беше кротък, миролюбив човек. Кой и защо може да го е убил? Просто баща му е умрял. Момчетата в училище се подиграваха на Йосиф: баща му не е могъл да се защити. А Йосиф със сигурност знаеше, че не е било така, че всичко е лъжа, дори не им отвръщаше, подсмиваше се и се дръпваше настрана, презираше всичките си съученици, презираше богатите, които се перчеха с богатството си, презираше бедните, задето се срамуваха от бедността си.

Там, в Телави, бяха погребали баща му, а къде — никой не знае. И той, неговият син, не знае. А обичаше баща си и баща му го обичаше, не го наказваше, никога не го мъмреше, гальовно рошеше косата му, пееше песни. Именно от него ТОЙ бе наследил своята музикалност. В училищния хор го поставяха винаги в горния ред, където нареждаха ниските момчета. Всички признаваха, че НЕГОВИЯТ глас е най-хубавият, диригентът казваше, че има и слух. Всичко това го имаше от баща си и на баща си приличаше изобщо, и той беше дребен, възрижав, а майка му беше висока, мургава. Баща му обичаше шегите, разбираше ги, майка му не разбираше от шега, мрачна жена беше.

Земляците му искат да нарекат Гори с неговото име. Не бива! Да нарекат Сталин град Цхинвали — столицата на Южна Осетия, това ще бъде паметник на баща му и на цялата им осетинска рода по бащина линия. За майка му е полезно да знае, че той тачи паметта на баща си, обущаря Висарион Джугашвили. Не е глупава жена, ще разбере. Безусловно в очите на съветския народ той трябва да бъде примерен син, това прави образа му по-човечен, по-близък и скъп. Но неговото детство — това е преди всичко баща му.

Той отново си спомняше как бе ходил с него в Атени, там селяните се занимаваха с лозарство, мачкаха с крака гроздето, пълнеха грамадни глинени делви с хубавото вино „Атенури“.

И баща му по цели вечери пиеше с приятелите си атенско вино и пееше с тях песни — раздиращото сърцето грузинско многогласие. Хубаво пееха, хубаво пиеха — по грузински, ставаха по добри и повесели от виното, а не като руските мъже, дето водката ги прави пиянски заядливи, та се бият и вадят ножове. Но това е руският народ, огромен по численост, по територия, само с такъв народ може да се прави история. Присъединяването към Русия запази грузинците като нация и затова грузинският социализъм е част от общоруския социализъм.

И все пак друго нещо са грузинците. В училището, в семинарията никой не му натякваше за повредената ръка, в това личеше дълбокото грузинско благородство. Но после хората не се съобразяваха с този негов физически недъг, нито в Баку, нито в Батуми, нито в Сибир, бяха груби и безжалостни. Той устоя тогава, противопостави им още по-голяма грубост. Ленин го упрекваше заради грубостта му, но само така може да се управлява: грубостта на апарата сдържа като с юзда грубостта на народа. Басма му цепят само интелигентите и тъкмо тях после ги изхвърлят като боклук. Още тогава, на младини, той разбра, че демокрацията в Русия означава само свобода за развихряне на грубите сили. Грубите инстинкти могат да се потискат само със силна власт, тази власт се нарича диктатура. Меншевиките не разбираха именно това, те не познаваха народа, разбираха го болшевиките, които познаваха народа. Тъкмо затова руските социалдемократи тръгнаха в мнозинството си след болшевиките, а неруските социалдемократи — след меншевиките. Болшевизмът е руско явление, меншевизмът — неруско. От всички големи грузинци само ТОЙ разбираше руския народ и тръгна с болшевиките. Другите грузинци — Ной Жордания, Церетели, Чхеидзе и тем подобни, не познаваха руския народ и тръгнаха с меншевиките. Вярно, тогава ТОЙ беше против национализацията на земята. Кой беше правият за онова време, той или Ленин, не се знае. Историята не дава еднозначен отговор кой е бил прав или неправ в миналото — прав е победителят. Но ТОЙ не застана срещу Ленин: неговият път беше с болшевиките, с Русия, само в нея можеше да успее като политик. Много се е занимавал с националния въпрос и добре знае: сред нациите, както и сред хората, побеждава най-силният, сред народите, както и сред политиците, има водещи и водени. В Съветския съюз, който наброява стотина народа, водещ може да бъде само един народ — руският, той представлява повече от половината от населението на страната. Трябва да се ПРОВЪЗГЛАСЯВА безпощадна борба с руския великодържавен шовинизъм, защото той предизвиква в отговор местен национализъм. Нито за миг не бива да се забравя, че главната, обединяваща сила е руският народ. За руския народ той трябва да бъде руснак, както е бил французин за французите корсиканецът Наполеон Бонапарт.

Сталин остана доволен от съвещанието. На него ТОЙ се прояви не само като инициатор и организатор на реконструкцията на Москва. ТОЙ запази за Русия града, чието име е скъпо на всеки руски човек. ТОЙ запази Москва такава, каквато я познава и си я представя всеки руски човек. Не тези седнали в залата високочели интелигенти, радетели за културата на Русия, а ТОЙ, именно ТОЙ и само ТОЙ почете дълбоко руското чувство на обич и уважение към Москва. И затова сега Москва е НЕГОВ град, бъдещата Москва ще бъде НЕГОВ паметник. Руснакът Киров се суети в Ленинград, тръби наляво и надясно за реконструкция на Ленинград, ама какво има да му се реконструира на Ленинград? Той е готов град, каменна грамада, с която нищо не може да се направи и с която Киров нищо няма да направи.

Но както винаги, след като демонстрираше своята изключителност, ГО завлядаваше остро чувство на самота. Те стават и ръкопляскат, но не го обичат, страхуват се от него, затова стават и ръкопляскат. С голямо удоволствие, тържествуващо и радостно биха го тъпкали повален. Не могат, не желаят да се примирят с превъзходството му, с неговата изключителност и уникалност. За тях той е недоучил семинарист, нискочел плебей. Дори „съратниците“ се страхуват от укрепването на властта му, дрънкат за колективно ръководство, за ролята на ЦК, държат си в резерва школичката на Покровски, която отрича ролята на личността в историята, като по този начин искат най-вече да омаловажат НЕГОВАТА роля в историята на партията, в историята на Русия.

Няма да успеят. ТОЙ ще създаде не само нова история на Русия, но и ще изработи нови критерии за оценка на историческите събития — само така днешните и бъдещите поколения ще съдят правилно за епохата. За НЕГОВАТА епоха.

Цезар и Наполеон са станали императори не от тщеславие, а по силата на историческата необходимост. Само Цезар с неговата еднолична власт е можел да отблъсне варварите, само Наполеон императорът е можел да покори Европа. Върховната власт трябва да бъде царствено величествена, само пред такава власт ще се прекланя народът, само на нея ще се подчинява, само тя е в състояние да му внуши трепет и уважение. Руската историческа наука представя Иван Грозни като злодей. В действителност Иван Грозни е бил велик държавник, присъединил е към Русия Казан, Астрахан и Сибир, пръв в Русия, а може би и не само в Русия, е въвел монопола във външната търговия пръв от руските царе е направил основен принципа на държавността: всичко се подчинява на интересите на държавата. Болярите са се противопоставяли на създаването на могъща централизирана държава и затова грешката на Грозни е била не унищожаването на болярите, а недостатъчното им унищожаване, че не е изтребил до крак четирите основни болярски рода. В този смисъл древните са били по-далновидни, изтребвали са враговете си до трето и четвърто коляно, докрай и завинаги.

Неправилно е оценявала историческата наука и ролята на опричнината. Трябва да се различават понятията „опричнина“ и „опричник“. Опричнината е била гвардията на Грозни, прогресивна войска, предназначена за борба с болярството и болярите. Опричникът пък е изпълнител, сред опричниците трябва да има и палачи. Законите за смъртното наказание се приемат от хуманни парламентаристи, от високообразовани законодатели, а самото смъртно наказание се осъществява от палачи.

Петър Първи е бил велик владетел, създал е нова Русия. А какво е писал за Петър Покровски? Ето тези редове: „Петър, наречен от историци ласкатели Велики, е затворил жена си в манастир, за да се ожени за Екатерина, която преди това е била слугиня на един пастор в Естония. Собственоръчно е измъчвал сина си, а после е наредил тайно да го умъртвят в една тъмница в Петропавловската крепост… Умрял е от последиците на сифилис, след като заразил и втората си съпруга…“ Ето всичко, което е видял Покровски в Петър.

Ей такива глупости е дрънкал „главата на историческата школа“. А че Петър е преобразил Русия — това не забелязал! Ето до какви глупости може да се стигне, ето до какво водят доктринерското разбиране за марксизма и отричането на ролята на личността в историята! И именно този примитивен социолог Ленин издигна за пръв историк, хвалеше неговата „Руска история в най-сбит очерк“ — безпомощна работа, представяща всички исторически дейци на Русия като некадърници и нищожества. Как можа Ленин да хвали това? Ленин, който добре разбираше ролята на личността в историята!

Покровски искаше да се представи като пазител на ленинизма, като единствен тълкувател на възгледите на Ленин. Не, ще прощавате! Единствен тълкувател на възгледите на Владимир Илич Ленин може да бъде само неговият наследник, само продължителят на неговото дело, само онзи, който поведе страната след него. Неговият наследник, неговият продължител е Сталин, Сталин води страната. Значи само Сталин е единственият тълкувател на Лениновото наследство, включително и в областта на историята, защото ТОЙ ПРАВИ тази история. Обаче цели десет години другарят Покровски не е казал нито дума за приноса на другаря Сталин в разработката на обществените науки. Нима другарят Покровски не разбираше, че да ръководиш една държава означава да разработваш теорията на държавата? Разбираше. Но не желаеше да признае другаря Сталин нито за учен, нито за теоретик.

Антимарксистката „историческа“ школа на Покровски трябва да се разбие на пух и прах. Авторитетът на Ленин трябва да служи на онова, което е нужно на партията днес и може да потрябва утре. И наследникът на Ленин трябва да наследи неговия авторитет. Сталин — това е Ленин днес. Когато Сталин умре, неговият наследник ще се казва Сталин днес. Само така може да се създаде несъкрушимата приемственост на властта, нейната непоклатимост и устойчивост. Историческата наука трябва да потвърди, че Сталин е истинският наследник на Ленин, че не е бил възможен друг наследник, че онези, които претендираха за Лениновото наследство, са жалки самозванци, политически авантюристи и интриганти. Историческата наука трябва да потвърди, че Сталин винаги е бил редом с Ленин. Не Зиновиев, който в емиграция беше секретар на Ленин и нищо повече, не Каменее, който му беше там само референт, а именно ТОЙ, който в Русия на практика създаваше партията. Именно затова тя се нарича Ленинско-Сталинска партия. Всички дребни несъгласия на Сталин с Ленин трябва да бъдат забравени, изхвърлени от историята завинаги. В историята трябва да остане само онова, което прави Сталин днешен Ленин. Главната задача е да се създаде могъща социалистическа държава. За това е необходима могъща власт. Сталин е ръководител на тази власт и значи заедно с Ленин е присъствувал при нейното раждане, заедно с Ленин е ръководил Октомврийската революция. Джон Рид описва историята на Октомврийския преврат другояче. Такъв Джон Рид не ни трябва.

Ще бъде ли това извращение на Историята? Не, няма да бъде. Октомврийският преврат бе извършен от партията, а не от емигрантите, които живееха в Париж, Цюрих и Лондон. Изпраскаха се там в дискусии и диспути, научиха се да дърдорят и да правят митинги по верандите на парижките кафенета, а революционерите в Русия бяха принудени да мълчат или да говорят полугласно. Но именно те, редовите, скромните партийни дейци, именно те вдигнаха в решителния час масите за борба, за революция, а после и в защита на революцията. Именно ТОЙ е представител на тези партийни кадри и затова ТЯХНАТА роля в историята на Октомври е именно НЕГОВА роля. В това се състои истинската роля на масите и истинската роля на личността в историята. Гражданската война спечелиха не военните специалисти, които само пречеха, Гражданската война спечелиха десетките хиляди комунисти, кадровите партийни работници, които създадоха армии и дивизии, полкове и отряди. ТОЙ е представител на тези кадри и затова ТЯХНАТА роля в Гражданската война е НЕГОВА роля, а НЕГОВАТА роля е именно ролята на партията.

Именно така, върху такива принципи трябва да се създава историята, и то преди всичко историята на партията. Така нареченото колективно ръководство е мит. В историята на човечеството не е съществувало никакво „колективно ръководство“. Римският сенат, ще кажете? С какво свърши той? С Цезар. Френският триумвират? С Наполеон. Да, историята на човечеството е история на борбата на класите. Но като изразител на класата се явява ВОЖДЪТ и затова историята на човечеството е история на неговите вождове и владетели. Тук няма идеализъм. Духът на епохата се определя от онзи, който твори тази епоха. Епохата на Петър е една от най-ярките в историята на Русия, тя е отражение на неговата ярка личност. Царствуването на Александър III е най-бледото, то напълно е отговаряло на собственото му нищожество.

3.

На сутринта Борис излезе да спазари каруцар. Саша седна да пише писма.

…„Скъпа мамо!“

Произнесоха присъдата в същата стая, където по-рано го разпитваха. Някакъв офицер прочете решението на Особеното съвещание. Член петдесет и осми, алинея десета, задължително заселване в Източен Сибир за три години с приспадане на предварителния арест.

— Подпишете!

Саша препрочете документа. Може би в него пише за какво е осъден на три години? Нищо не пише. Това дори не е присъда, а точка от някакъв общ списък, където той е номер пети, двайсет и пети или може би дори триста двайсет и пети.

Саша се подписа. Присъдата му съобщиха сутринта, следобед имаше свиждане с майка си, вечерта го качиха на влака.

Предишната вечер дойде надзирателят, даде му лист и молив:

— Кого ще извикате на свиждане?

Той написа имената на майка си и баща си… Варя? Може да напише: Варя Иванова — годеница. Те са длъжни да извикат годеницата му. Защо именно Варя? Нима той я обича или тя него? И все пак именно нея искаше да види. „На прериите цвят чудесен, със глас по-нежен и от песен.“ Този нежен глас му липсваше. Но Саша не написа името на Варя: дали тя иска това свиждане, очаква ли го, дали й е нужен?

Надзирателят заведе Саша в мъничка килийка и си тръгна, като заключи вратата. Саша седеше до масата и си мислеше как ли ще се ужаси майка му, когато го види с брада, колко страшно ще бъде за нея да върви по коридорите на затвора.

Изскърца ключът, мярна се лицето на надзирателя, след него и маминото лице, белокосата й глава. Надзирателят застана странишком, като закриваше с гръб Саша, тъй че майка му да не може да отиде до него, посочи й стол от другата страна на масата. И тя, дребничка, белокоса, забърза към посоченото място с наведена глава, без да поглежда към Саша. И чак когато седна, вдигна очи и вече не откъсна поглед от него. Устните й трепереха, главата също ситно потрепваше.

Саша я гледаше, усмихваше се, сърцето му се късаше. Толкова състарена бе майка му, толкова нещастна изглеждаше, толкова страдание имаше в очите й. Беше дошла с вехтото си протрито манто, което наричаше „моя габардин“, то напомни на Саша, че вече е пролет, а той бе виждал майка си през януари.

Долната половина на прозореца беше белосана, а през горната нахлуваше пролетното слънце, лъчите му падаха в отдалечения ъгъл, където с безучастна физиономия седеше надзирателят.

— Исках да се обръсна и не успях, днес бръснаря го нямаше — весело приказваше Саша.

Тя го гледаше и мълчеше, устните й трепереха, главата трепереше — не можеше да надвие това треперене, мъчеше се да не заплаче.

— Бръснарят е самоук, одира ти кожата, никой не иска да се бръсне при него, а може пък да ми отива брада, да я оставя ли, какво ще кажеш?

Тя мълчеше, често-често кимаше и го гледаше.

— Как са всички? Живи, здрави?

Имаше предвид приятелите си — всичко ли е наред при тях?

Тя разбра за какво пита.

— Всичко е наред, всички са здрави.

Но мисълта, че всички са добре, а само Саша е зле, единствен той, кой знае защо именно той, тази мисъл бе непоносима. И тя се разплака, отпусна глава на ръцете си.

— Не плачи, трябва да ти кажа нещо. Тя извади кърпичка, изтри си сълзите.

— Ще обжалвам, делото ми е за дреболии, свързано е с института.

Надзирателят го прекъсна:

— За делото няма да говорите!

Но майка му не се уплаши, както се плашеше по-рано, когато се сблъскваше с грубата служебна сила. На лицето й се изписа познатият на Саша упорит израз, тя се напрегна, докато слушаше Саша, и го изслуша докрай. Именно това беше новото, което Саша видя у майка си.

— Заминавам за Новосибирск, всичко ще се нареди.

Не искаше да каже „Сибир“, затова каза „Новосибирск“.

— Щом пристигна, ще ти бия телеграма, а после ще ти пиша. Ще започна работа, не ми пращай пари.

— Предадох за тебе сто и петдесет рубли.

— Защо толкова много?

— И продукти, и ботуши.

— Ботушите — хубаво, но от продукти нямаше нужда.

— И дебели чорапи, и шал — тя вдигна очи, — на колко те осъдиха?

— Нищо работа — три години административно заселване, ще бъда на свобода. След половин година ще се върна. Татко идва ли?

— Идва през януари, а сега не можах да го извикам, обадиха ми се едва снощи. Как си със здравето?

— Прекрасно! От нищо не съм боледувал, храната е прилична, направо курорт!

Той гледаше да бъде весел, да я ободри, но тя виждаше как страда и също страдаше, насила се усмихваше на шегите му, също искаше да го ободри — да знае, че не е сам, че ще се грижи за него.

— На Вера й беше много мъчно, че не си я извикал, тя дойде с мен, не я пуснаха, и Полина не пуснаха.

Той някак си не беше се сетил за лелите.

Като бъркаше подготвените думи с думите, които й идваха наум сега, тя каза:

— Пази се, всичко това ще мине. Не се тревожи за мен, започвам работа.

— Каква работа?

— В обществената пералня, ще приемам бельото, на булевард „Зубовский“, съвсем близо до къщи, вече съм се споразумяла.

— Да се занимаваш с мръсно бельо?!

— Приех вече. Не сега, а след като дойда при тебе.

— Защо ще идваш при мене?

— Ще дойда.

— Добре, ще си пишем, ще се разберем — примирително каза Саша. — Идвал ли е някой от института?

— Онзи дребничкият, кривогледият…

Руночкин! Значи с колегите всичко е наред.

— Какво каза той?

— За заместник-директора…

Криворучко! Значи той е тук. Дяков не го е излъгал.

— В него е причината за всичко — издума тихо Саша.

Надзирателят стана.

— Свиждането свърши.

— В него е причината — повтори Саша. — Кажи това на Марк.

Тя закима, че разбира: Саша е арестуван заради заместник-директора, тя трябва да каже това на Марк. Ще каже, макар да знае, че е безполезно. Всичко е безполезно. Така да е, по-лошо да не е.

Три години са, ще минат, все някой ден ще свършат.

— И освен това му кажи: Не съм дал никакви показания.

Надзирателят отвори вратата.

— Излизайте, гражданко!

Саша стана, прегърна майка си, тя се сгуши на рамото му.

— И таз добра — Саша я погали по меките бели коси, всичко е наред, а ти плачеш.

— Излизайте, гражданко!

Забранено е да се прегръщат, да се приближават един до друг, но всички ей така се приближават, прегръщат се, целуват се.

— Хайде, хайде — надзирателят с привично движение на раменете побутна майката към вратата. — Нали ви се каза, вървете!

Саша писа на майка си, че всичко е наред, здрав е, весел е, няма нужда нищо да изпраща. А да му пише до село Богучани, Кански окръг, до поискване.

Борис се върна ядосан — никой не искал да тръгне, страх ги било от лошия път и искали луди пари. А комендатурата не чака — твоя си работа как ще стигнеш дотам. За пътни дават грошове — и за половината преход не стигат. Пак обядваха в стола на кантората за кожи. В ъгъла, до една празна маса, зиморничаво свит, седеше Игор.

— Графът е на поста си — подхвърли Борис, — чака мене и дулцинеята. Дулцинеята — за да й декламира стихове, а мене — за да го нахраня, без да плаща. Ама няма да дочака — и аз сега съм безработен.

Готвачката този път не излезе при Соловейчик, дрънчеше с тенджерите, блъскаше алуминиевите чинии.

— Лошо го научихте, Борис Савелиевич, от сутринта кисне тук, неудобно е от хората, това да не е черква, да събира огризките като просяк.

— Ще поговоря с него.

Борис вече не беше началник, но както и вчера, готвачката му сложи в чинията лъжица сметана повече.

— Трябва да й влезем в положението — каза Борис, — забранено е да се пускат просяци в стола, тя отговаря.

— Той е гладен — отговори Саша.

— Вижте какво, Саша — разпалено възрази Борис, — аз уредих на заточените да се хранят тук. Сега вече естествено не ме интересува, заминавам. Но за онези, които остават, това е въпрос на живот или смърт. А тях в края на краищата ще ги изгонят от стола. Предупреждавал съм ги: идвайте към два часа, когато служителите вече са обядвали, не вдигайте шум, не се набивайте в очи, тихо, кротко, внимателно. Ама чуват ли! Тоя довтасва още сутринта, кисне по цял ден, събира огризките, рецитира стихове, а стиховете, знаете, биват различни, и любителите на стихове са различни… Разбирате ме, нали?…

— В Париж хората се събират по кафенетата, бъбрят си, Игор така е свикнал.

— Аз бях свикнал с отоплен клозет — отсече Борис, — с баня, телефон, ресторант. Както виждате, отвикнах.

— Да го нахраним за последен път — предложи Саша, — аз ще платя, повикайте го.

Борис сви рамене, намръщи се, повика с пръст Игор.

Игор бе очаквал този знак, засуети се, тромаво се измъкна иззад масата, приближи, угоднически усмихнат.

— Какво става, получи ли парите за чертежите? — попита Борис.

— Обещали са ми, тия дни.

— Ами къде ти е дамата?

— Валерия Андреевна си замина за Ленинград.

— Завинаги ли?

— Завинаги.

— „Бе странна срещата ни, странна ще е нашата раздяла“ — промърмори Борис. — Хайде, сядай.

Игор бързо седна, сложи омачкания си каскет на масата, сепна се, премести го на колената си. Борис кимна към Саша.

— Утре ни…

Игор с понадигна и се поклони на Саша. Саша му се усмихна.

— Та тъй — продължи Борис, — утре ни изпращат на Ангара.

— Уредил съм: тебе и другите другари ще продължават да ви пускат тук. Но е време да разбереш: това не ти е кафене на Монмартър.

— Разбирам — наведе се над масата и прошепна Игор.

— Тук е закрит учрежденски стол. Обядваш и си тръгваш. Ако нямаш пари — не идваш. Такъв е редът тук. А ти го нарушаваш. Тебе може да те изгонят, но това както и да е. Заради тебе обаче може да изгонят и другите, твоите другари по заточение. Ясно?

— Ясно, но аз не съм заточен — бързо издума Игор.

— Ами какъв си, ако може да попитам? — насмешливо рече Борис.

— Не са ме съдили, само ме извикаха и ми казаха: Заминете за Канск, там ще живеете.

— Ходиш ли да ти отмятат присъствието?

— Ходя.

— Имаш ли паспорт?

— Никога не съм имал съветски паспорт.

— Имаш ли право да заминеш оттук?

— Не.

— Значи си също като нас. А сега хайде!

Борис и Игор отидоха до шубера и се върнаха: Игор с чиния борш, Борис с хляб и лъжица.

— Яж! — нареди му Борис. — И не бързай, никой няма да ти вземе яденето.

Игор ядеше мълчаливо, наведен над чинията.

— Нали си художник, можеш да рисуваш портрети.

Игор остави лъжицата, изтри устните си с пръсти.

— Не искат, казват, че в снимките имало повече прилика и били по-евтини.

— Можеш да плескотиш разни пейзажчета — настояваше Борис, — тук обичат тия работи, в клуба можеш да припечелиш нещичко за празниците. Трябва само да си раздвижваш мозъчните клетки и да не се мислиш за аристократ.

— Аз не се мисля — прошепна Игор.

— Лъжеш, мислиш се. А мен ме смяташ за плебей.

Игор врътна глава.

— Не, не за плебей.

— Ами за какъв?

Игор наведе глава, лъжицата му замря във въздуха.

— Смятам ви за простак.

И още повече се наведе над чинията. Саша не можа да сдържи усмивката си. Борис пребледня.

— Това не е ново за мен. Грубиян, плебей, простак — то е едно и също. В Русия. Не знам как е в Париж. Но тъй като плебеите, тоест, прощавайте, простаците са длъжни да хранят господа дворяните, аз ще ти оставя седем рубли — Борис извади от джоба си и отброи седем рубли — за десет обеда. Парите ще оставя в кухнята, инак ти ще ги излапаш за един ден. Виж, после, след като ометеш тези десет обеда, или ще си намериш друг простак, което е изключено, или ще започнеш да работиш, което е съмнително, или ще пукнеш от глад, което е най-вероятно.

Той отиде до шубера, поговори с готвачката, подаде й парите. Тя с недоволна физиономия ги хвърли в чинията, която й служеше за каса.

Саша стана. Стана и Игор. Каскетът му падна, той се наведе и го взе.

Саша му подаде ръка.

— Довиждане, надявам се в края на краищата да си уредите живота.

— Ще се мъча — печално отвърна Игор.

— Хайде! — сухо му кимна Борис.

На сутринта пред къщата спря каруцар с окъсана антерия, омазнен калпак и безформени ичиги.14 На сбръчканото му лице вместо брада стърчеше възрижава четина, той гледаше тревожно и угрижено: дали не се бе измамил в цената?

Саша и Борис сложиха в каруцата багажа си, хазайката — кесия с храна. И дълго стоя в преддверието, загледана след тях.

Крачейки след каруцата, Борис тъжно каза:

— Каквото и да приказваме, тя направи много за мен.

В комендатурата ги очакваха спътниците им от групата: Володя Квачадзе — висок красив грузинец с нова черна памуклийка, която получил месец преди да доизлежи присъдата си в лагера, а присъдата му била пет години; Ивашкин, възрастен печатар от Минск; Карцев, бивш комсомолски деец от Москва, докаран в Канск от Горноуралския политически изолатор след десетдневна гладна стачка.

Борис почука на гишето и съобщи, че каруцата е пристигнала, че са пристигнали и той, Соловейчик, и Александър Павлович Панкратов.

— Почакайте!

Гишето се затвори.

Володя Квачадзе се държеше надменно, въсеше се и мълчеше. Карцев също не искаше да разговаря, седеше на скамейката със затворени очи, слаб, измъчен, безучастен към всичко.

— Още няма път и каруцарят ме одра сто рубли — каза Борис, — а за пътни ни дават петдесет. Останалите ще трябва да доплащаме от джоба си.

— Дума да не става — отсече Володя, — те да доплащат.

— Дават колкото е определено — обясни Борис, — лете естествено са достатъчни.

— Аз мога да тръгна и през лятото, не бързам за никъде — отговори Володя — и изобщо какво да приказваме: нямам пари.

— И аз нямам — без да повдигне клепачи, тихо отговори Карцев.

— И аз — виновно добави Ивашкин.

Гишето се отвори.

— Ивашкин!… Подпишете тук!

Ивашкин слисано се озърна.

Квачадзе го изтика настрана, мушна глава в гишето.

— Вие давате по десет рубли, а каруцата струва сто.

— Даваме колкото е определено.

Борис се наведе отново.

— Не всички имат пари, какво да правим тогава?

— Вие мислете какво да правите — беше отговорът.

— Вие ще трябва да помислите! — кресна Володя. — Вие! — Кваадзе заудря с юмрук по прозорчето.

— Ей, какво сте се развилнели?

— Извикайте началника!

Ивашкин го дръпна за ръкава.

— Не е хубаво да вдигаме скандали, момчета!

Володя го изгледа презрително.

Излезе охранен човек с две лентички на петлиците.

— Кой тука има някакви претенции?

— Ние не можем и не сме длъжни да плащаме транспортирането си — подхвърли през рамо Володя Квачадзе.

— Вървете пеша.

— Ами багажа? Вие ли ще го носите?

— С кого разговаряш бе?!

— Все ми е едно с кого… Питам ви: кой ще носи багажа?

— Нормативът за пътните е утвърден от народния комисар по вътрешните работи — като се сдържаше, заяви началникът.

— Тогава вашият народен комисар да пътува с толкова пари.

— Абе ти да не искаш пак да се върнеш в лагера?

Володя клекна до стената.

— Върнете ме де!

— Като нищо!

— М-моля!

— Конвой! — извика началникът.

Излязоха двама конвоири, вдигнаха Квачадзе, извиха му ръцете.

— Това връзване няма да му помогне да се сдобие с пари — обади се Саша.

— И ти ли искаш?! — поморавял, изкрещя началникът.

— И на мен това няма да ми донесе пари — спокойно продължи Саша.

Началникът се извърна и нареди:

— Каруцата да се вкара в двора.

Поведоха Квачадзе навътре в комендатурата.

Ивашкин се окашля.

— Ще си изпатим, момчета!

Карцев не повдигна клепачи.

Гишето се отвори.

— Соловейчик!

Борис приближи.

— Сега ще дадете на каруцаря пътните, които имате, останалите ще доплати пълномощникът в Богучани. Ще му предадете този плик, тук са документите на цялата група. Тръгвайте!

Излязоха на улицата. От портите на управлението се зададе каруцата, след нея двама конвоири на коне и с пушки. На каруцата лежеше вързан Володя Квачадзе, черните му очи ядно святкаха.

Групата потегли.

4.

До тухлената стена се наредиха момчетата, на пейките седнаха преподавателите, на земята — момичетата, издокарани, радостни, тържествени. Завършиха девети клас, завършиха училище, разделят се завинаги с него. Само Варя не дойде.

Да не дойде в такъв ден! Нина се задавяше от възмущение. Да не си вземе довиждане с класа си, със съучениците, с които е прекарала девет години от живота си, да не си направи за спомен дори снимка. Да не помисли в какво положение поставя сестра си пред педагогическия колектив.

Преди няколко дни в учителската стая математикът й похвали Варя — „даровита госпожица“. Стана й неприятно от думата „госпожица“. У сестра й наистина се бе появило нещо подчертано старомодно, тя се решеше на прав път, но не стягаше косата си на кок на тила, а я пускаше върху ушите, като на старинните портрети. И се бе научила да извръща глава, сякаш гледа на всичко отстрани, от разстояние.

Нина смяташе думата „госпожица“ за социално чужда, обидна, затова се подготви за неприятен разговор с математика, но той го бе казал с добро чувство, физикът и химичката също казаха хубави неща за Варя и той кимаше в знак на съгласие, Варя може да не се страхува от приемните изпити, никой от тях не се съмняваше, че тя ще следва.

Нина се измъкна с общи фрази: Варя рисува добре, прекрасно чертае, а когато човек има много способности, трудно му е да намери себе си… Та нали не можеше да признае, че сестра й изобщо не се съобразява с нея, живее както си иска, и се държи както си иска.

Пуши. На въпроса откъде има такива скъпи цигари, „Херцеговина флор“, малко пакетче с десет къса, спокойно отговори: „Купих си ги.“ И на въпросите защо толкова закъснява, къде ходи, отговаряше също кратко: „У приятели.“ Откъде взема пари за цигари и у какви приятели стои до зори — не казваше. Когато Нина я попита кой й дава вносните грамофонни плочи, нагло присви очи: „Ами аз работя за японското разузнаване. Не знаеше ли?“

Тръсна го предизвикателно, искаше да се скарат. Нина сдържа яда си, усмихна се, сякаш бе чула шега.

— Мисля, че в разузнаването повече ценят хора с висше образование. Огледай се наоколо, Варюша, виж в какво време живеем. Всеки има възможност да развие способностите си, не е ли това най-важното? Защо трябва да губиш години, всички учат…

— Не ми е интересно, разбираш ли?

— А какво ти е интересно? — развика се Нина. — Да киснеш в тунела ли?

Как й се откъсна от езика този тунел, не знаеше, тя разбираше, че сега работата не е в уличната компания, ама на, откъсна се и сега я беше яд.

Какво иска Варя? Да стане чертожничка? Машинописка? Да замине за Сибир при Саша? Какво ли не може да й хрумне, на всичко е способна.

Тогава на гарата, когато видя Саша под конвой, Варя изпадна в истерия, ридаеше, нищо не искаше да слуша. В трамвая се обръщаха да ги гледат: момиче с дамско, явно чуждо палто от морска котка плаче, закрива с шал лицето си.

Вкъщи Нина я придума да не ходи у Софя Александровна и Варя неочаквано я послуша, легна си, тресеше я, Нина я зави с дебело одеяло: ще се наспи, ще се успокои, ще й мине. Варя спа цялата вечер и през нощта, не чу как дойде Зоя за проклетото си палто, не чу как сутринта Нина се стягаше за училище. Нина се разтревожи, върна се по-рано, но не намери Варя вкъщи.

Варя се прибра късно, каза, че е ходила у Софя Александровна. И също като предната вечер легна под дебелото одеяло, а следващия ден прекара пак при Софя Александровна.

След някое време и Нина се отби у Софя Александровна. Тя я посрещна хладно, без обичайната сърдечност, сякаш Нина беше виновна, че Саша бе изпратен на заточение, а другарите му останаха на свобода. Така трябваше да се разбира държането й. Варя седеше на дивана и четеше, когато Нина влезе, погледна я едва-едва. Разговорът не вървеше, Софя Александровна отговаряше едносрично, в паузите се чуваше как Варя обръща страниците. И тя сигурно смята, че Нина е предала Саша, щом не направи нищо за него.

Нека си мисли така. Нина не бе ходила често у Софя Александровна и вече няма да иде. С Варя пък изобщо няма да говори по този въпрос. Няма за какво да се оправдава, за нищо не е виновна.

Но й остана едно неприятно чувство, усещането, че бе изгонена. Тя там е чужда, а Варя е близък човек. Ето откъде идва нейната непримиримост, всяка крушка си има опашка.

Какво ли й внушава Софя Александровна? Нали тя е на отвъдната страна, защото и Саша е на отвъдната страна. Нелепо е, но е така. Нина си спомня какъв беше Саша в училище, но трогателната училищна дружба не е достатъчна за политическо доверие. Детството си е детство, животът — живот. Какво остана от тяхната компания? Саша е на заточение. Макс е в Далечния изток. Сигурно ще се ожени, ще стане глава на семейство. Шарок е в прокуратурата. И това е нелепо. Юрка Шарок се разпорежда с човешките съдби, прокурор е, дума, която за Нина олицетворява рицарската преданост към революцията, а Саша Панкратов — заточен контрареволюционер!

И все пак това е жестоката, но неумолима логика на историята. Ако оценяваме комуниста само според личните му качества, партията ще се превърне в аморфна маса от мекушави интелигенти.

И така кой остана? Вадим Марасевич? Той е все тъй приветлив, когато се срещнат на Арбат. Публикува статийки във вестници и списания, процъфтява, както и цялото му миличко семейство, хем те признаха съветската власт едва на седемнайсетата година от нейното съществуване.

Варя стоеше боса на перваза, по късо избеляло сукманче, миеше прозореца. Тъмни капки се стичаха по ръцете й, пълзяха по стъклото, събираха се в локвички между рамките.

— Ти защо не дойде да се снимаш?

— Забравих. А когато си спомних, беше вече късно.

— Слава богу, че поне не забравяш другите си задължения.

Варя хвърли парцала в легена с водата, скочи на пода.

— Не съм се била снимала. — Тя заизмъква чекмеджетата, извади снимки, сложи ги на масата. — Ето ме в шести клас, ето ме в седми, в осми. Между другото ето ме и в девети, снимахме се през есента. Не съм се променила много през тези шест месеца. Можеш да се убедиш.

Без да поглежда снимките, Нина спокойно съобщи:

— След два дена заминавам на семинар. Решавай какво ще правиш. Мога да ти помагам само при условие, че се готвиш за кандидатствуване. Инак ще трябва сама да се грижиш за себе си.

— Мисля, че няма защо много да се безпокоиш — отговори Варя, — започвам работа.

Ужасът, който Варя изживя на гарата, когато видя Саша, не минаваше. Видя й се страшно как го водеха под конвой, страшен изглеждаше самият той, блед, състарен, обрасъл с брада. И как покрай него по перона тичаха хора, загрижени само за едно — по-скоро да се качат във влака и да заемат по-хубави места. И как младите офицери, весели, румени, дори не погледнаха човека, когото водеха под конвой, те заминаваха за Далечния изток, убедени, че всичко е така, както трябва да бъде.

Още повече я порази Саша: как покорно крачеше, сам мъкнеше куфара си, със собствените си крака отиваше на заточение.

Защо не се биеше, не се съпротивляваше, защо не го носеха вързан? Ако се биеше, съпротивляваше, викаше, протестираше, ако го носеха с вързани ръце и крака, тогава щяха да го съпровождат не двама конвоири, а цял взвод, тогава нямаше да го качват в общ вагон, а в железен, с решетки, тогава хората нямаше да подтичват по перона така безгрижно. И тези максимовци и серафимовци с новичките военни униформи също нямаше да бъдат толкова самодоволни, ограничени, толкова послушни.

Саша се бе покорил.

Когато тя му носеше колетите в Бутирка, струваше й се, че тези високи, дебели, непробиваеми стени са иззидани заради Саша — толкова се страхуват от него тези въоръжени хора. Не, те не се страхуват от него, той не е страшен за тях, те са страшни за него. Затова тъй безропотно крачеше между двамата младички конвоири, които би могъл да повали само с едната си ръка. Не е можел.

Но Варя жалеше Софя Александровна, продължаваше да ходи при нея всеки ден, съобщаваше й разни новини, гледаше да я разтуши. Когато Софя Александровна започна работа в пералнята, пазаруваше вместо нея, вземаше й продукти срещу купоните.

Софя Александровна хвалеше Саша, наричаше го честен, мъжествен, безстрашен. Варя не възразяваше, но вече не мислеше, че Саша е мъжествен. Щом бе позволил така да го унижат, значи е като всички. И винаги е бил като всички, изпълнявал е каквото са му заповядвали. А сега са му заповядали да иде на заточение и той е тръгнал на заточение, покорно крачеше по перона, мъкнеше куфара.

Софя Александровна реши да даде под наем стаята на Саша. Варя й помогна да я приготвят за квартирантката. В гардероба видя кънките на Саша с износените обуща с дълги връзки, завързани на скъсаните места на възелчета. Софя Александровна взе кънките и заплака, те й напомниха детството на Саша.

А на Варя те припомниха мразовитата миризма на пързалката, петното бледа светлина на леда, оркестъра в раковината, горещия чай в бюфета, навалицата в съблекалнята. И нейните скъсани връзки бяха вързани на такива груби възли. Тези възли пречеха връзките да се промушват през дупките, беше дълга и широка да се обуеш.

Варя си спомни също как седяха в „Арбатски зимник“ и тя покани Саша да идат на пързалката. Тогава сякаш всичко беше завършило благополучно, Саша сякаш бе победил всички. Те се веселиха, танцуваха танго, румба, оркестърът свиреше „Мистър Браун“ и „Черни очи“, „Ах, лимончета“ и „Където и да скитах в пролетта цъфтяща“… И Саша защити някакво непознато момиче, държа се храбро.

Тогава, в „Арбатски зимник“, той й изглеждаше герой.

Сега тя разбра, че не е герой. И изобщо герои няма.

Има един огромен жилищен блок без слънце, без въздух, издъхващ от мазетата си миризми на загнило зеле и картофи. Претъпкани общи жилища, затънали в интриги и клюки. Стълбища, вмирисани на котки. Опашки за хляб, захар, маргарин. Купони. Интелигентни лъже с кърпени панталони. Интелигентни жени със захабени блузи.

И съвсем наблизо, на ъгъла на Арбат и Смоленския площад — свободният магазин, където има всичко, но само за притежателите на злато и чужда валута. И пак тъй наблизо, на улица „Плотников“ — закритият разпределител, където също има всичко. И пак тук, на Арбат, е „Арбатски зимник“, и в него има всичко, но за хора, които имат много пари. Не е честно, не е справедливо!

В шести клас Варя участвуваше в драмкръжока, водеше го бившата актриса Елена Павловна. Активистите я критикуваха, че поставя Островски и Грибоедов и не поставя агитационни пиеси от съветски автори. Уволниха Елена Павловна, а тя трябваше да издържа болната си дъщеря. Варя бе поразена от жестокостта, с която лишиха една стара жена от парчето хляб. Оттогава минаха три години, драмкръжокът не се възобнови, не можаха да намерят ръководител срещу такова мизерно заплащане. Всичко провалиха. И никой от виновниците не пострада. Варя бягаше от училищните събрания, там всичко беше решено предварително, беше унизително да вдигаш ръка. И Нинка ги защитава, Нинка е глупачка, има готов отговор за всеки въпрос. Въпросите са различни, а отговорите й са еднакви.

Варя намираше спасение в двора, сред момичета и момчета, несретни също като нея. Пушенето било забранено — момчетата пушеха, не било хубаво да си червиш устните — момичетата се червяха, пудреха се, пускаха си дълги коси, носеха ажурени чорапи, ярки шалчета.

Но сега и това ставаше безинтересно. Ужасът, който Варя изпита на гарата, я тласкаше да потърси друга независимост. Пък и по това време друга компания й замени двора.

Веднъж Варя срещна на Арбат Вика Марасевич с някакъв издокаран мъж на около четирийсет, много неприятен.

По-рано Вика не забелязваше Варя, а сега спря, дори я прегърна. Миришеше на страхотен парфюм.

— Виталик — моят приятел, Варя — моя съученичка…

Варя обърна внимание на тази лека неточност, някакви си пет класа разлика…

— Виждаш ли какви хубавици имаме ние на Арбат — продължи Вика. — А? Какво ще кажеш, Виталик?

Виталик вдигна глупашките си вежди, разпери ръце, не намери думи.

— Съвсем изчезна, не се обаждаш по телефона, не се отбиваш.

Варя никога не беше се обаждала на Вика, никога не бе ходила у тях.

— Как е Нина?

— Добре е, работи.

— Нина е сестра й — обясни Вика на спътника си, — обаждай се, и аз ще ти се обаждам.

Вика извади от чантичката си бележник, прелисти го, прочете техния телефонен номер.

— Има ли промяна?

— Не.

— Е, хайде, не изчезвай.

След два дена Вика й се обади и я покани у дома си.

Варя отиде.

Вика явно току-що беше станала, още беше по пеньоар, чорапите, коприненото бельо, роклята бяха небрежно хвърлени на фотьойла: тези парцали са нищо за нея, не им трепери.

Вика й показа гардероба си: поли, костюми, шлифери, обувки — шест-седем чифта. С малко ключе отключи дървено ковчежето стоеше на тоалетката сред флакончета и бурканчета, — там имаше обеци, гердани и брошки. Показваше й ги не за да се изфука, а да й демонстрира каква е модата, какво се носи в чужбина, разлистваше чуждестранни списания: от техните страници ги гледаха зиморничави хубавици, загърнати в кожени палта, с чорапи телесен цвят и лачени обувчици.

После седнаха до масичката, която изместиха към дивана, пиха кафе и ликьор „Бенедиктин“ от мънички чашчици, пушиха дълги цигари, позлатени на края.

Да, съвсем друг свят! Там стоят на опашки, пазаруват срещу купони. Тук пият кафе, пушат цигари, любуват се на чужбински моди.

— Нина знае ли, че си у нас?

— Не.

— Казвала ли си й, че се срещнахме?

— Длъжна ли съм да й докладвам?

— Добре си направила — похвали я Вика. — Аз уважавам сестра ти, девет години сме учили заедно. Но тя разсъждава по мъжки, безразлично й е всичко женствено, презира ме, знам. Нина е кон с капаци. Не че това е лошо, аз уважавам стремежите й, тя е общественичка, това е хубаво, прекрасно е! Но не всички са създадени такива.

— Нина иска всички да живеят като нея — каза Варя.

— Кой певец обичаш? — попита Вика, докато въртеше ръчката на грамофона. — Мелехов? „Момичета, на вашата дружка кажете…“ Не, банално е!…

Тя пусна Вертински, после Лешченко. „Из края Прибалтийски на всички аз до гуша съм дошъл…“ — Виталий има чудни плочи. Някой път ще идем да ги послушаме.

Варя се разсмя.

— При него ли?!

— Какво имаш против?

— Аз, разбира се, знам, че човекът е произлязъл от маймуната, но защо трябва да ходим при него?

— Подценяваш го. Виталик е твърде влиятелен другар.

— Да влияе на другите.

— Няма ли да кандидатствуваш за театралния?

— Тази година няма. Ще работя.

— Къде?

— Ще ида някъде чертожничка.

— Варя! — възкликна Вика. — Виталий моментално ще те уреди. Има приятели в цяла Москва. Сега ще му се обадя.

Взе телефона, той имаше дълъг шнур, и набра някакъв номер.

— Вика се обажда.

От слушалката се чуваше джазова музика.

— Намали я тая твоя латерна! — заповяда Вика. — При мен е Варя — продължи тя, — моята съученичка, дето я видяхме на Арбат… Добре — тя кимна на Варя, — имаш много поздрави…

— Мерси!

— Слушай, тя иска да започне работа като чертожник-конструктор… В нашето училище… имаше засилено изучаване на чертане, тя чертае прекрасно. Какво? Кой е при тебе?… Не, не е интересно… Ами къде ще го намериш? (Явно ставаше дума за човек, заради когото Вика би се съгласила да отиде.) Не! Може вдругиден, в събота, Ерик ще дойде със сигурност, ще идем в „Метропол“… Сега ще я питам… Варя, свободна ли си вдругиден?

— Да.

— Свободна е. Ще дойде и Ерик… Аз пък ти казвам, че ще дойде! Инак мен и Варя няма да ни видиш. Трябва да го осигуриш на всяка цена, имай предвид…

Вика затвори телефона.

— Ела у нае вдругиден в шест, оттук ще тръгнем. Ще обсъдим и ще уредим твоите работи. И между другото ще се повеселим.

Тя се усмихна, разроши косата на Варя.

— Мога да те заведа при Павел Михайлович да ти направи прическа.

Павел Михайлович беше прочут фризьор, салонът му, близо до „Прага“, се казваше „Пол“. Навремето клиентките го бяха наричали точно така: „Господин Пол“. Като го нарече по име и бащино, Вика подчерта близкото си познанство с него.

5.

Как ще се облече утре, с какво ще иде в „Метропол“? Варя си представи как ще стои до Вика — хлапачка с протрита блузка. Всичко, което има, е старомодно, грозно. Ами чорапите? Ами обувките? Тя ровеше в гардероба, обличаше се, събличаше се. Само старата синя рокля й стоеше прилично. „Булдожките“ с високите токчета ще трябва пак да измоли от Зоя, какво да се прави.

Цялата рокля на Вика беше обшита с мъниста, отпред беше малко под коляното, отзад почти до глезена и встрани по-дълга от едната страна. Роклята плътно очертаваше гърдите и талията й. Висока, руса, ефектна, с гладка кожа и големи сиви очи.

Тя си свали роклята, остана по бельо с цвят на чайна роза, така разсъблечена, си сменяше прическата, не бързаше, макар че срещата бе определена за седем, а вече наближаваше осем.

Звънеше телефонът, тя водеше сложни преговори с Виталий. Той не можел и не можел да намери Ерик, предлагаше да отидат при него. Вика заяви, че те и тук се чувствуват чудесно.

— Щеше да бъде още по-чудесно да сме с теб, но за съжаление ти трябва да стоиш на телефона.

Вика все още седеше пред тоалетката само по бельо. — Ленка Будягина идва ли у вас?

— Не е идвала от Нова година.

— Ходи ли у Юрка?

— Не съм я виждала, Юрка е ченге, не мога да го понасям!

Вика се извъртя със столчето, гневно погледна Варя — в тяхната къща не се говори така. Вика, брат й, баща им, целият техен кръг са приели действителността като даденост, като неизбежни условия за съществуване. Формата на това примирение е проста: почтителна сдържаност, никакви двусмислици, вицове, намеци — твърде добре се знае как свършват тези неща.

— Варя, запомни много добре! Ще те запозная с някои хора. Положението, което имат в обществото, е доста задължаващо. Ще трябва да си мериш приказките.

— Че какво толкова съм казала?

Вика не искаше да повтаря думата „ченге“, не беше я произнесла тя.

— Епитетите ти вонят на улица.

Варя пламна.

— Аз съм израсла на улицата.

— Не ме разбра. Не исках да кажа, че са вулгарни, и през ум не ми е минало. Но от някои неща и думи човек трябва да е настрана. Юра си гледа неговата работа, а ние с теб не можем да знаем каква е тя.

Варя мълчеше. Какво ли пък знае наистина?… Е, от опашки пред затвора разбира… Но Вика е права: този свят е нов, непознат за нея и тя трябва да се държи другояче.

— Просто не обичам Шарок, има един такъв неприятен поглед.

Вика я прегърна.

— Ти си ми умничка. „Животът е кратък“ — банални думи, но в тях има известна истина. А останалото не ни засяга. Нали така?

Когато Варя дойде у Вика, в апартамента беше тихо. Към девет къщата оживя, чуха се гласове, стъпки в коридора, затропаха врати. Вика не обърна на това никакво внимание: тук всеки си живее своя живот, никой не се интересува от другия, дори Вадим нито веднъж не надникна при сестра си. И Варя сравняваше това със своето общо жилище, където живееше с Нина, под нейния досаден контрол.

В десет часа се обади Виталий и ги помоли след петнайсет минути, не по-късно, да слязат на входа.

Вика без бързане си нагласи прическата, отново се начерви, облече роклята, обшита с мъниста.

Ерик беше висок и строен младеж с гладко вчесана назад лъскава черна коса. По костюма и по това как му стоеше той си личеше, че е чужденец. Слезе от колата, отвори на Вика и Варя вратата с галантността на принц, който кани пастирки да се качат в карета. После седна зад волана и през целия път дума не обели. Пред „Метропол“ помогна на момичетата да слязат от колата.

Опашката пред ресторанта им стори път, портиер в ливрея им отвори вратата, посрещна ги салонен управител с черен костюм, в препълнената зала веднага се намери свободна маса, сервитьор подреди приборите. С портиера, гардеробиера, салонния управител, сервитьора разговаряше Виталий, но Варя забеляза, че всички се стараят заради Ерик, и най-вече самият Виталий. Като свой човек тук Виталий разлисти менюто, посъветва ги какво да си поръчат, сервитьорът с бележник и молив в ръка записваше.

Вика се преобрази. Опашката пред ресторанта, портиерът, гардеробиерът, препълнената зала, вниманието на салонния управител, услужливостта на сервитьора — тези неща не я засягаха. Краткото си преминаване през залата тя превърна в триумфално шествие, вперените в нея погледи трябваше да говорят за красотата й и да подсилят впечатлението, което тя искаше да направи на Ерик. Пристъпваше, загледана право пред себе си — никакви познати, които биха могли да я компрометират с фамилиарността си, днес тя сама ще реши с кого ще общува.

След като седна на масата и огледа залата с равнодушни, нищо непропускащи очи, тя кимна на миниатюрна блондинка, която седеше с нисък набит японец с тъмни очила.

— Позна ли Ноеми?

Както и тогава, на Арбат, тя се държеше с Варя като с близка приятелка. Варя и представа нямаше коя е Ноеми, само беше чувала как преди един час Вика се уговаряше с нея да се видят в „Метропол“.

После Вика й посочи една хубава млада китайка.

— Вижте, и Сибила е тук!

Докато следеше как сервитьорът подрежда приборите, Виталий обясни на Варя и Ерик, че Сибила Чен, дъщеря на китайския министър на външните работи, прочута танцьорка, утре започва гастроли в Москва, ще гастролира и в Ленинград, после ще замине на турне из Европа и Съединените щати. Той спомена имената и на още няколко артисти. Основният им приток се очаквал след половин час, когато свършат представленията. От единайсет започвал да свири теа-джазът на Утьосов без самия Утьосов, той не пеел в ресторанти.

Много млади момичета бяха с чужденци. Варя знаеше, че те им подаряват модерни дрешки, возят ги с автомобили, женят се за тях и ги отвеждат в чужбина. Чужденците не интересуваха Варя, но този ресторант, фонтанът и музиката, прочутите хора наоколо — не беше ли се стремила към това тя от своя блед живот в теснотията!

Колосани покривки и салфетки, блестящи полилеи, сребро, кристал… „Метропол“, „Савой“, „Национал“, „Грандхотел“… Тя, коренячката московчанка, само беше чувала тези имена, сега дойде нейният час… Момиче от арбатски двор, будна и наблюдателна, тя забеляза всичко — и как я гледат мъжете, и как уж небрежно й хвърлят погледи жените. Не я приемат на сериозно, защото е зле облечена. Нищо, другояче ще я погледнат, когато дойде тук по-елегантна от доста жени. Как ще съумее да се сдобие с такива гиздила — Варя не се замисляше. Тя няма да се продава на чужденците, не е проститутка. И не всички тук са такива. Ей там през една маса седи компания — една бутилка за всички, нямат пари, дошли са да потанцуват, и тя ще намери своята компания.

Обсъждаха вината. Виталий ги посъветва да вземат „Шато-и-кем“, но Вика поиска „Барзак“, Варя за пръв път чуваше такова вино. Ерик предпочете чашка водка и хайвер. Любезната усмивка не слизаше от лицето му, той говореше сносно руски, макар и с лек акцент, понякога се напрягаше, за да си спомни някоя дума. Баща му — швед, собственик на известна телефонна фирма — оборудвал наши заводи с някакви особени средства за връзка, Ерик пък бил инженер, представител на бащината си фирма. Майка му била родена в Русия, в Прибалтика, тя научила Ерик на руски език, дори баща му знаел руски — тяхната фирма още преди революцията снабдявала Русия с първите телефони. Варя се усмихна, каза, че един скандинавец е редно да бъде синеок блондин. Също тъй сериозно Ерик й обясни, че баба му по майчина линия била дъщеря на грузински княз, омъжила се за остзейски барон, генерал на руска служба. Той каза името му, познато от кръстословиците, които Варя обичаше да решава. Тя бе учила в един клас с потомци на старинни дворянски фамилии, бяха момчета и момичета от „Сивцев Вражек“, от „Гагаринский“, „Староконюшенний“ и други арбатски улички. А потеклото на Ерик пресичаше не само векове, но и страни, то бе чудато като самата история, която разбива старинни родове и разпръсва по света техните късчета.

— Не се обръщайте веднага — наведена над масата, тихо избъбри Вика, — после погледнете. Зад нас, вдясно, на втората маса седят двама — италианец и момиче…

Всички поред уж между другото огледаха масата. Там седяха италианец и високо слабо младо момиче с марсианска физиономия — огромни очи и много бяла кожа.

— Нина Шереметева — съобщи Вика.

— От онези ли е? — вдигна вежди Ерик.

Забелязала интереса на Ерик към графинята. Вика отговори:

— От тях е, но не от основните, а от западналите.

— Беше омъжена за фотокореспондент, после за актьор, после — актьорът се върна при жена си, интересно как ли ще свърши авантюрата и с италианеца — додаде Виталий.

Тези разобличения бяха провокирани от Вика. Но сега, след като всички ги чуха, тя сметна за нужно да демонстрира такт.

— Е, нали знаете, за хубава жена винаги се чуват клюки.

Намалиха светлината, прожекторите огряха фонтана, засвири оркестърът. Едно момче гледаше Варя: невисоко, с херувимско лице с правилен, леко издължен овал, с високо чело, грижливо вчесана кестенява коса, прав възкъс нос, с добри усмихнати сини очи. Костюмът, ризата, вратовръзката, обувките — всичко беше безукорно, дори прекалено, без гънчица, без прашинка — момче от великденска картичка. Варя си помисли, че е актьор. Толкова красив и елегантен можеше да бъде само един актьор. Танцуваше простичко, без фигури и предизвикателство — именно такъв беше новият стил. А Виталий танцуваше старомодно. Варя се срамуваше да танцува с толкова възрастен кавалер. Херувимът й се усмихна не нахално, а така, приятелски: виждаш ли колко хубаво танцуваме ние в „Метропол“; явно беше от нашите момчета, а не чужденец, малко нещо конте и постоянен посетител на ресторантите.

Музиката замлъкна и всички се върнаха по местата си. Херувимът мина близо до Варя, пак й се усмихна, настани дамата си, благодари й и тръгна към своята маса — от същата страна, на която седеше Варя, само че по-близо до фонтана. Не можеше да се разбере колко точно души и кои именно седят на неговата маса, идваха някакви младежи, сядаха, някои оставаха, други си тръгваха, идваха нови. Херувимът и единствената дама на масата, хубавичка луничава дебеланка, от онези, дето ти е приятно да ги гледаш, не пропускаха танц, дебеланката танцуваше с някого от компанията, херувимът канеше различни момичета. И когато оркестърът засвири румба, се озова до масата на Варя, направи общ поклон и като се обърна към Виталий, поиска разрешение да покани дамата му. Варя сметна тази молба за обикновена ресторантска формалност — тя самата има право да решава с кого ще танцува. Стана и тръгна пред херувима към дансинга.

Той танцуваше румба със същата стъпка, както и фокстрота — стъпка — плъзгане, стъпка — плъзгане. Варя и с лоши партньори танцуваше чудесно, какво да говорим за този…

— Аз пък ви познавам — каза той усмихнат. Имаше снежнобели зъби, но при усмивка се виждаше, че един от тях е леко изкривен.

Начин да се запознаеш чрез заинтригуване: задават ти насочващи въпроси и получават желаните отговори. Примитивно! Варя направи лека гримаса: щом ме познавате, познавайте ме.

— Приятелката ви се казва Вика.

Варя отговори със същата физиономия: защо пък да не познава Вика? Тук сигурно всички я познават.

— Живеете на Арбат — продължи той с усмивка, която откриваше изкривения му зъб и го правеше още по-симпатичен. И гласът му беше приятен.

— Като знаете, че Вика живее на Арбат, не е трудно да се досетите.

— А другата ви приятелка се казва Зоя.

Херувимът се усмихваше тържествуващо: играха, играха и ето че победи той.

Варя се поотдръпна и се вгледа в лицето му. Значи не е било похват, нито игра. Но къде я е виждал със Зоя?

— Вие откъде я познавате?

Загадъчната му усмивка означаваше, че той знае много неща, но няма да ги каже току-така, сега е неин ред да се разкрие.

— Казвам се Льова, а вие?

— Варя.

— Ще разрешите ли да ви поканя за следващия танц?

— Моля.

Тя се върна на масата едновременно с Вика и Ерик. Виталий седеше там, не беше танцувал.

— Варя, да поизлезем — предложи й Вика.

Жените се червяха, пудреха, сресваха — тоалетната приличаше на фризьорски салон. Някаква жена си шиеше копче на колана. Служителката, която даваше салфетки, имаше игли и конци, жените й подхвърляха дребни пари.

— Ама ти какво си мислиш? — попита Вика. — Дойде с нас, а танцуваш с когото ти падне. Нима не разбираш?

— Но Виталик позволи.

— Той позволи да те поканят, а ти трябваше да откажеш. В какво положение ме постави, какво ще си помисли Ерик? Сега всички ще се извървят на нашата маса — видяха момиче, което на никого не отказва.

— Ами ако не искам да танцувам с Виталик?

— Тогава идвай с хора, с които искаш да танцуваш. Но щом си дошла с нас, ще танцуваш с Виталик, с Ерик, с наши познати в края на краищата. Но да танцуваш с когото ти падне?!

— Между другото той не е който ми падне, защото между другото те познава.

— Да, познава ме. По име. И аз го познавам. Льовочка! Тук всички го познават — тя презрително изкриви устни, — чертожник от проектантско бюро.

Ето откъде значи познава Зоя, и тя работи в проектантско бюро. Точно там я е виждал, тя се беше отбивала при Зоя. Запомнил я е, а тя си мислеше, че е актьор. Защо не, още по-добре, щом е чертожник, и тя смята да стане чертожничка.

— Ресторантско момче за танци — продължи Вика. — Паразитира покрай един играч на билярд, яде и пие за негова сметка. Ако ти харесва, следващия път можеш да дойдеш с него, да танцуваш с него и с неговите приятели, но днес, ако обичаш, имай добрината да не ме поставяш в идиотско положение.

Върнаха се в залата, Ерик и Виталий станаха, отместиха им столовете, помогнаха им да седнат.

Льова седеше на своята маса, но вече не с гръб, а с лице към Варя и когато оркестърът засвири, я погледна въпросително. Варя едва забележимо врътна глава. Льова пое към друга маса. Вика тръгна към дансинга с Ерик. Варя каза на Виталий, че не й се танцува.

Вечерта бе провалена. Виталий се мусеше на Вика: той честно й организира Ерик, а на него какво пробутаха? Философствуваше мъгляво за егоистите, които използуват почтените хора за собствените си интереси. Вика се преструваше, че не разбира намеците му, на Варя пък изобщо не й пукаше за този Виталик.

Излязоха от ресторанта към три през нощта. Виталий предложи да идат у тях да слушат плочи. Вика заяви, че е уморена и е късно.

— А ти? — попита тя Варя.

— На мен отдавна ми е време да си бъда вкъщи.

Ерик каза, че е техният шофьор и е готов да изпълни всяко нареждане. Виталий не се качи. Живеел наблизо, на улица „Горки“, прекрасно можел да се прибере пеша. Много благодарим за приятната вечер!

Вика насмешливо му помаха с ръка.

Общо взето, Вика остана доволна от Варя. На такава може да се разчита, не се продава евтино, не е празноглавка, добро, чисто момиче, отблясък от нейната наивност ще пада и върху Вика, именно такава спътница й е нужна. Заедно са класическа двойка: блондинка и брюнетка, еднакво високи, и двете красиви, само дето Варя трябва да се пооблече, посреше, да се научи на добри обноски.

Тя си уреди среща с Ерик утре в „Национал“.

Ще отиде с Варя и с един друг приятел, известен архитект, който наскоро получи първа награда на някакъв конкурс. Ерик се зарадва, името му беше познато.

Възнамеряваше ли Вика да се омъжи за чужденец и да замине с него, каквито бяха стремежите на другите „метрополски“ мадами? Още не беше решила. Беше възпитана в неприязън към всичко това. Като малка не можеше да понася простака, когото бяха настанили в една от техните стаи — той въвеждаше свой ред в коридора и в кухнята, мръсен и раздърпан работник, идваше си призори от нощна смяна, превръщаше банята в кална локва и виждаше в баща й, собственика на апартамента, недобита контра. А баща й, професор със световно име, беше принуден да получава хонорарите си в брашно, мармалад, слепнали бонбони — дори това криеха от съседите, за да не им окачат етикета „буржоа“. Незабравимите години на детството…

Сега всичко се промени. Върнаха им целия апартамент, баща й получава баснословни хонорари, снабдяват ги на най-високо ниво, вкъщи се събират прочути хора, тя има всичко, тоалети, козметика. И тук не й е зле, нали е една от първите красавици на Москва.

Но по-нататък? Професор? Народен артист? Голям началник? Разводи, издръжки… Младите започват от нулата, с четиристотин рубли заплата, не е в нейния стил да доведе вкъщи храненик. Вярно, вече има и нов елит — летци, авиоконструктори, правителството ги котка, дават им чудесни апартаменти, продукти, заплати, дори част от заплатите в бонове, за торгсина. Водопянов, Каманин, Доронин, Ляпидевски, Леваневски, Молоков, Слепньов — най-популярните имена в Москва. Но къде са тези летци? Сигурно са женени. Къде са тези тайнствени авиоконструктори?

С една дума нищо не е решено. Във всеки случай няма да е японец, нито американец — прекалено далече живеят, не и немец — там е неспокойно. Някой родовит англичанин, богат французин, дори лекомислен италианец, тоест Париж, Рим… Ще свърши работа и някой швед — потомък на крал на кибрита, холандец — син на нефтен крал… Те само минават за шведи и холандци, а живеят в Лондон и Париж. Ако се омъжи за Ерик, мадамите ще се пукнат от завист, за тях дори един турски кебапчия е вече принц.

Във всеки случай на ресторант може да се ходи само с чужденци — обслужват те, угаждат ти, срещу валута всичко се намира, чувствуваш се човек. Утре следобед ще иде в „Национал“. Още не знае ще се качи ли после при Ерик, може да се оправдае с присъствието на Варя. Щадейки нейната скромност, ще изтъкне собствената си добродетелност.

И ето че Вика и Варя седят на малка масичка в „Национал“, с тях а Ерик и известният архитект Игор Владимирович, висок и слаб, на около трийсет и пет, с нервна физиономия и тих глас. Варя беше чувала нещо за него по радиото. Вика го наричаше просто Игор.

Продълговата зала с малки масички по за четири души, сервитьорки разнасят чай. На подставките има монограми на ресторант „Национал“, на захарниците и бисквитиерите — също. Пасти, вино. Всичко е достолепно, спокойно, солидно.

Варя видя няколко от снощните посетители на „Метропол“: Ноеми с японеца. Нина Шереметева с италианеца, луничавата дебеланка, но тя беше без Льова. Жените не бяха с дълги рокли, а с дневни, къси, много от тях — с костюми. Ноеми беше облечена в пурпурночервен костюм с велурен колан и сребърна катарама, на рамото на сакото имаше ивички, наподобяващи пагончета.

Разговаряха за музика и балет. Ерик разказваше за Стравински, Дягилев, Павлова, споменаваше имената на руски музиканти и артисти, живеещи в чужбина.

Варя обичаше музиката, ходеше с приятелки в консерваторията, но когато Игор Владимирович я попита каква музика обича, отговори:

— Силната.

Игор Владимирович и Ерик се засмяха. И Вика се засмя, защото се засмяха те.

Засвири оркестърът: цигулка, виолончело, пиано, тромпет и ударни. Танцуваха на малкия дансинг пред оркестъра.

Игор Владимирович танцуваше не толкова професионално, колкото Льовочка, но добре, хората ги гледаха — той беше известен, познаваха го по физиономия. Дебеланката се усмихна на Варя, за да й покаже, че я е познала, че нейната компания я е забелязала.

— Вие танцувате чудесно — каза Игор Владимирович, — с вас човек се чувствува леко.

— И с вас.

Игор Владимирович се държеше, както възпитан възрастен човек се държи с младо момиче. Но Варя чувствуваше, че му харесва.

Вика танцуваше с Ерик, той я покани после да се качи в стаята му, не би било практично да откаже: виждаха се за четвърти път, нямаше как да протака повече.

Значителна роля в това решение изигра и костюмът на Ноеми. Такава дреха! А Вика освен вечерната рокля с мънистата, няма нищо истинско. Взема модели от тоалетите, които носят от чужбина жените на нашите дипломати, и после си ги ушива при московски шивачки. А какво могат да ушият те!

Трябва да се реши. Днес. Не довечера, а сега, поддавайки се на чувството. Разговорът им беше добро начало, освен с увлечението, ще го обясни и с копнежа по интелигентен човек. А денем на никого не е забранено да влиза в чужда хотелска стая.

Но какво да прави с Варя? Да я вземе в стаята, а после да я отпрати — не е удобно, ще бъде ясно за какво е останала. Да я откарат до вкъщи, а тя да се върне е още по-лошо. Предложи да си разменят кавалерите и докато танцуваше с Игор, го помоли да изпрати Варя.

— Трябва да ида до шивачката. Варя е чудесно момиче, но когато става въпрос за шивачка, и най-близки приятелки трябва да се разделят за малко.

Двамата излязоха от „Национал“. Игор Владимирович предложи:

— Да се разходим из Александровската градина, ако имате време.

Макар че беше рано, входът на градината, кой знае защо, беше препречен със скамейка.

— Да преодолеем това препятствие.

Игор Владимирович поизмести края на скамейката и те тръгнаха покрай металната решетка, покрай липи и подстригани храсти, по мокрите от дъжда алеи. Вечерта беше топла, още не беше се стъмнило, по издатините на Кремълската стена светлееха отблясъци от залеза.

— Някога тук е текла река Неглинка — каза Игор Владимирович, — после са направили езерца, а още по-късно засадили паркове. Проектирал ги е Бове, един велик архитект.

— Да, имаше такъв — насмешливо потвърди Варя.

Като си спомни отговора й за музиката, той се умълча.

— Манежа — продължи Варя, — построил е и Малий театър, Болшой театър след пожара, фасадата на ГУМ… Какво друго? Триумфалната арка, Първа градска болница, къщата на князете Гагарини на „Новинский“.

— Откъде знаете толкова добре тези неща?

— В училище усилено изучавахме чертане и архитектура. Учили сме ги.

Той каза:

— Очите ви имат необичайна форма, дръпнати са чак до слепоочията.

— Имам татарска кръв.

— Не — възрази той, — формата им не е монголоидна, очи като вашите могат да се видят по персийските миниатюри.

— А татарски миниатюри не съществуват — каза Варя.

Двамата се разсмяха.

После той каза:

— Жалко, че обичате силната музика, аз обичам тихата.

— Аз обичам хубавата музика — отговори Варя.

В далечината се появи фигурата на пазача.

— Сега ще ни изгонят ли оттук? — попита Варя.

— Ще си поприказваме с него — мъжествено отговори той.

— Я по-добре да си плюем на петите.

Като прескачаха локвите, те побягнаха към изхода. Подире им се чу свирка. Но те вече бяха отместили пейката и изскочиха от парка.

— Спасени сме — обяви Игор Владимирович.

Тя заскача на един крак, подпря се на оградата, свали си обувката.

— Намокри ли се? — наведе се той над нея.

— По-лошо. Пусна ми се бримка.

Той стоеше до нея и не знаеше какво да прави, огорчен от нейното огорчение. А тя много се оклюма: беше единственият й чифт прилични чорапи.

Той вдигна обувчицата й, извади носна кърпичка, избърса я отвътре и отвън. Тя стоеше, подпряна на решетката.

— Кой номер носите?

— Трийсет и пети. — Варя се обу, — всичко е наред, можем да тръгваме.

Отидоха до спирката.

— Ще позволите ли да ви се обадя по телефона? — попита той, когато Варя се качи на стъпалото на трамвая.

— Защо не.

6.

На двайсет и девети юни бе открит пленум на ЦК на партията, а на трийсети от Германия се получи съобщението за убийството на началник-щаба на щурмоваците Рем и на много ръководители на щурмови отряди. Тази акция, влязла в историята под името „Нощта на дългите ножове“, се ръководеше лично от Хитлер.

Още на първи юли „Правда“ и други вестници публикуваха статии, сред тях статиите на Зиновиев и Радек, в които тези събития се оценяваха като конвулсия на фашисткия режим, предвещаваща неизбежния му крах.

Сталин не възрази срещу подобна трактовка: слабостта на чуждата власт винаги подчертава силата на твоята собствена. Макар да знаеше добре, че разколът не отслабва едно политическо движение, а разширява неговата социална база, като привлича към него различни съратници и в борбата с разколниците укрепва основното течение. Най-нагледният пример за това е християнството.

Ленин не се страхуваше от разкол преди вземането на държавната власт, но се боеше от евентуален разкол вътре в правителствената партия. Това бе причината за неговото така наречено завещание. Ленин гледаше на държавната власт като на фактор, обединяващ хората, заинтересовани от нейното запазване и укрепване. А в действителност властта разединява, защото всеки се стреми да я завземе. Властта става консолидиращ фактор тогава, когато е съсредоточена в такива ръце, от които никой не само не е способен да я изтръгне, но и не смее да помисли за такова нещо.

За тази цел у народа трябва да се създаде убеждение в непоклатимостта на властта и да се унищожат онези, които са способни да посегнат на нея.

Ленин сам доведе до революция своята партия, той я създаде и никой не би посегнал на неговото ръководно положение. Сега е друго. ТОЙ, Сталин, утвърждава своята власт в условия, когато за нея има много претенденти, убедени, че притежават по-голямо право на Лениновото наследство от НЕГО. Дори повалени, те не губят надежда. Същият този Зиновиев… Нима той не разбира, че убийството на Рем не отслабва, а засилва позицията на Хитлер? Не е новак в политиката. И тоя хитрец Радек го разбира. Но те искат да внушат на партийните маси убеждението, че физическото унищожаване на противниците е присъщо само на фашизма, а с болшевизма, видите ли, е обратното, той винаги се е стремил да сплотява редиците си, своите сили. Че те сила ли са?! Отдавна трябваше да се разделят с политиката. Не се разделят. Пишат, изказват се, напомнят за себе си, искат да бъдат пред очите на хората, на повърхността, правят всичко, което е по силите им, очакват своя час, плашат го с война. Нещо повече, те провокират тази война. Как иначе може да се оцени намерението на редакцията на списание „Болшевик“ да публикува статията на Енгелс „Външната политика на руския царизъм“? Откъде накъде точно сега? Четирийсет години след като е написана? По случай, видите ли, двайсетата годишнина от световната война! Примитивна уловка на Зиновиев — член на редколегията на „Болшевик“, на която обаче е клъвнал тоя глупак, главният редактор Кнорин.

В статията си Енгелс твърди, че в периодите на най-висше военно могъщество Русия е била ръководена от талантливи чуждестранни авантюристи, преди всичко немци: Екатерина Втора, Неселроде, Ливен, Гирс, Бенкендорф, Дубелт и други. Защо това трябва да се подчертава именно сега? Защо да даваме такъв коз на Хитлеровата пропаганда, като възвеличаваме немците? Защо изобщо да се подчертава ролята на неруския елемент в ръководството на Русия? Не е ли това намек за него, за грузинския му произход? И Зиновиев, и Кнорин не са руснаци. Но кой се сеща за тях, на кого са потрябвали?! Такъв паралел няма да хрумне на никого. Хората ще се сетят за другаря Сталин, именно така е пресметнат ударът. А целият тезис за неруския елемент се подхвърля на един чист руснак — Киров, на него подхвърлят това подаръче, на него те сега залагат най-много, също както навремето залагаха на другаря Сталин, за да отстранят Троцки.

Този път обаче те отиват по-далече, много по-далече. Защото в статията на Енгелс са видели не само тезиса за неруския елемент в ръководството на Русия. Енгелс нарича Русия крепост на европейската реакция, обвинява я едва ли не в експанзия, представя бъдещата война срещу Русия едва ли не като освободителна война. Точно така пише: „Победата на Германия означава победа на революцията… Ако Русия започне война — в атака срещу руснаците и техните съюзници, които и да са те!“ И нито дума за противоречията между Англия и Германия, а нали именно те се оказаха главен фактор за световната война. Очевидно Енгелс не е можал да предвиди всичко.

В крайна сметка основният смисъл на тази публикация е такъв: те искат да покажат на Хитлер, че в СССР има политически сили, които очакват война, които възлагат всичките си надежди на войната, за да съборят днешното ръководство, и затова са готови да се спазарят с Хитлер, за да му отстъпят едно-друго; да му дадат илюзия за външнополитическа победа, която му е нужна за оправдаване на идеята за реванш, а в тази идея е цялата сила на Хитлер, с нея той сплотява нацията.

Ала на Съветския съюз не му е нужна война, Съветският съюз не е готов за война — промишлената реконструкция на страната още не е приключена. Войната е нужна на тях, само на тях, защото те нямат друг начин да ГО свалят, защото не виждат други пътища към завземането на властта. Зиновиев и Радек се пишат непримирими противници на Хитлер, а като се опитват сега да публикуват статията на Енгелс, служат на него, подхранват амбициите МУ, подхвърлят му идейки за сговор със Запада, подготвят сделка зад гърба МУ и за НЕГОВА сметка.

Сталин взе лист хартия, потопи перото в мастилницата и със ситния си, но четлив почерк написа писмо до членовете на Политбюро относно статията на Енгелс. Само относно същината на статията. Не изложи личните си съображения, свързани със Зиновиев, Радек и Киров, не спомена и имената им. Сталин завърши писмото си така:

„Редно ли е след всичко казано да печатаме статията на Енгелс в нашия боен орган, в «Болшевик», като ръководеща или, във всеки случай, дълбоко поучителна статия, защото е ясно, че да я напечатаме в «Болшевик», означава мълком да й дадем именно такава сила?

Мисля, че не е редно. Й. Сталин.“

После той прекоси кабинета и отвори вратата към приемната, която служеше и за кабинет на Поскрьобишев. Сталин рядко използуваше звънеца, ако му трябваше Поскрьобишев, отваряше вратата и го поканваше или чрез него извикваше човека, който му трябваше. Поскрьобишев винаги беше на мястото си, а ако се отлъчеше за малко, на мястото му сядаше Двински.

Поскрьобишев беше тук. Сталин отиде до окаченото на стената сведение. В него ежедневно се нанасяха данните за хода на сеитбата — пролетно време, за прибирането на реколтата — през лятото, за доставките — есенно време. Както обикновено, той го прегледа внимателно и както обикновено — не го коментира. На връщане към кабинета си каза на Поскрьобишев:

— Елате при мен.

Поскрьобишев влезе в кабинета след Сталин и внимателно притвори вратата (Сталин не обичаше вратата да остава отворена, но не обичаше и да я затръшват шумно) и застана на няколко крачки от бюрото, така че да не стои до Сталин (той не обичаше и това), а достатъчно близко, та да чува тихия глас на Сталин, без да го моли да повтори (Сталин не обичаше да го молят да повтаря).

— Вземете това писмо — каза Сталин.

Поскрьобишев приближи, взе подадените му листове.

— Запознайте с писмото членовете на Политбюро. Заедно с писмото разпратете на членовете на Политбюро следното проекторешение: другарят Кнорин се освобождава от длъжността главен редактор на списание „Болшевик“. На длъжността главен редактор се назначава другарят Стецки. Зиновиев се изважда от редколегията на „Болшевик“ и вместо него се включва другарят Тал.

Поскрьобишев разбираше от половин дума какво иска другарят Сталин. В случая другарят Сталин искаше: а) писмото му да остане в един екземпляр и след като бъде прочетено от членовете на Политбюро, да се прибере в личния му сейф; б) писмото обяснява на членовете на Политбюро причините за промените в състава на редколегията на „Болшевик“; в) официално обяснение за тези размествания няма да последва.

— Разбрано! — отговори Поскрьобишев.

Но не си тръгна. Той притежаваше още една способност: по физиономията на Сталин безпогрешно преценяваше време ли е да си тръгне или още не е време.

Сталин взе от писалището тъмночервена сахтиянена папка и я даде на Поскрьобишев.

— Вземете пощата.

Сега вече Поскрьобишев разбра, че трябва да си тръгва, направи няколко крачки заднишком, после се обърна и излезе от кабинета, като пак така плътно и внимателно притвори вратата.

Когато седна зад бюрото си, Поскрьобишев прегледа върнатата му от Сталин поща в сахтиянената папка.

На Сталин се докладваше само най-важното от пощата. Умението да различава важното от маловажното, нужното от ненужното също беше ценно качество на Поскрьобишев. Той естествено не можеше физически да прочете сам цялата поща, изпратена до Сталин, с това се занимаваха специални хора в секретариата, те сортираха писмата и предаваха на Поскрьобишев онези, които смятаха за съществени. А вече от тях той подбираше онези, за които смяташе за необходимо да докладва. Хората в секретариата си разбираха от работата, знаеха какво се изисква, знаеха, че писмата, отнасящи се за членове на ЦК и особено за членове на Политбюро, задължително се докладват. Поскрьобишев поставяше на писалището на другаря Сталин тази сахтиянена папка с пощата всяка сутрин, а я вземаше, когато Сталин сам му я дадеше, както му я даде днес.

Както обикновено, Поскрьобишев разделяше върнатите писма на две купчинки: писма, до които се е докоснало перото на другаря Сталин, и писма, до които перото му не се е докоснало. Първите той веднага предаваше в секретариата, за да ги регистрират и да постъпят с тях според резолюцията на Сталин. Вторите, тоест писмата, на които нямаше никаква резолюция, не се регистрираха, а се запазваха в сейфа, докато ги поиска другарят Сталин.

Ала имаше и още една група писма — такива, които Сталин не връщаше веднага, а понякога и изобщо не връщаше, пазеше ги в писалището си, а често ги и унищожаваше. Това бяха писма от изключително значение.

Когато сутрин оставяше пощата на писалището на другаря Сталин, Поскрьобишев преброяваше и си записваше броя на писмата. Когато получаваше пощата от другаря Сталин, отново ги преброяваше и така научаваше колко писма Сталин е оставил при себе си. Знаеше също кои именно е оставил. Той имаше силна канцеларска памет: когато сутрин оставяше пощата, в общи линии помнеше съдържанието й.

Този път всичко беше налице, освен затворения плик с доклада на Ягода. Но тези пликове Сталин никога не му връщаше.

7.

Марк Александрович пристигна в Москва на двайсет и девети юни, непосредствено преди откриването на пленума на ЦК, и замина на първи юли вечерта, веднага щом пленумът завърши. Бързаше. Предстоеше пускът на прокатния стан, с този стан заводът ще стане предприятие със завършен металургичен цикъл. Главното жизнено дело на Марк Александрович — създаването на най-големия в света металургичен гигант — ще бъде приключено.

Марк Александрович не се отлъчи от нито едно заседание на пленума. Обсъжданите въпроси — доставките на зърно и месо, подобряването и развитието на животновъдството — са част от икономическата политика на партията и той, един от ръководителите на икономиката, е длъжен да бъде в течение на всеки неин аспект. Дори не се отби в Народния комисариат: главната задача — пускът на прокатния стан — се пешава вече не в Москва, а там, в завода.

И само едно неотнасящо се до пленума задължение предстоеше на Марк Александрович — да види Соня. Саша е осъден, интерниран и вече с нищо не може да му се помогне. Не помогнаха ходатайствата преди произнасянето на присъдата, още по-малко биха помогнали сега: присъдата на Особеното съвещание не подлежи на обжалване. Фактът, че за Саша е ходатайствувал той, Резанов, кандидат членът на ЦК, безспорно е докладван на най-високо равнище, но Саша е осъден и значи е замесен в нещо. Но това не е катастрофално: Саша е млад, три години ще отлетят бързо, животът е пред него.

И все пак мисълта за Саша потискаше Марк Александрович. В живота си той бе имал затруднения, но в това отношение всичко винаги бе оставало наред, чисто и ясно, нито той, нито негови близки бяха свързани с някакви уклони или фракции. Той израсна в семейство, което не се интересуваше от политика, единствено Марк стана член на партията. Сестрите му бяха безпартийни, мъжете им също. Той виждаше член на партията, комунист в Саша. Ето какво се случи със Саша обаче! Неговият племенник, племенникът на Рязанов, бе осъден по член петдесет и осми — контрареволюционна агитация и пропаганда. Марк Александрович чувствуваше вината си пред партията — не бе догледал, бе подценил, пропуснал нещо. Опетнен е. Ако такова нещо се бе случило веднага след революцията, щеше да бъде ясно: революцията раздели не едно семейство. Дори ако се бе случило през двайсетте години: те бяха години на промени в ръководството, години на уклони, опозиции, на увлечения сред някои кръгове от нашата младеж, особено от учащата се младеж, по демагогията на Троцки. Но сега, през трийсет и четвърта година, когато завинаги е свършено с разните уклони и опозиции, когато се утвърди новото партийно ръководство, стабилизира се генералната линия на партията, когато сред партията и народа е налице невиждано единство и сплотеност, това, което се случи със Саша, е нелепо, грозно, петни и него.

Какво му липсваше на Саша? Всичко имаше: Москва, жилище, институт, прекрасно бъдеще. Един конфликт с преподавателя по счетоводна отчетност, един стенвестник — не може да са го затворили за тези неща, за тях не може да са го осъдили. Значи е имало и друго, значи е криел от него. Поддал се е на нечие влияние? Но той не е хлапе, на двайсет и две години е, вече мъж, длъжен е бил да мисли! И не само за себе си. Бил е длъжен да мисли за майка си, да се сети и за вуйчо си, който му замени бащата, да се сети как би се отразило това на него, на неговото положение, на авторитета му в партията и страната. Не е помислил! Не се е сетил! Защо? Смятал се е за много умен. „Ще ми се да беше малко по-скромен“ — така посмя да се изрази за Сталин това сукалче, той има нахалството да разсъждава какъв трябва да бъде Сталин! Марк Александрович има в завода си единайсет хиляди комсомолци, младежи и девойки, те работят! Работеха по шестнайсет часа в денонощието, когато се изграждаше втората висока пещ, без почивни дни, зиме, в люти студове, под леден вятър. Веднъж се върна от Москва (Орджоникидзе го бе извикал за няколко дни) и му докладваха: пясъкът, чакълът и циментът замръзват във вагоните. А бетонът трябва да бъде топъл. И тези момчета и момичета, едва вчера дошли от село, намериха изход: прокарваха тръби от локомотивите и по тях денонощно подаваха пара и гореща вода — ето така работеха за честта да нарекат тази втора висока пещ комсомолска! Храната си приготвяха на място, на огньове. Конете затъваха в глината, количките се хлъзгаха от дъсчените настилки, основното оръдие на труда беше лопатата, основният транспорт — конската каруца, изкопи, изкопи, планини от пръст, прах чак до небето, шум, грохот — ето от какъв хаос се роди огромният съвременен завод И тези млади хора, тези ентусиасти не се щадяха, не се оплакваха от трудностите. Живееха не в благоустроени жилища на Арбат, а в палатки, землянки, бараки, цяло семейство на един нар, на един сламеник. Какво ли нямаше. Въшки, бълхи, хлебарки, тиф… Не достигаха учители, децата учеха в същите бараки, в които спяха, филмите се прожектираха на голите поляни, магазини скалъпваха в плевните, а и какво ли имаше в тях — празни рафтове. Ударниците получаваха като награда купон за панталон, за пола, за обуща, а понякога и само пликче бонбони. И те се гордееха с тези награди. Разбираха че създават бастиона на социалистическата индустрия, преборват се с вековната изостаналост на страната, укрепват нейната отбранителна способност, икономическата й независимост, строят новото, социалистическото общество.

Ето какво разбираха тези младежи и девойки. Те за нищо не ще упрекнат другаря Сталин. Сталин е символ на техния живот, на техния безпримерен труд. Те, тези младежи и девойки, творят историята, те, а не неговият племенник Саша, който стигна до затвор и заточение в Сибир.

Марк Александрович наближи добре познатия блок на сестра си…

По фасадата зданието е облицовано с бели гледжосани плочки, над кино „Арбатский Арс“ вятърът трепка в ярките афиши, дълбокият двор е образуван от нагъсто подредени сгради, Саша често играеше тук, тичаше насреща му, протягаше ръчички и се качваше с него в апартамента, радостно се провикваше: „Вуйчо Марк пристигна, ура!“, ясно изговаряше всички „р“-та.

Да, светът не е безоблачен, несгодите винаги вървят редом с нас, сега те се стовариха върху Соня, най-меката и беззащитната от сестрите му: напусна я мъжът й, синът й е заточен. Той жалеше сестра си, но беше безсилен да й помогне тогава, когато си отиде Павел Николаевич, безсилен беше и сега. Може да й даде само обичта си, съчувствието си, да й помогне материално. Трябва да бъде издръжлива, мъжествена. Нещастията не са вечни, те отминават.

Спомни си последното посещение при нея. Колко нажалено, потреперващо беше лицето й, как раболепно разговаряше с него, колко притеснено търсеше някакви хартишки и ги разглаждаше с нервни пръсти. Още преди да влезе в жилището й, той почувствува тъпа болка в тила. Сега отново ще срещне погледа й, изпълнен с надежди и страх, че тези надежди няма да се сбъднат. Нищо не може да се направи за Саша, време е вече да го разбере и да се примири. Саша ще се прибере след три години.

Софя Александровна току-що се бе върнала от работа, топлеше си обеда. Поздрави го спокойно, без онази радост, с която го посрещаше обикновено. По-рано тя се приготвяше за гостуването му, печеше млин, обличаше се специално, днес той дойде в дома на самотна трудова жена, която всеки ден ходи на работа и на която не й е до млинове и гости. Поздрави брат си, предложи му да сподели обеда й, макар да не бе сигурна, че той ще яде булгурена супа и сланина с картофи, пържени с маргарин. С безразличие погледна пакета, който донесе Марк Александрович, малките пакетчета, които той извади от чантата си. Марк с удовлетворение си помисли, че работата е от полза на сестра му, че я е преобразила. По-рано тя беше само съпруга, майка, домакиня. Сега трудовият живот, колективът, грижите извън къщата са отвлекли вниманието й от личните неприятности, разширили са кръгозора й, придали са й устойчивост и сила.

Марк Александрович се радваше за сестра си и за себе си: посещението няма да бъде тъй тягостно, както се бе опасявал.

Но дълбоко в душата си не можеше да не си даде сметка, че сдобила се с нещо ново, според Марк Александрович, много хубаво, Соня бе загубила нещо, което му бе много скъпо, нещо далечно и мило: своята кротост и доброжелателност. Бе изчезнал привичният привлекателен уют на дома й, редът, спретнатостта, милите дребни украшения. Сега тук имаше само най-необходимото, тук се живееше припряно, набързо. Тя ядеше картофите от тигана, тиганът бе поставен на метална скара, покривката беше подгъната в единия ъгъл. Сестра му не беше небрежна към себе си, напротив, беше се стегнала, отслабнала, беше станала по-подвижна и делова. Просто очевидно домът й бе загубил смисъла си за нея. В него го нямаше сина й.

Тя му заразказва за работата си в пералнята. Работата на приемчика на бельо не е сложна, вярно, случват се неприятни клиенти, какво да се прави, сега всички са нервни, отрудени. Има и нередности в самото производство — понякога губят или развалят някоя дреха. Тогава е трудно: разправии, търсене на виновните, оформяне на документи, а хората чакат, опашката негодува. С конфликта трябва да се занимава началникът, за да не се откъсва тя от приемането, но началникът не излиза, никога го няма на работното му място, по цял ден се губи някъде направо загадъчно. Оказа се, че тя и сега е в състояние да се шегува, винаги бе имала чувство за хумор.

Но нито дума за Саша. Разговаряше с Марк от любезност, колкото да не мълчи, не го гледаше, избягваше погледа му и той чувствуваше, че тя има подготвена фраза. И ще я произнесе. Но още се колебае и в тази нерешителност, в криещия се поглед Марк Александрович виждаше предишната Соня.

В един момент тя прекъсна разказа си:

— Между другото, Марк, трябва да те предупредя, че съм дала под наем малката стая. Тъй че, ако останеш, довечера ще спиш тук, при мен.

— Настаних се в хотел — отговори Марк Александрович.

Знаеше, че сестра му е успяла да запази стаята. Не са формално разведени с Павел Николаевич, след арестуването на Саша Павел Николаевич успял да ангажира тази стая за себе си — като специалист, временно работещ в провинцията. Но сестра му е дала стаята под наем — той не беше във възторг от тази новина, не бива да се взема наем, по-голям от държавния, според закона това е спекулация с жилищна площ. Сега на тези неща се гледа през пръсти — в тази жилищна криза хората няма къде да живеят, и все пак не би му се искало сестра му, сестрата на Рязанов, да живее от даване на стая под наем. Той никога не бе й отказвал помощ, може да й дава сума, много по-голяма от онази, която тя получава за стаята.

— Необходимо ли беше?

Тя не го разбра.

— Кое?

— Да дадеш стаята?

— Да, трябват ми пари.

— Колко ти плащат?

— Петдесет рубли.

— А кои са наемателите?

— Една е. Възрастна жена…

— Как попадна при теб?

— Съседите я пратили… Защо? — Тя най сетне го погледна в очите. — Смяташ, че съм постъпила неправилно ли?

— Не я познаваш… Пратили я съседите… Защо ти трябва? Да се занимаваш с домоуправление, с регистриране, да обясняваш защо и как… Повтарям: Защо ти трябва? Предлагам ти не петдесет, а сто и петдесет рубли на месец. Донесъл съм ти петстотин. Знаеш, на мен пари не ми трябват.

Тя помълча, помисли. После спокойно каза:

— Няма да взема твоите пари. Лично на мен не ми трябват, аз печеля достатъчно, за да живея. А колкото до Саша… Саша има баща, има майка, те ще се погрижат за него.

Не би могъл да я придума, пък и не искаше да спори. Предложи й пари, но тя предпочита да дава стаята под наем — нейна си работа, макар да вижда, че това не му харесва. И думите, които каза сега, все още не са онази, подготвената фраза, нека я произнесе, стига са играли на жмичка.

— Как е Саша? — попита Марк Александрович.

Тя не бързаше да отговори.

— Саша… Последното му писмо беше от Канск. Определен е за село Богучани, но оттам още нищо не съм получила. Не знам как се е придвижил нататък — с превозно средство или пеша. Гледах по картата… Богучани е на река Ангара, дотам няма никакъв път, сигурно пеша… — Тя неочаквано се усмихна. — Не знам как ги карат сега на каторга; навремето са ги карали със столипинските вагони, а сега хич не знам…

— Соня! — натъртено произнесе Марк Александрович. — Разбирам, много ти е тежко. Но аз искам ясно да си представиш положението на нещата. Първо, ние нямаме каторга. Второ, Саша е изпратен не в лагер, а е въдворен на местожителство. Аз ходатайствувах пред най-високи инстанции. Те се намесиха, но нищо не можаха да направя! Законът си е закон. Саша е виновен за нещо, вероятно немного значително, но е виновен. Живеем в строги времена, какво да се прави, интерниран е за три години, ще живее на село, по селата живеят милиони хора, ще работи. Млад е, три години ще отлетят бързо, трябва само да се примирим с неизбежното, спокойно и търпеливо да чака ме, да не изпадаме в отчаяние.

Тя внезапно се усмихна, после още веднъж. Той добре познаваше тази усмивка. После тя каза:

— Излиза, че са му дали малко, само три години.

— Нима казвам, че е трябвало да му дадат повече?! Соня, опомни се! Казвам, че това е, да си говорим истината, дреболия за днешно време — три години задължително заселване… Защото има и разстреляни…

Тя все така се усмихваше, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.

— Тъй значи… Не го разстреляли… За няколко стихчета в стенвестника не го разстреляли, за стихчетата му дали само три години заточение в Сибир — да бъдем благодарни! Три години какво са, нищо! Нали и Йосиф Висарионович Сталин не е осъждан на повече от три години заточение, а той е вдигал въоръжени въстания, стачки, демонстрации, издавал е нелегални вестници, нелегално е пътувал в чужбина, и за всичко това — три години, той бягал от заточението и го въдворявали обратно пак за толкова. А ако сега Саша избяга. В най-добрия случай ще го осъдят на десет години лагери… — Тя престана да се усмихва, прямо и строго изгледа Марк Александрович — Да! Ако царят ви беше съдил по вашите закони, щеше да се крепи още хиляда години…

Той удари с юмрук по масата.

— Какви ги плещиш?! Глупачка! Кой ти втълпи тези неща? Веднага млъкни! Как смееш да говориш така? Пред мен! Да, имаме диктатура, а диктатурата означава насилие. Но насилие на мнозинството над малцинството. А при царя малцинството е потискало мнозинството, именно затова царят не е смеел да прилага крайните мерки, които прилагаме ние в името на народа и за благото на народа. Революцията трябва да защитава завоеванията си, само тогава тя струва нещо. Нещастието ти е голямо, но то не ти дава право да се превръщаш в ограничена еснафка. Не си даваш сметка какво говориш. Ако кажеш това на някой друг, ще те пратят в лагер. Имай го предвид, макар и само заради Саша, който не бива сега да се лиши от майка.

Тя го слушаше мълчаливо, с крайчетата на пръстите си напипваше и притискаше трохичките към масата. После спокойно заговори:

— Виж какво, Марк… Моля те никога да не удряш с юмрук по масата в моята къща. Неприятно ми е. Освен това имам съседи, неудобно ми е пред тях: по-рано мъжът ми удряше с юмрук, сега пък брат ми. Никога вече да не се случва. Ако много ти се ще да удряш с юмрук, удряй в кабинета си, на своите подчинени. Запомни това, ако обичаш. Колкото до лагера, не ме заплашвай, от нищо не се плаша вече, стига, достатъчно съм се плашила! Не можете да изпозатворите всички, няма да ви стигнат занданите… Нищожното малцинство… Как ти се обърна езикът! „В селата живеят милиони!“ А ти виждал ли си как живеят? Навремето, като млад, обичаше да пееш: „Покажи ми ти нейде кът някой — помниш ли?… — дето твоят сеятел, селяка, не е стенал с измъчена гръд!“15, помниш ли? Хубаво пееше, душа влагаше, беше добър, жалеше селянина. Защо не го жалиш сега? За кого пееше тогава? „В името на народа, за благото на народа“… Саша не е ли част от този народ? Толкова чист, толкова открит, така вярваше, а го пратиха в Сибир, не могло да го разстрелят, ама поне го пратиха в Сибир. Какво остана от вашите песни?… Обожествили сте този ваш Сталин…

Марк Александрович стана, бутна стола.

— Е, скъпа ми сестричке…

— Не викай, не се нервирай — спокойно продължи тя, — чуй какво ще ти кажа, Марк: Ти ми предлагаше пари, но с пари не можеш се откупи. Вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете! — Тя сведе побелялата си глава, погледна брат си изпод вежди, насочи пръст срещу него. — И когато дойде твоят час, Марк, ще си спомниш за Саша, ще се замислиш, но ще бъде късно. Ти не защити един невинен. И теб не ще има кой да те защити.

8.

Вече четвърти ден групата навлизаше все по-дълбоко в тайгата. Отпред каруцата, отзад селският изпълнител — сънлив младеж, яздещ на кон, с ловна пушка на гърба.

Селският изпълнител е повинност, селяните се изреждат, във всяко село конвоят се сменя. Между другите задължения на сибирския селянин открай време съществува и това. По същия начин са придружавали заточеници бащата, дядото и прадядото на младия ездач, а прапрадядо му някой друг го е придружавал по същия начин.

Това конвоиране е формално, групата се приема и предава без разписка. Истинският пазач е тайгата, тук не можеш се скри, тук от трийсет версти разстояние усещат чуждия човек. Охрана е невъзможността за нелегално съществуване във време, когато на всеки се проверяват и кътните зъби.

Случват се, и то рядко, бягства от самото място, когато заточеният вече изнемогва за свобода и хуква, накъдето му видят очите, без да мисли какво го очаква. Побягват напролет, когато пролетните аромати, еднакви по всички ширини, задавят сърцето с непреодолима тъга по родните места, или в ранна есен, когато мисълта за дългите месеци страшна сибирска зима стане непоносима. А случва се да бягат и зиме, един месец преди изтичането на присъдата: с всичките си помисли си вече вкъщи, нямаш сили да чакаш и те плаши часът, когато ще отидеш за документа, а вместо да ти дадат документ, може да ти съобщят новата присъда. И такъв зимен беглец го намират напролет под стопения сняг, затова го наричат „кокиче“.

А от етапа не бягат. Току-що са излезли от затвора, от лагера, от задушния вагон, крачат волно, свободно, багажецът е на каруцата, не можеш да си го свалиш, без да те видят. И документът е един за цялата група, избягаш ли, всички ще загазят, на всички ще припишат помагачество. Ако искаш да бягаш, бягай от селото, имай човещина.

В долчинките вече се топеше последният сняг, слънчеви лъчи проникваха през клоните отгоре, а на пътеката беше мрачно и влажно. Окършени съчки, повалени от буря дървета, изсъхнали от корен, покрити с космат сив мъх, прогнили пънове, нито храст, нито цветче, само тук там пожълтяла ланшна тревица и навсякъде следи от пепел, сякаш тук е вилнял неукротим горски пожар. Гора, несвършваща и унила, еднообразна: лиственица, лиственица, нарядко бор, кедър, ела, още по рядко бреза или трепетлика. Живот се долавяше само из короните на високите дървета, там шушнеше ветрец, обаждаха се синигери, от дърво на дърво прескачаха катерици, чоплеха шишарки. И напред ги очакваше същата плътна гора, хребети и ридове.

Около Канск селата бяха нагъсто, от всяко бързаха да ги отпратят нататък, само да не остават за нощувка. За нощувка спираха късно вечер, тръгваха рано сутрин. Псуваше стопанин, дрънчейки с резето, плачеше разбудено дете, мърмореше стопанка и хвърляше на пода дрипави постелки, че и нищо не хвърляше — спете както искате. На пода беше студено, по цяла нощ кашляше болният Карцев, скръбно въздишаше Ивашкин, замислен за жена си и децата си.

Но в тайгата селата са нарядко, преходите траеха по цял ден. В първото селище в тайгата пристигнаха по светло и най-сетне си отспаха.

Конвоирите развързаха Володя, когато групата се поотдалечи от Канск.

— Сега върви.

Той поразкърши схванатото си тяло, после леко закрачи, не се уморяваше, не се оплакваше, погледът му беше озлобен и непримирим. Имаше типично лагерническа психика: всяка дреболия може да ти струва живота, трябва да бъдеш нащрек, мигновено да вземаш решения, да не отстъпваш в нищо, от никого да не се плашиш, напротив, от тебе трябва да се боят. Беше снизходителен към Борис, към Саша, към Ивашкин — „случайните жертви на сталинския режим“, презираше Карцев, този „капитулант“, не разговаряше с него, не го забелязваше дори. Саша се чудеше на тази му способност да игнорира човек, с когото крачи рамо до рамо, спи, споделя несгоди.

Володя Квачадзе вървеше напред. Карцев, болен, запъхтян, се тътреше отзад, често спираше. Спираше и групата. Володя стоеше, без да се обръща, ядосан, задето се бавят. Обясняваше физическата слабост на Карцев с душевната му слабост, в това виждаше и причината за неговата ренегатщина. И на всеки, който изоставаше с Карцев и му помагаше при трудни преходи, гледаше с подозрение, като на шпионин от вражески лагер.

Саша харесваше храбростта на Володя, съпротивата, която той оказваше на началството, достойнството в поведението. Но Володя по никакъв начин не приемаше чужди мнения, Саша знаеше, че също има този недостатък. Още първия ден каза:

— Володя, не искам да има недоразумения помежду ни. Аз споделям линията на партията. Всеки да пази своите възгледи за себе си. Защо ни са безполезни спорове.

— Толкова по зле, нямам абсолютно никакво желание да дискутирам със сталинистки подлоги — високомерно отговори Володя, — но щом веднъж сте ме докарали тук, не можете да ми запушите устата.

Саша се усмихна.

— Не съм ви докарал аз, мен самия ме докараха.

— Своя своих не познава. Инак щяхте да ни извивате ръцете не по зле от онези в Канск.

— Представям си какво щяхте да правите вие с нас, ако имахте власт — каза Саша.

— Вие и при наша власт щяхте да вдигате ръце „за“ — презрително подхвърли Квачадзе.

— Не се карайте, момчета — намеси се Борис. — Вечното нещастие на политическите е, че се карат… А криминалните са сплотени, затова администрацията не ги притиска.

— Криминалните са отрепки! — каза Володя. — Говеда, палачи. За паница леща продават другаря си. Те са главната опора на администрацията, нейни помощници. Убил жена си — осем години, че и тях им намаляват наполовина за примерно поведение. А за две подметки, изнесени от фабриката — десет години.

Тайгата ставаше все по-затънтена. Същите обрасли с гъсти гори хребети, хълмове, долчинки и височинки, птичи гласове в короните на дърветата, сумрак и влага по пътеката. Веднъж в брезовия храсталак се мярна огромен дългокрак лос и се скри сред пукащите клони.

От сутринта грееше слънце. Лъчите му не стигаха до пътеката, но все пак беше по-приятно и леко да се върви.

За почивка спряха по пладне край някакво зимовище, мъничка горска къщурка с тъмни окадени стени, без таван, без прозорци, без печка, с под от утъпкана и обгоряла пръст — зиме на него се пали огън, а пушекът излиза през един отвор на покрива. В ъгъла имаше наръч сухи съчки — на тръгване всеки оставя гориво за човека, който ще дойде след него, той може да дойде в студ, в сняг, във виелица, не ще намери вън съчки, за да си стъкне огън, и ще замръзне на пръстения под. Добрият човек оставя не само съчки, но скрива на сухо място и кутийка кибрит.

Те напалиха огън, донесоха вода от изворчето, свариха си просена каша, чай.

Груханото просо Борис бе купил снощи от селската потребителна кооперация. Продавачът му бил познат, отвори бакалницата през нощта и освен просо, му даде пакет тютюн, намери отнякъде и бутилка домашна водка, която те изпиха веднага.

Съзнанието, че го познавай дори тук, в затънтеното селце сред тайгата, че без него другарите му щяха да бъдат загубени, връщаше Борис в обичайното му състояние на активна действеност, укрепваше увереността му, че и в Богучани няма да е последният човек.

Той плащаше нощувките, храната, плащаше за всички, те нямаха пари, пари имаше Саша, но не се знаеше дали ще си намери работа. А на Борис работата в Богучани му бе осигурена. Той приличаше на началник: куртка с ревери, панталон, прибран в солидни ботуши, шлифер-дъждобран, фуражка в защитен цвят. И мек, властен глас на началство от онези, образованите, с които е трудно да се спори, тъй и тъй ще те надприказва, ами по-добре веднага да изпълниш, каквото ти нарежда.

Командуваше ги и сега, едного изпрати за вода, друг за съчки, в гората вече можеше да се намерят сухи и затова решиха да не използуват оставените в зимовището. Не изпрати никъде само Карцев. Карцев седна на едно пънче, затвори очи, подложи на слънчевия лъч бледото си страдалческо лице.

Същият магазинер им уреди с тях да тръгне, без да му е ред, един добър, услужлив и чевръст момък — през почивката им издялка лъжици от брезова кора. Той вървеше пеша, пъргав, русоляв, водеше коня за юздата. Саша, както излезе редом с него от селото, така и стигна до зимовището. Момчето му даде пушката да гръмне по една лещарка, но Саша не улучи.

— Ако срещнеш мечка и не улучиш, тогава лошо — засмя се момчето.

— А ти ходил ли си на лов за мечка?

— Ходил съм, три пъти. Хващаме мечока, както си е в бърлогата. Щом кучетата подушат звяра, отсичаме дебели върлини, ръчкаме с тях в бърлогата, той започва да се измъква, тогава стреляме. Има пък някои, ходят на лов с вила, че и само с нож, тука му викаме кинжал. Мечката е хитър звяр, на човек се хвърля направо, а на кон или добиче някакво — крадешком.

Той се усмихна, когато Саша каза, че има зверове, по-силни от мечката: лъвът, тигърът, слонът… Не повярва.

Все така усмихнат, разказа как преди година на поляната, покрай която минаваха, били убити трима заточени криминални престъпници.

— Карали ги ей така като вас, та в едно село седнали да играят карти. Нашите хора видели, че имат пари. Дошли тук, почнали да стрелят. Ония хукнали към гъсталака, нападали, снегът ги засипал, тогава беше скрипнал студ. Нашите си рекли — зверовете ще ги доизядат, тука много звяр се въди. Да, ама от района тъкмо минавал пълномощникът по доставките, та кучетата му подушили труповете. Започнаха следствие, нашите ги пратиха в Новосибирск. А там разбойниците в затвора ги изтрепали.

— И много пари ли са взели от убитите?

— Май десетина рубли.

Край огъня пак се подхвана приказка за тази история. Знаеше я Борис — разказвали му я заточените от Канск, знаеше я и Квачадзе — чул я в лагера. Убили двете момчета още през нощта, когато ги завели в затвора: вестта стигнала дотам преди тях. Килията била голяма, сговорна, така че никой не разбрал чии точно ръце свършили работата.

— Пак добре, че са им видели сметката — каза Володя, — инак са щели да ги осъдят най-много на по пет години и да ги пуснат след една — чудо голямо, убили някакви заточеници. А сега местните ще знаят: телеграфът на затвора по го бива от държавния. Щом държавата не ни защитава, ще се защитаваме сами. Друг изход няма.

— Володя — обади се Саша, — нали самият вие казахте, че криминалните не са хора! Как тъй им давате право да съдят?

— Каторгата си има свои закони, като посвикнете с тукашния живот, ще разберете — приключи Володя, — интелигентски дрънканици…

— Но защо нападате интелигенцията? И тя струва нещо — каза Саша.

Володя вдигна пръст.

— Отделни представители.

— Нали и вие сте интелигент.

— Мислите ли, че се гордея с това?

— Първият интелигент — каза Саша — е бил човекът, който е открил огъня. Естествено неговите съвременници са го убили. Един си опарил пръста, друг петата, трети участвувал в убийството просто така — да не е надигал много глава! Още през каменния век го е имало това — не надигай глава!

— На Саша — първа награда за логика — заяви Борис. — Володя, съгласен ли сте да дадем на Саша първата награда?

— Дайте му я, щом я имате — отговори Квачадзе.

Всички бяха настроени миролюбиво. Слънцето вече слизаше зад короните на дърветата, но те чувствуваха топлика му, бяха се поразхвърляли, метнали палтата и калпаците си на каруцата. Придружава ги услужливо младо момче, дава им да пострелят с пушката, не е никакъв конвоир, изобщо това пътуване не прилича на пътуване по етапен ред. За пръв път се хранят не на чужда маса, а в гората, край огън. Пукат борови клонки, мирише на смола, на загоряла каша, в чая плуват борови иглици — всичко това ти връща спомена за детството. Не беше много отдавна, когато седяха край огъня в пионерския лагер.

Карцев бе подложил болнавото си лице на слънцето, извръщаше главата си натам, накъдето се изплъзваше тесният му мъгляв лъч.

Ивашкин се съгласяваше и с Володя, и със Саша, обичаше умните разговори. Смяташе своята професия за интелигентна, особена. Припрян ли си — току станала грешка, па хайде в Сибир, дори и да не си го набирал ти. В една реч на другаря Сталин вместо „разкрием“ бяха набрали погрешно „скрием“. Шестима влязоха в затвора. Ивашкин остави вкъщи жена и три дъщери.

И момчето конвоир слушаше разговора им, усмихваше се. Хапна съвсем малко каша, да не ги подяжда.

Каруцарят все беше мрачен, не щя да яде каша, и чай не щя, дъвчеше нещо в каруцата си, после задряма, докато конят му си поотпочина и поскуба тревица. Тогава го впрегна. Отпусналите се край огъня мъже неохотно станаха. Групата потегли.

Минали не минали пет километра, не щеш ли, из върхарите на дърветата зафуча вятър, веднага се здрачи, изви се виелица, заваля сняг.

Каруцарят се разбърза, разбърза се и момчето конвоир, искаха да излязат на Чуна по светло. Снегът секна така неочаквано, както бе завалял, само покри храстите с бели калпаци и съвсем развали и без това лошия път. Трябваше да тикат каруцата. Движеха се бързо, както и преди.

Само Карцев не можеше да върви, задъхваше се, спираше и кашляше, подпрян на някое дърво.

— Карцев, качи се на каруцата — каза Саша. Но каруцарят не разреши:

— Не съм се пазарил да возя хора, конят се мъчи, няма път.

— Съвест нямаш, ей — каза Ивашкин.

Саша хвана коня за юздата.

— Спри! Карцев, качвай се!

— Не барай коня, момче! — развика се каруцарят. — Като обърна назад, ще ви научат там как ще се бунтувате!

— Я да не се караме, чичка — с началнически тон произнесе Борис и помогна на Карцев да се качи.

Наложи се да свалят от каруцата два куфара, по-леки, конвоирът ги върза за седлото си. Само Володя Квачадзе не продума, равнодушно чакаше как ще свърши всичко. За „капитулант“ не се застъпва, пък ако ще оня да мре.

Преминаха Чуна със сал. Той не стигаше до брега, трябваше да газят с багажа, да тикат каруцата. Съвсем се измокриха.

Селото се случи голямо, но занемарено, с разкривени, почернели къщи, с празни обори. Имаше някаква веселба, лампите в къщите бяха отрано запалени, чуваха се пиянски викове и песни, олюлявайки се, по улицата минаваха селяни, ловци от тайгата, горяни, различни по ръст и боя, неприличащи на снажните русокоси сибиряци от степната ивица. По трупите пред вратите бяха насядали моми и момци, смееха се, извикаха конвоира и му казаха, че днес е съборният им празник. Конвоирът веднага се разбърза, хукна да търси председателя, та по-скоро да се отърве от групата.

Докато чакаха председателя, при тях дойдоха местните заточени: внушителен мъж с буйна коса и бавни движения, с внимателен поглед — добре познатият на Саша от Петия дом на Съветите тип на държавник, и слаба рижава жена със строго, измъчено лице. Беше пристигнала първата група, откак що годе бе засъхнал пътят насам, и те нямаха търпение да разберат дали с нея не идват техни хора.

— Здравейте, другари!

Погледът на жената спря върху Квачадзе, в неговия тя позна свой съмишленик. Володя си каза името, то им беше познато, техните пък бяха познати на него. Прегърнаха се, разцелуваха се, а към другите изобщо не проявиха интерес. Мъжът се усмихна уж приветливо, но на никого не подаде ръка — да не би да я подаде на когото не трябва или пък на такъв, който няма да подаде своята. Жената дори не се усмихна.

Отведоха Володя със себе си. Той крачеше между двамата — висок, гъвкав, с черна ватирана дреха и торба на рамо, отговаряше на някакви техни въпроси, явно те имаха много въпроси, пощата не била идвала вече два месеца.

— Адио! — каза подире им оскърбеният Борис: Володя беше нарушил солидарност, по висша от политическата.

Дотича едромуцунест, дъвчещ в движение младеж, пиян, суетлив, облещи очи.

— Кои са туканка заточените? Тез ли? Нещо бая черни ми се гледате, руснаци ли са ви правили? Айде с мене!

Той ги отведе в някаква изоставена къща на края на селото с порутена печка, а те трябваше да се стоплят, да си изсушат дрехите, да настанят болния Карцев на топло. Но докато разглеждаха това отдавна напуснато жилище, от муцунестия вече и следа нямаше. Беше заминал и каруцарят, като бе захвърлил багажа им на земята.

— Ще натиснем местните власти — каза Борис, — тръгвайте, Ивашкин!

— Че къде да вървим? Селото празнува.

— Ще говоря аз, а вие ще ми помогнете да домъкнем лапачката — успокои го Борис.

Тръгнаха. Саша извади от куфара чифт чисто бельо, вълнени чорапи, риза, подаде ги на Карцев.

— Преоблечете се.

Саша остана поразен от неговата мършавост. Кожа, опъната върху кокали, остри колена, безплътни нозе, дълги, безсилно увиснали ръце, ключици, щръкнали като чокани от подрязани криле.

— Станали сте кожа и кости от тая гладна стачка — каза Саша.

— Храниха ме със сонда, принудително — Карцев несръчно напъхваше ризата в дългите гащи, — после ме прехвърлиха на болнично, наливаха ме с мляко. Рязах си вените, та загубих много кръв.

Очите му трескаво блестяха, лицето му се покриваше с червени петна, сигурно имаше температура, но нямаха термометър, пък и защо да я мерят, утре от всяко положение трябваше да продължат пътя си. Най-сетне той се преоблече, уви се в памучното одеяло на Саша, седна на пейката, облегна се на стената, затвори очи.

— Защо сте си рязали вените? — попита Саша.

Карцев не отговори, не го чу, може да беше задрямал.

Саша разгледа печката. От огнището и под него стърчаха телове, някой вече беше задигнал вратичките. Саша понечи да я запали, но се отказа: може Борис да намери друго помещение.

Борис и Ивашкин донесоха самун хляб и кана от брезова кора, пълна със сметана, нищо друго не можали да намерят. И по-свястно помещение не издействували — всички били пияни, с кого да разговарят, никой не ги пуска за нощувка.

Ивашкин намери на двора някакво дръвце, нацепи го на трески, но те гаснеха, само дето напразно си хабиха кибрита.

Така, на тъмно, ядоха сметана с хляб.

— По-добре студена, отколкото никаква вечеря — заяви Борис.

Карцев не пожела да вечеря, помоли за вода. Вода нямаше.

— Ще ида при приятелите на Володя, дано го вземат за тази нощ — каза Саша.

Борис със съмнение поклати глава.

— Няма да го вземат. Впрочем можем да опитаме. Ще дойда с вас.

— Защо?

— Цялото село е пияно до козирката, а тези момци по трупите са настроени агресивно.

Навън беше по-светло, отколкото в къщата, в безоблачното небе висеше пълна луна. По трупите все така седяха моми и момци. Един от младежите, очевидно местният зевзек, разказваше нещо смешно, размахваше ръце, отговаряха му взривове от смях. Щом видя Саша и Борис, той им подвикна:

— Ей, клетници забравени, елате тука!

— Не им обръщайте внимание — тихо издума Борис.

— Но защо? — Саша тръгна към трупите. — Какво искате?

— Кво така се мотате по улиците? Моми ли търсите? А тояга да искате случайно?

На трупите седеше младичкият конвоир, мълчаливо се усмихваше. Но беше очевидно: ако започнат да ги бият, той пак така ще се усмихва.

Саша се обърна към Борис:

— Защо пък не. Я вижте какви красиви момичета имат.

— Красиви са, ама не са за вас! — изкрещя момъкът.

— Само за тебе ли са? — позасмя се Саша. — Ами ще смогнеш ли?

На трупите се засмяха.

— А де, а де — намеси се друг момък, — ти, таковата, недей много да…

— Таковата, онаковата — имитира го Саша, — ах, твойта…

Саша извъртя такава псувня, че всеки от хамалите, с които бе работил в химическия завод, би му завидял.

И си продължи пътя.

— Не е хубаво да се закачате, момчета, трябва да бъдете по-сериозни — наставнически добави Борис и последва Саша.

По пътя му каза:

— Ако не ви убият тук, дълго ще живеете. Бива ви да внушавате едно-друго.

Вратата на къщата не беше заключена. Володя, мъжът и жената седяха край масата. Гореше газена лампа.

— Това са Панкратов и Соловейчик — каза Володя, — говорих ви за тях.

Явно беше говорил нещо хубаво, защото мъжът се усмихна.

— Седнете, другари, пийнете чай с нас.

— Благодаря!

Саша не седна, обърна се към Володя.

— Какво ще правим с Карцев?

— Че какво трябва да го правя аз?

— Ти очевидно смяташ да нощуваш тук. Защо не отстъпиш мястото си?

Вместо Володя отговори мъжът:

— До известна степен аз решавам кой ще нощува при мен.

— Може би знаете у кого можем да се настаним за една нощ? — попита Борис.

— Тук никой не приема транзитни. Болни пък съвсем. Жената се обърна към Володя:

— Кога за последен път видяхте Илин? Вече на улицата Саша, огорчен, каза:

— А вие разправяте, че ме бивало да внушавам.

— Драги мой — отговори Борис, — тук действуват политически страсти, а те са най-фанатичните.

9.

Привечер Поскрьобишев сложи на писалището пред Сталин прочетеното от членовете на Политбюро писмо за статията на Енгелс. Всички се бяха съгласили, че тя не бива да се публикува. Взетото чрез допитване решение за промените в редколегията на „Болшевик“ също беше единодушно.

Сталин не се бе съмнявал, че двете решения ще минат: ходът със Стецки е правилен. Стецки е човек на Бухарин, а те държат Сухарни в резерва. Засега няма да го дадат, както миналата година не искаха да дадат Смирнов, Толмачов и Ейсмонт, а по-миналата — Рютин.

И все пак всички противници — предишни, сегашни и бъдещи — трябва да бъдат унищожени и ще бъдат унищожени. Единствената в света социалистическа държава може да устои само ако е непоклатимо устойчива отвътре, това е залогът за стабилността й във външния свят. Държавата трябва да бъде могъща за в случай на война, държавата трябва да бъде могъща и ако иска мир, тя трябва да буди страх.

За да превърнеш в кратък срок една страна от селска в индустриална, са нужни неизброими материални и човешки жертви. Народът трябва да ги даде доброволно. Но само с ентусиазъм това не се постига. Народът трябва да бъде принуден да ги даде. За целта е нужна силна власт, внушаваща страх на народа. Страхът трябва да се поддържа с всякакви средства, теорията за незатихващата класова борба дава всички възможности за това. Ако при този процес загинат няколко милиона души, историята ще го прости на другаря Сталин. А ако той остави държавата беззащитна, ако я обрече на гибел — историята никога не ще му прости. Великата цел изисква велика енергия, великата енергия на един изостанал народ се постига само с велика жестокост. Всички велики управници са били жестоки. Каменев, сега директор на издателство „Академия“, не случайно издаде Макиавели. За НЕГО го издаде, на НЕГО иска да покаже, че методите, които прилага ТОЙ, са били известни още през петнайсети и шестнайсети век. Каменев обаче греши. Препоръките на Макиавели са остарели. Впрочем не се знае дали са били годни и през петнайсети век?! Ефектно, но повърхностно, не е диалектично, схематично е. „Властта, която се гради върху любовта на народа към диктатора, е власт слаба, защото зависи от народа, властта, която се гради върху страха на народа от диктатора, е власт силна, защото зависи от самия диктатор.“ Това положение е вярно само частично: властта, която се гради само върху любовта на народа, е слаба власт, това е така. Но властта, която се гради само върху страха, също е нестабилна. Стабилна е онази власт, която е изградена и върху страха от диктатора, и върху любовта към него. Велик управник е онзи, който чрез страха е съумял да внуши любов към себе си. Такава любов, при която всички жестокости на управлението му народът и историята приписват не на него, а на изпълнителите.

Изгонването на Троцки в чужбина беше хуманен и следователно погрешен акт: Троцки е на свобода и действува. Той няма да прати в чужбина Зиновиев и Каменев, те ще легнат като първи камъни в крепостта на страха, която ТОЙ трябва да издигне, за да защити народа и страната. Ще ги последват техните съюзници. Бухарин им е съюзник, търчеше при Каменев през задната вратичка, водеше с него тайни преговори, разправяше, че вместо Сталин, би искал да види в Политбюро Зиновиев и Каменев. Сам си избра съюзниците и ще сподели участта им.

В политиката няма място за съжаление. Ако съжалява за някого, само за един човек е — за Каменев. Съжалява, в смисъл че Каменев не е с него, а е със Зиновиев. „Уютен“ човек е, мек, отстъпчив, при това е тифлисец, завършил е гимназия в Тифлис, дълги години е живял там. В него има нещо и от еврейския, и от грузинския интелигент — гальовност, деликатност, приветливост, малко е циник, но добродушен циник. Образован е, ориентира се в политическата обстановка, умее точно и ясно да формулира изводи, за това справедливо го ценеше Ленин. Не е честолюбив, не претендира за лидерство, традиционно втори човек. Такъв беше при Ленин, такъв би могъл да остане и при другаря Сталин. Не пожела! Предпочете пред НЕГО дърдоркото Гришка! Някога те отлично действуваха заедно, прекрасно се разбираха. Именно Каменев предложи него, Сталин, за поста генерален секретар на партията. Но го предложи само за да го използува срещу Троцки, бяха измислили това със Зиновиев — да превърнат партийния апарат в тояга за Троцки, бяха свикнали други да им вадят кестените от огъня. Не бяха разбрали най-важното: партийният апарат не е тояга, партийният апарат е лост на властта. Като му предадоха този лост, те му връчиха и абсолютната власт. НЕГОВИЯТ гений единствен проумя това. Впрочем и Ленин го проумя, но не веднага, а почти след година, късно го проумя! Но дори когато Ленин поиска ТОЙ да бъде свален от поста генерален секретар, дори тогава Каменев нищо не схвана и предложи на конгреса да не взема под внимание писмото на Ленин. Сети се чак след смъртта на Ленин, когато от Лениновото наследство се оказаха отстранени не само Троцки, но и Каменев, и Зиновиев. Точно тогава беше моментът да направи правилен политически избор, заедно с цялата партия да последва другаря Сталин. А той последва това нищожество Гришка! Защо? Вярвал е в големия талант на Гришка ли? Глупости! Той сгреши, защото никога истински не бе ГО разбирал, не бе разбирал, че така наречената примитивност, така наречената посредственост на другаря Сталин в действителност е простота на вожд, който не само чете лекции в Комунистическата академия, а преди всичко разговаря с масите, води масите след себе си.

Евреите никога не са разбирали какво значи ВОЖД? Никога не са умеели истински да се подчиняват, това е формирано в тях от историята, в това се състои тяхната национална трагедия. Всички народи са се подчинявали на Рим и са се запазили като нации. Единствени евреите не са се подчинили. Във всички религии бог е въплътен в човек: Христос, Мохамед, Буда… Само евреите нямат обожествен вожд, само юдаизмът не допуска олицетворяването на бога в човек. За тях не съществува абсолютен авторитет, затова не са успели да запазят държавното си начало — върховната власт в една държава трябва да е олицетворена във върховен вожд. Евреите са спорили през цялата си история, демокрацията означава за тях възможност да спорят, на тях им дай да противопоставят на мнението на мнозинството своето лично мнение.

Разбира се, има и евреи, способни да признаят един вожд и да му служат, например Каганович. Именно Каганович пръв, още през 1929 година, в своя лекция в Института на червената професура ГО нарече вожд… Но Каменев предпочете повърхностната ерудиция и сладките приказки на други хора. И сгреши. За един вожд не е достатъчно да бъде ерудиран и сладкодумен. Къде се дянаха всички дореволюционни „вождове“ интелигенти и „литератори“? Разните там Луначарски, Покровски, Рожков, Голденберг, Богданов, Красин? Ами Ногин, Ломов, Риков? Няма ги и нищо не остана от тях. Троцки притежаваше някои качества на вожд. Но интелектуалното му високомерие го правеше непоносим за партийните кадри. На всяка крачка подчертаваше умственото си превъзходство, хората не обичат да ги смятат за глупаци. Хората признават умственото превъзходство, когато то е съчетано с превъзходството на властта. Умственото превъзходство е приемливо за тях само в управник, по този начин те се подчиняват на умен управник, това не ги унижава, напротив, въздига ги, оправдава в собствените им очи безпрекословното им подчинение, утешава ги мисълта, че се подчиняват не на сила, а на ум. А докато не е взел само в свои ръце властта, вождът трябва да умее да убеждава, да създава у хората увереност, че са негови доброволни съюзници, че той само е изразил, формулирал техните собствени мисли. Троцки не разбираше това, както не разбираше и значението на апарата. Като се смяташе за вожд, си мислеше, че сам, без чужда помощ може да поведе масите с красноречието, с интелекта си. Не! За овладяване на масите не са достатъчни бляскавите речи, нужен е инструмент и този инструмент е апаратът. „Дайте ни организация от революционери — и ние ще преобърнем Русия!“ — Троцки никога не бе разбирал тази основна Ленинова постановка. Именно в това се състоеше неговият „неболшевизъм“, за който споменаваше Ленин в своето „завещание“.

Може би Ленин не е вземал на сериозно мисълта за колективното ръководство? Не! Ленин разбираше значението на вожда. „Съветският социалистически демократизъм ни най-малко не противоречи на едноличието и диктатурата… волята на класата в някои случаи се осъществява чрез диктатор, който понякога може сам да направи повече и често е по-необходим…“16 И друго… „Да се стигне до противопоставяне изобщо на диктатурата на масите на диктатурата на водачите е смешна безсмислица и глупост…“17 Това Ленин го разбираше, но смяташе да управлява Русия с европейски методи, а в НЕГО, в Сталин, виждаше азиатец.

Ленин разбираше значението на апарата. Но той искаше да се засили държавният апарат, на който се опираше лично той като глава на правителството, и не искаше да се засилва партийният, на който се опираше другарят Сталин. Именно затова тогава предложи да го свалят от поста генерален секретар. Някъде в перспектива наред с непа той очевидно е мислил за по-широки промени, защото, когато се залага на фермера, фермерът ще потърси правата си. За такива маневри Ленин е смятал по-подходящи Троцки, Зиновиев, Каменев, Бухарин, дори Пятаков и е смятал неподходящ НЕГО, другаря Сталин. В другаря Сталин е виждал главния „апаратчик“, а той имаше страх от засилването на апарата. И с право. Апаратът има свойството да закостенява, апаратът, сплотен от дългогодишните връзки, вместо да бъде лост, се превръща в спирачка, мумифицира се. Канцеларията в една огромна изостанала аграрна и многонационална страна е необходима за опазване завоеванията на революцията, но канцеларията крие в себе си заплаха и за самата революция — властта на тази канцелария става всеобхватна, могъща и безконтролна. Ленин с право се опасяваше от това и затова обичаше да казва, че „ние наследихме от царска Русия най-лошото, бюрократизма и обломовщината, те буквално ни задушават“. Това е така. Но то далеч не означава, че апаратът трябва да бъде унищожен, че трябва да се създаде политически баланс. Политическият баланс означава КРАЙ на диктатурата на пролетариата. Апаратът трябва да се запази, апаратът трябва да се укрепва, но е необходимо в него да бъде убита в зародиш самостоятелността, непрекъснато да се сменят хората, да не се позволява взаимните връзки да се циментират, един непрекъснато сменящ се апарат няма самостоятелна политическа сила, но остава могъща сила в ръцете на вожда, в ръцете на всесилния управник. Този апарат, като инструмент на властта, трябва да внушава на народа страх, но пред вожда самият апарат трябва да трепери.

Има ли той такъв апарат? Не, няма. Отдавна иска да промени състава на ЦК, но не успя да го направи дори на Седемнайсетия, на СВОЯ триумфален конгрес. Нямало, видите ли, основания за отвод, та беше принуден да остави в ЦК хора, на които мястото вече не е там, действуваше тяхното взаимно застъпничество, тяхната сплотеност, техните затвърдени взаимни връзки, той не можа да преодолее всичко това. Край! Този апарат вече си изслужи, каквото му бе отредено и вече не му е нужен в този вид, нужен му е друг апарат, такъв, който няма да разсъждава, за който ще съществува само един закон — НЕГОВАТА воля. Сегашният апарат е вече вехтория, отработена пара, дрипи. Обаче именно тези стари кадри са най циментирани помежду си, най-взаимосвързани, те няма така лесно да напуснат местата си, ще трябва да ги събаря. Но това ще бъдат завинаги обидени, завинаги спотаени, потенциални смъртни врагове, готови всеки миг да се присъединят към онзи, който се опълчи срещу НЕГО. Ще се наложи да ги унищожава. Сред тях ще има и заслужили в миналото хора — историята ще прости това на другаря Сталин. Сега техните минали заслуги стават вредни за делото на партията, те си въобразяват, че се разпореждат със съдбините на държавата. И затова трябва да ги смени. Да ги смени — значи да ги унищожи.

Сталин отново се разходи из кабинета, спря пред прозореца… Да, Октомврийската революция бе ръководена от Ленин, Ленин я извърши, това е неговата историческа заслуга. Но след като извърши революцията и запази новата власт в огъня на Гражданската война, той тръгна всъщност по пътя, подсказан му от опита на ортодоксалния марксизъм: непът беше началото на този път. С крайни революционни средства Ленин довърши буржоазната революция, разчисти пътя за нея, като унищожи остатъците от феодално-помешчическия строй. Но Ленин умря. Историята е велик режисьор. Тя навреме отстрани Ленин и даде на Русия нов вожд, който ще я поведе по истински социалистически път. За това ще е нужна още не една революция. Една революция, не по-маловажна от Октомврийската, той вече извърши — ликвидира индивидуалното селско стопанство, ликвидира кулачеството, ликвидира самата възможност за фермерски път на развитие на селото. При това загинаха милиони хора — историята ще му го прости. Той извърши и втора революция — насочи Русия по пътя на промишленото, индустриалното развитие, превърна я в съвременна промишлена, могъща във военно отношение държава. Висока цена бе платена за това, много жертви паднаха — историята ще го прости на другаря Сталин, историята не би му простила, ако бе оставил Русия слаба и безпомощна пред лицето на враговете й. Сега трябва да се създаде нов, особен апарат на властта. И да се унищожи старият. Унищожаването на стария апарат трябва да започне от онези, които вече са се опълчвали срещу НЕГО — от Зиновиев, Каменев, те са по-уязвими, те са се борили против партията и толкова много грешки са си признавали, че ще продължат да си признават, ще признаят какво ли не. И никой не ще посмее да ги защитава, и Киров не ще посмее.

Девет години Киров е в Ленинград. Какво направи той през тези години за превръщането на ленинградската партийна организация не в показна, а в истинска опора на Централния комитет на партията? Той реши да умиротвори този вечно фрондиращ град, вместо да го смачка. Да го смачка — значи да смени стария апарат с нов, старите кадри — с нови. Да го умиротвори — значи да остави стария апарат невредим, да остави старите кадри по местата им, само да ги привлече на своя страна. Именно по този път тръгна другарят Киров. Защо тръгна по него? Не разбираше задачата си ли? Добре я разбираше. Но разбираше именно своята задача, а не партийната, превърна Ленинград не в опора на партията, а в своя опора. Не той ги привлече на страната на партията, а те го привлякоха на своя страна, създадоха от него нов лидер.

Сталин отново отиде до писалището, отново препрочете доклада на Ягода. Да, протежето на Ягода — Запорожец — не е в състояние да промени обстановката в Ленинград. Безпомощен човек, нищожество!

Сталин отвори вратата към приемната и нареди на Поскрьобишев да извика за утре при него народния комисар по вътрешните работи другаря Ягода.

10.

На Ангара излязоха по пладне. Надвисналите над могъщата река огромни скали, нашарени от кафеникав, жълт, червен варовик, оголваха първичния строеж на земята.

След един час влязоха в Богучани. Тук им предстоеше да живеят.

По брега имаше бани без комини, мрежи, прострени на подпори, лодки, вързани на стълбчета. От двете страни на широката улица — черно-сиви къщи от греди. Дъсчените покриви бяха обрасли със зелен мъх. Между къщите — високи плътни стобори. Дървени верандички пред всички. Към улицата гледат прозорци с резбовани рамки, боядисани в синьо и виолетово.

Каруцарят вкара каруцата в голям двор с яхър, сеновал, с обори, с открита кошара за добитъка. Добитъка обаче го нямаше, само кокошки ровеха купчина тор. Каруцарят отвори вратата на просторната къща, в носа ги удари кисела миризма, видяха груба, саморъчно скована маса, пейки покрай стените — бедно вдовишко жилище.

Стопаните: прегърбена бабичка с тояжка седеше на една пейка и сподиряше с тревожен поглед всяко движение на новодошлите; дъщеря й — жена на четирийсетина години с хлътнала гръд и увиснал корем, препасан с мръсна престилка, мълчеше, като да беше няма; и Най-сетне синът й, дребен и грозноват шестнайсетинагодишен момчурляк.

Оставиха си багажа и тръгнаха към районния пълномощник на НКВД18. Този човек се казваше Баранов, дебеланко със сита службашка физиономия, която говореше, че е проспал цялата зима и би спал още, ама на, държавните работи не позволяват. Отвори плика, нацупи се важно, прочете документите и определи местожителството на всеки. Ивашкин оставаше в Богучани, Володя Квачадзе заминаваше надолу по Ангара, останалите — нагоре: Карцев за село Чадобец, а Борис и Саша в друг район, в село Кежма, на разположение на тамошния пълномощник.

— Вижте какво — обясни Борис, — мен ме пращат В местната кантора за доставка на кожи. Има нареждане на другаря Хохлов до другаря Косолапов.

Хохлов беше управител на окръжната кантора за доставка на кожи, Косолапов — на богучанската. Но Борис не показа писмото на Хохлов, страхуваше се, че Баранов може да му го вземе.

— На Хохлов не му е работа да се бърка във функциите — навъси се Баранов, — щом дойде пощенската лодка, тръгвайте за Кежма.

Володя отиде да търси свои хора.

Ивашкин веднага стана сериозен, отново го обзе съзнанието за изключителността на професията му: в Богучани се подготвяло откриване на печатница, а словослагатели не се намират лесно, навсякъде са дефицитни.

— Откъде знаете за печатницата? — учуди се Саша.

— Чух в Канск — уклончиво отговори Ивашкин и хукна да си търси квартира.

Неприятно беше, че през цялото време си бе мълчал за това, сигурно от страх някой да не му заеме мястото.

Борис изглеждаше потиснат. Далечната Кежма, още триста километра, кой знае дали ще има вакантна длъжност, а той сглупи, че не си поиска писмо и за там.

— Все пак ще отскоча до Косолапов — каза Борис, — може да направи нещо. Баранов напълно оправдава фамилното си име.19

Саша и Карцев тръгнаха да се прибират. Карцев съвсем отпадна, едвам стигна до къщата, стовари се на пейката, поиска вода, тресеше го. Саша го зави, попита старицата:

— Имате ли преварена вода?

— Кипвана ли? Ей там, в котела.

Тя седеше в своя кът като бухал.

— Нефелен е от пътя. Нищо. Ще живне, млад е. Ще ядете ли?

— Когато се върнат другарите ни.

Пръв се върна Володя, взе си торбата, каза, че се е настанил у познат, третата къща зад училището, и излезе.

После дойде Борис. Косолапов бил безсилен, всичко командувал Баранов — от такъв тъпанар да ти зависи животът! Ех, много му здраве!

— Знаете ли, Саша, дори се радвам. Свикнах с вас. Заедно тръгнахме на път, заедно ще го изминем.

Той вече кроеше планове как ще се уреди в Кежма, ще уреди и Саша, припомняше си някакви цифри за Кежемски район, с които ще покори тамошния началник на кантората за доставки на кожи.

Пристигна Ивашкин, съобщи, че си е намерил евтино легло с храна, заплатите били добри, със северна надбавка, щял да изпраща вкъщи, че дори щял да извика семейството си тук. Не остана за обяд, за днес вече си бил платил.

— Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.

Не попита те къде отиват, не си остави адреса, не предложи да му лишат, и той не обеща… Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.

— Ей така се разделят хората — позасмя се Саша.

— И на вас ли ви направи впечатление? Браво, Способно дете сте.

Ядоха тиганици от обща паница и отидоха на пощата, оставиха молби всичко да им се изпраща в Кежма. Саша писа на майка си, че се чувствува прекрасно, Ангара е грандиозна река, от нищо няма нужда, а писма да му праща до Кежма, до поискване.

Върнаха се вкъщи. По улиците лежаха северни кучета с извити на геврек опашки, дори не помръдваха глави, когато край тях минаваше жена с кобилица иди от някоя порта на тумба се изсипваха дечурлига.

— Не виждам нито един що годе подходящ обект — каза Борис, — момичето от пощата — с това се изчерпва местният елит… Между другото тук е разпространен битовият сифилис, отваряйте си очите. И трахомата — пази боже да се избършете с техен пешкир! Впрочем по основния въпрос: Забелязахте ли девойчето, дето се върти около нашата къща? Едно скулестичко, не е лошо.

Саша го бе видял, то разговаряше със сина на хазаина.

— Заглежда се по вас — добави Борис.

— Съвсем малко е още.

— Защо? Има шестнайсетина. Време й е. После такива се омъжват и се превръщат в работни коне. Вижте, може да ви хареса.

— Развращаване на малолетни — засмя се Саша, — стига ми и член петдесет и осми.

Пред къщата на пръстения вал седеше същото момиче, дребно, стройничко, със силни нозе и изваяно, добре очертано личице, с високо чело, с пълни устни. В леко издадените напред зъби едва-едва бе загатнато нещо тунгуско, монголоидно. Закопчана догоре жилетка, дългата селска фуста закрива до прасците босите й крака с корави мръсни ходила. Тя дъвчеше смола и гледаше Саша с малките си кестеняви засмени очи.

— Какво се смееш? — попита Саша.

Тя прихна, закри устата си с ръка, скочи, побягна и затръшна портичката. Но Саша видя, че го поглежда през цепнатината.

— Дива е, но инак е като статуетка, просто прелест.

За вечеря им дадоха паренки — нарязана задушена сладка ряпа, и бурдук — кисел от овес. И този път всички, включително хазайката и синът й, сърбаха от обща паница. Бабата се оплакваше: нямало нито мляко, нито месо, дори риба — нали нямат мъж вкъщи, кой да лови.

Докато вечеряха, съседското момиче пак довтаса. Отвори вратата, видя Саша и я затвори, спотаи се в пруста.

— Какво се криеш, змийско изчадие такова?! — викна старата. Момичето продължаваше да се спотайва в пруста. — Чалнато момиче — обясни старата. — Лукерия я викат. Лукешка — пак викна тя, — влизай вкъщи де. Глей гражданята кво донесоха за ядене.

Саша бе нарязал останалия салам за Карцев. Лукешка влезе и застана на прага.

— Ситнория — каза старата, имаше предвид малкия ръст на Лукешка, — и по майка, и по баща е ситна… Къде го брат ти?

— Рогатият го знай — отговори Лукешка, като попоглеждаше Саша, — в гората е сигур.

— Къртят пънове, вадят ги, па може и да къркат, щото чашката мами. Тейко ти с тях ли е?

— С тях…

— Лукешка кимна към Карцев.

— Болен ли е?

— Болен — отговори старицата, — току мърмори. За кво ли мърмори? Душата му се разделя с тялото. Какво стоиш? Сядай, поприказвай с тях, я го глей какъв е личен — и кимна към Саша.

Но Лукешка не сядаше, стоеше на прага, дъвчеше смолата и хвърляше засмени погледи на Саша, босонога, по блуза, пусната върху дългата фуста. Кръшното й тяло лъхаше на вода, река, сено. Намираше се в краткия разцвет на селската младост, когато момичето още не е съсипано от работа, от къща, от деца, още е сръчно, силно, всичко знае, възпитано е в единствената стая на селската къща, където спят бащата с майката и братята с жените си, на грубата селска улица, откровено, наивно, безсрамно.

Саша й подаде парче салам.

— Опитай.

Лукешка не помръдна.

— Вземай, гяволова щерко, лапай! — каза старата.

Лукешка взе салама.

— Ваште оня ден ходиха ли за риба? — попита старата.

— Ходиха.

— Колко донесоха?

— Две ведра.

— На колко си години? — попита Саша.

— Кво? — не разбра Лукешка.

— За годините, за годините ти питам?

— Че знам ли… Шеснайсе гаче…

— Кого мяташ — възрази старата, — нашият Ванка е на петнайсе, и ти си на петнайсе.

Лукешка почеса рамо в рамката на вратата и нищо не отговори.

— Лукешка!!! — чу се от улицата.

— Тебе викат — каза старата.

— Мене — отвърна Лукешка и не помръдна от мястото си.

— Лукешка!

— У, проклетникът! — изруга Лукешка и излезе, като затръшна вратата.

— Бива го момето — каза старата на Саша, — подари й едно чумберче, ще походи с тебе.

— Какво е това чумберче?

— Ами дето вие му викате забрадка.

— Интересно — позасмя се Саша.

През нощта Карцев стена, задушава се, моли да го вдигнат да седне, вече не можеше да седне сам.

На сутринта Саша и Борис отидоха в болницата. За лекаря чакаше дълга опашка. Хората седяха в коридора и пред входа. Соловейчик влезе направо в кабинета. След него и Саша. Младият лекар изслуша Борис и като разбра, че става дума за заточен, поиска да му донесат нареждане от пълномощника на НКВД.

— Човекът умира — грубо каза Саша, — какво нареждане?!

— Баранов знае какво — отговори лекарят.

Баранов излезе на двора сънен, намусено попита какво искат, недоволно надраска на листче: „До районния лекар. Прегледайте болния административно заселен Карцев.“

Върнаха се в болницата. Борис пак се вмъкна без ред и връчи бележката. Лекарят каза, че след приема ще намине.

Вечерта дойде, прегледа Карцев, установи пневмония и белодробен оток върху фона на обща дистрофия. Необходима е кислородна възглавница, а няма, необходима е хоспитализация, но болницата е с десет легла, а са приети двайсет души. Предписа лекарство и каза през нощта да му дават топло мляко. Но по сурово затворения му поглед Саша разбра, че за него Карцев е вече мъртъв.

На сутринта Карцев се почувствува по-добре и помоли да повикат Баранов.

— За какво ти е? — учуди се Саша.

— Иди, кажи му — като се задъхваше и кашляше, говореше Карцев, — има кислород, всичко има. Вървете, вървете, нека дойде.

Те тръгнаха, Борис предложи да вземат и Володя Квачадзе.

— Той умее да разговаря с тях.

Володя ги изслуша спокойно, дори със съчувствие. Може би искаше да забравят постъпката му на Чуна, когато остави Карцев в студената барака? Едва ли… По-вероятно беше друго: имаше повод да се скара с началството, да се самоутвърди, хем поводът е сериозен — на един заточен не искат да окажат медицинска помощ.

— Карцев помоли да повикаме Баранов при него.

— Какво?! — Володя се извърна към Саша, лицето му беше страшно. — Помолил Баранов да иде?!

Гласът му трепереше и както винаги, когато се вълнуваше, грузинският му акцент се чувствуваше много явно.

— Та нали той в това състояние не може сам да иде при него.

— Той е помолил да извикате Баранов при него?! — повтаряше Володя, с омраза втренчен в Саша. — И вие се заехте с това поръчение?!

На Саша му омръзна тази негова нетърпимост.

— Какво ме гледаш, като че ме виждаш за пръв път?

— Володя, успокойте се — каза Борис. — Саша няма никаква вина.

Володя помълча, после мрачно произнесе:

— Карцев е провокатор.

— Защо?! — смая се Саша. — Той е лежал три години в политически изолатор, гладувал е, рязал си е вените.

— Лежал, гладувал, рязал си вените! — закрещя Володя и нервно закръстосва стаята. — Там лежат какви ли не, а щом лежат, трябва и да гладуват заедно с всички… Защо са го карали в Москва?

— Осъдили са го на заточение — обади се Борис.

— И какво от това?! — пак закрещя Володя. — Такива са им нужни и на заточение. „Отрекъл си се, признал си грешките си? Не, драги, не е достатъчно, трябва да го докажеш на дело! Трябват ни референти…“

— Ако беше така — възрази Саша, — Баранов нямаше да го прати в Чадобец, а щеше да го остави тук, в Богучани.

— Баранов нищичко не знае! В плика бяха само документите ни. А онова ще пристигне после, със специалната поща. Карцев иска да му обясни, че е техен човек, че трябва да го лекуват, да го спасят. Всички от Верхнеуралск ги разпратиха по лагери и затвори, само него — в Москва! Защо? Да разгледа Третяковската галерия ли?

— Всички, които не се съгласяват с тебе, са или гадове, или провокатори — каза Саша, — ние ще идем при Баранов.

— Добре бе — заканително произнесе Володя, — присъединявайте се към тая работа, присъединявайте се!

— Недей да плашиш! Всякакви сме ги виждали!

— Кого си виждал?! — пак закрещя Володя. — Ти нищо не си виждал. Мамино синче! Не си сякъл дървета при четирийсет градуса студ. Не си виждал как хората умират на снега. Как храчат кръв. Карцев ще ми съжалява. Ами онези, дето Карцев ги праща на смърт, защо не пожалиш?

— Преди всичко ми с жал за тебе — каза Саша.

Когато приближиха до къщата на Баранов, Борис спря.

— Саша, хайде да обмислим всичко спокойно. Можем да не се съгласим с Володя, но не можем да отречем, че в думите му има известна логика. Защо му е Бараноз на Карцев? За да го настани в болницата ли И ние можем да настояваме за това. Тогава защо? Вие, Саша, тепърва започвате живота си тук, а аз вече съм се отракал в тази обстановка. Няма нищо по-страшно от такова подозрение, то се разнася мигновено И остава за цял живот — невъзможно е да докажеш обратното. Аз съм готов да ходя в болницата, да се грижа за Карцев, изобщо всичко, гърнето да му изнасям… Но не искам да му уреждам среща с Баранов.

— Аз ще ида сам — каза Саша.

Борис се замисли, после предложи:

— Хайде да направим така — да настояваме Баранов да то настани в болница, но да не казваме, че Карцев го е викал. А там, в болницата, ако му трябва Баранов, да си го вика официално, чрез лекаря.

— Пратих ви лекаря, какво искате още? — нервира се Баранов.

— Трябва да го настаните в болницата.

— Нали са ви казали, няма места.

— Човекът умира.

— Няма да умре.

— Но ако умре, ще съобщим в Москва, че сте отказали да го настаните в болница.

— Зле започвате тук, Панкратов — зловещо произнесе Баранов.

След около три часа пред къщата спря болничната каруца. Саша и Борис изнесоха Карцев.

Горещият юнски ден свърши, откъм реката духна лек ветрец. Карцев лежеше със затворени очи, дишаше по-равномерно, по-спокойно.

Вечерта Лукешка пак седеше пред къщата, беше с кожени ичиги, опънати по малкия й крак. Ярък шал покриваше главата и раменете й.

Тя се попремести, с това движение канеше Саша да седне до нея.

Саша седна.

— Е, разкажи ми нещо, Луша, Нали Луша те казват?

— Лукешка ме викат.

— Ние пък казваме Луша. Аз ще те наричам Лушенка.

Тя закри устата си с шала.

— Харесва ли ти, Лушенка?

Тя махна шала от устата си, очите й се смееха.

— Ти работиш ли или учиш?

— Свърших аз с науките.

— Кой клас си завършила?

— Трети гаче.

— Знаеш ли да четеш, да пишеш?

— Знаех, ама забравих.

— Работиш ли нещо?

— Готвя. Ти къде ще живееш?

— В Кежма.

— У-у… — разочаровано проточи тя. — Далеко е. И туканка живеят заточени, много са.

— Ти ходила ли си в Кежма?

— Не, от гората по далече не съм стъпвала.

— Не те ли е страх от мечка?

— Страх ме е. Лани ходихме в гората за боровинки, па като изскочи една, па като ревна, чак дъбравата разцепи. Ние писнахме и беж към лодката. Жал ни беше за боровинките, ама те тежки, събарят ни. Хвърлихме ги. Мецаната не върви бързо, замята краката. Сграбихме веслото, а тя — хоп във водата… Едвам се измъкнахме с гребане, ревем ли, ревем, примряхме… Уф, край… Прибрахме се с празни ръце. Сега не ходим навътре в гората, страх ни е.

Тя говореше оперено, хихикаше и същевременно смутено прикриваше устата си с крайчеца на шала.

— Ще дойдеш ли с мен в Кежма? — попита Саша. Тя спря да се смее, погледна го.

— Ако ме вземеш, ще дойда.

— А какво ще правим там?

— Ще си живеем. Ти колко трябва да живееш в Кежма?

— Три години.

— Три години ще поживеем, после ще си заминеш.

— Ами ти?

— Кво аз? Ще си остана. Те туканка всички тъй, поживеят, па си идат. Или ще останеш на Ангара?

— Не, няма да остана.

— Утре отиваме на Сергункини острови. Айде с нас.

— Защо?

— Ще преспим тамка — с наивно безсрамие заяви тя.

— Лукешка! — чу се глас от съседния двор.

— Какво, ще дойдеш ли?

— Трябва да помисля.

— Ама че си, ще мислиш, та ще премисляш — засмя се Лукешка и побягна.

В ковчега имаше стружки, Саша искаше да ги изхвърли, но Борис каза:

— Не бива да се изхвърлят, не знаете ли?

Саша не знаеше — за пръв път погребваше човек.

Служителят и каруцарят слязоха в зимника, там беше моргата.

Лекаря излезе на верандата, погледна Саша строго, както бе гледал умиращия Карцев, и каза:

— Смъртният акт е предаден на районния пълномощник.

Саша и Борис нищо не отговориха — за какво им е смъртният акт, на кого да го изпратят?

Лекарят не си отиваше, гледаше ги. Беше техен връстник.

Служителят и каруцарят изнесоха тялото, сложиха го в ковчега.

Заковаха капака. Каруцата излезе от двора. Отстрани вървеше нисък селянин — каруцарят, след ковчега — Саша и Борис. Изминаха дългата селска улица, покрай черно-сивите къщи от греди, свърнаха по друга, и тя черносива, излязоха от селото, по един стръмен път се качиха де дървена църква със закована врата. Зад нея беше гробището.

Взеха лопати, започнаха да копаят Само отгоре пръстта беше мека, по надълбоко ставаше корава, замръзнала, с късчета лед.

Ето че свърши жизненият път на Карцев, техния случаен спътник по преселване. Работник от „Сърп и чук“, комсомолски работник, затворник от Верхнеуралския политически изолатор, заточеник. Дали Володя беше прав? Какво би подтикнало Карцев да постъпи така? Желанието да изкупи вината си, да докаже искреното си разкаяние ли? Може да са му обещали свобода. Или е било просто слабост?

Отговорите на тези въпроси бяха заровени заедно с Карцев в гроба му, в далечния Сибир, на края на света.

Но дори да е било така, Саша не бе познавал този Карцев. Той бе познавал един болен и страдащ човек.

Каруцарят остави лопатата.

— Стига. Мечката не може да го изрови.

Свалиха ковчега от каруцата, поставиха го върху въжета и като го прехвърлиха внимателно през пресния насип, го спуснаха в ямата.

После измъкнаха въжетата и запълниха гроба с пръст. Всичко свърши. Каруцарят скочи в каруцата, дръпна поводите и шибна коня към селото. Саша и Борис останаха край гроба.

— Да поставим поне дъсчица с името — каза Борис.

Но никой нямаше нито парче шперплат, нито молив.

От хълма в далечината се виждаше Ангара, тя влачеше водите си сред скали и гори от неведоми земи към неведоми земи. На хоризонта водата ставаше на цвят като небето, сливаше се с него, сякаш бог още не беше създал твърдта, за да отдели вода от водата.

Горчиво и радостно чувство прониза Саша Застанал тъжен и отчаян насред изоставеното гробище, внезапно напълно ясно усети незначителността на своите несгоди и страдания. Тази велика вечност укрепваше вярата в нещо по висше от онова, в името на което бе живял досега. Онези, които изпращат хората на заточение, се заблуждават, като смятат, че така могат да прекършат човека. Могат да го убият, но не могат да го прекършат.

11.

— Четете!

Докато Ягода четеше последното си донесение, Сталин го разглеждаше: грубо, тясно тухленочервеникаво лице с малки мустачки като Хитлеровите. Мразен, напрегнат поглед. Не е красавец!

Той го бе избрал още през 1929 година. Менжински тежко боледуваше, фактически беше освободен и на Седемнайсетия конгрес на партията вместо него в състава на ЦК бе включен Ягода, неговият заместник. Другарят Менжински можеше и официално да бъде освободен от длъжността председател на ОГПУ и на негово място да бъде назначен Ягода, но това щеше да бъде разбрано неправилно — всички виждаха Менжински като продължител на делото на Феликс Дзержински. Преди един месец Менжински почина. Веднага бе оповестено отдавна подготвеното решение на Политбюро за създаване на Народен комисариат по вътрешните работи. В него включиха Главното управление за държавна сигурност, милицията, граничните и вътрешните войски, изправителнотрудовитс лагери и колонии, а също и пожарната охрана, и отдела по гражданското състояние. За народен комисар на вътрешните работи назначиха Ягода.

В Политбюро не възникнаха възражения срещу кандидатурата на Ягода — стар член на партията, кадрови чекист не е политик, не е член на Политбюро, „неутрално лице“, няма да наруши равновесието в партийното ръководство.

Свердлов, за чиято племенница бе женен Ягода, навремето нямаше твърде високо мнение за способностите на своя роднина: отначало го изпрати в редакцията на „Деревенская беднота“, после на редова работа във ВЧК. Но Свердлов не разбираше много от хора и напразно се хвалеше, че собственото му тефтерче му заменя целия отдел „Кадри“ на ЦК. Та нали и НЕГО Свердлов смяташе за „индивидуалист“, казваше му това в очите още там, в Туруханското заточение и ТОЙ не се обиждаше. Общо взето Свердлов е простодушие и добро момче, но не е личност. Затова Ленин го постави начело на ВЦИК20, длъжност чисто формална. След смъртта на Свердлов Ленин намери за това място тверския селянин Калинин — „всеруския кмет“.

Покойният Дзержински също не обичаше много Ягода, държеше го настрана — в деловодството. Но въпреки всичките си добри качества Дзержински си беше аристократ по рождение.

Естествено Менжински, също аристократ, при това полиглот, владеещ четиринайсет езика (за какво са му на един болшевик четиринайсет езика?!), му беше по-близък от Ягода — този обикновен аптекар от Нижни Новгород. Пък и при всичките си добри качества другарят Дзержински, да си го кажем, страдаше от известно позьорство… Тъкмо затова не обичаше Троцки, оня далеч го превъзхождаше в позьорството. Естествено беше, че нискообразованият „канцеларист“ не импонираше твърде на Железния Феликс…

Но в ГПУ ангели не са нужни, и красавци не са нужни, изкуството да ръководиш се състои в умението да поставиш един човек на мястото, на което ти е нужен, а после, и това е най-важното, когато вече не ти е нужен, да го махнеш оттам. Засега Ягода си е на мястото — разбира истинския смисъл на онова, което му говориш.

Подозрението, че Ягода е работил за царската тайна полиция, може и да е основателно. Но подобни разследвания са сложни и заплетени, практически е невъзможно да се проверят тези подозрения. Косвените улики винаги са неясни и несигурни, преки доказателства почти не съществуват — още в първите часове след революцията тайната полиция унищожи почти всичките си архиви. Колко имена на бивши осведомители получихме? Нищо работа. Пък и полученото почти няма доказателствена стойност: тайната полиция умееше да заплита следите си, да те праща по лъжлива следа. И изобщо за човек, който е общувал с жандармски офицери и е бил принуден да маневрира, за да се опази за партията, са неизбежни ситуации, които сега, след толкова години, може да се видят съмнителни на някого.

Трудно е да се докаже, че един човек е бил свързан с тайната полиция, но още по трудно е да се докаже, че не е бил свързан с нея, ако се е зародило такова подозрение и са налице някои материали. Някои материали срещу Ягода му бяха представени, косвени, неубедителни материали, но достатъчни при добро желание Ягода да бъде обвинен в провокаторство На лицето, представило тези материали. ТОЙ тогава заяви, че партията смята тези материали за неубедителни, и заповяда никога и никъде да не се връща към този въпрос. Но материалите прибра. И Ягода знае това. Ще бъде предан от страх, а така е по-добре, отколкото да е предан по убеждение: убежденията се менят, страхът не преминава никога.

Ягода сложи книжата на писалището и нищо не каза — Сталин още нищо не бе го питал. И не гледаше Сталин: да гледаш другаря Сталин означаваше да му задаваш неизречен въпрос, да го караш да заговори, Сталин не обичаше това, той сам знаеше кога и какво трябва да говори. Вярно. Сталин му показа неговия собствен рапорт, но засега не се знаеше какво се крие зад това.

Сталин едва забележимо кимна към стола, до който бе застанал Ягода Предложи му да седне, значи разговорът ще бъде дълъг и както Ягода вече схващаше, сериозен, в смисъл че той ще трябва да разгадава много ребуси в нето.

Разхождайки се из кабинета, Сталин каза:

— За какво говори вашият доклад? Той говори, че другарят Запорожец не се справя със задълженията си. Ако ликвидирането на зиновиевската опозиция в Ленинград беше проста работа, можехме да възложим тази задача на другаря Медвед и на неговия апарат. Но другарят Медвед е човек на Киров, а другарят Киров за съжаление не съзнава размерите на зиновиевската опасност за партията и лично за себе си. Неправилно оценява обстановката в Ленинград.

Бавно и тихо Сталин се разхождаше по килима.

— Какво е особеното в тази обстановка? — продължи той. — Особеното в обстановката в Ленинград не е само, че в ленинградската партийна организация все още има много зиновиевци. По-важното е, че те все още са много в ръководството на ленинградската партийна организация, много са в обкръжението на другаря Киров. Къде, пита се, отидоха десетките хиляди хора, гласували за Зиновиев на Четиринайсетия конгрес на партията? Те са пак там, в Ленинград, на същите места, на същите постове. Другарят Киров твърди, че сега те подкрепят генералната линия на партията, че сега те подкрепят ЦК… Дали е така? Да, те са за другаря Киров, но това не означава, че са за ЦК! Как да не бъдат за другаря Киров, когато другарят Киров ги запази здрави и читави в Ленинград? Естествено е да бъдат за другаря Киров, естествено е да са предани на другаря Киров. Но дали другарят Киров не взема предаността към него за преданост към партията? Дали другарят Киров не поставя знак за равенство между себе си и партията? Дали не е твърде рано да го прави? Какво чудно има, че честните ленинградски комунисти са недоволни от подобно положение в ленинградската партийна организация? Няма нищо чудно. Такова недоволство е напълно основателно, особено, когато вие самият правилно сте писали в донесението си, сред младите комунисти, израсли и съзрявали вече след зиновиевския период. Те протестират срещу подобно положение, още повече че пътя за техния растеж и издигане им препречват старите зиновиевски кадри, които естествено издигат свои хора и не дават път на другите, на чуждите, а за тях чужди са честните и искрени привърженици на ЦК.

Сталин замълча, като продължи бавно и тихо да се разхожда из кабинета, после пак заговори:

— В какво се състоеше задачата на другаря Запорожец? Той трябваше да промени обстановката в Ленинград, да промени отношението на ленинградската организация към зиновиевците, да посочи размерите на троцкистката и зиновиевската опасност. А какво направи другарят Запорожец? Нищо. Оплаква се, че Киров и Медвед не му позволявали, представете си, да го направи. Такива оплаквания са недостойни за един истински чекист. Оплаква се, че апаратът е подчинен не на него, а на Медвед. Глупак! Или да си подбере апарат, или да си признае, че е безсилен.

Сталин внезапно спря срещу Ягода.

— С привържениците на Зиновиев и Каменев трябва да се свърши веднъж завинаги. Другарят Киров се е заобиколил със зиновиевци и те ще му се отблагодарят за всичките му благодеяния. Безспорно — Сталин пак се заразхожда из стаята, — безспорно в конкретната днешна обстановка зиновиевци нямат сметка да отстранят Киров — той пази в Ленинград техните кадри. Но при евентуално изостряне на ситуацията в обстановката на борба за власт Киров няма да им бъде нужен. Обстановката може да се изостри и в случай на заплаха от война. А войната е от полза сега само на противниците на ЦК, войната би им отворила път към промяна на властта. Сега Зиновиев и Каменев се опитват да използуват другаря Киров като ударна сила срещу ЦК, но ще дойде време, когато той няма да им бъде нужен и те ще го премахнат, за да предизвикат криза в страната. Киров държи в пазвата си троцкистка змия срещу Сталин, но дали тя няма да ухапе тъкмо другаря Киров?

Той взе от писалището доклада на Ягода и му го хвърли.

— На партията й трябват не хартишки, а дела. Свободен сте.

Сталин пусна Ягода. Дали той го разбра? Всичко разбра. Впрочем най-добре би било Киров да се съгласи да се премести в Москва. Той е секретар на ЦК; да си работи като секретар на ЦК. Ще му бъде пред очите. Вярно, редом с Орджоникидзе, но ще видим какво ще излезе от нежната им дружба, ако на Киров като на секретар на ЦК се възложи да отговаря за цялата промишленост, включително и за тежката, а значи и за Серго с целия му апарат. Орджоникидзе не е твърде умен, в този дует пее втори глас, но няма да пожелае да се подчинява на Киров и пряко. И много хубаво, здравото недоверие е най-добрата основа за съвместна работа.

Сталин влезе в приемната и нареди на Поскрьобишев да извика при него другаря Ежов.

Ежов се появи в апарата на ЦК през двайсет и седма година. Дребничко човече, почти джудже. Сталин обичаше ниските — той самият беше висок метър и шейсет.

Рядък случай — Сталин бе забравил кой го препоръча. Мехлис ли? Поскрьобишев? Товстуха? Някой от тях. Преди това Ежов беше на партийна работа в Казахстан.

В секретариата се прояви добре — помнеше кой къде кога и на кое място е работил, пазеше в паметта си стотици имена. Роден кадровик. През 1930 година ТОЙ го направи завеждащ отдел „Кадри“ на ЦК: И не сгреши. За десет минути Ежов даваше изчерпателни сведения за всеки номенклатурен кадър, включително и за всеки член на Политбюро — картотеката на Ежов включваше всички хора, този дребосък не признаваше авторитети, за него партийният стаж, социалният произход, миналите заслуги не играеха никаква роля Смяташе всички тези понятия за остарели, дори за вредни, защо го те даваха на носителя си илюзорно право на изключителност. Когато Ежов докладваше материал за някой член на Политбюро, теменужените му очи ставаха равнодушни, за него членовете на Политбюро по нищо не се различаваха от кой да е номенклатурен кадър. Ежов единствен в секретариата нямаше никакви лични връзки, нали никой не познаваше отпреди партийния деец от далечен Казахстан, а той именно затова мразеше кадрите, циментирани със здрави връзки, безжалостно разбиваше тези „обръчи“, изваждайки от тях най-важните брънки, прокарвайки по този начин НЕГОВАТА политика на разделяне хората в апарата. Вярно, Ежов беше единак, в борбата с мощните „обръчи“ той бранеше себе си и своето положение. Безспорно сляпата омраза е лошо качество в политиката, пречи да се вземат правилни решения. Но и лошите черти на характера могат да се използуват. Ежов не е „бели ръкавици“. Ежов е „черни ръкавици“, но и те са полезни за работата. Не разсъждава, а действува, лишен е от всякакви нравствени задръжки, от етични условности. Външно е скромен, но инак е честолюбив, иска да управлява хората, да решава съдбите им, но тайно, в своя кабинет, на своето бюро, със своите папки, с всемогъщата си картотека. Фактически той вече контролира органите на НКВД и Ягода го мрази — тук балансът е намерен. На Седемнайсетия конгрес ТОЙ го включи в състава на ЦК — една от малкото промени, които успя да направи. Сега трябва да го въведе в секретариата като наблюдател на органите на НКВД, съда и прокуратурата — тогава равновесието ще бъде постигнато напълно. С Ежов и Ягода, двама партньори, които се мразят, може да бъде спокоен за тази територия.

Сталин кимна към стола.

Ежов седна и сложи бележника пред себе си.

— Има предложение — каза Сталин — да се промени структурата на ЦК, да се допълни ЦК с нови отдели.

Когато Сталин казваше „има предложение“, това означаваше, че предложението излиза лично от другаря Сталин.

— От какво е предизвикано това предложение? — Сталин сякаш задаваше въпрос на самия себе си.

И сам си отговори:

— Мисля, че е предизвикано от разумни съображения.

Ежов гледаше в бележника си, готов веднага да записва.

— Ние преди време простихме на другаря Рязанов постъпката му — каза Сталин, — простихме му я, защото го беше предизвикал Пятаков. Но сама по себе си тази постъпка е възмутителна. Да арестуваш комисия отгоре! Нито един секретар на областен комитет не би посмял. А ето че един директор на завод посмя, дори без да се посъветва със секретаря на Градския комитет на партията. Това е сериозен сигнал.

Сталин направи пауза. Ежов записваше, без да вдига глава.

— За какво говори този сигнал? — отново запита себе си Сталин.

И сам си отвърна:

— Този сигнал говори, че ръководните кадри в промишлеността не се контролират. Промишленият апарат се превръща от апарат съветски в апарат технократски. Това е голяма опасност!

Тук Сталин направи онази особена пауза, която означаваше, че сега ще произнесе фразата-обобщение, предназначена за най-широка аудитория. Ежов се съсредоточи, за да я запише точно.

— Технократският апарат се стреми към икономическо господство, икономическото господство е господство политическо, това е азбучна истина на марксизма. Ние не можем да допуснем икономическо, а следователно политическо господство на технокрацията, това би означавало край на диктатурата на пролетариата.

Като изчака Ежов да запише, Сталин каза:

— За съжаление другарят Орджоникидзе подценява тази опасност.

Ежов спря да пише: всичко, което се отнасяше за членове на Политбюро, той трябваше да запомня, а не да записва.

— Впрочем другарят Орджоникидзе повтаря грешката на много наши висши ръководители, които вземат предаността на своя апарат лично на тях за преданост на този апарат на партията и държавата. Технократският апарат наистина е предан на другаря Орджоникидзе. Че защо да не му е предан? Другарят Орджоникидзе всячески защитава този апарат, пази го от контрола на партията, поощрява неговите автономистки тенденции, винаги е против арестуването на кой да е инженер вредител, дори беше против процеса срещу Промпартията. Естествено при това положение технократският апарат ще му с предан. Но ще му е предан до време, докато набира сила. Виж, когато наберат сила, те ще минат вече и без другаря Орджоникидзе! Рязанов арестува и изгони комисия, изпратена от Пятаков. Но нали Пятаков е заместник на другаря Орджоникидзе! Къде е гаранцията, че утре другарят Рязанов няма да изгони комисия, изпратена лично от другаря Орджоникидзе? Като изгони комисия от Москва, другарят Рязанов извърши политически акт. Но защо не е съгласувал своята политическа стъпка с политическото ръководство в лицето на секретаря на градския комитет другаря Ломинадзе? Другарят Ломикадзе няма ли личен авторитет пред другаря Рязанов? Да допуснем, че е така. Но какъвто и да е другарят Ломинадзе, все пак той оглавява партийната организация, а никой няма право да пренебрегва партийната организация…

От момента, когато Сталин престана да говори за Орджоникидзе и заговори за Рязанов, Ежов отново бе започнал да записва.

— Другарят Рязанов — продължи Сталин — вече не се съобразява нито с Москва, нито с местното партийно ръководство. Какво означава това? Това означава, че технократският апарат се е почувствувал неконтролиран и безнаказан. Защо?

Сталин отново направи пауза, предвещаваща обобщение, и Ежов се наведе над бележника.

— Стопанският апарат — продължи Сталин — се е почувствувал неконтролиран, защото за него не е организиран равностоен партиен контрол. Каква роля може да играе партийната ядка в Народния комисариат на тежката промишленост, когато начело на Народния комисариат стои член на Политбюро? Каква роля могат да играят партийните ядки в главните управления, с обединенията, в заводите и фабриките, когато началниците на главните управления и директорите на заводите са членове на областните комитети, та дори и на ЦК на партията, а секретарите на ядките в най-добрия случай са членове на районните комитети? На такова ниво ролята на партийните организации фактически е нулева. Случаят с Рязанов ни подсказва решението на една първостепенна задача: контролът върху дейността на стопанския апарат трябва да се осъществява на равностойно партийно равнище Партийният апарат трябва да контролира всички апарати в страната, включително и народностопанския, и преди всичко промишления апарат, който разполага с най-самостоятелни, образовани и големеещи се кадри.

При думата „големеещи се“ в жълтите очи на Сталин просветна злоба и след кратка пауза той допълни:

— Всякакви попълзновения за създаване на технокрация в нашата страна трябва да бъдат унищожавани из корен, разбивани на пух и прах. Затова има предложение към днес съществуващите отдели на ЦК да се прибавят още три отдела: промишлен, селскостопански и транспортен. По този начин основните отрасли на народното стопанство — промишлеността, селското стопанство и транспортът — ще имат пряка връзка с Централния комитет на партията. По този начин партията ще може по-добре да помага на решаващите отрасти на народното стопанство. Ръководители на тези нови отдели трябва да станат дейци от същия, а може би и от по-широк мащаб от народните комисари, тогава те ще имат тежест и авторитет. Подгответе проекторешение за реорганизацията на партийните органи и ми го представете. Подберете кандидатури за постовете завеждащи новите отдели и също ми ги представете. Всеки отдел да се наблюдава от секретар на ЦК, а може би и от член на Политбюро. Промишленият отдел като най-важен трябва безспорно да се наблюдава от член на Политбюро. От другаря Киров например. Нали той, струва ми се, има техническо образование Между другото донесете ми пълното му лично досие.

Сталин стана.

Бързо се надигна и Ежов, затвори бележника и пусна в джобчето на гърдите си автоматичната писалка.

Вече прав, Сталин каза:

— Да накажем Рязанов тогава би означавало да оправдаем провокационния акт на Пятаков. Но принципът на демократическия централизъм не бива да се нарушава дори когато центърът не е прав. Нека сега областният комитет на партията разгледа този въпрос. Комитетът да поиска обяснения, да проведе разследване и ви докладва материалите. Инцидентът трябва да бъде фиксиран.

12.

Още през пролетта, преди дипломирането, Малкова се обади на Шарок и му нареди на другата сутрин да се яви в отдел „Кадри“ на Народния комисариат на правосъдието.

И тъй, въпросът му е решен. Ако го пращат в завода — прекрасно, ако ли в съда или в прокуратурата, значи явно ще е в Москва, инак нямаше да го викат в Народния комисариат. Всички в института вече получиха назначения и всички ги пръснаха из провинцията.

На другия ден, в определения час, Юра се яви при Малкова. Щом влезе, тя стана, каза кратко и сухо:

— Елате!

Заведе го в малка полупразна стая с голи стени, имаше само вехто канцеларско бюро без странични чекмеджета, покрито със зелен, изпоцапан с мастило зелен картон, и три стола. От тавана висеше гола крушка — занемарена, кой знае за какво предназначена стая.

До мътния, отдавна немит прозорец бе застанал нисък мъж. Когато влязоха, се обърна. Малкова пусна напред Шарок и веднага излезе, плътно затвори вратата след себе си.

Те се оглеждаха известно време. Мъжът имаше неподвижно детинско лице, на което големите рогови очила придаваха неестествено възрастен вид. Юра винаги бе избягвал такива сухари — слабосилни, но обидчиви и отмъстителни. Сухарят се казваше Дяков, той предложи на Юра да седне и също седна насреща му.

— Вие завършвате института, другарю Шарок — започна Дяков, — предстои ви разпределение, бих искал да се запознаем по-отблизо. Разкажете ми за себе си.

Със съвсем същите думи го бе посрещнала навремето и Малкова. Не са твърде оригинални служителите от отдел „Кадри“. И Шарок отговори на Дяков по същия начин, по който бе отговорил някога на Малкова Син е на работник в шивашка фабрика, предишната му специалност е фрезист, в института се е занимавал с такава и такава обществена работа. Има и усложнение — брат му е съден за кражба. Изобщо отговори така, че с нищо да не се компрометира и същевременно да се покаже неподходящ за работа в органите на съда и прокуратурата, дано го пуснат да иде в завода.

Ала за разлика от Малкова, Дяков не захвана да му чете нотации относно брат му, явно вече беше осведомен по този въпрос За сметка на това го разпита за друго: Откъде са родом родителите му, какви роднини има, къде живеят, с какво жилище разполага семейството, най-сетне какви са плановете му след завършването на института.

— Искам да се върна в завода.

Дяков разбиращо кимна.

— Моята работа е да чуя какви са намеренията ви, нататък ще реши началството. Пак ще ви се обадя.

И тъй, искат да го вземат в комисариата или в прокуратурата, не е ясно само на каква работа. Избрали са него от целия випуск, приятно е наистина, но обърква плановете му. И макар че комисариатът или прокуратурата означаваха Москва, той реши все пак да настоява за завода.

След няколко дни Дяков му се обади и му каза да дойде в Народния комисариат на правосъдието. Юра отиде. Дяков го чакаше на пропуска. Качиха се с асансьора на четвъртия етаж и влязоха в същата стая, в която предишния път го бе приел Дяков.

До прозореца седеше и четеше вестник човек с военна униформа, с четири ромба на петлиците на гимнастьорката. Петлиците бяха малинови на цвят — войските на ОГПУ. Юра се напрегна — разбра на каква работа искат да го вземат.

— Другарят Березин — представи го Дяков.

Березин остави вестника и Юра видя бронзово ескимоско лице, отново го обзе тревога.

С жест Березин покани Юра да седне.

Дяков остана прав и седна вече по време на разговора, когато Березин и на него посочи с кимване стола.

Березин отначало мълчаливо огледа Юра, после бавно произнесе:

— Партийната организация ви препоръчва за работа в органите на НКВД. Запознах се с вашето лично досие. Брат ви е осъден за криминално престъпление. Познавахте ли хората, съдени заедно с него?

— За пръв път ги видях на процеса.

— Бяхте ли близък с брат си?

— Той е четири години по-голям. Аз имах свои приятели, той — свои.

— Поддържате ли връзка с него?

— Той пише на мама, на татко… Те му отговарят… Предават му моите пожелания да изтърпи присъдата и да се върне към трудов, честен живот. Дали ще помогнат съветите ми, не зная.

Березин се интересува не от брат му, а от него, Юра ясно разбираше това. И трябваше да отговаря така, че да не събуди съмнения в искреността си, но и така, че да не го вземат в органите. Те сами трябва да се откажат от него. Березин никога няма да му вярва, той е от породата на Будягин, от желязната кохорта.

— А какви са вашите приятели? — попита Березин.

— Нямам особено близки приятели — предпазливо започна Шарок, понеже разбираше, че това е основният въпрос. Само че за кого иска да чуе Березин: за Саша Панкратов или за Лена Будягина?… Но и Саша, и Лена отдавна не са му приятели… — Нямам особено близки приятели — повтори Шарок. — Имам познати от института, от училището, в което учих, от блока, в който живея.

— Учили сте в Седмо училище, нали?

Тъй, ясно… Въпросът е за Саша или за Лена.

— Да, в Седмо.

— На „Кривоарбатский“?

— Да.

— Хубаво училище. С кого от съучениците си се срещате?

Опипва за Саша Панкратов. Да премълчи ли? Защо пък? И без това знаят. Че в какво могат да го обвинят? Двамата изобщо не са били приятели, напротив, бяха врагове. Но не бива да говори и за враждата между него и Саша, ще помислят, че иска да наклепа арестуван човек. Нищо не е имало — нито приятелство, нито вражда. Живееха в един блок, връстници са, учеха в едно училище, после работиха в един завод, всичко това беше отдавна…

— Вижте какво — каза Юра, внимателно обмисляйки всяка дума, — всъщност вече не се срещаме. Пък и по-рано се срещахме ей тъй, случайно — живеем в един блок. А сега се пръснахме. Максим Костин например завърши пехотното училище, замина за Далечния изток. Александър Панкратов е арестуван, откровено казано, не знам за какво. Нина Иванова е учителка, виждаме се понякога на двора, добър ден и довиждане… Освен това срещам Вадим Марасевич, той не живее в нашия блок, но на Арбат, филолог е… Кой друг? Да, Лена Будягина живее в Петия дом, и с нея почти не се виждаме.

— Дъщерята на Иван Григориевич ли? — попита Березин.

— Да.

— Имате ли годеница, приятелка?

Този въпрос, зададен веднага след като Шарок спомена Лена, му показа, че те за всичко са осведомени. И трябва да бъдат осведомени. Целта на тези въпроси не е толкова да научат подробности от неговия живот, колкото да проверят честността му.

— Засега не възнамерявам да се женя — усмихна се Шарок.

— Обичате театъра, киното, да потанцувате…

Знаят, че е ходил с Лена на ресторант.

— Обичам да потанцувам.

— С хубави момичета, а?

— По-добре да са хубави.

Березин помълча, после попита:

— Споменахте Панкратов. Александър Павлович Панкратов ли имахте предвид?

— Да, казвахме му просто Саша. Той ни беше комсомолски секретар. Но е арестуван.

— Какво представлява той?

Шарок пак сви рамене.

— Отдавна беше. Осем години минаха, тогава той уж беше добро момче, честно — той се усмихна, — комсомолски вожд. А какво е станало с него после — не знам.

Не можеше да отговори другояче. Отрицателната, дори сдържана характеристика би предизвикала въпроси, на които не би искал и не виждаше смисъл да отговаря. Тогава Панкратов е бил добро момче, тогава Саша е бил на петнайсет години, тогава и Шарок е бил на петнайсет години, тогава е гледал на всичко с младежки доверчиви очи. Той и сега е доверчив, едва ли им трябва такъв открит, откровен човек, че и с брат престъпник на всичко отгоре.

Шарок дори не подозираше, че именно тази негова добра, „откровена“ оценка за Саша Панкратов реши съдбата му. Върху него, Шарок, Березин прехвърли отношението си към Саша, както и у Панкратов, той видя у Шарок добър, честен младеж. Жестока грешка, по-късно Березин скъпо плати за нея.

А в момента каза:

— Ще обмислим вашата кандидатура. Но преди всичко трябва сам да решите: Искате ли да работите при нас или не? Това е висока чест, органите на Чека са въоръженият отряд на партията. Не насилваме никого, ако откажете, няма да ви се сърдим.

Той пак се обърна към Дяков.

— Дайте на другаря Шарок телефонния си номер.

— Разбрано! — Дяков се понадигна.

— Въпросът не е решен — каза Березин, — затова разговорът си остава между нас.

— Разбирам — отговори Шарок.

Защо именно той? Той е среден студент, не е отличник. И като общественик е среден — изпълнява каквото му възложат. Очевидно тъкмо такива средни им трябват.

Той се опита да си представи разговора им за него. Березин ще се колебае. Защо брат му е престъпник? Защо ходи по ресторанти? Сигурно и оня, престъпникът, е обичал разкошния живот, та затова е обрал бижутерския магазин. Защо ще вземаме точно такъв човек? А Дяков ще бъде за Шарок, той се е спрял на неговата кандидатура и ще трябва да защити избора си. Някаква искра припламна помежду им, взаимно разбиране ли беше, кой знае. С него Юра би се сработил.

Виж, с Березин…

— Ходите ли с баща си на конни състезания? — попита Березин.

— Не, не ходя.

Този въпрос се видя най-неприятният на Юра. Те знаят всичко за него, знаят всичко за всички тях. А той винаги се бе страхувал от Будягин. Не от Будягин трябва да се страхува, а от Березин. Будягин е известен, Березин не е и все пак Березин е главната сила. Натоварени с тайна власт, те стоят зад гърба на онези, чиято власт е на показ.

Дяков също е сила, нищо, че ставаше всеки път, когато Березин се обръщаше към него. Юра си спомни първия си разговор с него, колко стабилно се настани тогава Дяков на стола си. Не, не среднячета е търсил в института, за какво им са среднячета. Изборът на Дяков е точен — той, Шарок, е създаден за такава работа, той, а не простодушният Максим Костин, не мекотелият интелигент Вадим Марасевич, не прекалено самостоятелният Саша Панкратов. От Шарок никой не би се изскубнал, пред него никой не би се оправдал, той не вярва в ничия искреност — невъзможно е искрено да се вярва във всичко това и онзи, който твърди, че вярва, лъже.

Това е. Решението е правилно. Трябва да се довери на съдбата. Той ще даде съгласието си, пък те да решават. Ако искат, ще го вземат, ако не искат, няма да го вземат. Именно там той ще бъде в безопасност. Там никой няма да го закача, самите те докопват хората.

Юра се обади на Дяков и каза, че е решил въпроса положително.

— Наминете довечера — каза Дяков.

С пропуск в ръката Юра вървеше по дългия коридор и се взираше в номерата на стаите. Нима и той ще работи тук?

Дяков го прие в мъничко кабинетче, но то беше негово кабинетче, разполагаше се тук като стопанин. Във военна униформа, с три лентички на петлиците на гимнастьорката. Колкото и да е чудно, военната униформа му отиваше, правеше хилавата му фигурка представителна.

— Правилно постъпваш.

Вече му говореше на „ти“, приветливо, като на свой човек, извади от бюрото една папка.

— Твоето досие. Ще го оформяме.

Юра чувствуваше, че му харесва.

— Слушай, Шарок — каза Дяков, — миналия път ти спомена за Панкратов, какво представлява това момче?

— Ами… — сви рамене Юра, — нали казах вече… В училище ни беше комсомолски секретар. Тогава ми изглеждаше честен човек. Като недостатък у него бих могъл да посоча стремежа му да изглежда по-умен от другите, по-знаещ, по-осведомен.

— Може наистина да е бил по-осведомен?

— Може — съгласи се Юра. Разбра всичко и вече знаеше какво да говори. — Вуйчо му е Рязанов, началникът на онова строителство. В нашето училище изобщо имаше деца на много отговорни ръководители. Панкратов беше близък с тях, гостуваше им. Бих казал за него: Обичаше да командува, да бъде пръв.

— Там е работата я — сериозно продума Дяков, — и ето че загази. И себе си насади, и добри, честни младежи.

— Чух, че издал някакъв стенвестник…

— И това, и връзки по друга линия… Кажи у кого от отговорните ръководители ходеше?

Интересува се от Будягин, но не го назовава — твърде голямо име е. И Юра няма да го назове, такава информация по-добре да излезе от друг. В разговора с Березин вече спомена Лена, стига толкова!

— С нас учеха младежи от Петия дом, у тях ходеше.

Дяков изкосо погледна Шарок.

— Ще попълниш анкетата и ще си напишеш автобиографията… — И весело добави: — Мисля, че ще се сработим с тебе.

В новите условия Юра сякаш веднага заплува в свои води, пасна на това учреждение, дори го украси с младостта си, с приветливата си усмивка, с откритото си руско лице, с годините то бе придобило скандинавска правилност. Строен, похватен, същевременно той беше съобразителен, делови, сдържан — качества, оценени и от Дяков, и от Березин.

Покровителството на Березин осигуряваше на Шарок бързо издигане, но Юра малко се плашеше от това покровителство, страхуваше се от Дяков. Березин е високо, по цели седмици не вижда Юра и си спомня за него, когато той му се яви пред очите. Дяков е наблизо, може всеки момент да се възползува от неопитността му и да го подхлъзне. Березин е един, дяковците са много. Пък и буквоядството на Дяков бе по-близко на Юра от прямотата на Березин. Березин вярваше. Юра в нищо не вярваше. Дяков се преструваше, че вярва.

Но с Дяков трябва да бъде нащрек, той е интригант — Шарок веднага схвана това и си отваряше очите на четири. Дяков му предаде доста хора, с които работел, сред тях беше и Вика Марасевич.

Случайно ли му я предаде или знаеше нещо за отношенията им?

За всеки случай Шарок каза:

— Познавам я тази Вика Марасевич, учихме в едно училище. С брат й бяхме в един клас, а тя беше или с една година по-голяма, или с една година по-малка, вече не помня.

Но Дяков с нищо не се издаде дали е знаел, или не, безразлично поясни:

— Тази дамичка се злепостави с връзки с чужденци, ще разгледаш досието й, ще видиш. Но у баща й, професор Марасевич, ходи Глински, трябва да я насочиш към този обект. Ще я приемаш на Маросейка. Денят и е вторник. 11 часа. Тя е точна, не закъснява.

Вика наистина се яви точно в единайсет часа. Юра й отвори. Щом видя Шарок, Вика тръгна заднишком към асансьора. Знаеше, че Юра работи в НКВД, но изобщо не беше предполагала, че той ще я води.

— Влизай, влизай, драга, не се стеснявай — Юра широко се усмихна, — отдавна не сме се виждали.

Въведе я в стаята, любезно я настани на стола, строен и красив във военната си униформа. Всичко си имаше — колан, кубчета на гимнастьорката, ботуши — всичко новичко, лъснато, святкащо. Той олицетворяваше силата, властта, успеха, разговаряше с нея дружелюбно, дори весело, сякаш в тази нейна роля нямаше нищо особено. И сякаш в тяхната среща в такава ситуация също нямаше нищо особено.

Но когато Вика дойде за следващата среща с открита лятна рокля, прилепнала по бедрата й, и с чевръсто движение смъкна презрамката, като съвсем оголи облото си бяло рамо, Юра плъзна по него равнодушен поглед и взрян право в очите й, каза:

— Ние с тебе бяхме в едно училище и дори да сме се целували в междучасията, това никого не интересува. Нищо друго не сме имали. Ясно?

Тя вдигна презрамката и смутено замънка:

— Да, да, разбира се.

Навремето Дяков беше привлякъл за работа Вика, защото се бе появила необходимост да се проникне в дома на професор Марасевич, а тази необходимост на свой ред бе свързана с делото на Ломинадзе.

Глински, съзаклятник на Ломинадзе, посещава дома на Марасевич — земляк ли е, роднина ли — и там се среща с чужденци. Защо чрез тях да не се осъществява тайна връзка със съмишлениците на Ломинадзе в чуждестранните компартии?

Това на пръв поглед неочаквано съображение позволяваше да се създаде версия, да се придаде устойчивост на колебливите показания на Чер, да се подкрепят те с имена на хора, които нямат пряко отношение към Коминтерна, косвените връзки придават на едно дело обемност и убедителност. Всеки факт е важен, съществени са дори нищожните показания на Вика, ако те се свържат с версията, името на Глински се нарежда до имената на хора, за които Чер сигурно ще си спомни като за куриери на Ломинадзе. От друга страна, съпругата на Глински е директорка на института, където бе съществувала нелегална троцкистка група, възглавявана от заместника й Криворучко.

Шарок още от училище познаваше сина на Глински, Ян, беше слушал спомените на баща му за Ленин, беше виждал майка му, една внушителна дама, тя после стана директорка на института, където учеше Саша Панкратов, и между другото го изключи от института. Не е знаела, глупачката, че след време делото на Саша ще стане част от делото на съпруга й, а после и от нейното.

Сега с това се занимаваше той, Шарок.

Срещата му тук, в този нов свят, с познати имена свърза миналото с настоящето. Шарок за пръв път усети реалността на възмездието за онези, които навремето го бяха унижавали и тормозили. Саша вече си получи заслуженото, не от него, но го получи. И останалите ще си го получат.

13.

Квартирата, в която Юра приемаше Вика, беше на Дяков, но самият Дяков живееше у жена си Ребека Самойловна, дебела, патрава, страхотно грозна жена, но в замяна на това политически образована — преподаваше политикономия. Благодарение на нея и Дяков се образова политически, макар че според наблюденията на Шарок четеше само една книга — „Въпроси на ленинизма“ от Сталин.

Ребека не харесваше на Шарок. Откровено казано, той изобщо не обичаше евреите. В техния двор и в училището никой не делеше хората на евреи и неевреи, но Юра ги делеше. И баща му, и майка му ги деляха.

Антисемитизмът в семейство Шарок беше отколешен, охотнорядски. Нейде дълбоко в спомените им пъплеше някакъв евреин още от времето, когато бащата и дядото държаха шивачница на улица „Москворецкая“, а наблизо, в уличките на Зарядие, до Глебовския хан живееха евреи, там беше и синагогата им. Те — шивачи, шапкари, кожухари — бяха вечният обект на подигравки за бакалските чираци. Сега от безправни те изведнъж надигнаха глава, станаха началства. Нашите Ивановци, неграмотните селяндури, взеха властта — това е нетърпимо, но още по-нетърпимо е, дето дадоха част от властта си на разните Мошета. Протеста си срещу новия строй старият Шарок превръщаше в омраза към евреите. Срещу самия строй беше опасно да протестира.

Факта, че Дяков се е оженил за Ребека, Юра си обясняваше със собствената му скапанящина. Не говореше на Дяков нищо за евреите, изобщо не говореше за тях. Дори вкъщи, когато баща му си изливаше душата на тази тема, Юра само се подсмиваше.

Сега семейството представляваше за него сериозен проблем. Той бързо строи майка си, забрани й да плещи из двора. Пък и тя нямаше време да се шляе там: всеки ден ходеше в закрития магазин — пускаха ту едно, ту друго. А на двора не се спираше — защо да знаят хората какво носи в торбите. С баща му работата беше по-сложна. Той продължаваше да шие вкъщи. Не много, по два-три костюма на месец, но скриваното от финансовите инспектори негово занимание даваше възможност на стария да ходи на конни състезания, да играе на тотализатора. Всичко това компрометираше Юра, можеше да погуби кариерата му.

Старият не пожела по никакъв начин да се откаже от частната си практика, тя беше неговата форма на независимост от проклетата власт. Във фабриката беше една нула, прост работник, а тук сам си беше господар. За него драпаха най-префинените московски дамички, не можеха лесно да пробият, подмилкваха се, не смееха да спорят за цените. Той харесваше засуканките, крачетата им с ажурените чорапки, кокетството им, па макар и предизвикано от желанието да му угодят. Гледаше да шие на млади и красиви клиентки, дори на красиви еврейки понякога, има едни мургавелки, луд те правят! Само жената да е млада, свежа, налята, той обичаше пълничките, гърдестите, на стари, дори на възрастни жени не шиеше — нямат талия, нищо не им стои както трябва.

Баща му беше единственият човек, когото Юра уважаваше, към когото бе привързан, ценеше житейската му мъдрост. И знаеше: и баща му беше привързан единствено към него. Беше налагал Володка безжалостно, Юра с пръст не бе пипнал. Двамата с него, красиви, приличащи си, хора на живота, в семейството бяха антиподи на майката, махленска скандалджийка, и на по-големия син — престъпник. Старият Шарок под никаква форма не изрази отношението си към новото положение на сина си. Така навремето не бе осъдил или одобрил влизането му в комсомола, в партията, не осъди и не одобри връзката, а после и скъсването с Лена. Не от равнодушие, а от доверие. Всеки е на някаква служба, сега всичко е държавно, няма на кого другиго да работиш, а се нарежда кой както може. Лично той защити своята независимост и няма да престане да упражнява занаята си. Да продума по този въпрос би означавало да нанесе на баща си обида, която той никога не ще му прости.

Да се отдели? Да лиши и себе си, и старите от рядкото в Москва предимство да имаш самостоятелно жилище? Завинаги да се скара с баща си?

Юра не можеше да измисли нищо. Но и не смееше да крие в службата си усложненията в своя живот. По-добре да ги знаят от него, а не от чужд човек.

— В този блок живеем още отпреди войната — обясни той на Дяков, — всички са ни познати, приятели — на един сакото да обърне, на друг да скъси балтона, на трети да сложи някаква кръпка. И родителят ми обича да припечели за четвъртинка — шивач е, нали разбираш!

— Баща ти работи във фабриката — отговори Дяков, — ако в извънработно време зашие две кръпки — не е престъпление, не е престъпление и да обърне една четвъртинка.

Дяков не се интересуваше много какво щели да си помислят и да кажат хората. Те с Шарок решават тук човешки съдби, те са на предния фронт на борбата с врага, носят особена отговорност и затова имат по-специални права. Секретна е не само работата им, но е таен и личният им живот. Прекаленото любопитство към него може да се квалифицира по всякакви начини.

Сега Юра носеше униформата на служител в НКВД. Прибираше се призори, тръгваше за работа следобед, почти никого не срещаше по двора, а срещнеше ли някого, правеше се, че не го забелязва.

Клиентите от техния блок спряха да идват при баща му. И по-рано бяха малко, а сега старият съвсем престана да ги приема. Юра съзря в това такт и разбиране. Баща му стигна дори до такава деликатност — започна да посещава двете си основни клиентки вкъщи, а останалите идваха у тях. Така Шарок старши стана още по-недостъпен и оттам — още по-търсен.

И тъй, тази страна на бита се уреди, като внуши на семейство Шарок чувство за сигурност, от което те твърде дълго бяха лишени, дори донякъде изчезна страхът, който бяха изпитвали. Остана другата страна на бита — жените.

Юра и по-рано беше предпазлив, гледаше да не се върже с колежка. На новата работа жените го заглеждаха, но в своя колектив човек не пипа. Нови връзки не възникваха, а той не възобновяваше и старите.

Харесваше му Варка Иванова. В нея винаги бе имало нещо, а сега беше направо мадона! Но беше гадинка. Веднъж я срещна на двора, усмихна й се приятелски, а тя му отвърна с поглед, пълен с омраза. От компанията на Сашка са и тя, и нейната сестричка истеричка. Юра не бе забравил посрещането на Нова година. Оскърби го Саша, но цялата история захвана Нина, тя вдигна скандала. Със Саша е свършено, на Саша му духнаха под опашката. И на тези може да им духнат. Но той няма да участвува в това, не! От един двор са. Подобно чувство Дяков би нарекъл дребнобуржоазна псевдопорядъчност. Но тук е неговият дом, тук е израсъл, тук са баща му и майка му, тук ще се върне брат му — той не иска да ги заобикаля с врагове.

Спомените за една единствена жена вълнуваха Шарок. Лена. Не можеше да забрави нейното любещо, страдащо лице. Освен баща му, тя беше единственият човек, към когото се чувствуваше привързан, в чиято преданост вярваше, тя беше готова на жертва за него и го доказа. Тази страшна нощ, болницата — и нито с дума, нито с въздишка не го издаде. Обичаше го. Не бе забравил онази последна синапена миризма, синапената миризма го възбуждаше и сега. Мисълта, че тя може да обикне другиго, да се събере с другиго, да се омъжи, го тормозеше. За малко не я уби, захвърли я и все пак само той има права над нея. Ще върне Лена, ще я накара да забрави всичко, отново ще я подчини.

Юра разчиташе на случайна среща, но нямаше къде да се срещнат. Знаеше къде работи, но не беше удобно да иде там. Постъпи така, както бе постъпвал и по-рано — обади й се вкъщи по телефона. Наложи се веднага да затвори — слушалката вдигна Иван Григориевич.

На другия ден и се обади в службата.

Лена не се изненада или се престори, че не се е изненадала. Все същият бавен дълбок глас. Как е със здравето ли? Добре е. Да се видим? Защо не, може. Само че от работата тя заминава направо на вилата. Трябва да се чуят и с другите, защо да не се съберат всички?

Юра се учуди:

— Кого имаш предвид?

Тя се разсмя.

— Да, наистина, никого. Имах предвид Нина, но тя замина на някакъв семинар. Може би Вадим, обади се на него.

— Ще опитам — отговори Юра, веднага решил да не се обажда на Вадим. — Как ще се уговорим?

— За неделя, да речем.

Донякъде колеблив отговор, но тя винаги си говори така. Ясно произнася края на думите, малко поспира на ударенията, това придава на говора й оттенък на колебливосг.

Лена му каза кога тръгва автобусът от Театралния площад, номера на линията (улиците в Серебряний бор се казвали така) и му обясни как се стига до тях от колелото — от последната спирка, откъдето автобусът тръгва обратно за Москва.

Нито упреци, нито обида, нито радост, нито злоба, нито смущение. Доста оскърбителна деликатност. Превъзходството на аристократката. И все пак това му беше добре дошло.

Смущаваше го срещата с Иван Григориевич и Ашхен Степановна, но те сигурно нищо не знаят. Иван Григориевич не го обича, добре де, той и по-рано не го обичаше. Ще го види ли изобщо? Ще отидат с Лена да се къпят на Москва река, няма да остане за обед, трябва само да се види с нея, всичко да уреди, да възстанови предишните им отношения. И не е изключено Лена да с сама.

Може родителите й да са заминали на курорт, да са взели и Владлен. Може би затова тя го покани в неделя и помоли да заведе и Вадим — страхува се да останат двамата.

Мисълта, че след два дена, в неделя, ще я види, върна Шарок в миналото. Спомни си как седеше в кабинета на Иван Григориевич, Лена се преобличаше в своята стая, той я чакаше и сърцето му замираше от вълнение. Сега отново се вълнува, повече от тогава.

14.

Новата работа, новото положение, тайното могъщество бяха направили Шарок самоуверен. Но когато пристигна в Серебряний бор, той се попритесни. Улиците, или как го ги наричаха тук линиите, имаха само номера. Еднакви стоборчета с надвесени над тях храсти люляк и жасмин, еднакви портички, също от летви, алейки от портичките към вилите, които се гушеха зад дървета и храсти. Нито бариери, нито часови, никакви външни хора — като в резерват.

Портичката не беше заключена. Юра тръгна по пътечката с цветя от двете страни и се озова пред двуетажна вила, боядисана в светлозелено. Ни човек, ни звук. На голямата веранда имаше маса, още неразтребена след закуската — чаши и чашчици, чинийки. И приборите много, и столовете около масата много — значи Лена не е сама.

Той нерешително спря пред верандата, не знаеше как да се обади, че е тук. От прозореца надникна домашната помощничка, погледна го приветливо и въпросително.

— Търся Лена — каза Шарок.

— Ако обичате, заобиколете отзад.

Тя му посочи откъде да мине.

Юра заобиколи къщата и видя още една веранда, съвсем мъничка, обвита с диво грозде, чу мъжки глас и веднага видя Вадим.

А той не му се беше обаждал. Как тогава Вадим се е озовал тук? Странно съвпадение. Може би често гостува? Или е извикан специално, за да наруши тет-а-тета?

Впрочем щом всички са си вкъщи, присъствието на Вадим дори е полезно. С него се чувствува по-сигурен тук, изглежда именно като стар приятел от училище. Лена сама е поканила този хапльо, за да избегне неудобството.

Той се качи по дървените стъпала. Лена и Вадим седяха на плетени кресла. Тук имаше и кръгла масичка, тясно диванче с плетена облегалка, Юра седна на него. От верандата се влизаше направо в малката стая.

Ако Вика се е изтървала пред Вадим, той ще се издаде: с поглед, със смущение, със стъписване. Но няма нищо такова. Вадим е същият, както винаги, заел е цялата площадка, току подскача, дебел, грациозен като слон, и все така дърдори за неща, които знае само той.

Лена го слуша внимателно. Тя никак не се е променила. Все така стеснително се усмихва изпод вежди. Същото кокче черни коси на тила, яркочервените, леко завърнати устни. Държи се простичко и естествено. Но Юра виждаше, че го обича както преди… Сърцето му се изпълни с гордост и ликуване.

Впрочем, както и по-рано, този високопоставен дом му е неприятен, както и по-рано, той се страхува от нещо, странно, тук би трябвало от него да се страхуват. Така и не можа да разбере тайната на властността у тези интелигенти. Защо той трябва да им служи? А не разбираш ли нещо — започваш да се страхуваш.

Вадим разказваше, че за Венеция заминала наша делегация, занесла четири филма: „Лоената топка“ на Михаил Ром с участието на Галина Сергеева, „Веселите момчета“ на Александров с Утьосов в главната роля, „Челюскин“ на Поселски с оператор Трояновски, който бил плавал с кораба „Челюскин“, „Новият Гъливер“ на Птушко.

Вадим намекваше, че е участвувал в подбирането на тези филми, разказваше съдържанието им, предричаше им успех, особено на „Лоената топка“. С изключение на „Челюскин“, тези филми още не бяха прожектирани, Юра и Лена не бяха ги гледали, та затова излизаше, че Вадим пак говори за неща, които знае само той.

Според Вадим много филми били развалени от формалистични шантавии и снобски префърцунщини. Но „Лоената топка“ и „Веселите момчета“ внушавали големи надежди. Нашата кинематография ставала истински народна.

— „Лоената топка“ на Мопасан ли е за народа? — усъмни се Юра.

— Да, да, да — развика се Вадим, — представи си! Това не е само историята на една проститутка. Това е антимилитаристки, антифашистки филм. Това е разбираемо и нужно за народа.

Юра млъкна засрамен. За него „Лоената топка“, както и целият Мопасан, представляваше преди всичко еротика Изобщо не беше обърнал внимание, че Лоената топка става плячка на пруски офицер.

— И „Броненосецът Потьомкин“ е доста сложен, но хората го гледаха — каза Лена.

Юра си отбеляза, че Лена го защитава.

— Да — съгласи се Вадим, — но докъде стигна Айзенщайн със своя формализъм? „Октомври“ е вече съвсем неразбираем за зрителя, беше опошлена велика тема. Вземете и Дзига Вертов! Не сте ли гледали неговата „Симфония на Донбас“? Хаос, пародия на действителността! Сега Вертов работи върху филм за Ленин — Вадим сви дебелите си рамене, да допуснат Дзига до такъв материал? Големи майстори, но е време да определят с кого са?

Юра си спомни как навремето Вадим в захлас дърдореше за Анри дьо Рение и за други французи, дори му даваше да чете пикантни книжлета из живота на френските сутеньори.

Може би не биваше да влиза в спор с Вадим. Но желанието му да си върне за „Лоената топка“ надделя.

— Вкусовете ти се променят, Вадик — каза Юра.

— Към по-добро, към по-добро, драги — предизвикателно отговори Вадим, — всички претърпяваме еволюция, въпросът е накъде вървим.

— Какво искаш да кажеш? — навъси се Шарок. Агресивността на Вадим го слиса. Не, той не е Вика. Чувствува се силен.

— Прекрасно! Може би Айзенщайн ще стане социалистически реалист?

Той назова само Айзенщайн, страх го беше да не сбърка името на втория режисьор. Странно име, странна фамилия. Чифут до чифутина, не можеш излезе наглава!

Лена го погледна с благодарност.

— Може би застоят, за който говори Вадим, се обяснява с преминаването към звуково кино?

Вадим моментално възрази:

— Не съм говорил за застой, но относно звуковото кино имам резерви. Каквото и да си говорим, киното е великият ням. Словото може да превърне киното в театър на екран. Представяте ли си Чарли Чаплин да говори? Аз не си го представям.

В Лондон Лена беше гледала много звукови филми. Звуковото кино там се бе утвърдило, ще се утвърди и у нас. Но не захвана да спори с Вадим, само се усмихна, като си спомни как на една прожекция на американски звуков филм публиката се смееше на произношението на американските артисти.

— А какво ще кажеш за „Човекът насреща“, за „Златните планини“? — попита Юра смирено, признавайки превъзходството на Вадим.

Вадим се усмихна.

— Че това говорещи филми ли са? Това са филми, озвучени с музика на Шостакович. Тя е хубава и отделно, а също и защото Шостакович взема за основа народни мелодии. Това е важно за формирането на един композитор.

Вадим изтъкваше своята осведоменост, искаше да внуши на Юра, че е защитен от всички страни. Юра го разбра, разбра също, че желанието му с породено от страха пред него. Тази е причината за странната агресивност у Вадим. Той не сдържа усмивката си, усмихна се на Лена и тя му се усмихна, благодареше му за толерантността.

— Преди обяд ли ще се изкъпем или после? — попита Лена.

— Не мога да ви правя компания — заяви Вадим, като си погледна часовника, — трябва да отскоча до Смидович. А за обяд, ако позволиш, ще се върна.

Лена отиде да се преоблече, затвори вратата след себе си. Вадим и Юра останаха на верандата. Прозорецът на стаята гледаше към верандата, закриваше го леко перденце. То плющеше на вятъра, издуваше се и тогава се виждаше Лена — вдигнала ръце, тя си събличаше роклята. Юра застана пред прозореца и го закри с гръб, притиснал пердето.

— Как я караш, Вадик?

Вадим прехвърляше книгите на масата.

— Както по-рано. Ти не се обаждаш, не идваш.

— Много работа.

Вадим взе от масата една книга, показа я на Юра.

— Чел ли си я?

— Каква е?

— Спомените на Панаев.

— Не се сещам… Ако не греша, попадали са ми спомените на Панаева.

— Тя му е съпруга. Формално. Фактически е жена на Некрасов. Нейните спомени са доста интересни. А този е самият Панаев — Вадим прелистваше книгата, — тук има интересни местенца.

От съседната вила долетя приятен мъжки глас:

— „Защо те обичам, о, светла нощ…“ Вадим вдигна очи от книгата, ослуша се.

— Музика Чайковски, текст Яков Полонски.

И пак запрелиства книгата.

Излезе Лена — с червен цигански сукман на тънки презрамки, с разголени рамене и гръб.

Ефектна жена, разкошна и едра. Тъкмо каквото трябва на Шарок.

Притеснена от голотата си, Лена се усмихна.

— Сложих си банския, та там да не се преобличам. Тръгваме ли?

— Сега, един момент! — Вадим най сетне бе намерил, каквото търсеше. — Ето едно интересно място. Панаев цитира Белински. Белински казва: „На нас ни трябва Петър Велики, нов гениален деспот, който в името на човешките принципи да действува с нас безпощадно и неумолимо. Ние трябва да минем през терор. По-рано тоягата на Петър Велики ни беше нужна, за да ни даде що годе човешко подобие, сега трябва да минем през терор, за да станем хора в пълното и благородно значение на тази дума. Ние, славяните, не се пробуждаме лесно. Знаем се — дорде не тресне гръм, селянинът не се кръсти, не, господа, каквото и да ми приказвате, светата майка-гилотина е хубаво нещо.“

Вадим остави книгата.

— А?… Как ви се струва?

Юра мълчеше, не знаеше как да реагира на този откровен намек. Поразителни думи, от Вадик човек може да научи едно-друго, но така направо…

Отново го спаси Лена:

— Чела съм това място. Написал го е не Белински, а Панаев. Той приписва тези думи на Белински.

— Той точно цитира Белински — запъна се Вадим, — тези думи на Белински ги има и в други спомени за него, по-точно на Кавелин. Да, Белински е бил велик човек и е разбирал, че на Русия й трябва твърдо ръководство. Но е бил човек на своето време, не е знаел и не е можел да знае, че такава власт трябва да бъде диктатурата на пролетариата.

Юра скритом се изненада на политическата гъвкавост на Вадим.

— „И за какво ли те обичам, о, тиха нощ…“

Беше същият глас от съседната вила.

— Хубаво пее — каза Юра, — кой е?

— Нашият съсед — отговори Лена, — работи в ЦК. Николай Иванович Ежов.

Вадим врътна глава в смисъл, че за пръв път чува това име. Той ли, всички имена знае той!

— Не знам кой е — каза Юра, — но пее хубаво.

— Много мил човек — отвърна Лена.

Когато Юра и Лена останаха сами, Лена продума:

— Не мога да позная Вадим. Дори ме е страх от него, честна дума. Станал е един такъв категоричен, нетолерантен, мнителен. Защитава съветската власт! От кого? От мене и тебе ли?

Лена винаги бе гледала да прикрива особеното си положение, и сега внимаваше да не изпъква. И все пак тя бе от онези, които управляват държавата, а не просто й служат като Вадим и неговия баща. И Юра е от онези, които управляват държавата, той е от работническата класа, от народа, от тях сега израстват ръководителите. Именно затова го взеха в органите. В дома на Лена на улица „Грановски“ и тук, в Серебряний бор, живеят видни чекисти, има прекрасни хора, и нейният баща навремето е бил член на колегията на ВЧК-ОГПУ. В поведението на Вадим имаше нещо неестествено, фалшиво, дразнеха тези „НИЕ можем“, „НИЕ не можем“, „НИЕ вече имаме“, „НАШАТА държава“… Нина Иванова, дори Саша Панкратов биха могли да говорят така, това е техен свят, те имат право. А Вадим няма. Той може да служи, не повече.

В минутата, когато Лена си помисли за Саша, Юра заговори за него — съвпадение, което накара Лена да трепне.

— Вадим се промени от деня, когато арестуваха Саша — каза Юра, — тогава веднага го забелязах. Арестуването на Саша го подплаши. Сега от уплаха се напъва да крещи най-силно от всички.

— Да — тъжно се съгласи Лена, — след арестуването на Саша станахме други.

Както в разговора с Березин, така и сега Юра разбираше: от думите, които ще каже за Саша, зависят много неща.

— Мъчно ми е за Саша. Тогава не бях прав. Той ме обиди на Нова година и аз бях необективен.

— Какво все пак се е случило? — Лена впери в Юра поглед, разчитащ на доверие.

Обмисляйки всяка дума, Юра каза:

— Саша беше свикнал да играе главни роли. В института главните роли са ги играли други хора. Саша се е присъединил към онези, които са искали да ги свалят. Тези, които са искали да свалят партийното ръководство, са били уклонисти. Саша е бил замесен в игрите. Три години заточение — това беше всичко, което можеше да се направи за него, останалите бяха осъдени на затвор, на лагери, на повече години.

В думите му се съдържаше намек, че и той е направил нещичко за Саша.

— Отидох на работа в НКВД след института, по разпределение, нали съм юрист, както знаеш — продължи Шарок, — моето назначаване съвпадна с процеса на Саша. Откровено казано, до последния момент не знаех като какъв съм там.

— Как е възможно?! — остана смаяна Лена. — Но нали сте учили в различни институти, а училището… В училище всички бяхме приятели.

Той се усмихна многозначително:

— Леночка, ако не са се заинтересували от всички приятели на Саша, това не означава, че не са се заинтересували от някои. Не забравяй, че със Саша живеехме в един блок, в един вход, две години работихме в един завод. Вадик не случайно се е уплашил. Когато арестуваха Саша, бях принуден с никого да не се срещам, включително и с тебе, не можех да допусна да усложня положението на Иван Григориевич, той е ходатайствувал за Саша, намесил се е в работа, за която е знаел малко. За щастие всичко се изясни. Саша се отърва сравнително леко, подозренията от приятелите му са снети, само Вадик продължава да нервничи.

Лена вървеше до него с леко приведена глава. Дали му вярваше? Нямаше причини да не му вярва. Тя знаеше не само какви прекрасни хора работят в органите, но и какви прекрасни хора преследват те. Допускаше, че приятелите им са викани, а тя не — и това е един вид лотария. И Юра е бил в трудно положение, както казва, а не е искал да усложнява положението на баща й, много е прав: Сталин не обича баща й, един нищожен повод е достатъчен, за да си има големи неприятности. Друг на мястото на Юра вероятно би постъпил другояче: щеше да каже, да обясни. Но Юра си е такъв, какъвто е. Важното е какво го е водило.

На плажа нямаше много хора. На брега шумно се плискаха дечурлига, почернели от слънцето младежи по гащета играеха карти на пясъка.

Лена смъкна сукмана и остана по черен бански, сякаш залепен за тялото й: гърди и бедра. Пак тъй срамежливо се усмихна на Юра, но не се извърна, докато той си обуваше плувките, напъхвайки ги под гащетата.

— Да идем нататък, там е по-дълбоко — каза Лена.

Тя плуваше, като загребваше със свити в лактите ръце, ниско, досами водата навеждаше глава, извиваше я ту наляво, ту надясно. Юра не знаеше този стил. Той плуваше кучешката. Изненада се колко хубаво плува Лена. Тя му се разкриваше днес от нова, непозната страна. Едно опасение, че нещата няма да се уредят тъй лесно и просто, се прокрадваше в сърцето му.

После лежаха на пясъка, изложили на слънцето голите си гърбове. С глава върху преплетените си ръце тя го поглеждаше отстрани и на него пак му се струваше, че го обича както преди.

Тя наистина го обичаше. Може би защото друга любов не бе заменила тази. Пък и беше чувствена, а Юра беше първият и единствен мъж в живота й. Страданията, които й беше причинил, само бяха засилили това чувство. Нали и той бе страдал.

— Кога ще се срещнем? — попита Юра.

Тя отговори простичко:

— Когато искаш.

Той можеше пак да я заведе вкъщи, в своята стая. Баща му ще се мръщи, майка му ще плесне с ръце, нищо, ще го преживеят. Но го възпираше примитивната мъжка предпазливост. Да си възобновят отношенията — да. Но не като тогава — лудешки. Втория път няма да се отърве така лесно.

Къде да се срещнат? Къде да я покани? Имаше само една квартира — на Дяков. Фактически Дяков живее у жена си в Замоскворечието. Не е съвсем подходящо място за срещи. Ако Лена научи… Но тя нищо няма да научи. Постелята е стара, мръсна, дори не беше сигурен има ли чаршафи. Нищо. Може да донесе чаршафи от къщи в чантата.

— Разбираш ли каква е работата — каза Юра, — сега правим ремонт вкъщи, спим всички заедно, местим се от стая в стая и мъкнем мебелите с нас. Имам един приятел, колега от института, сега е на курорт, ключовете от стаята му са у мене. Можем да поседим там.

— Може — съгласи се Лена.

15.

Зоя изпадна във възторг, щом научи, че Варя е танцувала с Льовочка в „Метропол“. Фамилното му име било Синявски, бил чертожник-конструктор, сладур, чудесно момче, винаги помагал в работата. А как се обличал! Шиел си при най-добрите шивачи. А как танцувал! Не по зле от прочутия Ваган Христофорович. Онази хубавката дебеланка, дето е седяла с Льовочка, също била чертожничка. Казвала се Рина.

Зоя умилно се взираше в очите на Варя. Тя винаги бе мечтала да попадне в компанията на Льовочка и не бе могла. Какво нещо е да си красива, всичко само ти идва в ръцете.

— Ах — искрено въздъхна тя, — колко ти е провървяло.

Льовочка не харесваше твърде на Варя — не беше мъжествен. Но танцуваше прекрасно, а най-важното, беше наше момче, цялата им компания беше от нашите. Не като Вика с нейния Виталик, като леките момичета с техните чужденци. Единственият, който й направи впечатление, беше Игор Владимирович. Но той беше на трийсет и пет години, стесняваше се от него. С него всичко трябва да бъде насериозно, а тя не можеше да обикне толкова стар мъж и че искаше да му завърта главата. Будеше уважение, беше благороден човек, срамота бе да го огорчава. Варя си имаше свой кодекс за почтеност, знаеше какво може и какво не може.

Тя се надяваше Льовочка да я приеме в своята компания и чакаше покана. Поканата дойде не твърде скоро, близо две седмици след запознаването им в „Метропол“.

Възбудена дотърча Зоя и тържествено съобщи, че утре цялата компания ще бъде в парка „Ермитаж“, чакат и тях.

И точно тогава се обади Вика, предложи утре вечерта да идат с Игор Владимирович в ресторант „Въженцето“.

— Не мога — отговори Варя, — отивам в „Ермитаж“.

— Интересно, с кого отиваш?

— С компанията на Льовочка. Постъпвам на работа при тях.

— Това задължава ли те да ходиш с тях? Обади се и откажи. Нали ти казвам, с нас ще бъде Игор Владимирович.

— Не мога. Обещала съм и не мога да ги измамя.

— Но и аз съм обещала — възмути се Вика, — и то не на някакъв си Льовочка, едно говнарче, а на Игор Владимирович. Не съм мислила за себе си. Ти му харесваш. Не е женен.

— Извинявай — отговори Варя, — друг път. Обаждай се. Всичко хубаво.

И затвори телефона.

Както тогава в „Метропол“, така и сега в парка „Ермитаж“ компанията на Льовочка ту растеше, ту намаляваше, идваха разни хора, изчезваха, пак се връщаха. Това беше естествено — не е задължително да ходят на тумба. Те дори не се разхождаха, а стояха пред главния вход, та да виждат всички и всички да ги виждат.

Мъжка компания: Льовочка, две момчета от проектантската организация — Поля големия и Воля малкия, един красив младеж със странното име Ика, освен това Вили Лонг, син на отговорен деец от Коминтерна, юначага с хулиганска физиономия, и най-сетне Мирон, асистент на прочутия преподавател по танци Ваган Христофорович, добродушен къдрокос момък с духа на бизнесмен. Единственото постоянно момиче беше пухкавата Рина, момиче-луничка, лунички покриваха кожата й като загар и това беше много симпатично. Воля големия казваше, че това са целувки на слънцето. Рина се бе родила на този свят, за да се весели. Тя излъчваше веселие с луничките си и пламтеше с рижавата си коса като латинка.

Други момичета се присъединяваха към компанията случайно. Днес тук беше случайна и Варя. Но никой не се държеше с нея като с новачка. Тук никой никого не ухажваше, всички бяха равни, момичетата и момчетата, обикновени чертожници като Зоя. Тези момчета ще й помогнат да започне работа в архитектурното бюро на Шчусев, който проектира хотел „Москва“. Заплатите там не били по-малки, отколкото в организациите, проектиращи обекти на тежката промишленост.

Льовочка се усмихваше мило и показваше кривото си зъбче, момче с лице на херувим, като слънчице се усмихваше Рина, бъбреха си за какво ли не, разглеждаха и обсъждаха минаващите момичета, весело и без вулгарност, момичетата не се сърдеха.

Именно те бяха стопани на парка, тези момчета без пари, дори тук бяха влезли без билети, и днес щяха да отидат в някой ресторант да танцуват. Къдрокосият Мирон, добродушният бизнесмен, изчезваше някъде, беше загадъчен, споменаваше за някакъв Костя, но никой не проявяваше тревога, знаеха, че от всяко положение ще отидат.

Варя се чувствуваше леко и свободно в тази компания, виждаше, че харесва на момчетата, на мълчаливия Ика, на Льовочка, но не беше сигурна, че ще я вземат в ресторанта, още повече със Зоя. Зоя им се бе натрапила, беше шумна и възбудена и както винаги в такива случаи, всички искаха да се отърват от нея.

Близо до входа имаше малка масичка, до нея седеше човек с брадичка. На масичката имаше купчинка пликове и моливи и табелка „Д. М. Зуев-Инсаров, графолог. Изследване на характера по почерка. Цена петдесет копейки“.

— Отдавна искам да науча какъв е характерът ми — изведнъж заяви Зоя, — има ли и други желаещи?

Рина недоумяващо вдигна вежди.

Вили Лонг покрусено въздъхна, разпери ръце.

— Жалко, че няма въртележка, инак и на въртележката щяхме да се повозим.

Варя разбра каква грешка бе допуснала приятелката й: за компанията това беше обикновена атракция.

Зоя отиде при масичката, извика Варя:

— Варя, ела тук!

Ако не отиде при Зоя, ще й се отвори известен шанс да я вземат на ресторант, ако отиде, ще бъде отхвърлена заедно с нея.

И все пак тя отиде при масичката на графолога. Прелисти книгата с отзиви… Максим Горки, Луначарски, известни актьори… „На Зуев-Инсаров от разобличения Ярон…“

Зоя надписа един плик, подаде го на графолога, кимна на Варя:

— Пиши!

— Не, не искам — отказа Варя. Имаше само осем копейки за трамвай. Пък и кой ли може да ти определи характера, и то по един надписан плик, глупости!

Но Зоя вече бе подала на графолога една рубла.

— За нея и за мене.

Варя надписа плика. Върнаха се в компанията, никой не обърна внимание, че те пак са тук, това си е в реда на нещата, всеки може да се отдалечи и да се върне.

Довтаса Мирон, произнесе нещо неразбираемо и пак изчезна.

Когато Зоя се заплесна да разговаря с единия Воля, Рина тихо каза на Варя:

— Ще идем в „Савой“, но без Зоя.

— Къде ще я дяна?

Рина сви рамене — твоя си работа, тебе те вземаме, а нея не, оправяй се както можеш. Слънчево усмихната, Рина сякаш нищо не бе казала.

И те започнаха да изчезват, не всички заедно, а един по един, умело и незабелязано като фокусници… А сега си отворете очите, няма никого.

Зоя и Варя останаха сами.

— Офейкали са — прошепна Зоя и заплака.

— А ти да не мислеше, че ще те изпратят с автомобил? — присмехулно попита Варя. — Или с файтон с гумени колела?

— Те са свине — мрачно проговори Зоя, — а най-голямата свиня е Рина, фуклата луничава. Рижава такава.

Те тръгнаха по алеята, смесиха се с навалицата из парка, навалицата беше гъста — и в театъра, и на естрадата, където свиреше джазовият оркестър на Цфасман, бяха обявили антракт. Направиха две скучни обиколки и видяха Ика на същото място, където бяха стояли през цялата вечер.

— Момичета — развика се Ика, — вас търся. Да тръгваме, бързо!

— Къде? — попита Варя.

— В „Савой“. Чакахме ви на спирката, не дойдохте, всички заминаха, а мен ме пратиха да ви взема.

— Никой нищо не ни е казал — възрази Зоя.

— Не знам — Ика не искаше да влиза в обяснения, — нещо не сте разбрали. Да вървим, бързо!

16.

Компанията вече седеше около голяма обла маса. Появяването на Варя и Зоя не предизвика никакви емоции, щом сте дошли, сядайте. Варя така и не разбра дали Ика се бе върнал да ги вземе по своя инициатива, или го бяха пратили.

На масата разговаряха за някаква Алевтина, убита от мъжа си, бухарец, от ревност. Рина присъствувала на процеса.

— Спаси го защитникът Брауде — разправяше Рина, — като се разпени, съдиите само дето не заподсмърчаха… „Въртящата врата на входа на «Национал» въвлича нашите момичета в порочния кръг на ресторантския живот.“ — Тя завъртя ръка, за да покаже как точно вратата въвлича момичетата в порочния кръг на ресторантския живот.

— Убил жена си — и да му дадат само две години! — възмути се Зоя.

— И то сигурно условно, поради културната му изостаналост.

Льовочка се усмихваше като херувим, мило лъснал кривото си зъбче.

— А ако влизаме през друг вход, не през въртящата врата, няма ли да бъдем въвлечени?

— В цял свят хората прекарват времето си в ресторантите и кафенетата — каза Вили Лонг.

Воля малкия захлупи лицето си с ръце и олюлявайки се като мюсюлманин при молитва, загъгна:

— Горката Алевтина, клетата Алевтина, защо я е заклал тоя див бухарец, заклал я е като кокошчица, заклал я е като пиленце.

— „Цыпленок жареныш, цыпленок пареный — запя Воля големия, — цыпленок тоже хочет жить…“

— Ами ако махнат въртящата се врата и сложат обикновена, тогава няма ли да има порочен кръг? — пак попита Льовочка.

Влезе Мирон и сядайки на масата, съобщи:

— Свършва партията, сега ще дойде.

— Ето го! — съобщи Вили, който седеше с лице към вратата.

Към масата им идваше мъж на около двайсет и осем години, набит, широкоплещест, с малки мустачки, с лъскави черни лачени обувки, с великолепен костюм, който му седеше малко небрежно и затова по-добре от костюма на безукорния Льовочка. Той прекосяваше залата с лека, уверена, но малко напрегната походка, кимаше на познати и с усмивка отвръщаше на поздрави. Беше Костя, прочутият билярдист, за когото между другото бе споменал Мирон в „Ермитаж“.

Компанията го поздрави. Той бавно огледа масата, погледът му беше странен, зевзешки и същевременно недоверчив — какви са тези хора тук, които той впрочем познава до мозъка на костите им. Този поглед спря за малко само върху непознатите Варя и Зоя.

Той седна до Варя.

— Нищо не сте поръчали — забеляза Костя.

— Рина ни разказваше за Алевтина, била на процеса — отговори любезният Льовочка.

Праволинейният Ика грубовато го поправи:

— Тебе чакахме.

Костя внимателно погледна Ика каза:

— Жалко за Алевтина, добро момиче беше. Хем я предупреждавах — недей да си имаш работа с бухарец, не ме послуша.

Той говореше бавно, натъртено, извивайки устни и леко провлачвайки думите, както се говори из южните краища на Русия. Очите му бяха тъмнокафяви, а косата му имаше топъл светлозлатист цвят.

Обърна се към Варя.

— Момичетата сигурно са огладнели.

— Аз не искам да се храня — почна да се превзема Зоя.

— Аз пък съм гладна — заяви Рина, — страшно съм гладна, сега ще изям всичко.

— Не е зле да похапнем — каза Ика. Очевидно той единствен тук не зависеше от Костя. Дойде сервитьорът.

— Засега донеси цигари — нареди му Костя.

— „Херцеговина флор“?

— Да.

Говореше и правеше всичко нарочно бавно. Всички изгарят от нетърпение да хапнат, той го знае добре и не бърза.

Отвори с нокът цигарената кутия, подхвърли я на масата — пушете. Попита само Варя:

— Пушите ли?

В тона му тя долови очакване на отказ, явно не му се искаше Варя да пуши.

Но взе цигара.

— Мислех, че не пушите.

— Какво разочарование — разсмя се Варя като жестока кокетка.

Костя отмести от нея бавния си поглед и все тъй провличайки думите, попита:

— Та какво, значи, ще ядем, какво ще пием?

Льовочка зачете менюто. Костя го прекъсна:

— Салата, желирано — той огледа масата, за да преброи хората, — две бутилки водка и една мускатово. Черно или розе?

— По-добре черно — каза Рина. Той се обърна към Варя.

— А вие?

— Все ми е едно.

— Значи две бутилки водка и едно черно мускатово. За ядене — шаран на фурна.

— Охо! — изпъшка Вили Лонг.

— Костя, не се разпускай толкова — кротко се обади Мирон.

— Аз черпя — отговори Костя.

— Рожден ден ли имате? — уж сериозно попита Варя.

— Да. Рожден ден. В известен смисъл.

Този човек върви право към целта. Няма да говори за формата на очите й. Тя знае как да му се опре, ако стане нужда. Засега не е необходимо, той само се перчи.

Пристигна някакъв тип с мутра на бандит в оставка, наведе се над Костя и му зашепна нещо на ухото.

— Не — отговори Костя, — за днес край.

Типът изчезна, изпари се.

Неочаквано за Варя и незабелязано за другите Костя взе от коленете й чантичката, пъхна в нея пачка пари и тихо изрече:

— За да не играя днес.

Варя се смути. Ако поиска да играе, ще си вземе парите, ако не иска — защо да не стоят в джоба му. Примитивен франтовски номер: изразява й доверието си, прави я съучастничка Сигурно крадците така дават парите си да ги пазят техните мадами, но да ги връща пред всички беше неудобно, тя не би успяла да ги върне незабелязано, както го направи той. Парите останаха в чантичката и. Варя беше недоволна.

Сервитьорът нареждаше виното и мезетата. Костя следеше действията му като домакин, който обича добре подредена трапеза. В „Метропол“ и в „Ермитаж“ компанията непрекъснато се менеше, едни си отиваха, други идваха, беше разпиляна, шляеше се. Тук всички седяха мирно. И Варя разбра, че тази компания не е случайна, както и се бе сторило по-рано, тя е обединена около Костя, негова компания е. Само Мирон си позволяваше да се отлъчва от масата, ходеше по някакви свои бизнесменски работи, а Ика, демонстрирайки независимост, седна за малко на съседната маса.

Готвач с бяла престилка и висок бял калпак поднесе съд с мрежа, на дъното на мрежата се мяташе жива риба.

— Как се казва тази риба? — попита Костя Варя и предупредително вдигна пръст: никой да не отговаря вместо нея.

— Нали поръчахте шаран — отговори Варя, — значи явно е шаран.

— Но какъв шаран — обикновен или огледален?

— Не знам.

— Това е огледален шаран — обясни Костя, — неговото гръбче е високо, остро, виждате ли, и люспите му са едри. А гръбчето на обикновения шаран е широко и люспите му са дребни. Разбрахте ли?

— Разбрах. Благодаря. Сега мога да кандидатствувам за рибния институт.

Костя кимна на готвача и той отнесе рибата.

— Вие въдичар ли сте? — попита Варя.

— Аз не съм въдичар, а рибар, от Керч съм, баща ми е рибар, и дядо ми е рибар, като дете съм ловил таранка в морето.

— Откога шаранът стана морска риба? — попита Ика, като се върна на тяхната маса.

— Ами аз не съм ловил шаран в морето — Костя разтегли устни, гневно изгледа Ика, — ловил съм таранка. Знаеш ли каква е разликата между таранката и каспийската бабушка? Не знаеш? Я гледай, музикантите дойдоха, върви да танцуваш, после ще ти обясня.

Варя танцува с Льовочка, с Ика, с Вили. Костя не танцуваше, не умеел. И сега това, кой знае защо, не изглеждаше на Варя като недостатък, дори някак представяше Костя в по-добра светлина от останалите. Той седеше сам на масата и вдигаше глава само за да я погледне, да й се усмихне. И на Варя и домъчняваше за него: веселят се тук с неговите пари, а го зарязват сам, танцът им е по-скъп от приятеля.

Когато всички станаха за следващия танц, Костя я хвана за ръката.

— Постойте с мен.

Тя остана.

— Вие работите ли или учите?

— Завърших училище и започвам работа.

— Къде?

— В проектантско бюро, в нашето училище усилено изучавахме чертане.

— А няма ли да следвате?

— Засега не.

— Защо?

— Стипендията е малка. Задоволява ли ви този отговор? И изобщо защо ли говорим за това. И вие ли сте проектант?

— Проектант ли? — Той се позасмя. — Не, имам друга специалност.

— Билярд?

Долови иронията, изгледа я тежко, гняв проблясна в очите му, но той го угаси. Бавно, проточвайки думите, каза:

— Билярдът не е професия. Както казваше един образован човек, билярдът е изкуство.

— Аз пък мислех, че билярдът е игра — възрази Варя. Искаше й се да го ядоса, да не се надува много.

— Моята специалност е медицинското електрооборудване — сериозно каза Костя, — сини лампи, солукси, кварцови лампи, ултравиолетови, бормашини. Вие обичате ли бормашините?

— Мразя ги.

— И аз. Ремонтирам ги.

И явно сметнал, че достатъчно е разказал за себе си, попита:

— Отдавна ли познавате Рина?

Искаше да разбере как е попаднала в неговата компания.

— Не, едва днес се запознахме. Тя работи в едно бюро със Зоя, а ние със Зоя живеем в един блок.

— В един блок ли? — кой знае защо, се учуди той. — А къде?

— На Арбат.

— На Арбат ли? — кой знае защо, той пак се учуди. — С татко и с мама?

— Нямам баща и майка, те отдавна са починали. Живея със сестра си.

Той я погледна недоверчиво. Ресторантските момичета все гледат да се самоизтъкнат или с някоя голяма сполука, или с голямо нещастие, всяка иска да има съдба. Кръгло сираче на седемнайсет години — и това е съдба.

Но пред него не седеше ресторантско момиче.

— А пък моите всичките са живи — каза Костя, — татко, мама, четирима братя, три сестри, дядо, баба — видяхте ли колко роднини имам.

— Всички ли живеят в Керч?

— Не, пръснаха се — уклончиво отговори Костя, — а в Москва нямам никого. И нищо. Дори жилище.

— Но къде живеете, щом е тъй?

— Под наем, в една стая в Соколники. Варя се учуди:

— Имате толкова приятели и те не могат да ви намерят стая в центъра?

Хрумна й да го настани при Софя Александровна, нейната квартиранти скоро щеше да освободи стаята. Разбира се, преди да е говорила със Софя Александровна, нищо не биваше да обещава на Костя, но желанието да посрами неблагодарните му приятели надделя.

— Нищо твърдо не ви обещавам, но ще попитам една жена в нашия блок. Тя има свободна стая, може да ви я даде.

Той пак я погледна недоверчиво.

Но не, това момиче говореше сериозно.

— Би било чудесно — каза Костя, — би било просто великолепно. Тази жена има ли телефон?

— Първо аз трябва да говоря с нея.

Той се разсмя.

— Не ме разбрахте, не смятам да й се обаждам. Телефон ми трябва заради моята работа.

— Има телефон.

Не биваше да казва за стаята. Може нищо да не излезе.

— Ами как от рибар станахте електроспециалист?

— Какъв рибар… Живях край морето, затова казвам, че съм рибар.

— Аз пък никога не съм ходила на море — каза Варя. Той се изненада:

— Нито веднъж ли не сте виждали морето?

— Само на кино.

Сега той я гледаше в упор.

— А иска ли ви се?

— Има си хас!

Музиката замлъкна. Всички се върнаха на масата.

Костя се облегна назад, вдигна чашата си.

— Предлагам да пием за нашите нови познати: Варя и Зоя.

— Ура! — насмешливо подвикна Воля малкия.

Наздравиците наистина някак не подхождаха нито на тази компания, нито на момента, вече бяха пили и яли, на масата царуваше безредие, идваха някакви хора, сядаха, разговаряха.

До Костя застана младеж с очила, с професорска физиономия. Стиснал в ръка банкнота, по цвета и Варя разбра, че е десетачка, той попита:

— Четно, нечетно?

— Не играя — отговори Костя.

После реши друго.

— Чакай!… Варя, намислете си някакво желание. Намислихте ли?

— Намислих — каза Варя, без да е намислила нищо.

— Сега кажете: четно или нечетно?

— Четно.

— Четно ли? — поиска да повторят младежът.

— Четно — потвърди Костя.

Младежът сложи десетачката на масата. Какво видяха двамата с Костя върху нея? Костя се позасмя, прибра банкнотата и каза на Варя:

— Аз спечелих пари, а вие желание. Какво си намислихте? Тя каза първото, което й хрумна:

— Да ме вземат на работа.

— Не може да сте си намислили това, естествено ще ви вземат. Той беше разочарован.

— Каква е тази игра? — попита Варя.

Костя оглади с ръце десетачката, показа й номера: 341672.

— Тук има шест цифри, вие избрахте четните: четири, шест, две, събрани правят дванайсет. А на него останаха нечетните: три, едно, седем, общо единайсет. Вашите правят повече, печелите десетачката. Ако неговите правеха повече, ние щяхме да му дадем една десетачка, разбрахте ли?

Варя се разсмя.

— Не е висша математика.

— И най-хубавото в нея е, че разтваряш юмрук и веднага виждаш дали си спечелил, или си загубил — каза той с детинска радост.

— А как се казва тази сложна игра?

— Комар. Не „шмендьофер“, а просто комар.

— Комар по савойски — каза Варя.

Костя се разсмя.

— Чухте ли бе? Чу ли, Льова? Комар по савойски!

— „Савой“ ли имахте предвид или Савоя? — С усмивката си Ика искаше да подчертае, че никой освен тях двамата не разбира разликата между ресторант „Савой“ и Савоя, най-малко пък Костя.

— Имах предвид ресторант „Савой“ — раздразнено отговори Варя, недоволна, че Ика се подиграва на Костя.

— Ами разбира се, че ресторант „Савой“ — подзе Костя.

Съобразителен беше, долови разликата, макар да нямаше представа какво е това Савоя. Седеше на крайчеца на своя стол и беше метнал ръка върху облегалката на Вариния, но не я докосваше.

Завоюва я с примитивни средства, дързък е, настойчив, но не умее да запазва самообладание — Варя разбираше всичките му ходове. Но не и се искаше да го обижда, в края на краищата, както и другите тук, тя се наслаждава на живота за негова сметка. Пък и с нещо й харесваше, беше не само ларж, но и добър, искрен.

Отново засвири оркестърът, всички отново отидоха да танцуват и Костя пак възпря Варя.

— Наистина ли никога не сте ходили на море?

— Нали вече ви казах — не съм.

Загледан право в очите й, той бавно изрече:

— С влак до Севастопол, с автобус до южния бряг на Ялта. Заминаваме утре, докато имаме пари — той кимна към чантичката, — влакът тръгва следобед, вземи си най-необходимото, бански, рокля с презрамки, впрочем всичко може да се купи и там.

Варя го гледаше изумено. Как бе посмял да й предложи такова нещо?! Нима му е дала повод? Как?

— Нямате с кого да прекарате поредния си отпуск ли? — попита тя, като вложи в тези думи цялото презрение и всичката ирония, на която бе способна.

Той гордо вирна глава и ясно произнесе:

— Аз никога нямам пореден отпуск, аз сам си давам отпуски, от никого не завися.

Сега тя разбра какво я бе привлякло в този човек: той е независим и й предлага да сподели неговата независимост. Разбираше за какво ще я задължи евентуалното съгласие. Но от това тя не се страхуваше, това трябваше да стане рано или късно. Плашеше я друго. Той е комарджия, спечелил е пари, сега иска да ги пръсне с новичко момиче.

За да изясни, че й предлага не само това пътуване, той добави:

— Останалото ще купим, когато се върнем.

Варя помълча, помисли, после каза:

— Как мога да тръгна с вас, нали изобщо не ви познавам.

— Ами тъкмо ще ме опознаеш.

— А защо ми говорите на „ти“, струва ми се, не сме пили брудершафт.

Той посегна към бутилката.

— Можем да пием.

Тя отстрани ръката му и макар да разбираше баналността на думите си, не намери други, попита:

— За каква ме мислите?

— Мисля, че си такава, каквато си. Ти си чаровно, чисто момиче — каза искрено той и сложи ръката си върху нейната.

Варя не си дръпна ръката. Той не стискаше дланта й, не опипваше пръстите като плахите хлапаци, той простичко и меко постави ръката си върху нейната и това й беше приятно. Видя, че и на него му е приятно просто да държи ръката си върху нейната.

Той гледаше спокойно и снизходително шумната зала, независим, могъщ човек, с пари в джоба, седнал до момиче, единственото, на което има доверие, единственото, което признава тук. Нищо, че на света няма герои, този няма да застава мирно и да поглъща с очи началника си, няма да мъкне под конвой куфара си по перона… Без да гледа Варя, той внезапно промълви замислено:

— Може би до тебе ще стана човек.

И се намръщи. Извърна се настрана.

— Добре — каза Варя, — ще дойда.

17.

Саша метна теглича на врата си и се изненада колко леко се движи срещу течението голямата натоварена лодка. Въжето, преметнато през лъка — висок прът на носа, изтегляше лодката по оддора, успоредно на брега, изтегляше я леко, без миря — така Нил Лаврентиевич, пощаджията, наричаше ситните вълнички.

Прекосяваха реката с гребане. Саша и Борис сядаха на пейките, наместваха веслата във вилките и гребяха с всички сили, течението тук беше силно. Но дори из най-дълбоките места се виждаха шарените камъчета по дъното, толкова прозрачна и чиста беше водата. Само цветът й се менеше в зависимост от времето, ставаше ту стоманеносива, ту тъмносиня, ту синкавозелена.

— Бързичко ще стигнем — бъбреше Нил Лаврентиевич, — млади момчета сте.

Нил Лаврентиевич, припрян нисичък селянин с дребни черти на подвижното лице, навремето бил златотърсач по Лена, после партизанувал срещу Колчак, сега бил колхозник. За партизанлъка си разказваше мъгляво, явно лъжеше, преразказваше чужди случки, а за златотърсачеството казваше истината. Ангарците си имали обичай — докато са ергени, да търсят злато. Върнеш ли се със златен пръстен на ръката, значи си добивал злато, можеш да се жениш! Та и Нил Лаврентиевич така: ходил за злато, върнал се, оженил се, натрупал имот — шест крави. Из тия места и десет крави не означавали, че си кулак, още повече че не наемал ратаи, не държал сепаратор за мляко, не търгувал с тунгусите. Есенно време ходел в гората, удрял за една зима по шестстотин-седемстотин белки, добре печелел от кожите. Сега белката се изместила на север, че и самурите я изтребили, па и колхозът искал да се работи. По-рано мъжете имали грижа за сенокоса, всичко друго по стопанството лежало върху жените. Сега не мож ги различи, мъж ли е, жена ли е, все са колхозници.

Така, слушайки дългите и широки приказки на Нил Лаврентиевич, те се движеха покрай брега, край надвиснали скали, по каменни сипеи или газеха — там, където скалите бяха съвсем досами водата. Денем слънцето беше високо над главите им, прижуряше, вечер се изгубваше отвъд гората и тогава лилави тайнствени светлосенки насичаха брега.

Току се мерне самотна рибарска лодка, край брега изскочи дървена плувка — тук се практикува самолов или морда, проплува в далечината сал с кон отгоре — и пак нито човек, нито животно, нито птица. Плитчините шумяха, както шуми тайгата при силен вятър, водата прескачаше валчести камъни и канари, кипеше от водовъртежите, пръските искряха на слънцето. По плиткото всички теглеха въжето, а Нил Лаврентиевич, прав в лодката, управляваше с кърмовото весло. И жена му, болнава, мълчалива, загърната в голям шал, влачеше с теглича.

Борис си ожули рамото, наби си краката по крайбрежния камънак, мрачно нареждаше:

— Володя Квачадзе нямаше да тегли лодката, щеше да ги накара да го возят.

— Теглим каиша, но пък без конвой — отговори Саша.

В село Голтявино на брега очакваха лодката местните заточени: дребна белокоса бабичка — в миналото прочута есерка: един анархист също дребен, белокос, с весело добродушно лице, и едно поразително красиво младо момиче — Фрида. Бабичката се казваше Мария Фьодоровна, дядката — Анатолий Георгиевич.

Пощата не била идвала два месеца, тъй че Нил Лаврентиевич връчи на всеки по купчинка писма, вестници и списания, а на Фрида — и колет.

— Трети ден ви чакаме — весело каза Анатолий Георгиевич, — от сутрин до вечер.

— Разпределението ни забави, Натолий Егорич — обясни Нил Лаврентиевич, — занапред няма да спираме, ще продължаваме направо за Дворец.

Тази новина бе оживено обсъдена: щом в село Дворец вече ще има пощенски клон, зимната поща ще идва по-бързо по Тайшетския път. От друга страна, създаването на нов пощенски клон може би предвещава административни промени. Може би в Дворец ще бъде новият районен център. И значи ще има ново началство, нова метла и тази метла ще бъде по-наблизо.

— Вземайте си багажа — разпореди се Мария Фьодоровна, — ще ви настаним за нощувка.

— Благодаря — отговори Саша. — Нил Лаврентиевич искаше да ни заведе на квартира.

— У Ефросиня Андриановна ли?

— У нея — потвърди Нил Лаврентиевич и измъкна от лодката чувала с пощата.

— Прекрасно, тогава довечера ще се видим, Фрида ще мине да ви вземе. Нали, Фрида?

Фрида четеше едно писмо от получените.

— Фрида, съвземете се!

— Да, да — момичето прибра писмото в плика и вдигна към Мария Фьодоровна огромните си сини очи. Черни кичури бяха разпилени върху вехтата блузка, свободно обгърнала тънката и талия.

— Ще наминете към нас — повтори Мария Фьодоровна, — ще поседим у Анатолий Георгиевич.

— При мене, при мене — Анатолий Георгиевич прелистваше някакво списание.

— Другари, имате време да четете — властно проговори Мария Фьодоровна, — тръгваме!

Борис вдигна колета.

— Вие имате багаж каза Фрида.

— Голяма работа!

С юначно движение Борис метна на рамо колета, взе в ръка куфара. От умората му сякаш не бе останала и следа.

— Засега оставете куфара, ще се върнете да го вземете — посъветва го Мария Фьодоровна.

Саша помогна на Нил Лаврентиевич да разтоварят лодката. Върна се Борис и те пренесоха всичко в къщата на брега.

Докато хазайката чистете риба и приготвяше вечерята, Саша и Борис излязоха.

— Е?! — Борис въпросително погледна Саша.

Саша се престори, че не разбира въпроса му.

— Приятни, мили, гостоприемни хора.

— Да — нетърпеливо подзе Борис, не са като ония от Чуна, приятелите на Володя, това са истински интелигенти, не ги интересува в какво вярвате, интересува ви че сте същият заточеник като тях. Хора са!… Ами какво ще кажете за Фрида?

— Красиво момиче.

— Слабо казано! — възкликна Борис. — Суламит! Естер! Песен на песните! Това е трябвало да премине през хилядолетия, през изгнания, скиталчества, погроми.

— Не знаех, че сте такъв националист — засмя се Саша.

— Ако беше рускиня, нямаше да съм националист, ама сега, като е еврейка, веднага „националист“. Имам предвид типа, породата. Жена ми също беше от еврейско семейство, тя не струваше колкото малкото пръстче на Фрида. Каква осанка! Достойнство! Това се казва човек! Съпруга, майка, домакиня.

— Заговори еврейският съпруг.

— Да, защо не?

— Вие сте осъден, и тя е осъдена. Вас ви пращат в Кежемски район, тя живее в Богучански.

— Дреболия! Ако се оженим, ще ни съберат.

Саша се изненада от фантазьорството на Борис, но каза само:

— Може да е омъжена.

— Е тогава лошо.

В чиниите имаше риба, сметана, сладко от черни боровинки. Нил Лаврентиевич и жена му плюеха костите на масата. Саша вече беше свикнал с това.

Хазайката, пълна, будна по натура жена, се оплакваше от сина си: не искал да работи в колхоза, вербовчиците го подмамвали да иде на някакъв строеж в Русия.

— Най-големите разбойници — квалифицира Нил Лаврентиевич вербовчиците, — вариклечковци, само се шляят насам-натам.

Синът на хазайката, същинско циганче, любопитно поглеждаше Саша и Борис, мълчаливо слушаше упреците на майка си. Хазаинът, който също приличаше на циганин, седеше на пейката, пушеше. Борис поглеждаше към вратата, чакаше Фрида. Хазайката продължаваше да се оплаква от сина си:

— Тия дни намерих у него клечки, направил дупки по джобовете, крие си цигарите, па си пали джобовете. И кво не му харесва туканка? На работа дип го не пращаме, все е с тейко си. Още птичка не се обажда, вече сме на полето. Началството иска, не иде да го ядосваш.

Синът мълчеше и все попоглеждаше Саша и Борис. И хазаинът мълчеше, и той явно носеше скитническа душа. А хазайката не спираше да се жалва: ще замине момчето, ще попадне в лоша компания и хайде в затвора.

Влезе Фрида, поздрави, седна на пейката, без да пречи на разговора. Беше с ботуши, с вехто палто и шал, увит около главата и врата. Не си развърза шала, така си остана с него, докато чакаше да свърши вечерята.

Борис се надигна, нетърпеливо погледна Саша като подкана да побърза.

Близо до входа беше кътът с иконите, отсреща — ъглов шкаф, на него огледало, тюруче — макара конци, до нея викотерник — чист бродирай пешкир, по первазите — камъни, късчета минерали, семена в кутийки, разсад в саксийки.

— Анатолий Георгиевич ни е агроном, геолог, минералог, палеонтолог и не знам какъв още — Мария Фьодоровна се позасмя, — надява се да го оценят.

— Те края си да оценят — отговори Анатолий Георгиевич, — такова богатство като на Ангара нийде няма. Въглища, метали, нефт, гори, кожи, неизчерпаеми водни ресурси.

Той опипваше с тънките си пръсти камъните, парчета лава, късове скала, прошарена със сребърни нишки, щастлив от вниманието на слушателите си — други щяха да се появят може би след година, а можеше и изобщо да не се появят.

— Бил съм на заточение на Ангара още преди Февруарската революция — продължи Анатолий Георгиевич — и ето че пак съм тук. Но тогава моите статии за този край се печатаха, сега не смея и да помисля. Все пак се надявам, че записките ми ще бъдат полезни.

— Във връзка с развитието на втора металургична база на изток — каза Борис, като попоглеждаше Фрида — издирването на природни богатства е много важно. След Кузбас индустриализацията ще се придвижва насам. Въпрос на време.

Той произнесе това изтежко, като ръководител, поощряващ местни ентусиасти. Горкият Борис! Иска да изглежда пред Фрида важна личност, а значението му се състои в съвсем други неща.

Мария Фьодоровна насмешливо кимна.

— Хайде и вие: индустриализация, петилетка… Вас са ви лишили от свобода — за това помислете. Разсъждавате какво щяло да стане с този край след петдесет години, какъв щял да стане Сибир… По-добре помислете в какво ще се превърне за тези години човекът, лишен от правото да бъде добър и милосърден.

— Все пак очевидните факти не могат да се отрекат — каза Анатолий Георгиевич, — в Русия се извършва промишлена революция.

Това белокосо пухкаво старче някак не се вписваше в представата на Саша за анархистите.

— Какво тогава седите тук?! — възкликна Мария Фьодоровна. — Отречете се! Ще станете академик!

— Не — възрази Анатолий Георгиевич, — те трябва да знаят: инакомислието съществува, без инакомислие няма и мисъл. А трябва да се работи, човек не може да стои без работа. — Той посочи разсада: — Ето, отглеждам домати, дини.

— Заради тези домати вие пръв ще отплувате оттук — забеляза Мария Фьодоровна, — навирате се с вашите домати, а колхозниците трябва да решават въпроса със зърното. В Русия не можаха да го решат, та им хрумна да го решават на Ангара, където от памтивека не са сели зърно.

Тя въздъхна.

— По-рано пак беше добре, заточените работеха на селяните или живееха с изпратеното от къщи, почти никой не се интересуваше от тях. А сега има колхози, пръкна се началство, идват пълномощници, всяка непозната дума преиначават в агитация, каквото и да се случи в колхоза, търсят виновник, а виновника ей го — заточеният, контра революционери, той влияе на местното население, така влияе, че картофите не раждат, рибата не се лови, кравите не се отелват и не дават мляко. Фрида например са я нарочили, че била баптистка. Един точно така й рече: Я зарежете вашата баптистка агитация! Нали така ви каза?

— Да — усмихна се Фрида.

— Само едно постигнаха — позасмя се Мария Фьодоровна, — селянинът няма да се бие при една война. За какво да се бие? По-рано се страхуваше, че ще се върне помешчикът, ще му вземе земята. А сега земята и без това му я взеха, за какво да се бие?

— Това е спорен въпрос — каза Саша, — за народа, за нацията има ценности, заради които ще се бие.

— А вие ще идете ли да се биете? — попита Мария Фьодоровна.

— Разбира се.

— И за какво?

— За Русия, за съветската власт.

— Та нали нас съветската власт ни докара в Сибир?

— За съжаление така е — съгласи се Саша — и все пак виновна е не съветската власт, а онези, които недобросъвестно се възползуват от нея.

— На колко сте години? — попита Анатолий Георгиевич.

— На двайсет и две.

— Млад е — усмихна се Анатолий Георгиевич, — всичко е пред него.

— Че какво е пред него? — мрачно попита Мария Фьодоровна. — На колко сте осъден?

— На три години. А вие?

— Нямам определени години — хладно отговори тя.

— Как така?

— Ами така. Започна се през двайсет и втора: заточение, Соловки, политически изолатор, пак заточение, очакват ме пак Соловки или политическият изолатор. Сега, разправят, ние, контрите, сме щели да усвояваме Севера. И на вас това ви предстои. Щом сте влезли в тази орбита, няма излизане. Е, може би Фрида — ако я пуснат — ще замине за Палестина.

— Смятате да заминете за Палестина? — учуди се Саша.

— Смятам.

— Какво ще правите там?

— Ще работя — отговори момичето, малко заваляше „р“-то, — ще обработвам земята.

— Вие умеете ли да я обработвате?

— Умея донякъде.

Саша се изчерви. Във въпроса му бе прозвучало недоброжелателство. „Вие умеете ли да я обработвате?“ А тя нали това прави тук, от това живее.

За да заглади нетактичността си, меко попита:

— Нима ви е зле в Русия?

— Не искам някой да може да ме нарича чифутка.

Тя произнесе това спокойно, но с онзи оттенък на несломимо упорство, което Саша бе виждал у хора, фанатично защитаващи идеите си. Нищо няма да излезе от намерението на Борис, освен ако възприеме нейния фанатизъм.

И Мария Фьодоровна, и Анатолий Георгиевич са отломки от онази кратка следреволюционна епоха, когато инакомислието се е възприемало като нещо неизбежно. Сега то се смята за противоестествено. Баулиновци, столперовци, дяковци са убедени в правото си жестоко да съдят стари, немощни хора, които смеят да мислят различно от тях.

— Имам една молба към вас — каза Мария Фьодоровна, — намерете в Кежма Елизавета Петровна Самсонова, и тя е бабишкел като мене, предайте й това.

Тя подаде на Саша един плик.

Дали трябва да го вземе? Какво има в него? Защо не го изпрати по пощата?

Колебанието, мярнало се по лицето му, не убягна на Мария Фьодоровна. Тя отвори плика, в него имаше пари.

— Тук има двайсет рубли, предайте й ги, кажете й, че още съм жива.

Саша пак се изчерви.

— Добре, ще ги предам.

Отново плаваха нагоре по реката, минаваха през плитчини, сновяха от бряг до бряг. Беше горещо, но жената на Нил Лаврентиевич, както бе седнала на кърмата, загърната в шала, така си и седеше, и той не си сваляше брезентовия дъждобран.

Чуха някакъв далечен шум.

— Мурският праг — угрижено им обясни Нил Лаврентиевич.

Все по-често срещаха подводни камъни, течението ставаше по-бързо, шумът нарастваше, преминаваше в непрекъснато бучене, най-сетне стана бесен. Реката пред тях беше обвита в огромен бял облак, от водата стърчаха голи камъни, високо над тях се пенеха вълни, шумът приличаше на грохот от стотици артилерийски оръдия. Отляво с адски рев от скалиста клисура изригваше река Мура. На мястото, където се вливаше в Ангара, се извисяваше огромна канара с гранитни зъбери.

Извлякоха лодката на брега, разтовариха я, пренесоха багажа оттатък прага, после се върнаха, примъкнаха дотам и лодката.

Борис вече не се уморяваше, напротив, оплакваше се, че се придвижват бавно, бързаше да стигне в Кежма, да се настани и да започне да действува за прехвърлянето на Фрида. Изобщо не се съмняваше, че ще се оженят.

— Няма нито годеник, нито съпруг. Някъде край Чернигов имала майка. Колко ли й е трудно сама? Ще живеем в Кежма, няма да я пусна да работи, ще се занимава с къщата, ще имаме дете, и тук растат деца, като си изтърпим присъдите — ще заминем. Представяте ли си я в Москва, на театър, с вечерна рокля? За да си намериш хубава жена, си струва да поживееш на Ангара. Заточението е за три години, жената е за цял живот.

— Тя смята да замине за Палестина.

— Глупости! Ще й мине. Още не се е почувствувала жена. Когато създаде семейство, дом, деца — от Палестина нищо няма да остане.

Саша си спомни упорития израз на красивото Фридино лице и се почуди на слепотата на Борис.

— Тя дори твърди, че вярва в бог — продължи Борис, — нима мислите, че е сериозно? Покажете ми един съвременен евреин, който сериозно да вярва в Йехова. За евреина религията е само форма на национално самосъхранение, средство срещу асимилацията. Но асимилацията е неизбежна. Дядо ми беше цадик, а аз не знам еврейски. Какъв евреин съм тогава, питам ви?

— Боря, вие я видяхте само за една вечер.

— За да разбереш един човек, са достатъчни пет минути. Аз ви видях в комендатурата и си казах: с него ще се сприятелим. И не сгреших. Жени пък съм виждал всякакви, от всички бои. Намеря ли истинската, никаква друга не ми трябва. А който е бил кротушко преди женитбата, се лепи за първата фуста, зарязва жена, деца, руши цялото семейство.

Каквото и да се криеше зад тези разсъждения — самота, съчувствие към момичето, попаднало като него в тези затънтени места — това си беше любов, неочаквана у такъв делови човек, женкар и гуляйджия. Когато говореше за Фрида, нежност озаряваше лицето му.

Минаха през село Чадобец, където бе определен да живее покойният Карцев, минаха през други села, нощуваха у познати или родни ни на Нил Лаврентиевич.

Саша и Борис веднага след вечеря си лягаха, а Нил Лаврентиевич дълго се заседяваше с домакините. Идваха разни хора, през сън Саша чуваше тропане на врати, откъслеци от дълги мъжки разговори.

Ставаха рано, разбудени от миризма на пържена риба, от громола на затулката на печката, от разместваните по печката гърнета.

— Как спахте, нещо не ви ли хапа? — питаше домакинята.

— Добре, благодарим.

Сутрин не се заседяваха на масата, бързаха да тръгнат. Навън вече се чуваха гласове.

— На работа гаче ни викат — обясняваше домакинята.

— Благодарим — Нил Лаврентиевич ставаше, оригваше се, небрежно се прекръстваше през устата.

След такива пренощувания в лодката Нил Лаврентиевич разсъждаваше:

— Какви колхози по нашите места? Земята е бедна, северна, замръзнала, не е Русия, зърното не стига за изнасяне, то е колкото да изхраниш себе си и децата. Какво можем да дадем на държавата, нищо не можем, освен белки. Навремето карахме говеда за продан на Лена, сега и за нас млечице няма. По-рано наемахме заточени, политически, да изкореняват гора, а сега не изкореняваме. И кедрови шишарки никой не добива.

Минаха покрай Калинински чифлик, село, построено през трийсета година от специални заселници, интернирани от Русия кулаци.

— Докараха ги чак в края на януари — разправяше Нил Лаврентиевич, — мъжете, дето бяха по-смели, отидоха в най-близкото село, Кода, май има осем версти, викат, приберете децата. Ама се уплашиха кодовчани, те са все от един род, Рукосуеви, и техните кулаци бяха изскубнали, най-богатите бяха откарали, та не посмяха. Мъжете се върнаха от гората да копаят землянки, ама можеш ли я изчовърка тая пръст в студа и снега. Кой умря, кой остана жив. Напролет изкорениха гора, разчистиха елите, ораха, сяха, работни хора са и много ги бива. Сега живеят, садят домати. По-рано тука садеше домати Натолий Егорич, заточеният политикан, смееха му се, мира не му даваха, хората ни са диви, невежи, а сега на, доказаха им тия кулаци. Та тъй и държавата има полза от тях.

Последната фраза той произнесе важно и внушително, подчерта, че разбира интересите на държавата: и необходимостта от разкулачването, и ползата от отглеждането на домати.

Но колкото и да хитруваше, личеше си, че съчувствува на заселниците, нали и той има деца, и той е човек като тях. И че е потресен от събитията, не знае какво ще става по-нататък, дали няма и него да стигне участта на селяните от Украйна и Кубан, изскубнати от родните земи и прокудени неизвестно къде и неизвестно защо. Саша се вглеждаше в новите къщи, те не приличаха на местните. Обикновените руски къщи от греди с дървени стълбища към улицата и пръстени валове до стената — те бяха късчета от Русия, изскубната от родната земя, захвърлена в снега на тайгата, но съживена и опазена тук от руските хора.

Саша искаше да види тези хора, какви са сега. Но хората бяха на работа, селото бе тихо, мирно, спокойно, брегът беше същият като в други села на Ангара — с лодки, салове и мрежи.

Живеят като всички. Разбира се, тези, които са оцелели. На високото се мярна тайфа дечурлига. И те бяха от онези, които са оцелели, а не са замръзнали в снега. А може и нови да са се родили.

И отново тази спокойна, могъща река, сините скали, безкрайната тайга, слънцето в синьото небе, всичко това — щедро и обилно сътворено за благото на хората. Тихо течение, малки безименни прагове. На десния бряг е село Кода където всички са Рукосуеви и където заселниците са търсили помощ и не са я получили. И то е тихо, спокойно, безлюдно.

18.

„Добре, ще дойда“ — лесно й беше да го каже снощи, когато седяха в ресторанта, когато свиреше музика и елегантни жени танцуваха с елегантни мъже, то беше друг, независим живот. И самият Костя, и неговото предложение да отидат в Крим бяха част от този живот, затова Варя би могла още снощи направо от ресторанта да замине за където и да е. Но днес тук, в тяхното общо жилище, в мрачната им стая всичко изглеждаше съвсем различно, нереално, неосъществимо, изглеждаше като игра, като празни ресторантски дрънканици. Във Викината компания така си бъбрят за екскурзии в чужбина, в компанията на Костя — за пътувания до Крим или Кавказ.

Пък и какво представлява този Костя? Ресторантски играч на билярд, комарджия. С какви примитивни средства я подмамваше: сложи парите си в нейната чантичка, поръчваше скъпи ястия, редки вина, правеше се на крез, фукаше се… Колко такива момиченца е виждал той? Колко такива е подмамвал с разходки до Крим? Тя няма да се съблазни! Някакъв си билярдист не може да й завърти главата като на някоя глупачка! Как би изглеждала, ако след Крим я зареже или я остави там, пак добре, ако й даде пари за връщане, а не й ли даде, ще има да се чуди как да се прибере, ще телеграфира на Нина — спасявай ме, сестричке!, — а Нина направо ще получи удар, от такова нещо на всеки може да му се пръсне сърцето: снощи се запознали в ресторанта, днес тръгват за Крим. И защо трябва да тръгнат точно днес? Какво е това бързане?

Ще говори със Софя Александровна, както му обеща. Ако тя му даде стаята, ще се запознаят по отблизо, тогава вече може помежду им да се породят някакви отношения.

Снощи след ресторанта Костя ги докара със Зоя до вкъщи с такси и на сбогуване каза:

— Утре не излизай, чакай да ти се обадя. Ще ти звънна преди обяд.

Вече е дванайсет часът и най-правилното сега е да излезе, да речем, да иде у Софя Александровна или при Зоя в работата й. А ако той се обади вечерта, да му каже: „Цяла сутрин чаках да се обадите, вие не се обадихте.“ Впрочем дали изобщо ще се обади? Сигурно е забравил какво е бъбрил. Как може така изведнъж да замине за Крим? Да си зареже работата! Как ще намери билети? Дори на командированите, дето има резервация за тях, едвам им дават, а простосмъртните по цели седмици чакат на гарата. Да, спокойно може да си седи у дома. Унизително е да бяга. Обеща да чака на телефона — ще почака. Дори е интересно — дали ще се обади. И как ли ще се оправдава?

В дванайсет и половина Костя се обади и каза, че билетите са у него, влакът тръгва в четири, той ще мине да я вземе в три, иска да знае на кой етаж живее, в кой апартамент.

Варя се стъписа още щом чу гласа му, тези меки, но повелителни интонации. Както и снощи, той говореше бавно, ясно произнасяше думите, като леко ги провлачваше. Тя веднага си спомни лицето му, странния, зевзешки и същевременно недоверчив поглед, колко дълго той не го откъсваше от нея, неговата щедрост, размах и същевременно наивност: чудеше се, че тя живее на Арбат, беше разочарован, задето не си бе намислила това, на което той се бе надявал. Спомни си как се ядосваше на приятелите му: пият и ядат с негови пари, а го оставят сам. Как той каза: „Може би до тебе ще стана човек.“ И веднага се намръщи, засрамен от това признание.

Но как би могла да го излъже, да не удържи на думата си? Не биваше да му обещава, но му обеща! Езикът й няма да се обърне, за да му каже „не“.

— Няма нужда да ме вземате от къщи — отговори Варя, — ще ви чакам на „Николский“, пред втората къща, броено от ъгъла.

— Добре, само да не закъснееш, че ще изпуснем влака.

Варя реши да иде до „Николский“ през вътрешния двор — на входа може да срещне Нина.

Куфар не й беше нужен. Всичко, каквото имаше, беше на гърба й. А другата рокля, сукманчето, пликчетата, комбинезона, чифт чорапи, четката за зъби, сапуна, гребена напъха в ученическата чанта.

И добре че не й потрябва куфар — вътрешният двор беше затворен. Варя си спомни, че оня ден на Арбат затвориха всички тунели към вътрешните дворове. Арбат стана режимна улица, по нея понякога минавал на път за вилата си Сталин. Трябваше да иде до „Николский“ по обичайния път. Има късмет, никого не срещна. Пък и да беше срещнала някого, какво толкова — носеше само ученическата чанта.

На Нина остави бележка: „Заминавам с приятели за Крим, ще се върна след две седмици, всичко хубаво. Варя.“

Пътуваха в международния вагон. Варя за пръв път в живота си виждаше такъв вагон. Когато пътуваха до град Козлов, сега той се казва Мичуринск, при леля си, те с Нина се возеха в общ. И познатите й пътуваха в общи вагони. Беше чувала, че има вагони, разделени на затворени купета за по четири души. Но за купе за двама, с мивка, никога не беше чувала. И ето че пътува в такъв вагон, в такова купе, всичко е кадифе, бронз, дори дръжките на вратите са бронзови. В коридора има мека пътечка, на прозорците кадифени перденца, на масата лампа с красив абажур. Служител с униформа разнася чай в масивни чаши с поставки, вежлив, любезен, особено с Костя.

Варя разбираше, че в този вагон пътуват важни, може би прочути хора: в съседното купе — офицер с четири ромба на петлиците, висш военен чин, в следващото — красива възрастна дама с мъжа си, само актриса можеше да бъде. На Варя дори й се стори, че я е гледала в някакъв филм. И в другите купета пътуваха може би народни комисари или заместници на народни комисари с куртки, бричове, ботуши — стандартното облекло на отговорните служители. Но и придружителят на вагона, и разносвачът на вина и закуски, и сервитьорът, дошъл да запише желаещите да обядват във вагон-ресторанта, а после сервитьорът и бюфетчикът във вагон-ресторанта се държаха с Костя особено любезно. В неговия облик, в обноските му имаше нещо, което веднага накара тези хора да поставят Костя по-високо от всички пътници.

Варя отначало се дразнеше от неговата грубовата фамилиарност, той говореше на целия обслужващ персонал на „ти“, но те усещаха в Костя своя човек и никой не му се сърдеше, смееха се на шегите му, с очевидно удоволствие изпълняваха исканията му. Костя приемаше старанията на сервитьорите с благосклонна усмивка, както подобава на човек, който се е издигнал на гребена на успеха и разбира, че успехът привлича хората към него. Но се държеше весело и дружелюбно.

Костя няма чинове, длъжности, звания, но не се нуждае от тях. Независим, влюбен в риска, той постига неща, които другите хора не биха постигнали. Кой може през юни, в разгара на курортния сезон, да намери билети за Крим в деня на заминаването на влака, и то в международния вагон, резервиран само за отбрани хора? А Костя успя, макар Варя да допускаше, че е платил двойна или тройна цена за билетите. Той щедро раздаваше бакшиши, не прибираше ресто, споделяше своя успех с хората.

С Варя се държеше, сякаш се познаваха от сто години и нямаше нищо чудно, че пътуваха двамата в отделно купе. За нищо не я разпитваше, сякаш вече знаеше всичко за нея, и за себе си нищо не разказваше, сякаш и тя знаеше всичко за него. Говореше й за местата, край които минаваха, чувствуваше се, че не за пръв път ги вижда. Не я докосваше. Нито веднъж не се опита да я прегърне, да я целуне, някак да започне. Само когато стояха в коридора и гледаха през прозореца, сложи ръка на рамото й, този жест и тази поза бяха обикновени и естествени — застанали в коридора някакви младоженци и младият съпруг е сложил ръка на рамото на младичката си съпруга. Във вагона към тях се отнасяха именно като към младоженци, усмихваха се и дори на Варя й се стори, че им се любуват, особено на нея. Варя виждаше — това е приятно на Костя, поласкан е, че всички се любуват на неговата съпруга.

Само я тормозеше мисълта какво ще стане през нощта. Костя, разбира се, е убеден, че щом тя се съгласи да пътува с него, се е съгласила и на това. Мъжете изобщо смятат, че щом са поканили едно момиче на театър, на кино, на забава, вече имат право на това, и се ядосват и сърдят, когато не им го разрешават. А той я води в Крим, ще живеят в една стая в хотела, той ще я храни и пои… Не, подобна сделка не й харесва, тя не е съгласна на подобна сделка. Не се е натрапвала, не го е молила, отива в Крим заради него, той я помоли, тя се съгласи да тръгне, не е давала съгласието си за нищо друго. На него му е приятно да се разходи из Крим с младо хубаво момиче, защо не, тя ще му достави това удоволствие.

Навън взе да се мръква. Костя се вгледа в очите й, усмихна се.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отговори му в тон Варя, макар че с падането на вечерта все повече я обземаше боязън.

Друго щеше да е, ако беше влюбена, ако си бе изгубила ума от любов. Но тя не си бе изгубила ума и не се знаеше дали ще го изгуби. Както на всички, и на нея й бяха симпатични щедростта и размахът на Костя, но тя беше свикнала на по-голяма сдържаност. Костя е невъзпитан, той е от някакъв чужд свят. А тя, макар да е израсла на двора, все пак е възпитана. И приятелите й са възпитани. Льовочка, Ика, Рина, Воля големия, Воля малкия — те са все интелигентни младежи, виж, обаче Костя, макар да е главният сред тях, не е интелигентен. И всички се присламчват към него, защото има нещо, което те нямат — пари, а Костя се заобикаля с тези младежи заради онова, което те имат, а той няма — интелигентността. Вярно, човек от народа е, провинциалист, такъв му е характерът, натурата, само така може да бъде възприеман. Но това не й харесва твърде.

Харесва й неговата независимост. Но лично тя може да бъде независима само ако сама се издържа. Дори да стане негова жена. Но иска ли да му стане жена — дори това не знае. Изобщо не са говорили за женитба. Тогава значи ще стане негова любовница? Но любовниците се обичат. Значи държанка? Не, тя няма намерение да става държанка. Ала каквото и да си мислеше. Варя разбираше колко несигурни са доводите й. Онова, което трябва да стане, ще стане. Да се превзема би означавало да играе комедия.

19.

В село Дворец се разделиха с лодкаря и с мълчаливата му жена. Нил Лаврентиевич хукна за пощата, върна се с приемчика, измъкна от лодката чувалите, нещо се суетеше, спореше с онзи, не обръщаше внимание на Саша и Борис. Докарал е пътем заточеници, наредили са му, та затова ги е докарал.

— Да се отбием ли в комендатурата? — предложи Борис.

— Защо?

— Ще ни изпратят за Кежма.

— И без тях ще стигнем. Нареждането е у нас.

— Може да си имаме неприятности — намръщи се Борис, — защо не сме се явили да се обадим. Не бива да ги дразним за дреболии.

На Саша не му се ходеше в комендатурата. Една среща повече — едно унижение повече. Борис е обзет от желанието по-скоро да започне да действува, мисли само за Фрида. Чу, че Дворец ще става районен център и иска да установи тук някакви връзки, познанства, та после по-лесно да прехвърли Фрида или той да се прехвърли при нея. Фантазьор.

— Утре ще решим — каза Саша.

— Добре — съгласи се Борис, — постойте при багажа, аз ще потърся квартира.

Слънцето се скриваше зад облаците, духаше хиус — студен вятър откъм реката, шибаше гъвкавия ракитак на брега. Саша си наметна палтото, донесе куфара. Сърцето му се свиваше. Защо не отиде в комендатурата? Квачадзе щеше да отиде да си потърси правата, и Борис иска да отиде някак да си уреди работите, това е негово право. Виж, той не иска и няма да го стори. През тази седмица пътуване без охрана се бе почувствувал относително свободен. Нима свободата свърши? Не, няма да отиде. Може да е илюзия, самозалъгване, но нищо.

Върна се Борис и весело съобщи:

— Сега ще ви запозная с една отломка от империята. Готвачът на Негово величество! Хранил е княз Юсупов и Григорий Распутин. Невероятен чешит!

В къщата, където заведе Саша, на една пейка седеше дебел моравонос старец с ватирана антерия в защитен цвят и ватиран панталон, напъхан в ботуши с разрязани кончови. Подпухналото, гладко избръснато лице, равно щръкналият като мъх перчем бели коси издаваха в него градския човек.

— Запознайте се — възбудено изрече Борис. — Антон Семьонович! Главен готвач от двора на Негово императорско величество.

— Значи лейбготвачът — каза Саша и с интерес заоглежда стареца.

Оня също внимателно огледа Саша изпод полузатворените си клепачи.

— Антон Семьонович го отзовават в Москва — продължи Борис, — ще готви на дипломати и посланици. Кюфтета „дьо волай“, сос „провансал“… Имах познати готвачи в Москва. Вярно, не могат да се сравнят с вашия мащаб, но ги има. Познавате ли Иван Кузмич от „Грандхотел“?

— Нещо не си спомням — отговори равнодушно Антон Семьонович: не може да помни всеки Иван Кузмич, но виж, всеки Иван Кузмич трябва да познава него, Антон Семьонович.

— Съвсем приличен готвач — продължи Борис, — наистина, когато има от какво. Ами салонния управител Алберт Карлович?

— Знам го — кратко отговори Антон Семьонович.

— Квалифициран, представителен — Борис още повече се оживи, като разбра, че имат общ познат.

— То с какво ли да се представиш — мрачно промърмори Антон Семьонович, — първо, второ, трето…

— Нали и аз това казвам — подзе Борис, — стига да има от какво. И за кого. Когато един бьоф-строганов е връх на мечтите ти…

— И един бьоф-строганов си има майсторлъка. — Антон Семьонович се поизвърна към хазайката, тя угрижено приготвяше вечерята.

— Кога заминавате? — попита Борис.

— Щом ме пуснат.

— Ами нали документът ви е в ръцете, така ми казахте.

— Работя в комендатурата, та затова протака, нали искат да ядат.

Хазайката почисти рибата, хвърли я в тигана.

Борис кимна към печката и каза:

— Представям си какво щеше да излезе от вашите ръце.

Антон Семьонович величествено премълча.

— Когато се върнем в Москва, ще ни нахраните, нали? — засмя се Борис.

Антон Семьонович го погледна, после с досадната настойчивост на пияница каза:

— Ако ще купуваме, време е.

Взе пари от Борис, тежко се надигна и излезе.

— Алкохолик — каза Саша.

— Не — възрази Борис, — затъжил се е за хора. Антон Семьонович се върна с бутилка спирт.

— Точно каквото трябва. В смисъл — за сърцето.

Той пиеше почти без мезе и веднага се напи. Вратът му стана морав, лицето злобно — човек, който гледа хем да се напие за твоя сметка, хем да те наругае. Борис не забелязваше това и продължаваше да изброява познатите си московски готвачи и салонни управители.

За какво сте тук? — попита Саша.

Антон Семьонович тежко вдигна очи към Саша, готов да прати на майната им тази случайна пиянска компания, тези московски хапльовци, които той явно искрено презираше най-вече задето беше много лесно да ги избудалкаш.

Но срещна не деликатния поглед на московски хапльо, гледаше го московската улица, присмехулна, всичко разбираща и способна да натрие носа всекиму.

Антон Семьонович отмести тежкия си поглед и като пъхтеше с усилие, неохотно каза:

— Работех в гостилницата в един районен център. Написах в менюто „мързелива зелева супа“. И прокурорът се заяде: „Защо мързелива?“ Бил съм се подигравал с ударниците. Показвам му готварската книга, хем издадена през трийста година, пише: „Мързелива зелева супа“. Ясно? Не, не било така! И тая книга я бил писал някой дърт реакционер.

От всичко, с което Саша се бе сблъсквал тук, това беше най-нелепият повод за заточение.

— Слава богу, всичко е свършило — съчувствено се обади Борис — реабилитирали са ви, връщате се вкъщи.

— Вкъщи ли?! — Антон Семьонович погледна Борис с омраза. — Къде ми е на мене къщата? В Бердичев ли?

Ха тъй! Ето един урок за Борис: Не се заплесвай по всяка съмнителна личност.

— Я чупка оттука, мамка ти!… — мръсно изпсува Саша.

— Не! — Борис стана, отиде до вратата, запъна я с куката.

— Ама вие какво, момчета? — неспокойно замънка Антон Семьонович. — Пошегувах се.

— За последен път се шегуваш, пачавро — насмешливо изкриви устни Саша.

Борис се метна върху Антон Семьонович, притисна главата му към масата.

— Момчета, пуснете ме — хъркаше Антон Семьонович и забелваше гадните си безцветни очи.

— Не го довършвайте, Боря, оставете и на мен — каза Саша.

Тази подпухнала муцуна със забелени очи му беше омразна. Отрепка! На тях ще се подиграва. Гад! Дрипльо! Другар по заточение! Колега!

Отвратителна сцена, но ги бяха потопили на дъното на живота и с тези нищожества другояче не можеше.

— Извини се, гадино!

— Извинявайте — изхъхри Антон Семьонович.

— А сега върви на майната си!

Борис го изблъска през вратата, хвърли го от горното стъпало, уморено се отпусна на пейката.

— На ви един лейбготвач на Негово императорско величество — засмя се Саша.

— Сред такива хора е принудена да живее Фрида — каза Борис.

На другия ден намериха попътна лодка. Един магазинер от селска кооперация се съгласи да ги вземе, ако теглят лодката наравно с него и с лодкаря. До Кежма имало седемдесет километра и ако не им попречеше нещо, щяха да бъдат там след два дена. Това беше късмет.

Те занесоха багажа си на брега до огромната, тежко натоварена лодка, която им предстоеше да теглят. Около нея се въртеше магазинерът, мутрес весел младеж с брезентова мушама и бокари — високи до чатала ботуши, напомнящи блатните, само че от камус — мека кожа от еленови крака.

— Скоро ли ще тръгнем? — попита Борис.

— Ще оформим документите и потегляме — отговори магазинера.

— Вижте какво, Саша — пак започна Борис, като дръпна Саша настрана, — все пак трябва да се отбием в комендатурата. Ще кажем, че сме намерили лодка, вече сме се натоварили, само сме се отбили да се обадим. Инак ще си имаме неприятности в Кежма. Този кучи син, готвачът на Негово императорско величество, не може да не ни е издал, че сме тук.

— Ваша работа — хладно отговори Саша, — можете да вървите, аз не искам, И не казвайте, че съм тук. Аз имам нареждане да се явя в Кежма, в Кежма ще се явя.

— Както искате — сви рамене Борис, — аз все пак ще отида.

В него бушуваше бесът на активността. Разпален от мисълта да се ожени за Фрида, той вече беше подчинил на нея всичко, страх го беше да не допусне някаква грешка.

Борис не се върна нито след половин, нито след един час. Магазинерът отиде да оформи документите, върна се, а Борис още го нямаше.

— Иди да потърсиш другаря си — каза магазинерът, — няма време, ще тръгнем без него.

Саша не знаеше какво да прави. Не можеше да остави Борис, но не искаше да иде в комендатурата, пък и късно беше, щяха да го попитат: Защо не дойде веднага?

— Да почакаме още малко.

Борис най-сетне пристигна, мълчаливо извади куфара си от лодката.

— Какво има? — попита Саша, вече досещайки се какво се е случило.

— Пращат ме в Рожково — отговори Борис. Беше блед като платно.

През Рожково, мъничко селце на левия бряг, бяха минали вчера с Нил Лаврентиевич.

— Как тъй решават без районния пълномощник?

— Имали право сами да определят местожителството.

— Я ги зарежете и да тръгваме.

— Взеха ми нареждането. Гласът на Борис трепереше.

— Не се тормозете — каза Саша, — щом пристигнете в Рожково, ще пишете до Кежма или до Канск, ще поискате да ви прехвърлят, нали в Рожково няма работа за вас. И аз, като отида в Кежма, ще кажа на пълномощника.

Борис махна с ръка.

— Всичко пропадна! Ах, какъв съм глупак!

На Саша му беше мъчно за Борис, не му се разделяше с него: добър другар беше, весел, сърцат спътник. Прегърнаха се и се разцелуваха. В очите на Борис блестяха сълзи.

Саша се качи в лодката. Лодкарят я оттласна от брега и също прехвърли борда. Известно време гребаха — лодките и мрежите на брега пречеха да теглят с въже. Саша виждаше скръбната фигура на Борис. Той гледаше подир тях, после взе куфара и се заизкачва по стръмнината.

20.

Сам сред пустинната река, Саша отиваше да срещне бъдещето си. Къде по-добре, къде по-зле, всички вече си намериха местата, а той не знае какво го очаква, къде ще го пратят. Никога вече няма да види Володя, Ивашкин, заточените, които бе виждал по селата, сигурно няма да види Борис, макар че ще живеят в един район. Горчилка заля сърцето му, бе загубил хората, с които измина първите стотици километри от пътя си.

На кърмата седеше лодкарят, неразговорлив четирийсетинагодишен мъж със сурово фелдфебелско лице. Саша и магазинерът теглеха лодката поред, а на плитчините — заедно.

Магазинерът се казваше Федя, демобилизиран червеноармеец, общително момче, работел в магазина в Мозгова, село край Кежма, важно се наричаше завеждащ селски магазин, бил зачислен в някакви курсове в Красноярск. Зимъска щял да иде да учи. Федя с космическо самомнение философствуваше за ролята на селския магазинер като проводник на държавната линия в селото. Нов тип селски активист, съобразителен, вземаш всичко за чиста монета с весела готовност, без съмнения и разсъждения, при това песнопоец и хармонист. Фактът, че Саша е заточен, изобщо не го вълнуваше. Значи такъв е редът, има хора, дето ги заточват, винаги ги е имало, от памтивека, хора като хора. А ако сега Федя служеше в комендантския взвод и му заповядаха да разстреля Саша, той щеше да го разстреля. Все защото тъй е подреден светът.

Федя разпитваше Саша за Москва, на коя улица е живял, хубава ли е тази улица, какви други улици има, какво работят родителите му, ходил ли е някога в Кремъл, виждал ли е другаря Сталин и другите ръководители, какви са цените в магазините. На всичко се чудеше, от всичко се възхищаваше. Москва беше върхът на мечтите му. И от Саша се — възхищаваше — кореняк московчанин! Черпеше го с цигари „Лукс“’, предназначени за районното началство.

От време на време запяваше „Забравен и захвърлен“, песен, донесена тук от заточените и популярна на Ангара. Хубаво пееше! „Никой няма да иде на гроба ми, знай, само рано напролет славей там ще ридай, ще ридай, ще засвири, ще отлитне без глас — гроб самотен тъй, както беше той преди час…“

Федя не бил ходил за злато, вече нямало такъв обичай. Затова пък преди казармата работил два месеца в експедицията на професор Кулик, търсили тунгуския метеорит, само че не го намерили, види се, потънал е в земята. На онова място се образували езера, после се заблатили, комарите много се развъдили, просто нямало спасение от тях, всички бягали. И Федя избягал, още повече че го викали в казармата. Тук започнали да викат в казармата от двайсет и шеста година, през двайсет и шеста открили и училище, дотогава нямало училища, от тукашните момчета само той бил грамотен, баща му го научил, той бил работил във факторията, търгувал с тунгусите.

— Див, необразован народ — добродушно разказваше Федя за тунгусите, — ама да крадат — не, такова нещо няма при тях. Наричат руснаците Петрушка, Ивашка, Павлушка, Корнилка… „Брашно мене даваш“, „Трябва малко-малко гледа“, „Продаваш две хляба“… Обичали тютюна, и мъжете, и жените пиели и пушели, и облеклото им еднакво — и на мъжете, и на жените. Децата пак можеш да ги различиш: момчетата имали една плитчица, момичетата — две. Обичали мъниста — накичвали се и по кожусите, и по камасините.

„Камус“ на тунгуски означаваше кожа от крак на елен или лос, от нея именно се правят ботушите — камасини. Тази дума порази Саша с приликата си с индианската мокасини. Този факт потвърждаваше, че тунгусите и северноамериканските индианци водят потеклото си от един корен.

Да можеше да дойде тук с експедиция да изучава диалектите или с геолози, в тази земя лежат несметни богатства. А той е заточен в затънтено село, без право да го напуска, три години ще си пилее времето без полза за себе си, без полза за другите.

Защо го сполетя всичко това? Дали той сам не е виновен? Ако беше разказал за Криворучко, сега щеше да бъде на свобода. А той не разказа, сметна това за безнравствено. Но какво е всъщност нравствеността? Ленин е казал: Нравствено е онова, което е в интерес на пролетариата.

Но пролетариите са хора и пролетарският морал е човешки морал. А да оставяш деца в снега е безчовечно и следователно безнравствено. Да спасяваш собствения си живот за сметка на чужд също е безнравствено.

Последната нощувка бе в село Заимка, на един остров с неочакваното име Тургенев. Дълъг е двайсет и два километра, в доения му край е село Альошкино, в горния — Заимка.

Къщата, където заведоха Саша, беше голяма, просторна, е пристройки и настлан с дъски двор. Хазайката беше едра, представителна старица, която навремето явно е била красавица, хазаинът — сгърчено възрижаво старче, синовете — от черни по-черни брюнети, с гърбави носове и гъсти вежди, същински кавказци, най-големият към четирийсетте, най-малкият на трийсетина, и те имаха жени и деца.

— Сега ще дойде отец Василий — каза хазайката, — с него ще вечеряте.

Дойде един свещеник с руса брадица, с иконописно добро лице, с дъждобран и ботуши, тук се преоблече в домашно расо. Хазайката сложи на масата сушена риба, пържени яйца и мляко. Отец Василий ядеше и разпитваше Саша откъде е и къде отива, къде е роден и какви са родителите му. Каза, че и той е заточен. Но не попита за какво е заточен Саша, и за себе си не каза.

След вечерята отидоха в стайчето, където беше креватът на отец Василий, имаше и малка масичка. Миришеше на нещо остро, църковно.

— Съблечете се, напарете си краката, ще ви олекне — предложи отец Василий и донесе котел с топла вода, усети мигновена слабост и блажено чувство на освобождаване от умората.

Отец Василий стоеше, подпрян на вратата, гледаше Саша с добрите си очи. Сега, когато го огледа по-добре, Саша видя, че е съвсем млад, в първия момент му се бе видял по-възрастен — поради брадицата, поради расото, поради това, че бе свещеник, а в представите на Саша свещеникът трябваше да бъде старец. Имаше чувството, че всички свещеници са от дореволюционните времена.

— Можем да напалим банята — каза отец Василий, — само че е на брега, на връщане ще настинете, а път ви чака.

— И така се чувствувам прекрасно, благодаря — отговори Саша.

— Тук се къпят в бани без комини — продължи отец Василий, — вие в Москва сигурно имате вана?

— Да, имаме вана.

— По нашите краища — каза отец Василий — също има черни бани, та дори се напъхват в печката и се мият. Тук народът е къде-къде по чистоплътен.

— Вие откъде сте? — попита Саша.

— От Рязанска област, Кораблински район, чували ли сте?

— За Рязанска област съм чувал, а за Кораблински район — не.

— Южни краища са нашите — усмихнат заразказва отец Василий, — ябълкови места. Тук няма да видите нито ябълчица, нито крушка, ще ви е мъчно за тях. Боровинките — това са плодовете тук. Е, и френско грозде, ситно, горско. Друго няма.

— Ще трябва да минем и без плодове — каза Саша, с наслада мърдайки пръсти в топлата вода.

— Със сапунче, със сапунче, я дайте аз да ви насапунисам — отец Василий взе сапун и гъба.

— Ама моля ви се, моля ви се, аз сам! — сепна се Саша.

Но отец Василий вече беше намокрил гъбата във водата, насапуниса я и започна да търка крака на Саша.

— Недейте! Бива ли, какво правите! — развика се Саша, опита да изтръгне краката си, като същевременно се страхуваше да не разплиска водата.

— Нищо, нищо — гальовно мълвеше отец Василий, разтривайки крака на Саша, — за вас е неудобно, а на мен ми е лесно.

— Не, не, благодаря! — Саша най-сетне му взе гъбата.

— Е, мийте се тогава — отец Василий избърса ръцете си с кърпата.

— Какво работите тук? — попита Саша.

— Работя, помагам на хазаите, стига ми, дето ме хранят. Добри хора са, отзивчиви. Ако се държите добре с тях, и те се държат добре. Нас сигурно ще ни махнат оттук.

— Защо?

— Заради колхоза. Няма лично стопанство, работа няма, а в колхоза не приемат заточени. Тук има колхози от специални заселници, от разкулачени, и там не ни вземат…

— Странни синове имат хазаите, приличат на черкези.

Отец Василий се усмихна.

— Съгрешила хазайката на младини. У тях живял на квартира заточен кавказец, красавец бил, разправят. Та се случил тоя грях.

— Изглежда, не се е случил веднъж — забеляза Саша, — трима са синовете.

— Той живял у тях девет години — на драго сърце обясни отец Василий, — после си заминал. Децата останали. Хазаинът ги има за свои, а те него — за баща. Тук открай време заселват заточени, народът се е омешал. Живеят добре, сговорно, ей го, и мен прибраха. Не са твърде вярващи, по тези места никога не е имало истинска вяра. Сибир е, но съвестта все пак си иска своето.

— Отслужвате ли обредите?

— Църквата е затворена… Тъй, поговоря с хората, утеша ги… Саша си избърса краката, обу чорапите.

— Лягайте да спите, починете си — каза отец Василий.

— Ще изнеса легена, тогава ще легна — отговори Саша.

— Аз ще го изнеса — отец Василий вдигна легена. — Вие не знаете къде.

После се върна с парцал, избърса пода, изнесе и котела.

Пак се върна, приготви постелята.

— Лягайте!

— Как? Ами вие?

— Ще намеря къде да легна, аз съм си у дома, лягайте.

— Дума да не става! Ще легна на пода.

— Подът е студен, ще настинете. А аз обичам да спя на печката.

— И аз обичам да спя на печката — каза Саша.

— Хазаите вече са си легнали, ще ги събудите — отговори отец Василий, — а аз ще легна тихичко, никой няма да ме чуе.

Той меко увещаваше Саша, но в кротостта му се чувствуваше твърдостта на човек, комуто нищо не ще попречи да изпълни дълга си. Неговият дълг беше да дава на ближния всичко, което има, а той нямаше нищо, освен леген с вода и тесен корав креват.

Саша легна на кревата, почувствува хладината на чаршафа, отдавна не беше спал на чаршаф, отдавна не се беше завивал с топло одеяло, протегна се, обърна се към стената и заспа.

В затвора сънят му беше станал лек, някакво утринно шумолене го събуди. Беше отец Василий, тъкмо ставаше от пода, където беше спал върху един кожух, завит с шуба.

— Ех, че сте — Саша седна на кревата, — а разправяхте, че ще легнете на печката.

— Опитах да легна — весело отговори отец Василий, — ама вече всичко беше заето. И тук се наместих хубаво, чудесно се наспах.

— Не бива да отстъпвате леглото си на всеки пътник, те са много, а вие сте един.

— Как ще са много? — възрази отец Василий, докато се вчесваше пред окаченото на стената джобно огледалце, после си върза малка плитчица. — От три месеца никой не е минавал оттук. И пътници не минават всеки ден, пък и ги разпределят по къщите поред. В годината един или двама се случват в нашата къща. Аз спя на този креват всяка нощ, безразлично ми е, а за вас все пак е почивка. Спете, има още време.

Той излезе. Саша се обърна на другата страна и заспа.

И отново отец Василий го събуди: върна се, свали калните си ботуши, облече домашното расо.

— Сега вече ставайте, измийте се, ще закусваме.

За закуска пак имаше пържени яйца, топли тиганици и пресован чай. Всички бяха отишли на работа, само старата стопанка шеташе край печката.

— На колко сте години? — попита отец Василий.

— На двайсет и две. А вие?

— Аз ли? — усмихна се отец Василий. — На двайсет и седем.

— И на колко сте осъден?

Отец Василий отново се усмихна.

— Не е много — три години. Две вече минаха, остана една. Тегли ме към родните места, а пък и не ми се заминава — свикнах.

— Ами живейте тук — обади се хазайката, — ще се ожените. Къде ще вървите? В Русия няма да ви дадат да служите на господа.

— На господа може да се служи навсякъде — отговори отец Василий.

Той се обърна към Саша.

— Отначало ще ви бъде трудно, после ще свикнете. Не падайте духом, не се ожесточавайте, след лошо винаги идва добро. Спомням си, четох Александър Дюма. Там е казано: несгодите са мъниста, нанизани на броеницата на съдбата ни, мъдрецът спокойно ги прехвърля едно след друго. Мирски писател, съчинявал е приключенски романи, а колко мъдро и хубаво се е изразил.

На прозореца се почука, викаха Саша да тръгва.

— Колко ви дължа? — попита той хазайката.

— Нищо не ми дължите — махна с ръка тя.

Отец Василий го дръпна за ръкава.

— Не я обиждайте.

Той изпрати Саша, помогна му да качи куфара. Лодкарят размота въжето, оттласна лодката и седна до кърмовото весло. Федя преметна теглича през рамо и като пое напред, внимателно опъна въжето, на няколко пъти се извърна към лодката да види как я извежда лодкарят. Щом се убеди, че лодката се движи правилно, каза:

— Като излезем в началото на реката, ще стане дълбоко.

Саша подаде ръка на отец Василий.

— Довиждане. Благодаря ви за всичко.

Федя весело подвикна:

— Потеглихме!

Приведен, изопнал въжето, Саша пое напред.

— Господ да ви пази! — каза отец Василий.